Прелестно изкупление

Първа глава У дома

Синьо небе над главата ми.

Без облаци.

Съвършено.

Точно като небето в истинския живот, само че малко по-синьо и не толкова заслепяващо очите ми.

Предполагам, че небето в истинския живот всъщност не е съвършено. А може би точно това го прави такова.

Правеше.

Затворих отново очи и ги стиснах силно.

Печелех време.

Не бях сигурен, че съм готов да видя това, което щеше да се разкрие пред погледа ми. Разбира се, че небето щеше да изглежда по-добре. Все пак се предполага, че това бе раят, или нещо подобно, нали? Докато бях жив, бях добро момче, поне така мисля. Но вече бях видял достатъчно неща, за да знам, че всичко, което съм мислел и в което съм вярвал, е било в голяма степен погрешно.

Имах разкрепостено съзнание, поне по гатлинските стандарти. Искам да кажа, чувал съм всички теории за отвъдното. Посещавах сравнително редовно часовете в Неделното училище, а след инцидента с мама Мариан ми бе казала за един курс по будизъм в университета „Дюк“. Водеше го един тип, Буда Боб — сериозно, така се казваше, който обясняваше, че раят е сълза в друга сълза, в друга сълза, или нещо подобно. Година по-рано мама се опита да ме накара да прочета „Ад“ на Данте, който според Линк бил за някаква офис сграда, която се подпалва. Всъщност се оказа, че става дума за пътуването на един човек в деветте кръга на ада. Помня само онази част, която майка ми ми разказа — за чудовища или някакви демони, затворени в ледени ями. Мисля, че бе деветият кръг, но имаше толкова много кръгове и ями там долу, че след известно време в главата ми стана пълна каша.

След това, което бях научил за подземния и за всякакви други светове, за чародейската вселена, която изглежда бе толкова многопластова, че приличаше на гигантска торта, това синьо небе ми се стори добър знак. Бях доволен, че има нещо, подобно на сладникава поздравителна картичка на „Холмарк“, което ме чака отвъд. Не очаквах перлени порти или голи секси мацки, размахващи приветствени плакати.

Тази частица синьо небе беше достатъчно готин ефект.

Отворих пак очи. Все още бе синьо.

Като синьото, в което беше боядисано почти всичко в Каролина.

Дебела пчела изжужа над главата ми и се издигна високо в небето — докато се блъсна в него, както бе ставало хиляди пъти преди.

Защото това не беше небе.

А таван.

И това изобщо не бе раят.

Лежах в старото си махагоново легло в още по-старата си стая в семейния дом на фамилията Уейт.

Бях си у дома.

Което беше невъзможно.

Премигнах.

Пак същото.

Дали всичко е било само сън? Отчаяно се надявах да е така. Както когато първите шест месеца след смъртта на мама сънувах само кошмари.

Моля те, нека е било сън.

Протегнах се да проверя какво има под леглото ми. Напипах познатата купчина книги и издърпах една.

„Одисея“. Един от любимите ми графични романи, макар авторите на този комикс да си бяха позволили доста волности по отношение на оригинала на Омир.

Поколебах се, после извадих още една. „По пътя“, първото издание на романа на Керуак, вече бе безспорно доказателство. Претърколих се на една страна и погледнах към белия квадрат на стената, където допреди няколко дни — само толкова време ли бе минало? — висеше протритата карта с означени със зелен маркер и свързани с линии места от любимите ми книги, които исках да посетя.

Добре, това бе стаята ми.

Старият часовник на масичката до леглото ми изглежда вече не работеше, но всичко друго си бе същото. Бе топло, особено за януари. Светлината, навлизаща през прозореца, бе почти неестествена — сякаш бях в някой от ужасните сценарии, които Линк си представяше за клиповете на „Холи Ролерс“. Но освен филмовата светлина стаята ми изглеждаше абсолютно същата, както си я бях оставил. Също като книгите под леглото ми и кутиите от обувки, в които събирах историята на живота си, бяха все още тук, подредени до стените. Всичко, което очаквах да видя, бе на мястото си, поне засега.

Освен Лена.

Лена? Тук ли си?

Не я усещах. Не усещах нищо.

Погледнах ръцете си. Изглеждаха ми добре. Нямах рани. Погледнах бялата си тениска. Нямаше кръв. По дънките ми нямаше дупки. Нито по тялото ми.

Отидох в банята и се погледнах в огледалото над мивката. Ето ме. Същият познат стар Итън Уейт.

Все още се взирах в отражението си, когато чух някакъв шум от долния етаж.

— Ама?

Сърцето ми бумтеше ужасно силно и имах чувството, че ще изскочи от гърдите ми, което беше доста забавно, защото когато се събудих, дори не бях сигурен, че то изобщо бие. Вече нямаше значение, тъй като чувах познатите звуци на дома ми, носещи се от кухнята на първия етаж. Дъските скърцаха, когато някой се движеше из нея, между масата и печката. Същите познати стъпки, вършещи познатата си работа, както всяка сутрин.

Ако беше сутрин.

Миризмата на нещо пържено постепенно стигна на вълни до мен на втория етаж.

— Ама? Това не е бекон, нали?

Гласът, който ми отвърна, бе спокоен и отчетлив.

— Миличък, мисля, че си наясно какво правя. Има само едно нещо, което знам как да готвя, и няма да се откажа от него. Ако можем да наречем това готвене де.

Този глас. Беше толкова познат.

— Итън? Колко време ще те чакам да слезеш и да си получа прегръдката? Много се бавиш, скъпи.

Не разбирах думите. Не чувах нищо. Освен гласа. Бях го чувал и преди, не много отдавна, но не и така. Толкова силно и ясно, пълен с живот, сякаш тя наистина бе на долния етаж.

Думите стигаха до мен като музика. Прогониха в миг цялата мъка и болка, всички съмнения.

— Мамо?! Мамо!

Спуснах се надолу по стъпалата, вземайки по три наведнъж, без да дочакам отговор.

Втора глава Пържени зелени домати

Ето я, стои в кухнята, боса, косата й е същата, каквато я помня — наполовина вдигната, наполовина разпиляна по врата. Бялата, закопчана до горе дълга риза — баща ми я наричаше нейната „униформа“ — все така бе покрита с боя или с мастило от последния й проект. Дънките й бяха навити до глезените, както обикновено, независимо дали това бе на мода или не. Мама никога не се интересуваше от подобни неща. В едната си ръка държеше стария ни почернял тиган, който бе пълен със зелени домати, а в другата — книга. Вероятно четеше, докато готвеше, без да вдигне глава. Тананикаше си някаква част от песен, като дори не осъзнаваше, че го прави.

Това бе майка ми. Изглеждаше точно както винаги. Абсолютно същата.

Може би аз бях този, който се бе променил. Пристъпих по-близо и тя се обърна към мен, оставяйки книгата на масата.

— Ето те, мое сладко момче.

Сърцето ми се преобърна. Никой друг не ме наричаше така, никой не би поискал, а и аз не бих позволил. Само майка ми. После тя протегна ръце и ме прегърна. Светът изчезна, когато зарових лице в косата й. Вдишвах топлия й аромат и топлото усещане от допира й, и топлото всичко, което бе майка ми за мен.

— Мамо, ти се върна…

— Един от нас го направи, да — въздъхна тя.

И тогава осъзнах. Тя стоеше в кухнята ни и аз стоях в кухнята ни, което означаваше едно от двете: или тя се бе върнала към живота, или аз… не бях.

Очите й бяха изпълнени с нещо — сълзи, любов, съчувствие — и преди да реша кое бе, тя отново ме прегърна.

Майка ми винаги разбираше всичко.

— Знам, сладкото ми момче, знам…

Лицето ми намери старото местенце, където се криеше, когато бях малък, в сгъвката на рамото й. Тя ме целуна по главата.

— Какво стана с теб? Не трябваше да бъде така — каза майка ми, като се отдръпна назад, за да ме погледне. — Животът и на двама ни не трябваше да свършва така.

— Знам.

— От друга страна, няма правилен начин, по който да приключи нечий живот, нали? — ощипа ме тя по брадичката и се усмихна тъжно.

Помнех тези неща. Усмивката, лицето й. Споменът бе всичко, което ми бе останало, когато тя си тръгна.

Винаги бях знаел, че е жива някъде там, по някакъв начин. Беше спасила Макон и ми изпращаше песните, които ме напътстваха във всяка странна глава от живота ми в света на чародейците. Беше тук, за мен, през цялото време — също както бе до мен, докато бе жива.

Може да беше само един миг, но исках да го задържа колкото бе възможно по-дълго.

Не знам как се бяхме озовали до кухненската маса, не помнех нищо друго, освен че седях в стола си, сякаш изминалите няколко години изобщо не се бяха случвали. Навсякъде имаше книги — от вида им личеше, че мама чете няколко едновременно, както обикновено; чорап, вероятно току-що изваден от прането, бе пъхнат в „Божествена комедия“, сгъната наполовина салфетка се подаваше от „Илиада“, вилица отбелязваше докъде бе стигнала в един том с гръцка митология. Кухненската маса бе отрупана с любимите й книги и купчини с листове и документи, всяка по-висока от предишната. Сякаш бях в библиотеката с Мариан.

Доматите църкаха в тигана и аз вдишвах аромата на майка ми — пожълтели листове и горещо олио, пресни домати и стар картон, всичко това преплетено и украсено с лют кайенски пипер. Нищо чудно, че винаги огладнявах в библиотеки.

Майка ми постави на масата синьо-бяла чиния от китайски порцелан, украсена с дракони. Усмихнах се, защото тя й бе любимата. Изсипа горещите домати в нея и ги поръси с пипер.

— Ето, започвай.

Забих вилицата си в най-близкия домат.

— Знаеш ли, не съм ял от тези, откакто ти… от инцидента…

Доматът бе толкова горещ, че опари езика ми. Погледнах към мама.

— Ние… това ли е…?

Тя се обърна и ме погледна неразбиращо.

Опитах отново.

— Това раят ли е?

Тя се разсмя, без да спира да налива чай в две високи чаши. Чаят бе единственото друго нещо, което мама можеше да приготвя в кухнята.

— Не, не е раят. Не точно…

Навярно съм изглеждал стреснат, защото се уплаших, че някак си се бяхме озовали на другото, противоположното място. После ми хрумна, че това няма как да е вярно, защото — колкото и сладникаво да звучи — да бъда с майка си отново, бе наистина рай, независимо какво бе мнението на вселената по въпроса. От друга страна, напоследък с вселената не се разбирахме много добре.

Майка ми ме погали нежно по лицето и се усмихна успокояващо, поклащайки глава.

— Не, това не е нито една от онези крайни дестинации, за които си мислиш.

— Тогава защо сме тук?

— Не съм сигурна. Нямаме подходящ справочник, за да проверим — усмихна се пак тя и хвана ръката ми. — Винаги съм знаела, че съм тук заради теб. Че имам недовършена работа, нещо, което трябва да ти покажа или на което да те науча. Затова ти изпращах песните.

— Предвещаващите песни?

— Точно те. Доста работа ми отваряше, да знаеш, и сега, след като си тук, имам чувството, че никога повече няма да се разделим. — Лицето й помръкна. — Винаги съм се надявала, че ще те видя отново, но предполагах, че ще се наложи да чакам много по-дълго. Толкова съжалявам. Знам, че за теб сигурно е ужасно — да изоставиш баща си и Ама. И Лена.

Кимнах.

— Гадно е.

— Знам. Чувствах се по същия начин.

— Заради Макон ли?

Думите излязоха от устата ми, преди да успея да ги спра.

Страните й поруменяха.

— Предполагам, че си го заслужавам. Но има някои неща, които една майка не може да обсъжда със седемнайсетгодишния си син.

— Съжалявам.

Тя стисна ръката ми.

— Ти беше човекът, когото не исках да изоставям. Ти беше на първо място. Най-много се тревожех, че оставям теб. Теб и баща ти. За щастие, баща ти в момента е под грижите на чародейците. Лена и Макон са го обвили със силите си, а Ама също използва уменията си. Мичъл си няма представа какво е станало с теб.

— Наистина ли?

Тя кимна.

— Ама му е казала, че си в Савана, при леля си, и той й вярва. — Усмивката й изчезна и мама се загледа покрай мен в сенките.

Знаех, че се тревожи за баща ми въпреки заклинанията, под които той се намираше. Внезапното ми напускане на Гатлин навярно я бе наранило също колкото и мен — да стои отстрани и да наблюдава какво се случва, без да може да направи нищо, сигурно е било ужасно.

— Но това не е дълготрайно решение, Итън. За момента обаче всички правят най-доброто, на което са способни. Обикновено така става.

— Спомням си…

Вече бях преживявал това веднъж. И двамата знаехме кога.

Тя не каза нищо повече, само си взе една вилица. Ядяхме заедно в мълчание през целия следобед. Или пък беше само миг. Вече не можех да определя кое от двете е, а и не бях сигурен имаше ли значение.

Седяхме отвън на задната веранда, похапвахме лъскавите, мокри череши от купата и наблюдавахме как звездите изгряват една по една на небето. То бе станало тъмносиньо и светлинките се скупчваха една до друга, безумно ярки. Виждах звезди от чародейското небе и от небето на смъртните. Раздвоената луна висеше между Северната и Южната звезда. Не знаех как беше възможно това — да виждам и двете небеса едновременно, двата вида съзвездия, но се получаваше някак. Вече виждах всичко, сякаш бях двама души едновременно. Най-накрая онази история със счупената, разполовената ми душа бе приключила. Очевидно едно от предимствата на умирането бе, че бях получил и двете части на душата си.

Да бе, точно така.

Всичко ми беше на мястото, заедно — сега, след като всичко бе свършило. Или може би именно защото бе свършило. Предполагам, че животът понякога е такъв. Всичко изглеждаше толкова просто, толкова лесно оттук. Толкова невероятно ясно.

Защо това бе единственото възможно решение? Защо трябваше да свърши така?

Облегнах глава на рамото на майка си.

— Мамо?

— Да, миличък?

— Трябва да говоря с Лена.

Ето. Най-накрая го казах. Онова единствено нещо, заради което целия ден не можех да дишам свободно, заради което не можех да си намеря място и не можех да се отпусна. Което не ми даваше мира, сякаш знаех, че трябва да стана и да отида някъде, за да свърша нещо, въпреки че нямаше къде да отида.

Както Ама винаги казва, хубавото на истината е, че тя е истина и с нея не може да се спори. Може да не ти харесва, но това не я прави по-малко вярна, по-малко истина. Това бе единственото, за което можех да се хвана в момента и не биваше да се отказвам от него.

— Не можеш да говориш с нея — намръщи се майка ми. — Поне никак не е лесно да стане.

— Трябва да й кажа, че съм добре. Познавам я. Тя очаква знак от мен. Както аз чаках от теб.

— Тук няма някой като Карлтън Ийтън, който да й достави писмо от теб. Не можеш да й изпратиш послание от този свят и не можеш да стигнеш до нея. А дори и да можеш, няма да успееш да й напишеш писмо. Не знаеш колко пъти ми се е искало това да е възможно.

Трябваше да има начин.

— Знам, че е така. Ако беше възможно, сигурен съм, че щеше да се свързваш с мен много по-често.

Майка ми вдигна глава към небето. Очите й сияеха от отразената светлина на звездите, докато говореше.

— Всеки ден, мое сладко момче. Щях да бъда до теб по някакъв начин всеки ден.

— Но ти намери начин! Говореше ми чрез книгите в библиотеката, чрез песните. И те видях в нощта, когато бях на гробището. И в стаята ми, помниш ли?

— Песните бяха идея на Великите. Предполагам, че се получи, защото ти пеех постоянно, когато беше бебе. Но при всеки е различно. Не мисля, че можеш да пратиш нещо като Предвещаваща песен на Лена.

— Дори да можех да напиша такава — кимнах аз. В сравнение с моите стихотворни умения Линк прилича на някой от „Бийтълс“.

— За мен също не беше лесно, а аз се мотая тук много по-отдавна от теб. А имах и помощници — Ама, Туайла, Арелия… — Тя присви очи към двойното небе. — Не забравяй, че Ама и Великите притежават сили, за които не знам нищо.

— Но ти си Пазител!

Бях сигурен, че тази й длъжност й осигурява познания, до каквито другите хора нямат достъп.

— Точно така. Аз бях Пазител. Правех това, което ми наредеше Съветът на пазителите, и не престъпвах техните заповеди. Не е хубаво да се спречкваш с тях, не ти трябва да се забъркваш с хрониките им.

— „Хрониките на чародейците“?

Мама взе една череша от купата и я огледа за петна. Мина доста време, преди да отговори, и започнах да си мисля, че не ме беше чула.

— Какво знаеш за „Хрониките на чародейците“?

— Преди процеса на Мариан Съветът на пазителите дойде в библиотеката и носеха със себе си книгата.

Майка ми постави старата медна купа на стъпалото под нас.

— Забрави за чародейските хроники. Те вече нямат значение.

— Защо?

— Говоря сериозно, Итън. Дори тук не сме в безопасност — и ти, и аз.

— Опасност? За какво говориш? Ние вече сме… знаеш, мъртви…

Тя поклати глава.

— Само на половината път сме. Трябва да открием какво ни задържа тук и да продължим напред.

— Ами ако не искам?

Не бях готов да се откажа. Не и докато Лена ме чакаше.

Майка ми пак се умълча. Когато проговори, звучеше толкова мрачно, че се уплаших. Никога не я бях чувал да говори така.

— Не мисля, че имаш избор.

— Но ти имаше.

— Не беше въпрос на избор. Ти се нуждаеше от мен. Затова съм тук, заради теб. Но дори и аз не можах да променя това, което стана.

— Така ли? Можеше поне да опиташ… — казах аз с горчивина. Усетих се, че мачкам череша между пръстите си. Червеният сок се стече между тях.

— Няма какво да се опитва, Итън. Всичко свърши. Прекалено късно е — прошепна почти нечуто мама, но имах чувството, че крещи.

В мен се надигна гневна вълна. Метнах череша към двора, после още една, после цялата купа.

— Добре, но Лена и Ама, и баща ми се нуждаят от мен и аз няма просто така да се откажа. Не трябва да съм тук, всичко това е гигантска грешка!

Загледах се в празната купа в ръцете си.

— И сега не е сезонът на черешите. Зима е. — Погледнах към нея, очите ми бяха замъглени от сълзи, въпреки че усещах единствено гняв. — Би трябвало да е зима…

Майка ми постави ръка върху моята.

— Итън…

Отдръпнах се.

— Не се опитвай да ме накараш да се почувствам по-добре. Липсваше ми, мамо. Повече от всеки друг на света. Но колкото и щастлив да съм сега, че те виждам, искам да се пробудя и нищо от това да не се бе случвало. Разбирам защо трябваше да го направя. Всичко ми е ясно. Но не искам да заседна тук завинаги.

— Какво очакваше, че ще стане?

— Не знам. Но не и това.

Вярно ли беше? Дали наистина смятах, че ще ми се размине саможертвата в името на спасението на света? Дали не се надявах тайничко, че онази история с Единия, който е двама, е шега?

Предполагам, че бе по-лесно да приема ролята на герой. Но сега, когато всичко се оказа истина, сега, когато се изправих с лице срещу вечността и осъзнах какво и кого бях загубил, изведнъж разбрах, че изобщо не е толкова лесно.

Сълзите преливаха от очите на мама.

— Много съжалявам… Ако имаше начин да променя това, щях да го направя.

Тя звучеше толкова нещастна, колкото се чувствах аз.

— Ами ако все пак има?

— Не мога да променя всичко. — Мама погледна към босите си крака. — Не мога да променя нищо…

— Не съм готов да се кача на някакъв тъп облак, нито да ми поникнат криле, когато зазвучат тъпите ангелски камбанки!

Метнах металната купа и тя се претърколи към задната морава.

— Искам да съм с Лена, искам да живея и да ходя на кино, да ям пуканки, докато ме заболи коремът, да карам прекалено бързо и да ме глобят, да съм толкова влюбен в момичето си, че да правя глупости заради нея всеки ден, до края на живота си.

— Знам.

— Не мисля, че го знаеш — казах аз по-троснато, отколкото имах намерение. — Ти си живяла, влюбвала си се — два пъти, имала си семейство. Аз съм на седемнайсет. Това не може да е краят за мен. Не мога да се събудя утре и да знам, че никога вече няма да видя Лена.

Майка ми въздъхна, обви ръка около раменете ми и ме притегли към себе си.

Повторих го пак, защото не знаех какво друго да кажа.

— Не мога…

Тя ме погали по косата, сякаш бях малко, тъжно и уплашено дете.

— Разбира се, че можеш да я видиш. Това е лесната част. Не мога да ти гарантирам, че ще успееш да говориш с нея и че тя ще може да те види, но ти ще можеш.

Погледнах я смаяно.

— За какво говориш?

— Ти съществуваш… ние съществуваме тук. Лена, Линк, баща ти и Ама — те съществуват в Гатлин. Едното ниво на съществуване не е по-реално от другото. Просто са различни. Ти си тук, Лена е там. В нейния свят никога вече няма да присъстваш напълно. Не и като преди. А в нашия свят тя никога няма да бъде като нас. Но това не означава, че няма да можеш да я виждаш.

— Как?

В този момент това бе единственото, което исках да знам.

— Просто върви.

— Какво имаш предвид, къде да вървя?

От устата й звучеше толкова лесно, но имах чувството, че не ми казваше нещо важно.

— Представяш си къде искаш да отидеш и просто отиваш там.

Струваше ми се невъзможно, макар да знаех, че майка ми никога не би ме излъгала.

— Значи, ако си пожелая да отида в „Рейвънуд“, ще се озова там?

— Е, не от задната ни веранда. Трябва да напуснеш дома на Уейт, преди да отидеш където и да е другаде. Мисля, че върху нашата къща лежи някакъв вид обвързване от отвъдния свят, еквивалент на чародейско заклинание. Когато си вкъщи, си тук с мен и никъде другаде.

Потръпнах, когато тя каза това.

— Отвъдният свят? Тук ли се намираме? Как се нарича?

Тя кимна и избърса изцапаните си с черешов сок длани в дънките си.

Знаех, че се намирам на място, на което не съм бил преди. Знаех, че не е Гатлин, и знаех, че не е раят. И все пак споменаването на това друго място ме отпрати по-надалеч от всичко, което си бях представял, че е възможно. По-далеч дори от смъртта. Въпреки че подушвах прашния асфалт от задния ни двор и прясно окосената трева, простираща се зад него. Въпреки че усещах как комарите ме хапят и как вятърът се движи, и как скърцат старите дървени дъски, на които се бях облегнал. И въпреки това чувствах единствено самота. Сега бяхме само ние. Майка ми и аз, и задният ни двор, пълен с череши. Част от мен бе очаквала това, този миг, откакто бях чул за инцидента на мама с колата, а друга част от мен знаеше — може би за първи път, че това никога няма да ми бъде достатъчно.

— Мамо?

— Да, мое сладко момче?

— Мислиш ли, че Лена още ме обича, там, в смъртния свят?

Тя се усмихна и разроши косата ми.

— Що за глупав въпрос?

Свих рамене.

— Нека те попитам нещо… Ти обичаше ли ме, когато си отидох?

Не й отговорих. Не беше нужно.

— Не знам за теб, но аз знаех отговора на този въпрос във всеки ден, когато бяхме разделени един от друг. Дори когато не знаех нищо друго — къде се намирам или какво се очаква да правя. Ти беше моят водач, ти ми показваше пътя, дори тогава… Всичко ме водеше обратно към теб. Всичко — повтори тя и отметна падналия над очите ми кичур коса. — Мислиш ли, че с Лена ще бъде различно?

Беше права. Въпросът бе глупав.

Затова се усмихнах, хванах я за ръка и я последвах вътре. Имах задачи за вършене и места, на които да ходя. Това поне вече го знаех. Но имаше други неща, за които не беше нужно да се тревожа. Някои неща не се бяха променили, някои неща никога нямаше да се променят.

Освен мен. Аз вече се бях променил веднъж и щях да направя всичко, за да се променя отново.

Трета глава На тази или на другата страна

— Хайде, Итън. Провери сам!

Не погледнах назад към мама, когато се протегнах към дръжката на вратата. Въпреки че тя ме подтикваше да го направя, притеснявах се. Не знаех какво да очаквам. Виждах боядисаната врата и усещах гладкия допир на желязната дръжка в дланта си, но нямаше как да съм сигурен дали от другата страна щях да видя познатата улица „Котън Бенд“.

Лена. Мисли за Лена. За дома. Това е единственият начин.

И все пак това вече не беше Гатлин. Кой знае какво имаше зад тази врата? Можеше да е всичко.

Взирах се в дръжката, спомняйки си на какво ме бяха научили чародейските тунели за вратите и праговете. И за порталите. И за шевовете на световете.

Тази врата може и да изглеждаше съвсем нормална. Всеки праг изглежда почти същия като предишния. Но това не означава, че са такива.

Също като при Temporis porta, Вратата на времето — никога не знаеш къде ще се озовеш от другата й страна. Научих това по трудния начин.

Стига си се колебал, Уейт. Давай смело напред. От какво се боиш? Какво имаш да губиш?

Затворих очи и натиснах дръжката. Когато погледнах отново, пред мен не беше моята улица. Нищо подобно.

Намирах се на предната веранда на къщата ни, но по средата на „Градината на вечния покой“, гатлинското гробище. Точно в средата на гробищния парцел на майка ми.

Подстриганите морави се простираха пред мен, но вместо надгробни плочи и мавзолеи, украсени с пластмасови херувими и фавни, гробището бе пълно с къщи. Осъзнах, че това са домовете на починалите, погребани в гробището — ако въобще това бе мястото. Старата викторианска къща на Агнес Причард се издигаше точно там, където трябваше да е гробният й парцел, със същите жълти капаци на прозорците и розовите храсти, висящи над алеята. Къщата й не бе на „Котън Бенд“, но малкият й правоъгълен затревен парцел се намираше точно срещу парцела на мама — а имението „Уейт“, както наричахме понякога нашата къща, сега се намираше точно на това място.

Къщата на Агнес изглеждаше по същия начин, както си беше в Гатлин, само че без червената си входна врата. На нейно място имаше очукан циментов надгробен камък.

Думите все още бяха издълбани в камъка, който пасваше съвършено в боядисаната в бяло дървена рамка на вратата. Така изглеждаше всяка къща, която виждах пред себе си — от реставрираното класическо южняшко имение на Дарла Ийтън до старата съборетина на Клейтън Уетъртън с лющещата се боя.

Всички врати на всички къщи липсваха, заменени с надгробните плочи на починалите.

Извърнах се бавно, надявайки се да видя нашата бяла врата със синя рамка. Но вместо това се озовах пред надгробната плоча на мама.

Над името й видях издълбан в камъка келтския символ ауен — три линии, разделящи се като лъчи.

Освен че бе достатъчно голям, за да запълни цялото пространство на вратата — за разлика от истинския, който стоеше на гроба й, камъкът бе абсолютно същият. Всеки заоблен ръб, всяка пукнатина. Прокарах длан по него, почувствах буквите под пръстите си.

Надгробната плоча на мама.

Защото тя беше мъртва. Аз бях мъртъв. И бе съвсем сигурно, че току-що бях излязъл навън от нейния гроб.

И в този момент започнах да изперквам. Може ли да ме вините? Положението бе повече от стряскащо. Няма какво да направиш, за да се подготвиш за нещо такова.

Бутнах камъка, натиснах го с цялата си сила, докато той се отмести и успях да вляза вътре обратно. Обратно вкъщи. Затръшнах вратата.

Стоях срещу нея, дишах запъхтяно с пълни гърди. Коридорът изглеждаше точно такъв, какъвто го помнех, какъвто беше и преди минута.

Мама ме погледна от стълбището. Тъкмо бе разтворила „Божествена комедия“ — личеше по начина, по който държеше чорапа отметка в ръката си. Сякаш ме беше чакала.

— Итън? Какво стана? Да не промени решението си?

— Мамо… Отвън е гробище.

— Така е.

— И ние сме…

Обратното на живи. Тъкмо започвах да го осмислям.

— Да, сме… — усмихна се тя, защото нямаше какво друго да каже. — Остани тук, колкото време ти е нужно.

Погледна към книгата си и затвори страницата.

— Данте е на същото мнение. Изчакай, докато го осмислиш. — Погледна към книгата и потърси отново страницата. — „La notte che le cose ci nasconde.“

— Какво?

— „Нощта, която крие тайните си от нас.“

Гледах я как продължи да чете наум, потънала в магията на книгата. Осъзнах, че нямам голям избор, отворих вратата и пристъпих навън.

Наистина ми бе нужно време да възприема всичко, както са нужни поне няколко минути, за да привикнат очите към слънчевата светлина. Оказа се, че отвъдният, другият свят бе точно това — друг свят. Гатлин точно в средата на гробището, където мъртъвците от града си имаха своя версия на Деня на вси светии. Само дето той изглежда продължаваше по-дълго от един ден. Слязох от верандата на тревата, за да се уверя, че тя наистина бе тук. Розовите храсти на Ама бяха засадени там, където винаги си растяха, но цъфтяха отново, спасени от рекордната жега, която ги бе убила, когато се стовари върху града.

Зачудих се дали цъфтяха и в истинския Гатлин. Надявах се. Ако Лилум бе спазила обещанието си, със сигурност беше така. Вярвах, че го е направила.

Лилум не беше нито светлина, нито мрак; не беше добро или лошо. Тя беше истината и балансът в най-чистата форма. Не смятах, че е способна да излъже или че би захаросала истината заради мен, дори малко. Понякога ми се щеше да го бе направила.

Разхождах се из прясно окосените морави, минавах покрай познатите къщи, разпръснати из гробището, като че някое торнадо ги бе вдигнало право от Гатлин и ги бе пуснало тук. И не бяха само къщите, имаше и хора.

Опитах се да се насоча към главната улица, инстинктивно търсейки път номер 9. Исках да открия кръстовището, по което да взема отбивката към „Рейвънуд“. Но другият свят не работеше така и всеки път, щом стигнех края на редиците от гробищни парцели, се озовавах там, откъдето бях тръгнал. Гробището просто продължаваше в кръг. Не можех да изляза от него.

Тогава осъзнах, че трябва да спра да мисля в границите на улици и да започна да мисля за гробове, парцели и крипти.

Ако исках да стигна обратно в Гатлин, нямаше да се получи с разходки. Не и с обиколки по път номер 9. Това бе пределно ясно.

Какво бе казала майка ми? Представи си къде искаш да отидеш и просто отиди там. Само това ли наистина стоеше между Лена и мен? Моето въображение?

Затворих очи.

Лена…

— Какво правиш тук, момче? — Погледна към мен от верандата си, няколко къщи след нашата, мис Уинифред. Метеше. Беше облечена в розовия си халат на цветя, който носеше и през повечето време, когато беше жива. Когато ние бяхме живи.

— Нищо, госпожо — отвърнах смутено аз.

Надгробната й плоча бе точно зад нея, с магнолиево дърво, издълбано над името й и под думата „свята“. Наоколо имаше много магнолии. Предполагам, че магнолиевото дърво бе еквивалентът на червената врата в другия свят. Без него човек бе никой.

Мис Уинифред забеляза, че я зяпам, спря да мете и изсумтя:

— Добре тогава, по-добре си гледай пътя.

— Да, госпожо. — Усетих, че целият се изчервих. Знаех, че няма да успея да си се представя никъде другаде, докато тези стари изпитателни очи ме гледаха.

Оказа се, че в Гатлин дори улиците на този друг свят не бяха място за освобождаване на въображението.

— И стой далеч от моравата ми, Итън. Тъпчеш бегониите ми — добави тя. Това беше. Сякаш се мотаех из нейната собственост обратно там, в смъртния Гатлин.

— Да, госпожо.

Мис Уинифред кимна и продължи с метенето, все едно бе обикновен слънчев ден на улицата със старите дъбове, където се намираше в действителност нейната къща в града.

Но аз не можех да й позволя да ме спре. Пробвах се на старата циментова пейка в края на нашата редица от гробищни парцели. Опитах и на сенчестото място зад живия плет по края на гробището. Дори поседях с гръб, облегнат на парапета на нашия парцел за известно време.

Не успявах да си представя завръщането си в Гатлин — не повече, отколкото си представях как се прибирам обратно в гроба си.

Всеки път, когато затворех очи, ме обземаше ужасяващият, смразяващ кръвта ми страх, че съм мъртъв, положен в гроб в земята. Че ме нямаше и че никога вече нямаше да съществувам никъде освен в подножието на водната кула.

Не у дома. Не и с Лена.

Най-накрая се отказах. Трябваше да има друг начин. Ако исках да се върна в Гатлин, все трябваше да има някой, който да знае как да стане това.

Някой, чиято работа бе да знае всичко за всички и през последните стотина години се бе справял успешно със задачата.

Знаех точно кой ми бе нужен.

