Прелестно изкупление

Деветнайсета глава Проблемите на смъртните

Понякога Линк може да се държи като пълен идиот.

— Libro какво? „Книгата на луните“? Какво е това? — вдигна той страницата от „Звезди и ивици“, почесвайки се по главата. Човек би си помислил, че за първи път чува за тези неща.

— Три думи. Това е книга, Линк. Сигурна съм, че си чувал за нея.

Все пак бе книгата, съсипала нашия живот и живота на всички чародейци в семейството ми преди мен по време на шестнайсетия им рожден ден.

— Нямах предвид това. — Той изглеждаше засегнат.

Всъщност знаех какво имаше предвид Линк.

Но и аз не знаех защо Итън молеше за „Книгата на луните“. Затова просто продължих да се взирам във вестника, седнала по средата на кухнята.

Ама бе зад мен, но не казваше нито дума. Беше така от известно време — от… Итън. Мълчанието й бе толкова погрешно, колкото всичко друго. Странно бе да не я чуваме да трополи и да нарежда из кухнята. Още по-странно бе да седим около кухненската маса на Итън, опитвайки се да разберем какво послание ни бе оставил в днешната кръстословица във вестника. Чудех се дали може да ни види в момента, дали знае, че сме тук.

Почувствах как пръстите ми се извиват, търсещи химикалката, която не беше в джоба ми. Съпротивлявах се на поетичните си пристъпи. Беше ми нов навик. Толкова много ме болеше, когато пишех. Три дни след като Итън си отиде, думите не се появяваха, сякаш бяха запечатани в черния маркер в лявата ми ръка. Появяваха се в дясната, но това бе погрешно.

Оттогава не бях записала нито дума — нито на лист, нито в бележника си, нито дори по стените. Сякаш бе минала цяла вечност, откакто го бях правила.

От колко време го нямаше Итън? Седмици? Месеци? Всичко ми бе някак размазано, времето като че ли бе спряло в мига, в който си бе тръгнал.

Линк вдигна глава и ме погледна от мястото, където седеше — на кухненския под. Когато разгънеше новото си четвъртинкубуско тяло по този начин, заемаше по-голямата част от кухнята. Имаше ръце и крака навсякъде, сякаш бе молеща се богомолка, само че с мускули.

Лив изучаваше своето копие на кръстословицата; беше го прикрепила към верния си червен бележник, изписан с детайлните й анализи, а Джон се бе навел над рамото й. От начина, по който се движеха заедно, човек можеше да каже, че ги болеше, когато не се докосваха.

За разлика от чародейците и смъртните.

Човек и хибрид-инкубус. Не знаят какъв късмет имат.

Нищо не пламва, когато се целунат.

Въздъхнах и устоях на желанието си да им направя едно леко заклинание за кавга, Discordia. Всички бяхме тук. Човек би казал, че нищо не се е променило.

Само един липсваше. И това правеше всичко различно.

Сгънах днешния вестник и се тръснах в стола до Лив.

— „Книгата на луните“. Само това ни казва. Не знам защо продължавам да го чета. Ако го прочета още веднъж, ще издълбая дупка в листа с очите си.

— Можеш ли да го направиш? — попита заинтересован Линк.

Махнах с ръка към него.

— Мога да подпаля не само листа. Така че не ме изкушавай.

Лив ми се усмихна съчувствено. Сякаш в ситуацията ни имаше нещо, заради което можехме да се усмихнем.

— Е, тогава предполагам, че трябва да помислим още. Това са три доста конкретни думи. Което означава, че посланията са се променили.

Звучеше точна и логична, британска версия на Мариан, както винаги.

— И? — попита леко раздразнено Линк. Напоследък беше все такъв.

— И… какво става… там?

Там, където е Итън. Лив не го каза. Никой не искаше да го казва.

Тя извади трите кръстословици от дневника си.

— Първо, той искаше да знаеш, че е…

— Жив? Не обичам да те прекъсвам, но… — започна Линк, но Джон го срита под масата. Ама изпусна тиган зад гърба ми или май по-скоро го метна на пода към него. — Оу! Знаете какво имам предвид.

— Наоколо — поправи го Джон, поглеждайки от Ама към мен. Кимнах и почувствах как Ама поставя ръка на рамото ми.

Докоснах ръката й и тя сплете пръсти в моите. Нито една от нас не искаше да се предаде. Особено сега, когато бе възможно Итън да не си е отишъл завинаги. Бяха минали седмици, откакто той започна да ми праща послания чрез „Звезди и ивици“. Нямаше значение какви са. Всичките ми казваха едно и също нещо.

Тук съм.

Все още съм тук.

Ти не си сама.

Искаше ми се да мога да му кажа същото.

Стиснах още по-силно ръката на Ама. Опитах се да говоря с нея за това веднага след като открих първото послание, но тя само измърмори нещо за честна размяна и как е нейно задължение да оправи бъркотията. И ще го направи, рано или късно. Но тя не се усъмни в мен. Нито чичо ми, не и след кръстословицата. Всъщност чичо Макон и Ама бяха единствените, които истински ми вярваха. Те разбираха какво изпитвам, защото сами го бяха преживели. Не знам дали чичо Макон някога щеше да преодолее загубата на Лила. И Ама очевидно не се справяше добре без Итън. Те също бяха видели доказателството. Чичо Макон бе с мен, когато открих кръстословицата за първи път. Ама бе видяла, по-скоро почувствала Итън в къщата им.

Казах го на висок глас отново, поне за десети път.

— Разбира се, че е наоколо. Казах ви, че е отишъл някъде. Има план. Не си седи просто така, чакайки нищото в гроб, пълен с пръст. Опитва се да се върне при нас. Сигурна съм.

— Колко си сигурна? — попита Линк. — Няма нищо сигурно, Лена. Освен смъртта и данъците. А и когато са измисляли този лаф, според мен са имали предвид по-скоро да си останеш мъртъв, а не завръщането от смъртта.

Не знаех защо на Линк му бе толкова трудно да повярва, че Итън все още бе тук и може да се върне у дома. Нали самият той вече бе отчасти инкубус? Знаеше също като всички нас, че тук постоянно се случваха странни неща. Защо не можеше да повярва, че може да се случи точно това странно нещо? Може би загубата на Итън беше още по-тежка за Линк, отколкото за останалите. Може би не искаше да загуби най-добрия си приятел отново и този път завинаги, дори това да беше само идеята за него. Никой не знаеше какво преживява Линк.

Никой освен мен.

Докато Линк и Лив отново започнаха да спорят дали Итън наистина си беше отишъл, усетих как потъвам в мъгла от съмнения, които се опитвах да прогоня с всички сили. Но те просто продължаваха и продължаваха да идват.

Ами ако само си въобразявах, както постоянно ми казваха Рийс и баба? Ако бяха прави и просто ми беше трудно да приема живота си без него? И не бяха единствени — чичо Макон не бе направил нищо, за да се опита да го върне.

А ако беше истина и Итън можеше да ме чуе, какво щях да му кажа?

Ела си у дома.

Чакам те.

Обичам те.

Нищо, което вече той не знаеше.

Защо се мъчех? Отказвах да пиша, а и ми бе трудно дори да си помисля думите.

Нямаше смисъл да си ги казвам дори на себе си.

Джон изрита отново Линк и аз се опитах да се съсредоточа върху настоящето.

Кухнята и разговорът. Всички неща, които можех да направя за Итън, вместо всички неща, които изпитвах без него.

— Нека да приемем, ей така, заради спора, че Итън е някъде… наоколо. — Лив погледна към Линк, който този път си замълча. — Както казах, изглежда, че той влага цялата си енергия, за да ни убеди в това от няколко седмици насам.

— Точно откакто ти измери повишаване на енергията в „Рейвънуд“ — напомни й Джон. Лив кимна, прелиствайки страниците в бележника си.

— Или просто Рийс е използвала по-често микровълновата — измърмори Линк.

— И по същото време Итън премести копчето от гроба си — настоях аз.

— Или пък беше силният вятър — въздъхна Линк.

— Нещо определено се случва. — Джон премести крака си по-близо до Линк, заплашвайки да го изрита отново.

Замислих се да използвам заклинанието Silentium, за да го накарам да замълчи, но не ми се струваше редно. Освен това, като познавах Линк, щеше да ми е нужно нещо повече от магия, за да му запуша устата.

Лив отново се загледа в листовете пред себе си.

— Но после, съвсем скоро, посланията му се променят. Сякаш е открил нещо. Какво трябва да направи.

— За да се прибере у дома — казах аз.

— Лена, знам, че искаш да вярваш в това — обади се с глух глас Ама. — И аз чувствам, че момчето ми е тук, също като вас. Но ние не знаем кога е дошъл краят ни. Няма лесни отговори, особено когато трябва да пратим някого в отвъдния свят или да го върнем оттам. Повярвай ми, ако имаше лесен начин, вече да съм го сторила.

Звучеше толкова изтощена и уморена. Знаех, че се опитва отчаяно да върне Итън у дома, със своите си средства. Толкова упорито, колкото се мъчех и аз. Бях опитала какво ли не — с всичко и с всекиго. А да говориш със светли чародейци за възкресяване на мъртъвци, е трудно. От друга страна, вече нямах такъв достъп до тъмни чародейци, с какъвто бях свикнала преди. Чичо Макон дойде за мен в мига, в който влязох в бара „Изгнание“. Предполагах, че е сключил някаква сделка с бармана, лукаво изглеждащ кървав инкубус, който явно беше готов да направи всичко, ако бе достатъчно жаден.

— Това, че не знаем нещо, не означава, че то не съществува — казах аз, поглеждайки към Лив.

— Вярно е. Логическото предположение е, че където и да е Итън, той ще се опита да се върне обратно. — Лив се замисли и допълни: — Да се върне при теб.

Тя не ме погледна, но знаех какво има предвид. Лив и Итън имаха своя история заедно и въпреки че тя бе открила нещо по-добро за нея с Джон, винаги внимаваше как говори за Итън, особено на мен.

Потропа с молива си по масата.

— Първо, речният камък. Сега „Книгата на луните“. Сигурно му трябват за нещо.

Джон придърпа последната кръстословица към себе си.

— Ако се нуждае от „Книгата на луните“, това е добър знак. Би трябвало, нали…

— Книгата има изключителна сила, от тази или от другата страна. За книга като тази си струва да сключиш всякаква сделка — обади се Ама. Тя потъркваше рамото ми, докато говореше, и по гръбнака ми премина тръпка.

Джон погледна и двете ни.

— Сделка? Каква сделка? За какво?

Ама не каза нищо. Подозирах, че знае повече, отколкото казваше, както обикновено. Освен това не бе споменавала Великите от седмици, което вече беше необичайно. Особено сега, когато Итън бе оставен на техните грижи, технически казано. Но нямах представа какво бе намислила Ама, не повече, отколкото бях наясно с плановете на Итън.

Най-накрая отговорих от името на двете ни, защото имаше само един възможен отговор.

— Не знам. А и не мога да го попитам.

— Защо не? Не можеш ли да направиш някакво заклинание? — Джон изглеждаше раздразнен.

— Не става така — искаше ми се да можех.

— Някакво заклинание за разкриване на истината?

— Няма върху какво да направя заклинание.

— Върху гроба му? — Джон погледна към Лив, но тя поклати глава.

Никой нямаше точен отговор, защото досега не се бяхме сблъсквали с подобно нещо. Заклинание върху някого, който дори не беше в нашата реалност. Нещо като пробуждане на мъртвите — което бе направила Женевиев и така бе поставила началото на цялата тази каша, а после аз го бях направила отново, след повече от сто години.

Поклатих глава.

— Какво значение има? Итън я иска и ние трябва да му я доставим. Това е важното.

Ама кимна.

— Освен това има само един вид сделка, която моето момче би решило да сключи там. Само едно нещо, което би искал. И то е да се прибере у дома. И това е сигурно — както, че слънцето ще изгрее утре.

— Ама е права — погледнах ги аз. — Трябва да му намерим тази книга.

Линк се надигна.

— Сигурна ли си, Лена? Абсолютно сигурна като смъртта и данъците, че Итън ни изпраща тези послания? Ами ако е Сарафина? Или някой друг, полковник Сандърс например? — сви рамене той.

Знаех кого имаше предвид Линк. Ейбрахам, в неговия бял костюм и тясна вратовръзка, вързана по южняшки. Сатаната в чистия му вид, поне що се отнасяше до нас, обитателите на Гатлин. Това наистина щеше да бъде възможно най-лошият сценарий.

— Не е Сарафина. Знам го.

— Щеше ли наистина да разбереш, ако беше тя? — почеса се по главата Линк. Косата му стърчеше във всички посоки. — Как?

Погледнах през прозореца към волвото на мистър Уейт, паркирано на алеята. Знаех, че разговорът е приключил още преди ръката на Ама да застине неподвижно на рамото ми.

— Просто го знам.

Нали?

Взирах се в тъпия ребус с думи, сякаш той щеше да ми даде някакъв отговор, въпреки че единственото, което знаех, бе, че нищо не знам.

Входната врата се отвори в мига, в който задната се тръшваше. Джон и Лив се бяха измъкнали отзад. Стегнах се.

— Здравейте, деца. Чакаш Итън да се прибере ли? — Мистър Уейт погледна първо към мен, а после и към Ама с надежда. Линк се изправи на крака, но аз извърнах очи встрани. Не можех да понеса отговора.

Повече от всичко друго на света. Повече, отколкото можете да предположите.

— Да, сър. „Чакам“ не е точната дума. Ще се пръсна от скука, когато Итън го няма наоколо. — Линк се опита да се усмихне, но дори и той имаше изражение, все едно ще се разплаче всеки момент.

— Разведри се, Уесли. И на мен ми липсва. — Мистър Уейт се пресегна и разроши щръкналата коса на Линк. После отвори килера и погледна вътре. — Чувала ли си се днес с нашето момче, Ама?

— Боя се, че не, Мичъл.

Мистър Уейт застина на място с кутия зърнена закуска в ръце.

— Мисля да отида до Савана. Няма смисъл, момчето пропуска училище вече доста време. Нещо не е наред. — Лицето му помръкна.

Втренчих се във високата, мършава фигура на Мичъл Уейт, както правех често след смъртта на Итън. След като се концентрирах, бавно започнах да напявам думите на заклинанието за забрава, Oblivio, на което ме научи баба. Трябваше да го правя всеки път, когато видех бащата на Итън.

Той ме погледна с любопитство. Дори не мигах. Само устните ми се движеха и аз шепнех думите, които се бяха появили в съзнанието ми.

— Oblivio, oblivio, non abest Забрава, забрава, той не си е отишъл.

В мига, в който оформих заклинанието, в гърдите ми избухна балон и го отпратих към бащата на Итън, пресягайки се през стаята. Балонът се обви около него. Стаята изглежда се разтегна и после се сви и за секунда ми се стори, че балонът ще се пръсне. После почувствах как въздухът се завихри и внезапно всичко приключи, въздухът си беше просто въздух и ние отново бяхме нормални. Поне толкова нормални, колкото бе възможно.

Очите на мистър Уейт светнаха и той се огледа. Сви рамене, усмихна ми се и пъхна ръката си в кутията със зърнена закуска.

— Е, добре. Какво пък толкова може да прави? Той е добро хлапе. Но ако Итън не се домъкне скоро у дома, доста ще изостане с училището. Ще има да пише домашни и да прави проекти чак до пролетната ваканция. Ще му го предадеш от мое име, нали?

— Да, сър, ще му кажа — усмихнах се аз, докато изтривах от окото си нещо, което можеше да се превърне в сълза. — Ще му кажа следващия път, когато говоря с него.

В този миг Ама направо метна с трясък тигана със свински пържоли върху котлона. Линк поклати глава.

Обърнах се и излязох. Опитвах се да не мисля, но думите ме преследваха като проклятие, като магия.

Съпротивлявах се на думите.

Но човек не може да надуе балон, който вече се е пукнал.

Дори и аз го знаех.

Двайсета глава Сделка с дявола

— Това е пълна простотия. „Книгата на луните“ дори не е в нас. Сигурна ли си, че в „Звезди и ивици“ не пише нищо друго?

Линк седеше отново на пода и само стъпалата му се подаваха изпод масата — този път в кабинета на Макон. Не бяхме постигнали никакъв прогрес, но бяхме пак тук. Нова маса. Същите хора. Същите проблеми.

Разликата бе само в присъствието на чичо Макон, наполовина прикрит в сенките на трептящите пламъци от камината, и във факта, че бяхме оставили Ама в дома на Уейт, за да наглежда бащата на Итън.

— Не мога да повярвам, че наистина казвам това, но може би Линк има право. Дори всички да сме съгласни, дори да знаехме, че нямаме друг избор, освен да дадем „Книгата на луните“ на Итън, пак щеше да бъде без значение. Не знаем къде е тя и не знаем как да му я дадем. — Лив каза на глас това, което всички си мислехме.

Аз не казах нищо, само въртях гердана си между пръстите си. Макон бе този, които отговори най-накрая.

