Поща

1.

Измислих нова система за залагане. Изкарах 3000 долара за месец и половина, а ходех на хиподрума само два-три пъти седмично. Започнах да си мечтая. Представях си къщичка на морето. Представях си се в хубави дрехи, спокоен, как ставам сутрин, качвам се във вносната си кола и бавно потеглям към хиподрума. Представях си спокойни вечери с пържола, предшествани или последвани от хубави изстудени напитки в цветни чаши. Тлъст бакшиш. Пура. И жени, когато ти се прииска. Лесно е да си фантазираш такива неща, когато получаваш големи пачки на касата. Когато за едно шестфърлонгово състезание, да речем за минута и девет секунди, изкараш едномесечна заплата.

Та така попаднах в кабинета на директора. Той седеше зад бюрото си. Бях захапал пура и дъхът ми миришеше на уиски. Внушавах представа за богат човек. Приличах на богат човек.

— Господин Уинтърс, пощенската служба се отнася добре към мен. Но имам странични бизнес интереси, за които трябва да се погрижа. Ако не можете да ме пуснете в неплатен отпуск, ще се наложи да напусна.

— Не ти ли дадох неплатен отпуск по-рано тази година, Чинаски?

— Не, господин Уинтърс. Отхвърлихте молбата ми за отпуск. Този път няма да приема отказ. Ще напусна.

— Добре, попълни този формуляр и ще подпиша. Но мога да ти дам само деветдесет работни дни.

— Съгласен съм — отговорих и издишах дълга струйка синкав дим от луксозната си пура.

2.

Хиподрумът се беше преместил на около сто и петдесет километра по-нататък по крайбрежието. Продължих да плащам наема си в града; качих се в колата и се пренесох там. Веднъж-два пъти седмично се връщах да нагледам апартамента, да си проверя пощата, понякога преспивах, после — пак обратно.

Живеех добре и печелех. След последното състезание всяка вечер пиех по едно-две в бара и оставях добър бакшиш. Изглеждаше, че съм започнал нов живот. Нямаше какво да се провали.

Една вечер дори не останах за последното състезание. Отидох в бара.

Стандартният ми залог бе станал петдесет долара. Когато започнеш да залагаш петдесетачка, след време се чувстваш, все едно залагаш пет или десет.

— Скоч и вода — казах на барманчето. — Ще проследя състезанието по уредбата.

— На кого заложи?

— На Синия чорап. Петдесет за победа.

— Много тежести му сложиха.

— Шегуваш ли се? В състезание за продажба, при което участниците вървят по шест бона, на добър кон могат да му сложат и петдесет и пет килограма. Това означава, че — при едни или други условия — конят е направил нещо, което никой друг участник в това състезание не е постигнал.

Разбира се, това не беше причината да заложа на Синия чорап. Винаги разпространявах грешна информация. Не исках конкуренти.

По това време на хиподрумите нямаше телевизори. Можеше да следиш състезанията само по уредбата. До момента бях с 380 напред. Ако изгубех в последния старт, оставах с 330 печалба. Добра надница.

Слушахме. Коментаторът изброи всички коне в състезанието освен Синия чорап.

Помислих, че конят ми е паднал.

Бяха на правата, приближаваха финала. Хиподрумът бе известен с късия си прав участък.

Изведнъж, точно преди края, коментаторът закрещя:

— И СЕГА ИЗЛИЗА СИНИЯ ЧОРАП! СИНИЯ ЧОРАП ПЕЧЕЛИ ПРЕДНИНА! И ПЪРВИ ФИНИШИРА… СИНИЯ ЧОРАП!

— Извинявай — казах на бармана. — Сега се връщам. Забъркай ми един скоч с вода, двоен.

— Веднага, господине!

Отидох при малкото табло със залозите близо до терена за загряване. Синия чорап имаше курс 9 към 2. Е, не беше 8 или 10 към 1. Но на хиподрума залагаш на победителя, а не на котировката му. Взех 250 долара и някакви центове и се върнах на бара.

— За кого ще залагате утре, господине? — попита барманът.

— Утре е далече.

Довърших питието си, оставих един долар бакшиш и си тръгнах.

3.

Всяка вечер — едно и също. Карах по брега, търсейки къде да вечерям. Падах си по скъпи ресторанти без много хора. Бях развил нюх към такива места. Познавах ги още отвън. Невинаги беше възможно да вземеш маса с пряк изглед към океана — трябваше да чакаш. Но и от другите маси можеше да гледаш океана и луната и да се отдадеш на романтични мисли. Да се наслаждаваш на живота. Винаги поръчвах малка салата и голяма пържола. Сервитьорката се усмихваше сладко и заставаше до мен. Доста далеч бях стигнал за човек, който е работил в кланица, обикалял е нашир и надлъж с банда железничари, правил е кучешки бисквити, спал е по пейки в парковете, бачкал е за дребни пари в десетки градове из цялата страна.