Тръгнах по пътеката към най-старата част на гробището. Част от мен се боеше, че ще видя изгорелите почернели стени на къщата през дупките в покрива и в спалнята на леля Пру. Но се оказа, че не е трябвало да се притеснявам. Когато я видях, къщата изглеждаше точно такава, каквато я помнех от детството си. Люлката на верандата се поклащаше леко от вятъра, а на масичката до нея имаше чаша лимонада. Тази гледка помнех от малък.

Вратата бе издялана от хубав южняшки син гранит; Ама го бе избирала лично часове наред. „Жена като леля ти заслужава подходящ паметник“, бе казала тя. „А и ако Прудънс не е доволна, ще ме тормози и от отвъдното.“

И двете твърдения сигурно бяха верни. В горната част на плочата бе издълбан деликатен ангел с протегнати напред ръце, в които държеше компас. Бях готов да се обзаложа, че никой друг ангел в това гробище, а може би и из гробищата на целия Юг, не държи компас. Гравираните ангели в гатлинското гробище държат всякакви цветя, някои са се вкопчили в плочите, сякаш животът им зависи от това. Но никой не беше с компас, никога. Обаче за жената, която бе прекарала половината си живот, маркирайки тайно чародейските тунели, това бе напълно подходящ избор. Под ангела имаше надпис:

Леля Пру сама бе избрала надписа, като бе настоявала да има едно „е“ накрая вместо „а“, защото така й звучало по-благозвучно, някак по френски, въпреки че дори не беше истинска дума. Но в крайна сметка баща ми отсече, че леля Пру винаги е била истински патриот и нямало да има нищо против надписът да си бъде на чист южняшки американски английски. Не бях толкова убеден, но тогава нямах настроение да навлизам в подобни спорове. Това бе само една част от подробния списък с указания, който бе оставила за провеждане на погребението й — в него имаше списък с гостите в църквата с изрично споменати имената на нежеланите лица.

И все пак само гледайки тази надгробна плоча, усетих, че се усмихвам.

Преди да успея да потропам, отвътре се чу кучешки лай и тежката входна врата се отвори. Леля Пру стоеше на прага, косата й все още бе навита с пластмасови розови ролки, едната й ръка бе поставена на кръста. В краката й се мотаеха три йоркширски териера — първите трима Харлон Джеймсовци.

— Е, ма крайно време беше!

Сграбчи ме за ухото с бързина, каквато никога не бях виждал от нея, докато бе жива, и ме вкара в къщата.

— Винаги си бил ужасен инат, Итън Уейт! Но туй, което напра’и тоз път, не беше правилно. Не знам какво та прихвана, в името на милостивия Господ, но смятам да та пратя да си избереш пръчка, да та пребия с нея…

Това беше очарователен обичай от времето, когато леля Пру е била малка — да пращаш детето само да си избере пръчката, с която да бъде набито. Познавах я обаче достатъчно отдавна, за да знам, че никога не би ме ударила. Иначе да го бе направила много отдавна, още преди години.

Все още извиваше ухото ми и трябваше да се приведа, защото тя стигаше само до половината на моята височина. Целият отряд от териери продължаваше да лае и да се тътри след нас, докато тя ме влачеше към кухнята.

— Нямах избор, лельо Пру. Всички, които обичам, щяха да умрат.

— Няма нужда да ми казваш. Гледах цялото нещо и, кълна се, голямо шоу беше! — изсумтя тя. — И кат’ си помислиш, че хората някогаж казваха, че аз съм била царица на драмата!

Мъчех се да не се разсмея.

— Тук имаш ли още нужда от очилата си?

— Нося ги по навик, предполагам. Май са чувствам гола без тях. — Тя спря да ходи и насочи костеливия си пръст към мен. — Не са пробвай да сменяш темата. Тоз път сътвори по-голяма бъркотия от сляп бояджия.

— Прудънс Джейн, защо не спреш да крещиш на горкото момче? — разнесе се мъжки глас от съседната стая. — Стореното сторено…

Леля Пру ме дръпна обратно в коридора, без да отслабва хватката си.

— Не ми казвай какво да правя, Харлон Търнър!

— Търнър? Това не е ли… — започнах аз, но преди да довърша, тя ме вкара в дневната и аз се озовах лице в лице не с един, а с петимата съпрузи на леля Пру.

Тримата по-млади — най-вероятно първите й съпрузи — похапваха царевички и играеха карти; ръкавите на белите им ризи бяха навити до лактите. Четвъртият седеше на дивана и четеше вестник. Той погледна към нас и ми кимна, побутвайки малка бяла купичка към мен.

— Царевички?

Поклатих глава.

Помнех петия съпруг на леля, Харлон — онзи, на когото тя кръщаваше кучетата си. Когато бях малък, той носеше твърди бонбони с вкус на лимон в джоба си и ми ги даваше, докато седяхме в църквата. Изяждах ги всичките. Никой не може да ти попречи да ядеш каквото си искаш в църквата, когато си на път да пукнеш от скука. Линк веднъж изпи цяло шишенце с ментова вода за уста по време на проповед за изкуплението. После прекара целия следобед и част от вечерта, изкупвайки този си грях.

Харлон изглеждаше точно както го помнех. Той вдигна ръцете си нагоре в знак, че се предава.

— Прудънс, ти си най-свадливата жена, коят’ съм срещал през целия си живот!

Беше вярно и всички го знаехме. Другите четирима съпрузи вдигнаха глави и ни погледнаха, по лицата им бе изписана смесица от съчувствие и забавление. Леля Пру пусна ухото ми и се обърна към последния си съпруг.

— Е, не помня да съм та молила да са жениш за мен, Харлон Джеймс Търнър. Туй значи та прави най-глупавия мъж, когот’ съм срещала през целия си живот!

Ушите на трите малки кученца се наостриха, когато чуха да се споменава името им.

Мъжът, който четеше вестник, се изправи и потупа стария Харлон по рамото.

— Мисля, че трябва да оставиш за малко наш’та хубавица. — После понижи гласа си. — Иначе току-виж си са гътнал за втори път.

Леля Пру изглеждаше доволна от намесата и тръгна обратно към кухнята, следвана по петите от трите кучета и от мен. Когато влязохме вътре, ми посочи стола до масата и се зае да налива подсладен студен чай в две чаши.

— Ако знаех, че шъ ми се наложи да живея с тез петимата след смъртта си, щях да си помисля по-добре за таз история с женитбите.

Ето ги всичките тук — чудех се защо, но после реших, че е по-добре да не питам. Каквато и недовършена работа да имаше леля Пру с петимата си съпрузи и кучетата си, бях сигурен, че не искам да знам.

— Пий, синко — каза Харлон, който също бе дошъл в кухнята.

Погледнах към чая, който изглеждаше много съблазнително, въпреки че изобщо не бях жаден. Едно беше майка ми да ми поднесе пържени домати. Никога не бих се замислил, ако тя ми предложи нещо за ядене. Но след като бях преминал половината гробище, за да посетя мъртвата си пралеля, ми хрумна, че не бях наясно с правилата и изобщо с нито една от порядките тук, нямах си представа как „работят“ нещата в този свят. Леля Пру забеляза, че се взирам в чашата.

— Мож’ да пиеш, не че е необходимо. Но от другата страна е различно.

— Как?

Имах толкова много въпроси, че не знаех откъде да започна.

— Там, в смъртния свят, не мож’ да пиеш или да ядеш, но мож’ да местиш предмети. Вчера скрих зъбните протези на Грейс. Пъхнах ги в кутията за кафе.

Естествено, типично за леля Пру бе да намери начин да побърква сестрите си дори от гроба.

— Чакай… била си там? В Гатлин?

Ако тя можеше да вижда сестрите си, значи аз можех да видя Лена. Нали?

— Това ли казах?

Знаех, че тя има отговор. Знаех и че няма да ми каже нищо, ако е решила да не го прави.

— Да, всъщност това каза.

Кажи ми как да намеря пътя си обратно до Лена.

— Е, да, но само за няколко минути. Не се надявай на нещо повече. После кат’ фурия, мълниеносно са озовах обратно тук, в „Градината на вечния покой“.

— Лельо Пру, моля те.

Но тя поклати глава и аз се предадох. Леля ми бе толкова инатлива в този живот, колкото бе и в предишния си. Пробвах с нова тема.

— „Градината“? Наистина ли сме в „Градината на вечния покой“?

— Мож’ си сигурен! Всеки път, щом погребат някого, са пръква нова къща на улицата — изсумтя отново тя. — Не мож’ ги спрем да идват, дори да не са кат’ теб.

Замислих се за надгробните плочи вместо врати на всички къщи в гробищните парцели. Винаги бях смятал, че гробището е като града ни — в центъра бяха по-готините и скъпарски имоти, а по краищата бяха победните и занемарени гробове. Оказа се, че и в отвъдния свят не е по-различно.

— Тогава аз защо нямам? Своя къща, искам да кажа.

— Младите нямат свои къщи, освен ако родителите им не са ги надживели. Пък и кат’ съм виждала стаята ти, не мисля, че шъ мож’ поддържа цяла къща чиста.

Виж за това нямаше как да споря с нея.

— Затова ли нямам и надгробна плоча?

Леля Пру извърна очи встрани. Имаше нещо, което не искаше да ми каже.

— Май тря’а да питаш майка си за туй.

— Питам теб.

Тя въздъхна тежко.

— Ти не си погребан в „Градината на вечния покой“, Итън.

— Какво?

Може би беше прекалено рано. Дори не знаех колко време бе минало от нощта на водната кула.

— Предполагам, че още не са ме погребали.

Леля Пру кършеше странно ръце, което само ме изнерви допълнително.

— Лельо Пру?

Тя отпи глътка от чая си, мълчейки. Поне така ръцете й имаха с какво да се занимават.

— Ама не приема добре… станалото. Нито пък Лена. Не си мисли, че не наглеждам и двете. Не дадох ли на Лена старата си огърлица с роза, за да мога да бъда с нея и да я усещам, къдет’ и да се намирам?

Образите на хлипащата Лена, на Ама, пищяща името ми точно преди да скоча, преминаха през съзнанието ми като светкавица. Сърцето ми се сви.

Леля Пру продължи.

— Нищо от туй не биваше да става. Ама го знайше и тя, и Лена, и Макон си имат много проблеми с твойта смърт.

Моята смърт. Думите ми звучаха странно. Изведнъж ужасна мисъл мина през главата ми.

— Чакай. Да не казваш, че не са ме погребали?

Леля Пру допря ръка до сърцето си.

— Разбира се, че та погребаха. Само дет’ не го напра’иха в гатлинското гробище — въздъхна тя, поклащайки глава. — Нямаше дори хубава служба, да ти кажа. Без проповеди, без псалми и оплаквателни жалби.

— Без оплакване? Знаеш как да нараниш чувствата на едно момче, лельо Пру.

Шегувах се, но тя кимна сериозно, навъсена като на погребение.

— Нямаше церемония, нит’ погребални картофи. Дори едни бисквити от магазина не поднесоха. Да не говорим за книга за възпоменания. Все едно да та напъхат в някоя от онез кутии за обувки в стаята ти.

— Добре де, къде ме погребаха? — настоях аз. Обземаше ме лошо предчувствие.

— В имението „Грийнбриър“, до старите гробове на фамилията Дюшан. Заровиха та в земята кат’ някаква котка, ухапана от опосум.

— Защо? — погледнах я аз, но тя пак извърна поглед. Определено криеше нещо. — Лельо Пру, отговори ми. Защо ме погребаха там?

Тя ме погледна и скръсти ръце на гърдите си отбранително.

— Сега, не се стягай чак толкоз. Не е било зарад’ церемонията де — изсумтя тя. — Напра’иха го, та хората в града да не разберат, че си умрял.

— За какво говориш?

Хората в Гатлин обичаха да говорят за погребения, обичаха да ходят на погребения; не биха ги пропуснали за нищо на света.

— Ама каза на всички, че има спешен семеен случай в Савана, нещо с леля ти, и ти си заминал да й помогнеш.

— На всички? Преструват се, че съм още жив?

Беше едно Ама да се опитва да убеждава скърбящия ми баща, че просто съм заминал някъде. Но да се опита да заблуди целия град, беше налудничаво дори и за нея.

— Ами татко? Няма ли да се досети, когато така и не се прибера у дома? Не може да вярва, че ще остане завинаги в Савана, нали?

Леля Пру се надигна и отиде до кухненския плот, където вече беше отворена кутия с шоколадови бонбони „Уитман“. Обърна капака, огледа подредените в гнездата различни на вкус бонбони. Най-накрая избра един и отхапа.

Погледнах я.

— Пияна череша?

Тя поклати глава и ми показа какво бе избрала.

— Пощальона.

Главата на шоколадовата фигурка, оформена в правоъгълната формичка, вече липсваше.

— Тъй и не разбрах защо хората си харчат парите за скъпи и луксозни бонбони. Ако ма питаш мен, туй са най-добрите бонбони и в двата свята.

— Да, госпожо.

Подсладила душата си с любимите си бонбони, пралеля ми най-накрая се реши и изплю истината.

— Чародейците напра’иха заклинание на баща ти. Той изобщо не знай, че си мъртъв. Всеки път, кат’ доближи до истината, те мятат заклинанието си отново, та даж’ двойно. Той вече не мож’ различи горе от долу. Туй не е естествено, казвам ти. Но пък то и малко неща в Гатлин са естествени. — Подаде ми полупразната кутия с бонбони. — Вземи си нещо сладичко. Шоколадът пра’и всичко по-хубаво. Дъвчащ карамел?

Бях погребан в „Грийнбриър“, за да могат Лена, Ама и приятелите ми да пазят смъртта ми в тайна от всички, включително и от баща ми, който бе под влиянието на чародейско заклинание и нямаше представа, че синът му си е отишъл завинаги, точно както ми бе казала майка ми. Нямаше достатъчно шоколад на света, който да направи това да изглежда по-хубаво.

Четвърта глава Приказката за рибаря и тигана

Да накарам леля Пру да каже единственото нещо, което исках да чуя от нея точно когато ми бе нужно, бе все едно да си помислиш, че можеш да накараш слънцето да изгрее по твоя воля. Все в някакъв момент, и вероятно по-скоро, отколкото по-късно, ще разбереш, че ти се намираш в неговата власт, а не то в твоята. Поне с мен бе така.

Не можех да погълна още един карамелов бонбон, прокаран през гърлото ми с още една чаша студен чай, докато едно или повече малки кучета се взираха в мен, независимо че още не бях получил единственото нещо, което исках да знам. Налагаше се да започна отначало.

— Трябва да отида в „Рейвънуд“, лельо Пру. Трябва да ми помогнеш. Искам да видя Лена.

Леля ми се намръщи и метна кутията с бонбони обратно на плота.

— О, разбирам. Сега аз „трябва“, щот’ „трябва“ и пак „трябва“… Някой умря и та направи генерал? Да не ка’еш сегичка, че искаш и статуя и свой парк, а? — изсумтя тя отново.

— Лельо Пру… — предадох се аз. — Съжалявам.

— И тъй „трябва“.

— Но за мен е много важно да разбера как да стигна до „Рейвънуд“.

Знаех, че звуча отчаяно, но ми беше все едно, защото наистина бях отчаян. Не бях успял просто да си представя как се озовавам там, не можех да приложа въображението си. Трябваше да има и друг начин.

— Знайш много добре, че с мед се привличат повече пчели, скъпи. Минаването от другата страна не е подобрило маниерите ти, Итън Уейт. Да тормозиш тъй една стара жена…

Вече започвах да губя търпение от игричките на леля Пру.

— Казах, че съжалявам. Все още съм нов в това, забрави ли? Можеш ли да ми помогнеш, ако обичаш? Знаеш ли как да стигна до „Рейвънуд“?

— А ти знайш ли колко съм уморена от тоз разговор?

— Лельо Пру!

Тя стисна зъби и вирна брадичка, както правеше Харлон Джеймс, когато захапеше някой кокал.

— Трябва да има начин да я видя. Майка ми дойде при мен два пъти. Веднъж в огъня, който запалиха Ама и Туайла в гробището, и веднъж в стаята ми.

— Доста сила е туй, да пресичаш от едната на другата страна, но твойта майчица винаги е била по-силна от повечето хорица. Що не попиташ нея? — каза раздразнено леля Пру.

— Пресичане?

— Пресичането отвъд. Не е работа за слабаци. Повечето от нас просто не могат се мръдна оттук.

— Какво означава това?

— Означава, че не мож’ да пра’иш сладко, докат’ ощ’ са учиш как да кипваш водата. Тря’а нещата да си следват реда. Да свикнеш с врялата вода, преди да скочиш в нея.

Хъм… Не че леля Пру можеше да направи сладко или някаква зимнина, която да не прогори дупка в стомаха ти, поне според Ама.

Скръстих ръце на гърдите си, вече безкрайно отегчен.

— И защо трябва да скачам във врялата вода?

Тя ме погледна, докато си вееше със сгънат лист хартия, както правеше през хилядите недели, когато я карах на църква със сестрите й. После люлеещият се стол спря да се люлее. Лош знак.

— Искам да кажа… госпожо — допълних аз и задържах дъха си, докато столът започна да скърца отново. Този път заговорих по-тихо. — Ако знаеш нещо, моля те, помогни ми. Каза, че си виждала леля Грейс и леля Мърси. А и аз те видях в деня на погребението ти.

Леля Пру изви устни, сякаш протезите я боляха. Или сякаш се опитваше да не издаде мислите си.

— Тогаз бе напълно объркан от оназ история с половината ти душа. Мо’еше да виждаш какви ли не неща, коит’ не са подходящи за очите на смъртните. И аз самата не съм виждала Туайла от тоз ден, пък тя бе таз, коят’ ма преведе отвъд.

— Не мога да открия начин сам, лельо.

— Разбира се, че мо’еш. Нещата не стават така, да са изтърсваш тук и да очакваш всичко да ти се поднесе на тепсия. Не мож’ да искаш да ти сготвя рибата и да ти я дам, когат’ е по-правилно да та науча да си я ловиш сам.

Отпуснах глава в ръцете си. Точно в този момент щях да бъда много доволен, ако някой ми поднесеше сготвена риба.

— И къде човек може да се научи да лови риба наоколо?

Не последва отговор.

Вдигнах глава и видях, че леля Пру бе задрямала в люлеещия се стол, а листът, с който си вееше, бе паднал в скута й. Никой не можеше да събуди леля Пру от дрямката й. Не и когато бе жива, вероятно и сега бе същото.

Въздъхнах и внимателно взех импровизираното ветрило от ръката й. То се разгъна от едната страна и разкри крайчеца на нещо нарисувано. Приличаше на една от картите й, само че недовършена, по-скоро драсканица. Леля Пру не можеше да стои дълго, без да започне да рисува и чертае нещо, дори и в отвъдния свят.

После осъзнах, че това не бе карта на „Градината на вечния покой“. Или ако беше, то значи гробищният свят бе по-голям, отколкото смятах.

Това не бе просто каква да е карта.

Беше карта на „Lunae libri“.

— Как може да има „Lunae libri“ в отвъдния свят? Тя не е гроб, нали?

Майка ми не вдигна глава от книгата си на Данте. Не беше ме погледнала и когато отворих входната врата. Не чуваше и дума, когато потънеше в света между страниците. Четенето за нея бе като пътуване.

Пъхнах пръста си между пожълтелите страници и размахах длан пред очите й.

— Мамо?

— Какво? — сепна се тя, сякаш се бях промъкнал изневиделица зад гърба й.

— Нека ти спестя времето. Гледал съм филма. Офис сградата изгаря в огъня — предадох й аз версията на Линк за „Ад“.

Затворих книгата и й подадох листа на леля Пру. Майка ми го взе и го изглади с ръце.

— Винаги съм знаела, че Данте е изпреварил много своето време — усмихна се тя, въртейки листа в ръцете си.

— Защо леля Пру е начертала това? — попитах аз, но тя не отговори на въпроса ми. Просто продължи да се взира в листа.

— Ако започнеш да се питаш защо леля ти е направила едно или друго нещо, ще бъдеш зает до края на вечността.

— Защо й е трябвала карта? — настоях аз.

— На леля ти й трябва някой друг, с когото да си говори освен с теб.

Това бе всичко, което ми каза. После се предаде, стана и ме прегърна.

— Ела. Ще ти покажа.

Последвах майка си на улицата, която не беше улица, чак докато стигнахме до парцела, който не бе парцел, и до познат гроб, който не бе гроб. Застинах на място веднага щом познах къде се намираме.

Майка ми положи ръка на надгробния камък на Макон, нежна усмивка озари лицето й. Бутна камъка и той се плъзна назад. Пред мен се разкри входният коридор на „Рейвънуд“, призрачен и пуст, сякаш нищо не се бе променило, само дето семейството на Лена бе заминало за Барбадос или някое друго такова място.

— И сега какво?

Не можех да събера сили да пристъпя вътре. Каква полза щях да имам от „Рейвънуд“ без Лена или близките й? Чувствах се още по-зле от това, че бях тук, в дома й, и все така далече от нея.

Майка ми въздъхна.

— Как така какво? Ти беше този, който искаше да отиде в „Lunae libri“.

— Говориш за тайния път в тунелите? Той ще ме доведе до „Lunae libri“, така ли?

— Е, определено не говоря за Окръжната библиотека на Гатлин — усмихна се майка ми.

Тръгнах напред и влязох в коридора. Затичах се.

Когато тя успя да ме настигне, вече се бях добрал до старата стая на Макон в имението. Отметнах килима и вдигнах капака на вратата в пода.

Ето го. Невидимото стълбище, което водеше надолу в чародейския мрак.

И отвъд него, към чародейската библиотека.

Пета глава Още една „Lunae libri“

Оказа се, че мракът си е толкова мрачен, колкото обикновено, независимо в кой свят се намирахме. Невидимите стъпала под вратата — същите, по които се бях препъвал нагоре и надолу толкова много пъти преди — и всяка частица от тях си бе толкова невидима, колкото си беше и по-рано.

А самата библиотека, „Lunae libri“?

Нищо не се бе променило — мъхът, покриващ каменистия проход, който ни бе довел до нея. Дългите редици с древни книги, ръкописи и пергаменти бяха стряскащо познати. Факлите все така хвърляха мигащите си сенки по рафтовете.

Чародейската библиотека изглеждаше както винаги, въпреки че сега се намираше много, много далече от всеки жив чародеец. Особено от онази, която обичах най-много.

Сграбчих факла от стената и я размахах пред себе си.

— Всичко е толкова истинско.

Майка ми кимна.

— Точно както си го спомням.

Тя докосна рамото ми и каза:

— Имам хубави спомени оттук. Обичам това място.

— И аз — кимнах аз. Това бе единственото място, което ми бе вдъхнало надежда, когато с Лена бяхме изправени пред безнадеждната ситуация в навечерието на нейната Шестнайсета луна. Погледнах пак към мама, наполовина скрита в сенките.

— Ти никога не ми каза, мамо. Не знаех, че си била Пазител. Не знаех нищо за тази страна от живота ти.

— Знам. Съжалявам. Но сега си тук и мога да ти покажа всичко — хвана ме тя за ръката. — Най-накрая.

Тръгнахме между рафтовете, разделени само от факлата помежду ни.

— Е, вече не съм библиотекарка, но се ориентирам отлично сред тези вехтории. Хъм, надявам се не си докосвал никой от тези свитъци? Не и без ръкавици.

— Да. Разбрах, че трябва да ги нося още първия път, когато си изгорих кожата — ухилих се аз.

Беше странно да съм тук с майка си, но след като вече се бяхме озовали на това място, виждах, че библиотеката бе толкова нейна, колкото и на Мариан.

Тя ми се усмихна в отговор.

— Е, поне това вече няма да е проблем.

Свих рамене.

— Май си права.

Посочи ми към най-близката лавица, очите й светеха от вълнение. Беше хубаво да видя мама отново в естествената й среда. Посегна към един свитък.

— „П“, като „пресичане“.

Минаха часове, или поне така ми се струваше, а не бяхме открили нищо полезно като информация. Изпъшках.

— Не можеш ли да ми кажеш как да го направя? Защо трябва да търся сам?

Бяхме заобиколени от купища свитъци, струпани около нас на каменната маса в самия център на „Lunae libri“. Дори майка ми изглеждаше обезверена.

— Вече ти казах. Аз просто си представям къде искам да отида и съм там. Ако това не се получава с теб, тогава не знам как да ти помогна. Твоята душа не е като моята, особено след като бе и разделена на две. Имаш нужда от помощ, а книгите са именно за това.

— Определено съм сигурен, че книгите не са за това — да бъдат изучавани от мъртвите — погледнах я аз. — Поне мисис Инглиш едва ли ще бъде съгласна.

— Човек никога не знае. Книгите присъстват в живота ни по много причини. Както и мисис Инглиш — добави тя и взе поредния свитък от купчината. Разтвори го и го приглади с длани. — Ето този, какво ще кажеш за него? Текстът не е заклинание, по-скоро е нещо като медитация. Медитацията помага за фокусиране на съзнанието. Можеш да опиташ, сякаш си монах.

— Но не съм монах, а и не съм добър в медитирането.

— Очевидно. Но няма да те заболи, ако опиташ. Хайде, съсредоточи се.

Тя се наведе над пергаментовия свитък и започна да чете на глас. Аз повтарях думите, надничайки над рамото й.

Думите се извисиха във въздуха като странен сребрист балон.

Посегнах да го докосна, но той се разтвори и изчезна също толкова бързо, колкото се и бе появил. Погледнах към майка си.

— Видя ли това?

Тя кимна.

— Заклинанията в този свят са различни.

— Защо не се получи?

— Опитай на оригиналния латински. Ето тук. Прочети го сам.

Тя поднесе свитъка по-близо до факлата и аз се приведох към светлината. Гласът ми трепереше, докато произнасях думите.

Затворих очи, но мислех само колко далече бях от Лена. Как къдравата й черна коса се виеше от чародейския бриз. Как зеленото и златното искряха в очите й — както самата тя бе едновременно и сияйна, и мрачна.

Как вероятно никога вече нямаше да я видя.

— О, хайде, Итън Уейт.

Отворих очи.

— Безсмислено е.

— Съсредоточи се.

— Съсредоточен съм.

— Не, не си — каза майка ми. — Не мисли къде се намираш в момента. Не мисли за това, което си загубил. Нито за водната кула или за това, което се случи после. Не позволявай тези неща да те смачкат.

— Не позволявам.

— Напротив.

— Откъде си толкова сигурна?

— Защото, ако беше достатъчно съсредоточен, ако имаше вяра, нямаше да стоиш тук. Щеше да бъдеш на половината път към дома, с един крак вече в Гатлин.

Нима? Трудно ми беше да си го представя.

— Затвори очи.

Затворих ги послушно.

— Повтори това, което казвам — прошепна ми тя.

Сред тишината чух думите й в главата си, сякаш говореше с мислите ми. Сякаш общувахме чрез Келтската нишка, майка ми и аз. В смъртта, от гроба, в един далечен свят. Беше ми познато, нещо, което ни бе свързвало и преди, много отдавна, нещо, което бяхме загубили.

Шеста глава Сребърното копче

Отворих очи. Стоях в началния коридор в къщата на Лена. Беше се получило, бях пресякъл границата между световете, бях отново в Гатлин, в света на живите. Заля ме вълна на облекчение; той все още бе тук. Гатлин съществуваше непроменен, което означаваше, че и Лена съществуваше, може би непроменена.

А това означаваше, че всичко, което бях загубил, всичко, което бях направил, не е било напразно.

Облегнах се на стената зад себе си. Стаята спря да се върти и аз вдигнах глава и погледнах към старите, измазани с хоросан стени. Познатото вито стълбище. Искрящите лакирани подове. „Рейвънуд“.

Истинският „Рейвънуд“. Смъртен, солиден и твърд под краката ми. Бях се завърнал.

Лена.

Затворих очи и се опитах да възпра напиращите сълзи.

Тук съм. Успях.

Не знаех колко дълго съм стоял така, неподвижен на място, чакайки отговор, сякаш се надявах тя да изтича иззад ъгъла и да се втурне в прегръдките ми.

Но тя не го направи.

Дори не усети, че й говоря чрез Келтската нишка. Поех си дълбоко дъх. Мащабността на всичко станало ме порази внезапно.

„Рейвънуд“ изглеждаше различно от последния път, когато бях тук. Не че това ме изненада; имението постоянно се менеше, но от черните чаршафи, покриващи огледалата и прозорците, личеше, че този път промяната е към лошо.

Не бяха само чаршафите. Беше начинът, по който снегът валеше от тавана, въпреки че бе вътре в къщата. Студените бели преспи бяха затрупали праговете на вратите, изпълваха камината и от купчините във въздуха се виеха снежинки като пепел. Вдигнах глава и видях, че таванът бе изпълнен с буреносни облаци, които се спускаха по цялото стълбище до втория етаж. Беше много студено дори за призрак като мен и не можех да спра да треперя. „Рейвънуд“ винаги имаше история за разказване и обикновено това бе историята на Лена. Тя контролираше външния вид на къщата със своето настроение. И ако „Рейвънуд“ изглеждаше така, то…

Хайде, Лена. Къде си?

Ослушвах се в очакване на нейния отговор, но чувах само тишината.

Тръгнах по хлъзгавия лед в коридора и стигнах до познатия парапет на голямото предно стълбище. Изкачих белите стъпала, едно по едно, чак до върха. Когато се обърнах назад, видях, че не бях оставил следи по снега.

— Лена? Тук ли си?

Хайде, знам, че можеш да усетиш присъствието ми.

Но тя не каза нищо и когато надникнах през открехнатата врата на стаята й, изпитах почти облекчение, че не беше вътре. Погледнах и към тавана, където я бях намерил веднъж, долепена до мазилката.

Спалнята на Лена също бе променена, както обикновено. Този път цигулката не свиреше сама и нямаше надписи навсякъде по мебелите, нито стените бяха от стъкло. Стаята не приличаше на затвор, мазилката не бе напукана и леглото не бе счупено.

Всичко бе изчезнало. Багажът й бе опакован и чантите бяха грижливо подредени в средата на стаята. Стените и таванът бяха напълно голи и чисти, като в нечия съвсем обикновена стая. Изглежда Лена заминаваше.

Излязох оттам, преди да осмисля какво би могло да означава това за мен. Преди да се опитам да открия начин как бих могъл да я посетя в Барбадос, или където там отиваше.

Беше ми толкова трудно да мисля за това, почти колкото първия път, когато ми се наложи да я изоставя.

Отидох до просторната трапезария, където бях прекарал толкова странни дни и вечери. Дебел, плътен скреж покриваше масата, а под нея на килима имаше тъмен, влажен непокрит правоъгълник. Минах през отворената врата и избягах на задната веранда, онази, която гледаше към зеления, водещ до реката хълм — където изобщо не валеше, само бе мрачно и мъгливо. Въздъхнах с облекчение, че отново бях навън, и тръгнах по пътеката зад къщата, докато стигнах до лимонените дръвчета и рушащата се каменна стена. Бях в „Грийнбриър“.

Знаех какво търсех в мига, в който го видях.

Моят гроб.

Ето го, под голите клони на лимоновите дръвчета, купчина от прясна пръст, оградена от камъни и покрита с искрящ снежец.

Нямаше надгробна плоча, само обикновен, направен от дърво стар кръст. Купчината пръст не приличаше много на последния дом на някого, което ме накара да се почувствам по-добре, а не по-лошо за цялата тази ситуация.

Облаците над главата ми се отместиха и отблясък откъм гроба привлече вниманието ми. Някой бе оставил амулет от огърлицата на Лена на дървения кръст. Стомахът ми се преобърна, когато го видях. Беше сребърното копче, което бе паднало от жилетката й в нощта, когато за първи път се срещнахме в дъжда на път номер 9. Тогава се беше изтъркаляло на пода под предната седалка на Бричката. Почувствах, че в известен смисъл бяхме изминали пълен кръг — от първия път, когато я видях, до последния, поне последния в този свят.

Пълен кръг. Началото и краят. Може би наистина бях пробил дупка в небето и бях дръпнал нишката, която бе започнала да разплита кълбото на вселената. Може би нямаше възел или някаква бримка, които да попречат това да се случи, и всичко бе унищожено. Нещо бе свързало моя първи поглед към това копче с този сега, въпреки че то си беше същото старо копче. Някаква малка частица от вселената се бе пресегнала от Лена до мен, до Макон, до Ама, до баща ми и майка ми — и дори до Мариан и леля Пру — и обратно до мен. Предполагам, че и Лив, и Джон Брийд бяха някъде там, може би и Линк, и Ридли. Може би и целият Гатлин.

Имаше ли значение?

Когато видях Лена за първи път в училище, как бих могъл да предположа докъде щеше да ни доведе това? А ако можех, щях ли да променя дори едно-едничко нещо? Съмнявах се.