— Да, добре… Това са проблеми, не невъзможни фактори.

Линк се надигна.

— Цялата тази история със смъртта… Ами бих казал, че си е определено доста сериозен проблем, че даже и влиза към фактора невъзможност, без да се обиждате, мистър Рейвънуд.

— Намирането на „Книгата на луните“ е възможно, мистър Линкълн. Сигурен съм, че не е необходимо да ви напомням къде и в кого я видяхме за последно.

— Ейбрахам — каза Линк, въпреки че всички знаехме отговора. — Той я държеше на Седемнайсетата луна, в пещерата. И я използва, за да призове Бесовете, точно преди…

— Осемнайсетата луна — довърши спокойно Джон.

Никой от нас не искаше да говори за нощта на водната кула. Това обаче само ядоса още повече Линк.

— Супер, лесна работа. Намерете книгата. Направо да вземем да открием дупката в адските блата, където живее полковникът през последните двеста години, и да го помолим любезно да ни даде зловещата книга. За да може мъртвият ни приятел да я използва за не знаем какво точно, незнайно къде.

Изнервена, направих лек жест с ръка към Линк. От решетката на камината изхвръкна искра и го парна по крака.

Той се дръпна рязко встрани.

— Ей, престани!

— Чичо Макон е прав, не е невъзможно — казах аз.

Лив си играеше с гумения ластик, който придържаше затворен червения й бележник — навик, който издаваше, че в момента мисли за нещо.

— И този път Сарафина е мъртва. Няма кой да му прикрива гърба.

Чичо Макон поклати глава.

— Никога не се е нуждаел от нея, опасявам се. Не и наистина. Не можеш да разчиташ, че сега ще бъде по-слаб отпреди. Не подценявайте Ейбрахам.

Лив изглеждаше мрачна.

— Ами Хънтинг и неговата глутница?

Макон се втренчи в огъня. Наблюдавах как пламъците се издигат все по-високо в наситени лилави, червени и оранжеви цветове. Не можех да кажа дали чичо ми наистина ми вярваше или не. Не бях сигурна дали дори за минута беше обмислял някакъв вариант за връщането на Итън. Обаче не ме интересуваше какво си мисли той, стига да имаше желание да ми помогне.

Той ме погледна, сякаш знаеше какво си мисля.

— Хънтинг може и да е глупав, но е могъщ инкубус. Но дори и сам, Ейбрахам представлява огромна заплаха. Ако има вероятност да се поддадем на страха си от него, най-добре е да приемем още отсега поражението си.

Линк изсумтя от пода зад него. Макон го погледна през рамо.

— Предупреждавам, в случай че сте притеснени и уплашени.

— Кой е казал нещо такова? — възмути се Линк. — Просто искам да имам възможно най-добри шансове, ако ще се хвърлям в гнездо на змии.

— Аз съм — надигна се Джон от мястото си, казвайки го така, сякаш току-що бе открил отговора на всичките ни въпроси.

— Какво? — отдръпна се Лив от него.

— Аз съм единственото нещо, което Ейбрахам иска. И единственото, което не може да има.

— Не ставай глупав — изръмжа Линк. — Звучиш като негово гадже.

— Не съм глупав. Прав съм. Мислех, че аз съм Единият, който е двама, и че аз трябва да… да направя това, което направи Итън. Но не беше така. Сега обаче е.

— Млъкни — сопна му се Линк.

Лицето на Макон се смръщи в гримаса, зелените му очи потъмняха. Познавах това изражение много добре.

Лив кимна.

— Съгласна съм. Направи това, което ти казва гениалният ти събрат инкубус. Млъкни.

Джон я прегърна нежно и се вгледа в Лив, сякаш бе говорил само на нея. Но аз бях чула всяка негова дума, защото това, което казваше, ми се струваше все по-смислено.

— Този път не мога. Няма да си стоя тук и да оставя Итън да се забавлява сам. Веднъж и аз ще участвам в купона и ще се изправя срещу това, което идва за мен. Или този.

— И кой е той? — попита Лив, без да го поглежда.

— Ейбрахам. Ако му кажете, че сте готови на размяна, той ще дойде за мен. Ще ви даде „Книгата на луните“, ако получи мен. — Джон погледна към Макон, който кимна.

Линк изглеждаше скептичен.

— Откъде знаеш?

Джон се усмихна криво.

— Ще дойде. Повярвай ми.

Макон въздъхна и най-накрая се извърна от камината и се обърна към нас.

— Джон, оценявам предложението ти и куража ти. Ти си прекрасен млад мъж, макар да си имаш своите демони. Всички си ги имаме. Но трябва да помислиш малко по-дълго дали наистина си готов за тази размяна. Тя е възможно най-крайната мярка, нищо повече.

— Готов съм — надигна се Джон, сякаш бе решен на момента да се запише в армията.

— Джон! — Лив бе бясна.

Макон му махна с ръка да си седне на мястото.

— Помисли пак. Ако Ейбрахам те вземе, няма голяма вероятност да те върнем отново, не и в скоро време. А колкото и да искам Итън да се прибере… — Чичо Макон ме погледна изпитателно, преди да продължи. — … не съм сигурен, че размяната на един живот с друг си струва риска, който Ейбрахам представлява за всички нас.

Лив застана пред Джон, сякаш искаше да го защити от всички в стаята и от всичко в света.

— Не му е нужно време, за да мисли. Това е ужасна идея. Абсолютно лоша идея. Най-лошата от всички в историята на идеите.

Тя беше бледа и трепереше, но когато видя, че я гледам, млъкна.

Знаеше какво си мислех в момента.

Не ставаше дума за това Джон да скочи от водната кула на Съмървил. И не беше най-ужасният план. Затворих очи.

— Ще го направя — каза Джон. — И на мен не ми харесва, но така трябва да стане.

Всичко ми звучеше прекалено познато. Отворих очи и видях Лив, застинала на място като мъртвец. Когато сълзите започнаха да се стичат по лицето й, усетих, че ще повърна.

— Не — чух се да казвам, макар да не осъзнавах, че го правех. — Чичо е прав. Няма да ти причиня това, Джон, на никого от вас. — Видях как цветът се връща на бузите на Лив и тя се отпусна в стола до Джон. — Това е най-най-крайната ни мярка, последният ни шанс. Първо ще опитаме друго.

— Дано да имаш идея какво да бъде това друго, Лена, защото мисля, че сме стигнали точно до земята на последните шансове — каза със сериозен глас Джон.

Беше твърдо решен да направи каквото бе нужно и го обичах заради това. Но поклатих глава.

— Знам. Какво ще кажете за идеята на Линк?

— Какво? — Лив изглеждаше объркана.

— Моята какво? — почеса се смутено по главата и самият Линк.

— Да открием път до адската дупка, където Ейбрахам се крие през последните двеста години.

— И да го помолим любезно да ни даде книгата? — попита с лукаво изражение Линк. Джон имаше вид, сякаш щеше да получи инфаркт.

— Не, да я откраднем, много любезно.

Макон изглеждаше заинтересуван.

— Това предполага, че трябва да открием първо дома на дядо ми. Зловещата тъмна сила, с която се е обвил, изисква изключително таен живот, опасявам се. Никак няма да е лесно да го намерим. Той се придържа основно към света на Тунелите.

Погледнах го решително.

— Е, както каза веднъж най-умният човек, когото познавам, това е проблем, не невъзможен фактор.

Чичо ми се усмихна. Джон поклати глава.

— Не ме гледайте. Не знам къде живее този тип, бях хлапе. Помня само стаи без прозорци.

— Идеално — изстреля Линк. — Не може да има много такива наоколо.

Лив сложи ръката си на рамото на Джон. Той трепна леко.

— Съжалявам. Детството ми е един голям черен облак. Положих големи усилия да блокирам спомените си.

Чичо ми кимна и стана на крака.

— Много добре. Тогава предлагам да започнете не от най-умните хора, а от най-старите хора. Те може би ще имат някоя и друга идея къде бихте могли да намерите Ейбрахам Рейвънуд.

— Най-старите хора? Имаш предвид Сестрите? Смяташ ли, че помнят Ейбрахам?

Стомахът ми се сви. Не беше точно от страх, а защото си представих разговора с тях — обикновено не разбирах и половината неща, които казваха, и то когато не говореха налудничаво.

— Дори да не го помнят, има вероятност да се сетят за нещо, което би ни свършило работа. Те са най-близкото, което можем да определим като негови съвременници, макар да не са такива на практика.

Лив кимна.

— Струва си да опитаме.

Изправих се.

— Само разговор, Лена — предупреди ме чичо Макон. — Не се втурвай с главата напред. Няма да предприемаш някакви разузнавателни мисии, без да си се консултирала с мен. Ясен ли съм?

— Напълно — отвърнах аз, защото си знаех, че с него не може да се говори за нещо, което включва опасност и мен. Беше такъв, откакто Итън…

Откакто Итън.

— Идвам с теб за подкрепа — каза Линк и се надигна от пода на кабинета. Линк, който не можеше да събере две двуцифрени числа, винаги усещаше кога с чичо ми сме на път да се скараме. Ухили се. — Мога да превеждам от „сестринския“ език.

Сестрите вече ми бяха толкова близки, сякаш бяхме едно семейство. Те бяха ексцентрични, меко казано, но и най-добрият пример за живата история на Гатлин. Понякога местните ги наричат точно така.

Когато с Линк стигнахме до верандата на къщата на Уейт, чухме „живата история на Гатлин“ да си крещят една на друга. Чуваше се чак отвън на улицата, през мрежестата врата.

— Не хвърляш на боклука напълно здрава посуда. Туй си е жив срам.

— Мърси Лин. Това са пластмасови лъжици. Направени са да се хвърлят — успокояваше я Телма, търпелива, както винаги. Сигурно беше светица. Ама го казваше винаги когато Телма разрешаваше спор на Сестрите.

— Само щот’ някои хора смятат, че са английската кралица, туй не означава, че имат корона на главата си — отвърна леля Мърси.

Линк застана на верандата до мен, опитвайки се да не се разсмее. Потропах по вратата, но сякаш никой не ме чу.

— И к’во тря’а да значи туй, а? — намеси се леля Грейс. — „Някои хора“? Да не съм кат’ голите звезди, дет’…

— Грейс Ан! Да не съм та чула да говориш тъй в таз къща!

Това изобщо не забави излиянията на леля Грейс.

— … са на ’сяка страница от списанията, дет’ все молиш Телма да ти носи от магазина?

— Момичета, хайде… — започна отново Телма.

Потропах пак, по-силно този път, но бе невъзможно да ме чуят от целия този хаос.

Леля Мърси крещеше.

— Значи, да мийш хуба’ите лъжици тъй, както и лошите. После ги прибираш в чекмеджето. ’Секи знай туй, дори и английската кралица.

— Не я слушай, Телма. Тя мий и боклука, когат’ двете с Ама не гледате.

Леля Мърси изсумтя.

— И к’во от туй? Не щеш съседите да ни обсъждат, нали? Ний сме уважавани хора, ходим на църква. Не миришем кат’ грешници и ней нужно и кофите ни за боклук да миришат.

— Само дет’ те са пълни с боклук! — развика се леля Грейс.

Отново потропах. Линк се наведе и удари веднъж — вратата на практика се отвори рязко със силен звук.

— Упс, съжалявам за това — сви неловко рамене той.

Ама се появи на вратата — изглеждаше щастлива от възможността да се откъсне от този ад.

— Дами, имате посетители — провикна се тя и отвори широко вратата.

Сестрите погледнаха към нас. Увити във вълнените си шалове, те изглеждаха много любезни и мили, сякаш изобщо не си крещяха смъртни обиди миг преди това.

Седнах на ръба на един твърд дървен стол, като не се чувствах много удобно. Линк застана прав до мен с още по-неловък вид.

— Явно, да. Добър ден, Уесли. А кой е с теб, скъпи? — присви очи леля Мърси, а леля Грейс я сръга в ребрата.

— Туй е приятелката на Итън. Хуба’ото момиче от „Рейвънуд“, дет’ ’се е със забит нос в книгите, кат’ Лила Джейн.

— Точно така. Познавате ме, лельо Мърси. Аз съм приятелката на Итън. — Всеки път, като се видехме, повтарях едно и също.

Леля Мърси се прокашля важно.

— Е, к’во ви води насам? След кат’ Итън почина и премина в някой от другите светове?

Ама застина на вратата.

— Какво каза?

Телма не вдигна глава от плетката си.

— Чу ма, мис Ама — отвърна леля Мърси.

— К-к-какво? — попитах със заекване и аз.

— За какво говорите? — едва успя да промълви и Линк.

— Мислите, че не разбираме к’во са върши тук? Не сме родени вчера и сме много по-умни, отколкот’ си мислите. Поназнайваме доста нещица за чародейците. И за времето, и за ’сичките ви моди, и за колите… — Леля Грейс размаха кърпичката си, но гласът й заглъхна постепенно.

— И за реколтите от праскови — гордо каза леля Мърси.

— Буреносният облак си е буреносен облак. А тоз облак си пробиваше път по небето от доста време. Май през целия ни живот — кимна към сестра си леля Грейс.

— Струва ми се, че всеки разумен човек ще се пази далече от буря като тази — изсумтя Ама и подпъхна внимателно краищата на одеялото около краката на леля Грейс.

— Не знаехме, че знаете — казах аз.

— Уф, боже, имай милост, и ти си кат’ Прудънс Джейн. И тя мислеше, че си нямаме идея как ’се се рови и са мотай напред и назад в Тунелите под Гатлин. Сякаш не знайм, че татко ни й даде оназ карта. Сякаш ний сами не му казахме да избере Прудънс Джейн. Винаги сме знайли, че тя е най-твърдоглавата и решителна от нас трите — разсмя се леля Мърси.

— Спасителю благи, Мърси Лин, знайш много добре, че татко избра мен преди теб. Казах му да та пита само щот’ не ми харесваше как са къдри косата ми, кат’ влизах в Тунелите. Виеше се кат’ свински опашници, кълна са — поклати глава леля Грейс.

Мърси изсумтя.

— Верно си е, Грейс Ан, пък и сега си е такваз.

— Вземи си думите обратно — посочи към нея с кокалестия си пръст леля Грейс.

— Няма пък.

— Моля ви, госпожо… Моля ви… — Странно ми беше да използвам множественото число. „Госпожи“? — Имаме нужда от помощта ви. Търсим Ейбрахам Рейвънуд. В него има нещо наше, нещо важно. — Погледът ми се местеше от едната към другата сестра.

— Тря’а… трябва — поправи се сам Линк — да върнем Итън у дома.

Ако човек се мотае достатъчно дълго край Сестрите, започва да говори като тях.

Направих гримаса.

— За к’во говорите и двамката? — размаха кърпичката си леля Грейс.

Леля Мърси изсумтя пак.

— Звучи ми кат’ нек’ви чародейски дрънканици.

Ама повдигна въпросително вежди.

— Защо не ни обясните? Да видим дали ще разберем нещо от тези чародейски дрънканици.

С Линк се спогледахме. Щеше да бъде дълга нощ.

Чародейски дрънканици или не, след като Ама извади албумите с изрезки от вестници на Сестрите, колелата се завъртяха и устите се отвориха. Отначало Ама не можеше да понася да чува името на Ейбрахам, но Линк продължаваше да говори.

Да говори и да говори.

И все пак Ама не го спря, което ми приличаше на половин победа. От друга страна, разговорът със Сестрите нямаше нищо общо с другата половина.

След час Ейбрахам Рейвънуд бе обявен за дявол, измамник, мошеник и крадец. Бил отмъкнал от таткото на таткото на татко им югоизточния ъгъл на старата ябълкова градина, който по право си бил негов, а от таткото на татко им общински пост, който също бил по право негов.

А на всичкото отгоре те бяха повече от сигурни, че той е танцувал повече от един път със самия дявол в имението „Рейвънуд“, преди то да изгори по време на Гражданската война.

Когато ги помолих да разяснят малко повече, те не пожелаха.

— Тъй се казва. Той станал и танцувал с дявола. Сключил сделка. Не ми се нрави да говорим повече, нито пък да мислим за него — поклати толкова яростно глава леля Мърси, че се уплаших да не й се откачат зъбните протези.

— Да кажем обаче, че сте помислили за него. Къде си го представяте, на някое конкретно място? — опита отново Линк, както правехме вече цяла нощ.

Най-накрая леля Грейс успя да попълни липсващото парче от пъзела, който Сестрите смятаха за разговор.

— Е, в неговото място, естествено. ’Секи с малко разум в главата, шъ го знай.

— И къде е това място, лельо Грейс? Госпожо? — Поставих ръка на рамото на Линк, за да го успокоя. Това бе първото ясно изречение, което чувахме от нея през последните няколко часа.

— Тъмната страна на Луната, тъй помня. Къдет’ се събират ’сички демони и дяволи, когат’ не се пържат в адски мъки долу.

Сърцето ми се сви. Нямаше да стигнем доникъде с тези двете.