След вечеря тръгвах да търся мотел. За това пак доста трябваше да обикалям. Първо спирах за уиски и бира. Избягвах мотели с телевизори. Имах нужда само от чисти чаршафи, горещ душ и спокойствие. Водех вълшебен живот. И не ми омръзваше.

4.

Един ден бях в бара между две гонки и видях онази жена. Бог, или някой друг, постоянно създава жени и ги хвърля на боклука: с прекалено големи гъзове или прекалено малки цици, луди или смахнати, или религиозни, такива, които гледат на чаени листенца или не умеят да удържат пръдните си, имат прекалено големи носове или прекалено хилави крака…

Но от време на време се появява жена, разцъфнала с цялата си хубост, жена, която просто прелива от дрехите си… сексуално същество, проклятие, краят на всичко. Погледнах и тя беше там, в края на бара. Беше доста пияна и барманът не искаше да й дава повече да пие, та тя се размрънка и извикаха охраната; един полицай я хвана за ръката и тръгна да я извежда, разговаряха.

Допих си уискито и тръгнах след тях.

— Полицай! Полицай!

Той спря и ме погледна.

— Какво е направила жена ми?

— Считаме, че е в нетрезво състояние, господине. Смятах да я изведа.

— Да я изведете на трасето ли?

Той се засмя:

— Не, господине. От хиподрума.

— Аз ще се погрижа за нея, полицай.

— Добре, господине. Но внимавайте повече да не пие.

Не отговорих. Хванах я за ръката и я заведох пак вътре.

— Бог да ви благослови, спасихте ми живота — каза тя.

Отърка хълбока си о мен.

— Няма нищо. Казвам се Ханк.

— Аз съм Мери Лу.

— Мери Лу, ти си бижу!

Тя се засмя.

— Между другото, нали не си се крила зад колоните в операта?

— Не се крия зад нищо — отговори тя, като напърчи циците си.

— Да пийнем още нещо?

— Може, обаче барманът не ми дава.

— Това не е единственият бар на хиподрума, Мери Лу. Ела горе. И кротувай. Стой настрана. Аз ще ти взема. Какво пиеш?

— Каквото и да е.

— Уиски с вода става ли?

— Става.

Пихме до края на състезанията. Тя ми носеше късмет. Спечелих в две от последните три гонки.

— С кола ли си? — попитах я.

— Дойдох с един кретен. Забрави за него.

— Щом ти можеш да го забравиш, и аз мога.

Почнахме да се натискаме в колата и езикът й се стрелкаше навътре и вън от устата ми като объркано змийче. Спряхме да се опипваме и потеглихме покрай брега. Беше късметлийска нощ. Вредих се за маса с гледка към океана, поръчахме напитки и зачакахме пържолите. Всички в ресторанта я зяпаха. Наведох се напред и запалих цигарата й, като си мислех: „Тая добре ще я оправя.“ Всички в ресторанта се досещаха какво си мисля. Мери Лу също знаеше и аз й се усмихнах над свещта. Казах й:

— Океанът, виж го, бушува, плиска се насам-натам. А отдолу рибите, клетите риби, се бият помежду си, изяждат се взаимно. Ние сме като рибите, само дето сме горе. Един грешен ход, и си свършен. Хубаво е да си шампион. Хубаво е да знаеш правилните ходове.

Извадих пура и запалих.

— Още едно питие, Мери Лу?

— Добре, Ханк.

5.

Имаше един мотел. Надвиснал над океана — беше построен над водата. Стар, но създаваше впечатление за класа. Взехме стая на първия етаж. Чувахме океана долу, чувахме вълните, подушвахме солената вода, осезавахме как вълните се плискат под нас нагоре-надолу, нагоре-надолу.

Аз не бързах — говорехме си и пиехме. После седнах до нея на дивана. Правехме някоя глупост, смеехме се, говорехме си и слушахме океана. Аз се съблякох, но нея я накарах да остане с дрехите. Занесох я в леглото и като я опипвах навсякъде, най-накрая я съблякох и й го вкарах. Бях адски надървен. Тя го пое майсторски.

Беше от най-добрите. Чувах водата, чувах вълните. Чувствах се, сякаш постигам оргазъм заедно с целия океан. Сякаш продължаваше, продължаваше. Накрая се свлякох от нея.

— Ох, Боже! — възкликнах. — Боже!

Не знам защо Бог винаги се намесва в тия работи.

6.

На другия ден отидохме да вземем нещата й от мотела. Там имаше един тип, мургав дребосък с брадавица отстрани на носа. Изглеждаше опасен.