Вдигнах внимателно сребърното копче. В мига, в който пръстите ми го докоснаха, те започнаха да се движат по-бавно, сякаш бях потопил ръката си на дъното на езеро. Почувствах тежестта на напразността на усилието си — притискаше ме със силата на купчина тухли. Поставих копчето обратно на кръста, но то се претърколи и падна върху натрупаната купчина пръст на гроба. Бях прекалено уморен дори да опитвам да го поместя отново. Ако тук имаше някой друг, дали щеше да види как се движи копчето? Или само на мен ми се струваше, че то се бе преместило? И в двата случая ми бе трудно да го гледам. Не бях мислил какво ще изпитам, когато посетя гроба си. И не бях готов да се откажа и да почивам, независимо дали в мир или не.

Не бях готов за нищо от това.

Не бях мислил какво ще ме очаква след смъртта, след като се пожертвам за спасението на света. Когато си жив, не се тормозиш с мисли как ще прекарваш времето си, след като умреш. Просто си представяш, че няма да те има и останалите ще трябва някак си да се погрижат за себе си. Или пък вярваш, че всъщност няма наистина да умреш. Че ще бъдеш първият човек в историята на света, който няма да умре. Може би с такива лъжи мозъкът ни спасява да не полудеем, докато сме живи.

Но нищо не е толкова просто.

Не и когато стоиш на мястото, където се намирах аз.

И никой не е по-различен от другите, не и когато стигнеш до края.

Ей за такива неща си мисли човек, когато посещава собствения си гроб.

Седнах до кръста и се отпуснах на твърдата пръст и трева, после отскубнах случайна тревичка, която се бе показала изпод снега. Поне сега растеше зелена, не жълта и суха, каквато бе преди, обсипана със скакалци. Благодарение на нашия Благ спасител, както обичаше да казва Ама.

Пак заповядай. Това щях да й кажа аз.

Погледнах гроба до себе си и докоснах прясната, студена пръст с ръка, оставяйки я да падне между пръстите ми. И тя не беше суха. Нещата наистина се бяха променили в Гатлин.

Бях възпитан като добро южняшко момче и знаех, че не е хубаво да се безпокои ничий гроб. Бях вървял безброй пъти заедно с майка ми из гробищата, стараейки се да я водя така по алеите, че да не настъпи случайно свещения парцел на някой починал. Линк беше друга работа — той можеше да легне върху купчината пръст и да се преструва, че спи там, където почиваше мъртвецът. Практикуване на сухо, така го наричаше. „Искам да видя каква е гледката от това положение. Защо хората биха искали човек да се запъти към някакво място до края на живота си, образно казано, без да знае накъде всъщност е тръгнал, нали?“

Но когато става дума за гробове, все пак е различно уважението или неуважението към собствения ти гроб. И точно тогава вятърът донесе до слуха ми познат глас, който се оказа изненадващо близо.

— Ще свикнеш с това, знаеш го, нали?

Последвах гласа, идващ през няколко гроба от моя. И ето я. Червена коса, вееща се лудо. Женевиев Дюшан. Роднината на Лена, първата чародейка, използвала „Книгата на луните“, за да се опита да върне към живот човека, когото бе обичала — първия Итън Уейт. Той беше моят прапрапрапрачичо и при него не се бе получило по-добре, отколкото при мен. Женевиев се бе провалила и семейството на Лена бе прокълнато оттогава.

Последния път, когато видях Женевиев, разкопавах гроба й заедно с Лена, докато търсехме „Книгата на луните“.

— Така ли става, Женевиев… ъъъ, госпожо? — надигнах се аз.

Тя кимна, играейки си с една дълга къдрица от буйната си коса.

— Предполагах, че ще се отбиеш насам. Не бях сигурна кога. Имаме много за какво да си говорим — усмихна се тя. — Въпреки че твоят вид, като че ли предпочита да си стои в „Градината на вечния покой“. Ние, чародейците, ходим където си искаме. Повечето от нас остават в тунелите. Аз лично се чувствам по-добре тук.

Да поговорим? Обзалагах се, че има за какво, въпреки че ми бе трудно да си представя град, пълен с духове и Блудници, желаещи да водят светски разговори. По-скоро бяха като свадливата ми леля Пру.

Усмивката й изчезна.

— Но ти си просто момче. По-лошо е, нали? Защото си толкова млад.

Кимнах към нея.

— Да, госпожо.

— Е, сега си тук и само това има значение. Предполагам, че съм ти длъжница, Итън Лоусън Уейт.

— Не ми дължите нищо, госпожо.

— Надявам се някой ден да ти се отплатя. Връщането на медальона ми означава много за мен, но не мисля, че ще получиш благодарност от Итън Картър Уейт, където и да се намира. Винаги е бил доста инатлив за някои неща.

— Какво е станало с него? Ако нямате нищо против, че питам, госпожо…

Винаги се бях чудил за това. Каква е била съдбата на Итън Картър Уейт, след като е бил върнат към живота само за секунда. Искам да кажа, той също е бил в началото на всичко това, както беше с Лена и мен. Другият край на нишката, която бяхме дръпнали, онази, която бе разплела цялата вселена.

Нямах ли право да знам как бе приключила неговата история? Не можеше да е по-лошо от моята, нали?

— Не знам. Отведоха го при Съвета на пазителите. Не можехме да бъдем заедно, но съм сигурна, че ти знаеш това. И аз го научих сама, по трудния начин — каза тя с тъжен и някак много отнесен глас.

Думите й се забиха в съзнанието ми, пробуждайки други, които досега се бях опитвал да отблъсна. Съветът на пазителите. Пазителите на „Хрониките на чародейците“, за които майка ми отказа да говори днес. Женевиев също не изглеждаше много словоохотлива по тази тема.

Защо никой не искаше да говори за Пазителите? Какво бяха всъщност тези чародейски хроники?

Извърнах очи от Женевиев към лимоновите дръвчета. Ето ни тук, на мястото на първия голям пожар. Това бе мястото, където земята на семейството й бе изгоряла и където Лена се бе опитала да се изправи срещу Сарафина за първи път. Странно, как историята се повтаря.

И по-странното беше, че май аз бях последният човек в Гатлин, който го бе осъзнал. Но и аз бях научил някои неща по трудния начин.

— Вината не е ваша. „Книгата на луните“ си прави номера с хората. Не мисля, че е била измислена дори за употреба от светли чародейци. Мисля, че тя е искала от самото начало да ви изиграе… — Женевиев ме стрелна с поглед и аз млъкнах. — Съжалявам, госпожо.

Тя сви рамене.

— Не знам. През първите стотина години, или някъде там, и аз се чувствах по същия начин. Сякаш книгата бе откраднала нещо от мен. Сякаш бях подмамена… — Гласът й я предаде.

Беше права. Бе изтеглила късата клечка.

— Но добри или лоши, аз вземах сама решенията си. Изборът беше мой. Сега имам само това. Кръстът си е мой и ще го нося до края на вечността.

— Но е било сторено от любов.

Както бяха направили Лена и Ама.

— Знам. И това ми помага да понеса товара по-леко. Искаше ми се само моят Итън да не се налага също да го носи. Съветът на пазителите е жесток, техният дом, Отвъдното съдилище, е ужасно място. — Тя погледна надолу към гроба си. — Стореното е сторено. Няма начин да се измами смъртта, нито пък „Книгата на луните“. Някой винаги трябва да плати цената — усмихна се Женевиев. — Но предполагам, че ти вече го знаеш, или нямаше да си тук.

— И аз така предполагам.

Знаех го по-добре от всеки друг.

Изпука клонка. После се провикна глас, по-силно.

— Спри да ме преследваш, Линк!

Женевиев Дюшан изчезна при звука на думите. Не знаех как го направи, но бе толкова стряскащо, че усетих как аз самият започвам да се изплъзвам от това пространство.

Вкопчих се в гласа, защото ми бе скъп и щях да го позная навсякъде. Звучеше ми като дом, като хаос, като всичко.

Това бе гласът, който ме задържаше в света на смъртните, по същия начин, както бе приковал сърцето ми в Гатлин, когато бях жив.

Лена.

Замръзнах на място. Не можех да се помръдна, въпреки че тя нямаше как да ме види.

— Опитваш се да ме разкараш ли? — Линк се препъваше зад Лена, като се мъчеше да я настигне, докато тя почти тичаше през лимоновите дръвчета. Лена тръсна глава, сякаш искаше да го разкара като досадна муха.

Лена.

Промъкна се през храстите и зърнах за миг очите й, зелено и златисто. Това беше; вече не можех да се сдържам.

— Лена! — изкрещях аз с цяло гърло и гласът ми се разнесе като камбана из бялото небе.

Спуснах се тичешком по заледената земя, през дърветата, по каменистата пътека. Хвърлих се в прегръдките й и… се озовах, летейки над земята зад нея.

— Не се опитвам. Разкарвам те! — разнесе се сърдито гласът й над мен.

Почти бях забравил. Аз не бях наистина тук, не и по начин, който тя можеше да усети. Проснах се по гръб на земята, опитвайки се да си поема дъх. После се надигнах отново на лакти, защото Лена бе тук и не исках да изпусна нито миг от времето си с нея.

Начинът, по който се движеше, накланянето на главата, лекото потрепване на гласа й — тя беше съвършена, пълна с живот и красота, и с всичко, което вече не можех да имам.

Всичко, което не ми принадлежеше.

Тук съм. Точно тук. Можеш ли да ме почувстваш, Лена?

— Искам да проверя как е. Не съм била тук цял ден. Не искам да е самотен, да му е скучно или да се ядоса. Каквото и да чувства. — Тя коленичи до гроба ми, съвсем близо до мен, загребвайки с ръцете си шепи пръст.

Не съм самотен. Но ми липсваш.

Линк прокара пръсти през косата си.

— Ти току-що провери у тях. После ходи до водната кула. И в спалнята си. А сега проверяваш гроба му. Може би трябва да намериш нещо друго, което да правиш, освен да проверяваш за Итън.

— А може би ти трябва да си намериш нещо друго за вършене, освен да ми досаждаш, Линк.

— Обещах на Итън, че ще се грижа за теб.

— Ти не разбираш — каза тя.

Линк явно бе също толкова раздразнен, колкото тя бе ядосана.

— За какво говориш? Мислиш, че не разбирам? Той бе най-добрият ми приятел още от детската градина!

— Не говори така. Той все още ти е най-добрият приятел.

— Лена… — Линк не искаше да тръгва в тази посока.

— Не ме „Леносвай“! Мислех, че поне ти разбираш как действат нещата тук.

Лицето й бе бледо, а устата й изглеждаше странно, сякаш се колебаеше дали да се засмее, или да се разплаче.

Лена, аз съм добре. Точно тук съм.

Но още докато си го мислех, знаех, че никой не може да поправи това. Истината беше, че в мига, в който скочих от тази водна кула, всичко се промени и нищо нямаше да върне времето назад.

Вече не.

Нямах си представа колко зле мога да се почувствам от тази страна. Защото виждах всичко, но не можех да направя нищо, за да го променя.

Посегнах към ръката й, обвих пръстите си около нейните. Те преминаха през дланта й, но ако наистина се съсредоточах, имах чувството, че мога да усетя допира на кожата й, плътна и реална. За първи път нищо не ме прониза, нямаше ток, нямаше изгаряне, нямах чувството, че пъхам пръстите си в контакт. Явно смъртта има такова въздействие върху хората.

— Лена, помогни ми. Не мога да говоря по момичешки, знаеш, а Ридли не е тук, за да ми превежда… — измънка Линк.

— По момичешки! — Тя му хвърли направо убийствен поглед.

— О, хайде. Знаеш, че едва говоря и английски, като изключим презрения от снобите южняшки…

— Мислех, че си тръгнал да търсиш Ридли? — каза Лена.

— Така беше. Обиколих всички тунели, навсякъде, където ме прати Макон, и на няколко места, на които той не би ме пуснал. Но не открих никого, който да я е виждал.

Лена седна на земята и започна да изравнява редицата от камъни около гроба ми.

— Тя трябва да се върне тук. Ридли знае как работят тези неща. Ще ми помогне да открия какво да направя.

— За какво говориш? — отпусна се Линк до нея и до мен. Точно както в добрите стари времена, когато тримата седяхме на пейките на стадиона в гимназията „Джаксън“. Само че те не го знаеха.

— Той не е мъртъв. Както чичо Макон не беше мъртъв. Итън ще се върне — ще видиш. Вероятно се опитва да ме открие точно в момента.

Стиснах ръката й. Поне за това бе абсолютно права.

— Не мислиш ли, че той щеше да може да ни го каже, ако беше така? — Линк звучеше леко скептично. — Ако беше тук, не смяташ ли, че щеше да ни даде някакъв знак, или нещо такова?

Опитах се пак да стисна ръката й, но беше напразно.

Ей, вие двамата, няма ли да ми обърнете внимание?

Лена поклати глава.

— Не става така. Не казвам, че той е тук и седи до нас или някъде наблизо.

Но аз бях. Седях до тях или наблизо.

Хора? Точно до вас съм!

Въпреки че използвах Келтската нишка, имах чувството, че крещя.

— Да? И откъде знаеш къде е или не е той? Щом си толкова сигурна в това.

Религиозното образование на Линк в Неделното училище не му помагаше тук изобщо. Вероятно бе зает да си представя къщи от облаци или пеещи херувимчета с крилца.

— Чичо Макон казва, че новите духове не знаят къде се намират или какво трябва да правят. Почти не осъзнават, че са умрели и какво въобще е станало с тях в реалния живот. Притеснително е внезапно да се озовеш в отвъдния свят. Итън може дори да не знае кой е още или коя съм аз.

Знаех коя бе тя. Как можех да забравя това?

— Нима? Добре, да кажем, че си права. В този случай няма за какво да се тормозиш. Лив ми каза, че ще го намери. Нали си има онзи часовник с многото джаджи по него, модифицирала го е като някакъв „Итънометър“.

Лена въздъхна.

— Не е толкова просто. — Посегна с ръка към дървения кръст. — Това нещо пак се е килнало.

Линк се нацупи сърдито.

— Е? В Гатлин не дават похвални ленти и значки за копаене на гробове. Не съм тренирал достатъчно.

— Говоря за кръста, не за гроба.

— Ти не ни позволи да сложим плоча — каза Линк.

— Той няма нужда от надгробна плоча, когато не е…

После ръката й застина във въздуха, защото забеляза, че сребърното копче не беше там, където го бе оставила.

Разбира се, че не беше. Бе там, където го бях изпуснал.

— Линк, виж!

— Това е кръст. Или просто две пръчки, закрепени една за друга, в зависимост от гледната точка — сви той рамене. Беше започнал да се изключва от разговора; личеше му по празния поглед, който бях виждал почти всеки ден в училище.

— Не това — посочи Лена. — Копчето.

— Да. Това е копче, разбрах. Както кажеш… — Линк се взираше в Лена, сякаш се притесняваше, че е започнала да полудява. Вероятно мисълта си беше страшничка.

— Това е моето копче и не е там, където го оставих.

Линк сви рамене.

— И?

— Не схващаш ли? — попита с надежда в гласа Лена.

— Обикновено не.

— Итън е бил тук. Той го е преместил…

Алелуя, Лена. Крайно време беше.

Вече имахме някакъв напредък.

Протегнах ръце към нея, а тя протегна ръце към Линк и го прегърна силно. Представете си само.

Отдръпна се развълнувана от него.

— Ей, виж сега… — Линк изглеждаше смутен. — Може да е бил вятърът. Може, не знам… някое животно да е минало и да го е бутнало.

— Не е бил вятърът.

Познавах настроението, в което бе изпаднала. Нямаше начин някой да й каже нещо, което да промени мнението й, независимо колко нелогично или абсурдно можеше да е то.

— Струваш ми се много убедена.

— Такава съм.

Бузите на Лена бяха поруменели и очите й светеха. Отвори бележника си и откачи с една ръка маркера от гердана си. Усмихнах се вътрешно, защото й бях дал този маркер на върха на водната кула, не много отдавна.

После обаче се намръщих при тази мисъл.

Лена записа нещо и откъсна листа от бележника си. Закрепи го с камък на върха на кръста. Листчето се развя леко от студения вятър, но остана на мястото си.

Тя изтри избягала от окото й сълза и се усмихна.

На листчето имаше само една дума, но и двамата знаехме какво означава. Беше спомен от един от първите ни разговори, когато тя ми бе казала какво пише на гроба на Буковски. Само две думи. Не опитвай.

На скъсаното парченце хартия на моя гроб обаче имаше само една, написана с главни букви. Все още влажни и миришещи остро на мастило.

На мастило, лимони и розмарин.

Всичките неща, които бяха Лена.

ОПИТАЙ.

Ще опитам, Лена.

Обещавам.

Седма глава Кръстословици

Докато наблюдавах как Линк и Лена изчезват в посока към „Рейвънуд“, знаех, че има още едно място, което трябва да посетя, още един човек, когото да видя, преди да се върна обратно. Тя владееше имението „Уейт“ в много по-голяма степен, отколкото всеки от рода ни някога би могъл. Тя го обсебваше, макар да бе смъртна жена от плът и кръв.

Част от мен се ужасяваше, притесняваше се колко съсипана щеше да бъде тя. Но трябваше да я видя.

Бяха се случили лоши неща и не можех да променя това, независимо колко силно ми се искаше. Всичко се бе объркало и дори фактът, че бях успял да видя Лена, не ме накара да почувствам, че може би нещата щяха да се оправят.

Както би казала леля Пру, всичко се обърна с главата надолу.

Независимо дали в този или в някой друг свят, Ама бе единственият човек, който можеше да ме принуди да се стегна и да оправя бъркотията, която бях забъркал.

Седях на тротоара от другата страна на улицата, чакайки слънцето да залезе. Не можех да се насиля да помръдна. Не исках. Исках само да гледам как слънцето потъва зад къщата, зад простора за пране и старите дървета, зад живия плет. Исках да наблюдавам как светлината на слънцето се скрива и светват светлините на моя дом. Потърсих познатия отблясък от лампата в кабинета на баща ми, но той още бе тъмен. Сигурно имаше лекции в университета, сякаш нищо не бе станало. Така навярно бе по-добре, много по-добре даже. Чудех се дали още работи по книгата си, онази за Осемнайсетата луна, освен ако възстановяването на реда не бе сложило край на въодушевлението и идеите му.

В кухненския прозорец обаче имаше светлина.

Ама.

Втора светлина проблесна през малкия квадратен прозорец до него. Сестрите гледаха някое от любимите си предавания по телевизията. И тогава, на фона на трептящата светлина, забелязах нещо странно. На старото ни миртово дърво в двора нямаше окачени бутилки. Онова, на което Ама закачваше големи, празни стъклени бутилки, за да улови всеки зъл дух, който би решил да се мотае около къщата ни, и да му попречи да влезе вътре.

Къде бяха изчезнали бутилките? Защо Ама вече не се нуждаеше от тях?

Станах и приближих до двора. Виждах през кухненския прозорец как тя седи до старата ни дървена маса — вероятно решаваше кръстословица. Можех да си представя как се движи моливът й по листа, почти чувах звука от дращенето му.

Прекосих ливадата и застанах на алеята, точно пред прозореца. Поне веднъж бях доволен, че никой не може да ме види, защото надзъртането през чуждите прозорци нощем в Гатлин предизвиква дори най-добродушните жители да извадят пушките си. Но пък от друга страна, има доста неща, заради които местните вадят пушките.

Ама вдигна глава и погледна към мрака навън като елен, уловен в светлината на фаровете на автомобил. Можех да се закълна, че ме видя. После зад мен проблеснаха истински фарове и осъзнах, че тя не гледа към мен. Беше баща ми, шофиращ старото волво на майка ми. Той мина право през мен и влезе в алеята. Сякаш не бях там. Което в доста голяма степен си бе самата истина.

Стоях пред къщата, която бях пребоядисвал толкова лета подред, и посегнах да докосна една от оставените от четката следи от боя, близо до вратата. Ръката ми отчасти потъна в стената. Изчезна вътре, донякъде както изчезваше, когато преминавах през чародейската врата на „Lunae libri“, онази, която приличаше на обикновена стара решетка. Дръпнах ръката си и я погледнах.

На мен ми изглеждаше съвсем добре.

Пристъпих по-напред, в самата странична врата на къщата, и се озовах в горящ капан, сякаш бях влязъл в запалена камина. Явно пъхането на ръката бе едно нещо, но да вляза с цялото си тяло в къщата, бе съвсем различно.

Отидох до входната врата. Нищо. Не можах дори да вкарам крака си и да премина прага. Опитах да вляза през прозореца над кухненската маса и през онзи над мивката. Пробвах и със задните прозорци, и с тези отстрани, и дори с котешката вратичка, която Ама бе направила за Лусил.

Без успех.

После разбрах какво става, защото се върнах обратно пред кухненския прозорец и видях какво всъщност прави Ама. Не решаваше кръстословицата на „Ню Йорк Таймс“, нито дори тази в „Звезди и ивици“. Държеше игла, а не молив в едната си ръка и парче плат в другата. Правеше нещо, което я бях виждал да прави хиляди пъти, и то не бе свързано с опита й да подобри нечий речник или да разкара някого да си гледа работата и да не се занимава с нея. Беше свързано с това да пази душите на хората, да пази града ни.

Защото Ама зашиваше малко снопче с различни билки и други съставки в една от нейните прочути торбички амулети, като онези, които намирах постоянно в чекмеджетата си, под матрака и понякога дори в джобовете си. Като се имаше предвид, че не можех да пристъпя вътре в къщата, явно ги шиеше, без да спира, откакто бях скочил от водната кула.

Както обикновено, тя използваше амулетите си, за да защити дома на Уейт, и нямаше начин да преодолея предпазните й мерки. Ивицата сол, поръсена по перваза на прозорците, бе по-плътна от всякога. За първи път за мен вече нямаше съмнение, че нейните налудничави защити наистина предпазват нашата къща. За първи път забелязах странното сияние на солта, сякаш каквото и да бе това, което всъщност бе поръсено, се издигаше като преграда във въздуха около перваза на прозорците.

Супер.

Разтърсвах мрежестата врата в задната част на къщата, когато забелязах стълбището, водещо към килера на Ама в мазето. Сетих се за тайната врата в малката стая с рафтовете по стената, онази, която вероятно е била използвана за бягството на робите преди години. Опитах се да си спомня къде излиза тунелът, в който бяхме открили Temporis porta, магическата врата, водеща към залата на Съвета на пазителите.

После си спомних, че вратата на тунела води до полето от другата страна на път номер 9. Веднъж тунелът ме бе извел от дома ми; може би сега щеше да ме вкара вътре.

Затворих очи и си представих мястото, напрягайки се колкото можех по-силно. Когато се опитвах да се пренеса мислено някъде преди, не се беше получило. Но това не означаваше, че не можех да опитам отново. Майка ми бе казала, че този начин действа при нея. Може би просто трябваше да си представя, че съм на някое място, без да мисля за нищо друго, и щях да намеря своя път дотам. Все едно имах вълшебни червени обувки като в „Магьосникът от Оз“. Нищо, че нямах…

Представих си мястото, на което се провеждаше панаирът. Представих си цигарените фасове и пожълтялата трева, и калната пръст със следите от сергиите на панаира и караваните. Нищо не се получи.

Опитах отново. Пак нищо.

Не бях сигурен как го прави това един средностатистически призрак или Блудник. Което ме връщаше в изходна позиция. Почти се бях предал и се канех да си тръгна, като обмислях, че ако стигна до път номер 9, можех да се метна в някой случайно минаващ оттам пикап и да поема нанякъде.

И тъкмо когато всичко ми се струваше вече напълно невъзможно, се замислих за Ама. Замислих се как толкова силно искам да вляза в къщата си, че направо усещах вкуса на желанието — като пълна догоре чиния с печеното свинско на Ама. Замислих се колко много ми липсва тя, как исках да я прегърна, да си получа доброто мъмрене и да развържа връзките на престилката й, както бях правил през целия си живот.

В мига, в който тези мисли се оформиха ясно в съзнанието ми, стъпалата ми започнаха да бръмчат, сякаш ме пробождаха милиони иглички. Погледнах надолу, но не ги видях. Чувствах се като ефервесцентна таблетка, която някой разтваря в чаша вода — всичко около мен започна да бълбука и да съска.

После изчезнах.

Озовах се в тунела, точно срещу Temporis porta. Древната врата изглеждаше толкова забранена за мен в смъртта, колкото беше и в живота, и аз с удоволствие я оставих зад себе си, като тръгнах по тунела към дома на Уейт. Знаех къде отивам, дори в мрака.

Тичах по целия път към вкъщи.

Продължих да тичам, докато стигнах до вратата на килера, после тръгнах нагоре по стълбището и влязох в кухнята. След като преодолях проблема със солта и амулетите, стените не бяха никаква трудност.

Сякаш минавах пред екрана, опънат на стената, на който Сестрите прожектират стотиците си снимки от круиза, на който са били, но внезапно поглеждах надолу и се оказваше, че корабът се носи по вълните право под мен или пък над мен. Така се чувствах и сега — просто проекция, нереална като нечие морско пътешествие до Бахамите.

Ама не вдигна глава, когато приближих. За първи път в живота ми дъските по пода не проскърцаха и се сетих за всички онези случаи, когато това щеше да ми бъде от полза. Когато се опитвах да се измъкна от кухнята или от къщата или да избягам от бдителния поглед на Ама. За това ми беше нужно направо чудо и обикновено бягството ми бе неуспешно.

Някои от уменията на Блудниците щяха да са ми от полза, когато бях жив.

Сега бих дал всичко на света някой да разбере, че съм наистина тук. Странно как се променят нещата. Както казват, май наистина трябва да внимаваш какво си пожелаваш.

После се сепнах. Всъщност миризмата от фурната ме накара да спра на място.

Защото в кухнята миришеше като в рая. Или поне така, както би трябвало да мирише той — напоследък мислех много за тези неща. Двете най-невероятни миризми на света. Свинско със специалния сос „Каролина голд“ беше едната от тях. Бих познал прочутия сос с горчица на Ама навсякъде, да не споменавам опеченото на бавен огън свинско, което се предаваше и разпадаше на късчета при първия допир на вилицата.

Другата миризма бе на шоколад. Не просто на шоколад, а на най-гъстия, най-тъмен шоколад наоколо, което означаваше, че се пече прочутият фъдж кейк на Ама с шоколадов пълнеж, любимият ми от всичките й десерти. Онзи, който никога не правеше за състезание, благотворителна разпродажба или нуждаещо се семейство — а само за мен, на рождения ми ден, когато получех отлични оценки или когато имах много, много скапан ден.

Това бе моят кейк така, както лимоненият пай бе на чичо Абнър.

Седнах на най-близкия стол до кухненската маса и хванах главата си с ръце. Кейкът не бе за мен, за да го ям аз. Бе за нея — бе дар, жертвоприношение. Нещо, което да остави на гроба ми в „Грийнбриър“.

От мисълта за този кейк с шоколадов пълнеж, поставен на прясната пръст до малкия дървен кръст, ми се доповръща. Бях нещо по-лошо и от мъртъв.

Бях един от Великите, но много по-малко велик.

Таймерът за яйца изпиука и Ама избута стола си назад, направи последен бод на торбичката с амулет и я остави на масата.

— Не искаме кейкът ти да бъде прекалено сух, нали, Итън Уейт? — Ама отвори вратичката на фурната и оттам лъхна силна жега с аромат на шоколад. Бръкна с ръкохватките си толкова навътре, че се притесних да не се подпалят. После издърпа кейка с въздишка и почти го метна на котлона. — Нека да поизстине малко. Не искам момчето ми да си изгори устата.

Лусил бе подушила храната и дойде в кухнята да се поумилква. Скочи на масата, както винаги, и зае най-подходящата за докопване до вкусотиите поза. Когато ме видя, изръмжа ужасено. Очите й се втренчиха в мен, сякаш бях направил нещо много обидно лично за нея.

Хайде, Лусил. Ти и аз, толкова неща сме преживели заедно.

Ама я погледна.

— Какво има, старо момиче? Искаш нещо да кажеш ли?

Лусил изръмжа отново. Тя ме изпортваше на Ама. Първо си мислех, че се бои от мен и ще ми създаде проблем, после осъзнах, че всъщност ми прави услуга.

Ама слушаше. Това бе повече от слушане — мръщеше се и се оглеждаше из стаята.

— Кой е тук?

Погледнах отново към Лусил и се усмихнах, посягайки да я погаля по главичката. Тя изви гальовно гръб под дланта ми.

Ама оглеждаше кухнята с орловите си очи.

— Не смей да идваш в дома ми. Не щем никакви духове да се мотаят наоколо. Няма какво да вземеш. Само няколко съсипани, престарели дами и разбити сърца.

Пресегна се бавно към буркана на плота и хвана Еднооката заплаха. Ето я. Смъртоносната й, опасна, могъща дървена лъжица на правосъдието. Дупката по средата приличаше повече от всякога на едно всевиждащо око и не се съмнявах, че то може да ме види, също като Ама. В това състояние — каквото и да бе то — виждах съвсем ясно, че това нещо наистина притежава странна мощ. Също като солта то искреше и оставяше светлинна следа след себе си във въздуха, докато Ама размахваше лъжицата. Предполагам, че силата може да приема всякакви форми и размери и когато става дума за Еднооката заплаха, аз съм последният човек на света, който ще се усъмни в това.

Размърдах се неудобно в стола си. Лусил ме стрелна още веднъж с поглед и изсъска. Сега бе станала наперена и дръзка. Искаше ми се да й изсъскам в отговор.

Тъпа котка. Това все още е моят дом, топчеста Лусил.

Ама погледна към мен, сякаш се вглеждаше право в очите ми. Беше зловещо колко точно усещаше къде се намирам. Вдигна лъжицата високо над главите и на двама ни.

— Чуй ме сега. Не ми е приятно, че си пъхаш носа в кухнята ми, непоканен. Или се махай от къщата ми, или ще ти дам да разбереш, ясно ли е? Няма да позволя да се бъркаш в работите на това семейство. Те и без това са на края на силите си.

Нямах много време. От мириса на торбичките на Ама ми се повдигаше, да си призная, а и нямах много опит в призрачните дела, ако така можеше да се определи състоянието ми. Бях напълно на чужда територия.

Взирах се в тунела с шоколадов пълнеж на кейка. Не исках да го ям, но знаех, че трябва да направя нещо с него. Нещо, с което да накарам Ама да разбере — както с Лена и сребърното копче. Колкото повече мислех за кейка, толкова повече идеята се избистряше в главата ми.

Пристъпих напред към Ама и кейка, избягвайки предпазливо лъжицата, и пъхнах пръста си във фъджа, колкото надълбоко можех. Не беше лесно, имах чувството, че се опитвам да сграбча шепа цимент минути преди да се е втвърдил напълно.

Но се получи.

Загребах голямо парче от кейка и го оставих да падне настрани, плъзгайки се по котлона на печката. Все едно бях отхапал от него — дупката приличаше на гигантска захапка, оставена от зъбите на невидим човек. Или призрак.

— Не — прошепна Ама. Взираше се с широко отворени очи, държейки все така лъжицата в едната си ръка и престилката си в другата. — Итън Уейт, ти ли си?

Кимнах, въпреки че тя не ме виждаше. Явно обаче Ама почувства нещо, защото отпусна лъжицата и се тръсна на стола срещу мен, а сълзите й потекоха като на бебе, занесено за кръщенето си в църквата и за първи път заобиколено от купища хора, които се взират в него, докато го потапят в студената вода.

Между сълзите и хлипанията й ги чух. Просто прошепнати, но чух тези думи така ясно, сякаш тя бе изкрещяла името ми.

— Моето момче…

Ръцете й трепереха, докато се държеше за ръба на старата маса. Ама може и да беше една от най-великите гадателки в целия Юг, но все пак бе смъртна.

Аз бях станал нещо друго.

Поставих ръката си над нейните ръце и мога да се закълна, че тя преплете пръсти с моите. Залюля се леко на стола си, както правеше, когато пееше любимия си църковен химн или когато бе на път да реши някоя особено трудна кръстословица.

— Липсваш ми, Итън Уейт. Повече, отколкото можеш да си представиш. Не мога да гледам кръстословиците си. Не помня как да сготвя печеното. — Изтри сълзите си с длан и я задържа там, на челото си, сякаш имаше главоболие.

И ти ми липсваш, Ама.

— Не се отдалечавай много от къщи, не още, разбра ли ме? Трябва да ти кажа някои неща съвсем скоро.

Няма.

Лусил ближеше лапичката си и мъркаше доволно. После скочи от масата и изръмжа още веднъж, за всеки случай. Тръгна да излиза от кухнята, но спря, за да погледне отново към мен. Чух я как ми говори, толкова ясно, сякаш наистина имаше човешки глас.

Е? Хайде, тръгвай вече. Губиш времето ми, момче.

Обърнах се и прегърнах Ама, обвивайки дългите си ръце около цялото й крехко телце, както бях правил безброй пъти преди.