— Супер. Тъмната страна на Луната. Значи Ейбрахам Рейвънуд си живее като в албум на „Пинк Флойд“. — Линк вече се заяждаше.

— Тъй каза Грейс Ан. Тъмната страна на Луната — кимна отегчено леля Мърси. — Не знам що вий двамата се държите, кат’ че ли туй е голям проблем.

— Къде по-точно е тъмната страна на Луната, лельо Мърси? — Ама приседна до пралелята на Итън и ласкаво взе ръцете на старата жена в скута си. — Ти знаеш, нали?

Леля Мърси й се усмихна.

— Разбира се, че знам — погледна тя към леля Грейс. — Щот’ татко ма избра преди Грейс. Знам ’сякви нещица.

— Е, къде е? — попита Ама.

Грейс изсумтя и издърпа един албум със снимки от масичката за кафе пред тях.

— Младоци… Държат се тъй, сякъш знаят ’сичко. Сякъш сте на крачка пред дома, само щот’ сте живели годинка-две повече. — Тя почна да прелиства лудо страниците, като че ли търсеше нещо конкретно. И явно беше точно така.

Защото там, на последната страница, под една хербаризирана камелия и сгъната бледорозова панделка беше залепена откъсната горната част от кутийка кибрит. Беше рекламен, от някакъв бар или клуб.

— Да пукна на място — изруга Линк, което му спечели плесване по главата от леля Мърси.

Ето я, отбелязана с рисунка на сребриста луна.

„Тъмната страна на Луната“. „Най-добрият бар в Ню Орлиънс от 1911 г.“

„Тъмната страна на Луната“ бе конкретно място.

И там може би щяхме да намерим Ейбрахам Рейвънуд. Както и „Книгата на луните“. Ако Сестрите не се бяха смахнали напълно, разбира се, а тази възможност никога не биваше да се изключва.

Ама хвърли поглед към кибрита и излезе от стаята. Спомних си историята за посещението й при бокора и разбрах, че не бива да я притискам повече.

Вместо това се обърнах към леля Грейс.

— Може ли да я взема?

Тя кимна и аз отлепих старата хартийка от страницата. По-голямата част от цвета на Луната бе изтрит, но все пак надписът ясно се четеше.

Отивахме в Ню Орлиънс.

В мига, в който влязохме в Бричката, Линк наду някаква песен от „Тъмната страна на Луната“ на Флойд и започна да крещи, за да надвика музиката. Когато намалихме на завоя, аз спрях музиката.

— Остави ме в „Рейвънуд“. Трябва да взема нещо, преди да тръгна за Ню Орлиънс.

— Чакай малко. Идвам с теб. Обещах на Итън да те наглеждам и ще спазя обещанието си.

— Няма да взема теб, а Джон.

— Джон? Това ли ще вземеш от „Рейвънуд“? — Очите му се присвиха. — Няма начин.

— Не ти искам разрешението. Казвам ти го само за да знаеш.

— Защо? Какво има той, което аз нямам?

— Опит. Той познава Ейбрахам и е най-силният хибрид в Гатлин, доколкото знаем.

— Ние сме еднакви, Лена. — Линк определено беше настръхнал от възмущение.

— Ти си повече смъртен, отколкото е Джон. И точно това харесвам в теб, Линк. Но това те прави и по-слаб.

— Кого наричаш „слаб“? — Той стегна мускулите на гръдния си кош и ми направи демонстрация; направо щеше да скъса тениската си. Беше като Непобедимия Хълк.

— Съжалявам. Ти не си слаб. Просто си три четвърти човек, което е прекалено много за това пътуване.

— Както и да е. Виж дали ще минеш и двайсет метра през Тунелите без мен. Ще се върнеш тук, молейки ме за помощ, преди дори да кажа… — Млъкна и лицето му доби празно изражение. Класически а ла Линк момент. Понякога думите просто изчезваха, преди да изминат разстоянието от мозъка му до устата. Най-накрая се отказа и сви рамене. — Нещо… Нещо много опасно.

Потупах го по рамото.

— Чао, Линк.

Той се намръщи, натисна педала за газта и се понесохме с ръмжене надолу по улицата. Не беше обичайното раздиране на въздуха, с което инкубусите се пренасят в пространството, но все пак момчето си беше три четвърти рокер. Точно както го харесвах — моя любим Линкубус.

Не го казах на глас, но бях сигурна, че той го знае. Превключих светлините на светофарите на зелено за него по целия път към шосе номер 9. Бричката никога не беше летяла с такава скорост.

Двайсет и първа глава Тъмната страна на Луната

Да кажем, че ще отидем до Ню Орлиънс, за да намерим някакъв стар бар и още по-стар инкубус, бе едно. Наистина да го намерим — съвсем различно нещо. Между тези две действия стоеше разговорът ми с чичо Макон, който трябваше да ме пусне да тръгна.

Пробвах го на вечеря, докато Кухнята ни поднасяше любимите му ястия, още преди чиниите да изчезнат от безкрайно дългата маса.

Кухнята, която никога досега не се бе проявявала като особено изпълнителна и услужлива, както би си помислил човек, че ще бъде една чародейска кухня, сега като че ли разбираше колко е важна тази вечер и беше направила всичко, за което я помолих, даже повече. Когато слязох на долния етаж, видях запалените свещници и усетих аромата на жасмин във въздуха. Щракнах с пръсти и по дължината на цялата маса разцъфнаха орхидеи и тигрови лилии. Щракнах пак и цигулката ми се появи в ъгъла на стаята. Погледнах към нея и тя започна да свири сама. Паганини. Любимият концерт на чичо ми.

Беше идеално.

Погледнах към мръсните си дънки и захабената тениска на Итън, която носех. Затворих очи и косата ми започна да се сплита сама в дебела, красива плитка. Когато ги отворих отново, бях облечена като за вечеря. Семпла черна коктейлна рокля, онази, която чичо Макон ми бе купил миналото лято в Рим. Докоснах шията си и колието със сребърния полумесец, който той ми даде за зимния бал, се появи на мига.

Бях готова.

— Чичо? Вечерята е сервирана — провикнах се аз, но той вече бе тук, придвижвайки се безшумно, все едно още бе инкубус и можеше да раздира времето и пространството когато си пожелае. Старите навици умират трудно.

— Прекрасно, Лена. Обувките са чудесен елемент.

Погледнах надолу и видях изтърканите си черни кецове. Толкова за официалния вечерен тоалет. Свих рамене и го последвах към масата.

Филе от лаврак с копър. Топла опашка на омар. Карпачо от миди. Печени праскови, напоени в порто. Нямах апетит, особено за храна, която можеш да намериш само в петзвезден ресторант на „Шан-з-Елизе“ в Париж, където чичо Макон ме води при всяка възможност — но той похапваше доволно през по-голямата част от вечерта.

Нещо любопитно за бившите инкубуси: те наистина оценяват храната на смъртните.

— Какво е това? — попита най-накрая чичо ми, повдигайки вилицата си със забоден на нея омар.

— Кое? — оставих аз моята вилица в чинията си.

— Това — махна той към разположените между нас сребърни чинии, като повдигна лъскавия капак над поднос, препълнен догоре с пикантни миди, от които излизаше пара. — И това. — Кимна към цигулката, която все още свиреше нежно. — Разбира се, Паганини. Толкова ли съм предсказуем?

Избегнах погледа му.

— Нарича се „вечеря“. Ти ядеш. И изглежда нямаш проблем с това — казах аз, като вдигнах едно странно по форма (нямах представа откъде Кухнята подбираше приборите и сервизите ни) шише със студена вода и почнах да си наливам, преди той да каже още нещо.

— Това не е вечеря. Това е, както би казал Марк Антоний, възбуждащо-мъчителната маса на измяната. Или на предателството. — Преглътна още една хапка от омара. — Вероятно би казал и на двете, особено ако е герой от пиеса, обичащ да словоблудства.

— Няма никакво предателство — усмихнах се аз. Той ми се усмихна в отговор, чакайки. Чичо Макон бе много неща. Сноб, със сигурност, но не и глупак. — Просто мъничка молба.

Той постави с тежък жест чашата си с вино на ленената покривка. Щракнах с пръсти и чашата му се напълни догоре.

За всеки случай, като застраховка, казах си сама на себе си.

— Категорично не — каза чичо Макон.

— Още не съм те помолила нищо.

— Каквото и да е, отговорът е „не“. Виното го доказва. Последната капка. Последният щрих в изящния план за възбуждащо-мъчителната измяна. Или предателство.

— Значи Марк Антоний не е единственият, който обича да словоблудства?

— Говори. Сега.

Извадих картончето от кутията кибрит от джоба си и го побутнах по масата към него, за да го види.

— Ейбрахам?

Кимнах.

— В Ню Орлиънс?

Кимнах отново. Той ми върна кутийката и попи устните си с ленената си кърпа.

— Не — каза решително и надигна отново чашата си с вино.

— Не? Ти се съгласи с мен. Каза, че можем да го намерим сами.

— Така е. И сега ще го намеря аз, докато ти стоиш на сигурно място, в стаята си например, както трябва да направи едно добро малко момиче. Няма да ходиш сама в Ню Орлиънс.

— Ню Орлиънс ли е проблемът? — попитах смаяно аз. — Не твоят смъртоносен роднина, който се опита да ни убие повече от един път?

— Той и Ню Орлиънс. Баба ти едва ли би искала да чуе какво се каниш да правиш, дори да кажа „да“.

— Дали ще го чуе? Дали е напълно сигурно, че тя ще разбере за това?

Чичо повдигна въпросително вежди.

— Моля?

— Ами ако не научи за това пътуване? В такъв случай едва ли ще е проблем, нали?

Прегърнах нежно чичо си. Колкото и да ме ядосваше, колкото и да ме дразнеше, като ме държеше настрана от подземния свят на Гатлин с помощта на разни бармани и ме наказваше да си седя затворена в стаята, за да не се излагам на евентуални опасности, аз го обичах. И обичах това, че той ме обича толкова много, колкото ме обичаше.

— Ами ако научи?

— Но тя е в Барбадос с леля Дел и всички останали чак до другата седмица, така че това едва ли ще е проблем.

— Ами ако все пак ти кажа „не“?

В този момент се предадох. Беше ми трудно да се ядосвам дълго на чичо Макон. Направо невъзможно. Като знаех колко много го обичах, разбирах напълно колко трудно му бе на Итън да живее без майка си. Лила Евърс Уейт. Колко пъти вече нейният живот се бе пресичал с моя?

Не исках да мисля за това, но се надявах да е истина.

Надявах се, че където и да бе Итън, той беше с майка си сега.

Поне това му дай.

С Джон потеглихме рано сутринта. Трябваше да тръгнем рано, защото ни чакаше дълъг път — Тунелите, а не пренасяне по инкубуския начин, пътуването през пространството, въпреки че ако зависеше от Джон, той щеше да ни пренесе там с едно мигване на окото.

Не ми пукаше. Нямаше да му го позволя. Не исках да ми припомня за предишните пъти, когато Джон ме бе пренасял — до Сарафина.

Така че щяхме да го направим по моя начин. Метнах едно заклинание Resonantio на цигулката си и я пратих в ъгъла да се упражнява, докато ме нямаше. В някакъв момент щеше да се изтощи и да спре, но щеше да ми осигури достатъчно време.

Не казах на чичо си, че тръгвам. Той все още спеше през по-голямата част от деня, както преди — в това отношение старите навици си бяха същите. Предполагах, че имам шест часа, преди да забележи отсъствието ми, т.е. шест часа, преди да тръгне след мен.

През последната година бях осъзнала едно — че за някои неща никой не може да ти даде разрешение. Но това не означава, че не можеш или не трябва да ги правиш — особено когато става дума за важните неща като спасяването на света или пътуването до свръхестествен шев между реалностите, или връщането на гаджето ти обратно от смъртта.

Понякога трябва да вземеш нещата в свои ръце. Родителите — или чичовците, които са най-близкото, което имаш до тях — не могат да се справят с това. Защото никой уважаващ себе си родител няма да отстъпи назад и да каже: „Разбира се, рискувай живота си. Спасението на света е заложено на карта“.

Как биха могли да сторят подобно нещо?

„Да се прибереш за вечеря. Надявам се да не умреш.“

Не могат да го кажат. Не ги винете. Но това не означава, че не трябва да тръгнеш.

Аз поне трябваше, независимо какво казваше чичо Макон. Това си повтарях, докато с Джон потегляхме към Тунелите, далече под „Рейвънуд“. Където в мрака можеше да бъде всяко време на денонощието или на годината, всеки век, навсякъде по света.

Тунелите не бяха страшни. Не беше проблем и че щях да бъда известно време сама с Джон — нещо, което не бях правила, откакто той ме бе подмамил и довел до Голямата бариера за моята Седемнайсета луна.

Истината беше, че чичо Макон бе прав.

Повече се боях от тайната врата пред себе си и от това, което щях да открия отвъд нея, от другата страна. Древната тайна врата, която хвърляше лека светлина върху каменните стъпала в чародейския тунел, където чакахме в момента. Онази, която водеше към Ню Орлиънс. Мястото, където на практика Ама бе сключила договор с най-черната магия във вселената.

Потръпнах.

Джон ме погледна с любопитство и наклони глава.

— Защо спря?

— Просто така.

— Боиш ли се, Лена?

— Не. Защо да се боя? Това е просто един град.

Опитах се да отклоня мислите си от черните бокори и от всякакви вуду магии. Само защото Итън бе последвал Ама тук в труден период и се бе натъкнал на това, на което се бе натъкнал, не означаваше, че и аз щях да се сблъскам със същия мрак. Вероятно поне не със същия бокор.

Нали?

— Ако смяташ, че Ню Орлиънс е просто град, значи те очакват големи изненади. — Гласът на Джон бе тих и едва виждах лицето му в тъмнината на тунела. Звучеше плашещо.

— За какво говориш?

— Това е най-могъщият чародейски град в страната, най-великото съсредоточие на светла и тъмна сила в новото време. Място, където всичко може да се случи, по всяко време на денонощието.

— Особено в един стогодишен бар, където се мотаят двестагодишни свръхестествени същества?

Честно, колко страшно можеше да бъде? Поне така се опитвах да се убедя сама.

Той сви рамене.

— Е, все отнякъде трябва да започнем. Като познавам Ейбрахам, няма да е толкова лесно да го открием, колкото си мислим.

Тръгнахме нагоре по стъпалата и към ярката слънчева светлина, която щеше да ни отведе до „Тъмната страна на Луната“.

Улицата — редица от схлупени барове, тук-там закусвални сред по-многобройните кръчми — бе пуста, което бе логично, защото беше все още рано. Приличаше на всички останали улици, които бяхме видели, откакто тайната врата ни бе довела в прочутия Френски квартал на Ню Орлиънс. Богато украсени перила от ковано желязо ограждаха всеки балкон и всяка сграда, дори се виеха по уличните ъгли. На чистата сутрешна светлина избледнелите цветове на боядисана мазилка по къщите се забелязваха съвсем отчетливо, виждаше се всяко място, където се лющеше боята. Улицата беше обсипана с боклуци, боклуци върху още боклуци — единственото доказателство за купона от изминалата нощ.

— Гадно ми е, като виждам какво се случва тук на сутринта след Марди Гра — казах аз, оглеждайки се, за да си проправя път през планините от боклук, които се издигаха между мен и тротоара. — Напомни ми никога да не ходя на бар.

— Не знам… Прекарвахме си добре в „Изгнание“. Аз и ти, и Рид, вършеейки на дансинга — усмихна се Джон и аз се изчервих при спомена за онова време.

Тръснах глава и оставих думите да се разпаднат.

— Нямах предвид подземна дупка, където се струпват деградирали свръхестествени създания.

— О, хайде. Не бяхме съвсем деградирали. Е, поне ти не беше. Рид и аз може би отговаряхме на това определение — побутна ме игриво към вратата Джон.

Сръгах го в отговор, но не толкова игриво.

— Престани. Беше преди милион години. Може би два милиона. Не искам да мисля за това.

— Стига, Лена. Аз съм щастлив. Ти…

Стрелнах го с поглед и той млъкна.

— И ти ще бъдеш пак щастлива, обещавам ти. Затова сме тук, нали?

Погледнах го. Стоеше до мен по средата на страничната уличка във Френския квартал, рано сутринта, и ми помагаше да намеря човека — всъщност не точно човек — когото мразеше повече от всичко друго на света. Той имаше повече и по-основателни причини да мрази Ейбрахам Рейвънуд от мен. Но не ми беше казал нито дума за това, което го карах да прави.

Кой би си помислил, че Джон ще стане едно от най-добрите момчета, които някога съм срещала? И кой би помислил, че точно той ще пожелае доброволно да рискува живота си, за да върне любовта в моя?

Усмихнах му се, въпреки че ми се искаше да се разплача.

— Джон?

— Какво? — попита той разсеяно. Оглеждаше се за табели на барове и вероятно се чудеше как ще се реши да влезе в някой от тях. Всичките приличаха на свърталища на серийни убийци.