— С него ли ходиш? — попита.

— Да — отговори Мери Лу.

— Добре. Късмет — измърмори той и запали цигара.

— Благодаря, Хектор.

Хектор. Що за име?

— Една бира? — попита ме.

— Става.

Хектор седеше на леглото. Стана, отиде в кухнята и донесе три бири. Беше хубава бира, внос от Германия. Той отвори бутилката на Мери Лу, сипа й малко в чаша. Обърна се към мен:

— Чаша?

— Не, благодаря.

Станах и си размених бутилката с неговата.

Седнахме и почнахме да пием мълчаливо.

По едно време той каза:

— Достатъчно ли си мъж, за да ми я вземеш?

— По дяволите, не знам. Изборът е неин. Ако иска да остане с теб, нека остане. Защо не я попиташ?

— Мери Лу, ще останеш ли с мен?

— Не — отговори тя. — Отивам с него.

Посочи ме. Почувствах се значим. Бях изгубил толкова много жени заради толкова много други мъже, че ми стана добре да съм от противоположната страна. Запалих пура. Огледах се за пепелник. Видях един на тоалетното шкафче. Случайно погледнах огледалото и видях какъв съм махмурлия, а също как той се засилва към мен като стрела към мишена. Още държах бутилката. Завъртях се и той се заби в нея. Улучих го в муцуната. Цялата му уста се напълни с кръв и счупени зъби. Хектор падна на колене, ревна, хвана се за устата. Видях ножа. Изритах го настрани, вдигнах го, погледнах го. Една педя острие. Натиснах копчето и острието се прибра. Пъхнах ножа в джоба си.

После, докато Хектор плачеше, се приближих и го изритах в задника. Той се просна на пода, продължи да хленчи. Прекрачих го, глътнах малко бира.

После отидох при Мери Лу и я шамаросах. Тя изпищя.

— Курва! Ти си го нагласила, нали? Извикала си тоя маймун да ме убие за пършивите четири-петстотин долара в портфейла ми!

— Не, не! — проплака тя. И двамата плачеха.

Отново я ударих.

— Така ли се прехранваш, курво? Убиваш мъже за неколкостотин долара?

— Не, не! Обичам те, Ханк! Обичам те!

Стиснах яката на синята й рокля и раздрах половината до кръста. Не носеше сутиен. Кучката нямаше нужда от сутиен.

Излязох и тръгнах към хиподрума. Две-три седмици само се оглеждах. Бях неспокоен. Повече не видях Мери Лу на хиподрума. Нито Хектор.

7.

Не знам защо, но след това парите почнаха да ми се изплъзват и скоро престанах да ходя на хиподрума, само си седях вкъщи и чаках да минат деветдесетте дни на отпуска ми. Нервите ми бяха изопнати от пиянство и възбуда. Знаете как в един момент жените почват да те налазват. Тъкмо си помислиш, че са те оставили да подишаш, и се появява следващата. Няколко дни след като се върнах на работа, дойде друга. Фей. Имаше прошарена коса и винаги носеше черно. Каза, че протестирала срещу войната. Щом така искаше, нямах нищо против. Беше нещо като писателка и ходеше на семинари за писатели. Имаше идеи за Спасяването на света. Ако можеше да го спаси за мен, нямах против. Живееше от издръжката, която плащаше бившият й съпруг (имаха три деца); майка й също пращаше пари от време на време. През живота си Фей бе работила на не повече от едно-две места.

Междувременно Дженко постоянно измисляше нови глупости. Всяка сутрин ме изпращаше вкъщи с главоболие. По това време ми лепяха много пътни глоби. Имах чувството, че всеки път, когато погледна в огледалото, виждам червени светлини. Патрулка или мотоциклет.

Една нощ се прибрах късно. Бях скапан. Имах сили само колкото да отключа и да си вляза. Влязох в спалнята и там в кревата лежеше Фей, четеше „Нюйоркър“ и ядеше шоколадови бонбони. Дори не ми каза „здрасти“.

Отидох в кухнята и потърсих нещо за ядене. Реших да си сипя вода. Отидох до мивката. Беше задръстена от боклук. Фей обичаше да пази празни буркани и капачките им. Умивалникът бе пълен дополовина с мръсни съдове, а на повърхността на водата, заедно с няколко хартиени чинии плуваха буркани и капачки.

Влязох в спалнята точно когато Фей слагаше бонбон в устата си.

— Виж какво, Фей, знам, че искаш да спасиш света. Но не можеш ли да започнеш от кухнята?

— Кухните не са важни.

Трудно бих се прежалил да ударя жена с прошарена коса, затова отидох в банята и пуснах водата във ваната. Понякога горещата вана охлажда страстите. След като тя се напълни, ме хвана страх да вляза. Тялото ми така се беше схванало, че се опасявах да не се удавя.