Лусил спря и наклони глава в очакване. Затова постъпих както винаги когато имах работа с тази луда котка.

Станах и я последвах.

Осма глава Счупени бутилки

Лусил задраска с лапички по вратата на Ама и тя се отвори. Плъзнах се вътре през процепа след котката. Стаята изглеждаше едновременно и по-добре, и по-зле от последния път, когато я бях видял, в нощта, когато скочих от водната кула. В онази нощ бурканите със сол, речните камъни и пръстта от гробищата — съставките на множеството амулети на Ама — не бяха по местата си на рафтовете, както и поне две дузини бутилки. Книгите й с „рецепти“ бяха разпилени по пода и никъде не се виждаха нито един амулет или кукла. Стаята беше отражение на настроението на Ама — изгубена и отчаяна по такъв начин, че ме болеше само като си спомнех за него.

Днес изглеждаше напълно различно, но доколкото можех да преценя, бе все още изпълнена с нейните емоции, с нещата, които тя не желаеше никой да види. Вратите и прозорците бяха отрупани с амулети, но ако старите талисмани на Ама бяха добри, тези изглеждаха направо невероятно — камъни, подредени в сложни конфигурации около леглото, снопчета слама, привързани около прозорците, нанизи с мъниста и малки медальончета на светци и с други символи, окачени на старинните колони на леглото. Беше положила големи усилия да задържи нещо отвън.

Бурканите и стъклениците все още бяха струпани на едно място, както помнех, но рафтовете вече не бяха голи. Бяха пълни със счупени кафяви, зелени и сини стъклени бутилки. Познах ги веднага.

Бутилките от дървото в предния ни двор.

Ама сигурно ги бе свалила оттам. Може би вече не се боеше от зли духове. Или може би не искаше да улови погрешния.

Бутилките бяха празни, но запушени с коркови тапи. Докоснах едно малко зелено шише с дълга пукнатина от едната страна. Бавно, съвсем леко, сякаш бутах Бричката нагоре по хълма към „Рейвънуд“ в горещ летен ден, издърпах тапата до ръба на устието. И стаята започна да изчезва край мен…

Слънцето бе горещо, мъглата от мочурището се издигаше като призрак над водата. Но малкото момиченце с красиво сплетени плитки беше наясно с нещата. Духовете бяха направени от по-сложни неща, не от пара и мъгла. Бяха реални като нея самата и чакаха нейната древна баба или лелите й да ги повикат.

И приличаха досущ на живите хора.

Някои се държаха приятелски — като момичето, което играеше на дама и гушкаше котката си. Други бяха злобни — като стареца, който обикаляше гробището в Уейдърс Крийк винаги когато имаше гръмотевици.

И в двата случая духовете можеха да помогнат или да се държат троснато в зависимост от настроението си и от даровете, които човек им предложи.

Винаги бе добра идея да им донесеш подарък. Нейната прапрапрабаба я бе научила на това.

Къщата бе точно на хълма над залива с мочурището, издигаше се като закален от времето син фар, насочващ и мъртвите, и живите към дома. След смрачаване на прозореца винаги имаше запалена свещ, над вратата звънтяха вятърни камбанки, а на люлеещия се стол слагаха орехов пай — в случай че дойдеше неочакван гост. И някой винаги идваше.

От километри наоколо пристигаха хора, за да се срещнат със Сула Пророчицата. Така наричаха нейната прапрапрабаба заради множеството успешни гадания, които бе направила през живота си. Понякога дори спяха на поляната пред къщата, очаквайки шанса си да я видят.

Но за момичето Сула бе просто жената, която й разказваше приказки и я учеше да плете дантела и да прави маслено тесто за пай. Случваше се понякога врабче да влети през прозореца и да кацне на рамото й, сякаш тя бе клон на стар дъб, но това си бе просто нейната прапрапрабаба.

Когато стигна входната врата, момичето спря и приглади рокличката си, преди да влезе вътре.

— Бабо?

— Тук съм, Амари. — Гласът й бе плътен и нежен. „Рай и мед“, казваха мъжете за него.

Кухнята имаше само две стаи и малка кухня. Основната стая бе мястото, където Сула работеше, гадаеше на карти таро и чаени листенца, правеше амулети и смесваше лечебни билки. Навсякъде имаше стъклени буркани, пълни с различни неща, от хамамелис и лайка до гарванови пера и пръст от гробищата. На най-долната лавица стоеше единственият буркан, който Сула позволяваше на Амари да отвори. Той бе пълен с карамелени бонбони, увити в плътна, намазана с восък хартия. Лекарят, който живееше в Монкс Корнър, ги носеше всеки път, когато идваше за мехлемите си и за някое гадаене на карти.

— Амари, ела тук — нареди Сула. Бе подредила колода карти на масата. Не бяха картите таро, по които дамите от Съмървил и Гатлин обичаха да им гадае. Баба й пазеше тези за специални случаи. — Знаеш какви са, нали?

Амари кимна.

— Картите на провидението.

— Точно така — усмихна се Сула, а малките й плитчици се разпиляха по раменете й. Всяка бе завързана с цветно конче — желание, което някой от посетителите й се надяваше да се сбъдне. — Знаеш ли по какво се различават от картите таро?

Амари поклати глава. Знаеше, че картинките са различни. Ножът бе опръскан с кръв. Двойните фигури бяха обърнати с лице една към друга и дланите им бяха долепени.

— Картите на провидението казват истината — бъдещето, което в някои дни дори нямам желание да видя. Зависи от това чие бъдеще гадая.

Малкото момиче бе объркано. Нима картите таро не показваха истинското бъдеще, ако могъща гадателка като баба й разчиташе колодата?

— Мислех, че всички карти показват бъдещето, ако знаеш как да тълкуваш знаците.

Едно врабче влетя през отворения прозорец и кацна на рамото на старата жена.

— Има истина, която човек може да приеме, и такава, която не може. Ела и седни тук и ще ти покажа какво имам предвид.

Сула разбърка картите, Гневната кралица изчезна в тестето зад Черния гарван. Амари застана от другата страна на масата и седна на нестабилния крив стол, където бяха сядали толкова много други хора преди нея, за да узнаят съдбата си.

Сула помръдна леко китката си и с едно плавно движение подреди картите на масата като ветрило. Герданите се бяха оплели на шията й — сребърните амулети, гравирани с образи, които Амари не познаваше, изрисувани на ръка дървени мъниста, редуващи се с камъчета, цветни кристали, които отразяваха светлината, когато Сула се движеше. И любимият на Амари — гладък черен камък, прокаран през въженце, който лежеше точно във вдлъбнатинката на гърлото на баба й.

Тя го наричаше „Окото“.

— Сега внимавай, малката ми — нареди й Сула. — Някой ден ще правиш това сама и аз ще ти нашепвам с полъха на вятъра какво да казваш на хората.

Амари хареса тези думи.

Усмихна се и изтегли първата си карта.

Краищата на видението се размиха и редицата цветни бутилки отново се появиха пред погледа ми. Все още докосвах напуканото зелено шише и тапата, която бе освободила навън спомена — спомена на Ама, пленен като опасна тайна, която тя не желаеше да избяга в света. Но той изобщо не бе опасен, освен може би за нея.

Все още виждах как Сула й обяснява картите на провидението, картите, които един ден щяха да се подредят така, че да й покажат смъртта ми.

Представих си лицата на картите, особено на Близнаците, лице до лице. Разполовената душа. Моята карта. Спомних си усмивката на Сула и колко дребничка ми изглеждаше в сравнение с гиганта, който беше като дух. Но носеше същите сложно оплетени плитки и тежки нанизи от мъниста, които се поклащаха около шията й и в живота, и в смъртта. Освен въженцето с черния камък — него не го помнех.

Погледнах към празното шише, пъхнах отново тапата и го оставих на рафта при другите. Дали всички тези бутилки съдържаха спомените на Ама? Призраци, които я преследваха по начин, по който духовете никога не биха могли.

Дали нощта на смъртта ми бе в една от тези бутилки, затворена надълбоко, там, откъдето не можеше да избяга? Надявах се да е, заради доброто на Ама.

После чух, че дъските на външното стълбище скърцат.

— Ама, в кухнята ли си? — беше баща ми.

— Тук съм, Мичъл. Къде другаде да бъда преди вечеря? — отвърна Ама. Гласът й звучеше странно, но не бях сигурен, че баща ми би могъл да го забележи.

Последвах звука на гласовете им обратно по коридора. Лусил седеше в другия край, очаквайки ме, с килната на една страна главичка. Остана така, докато стигнах на няколко сантиметра от нея, и тогава стана и бавно се оттегли.

Благодаря ти, Лусил.

Бе свършила работата си и бе приключила с мен. Вероятно пред телевизора я очакваха паничка със сметана и пухкава възглавница. Едва ли щях да я стресна отново.

Когато завих зад ъгъла, баща ми си наливаше чаша студен чай.

— Итън обади ли се?

Ама застина, ножът в ръката й замръзна за миг във въздуха над глава лук, но татко не забеляза. После тя започна да кълца отново.

— Каролин го е задържала, накарала го е да я чака. Знаеш каква е, изискана, но и инатлива, също като майка му.

Баща ми се разсмя, край очите му се появиха красиви бръчици.

— Вярно е, освен това е ужасен пациент. Сигурно направо подлудява Итън.

Майка ми и леля Пру не се бяха шегували, баща ми бе под влиянието на сериозно заклинание. Нямаше си представа какво се бе случило. Чудех се колко ли членове от семейството на Лена бяха нужни, за да го направят.

Ама се пресегна за морков и отсече края му, преди още да го постави на дъската за рязане.

— Счупено бедро е доста по-сериозно от грип, Мичъл.

— Знам…

— Каква е таз тупурдия? — провикна се леля Мърси от дневната. — Опитваме се да гледаме „Риск“!

— Мичъл, ела тук. Мърси хич не я бива в музикалните въпроси.

Това беше леля Грейс.

— Ти си оназ, която смята, че Елвис Пресли е все още жив — сопна се леля Мърси.

— И съм напълно убедена в туй. Още може да разкърши бедра на сцената.

После леля Грейс се провикна към кухнята.

— Мичъл, побързай. Имам нужда от свидетел. И донеси малко кейк.

Баща ми взе чинията с шоколадовия фъдж кейк, все още топъл от фурната. Когато изчезна надолу по коридора, Ама спря да кълца зеленчуци и потърка изгладения златен талисман на колието си. Изглеждаше тъжна и объркана, напукана като бутилките, подредени по рафтовете в спалнята й.

— Моля те, кажи ми, ако Итън звънне утре — провикна се баща ми от дневната.

Ама се взря навън през прозореца и дълго остана неподвижна, после проговори толкова тихо, че едва я чух.

— Няма да звънне.

Девета глава „Звезди и ивици“

Оставих Ама — чувството бе, като че излизаш от огън навън, сред най-студената зимна нощ. Тя беше моят дом, сигурен и познат, беше всяко мъмрене и всяка вечеря, която ми бе приготвяла, всичко, което бях и аз. Колкото по-близо бях до нея, толкова по-топъл се чувствах — но в крайна сметка, щом се отдръпнех, осъзнавах, че студът е още по-голям.

Струваше ли си? Да се почувстваш по-добре за минута или две, знаейки, че студът ще бъде все така тук и ще те чака безмилостно?

Не бях сигурен, но за мен това не бе въпрос на избор. Не можех да стоя далече от Ама или от Лена — и дълбоко в себе си не мислех, че и някоя от тях би го пожелала.

А и се бе появила светлинка в тунела, макар и съвсем слаба. Щом Лусил можеше да ме види, това бе нещо, добър знак. Явно хората казваха истината — че котките могат да виждат духове. Само дето никога не бях предполагал, че аз ще бъда духът, който ще докаже това поверие.

А и Ама. Не че ме бе видяла, но знаеше, че съм там. Не беше много, но вдъхваше надежда. Успях да й покажа присъствието си, както бях направил за Лена на гроба.

Беше изтощително — и местенето на копчето, и отчупването от кейка. Но по този начин бях предал посланието си в другия свят. В известен смисъл все още бях тук, в Гатлин, където принадлежах. Всичко се бе променило и не знаех как да го оправя. Но не бях отишъл някъде в пространството, не и истински.

Бях тук.

Съществувах.

Само ако можех да открия начин да кажа това, което наистина исках да кажа.

Имаше толкова много неща, които можех да направя с шоколадов фъдж кейк, с една стара котка и с някой от талисманите от гердана на Лена.

Да си призная честно, чувствах се ужасно нещастен. Ама би използвала друга дума. Напълно злочест.

Бях заседнал в кръстословица, без карта. Итън Уейт.

З.Л.О.Ч.Е.С.Т.

Седем букви, хоризонтално.

И тогава ме осени. Не беше всъщност идея, по-скоро спомен — Ама седи на кухненската ни маса, съсредоточена над кръстословицата си с купа червени лютиви бонбони и купчина от изключително остри моливи номер 2. Тя използваше ребусите си, за да оправи нещата, за да прочисти съзнанието си и да намери отговор на това, което я тормозеше в момента.

Всичко си дойде на мястото. Както виждах в миг възможност за кош на баскетболното игрище или разбирах кой е убиецът още в началото на филма.

Знаех какво трябва да направя и знаех къде да отида. Щеше да е нужно малко повече от отчупването на кейк или преместването на копче, но не невъзможно повече.

Няколко букви, изписани с молив.

Беше време за посещение в офиса на „Звезди и ивици“, най-добрия и единствен вестник в окръг Гатлин.

Имах да съставям кръстословица.

Нямаше и зрънце сол по первазите на прозорците на офиса, както човек не би намерил и зрънце истина на страниците на самия вестник. Но на всеки прозорец имаше климатик. Видях повече климатици, отколкото някога бях забелязвал из някоя сграда. Те бяха останали като спомен от горещото лято, което почти бе изсушило и отвяло целия град като мъртво листо, опадало от магнолиево дърво.

Но все пак — нямаше амулети, нито сол, никакви обвързвания и заклинания, нито дори котка. Плъзнах се вътре с лекота. Човек може да свикне с такъв вид достъп до всяко място.

Вътре в офиса нямаше много неща — няколко саксии с изкуствени растения, календар със снимки от местните исторически възстановки, висящ накриво на стената, и висок плот, покрит с линолеум. Там заставаше човек, когато искаше да пусне за десет долара обява във вестника за уроци по пиано, подаряване на кученца или за продажба на старата кушетка, която стои в мазето му от 1972 г. Точно в такива случаи минаваш зад плота, където в редица бяха поставени три малки бюра. Те бяха покрити с вестници — тези вестници, които търсех. Така изглеждаше „Звезди и ивици“, преди да стане истински вестник, когато приличаше повече на писмен вариант на градските клюки.

— Какво правиш тук, Итън?

Обърнах се стреснато назад, ръцете ми бяха отпуснати виновно встрани, сякаш бях хванат да прониквам незаконно с взлом някъде. Което в известен смисъл бе точно така.

— Мамо?

Тя стоеше зад мен в празния офис, от другата страна на високия плот.

— Ъъъ, нищо… — Само това успях да кажа. Не биваше да се изненадвам. Тя знаеше как да пресича между световете, нали ми помогна да намеря пътя си обратно към света на смъртните. И все пак не очаквах да я срещна тук.

— Странно място за невършене на „нищо“, освен ако не си решил да станеш журналист и репортер за отвъдния живот, а като се има предвид колко пъти се опитвах да те заинтересувам да се включиш в училищния вестник, това не ми се струва много вероятно.

Да, ясно. Никога не бях искал да седя на обяд на масата на зубърите, занимаващи се с вестника на гимназия „Джаксън“. Не и щом можех да обядвам с Линк и приятелите си от баскетболния отбор. Нещата, които смятах тогава за важни, сега ми се струваха глупави.

— Да, мамо.

— Итън, моля те. Какво правиш тук?

— Май мога да ти задам същия въпрос. — Майка ми ме стрелна с поглед. — Не търся работа във вестника. Искам само да подпомогна един определен раздел в него.

— Това не е добра идея. — Мама постави ръце на плота пред мен.

— Защо не? Ти ми изпращаше всички онези Предвещаващи песни. На практика е същото, само че малко по-директно.

— И какво смяташ да направиш? Да напишеш обява до Лена и да я публикуваш във вестника? „Търси се приятелка чародейка, за предпочитане да се казва Лена Дюшан.“

Свих рамене.

— Нямах точно това предвид, но ще свърши работа.

— Не можеш да го направиш. В този свят едва успяваш да повдигнеш молив. Нямаш достатъчно чародейци или медиуми, които да ти помогнат. Ще ти бъде трудно да вдигнеш дори перце.

— А ти можеш ли да го направиш?

Този път тя сви рамене.

— Може би.

Погледнах я настоятелно.

— Мамо, искам тя да знае, че съм добре. Да знае, че съм тук — както ти искаше аз да знам тези неща, когато разтваряше онези книги и ми предаваше посланията си в кабинета си. Сега трябва намеря начин да го съобщя на нея.

Майка ми заобиколи плота бавно, без да каже нищо. Мълча в продължение на една много дълга минута. Гледаше ме, докато приближавах към купчините вестници.

— Сигурен ли си в това? — попита колебливо накрая.

— Ще ми помогнеш ли или не?

Тя дойде и застана до мен, което бе начинът й да ми отговори. Започнахме да четем материалите за новия брой на „Звезди и ивици“, които бяха поставени буквално върху всяка възможна повърхност наоколо. Наведох се над тези на най-близкото бюро.

— Очевидно дамите от Доброволческата организация на Гатлин са основали литературен клуб, наречен „Книги и кикот“.

— Леля ти Мариан ще бъде особено развълнува да чуе това; последния път, когато се опита да основе литературен клуб, не успяха да се съгласят за избора на книга за четене по никакъв начин, нямаше две еднакви предложения и се принудиха да се разпуснат след първата среща — каза майка ми с подигравателен блясък в очите. — Но не и преди да гласуват да смесят лимонадата с голяма кутия вино. За това бяха почти единодушни.

Продължих с четенето.

— Е, надявам се „Книги и кикот“ да има по-добра съдба, но ако се провалят в това начинание, не се безпокой. Основали са също и клуб за тенис на маса, наречен „Топки и кикот“.

— Това непременно искам да го видя. — Мама надзърна над рамото ми. — Да, а вечерният им клуб за дегустация е наречен „Ястия и кикот“.

Едва успях да потисна смеха си и й посочих следващия абзац.

— Пропусна най-хубавото. Преименували са Гатлинския котильон на… — почакай само… — „Въртене и кикот“.

Прегледахме останалата част от материалите и се забавлявахме чудесно, доколкото това бе възможно за два блудни призрака, заседнали в пространството между световете и в офиса на вестника на малко градче. Беше като отблясък на миналия ни живот заедно, сякаш се опитвахме да залепим изрезките от реалността върху вестникарска хартия и да създадем нещо ново. Благотворителният клуб „Киванис“1 бе готов за годишната си разпродажба на кейкове — обикновено те бяха от онзи вид с много течния крем по средата, както ги обичаше баща ми.

Цветарският магазин „Градината на Едем“ бе спечелил наградата за най-хубава витрина на месеца, което обикновено ставаше почти всеки месец, тъй като вече нямаше чак толкова много витрини на главната улица.

Нататък ставаше все по-добре. Дива кокошка бе свила гнездо в шейната на дядо Коледа от коледната украса в двора на мисис Ашър, което бе страхотно, защото нейните празнични украси бяха отвратителни. Една година мисис Ашър дори бе сложила червило на бебето Исус, защото не смятала, че устните му се виждат достатъчно ясно в тъмното. Когато майка ми я попита директно мисли ли, че това е нормално, мисис Ашър отвърна: „Не можеш да очакваш просто да изпееш едно «осанна» и всички да схванат посланието, Лила. Бог ми е свидетел, половината от хората тук дори не знаят какво означава тази дума“. Когато майка ми я притисна, се оказа, че и тя самата си няма понятие за значението й. След това никога вече не получихме покана да й гостуваме.

Останалите новини бяха точно такива, каквито очаквахме — от онзи вид, който никога не се променяше, независимо че всичко наоколо вече бе различно. От градския „Контрол по животните“ бяха уловили изгубена котка; Бъд Клейтън бе спечелил състезанието за наподобяване на патешки викове на щатския конкурс на Каролина; заложната къща в Съмървил бе обявила специална разпродажба на грамофонни плочи и бе затворила; а в момента течеше състезание за стипендия за лидерство за гимназистки.

Животът си продължаваше и без мен, предполагам.

После видях страницата с кръстословицата и я дръпнах към себе си, доколкото можах.

Ето.

— Искаш да решиш кръстословицата?

— Не. Искам да съставя една за Ама. Ако тя я види, ще каже на Лена.

Майка ми поклати глава.

— Дори да успееш да подредиш на страницата буквите така, както искаш, Ама няма да ги види. Вече не купува вестника. Не откакто ти… си тръгна. Не е докосвала кръстословица от месеци.

Намръщих се. Как бях могъл да забравя? Ама го бе казала сама, докато стоях в кухнята ни.

— Ами тогава писмо?

— Опитвала съм стотици пъти, но е почти невъзможно. Налага се да използваш само това, което вече го има на страницата. — Тя се загледа във вестника пред нас. — Всъщност може и да се получи, защото можеш да местиш буквите по черновата. Виж как са поставени на масата.

Беше права. За да съставят кръстословицата, екипът на вестника изрязваше буквите на отделни квадратчета, като буквите за скрабъл. Трябваше само да ги наместя според вече подредените думи на страницата.

Ако бях достатъчно силен да го направя.

Погледнах към майка си, по-решен от всякога.

— Тогава ще използваме кръстословицата и ще накараме Лена да я види.

Местенето на буквите на подходящото място бе като изкопаването на камъните от градината на Сестрите, но мама ми помагаше. Тя поклати глава, докато се взирахме в страницата.

— Кръстословица. Не знам защо не ми е хрумнало.

Свих рамене.

— Аз просто не съм достатъчно добър в писането на песни.

Кръстословицата бе наполовина съставена, но предположих, че тричленният екип на вестника нямаше да има нищо против някой да им помогне. Явно я готвеха за неделното издание на „Звезди и ивици“ — най-важният брой на вестника, поне по отношение на кръстословиците. Едва ли щяха да протестират, че някой е поел ангажимента да я довърши тази седмица. Направо се чудех, че още не бяха наели Ама да им прави всички.

Единствената трудна част щеше да бъде да накараме Лена да прояви какъвто и да било интерес към тази кръстословица. Но трябваше да опитаме.

Единайсет букви, хоризонтално.

П.О.Л.Т.Ъ.Р.Г.А.Й.С.Т.

Като ефимерно създание. Астрална проекция. Дух от друг свят. Призрак. Бледа сянка на някога съществувала личност, нещо, което идва посред нощ при теб, когато мислиш, че никой не те гледа.

С други думи, това, което си ти, Итън Уейт.

Шест букви, вертикално.

Г.А.Т.Л.И.Н.

Като нещо малко. Ограничено. Провинциално. Място, където сме заседнали, независимо дали в отвъдния, или в смъртния свят.

В.Е.Ч.Н.О.С.Т.

Безкрайност, нещо, което не спира, завинаги. Начинът, по който се чувстваш спрямо определено момиче, независимо дали си мъртъв, или жив.

Л.Ю.Б.О.В.

Като това, което изпитвам към теб, Лена Дюшан.

О.П.И.Т.А.Й.

Което и правя, с цялото си сърце, всяка минута, всеки ден.

Като знак — получих твоето послание, Лена.

После ме завладя мисълта колко много бях загубил, за всичко, което ми бе отнело това тъпо падане от водната кула, и изгубих контрол. Хватката, с която държах Гатлин в съзнанието си, се отпусна. Първо очите ми се замъглиха, после буквите се размазаха и потънаха в нищото, докато светът изчезваше под краката ми и аз изчезвах заедно с него.

Пресичах обратно. Опитах се да си спомня думите от свитъка, онези, които ме бяха довели тук, но умът ми не можеше да се фокусира върху нищо.

Беше прекалено късно.

Заобиколи ме мрак и почувствах нещо като вятър да вее в лицето ми и да бучи в ушите ми. После чух гласа на майка си — силен и уверен като студената й ръка, която бе сграбчила моята.

— Итън, дръж се. Хванах те.

Десета глава Змийски очи

Почувствах как стъпалата ми докосват нещо солидно, както когато слезеш от влака и стъпиш на платформата на перона. Видях пода, дъските на предната веранда, после черните си кецове, които стъпват на тях.

Бяхме пресекли обратно, оставяйки света на живите зад нас. Бяхме отново там, където ни бе мястото, при мъртвите.

Не исках да мисля за това по този начин.

— Е, ма крайно време беше! Изчаках си чакането тук — възмути се леля Пру, която ни посрещна в отвъдния свят, на предната веранда на имението „Уейт“ — онова в средата на гробището.

Все още не бях свикнал с гледката на къщата ни тук вместо обичайните мавзолеи и статуи на жалеещи ангели, които властваха в „Градината на вечния покой“. Но стояща до парапета, с трите кучета, приседнали покорно в краката й, леля Пру също изглеждаше доста властна. Или по-скоро, бясна като раздразнен стършел.

— Лельо… — казах аз и се почесах притеснено по врата.

— Итън Уейт, чаках та толкоз време! Мислех, че шъ та няма само за минутка. — Трите кучета изглеждаха възмутени също като нея, когато леля Пру кимна към майка ми. — Лила…

— Лельо Прудънс…

Двете се гледаха една друга наострено, което ми се стори странно. Винаги се бяха разбирали добре.

Усмихнах се на леля си и се опитах да сменя темата.

— Направих го, лельо Пру. Пресякох отвъд. Бях… нали знаеш, от другата страна.

— Можеше да кажеш на хората, та да не висят отвън на верандата ти цял ден — размаха към мен носната си кърпичка леля ми.

— Ходих до „Рейвънуд“ и до „Грийнбриър“, и до къщи, и до „Звезди и ивици“…

Леля Пру ме погледна въпросително, сякаш не ми вярваше.

— Наистина ли?

— Е, не сам. С мама. Тя ми помогна някак. Госпожо…

Майка ми изглеждаше развеселена, а леля ми — не.

— Е, ако искаш да си замъкнеш задника обратно там, и туй да е толкоз сигурно, колкот’ и че проповедникът има шанс да влезе в рая, тря’а да си поговорим.

— Прудънс — намеси се майка ми със странен тон, в който долових предупреждение. За какво?

Не знаех какво да кажа, затова просто продължих да говоря.

— Искаш да кажеш, да пресека отново ли? Защото мисля, че вече започвам да го схващам…

— Спри да дуднеш и ма чуй, Итън Уейт! Не говоря за пресичане. Говоря за връщане. В добрия, стар свят на живите.

За секунда помислих, че се шегува с мен. Но изражението й не се промени. Тя беше сериозна — поне доколкото моята стара луда леля можеше да бъде сериозна.

— За какво говориш, лельо Пру?

— Прудънс — обади се отново мама. — Не го прави.

Какво да не прави? Да ми даде възможност да се върна обратно?

Леля Пру погледна майка ми и започна да слиза по стъпалата, местейки обутите си в ортопедични обувки крака един по един. Протегнах ръка да й помогна, но тя бе инатлива, както винаги, и ме отблъсна. Когато стигна до зеления килим от трева в началото на стълбището, застана точно пред мен.

— Беше грешка, Итън. От най-големите. Нищо от туй не биваше да се случва.

Обзе ме трепет на надежда.

— Какво?

Лицето на майка ми изгуби цвета си, стана като мъртвешка маска.

— Спри.

Помислих, че ще припадна. Вече не можех да дишам от вълнение.

— Няма — каза леля Пру, присвивайки очи зад очилата си.

— Мислех, че решихме да не му казваме, Прудънс.

— Ти реши, Лила Джейн. Аз съм прекалено стара, за да не правя туй, коет’ ща.

— Аз съм му майка — не се предаваше мама.

— Какво става тук? — опитах да се намеся аз, но никоя от тях не ми обърна внимание и не погледна към мен.

Леля Пру повдигна брадичка.

— Момчето е достатъчно голямо, за да решава таквиз важни неща само, не мислиш ли?

— Не е безопасно — скръсти ръце на гърдите си мама. — Не искам да съм груба с теб, но ще те помоля да си тръгнеш.

Не бях чувал майка си да говори така на някоя от Сестрите. Все едно бе обявила световна война на фамилията Уейт. Това обаче не спря леля Пру.

Тя просто се разсмя.

— Не мож’ прибра разляната меласа обратно в буркана, Лила Джейн. Знайш, че е вярно. И знайш, че нямаш право да крийш туй от момчето си.

Леля Пру ме погледна право в очите.

— Искам да дойдеш с мен. Има някой, с когот’ тря’а да са срещнеш.

Майка ми само я изгледа умолително.

— Прудънс…

Леля Пру й хвърли поглед, който можеше да умори и изсуши цяла цветна леха.

— Стига с туй „Прудънс, та Прудънс…“. Не мож’ спра туй нещо. И там, къдет’ отиваме, ти не мож’ да дойдеш, Лила Джейн. Знайш много добре, че и двете искаме само най-доброто за момчето.

Беше класическата маневра на Сестрите, от онези, при които преди да си мигнал, вече нещата са извъртени така, че винаги става тяхното. Маневра, придружена с изражение на лице и поглед на блага стара жена, които могат да покъртят и най-суровите сърца.

Секунда по-късно майка ми отстъпи. Сигурно никога нямаше да разбера какво стана при тази мълчалива размяна на погледи и навярно така бе по-добре.

— Ще те чакам тук, Итън — обърна се към мен майка ми. — Но внимавай.

Леля Пру се усмихна победоносно.

Един от Харлон Джеймсовците започна да лае. После тръгнахме по тротоара толкова бързо, че едва успявах да следвам уж слабата старица и късокраките кучета.

Последвах леля Пру и скимтящите кучета до външните граници на „Градината на вечния покой“ — покрай съвършено реставрираното имение в южняшки стил на семейство Сноу, поставено на същото място, където в другия свят се намираше техният масивен мавзолей в гробището на живите.

— Кой е умрял? — попитах аз, обръщайки се към леля Пру. Струваше ми се, че нищо на света не можеше да пребори могъщата Савана Сноу.

— Прапрадядо Сноу, много отдавна, още кат’ си бил в памперси. Отдавна е тук. Туй е най-старият парцел в редицата.

Леля Пру тръгна по каменната пътека, която водеше зад къщата, и аз се затътрих послушно зад нея.

Насочихме се към стара барака зад имението, прогнилите й дъски едва поддържаха изкривения покрив. Виждаха се малки ронещи се късчета засъхнала боя, която бе останала по дървото, независимо че някой се бе опитал да я изстърже. Никакво стържене не би могло да прикрие оттенъка на боята, която бе толкова често използвана и в нашата къща в Гатлин — призрачното синьо. Особеното синьо, което е трудно за описване, и се смята, че прогонва не само насекоми, но и духове от дома. Предполагам, че Ама май бе права, че духовете не си падат много по този цвят. Като се огледах наоколо, видях разликата — наблизо май нямаше нито един съсед по гроб.

— Лельо Пру, къде отиваме? Познавам достатъчно членове на фамилията Сноу не за един, а за два живота.

Тя ме погледна намръщено.

— Казах ти — тря’а да потърсим някой, койт’ знай повече за таз каша. — Протегна се към напуканата дръжка на бараката. — Бъди благодарен, че съм от Статъм, а ний сме известни, че са погаждаме с хора от всякакъв сой, иначе нямаше да намерим душа, коят’ да ни помогне.

Не можех да погледна леля си в очите. Боях се, че ще избухна в смях, като се имаше предвид, че тя изобщо не се разбираше с хората, независимо от какъв вид и сой бяха, поне не и в този Гатлин, в който бях живял аз.

— Да, госпожо.

Тя влезе в бараката, която приличаше на това, което си беше — обикновена, стара съборетина. Но ако бях научил нещо от Лена и от преживяванията ми в нейния свят, то беше, че нещата невинаги са такива, каквито изглеждат.

Последвах леля Пру — и Харлон Джеймсовците — вътре и затворих вратата зад нас. Пукнатините в дървените дъски пропускаха само толкова светлина, колкото да я видя как се върти и оглежда наоколо. Посегна към нещо и осъзнах, че това бе друга дръжка.

Скрита врата — като онези в чародейските тунели.

— Къде отиваме?

Леля Пру спря, ръката й все така беше положена върху желязната дръжка.

— Не всички имат късмета да са погребани в „Градината на вечния покой“, Итън Уейт. Чародейците, доколкот’ помня, имат същите права върху отвъдния свят кат’ нас, не мислиш ли?

Отвори вратата с лекота и ние се озовахме изведнъж на скалист бряг.

Пред нас видях къща, която балансираше опасно на ръба на урвата. Старите дървени дъски имаха същия тъжен сив цвят като скалите, сякаш бяха старателно издялани от тях. Беше малка и проста и скрита точно пред очите ти, както толкова много други неща в света, който бях напуснал.

