Прелестно изкупление

Трийсета глава Изгубеното време

Лена, тук ли си? Можеш ли да ме чуеш? Аз чакам. Знам, че скоро ще намериш книгата. Няма да повярваш какво е това място. Имам чувството, че живея в десетхилядигодишен храм — или крепост. Няма да повярваш и какъв е този тип. Приятелят ми Ксавие. Поне си мисля, че ми е приятел. Той прилича на десетхилядигодишен монах. Или някакъв вид древен праисторически прилеп, ако са съществували такива. Знаеш ли какво е да чакаш в свят, където времето не тече? Минутите са като векове — като вечност — само че е по-ужасно, защото не можеш да ги различиш едни от други. Откривам, че броя разни неща. Несъзнателно. Това е единственият начин, по който мога да отмервам времето.

Шейсет и две пластмасови копчета. Единайсет скъсани наниза — с от по четиринайсет до трийсет и шест перли. Сто и девет стари бейзболни картички. Девет батерии. Дванайсет хиляди седемстотин петдесет и четири долара и три цента от шест различни държави. Или може би шест различни векове.

Повече или по-малко.

Не знам как да изчислявам дублоните.

Тази сутрин броих стиропорените зрънца, падащи през разкъсания шев на една играчка жаба. Не знам откъде Ксавие е намерил това нещо. Стигнах до деветстотин деветдесет и девет и после изгубих бройката и трябваше да започна отначало.

Така прекарах днешния ден.

Както казах, човек може да полудее, докато седи и чака времето да мине в място без време. Когато намериш „Книгата на луните“, Лена, ще разбера веднага. Ще се махна в мига, в който мога. Държа нещата си приготвени до отвора на пещерата. Картата на леля Пру. Празна манерка от уиски и табакера за тютюн.

Не питай.

Можеш ли да повярваш, че след всичко, което преживяхме, книгата продължава да застава между нас? Знам, че ще я намериш. Някой ден.

Ще я намериш.

И аз ще чакам.

Не бях сигурен дали мислите за Лена караха времето да минава по-бързо или по-бавно. Но нямаше значение. Не можех да спра да мисля за нея, дори да се опитах. А се опитвах — като играех шах със зловещите фигури, които Ксавие бе събрал. Или му помагах да каталогизира всичко — от капачките на бутилки и мраморни топчета до древни чародейски книги. Днес бяха наред камъните. Ксавие сигурно имаше стотици от тях, от необработени диаманти, големи като ягоди, до кварцови късове и обикновени камъни.

— Важно е да описваме внимателно всичко, което имам. — Ксавие добави три големи въглена към списъка.

Взирах се в камъните пред мен. Чакъл, би казала Ама. Точно правилният нюанс сиво за алеята на Дийн Уилкс. Запитах се какво ли прави Ама точно сега. И майка ми. Двете жени, които ме бяха отгледали в два напълно различни свята, а не можех да видя нито едната от тях.

Вдигнах шепата си, пълна с прашен чакъл.

— Защо ги събираш тези? Това са обикновени камъчета.

Ксавие изглеждаше шокиран.

— Камъните имат сила. Те попиват чувствата и страховете на хората. Дори и спомените им.

Не се нуждаех от нечии чужди страхове. Имах си достатъчно свои.

Посегнах към джоба си и извадих оттам черния камък. Потърках гладката му повърхност между пръстите си. Това бе камъкът на Сула. Бе с формата на сълза, докато онзи на Лена бе по-закръглен.

— Ето — подадох го на Ксавие. — Можеш да го добавиш към колекцията си.

Бях почти сигурен, че нямаше да ми е нужен за обратното пресичане на реката. Или щях да открия пътя си обратно към дома, или никога нямаше да си тръгна оттук. Някак си го знаех, въпреки че не знаех нищо друго.

Ксавие се втренчи в камъка.

— Запази го, мъртвецо. Тези не са…

Изведнъж вече не чувах нищо от думите му. Зрението ми се размаза, черната кожа на Ксавие и камъкът в дланта ми започнаха да се мърдат, докато се сляха заедно в една-единствена тъмна сянка.

Сула седеше на стара разклатена маса, маслена лампа осветяваше малката стая. Пред нея имаше тесте карти, подредени в две редици — Картите на провидението, всяка белязана с черно врабче в ъгъла, запазената марка на Сула. Висок мъж седеше срещу нея, гладката му глава блестеше на светлината.

— Кървящото острие. Гневът на слепия мъж. Обещанието на лъжеца. Откраднатото сърце — намръщи се Сула и поклати глава. — Мога да ти кажа, нито една от тез не е добра. Никога няма да постигнеш туй, което търсиш. А ако го откриеш, още по-лошо ще стане.

Мъжът прокара нервно едрите си ръце по голия си скалп.

— Какво означава това, Сула? Спри да шикалкавиш.

— Означава, че никога няма да ти дадат туй, което искаш, Ангелус. Съветът на пазителите не се нуждае от карти, за да разбере, че нарушаваш правилата им.

Ангелус се отблъсна рязко от масата.

— Не ми е нужно те да ми дават това, което искам. Имам други Пазители зад гърба си. Пазители, които искат да бъдат повече от прости писари. Защо трябва да бъдем принуждавани да записваме историята, когато можем да бъдем тези, които я създават!

— Не можеш да промениш картите. Само туй знам.

Ангелус се взираше в красивата жена със златиста кожа и тънки плитчици.

— Думите могат да променят нещата, пророчице. Просто трябва да ги сложиш в правилната книга.

Нещо привлече вниманието на Сула и за момент тя се разсея. Внучката й се бе свила зад вратата, подслушвайки. Всяка друга вечер баба й нямаше да има нищо против. Амари бе на седемнайсет, по-голяма, отколкото бе самата Сула, когато се научи да гледа на карти. Но Сула не искаше момичето да вижда този мъж. В него имаше нещо зло. Не й бяха нужни карти, за да види това.

Ангелус понечи да се изправи, едрите му ръце бяха стиснати в юмруци. Сула потупа картата на върха на колодата, на която имаше нарисувани чифт златни порти.

— Това е дива карта.

Мъжът се поколеба.

— Какво означава?

— Означава, че понякога сами творим съдбата си. Неща, които картите не виждат. Зависи от това коя страна на портите избереш.

Ангелус вдигна картата и я смачка с ръка.

— Вече доста дълго стоя отвъд тях.

Вратата се затръшна и Амари се показа от скривалището си.

— Кой беше този, бабо?

Старата жена вдигна смачканата карта и я приглади с ръце.

— Пазител от север. Мъж, който иска повече, отколкото който и да е трябва да има.

— Какво иска?

Очите на Сула се срещнаха с тези на момичето и за миг се поколеба дали да й отговори.

— Да овладее съдбата си. Да промени картите.

— Но човек не може да промени картите.

Сула се извърна, спомняйки си какво бе видяла в деня, в който се роди Амари.

— Понякога можеш. Но винаги има цена, която трябва да се плати.

Когато отворих очи, Ксавие се бе надвесил над мен с притеснено изражение.

— Какво видя, мъртвецо?

Черният камък бе топъл в ръката ми. Стиснах го по-силно, сякаш той някак можеше да ме доведе по-близо до Ама. До спомените, затворени под лъскавата му черна повърхност.

— Колко пъти Ангелус е променял „Хрониките на чародейците“, Ксавие?

Пазителят на портите извърна очи и започна да извива нервно дългите си пръсти.

— Ксавие, отговори ми.

Погледите ни се срещнаха и в неговия видях болка и огорчение.

— Прекалено много.

— Защо го прави?

Какво можеше да спечели от това?

— Някои хора искат да бъдат нещо повече от обикновените смъртни. Ангелус е един от тях.

— Да не казваш, че иска да е чародеец?

Ксавие кимна бавно.

— Иска да промени съдбата. Да намери начин да отрече свръхестествения закон и да смеси кръвта на смъртни и чародейци.

Генетично инженерство.

— Значи иска смъртните да имат сили като чародейците?

Ксавие прокара неестествено дългата си ръка по голата си глава.

— Няма смисъл да имаш сили, ако не е останал никой, когото да мъчиш и контролираш.

Нямаше никаква логика. Беше прекалено късно за Ангелус. Дали и той като Ейбрахам Рейвънуд се опитваше да създаде някакъв нов хибрид?

— Правил ли е опити с деца?

Ксавие пак ми обърна гръб и дълго време мълча.

— Експериментира със себе си, използвайки тъмни чародейци.

Тръпка премина по гръбнака ми и гърлото ми пресъхна. Не можех да си представя какво би могъл да направи Пазителят с тях. Опитах се да намеря правилните думи, за да попитам, но Ксавие ми каза, преди да имам тази възможност.

— Ангелус вкусваше кръвта им, плътта им — не знам какво друго. Инжектира си серум, направен от кръвта им. Но това не му даде силата, която искаше. Той продължи да опитва. Всяка инжекция го правеше все по-блед и по-отчаян.

— Това звучи ужасно.

Той обърна деформираното си лице отново към мен.

— Това не е ужасната част, мъртвецо. Тя дойде по-късно.

Не исках да питам, но не можах да се въздържа.

— Какво се случи?

— Най-накрая той намери чародеец, чиято кръв му даде мутирала версия на неговата дарба. Чародейка. Тя беше светла, красива и мила. И… — Ксавие се поколеба.

— Обичаше ли я?

Чертите на лицето му изглеждаха по-човешки от всякога.

— Да. И Ангелус я унищожи.

— Съжалявам, Ксавие.

Той кимна.

— Тя беше могъщ телепат, преди да полудее от опитите на Ангелус.

Телепат. Внезапно разбрах.

— Да не казваш, че Ангелус може да чете мисли?

— Само на смъртните.

Само на смъртните. Като мен, Лив и Мариан.

Трябваше да намеря страницата си в „Хрониките на чародейците“ и да се върна у дома.

— Не се натъжавай, мъртвецо.

Наблюдавах как стрелките на часовника на Ксавие се въртят в различни посоки, бележейки времето, което не съществуваше тук.

Не исках да му казвам, че не бях тъжен.

Бях уплашен.

Гледах часовника, но не можех да следя времето. Понякога ставаше толкова зле, че забравях какво чакам тук. Прекалено многото време може да те накара да се чувстваш така. Да размие границите между спомените и въображението ти, докато започнеш да възприемаш всичко като нещо, което си видял във филм, а не като преживяно от теб самия.

Бях започнал да се отчайвам, че някога отново ще видя „Книгата на луните“. Което означаваше да се откажа от много повече от една стара чародейска книга.

Означаваше да се откажа от Гатлин, от доброто и лошото в него. Да се откажа от Ама, от баща ми и леля Мариан. От Линк и Лив, и Джон. От гимназия „Джаксън“ и закусвалнята, и от фамилния дом на Уейт, и от път номер 9. От мястото, където за първи път осъзнах, че Лена е момичето от сънищата ми.

Означаваше, че се отказвам от нея.

Не можех да го направя.

Не бих го направил.

След няколко дни или може би седмици — нямаше как да знам — Ксавие осъзна, че губя повече от време. Седеше на мръсния под на пещерата и подреждаше и описваше близо хиляда ключа.

— Как изглежда тя?

— Коя? — попитах аз.

— Момичето.

Гледах как подрежда ключовете по размер, после и по форма. Докато търсех подходящите думи, се чудех откъде се бяха появили, чии врати отваряха.

— Тя е… жива.

— Красива ли е?

Красива ли беше Лена? Ставаше ми все по-трудно да си спомня.

— Да, така мисля.

Ксавие спря сортирането на ключовете и ме погледна.

— Как точно изглежда?

Как можех да му кажа всичко, което се въртеше в ума ми и се сливаше по такъв начин, че ми бе трудно да си я представя ясно?

— Итън? Чу ли ме. Трябва да ми кажеш. Иначе ще забравиш. Това се случва, ако прекараш тук много дълго време. Загубваш всичко, което те прави това, което си бил някога. Мястото го отнема от теб.

Извърнах се встрани, преди да му отговоря.

— Не съм сигурен. Всичко ми е като в мъгла.

— Косата й златиста ли е? — Ксавие обичаше всичко златно и златисто.

— Не — отвърнах аз. Бях доста сигурен, въпреки че не можех да си спомня защо. Взрях се в стената пред себе си и отворих очи. — Има къдрици. Много, много къдрици.

— Момичето?

— Да — кимнах аз и погледнах към каменистите образувания в горната част на пещерата. — Лена.

— Казва се Лена?

Пак кимнах, а по лицето ми се стекоха сълзи. Бях толкова облекчен, че все още помня името й.

Побързай, Лена. Не ми остава много време.

Когато видях отново гарвана, вече бях забравил. Спомените ми бяха като сънища, само че никога не спях. Наблюдавах Ксавие. Броях копчета и описвах монети. Взирах се в небето.

Точно това се опитвах да правя и в момента, но глупавата птица продължаваше да грачи и да пърха с огромните си криле.

— Махай се.

Той изграчи още по-силно.

Завъртях се и замахнах с ръка към него. И тогава видях, че книгата лежи в пръстта пред мен.

— Ксавие — казах аз с треперлив глас. — Ела тук.

— Какво има, мъртвецо? — провикна се той от вътрешността на пещерата.

— „Книгата на луните“. — Вдигнах я. Тя беше топла в ръцете ми, но не ме изгори. Спомнях си, че трябваше да стане така.

Докато държах книгата, спомените нахлуха като река в главата ми. Тази книга ме бе върнала вече веднъж от света на мъртвите, а сега отново ми връщаше живота. Спомнях си всяка подробност. Местата, на които бях ходил. Нещата, които бях правил. Хората, които обичах.

Виждах ясно изящното лице на Лена. Очите й, златно и зелено, лунният сърп — рожденият й белег — на бузата й. Помнех мириса на лимони и розмарин, на буря, силни ветрове и спонтанни подпалвания. Всичко, което правеше Лена — момичето, което обичам.

Отново бях цял.

Знаех, че трябва да напусна това място, преди то да ме призове завинаги.

Вдигнах книгата в двете си ръце и я понесох към пещерата. Беше време за сделка.

С всяка стъпка книгата натежаваше в ръцете ми. Това обаче не ме забави; нищо не можеше, не и сега. Не и след като вече бях на края на пътя си.

Портите на Отвъдното съдилище се издигаха пред мен, прави и високи.

Сега разбирах защо Ксавие бе толкова обсебен от златото. Портите бяха в мръсночерно-кафяво, но под него виждах проблясъците на златото. Те се издигаха в застрашителни кули нагоре и май не водеха на място, където човек би поискал да отиде.

— Изглеждат толкова зли.

Ксавие проследи погледа ми до върховете на кулите.

— Те са такива, каквито са. Силата не е нито добра, нито зла.

— Може и да е вярно, но това място е зло.

— Итън. Ти си силен смъртен. Имаш повече живот в себе си, отколкото всеки мъртвец, когото съм срещал.

Някак си това не ми подейства успокояващо.

— Не мога да отворя Портите, ако не го желаеш истински. — Думите на Ксавие прозвучаха зловещо.

— Трябва да отида. Трябва да се върна при Лена, при Ама и Линк. И при баща ми, и Мариан, и Лив, и всички…

Виждах лицата им, на всички. Чувствах се заобиколен от тях, от техните души и от моята. Помнех какво беше да живея сред тях, моите приятели.

Помнех какво е да си жив.

— Лена. Момичето със златните къдрици? — попита с любопитство Ксавие.

Нямаше смисъл да се опитвам да обяснявам, не и на него. Само кимнах — струваше ми се по-лесно.

— И ти я обичаш?

Това явно го интересуваше още повече.

— Да. — В това нямаше съмнение. — Обичам я до края на вселената и на обратно. Обичам я от този свят до следващия.

Той премигна безизразно.

— Добре. Това е много сериозно.

Изпитах желание да се усмихна.

— Аха. Опитах се да ти кажа. Така е.

Той дълго се взира в мен и най-накрая кимна.

— Добре. Последвай ме.

После изчезна нагоре по прашната пътека пред мен. Последвах го по виещия се път, по почти невъзможното скално стълбище. Катерехме се, докато стигнахме до тясна скала, която изчезваше сякаш в нищото. Когато се опитах да надникна над ръба на скалата, видях само облаци и мрак.