Отидох в дневната и с известно усилие се изхлузих от ризата, панталона, обувките и чорапите. Върнах се в спалнята и легнах в кревата при Фей. Не можех да се наместя. Всяко помръдване бе мъчително. Помислих си:

„Единственото време, когато си сам, Чинаски, е когато караш към работа или към къщи.“

Най-сетне се наместих по корем. Навсякъде ме болеше. След малко трябваше пак да ходя на работа. Ако успеех да подремна, щеше да ми помогне. От време на време чувах отгръщане на страница, мляскане на шоколадови бонбони. Вечерта бе ходила на един от семинарите за писатели. Само да изгасеше лампата!

— Как беше семинарът? — попитах от позицията си по корем.

— Тревожа се за Роби.

— О, какъв е проблемът?

Роби беше един тип около четирийсетте, който все още живееше с майка си. Единственото, което пишеше, доколкото знаех, бяха адски смешни истории за католическата църква. Роби яко им го туряше на католиците. Списанията просто не бяха готови за Роби, макар че в Канада веднъж бяха отпечатали негов разказ. Бяхме се виждали една вечер, когато почивах. Закарах Фей в имението, където се събираха да си четат писанията.

— О! Ето го Роби! — каза тя. — Пише адски смешни истории за католическата църква!

Посочи. Роби седеше с гръб към нас. Задникът му беше широк, дебел и мек, провиснал в панталона. „Никой ли не вижда това?“ — запитах се.

— Няма ли да влезеш? — попита Фей.

— Може би следващата седмица…

Фей лапна още един бонбон.

— Роби се тревожи. Уволнили са го от фирмата за доставки. Казва, че не можел да пише, ако нямал работа. Нуждаел се от сигурност. Казва, че нямало да може да пише, докато не си намери друга работа.

— По дяволите, аз мога да му намеря работа!

— Къде? Как?

— В пощите търсят хора, назначават всеки. Заплащането е сносно.

— В ПОЩИТЕ! РОБИ Е ПРЕКАЛЕНО ЧУВСТВИТЕЛЕН, ЗА ДА РАБОТИ ЗА ПОЩИТЕ!

— Извинявай, опитах се да помогна. Лека нощ.

Тя не отговори. Беше ядосана.

8.

В петък и събота бях свободен, поради което неделята беше най-тежкият ден. Освен това, в неделя трябваше да ходя на работа в 15.30, а не както обикновено в 18.18.

Тази неделя отидох в службата и както е обичайно в неделя, ме пратиха в отдела за периодика, което означаваше минимум осем часа прав.

Освен болките започвах да получавам пристъпи на световъртеж. Завиваше ми се свят и аха да припадна, но успявах да се овладея.

Тази неделя беше ад. По-рано няколко приятели на Фей бяха дошли у нас, седнаха на дивана и почнаха да бърборят какви добри писатели били, най-добрите в страната. Единствената причина писанията им да не се публикуват била — поне така твърдяха, — че те не ги пращали на издателите.

Гледах ги. Ако пиеха както изглеждаха, докато пиеха кафе и се хилеха, и топяха поничките в чашите си, нямаше значение дали ще изпращат разказите си, или ще си ги държат.

Тази неделя сортирах списания. Имах нужда от кафе, две кафета, нещо за ядене. Но всички отговорници стояха отпред. Измъкнах се през задния вход. Барчето беше на втория етаж. Аз бях на четвъртия. До мъжкия кенеф имаше врата. Погледнах табелата:

Глупости. Аз бях по-умен от тия хитреци. Бяха сложили табелката, за да попречат на умни пичове като Чинаски да слизат до барчето. Отворих вратата и тръгнах да слизам. Тя се затвори след мен. Слязох до втория етаж. Завъртях топката на вратата. Проклятие! Не се отваряше! Беше заключена. Качих се обратно. Покрай вратата на третия етаж. Не я пробвах. Знаех, че е заключена. Както бе заключена и вратата на първия. Достатъчно добре познавах пощите. Когато залагаха капан, правеха го без грешка. Имах само един нищожен шанс. Качих се до четвъртия етаж. Опитах вратата. Заключено.

Добре, че вратата се намираше до тоалетната. Постоянно някой отиваше до кенефа. Зачаках. Десет минути. Петнайсет. Двайсет минути! На НИКОГО ли не му се сереше, пикаеше, скатаваше? Двайсет и пет минути. Тогава видях лице. Почуках по вратата.

— Ей, приятел! ПРИЯТЕЛ!

Не чу — или се престори, че не чува. Влезе в кенефа. Пет минути. Появи се друго лице.

Задумках силно.