Гледах как вълните се разбиват в скалите, как се протягат към къщата, но в крайна сметка отстъпват назад. Това място бе издържало изпитанието на времето и отричаше природата по начин, който ми се струваше невъзможен.

— Кой живее тук? — попитах аз и предложих ръка на леля Пру, за да й помогна да се придвижи по неравната повърхност.

— Нали знайш к’во казват за котките и любопитството. То мож’ и да не те убие, ма шъ ти докара много неприятности по тез места. Макър неприятностите теб явно да те намират и когат’ не ги търсиш — заключи тя и повдигна краищата на дългата си пола с другата си ръка. — Скоро шъ разбереш.

След това не каза нито дума повече.

Катерихме се по коварното стълбище, издълбано отстрани на урвата. На местата, където скалата не бе укрепена с напукани дъски, камъните се ронеха под краката ми и понякога залитах. Постоянно си напомнях, че няма да се понеса надолу към смъртта си, понеже така или иначе вече бях мъртъв. Въпреки това тази мисъл не ми помагаше толкова, колкото би си помислил човек. Това бе друго нещо, което научих от чародейския свят: винаги има нещо ужасно, което те очаква зад следващия ъгъл. Нещо, от което да се боиш, дори да не си открил какво ще бъде то.

Когато стигнахме до къщата, единствената мисъл в главата ми бе колко много приличаше на имението „Рейвънуд“, макар на пръв поглед двете постройки да бяха напълно различни. Стилът на „Рейвънуд“ бе на класически гръцки храм, огромно имение, а това бе миниатюрна съборетина. Но и двете къщи изглеждаха някак живи, сякаш осъзнаваха присъствието ни, пълни с мощ и магия. Тази пред нас бе заобиколена от приведени дървета с полегати клони, които се бяха предали от честите удари на вятъра. Приличаше на някаква крива рисунка, която си намерил в книга, предназначена да плаши децата и да предизвиква кошмари нощем. От онези книги, в които децата са уловени от по-зловещи неща от вещици и ги поглъщат по-страшни създания от обикновени вълци.

Помислих си — хубаво е, че вече не ми се налага да спя. Леля Пру продължи непоколебимо напред. Тръгна право към вратата и потропа с излъсканата от времето медна кръгла халка три пъти по нея. По рамката бяха издълбани някакви неща, написани на наядски, древния чародейски език.

Отстъпих назад, пускайки всичките Харлон Джеймсовци да минат пред мен. Те лаеха с тънките си гласчета. Нямах възможност да огледам надписа по-внимателно, защото вратата се открехна.

Възрастен мъж стоеше пред нас. Предположих, че е Блудник, но това разграничение нямаше кой знай какво значение тук — всички бяхме духове от един или друг вид. Главата му бе обръсната и страшна, очертанията на черепа му изпъкваха по зловещ начин. Бялата му брада бе подстригана късо, очите му бяха скрити под тъмни слънчеви очила. Носеше черен пуловер, който направо висеше върху слабото му, все още отчасти скрито от вратата тяло. В него имаше нещо крехко и изнурено, сякаш бе избягал от трудов лагер или от нещо по-лошо.

— Прудънс — кимна той. — Това ли е момчето?

— Разбира се, че е туй. — Леля Пру ме побутна напред. — Итън, това е Обадайя Трублъд. Влизай.

Протегнах ръка.

— Приятно ми е да се запознаем, сър.

Обадайя ми протегна дясната си ръка, която досега бе скрита зад вратата.

— Сигурен съм, че ще разбереш защо няма да можем да се здрависаме.

Ръката му бе отрязана до китката, черна линия бележеше мястото, където е била дланта му. Над белега китката му бе ужасяващо плашеща, сякаш бе пробождана многократно с нещо остро, сякаш някой бе забивал зъбите си в нея.

И май бе точно така.

Пет виещи се черни змии излизаха от китката му вместо пръстите, които някога бе имал. Те съскаха и стрелкаха главите си напред във въздуха, виейки се една около друга.

— Не се тревожи — каза Обадайя. — Няма да те наранят. Забавлението им е да мъчат мен.

Не можах да се сетя какво да кажа. Исках да избягам. Харлон Джеймсовците залаяха по-силно и змиите им изсъскаха в отговор. Леля Пру се намръщи.

— Млък бе. Не ти, на тях говоря.

Взирах се в змийската ръка. Нещо в нея ми бе познато. Колко мъже с ръце със змийски пръсти можеше да има? Защо имах чувството, че съм го срещал и преди?

Внезапно се сетих кой бе Обадайя — мъжът, когото Макон бе пратил Линк да търси в Тунелите миналото лято, точно след Седемнайсетата луна. Мъжът, който бе умрял пред очите на Линк, след като Хънтинг го бе ухапал в дома му, в тази къща — поне отвъдната нейна версия. Тогава си мислех, че Линк преувеличава, но явно не е било така.

Дори Линк не може да измисли нещо подобно.

Змията, заместваща палеца на Обадайя, се уви около китката му, протягайки главата си към мен. Езикът й се подаваше и прибираше като стрела, малка летяща раздвоена стрела. Леля Пру ме побутна напред и аз се препънах, на няколко сантиметра от змиите.

— Влизай. Не се боиш от няколко зли, но мънички градински змийчета, нали?

Шегуваше ли се? Тези приличаха на смъртоносни гърмящи змии, на кротали.

Обърнах се притеснено към Обадайя.

— Съжалявам, сър. Просто ме хванахте неподготвен.

— Не го мисли повече — махна той небрежно с другата си нормална ръка. — Не е нещо, което човек вижда всеки ден.

Леля Пру се намръщи.

— Виждала съм аз и по-странни нещица, едно или две…

Погледнах я изненадано, но тя изглеждаше невероятно самодоволна, сякаш всеки ден се здрависваше с някоя змийска ръка.

Обадайя затвори вратата зад нас, но не преди да огледа навън във всички посоки.

— Сами ли дойдохте? Да не ви е проследил някой?

Леля Пру поклати глава.

— Мен? Никой не мож’ ма следи.

Не се шегуваше.

Погледнах Обадайя.

— Може ли да попитам нещо, сър?

Трябваше да знам със сигурност дали бе срещал Линк, дали бе същият мъж.

— Разбира се.

Прокашлях се неловко.

— Мисля, че сте срещали мой приятел. Когато сте били жив, имам предвид. Той ми разказа за човек, който приличал на вас.

Обадайя протегна ръката си.

— Имаш предвид човек с пет змии вместо пръсти? Едва ли има много такива.

Не бях сигурен как да разкажа следващата част.

— Ако сте се срещнали с моя приятел, той е бил с вас… когато… когато сте умрели. Не знам дали има значение, но ако е така наистина, бих искал да ми кажете.

Леля Пру ме погледна объркано. Тя не знаеше за това, Линк го сподели единствено с мен. Обадайя също ме гледаше.

— Този твой приятел познава ли случайно Макон Рейвънуд?

Кимнах.

— Да, сър.

— Тогава си го спомням много добре — усмихна се мъжът. — Видях как достави съобщението ми за Макон, след като умрях. От тази страна можеш да видиш много неща.

— Навярно е така, сър.

Беше прав. Понеже бяхме мъртви, можехме да видим всичко. И понеже бяхме мъртви, нямаше никакво значение дали сме го видели или не. Така че цялата тази концепция за „голямото виждане и възмездие от отвъдното“ май беше много надценена. И обикновено виждаш повече неща, отколкото искаш.

Сигурен бях, че едва ли съм първият, който би заменил с готовност цялото това вселенско виждане за още съвсем мъничко живот. Не го казах обаче на Едуард с ръцете змии2, не исках дори да мисля колко общо имахме ние двамата — аз и мъжът, чиито пръсти имаха остри зъби.

— Защо не се настаните по-удобно? Имаме много да си говорим — побутна ни Обадайя по-навътре към дневната — всъщност единствената стая, която виждах, освен малката кухня и една самотна врата в края на коридора, явно водеща към банята.

Стаята бе като гигантска библиотека. Рафтовете се простираха от пода до тавана, нестабилна метална стълбичка бе допряна до най-високата лавица. На нещо като дървен плот бе поставена голяма книга с кожена подвързия — като речника, който имахме в Окръжната библиотека на Гатлин. Мариан щеше да хареса това място.

В стаята нямаше нищо друго освен четири стола с облегалки за ръцете и износена тапицерия. Обадайя ни изчака да се настаним, преди да избере стол, на който да седне срещу нас. Свали черните очила, които носеше, и очите му се впериха в моите.

Трябваше да се досетя.

Той бе тъмен чародеец. Естествено.

Беше логично, ако наистина бе мъжът от историята на Линк. И все пак, какво правеше леля Пру, защо ме бе довела при този тъмен чародеец?

Обадайя явно знаеше какво си мисля.

— Да не би да смяташе, че тук няма тъмни чародейци?

Поклатих глава.

— Не, сър. Просто не бях мислил по въпроса.

— Изненада — усмихна ми се леко злокобно Обадайя.

Леля Пру ми се притече на помощ.

— Отвъдният свят е място за недовършените дела. За хора кат’ теб и мен, и кат’ Обадайя, койт’ ощ’ не е готов да премине нататък.

— И като майка ми?

Тя кимна.

— За Лила Джейн важи даж’ повече, отколкот’ за много други. Тя виси тук по-дълго от мнозина от нас.

— Някои могат да пресичат свободно и по желание между този свят и другите — обясни Обадайя. — В крайна сметка ще стигнем до целта на пътуването си. Но тези, чиито животи са били прекъснати малко преди да поправим грешките си, които ни преследват, оставаме тук, докато намерим този миг на покой.

Не беше нужно да ми го казва, вече го знаех — пресичането бе сложна работа. И все още не бях открил нищо, което да прилича на покой дори малко. Обърнах се към леля Пру.

— Значи и ти си заседнала тук? Искам да кажа, когато не пресичаш обратно, за да видиш Сестрите. Заради мен ли?

— Мога да си тръгна, ако освободя ума си — потупа тя ръката ми, сякаш да ми напомни, че едва ли има нещо или някой, който да я задържи някъде, ако тя не желае. — Но няма да тръгна никъде, докат’ не се прибереш у дома, къдет’ ти е мястото. Ти си част от мойта недовършена работа, Итън. И тря’а да поправя нещата.

Замисли се, после отново ме потупа гальовно, но по бузата.

— Освен туй, какво друго да правя? Тря’я да изчакам Мърси и Грейс да се дотътрят.

— Да се прибера у дома? В Гатлин ли?

— Липсваш на Ама, на Лена, на всичките си другарчета — отвърна тя.

— Лельо Пру, едва успях да пресека в другия свят и никой не можеше да ме види.

— Ето тук грешиш, момче — намеси се Обадайя и една от неговите гневни змии заби зъбите си в кожата на китката му. Той се намръщи и извади черно парче плат, приличащо на малка качулка, от джоба си. Уви го около главите на съскащите змии, като използва двете въжета в края му, за да го пристегне. Змиите мърдаха и се блъскаха под плата. — Сега, докъде бях стигнал?

— Добре ли сте? — попитах аз. Бях доста стреснат. Не всеки ден виждаш човек, пък било то Блудник, да бъде хапан от собствената си ръка. Поне се надявах да не ми се налага да го виждам всеки ден.

Но Обадайя не искаше да говори за себе си.

— Когато чух за обстоятелствата, които са те довели до тази страна на воала, веднага пратих съобщение до леля ти и до майка ти.

Леля Пру зацъка нетърпеливо с език.

Това обясняваше защо бе поискала да дойда тук. И защо майка ми не бе съгласна.

Само защото си казал едни и същи новини на двама души от едно семейство, това не означава, че те ще ги възприемат по еднакъв начин. Майка ми често казваше, че хората от семейство Евърс са най-инатливите, упорити и вироглави личности, на които можеш да попаднеш, а Уейт били още по-лоши. Рояк жужащи над гнездото си оси — така наричаше баща ми семейните сбирки.

— Откъде научихте за станалото? — Опитвах се да не гледам към гърчещите се под черната качулка змии.

— Новините пътуват бързо в отвъдния свят — каза той, но се поколеба. — По-важното е, че знаех, че всичко това е грешка.

— Казах ти, Итън Уейт — кимна леля Пру самодоволно.

Ако беше грешка, ако не трябваше да съм тук, може би имаше начин нещата да се оправят. Може би наистина беше възможно да се прибера у дома.

Исках толкова отчаяно това да е истина, както исках да е сън, от който можех да се събудя. Но знаех, че нищо не е толкова просто.

Нищо никога не става така, както искаш. Поне вече не. Не и за мен.

Те просто не разбираха.

— Не беше грешка. Аз сам избрах да дойда тук, мистър Трублъд. Направихме го заедно с Лилум. Ако не бях постъпил така, хората, които обичам, и много други щяха да умрат.

Обадайя кимна.

— Знам всичко това, Итън. Знам и за Лилум, и за Общия ред. Не поставям под съмнение това, което си направил. Казвам обаче, че не е трябвало да ти се налага да правиш този избор. Не е написано в хрониките.

— „Хрониките на чародейците“ ли?

Бях виждал книгата само веднъж, в архива, когато Съветът на пазителите разпитваше Мариан, но за втори път, откакто бях дошъл, ставаше дума за нея. Откъде Обадайя знаеше за нея? Каквото и да означаваше това, беше ми ясно, че майка ми няма голямо желание да ми помогне да разбера.

— Да — кимна мъжът.

— Не разбирам какво общо има това с мен.

Чародеецът замълча за миг.

— Хайде, кажи му — погледна го леля Пру със същия настоятелен поглед, с който ме гледаше, преди да ме накара да направя някаква глупост. Като това да заравям жълъди в градината на Сестрите за бебетата катерици. — Той заслужава да знай. Кажи го без недомлъвки.

Обадайя кимна към нея и ме погледна отново със златистите си, жълти очи, от които кожата ми настръхваше така, както и от вида на змийската му ръка.

— Както знаеш, „Хрониките на чародейците“ са архив, в който е записано всичко, което се случва в света. Но там е записано и това, което може да се случи — възможното бъдеще, което не се превръща в реалност.

— Миналото, настоящето и бъдещето. Помня.

Това бяха тримата странно изглеждащи Пазители, които бях видял в библиотеката и по време на процеса на Мариан. Как можех да ги забравя?

— Да. В Отвъдното съдилище, мястото, където се пазят и където заседава Съветът на пазителите, това бъдеще може да бъде променено, преобразувано от тях от възможно в действително.

— Да не казвате, че книгата, хрониките могат да променят бъдещето? — Бях смаян. Мариан никога не бе споменавала подобно нещо.

— Могат — отвърна Обадайя. — Ако някоя страница бъде променена или добавена. Страница, която никога не е трябвало да бъде там.

По гръбнака ми премина тръпка.

— За какво говорите, мистър Трублъд?

— Страницата, в която е разказана историята на твоята смърт, никога не е била част от оригиналните хроники. Добавена е. — Чародеецът ме погледна многозначително.

— И защо някой ще направи нещо такова?

— Има повече причини за действията на хората, повече от действията, които се осъществяват наистина. — Гласът му бе студен, изпълнен със съжаление и тъга, каквито не бих очаквал от тъмен чародеец. — Важното е, че твоята съдба — тази съдба — може да бъде променена.

Променена? Може ли да бъде спасен нечий живот, след като е свършил?

Бях ужасен, боях се да задам следващия си въпрос, боях се да повярвам, че има начин да си върна всичко, което бях загубил. Гатлин. Ама.

Лена.

Исках само да я почувствам в ръцете си, да чуя гласа й в главата си.

Исках да открия път обратно до чародейското момиче, което обичах повече от всичко в този свят, в който и да е свят.

— Как?

Въпросът всъщност нямаше значение. Щях да направя всичко, което бе нужно, и Обадайя Трублъд го знаеше.

— Опасно е — предупреди ме сериозно той. — По-опасно от всичко друго в смъртния свят.

Чувах думите му, но не им вярвах. Нямаше нищо по-страшно и опасно от това да остана тук.

— Какво трябва да направя?

— Трябва да унищожиш страницата си в „Хрониките на чародейците“. Онази, в която е описана смъртта ти.

Имах хиляди въпроси, но само един бе истински важен.

— Ами ако грешите и страницата си е била там?

Обадайя се загледа в това, което бе останало от ръката му; змиите се гърчеха и се опитваха да хапят дори под качулката. Сянка помрачи лицето му.

Той повдигна глава и ме погледна право в очите.

— Знам, че не беше там, Итън. Защото аз сам я написах.

Единайсета глава Тъмни неща

В стаята стана тихо, толкова тихо, че чувах как пукат дъските на стените, когато вятърът ги притискаше отвън. Толкова тихо, че чувах ясно и силно съскането на змиите, тежкото дишане на леля Пру заради астмата й и безмилостното биене на сърцето ми. Дори Харлон Джеймсовците усетиха, че нещо не е наред, и се скриха зад един стол.

За секунда не можех да мисля. Съзнанието ми бе абсолютно празно. Нямаше как да осмисля чутото — да разбера защо човек, когото никога не бях срещал, е променил хода на живота ми, и то така насилствено и необратимо.

Какво, по дяволите, съм му направил?

Най-накрая открих думите си, поне някои от тях. Имаше други, които не бих могъл да произнеса пред леля Пру, защото тя щеше да мие устата ми със сапун седмици наред, а вероятно щеше да ме накара и да изпия цяла бутилка с табаско за прочистване.

— Защо? Вие дори не ме познавате…

— Сложно е…

— Сложно? — повиших неволно глас и скочих от стола си. — Съсипахте живота ми. Принудихте ме да избера между спасяването на хората, които обичам, и саможертвата. Нараних всичките си близки и любими. В момента на баща ми е направено заклинание, за да не полудее, когато научи истината!

— Съжалявам, Итън. Не бих пожелал това и на най-големия си враг.

— Не. Но го пожелахте за едно седемнайсетгодишно момче, което никога не сте срещали.

Този човек нямаше да ми помогне. Той бе причината да се озова в този кошмар.

Леля Пру се протегна и хвана ръката ми.

— Знам, че си ядосан, и имаш пълното право да бъдеш. Но Обадайя мож’ да ни помогне да та върнем у дома. Затуй седни и изслушай туй, коет’ има да ти каже.

— Откъде си сигурна, че можем да му се доверим, лельо Пру? Всяка дума, която излиза от устата му, навярно е лъжа — издърпах сърдито ръката си аз.

— Чуй го и слушай добре — стисна тя дланта ми по-силно, отколкото очаквах от нея, и аз седнах отново на стола си. Леля Пру ме накара да я погледна в очите. — Познавам Обадайя Трублъд много отдавна, преди да бъде Мрак или Светлина, преди да направи нещо погрешно или правилно. Прекарала съм по-добрата част от живота си, обикаляйки чародейските тунели с Трублъд и татко ми.

Леля Пру се умълча за малко и погледна към тъмния чародеец.

— И ми е спасявал живота веднъж-дваж там долу. Макар да не бе достатъчно умен да спаси себе си.

Не знаех какво да мисля. Може би леля ми бе правила карти на Тунелите с Обадайя, може би тя имаше основание да му се довери, но това не означаваше, че аз можех.

Той явно знаеше какво си мислех.

— Итън, може да ти е трудно да повярваш, но знам какво е да се чувстваш безпомощен — да зависиш от милостта на решения, които не можеш да вземеш.

— Не, нямате си представа какво чувствам.

Чувах гнева в гласа си, но не се и опитвах да го прикрия. Исках Обадайя Трублъд да знае, че го мразех за това, което бе причинил — на мен и на хората, които обичах.

Сетих се за Лена, която бе оставила копчето на гроба ми. Той не знаеше какво бе това чувство — за мен и за Лена.

— Итън, знам, че не му вярваш, и не та виня. — Леля Пру реши да се намеси решително. — Но та моля да ми се довериш и да го чуйш.

Погледнах Обадайя в очите.

— Започвайте да говорите. Как да се върна обратно?

Той си пое дълбоко дъх.

— Както казах, единственият начин да си върнеш обратно живота е да заличиш смъртта си.

— Значи, ако унищожа онази страница, ще се прибера у дома — така ли? — Исках да съм сигурен, че няма някакви уловки.

Никакво по-ранно призоваване на луната, никакво разцепване на половина. Никакви заклинания, които да ме спрат да си тръгна, след като страницата изчезне.

Той кимна.

— Да. Но първо трябва да вземеш книгата.

— Искате да кажете от Съвета на пазителите, от Отвъдното съдилище, както го нарекохте, така ли? Пазителите я носеха със себе си, когато дойдоха при леля Мариан.

— Точно така. — Той ме погледна изненадано. Предполагам, че не бе очаквал да знам нещо за хрониките.

— Тогава какво чакаме? Да свършваме с това. — Бях почти станал от стола си, когато осъзнах, че Обадайя въобще не бе помръднал.

— Да не мислиш, че можеш просто да влезеш там и да вземеш страницата? — попита той. — Не е толкова лесно.

— И кой ще ме спре? Банда жалки Пазители? Какво имам да губя? — Опитах се да не мисля колко страшни ми се бяха сторили, когато ги видях за първи път в архива.

Обадайя свали качулката от ръката си и змиите изсъскаха и започнаха да се хапят една друга.

— Знаеш ли кой ми причини това? „Банда жалки Пазители“, които ме хванаха да се опитвам да открадна своята страница от хрониките.

— Имай милост към нас, Спасителю наш — прошепна бързо леля Пру и си повя с кърпичката си.

За секунда не знаех дали да му повярвам. Но разпознах емоцията, появила се на лицето му, защото и аз я бях изпитвал много пъти.

Страх.

— Пазителите ли го направиха?

Той кимна.

— Ангелус и Адриел. Бяха във великодушно настроение.

Зачудих се дали Адриел бе големият, онзи, който бе дошъл в архива с Ангелус и жената албинос. Те бяха тримата най-странно изглеждащи хора, които бях виждал в живота си и в чародейския свят. Поне до днес.

Погледнах към Обадайя и змиите му.

— Както казах, какво могат да ми направят сега? — Опитах се да се усмихна, макар да не ми бе забавно. Беше ми точно обратното на забавно.

Обадайя протегна ръката си, змиите се извиха и се изпънаха напред, сякаш искаха да ме достигнат.

— Има по-лоши неща от смъртта, Итън. Неща, по-тъмни от тъмните чародейци. И аз трябваше да съм наясно с това. Ако те заловят, Пазителите никога няма да ти позволят да напуснеш библиотеката им. Ще станеш техен писар и роб, ще бъдеш принуден да пренаписваш бъдещето на невинни чародейци… и на смъртни Водачи, които са обвързани с тях.

— Водачите са доста рядък вид. Колко може да има, та да се налага толкова писане за тях?

Всъщност никога не бях се натъквал на друг Водач, а бях срещал повече Бесове и инкубуси, и чародейци от всякакъв друг вид, отколкото ми се искаше.

Обадайя се наведе напред на стола си, като закри отново деформираната си ръка с качулката.

— Може би не са толкова редки, колкото си мислиш. Може би просто не живеят достатъчно дълго, за да ги открият чародейците.

В думите му имаше неоспорима истина, която не можех да обясня. Предполагам, че някаква част от мен знаеше, че лъжата щеше да звучи различно. Друга част знаеше, че винаги щях да бъда в опасност, по един или друг начин — със или без Лена. Независимо дали е било предопределено да скоча от водна кула или не. И в двата случая страхът в гласа му щеше да бъде достатъчно доказателство, че казва истината.

— Добре, значи няма да допусна да ме хванат.

Лицето на леля Пру издаваше, че е притеснена.

— Може би все пак туй не е най-добрата идея. Тря’а да са върнем у нас и да помислим. Да говорим с майка ти. Тя ни очаква.

Стиснах ръката й.

— Не се тревожи, лельо Пру. Знам пътя. Има Врата на времето — Temporis porta, в един стар тунел под нашата къща. Мога да вляза и да изляза оттам, преди Пазителите да осъзнаят, че съм вътре.

Щом можех да преминавам през стени в света на смъртните, бях напълно сигурен, че ще мога да мина и през Temporis porta.

Обадайя отчупи края на дебела пура. Ръката му трепереше, докато вдигаше клечката кибрит и я запалваше. Когато краят й грейна в оранжево, вдиша бавно няколко пъти.

— Не можеш да влезеш в библиотеката на Пазителите през света на смъртните. Трябва да влезеш през шева — каза с равен глас, сякаш ми даваше указания как да стигна до местната бакалия, за да купя мляко.

— Имате предвид Голямата бариера?

Струваше ми се странно място за врата към вътрешното светилище на Пазителите.

— Мога да се справя. Правил съм го вече веднъж, ще успея отново.

— Това, което си правил, е нищо в сравнение с това, което ще ти се наложи сега. Голямата бариера е просто единственото място, до което си стигнал през шева — обясни Обадайя. — Оттам можеш да преминеш в други светове, в сравнение с които Бариерата ще ти се струва родна и позната като дома ти.

— Просто ми кажете как да стигна дотам.

Губехме време и всяка секунда, в която седяхме и си говорехме, беше още една секунда далече от Лена.

— Трябва да преминеш Голямата река, която тече през Голямата бариера, по цялото протежение на шева. Тя бележи границата между световете.

— Като река Стикс?

Той не ми обърна внимание.

— А не можеш да я преминеш, освен ако не притежаваш „речните очи“ — два гладки черни камъка.

— Шегувате ли се?

Чародеецът поклати глава.

— Никак даже. Те са много редки и трудно се намират…

— Речните очи. Схванах. Мога да намеря няколко камъка…

— Ако успееш наистина да прекосиш реката, а това ще бъде доста сериозно изпитание, пак трябва да минеш покрай Пазача на портите, преди да влезеш в библиотеката.

— И как да го направя?

Обадайя издиша гъсти кълбета дим от пурата си.

— Трябва да му предложиш нещо, подарък, който не може да откаже.

— И какво шъ е то например? — попита небрежно леля Пру, сякаш можеше да извади каквото си пожелае от джоба си.

Като че ли Пазачът на портите би се заинтересувал от три ментови бонбона, няколко пакетчета суха сметана и снопче нагънати кърпички.

— Винаги е различно. Трябва сам да разбереш, когато стигнеш там — каза Обадайя. — Той има… еклектичен вкус.

Не каза нищо повече. Подарък. Еклектичен вкус. Каквото и да означаваше това.

— Добре. Значи трябва да намеря черни камъни и да пресека Голямата река — казах аз. — Да разбера какво желае Пазачът на портите и да му го дам, за да вляза в библиотеката. После да открия „Хрониките на чародейците“ и да унищожа страницата си. — Млъкнах, защото се канех да задам най-важния въпрос и не исках да сбъркам. — Ако направя всичко това и не ме хванат, ще се върна у дома, така ли? В моя истински дом? Как ще стане? Какво ще се случи, когато унищожа страницата?

Обадайя погледна към леля Пру и после към мен.

— Не съм съвсем сигурен. Никога не е ставало, поне доколкото знам. — Поклати глава. — Това е възможност, шанс, нищо повече. И дори не съвсем добър…

— Нищо не е сигурно, Итън Уейт, освен че ти имаше своя живот, а Пазителите ти го откраднаха — каза леля Пру.

Изправих се, преди да приключат да обсъждат.

Лена ме чакаше, в моята стая или в нейната, до кривия дървен кръст в тревата на гроба ми или някъде другаде. Но тя ме чакаше — само това имаше значение. Ако имах шанс да се завърна у дома, щях да се възползвам от него.

Опитвам, Лена. Не се отказвай от мен.

— Трябва да тръгвам, мистър Трублъд. Имам река за пресичане.

Леля Пру пъхна ръка в джоба си и извади оттам сгъната карта, изрисувана с форми, които не представляваха нито един от познатите ми континенти, държави или щатове. Беше някаква драсканица на гърба на стара църковна програма. Знаех как изглеждат картите на леля Пру и колко важни се бяха оказвали за мен преди; последния път бях намерил чрез тях пътя си до шева, за Седемнайсетата луна на Лена.

— Работя по нея, откакто съм дошла тук, малко по малко. Обадайя ми каза, че шъ имаш нужда от нея — сви рамене тя. — Туй поне ми е силата.

Наведох се напред и я прегърнах.

— Благодаря ти, лельо Пру. И не се тревожи.

— Няма — излъга тя. Но не беше нужно да го прави.

Аз се тревожех достатъчно и за двама ни.

Дванайсета глава Все още тук

След като се върнахме в нашата страна на отвъдния свят — с Харлон Джеймсовците и леля Пру, не се прибрах у дома. Оставих леля Пру пред къщата й и обикалях по улиците — по-скоро, по редиците на „Градината на вечния покой“. Но покой бе последното нещо, което изпитвах в момента.

Спрях пред нашата къща. Изглеждаше по същия начин, както я бях оставил, и знаех, че мама е вътре. Исках да говоря с нея. Но имаше други неща, които трябваше да направя първо.

Седнах на предното стълбище и затворих очи.

У дома ме отнесете.

Така ли беше?

За да си спомня. За да ме запомнят.

Лежах в калта пред „Рейвънуд“, наполовина заврян под розовия храст и израслия жив плет с камелии. Бях пресякъл отново — и този път напълно сам.

— Проклет да съм — изсмях се аз. Ставах много добър в цялото това мъртвешко нещо.

После буквално прелетях по стъпалата на верандата. Трябваше да разбера дали Лена е получила посланието ми. Единственият проблем беше, че никой вече не решаваше кръстословиците в „Звезди и ивици“, дори и Ама. Трябваше да открия начин да ги накарам да погледнат вестника, ако още не го бяха направили.

Лена не беше в стаята си, нито на гроба ми. Не беше на никое от обичайните места, на които ходехме заедно. Нито в лимоновата горичка, нито в криптата, където бях умрял първия път.

Погледнах дори в старата стая на Ридли, където Лив спеше в леглото с балдахин на Ридли. Надявах се, че тя ще успее да улови присъствието ми с нейния „Итънометър“, но нямах късмет. После осъзнах, че в Гатлин бе нощ, в истинския Гатлин, и че няма никакво съответствие между времето, което течеше в отвъдния свят, и това в света на смъртните. Имах чувството, че ме е нямало само няколко часа, а ето, вече бе посред нощ.

Не знаех дори кой ден бе, като се замислих. По-лошото бе, че когато се надвесих на лицето на Лив, осветено от луната, изглеждаше, че тя е плакала. Почувствах се виновен, защото бе доста вероятно аз да съм причината за тези сълзи, освен ако двамата с Джон не се бяха карали за нещо.

Но едва ли бе така, защото когато погледнах надолу, видях, че стоя точно върху тялото на Джон Брийд. Беше се свил на кълбо до леглото, на протрития розов килим.

Горкият. Макар в миналото да бе бъркал много пъти, той бе добър с Лив, а известно време дори смяташе, че е Единият, който е двама. Трудно е да изпитваш омраза към някого, който е бил решен да жертва живота си, за да спаси света. Кой можеше да разбере това по-добре от мен?

Не беше негова вина, че светът не бе поискал саможертвата му.

Затова веднага слязох от него и си казах, че за в бъдеще трябва да бъда малко по-внимателен къде стъпвам.

Не че той щеше да усети.

Обиколих останалата част от къщата, която изглеждаше абсолютно пуста. После чух пращенето на дърва — като в запален огън — и последвах звука. В подножието на стълбището, встрани от коридора, намерих Макон, седнал в старото си кожено кресло до камината. И точно както очаквах, където бе Макон, там бе и Лена. Седнала на дивана, със свити под себе си крака. Можех да усетя мириса на мастилото от маркера, с който пишеше. Бележникът лежеше отворен в скута й, но тя едва поглеждаше към него. Рисуваше кръгове и кръгове, един след друг, докато страницата се изпълнеше с хаотични драсканици и се разкъсаше от натиска.

Не плачеше — нищо подобно.

Кроеше планове.

— Беше Итън. Трябва да е бил той. Усещах, че е там с нас, сякаш стоеше до гроба си.

Дали бе видяла кръстословицата? Може би затова се бе въодушевила толкова. Огледах се из кабинета, но не видях следа от вестника. Медното кошче до камината бе пълно с купища стари вестници, които Макон използваше за разпалване на огъня. Опитах се да повдигна една страница от един вестник, но успях само да помръдна леко ъгълчето й.

Зачудих се дали щях да успея да направя нещо с кръстословицата без помощта на по-опитен Блудник — като майка ми например.

Ама нямаше нужда да се тревожи за ефекта от призрачното синьо или солта и амулетите. Цялата тази работа с призрачността не беше никак лесна, както си мислят живите.

После видях колко тъжен изглеждаше Макон, докато се вглеждаше в лицето на Лена. Отказах се от вестника и се съсредоточих в разговора им.

— Може да си почувствала следа от същността му, Лена. Гробното място притежава много сила, без съмнение.