Пред мен се издигаха внушителните черни порти. Не виждах нищо отвъд тях. Но чувах ужасяващи звуци — дрънчаха вериги, гласове виеха и плачеха.

— Звучи като ада.

Ксавие поклати глава.

— Не е адът. Само Отвъдното съдилище, домът на Съвета на пазителите.

Той застана пред мен, препречвайки ми пътя към Портите.

— Сигурен ли си, че искаш да сториш това, мъртвецо?

Кимнах, без да отклонявам поглед от безформената му фигура.

— Човешко момче на име Итън. Приятелю. — Очите му станаха бледи и стъклени, сякаш изпадаше в някакъв транс.

— Какво има, Ксавие? — Бях нетърпелив, но страхът ми бе още по-голям. И колкото по-дълго стоях отвъд, слушайки ужасните звуци от това, което се вършеше вътре, каквото и да бе то, толкова по-лошо ми ставаше. Боях се, че ще изгубя самообладание — или ще се предам и ще се откажа — и ще пропилея всичко, което Лена бе преживяла, за да ми прати „Книгата на луните“.

Той не ми обърна внимание.

— Предлагаш ли ми сделка, мъртвецо? Какво ще ми дадеш, ако отворя Портите? Как ще платиш пътя си до Съвета на пазителите?

Просто стоях там.

Ксавие отвори очи и ми изсъска:

— Книгата. Дай ми книгата.

Дадох му я, но не можах да отдръпна ръцете си от нея. Сякаш аз и книгата бяхме едно, но същевременно бяхме вече свързани и с Ксавие.

— Какво…

— Приемам този дар и в замяна отварям Портите на Отвъдното съдилище. — Тялото на Ксавие се олюля и той се строполи на земята.

— Добре ли си, Ксавие?

— Шшш… — Звукът, идващ от купчината дрехи пред мен, бе единственият знак, че все още беше жив.

Чух друг звук, като от падане на скали или сблъсък на коли, но всъщност просто Портите се отваряха. Струваше ми се, че не бяха отваряни от хиляди години. Наблюдавах как черните стени ми разкриват пътя към света вътре.

Вълна на облекчение, изтощение и адреналин накара сърцето ми да затупти бясно, една мисъл продължаваше да препуска в съзнанието ми.

Скоро трябва да свърши.

Това навярно бе най-трудната част. Платих на Лодкаря. Прекосих реката. Намерих книгата. Извърших размяната.

Стигнах до Съвета на пазителите. Почти съм си у дома. Идвам си, Лена.

Можех да си представя лицето й. Представях си как я виждам и отново я държа в прегръдките си.

Скоро.

Поне така си мислех, докато минавах през Портите.

Трийсет и първа глава Пазителите на тайните

Не помня какво видях, когато навлязох в територията на Отвъдното съдилище. Помня чувството. Чистият ужас. Начинът, по който очите ми не можеха да открият нищо, нито едно познато нещо, върху което да се спрат. Нещо, което да разбират. Не бях подготвен по никакъв начин, от никой свят, който бях виждал, за това, с което се сблъсквах сега.

Това място бе студено и зло като кулата на Саурон от „Властелинът на пръстените“. Имах същото чувство, че съм наблюдаван, чувството, че някакво вселенско око вижда това, което наблюдавах и аз, и може да усети неизмеримия ужас в сърцето ми и да се възползва от него.

Щом се отдалечих от Портите, от двете ми страни надвиснаха високи стени. Простираха се до възвишение, на което се виждаше голяма част от някакъв град. Сякаш гледах към долина от висок планински връх. Градът под мен се простираше към хоризонта, а между сградите имаше големи свободни разстояния. Когато се вгледах по-внимателно, осъзнах, че не прилича на обикновен град. Беше лабиринт, мащабен, сложен пъзел от пътеки, оформени от изрязани живи плетове. Провираше се през целия град между мен и златната сграда, която се издигаше стъпаловидно към хоризонта напред.

Сградата, до която трябваше да стигна.

— За лабиринта ли си дошъл тук? За игрите? — чух глас зад себе си и се обърнах.

Пред себе си видях неестествено блед мъж, като Пазителите, които се бяха появили в гатлинската библиотека преди процеса на Мариан. Имаше непроницаеми матови очи и призматични очила — от онези, които вече асоциирах с членовете на Съвета на пазителите. На кльощавото му тяло висеше черна роба. Беше облечен по същия начин като всички онези Пазители, които се канеха да осъдят Мариан — или каквото се канеха да правят, преди Макон, Джон и Лив да ги бяха спрели.

Това бяха най-смелите хора, които познавах. Не можех да ги разочаровам сега.

Не и Лена. Никого от тях.

— Тук съм заради библиотеката — отвърнах аз. — Може ли да ме упътите?

— Нали това казах. За игрите? — Той посочи плитката златисто въже около рамото си. — Аз съм служител. Тук съм, за да сме сигурни, че тези, които влизат в Съвета, ще намерят пътя си.

— А?

— Искаш да получиш достъп до Великия съвет, нали това е желанието ти?

— Точно така.

— Значи си тук за игрите. — Бледият мъж посочи към израслата гъста растителност под нас. — Ако оцелееш в лабиринта, ще стигнеш там. — Премести пръста си във въздуха, докато стигна до златните кули. — Великият съвет на пазителите.

Не исках да си проправям път през лабиринт. Всичко в отвъдния свят отдавна ми се струваше като гигантски лабиринт и копнеех само да се измъкна от него.

— Не мисля, че разбираш. Има ли някаква друга врата? Място, през което мога да мина, без да играя някакви игри?

Нямах време за това. Трябваше да намеря „Хрониките на чародейците“ и да се разкарам бързо оттук. Да се прибера у дома.

Хайде.

Той отпусна ръката си на рамото ми и аз се олюлях, опитвайки се да се задържа на крака. Мъжът бе невероятно силен — като Линк и Джон.

— Щеше да бъде прекалено лесно. Какъв смисъл би имало?

Опитах се да прикрия разочарованието си.

— Не знам. Какво ще кажеш, за да влезеш вътре, а?

Той се намръщи.

— Откъде си?

— От отвъдния свят.

— Мъртвецо, чуй ме добре. Съветът на пазителите не е като останалата част от отвъдния свят, той е неговата върховна точка. Има много имена. За скандинавците е известен като Валхала, Двореца на воините. Може да бъде и рай, и ад6. За гърците е Олимп. Колкото езици има, с които да бъде назован, толкова имена има той.

— Добре. Разбирам това. Но искам само да стигна до библиотеката. Дали мога да намеря някого, с когото да…

— Има само един път до Великия съвет — прекъсна ме мъжът. — Пътят на воина.

Въздъхнах.

— Значи няма друг начин? Някаква врата? Може би дори Вратата на воина?

Той поклати глава.

— Няма врати към Великия съвет.

Разбира се, че нямаше да има.

— Ясно. Ами стълбище? — попитах аз бледия мъж.

Той поклати отново глава.

— А може би алея?

За мъжа разговорът бе приключен.

— Има само един път към него, почетна смърт. И има само един път навън.

— Искаш да кажеш, че мога да бъда по-мъртъв от това?

Той се усмихна любезно.

Опитах отново.

— Какво означава това, по-точно? Почетна смърт?

— Влизаш в лабиринта. Той прави каквото прави с теб. Приемаш съдбата си.

— А? А какъв е пътят навън?

Пазителят сви рамене.

— Никой не си тръгва, освен ако не решим да го пуснем да си тръгне.

Супер.

— Благодаря, предполагам…

Какво друго можех да кажа?

— Късмет, мъртвецо. Бий се и намери покой.

Кимнах.

— Да, сигурно. Надявам се.

Странният Пазител, ако бе такъв, се върна обратно на поста си. Взирах се към гигантския лабиринт и се чудех за пореден път в какво се бях забъркал и как бих могъл да се измъкна оттук.

Не би трябвало да наричат смъртта „покой“ или „мир“. Трябва да я наричат „изкачване на по-високо ниво“ например, като в компютърните игри. Изглежда, че след като бях изгубил веднъж, играта ставаше все по-трудна. И бях повече от притеснен, защото осъзнавах, че тя току-що бе започнала.

Не можех да отлагам повече. Единственият начин да мина през този лабиринт, както бе и с повечето зловещи неща, бе просто да вляза в него, било то със затворени или отворени очи.

Трябваше да намеря пътя по трудния начин.

Пътят на воина, или какъвто бе там.

И да намеря покой? Това пък какво беше?

Пазачът, с когото бях говорил, ме надзираваше с поглед, докато слизах надолу по изсеченото в скалите стълбище. Слизах по-надълбоко в долината под мен, стъпалата се разширяваха и се превръщаха в каменни платформи, като между отделните камъни растеше зелен мъх, а по стените се виеше бръшлян. Когато стигнах в подножието, се озовах пред гигантска градина.

Не като градините, в които хората от Гатлин отглеждат домати и други зеленчуци. Беше по-скоро градина като градината на Едем — и нямам предвид цветарския магазин на главната улица в града ни, а истинската, онази райската.

Приличаше на сън. Защото цветовете бяха сбъркани — прекалено ярки, прекалено много. С приближаването си към нея, осъзнах къде точно се намирам.

Това беше самият лабиринт.

Редиците от жив плет бяха преплетени с толкова много цветни храсти, че в сравнение с тях градините на „Рейвънуд“ изглеждаха малки и запуснати. Колкото по-навътре вървях, толкова повече имах чувството, че не вървя, а си проправям път като през джунгла. Отмахвах клони пред лицето си, промушвах се между високи до кръста ми калинови храсти и съчки. „Копай, прасе, или умри.“7 Така щеше да каже Ама.

Не спирай да опитваш.

Сетих се за онзи път, когато се бях опитал да се прибера сам от Уейдърс Крийк. Бях на девет години. Мотаех се около работилницата на Ама, която не беше никаква работилница, а складът, където съхраняваше амулетите си. Тя все ме хокаше и аз й казах, че си тръгвам. „Мога да намеря пътя и сам“, така й казах. Но не намерих пътя към дома, всъщност не открих никакъв път. Вместо това навлизах все по-навътре в блатата, ужасен от пляскането на алигаторските опашки във водата.

Не се усетих, че Ама ме бе последвала, докато не паднах на колене и не се разплаках. Тогава тя излезе изпод дърветата, сложила ръце на кръста си.

— Май трябваше да пускаш трошици след себе си, за по-сигурно.

Не каза нищо друго, само ми протегна ръка.

— Щях да намеря обратния път — казах аз.

Тя кимна.

— И за миг не съм се съмнявала в това, Итън Уейт.

Но сега, докато махах мръсотията и тръните от лицето си, знаех, че Ама няма да дойде и да ме намери. Трябваше да се справя сам.

Като разораването на полето на Лилум и докарването на водата обратно в Гатлин.

Или като скока от кулата на Съмървил.

Скоро осъзнах, че се намирам в същата ситуация, както когато бях на девет години, загубен в блатото. Минавах по едни и същи пътеки отново и отново, освен ако наоколо нямаше и друг тип, носещ същия номер кецове „Конверс“ като мен. Сякаш пак се бях загубил по пътя си от Уейдърс Крийк към вкъщи.

Опитах се да се съсредоточа.

Лабиринтът е просто голям пъзел.

Подхождах грешно. Трябваше да бележа по някакъв начин пътеките, по които вече бях минавал. Имах нужда от трошиците на Ама.

Откъснах листа от най-близкия храст и ги пъхнах в джобовете си. Протегнах ръка, докато напипах стената на живия плет, и тръгнах. С дясната си ръка опипвах стената от храсти, а с лявата пусках листенца на всеки няколко крачки.

Беше като да ходиш из гигантско царевично поле. Дръж ръката си по стъблата, докато стигнеш до задънен край. После смени ръката и тръгни отново на другата страна. Всеки, който се е губил в царевично поле, може да ви каже това.

Следвах пътя отдясно, докато свърши, после смених ръцете и продължих да пускам моите „трошици“. После протегнах лявата си ръка и използвах камъчета вместо листа.

След като изминаха няколко часа — или поне така ми се струваше, стигайки от един задънен край до друг из този пъзел, като стъпвах върху същите листенца и камъчета, с които бележех пътя си, най-накрая се добрах до центъра на лабиринта, мястото, където свършваха всички пътища. Само че центърът не беше изход. Беше яма с огромни кални стени или поне ми приличаше на такова. Докато към мен настъпваха гъсти облаци от бяла мъгла, бях принуден да приема истината.

Лабиринтът изобщо не беше лабиринт.

Беше задънен край.

Отвъд мъглата и калта нямаше нищо друго освен непроходим храсталак.

Не спирай. Продължавай да вървиш.

Тръгнах напред, отблъсквайки вълните от плътна мъгла, които се притискаха към земята около мен. Тъкмо когато направих някакъв прогрес, кракът ми удари нещо дълго и твърдо. Може би пръчка или тръба. Опитах се да се придвижа наоколо по-внимателно, но мъглата ме затрудняваше и не виждах. Все едно се опитвах да гледам през очила, намазани с вазелин. С приближаването ми към центъра обаче бялата мъгла започна да се отдръпва и аз пак тръгнах.

Този път успях да видя какво има пред мен на пътя.

Не беше нито тръба, нито пръчка.

Беше човешко тяло. Част от него.

Дълго и тънко, сигурно беше кост от крак или ръка.

— По дяволите! — изругах аз. Дръпнах се назад и тя се изтъркаля, като част от човешката кожа се уви около краката ми. Вдигнах я. Край мен в пръстта бяха струпани купчини от кости, дълги и оголени от плът като онази, която държах в ръката си.

Пуснах я и отстъпих назад, препъвайки се в нещо, което помислих отначало за камък. Но беше череп. Колкото по-бързо тичах, толкова повече се спъвах, веднъж глезенът ми попадна в извивките на нечия бедрена кост, друг път се заклещих в част от гръбнак.

Сънувах ли?

Освен всичко друго имах силното усещане за дежавю.

Чувството, че тичам към място, където вече съм бил. А в това нямаше никакъв смисъл, защото не помнех да съм се мотал сред купища кости или ями или пък да съм си правил обиколки из световете мъртъв. Досега.

Все още.

Имах чувството, че съм бил тук, че винаги съм бил тук и няма да мога да си тръгна от това място. Сякаш всеки път, по който някога бях поемал, се намираше сред този лабиринт.

Няма друг изход освен да влезеш вътре в него. Със затворени или отворени очи.

Трябваше да продължа. Трябваше да се изправя лице в лице с това място, с тази яма, пълна с кости. Накъдето и да ме водеше. Или към когото и да ме водеше.

После пред мен изплува тъмна сянка и разбрах, че не съм сам. От другата страна на голото пространство пред мен имаше човек, който седеше върху нещо като кутия, поставена върху зловещ хълм от човешки останки. Не — беше стол. Виждах гърба, който се издигаше над останалата част, облегалките за ръцете, които се разширяваха постепенно.

Всъщност беше трон.

Фигурата се разсмя с непоносима увереност, докато мъглата се разпръсваше и разкриваше отрупаната с трупове и опустошена от неравната битка земя. Това нямаше значение за човека на трона.

За нея.

Защото, докато мъглата се оттегляше и разкриваше средата на ямата, вече бях разпознал кой седеше на високия злокобен трон от кости. Гърбът му бе направен от счупени човешки гръбнаци. Облегалките — от изпотрошени човешки ръце. Краката му — от изкривени човешки крака.

Царицата на мъртвите и прокълнатите.

Смееше се толкова силно, че черните й къдрици се виеха във въздуха като змиите на ръката на Обадайя. Най-ужасният ми кошмар.

Сарафина Дюшан.

Трийсет и втора глава Трон от кости

Тъмният й плащ се вееше от вятъра като сянка. Мъглата се извиваше около черните й ботуши с катарами и изчезваше в мрака, сякаш тя я привличаше към себе си. Може би наистина го правеше, все пак тя беше Катаклист — най-могъщият вид чародеец и в двете вселени.

Или поне вторият най-могъщ.

Сарафина отметна назад плаща си, като го остави да се свлече от раменете й, покрай дългите й черни къдрици. Кожата ми бе студена.