— ЕЙ, ПРИЯТЕЛ! ЕЙ, ПЕДАЛ!

Май ме чу. Погледна през армираното стъкло.

— ОТВОРИ ВРАТАТА! НЕ МЕ ЛИ ВИЖДАШ? ЗАКЛЮЧЕН СЪМ ОТВЪН, ГЛУПАК ТАКЪВ! ОТВОРИ ВРАТАТА!

Отвори. Влязох. Пичът гледаше като хипнотизиран.

Стиснах лакътя му.

— Благодаря, хлапе.

Върнах се при списанията.

Отговорникът мина. Спря и ме погледна. Забавих действията си.

— Как е, Чинаски?

Изръмжах, размахах едно списание, сякаш съм на път да полудея, измърморих нещо и той отмина.

9.

Фей забременя. Но това не я промени, нито пък промени пощата.

Едни и същи сортировачи вършеха цялата работа, докато помощният персонал се разтакаваше и спореше за спорт. Всички тия бяха яки негри с телосложение на професионални борци. Винаги когато постъпеше някой нов, го хвърляха на помощните. Така ги умилостивяваха да не убиват отговорниците. Ако помощният персонал вземеше на мушка някой отговорник, той изчезваше. Помощните пренасяха камарите поща, които идваха с товарния асансьор. Това беше работа за по пет минути на час. Понякога брояха писмата или се преструваха, че го правят. Докато брояха, с молив зад ухото, изглеждаха много спокойни и компетентни. През повечето време обаче спореха разпалено за спорт. Всичките бяха спецове — четяха едни и същи спортни коментари.

— Добре, човече, кой е любимият ти защитник за всички времена?

— Ами Уили Мейс, Тед Уилямс, Коб.

— Какво? Какво?

— Точно така, сладурче!

— Ами Бейб? Къде забрави Бейб?

— Добре де, добре, кой е твоят любим защитник?

— Любим защитник за всички времена!

— Добре де, добре, знаеш какво имам предвид, сладурче, знаеш какво имам предвид!

— Хубаво, да речем Мейс, Рут и Ди Маджо.

— Тия двамата са побъркани, бе! Какво ще кажеш за Ханк Ейрън, сладурче? Какво ще кажеш за Ханк?

Веднъж всички щатове на помощния персонал бяха обявени за преразпределяне. Принципно щатовете се попълваха по старшинство. Помощните дойдоха и събраха заявките от ведомствената книга. След това можеха пак да си клатят краката. Никой не подаде жалба: нощем паркингът беше много тъмен и пуст.

10.

Започнах да получавам пристъпи на световъртеж. Предусещах ги. Шкафът с преградките започваше да се върти пред очите ми. Пристъпите траеха около минута. Не можех да разбера защо. Писмата натежаваха. Лицата на колегите ми изглеждаха мъртвешки бледи. Започвах да се свличам от столчето. Краката едва ме държаха. Тази работа ме убиваше.

Отидох при лекаря и му казах. Той ми премери кръвното.

— Не, не, кръвното ви е добре.

После ме преслуша и ме претегли.

— Не виждам нищо необичайно.

После ми направи специален кръвен тест. Взе ми кръв на три пъти през увеличаващи се интервали.

— Бихте ли изчакали в другата стая?

— Не. Ще изляза и ще се върна след малко.

— Добре, но елате навреме.

Отидох на секундата за второто вземане на кръв. После трябваше да изчакам повече за третото — двайсет-двайсет и пет минути. Излязох на улицата. Нямаше нищо особено. Влязох в една дрогерия и се зачетох в едно списание. Оставих го, погледнах часовника и излязох. Видях една жена, седнала на автобусната спирка. Беше от ония, рядко срещащите се. Имаше ега си краката. Не можех да отместя поглед. Пресякох улицата и застанах на двайсетина метра от нея.

Мацката стана. Тръгнах подире й. Този сочен задник ме викаше. Бях хипнотизиран. Тя влезе в пощата и аз — след нея. Застана на дълга опашка, а аз — зад нея. Купи си две пощенски картички. Аз купих две картички за въздушна поща и марки за два долара.

Когато излязох, тя се качваше на автобуса. Видях как сладкият крак и задникът се качват в автобуса и автобусът я отнесе.

Докторът чакаше.

— Какво стана? Закъсняхте с пет минути!

— Не знам. Сигурно часовникът ми не е верен.

— ТОВА НЕЩО ТРЯБВА ДА СЕ СПАЗВА ТОЧНО!

— Както и да е. Вземете ми кръв все пак.

Той заби иглата си в мен…

Два дни по-късно изследванията показаха, че ми няма нищо. Нямах представа дали заради петте минути закъснение или по друга причина. Но пристъпите на прималяване станаха по-остри. След четири часа работа започнах да се чупя, без да попълвам необходимите формуляри.