— Съжалявам.

— А? — обърна се Джон към мен. Вече ме слушаше. Беше объркан, но слушаше.

— За това. Че те въвлякох във всичко това. И ако не искаш… искам да кажа, ако не намерим книгата…

— Ще я намерим.

— Само казвам, че няма да те виня, ако не искаш да преживееш това отново — Ейбрахам и всичко с него.

Не можех да понеса, че му го причинявах. Не и на него и на Лив — независимо какво се бе случило между нас. Независимо колко много и колко дълго тя бе вярвала, че обича Итън.

Преди.

— Ще намерим книгата. Хайде. Спри да дуднеш глупости. — Джон изрита една кофа за боклук и си проправихме път покрай празните бирени бутилки и подгизналите салфетки, изпопадали чак до тротоара.

Докато изминем половината пресечка, гледахме през отворените врати на заведенията, за да видим дали вътре има някого. За моя изненада тук-там имаше хора. Приведени над дървените прагове, чистещи боклука по пустите, сенчести алеи. Дори силуети на някои от празните балкони.

Осъзнах, че Френският квартал не се различава много от чародейския свят. Или от окръг Гатлин. Имаше свят в света, скрит пред очите на всички.

Само трябва да знаеш къде да гледаш.

— Ето там — посочих аз.

„Тъмната страна на Луната“.

Резбована дървена табела с думите се полюляваше напред и назад, прикрепена към две стари, направо древни вериги. Те скърцаха, разклащани от вятъра.

Въпреки че нямаше вятър.

Присвих очи от ярката утринна светлина, като се опитах да видя нещо сред сенките на отворената врата.

„Тъмната страна“ не беше по-различен от другите почти, но не напълно пусти барове в съседство. Дори от улицата чувах гласовете, отекващи зад тежката врата.

— Има хора толкова рано сутринта? — направи озадачена гримаса Джон.

— Може би не е рано. Може би за тях е късно — отбелязах аз и се загледах в смръщения мъж, облегнал се на рамката на вратата, който се опитваше да си запали цигара. Погледите ни се срещнаха. Той си измърмори нещо на себе си и се отдалечи.

— Да, за някои явно е доста късно.

Джон поклати глава.

— Сигурна ли си, че това е точното място?

За пети път му подадох остатъка от кутийката кибрит. Той я вдигна и я сравни с логото на табелата. Бяха абсолютно еднакви. Дори полумесецът, гравиран в дървения знак, бе точно копие на този, отпечатан на кибрита в ръката на Джон.

— Надявах се отговорът да е „не“ — каза той, докато ми връщаше картончето.

— Ще ти се — отвърнах аз, подритвайки парче от мокра салфетка с черните си кецове.

Той ми смигна.

— Първо дамите, моля.

Двайсет и втора глава Птица в златна клетка

Беше ми нужно време, за да привикнат очите ми към сумрачната светлина, и още по-дълго, за да се настроя към миризмата. Миришеше на шира, ръжда и стара бира — изобщо на старо. Сред сенките видях няколко малки кръгли масички и месингов бар, почти колкото мен на ръст. По рафтовете бяха подредени бутилки, чак до високия таван — толкова висок, че дългите месингови полилеи сякаш висяха отникъде. Прах покриваше всяка повърхност и всяка бутилка, дори се носеше във въздуха и това се виждаше ясно на местата, където слънчевите лъчи преминаваха през капаците на прозорците.

Джон ме сръга.

— Има ли някакво заклинание, което да запуши носовете ни? Нещо като Миризмус Премахвацио?

— Не, но мога да измисля някое Затворацио Устатус, което да приложа точно сега.

— По-леко, чародейско момиче. Нали уж си Светлина. Нали знаеш, от онези, добрите?

— Разчупих модела, помниш ли? На Седемнайсетата си луна, когато бях призована и от Светлината, и от Мрака — погледнах го сериозно. — Не забравяй, че все още си имам и тъмната страна.

— Уау, сега ме уплаши — ухили се той.

— И така трябва да бъде. Да си много, много уплашен.

Посочих му огледалния знак на ламперията, точно зад него. Женски силует бе изрисуван до един надпис. „Устни, които докосват алкохол, няма да докоснат нашите.“ Поклатих глава.

— Очевидно това не е слоганът на мажоретките на гимназия „Джаксън“.

— Какво? — вдигна глава Джон.

— Обзалагам се, че това място е било спийкизи, от онези нелегални барове по време на Сухия режим. В Ню Орлиънс сигурно е имало много такива. — Огледах се из помещението. — Това означава, че трябва да има друга стая, нали? Стая зад тази стая.

Джон кимна.

— Разбира се. Ейбрахам не би висял на място, в което би могъл да влезе всеки, независимо къде се намира то. Това беше единствената обща черта на всички домове, които имахме. — Огледа се наоколо. — Но не си спомням подобно скривалище.

— Може да е било преди твоето време и се е върнал тук, защото тук никой от сегашните хора не би го познал, а и никой няма да го търси в такъв бар.

— Може би. И все пак нещо в това място не ми се връзва.

И тогава чух познат глас.

Не. Познат смях, сладък и злокобен едновременно. Нищо на света не можеше да се сравни с него.

Ридли? Ти ли си?

Използвах Келтската нишка и знаех, че тя ще ме чуе, но Ридли не ми отговори. Може би не ме беше чула или пък бе минало толкова дълго време, откакто бяхме общували по някакъв смислен начин, че бяхме загубили връзката си. Не знам, трябваше да опитам все пак.

Изтичах нагоре по дървеното стълбище в задната част на бара. Джон беше на крачка зад мен. Щом стигнах до стаята горе, започнах да блъскам по стената, зад която ми се стори, че чух гласа й, точно над купчината щайги и кашони с бутилки. Складовото помещение бе тясно и със сигурност имаше нещо зад него.

Ридли!

Трябваше да погледна по-добре. Избутах купчината струпани щайги встрани, затворих очи и се издигнах във въздуха, докато стигнах до нивото на горното прозорче. Отворих очи, реейки се за секунда. Това, което видях, ме изненада толкова, че веднага се приземих на пода.

Можех да се закълна, че видях братовчедка си и купища гримове, и нещо златисто. Рид не беше в опасност. Тя вероятно седеше там и си лакираше ноктите. Смучеше близалката си и се забавляваше, наслаждавайки се на живота си. Или беше това, или бях халюцинирала.

Ще я убия.

— Кълна се, Рид. Ако наистина си се смахнала чак толкова, ако наистина си преминала до такава степен към Мрака, ще напъхам тези близалки в гърлото ти, една по една.

— Какво?

Почувствах ръцете на Джон зад мен, които ме придърпваха надолу към пода. Посочих му към стената.

— Братовчедка ми. Тя е от другата страна на тази стена — казах аз и потропах решително по стената над най-близкия ред щайги.

— Не, не, не… — Джон започна да отстъпва назад, сякаш само споменаването на името на братовчедка ми го караше да изпита желание да обърне гръб и да побегне.

Бях побесняла. Тя беше моя братовчедка и исках да я убия. И все пак, това беше моята братовчедка и аз бях тази, която искаше да я убие. Въпросът беше семеен. Джон не трябваше да се тревожи за това.

— Виж, Джон, аз ще се разбера с нея.

— Да не си полудяла?

— Вероятно.

— Ако тя е с Ейбрахам, той може да е някъде наблизо. А ние не искаме Ейбрахам да ни открие, преди да сме измислили как да се доберем до книгата.

— Не мисля, че е тук — казах аз.

— Не мислиш или не знаеш?

— Ако беше тук, нямаше ли да усетиш нещо? Мислех, че двамата сте свързани по някакъв начин. Нали така ти беше промил мозъка, или каквото там беше направил?

Джон изглеждаше притеснен и аз се почувствах гузна, че му наговорих тези неща.

— Не знам… Възможно е — погледна той към високия прозорец. — Добре. Ти отиди там и виж какъв е проблемът на Ридли. Ще пазя отвън, за да не се появи Ейбрахам или някой друг, докато си вътре.

— Благодаря ти, Джон.

— Но внимавай. Ако е станала истинско дете на Мрака, нищо не можеш да направиш. Мракът си е Мрак. Не можеш да промениш Ридли. Това го научихме всички, и то по трудния начин.

— Знам.

Вероятно го знаех по-добре от всеки друг, освен може би Линк. Но дълбоко в себе си знаех и по-добре от всеки друг, че братовчедка ми не се различава чак толкова много от другите хора. Знаех колко силно искаше да си намери среда, да бъде обичана, да има приятели и да бъде щастлива — също като всички нас.

Колко Мрак може да има в такъв човек?

Нима възстановеният нов Общ ред не ни показа, че цената бе платена — Итън я бе платил заради нас — и нещата не са толкова прости, колкото всички си мислим?

Нима не се Призовах и към Мрака, и към Светлината?

— Сигурна ли си, че ще се оправиш?

Нима няма разлика за хората? Дори за Ридли?

Особено за Ридли?

Джон ме побутна.

— Земята вика Лена. Кажи или поне измучи нещо, за да знам, че ме чуваш, преди да те оставя да се хвърлиш в устата на лъва там.

Опитах се да се съсредоточа.

— Върви. Добре съм.

— Пет минути. Само толкова ти давам — каза той.

Джон изчезна надолу и аз останах сама да се оправям с братовчедка си, независимо дали бе Мрак, или Светлина. Добро или зло. Или може би нещо по средата.

Трябваше да огледам по-добре. Взех каса с вино, избутах я под прозореца, който бе изрязан в стената, и се покачих върху нея. Касата изскърца, заплашвайки да се огъне или преобърне, но успях да запазя равновесие. Все още обаче не я виждах.

О, хайде стига.

Затворих очи, протегнах ръце напред и се избутах по стената нагоре към тавана. Не е лошо да притежаваш някои сили. Светлината в стаята започна да премигва.

Това е.

Не си падам много по летенето, но сега беше по-скоро левитация. Надигнах се с поклащане, докато кецовете ми се отлепиха на няколко сантиметра над касата.

Само още малко. Исках да погледна по-добре, за да разбера дали братовчедка ми бе завинаги загубена, дали се бе присъединила към най-мрачния жив инкубус и никога няма да се върне у дома при мен.

Един последен поглед.

Повдигнах се още нагоре и се изравних с нивото на малкото прозорче. И тогава видях решетките, спускащи се от тавана и обграждащи Ридли от всички страни. Това бе нещо като златен затвор. Буквално златна клетка.

Не можех да повярвам на очите си. Ридли не се излежаваше в лукс в убежището на Ейбрахам. Тя бе в капан.

В този миг Рид се обърна и погледите ни се срещнаха. Тя скочи на крака и разтърси клетките пред себе си. За секунда ми приличаше на увредена Тинкърбел, с много черна спирала, стичаща се по лицето й, и още повече размазано червило. Беше плакала. Или нещо по-лошо. Ръцете й бяха наранени, особено около китките. Белезите бяха от въжета или вериги, може би белезници.

Мястото очевидно принадлежеше на Ейбрахам — поне така реших, защото приличаше на стаята на луд учен в общежитие, с едно-едничко легло и отрупана с книги етажерка. Висока дървена маса бе покрита с техническа екипировка. Тук можеше да живее и някой химик. По-странното беше, че двете страни на прозореца като че ли не си пасваха точно — имам предвид, във физическото пространство. Да гледаш през прозореца на тайния спийкизи бар, бе като да гледаш през мръсен телескоп и не можех да видя къде се намира другият му край. Като познавах Ейбрахам, можеше да бъде навсякъде в смъртната вселена.

Но сега нямаше значение. Това бе Ридли. Щеше да бъде ужасно да видя който и да е в този вид, но Ридли… Свободолюбивата ми, опърничава братовчедка, затворена по този начин. Беше особено жестоко.

Усетих, че косата ми започва да се къдри от познатия чародейски бриз.

Започнах да се въртя в нищото. Почувствах как светът изчезва под краката ми и когато се опитах да докосна твърдата земя, осъзнах, че вече стоя до Ридли.

Само че извън златната клетка.

— Братовчедке! Какво правиш тук? — провикна се тя и протегна дългите си, лакирани в яркорозово пръсти през решетките.

— Предполагам, че мога да те попитам същото. Рид, добре ли си? — Приближих внимателно решетките. Обичах я, но не можех да забравя всичко, което се бе случило. Тя избра Мрака и ни напусна — Линк, мен, всички нас. Не знаех на чия страна беше. Както обикновено.

— Мисля, че е очевидно — сопна се тя. — Била съм и по-добре. — Разклати решетките. — Много по-добре.

Ридли се отпусна назад, седна на пода и започна да плаче, сякаш отново бяхме малки момиченца и някой я беше обидил на площадката. Което не се случваше често, а и обикновено аз бях тази, която плачеше. Рид винаги беше силната. Може би именно затова сега сълзите й ме разтърсиха толкова.

Седнах на пода срещу нея; хванах ръката й през решетките на клетката.

— Съжалявам, Рид. Бях ти толкова сърдита, че не се върна, когато… когато Итън…

Тя не ме погледна.

— Знам. Чух. Чувствам се ужасно. Точно тогава започна всичко. Ейбрахам бе бесен и аз само влоших положението, като се опитах да си тръгна. Просто исках да се върна у дома. Но той се ядоса и ме затвори тук. — Тя тръсна глава, сякаш искаше да се отърси и от спомена.

— Наистина съжалявам. Трябваше да знам, че нещо ти е попречило да дойдеш.

— Както и да е… Не че те разочаровам за първи път. — Тя изтри очите си, размазвайки още повече спиралата си. — Нека да вдигнем във въздуха това място, преди Ейбрахам да е дошъл, иначе ти ще бъдеш затворена тук с мен за следващите двеста години.

— Къде е той?

— Не знам. Обикновено прекарва по цял ден в зловещата си лаборатория с кошмарните си създания. Но няма как да знаем колко време ще отсъства.

— Тогава по-добре да побързаме. — Огледах се из стаята. — Рид, виждала ли си Ейбрахам с „Книгата на луните“? Тя тук ли е?

Тя поклати глава.

— Шегуваш ли се? Не бих се доближила и на двайсет километра от това нещо. Не и след като знам как прецаква всеки, който се докосне до него.

— Но си я виждала?

— Не. Не и тук. Ако още е в Ейбрахам, той не е тъп, та да я пази при себе си. Зъл е, но не е глупав.

Сърцето ми спря.

Ридли разклати отново решетките.

— Побързай! Аз нищо не мога да направя. Има заклинания за защита, доколкото мога да преценя. Ще полудея тук…

После чух ужасен трясък и купчината щайги с технически уреди и всякакви други неща до мен се строполи на пода. Счупено стъкло и счупени дървении се търкаляха навсякъде — сякаш бях унищожила проект на Ейбрахам за фестивал на науката. Нещо искрящо и зелено се разплиска в косата ми.

Опа…

Чичо Макон се опитваше да се откъсне от прегръдката на Джон Брийд, който се бе вкопчил в него, а единият му крак бе затрупан от останките от дървената щайга.

— Къде се намираме? — Чичо гледаше втренчено и с недоумение клетката. — Какво е това безумно място?

— Чичо? — Ридли изглеждаше облекчена и объркана едновременно. — Да не си Пътувал?

— Намерих го отпред — каза Джон. — Когато се опитах да се върна, той просто се закачи за мен и аз го пренесох. — Явно беше видял изражението на лицето ми, защото прие отбранителна позиция. — Хей, не гледай към мен. Не бях планирал да вземам стопаджии.

Чичо Макон погледна към Джон, който отвърна нахакано на погледа му.

— Лена Дюшан!

Не го бях виждала толкова гневен никога преди. Зелената лепкава гадост капеше от иначе безупречния му костюм. Погледът му се местеше от Ридли към мен, после насочи пръста си и към двете ни.

— Вие двечките! Излизайте веднага оттам.

Сграбчих ръката на Ридли и прошепнах заклинанието Aurae aspirent, докато чичо Макон потропваше нервно е крак. Миг по-късно аз и братовчедка ми се появихме извън клетката.

— Чичо… — започнах аз.

Той ме спря, вдигайки ръката си, облечена в ръкавица.

— Недей. Нито дума. — Очите му искряха и го познавах достатъчно, така че избрах да си затворя устата. — Сега. Да се съсредоточим върху това, за което сме дошли тук, докато все още имаме време да го направим. Книгата.

Джон вече бе започнал да издърпва отворените кутии и да оглежда рафтовете за „Книгата на луните“. С чичо Макон се присъединихме към него, докато накрая вече бяхме проверили на всяко възможно тайно място. Ридли седеше мълчаливо на една щайга, като не ни улесняваше много, но и без да влошава положението. Което бе добър знак, поне според мен.

От това, което виждах, Ейбрахам Рейвънуд бе чародейската версия на доктор Франкенщайн. Не можех да разпозная повечето неща, с изключение на обикновените горелки и мензури, а все пак бях учила химия в училище. С мащаба и замаха, с който Джон и чичо Макон тарашеха стаята, щеше да изглежда, че тя е била преобърната с главата нагоре от самото чудовище на Франкенщайн.