— Съдбата е кучка, нали така, смъртно момче? — провикна се тя от другия край на ямата с уверен и силен глас. Пълен с енергия и злина. Протегна се и стисна облегалките на трона си със своите костеливи хищни лапи.

— Няма да кажа нищо, Сарафина. Не и на теб. — Опитах се да запазя самообладание и гласът ми да не трепери. Не бях очаквал да я видя повече в живота си, а ето я и в отвъдния ми живот смърт.

Сарафина ми направи знак, кривейки пръста си.

— Затова ли се криеш? Или все още се боиш от мен?

Пристъпих по-близо.

— Не се боя от теб.

Тя наклони глава.

— Не бих те обвинявала. Все пак аз те убих. Забих нож в гърдите ти, в топлата ти смъртна кръв.

— Трудно ми е да си спомня, беше много отдавна. Явно не си е струвало чак толкова, че да те помня — скръстих инатливо ръце. Опитвах се да бъда твърд.

Нямаше смисъл.

Тя запрати топка мъгла и влагата се уви около мен, запълвайки пространството помежду ни. Усетих, че се движа напред, безсилен, сякаш тя ме влачеше на каишка. Значи все още бе запазила силите си — дори тук.

Хубаво е да го знам.

Препънах се в част от нечовешки скелет, нещо два пъти по-голямо от мен. Преглътнах тежко. Супер. Още могъщи създания, много по-силни от едно просто момче от Гатлин, бяха намерили края си тук. Надявах се причината да не е старата ми познайница.

— Какво правиш тук, Сарафина? — Опитах се притеснението да не проличи в гласа ми. Забих крака в пръстта, за да запазя равновесие.

Сарафина се облегна назад в трона си от кости, оглеждайки ноктите на острите си и криви хищни пръсти.

— Аз? Напоследък прекарвам повечето си време като мъртва — също като теб. О, чакай, ти беше там и го знаеш, нали? Наблюдава как дъщеря ми ме подпали и аз изгорях. Истинска сладурана. Тийнейджъри, какво да ги правиш… А ти какви ги вършиш?

Сарафина нямаше право да споменава Лена. Беше загубила това право, когато си бе тръгнала от горящата къща, оставяйки бебето си вътре. Когато се бе опитала да убие Лена, както бе убила и баща й. И мен.

Исках да се хвърля към нея, но всеки инстинкт, който ми бе останал, ми казваше да не го правя.

— Ти си нищо, Сарафина. Ти си призрак.

Тя се усмихна, когато казах думата „призрак“, и загриза върха на един от дългите си черни нокти.

— Това май е общото между нас.

— Нямаме нищо общо. — Ръцете ми се свиха в юмруци. — Гади ми се от теб. Защо не се махнеш от очите ми?

Не знаех какво говоря. Не бях в положение да раздавам заповеди. Нямах оръжие. Нищо, с което да я нападна. Никакъв начин да мина покрай нея.

Умът ми препускаше бързо, но не можех да се сетя за никакво предимство — а не можех да допусна Сарафина да вземе надмощие.

Убий или ще те убият, такъв бе стилът й. Дори когато изглеждаше, че би трябвало вече да сме претръпнали към нещо толкова прозаично като смъртта на смъртните.

Устните й се извиха в гримаса.

— От очите ти?

Тя се разсмя — студен звук, от който ме побиха тръпки по гръбнака.

— Може би приятелката ти е трябвало да помисли за това, преди да ме убие. Тя е причината да съм тук. Ако не беше тази малка неблагодарна вещица, щях да бъда в смъртния свят, вместо да съм заседнала тук в мрака, дърдорейки си с призраците на загубили се жалки смъртни хлапета.

Вече бяхме достатъчно близко и видях лицето й. Не изглеждаше добре, дори за Сарафина. Роклята й бе раздрана и черна, корсажът й бе овъглен и накъсан на парчета. Лицето й бе изцапано със сажди, а косата й миришеше на дим. Сарафина се обърна към мен, очите й искряха с млечнобяла матова светлина, каквато не бях виждал преди.

— Сарафина?

Отстъпих крачка назад — тъкмо когато тя ме порази с електрическа мълния, а мирисът на изгоряла плът достигна до мен по-бързо, отколкото смъртното й тяло физически го стори. Чух налудничав писък. Видях лицето й, сгърчено в нечовешка маска на смъртта. Острите й зъби отиваха на кинжала, който държеше в ръката си — само на сантиметри от гърлото ми. Премигнах, отдръпнах се назад от острието, но знаех, че е прекалено късно. Нямаше да успея.

Лена!

Сарафина спря рязко, сякаш й попречи невидимо течение. Ръцете й се пресегнаха към мен, острието й трепереше от гняв.

Нещо не беше наред с нея.

Чух звука на окови и тя падна, дръпната назад към трона си. Изпусна кинжала и дългата й черна пола се разтвори. Видях окови около глезените й. Беше прикована с вериги към земята и към трона.

Тя не беше Царицата на подземния свят. Беше гневно куче, пленено в кучешката си колиба. Сарафина пищеше и удряше с юмруци по костите. Преместих се отстрани, но тя дори не ме погледна.

Сега разбрах.

Вдигнах една кост и я метнах по нея. Сарафина не реагира, преди костта да удари трона и да падне в купчината от останки в краката й.

Тя се изплю към мен, тресейки се от ярост.

— Глупак!

Но аз знаех истината.

Белите й очи не виждаха нищо.

Зениците й се взираха в пустотата.

Тя беше сляпа.

Може би причината бе огънят, който я бе убил в смъртния свят. Спомените нахлуха отново в мен — ужасният край на ужасния й живот. Тук тя бе толкова увредена, колкото бе и когато изгоря до смърт. Но това не бе всичко. Беше се случило и нещо друго. Дори огънят не обясняваше веригите.

— Какво е станало с очите ти?

Видях как потръпна от ужас, когато я попитах. Сарафина не бе от хората, готови да показват слабост. Бе свикнала тя да я открива в другите и да я използва.

— О, новият ми външен вид. Стара сляпа жена — като мойрите или фуриите. Какво мислиш? — Устните й се извиха, оголвайки зъбите й, и тя изръмжа.

Беше невъзможно да изпитваш съжаление към Сарафина, затова и не изпитвах такова. И все пак тя изглеждаше наранена и съкрушена.

— Каишката е готина — казах аз.

Тя се разсмя, но смехът бе по-скоро като животинско съскане. Беше се превърнала в нещо, което не приличаше на тъмен чародеец, вече не. Бе създание по-скоро като Ксавие или Речния повелител. Беше изгубила същността си — онова, с което я познавахме в нашия свят.

Опитах отново.

— Какво е станало със зрението ти? От огъня ли е?

Белите й очи пламтяха, когато тя проговори.

— Съветът на пазителите искаше да се позабавлява с мен. Ангелус е садистична свиня. Реши, че ще изравни шансовете, като ме принуди да се бия, без да виждам противниците си. Искаше да знам какво е да се почувстваш безпомощен. — Тя въздъхна и вдигна една кост. — Не че това ме забави.

И аз така си мислех.

Погледнах към купищата кости, които я обграждаха, към кръвта, просмукваща се в пръстта в краката й.

— На кого му пука? Защо се биеш? Ти си мъртва. Аз съм мъртъв. Останало ли ти е нещо, за което да се бориш? Кажи на този Ангелус да отиде и да скочи от…

— От някоя водна кула? — разсмя се Сарафина.

Но аз имах право, ако се замислеше. Имах чувството, че двамата с нея разигравахме сцена от „Терминатор“. Представях си как, ако я убиех сега, скелетът й започва да се влачи из ямата с искрящи червени очи и да ме преследва, докато ме убие още хиляда пъти.

Тя спря да се смее.

— Защо си тук? Помисли внимателно какво ще ми отговориш, Итън. — Повдигна ръка и усетих как нещо стяга гърлото ми. Отчаяно се борех да си поема дъх.

Опитах се да отстъпя назад, но беше напразно. Дори с кучешката си верижка, тя пак имаше достатъчно сили, за да направи това, което бе уж мой живот сега, ужасно мъчителен.

— Опитвам се да стигна до Съвета — казах, задявайки се аз. Мъчех се, но не успявах да вдишам истински въздух.

Дали въобще дишах, или просто си въобразявах?

Както бе казала Сарафина, веднъж вече ме бе убила. Какво й пречеше да го направи пак?

— Искам да намеря страницата си. Не мислиш, че искам да се мотая сред лабиринт из кости завинаги, нали?

— Никога няма да минеш покрай Ангелус. Той ще умре, но няма да те пусне близо до „Хрониките на чародейците“ — усмихна се тя, изви пръстите си и аз простенах отново. Сега сякаш стискаше с ръка дробовете ми.

— Тогава ще го убия. — Стиснах и с двете си ръце гърлото си, опитвайки се да се освободя от невидимата хватка. Лицето ми пламтеше.

— Пазителите вече знаят, че си тук. Изпратили са служител да те поведе към лабиринта. Те не искат да пропускат забавлението.

Сарафина се обърна при споменаването на Пазителите, сякаш искаше да погледне през рамо дали са там, но и двамата знаехме, че не можеше да види нищо, дори наистина да бяха зад нея. Стар навик, предполагам.

— Все пак трябва да опитам. Само така мога да се прибера у дома.

— При дъщеря ми? — Сарафина разклати веригите си с изражение на погнуса. — Никога не се отказваш, нали?

— Не.

— Това е като болест.

Тя се надигна от трона си, тропна с крака като малко, сърдито момиченце и отпусна ръката си, с която ме стискаше за гърлото. Строполих се върху купчина от кости.

— Наистина ли мислиш, че можеш да нараниш Ангелус?

— Ще направя всичко, за да се върна при Лена. — Погледнах право в невиждащите й очи. — Казах ти вече, ще го убия. Поне част от него още е смъртна. Мога да го направя.

Не знаех защо го казах по този начин. Предполагам, че исках да го знае, в случай че в нея все още имаше някаква малка частица, която мислеше за Лена. Която имаше нужда да чуе, че съм готов да направя абсолютно всичко, за да се върна при дъщеря й.

И това беше истината.

За секунда Сарафина не помръдна.

— Наистина го вярваш, така ли? Очарователно. Срамота е, че трябва да умреш отново, смъртно момче. Определено ме забавляваш.

В ямата нахлу светлина, сякаш бяхме двама гладиатори, борещи се за живота си, осветени от прожектори на сцената.

— Не искам да се бия. Не и с теб, Сарафина.

Тя се усмихна мрачно.

— Ти наистина не знаеш как стават нещата, нали? Загубилият се озовава във вечния мрак. Съвсем просто е.

Звучеше почти отегчена.

— Има ли нещо по-мрачно от това?

— О, много повече е.

— Моля те. Просто трябва да се върна при Лена. При дъщеря ти. Искам тя да е щастлива. Знам, че желанието ми не означава нищо за теб и че ти никога не си искала да направиш някого щастлив, но аз искам единствено това.

— И аз искам нещо — каза Сарафина и направи жест с ръка. Мъглата се изви около нея, докато в един момент вече не беше мъгла, а нещо блестящо и живо — огнена топка. Взираше се право в мен, въпреки че не можеше да ме види. — Смъртта на Ангелус.

Сарафина започна да прави заклинание, но не можех да чуя какво казваше. От основата на трона й се изстреля огън и се разпръсна във всички посоки. Приближаваше се все повече и повече, пламъците смениха цвета си — от оранжеви в сини и лилави, като подпалваха кост след кост.

Тя ги караше да растат.

— Какво правиш? — изкрещях аз. — Да не си полудяла?!

Тя се намираше точно в средата на пламъците.

— Това е битка до смърт. Абсолютното унищожение. Само един от нас може да оцелее. И колкото и да те мразя, мразя Ангелус повече. — Сарафина повдигна ръце над главата си и огънят се разрасна още повече, сякаш тя повдигаше пламъците със себе си. — Накарай го да си плати.

Плащът й се подпали и косата й започна да гори.

— Не можеш просто да се откажеш! — извиках аз, но не знаех дали може да ме чуе. Вече не я виждах.

Втурнах се в огъня, без да мисля, като се запрепъвах към нея сред пламъците. Не бях сигурен, че можех да я спра, дори и да го исках. Не, всъщност не го желаех.

Изборът беше между Сарафина и мен.

Лена или вечният мрак.

Каквото и да си мислех обаче, знаех, че няма значение. Нямаше да седя тук и да гледам как някой умира, окован като куче. Дори и Сарафина.

Не беше заради нея. А заради мен самия.

Посегнах към оковите на глезените й, като удрях по желязото в основата на трона с кост.

— Трябва да се махнем оттук!

Огънят вече ме бе обградил отвсякъде, когато чух писъка. Звукът се понесе през голата пръст и се надигна във въздуха над ямата. Приличаше на умиращо диво животно. За секунда ми се стори, че видях в далечината златните кули на Отвъдното съдилище да премигват при звука на гласа й. Горящото тяло на Сарафина се изви в дъга, гърчейки се от болка, и започна да се разпада на малки парчета изгоряла кожа и кости. Нямаше какво да сторя, докато пламъците я поглъщаха. Исках да затворя очи или да се махна. Но знаех, че някой трябва да остане и да понесе гледката на последните й мигове. Не исках тя да умира сама.

След няколко минути, които ми се сториха часове, стоях там и се взирах в студената бяла пепел — последните частици, останали от някога най-могъщата чародейка и в двата свята.

Огънят плъзна по ръцете ми. Аз бях следващият.

Опитах се да си представя Лена за последен път, но не можех да мисля. Болката бе непоносима. Знаех, че ще припадна. Това беше.

Затворих очи…

Когато ги отворих, ямата бе изчезнала и аз стоях пред двойна врата в тих коридор, в сграда, приличаща на замък.

Нямаше болка.

Нямаше я и Сарафина.

Нямаше огън.

Изтощен, изтрих пепелта от очите си и подритнах топката, която се търкаляше до дървения праг. Беше свършено. Нямаше кости под краката ми, само мраморни плочки. Опитах се да се съсредоточа върху вратата. Беше ми позната. Бях виждал всичко това и преди.

Чувството бе дори по-силно от онова, което изпитах, когато видях Сарафина да пристъпва към мен.

Къде ли е тя сега? Къде ли е душата й?

Не исках да мисля за това. Затворих очи и оставих сълзите ми да си текат. Струваше ми се невъзможно да заплача за нея. Тя беше зло чудовище и никой не би трябвало да я съжалява.

Значи и аз не изпитвах жал.

Поне това си казвах, докато най-накрая спрях да треперя и се стегнах отново.

Пътищата в живота ми се появяваха повторно пред мен, сякаш вселената ме принуждаваше да правя своя избор отново и отново. Стоях пред врата, която не можех да сбъркам и която водеше към всички други врати, към всички други места и времена.

Не знаех дали имам достатъчно сили, за да продължа, но знаех, че нямам куража да се откажа. Посегнах и докоснах резбованото дърво на древната чародейска врата.

Temporis porta.

Трийсет и трета глава Пътят на Водача

Поех си дълбоко дъх и се опитах да оставя силата на Вратата на времето да се влее в мен. Имах нужда да почувствам нещо друго освен шок и ужас, но двете крила на вратата изглеждаха като обикновени дървени порти, въпреки че бяха на поне хиляда години и с резбовани по рамката надписи на още по-древния, изгубен чародейски език — наядския.

Притиснах пръстите си до дървото. Имах чувството, че в този свят кръвта на Сарафина е по ръцете ми, както моята кръв бе по нейните в предишния. Нямаше значение, че се бях опитал да я спра. Тя се бе пожертвала, за да имам шанс да стигна до Отвъдното съдилище, макар да го стори единствено движена от омразата.

Сарафина ми бе дала шанс да се върна у дома при хората, които обичах.

Трябваше да продължа. Както бе казал служителят при Портите, имаше само един начин да стигна до мястото, където трябваше да отида — пътят на воина. Може би затова се чувствах толкова ужасно.

Опитах се да не мисля за другото. За това, че душата на Сарафина бе пленена завинаги във вечния мрак. Беше ми трудно да си го представя.

Отстъпих назад от широките дървени врати на Temporis porta. Бяха абсолютно същите като онзи вход, който открих в чародейските тунели под Гатлин. Онзи, който ме отведе в залата на Съвета на пазителите първия път. Дърво от офика, резбовано с чародейски кръгове. Поставих дланите си на грубата повърхност на вратата. Както ставаше винаги, тя поддаде под натиска ми — аз бях Водача и това бе пътят ми. Тази врата щеше да се отвори за мен в този свят така, както се отваряше и в другия.