— Нямам предвид, че почувствах просто нещо, чичо Макон. Почувствах Итън, Блудника. Сигурна съм.

Димът от огъня се извиваше в кръг над решетката. Бу, любимото чародейско куче на Макон, бе отпуснал глава в скута на Лена, пламъците се отразяваха в тъмните му очи.

— Защото копчето е паднало на гроба му? — Гласът на Макон не се промени, но в него прозвуча умора. Зачудих се колко ли подобни разговори бяха водили, откакто бях умрял.

— Не. Защото той го премести — не се отказваше Лена.

— А какво ще кажеш за вятъра? Може и да е някой друг. Уесли може да го е съборил, като се има предвид, че не е най-грациозното създание.

— Беше само преди седмица. Помня идеално какво се случи — упорстваше тя.

Преди седмица?

Толкова ли време бе минало в Гатлин?

Лена не бе видяла вестника. Не можеше да докаже на никого, че още съм тук, нито на себе си, нито на семейството си или на моя най-добър приятел. Нямаше как да й разкажа за Обадайя Трублъд и за всички усложнения в живота ми, след като дори не можеше да усети, че бях при нея в стаята.

— А нещо друго оттогава? — попита Макон.

Въпросът изглежда я смути.

— Може да си е отишъл. Може би замисля нещо. Не знам как стават нещата в отвъдния свят. — Лена се вгледа в огъня, сякаш търсеше някакъв отговор. — И не съм само аз. Ходих при Ама. Тя каза, че е почувствала присъствието му в къщата.

— На чувствата на Ама не бива да се вярва, щом става дума за Итън.

— Какво трябва да означава това? Разбира се, че може да се вярва на Ама. Тя е най-заслужаващият доверие човек, когото познавам.

Лена изглеждаше бясна и се зачудих какво знае всъщност за станалото на водната кула в нощта на смъртта ми.

Макон не каза нито дума.

— Не е ли така?

Чичо й затвори книгата си.

— Не мога да виждам бъдещето, не съм гадател. Знам само, че Итън стори това, което трябваше да бъде сторено. Целият ни свят — и Светлината, и Мракът — винаги ще му бъде признателен.

Лена се изправи и откъсна една изписана страница от дневника си.

— Добре, но аз не съм му признателна. Разбирам, че постъпката му бе смела и благородна, и всякаква друга, но той ме остави тук сама и не съм сигурна, че си струваше. Не ми пука за вселената, всички светове и спасяването им, вече не. Не и без Итън.

Метна откъснатата страница в огъня. Оранжевите пламъци я погълнаха.

Макон проговори, загледан в огъня.

— Разбирам.

— Наистина ли? — Лена като че ли не му вярваше.

— Имаше време, когато бях поставил сърцето си над всичко друго.

— И какво стана?

— Не знам. Предполагам, че остарях. И научих, че нещата често са по-сложни, отколкото си мислим.

Облегната на лавицата над камината, Лена също се взираше в огъня.

— Може би просто си забравил какво е да изпитваш нещо подобно.

— Може би.

— А аз не съм — погледна тя чичо си. — И никога няма да забравя.

Тя направи жест с ръка и огънят се надигна, докато се изви около нея и прие форма. Беше лице. Моето лице.

— Лена.

При звука на гласа на Макон, лицето ми изчезна, сливайки се със сивите кълба дим.

— Остави ме. Нека си имам малкото, което ми е останало от него. — Тя звучеше бясна и аз я обичах за това.

— Това са само спомени. — В гласа на Макон също се долавяше тъга. — Трябва да продължиш. Повярвай ми.

— Защо? Ти така и не го направи.

Той се усмихна тъжно, вперил поглед покрай нея в пламъците.

— Точно за това знам най-добре.

Последвах Лена нагоре по стъпалата. Въпреки че от последното ми идване в имението снегът и ледът се бяха разтопили, в къщата бе надвиснала гъста мъгла и въздухът бе студен. Лена като че ли не забелязваше какво става около нея, независимо че дъхът излизаше от устата й като плътен бял облак. Вгледах се в тъмните сенки под очите й; изглеждаше отслабнала и крехка, както когато смятахме, че Макон е мъртъв. Тя обаче не беше същото момиче — бе много по-силна.

Някога бе повярвала, че Макон си е отишъл завинаги, но намерихме начин да го върнем обратно. Сигурен бях, че не може да допусне друга съдба и за мен.

Може би Лена не знаеше, че съм тук, но знаеше, че не си бях отишъл. Още не се бе отказала от мен. Не можеше да го направи, не се съмнявах в това — защото, ако аз бях на нейното място, също не бих могъл.

Лена се прибра в стаята си, мина покрай купчината куфари и се пъхна в леглото, без да съблече дрехите си. Махна с ръка и вратата се тресна. Легнах до нея, лицето ми бе до ръба на възглавницата й. Деляха ни само няколко сантиметра.

По бузите й започнаха да се стичат сълзи. Имах чувството, че сърцето ми ще се пръсне само като я гледах.

Обичам те, Лена. Винаги ще те обичам.

Затворих очи и се протегнах към нея. Отчаяно исках да мога да направя нещо. Трябваше да има начин да й покажа, че още съм тук.

Обичам те, Итън. Няма да те забравя. Никога няма да те забравя, никога няма да спра да те обичам.

Чух гласа й в главата си. Когато отворих очи, тя се взираше право в мен, но всъщност през мен.

— Никога — прошепна Лена.

— Никога — казах аз.

Обвих пръсти около къдриците й и изчаках, докато заспи. Усещах как се бе сгушила в мен.

Трябваше да направя всичко възможно, за да намери вестника.

Докато следвах Лена по стълбището на другата сутрин, започнах да се чувствам: а) като преследвач; и б) като напълно смахнал се тип. Кухнята изпрати огромна закуска — както винаги, но за щастие сега, когато светът не се разпадаше и редът бе възстановен, храната нямаше вид, от който да ти се доповръща.

Макон чакаше Лена на масата и вече похапваше. Все още не бях свикнал да го гледам как яде. Тази сутрин имаше бисквити, изпечени с толкова масло, че то излизаше на мехурчета през пукнатините в тестото; дебели парчета бекон, струпани срещу планина от бъркани яйца в количество, каквото обикновено готви Ама; и сладкиш с боровинки, който Линк в дните си преди да стане Линкубус, би погълнал на една хапка.

И тогава го видях. „Звезди и ивици“ бе сгънат под цяла купчина вестници, от множество страни, едва ли не от всеки край на света. Посегнах към вестника в секундата, в която Макон се протегна към кафето си, пъхайки ръката си през гръдния ми кош. Чувството бе странно, прониза ме студ, сякаш бях глътнал кубче лед. Както ти измръзва мозъкът, когато изпиеш една замразена скрежина, от която обаче сега се вледени сърцето ми.

Сграбчих вестника с две ръце и го дръпнах с цялата си сила. Едното му крайче леко се подаде изпод останалата купчина.

Лошо начало.

Погледнах към Макон и Лена. Макон се бе зачел във вестник, наречен „L’Express“, който май бе на френски език. Лена бе забила поглед в чинията си и чакаше яйцата да й разкрият някаква важна истина.

Хайде, Лена. Точно тук е. Тук съм.

Дръпнах още по-силно и вестникът се измъкна от купчината и се плъзна на пода.

Никой от тях не вдигна глава.

Лена разбъркваше млякото в чая си. Протегнах се към ръката й и я стиснах силно, докато тя изпусна лъжицата и чаят се разля по покривката.

Лена се втренчи в чашата си, помръдвайки пръстите си. Наведе се, за да забърше покривката с кърпата си. И тогава забеляза вестника на пода, приземил се точно до крака й.

— Какво е това? — вдигна го тя от земята. — Дори не знаех, че си абониран за този вестник, чичо Макон.

— Абониран съм. Полезно ми е да съм информиран за ставащото в града. Едва ли искаш да пропуснем последните диаболични кроежи на мисис Линкълн и дамите от ДАР — усмихна се той.

— Как иначе ще се забавляваме, нали?

Затаих дъх.

Тя метна вестника на масата и той падна, със задната си страница нагоре.

Ето я, кръстословицата бе точно там, в неделното издание, както я бях съставил в офиса на „Звезди и ивици“.

Лена се усмихна.

— Ама ще реши тази кръстословица за около пет минути.

Макон я погледна.

— За по-малко, убеден съм. Мисля, че и на мен ще ми отнеме най-много три.

— Наистина ли?

— Пробвай ме.

— Единайсет букви, хоризонтално — започна тя. — Ефимерно създание. Астрална проекция. Дух от друг свят. Призрак.

Макон я погледна с присвити очи.

Лена се наведе над вестника, все още държейки чашата си с чай в ръка. Гледах я как отново се зачита в думите пред нея.

Моля те, сети се. Моля те.

И когато чашата й започна да се тресе и падна на килима, разбрах, че се е досетила — не беше решила кръстословицата, но бе получила посланието, скрито в нея.

— Итън? — вдигна глава тя. Приведох се по-близо, притиснах бузата си до нейната. Осъзнавах, че не може да ме усети, не се бях върнал при нея, още не. Но знаех, че тя вярва, че съм там, и засега само това имаше значение.

Макон я гледаше, изненадан. Полилеят над масата започна да се люлее, мракът и мъглата изчезнаха от стаята и вътре стана ослепително светло. Огромните прозорци на трапезарията започнаха да се пукат, по тях се появиха стотици стъклени паяжини. Тежките завеси се отдръпнаха встрани като леки перца, отвени от вятъра.

— Скъпа… — започна Макон.

Косата на Лена се къдреше във всички посоки. Затворих очи, а край мен се разнесе силният трясък от чупещи се прозорци.

Итън?

Тук съм.

Това бе всичко, което тя трябваше да разбере.

Най-накрая.

Тринайсета глава Където гарванът те отведе

Лена знаеше, че бях тук. Беше ми трудно да я напусна, но тя бе разбрала истината. Това бе най-важното. И двете с Ама знаеха. Това бе някакво начало.

А и бях изтощен.

Сега трябваше да намеря начин да се върна при нея завинаги. Пресичах между световете за около десетина секунди. Ако можеше и останалата част от пътуването ми да бъде толкова лесна.

Трябваше да се прибера у дома и да разкажа всичко на мама, но знаех, че тя ще се притесни за отиването ми в Съвета на пазителите. От това, което ми бяха казвали Женевиев, майка ми, леля Пру, а сега и Обадайя Трублъд, Отвъдното съдилище не приличаше на място, където човек или чародеец би отишъл доброволно.

Особено човек, който имаше тревожеща се за него майка.

Обмислих отново всичко, което трябваше да направя, всяко място, на което трябваше да отида. Реката. Книгата. „Речните очи“ — двата гладки черни камъка. Това щеше да ми е нужно, така бе казал Обадайя Трублъд. Мислите ми се връщаха отново и отново към тези неща. В света можеше да има безброй черни гладки камъни. Как щях да разбера кои точно бяха „речните очи“, каквото и да означаваше това? Може би щях да ги намеря по пътя. Или пък вече ги бях намерил, но още не го знаех.

Магически черен камък, „окото на реката“. Звучеше ми странно познато. Къде бях чувал за това?

Замислих се за Ама, за всичките амулети, всяка костица, всяка прашинка гробищна пръст и сол, всеки наниз, който ми бе давала да нося.

И тогава си спомних. Не беше от амулетите на Ама. Беше от видението, което видях, когато отворих шишето със спомените в стаята й.

Бях видял камъка да види на шията на Сула Пророчицата. Във видението Ама го бе нарекла „Окото“. „Речното око“. Което означаваше, че знаех къде да го намеря и как да го взема — стига да откриех начин да се добера до Уейдърс Крийк от тази страна.

Нямаше как да го избегна, колкото и смущаващо да беше. Беше време да посетя Великите.

Разгънах картата на леля Пру. Сега, след като знаех как да я разчитам, не ми беше трудно да открия местата, на които бяха отбелязани вратите. Намерих червения хикс, който бележеше онази, водеща към дома на Обадайя — във фамилната крипта на Сноу, след това започнах да търся всички останали червени знаци по картата.

Имаше много червени хиксове, но коя от тези врати водеше до Уейдърс Крийк? Това не бе отбелязано на картата, не беше като двата края на магистрала — а не исках да рискувам да попадна на някоя от изненадите, които могат да очакват едно момче зад някоя случайна врата в отвъдния свят. Змии вместо пръсти можеха да бъдат направо детска залъгалка.

Трябваше да има някаква логика. Не знаех какво свързва вратата зад семейния парцел на Сноу с каменистата пътека, която ме отведе до Обадайя Трублъд, но сигурно имаше нещо. Струваше ми се, че тук всички бяхме част от едно цяло, че нещо, може би кръвта, свързва някой от тези парцели в „Градината на вечния покой“ с Великите? Ако в гробището имаше магазин за алкохол или ковчег, пълен с любимото уиски на чичо Абнър, „Уайлд Търки“, или руини на изоставена пекарна, в която се търкалят лимонени пайове, той едва ли би стоял далеч от тях. Но Уейдърс Крийк си имаше собствено гробище. В „Градината на вечния покой“ нямаше крипти или парцели за Айви, Абнър, Сула или Дилайла.

После намерих червения хикс, за който майка ми бе казала, че отбелязва един от най-старите парцели и гробове в гробището, и знаех, че трябва да е това.

Така че сгънах картата и реших да проверя на място.

Минути по-късно стоях и се взирах в бял мраморен обелиск. Думата „свят“ бе издълбана в ронещия се напукан камък, точно над зловещия на пръв поглед череп с празни очи, които се бе втренчил в мен. Никога не бях разбирал защо на повечето стари гробове в Гатлин има по един такъв злокобен череп. Но всички знаехме за този гроб, въпреки че бе в най-отдалечения край на гробището, където много отдавна, преди новото гробище да се разрасне, е било всъщност сърцето на старото.

„Иглата на Конфедерацията“ — така местните наричаха този паметник, не заради острата му форма, а заради дамите, които го бяха поставили тук. Катрин Купър Сюъл, която бе основала гатлинския клон на Дъщерите на американската революция, вероятно скоро след самата Революция, се бе постарала ДАР да събере достатъчно пари за обелиска, преди тя да почине. Била е омъжена за Самюел Сюъл. Самюел Сюъл бе построил и ръководил „Палмето“, първата фабрика за алкохол в окръг Гатлин. В „Палмето“ и досега се правеше едно-единствено нещо.

„Уайлд Търки“.

— Много умно — казах аз, обикаляйки обелиска, чиято желязна ограда на места бе извита и изпотрошена.

Не знаех дали щях да го видя в другия свят, но тук, в отвъдния, тайният вход, изсечен в основата на камъка, изобщо не бе прикрит. Правоъгълните очертания на вратата си личаха ясно между редиците от издялани раковини и ангели.

Притиснах ръка до мекия камък и усетих как поддава под дланта ми, как се приплъзва от слънчевата светлина в сенките. Няколко неравни стъпала по-късно стигнах до нещо, което приличаше на чакълест път. Тръгнах по него, завих по коридора и в далечината зърнах светлина. Когато приближих, надуших мириса на блато и на растящите в мочурищата палми. Не можех да сбъркам тази миризма. Това бе правилното място.

Стигнах до изкривената дървена врата, наполовина отворена. Бутнах я.

Нищо вече не можеше да попречи на светлината, нито на горещия, лепкав въздух, който ставаше все по-горещ и лепкав, докато се изкачвах по стъпалата към другата страна на вратата.

Уейдърс Крийк ме очакваше. Не виждах нищо друго освен горичката от кипариси, но знаех, че е там. Ако тръгнех по калната пътека пред мен, щях да стигна до къщата на Ама. Проправих си път през клоните на палмите и видях редица малки къщички, точно на брега на блатото.

Великите. Те трябваше да са.

Докато вървях надолу по пътеката, чух гласове. На най-близката веранда три жени бяха седнали край една маса с тесте карти. Закачаха се и спореха една с друга, както правеха Сестрите, когато играеха скрабъл. Отдалече разпознах Туайла. Подозирах, че се бе присъединила към Великите след смъртта си в нощта на Седемнайсетата луна, и все пак бе странно да я видя тук, седяща на верандата и играеща карти с тях.

— Не мож’ да хвърляш тази карта и ти го знайш. Мислиш си, че не забелязвам как мамиш? — Жена с цветен шал избута обратно една карта към Туайла.

— Виж сега, Сула, може да си пророчица, ма не виждаш и не знайш всичко на света — отвърна Туайла.

Това значи бе Сула. Сега вече я разпознах от видението — Сула Пророчицата, най-прочутата роднина на Ама.

— Хъм, мисля, че и двете мамите — обади се третата жена с яркожълт шал на раменете, метна картите си на масата и намести кръглите си очила. — И не ща да играя с нито една от вас.

Опитах се да се сдържа и да не се разсмея, но сцената бе толкова позната, че сякаш си бях у дома.

— Не бъди такваз мърморана, Дилайла — поклати глава към нея Сула.

Дилайла. Тя бе жената с очилата.

Четвърта жена седеше на люлеещ се стол в края на верандата, с обръч в едната си ръка и игла в другата.

— Защо не дойдеш тук и не отрежеш на старата си леля Айви парче пай? Заета съм с плетката си.

Айви. Беше странно да я видя лично след всички онези видения.

— Пай? Ха! — разсмя се един възрастен мъж от своя люлеещ се стол. В една ръка държеше бутилка „Уайлд Търки“, а в другата — лула.

Чичо Абнър. Имах чувството, че го познавам лично, макар никога да не се бяхме срещали. Все пак бях седял в кухнята с Ама, докато тя му приготвяше стотици пайове през годините — може би дори хиляди. Гигантски гарван долетя отнякъде и кацна на рамото на чичо Абнър.

— Няма да намериш никакъв пай тук, Дилайла. Нищо не остана.

Дилайла спря с ръка на мрежестата врата.

— Как тъй нямаме, Абнър?

Той кимна към мен.

— Явно сега Амари е прекалено заета да пече пайове за него. — Той изпразни лулата си и изтупа стария тютюн от нея през верандата.

— За кого, за мен ли? — Не можех да повярвам, че чичо Абнър говори наистина за мен. Пристъпих по-близо до тях. — Искам да кажа, ъъъ… здравейте, сър.

Той не ми обърна внимание.

— Предполагам, че скоро няма да видя лимонен пай с белтъци, освен ако не е любимият и на туй момче.

— Там ли шъ стоиш и шъ ни зяпаш, след като вече си дошъл? — Сула беше с гръб към мен, но все пак знаеше, че съм тук.

Туайла присви очи от светлината.

— Итън? Ти ли си, cher?

Тя винаги ме наричаше така, „скъпи“, на изкривения си френски.

Тръгнах към къщата, колкото и да ми се искаше да си остана там, където си бях. Не знаех защо бях толкова нервен. Може би не бях очаквал Великите да изглеждат чак до такава степен нормални. Можеха да бъдат всяка групичка старци, седящи на верандата си в слънчевия следобед. Само дето всички бяха мъртви.

— Аха… Искам да кажа, да, госпожо… Аз съм.

Чичо Абнър се изправи и доближи до парапета, за да ме огледа по-добре. Огромният гарван все още бе на рамото му и пърхаше силно с криле, но старецът дори не мигаше.

— Както казах, няма да получим нито трошица от пая на Ама, след като туй момче е при нас.

Туайла ми махна да приближа още.

— Може би той шъ сподели своя с гладните старци.

Изкачих се по скърцащите дървени стъпала и вятърните камбанки зазвъняха, удряйки се една в друга. Не усещах обаче никакъв вятър.

— Той е дух, ясно — каза Сула. Малка кафява птичка подскачаше по масата. Врабче.

— Разбира се, че е — изсумтя Айви. — Нямаше да е тук иначе.

Опитах се да стоя възможно най-далече от чичо Абнър и неговия хищен любимец. Когато приближих достатъчно, Туайла скочи от стола си и ме прегърна.

— Не мога да кажа, че съм щастлива, че си тук. Но съм щастлива, че та виждам.

Прегърнах я и аз.

— Да, и аз не съм много щастлив, че съм тук.

Чичо Абнър отпи глътка от уискито си.

— И тогаз що отиде и се метна от тъпата водна кула?

Не знаех какво да му кажа, но Сула отговори вместо мен.

— Знайш отговора, Абнър, както знайш и собственото си име. Стига си тормозил хлапето!

Гарванът изпърха отново с криле.

— Е, все някой трябва да го прави, нали? — каза чичо Абнър.

Сула се обърна и го погледна. С онзи поглед. Ето откъде го бе научила Ама.

— Освен ако не си достатъчно силен да спреш сам Колелото на съдбата, не смей и дума повече да кажеш. Знайш, че момчето нямаше избор.

Дилайла изнесе разклатен стар стол за мен.

— Ела сега и поседни при нас.

Сула продължаваше да разбърква картите, но тези бяха най-обикновени, не гадателски.

— Можеш ли да гадаеш и с тях? — попитах аз. Нищо не би ме изненадало.

Тя се разсмя и врабчето изчурулика радостно.

— Не, туй са просто карти за игра — каза тя и ги остави на масата. — Като стана дума, да поиграем джин ръми, дами.

Дилайла се нацупи.

— Ти винаги печелиш.

— Е, и отново шъ го направя — каза Сула. — Затуй що просто не седнеш, Итън, и не ни кажеш кой вятър те довя тук.

— Не съм сигурен колко от станалото знаете…

Тя повдигна многозначително вежди.

— Добре, значи вече знаете, че ходих да видя Обадайя Трублъд, този стар…

— Ммм хъм… — кимна Сула.

— Той ми каза истината, че има начин да се върна обратно у дома. — Леко заеквах, докато говорех, и ми бе трудно да намеря правилните думи. — Искам да кажа, у дома, където съм жив.

— Ммм хъм…

— Трябва да взема страницата си от…

— „Хрониките на чародейците“ — довърши тя. — Знам всичко туй. Я кажи направо какво искаш от нас.

Бях сигурен, че тя знаеше и това, но все пак искаше аз да го кажа. Така бе някак по-прилично.

— Имам нужда от камък. — Замислих се за най-подходящия начин да го опиша. — Може би ще прозвучи странно, но ви видях да го носите веднъж, в нещо като сън. Той е лъскав и черен…

— Ето този ли? — протегна напред дланта си Сула.

Ето го. Черният камък, който бях видял във видението си.

Кимнах с облекчение.

— Много си прав, че имаш нужда от него — каза тя и постави камъка в ръката ми. Притисна пръстите ми около него и ги затвори. Той пулсираше със странна топлина, която сякаш извираше от вътрешността му.

Дилайла ме погледна.

— Знайш ли какво е туй?

Кимнах.

— Обадайя каза, че се нарича „речно око“ и ми трябват два такива, за да премина реката.

— Хъм, значи ти липсва един — каза чичо Абнър. Не бе помръднал от перилото. Стоеше прав и тъпчеше лулата си със сух тютюн.

— О, има още един — усмихна се заговорнически Сула. — Не се ли сещаш?

Поклатих глава.

Туайла се пресегна и хвана ръката ми. По лицето й премина широка усмивка, плитчиците й се разпиляха по раменете, докато ми кимаше с глава.

— Un cadeau. Подарък. Помня как го дадох на Лена — каза тя с тежкия си френски креолски акцент. — „Речното око“ е могъщ камък. Носи късмет и помага за безопасно пътуване.

Докато говореше, изведнъж в главата ми се появи образът на гердана на Лена. Гладкият черен камък, който бе закачен на верижката й. Разбира се.

Вторият камък, от който се нуждаех, е бил през цялото време в Лена.

— Знайш ли как да стигнеш до реката и да намериш пътя? — попита Туайла, като пусна ръката ми.

Извадих картата на леля Пру от задния си джоб.

— Имам карта. Леля Пру ми я даде.

— Картите са хубаво нещо — кимна одобрително Сула. — Но птиците са още по-хубаво.

Издаде кликащ звук с език и врабчето кацна на рамото й.

— Картата може да те подведе, ако не я разчетеш правилно. Птицата винаги знае пътя.

— Не бих искал да вземам птицата ти.

Вече ми бе дала камъка си. Имах чувството, че й вземам прекалено много. Освен това птиците ме изнервят. Те са като стари дами, но с по-остри човки.

Чичо Абнър дръпна шумно от лулата си и тръгна към нас. Въпреки че не се надвесваше от небето над мен, пак бе по-висок. Накуцваше леко и се зачудих каква ли му бе причинило този недъг. Той пъхна пръста си зад единия от тирантите, на които се крепяха провисналите му кафяви панталони.

— Тогаз вземи моята.

— Моля, сър?

— Моята птица. — Сведе рамене и големият гарван изпърха с криле. — Щом не щеш да вземаш птицата на Сула — и да ти кажа, напълно та разбирам, тъй като тя е кат’ полска мишка — вземи моята.

Боях се даже да стоя близо до този гарван с големината на лешояд. Определено не исках да го вземам никъде със себе си, но трябваше да бъда внимателен, защото чичо Абнър ми предлагаше нещо, което очевидно ценеше, и не исках да го обидя.

Наистина не исках да го обидя по никакъв начин.

— Оценявам това, сър. Но не искам да вземам и тази птица. Тя изглежда… — Гарванът изграчи силно. — … много привързана към вас.

Старецът махна пренебрежително с ръка.

— Глупости. Ешу е умен, кръстен е на бога на пътищата, почитан в религията на йоруба. Той наблюдава вратите между световете и знае пътя. Нали така, момче?

Птицата седеше гордо на рамото на мъжа, сякаш знаеше, че чичо Абнър я хвали в момента.

Дилайла пристъпи към него и протегна ръка. Ешу изпърха веднъж с криле, литна и кацна на земята до нея.

— Гарванът е единствената птица, която може да пресича между световете, да преминава през воалите, делящи живота и смъртта и други много по-ужасни места. Таз стара купчина пера е могъщ съюзник и добър учител, Итън.

— Да не казвате, че може да пресича в света на смъртните?

Беше ли възможно?

Чичо Абнър издиша плътен дим в лицето ми, докато говореше.

— Разбира се, че може. Натам и натук, тук и там, отново и отново. Единственото място, на което таз птица не мож’ да ходи, е под водата. Туй е единствената причина да не съм се опитвал да го науча да плува.

— Значи може да ми покаже пътя до реката?

— Може да ти покаже много повече, ако внимаваш — кимна чичо Абнър към птицата и тя полетя в небето, правейки кръгчета над нас. — Шъ се държи по-добре, ако от време на време му даваш подарък, точно кат’ на бога, на койт’ съм го нарекъл.

Нямах идея какви подаръци се дават на гарван, на вуду бог или на гарван, наречен на такъв бог. Имах чувството, че обикновените семенца, с които се хранят птиците, няма да ми свършат работа.

Оказа се, че не е нужно да се тревожа, защото чичо Абнър искаше да е сигурен, че знам всичко.

— Вземи тез неща. — Той изсипа уиски в една манерка и ми подаде малка тенекиена кутийка. Беше същата, от която вземаше тютюна, за да напълни лулата си.

— Птицата ви пие уиски и яде тютюн?

Старецът се намръщи.

— Радвай се, че не яде хилави момчета, коит’ се мотаят без посока в отвъдния свят.

— Да, сър — кимнах аз.

— Сега, тръгвай и вземи птицата ми и този камък — побутна ме той. — Няма да получа пай от Амари, докат’ се мотаеш наоколо.

— Да, сър. — Прибрах табакерата и манерката в джоба си при картата. — И благодаря много.

Тръгнах надолу по стъпалата, за да сляза от верандата. Обърнах се за последно към Великите, събрани около масата за игра на карти, плетейки и клюкарствайки, каращи се помежду си, пиещи уиски, зависи за кого от тях говорехме. Исках да ги запомня така, като обикновени хора, които бяха велики по причини, нямащи нищо общо с виждането на бъдещето или прогонването на тъмни чародейци.

Напомниха ми за Ама и всичко, което обичах в нея. Начинът, по който говореше — сякаш винаги знаеше всички отговори, как обикновено ме отпращаше нанякъде с нещо странно в джоба. Начинът, по който ме гълчеше, когато бе притеснена. Напомниха ми и за всичко, което още не знаех.

Сула се надигна и се облегна на перилото на верандата.

— Кат’ видиш Повелителя на реката, кажи му, че аз та пращам, чу ли?

— Повелителят на реката? Кой е той?

— Ще разбереш, кат’ го видиш.

— Да, госпожо — казах аз и се наканих да се обърна отново.

— Итън — провикна се чичо Абнър. — Кат’ се прибереш у дома, кажи на Амари, че очаквам лимонов пай и кошница с пържено пиле. Две големи пилешки бутчета… Нека бъдат четири всъщност.

Усмихнах се.

— Разбира се!

— И не забравяй да пратиш птицата ми обратно. Става свадлив след известно време.

Гарванът кръжеше над мен, докато слизах от верандата. Нямах представа накъде бях тръгнал, въпреки че имах карта и ядяща тютюн птица, която можеше да преминава между световете. Нямаше значение, че имах на своя страна отново майка си, леля Пру, тъмен чародеец, избягал от същото място, в което се опитвах да проникна аз, и всички Велики, заедно със закрилата на Туайла.

Вече притежавах единия камък и колкото повече мислех за Лена, толкова по-ясно осъзнавах, че подсъзнателно винаги съм знаел къде да намеря другия. Тя никога не го сваляше от гердана си. Може би именно за това й го бе дала Туайла, когато е била малко момиченце — за някаква защита. Или пък за мен.

Все пак Туайла бе могъщ Некромант, навярно отдавна е знаела от какво ще имам нужда.

Идвам, Лена. Възможно най-скоро.

Знаех, че тя не може да ме чуе, но все пак се ослушах за нейния глас в главата си. Сякаш споменът за него можеше да го замести по някакъв начин.

Обичам те.

Представих си черната й коса, очите й — зелено и златисто, протърканите й кецове…

Оставаше ми да направя само едно нещо и не можех повече да отлагам.

Четиринайсета глава Сбърканите неща

Не ми бе нужно много време да се върна по стъпките си до Иглата на Конфедерацията и да стигна до „Звезди и ивици“. Вече пресичах между световете като стар Блудник. След като овладях метода — да отпуснеш ума си, като го оставиш да работи сам, без да се фокусираш върху конкретна мисъл — ми се струваше толкова лесно като ходенето. По-лесно всъщност, тъй като на практика не ходех.

Когато стигнах там, вече знаех какво ми бе нужно и можех да го направя и сам. Донякъде даже исках нарочно да изпробвам силите си. Отделих малко време да обмисля нещата предварително. Разбирах защо Ама обича толкова много кръстословиците. Като се настроиш веднъж към тях, направо се пристрастяваш.

Влязох в офиса и видях черновата на новия брой, разпръсната страница по страница на трите бюра, точно както и предишния път. Намерих без проблем кръстословицата. Тази беше дори по-недовършена от предишната. Може би екипът на вестника го бе домързяло, след като бяха усетили, че има шанс някой друг да я състави вместо тях. Както и да е, Лена щеше да си има кръстословица за решаване.

Вдигнах най-близката буква и я избутах на мястото.

Пет букви, вертикално.

О.Н.И.К.С.

Като черен камък.

Шест, хоризонтално.

П.Р.И.Т.О.К.

Като река.

В.З.О.Р.

Като функцията на окото.

Шест, хоризонтално.

А.М.У.Л.Е.Т.

Като талисман.

М.А.Й.К.А.

Като родител. Като моята майка, Лила Джейн Евърс Уейт.

Г.Р.О.Б.

Като обиталище за покойниците.

Това бе посланието ми. Нуждаех се от черния камък, „речното око“, онзи, който носиш като талисман на гердана си. Трябва да го оставиш на гроба на майка ми. Не можех да го кажа по-ясно от това.

Поне не в този брой на вестника.

Когато приключих, бях изтощен, сякаш цял следобед бях правил спринтове по баскетболното игрище. Не знаех колко време трябваше да прекарам в отвъдния свят, преди Лена да получи посланието в този. Но знаех, че ще го разгадае.

Защото й вярвах така, както вярвах на себе си.

Когато стигнах у дома, в отвъдния свят, в къщата си, или по-скоро, при гроба на майка си — наричайте го, както искате — той беше там и ме чакаше на стълбището.

Сигурно Лена го бе оставила на гроба на мама, както я бях помолил.

Не можех да повярвам, че се бе получило.

Черният камък на Лена, талисманът й от Барбадос, онзи, който винаги носеше на шията си, стоеше в средата на изтривалката на входа.

Вече имах и втория речен камък.

Въздъхнах шумно с облекчение. Минаха пет секунди, докато осъзная какво точно означава това. Беше време да тръгвам. Време да се сбогувам с майка си.

Тогава защо не можех да се насиля да го направя?

— Итън… — чух гласа на мама, но не вдигнах глава.

Седях на пода в дневната, с гръб към дивана. Държах в ръце къщичка и количка, частите от стария коледен град на майка ми. Не можех да откъсна очи от колата.