— Не е тук — предаде се най-накрая Джон.

— Тогава и ние няма какво да правим още на това място — изправи се чичо Макон и приглади с ръка гънките на балтона си. — Отведи ни у дома, Джон. Сега.

Пътуването на инкубусите беше страхотно нещо. Скоростта, с която Джон ни върна вкъщи, без да се налага второ подтикване от чичо, бе изумителна. Напуснах стаята на Ейбрахам и се озовах в своята, преди Ридли да успее да изтрие протеклата и размазала се по лицето й спирала.

Цигулката още свиреше концерта Каприз 24 на Паганини, когато влязох вътре.

Двайсет и трета глава „Дейри Кийн“

На следващия ден валеше и в закусвалнята „Дейри Кийн“ течеше вода отвсякъде, сякаш мястото най-накрая се беше предало на природните стихии. По-депресиращото беше, че чичо Макон дори не си направи труда да ме накаже. Очевидно положението бе напълно отчайващо и без да се налага да ме заключва в стаята ми. Което си бе доста лош знак.

Дъждът валеше навсякъде в „Дейри Кийн“ — и отвън, и отвътре. Водата се изливаше от тавана, минаваше през леките пукнатини, спускаше се по стената като бавно ручейче от сълзи под кривата снимка на служителя на месеца — момичето бе очевидно настояща или бивша мажоретка на гимназия „Джаксън“; трудно бе да се каже, защото от един момент нататък те всички започваха да изглеждат по един и същи начин.

Не си струваше да се плаче за никого. Вече не.

Огледах почти празната закусвалня, докато чаках Линк да се появи. Никой не излизаше навън в дни като този, дори и мухите. Не ги винях.

— Сериозно, не можеш ли да го спреш? Писна ми от този дъжд, Лена, и мириша на мокро куче. — Линк се появи изневиделица и седна срещу мен. И наистина изглеждаше като мокро куче.

— Тази миризма няма нищо общо с дъжда, приятелю — усмихнах му се аз.

За разлика от Джон Линк все още бе в достатъчна степен човек, така че природните условия му влияеха. Той зае обичайната си поза, облягайки се назад на стената, като създаваше впечатлението за човек, който всеки момент ще заспи.

— Не е от мен — казах аз.

— Да бе. Защото от декември насам тук имаме само слънце и сладки пухкави котенца, мъркащи по улиците.

Гръмотевица раздра небето. Линк демонстративно завъртя очи.

Намръщих се.

— Предполагам вече си чул, че открихме убежището на Ейбрахам. Книгата не беше там. Поне не успяхме да я намерим.

— Досетих се. И сега какво? — въздъхна той.

— План Б. Наистина нямаме друг шанс.

Джон.

Не го казах на глас. Свих ръката си в юмрук на пейката до мен.

Отново се разнесе гръм.

Аз ли го предизвиквах? Не знаех дали аз бях причината, или времето отвън правеше нещо с мен. Още преди седмици бях загубила представа за настроенията си и как влияят на другите и на средата около мен. Втренчих се в дъжда, който се стичаше капка по капка в червената пластмасова кофа в центъра на стаята.

Опитах се да се отърся от това, но не можех да спра да гледам в кофата. Водата капеше в нея от тавана ритмично. Като сърдечен удар или стихотворение. Списък с имена на мъртъвци.

Първо Макон.

После Итън.

Не.

Баща ми.

После Макон.

След това Итън.

И сега Джон.

Колко души вече бях изгубила? Колко още щях да изгубя? Щях ли да изгубя и Джон? Щеше ли Лив някога да ми прости? Имаше ли още значение?

Гледах капките, падащи по мазната маса пред мен. С Линк мълчахме, седнали пред нагънатите салфетки и натрошения лед в пластмасови чаши. Във витрината имаше студено, плуващо в мас месо, което никой дори не мислеше да яде. Когато не бе у дома, при майка си, Линк вече дори не се преструваше, че се интересува от храна.

Сега се опита да ме разведри.

— Хайде, Лена. Джон знае какво прави. Той е голямо момче. Ще вземем книгата и Итън ще се върне, независимо колко налудничаво звучи този план.

— Не съм луда. — Не знам на кого го казах, на Линк или на себе си.

— Не съм казал, че си.

— Казваш го винаги когато имаш възможност.

— Да не мислиш, че не искам той да се върне? — попита ме Линк. — Да не мислиш, че ми е готино да мятам кошове, без да има кой да ми каже, че нищо не става от мен или че главата ми е огромна? Обикалям с Бричката из Гатлин, надувам радиото до дупка и усещам, че няма никаква причина да го пускам въобще. Няма смисъл да слушам музика без него.

— Знам, че е трудно, Линк. Знаеш, че разбирам това, повече от всеки друг.

Очите му се навлажниха и той отпусна глава, взирайки се в мазната маса между нас.

— Вече дори нямам желание да пея. Момчетата от групата говорят за разпускане. „Холи Ролерс“ ще приключат като отбор по боулинг. — Линк изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да повърне. — Май не ми остава нищо друго, освен да отида в колеж или на някое още по-ужасно място.

— Линк, не говори така.

Ако той отидеше в колеж — дори да беше Държавният колеж в Съмървил — това щеше да означава, че краят на света наистина бе настъпил, независимо колко пъти Итън се опитваше да го предотврати.

Се бе опитвал.

— Може би не съм толкова смел, колкото теб, Лена.

— Разбира се, че си. Оцелял си толкова години у вас, с майка си, нали? — Опитах се да се пошегувам, но той не беше в настроение.

Сякаш говорех на себе си.

— Може би просто трябва да се предам, когато шансовете за победа са лоши — както сега.

— Какви ги дрънкаш? Шансовете ни винаги са били лоши.

— Аз съм този, който винаги се прецаква. Аз съм този, който получава най-ниската оценка и после се проваля дори на поправката през лятното училище.

— Вината не е твоя, Линк. Ти помагаше на Итън да ме спаси.

— Приеми го. Единственото момиче, което някога съм обичал, избра Мрака пред мен.

— Рид те обича. Знаеш го. И като стана дума… — Почти бях забравила защо го повиках тук. Той още не знаеше. — Ти не разбираш. Рид…

— Не искам да говорим за нея. Не е било писано. И преди никога нищо не се получаваше. Трябваше да знам, че няма да излезе нищо от това.

Линк млъкна, защото камбанката на вратата звънна и времето спря — сред вихър от яркорозови пера и лилави нанизи с мъниста. Да не споменавам черната очна линия и молива за устни и всичко друго, което можеше да бъде подчертано и посипано с лъскав прах или изрисувано с всевъзможните цветове на козметичната дъга.

Ридли.

Едва успях да кажа мислено името й и се хвърлих от мястото си към нея, за да я прегърна. Знаех, че ще дойде — аз я бях открила в убежището на Ейбрахам, но беше различно да я видя тук, в безопасност, да се придвижва между масите в закусвалнята. Почти я съборих от осемсантиметровите й платформи. Никой не умее да ходи на високи токове като братовчедка ми.

Лена…

Тя използва Келтската нишка, докато заравяше лице в рамото ми. Усещах само мириса на лак за коса, душ-гел и захар. Във въздуха около нас хвърчаха бляскави искрици, паднали от неизвестното лъскаво мазило, с което бе покрито тялото й.

Мрак или Светлина, това никога не бе имало значение за нас. Не и за наистина важните неща. Все още бяхме семейство и отново бяхме заедно.

Странно е да сме тук без Итън. Съжалявам, братовчедке.

Знам, Рид.

Тук, в „Дейри Кийн“, сякаш тя най-накрая разбра какво бе станало. Какво бях загубила.

— Добре ли си, хлапе? — отдръпна се Ридли назад и ме погледна в очите.

Поклатих глава, докато очите ми се насълзяваха.

— Не.

— Някой ще ме осветли ли какво става тук? — Линк имаше вид, все едно всеки момент щеше да припадне или да повърне, а може би и двете.

— Опитвах се да ти кажа. Намерихме Ридли, затворена в една от клетките на Ейбрахам.

— Нали знаеш, като паун. — Тя не погледна към него и се зачудих дали е така, защото не иска, или защото още не смее да го направи. — Наистина красив и секси, но паун…

Никога не разбирах какво ставаше между тях. Не мисля, че някой би могъл дори и те самите.

— Хей, Рид… — Линк беше блед, дори за четвърт инкубус. Сякаш някой току-що го бе ощипал по лицето.

Тя му прати въздушна целувка през масата.

— Изглеждаш добре, захарче.

Той запелтечи.

— Ти изглеждаш… изглеждаш… нали знаеш.

— Знам — намигна му Ридли и се обърна пак към мен. — Да се махаме оттук. Мина прекалено много време, не мога да правя това повече.

— Какво да правиш? — успя този път да каже без заекване Линк, въпреки че сега лицето му бе червено като пластмасовата кофа под течащия таван.

Ридли въздъхна и лапна една близалка.

— Ехо, аз съм Сирена, малкия. Лошо момиче. Трябва да съм сред своите.

— Ейбрахам? Този дърт козел? — поклати глава Ридли.

Кимнах.

— Това е планът.

Поне доколкото имахме нещо, подобно на план.

Въздухът бе мрачен и светлините от тавана в бар „Изгнание“ сякаш го правеха още по-мрачен, вместо да осветяват.

Не винях Ридли, че бе поискала да дойдем тук. Това бе първото място, където бе пожелала да дойдем, когато бе станала Мрак.

Но ако не си от тъмните чародейци, определено не бе най-отпускащото местенце в света. През повечето време трябва да внимаваш да не поглеждаш някого в очите или да не се усмихнеш в погрешната посока.

— И ти смяташ, че ако пратиш на твоя възлюбен „Книгата на луните“, това ще му помогне да ритне камбаната на обратно, така ли?

Линк изръмжа от своя стол. Той бе настоял да дойде с нас, за да ни пази, но му личеше, че мрази този клуб дори повече от мен.

— Внимавай, Рид. Итън не е ритнал камбаната. Просто не е във форма за известно време.

Усмихнах се. Линк можеше да ми казва, че Итън ни е напуснал завинаги, но не търпеше някой друг да го твърди. Това означаваше, че поне за него Ридли вече не беше една от нас. Тя наистина го бе изоставила и наистина бе станала Мрак.

Беше външна.

Линк го усещаше.

— Трябва да отида до тоалетната — поколеба се той, защото не искаше да ме оставя сама. Всички наоколо като че ли си имаха някакъв бодигард до себе си. Моят случайно бе четвърт инкубус със златно сърце.

Ридли изчака, докато той се отдалечи достатъчно и вече не можеше да ни чува.

— Планът ти не струва.

— Не е вярно.

— Ейбрахам няма да замени Джон Брийд за „Книгата на луните“. Джон вече не го интересува, след като Общият ред е възстановен. Прекалено късно е.

— Не можеш да си сигурна.

— Забравяш, че прекарах повече време, отколкото съм искала някога с Ейбрахам през последните месеци. Той беше доста зает. Висеше всеки ден в тази лаборатория на Франкенщайн, като се опитваше да разбере какво се обърка с Джон Брийд.

— Това означава, че ще го иска обратно, значи ще ни даде книгата. А ние искаме точно това.

Ридли въздъхна.

— Чуваш ли се какво говориш? Той не е добър човек. Не искаш да му дадеш Джон в ръцете. Когато Ейбрахам не режеше и не лепеше крила на прилепи, се срещаше тайно с един зловещ плешив тип.

— Можеш ли да бъдеш малко по-конкретна? Това не стеснява кръга.

— Не знам… Ангел? Ангело? Нещо, свързано с църква.

Прилоша ми. Чашата в ръката ми се вледени. Ледените частици се полепиха по върховете на пръстите ми.

— Ангелус?

Тя се взе резенче картофче от черната купа на бара и го пъхна в устата си.

— Точно той. Обсъждат някакъв супертаен проект. Така и не чух подробностите. Но този тип ужасно мрази смъртните и си е лика-прилика с Ейбрахам.

Какво правеше член на Висшия съвет на пазителите с кървав инкубус като Ейбрахам Рейвънуд? След това, което Ангелус се бе опитал да направи на Мариан, знаех, че е чудовище, но мислех, че е някакъв вид фанатичен лунатик. Не някой, който бе готов да заговорничи с Ейбрахам.

И все пак очевидно не за първи път плановете на Ейбрахам и на Съвета на пазителите съвпадаха. Чичо Макон го бе споменал веднъж, точно преди процеса на Мариан.

Поклатих глава, докато обмислях чутото.

— Трябва да кажем на Мариан. След като се сдобием с книгата. Затова, ако нямаш по-добра идея, ще отидем да се срещнем с Ейбрахам и да осъществим размяната. — Изпих каквото бе останало от замръзналата си сода и тръснах рязко чашата на бара.

Тя се разби в ръката ми.

В бара настана пълна тишина и усетих как всички очи се вперват в нас — нечовешки очи, някои златисти, други черни, сякаш самите Тунели се взираха в мен. Извърнах глава от гледката.

Барманът направи гримаса и аз погледнах с периферното си зрение към вратата, очаквайки да видя чичо Макон. Барманът обаче продължаваше да ме зяпа.

— Ама и ти имаш едни очи…

Ридли ме погледна.

— Нейните ли? Едното от тях не върши много работа — каза тя небрежно. — Знаеш как става.

Седяхме на местата си, нервни и притеснени. В клуб като „Изгнание“ не беше много добре да се привлича излишно внимание, не и когато имаш само едно златно око.

Барманът ме гледа още известно време, после кимна и провери часовника си.

— Аха… Знам как става. — Този път той погледна към вратата. Вече вероятно се бе обадил на чичо ми.

Този издайнически плъх.

— Ще имаш нужда от много голяма помощ, братовчедке.

— За какво говориш, Рид?

— Изглежда, че отново ще трябва да спасявам задника ти — избърса небрежно тя счупените стъкълца от бара.

— Как да ме спасяваш?

— Остави това на мен. Ще видиш, че не съм просто едно красиво лице. Е, определено съм и това — усмихна се Ридли, но не беше съвсем убедителна. — Всичко това и едно наистина много красиво лице.

Струваше ми се, че и тя е започнала да говори с недомлъвки. Зачудих се дали изчезването на Итън е започнало да й се отразява, както на нас.

Инстинктите ми бяха точни за едно нещо.

Чичо Макон се появи на вратата като по часовник и бях прибрана у дома, в стаята си, преди да успея да я попитам.

Двайсет и четвърта глава Ръката, която люлее люлката

Ридли ни чакаше зад най-далечната редица крипти, които — съдейки по броя на захвърлените бирени бутилки в храстите, също бяха любимо място на младежите от окръг Гатлин. Не можех да си представя да се мотая тук доброволно. В „Градината на вечния покой“ все още усещах следите от присъствието на Ейбрахам. Нищо не се бе променило от времето, когато той призова Бесовете само седмици преди Осемнайсетата луна. Предупредителни знаци и жълта полицейска лента оформяха лабиринт между изпотрошените мавзолеи, изкоренените дървета и напуканите надгробни плочи в новата част на гробището. Сега Общият ред бе възстановен, тревата вече не гореше и не съхнеше, а скакалците бяха изчезнали. Но другите белези бяха все още тук, стига да знаеш къде да ги търсиш.

Съгласно традиционния ред в Гатлин най-лошите щети бяха вече прикрити под пластове нова пръст, върху която сега стоеше Ридли. Ковчезите бяха отново заровени, а гробовете затрупани. Не бях изненадана. Не можеше да се очаква добрите граждани на Гатлин да оставят прекалено дълго навън скелетите.

Рид разви поредната черешова близалка и я размаха драматично.

— Готов е. Метнах въдицата, пуснах стръвта и той я налапа — усмихна се тя на Линк. — Също като теб, захарче.

— Нали знаеш какво казват: „Присмял се хърбел на щърбел“ — не й остана длъжен той.

— Знаеш, че ухая на глазура на торта. Защо не дойдеш и ще ти покажа колко съм сладка? — размаха тя дългите си розови нокти като хищна птица.

Линк отиде до Джон, който се бе облегнал на един плачещ ангел, разцепен точно по средата.

— Казвам това, което виждам, маце. И те надушвам добре и оттук.

Цял ден Линк си подхвърляше с Ридли повече от закачки, типични за четвърт инкубус. Сега, след като вече бе приел факта, че тя се е върнала, сякаш живееше само за да си разменят обиди с нея. Ридли му обърна гръб, ядосана, че той й бе върнал тъпкано заяждането.

— Трябваше само да се върна за малко в Ню Орлиънс и накарах Ейбрахам да яде от ръката ми.

Трудно ми беше да си го представя, а и Джон явно не се върза на думите й.

— Очакваш да повярваме, че си омагьосала Ейбрахам с твоите близалки? Ти и някоя сладкарска верига, така ли?

Ридли се нацупи.