Щеше да ми покаже посоката.

Натиснах по-силно.

Двете крила на вратата се открехнаха и аз пристъпих напред.

Толкова много неща не осъзнавах, когато бях жив, толкова много неща, които приемах за даденост. Животът ми не ми се струваше ценен, когато го имах.

Но тук се борех през планини от кости, пресичах реки, пълзях в планински тунели, молех се и се пазарях, сключвах сделки от един свят в друг, за да стигна до тази врата и тази стая.

Сега само трябваше да открия библиотеката.

Една страница в една книга.

Една страница в „Хрониките на чародейците“ и мога да се прибера у дома.

Близостта на целта ми се завихри във въздуха край мен. Бях изпитвал това чувство само веднъж, на Голямата бариера — друг шев между световете. И тогава, също както сега, усетих как силата, магията пращи във въздуха… Намирах се на място, където можеха да се случат велики неща. И те наистина се случваха.

Има някои стаи, които могат да променят света.

Световете.

Тази стая бе една от тях, с тежките си завеси, прашни портрети, тъмен под и врати от офиково дърво. Място, където всичко и всички бяха подлагани на оценка и наказание.

Сарафина ми бе обещала, че Ангелус ще дойде за мен — че на практика той самият ме бе довел тук. Нямаше смисъл да се опитвам да се скрия. Вероятно именно Ангелус бе причината да бъда осъден на смърт.

Дори да имаше начин да го заобиколя, начин да стигна до библиотеката и „Хрониките на чародейците“, още не го бях открил. Надявах се някак си да го намеря или идеята сама да ме осени, както бе ставало много пъти в миналото, когато бъдещето ми бе заложено на карта.

Единственият въпрос бе дали Ангелус щеше да дойде пръв при мен?

Реших да се опитам да намеря библиотеката, преди Пазителят да ме открие.

Щеше да бъде добър план, ако бе проработил. Едва бях прекосил стаята, когато ги видях.

Пазителите от Съвета — мъжът с пясъчния часовник, жената албинос и Ангелус. Появиха се пред мен. Робите им се виеха свободно покрай телата им, диплеха се в краката им и те едва се движеха. Дори не можех да кажа дали дишаха.

— Puer mortal is. Is qai, unus, duplex est. Is qui mundo, qui fuit, finem attulit.

Когато единият проговори, устните на всички се задвижиха едновременно, сякаш бяха един и същи човек, или поне бяха управлявани от един мозък. Бях забравил тази гледка.

Не казах нищо, не помръднах.

Те се спогледаха и проговориха отново.

— Смъртно момче, Единият, който е двама. Този, който сложи край на света, който беше.

— Като го казвате по този начин, звучи доста зловещо — измърморих аз. Не беше латински, но само това успях да измисля.

Те не отговориха. Чух шепот на други гласове около себе си и се обърнах — стаята внезапно се бе напълнила с хора. Потърсих издайническите татуировки и златните очи на тъмни чародейци, но бях прекалено дезориентиран, за да забележа нещо освен трите фигури с роби, които стояха пред мен.

— Дете на Лила Евърс Уейт, загиналия Пазител на Гатлин.

Хоровият глас изпълни голямата зала като някакъв вид тромпет.

Напомни ми за оркестъра на госпожица Спайдър от гимназията, само че не толкова разстроен.

— Да, аз съм, от плът и кръв. — Замислих се и свих рамене. — Е, не чак толкова.

— Ти премина през лабиринта и победи Катаклиста. Мнозина са опитвали. Само ти успя… — Последва сумтене, пауза, сякаш Пазителите не знаеха какво да кажат. — … да победиш.

Имах чувството, че едва се насилиха да изрекат думата.

— Не беше точно така. Тя по-скоро се победи сама. — Погледнах навъсено стоящия в средата Ангелус. Исках и той да ме погледне. Исках той да знае, че аз знаех какво бе причинил на Сарафина. Как бе оковал чародеец като куче към трон от кости. Каква извратена игра беше това?

Но Ангелус не трепна.

Пристъпих към него.

— Или по-скоро ти я победи, Ангелус. Поне това каза Сарафина. Че си се наслаждавал да я изтезаваш. — Огледах се из залата. — Това ли вършат Пазителите тук? Защото там, откъдето идвам, те правят различни неща. У дома те са добри хора, които следят за правилното и погрешното, за доброто и злото и разни подобни. Като майка ми.

Огледах пак тълпата зад себе си.

— Струва ми се, че доста сте объркали тук, хора.

Тримата се обадиха пак в унисон.

— Това не е твоя работа. Victori spolia sunt. Трофеите са за победителя. Дългът бе платен.

— Като стана дума… — Исках да знам дали това бе начинът да се върна в Гатлин.

Ангелус вдигна ръка и ме накара да замълча.

— В замяна ти спечели достъп до този Съвет. Чрез пътя на воина. Ще бъдеш похвален.

Тълпата се умълча, което ме накара да се почувствам не толкова похвален. Май по-скоро щяха да ме съдят. Или просто бях свикнал тук да се случват такива неща.

Огледах се.

— Не звучиш особено въодушевено.

Хората в тълпата отново започнаха да си шушукат нещо. Тримата от Съвета се взираха в мен. Поне така мислех, че правеха. Не можех да видя очите им през странните изсечени призматични очила с извитите жички от злато, сребро и мед, които ги крепяха.

Опитах отново.

— Под „трофей“ си представях по-скоро нещо като прибиране у дома. В Гатлин? Сделката не беше ли такава? Единият от нас отива във вечния мрак, а другия го пускате да си отиде?

Тълпата се разшумя и настана хаос.

Ангелус пристъпи напред.

— Достатъчно!

Залата притихна.

Този път той проговори сам. Останалите Пазители ме погледнаха, но не казаха нищо.

— Сделката бе само за Катаклиста. Не сме сключвали подобен договор със смъртен. Никога няма да върнем смъртен към неговото предишно съществуване.

Спомних си миналото на Ама, което се разкриваше пред мен чрез черния камък, намиращ се все още в джоба ми. Сула я бе предупредила, че Ангелус мрази смъртните. Той никога нямаше да ми позволи да си тръгна.

— Ами ако смъртният изобщо не е трябвало да бъде тук?

Очите на Ангелус се разшириха.

— Искам страницата си.

Този път тълпата ахна.

— Написаното в „Хрониките“ е закон. Страниците не могат да се махат — изсъска Ангелус.

— Но можеш да пренаписваш каквото си поискаш, така ли? — Не можах да сдържа гнева в гласа си. Той ми бе отнел всичко. Колко живота още бе унищожил и защо? Защото не можеше да бъде чародеец?

— Ти си този, които е двама. Съдбата ти бе да бъдеш наказан. Не биваше да забъркваш Лилум в дела, които не е било писано тя да решава.

— Чакай. Какво общо има Лилиан Инглиш… искам да кажа, Лилум — с всичко това?

Моята учителка по английски, чието тяло бе обладано от най-могъщото създание в демонския свят, ми бе казала какво да направя, за да възстановя Общия ред.

Затова ли той ме наказваше? Защото бях объркал плановете му с Ейбрахам? Унищожаването на смъртната раса? Да използва чародейците като лабораторни мишки?

Винаги бях вярвал, че когато Лена и Ама ме върнаха обратно от смъртта с „Книгата на луните“, бяха задвижили нещо, което не можеше да бъде спряно. То бе започнало да разплита плетката на вселената и да дълбае дупка в нея и затова трябваше да скоча от водната кула — за да поправя стореното.

Ами ако бях разбрал всичко погрешно?

Ако това, което е трябвало да се случи, е било разплитането? Ако оправянето е било престъплението?

Всичко вече ми беше ясно. Сякаш преди е било обвито в мрак и после слънцето бе изгряло. Някои моменти в живота са такива. Вече знаех истината.

Трябвало е да падна. Светът, който познавахме, е трябвало да свърши.

Не ставаше въпрос за спасението на смъртните. Те бяха проблемът.

Лилум не е трябвало да ми помага и аз не е трябвало да скачам.

Писано е било тя да ме осъди, а аз да се предам. Ангелус бе заложил на погрешния отбор.

Из залата отекна силен звук, когато големите порти в далечния край се отвориха, разкривайки в далечината една дребна фигура, застанала между крилата на вратата.

Като стана дума за погрешния отбор — не бих направил този облог, дори да имах хиляда живота.

За Ангелус и останалите Пазители гостът бе дори по-неочакван. Щом доближи, той се усмихна широко; поне си мисля, че това бе усмивка. При Ксавие винаги бе трудно да се каже.

— Здррравей. — Ксавие се огледа из притихналата зала. Гласът му го предаде и заглъхна. Опита отново. — Здравей, приятелю.

Беше толкова тихо, че можеше да се чуе, ако някое от скъпоценните му копчета паднеше на пода.

Единственият, който не остана тих, бе Ангелус.

— Как можеш да показваш тук обезобразеното си лице, Ксавие? Ако все още нещо е останало от Ксавие, чудовище.

Кожените криле на Пазача потрепнаха и се свиха. Ангелус изглеждаше още по-гневен.

— Защо се намесваш в това? Съдбата ти не е обвързана с тази на Водача. Ти имаш своя присъда, която трябва да излежиш. Не е нужно да поемаш битките на мъртвия смъртен като свои.

— Прекалено късно е за това, Ангелус — каза той.

— Защо?

— Защото той плати за пътя си и аз приех цената. Защото… — Ксавие замълча и заговори бавно, сякаш искаше да намести правилно думите в главата си. — … е мой приятел, а аз нямам други.

— Той не е твой приятел — изсъска Ангелус. — Ти си прекалено безмозъчен, за да имаш приятели. Без мозък и без сърце. Интересуват те единствено безполезните ти боклуци, изгубените ти дрънкулки.

Ангелус звучеше притеснен и ядосан. Запитах се защо го интересуваше какво мисли или прави Ксавие.

Какво ги свързваше?

Сигурно тук имаше някаква история, но не желаех да слушам за нищо, което включваше Ангелус и неговите любимци или престъпленията, които навярно бяха извършили. Отвъдното съдилище бе най-близкото, което можех да сравня с ада в истинския живот — поне в моя истински отвъден живот.

— Ти не знаеш нищо за мен — каза бавно Ксавие. Изкривеното му лице бе по-безизразно от обикновено. — Аз самият не знам много неща.

— Ти си глупак — отвърна Ангелус. — Това го знам.

— Аз съм приятел. Притежавам две хиляди различни копчета, осемстотин ключа и само един приятел. Не знам дали можеш да го разбереш. Преди не съм бил такъв. — Ксавие изглеждаше горд от себе си. — Но сега ще бъда.

Аз също се гордеех с него.

Ангелус се намръщи.

— Ще жертваш душата си за приятеля си?

— Нима приятелят е нещо различно от душата, Ангелус?

Пазителят на съвета не каза нищо. Ксавие наклони отново глава.

— Щеше ли да го знаеш, ако бе така?

Ангелус не отговори, но не беше нужно. Всички знаехме отговора.

— Какво правиш тук тогава? Mortalis comes — пристъпи към Ксавие той и човекът прилеп направи крачка назад. — Приятелю на смъртния — излая гневно Пазителят.

Устоях на порива да се впусна между тях с надеждата, че Ксавие няма да се уплаши и да избяга. Заради двама ни.

— Искаш да унищожиш този смъртен, така ли? — преглътна тежко Ксавие.

— Да — отвърна Ангелус.

— Искаш да унищожиш цялата човешка раса.

Това не беше въпрос.

— Разбира се. Като при всяка зараза, крайната цел е унищожението й.

Въпреки че го очаквах, отговорът на Ангелус ме смая.

— Ти… какво?

Ксавие ме погледна, сякаш искаше да ме накара да си затворя устата.

— Не е тайна. Смъртните винаги са дразнели свръхестествените раси. Това не е нова идея.

— Искаше ми се да беше — изпъшках отчаяно аз. Знаех, че Ейбрахам искаше да заличи смъртната раса. Ако Ангелус работеше с него, целта им очевидно наистина бе една и съща.

— И междувременно търсиш забавление? — Ксавие погледна Ангелус.

Пазителят хвърли отвратен поглед към кожените криле на Ксавие.

— Търся решения.

— За положението със смъртните?

Ангелус се усмихна, мрачно и без никаква радост.

— Както казах, за смъртната зараза.

Прилоша ми, но Ксавие само въздъхна.

— Наричай го както искаш. Предлагам предизвикателство.

— Какво? — възкликнах аз. Определено не ми хареса това, което чух.

— Предизвикателство.

Ангелус погледна бившия си колега със съмнение.

— Смъртният победи мрачната царица и това е единственото предизвикателство, с което ще се сблъска днес.

Подразних се отново.

— Казах ти. Не съм убил Сарафина. Тя се победи сама.

— Семантика — тросна се Ангелус.

Ксавие попита пак:

— Значи не желаеш да поставиш предизвикателство пред смъртния?

Сред тълпата се надигна врява и от изражението на Ангелус личеше, че му се иска да разкъса Ксавие на парчета. Явно другарчетата му биха предпочели да има още забавления и не харесваха отстъплението на водача си.

— Тишина!

Шумът спря незабавно.

— Не се боя от никой смъртен!

— Тогава ето моето предложение. — Ксавие се опитваше да овладее гласа си, но личеше, че е ужасен. — Смъртният ще се изправи срещу теб в Съдилището и ще се опита да вземе своята страница. Ти ще се опиташ да го спреш. Ако той успее, ще му позволиш да постъпи с нея, както пожелае. Ако му попречиш да вземе страницата си, ти ще можеш да направиш с нея каквото пожелаеш.

— Какво? — ахнах аз. Ксавие предлагаше да се изправя срещу Ангелус. Шансовете ми в този сценарий не бяха особено добри.

Ангелус осъзнаваше, че всички очи са вперени в него, докато тълпата и другите членове на Съвета очакват отговора му.

— Интересно.

Искаше ми се да изхвърча като светкавица от залата.

— Изобщо не е интересно. Дори не знам за какво говорите.

Ангелус се наведе към мен с искрящи очи.

— Нека ти обясня какво означава за теб. Цял живот в робство или просто унищожение на безценната ти душа. За мен няма голямо значение. Ще реша на момента. Когато реша.

— Не съм сигурен… — Някак си не си падах по избора, който ми се даваше.

Ксавие постави едната си полуръка-полукрило на рамото ми.

— Нямаш избор. Това е единствената ти възможност да се прибереш у дома при момичето с къдриците. — Обърна се към Ангелус и вдигна ръка. — Имаме ли сделка?

Ангелус се загледа с погнуса в ръката на Ксавие, сякаш тя можеше да му прехвърли заразата си по въздуха.

— Имаме сделка.

Трийсет и четвърта глава „Хрониките на чародейците“

Ангелус направо излетя от залата, а другите Пазители го последваха. Издишах шумно дъха си, който досега бях сдържал.

— Къде отидоха?

— Трябва да ти дадат шанс за успех, иначе ще бъдат сметнати за несправедливи.

— Ще бъдат сметнати за несправедливи? — Той сериозно ли говореше. — Случвало ли се е и преди нещо подобно?

— Съветът е страховит. Никой не оспорва решенията им — каза Ксавие. — Но освен това са и горди. Особено Ангелус. Той иска последователите му да вярват, че наистина ти дава шанс за спасение.

— А не го ли прави?

— Всичко зависи от теб. — Ксавие се обърна към мен с изражение, което приличаше на тъга по това, което бе останало от човешкото му лице. — Аз не мога да ти помогна. Не и оттук нататък, приятелю.

— За какво говориш?

— Не мога да отида там. Не мога… Не и в Стаята на хрониките.

Разбира се. Стаята, в която се намираше книгата. Сигурно бе наблизо. Погледнах към редицата врати, намиращи се от едната страна на залата. Коя ли от тях водеше до края на моето пътуване — или до смъртта на душата ми?

— Не можеш да се върнеш там? А аз мога ли да отида? Направо ми изкарваш акъла — снижих глас аз. — Ти току-що се пребори с Ангелус. Сключи сделка с дявола. Ти си моят герой.