— Намерила си изгубената зелена количка. Аз така и не можах.

Тя не отговори. Косата й изглеждаше по-разбъркана от обикновено. По лицето й се стичаха сълзи.

Не знаех защо градчето бе сложено на масичката за кафе, но поставих къщичката на пода и почнах да местя малката зелена кола все по-далече от масата. Далече от играчките животни, от църквата с камбанарията на главната улица и от коледната елха.

Както казах, бе време за тръгване.

Част от мен искаше да се впусне да тича в секундата, в която разбрах какво трябва да направя, за да си върна живота обратно. Част от мен не се интересуваше от нищо друго, освен да мога да видя Лена отново.

Но седейки тук, мислех само как изобщо не искам да изоставям майка си. Колко много ми липсваше тя, колко бързо бях свикнал да я виждам в тази къща, да я чувам в съседната стая. Не знаех дали мога да се откажа отново от това, независимо колко силно копнеех да се върна.

Затова просто седях тук и гледах старата количка и се чудех как нещо, загубено толкова отдавна, може да бъде намерено пак.

Мама си пое дъх и аз затворих очи, преди да проговори. Това обаче не я спря.

— Не мисля, че е умно, Итън. Не мисля, че е безопасно и не мисля, че трябва да отиваш. Независимо какво казва леля ти Пру.

Гласът й трепереше.

— Мамо…

— Ти си само на седемнайсет години.

— Всъщност не съм. В момента съм просто нищо — погледнах я аз. — Съжалявам, че ти противореча, но е малко късно за тази реч. Трябва да признаеш, че безопасността не е най-големият ми проблем. След като вече съм мъртъв, нали се сещаш…

— Е, щом така казваш — въздъхна тя и седна на пода до мен.

— Как би предпочела да го кажа?

— Не знам… Намерил покой, например? — каза мама, като се опитваше да не се усмихва.

— Съжалявам… Значи, след като вече съм намерил покой в отвъдното — отвърнах с полуусмивка аз.

Тя беше права. Хората тук не обичаха да казват „мъртви“, беше грубо. Сякаш изричайки го, то някак ставаше истина. Сякаш самите думи бяха по-могъщи от всичко, което може да се случи в действителност на човек.

И може би наистина бяха.

В крайна сметка точно това трябваше да направя, нали? Да унищожа думите на една страница в някаква книга, която бе променила смъртната ми съдба. Нима наистина бе толкова невероятно да си представиш, че думите могат да оформят целия живот на човек?

— Не знаеш в какво се забъркваш, скъпи. Може би, ако бях открила това по-рано, преди да се случи всичко, ти нямаше да си тук. Нямаше да я има катастрофата, нито водната кула… — Тя млъкна рязко.

— Не можеш да попречиш на нещата да ми се случват, мамо. Дори и на тези… — Облегнах главата си назад на дивана. — … на сбърканите неща, които не е трябвало да стават.

— Ами ако искам?

— Не можеш. Това е моят живот, или каквото и да е то… — Обърнах се и я погледнах.

Тя отпусна глава на рамото ми и погали нежно с ръка лицето ми, после ме притегли към себе си. Не го беше правила, откакто бях малък.

— Това е твоят живот. Прав си. И не мога да вземам решение като това вместо теб, колкото и да ми се иска. А ми се иска много, ужасно много.

— Някак си се досетих за това.

Тя се усмихна тъжно.

— Просто искам да си с мен. Не желая да те изгубя отново.

— Знам. И аз не искам да те напускам.

Притиснати един до друг се взирахме в коледния град може би за последен път. Поставих количката обратно на мястото й.

Знаех, че вече няма да празнуваме заедно Коледа, независимо какво щеше да се случи. Или щях да бъда тук за известно време, или да си тръгна — но и в двата случая, щях да премина някъде другаде. Нещата не можеха да останат такива завинаги, дори и в този Гатлин, който не беше Гатлин. Независимо дали щях да успея да си върна живота обратно.

Нещата се променят.

После се променят отново.

Животът е такъв, а дори и смъртта, предполагам.

Не можех да бъда и с майка си, и с Лена, не и в това, което бе останало от живота ни. Те двете никога нямаше да се срещнат, въпреки че им бях разказал всичко, което трябваше да знаят една за друга. Откакто бях дошъл, майка ми ме бе накарала да й опиша всеки талисман от гердана на Лена, всеки ред от всяко стихотворение, което някога бе писала, всяка история за най-незначителните неща, които някога ни се бяха случвали. Неща, които дори не знаех, че помня.

И все пак не бе същото, не бяхме като истинско семейство и едва ли някога щяхме да бъдем.

Лена, майка ми и аз.

Никога нямаше да ми се надсмиват заедно за нещо, да пазят някаква тайна от мен или дори да се скарат заради мен. Майка ми и Лена бяха най-важните хора в живота ми и в смъртта ми, а никога нямаше да могат да бъдат двете заедно до мен.

Това си мислех, когато затворих очи. Когато ги отворих, майка ми я нямаше — сякаш знаеше, че не бих могъл да я остава, ако беше тук. Не бих могъл да тръгна, ако тя стоеше и ме гледаше от прага. Честно казано, аз самият не знаех дали наистина бих могъл да го направя.

Сега вече никога нямаше да разбера.

Може би така беше по-добре.

Прибрах в джоба си двата камъка, затворих внимателно вратата зад себе си и заслизах по стъпалата. Във въздуха се разнесе миризмата на пържени домати и ме настигна точно когато бях на прага.

Не се сбогувах. Имах чувството, че ще се видим отново. Някой ден, по някакъв начин.

Освен това нямаше какво да кажа на мама, което тя вече да не знаеше. И нямаше как да й го кажа и да изляза пак през тази врата.

Тя знаеше, че я обичам. Знаеше, че трябва да тръгна. В края на деня нямаше какво друго да си кажем.

Не знаех дали ме наблюдава отнякъде как си тръгвам.

Казах си, че е така.

Надявах се да не е.

Петнайсета глава Повелителят на реката

Щом направих и крачка през вратата, водеща към реката, познатият ми свят отстъпи пред непознатия по-бързо, отколкото очаквах. Дори в отвъдното има някои места, които са забележимо повече неща от останалите.

Реката бе едно от тях. Тя не бе като някоя от реките, които бях виждал в смъртния окръг Гатлин. Също като Голямата бариера тя бе шев. Нещо, което свързваше световете заедно, без да бъде част от никой от тях.

Бях в напълно непозната и неотбелязана на никоя карта територия.

За щастие гарванът на чичо Абнър изглежда знаеше пътя. Ешу пърхаше над главата ми, кръжеше и ме насочваше, понякога кацаше на високите клони на дърветата, за да ме изчака, ако се забавех много. Като че ли нямаше нищо против задачата си, понякога подкрепяше пътуването ни с един пронизителен крясък. Може би се наслаждаваше на промяната във всекидневието си. В това отношение ми напомняше за Лусил, само дето не забелязвах да похапва малки мишлета като нея, когато бе гладна.

И когато го виждах да ме гледа, той наистина ме гледаше. Всеки път, щом започнех да се чувствам отново нормален, го виждах пак пред себе си и по гръбнака ми минаваха тръпки, сякаш го правеше нарочно. Сякаш знаеше, че може да ми го причини.

Чудех се дали Ешу бе истинска птица. Можеше да пресича между световете, но това правеше ли го свръхестествено създание? Според чичо Абнър си беше просто гарван.

Може би всички гарвани са зловещи по принцип.

Продължавах да вървя, растенията от блатото и кипарисовите дървета, подаващи се от калната вода, се смениха с по-зелена трева, отвъд брега, толкова висока, че на места не виждах над нея. Проправях си път през нея, следвайки черната птица в небето, като се опитвах да не мисля за мястото, където всъщност отивах, или за това, което бях оставил зад себе си. Беше ми достатъчно трудно да не си представям лицето на майка си — как ли е гледала, когато си тръгнах… Опитвах се отчаяно да не мисля за очите й, за това как бе грейнала цялата, когато ме видя отново. Или за ръцете й, как ги размахваше във въздуха, когато говореше — сякаш мислеше, че може да изтегли думите от небето с пръстите си. И за прегръдката й, за тялото й обвито около моето, което чувствах като дом, защото тя бе мястото, от което бях дошъл в този свят.

Опитвах се да не мисля за мига, в който вратата се затвори. Тя никога нямаше да се отвори, не и за мен. Не и по този начин. Повтарях си го, докато вървях. Майка ми искаше точно това за мен. Да имам живот. Да живея. Да си тръгна от нея.

Ешу изграка и аз се сепнах. Продължих напред, разделяйки високите храсти и треви пред себе си, за да мина през тях.

Тръгването ми се бе оказало по-трудно, отколкото си бях представял, и все още не можех да повярвам, че го бях направил. Но както се опитвах да не мисля за майка си, така се стараех и лицето на Лена да е постоянно пред очите ми, за да ми напомня защо правех това, защо рискувах всичко.

Питах се какво ли прави в момента… дали пише в дневника си, дали се упражнява на цигулката си, дали чете оръфаното си копие на „Да убиеш присмехулник“?

Все още мислех за това, когато в далечината чух музика. Звучеше като… „Ролинг Стоунс“?

Част от мен очакваше, като разтворя храсталаците пред себе си, да видя Линк. Но колкото повече приближавах до пеещия „Не можеш да получиш това, което искаш“, осъзнавах, че песента беше на „Стоунс“, но гласът определено не беше на Линк.

Не беше достатъчно лош и вземаше прекалено много верни ноти.

Беше голям тип, с избеляла кърпа на главата и тениска на „Харли Дейвидсън“ с разперени криле на гърба. Седеше до пластмасова сгъваема маса — като онези в клуба за бридж в Гатлин. С тъмните си слънчеви очила и дълга брада имаше вид на човек, който трябваше да кара нанякъде своя чопър, а не да седи до брега на река.

Само обядът му правеше странно впечатление. Ядеше нещо с лъжица от пластмасова кутия. От мястото, където бях, приличаше на човешки вътрешности или на повръщано.

— Най-доброто чили, което можеш да намериш от тази страна на Мисисипи — поклати той глава.

Ешу изграка и кацна на ръба на сгъваемата маса. Огромно черно куче лежеше на земята до него и излая, но не си направи труда да се надигне.

— Какво правиш тук, птицо? Или ми предложи нещо, или нямаш работа наоколо. И не си мисли, че този път ще ти позволя да ми докопаш уискито. — Мотористът избута Ешу от масата. — Махай се. Къш. Кажи на Абнър, че съм готов за сделката, когато се реши.

Като прогони Ешу и гарванът изчезна в синьото небе, мъжът най-накрая ме забеляза.

— На обиколка за забележителности ли си или търсиш нещо специално? — подметна ми той, после прибра останките от обяда си в малка хладилна чанта и извади тесте карти.

Кимна ми с глава да приближа, размеси картите умело, премятайки ги от ръка в ръка. Аз преглътнах тежко и пристъпих напред, докато „Ръката на съдбата“ започна да звучи от старото радио, поставено на земята в прахта. Зачудих се дали мотористът слушаше нещо друго освен „Ролинг Стоунс“. Но едва ли щях да се осмеля да го попитам.

— Търся Повелителя на реката.

Мотористът се разсмя и започна да раздава карти на масата, сякаш някой седеше срещу него.

— Повелителят на реката? Не съм чувал това име от доста време. Речния повелител, Лодкаря, Пратеника… имам много имена, хлапе. Но можеш да ме наричаш Чарли. На това име отговарям, когато имам настроение да отговарям.

Не можех да си представя някой да накара този тип да направи нещо, което той няма настроение да направи. Ако бяхме в смъртния свят, вероятно щеше да е фейсконтрол пред рокерски бар или охрана в билярдна зала, където пияници си разбиват бутилки в главите.

— Приятно ми е да се запознаем… Чарли — преглътнах тежко аз. — Аз съм Итън.

Той ми махна с ръка.

— Е, какво мога да направя за теб, Итън?

Приближих до масата и минах отстрани, като се стараех да се държа на достатъчно голямо разстояние от гигантския звяр на земята. С квадратната си муцуна и набръчкана кожа приличаше на мастиф. Опашката му бе превързана с бяла марля.

— Не обръщай внимание на стария Драк. Няма да се надигне, освен ако не носиш сурово месо със себе си — ухили се Чарли. — Или ако ти не си сурово месо. Мъртво месо като теб, хлапе — ти не го интересуваш.

Защо ли това не ме изненадваше?

— Драк? Какво име е това? — посегнах да погаля кучето аз.

— От Дракон. От онези, които дишат огън и могат да сдъвчат ръката ти, ако се опиташ да ги милваш.

Драк ме погледна и изръмжа. Отдръпнах бързо ръката си и я пъхнах в джоба си.

— Трябва да пресека реката. Донесох ти ето тези… — измънках аз, като поставих „речните очи“ на масата. Тя наистина приличаше на онези от клуба по бридж.

Чарли погледна камъните, но не изглеждаше впечатлен.

— Хубаво. Един за пътя натам, един за връщането. Това е все едно да покажеш билета си на шофьора на автобуса. И все пак не е достатъчно, за да пожелая да те кача в автобуса.

— Не е ли? — преглътнах аз. Дотук бях с плановете. Трябваше да се досетя, че няма да е толкова лесно.

Чарли ме изгледа.

— Играеш ли блекджак, Итън? Нали знаеш, двайсет и едно?

Знаех за какво говори.

— Ами… не съвсем.

Не беше напълно истина. Преди играех с Телма, докато тя започна да мами ужасно много, също като Сестрите на румикуб3.

Той побутна картите към мен, като обърна девятка каро като първа карта от моята ръка.

— Ти си умно момче, обзалагам се, че ще схванеш идеята.

Проверих картата, която държах — седмица.

— Давай.

Така щеше да каже Телма.

Чарли ми приличаше на човек, който поема рискове. Ако бях прав, вероятно щеше да уважава хора, които правят същото. А и какво можех да загубя?

Той кимна одобрително и откри поп.

— Сори, хлапе. Така става двайсет и шест, губиш. Но и аз ще изиграя една.

Размеси тестето и раздаде и на двама ни по една ръка. Този път имах четворка и осмица.

— Давай.

Той отвори седмица. Имах общо деветнайсет, което трудно щеше да го бие.

Чарли имаше поп и петица пред него на масата. Трябваше да отвори още една карта, иначе го биех със сигурност. Обърна карта от тестето. Шестица купи.

— Двайсет и едно. Блекджак — каза той и размеси картите отново. Не знаех дали това бе някакъв вид тест, или просто му бе скучно, но Чарли като че ли нямаше желание да се отърве от мен скоро.

— Наистина трябва да премина реката, съ… — Спрях се, преди да го нарека „сър“. Той повдигна въпросително вежда. — Искам да кажа… Чарли. Виждаш ли, има едно момиче…

Чарли кимна и ме прекъсна.

— Винаги има момиче.

„Ролинг Стоунс“ започнаха да пеят „На 2000 светлинни години от дома“. Странно.

— Трябва да се върна при нея…

— И аз имах приятелка веднъж. Пенелопи се казваше. Пени — облегна се рокерът назад в стола си, поглаждайки дългата си брада. — Накрая й писна да виси тук, така че си тръгна.

— Защо не тръгна с нея? — В мига, в който попитах, си дадох сметка, че може би е прекалено лично. Но той ми отговори.

— Не мога — каза го небрежно, докато ни раздаваше картите. — Аз съм Повелителят на реката. Това си е част от задълженията ми. Не мога да напусна дома си.

— Можеш да напуснеш работата…

— Това не е работа, хлапе. А присъда — разсмя се той, но в гласа му се чу горчивина и ми дожаля за него. Заради думите му, заради сгъваемата маса за игра и мързеливото куче с ранена опашка. Тогава „На 2000 светлинни години от дома“ заглъхна и бе заменена с „Ограби душата ми“.

Не знаех кой може да е толкова могъщ, че да го осъди на подобно нещо — да седи покрай това, което в по-голямата си част приличаше на доста незабележителна река. Беше бавна и спокойна. Ако той не висеше тук, вероятно щях да успея да я преплувам.

— Съжалявам.

Какво друго можех да кажа?

— Всичко е наред. Примирих се преди много години — потупа Чарли по картите ми. Асо и седмица. — Искаш ли още една?

Вече имах осемнайсет. Чарли също имаше асо.

— Дай ми.

Гледах го, докато въртеше картата между пръстите си. Тройка пика.

Свали очилата си и леденосините му очи се втренчиха в мен. Зениците му бяха толкова светли, че едва се виждаха.

— Ще го кажеш ли?

— Блекджак.

Чарли бутна назад стола си и кимна към брега на реката. Там имаше т.нар. „ферибот на бедните“ — груб сал, направен от завързани една за друга с дебело въже дъски. Приличаше на онези, които се срещат в блатото на Уейдърс Крийк.

Дракон се протегна и се затътри след него.

— Да вървим, преди да съм си променил решението.

Последвах го до нестабилната платформа и стъпих на сала. Чарли ми протегна ръка.

— Време е да платиш на Лодкаря — посочи той към кафявата вода. — Хайде, дай ми билета си.

Хвърлих камъка и той потъна, без да разплиска нито пръска. В мига, в който докосна повърхността и пое пътя си надолу, водата се промени. Мирис на гнило се надигна от повърхността — на мочурище, на развалено месо и на още нещо…

Погледнах надолу към сенчестите дълбини. Водата бе достатъчно чиста, за да видя до дъното, само че не можех. Защото навсякъде имаше тела, само на сантиметри от повърхността. И това не бяха измислените форми от митове и филми, а истински тела, подпухнали и подгизнали, застинали като смъртта. Някои бяха с лице надолу, други с лице нагоре — но всичките лица, които можех да видя, имаха едни и същи сини устни и ужасяваща бяла кожа. Косите им се вееха около тях във водата, докато те се блъскаха едно в друго.

— Всеки плаща на Лодкаря, рано или късно — сви рамене Чарли. — Това не можеш да го промениш.

Буца гняв заседна на гърлото ми и отне цялата енергия, която влагах в опита си да не повърна. Явно отвращението се бе изписало на лицето ми, защото Чарли ме потупа със съчувствие.

— Знам, хлапе. Миризмата е трудна за понасяне. Защо мислиш, че не пресичам толкоз често реката?

— Защо се промени? Реката… — Не можех да откъсна очи от подгизналите тела. — Преди не беше такава.

— Ето тук бъркаш. Просто не го виждаше. Има много неща, които избираме да не виждаме. Това не означава, че не са тук, колкото и да ни се иска.

— Писна ми да виждам всичко. Беше по-лесно, когато не знаех нищо. Тогава май едва осъзнавах дори, че съм жив.

Чарли кимна.

— Да. И аз така съм чувал.

Дървената платформа се удари в отсрещния бряг.

— Благодаря, Чарли.

Той се облегна на веслото, неестествено сините му очи без зеници се взираха право през мен.

— Няма защо, хлапе. Надявам се да намериш онова момиче.

Протегнах внимателно ръка и почесах Дракон зад ушите. Зарадвах се, когато ръката ми не пламна. Огромното куче излая към мен.

— Може би Пени ще се върне — казах аз. — Човек никога не знае.

— Шансовете не са много големи.

Стъпих на брега.

— Ами… добре. Ако погледнем така, можем да кажем, че същото важи и за мен.

— Сигурно си прав. Ако си тръгнал натам, накъдето си мисля.

Дали знаеше? Може би от тази страна на реката се отиваше само към едно място, въпреки че се съмнявах. Колкото повече научавах за света, който си мислех, че познавам, и за онези, които не познавах, толкова повече осъзнавах, че всичко бе преплетено и водеше навсякъде и никъде едновременно.

— Отивам към Отвъдното съдилище, към Съвета на пазителите.

Не мислех, че има риск да каже на някой от Пазителите, след като не напускаше това място. Освен това в Чарли имаше нещо, което ми харесваше. Казвайки думите на глас, имах чувството, че така те стават по-истински.

— Давай право напред. Не можеш да го пропуснеш — посочи ми той в далечината. — Но трябва да минеш покрай Пазача на портите.

— Чух.

Мислех за това още от първото ми посещение в къщата на Обадайя с леля Пру.

— Е, кажи му, че ми дължи пари — допълни Чарли. — Няма да го чакам вечно тук. — Погледнах го многозначително и той въздъхна. — Добре де, кажи му го все пак.

— Познаваш ли го?

Той кимна.

— Доста път сме извървели заедно. Не знам точно колко време е минало, но предполагам, че поне един-два живота сме изкарали.

— Що за човек е?

Може би, ако знаех повече за този тип, щях да имам по-голям шанс да го убедя да ме пусне в Съдилището.

Чарли се усмихна, отбутна се от брега с веслото и се понесе отново в реката от трупове.

— Не е като мен.

Шестнайсета глава Камъкът и гарванът

След като оставих реката зад себе си, осъзнах, че пътят към портите на Отвъдното съдилище изобщо не бе път. Беше по-скоро лъкатушеща пътека, скрита между стените на двете надвиснали черни планини, които стояха една срещу друга, създавайки естествен вход — врата, по-зловеща от всичко, което би могъл да съгради смъртен човек — или Пазителите. Планините бяха отсечени като с бръснач, с остри ъгли, които отразяваха слънчевата светлина, сякаш бяха от обсидиан. Изглеждаха като изсечени черни късове на фона на небето.

Супер.

Мисълта да вървя през и под тези назъбени и остри като ножове скали изобщо не ме привличаше. Каквото и да правеха Пазителите някъде там, те определено не искаха никой да знае за това. Не че се изненадвах.

Ешу кръжеше над главата ми, сякаш знаеше точно къде отива. Ускорих ход, за да следвам сянката му, водеща ме напред по пътеката, благодарен за зловещата птица, която бе по-голяма дори от Харлон Джеймсовците. Зачудих се какво ли би си помислила Лусил за него. Странно ми беше как един свръхестествен гарван, взет назаем от Великите, може да ми се струва единственото познато нещо в този пейзаж.

Въпреки помощта на гарвана на чичо Абнър, аз все пак се спирах, за да се консултирам с картата на леля Пру. Ешу определено знаеше принципната посока към Отвъдното съдилище, но той често се губеше от погледа ми. Скалите бяха много високи, а пътеката — ужасно виеща се, а на Ешу не му се налагаше да си проправя път през тези камънаци. Щастлива птица.

На картата моят път бе очертан с треперливата ръка на леля Пру. Всеки път, когато се опитвах да проверя докъде щеше да ме доведе, няколко километра пред мен пътеката изчезваше. Започвах да се тревожа, че ръката на леля Пру бе треперила прекалено много в погрешната посока. Защото указанията на картата като че ли не ме водеха над планините или между тях — май се очакваше да мина през една от тях. Това не можеше да е вярно…

Вдигнах глава от картата към небето. Ешу прелиташе от дърво на дърво пред мен, въпреки че с приближаването ни към планините дърветата ставаха все по-нарядко.

— Супер. Давай, лети си напред. Някои от нас обаче трябва да ходят, нали знаеш…

Той изграчи отново. Размахах манерката с уиски над главата ми.

— Само не забравяй в кого е вечерята ти, нали?

Той изпърха гальовно над мен и аз се разсмях, прибирайки бързо манерката в джоба си.

След първите няколко километра вече не ми се струваше толкова забавно.

Стигнах до гладката отвесна скала и отново проверих картата. Ето я. Кръгла рисунка в склона на хълма — явно бележеше някаква пещера, вход или тунел. На картата се забелязваше веднага, но когато свалих листа и вдигнах повторно глава, опитвайки се да намеря пещерата, пред мен просто нямаше нищо и това си беше.

Само скалистата повърхност, толкова отвесна, че се издигаше почти вертикално. Пътеката прекъсваше рязко точно пред нея, а скалата продължаваше нагоре в облаците — толкова високо, че изглеждаше направо безкрайна.

Нещо бе сбъркано.

Трябваше да има вход към тунела някъде тук. Обходих на няколко метра подножието на скалата, като се препъвах в късовете черни лъскави камънаци. Нищо.

Едва когато отстъпих назад от скалата, забелязах групичка изсъхнали храсти покрай камъните. Те бяха израснали във форма, смътно наподобяваща кръг.

Дръпнах изсъхналите клони с цяла сила и ето, тя беше там. Май нищо не можеше да ме подготви за това, което се появи пред очите ми и което всъщност представляваше тази рисунка на кръг на картата.

Малка, тъмна дупка — и под „малка“ имам предвид тясна; прекалено тясна, за да се промъкне един по-едър човек вътре. Бу например едва ли щеше да влезе. Може би Лусил, но дори и тя щеше да се изтормози малко. И вътре бе тъмно като в рог. Разбира се, че щеше да е така.

— О, я стига! — изпуфтях си сам на себе си.

Според картата тунелът бе единственият начин да стигна до Съвета на пазителите и следователно — единственият път да стигна и до Лена. Ако исках да се прибера у дома, трябваше да изпълзя някак си в него и по него. Призляваше ми само като си помислех за това.

Може би имаше начин да заобиколя. Колко ли време щеше да ми е нужно, за да мина от другата страна на планината? Прекалено дълго, това беше сигурно. Кого заблуждавах?

Опитах се да не мисля какво ще е цялата планина да е над теб, докато пълзиш през нея… Ако си вече мъртъв, можеш ли да бъдеш премазан и затиснат до смърт от тонове скала? Дали ще боли? Останало ли ти е нещо, което да те боли? Има ли нещо, което може да те нарани?

Колкото повече си казвах, че не бива да мисля за това, толкова повече мислех, и скоро бях почти готов да се обърна и да се върна.

Но после си представих алтернативата — да бъда затиснат тук, в отвъдния свят, без Лена, „до края на вечността“, както би казал Линк. Не можех да го допусна. Поех си дълбоко дъх, напъхах се някак си вътре и запълзях.

Тунелът бе по-малък и по-тъмен, отколкото можех да си представя. След като се вмъкнах вътре, между мен и тавана и страничните стени имаше само няколко свободни сантиметра. Беше по-ужасно от онзи път, когато с Линк бяхме заключени в багажника на колата на бащата на Емъри. Никога не съм се боял от тесни пространства, но тук беше просто невъзможно да не изпиташ клаустрофобия. И бе тъмно — по-лошо от тъмно даже. Единствената светлина идваше от пукнатините в скалите, които бяха много малко и на огромни разстояния една от друга.

През повечето време пълзях в пълен мрак и само звукът от дишането ми отекваше в стените. Невидима пръст влизаше в устата ми и попадаше в очите ми. Постоянно си мислех, че ще се блъсна в стена пред себе си — че тунелът просто ще спре и ще трябва да изпълзявам назад.

Или че няма да успея да го направя.

Повърхността под мен бе от същата остра черна скала като самата планина и трябваше да се движа бавно, за да не се нарежа на някой по-остър и издаден камък. Имах чувството, че ръцете ми са целите изподраскани, в коленете ми все едно се забиваха парченца стъкло. Дали мъртвите хора могат да прокървят до смърт? С моя късмет щях да съм първият, който май имаше шанс да го разбере.

Опитах се да се разсея — преструвах се, че броя стотиците фалшиви тонове в някоя от песните на „Холи Ролерс“ и се шегуваме с Лена за това. Нищо не помагаше. Знаех си, че бях сам. Това обаче само укрепваше решимостта ми да не остана така още дълго време.

Не може да е много далече, Лена. Ще успея и ще намеря Портите. Скоро ще се върна и ще ти разкажа колко гадно беше тук и заедно ще се смеем на историята.

В един момент обаче спрях. Беше прекалено болезнено да се преструвам, че си говоря мислено с нея чрез Келтската нишка.

Движенията ми се забавиха, мислите ми също забавиха ход заедно с тях, докато ръцете и краката ми започнаха да се мърдат в някакъв вцепенен ритъм като на техно музика. Напред и назад, напред и назад.

Лена. Лена. Лена.

Все още повтарях името й мислено, когато видях светлина в края на тунела — но този път не беше метафора, а чистата истина. Чух Ешу да грачи в далечината. Усетих подухването на вятъра, полъха в лицето си, студената влага на тунела отстъпи място на топлата светлина на света отвън.

Почти бях стигнал.

Присвих очи, когато светлината ме заслепи в края на дупката. Още не се бях измъкнал, но тунелът бе толкова тъмен, че очите ми трудно привикваха отново към дори най-малкото количество светлина.

Когато бях едва наполовина излязъл, се отпуснах по корем с все още затворени очи, а черната пръст се допираше до лицето ми. Ешу грачеше силно, вероятно ядосан, че губех време в почивки. Или поне така си мислех.

Отворих очи и видях как слънцето блести ярко в чифт лъснати черни ботуши. После пред погледа ми се появи и краят на черна вълнена роба.

Супер.

Повдигнах бавно глава, готов да видя надвесен над мен… някой. Сърцето ми биеше до пръсване. Приличаше на човек — в известен смисъл. Ако пропуснеш факта, че бе напълно лишен от всякакво окосмение навсякъде, където се виждаше, и имаше невъзможно гладка сивкавочерна кожа и огромни очи. Черната роба бе опасана на кръста му с дълго въже и той — ако можеше да бъде наречен „той“ — приличаше на някакъв странен и нещастен извънземен монах.

— Да не си загубил нещо? — попита мъжът. Гласът му също приличаше на човешки. Като на стар, тъжен човек. Беше трудно да се свържат човешките черти и глас с останалата част от него, в която бях втренчил очи.

Измъкнах се докрай и се долепих до дупката в скалата, от която бях изпълзял, като се опитвах да не се блъсна в странното създание, каквото и да бе то.

— Аз… аз търся път към Отвъдното съдилище — казах, заеквайки аз. Опитвах се да се сетя какво ми бе обяснил Обадайя. Какво търсех? Врати? Порти? Това беше. — Искам да кажа, Портите към Отвъдното съдилище.

Изправих се на крака и пробвах да направя крачка назад, но нямаше накъде.

— Наистина ли? — Той изглеждаше абсолютно невпечатлен, може би дори леко раздразнен. Честно, трудно ми бе да определя дали това, в което гледах, бе лицето му, а камо ли какво означава изражението му.

— Точно така. — Помъчих се да звуча уверено. Изправен, бях почти с неговата височина, което ми действаше донякъде успокояващо.

— Пазителите очакват ли те? — Странните му, безчувствени очи се присвиха в две цепки.

— Да — излъгах аз.

Той се обърна рязко на пети, робата му се разлюля около него.

Грешен отговор.

— Не — провикнах се високо. — И ако ме намерят, ще ме измъчват, поне май всички смятат така. Но има едно момиче… всичко това е грешка… не трябваше изобщо да съм тук… И после дойдоха скакалците, и Общият ред бе нарушен, и аз трябваше да скоча…

Думите ми заглъхнаха. Давах си сметка колко нелепо звучат. Нямаше никакъв смисъл да се обяснявам. Дори на мен ми се струваха като абсолютни глупости.

Създанието спря, наведе глава на една страна и застина на място, сякаш обмисляше казаното. И мен.

— Е, добре. Намери ги.

— Кои?

— Портите на Отвъдното съдилище.

Погледнах покрай него. Наоколо нямаше нищо освен лъскави черни скали и ясносиньо небе. Може би беше и луд.

— Ами… не виждам нищо освен планините.

Той се обърна и посочи.

— Ето там.

Ръкавът на робата му се плъзна надолу и видях допълнителна гънка кожа да стърчи от тялото му, после тя се скри отново. Приличаше на крило на гигантски прилеп.

Спомних си налудничавата история, която Линк ми разказа през лятото. Макон го бе пратил в чародейските тунели да предаде съобщение на Обадайя Трублъд. Това вече бях разбрал, че е било истина. Но имаше и друга част от историята, в която Линк бил нападнат от някакво създание, което той пробол с градинските си ножици — било сиво-черно на цвят, с абсолютно гладка и гола кожа, с черти на човек и деформирана кожа, подаваща се от тялото му във формата на криле, поне според Линк. „Сериозно, казваше ми той. Не искаш да се натъкваш на подобно нещо в някоя тъмна уличка нощем.“

Знаех, че не може да е същото създание, защото Линк бе казал, че онова чудовище имало жълти очи. А това се взираше в мен със зелен поглед — почти чародейско зелено. А и онова с градинските ножици, забити в гърдите му. Не можеше да е той.

Зелени очи. Не златни. Нямаше защо да се страхувам, нали? Той не можеше да е от Мрака. И все пак, никога не бях виждал нещо като него — а вече бях видял доста неща в краткия си живот.

Създанието се обърна и отпусна ръката си, която изобщо не беше ръка.

— Видя ли?

— Какво?

Крилете му ли? Все още се опитвах да отгатна какво беше или не беше той.

— Портите — звучеше разочарован от моята глупост. Предполагам, че и аз на негово място щях да съм разочарован. Чувствах се наистина много глупав.

Вгледах се отново в посоката, която ми бе показал преди секунда. Там нямаше нищо.