— Разбира се, че не. Но трябваше да измисля нещо. Затова се запитах кой е толкова глупав, че да прави каквото кажа и да ми играе по свирката? — Тя прати въздушна целувка на Линк. — Нашият малък Линкубус, естествено.

Челюстта на Линк се стегна.

— Говориш пълни глупости.

— Трябваше само да кажа на Ейбрахам, че съм използвала Линк и чувствата му към мен, за да се внедря в глупавия ви малък кръг и да науча още по-глупавия ви малък план. После му се оплаках, задето ме бе държал като домашен любимец в клетка. Разбира се, казах му, че не го виня. Кой не би искал да съм до него постоянно?

— Това въпрос ли е? Защото с радост ще ти отговоря — сопна й се Линк.

— И той не се ядоса, че си избягала от златната си клетка? — попита Джон.

Ридли отговори леко нервно, явно се бе засегнала.

— Ейбрахам знаеше, че не бих стояла вътре, ако намеря начин да се измъкна. Аз съм Сирена, не ми е в природата да бъда покорявана. Казах му, че съм използвала силата си за убеждение върху момчето му за поръчки и съм го убедила да ме пусне. Не свърши добре. Ейбрахам просто взе по-голяма клетка за него.

— Какво друго му каза?

Исках да разбера дали имахме някакъв шанс да получим книгата. Въртях гердана с талисманите си на пръста си, опитвайки се да не мисля за спомените, свързани с тях.

— Казах му, че по-скоро ще заложа на него, отколкото на вас, пичове. — Ридли се усмихна сладко на Линк. — Нали знаеш колко обичам победителите? Естествено, Ейбрахам повярва на всяка моя дума. И защо не? Аз съм толкова убедителна.

Линк изглеждаше така, сякаш щеше да я метне до другия край на гробището.

— И Ейбрахам ще бъде там? Днес? — Джон все още не й вярваше.

— Ще бъде. От плът и кръв. Разбира се, използвам тези термини доста свободно — сви рамене Ридли. — Мнооого свободно.

— И той се съгласи да ме размени за „Книгата на луните“? — попита пак Джон.

Ридли въздъхна и се облегна на стената на криптата.

— Е, технически беше нещо по-скоро като „Щом са толкова глупави да повярват, че ще замениш Джон за книгата, нека се възползваме, но, разбира се, ти няма да го направиш“. И после май се разсмяхме. И после май пихме и имаше заклинания. Всичко ми е като в мъгла.

Линк скръсти ръце на гърдите си.

— Работата е там, Рид, че няма как да знаем дали не си казала същото нещо и на него? Душата ти е тъмна като въглен. Откъде да знаем… — застана закрилнически пред мен — на чия страна си всъщност?

— Тя е моя братовчедка, Линк — казах аз, но въпреки това не бях сигурна в отговора. Ридли отново бе тъмен чародеец. Последния път, когато предложи да ми помогне, се озовах в капан, и тя ме отведе право при майка ми и Седемнайсетата ми луна.

Но също така знаех и че ме обича. Поне доколкото един тъмен чародеец може да обича. Поне доколкото Ридли можеше да обича някой друг освен себе си.

Ридли се наведе към Линк.

— Добър въпрос, захарче. Жалко само, че нямам никакво намерение да му отговарям.

— Предполагам, че в някои от близките дни сам ще разбера отговора — намръщи се Линк, а аз се усмихнах.

— Нека ти подскажа малко — обади се Рид. — Този ден няма да е днес.

И сред вихър от искрящ блясък и мирис на бонбони Сирената, която той обичаше и мразеше до полуда, изчезна.

Смрачаваше се, когато оставихме Лив и чичо Макон в кабинета, заровени във всяка чародейска книга, в която бяха успели да намерят нещо написано за Блудниците и историята на „Рейвънуд“. Лив бе убедена, че Итън се опитва да се свърже с нас, и бе твърдо решена да открие начин, за да общуваме и ние с него.

Всеки път, когато слизах долу, тя си записваше някакви бележки или настройваше смахнатата си джаджа, с която измерваше нивото на свръхестествените честоти. Мисля, че отчаяно се опитваше да намери решение, което да не включва размяната на Джон за „Книгата на луните“. Не я винях.

Чичо Макон също го искаше, макар да не го признаваше. Преглеждаше всеки дневник и всеки албум с изрезки, които можеше да намери за идеи за други места, където Ейбрахам можеше да е скрил книгата.

Затова не можех да му кажа какво правехме. Вече знаехме как се отнасяше Лив към идеята за размяната на Джон с „Книгата на луните“. А и чичо Макон нямаше да се довери на Ридли.

Казах му, че искам да посетя гроба на Итън, а Джон е пожелал да дойде с мен. Линк ни чакаше на гробището.

Небето вече бе тъмно и едва различавах някакъв гарван, който се рееше в небето над нас и грачеше, докато вървяхме към най-старата част на „Градината на вечния покой“. Потръпнах. Този гарван сигурно беше някакво знамение, но нямаше как да знаем дали е за добро, или за лошо. Или всичко щеше да се развие добре и на края на деня щяхме да имаме „Книгата на луните“ и шанс да си върна Итън, или щяхме да се провалим и да загубим и Джон.

Джон Брийд не бе любовта на живота ми, но бе любовта на нечий друг живот. Двамата бяхме прекарали няколко мрачни месеца заедно, когато той и Ридли сякаш бяха единствените хора, с които можех да говоря. Той вече не бе същото момче. Беше се променил и определено не заслужаваше да се върне към живота си с Ейбрахам. Не пожелавах това на никого.

В какво се бях превърнала?

Джон не ме поглеждаше. Дори Линк гледаше само напред, в пътя пред нас. Имах чувството, че са разочаровани от мен, задето съм такава егоистка.

Аз бях разочарована от себе си.

Положението е такова, какво е, и аз съм такава, каквато съм. Не съм по-добра от Ридли. Искам това, което желая най-много на света.

Независимо от мрачните си мисли обаче, продължавах да вървя. Опитах се да не мисля повече за тези неща, докато следвах Джон и Линк през дърветата. По-голямата част от „Градината на вечния покой“ бе в процес на възстановяване до състоянието си преди атаката на Бесовете, но не и най-старата част от гробището. Не бях идвала тук от нощта, когато земята се разтвори, покривайки тези хълмове с разлагащи се трупове и оголени кости. Труповете ги нямаше, но земята все още бе преобърната, големи дупки се виждаха на местата на гробовете, заобикалящи поколения членове на рода Уейт от Гражданската война насам. Въпреки че Итън не беше тук.

И слава богу.

— Цялата тази работа смърди — каза Линк, който вървеше с тежка крачка нагоре по хълма, с градинските си ножици в ръка. — Но не се тревожи. Пазя ти гърба. Той няма да те отведе в своята вмирисана дупка. Не и без бой. Не и докато си имам тези бебчета — размаха той ножиците си.

Джон бутна Линк настрани.

— Остави тези неща, здравеняко. Няма да успееш да доближиш достатъчно до Хънтинг, за да подрежеш тревата край краката му. А ако Ейбрахам ги види, ще ги използва, за да ти пререже гърлото, без дори да ги докосва с ръка.

Линк сръга на свой ред Джон и аз отстъпих назад, за да не се претърколя надолу по хълма, ставайки косвена жертва на техните закачки.

— Е, добре, но те ми помогнаха да се измъкна, когато ходих до дома на онзи тип, Обадайя, и се спречках с човека прилеп. Само не ме убивай, чародеецо.

— Чакай малко — сепна се изведнъж Джон и спря на място. Обърна се и към двама ни. — С Ейбрахам шега не бива. Нямате представа на какво е способен. Не мисля, че някой изобщо има. Не ми се пречкайте и ме оставете да се разбера с него. Вие сте подкрепление, в случай че Хънтинг или твоето гадже ни създадат проблеми.

— Рид е на наша страна, забрави ли? — напомних му аз.

— Поне така се предполага. И не ми е гадже — стисна зъби Линк.

— От моя опит мога да кажа, че единствената страна, на която застава Ридли, е нейната собствена. — Джон прекрачи една счупена статуя на молещ се ангел, свил ръце в юмруци. Всички изпотрошени ангели наоколо ми се струваха лошо знамение.

Линк изглеждаше ядосан, но не каза нищо. Той изглежда не понасяше някой друг освен него да критикува Ридли. Чудех се дали нещата някога наистина ще приключат между тях, независимо как.

Двамата с Джон вървяха между изпочупените ковчези, изпопадали клони и изтръгнати стволове на дървета, докато стигнахме до огромната дупка точно зад старата крипта на Хъни Кът. Стараех се да не изоставам, но те бяха инкубуси, така че нищо не можех да направя — не знаех заклинание от типа Клониране като инкубус, с което да не им отстъпвам.

Но скоро нямаше да има значение, защото „разходката“ ни приключи.

Ейбрахам ни очакваше.

Или влизахме право в капана му, или той щеше да попадне в нашия. Време беше да разберем.

Ейбрахам Рейвънуд стоеше от далечната страна на дупката. Носеше дълго черно палто и цилиндър; беше се облегнал на едно разцепено дърво с отегчен вид, като случайно мотаещ се наоколо пътник.

„Книгата на луните“ бе пъхната под мишницата му.

Въздъхнах с облекчение.

— Донесъл я е — казах тихо аз.

— Но още не е в нас — измърмори Линк.

Облечен в черно поло и кожено яке, Хънтинг стоеше до своя прапрапрадядо и духаше плътни кълбета дим към Ридли. Тя се закашля и размаха ръка, за да отблъсне дима от червената си рокля, поглеждайки с омраза към чичо си.

Имаше нещо притеснително в това да я видя така — облечена в червено, стояща до тези двама кървави инкубуси. Надявах се Джон да греши и тя наистина да е на наша страна — не само заради мен, но най-вече заради чувствата на Линк.

И двамата я обичахме. Не можеш да си забраниш да обичаш някого, дори и да искаш. Това е бил проблемът на Женевиев с Итън Картър Уейт.

Това е бил проблемът на чичо Макон с Лила, на Линк с Ридли. Вероятно дори на Ридли с Линк. Любовта беше причината всички тези възли да започнат да се разплитат.

— Донесъл си я — провикнах се аз към Ейбрахам.

— А ти си го довела. — Ейбрахам присви очи при вида на Джон. — Ето го моето момче. Толкова се тревожех за теб.

Джон се напрегна.

— Не съм твоето момче. И никога не те е било грижа за мен, така че спри да се преструваш.

— Това не е вярно. — Ейбрахам се държеше така, сякаш чувствата му бяха наранени. — Вложих много време и енергия в теб.

— Прекалено много, ако ме питаш — вметна Хънтинг.

— Но никой не те пита — отряза го Ейбрахам.

Хънтинг стисна злобно зъби и метна цигарата си в тревата. Не изглеждаше доволен. Което означаваше, че вероятно ще си изкара гнева върху някого, който не го заслужаваше и не го очакваше. Всички бяхме подходящи кандидати.

Джон изглеждаше отвратен.

— Искаш да кажеш, когато се отнасяше с мен като с роб и ме използваше да ти върша мръсната работа? Благодаря, не се интересувам от този вид енергия.

Ейбрахам пристъпи напред, черната му тясна вратовръзка, вързана на фльонга на врата му, се развя от лекия вятър.

— Все ми е едно от какво се интересуваш или не. Ти имаш мисия и когато вече не си годен за нея, няма да ми бъдеш полезен повече. Мисля, че и двамата знаем как се отнасям към нещата, които вече не са ми от полза — усмихна се самодоволно той. — Гледах как Сарафина изгаря и единственото, което ме притесняваше, бе пепелта по палтото ми.

Казваше истината. И аз бях гледала как майка ми изгаря. Не че бях възприемала Сарафина по този начин. Но когато чух Ейбрахам да говори така за нея, почувствах нещо, а дори не знаех какво е.

Жал? Съчувствие?

Нима изпитвам жал към жената, която се опита да ме убие? Възможно ли е?

Джон ми бе казал, че Ейбрахам мрази чародейците също толкова, колкото и смъртните. Не му бях повярвала до този момент. Старият Рейвънуд бе студен, пресметлив и зъл. Той наистина бе дяволът или поне най-близкото до него нещо, което бях срещала.

Джон надигна глава и се провикна към Ейбрахам.

— Просто дай книгата на приятелите ми и аз ще остана с теб. Такава е сделката.

Ейбрахам се разсмя, книгата бе все така на безопасно място в ръката му.

— Условията се промениха. Реших все пак да си я задържа. — После кимна към Линк. — Както и новия ти приятел.

Ридли спря да смуче близалката си.

— Той не ти трябва. Безполезен е — повярвай ми.

Тя лъжеше.

И Ейбрахам го знаеше. Зловеща усмивка се разля по лицето му.

— Както желаеш. Тогава можем да нахраним с него кучетата на Хънтинг, когато се приберем у дома.

Някога Линк щеше да отстъпи назад, уплашен до мозъка на костите си. Но това беше преди Джон да го ухапе и животът му да се промени. Преди Итън да умре и всичко да се промени.

Сега гледах Линк, застанал редом до Джон. Той нямаше да отиде никъде, дори да бе уплашен. Онзи Линк вече го нямаше.

Джон се опита да застане пред него, но той го спря.

— Мога да се защитавам сам, приятелю.

— Не ставай глупав — сопна му се Джон. — Ти си само четвърт инкубус. Което означава, че си една наполовина силен колкото мен, без чародейската кръв.

— Момчета — щракна с пръсти Ейбрахам, за да привлече вниманието им. — Всичко това е много трогателно, но е време да продължим. Имам работа за вършене и хора за убиване.

Джон изпъна рамене.

— Няма да тръгна никъде с теб, освен ако не им дадеш книгата. Напоследък общувах с някои доста могъщи чародейци. Вече сам решавам какво да правя.

Способностите на Джон бяха изумителни — той колекционираше силата на другите чародейци, щом се докоснеше до тях; така, както Ейбрахам колекционираше своите жертви. Вече беше попил силата на Ридли за убеждаване, някои от моите способности като Самородна, да не споменаваме онези, които бе взел от други чародейци, които неволно се бяха допирали до него. Ейбрахам сигурно се чудеше какви ли сили бе събрал Джон.

И все пак започнах да се паникьосвам. Защо не бяхме отвели Джон обратно в Тунелите да събере още сили? Как бях могла да си помисля, че имаме шанс да измамим Ейбрахам?

Хънтинг погледна към него и бе явно, че двамата безмълвно си казаха нещо — някаква обща тайна.

— Нима? — Ейбрахам пусна „Книгата на луните“ в краката си. — Тогава защо не дойдеш тук и не я вземеш?

Джон знаеше, че това е някакъв номер, но въпреки това тръгна към тях. Искаше ми се Лив да беше тук, за да види колко смел бе той. Но от друга страна се радвах, че не беше тук. Защото самата аз едва имах сили да го гледам как пристъпва все по-близо към древния инкубус, а не бях момичето, което го обичаше.

Ейбрахам протегна ръката си и изви китката си, сякаш въртеше дръжка на врата. И с това едничко движение всичко се промени. Джон се хвана за главата, все едно някой току-що я бе разбил отвътре с чук, и се строполи на колене.

Ейбрахам държеше все така протегната ръката си, но сви дланта си в юмрук, а Джон се сгърчи и изпищя от болка.

— Какво, по дяволите…? — Линк сграбчи ръката на Джон и го изправи на крака.

Джон едва се крепеше прав. Залиташе, но се опита да възстанови равновесието си. Хънтинг се разсмя. Ридли стоеше неподвижно до него, но виждах, че близалката трепери в ръката й.

Опитах се да се сетя за някое заклинание, нещо, което да спре Ейбрахам, дори за секунда. Той пристъпи напред, повдигайки края на палтото си, за да не го изцапа от калта.

— Да не мислиш, че бих създал нещо толкова могъщо като теб, ако нямах начин да го контролирам?

Джон замръзна, зелените му очи се изпълниха със страх. Направи гримаса, опитвайки се да преодолее болката.

— За какво говориш?

— Мисля, че и двамата знаем — отвърна Ейбрахам. — Аз те създадох, момче. Намерих правилните комбинации — наследствеността, от която се нуждаех — и сътворих нова порода инкубус.

Джон се запрепъва назад, смаян от чутото.

— Това е лъжа. Ти ме намери като дете.

Ейбрахам се усмихна.

— Това зависи от тълкуванието на думата „намирам“.

— Какво искаш да кажеш? — Джон бе пребледнял като платно.

— Ние те взехме. Ти си резултат от моя замисъл, все пак. — Ейбрахам пъхна ръка в джоба си и извади една пура. — Родителите ти живяха щастливо няколко години. Това е повече, отколкото мнозина от нас имат.

— Какво е станало с родителите ми? — заскърца със зъби Джон.

Направо виждах как се надига бесът в него.

Ейбрахам се обърна към протежето си, което палеше в момента пурата му със запалката си.

— Отговори на момчето, Хънтинг.

Верният му кървав инкубус щракна капака на запалката и сви рамене.

— Беше много отдавна, хлапе. Те бяха сочни. И вкусни. Но не помня подробности.