— Не съм герой, аз съм твой приятел.

Ксавие не можеше да отиде там. Кой би го винил? Сигурно Стаята на хрониките беше като къща на ужасите за него. А и вече се бе изложил на достатъчно опасности.

— Благодаря ти, Ксавие. Ти си страхотен приятел. Един от най-добрите — усмихнах му се аз.

Той ме погледна сериозно.

— Това е твоето пътуване, мъртвецо. Единствено твоето. Не мога да отида по-надалече. — Той сложи ръка на рамото ми и ме притисна силно.

— Защо винаги трябва да върша всичко сам?

В мига, в който го казах, знаех, че не е вярно.

Великите ме бяха изпратили по пътя ми.

Леля Пру направи всичко, за да успея да получа втори шанс.

Обадайя ми каза това, което ми бе нужно да знам.

Майка ми ме окуражи да го направя и ми даде силата си.

Ама ме търсеше и ми повярва, когато се свързах с нея.

Лена ми изпрати „Книгата на луните“ от другия край на вселената, макар това да изглеждаше абсолютно невъзможно.

Леля Мариан, Макон, Линк, Джон и Лив — всички те бяха до Лена, когато аз не можех да бъда.

Дори Речният повелител и Ксавие ми бяха помогнали да продължа напред, когато се отчайвах и бях на път да се предам.

Никога не съм бил сам. Дори за минута.

Може и да бях Водач, но пътуването ми бе пълно с хора, които ме обичаха. Те бяха моите водачи, единственият ми път.

Можех да го направя.

Трябваше.

— Разбирам — казах аз. — Благодаря ти, Ксавие. За всичко.

Той кимна.

— Ще се видим отново, Итън. Ще те видя следващия път, когато прекосиш реката.

— Надявам се да не трябва да чакаме много дълго време.

— И аз се надявам, приятелю. Повече заради теб, отколкото заради мен. — Очите му сякаш присветнаха за миг. — Имам достатъчно неща за подреждане и броене, докато се върнеш.

Не казах нито дума повече, докато той се плъзваше в сенките обратно към света, където нищо никога не се случваше и дните бяха същите като нощите.

Надявах се, че ще ме запомни.

Докосвах с ръка една по една вратите пред себе си. Някои бяха студени като лед. При някои не усещах нищо, просто дърво. Само една запулсира под пръстите ми. Само една сякаш пареше, когато я докоснах.

Знаех, че е правилната врата още преди да видя издайническите чародейски кръгове, издълбани в офиковото дърво — също като при Temporis porta.

Това бе входът към сърцето на Отвъдното съдилище. Мястото, до което всеки син на Лила Джейн Евърс Уейт инстинктивно би намерил път, независимо дали бе Водач или не.

Библиотеката.

Преминах през масивните дървени криле на вратата, намираща се точно срещу Temporis porta. Знаех, че ми предстои най-опасната част от пътуването ми. Ангелус щеше да ме очаква.

Вратата беше само началото. В мига, в който стъпих във вътрешната стая, се озовах в помещение, което бе като вътрешността на калейдоскоп и се отразяваше във всички посоки. Ако това беше библиотека, бе най-странната, която някога бях виждал.

Ронещите се камъни под краката ми, неравните стени на пещерата, таванът и подът, от които растяха сталактити и сталагмити, докато стаята се въртеше около себе си — всички като че ли бяха направени от някакъв вид прозрачни скъпоценни камъни, изсечени в хиляди невъзможни фасети и отразяващи светлината във всяка посока. Струваше ми се, че се намирам в една от единайсетте кутии за бижута от колекцията на Ксавие.

Само че усещането не беше толкова клаустрофобично. Малък отвор в тавана пропускаше достатъчно естествена светлина, за да придава на помещението мъждиво сияние. Ефектът ми напомни за морската пещера, в която за първи път бяхме срещнали Ейбрахам Рейвънуд в нощта на Седемнайсетата луна на Лена. В средата имаше езеро с размера на плувен басейн. Млечнобялата вода в него бълбукаше и се пенеше, сякаш под повърхността имаше огън, който я подгряваше. Такъв беше и цветът на невиждащите очи на Сарафина, преди тя да умре…

Потръпнах. Сега не можех да мисля за нея. Трябваше да се съсредоточа върху това как да оцелея при срещата с Ангелус. Как да го победя. Поех си дълбоко дъх и се опитах да помисля за положението си. С какво си имах работа?

Загледах се в бълбукащата бяла течност. В средата на езерото, над водата, се издигаше малка суша като островче. А в средата на острова имаше пиедестал.

На пиедестала бе поставена книга, заобиколена от трептящи със странни зелени и златисти пламъци свещи.

Книгата.

Не беше необходимо някой да ми казва коя беше или какво правеше тук. Нито защо една цяла библиотека бе посветена на нея и бе обградена от ров с вода.

Знаех отлично защо тя беше тук и защо аз бях тук.

Това беше единствената част от цялото това пътуване, която разбирах напълно.

Единственото нещо, което ми беше съвършено ясно от мига, в който Обадайя ми каза истината за станалото с мен. Това бяха „Хрониките на чародейците“ и аз бях тук да унищожа моята страница. Онази, която ме бе убила. И трябваше да го направя, преди Ангелус да ме спре.

Все пак бях научил какво е да си Водач, как да намеря пътя си — и това ме бе довело до тук. Нямаше начин да си тръгна, нямаше други пътища за откриване.

Бях стигнал до края.

Всичко, което исках, бе да се прибера у дома.

Но първо трябваше да стигна до острова, до пиедестала и до „Хрониките на чародейците“. Трябваше да направя това, за което бях дошъл.

Вик от другия край на странната зала ме стресна.

— Смъртно момче. Ако си тръгнеш сега, ще ти оставя душата ти. Какво ще кажеш за това предизвикателство? — Ангелус се появи на отсрещния бряг на езерото. Запитах се как ли бе стигнал до там и ми се прииска да има поне толкова много начини да изляза от тази стая, колкото и за влизането в нея.

Да има поне толкова пътища, водещи към дома. Повече от един.

— Душата ми? Не, няма да го направиш.

Застанал на ръба на езерото, ритнах камъче в бълбукащата вода и се загледах как потъва. Не бях глупак. Никога нямаше да ме пусне да си тръгна. Щях да свърша като Ксавие или Сарафина. Черни криле или бели очи — нямаше да има разлика. В крайна сметка всички бяхме оковани от неговите вериги, независимо дали ги виждахме или не.

Ангелус се усмихна.

— Не? Предполагам, че е така… — Той махна с ръка и поне дузина камъни се издигнаха във въздуха около него, пламнаха един след друг от само себе си, лумвайки с изненадваща точност. Закрих лицето си с ръце, когато един камък прелетя край мен.

— Много зряло. Какво ще направиш сега? Ще ме завържеш и ще ме забучиш като плашило на старото ти гробище? Ослепен и окован като животно?

— Не се ласкай. Не се нуждая от смъртен домашен любимец. — Той изви пръста си и водата започна да се завихря във водовъртеж. — Ще те унищожа. Така ще е по-лесно за всички ни. Въпреки че не е чак толкова голямо предизвикателство.

— Защо измъчваше Сарафина? Тя не беше смъртна. Защо си го направил? — извиках аз.

Трябваше да знам. Имах чувството, че по някакъв начин съдбите ни бяха свързани заедно — моята, на Сарафина, на Ксавие и на всички други смъртни и чародейци, които Ангелус бе унищожил.

Какво му бяха сторили?

— Сарафина? Така ли се казваше? Почти бях забравил — разсмя се Ангелус. — Да не очакваш да се тормозя с всеки тъмен чародеец, който свършва тук?

Водата закипя мощно. Наведох се и докоснах повърхността й — беше леденостудена и някак лигава. Не исках да плувам в нея, но не знаех дали има друг начин да стигна до острова.

Погледнах към Ангелус. Нямах идея какво щеше да бъде предизвикателството, но мислех, че ще е по-добре той да продължи да говори, докато ми хрумнеше нещо полезно.

— Всеки тъмен чародеец ли ослепяваш и го принуждаваш да се бие до смърт за спасяването на душата си?

Сведох очи отново към водата. Там, където я бях докоснал, се бяха появили вълнички, после повърхността се прочисти и успокои.

Ангелус скръсти ръце на гърдите си и се усмихна.

Пъхнах отново ръка във водата и я задържах, докато прозрачното течение се разпростираше из езерцето, въпреки че ръката ми изтръпна. Сега вече виждах какво има под млечната повърхност. Трупове. Също като в реката.

Носеха се с обърнати нагоре лица, зелените им коси и сините им устни приличаха на маски върху разплутите им мъртви тела.

Също като мен, помислих си аз. Така изглеждам тук, в този момент.

Някъде — където все още имам тяло.

Чух, че Ангелус се разсмя. Но едва го чувах, едва успявах да мисля. Повръщаше ми се.

Отдръпнах се от водата. Знаех, че се опитва да ме изплаши и реших да не поглеждам отново към гладката водна повърхност.

Мисли за Лена. Вземи тази страница и се прибери у дома.

Ангелус ме наблюдаваше и се разсмя още по-силно. Провикна се към мен, сякаш бях малко дете.

— Не се бой. Последната ти смърт не е задължително да е такава. Сарафина се провали в поверената й задача.

— Значи все пак знаеш името й — иронично казах аз.

Той ме погледна.

— Знам, че ме провали.

— Теб и Ейбрахам?

Ангелус се намръщи.

— Поздравления. Виждам, че си си пъхал носа в дела, които не са твоя работа. Което означава, че не си по-умен от първия Итън Уейт, който посети Отвъдното съдилище. И нямаш по-голям шанс да видиш любимата си от чародейците Дюшан, отколкото имаше и той.

Вцепених се. Разбира се. Итън Картър Уейт е бил тук. Женевиев ми бе казала. Не исках да питам, но се налагаше.

— Какво му стори?

— А ти как мислиш? — Садистична усмивка се появи на лицето на Ангелус. — Той се опита да вземе нещо, което не беше негово.

— Страницата му?

С всеки мой въпрос Пазителят изглеждаше по-доволен. Личеше, че се наслаждава на ставащото.

— Не. На Женевиев — момичето Дюшан, което обичаше. Искаше да вдигне проклятието, което лежи върху нея и всички деца от рода им, които щяха да дойдат след нея. Вместо това загуби жалката си душа.

Ангелус погледна към бълбукащата вода. Кимна и едно тяло се издигна на повърхността. Празни очи, които ужасно много приличаха на моите, се впериха в мен.

— Изглежда ли ти познат, смъртно момче?

Познавах това лице. Щях да го позная навсякъде. Беше моето. Всъщност неговото.

Итън Картър Уейт все още носеше войнишката униформа, в която бе умрял.

Сърцето ми спря да бие. Женевиев никога нямаше да го види отново, нито в този, нито в някой друг свят. Той бе умрял два пъти, също като мен. Но никога нямаше да се върне у дома. Беше се опитал да спаси момичето, което обича, и Сарафина, и Ридли, и Лена, и всички други чародейци от рода Дюшан. И се бе провалил.

Това нямаше как да ме накара да се почувствам добре. Не и на мястото, където се намирах. Особено след като и аз бях оставил зад себе си едно чародейско момиче, също като моя предшественик.

— Ти също ще се провалиш — отекнаха думите на Ангелус из пещерата.

Което означаваше, че той ми четеше мислите. Но това изобщо не ме изненада след всичко станало тук. Знаех какво трябваше да направя.

Изпразних ума си, доколкото можех, като си представих старото бейзболно игрище, на което някога играехме с Линк. Спомних си как Линк хвърляше топката в деветия ининг, докато аз стоях на плочата на батсмана. Опитах се да си представя батъра. Кой беше? Ърл Пети, дъвчещ дъвка, след като треньорът му забрани да дъвче тютюн?

Мъчех се да задържа мислите си върху играта, докато очите ми правеха нещо съвсем различно.

Хайде, Ърл. Разбий ги.

Погледнах към пиедестала, после към плуващите в краката ми тела. Още трупове се издигаха на повърхността, блъскайки се един в друг като сардини в консерва. Скоро щяха да бъдат толкова близо, че изобщо нямаше да виждам водата.

Ако изчаках, може би бих могъл да стъпя по тях и така да мина до…

Спри! Мисли за играта!

Но беше прекалено късно.

— Не бих опитал. — Ангелус ме наблюдаваше от другия край на езерото. — Никой смъртен не може да оцелее в тази вода. Трябва ти мост, за да прекосиш, а както можеш да видиш, той е преместен. Мерки за сигурност.

Той повдигна ръка, извивайки въздуха в течение, което се понесе мощно по водата. Трябваше да се стегна с всичка сила, за да се задържа на крака.

— Не ще успееш да вземеш страницата си. Ще загинеш със същата позорна смърт като своя предшественик. Смъртта, която заслужават всички смъртни.

— Защо аз, защо той? Защо който и да е от нас? Какво сме ти сторили, Ангелус? — провикнах се към него, издигайки глас над вятъра.

— Вие сте по-низши, родени сте без даровете на свръхестествените създания. И въпреки това сте ни принудили да се крием, докато изпълвате градовете и училищата си с деца, които ще израснат и няма да направят нищо стойностно с живота си, само ще заемат пространство. Превърнахте света ни в наш затвор — изсъска той и изви отново ръце, а въздухът край него се издигна в плътно торнадо. — Това е абсурдно. Все едно да строиш град за гризачи.

Изчаках, опитвайки се да си представя онази тъпа бейзболна игра — Ърл се привежда, бухалката се издига — докато думите се оформиха в главата ми и аз ги изрекох.

— Но ти си роден смъртен. Това какъв те прави?

Очите му се разшириха, лицето му бе маска на чистия гняв.

— Какво каза?

— Чу ме.

Насочих мислите си към видението, което бях видял, помъчих се да си спомня лицата, думите. Ксавие, когато е бил все още само чародеец. Ангелус, когато още е бил само човек.

Вятърът се усили и аз се препънах напред, кракът ми се плъзна в езерото, пълно с тела. Положих усилия да се задържа на крака и да не се подхлъзна вътре.

Лицето на Ангелус бе още по-бледо от преди.

— Ти не знаеш нищо? Виж какво пожертва — и защо? За да спасиш един град, пълен с жалки смъртни?

Затворих очи и оставих думите ми да стигнат до него.

Знам, че си роден смъртен. Всички тези опити не могат да го променят. Знам тайната ти.

Очите му направо щяха да изскоча от орбитите си, омразата струеше от него с пълна сила.

— Не съм смъртен! Никога не съм бил и никога няма да бъда!

Знам тайната ти.

Вятърът полудя, камъните се издигнаха във въздуха — този път още по-яростно. Опитах се да защитя лицето и главата си, докато те ме обстрелваха и се удряха в стената зад мен. Струйка кръв потече по бузата ми.

— Ще те разкъсам на парчета, Водачо!

Надвиках грохота.

— Може и да имаш сили, Ангелус, но дълбоко в себе си си същият като мен.

Не можеш да владееш тъмните сили като Сарафина или Ейбрахам, нито да пътуваш в пространството като инкубус. Ти също не можеш да прекосиш тази вода — не повече, отколкото аз бих могъл.

— Не съм смъртен! — извика той.

Не можеш да прекосиш езерото.

— Лъжеш!

Докажи го.

Имаше една секунда, една ужасна секунда, в която Ангелус и аз се взирахме един в друг от двата края на езерото.

После, без да каже нито дума, Ангелус се издигна във въздуха и се понесе над труповете във водата — сякаш не можеше да се сдържи нито миг повече, толкова отчаяно искаше да ми покаже, че е по-добър от мен.

По-добър от смъртен.

По-добър от всеки друг, опитал някога да ходи по вода.

Бях прав.

Гниещите тела бяха толкова наблъскани едно до друго, че той можеше да стъпва по тях. Докато те не започнаха да се движат и към него се протегнаха ръце, стотици подпухнали ръце, надигащи се от водата. Това не беше като реката, която бях прекосил на идване.

Това езеро беше живо.

Една от ръцете се впи във врата му и го повлече надолу.

— Не!