— Не виждам нищо.

Доволна усмивка премина по лицето му, сякаш той си имаше тайна.

— Разбира се, че няма да ги видиш. Само Пазачът на портите може.

— А къде е… — Млъкнах, преди да довърша въпроса си. Вече знаех отговора. — Ти си Пазачът.

Имаше Повелител на реката и Пазач на портите. Разбира се. Имаше освен това и човек със змии вместо ръце, гарван, пиещ уиски, който можеше да лети от земята на живите в земята на мъртвите, река, пълна с мъртъвци и куче-дракон. Сякаш вървях из оживяла версия на играта „Тъмници и дракони“.

— Пазачът на портите — кимна утвърдително създанието, очевидно много доволно от себе си. — Аз съм това, както и много други неща.

Опитах се да се замислям много за думата „неща“. Но когато погледнах към кожата му с цвят на въглени и се сетих за противните му криле, не можех да си го представя като друго освен кръстоска между човек и прилеп.

Истински Батман, в известен смисъл.

Само че не от онези, които спасяват някого. Може би точно обратното.

Ами ако това… създание не поиска да ме пусне да мина?

Поех си дълбоко дъх.

— Виж, знам, че звучи налудничаво. Всъщност още преди година всичко премина отвъд границите на лудостта. Но там има нещо, което ми трябва. И ако не го получа, няма да мога да се прибера у дома. Има ли някакъв начин да ми покажеш къде са Портите?

— Разбира се.

Чух думите, преди да видя лицето му. И се усмихнах, докато в един момент не осъзнах, че само аз се усмихвах. Създанието се намръщи, огромните му очи се присвиха. Събра ръце пред гърдите си, долепи изкривените си пръсти един в друг и почна да ги мърда лекичко.

— Но защо да го правя?

Ешу изграка в далечината.

Вдигнах глава и видях огромната черна сянка, кръжаща над нас, сякаш се канеше да се спусне надолу и да атакува. Безмълвно, без дори да поглежда нагоре, създанието срещу мен повдигна ръка. Ешу се спусна и кацна на юмрука на Пазача на портите, настанявайки се там, все едно се срещаше отново със стар приятел.

А може би не.

Пазачът на портите изглеждаше още по-ужасен с Ешу до него. Беше време да приема фактите. Създанието бе право. Нямаше причина да ми помага.

После гарванът изграчи, почти със симпатия. Създанието издаде нисък, гърлен звук — почти като кудкудякане — и повдигна ръка, за да приглади перата на птицата.

— Късметлия си. Птицата умее много добре да преценява характера.

— Така ли? И какво казва за мен?

— Казва — бави се на завоите, свиди му се уискито, но има добро сърце. За мъртвец.

Ухилих се. Може би този стар гарван не беше толкова лош в крайна сметка.

Ешу изграчи отново.

— Мога да ти покажа Портите, момче.

— Итън.

— Итън… — поколеба се той, докато повтаряше бавно името ми. — Но трябва да ми дадеш нещо в замяна.

Почти се боях да попитам.

— Какво искаш?

Обадайя бе споменал, че Пазачът на портите ще очаква някакъв подарък, но не бях помислил за това. Той ме изгледа сериозно, обмисляйки въпроса ми.

— Размяната е важно нещо. Балансът е основен принцип в Общия ред.

— Общият ред? Мислех, че повече не трябва да се тревожим за него.

— Винаги има Ред. Сега повече от всякога новият Общ ред трябва да бъде много внимателно поддържан.

Не разбирах подробностите, но усещах важността на думите му. Нали именно затова се набърках в тази каша?

Той продължи.

— Казваш, че ти е нужно нещо, за да се прибереш у дома? Това, което желаеш най-много. Тогава аз казвам — а какво те доведе тук? Това желая най-много.

— Супер.

Звучеше просто, но всъщност нищо не разбрах. Все едно ми бе задал гатанка.

— Какво имаш? — Очите му просветнаха алчно.

Пъхнах ръцете си в джобовете и извадих оттам останалия ми речен камък и картата на леля Пру. Уискито и тютюнът отдавна бяха свършили. Пазачът на портите повдигна това, което би трябвало да са веждите му, но всъщност ги нямаше — две голи изпъкналости над очите му.

— Камък и карта? Това ли е всичко?

— Това ме доведе тук — кимнах аз. После посочих към Ешу, все още кацнал на рамото му. — И птицата.

— Камък и гарван. Трудно е да не се изкушиш. Но вече имам и от двете в колекцията си.

Ешу изграчи и отлетя от рамото му отново в небето, сякаш бе обиден. След няколко секунди изчезна от погледа ми.

— А сега вече нямаш птица — уточни за всеки случай Пазачът.

— Не разбирам. Има ли нещо, което конкретно да искаш? — Опитах се раздразнението, което вече изпитвах, да не проличи в гласа ми.

Пазачът изглеждаше доволен от въпроса.

— Конкретно, да. Честна, точно такъв вид размяна предпочитам.

— А можеш ли да бъдеш още малко по-конкретен?

Той наклони глава.

— Не знам какво ще ме заинтересува, докато не го видя. Нещата, които са най-ценни, често са онези, които дори не подозираш, че съществуват.

Това беше особено полезно, няма що.

— Как бих могъл да знам какво имаш вече?

Очите му грейнаха.

— Мога да ти покажа колекцията си, ако искаш. Няма друга такава в целия отвъден свят.

Какво можех да кажа?

— Да, ще е чудесно.

Следвах го по острите черни камъни и чувах гласа на Линк в главата си. „Лош ход, човече. Той ще те убие и ще те добави към колекцията си от идиоти, които са го последвали в зловещата му пещера.“

Това май бе единственият случай, в който бе по-безопасно, че съм мъртъв, а не жив.

Колко честно и балансирано бе, а?

Пазачът на портите се плъзна в тясна цепнатина в стена от лъскав черен камък. Беше по-голяма от дупката, но не много. Пъхнах се странично вътре и продължих да вървя така, защото нямаше достатъчно място да се завъртя.

Знаех си, че ще бъде някакъв капан. Линк бе описал създанието, което бе срещнал, като животно — опасно и лудо. Ами ако Пазачът на портите не бе по-различен, само по-добър в прикриването на истинската си същност? И къде беше този тъп гарван, когато имах нужда от него?

— Почти стигнахме — провикна се създанието към мен.

Видях бледа светлина отпред, трепкаща в далечината. Сянката му премина пред нея, затъмнявайки в миг прохода, когато тесният тунел изведнъж се разшири и ни доведе до една пещера.

От железен полилей, висящ от лъскавия скален таван, капеше восък. Стените блещукаха на светлината на свещите. Ако не бях пълзял току-що през цяла планина от камънак, може би щях да бъда по-впечатлен. Но в момента от ограниченото пространство на пещерата кожата ми настръхна.

Когато се огледах наоколо, осъзнах, че мястото прилича на музей с налудничава колекция, каквато не бих могъл да изкопая и от задния двор на Сестрите. Стъклени кутии и рафтове, изпълнени със стотици предмети, бяха подредени по стените. Най-много ме заинтригува случайният на пръв поглед подбор на колекцията, сякаш дете не само бе събирало, но и каталогизирало нещата. Сложно гравирани сребърни и златни сандъчета за бижута бяха поставени до евтини детски музикални кутии; лъскави черни винилови плочи бяха струпани на купчини до един от онези старомодни грамофони с фунии, какъвто имаха и Сестрите; куклата Парцалената Ан4 бе сложена в един люлеещ се стол, а в скута й имаше голямо зелено бижу с размер на ябълка.

На лавицата по средата на стаята видях искряща сфера, подобна на онази, която носех в себе си миналото лято. Не можеше да е истина, нали? Сиянието?

Но беше. Точно като кълбото, което Макон бе дал на майка ми, само че то искреше в млечнобяло, а не в среднощночерно.

— Откъде имаш това? — пристъпих аз към лавицата.

Той се спусна рязко към мен и грабна сферата.

— Обясних ти. Колекционер съм. Може да се каже, че съм нещо като историк. Не бива да докосваш нищо тук, съкровищата в тази стая не могат да бъдат размествани. Прекарал съм хиляди човешки животи да ги събирам. Те всички са еднакво ценни — каза той на един дъх.

— Така ли? — погледнах аз към обикновена детска кутия за обяд, пълна с перли.

Той кимна.

— Безценни са.

Постави Сиянието отново на мястото му.

— Всички тези неща са ми били предложени като дар при Портите — добави създанието. — Повечето хора и не-хора знаят, че е възпитано да ми носят подарък, когато тропат по вратата. — Хвърли ми бърз поглед. — Не се обиждай.

— Да, съжалявам… Искаше ми се да имам нещо, което да ти дам…

Той повдигна неокосмената си вежда.

— Освен камък и гарван?

— Аха… — Огледах редиците от книги с кожени подвързии, подредени грижливо по лавиците, гръбчетата им, гравирани със символи и думи на езици, които не разпознавах. Една книга обаче привлече специално вниманието ми. На нея сякаш пишеше… „Книга на звездите“?

Пазачът на портите изглеждаше доволен от интереса ми и я извади от рафта.

— Това е една от най-редките книги от своя вид.

Книгата бе написана на наядски, чародейския език, който вече бях почнал да поназнайвам. В средата на корицата бяха изрисувани няколко звезди.

— Има само още една подобна…

— „Книгата на луните“ — довърших вместо него. — Знам.

Очите му се разшириха от изненада и той притисна книгата до гърдите си.

— Знаеш за тъмната й половина? Никой в нашия свят не я е виждал от стотици години.

— Защото не е във вашия свят. — Погледнах го за миг и после се поправих. — В нашия де.

Той поклати невярващо глава.

— Как е възможно да знаеш това?

— Аз я намерих.

Известно време създанието не каза нито дума. Личеше, че се опитва да прецени дали лъжа, или съм полудял. Нищо в изражението му не показваше, че ми вярва, но както казах — нямаше как да се познае какво точно мисли или преживява — лицето му не беше точно лице.

— Това номер ли е? — попита той и безизразните му зелени очи се присвиха. — Няма да ти е от полза да си играеш игрички с мен, ако очакваш да стигнеш до Портите към Отвъдното съдилище и Съвета на пазителите.

— Дори не знаех, че „Книгата на луните“ има друга половина. Така че как бих могъл да излъжа за подобно нещо?

Беше вярно. Никога не бях чул някой да споменава за това — нито Макон, нито Мариан, Сарафина или Ейбрахам.

Възможно ли е да не са знаели?

— Както казах, баланс. Светлината и Мракът са двете страни на едни невидими везни, които се накланят, докато ние висим от едната или другата страна. — Прокара кривите си пръсти по корицата на книгата. — Не можеш да имаш едното без другото. Тъжно, но факт.

След всичко, което бях научил за „Книгата на луните“, не можех да си представя какво имаше между кориците на противоположната й част. Дали „Книгата на звездите“ щеше да причини същите опустошителни последици? Беше ме почти страх да попитам.

— Каква цена трябва да се плати, за да се използва тази книга?

Пазачът на портите отиде до далечния край на стаята и седна на сложно резбован стол, който приличаше на трон от стар замък. Взе един термос с Мики Маус, наля си някаква кехлибарена течност в пластмасова чаша и изпи половината наведнъж. В движенията му личеше умора и се запитах от колко ли време наистина събира тази маса от ценни и непотребни вещи между тези стени. Когато най-накрая проговори, звучеше така, сякаш изведнъж бе остарял със сто години.

— Никога не съм използвал книгата. Дълговете ми са прекалено много, за да рискувам да дължа още нещо. Въпреки че от мен вече не е останало кой знай какво за вземане, нали? — попита с горчивина човекът прилеп, изсипа зад себе си другата част от питието си и тръсна чашата на масата. След миг отново крачеше из пещерата, очевидно превъзбуден и нервен.

Последвах го до другия край на стаята.

— На кого какво дължиш?

Той спря и пристегна здраво робата си, сякаш се защитаваше от невидим враг.

— На Съвета на пазителите, разбира се. — В гласа му имаше смесица от горчивина и поражение. — А те винаги събират дължимото им.

Седемнайсета глава „Книгата на звездите“

Пазачът на портите се обърна с гръб към мен и се запъти към стъкления шкаф зад себе си. Огледа колекцията си от талисмани и амулети, висящи на дълги кожени въжета, кристали и екзотични камъни, които ми напомниха за речните камъни, руни със знаци, които не познавах… Отвори шкафа и извади един от амулетите, потърквайки сребърния диск между пръстите си. По същия начин, когато бе нервна, Ама докосваше златния талисман, който носеше на шията си.

— Защо просто не си тръгнеш? — попитах аз. — Да вземеш всички тези неща и да изчезнеш?

Знаех отговора, въпреки че му бях задал въпроса. Никой не остава на такова място, освен ако не е длъжен да го направи. Пазачът на портите завъртя едно голямо емайлирано земно кълбо, поставено на висока стойка до шкафа. Наблюдавах как то се върти и по него започват да се появяват странни извиващи се форми. Не приличаха на никой от континентите, които бях виждал в часовете по история и география.

— Не мога да си тръгна. Обвързан съм с Портите. Ако се отдалеча прекалено много от тях, ще продължа да се променям.

Погледна към колана си, към възлестите си и кокалести пръсти. Студена тръпка премина по гърба ми.

— Какво имаш предвид?

Пазачът обърна дланите си бавно, загледан в тях, сякаш никога преди не ги беше виждал.

— Имаше време, когато изглеждах като теб, мъртво момче. Време, когато бях човек.

Думите му влязоха в главата ми, но не можех да ги осмисля. Каквото и да бе Пазачът на портите, колкото и да приличаха чертите му на човешки, това не беше възможно.

Или пък беше?

— Не разбирам… Как…? — Нямаше начин да кажа на глас това, което си мислех, без да бъда жесток към него. А ако беше човек, някъде дълбоко под тази външност, вече бе страдал достатъчно.

— Как съм се превърнал в това? — попита Пазачът на портите и докосна леко с пръст голям кристал, висящ на златна верига. Вдигна втори гердан, направен от пръстени от шоколадови бонбони, каквито можеш да си купиш във всяка бакалия, и внимателно го прибра в тапицирана с кадифе кутия. — Съветът на пазителите, на Отвъдното съдилище, е много могъщ. Те имат на свое разположение магия, по-силна от всичко, на което съм ставал свидетел като Пазител.

— Ти си Пазител?

Не можех да повярвам, че това нещо някога е било Пазител в истинския смисъл на думата, като майка ми и Мариан.

Неговите безизразни зелени очи се втренчиха отново в мен.

— Може би искаш да седнеш… — Млъкна. — Не мисля, че ми каза името си.

— Итън.

Вече му го бях казвал два пъти.

— Приятно ми е да се запознаем, Итън. Името ми е… беше Ксавие. Никой не ме нарича така отдавна, но можеш да използваш това име, ако ще ти бъде по-лесно.

Знаех какво иска да каже — ако ще ми бъде по-лесно да си го представя като човек по този начин, а не като чудовище.

— Добре… Благодаря, Ксавие.

Звучеше ми странно, въпреки че го казвах аз. Той потропа с пръсти по шкафа, явно му беше навик, нещо като нервен тик.

— И за да отговоря на въпроса ти — да, бях Пазител. Но направих грешката да оспоря решение на Ангелус, лидера на…

— Знам кой е той — прекъснах го аз. Помнех го много добре, гологлавия Пазител. Помнех и жестокото изражение на лицето му, когато дойде за Мариан.

— Значи знаеш, че е опасен. И покварен — изгледа ме внимателно Ксавие. — Опита се да нарани мой приятел — двама, всъщност. Прати единия в Отвъдното съдилище, на съд пред Съвета. Процес, ха… — разсмя се горчиво той, но на лицето, което не приличаше на лице, нямаше нищо, което да наподобява усмивка.

— Не е било забавно…

— Разбира се, че не. Той използва процесите за назидание и пример на останалите. Аз не получих дори такъв. Ангелус повече харесва директното наказание, процесите му се струват отегчителни.

— Какво беше направил? — Боях се да попитам, но имах чувството, че трябва да задам въпроса.

Ксавие въздъхна.

— Оспорих правомощията на Съвета, решенията, които вземаха. Не трябваше да го правя — каза той спокойно. — Но те нарушаваха нашите обети, законите, които се бяхме заклели да спазваме. Вършеха неща, които не трябваше, които не бяха в правото си да наблюдават и пазят.

Опитах се да си представя Ксавие в чародейска библиотека, някъде като Мариан, да подрежда книги и описва подробности от света на чародейците. Той бе създал своя версия на чародейска библиотека тук, в това място, пълно с магически предмети — и няколко напълно немагически.

— Какви неща, Ксавие?

Той се огледа стреснато из пещерата.

— Не мисля, че трябва да говорим за това. Ами ако Съветът разбере?

— Как ще разберат?

— Ще го направят. Винаги става така. Не знам какво повече биха могли да ми причинят, но сигурно ще измислят нещо.

— Намираме се в средата на планина — успокоих го аз. При това ми бе втората за деня. — Едва ли могат да ни чуят оттук.

Той разхлаби яката на тежката си вълнена роба.

— Ще се изненадаш какви неща могат да разбират. Нека ти покажа.

Не бях сигурен за какво говори и го наблюдавах с любопитство как минава покрай купчина счупени велосипеди и се приближава до друг стъклен шкаф. Отвори вратичките му и извади една кобалтовосиня сфера с размера на бейзболна топка.

— Какво е това?

— Трето око — отвърна Ксавие. Държеше го внимателно в дланта си. — Позволява ти да видиш миналото, конкретен спомен.

Цветът във вътрешността на топката започна да се променя, завихряше се и се движеше като буреносни облаци. Постепенно се проясни и пред очите ми се появи картина…

Млад мъж седеше зад тежко дървено бюро в сумрачен кабинет. Дългата му роба явно бе прекалено голяма за него, също както и красиво украсеният с дърворезби стол, на който се бе настанил.

Дланите му бяха събрани пред него, докато се облягаше тежко напред на лакти.

— За какво става дума сега, Ксавие? — попита нетърпеливо.

Ксавие прокара пръсти през тъмната си коса, зелените му очи се стрелкаха из стаята. Беше ясно, че се страхува от този разговор. Завъртя нервно въжето на робата си в скута си.

— Съжалявам, че ви притеснявам, сър. Но до вниманието ми достигна определена информация… Жестокости, които нарушават обетите ни и застрашават мисията на Пазителите.

Ангелус изглеждаше отегчен.

— За какви жестокости говориш, Ксавие? Да не би някой да е пропуснал да подаде доклада си? Загубил е тайния ключ към някоя от чародейските библиотеки?

Тялото на Ксавие се напрегна.

— Не става дума за изгубени ключове, Ангелус. Нещо се случва в тъмниците под Съдилището. Нощем чувам писъци, раздиращи съзнанието писъци, които не можеш…

Ангелус махна с ръка.

— Хората имат кошмари. Не всички можем да спим така блажено като теб. Някои от нас трябва да управляват Съвета.

Ксавие избута стола си назад и се изправи.

— Бях долу, Ангелус. Знам какво крият те. Въпросът е — ти знаеш ли?

Ангелус се надигна и впери присвитите си очи в Ксавие.

— И какво смяташ, че си видял?

Гневът в очите на Ксавие не можеше да бъде пренебрегнат.

— Пазители използват тъмна сила, правят заклинания, сякаш са тъмни чародейци. Експериментират с живи хора. Видях достатъчно, за да знам, че трябва да предприемеш някакви действия.

Ангелус се обърна с гръб към Ксавие, с лице към прозореца, който гледаше към високите планини, ограждащи дома на Съвета на пазителите.

— Тези експерименти, както ги наричаш, са за тяхна защита. Води се война, Ксавие. Между Светлината и Мрака, между светлите и тъмните чародейци и смъртните са по средата на битката. — Млъкна, после се обърна рязко. — Искаш ли да гледаш как те умират? Готов ли си да поемеш отговорността за тази жестокост? Твоите постъпки вече ти костваха много, не мислиш ли?

— За твоя защита — поправи го Ксавие. — Това искаше да кажеш, нали, Ангелус? Смъртните са по средата в тази война. Ти да не би да се озова някъде отвъд и над тях?

Ангелус поклати глава.

— Очевидно няма да се съгласим по този въпрос — каза твърдо той. После започна да произнася думи на чародейски език с тих глас.

— Какво правиш? — попита Ксавие. — Заклинания? Това не е правилно. Ние сме балансът — наблюдаваме и пазим записите. Пазителите не заемат страна, не пресичат границата между световете на магията и на чудовищата!

Ангелус затвори очи и продължи да напява.

Кожата на Ксавие се съсухри и почерня, сякаш бе подпалена.

— Какво правиш? — проплака той. Въглищният цвят се разпростираше бързо по цялото му тяло, кожата му се опъна и стана невъзможно гладка. Ксавие пищеше, забил нокти в нея.

Ангелус произнесе последните думи на заклинанието и отвори очи точно в мига, в който косата на Ксавие падна на пода на цели кичури. Той се усмихна при вида на мъжа, когото бе унищожил.

— Изглежда, че ти вече премина на подходящата за теб страна.

Крайниците на Ксавие започнаха да се удължават неестествено, костите му се пукаха и чупеха. Ангелус се вслуша с удоволствие в тези звуци.

— Трябваше да изпитваш повече съчувствие към чудовищата.

Ксавие падна на колене.

— Моля те. Имай милост…

Ангелус се надвеси над Пазителя, който вече бе почти неразпознаваем.

— Това е Съветът на пазителите. Отвъдното съдилище. Ние сме отвъд световете на чародейците и смъртните. Обетите ни са думите, които аз казвам, а законите са тези, които аз избера. — Побутна с крак съсипаното тяло на Ксавие. — Тук няма милост.

Образите избледняха, заменени от виеща се синя мъгла. За секунда не помръднах. Имах чувството, че бях станал свидетел на нечия екзекуция — а екзекутираният седеше до мен. Поне това, което бе останало от него.

Ксавие приличаше на чудовище, но бе добър човек, опитващ се да постъпи правилно. Потръпнах, защото си давах сметка какво можеше да се случи на Мариан, ако Макон и Джон не се бяха намесили. Ако не бях сключил сделка с Лилум.

Вече знаех достатъчно, за да не съжалявам за стореното от мен. Колкото и зле да бяха нещата, можеха да бъдат още по-зле. Това ми беше пределно ясно.

— Съжалявам, Ксавие. — Не знаех какво друго да кажа.

Той върна „третото око“ обратно на рафта.

— Беше много отдавна. Но реших, че трябва да знаеш на какво са способни, след като си толкова нетърпелив да влезеш там. Ако бях на твое място, щях да тичам в обратната посока.

Облегнах се на студената стена на пещерата.

— Искаше ми се да мога.

— Защо искаш толкова отчаяно да влезеш там?

Бях сигурен, че за него никоя причина не може да бъде основателна. За мен обаче имаше една. И тя бе абсолютно достатъчна.

— Някой е добавил страница в „Хрониките на чародейците“ и аз умрях. Ако успея да я унищожа…

Ксавие протегна ръце към мен, сякаш искаше да ме сграбчи за раменете и да ме разтърси, за да ми вкара малко разум в главата. Но ги отдръпна, преди да ме докосне.

— Имаш ли представа какво ще ти сторят, ако те хванат? Погледни ме, Итън. Аз съм късметлия.

— Късметлия? Ти? — Млъкнах, преди да кажа нещо глупаво. Луд ли беше?

— Правели са това и на други, на смъртни и чародейци. Това е тъмна сила. — Ръцете му трепереха. — Повечето от жертвите им полудяват и се лутат из тунелите в отвъдния свят като животни.

Точно така бе описал Линк създанието, което го бе нападнало в нощта, в която Обадайя Трублъд бе умрял. Но това, което Линк бе срещнал, не е било животно. Било е човек — поне някога е бил такъв, докаран до лудост от мутацията на тялото си и от мъченията, на които е бил подложен.

Гадеше ми се.

Стените на Съвета на пазителите криеха повече неща от „Хрониките на чародейците“.

— Нямам избор. Ако не унищожа страницата, не мога да се върна у дома — погледнах го аз. Почти виждах как мислите препускат зад тази гладка сиво-черна кожа. — Трябва да има заклинание — нещо в „Книгата на звездите“ или в някоя от другите ти книги, което да ми помогне.

Ксавие скочи към мен и насочи кривия си пръст към лицето ми. Деляха ни само няколко сантиметра.

— Никога няма да позволя някой да докосне книгите ми или да ги използва, за да прави заклинания! Нищо ли не научи тук?

Отстъпих назад.

— Съжалявам. Не биваше да казвам това. Ще намеря друг начин, но все пак трябва да вляза вътре.

Всичко в поведението му се промени, когато предложих да използва заклинание.

— Все още нямаш какво да ми предложиш. Не мога да ти покажа Портите, освен ако не ми дадеш нещо в замяна.

— Сериозно ли говориш?

Да, от изражението му личеше, че е напълно сериозен.

— Какво, по дяволите, искаш?

— „Книгата на луните“ — отвърна той без колебание. — Знаеш къде е. Това е цената ми.

— Тя е в света на смъртните. А ако не си забелязал, аз съм мъртъв. И между другото, книгата е в Ейбрахам Рейвънуд. Той не е, как да се изразя… добър и щедър човек.

Вече бях започнал да мисля, че минаването ми през Портите ще бъде най-трудната част от пътуването ми към дома, ако това изобщо беше възможно.

Ксавие тръгна бавно към цепнатината в скалата, която водеше обратно навън.

— Мисля, че и двамата сме наясно — всичко може да се преодолее. Има си начини. Ако искаш да минеш през Портите, донеси ми „Книгата на луните“.

— Дори да успея да я взема, защо ще ти давам най-могъщата книга в чародейския свят? — вече почти крещях. — Откъде мога да знам, че няма да я използваш, за да направиш нещо ужасно?

Неестествено големите му очи се разшириха още повече.

— Какво може да е по-ужасно от вида, в който стоя пред теб сега? Има ли нещо по-лошо от това да гледаш как всеки ден, всеки миг тялото ти те предава? Мислиш ли, че мога да рискувам размяната, която книгата би поискала, ако реша да я използвам?

Той беше прав. Не можеш да получиш нещо от „Книгата на луните“, без да й дадеш нещо в замяна. Всички бяхме научили този урок по трудния начин. Другият Итън Уейт. Женевиев. Макон и Ама, Лена и аз. Книгата прави избора.

— Можеш да промениш намерението си. Хората се отчайват…

Не можех да повярвам, че говорех на отчаяно получовешко създание за отчаянието.

Ксавие се обърна към мен, тялото му вече бе наполовина прикрито в сенките.

— Защото знам на какво е способна, какво може да причини в ръцете на хора като Ангелус. Не бих произнесъл на глас и една дума от тази книга. Ще направя всичко възможно тя никога да не напусне тази стая, така че и никой друг да не може да го направи.

Говореше истината.

Ксавие бе ужасен от магията, било тя Светлина или Мрак. Тя го бе унищожила по най-ужасния начин. Той не искаше да прави заклинания, нито да използва свръхестествени сили. Искаше да защити себе си и другите от този вид сила. Ако имаше място, където „Книгата на луните“ щеше да бъде добре укрита, по-укрита, отколкото в. „Lunae libri“ или някоя друга чародейска библиотека, то бе тук. В пещерата на Ксавие щеше да е на по-сигурно място в сравнение с подземията на „Рейвънуд“ или заровена в гроба на Женевиев. Тук никой нямаше да я открие.

Тогава реших, че ще му я дам. Имаше само един проблем. Първо трябваше да намеря начин да я взема от Ейбрахам Рейвънуд.

Погледнах към Ксавие.

— Колко предмета с магическа сила имаш в колекцията си, Ксавие?

— Няма значение. Казах ти, никога няма да бъдат използвани.

Усмихнах се.

— Ами ако ти кажа, че ще получиш „Книгата на луните“, но все пак ще ми трябва помощта ти? Твоята и на някои от съкровищата ти?

Той ме погледна със странно изражение, а устните му се извиха от едната страна на другата.

Надявах се, наистина се надявах това да беше усмивка.

Осемнайсета глава Сенки

— Няма значение как ще стигна там, важното е да стигна — обясних вече за пети пореден път.

— До тази Земя на звезди и ивици? — попита Ксавие.

— Ъъъ, да може и така да се нарече. Офисът. На главната улица.

Той кимна.

— А, главната земя. И трябва да се мине покрай охлаждащите сили?

— Охлаждащите сили? Климатиците? Да, май трябва… — въздъхнах аз.

Опитвах се да обясня плана си на Ксавие. Не бях сигурен кога за последно е бил в света на смъртните, но очевидно е било много преди климатиците и вестниците. Беше донякъде забавно, като се имаше предвид колко много харесваше кутиите за обяд, грамофонните плочи и бонбоните.

Взех още една древна книга, отворих я и от нея се посипаха облаци прах и възможности — или пък несигурност. Бях разочарован. Седях на пода сред чародейски ръкописи в средата на странната пещера на това странно създание и имах чувството, че отново работя в библиотеката на Гатлин през първия ден от лятната ваканция.

Опитах се да помисля. Трябваше да има нещо, което можехме да направим.

— Ами Пътуването? Може ли Водачите да използват заклинания, които да им помагат да пътуват в пространството, както правят инкубусите?

Ксавие поклати глава.

— Не мисля.

Облегнах се на купчината книга зад мен. Бях на път да се откажа. Ако Линк беше тук, щеше пак да ми изнесе лекцията, че съм герой с безполезни свръхсили — като Аквамен на чародейския свят.

— И то мъртъв Аквамен — уточних сам на себе си.

— Извинявай?

— Нищо — промърморих аз.

— Мъртвец? — попита пак Ксавие.

— Не е нужно да посипваш сол в раната ми, моля те.

— Не, това е. Не са ти нужни заклинания за смъртни. Ти не си смъртен вече, трябва ти заклинание за Блудник. — Започна да разгръща бързо страниците. — Заклинание Umbra, т.е. Сянка. С което се препращат сенки от единия свят в другия. Защото ти си това, сянка. Трябва да свърши работа.

Замислих се за това. Можеше ли да е толкова просто?

Погледнах ръката си, плътта й, костите й…

Само приличат на плът и кости. Ти вече не си тук, не и по този начин. Нямаш тяло.

Каква беше разликата между Блудника и една сянка?

— Трябва да мога да докосна нещо обаче. Няма да се получи, ако не успея да предам съобщението на Лена, а за това ще се наложи да местя едни листове…

Ксавие наклони глава и лицето му се сгърчи в гримаса. Надявах се това да е замисленото му изражение.

— Трябва да докоснеш нещо, така ли?

— Това казах, да.

Той поклати глава.

— Не, после уточни, че ще трябва да преместиш нещо. Това е различно.

— Има ли значение?

— Голямо. — Той прелисти още няколко страници. — Заклинанието Veritas, Истина, може да позволи истината да се появи. Стига да търсиш нея, разбира се.

— Смяташ ли, че ще се получи?

Ксавие кимна.

Надявах се, че е прав.

Няколко минути по-късно всички съмнения, които бях изпитвал към Ксавие, бяха изчезнали. Бях тук. Не бях летял над Голямата река или над Голямата бариера, нито над някакъв друг свръхестествен шев, не гледах през очите на магически гарван, просто бях тук, на Главната улица, и се взирах в офиса на „Звезди и ивици“.

Поне моята сянка го правеше.

Чувствах се като Питър Пан, но на обратно. Сякаш Уенди бе разшила сянката ми вместо да я пришие към стъпалата ми. Тръгнах по стената и влязох в мрака на стаята, само че аз бях още по-тъмен от него. Нямах тяло, но това не беше от значение. Повдигнах ръка — сянката на ръката си — и си спомних думите, които Ксавие ме бе накарал да науча.

Гледах как думите на страницата се подреждат сами. Нямах време за кръстословици, за игрички и скрити послания. Думите ми бяха прости.

Пет букви, хоризонтално.

Книга на испански.

L.I.B.R.O.

Две, вертикално.

Предлог за притежание.

Н.А.

Шест, хоризонтално.

Спътник на Земята.

Л.У.Н.А.Т.А.

Отпуснах ръка и изчезнах.

Последното ми послание, всичко, което имах да кажа. Лена бе открила начин да ми прати речния камък, трябваше да намери и как да ми прати книгата. Поне се надявах. Ако тя не успееше, може би Макон щеше. Ако книгата все още бе в Ейбрахам и Лена успееше да се сдобие с нея.

Имаше само около хиляда „ако“ между всички тези варианти и надежди. Опитвах се да не мисля за тях и за всички хора, които щяха да бъдат изложени на опасностите, които винаги заобикаляха „Книгата на луните“.

Не можех да си позволя да мисля за това. Стигнах толкова далече, нали?

Тя щеше да се справи и аз щях да я намеря.

Това бе единственият възможен ред в света, който ме интересуваше.