Джон се впусна към него и раздра пространството сред мрака. В един миг бе тук, в следващия го нямаше, а после се материализира отново от въздуха само на сантиметри от Ейбрахам и стисна врата на стария инкубус.

— Ще те убия, скапан кучи син!

Сухожилията на ръката на Джон се опънаха, но хватката му не се стегна. Мускулите му се напрегнаха, пръстите му очевидно се опитваха да се затворят, но не можеха. Джон сграбчи китката си с другата си ръка, опитвайки се да я подчини на волята си.

Ейбрахам се разсмя.

— Ти не можеш да ме нараниш. Аз съм твоят създател, аз те сътворих. Мислиш ли, че бих създал оръжие като теб, без да мога да дръпна спирачката му?

Ридли отстъпи назад, докато наблюдаваше как ръката на Джон се отпуска против волята му и пръстите му се разтварят, въпреки че се опитваше да ги свие с другата си ръка. Беше му невъзможно.

Не можех повече да гледам. В момента Ейбрахам контролираше Джон повече, отколкото в нощта на Седемнайсетата луна. И по-лошото бе, че Джон не успяваше да овладее тялото си въпреки желанието и цялата си сила. Ейбрахам дърпаше умело конците му.

— Ти си чудовище — изсъска Джон, все още протегнал ръката си към врата на стария инкубус.

— Ласкателствата няма да ти помогнат. Причини ми много проблеми, момче. Длъжник си ми. — Ейбрахам се усмихна. — И възнамерявам да си взема дължимото тъпкано; ще ми платиш с плътта и кръвта си.

Изви пръстите си отново и Джон се повдигна от земята, стиснал врата си със собствените си ръце, борейки се сам със себе си. Ейбрахам обаче не спираше, искаше да бъде сигурен, че демонстрацията му е разбрана.

— Вече не си ми полезен. Цялата тази работа за нищо!

Очите на Джон се обърнаха, тялото му се отпусна назад във въздуха.

— Не ти ли е нужен? — изкрещя Ридли. — Ти каза, че той е върховното оръжие.

— За съжаление, оказа се, че е дефектно — отвърна Ейбрахам.

С периферното си зрение забелязах, че нещо се движи отстрани, миг преди да чуя гласа.

— Някой би могъл да каже същото и за теб, дядо.

Чичо Макон се появи иззад една от криптите, зелените му очи проблясваха в мрака.

— Пусни момчето.

Ейбрахам се разсмя, въпреки че по изражението му не личеше да му е забавно.

— И аз ли съм дефектен? Това си е комплимент, когато идва от устата на един малък инкубус, който искаше да стане чародеец.

Хватката на Ейбрахам се отпусна съвсем леко, колкото Джон да си поеме въздух. Кървавият инкубус фокусира гнева си срещу чичо Макон.

— Никога не съм искал да бъда чародеец, но с благодарност приемам всяка съдба, която може да свали товара на мрака, който ти стовари върху това семейство.

Чичо Макон протегна ръка към Джон и над гробището премина вълна от енергия, като взривът порази точно Джон. Той отпусна ръце от врата си, докато се стоварваше на земята.

Хънтинг се спусна към брат си, но Ейбрахам го спря и запляска драматично с ръце.

— Чудесно. Това си е добър номер, синко. Може следващия път ти да запалиш пурата ми. — Лицето му прие обичайното си подигравателно изражение. — Край с игричките. Време е да приключваме.

Хънтинг не се колеба. Раздра мрак и изчезна, докато чичо Макон се втренчи със зелените си очи в черното небе. Хънтинг се материализира пред брат си точно в мига, когато небето избухна в ярколилаво сияние.

Слънчева светлина.

Чичо Макон го бе правил вече веднъж, на паркинга на гимназията, но този път светлината бе още по-наситена — и фокусирана. Този път бе по-силна и по-естествена, като светлина, идваща от самото небе.

Тялото на Хънтинг се сгърчи. Той се протегна и хвана ризата на брат си, събаряйки и двамата на земята. Но убийствената светлина просто се усили.

Кожата на Ейбрахам бе бледа, с цвета на бяла пепел. Светлината го омаломощаваше, но не толкова бързо, колкото изцеждаше силата от Хънтинг.

Но докато по-младият инкубус просто се опитваше да оцелее, противният им дядо продължаваше да влага цялата си енергия, за да ни убие. Старият кървав инкубус бе прекалено силен и се насочи към чичо Макон. Познавах го и не го подценявах. Дори ранен, нямаше да се откаже, докато не унищожеше всички ни.

Гигантска вълна от паника се надигна в мен. Съсредоточих се до краен предел, насочих всяка своя мисъл, всяка своя клетка към Ейбрахам. Земята около него се разтвори, пръстта под краката му се издърпа встрани като килим. Той се препъна и насочи вниманието си към мен. Стисна ръката си в юмрук пред себе си и невидима сила ме хвана за гърлото. Усетих как се издигам във въздуха и ритам бясно с крака.

— Лена! — извика Джон. Затвори очи и се концентрира върху Ейбрахам, но каквото и да бе намислил, не беше достатъчно бърз. Вече не можех да дишам.

— Не мисля, че ще се получи. — Ейбрахам изви свободната си ръка и накара Джон да се свлече на колене.

Линк се стрелна към Ейбрахам, но друго леко мърдане на ръката на кървавия инкубус го отблъсна назад. Гърбът му удари с трясък напуканата каменна крипта зад него.

Борех се с все сила да остана в съзнание. Хънтинг бе под мен, а ръцете му бяха впити във врата на чичо Макон. Явно обаче нямаше достатъчно сила, за да навреди сериозно на брат си. Цветът постепенно се отдръпваше от кожата му и тялото му ставаше все по-прозрачно.

Мъчех се да си поема дъх, докато гледах като омагьосана как ръцете на Хънтинг се отпускат и той започва да се гърчи от болка.

— Макон! Спри! — простена инкубусът.

Чичо Макон съсредоточи цялата си енергия към брат си. Упоритата като мрака светлина струеше от тялото на Хънтинг и се вливаше в земята. Инкубусът се изви в конвулсия, пое си за последно дъх, после тялото му се изопна и застина.

— Съжалявам, братко. Ти не ми остави избор. — Макон се взираше в това, което бе останало от тялото на Хънтинг, преди той напълно да се разтвори във въздуха, сякаш никога не бе съществувал. — Единият падна — каза чичо ми мрачно.

Ейбрахам заслони с длан очите си, опитвайки се да види дали помощникът му наистина бе изчезнал. Кожата му ставаше все по-бледа, но цветът се бе отдръпнал едва до китките. Щеше да има достатъчно време да ме убие, преди светлината да отнеме напълно силата му. Трябваше да направя нещо, за да не погуби всички ни.

Затворих очи, като се опитах да пренебрегна болката. Мислите ми бяха разпилени, потъваха в пустотата. Над главите ни отекна гръм.

— Буря? Това ли е всичко, което можеш, мила моя? — попита Ейбрахам. — Такава загуба на сила. Също като майка си.

Гневът и вината се надигнаха яростно в мен. Сарафина бе чудовище, но Ейбрахам бе помогнал тя да се превърне в такова. Той бе използвал слабостта й, за да я тласне към Мрака. И аз бях гледала как тя умира. Може би и двамата бяхме чудовища.

Може би всички сме.

— Аз не съм като майка си!

Съдбата на Сарафина бе предрешена и тя не беше достатъчно силна, за да се пребори с нея. Но аз бях.

Светкавица разсече небето и порази дърво зад Ейбрахам. По ствола му плъзнаха пламъци.

Инкубусът свали шапката си и я разклати с едната си ръка, като внимаваше да не отпуска другата, която продължаваше да държи гърлото ми здраво притиснато.

— Винаги съм казвал, че един купон не е истински, докато някой не избухне в пламъци.

Чичо ми се изправи на крака, черната му коса бе разрошена, а зелените му очи светеха още по-ярко от преди.

— Съгласен съм с това.

Светлината в небето се усили и вече осветяваше Ейбрахам като някакъв гигантски прожектор. Докато се взирахме към него, лъчът избухна в ослепително бяло, разделяйки се в два хоризонтални снопа чиста енергия.

Ейбрахам се олюля и закри очите си. Желязната му хватка се отпусна и тялото му падна в гниещата пръст.

Времето сякаш спря. Всички гледахме замаяно как белите лъчи се разпростират по небето. Освен един от нас.

Линк раздра пространството, преди да успеем да реагираме — и се материализира отново за частица от секундата, като истински професионалист. Не можех да повярвам. Единственият път, когато го бе направил пред мен, направо се стовари върху ми и ме размаза като палачинка.

Не и този път.

В пространството се разкри пукнатина, на сантиметри от Ейбрахам Рейвънуд.

Линк извади затъкнатите в колана на дънките му градински ножици и ги вдигна над главата си. Заби ги в сърцето на Ейбрахам, преди старият инкубус дори да осъзнае какво се случва.

Черните очи на Ейбрахам се разшириха от изумление и той се втренчи в Линк, мъчейки се да остане жив, докато червените капки се стичаха по остриетата на ножиците.

Линк се наведе към него.

— Целият този „дизайн“ не е бил напразно, мистър Рейвънуд. Аз съм най-доброто и от двата свята. Хибрид инкубус със собствена бордова навигация.

Ейбрахам се закашля отчаяно, очите му бяха вперени в почти смъртното момче, което го бе победило. Най-накрая тялото му се строполи на земята, а откраднатите преди толкова време от научната лаборатория ножици стърчаха от гърдите му.

Линк застана над тялото на кървавия инкубус, който ни бе преследвал така упорито и дълго. Онзи, с когото не бяха успели да се справят няколко поколения чародейци.

Ухили се на Джон и кимна.

— Зарежи цялата тази инкубуска простотия. Ето как го правим ние, смъртните.

Двайсет и пета глава Вратата на смъртта

Линк застана над тялото на Ейбрахам, наблюдавайки как то се разпада на малки частици от нищо. Ридли дойде до него и преплете ръката си в неговата.

— Вземи ножиците, Hot rod. Може да ни потрябват, ако ми се наложи да се измъквам от някоя клетка някой ден.

Линк издърпа любимото си оръжие от това, което бе останало от тялото на кървавия инкубус.

— Искам да използвам възможността да благодаря на ръководството на гимназия „Джаксън“. Стойте в училище, деца — заяви тържествено той и пъхна ножиците обратно в колана на дънките си.

Джон пристъпи до него и стовари ръката си на рамото му.

— Благодаря ти, че спаси задника ми. По твоя начин, като смъртен…

— Знаеш, имам някои умения все пак — ухили се доволно Линк.

Чичо Макон изтупваше панталоните си от пръстта.

— Не мисля, че някой би оспорил това твърдение, мистър Линкълн. Добре изиграно. Точността на появата ви бе безпогрешна.

— Откъде знаеше, че сме тук? — попитах аз. Да не би Ама да бе видяла нещо и да ни бе издала?

— Мистър Брийд бе достатъчно любезен да остави бележка.

Обърнах се към Джон, който подритваше смутено пръст с ботуша си.

— Казал си му къде отиваме? Ами плановете ни? Какво стана с онази част, в която се съгласихме да не казваме нищо на чичо ми?

— Не съм му казал. Бележката бе за Лив — отговори той свенливо. — Не можех да изчезна, без да се сбогувам с нея.

Линк поклати глава.

— Сериозно, пич? Още една бележка? Защо просто не остави карта?

Това беше втори път, в който гузната съвест на Джон и една от бележките му бяха довели Лив — или в този случай чичо ми — до него.

— Всички трябва да сте благодарни за сантименталните наклонности на мистър Брийд — каза чичо ми. — В противен случай предполагам, че тази вечер щеше да има доста трагичен резултат.

Линк сръга Джон.

— И все пак си лигльо.

Спрях да ги слушам.

Защо Лив не може да си държи устата затворена?

И в този момент друг глас прозвуча в главата ми.

Мисля, че определено не е редно да обвиняваш Лив за своите грешки. Бях като ударена от гръм. Чичо ми никога преди не бе използвал Келтската нишка, за да общува с мен. Явно бе получил това умение след трансформацията си в чародеец.

— Но как…?

— Знаеш, че способностите ми постоянно се променят. Боя се, че тази се появи неочаквано — сви невинно рамене той.

Наистина? Мислеше, че можеш да се оправиш сама с Ейбрахам, на гробището?

— Но откъде знаехте къде сме? — попита Джон. — Това не го бях написал в бележката.

О, господи…

— Чичо Макон? Да не би да можеш да четеш мисли?

— Хъм… доста ми е трудно — щракна чичо ми с пръсти и Бу се появи на хълма. Като познавах чичо си, това бе на практика признание.

Усетих как косата ми се повдигна на раменете, когато лек вятър се завихри около мен. Опитах се да се успокоя.

— Шпионирал си ме? Мисля, че се бяхме разбрали за това!

— Това беше преди ти и приятелите ти да решите, че можете сами да се преборите с Ейбрахам Рейвънуд — повиши глас той. — Не си ли научи вече урока?

„Книгата на луните“ лежеше в калта, Луната на корицата й гледаше право към небето.

Линк се наведе да я вдигне.

— Не бих направила това, Hot rod — обади се Ридли. — Нямаш чак толкова инкубуска същност в себе си.

Тя вдигна книгата и допря близалката до устните си, все едно я целуна.

— Не искаме тези хубави ръце да изгорят, нали?

— Благодаря ти, маце.

— Не ме наричай…

Линк грабна близалката от ръката й.

— Да, да, знам…

Гледах как се взираха един в друг. Всеки идиот можеше да види, че са влюбени, но май те бяха единствените двама идиоти, които не го виждаха.

Сърцето ми се сви и се сетих за Итън.

Не исках да мисля по този начин, не исках да пиша стихотворения, дори само наум, когато чичо ми можеше да ги чуе. Трябваше да отправя съвсем различно послание.

— Рид, дай ми я.

Тя кимна и ми подаде „Книгата на луните“. Книгата, която почти бе убила Итън и после чичо Макон. Книгата, която винаги вземаше повече, отколкото даваше. Част от мен искаше да я хвърли в огъня и да гледа как тя гори, макар да се съмнявах, че нещо толкова обикновено и смъртно като огъня може да я унищожи.

И все пак опитът може би си струваше, ако така щяхме да попречим на дори още само един човек да я използва, за да нарани някой друг — или себе си. Но Итън се нуждаеше от нея и аз му вярвах. Каквото и да правеше, вярвах, че той не би я използвал, за да нарани някого. И не бях сигурна, че в момента можеше да навреди на себе си.

— Трябва да я отнесем на гроба на Лила.

Чичо Макон ме изгледа, непозната смесица от тъга и тревога се бе появила в очите му.

— Добре.

Познавах този тон. С него угаждаше на желанията ми.

Тръгнах към гроба на Лила Уейт, намиращ се до празния парцел, където добрите хорица от Гатлин вярваха, че е погребан чичо ми. Ридли изпъшка драматично.

— Супер. Още време за мотаене в зловещо гробище.

Линк съвсем небрежно я прегърна през раменете.

— Не се тревожи, маце. Аз ще те пазя.

Ридли го погледна със съмнение.

— Ти ще ме пазиш? Нали осъзнаваш, че отново съм тъмен чародеец?

— Предпочитам да мисля, че си някъде по средата, от сивата страна. Така или иначе, днес съм великодушно настроен. Току-що разгромих чародейската версия на Галактикус, хиперзлодея на всички инкубуси.

Рид тръсна русо-розовата си коса.

— Каквото и да означава това.

Спрях да ги слушам и тръгнах целеустремено през гробището, притискайки „Книгата на луните“ до гърдите си. Чувствах топлината, която тя излъчваше, сякаш кожената корица можеше да изгори мен.

Коленичих пред гроба на майката на Итън. Тук бях оставила черния камък от гердана си. Тогава явно се получи; надявах се, че и сега щеше да стане.

„Книгата на луните“ със сигурност бе много по-ценна от едно камъче.

Чичо ми се взираше в надгробната плоча. Чудех се колко ли дълго щеше да я обича. Завинаги, предполагах.

Каквато и да бе причината, това място бе нещо като тайна врата, портал, пред който не можех да премина. Важното бе, че Итън успяваше някак да го отвори от другата страна.

Трябваше да го направи.

Оставих книгата на гроба, докосвайки я за последен път. Надявах се да е така.

Не знам защо ти е нужна, Итън. Но ето я. Моля те, ела си у дома.

Чаках, сякаш се надявах да изчезне на мига пред очите ми. Нищо не се случи.

— Може би трябва да си тръгнем — предложи Линк. — Итън сигурно има нужда да няма хора или нещо такова, за да направи призрачните си трикове.

— Той не е призрак — троснах му се аз.

Линк вдигна ръце.

— Съжалявам. Своите блуднически трикове.