Потръпнах при звука на отекващия в стените му глас. Телата разкъсваха отчаяно робата му, дърпайки го към бездната от пустота и нещастие. Същите души, които той бе изтезавал, сега го давеха.

Погледите ни се срещнаха.

— Помогни ми!

Защо да го правя?

Всъщност нямаше какво да направя, дори да го исках. Знаех, че труповете щяха да повлекат надолу и мен. Аз бях смъртен, също като Ангелус — поне част от него.

Никой не може да ходи по вода, не и там, откъдето аз идвам. Никой освен онзи тип от картината в рамка в Неделното училище.

Много жалко, че Ангелус не беше от Гатлин; щеше да го знае.

Ръцете му махаха отчаяно над повърхността на водата, докато накрая там не остана нищо освен предишното море от тела. Вонята на смърт бе навсякъде. Беше задушаваща и покрих устата си, но отличителната миризма на гнило и разложение бе прекалено силна.

Знаех какво бях направил. Не бях невинен — нито за смъртта на Сарафина, нито при тази смърт. Той бе прочел мислите ми и аз го бях тласнал към това, въпреки че в крайна сметка омразата и гордостта му го бяха вкарали в езерото.

Беше прекалено късно.

Загнила ръка около врата му и след секунди той бе изчезнал под морето от тела. Не бих пожелал такава смърт на никого.

Дори и на Ангелус.

Или пък само на него.

След секунди езерото отново стана млечнобяло, но аз знаех какво кипеше под повърхността му.

Свих рамене.

— Не беше кой знай колко голямо изпитание.

Трябваше да намеря моста или нещо друго, което да използвам, за да стигна до острова. Нацепените дъски не бяха скрити добре. Намерих ги в една ниша само на няколко метра от мястото, където допреди минути бе стоял Ангелус. Дървото бе сухо и напукано, което не беше много успокоително, като се имаше предвид на какво бях станал свидетел.

Но книгата бе толкова близо.

Когато наместих дъските над повърхността на водата, почти усетих Лена в прегръдките си, чух как Ама ми се кара за нещо. Не можех да разсъждавам ясно. Знаех само, че трябва да прекося тази вода, за да се върна при тях.

Моля те. Позволи ми да премина. Искам просто да се прибера у дома.

Поех си дъх.

И пристъпих напред.

Крачка. После още една.

Вече бях на метър и половина от брега, може би два. На половината разстояние. Нямаше връщане назад.

Мостчето бе изненадващо леко, въпреки че пукаше и се поклащаше при всяка моя стъпка. Но досега ме издържаше. Поех си пак дъх.

Още два метра.

Метър и половина…

Чух шум, сякаш зад мен се разби вълна. Водата започна да се вълнува. Усетих изгаряща болка в крака си, докато мостчето подаваше под мен. Старите дъски се счупиха като клечка за зъби. Преди да успея да изпищя, изгубих равновесие и паднах в смъртоносната вода. Само че всъщност нямаше вода — или ако имаше, аз не бях попаднал в нея.

Бях в ръцете на издигащите се мъртъвци.

И по-лошо.

Озовах се лице в лице с другия Итън Уейт. Беше по-скоро скелет, отколкото човек, но все пак го разпознах. Опитах се да го изблъскам, но той сграбчи врата ми с костеливата си ръка. От устата му излизаше вода, нямаше зъби. Имал съм много кошмари, по-малко страховити от тази гледка.

Извих глава, за да избегна лигавата слуз от трупа да полепне по лицето ми.

— Може ли един смъртен да направи заклинание Ambulans mortuus? Ходещият мъртвец, да уточня за невежите. Да събуди мъртвите? Изпод водата? — Ангелус си проби път през скупчените тела, които ме заобикаляха и дърпаха ръцете и краката ми в различни посоки толкова силно, че имах чувството, че ще ме разкъсат всеки момент.

Той стигна до сушата и се изправи победоносно пред пиедестала с книгата. Изглеждаше по-луд от всякога, по-луд, отколкото си мислех, че е възможно да бъде някой Пазител.

— Предизвикателството приключи. Душата ти е моя.

Не отговорих. Не можех да кажа нищо, само се взирах в празните очи на Итън Уейт.

— Сега… Доведете го при мен.

При заповедта на Ангелус телата се надигнаха от вонящата вода и ме изтеглиха на брега. Другият Итън ме метна в пръстта, сякаш бях лек като перушинка.

Когато се строполих на земята, малко черно камъче изпадна от джоба ми. Ангелус не забеляза. Беше прекалено зает да се взира в книгата, но аз го видях ясно.

„Речното око“.

Бях забравил да платя за пресичането.

Разбира се. Не можеш да очакваш да прекосяваш водните пространства на отвъдния свят когато си пожелаеш, без да платиш цената. Вдигнах камъчето.

Итън Уейт, мъртвецът, обърна главата си към мен. От погледа, който ми хвърли — ако можеше да се нарече „поглед“, при условие че нямаше очи — по гръбнака ми ме побиха тръпки. Стана ми жал. Но със сигурност не исках да бъда на негово място.

Поне едно обаче си дължахме, толкова много неща бяха станали помежду ни.

— Сбогом, Итън — казах аз.

С последни сили метнах камъчето във водата и го чух как удари повърхността й, предизвиквайки съвсем лек звук. Едва ли някой друг освен мен би го чул и забелязал.

И мъртвите.

Защото няколко секунди след като камъчето потъна във водата, те изчезнаха — толкова бързо, колкото време бе нужно на „речното око“ да стигне до дъното на езерото с тела.

Строполих се отново на малката ивица земя, напълно изтощен. За секунда бях прекалено уплашен, за да помръдна.

И тогава видях Ангелус да стои там, залепен до книгата, четящ от нея на светлината на трептящите зелени и златни пламъци. Знаех какво трябва да направя. Не ми беше нужно още време.

Изправих се на крака.

Ето я. Беше на пиедестала, отворена, точно пред мен.

И пред Ангелус.

„ХРОНИКИТЕ НА ЧАРОДЕЙЦИТЕ“.

Посегнах към книгата и тя опари пръстите ми.

— Недей — изръмжа Ангелус и ме сграбчи за китката. Очите му искряха, сякаш книгата имаше някаква специална власт върху него. Дори не откъсна поглед от страницата. Не бях сигурен, че можеше.

Защото това бе неговата страница.

От мястото, където стоях, почти можех да я прочета и аз. Хиляди написани отново думи, застъпващи се една върху друга. Виждах перото, мастилото, капещо от върха му по страницата и по извитите му пръсти.

Значи ето така го бе направил, ето така бе принудил свръхестествения свят да се подчини на волята му. Той контролираше историята. Не само своята, но и на всички нас.

Ангелус бе променил всичко.

Един човек може да направи това.

И един друг човек може да го промени отново.

— Ангелус?

Той не отговори. Взираше се в книгата и приличаше дори повече на зомби от труповете във водата.

Затова не погледнах и аз. Затворих очи и дръпнах страницата от книгата с цялата си сила и възможно най-рязко.

— Какво правиш?! — изкрещя като полудял Ангелус, но аз не отворих очи. — Какво направи?

Ръцете ми пареха болезнено, страницата искаше да отлети, но аз не я пусках. Стисках я здраво. Нищо нямаше да ме спре.

Тя започна да се къса в ръката ми. Раздиращият звук ми напомни за начина, по който се придвижваха инкубусите, и за миг почти очаквах Джон Брийд или Линк да се появят до мен. Отворих очи.

Нямах този късмет. Ангелус се протягаше към страницата, блъсна ме назад и същевременно дръпна ръката ми в другата посока.

Сграбчих една от стоящите на пиедестала капещи свещи и я поднесох към страницата. Долният й край пламна и започна да пуши и да гори, а Ангелус изпищя от ярост.

— Престани! Не знаеш какво правиш! Можеш да унищожиш всичко — спусна се той към мен и започна да ме блъска и удря, без да спира дори за миг. Почти разкъса блузата ми, ноктите му се забиваха в кожата ми отново и отново, но аз не пуснах изцапаната с мастило страница.

Не я пуснах, когато почувствах как пламъците проправят пътя си по хартията и стигат до пръстите ми. Не я пуснах, когато тя се напука и се превърна в пепел. Не я пуснах, докато самият Ангелус не се строполи на пода и започна да се разпада, сякаш бе направен от стар пергамент, изложен внезапно на разрушителната сила на въздуха.

Най-накрая, когато вятърът издуха и последната следа от Пазителя и от страницата му, издишах шумно и осъзнах, че стоя там и се взирам в изгорелите си, почернели длани.

— Мой ред е.

С наведена глава започнах да прелиствам деликатните пергаментови страници на хрониките. В горната им част виждах дати и имена, изписани с различни почерци. Запитах се кой ли бе писал Ксавие, дали Обадайя бе променил страниците и на други хора освен моята? Надявах се, че не той е променил съдбата на другия Итън Картър Уейт.

Замислих се за моя роднина и потръпнах, опитвайки се да се овладея.

Това можех да съм аз.

На средата на книгата открих нашите страници.

Тези на Итън Картър Уейт бяха точно преди моите, две страници, изписани очевидно от различни ръце. Зачетох се набързо, докато стигнах до частта с историята, която вече знаех. Прочетох за нощта, в която бе умрял и Женевиев бе използвала „Книгата на луните“, за да го върне обратно. Нощта, в която бе започнало всичко.

Взирах се в мястото, където страницата бе пришита към подвързията. Изпитах желание да я откъсна, но знаех, че няма да променя нищо. За другия Итън беше прекалено късно.

Но аз все още имах шанс да променя съдбата си.

Обърнах листа и се озовах пред страницата, изписана с почерка на Обадайя.

Итън Лоусън Уейт.

Не я прочетох, не можех да рискувам. Вече усещах силата на книгата, достатъчно могъща, за да ме обвърже завинаги към страницата ми.

Извърнах очи встрани. Знаех какво се случва в тази версия.

Сега трябваше да я променя.

Дръпнах страницата и краищата й започнаха да се отделят от подвързията, предизвиквайки електрически удар, по-силен и по-ярък от светкавица.

Чух звук като от гръмотевица в небето над мен, но продължих да късам.

Този път държах свещите възможно най-далече от пергамента.

Дърпах, докато думите започнаха да избледняват, да изчезват, сякаш бяха написани с невидимо мастило.

Погледнах отново надолу към страницата и тя бе празна. Пуснах я във водата край мен и я наблюдавах как потъва в млечните дълбини и изчезва в безкрайната сянка на бездната.

Страницата ми я нямаше.

И в същия мих разбрах, че и аз изчезвам.

Втренчих се в кецовете си, докато изчезваха сантиметър по сантиметър.

Изчезнах целият.

И това вече нямаше значение…

защото

нямаше

нищо

между

мен

сега

и

тогава нямаше ме мен…

Трийсет и пета глава Пукнатина във вселената

Върховете на кецовете ми висяха над белия метален ръб, а градът спеше на стотина метра под мен. Малките къщи и малките коли приличаха на играчки и си ги представих как блестят под елхата заедно с останалите фигурки от коледния град на майка ми.

Познавах тази гледка.

Човек не забравя последното нещо, което е видял, преди да умре. Повярвайте ми.

Стоях на върха на водната кула на Съмървил, напуканите ивици в бялата боя се подаваха под краката ми. Очертанията на нарисувано с маркер черно сърце привлякоха погледа ми.

Възможно ли беше? Наистина ли си бях у дома?

Не бях сигурен, докато не я видях.

Върховете на черните й ортопедични обувки бяха на същата линия като кецовете ми. Ама бе облечена в черната си рокля за неделното посещение на църквата, с малките теменужки по нея, и с черната си шапка с широка периферия. Белите й ръкавици стискаха дръжките на дамската й чантичка.

Очите ни се срещнаха за частица от секундата и тя се усмихна — облекчение се изписа на лицето й по начин, който бе невъзможно да се опише. Тя беше умиротворена, блага — думи, каквито обикновено не бих използвал, за да опиша Ама.

И тогава осъзнах, че нещо не е наред. От онова „не наред“, което не можеш да спреш или промениш.

Посегнах към нея в мига, в който тя пристъпи през ръба в синьо-черното небе.

— Ама! — извиках аз и разперих ръцете си така, както преди се опитвах да хвана Лена в сънищата си, когато тя падаше. Но не успях да хвана Ама.

И тя не падна.

Небето се разтвори, сякаш вселената се разкъса или някой най-накрая бе пробил онази дупка в нея, за която Ама все говореше.

Тя обърна лицето си към мен, по бузите й се стичаха сълзи, въпреки че ми се усмихваше.

Небето я поддържаше изправена, сякаш смяташе, че Ама си струваше да стои на него. После от средата на процепа и от трептящите звезди се протегна една ръка. Познавах тази ръка — тя ми бе предложила гарвана си, за да премина от единия свят в другия.

Сега чичо Абнър предлагаше ръката си на Ама. Лицето му изплува в мрака заедно с това на Сула, Айви и Дилайла. Другото семейство на Ама. Туайла ми се усмихна и разклати дългите си, преплетени с талисмани плитки. Чародейското семейство на Ама я очакваше.

Но ми беше все едно.

Не исках да я загубя.

— Ама! Не ме оставяй! — извиках аз.

Устните й не помръднаха, но чух гласа й така ясно, сякаш все още стоеше до мен.

Никога няма да те оставя, Итън Уейт. Винаги ще те наблюдавам. Накарай ме да се гордея с теб.

Уплаших се сърцето ми да не изхвръкне от гърдите и да не се разбие на толкова малки парченца, че никога да не успея да ги намеря. Паднах на колене и погледнах към небето, крещейки по-силно, отколкото мислех, че е възможно човек да извика.

— Защо?

Ама бе тази, която ми отговори. Вече бе по-надалече и пристъпваше в пукнатината, която небето бе отворило за нея.

Една жена струва толкова, колкото струва думата й.

Още една от гатанките на Ама.

Последната.

Докосна устните си с пръсти и ги протегна към мен, докато вселената я поглъщаше. Думите й отекнаха в небето, докато ги изричаше на глас.

А всички казваха, че не мога да променя картите…

Картите.

Говореше за онова гледане, което бе предсказало смъртта ми преди месеци. Когато се бе договорила с бокора за размяната. Когато се бе заклела, че ще направи всичко, за да промени подредбата на картите.

И наистина го бе сторила.

Не се беше подчинила на вселената, на съдбата и на всичко, в което вярваше.

Заради мен.

Ама бе разменила живота си за моя, бе защитила Общия ред, предлагайки един живот в замяна на друг. Такава бе сделката, която бе сключила с бокора. Сега вече го разбирах.

Гледах как небето се събира отново, къс по къс. Но не изглеждаше същото. Все още виждах невидимите шевове на местата, където се бе раздрало само, за да я приеме. И винаги щях да знам, че са там, дори никой друг да не можеше да ги види.

Като разкъсаните ръбове по сърцето ми.

Трийсет и шеста глава Възнесение

Докато седях на студената метална повърхност в мрака, част от мен се чудеше дали не си бях въобразил всичко. Знаех, че не съм. Все още можех да видя шевовете в небето, независимо колко тъмно беше.

Но не помръдвах.

Ако си тръгнех, щеше да стане истинско.

Ако си тръгнех, тя щеше да си е отишла завинаги.

Не знам колко време седях там, опитвайки се да открия смисъл в това, но слънцето изгря, а аз продължавах да седя на същото място. Колкото и да се мъчех, в главата ми бе мъгла.

Все се връщах към онази стара история от Библията — като лоша песен, която постоянно пускат по радиото. Вероятно я разбирах погрешно, но си я спомнях по следния начин: имало град, пълен с толкова благочестиви хора, че те били взети от земята и били пренесени направо в рая8.

Просто така. Дори не умрели преди това.

Пропуснали частта с умирането, както на монополи пропускаш квадратчета и отиваш право в затвора, ако изтеглиш погрешната карта.

Възнесение — така наричаха това, което им се беше случило. Помня го, защото Линк бе в класа ми в Неделното училище и той постоянно го наричаше по друг начин — преселение, транспортиране, телепортиране и как ли не още. Предполагаше се да следваме стъпките им, да се държим като тези хора, които бяха имали късмета да се озоват право в Божия скут. Сякаш това бе някакво място, или нещо подобно.