Прибирах се към 23.00 и после — Фей. Горката бременна Фей.

— Какво става?

— Не мога повече — казвах й. — Прекалено съм чувствителен…

11.

Момчетата в станция „Дорси“ не знаеха за проблема ми.

Всяка вечер влизах през задния вход, скривах пуловера си в една табла и заобикалях отпред, за да прокарам картата си през автомата за отчитане на работното време.

— Братя и сестри!

— Брат Ханк!

— Здрасти, брат Ханк!

Имахме си една закачка в службата, бъзикахме се на черни и бели, колегите обичаха. Ще дойде примерно Бойър, ще ме пипне по ръката и ще каже:

— Човече, ако имах твоята боя, щях да съм милионер!

— Не се съмнявам, Бойър. Това е единственото условие: да имаш бяла кожа.

После ще мине дребният закръглен Хадли:

— На един кораб имали черен готвач. Той бил единственият негър на борда. Два-три пъти седмично готвел пудинг от тапиока и се празнел в тенджерата. Белите момчета много обичали пудинга от тапиока, хехехе! Попитали го как го прави и той казал: „Имам тайна рецепта“, хехехе!

Всички се разсмивахме. Не знам колко пъти слушах историята за пудинга от тапиока…

— Ей, бяла отрепко! Ей, момче!

— Слушай, пич, ако аз те нарека „момче“, сигурно ще ми извадиш нож. Затова не ми викай „момче“.

— Виж, бледолики, какво ще кажеш да излезем заедно събота вечер? Забърсах си готино бяло маце с руса коса.

— Аз пък си забърсах готино черно маце. Знаеш какъв цвят е косата й.

— Вие, белите, шибате нашите жени от векове. Опитваме се да наваксаме. Да не би да имаш против, ако нахакам големия си черен кур на твоето бяло момиче?

— Ако иска, нека го поеме.

— Откраднахте земята на индианците.

— Да бе, аз лично.

— Недей да ме каниш у вас. Ще трябва да вляза през задната врата, за да не видят черния звяр…

— Добре, но ще оставя една лампа да свети.

Беше досадно, но нямаше как.

12.

Бременността на Фей вървеше добре. За тази възраст беше добре. Чакахме у нас. Накрая моментът настъпи.

— Съвсем скоро ще е — каза тя. — Не искам да стигна твърде рано.

Излязох и проверих колата. Върнах се вътре.

— Ооох, ох — изохка тя. — Не, чакай.

Може би наистина можеше да спаси света. Гордеех се с нея. Простих й за мръсните чинии, за „Нюйоркър“ и за писателските семинари. Моето старо момиче беше просто поредното самотно същество в свят, на който не му пукаше.

— Хайде да тръгваме — подканих я.

— Не. Не искам да те карам да чакаш прекалено дълго. Знам, че не ти е добре.

— Майната ми на мен. Давай да тръгваме.

— Не, моля те, Ханк.

Остана седнала.

— Как мога да ти помогна? — попитах.

— Никак.

Седя десет минути. Отидох в кухнята да си сипя вода. Когато излязох, тя каза:

— Готов ли си да караш?

— Да.

— Знаеш ли къде е болницата?

— Разбира се.

Помогнах й да се качи в колата. Предишната седмица бях направил две кръгчета за тренировка, но когато стигнахме, не знаех къде да паркирам. Фей посочи една рампа.

— Карай нататък. Спри вътре. Ще се качим оттам.

— Слушам…

Лежеше в една задна стаичка, откъм улицата. Намръщи се.

— Хвани ми ръката.

Хванах я.

— Наистина ли ще се случи? — попитах.

— Да.

— Говориш, сякаш е много лесно.

— Ти си много мил. Това ми помага.

— Иска ми се наистина да бях мил. Просто тази проклета поща…

— Знам. Знам.

Погледнахме през прозореца.

— Виж онези хора навън — казах. — Нямат представа какво се случва тук горе. Вървят си ей така по тротоара. Но пак е странно… нали и те някога са били родени, всеки един от тях.

— Да, странно е.

Чувствах движенията на тялото й чрез ръката й.

— Стисни ме по-силно — каза тя.

— Да.

— Не искам да ме оставяш.

— Къде е лекарят? Къде са всички? Мамка им!

— Ще дойдат.

Точно в този момент влезе една сестра. Болницата беше католическа и жената бе много красива, мургава, испанка или португалка.

— Сега… вие… си вървете — каза тя.

Показах на Фей, че стискам палци, и се усмихнах смутено. Мисля, че не видя. Слязох с асансьора.

13.

Лекарят ми, германец, дойде. Същият, който ми бе направил кръвното изследване.