Помня как се прибрах вкъщи и попитах майка ми за това, защото ми се бе сторило особено зловещо. Не помня какво ми отговори тя, но още тогава реших, че целта ми няма да бъде да съм добър. Трябваше да съм просто достатъчно добър.

Не исках да рискувам да бъда възнесен или дори телепортиран. Не исках да живея в Божия скут. Тогава бях по-развълнуван да попадна в Малката бейзболна лига.

Но явно точно това бе станало с Ама. Тя беше прибрана, пренесена, телепортирана — всичко това. Дали вселената, Господ или неговият скут, или пък Великите очакваха да съм щастлив от станалото? Бях преминал през ада, за да се върна в обикновения свят на Гатлин — обратно при Ама, при Лена, Линк и Мариан.

Колко време щяхме да бъдем заедно? Как се очакваше да бъда доволен и да го приема?

В един миг беше тук, в следващия всичко бе свършило. Сега небето си беше отново небе, равно и синьо, и спокойно, сякаш наистина бе просто боядисана мазилка като тавана в стаята ми. Въпреки че някой, когото обичах, бе в капан някъде зад него.

Така се чувствах в момента. Хванат в капан от погрешната страна на небето, сам на върха на водната кула на Съмървил, гледащ отгоре към света, който бях познавал през целия си живот, свят с прашни пътища и павирани улици, с бензиностанции и магазини, и молове. И всичко бе същото, и нищо не беше същото.

Аз не бях същият.

Предполагам, че така стоят нещата с пътуването на героя. Може да не го започнеш като герой и може дори да не се завърнеш като такъв. Но се променяш, което означава, че всичко се променя. Пътуването те променя, независимо дали го осъзнаваш и дали го желаеш или не. Аз се бях променил.

Бях се завърнал от смъртта, Ама си бе отишла и сега бе една от Великите.

Каква по-голяма промяна от това.

Чух тропот по стълбата под мен и знаех кой е още преди да усетя как тя се обви около сърцето ми. Топлината избухна край мен, над цялата водна кула и Съмървил, небето бе изпъстрено с ивици в златно и червено, сякаш изгревът се връщаше назад, осветявайки го отново. Само един човек можеше да повлияе така на небето или на сърцето ми.

Итън, ти ли си?

Усмихнах се, докато очите ми се замъгляваха от сълзите.

Аз съм, Лена. Тук съм. Всичко ще бъде наред.

Протегнах ръката си надолу и я обвих около нейната, издърпвайки я на платформата на върха на водната кула. Тя се притисна в прегръдките ми и избухна в плач, въпреки че се опитваше да сподави хлипането си в гърдите ми. Не знаех кой от нас плачеше по-силно. Не съм сигурен дали се сетихме да се целунем. Това, което имахме, бе много по-голямо от целувка.

Когато бяхме заедно, тя преобръщаше напълно света ми и нямаше значение дали бяхме мъртви, или живи. Не можехме никога да бъдем разделени. Има неща по-могъщи от светове или вселени. Тя беше моят свят, аз бях нейният.

И двамата знаехме какво има между нас.

Стихотворенията грешат. Беше гръм, беше наистина гигантски гръм и тътен, а не шепот.

И понякога позлатата остава.

Всеки, който е бил някога влюбен, ще ви го каже.

Трийсет и седма глава Това, което думите никога не казват

Спрях да чета. Седях на масата в кухнята, където нейната любима Едноока заплаха я очакваше тъжно в буркана на плота. Струваше ми се невъзможно, че четях некролога на Ама. Не и когато все още надушвах мириса на любимите й червени лютиви бонбони и на графита от молива й.

— Продължавай. — Леля Грейс се бе привела над рамото ми, опитвайки се да разчете шрифта, който бе прекалено дребен за нейния диоптър.

Леля Мърси седеше в инвалидната си количка от другата страна на масата, до баща ми.

— По-добре да кажат нещо хубаво за пая й. Или, кълна се в добрия Бог, шъ отида в „Звездите“ и шъ им дам да се разберат.

Леля Мърси все още смяташе, че градският ни вестник се казва така — кръстен на стария флаг на Конфедерацията.

— „Звезди и ивици“ — поправи я внимателно баща ми. — И съм сигурен, че ще се постараят да напишат само хубави неща за всички таланти на Ама.

— Хъм… — изсумтя леля Грейс. — Хората тук не знаят нищо за таланта. Години наред църковният хор не каза една добра дума за пеенето на Прудънс Джейн.

Леля Мърси скръсти ръце на гърдите си.

— А тя имаше глас на ангел, верно си е.

Изненадах се, че леля Мърси може да чуе изобщо нещо без слуховия си апарат. Двете ми лели продължаваха да обсъждат некролога, когато Лена влезе в главата ми с Келтската нишка, за да си поговори с мен.

Итън, добре ли си?

Добре съм, Лена?

Не звучиш добре.

Справям се.

Дръж се. Идвам.

Лицето на Ама се взираше в мен, отпечатано на страницата на вестника в черно и бяло. Беше с най-хубавата си неделна рокля, онази с бялата якичка. Запитах се дали някой й бе направил тази снимка на погребението на майка ми или на това на леля Пру. Или пък на Макон.

На толкова много погребения бяхме ходили.

Оставих вестника на издрасканата дървена маса. Мразех некролози. Пишеше ги някой от вестника, човек, който не беше познавал Ама. Бяха разбрали всичко погрешно. Имах още една причина да мразя „Звезди и ивици“. Затворих очи, слушайки как Сестрите фучат за всяка дума от некролога на Ама и за това как Телма не може да направи кашата както трябва. Знаех, че това бе техният начин да изкажат уважението си към жената, която бе отгледала баща ми и мен. Жената, която им правеше кана след кана със студен чай и се грижеше да не излизат за църква с повдигнати над чорапогащниците си поли. След известно време спрях да ги слушам. Чувах само тихия шум от оплакването на самата къща, която също жалеше за Ама.

Дъските на пода пукаха, но този път знаех, че Ама не е в стаята си. Никоя тенджера или тиган не тракаше, никакви ножове не нападаха дъската за рязане, не усещах мириса на топла храна, носещ се от фурната. Нямаше и да има, освен ако с баща ми не се учехме да готвим. Нямаше нито една тенджера с храна, оставена на верандата от загрижени добронамерени домакини. Не и след тази смърт. Никой не би се осмелил да донесе жалкото си свинско печено в памет на Ама Тредо. А и ако го бяха донесли, ние нямаше да го ядем. Не че някой в тази къща вярваше, че тя ни бе напуснала наистина.

Поне така казваха.

— Тя шъ си дойде отново, Итън. Така се и появи, без да каже нит’ дума в деня, когат’ ти съ роди.

Беше вярно. Ама отгледала баща ми и се преместила в Уейдърс Крийк при семейството си. Но, както разказваше семейната история, в деня, в който родителите ми ме донесли от болницата, тя се появила на вратата с торбичката си с принадлежностите за плетене и се нанесла отново в къщата.

Сега обаче Ама си бе отишла и нямаше да се върне никога. Знаех го най-добре от всички. Погледнах към протърканите дъски, точно пред вратичката на фурната.

Липсва ми, Лена.

И на мен.

И двете ми липсват.

Знам.

Чух как Телма влезе в кухнята, захапала голям къс тютюн.

— Добре, момичета. Мисля, че емоциите бяха прекалено много за всички ни за една сутрин. Нека отидем в другата стая и видим какво можем да спечелим в „Познай цената“.

Тя ми смигна и забута количката на леля Мърси към коридора. Леля Грейс се затътри след тях, а Харлон Джеймс се влачеше в краката й.

— Надявам се, че са се отказали от онези ледени кутии, дет’ сами правят вода.

Баща ми се протегна за вестника и продължи да чете оттам, където бяхме спрели.

— „Заупокойната служба ще се проведе в църквата в Уейдърс Крийк.“

В главата ми изплува спомен — Ама и Макон, застанали един срещу друг в мъгливото мочурище в една дяволски странна нощ със сбъркана луна.

— О, по дяволите! Опитах се да поговоря с всички. Ама не искаше никаква служба — изпъшка баща ми. — Но никой не пожела да ме чуе. Сигурно сега фучи някъде и мърмори: „Не разбирам защо си губите времето да ме оплаквате. Кълна се в Спасителя, аз не бих си губила моето“.

Усмихнах се. Татко наклони глава наляво, както правеше Ама, когато се разбесняваше.

— „С.У.Е.Т.А. Пет букви, водоравно. Това е всичко, излишно суетене и безсмислица, Мичъл Уейт.“

Този път се разсмях, защото баща ми беше прав. Тя мразеше да бъде в центъра на вниманието, особено когато бе намесен обичайният погребален панаир на Гатлин.

Баща ми прочете следващия пасаж.

— „Госпожица Ама Тредо е родена в окръг Гатлин, Южна Каролина, шесто от седемте деца в семейство Тредо.“ Седем деца? Ама споменавала ли е някога своите братя и сестри? Помня само, че ни е говорила за Великите — зачуди се той. — „По някои сведения кариерата й като прочута пекарка в областта е от поне петдесет години, както и участието й в също толкова местни панаири.“ — Той поклати отново глава. — И нито дума за соса й „Каролина голд“? Мили боже, надявам се, че Ама не седи на някой облак отгоре и не чете това. Ще ни съсипе с мълнии.

Няма да го направи, помислих си аз. Ама не се интересува какво мислят те за нея. Не и хората от Гатлин. Седи си някъде на верандата с Великите и играе карти.

Баща ми продължи да чете.

— „Госпожица Ама остави скърбящи не само семейството си, но и кръг близки приятели.“ — Той сгъна вестника и го метна на масата. — Къде е частта, в която госпожица Ама остави след себе си две от най-скърбящите, гладни и тъжни момчета, живеещи в дома на Уейт? — потропа нервно той с пръсти по дървения плот между нас.

Отначало не знаех какво да кажа.

— Татко?

— Да?

— Ще се оправим, знаеш го, нали?

Беше вярно. Това бе правила Ама през цялото време, ако се замислиш. Беше ни подготвяла за времето, когато тя нямаше да е с нас. Баща ми със сигурност го знаеше, защото отпусна ръката си тежко на рамото ми.

— Да, млади господине. Знам го.

Не казах нищо друго.

Седяхме заедно в кухнята, загледани през прозореца навън.

— Всичко друго ще бъде ужасно неуважително. — Гласът му звучеше приглушено и знаех, че той плачеше. — Тя ни е възпитала много добре, Итън.

— Определено го направи.

Аз също се борех с напиращите сълзи. Предполагам, че и това щеше да бъде проява на неуважение, както би казал баща ми — да се разциврим, но и двамата го правехме. Така щеше да бъде отсега нататък.

Това беше реалността.

Болеше ме — направо ме убиваше — но беше истинско. Както бе истинска загубата на майка ми. Трябваше да го приема. Може би това бе начинът, по който вселената се разплиташе, поне тази част от нея.

Правилното нещо и лесното нещо никога не са едно и също.

Ама ме бе научила на това.

— Може би тя и Лила Джейн сега ще се грижат една за друга. Може би седят заедно и си говорят, докато похапват пържени домати и пият студен чай — разсмя се баща ми, въпреки че сълзите продължаваха да се стичат по лицето му.

Нямаше представа колко близо бе до истината, а и аз не му обясних повече.

— Череши — само това казах.

— Какво? — погледна ме той объркано.

— Мама обича череши. Направо от купата, помниш ли? — Обърнах се към него. — Но не мисля, че ще успеят да се вредят да кажат и дума от бърборенето на леля Пру.

Той кимна и ме докосна с ръка.

— На майка ти това никога не й е пречело. Тя просто винаги е искала да я оставят насаме с книгите й. Поне докато и ние не отидем при нея.

— Поне — казах аз, но не можех да вдигна очи към него. Сърцето ми блъскаше яростно в гърдите ми и не знаех какво изпитвам в този миг. Част от мен искаше да му каже, че бях видял мама. Че тя е добре.

Седяхме така, без да помръдваме и да говорим, докато усетих, че сърцето ми забива в един друг, познат ритъм.

Лена? Ти ли си?

Излез навън, Итън. Чакам те.

Чух музиката, преди да видя през прозореца Бричката да се появява на алеята. Надигнах се и кимнах към татко.

— Ще изляза да се видя за малко с Лена.

— Не се притеснявай, остани колкото време ти е нужно.

— Благодаря, татко.

Обърнах се, за да изляза, и хвърлих последен поглед към баща си, седящ сам до масата с вестника. Не можех да го направя. Не можех да го оставя просто така.

Посегнах към вестника.

Не знам защо го взех. Може би исках да я задържа с мен още малко, може би не исках баща ми да седи сам, измъчван от всички тези чувства, загледан в тъпия вестник с лошата кръстословица и още по-лош некролог.

И тогава получих просветление.

Дръпнах чекмеджето на Ама и извадих молив номер 2. Вдигнах го, за да го види баща ми. Той се ухили.

— Подострен до крайност. Но после се оказва, че може още повече.

— Това би искала тя, един последен път.

Татко се облегна назад в стола си, докато успя да достигне до чекмеджето, бръкна вътре и метна към мен „Ред Хотс“, любимите й лютиви бонбони.

— Един последен път.

Прегърнах го.

— Обичам те, татко.

После протегнах ръка и избърсах солта, струпана по перваза. Тя се посипа по кухненския под.

— Време е да пуснем духовете вътре.

Изминах едва половината стъпала на верандата, когато Лена се появи. Тя се хвърли в прегръдките ми, обвивайки тънките си крака около кръста ми. Вкопчи се в мен, а аз я стиснах здраво, сякаш никой от нас не искаше да пуска другия за нищо на света.

Имаше електричество, много електричество. Но когато устните й намериха моите, нямаше нищо друго, освен сладост и покой. Като прибиране у дома, когато домът означава истинско убежище, а не буря.

Всичко бе различно между нас, вече нищо не ни разделяше. Не знаех дали бе заради новия ред, или заради пътуването ми до края на отвъдния свят и обратно. Каквато и да бе причината, вече можех да държа ръката на Лена, без тя да прогаря дупка в дланта ми.

Докосването й бе топло, пръстите й бяха нежни, целувката й сега бе просто целувка. Целувка, която бе толкова необикновена и обикновена, колкото може да бъде една целувка. Не беше електрическа буря или огън, нищо не избухваше, нямаше дори лек токов удар. Лена ми принадлежеше по същия начин, както аз й принадлежах. И можехме да бъдем заедно.

Клаксонът на Бричката ни стресна и ние се откъснахме един от друг.

— О, я стига. — Линк подаде глава от прозореца. — Ще остарея, докато седя тук и ви чакам да се натискате.

Ухилих му се, но не можех да се отдръпна от Лена.

— Обичам те, Лена Дюшан. Винаги съм те обичал и така ще бъде до края на света. А и след това.

Думите бяха истина, като първия път, когато ги казах, в деня на Шестнайсетата й луна.

— И аз те обичам, Итън Уейт. Обичам те от първия ден, в който се срещнахме. Или още преди това — погледна ме Лена в очите и се усмихна.

— Много преди това — усмихнах й се в отговор, потъвайки в очите й.

— Но трябва да ти кажа нещо — каза тя и се долепи до мен. — Нещо, което вероятно трябва да знаеш за момичето, което обичаш.

Стомахът ми се преобърна.

— Какво?

— Името ми.

— Сериозно ли говориш?

Знаех, че чародейците научават истинското си име, след като бъдат призовани, но Лена не бе пожелала да ми го каже преди, независимо колко пъти я бях молил. Накрая се отказах и реших, че тя сама ще прецени кога да ми го каже. Явно подходящият момент бе сега.

— Все още ли искаш да го знаеш? — ухили се тя, защото вече бе наясно с отговора ми.

Кимнах.

— Джоузефин Дюшан. Джоузефин, дъщеря на Сарафина.

Последната дума бе едва прошепната, но аз я чух така гръмко, сякаш я бе изкрещяла от покрива на къща.

Стиснах ръката й.

Името й. Последното липсващо парченце от семейния й пъзел и единственото, което не можех да намеря на фамилното й родословно дърво.

Още не й бях казал за майка й. Част от мен искаше да вярва, че Сарафина се бе отказала от душата си, за да бъда отново с Лена — че саможертвата й бе нещо повече от отмъщение. Някой ден щях да й разкажа какво бе направила майка й за мен. Тя заслужаваше да знае, че Сарафина не бе изцяло и съвършено зла.