— Поздравления — каза той, като стисна ръката ми. — Момиче. Четири килограма и сто трийсет и пет грама.

— Ами майката?

— Майката е добре. Нямаше никакъв проблем.

— Кога ще мога да ги видя?

— Ще ви уведомят. Изчакайте и ще ви извикат.

После изчезна.

Погледнах през стъклото. Сестрата посочи моето дете. Имаше много червено лице и ревеше по-силно от всички останали. Стаята бе пълна с ревящи бебета. Толкова много раждания!

Сестрата изглеждаше много горда от моето бебе. Поне се надявах да е мое. Вдигна момиченцето така, че да го видя по-добре. Усмихнах се през стъклото, не знаех как да реагирам. Момиченцето просто ревеше. Горкичкото, помислих си, горкичкото проклето същество. Тогава не знаех, че един ден ще стане красива млада жена, която ще прилича на мен, ха-ха-ха.

Дадох знак на сестрата да остави бебето, после им махнах за довиждане. Сестрата беше сладка. Стройни крака, сочни бедра. Хубави гърди.

Фей имаше кърваво петно от лявата страна на устата. Взех влажна кърпа и я изтрих. Жените бяха създадени да страдат; нищо чудно, че искаха постоянни обяснения в любов.

— Искам да ми дадат моето бебенце — каза тя, — не е честно да ни разделят така.

— Знам. Но сигурно има някакво медицинско основание.

— Да, но не е честно.

— Така е. Но бебето изглеждаше добре. Ще направя всичко възможно, за да ти дадат по-скоро детето. Долу имаше поне четирийсет бебета. Всички майки чакат. Предполагам, че искат първо да си възвърнеш силите. Нашето бебе изглеждаше много силно, уверявам те. Моля те, не се безпокой.

— Ще бъда страшно щастлива с моето бебче.

— Знам, знам. Скоро ще ти го дадат.

— Господине. — Една дебела сестра, мексиканка, се приближи. — Ще ви помоля да излезете.

— Ама аз съм бащата.

— Знаем. Но жена ви трябва да си почива. Стиснах Фей за ръката, целунах я по челото. Тя затвори очи и май заспа. Не беше млада. Може би не беше спасила света, но постигна голямо подобрение. Една точка за Фей.

14.

Марина Луиз, така Фей кръсти детето. Марина Луиз Чинаски. В кошче до прозореца. Зяпаше листата на дърветата и разноцветните фигурки на тавана. После заплакваше. Разхождай бебето, говори на бебето. Момиченцето искаше гърдите на мама, но мама невинаги беше готова, пък аз нямах мамини гърди. И пак трябваше да работя. На всичкото отгоре избухнаха улични бунтове. Една десета от града гореше…

15.

Когато се качвах с асансьора, аз бях единственият бял. Стори ми се странно. Говореха за бунтовете и никой не ме поглеждаше.

— Бога ми — каза един пич, черен като катран, — сериозна работа. Тия типове се разкарват по улиците с бутилка уиски в ръка. Ченгетата минават, но не слизат от колите си, не се закачат с пияните. И това посред бял ден. Изнасят телевизори, прахосмукачки, всичко. Сериозна работа.

— Да, човече.

— Черните собственици на магазини слагат табели: КРЪВНИ БРАТЯ. Белите собственици — също. Обаче не могат да излъжат хората. Те знаят кой магазин е собственост на бял…

— Да, брато.

Асансьорът спря на четвъртия етаж и всички слязохме. Дадох си сметка, че не е здравословно да коментирам засега.

Не след дълго началникът на градската пощенска служба се включи по радиоуредбата:

— Внимание! Югоизточният район е отцепен. Ще бъдат допускани само хора със съответните документи. Има вечерен час. След 19.00 няма да бъде допускан никой. Барикадата е между улиците „Индиана“ и „Хувър“ и от булевард „Вашингтон“ до 135-а. Всеки жител на района може да си тръгне сега.

Станах и посегнах към картата за отчитане на работното време.

— Хей! Къде отиваш? — попита отговорникът.

— Нали чу съобщението.

— Да, но ти не си…

Пъхнах лявата си ръка в джоба.

— КАКВО не съм? КАКВО не съм?

Той ме погледна.

— Какво разбираш ти, БЯЛО КОПЕЛЕ? — изръмжах.

Взех картата, излязох и я прокарах през автомата.

16.

Бунтовете престанаха, бебето се успокои и аз намерих начин да избягвам Дженко. Пристъпите на световъртеж обаче продължиха. Лекарят ми написа рецепта за зелено-белите капсули либриум и те ми помогнаха малко.

Една нощ станах да пия вода. След като се върнах, работих трийсет минути, после си взех десетминутната почивка.