Клаксонът избипка отново.

— Хайде, влюбени гълъбчета. Трябва да вървим към „Дейри Кийн“. Всички ни чакат.

Сграбчих Лена за ръката и я повлякох към Бричката.

— По пътя се налага да спрем на едно място.

— Ще включва ли тъмни чародейци? Ще ми трябват ли ножиците?

— Отиваме само до библиотеката.

Линк отпусна чело на волана.

— Не съм си подновявал читателската карта, откакто бях на десет. Май имам по-голям шанс да оцелея при среща с тъмни чародейци.

Застанах пред вратата на колата и погледнах към Лена. Задната врата се отвори от само себе си и двамата се качихме там.

— О, човече! Сега какво, шофьор ли съм ви? Вие, чародейците и смъртните, изобщо не знаете как да проявявате уважение към човек. — Линк наду музиката, сякаш изобщо не искаше да чуе какво щях да му отговоря.

— Уважавам те и оценявам всичко, което си направил — пернах го шеговито по тила.

Той като че ли изобщо не го усети. Говорех на Линк, но гледах Лена. Не можех да спра да я гледам.

Беше по-красива, отколкото си я спомнях, по-красива и по-реална.

Увих кичур от косата й на пръстите си и тя отпусна лицето си до дланта ми. Бяхме заедно. Беше ми трудно да мисля, да гледам и дори да говоря за нещо друго. После се почувствах гузен, че се чувствам толкова добре, когато все още носех „Звезди и ивици“ в задния си джоб.

— Чакай. Чуй само… — Линк направи пауза. — Точно от това имах нужда, за да довърша новата си песен. „Захарно момиче. Болката е толкова сладка, че да те погледна аз…“

Лена отпусна глава на рамото ми.

— Споменах ли, че братовчедка ми се върна?

— Разбира се, че се е върнала — усмихнах се аз.

Линк ми намигна в огледалото за обратно виждане. Пернах го пак по тила, докато колата потегляше.

— Мисля, че някой ден ще станеш рок звезда — казах аз.

— Трябва да поработя отново по демото си, нали знаеш? Защото щом завърша, потеглям направо към Ню Йорк, към голямата сцена…

Линк дуднеше обичайните глупости, като в доброто старо време. Точно както трябваше да бъде. Това бе последното доказателство, от което се нуждаех.

Наистина си бях у дома.

Трийсет и осма глава Единайсет хоризонтално

— Вие, деца, вървете — каза Линк и пусна последния демозапис на „Холи Ролерс“. — Аз ще почакам тук. Нагледал съм се на достатъчно книги в училище.

С Лена слязохме от Бричката и застанахме пред Окръжната библиотека на Гатлин. Ремонтът бе доста напреднал. Цялата основна конструкция бе завършена отвън, а милите дами от ДАР вече бяха засадили фиданки близо до вратата.

Вътре имаше още доста работа. На едната стена бяха облегнати пластмасови плоскости, а до друга видях инструменти и голям уред за рязане на дърва. Но леля Мариан вече бе заела част от готовото пространство, което изобщо не ме изненадваше — по-скоро би имала половин библиотека, отколкото никаква.

— Лельо Мариан! — Гласът ми отекна по-силно от обикновено и след секунди тя се появи в края на пътеката, по чорапи, без обувки. В очите й изплуваха сълзи, когато се впусна към мен, за да ме прегърне.

— Още не мога да повярвам — стисна ме тя силно.

— Повярвай ми, знам.

Чух звука от подметки, тропащи по голия цимент на пода.

— Мистър Уейт, удоволствие е да те видя, синко.

По лицето на Макон се бе разляла широка усмивка. Тя се появяваше винаги когато ме видеше напоследък, и това бе започнало да ме плаши леко.

Прегърна Лена и пристъпи към мен. Протегнах ръка, за да се здрависаме, но той обви своята почти приятелски около раменете ми.

— И аз се радвам да ви видя, сър. И без това искахме да говорим с вас и леля Мариан.

Мариан повдигна изненадано вежди.

— Така ли?

Лена въртеше гердана си с талисмани, чакайки аз да обясня. Предполагам, че нямаше желание точно тя да изтърси на чичо си новината, че вече можем да се докосваме, без това да излага живота ми на опасност. Така че тази чест се падна на мен. Колкото и заинтригуван да изглеждаше Макон, бях убеден, че предишното положение — когато целуването на Лена ме застрашаваше с електрически удар — му бе допадало повече.

Мариан ме изслуша и се обърна към Макон.

— Забележително. Какво означава това според теб?

Той крачеше замислено пред рафтовете с книги.

— Не съм напълно сигурен.

— Каквото и да е, смяташ ли, че ще засегне другите чародейци и смъртни? — Лена се надяваше, че това е някаква промяна в Общия ред. Може би космически бонус, след всичко, което бяхме преживели.

— Съмнявам се, но определено трябва да се провери. — Макон погледна към Мариан.

Тя кимна.

— Разбира се.

Лена се опита да скрие разочарованието си, но чичо й я познаваше прекалено добре.

— Дори да не повлияе на други чародейци и смъртни, това се е отразило достатъчно върху вас двамата. Промяната все трябва да започне отнякъде, дори и в свръхестествения свят.

Чух скърцане и входната врата се тръшна.

— Доктор Ашкрофт?

Погледнах към Лена. Бих познал този глас навсякъде. Очевидно и Макон го бе разпознал, защото изчезна зад рафтовете, като ни придърпа с Лена със себе си.

— Здравей, Марта — обърна се Мариан към мисис Линкълн с най-приятелския си библиотекарски глас.

— Колата на Уесли ли видях отпред? Той тук ли е?

— Съжалявам, но не е.

Линк сигурно се бе смъкнал на пода на Бричката, криейки се от майка си.

— Мога ли да направя нещо друго за теб? — попита Мариан любезно.

— Това, което можем да направим — изсъска мисис Линкълн, — е да погледнеш тази дяволска книга с магии и да ми обясниш как позволяваш на децата ни да я вземат от обществената библиотека, за да я четат.

Не ми беше нужно да поглеждам, за да знам за коя книга говори, но все пак не се удържах и надникнах иззад купчините с книги. Майката на Линк размахваше копие на „Хари Потър и нечистокръвният принц“ във въздуха.

Ухилих се. Беше хубаво да знам, че някои неща в Гатлин никога няма да се променят.

Не извадих „Звезди и ивици“ по време на обяда. Казват, че когато някой любим човек умре, не можеш да ядеш. Но днес изядох чийзбургер с допълнително гарнитура, двойна порция пържени картофи, шоколадово малинов шейк и бананов сплит с горещ фъдж, карамел и сметана.

Имах чувството, че не съм ял от седмици. Предполагах, че в отвъдния свят наистина не бях слагал нищо в устата си и тялото ми го знаеше.

Докато с Лена ядяхме, Линк и Ридли се закачаха, като шегичките им изглеждаха за другите, които не ги познаваха добре, по-скоро като престрелка.

Ридли поклати глава.

— Сериозно? Бричката? Не приключихме ли с темата на път за насам?

— Не те слушах. Обикновено обръщам внимание на около десет процента от това, което говориш — погледна я Линк пред рамо. — Останалите деветдесет процента отделям на това да гледам към теб, докато говориш.

— Да, ясно, а аз съм сто процента заета да гледам в друга посока. — Ридли звучеше отегчено, но вече я познавах прекалено добре, за да се заблудя от тона й.

Линк само се ухили.

— А казват, че математиката не ти върши работа в реалния живот.

Ридли разви поредната си червена близалка и направи истинско шоу от това, както обикновено.

— Ако смяташ, че ще тръгна за Ню Йорк с тази раздрънкана каруца, явно си по-луд, отколкото съм мислила, глупчо.

Линк отърка лицето си в шията й и тя го перна закачливо.

— Хайде, маце. Последния път беше страхотно. И този път няма да се налага да спим в Бричката.

Лена погледна изненадано братовчедка си.

— Спала си в кола?

Рид тръсна розово-русите си кичури.

— Не можех да оставя малкия ми глупчо сам. Тогава още не беше хибрид.

Линк изтри мазните си ръце в тениската си на „Айрън Мейдън“.

— Знаеш, че ме обичаш, Рид. Признай го.

Ридли се престори, че се отдръпва от него с погнуса, но всъщност не се премести и на сантиметър.

— Аз съм Сирена, в случай че си забравил, да ти го напомня. Не обичам нищо.

Линк я целуна по врата.

— Освен мен.

— Има ли място за още двама при вас? — попита Джон, носейки към масата поднос с пържени картофи в едната си ръка, а с другата държеше ръката на Лив.

Лена се усмихна на Лив и се отмести по-навътре.

— Винаги.

Имаше време, когато не можех да накарам двете момичета да стоят в една и съща стая. Но това сякаш се бе случило в някакъв друг живот. Технически погледнато, за мен наистина бе така.

Лив се сгуши удобно до Джон. Беше облечена с тениската си с таблицата на химичните елементи и косата й бе сплетена на две плитки — нейната запазена марка.

— Надявам се, че не си си й помислил, че ще споделя с теб порцията си — каза тя, придърпвайки към себе си хартиената торба с пикантни чили картофки от подноса.

— Никога не бих застанал между теб и картофките ти, Оливия — усмихна се Джон и я целуна бързо.

— Умно момче.

Лив изглеждаше щастлива, не престорено за пред другите, а истински щастлива. И аз се радвах искрено и за двама им.

Шарлот Чейз се провикна иззад щанда. Изглежда след завършване на училище временната й лятна работа се бе превърнала в постоянна.

— Някой да иска орехов пай? Току-що излязъл от фурната? — протегна тя тъжно изглеждащите кутии с пай. Не приличаха на прясно излезли от ничия фурна.

— Не, благодаря — каза Лена.

Линк все още се взираше в пая.

— Обзалагам се, че не е достатъчно добър да се сравнява и с най-лошия орехов пай на Ама.

Тя липсваше и на него, личеше му. Ама все му се караше за едно или за друго, но го обичаше. И той го знаеше. Тя му прощаваше за неща, за които на мен никога не ми се разминаваше скандалът, което ми напомни за нещо.

— Линк, какво си правил в мазето ни, когато си бил на девет години?

Линк никога не ми беше казал с какво го държеше и изнудваше през годините Ама. Винаги бях искал да знам, но никога не успях да измъкна тайната от него. Сега се завъртя нервно на стола си.

— О, стига, човече. Някои неща са лични.

Ридли го изгледа подозрително.

— Тогава ли си изпил ракията и си оповръщал всичко?

Той поклати глава и сви рамене.

— Не, това бе нечие друго мазе. Наоколо има доста мазета, все пак.

Всички го гледахме втренчено. Този път нямаше да се откажем.

— Добре — изпуфтя той и прокара нервно ръка през щръкналата си коса. — Тя ме хвана… — Поколеба се. — Тя ме хвана облечен в…

— Облечен в…? — Дори не исках да си представям как щеше да свърши това изречение.

Линк потърка с длан лицето си, много притеснен.

— Беше ужасно, пич. Ако майка ми някога разбере, ще те убие, че си го изрекъл, а мен — че съм го направил.

— В какво си бил облечен? — попита Лена. — В рокля? С високи токчета?

Той поклати глава. Лицето му бе пламнало от срам.

— По-лошо.

Ридли го ощипа, крайно изнервена и нетърпелива.

— Изплюй го най-накрая. Какво, по дяволите, си носел?

Линк овеси гласа.

— Униформа на войник от Съюза. Открадната от гаража на Джими Уикс.

Избухнах в смях и след секунди Линк ме последва. Никой друг на масата не разбираше греха на южняшкото момче — с баща, който водеше кавалерията на Конфедерацията при възстановката на Битката при Хъни Хил, и с майка, която бе горд член на Сестрите на Конфедерацията — да се преоблече в униформа на войник от вражеската, северняшка армия през Гражданската война. Трябваше да си от Гатлин за това.

Беше едно от неписаните правила — като това, че не правиш пай за някой от рода Уейт, защото никога няма да бъде по-добър от този на Ама; или че не сядаш пред Съси Хъникът в църквата, защото тя говори през цялото време с пастора; и не избираш какъв цвят да боядисаш къщата си, без да се посъветваш с мисис Линкълн — освен ако не си Лила Евърс Уейт.

Така стоят нещата в Гатлин.

Той бе нашето семейство, с всичко в него — и с доброто, и с лошото.

Мисис Ашър дори бе казала на мисис Сноу да каже на мисис Линкълн да каже на Линк да ми каже, че ще се радва някой път да й отида на гости. Казах на Линк да й благодари от мое име и наистина го мислех. Може би дори някой ден мисис Линкълн отново щеше да ми изпече от своите прочути шоколадови курабийки.

Ако го направеше, нямаше да оставя и трохичка в чинията.

Когато Линк ни докара, с Лена веднага се отправихме към „Грийнбриър“. Това беше нашето местенце и независимо колко ужасни неща бяха станали там, винаги щеше да си остане мястото, където бяхме намерили медальона, където за първи път бях видял Лена да мести облаци, макар все още да не осъзнавах, че го прави, и където учехме латински, опитвайки се да превеждаме от „Книгата на луните“.

Тайната градина на „Грийнбриър“ пазеше нашите тайни от самото начало. И в известен смисъл ние започвахме всичко отначало.

Лена ме погледна странно, когато най-накрая разгънах вестника, който мъкнех със себе си целия следобед.

— Какво е това? — затвори тя бележника си, онзи, в който пишеше постоянно, сякаш се боеше, че няма да й стигне времето да разкаже всичко.

— Кръстословица.

Легнахме по корем на тревата, сгушени един до друг на старото ни място — до дървото близо до лимоновата горичка, близо и до надгробния камък. Верен на името си, „Грийнбриър“ бе изумително зелен. Никога не бях виждал имението толкова окъпано в цветове. Не се забелязваше нито един скакалец или изсъхнала мъртва тревичка. Гатлин наистина се бе върнал към най-добрата си версия на своето аз.

Ние го направихме, Лена. Изобщо не сме знаели колко силни можем да бъдем.

Тя се облегна на мен.

Вече знаем.

Не знаех колко дълго ще продължи, но се заклех пред себе си, че никога вече няма да приемам за даденост това, което имаме. Нито за минута.

— Мислех си, че можем да я решим. Нали знаеш… заради Ама.

— Кръстословицата ли?

Кимнах и тя се разсмя.

— Знаеш ли, никога преди не бях поглеждала тези кръстословици по вестниците. Не и докато ти не си отиде и не започна да ги използваш, за да общуваш с мен.

— Умно от моя страна, нали? — сръгах я аз закачливо.

— По-добре от опитите ти да пишеш текстове на песни. Не че кръстословиците ти бяха върхът на гениалността — усмихна се тя, като прехапа долната си устна.

Не устоях и я целунах. И пак, и пак, докато тя не се отдръпна, смеейки се.

— Добре, добре… Бяха много по-добри — изпуфтя Лена с престорена досада и допря челото си до моето.

Усмихнах се.

— Признай го, Лена. Харесваше кръстословиците ми.

— Шегуваш ли се? Естествено, че ги харесвах. Ти идваше при мен, в мислите ми, всеки път, щом погледнех тези нелепи страници.

— Бях отчаян.

Отворихме вестника помежду ни и извадих молив, втори номер. Трябваше да предположа, че ще го видим.

Ама ни бе оставила съобщение — като онези, които аз оставях за Лена.

Четири букви, хоризонтално, заповед, хващане.

Д.Р.Ъ.Ж.

Две, водоравно, частица за възвратност.

С.Е.

Пет, водоравно, противоположно на лошото.

Д.О.Б.Р.Е.

Четири, хоризонтално, жертва на несправедливост от роман на Едит Уортън9.

И.Т.Ъ.Н.

Шест, хоризонтално, религиозен израз на радост.

А.Л.Е.Л.У.Я.

Смачках вестника и придърпах Лена към себе си.

Ама си беше у дома.

Ама беше с мен.

Плаках, докато слънцето залезе и ливадата край мен стана едновременно толкова мрачна и светла, колкото се чувствах аз самият.

Трийсет и девета глава Химн за Ама