Когато седнах отново, дотича отговорникът Чеймбърс, един висок жълтур.

— Чинаски! Този път се закопа сам! Нямаше те четирийсет минути!

Една вечер Чеймбърс бе паднал на пода, като се мяташе и гърчеше. Изнесоха го с носилка. На следващия ден се появи с вратовръзка и нова риза, сякаш нищо не се е случило. Сега искаше да ми излезе със стария номер с пиенето на вода.

— Не говори глупости, Чеймбърс. Станах да пия вода, седнах пак, работих трийсет минути и след това си взех почивката. Нямаше ме десет минути.

— Този път се закопа сам, Чинаски! Нямаше те четирийсет минути! Имам седем свидетели!

— Седем свидетели?

— ДА, седем!

— Казвам ти, бяха десет минути.

— Не, пипнахме те, Чинаски! Този път ще си го получиш!

Писна ми. Вече не ми се занимаваше с него.

— Добре тогава. Нямаше ме четирийсет минути. Да бъде твоята. Пиши докладна.

Чеймбърс хукна навън.

Пъхнах още няколко писма, после се появи главният инспектор. Беше хилав бял пич с кичури прошарена коса, провиснали над ушите. Погледнах го, после се обърнах и пъхнах още няколко писма.

— Господин Чинаски, сигурен съм, че разбирате правата и задълженията си в пощенската служба. Всеки сортировач има право на две десетминутни почивки, една преди и една след обяд. Продължителността на почивките се контролира от ръководството: десет минути. Десет минути е…

— МАЙНАТА ВИ! — изкрещях и хвърлих писмата, които държах. — Признах за четирийсетте минути, за да бъдете доволни и да ме оставите на мира. Обаче вие не ме оставяте! Вземам си думите назад! Бяха само десет минути! Искам да видя седмината ви свидетели! Покажете ми ги!

Два дни по-късно бях на хиподрума. Вдигнах поглед и видях всички тия зъби, тая широка усмивка и блесналите очи, приятелски. Какво беше това — с толкова зъби? Вгледах се по-внимателно. На опашката за кафе стоеше Чеймбърс, гледаше ме и се хилеше. Държах кутия бира. Отидох до едно кошче и без да отмествам очи от него, се изплюх. После си тръгнах. Чеймбърс повече не ми е досаждал.

17.

Бебето пълзеше, откриваше света. Нощем спеше при нас в леглото. Бяхме Марина, Фей, котката и аз. Котката също спеше в леглото. „Гледай ти — помислих си, — три усти разчитат на мен. Колко странно.“ Седях и ги гледах как спят.

После два дни по ред, когато се приберях вкъщи сутрин, много рано сутрин, заварвах Фей да чете обявите във вестника.

— Всички квартири са адски скъпи — отбеляза един ден.

— Знам.

На другия ден, докато четеше вестника, я попитах:

— Ще се изнасяш ли?

— Да.

— Добре. Утре ще ти помогна да си намериш жилище. Ще те разходя с колата.

Съгласих се всеки месец да й плащам издръжка. Тя каза:

— Добре.

Фей взе детето. Аз взех котката.

Намерихме подходящо жилище през десетина пресечки от нас. Помогнах й да се премести, сбогувах се с детето и се прибрах.

Ходех да виждам Марина по три-четири пъти седмично. Знаех, че докато мога да я виждам, ще съм добре.

Фей още носеше черно, за да протестира срещу войната. Ходеше на мирни демонстрации, на медитации, рецитали на поезия, семинари, събрания на комунистическата партия и посещаваше едно хипарско кафене. Водеше детето със себе си. Когато не беше навън, си седеше вкъщи, пушеше цигара след цигара, и четеше. Носеше протестни значки на черната си блуза. В повечето случаи, когато минех да се видим, беше някъде навън с момиченцето.

Един ден най-сетне ги заварих вкъщи. Фей ядеше слънчогледово семе с кисело мляко. Печеше си сама хляб, но не беше много хубав.

— Запознах се с Анди, той е тираджия — съобщи ми тя. — В свободното си време рисува. Това е негова картина.

Посочи стената.

Аз си играех с момиченцето. Погледнах картината. Не казах нищо.

— Има голям член — продължи Фей. — Оная нощ дойде и ме попита: „Искаш ли да те чука голям член?“, а аз му казах: „Искам да ме чукат с любов!“

— Звучи като да е светски човек — отбелязах аз.

Поиграх си още малко с момиченцето, после си тръгнах. Предстоеше ми изпит върху адресните схеми.

Скоро след това получих писмо от Фей. Преместила се с детето в някаква хипарска комуна в Ню Мексико. Било хубаво място. Марина щяла да живее на чист въздух. Имаше и рисунка — от малката за мен.