Не осъзнаваше, че думата нямаше значение. А образът, който тя предизвикваше в главата ми. Блед, безжизнен Итън. Мъртъв. Както го намерих в нощта на Шестнайсетата ми луна, след като Сарафина го бе пробола. Паниката изпълни дробовете ми, две силни ръце като че ли ги притиснаха и изцедиха целия въздух от тях. Не можех да мисля за това.

— Нека я оставим и да видим какво ще се случи — каза Джон.

— Абсолютно не. — Чичо Макон вече не бе толкова снизходителен към мен. — Съжалявам, Лена, но…

— Ами ако беше Лила?

Лицето му помрачня при споменаването на името й. Въпросът увисна във въздуха, но и двамата знаехме отговора. Ако жената, която обичаше, се нуждаеше от него, щеше да направи всичко, за да й помогне — от тази страна на гроба или от другата.

Знаех го със сигурност.

Той ме погледна, няколко дълги секунди мълча, после въздъхна и кимна.

— Добре. Може да опитаме. Но ако не се получи…

— Да, да… Не можем просто да зарежем най-могъщата книга в чародейския и в смъртния свят на някакъв гроб и да си тръгнем.

Ридли все още зяпаше гроба и дъвчеше дъвка.

— Ами ако някой я намери?

— Боя се, че Ридли е права — въздъхна чичо. — Ще изчакам тук.

— Не мисля, че ще се получи, ако сте тук, сър. Вие сте доста страховита личност, ако ме питате — каза с възможно най-голямо уважение Линк.

— Няма да оставим „Книгата на луните“ без надзор, мистър Линкълн.

Една идея се появи в главата ми, отначало смътно, после се оформи съвсем ясно.

— Може би не е нужно някой да остане при книгата. А нещо.

— А? — Линк се почеса по главата.

Наведох се.

— Бу, ела тук, момче.

Бу Радли се надигна и тръсна черната си козина, която бе гъста като на вълк.

Зарових пръстите си в нея и го погалих зад ушите.

— Доброто ми момче…

— Идеята не е лоша. — Рид пъхна два пръста в устата си и изсвири.

— Наистина ли смяташ, че едно куче ще може да се пребори с Кървавата глутница, ако тя се появи тук? — попита Линк.

Чичо Макон скръсти ръце на гърдите си.

— Бу Радли едва ли може да бъде наречен обикновено куче.

— Дори чародейско куче може да се възползва от малко помощ — каза Рид.

Зад нас изпука клон и нещо изскочи от храстите.

— Мамка му! — извика Линк и бързо извади ножиците от колана си, точно в мига, когато Бейд се приземи грациозно на земята. Гигантската котка, т.е. лъвицата на Леа Рейвънуд изръмжа.

Чичо Макон се усмихна.

— Котката на сестра ми. Чудесна идея. Тя лесно би внушила страхопочитание във всекиго, а за жалост, именно това липсва на моя Бу.

Бу излая обидено.

— Тук, писи-писи… — Ридли протегна ръка и Бейд снижи глава гальовно.

Линк я гледаше втренчено.

— Ти си истинска психарка.

Бейд изръмжа отново към Линк, а Рид се разсмя.

— Просто ревнуваш, защото Бейд не те харесва.

Линк отстъпи крачка назад.

— Добре, но аз няма да я галя.

— Така ще можем да оставим книгата за малко и да видим какво ще се случи — казах аз, прегръщайки Бу. — Ти оставаш тук.

Чародейското куче седна пред гроба като истински охранител, а Бейд се приближи и лениво се излегна пред него.

Изправих се, но все още не можех да се наканя да си тръгна. Ами ако нещо се случеше с книгата? Тя може би беше единственият шанс на Итън да се върне при мен. Можех ли да рискувам?

Джон забеляза колебанията ми и посочи височинката, издигаща се на няколко метра от гроба.

— Можем да отидем там, от другата страна, в случай че те имат нужда от подкрепление, какво ще кажеш?

Ридли подскочи и платформите й се удариха в ръба на гробищния парцел. На Юг това е еквивалентът на счупеното огледало и седемте години лош късмет. Или по-скоро в Гатлин беше така.

Прегърна ме през раменете и размаха близалката си пред лицето ми.

— Хайде. Ще ти разкажа за приключенията си, докато бях в окови.

Линк заподскача до нас.

— Окови ли каза? Те са като белезници, нали?

Изглеждаше прекалено ентусиазиран и нетърпелив да чуе подробностите.

— Мистър Линкълн! — По тона на чичо Макон личеше, че му се иска да го удуши.

Линк замръзна на място.

— Съжалявам, сър. Беше просто шегичка, нали знаете…

Оставих се Ридли да ме отведе от другата страна на хълма, докато Линк се опитваше да замаже положението с чичо ми. Джон се влачеше след нас, стъпваше шумно и тежко с ботушите си като всеки смъртен.

Ако затворех очи, можех да се престоря, че това бяха стъпките на Итън.

Но ми беше все по-трудно да се преструвам. Мислено говорех с него, чрез Келтската нишка, дори без да се усетя, че го правех. Повтарях същите думи, отново и отново.

Моля те, ела си у дома.

Чудех се дали може да ме чуе. Дали вече пътува към мен.

Броях минутите, чудех се колко време трябва да чакаме, преди да проверим книгата. Дори джафканията на Линк и Ридли не можеха да ме разсеят, което бе достатъчно показателно.

— Мисля, че цялата тази история с четвърт инкубуса се случва само в главата ти — каза Ридли.

Линк се напрегна.

— Да бе, а може би някой друг разби току-що най-злия от злите задници наоколо.

Ридли престорено изви очи.

— О, моля те.

— Вие двамата някога спирате ли въобще? — попита Джон.

Те се втренчиха едновременно в него.

— С какво да спираме?

Канех се да кажа на Джон да не се занимава с тях, когато видях нещо черно да се стрелва в небето.

Гарванът. Същият, който бяхме видели, че ни наблюдава, когато отивахме на срещата с Ейбрахам. Може би ни преследваше. Той се спусна надолу и закръжи над района с гроба на Итън.

— Това е гарванът — казах аз и тръгнах нагоре по хълма.

Джон се появи мигновено до мен.

— За какво говориш?

Линк и другите ни настигнаха.

— Какъв е проблемът?

— Мисля, че този гарван ни преследва.

Чичо Макон се вгледа в птицата.

— Интересно.

Ридли дъвчеше шумно дъвката си.

— Какво?

— Гадател като Амари би ви обяснила как мнозина вярват, че гарваните могат да преминават между световете на живите и мъртвите.

Изкачихме се по хълмчето. Бейд и Бу се взираха втренчено в черната птица.

— И какво? Дори ако прелита от един свят в друг, тази малка черна птица не може да пренесе „Книгата на луните“, нали? — попита Линк.

Не знаех. Но гарванът бе свързан с Итън по някакъв начин. Сигурна бях.

— Защо кръжи така? — попита Джон.

Ридли се мотаеше зад нас небрежно.

— Може би е уплашен от гигантската котка.

Навярно поне този път тя беше права.

— Бейд и Бу, хайде, марш у дома! — провикнах се аз. Ушите на голямата котка щръкнаха нагоре при звука на името й. Бу се поколеба и погледна към чичо Макон.

Той му кимна.

— Тръгвай.

Бу наклони глава на една страна. Бейд се озъби, разкривайки големите си бели зъби, и го последва, като размахваше грациозно опашка, както правят лъвовете от документалните филмчета за животни, които Линк винаги гледа по „Дискавъри“. Той все твърди, че майка му го кара, но напоследък забелязвах, че си ги пуска и сам.

Гарванът закръжи отново и се спусна над главите ни, после кацна на надгробната плоча. Черните му като мъниста очи сякаш се взираха право в мен.

— Защо те зяпа така? — попита Линк.

Погледнах отново към черната птица.

Моля те. Вземи книгата или я накарай да изчезне. Направи каквото трябва, за да я занесеш до Итън.

Чичо Макон ме погледна от другата страна на надгробната плоча.

Той не може да те чуе, Лена. Не можеш да използваш Келтската нишка с птица, опасявам се.

Отвърнах на погледа му. В този момент бях готова да опитам всичко.

Откъде знаеш?

Птицата се спусна надолу, ноктите й докоснаха за миг дебелата кожена подвързия на книгата, после тя изграка и хвръкна отново нагоре.

— Мисля, че книгата я изгори — каза Джон. — Горката птица.

Знаех, че беше прав. Усетих как сълзите изпълват очите ми. Ако гарванът не може да докосне книгата, как ще я предаде на Итън? Оставих черния камък тук, както ме бе помолил той, онзи от гердана ми с талисмани. Не знаех какво е станало с него след това.

— Може би птицата няма нищо общо с това и е просто пратеник, или нещо подобно — предположи Джон.

Подсмръкнах и изтрих сълзите от лицето си.

— И какво е посланието?

Джон ме стисна за рамото.

— „Не се тревожи.“

— Как ще пратим книгата на Итън? Той се нуждае от нея или няма да може… — Не довърших. Не можех да понеса дори да си го помисля.

Бяхме рискували живота си, за да открием Ейбрахам Рейвънуд, после бяхме успели да го убием — Линк успя де. „Книгата на луните“ бе точно тук, в краката ми, а нямаше как да я предадем на Итън.

— Ще измислим нещо, братовчедке. — Ридли вдигна книгата, провлачвайки задната корица по камъка. — Някой трябва да знае какво да правим.

Джон ми се усмихна.

— Някой знае. Особено, когато става дума за тази книга. Хайде, да отидем да я питаме.

Лека надежда запърха в гърдите ми.

— И ти ли мислиш това, което аз си мисля?

Той кимна.

— Денят на президента5 е, което последния път, когато проверявах, си беше официален празник.

Ридли придърпа края на минижупа си, който не помръдна и на сантиметър.

— Кой какво си мисли и къде отиваме?

Сграбчих я за ръката и я задърпах надолу по хълма.

— Любимото ти място, Рид. Библиотеката.

— Всъщност не е чак толкова лошо — каза тя, поглеждайки разсеяно яркорозовите си нокти, — като изключим всички онези книги там.

Не коментирах нищо.

В момента само една книга беше от значение и целият ми свят — както и бъдещето на Итън — зависеше от нея.

Двайсет и шеста глава Квантова физика

От вътрешната страна на тайната решетка, водеща до „Lunae libri“, виждах целия път до долната част на стълбището. Мариан седеше зад кръглото бюро на рецепцията, точно където знаех, че ще бъде. Лив крачеше нервно в далечния край на помещението, където започваха купчините с книги.

Щом слязохме, тя рязко изви глава. Спусна се към нас в мига, в който видя Джон. Но той бе по-бърз. Раздра въздуха, материализира се пред нея и я сграбчи в прегръдките си. Сърцето ми се разби на малки парченца, когато видях изписаното на лицето й облекчение. Опитвах се да не завиждам.

— Ти си добре! — Лив се увеси на врата му. Отдръпна се назад, изражението й се промени. — Какво си мислеше? Колко пъти още ще се измъкваш навън, за да направиш някаква глупост? — После се насочи към мен и Линк. — И колко пъти вие двамата ще допускате това?

Линк повдигна ръце в знак, че се предава.

— Ей, ние дори не бяхме там последния път.

Джон отпусна чело на нейното.

— Той е прав. Трябва да се сърдиш само на мен.

По лицето й се спусна сълза.

— Не знам какво щях да правя без…

— Добре съм.

Линк изпъчи надуто гърди.

— Благодарение на мен.

— Вярно е — кимна Джон. — Протежето ми спаси задниците ни.

Линк повдигна демонстративно вежди.

— Надявам се, че това е комплимент.

Чичо Макон се прокашля и изглади една гънка на бялата си риза.

— Така е, мистър Линкълн. Определено е комплимент.

Скръстила ръце на гърдите си, Мариан пристъпи към нас.

— Някой няма ли да ми каже какво е станало тази нощ? — Погледна тя чичо ми с очакване. — С Лив направо се поболяхме от тревога.

Чичо ми ме погледна.

— Както можеш да си представиш, малкото им шоу с брат ми и Ейбрахам не мина според плана. Брийд за малко да загине.

— Но чичо Макон спаси ситуацията. — Ридли дори не се опита да прикрие сарказма си. — Причини силно слънчево изгаряне на Хънтинг на място, където слънцето обикновено не грее. Сега да преминем към момента, в който ни четеш лекцията и всички сме наказани да не излизаме от стаите си.

Мариан се обърна към чичо ми.

— Тя да не намеква, че…

Той кимна.

— Хънтинг вече не е с нас.

— Ейбрахам също е мъртъв — допълни Джон.

Мариан се вгледа в чичо Макон, сякаш той току-що бе разделил Червено море.

— Убил си Ейбрахам Рейвънуд?!

Линк се прокашля многозначително и се ухили.

— Не, госпожо, аз го направих.

За миг Мариан остана безмълвна.

— Мисля, че трябва да поседна малко — каза тя и коленете й започнаха да поддават. Джон се спусна зад бюрото да й вземе стол.

Мариан притисна ръце до слепоочията си.

— Казвате ми, че Хънтинг и Ейбрахам са мъртви?

— Бих казал, че това е правилният термин — отвърна чичо Макон.

Тя поклати невярващо глава.

— Нещо друго?

— Само това, лельо Мариан. — Името, с което я наричаше Итън се изплъзна от устата ми, преди да се усетя. Пуснах „Книгата на луните“ на лакираната дървена маса до нея.

Лив ахна.

— О, боже мили!

Гледах протритата черна кожена подвързия с образа на лунния сърп и най-накрая осъзнах какво бяхме направили. Ръцете ми трепереха, краката ми също май се канеха да ме предадат.

— Не мога да повярвам. — Мариан огледа подозрително книгата, сякаш връщах закъсняла книга в библиотеката й. Тя не можеше да бъде друга, винаги стопроцентова библиотекарка.

— И той наистина е мъртъв. — Ридли се облегна на една от мраморните колони.

Мариан се изопна нервно и застана пред бюрото си, сякаш се опитваше да застане между Ридли и най-опасната книга в световете на чародейците и на смъртните.

— Ридли, не мисля, че мястото ти е тук.

Братовчедка ми вдигна черните си очила на главата си и жълтите й котешки очи се втренчиха в Мариан.

— Знам, знам… Аз съм тъмен чародеец и нямам право да се мотая в тайния клуб на добрите момчета и момичета, нали? — направи гримаса тя. — О, толкова ми писна от това.

— „Lunae libri“ е отворена за всички чародейци, светли или тъмни — каза Мариан. — Имам предвид, че не съм сигурна дали мястото ти е сред нас.

— Всичко е наред, Мариан. Рид ни помогна да получим книгата — обясних аз.

Ридли наду балонче с дъвката си и изчака то да пукне. Звукът отекна силно сред каменните стени.

— Помогнала? Ако под „помощ“ имаш предвид, че поставих капан на Ейбрахам, за да може да вземете „Книгата на луните“ и да го убиете, о, да, помогнах ви.

Мариан се взираше в нея, все така безмълвна. После, без да каже и дума, пристъпи към Ридли и повдигна пред устата й кошче за боклук.

— Не и в моята библиотека. Изплюй я веднага.

Рид въздъхна.

— Знаеш, че не е просто дъвка, нали?

Мариан не помръдна.

Ридли изплю дъвката си.

Мариан постави кошчето на земята.

— Това, което не разбирам, е защо сте рискували живота си за тази ужасяваща книга. Оценявам факта, че вече не е в ръцете на кървавите инкубуси, но…

— Итън има нужда от нея — изстрелях аз. — Намерил е начин да се свързва с мен и поиска книгата. Опитва се да се върне тук.

— Получила си ново послание? — попита Мариан.

Кимнах.

— В последния брой на „Звезди и ивици“. — Поех си дълбоко дъх. — Трябва да ми се довериш. — Погледнах я в очите. — Нуждая се от помощта ти.

Мариан се вгледа в мен и дълго мълча. Не знаех какво си мисли, обсъжда или дори решава. Знаех само, че не каза нито дума.

Не мисля, че бе способна да го направи.

После тя кимна, придърпвайки стола си по-близо до мен.

— Разкажи ми всичко.

И аз започнах. Отдалече, от самото начало, с всички завои и подробности — Линк и Джон направо изиграха чрез движения и мимики срещата ни с Ейбрахам, а Рид и чичо Макон ми помогнаха да обясня плана ни с размяната на Джон за „Книгата на луните“. В този момент Лив изглеждаше ужасно нещастна, сякаш не можеше да понесе дори само да чува отново тази идея.

Мариан не каза нито дума, докато не приключихме, въпреки че бе лесно да се разгадае изражението й, което преминаваше от шок и ужас към симпатия и отчаяние.

— Това ли е всичко? — погледна ме тя, изтощена от историята.

— Става по-лошо — погледнах аз към Ридли.

— Имаш предвид, освен факта, че Линк направи дисекция на Ейбрахам с гигантски ножици? — направи гримаса Рид.

— Не, Рид. Разкажи й за плановете на Ейбрахам. Кажи й какво знаеш за Ангелус — казах аз.

Чичо Макон изви рязко глава при името на Пазителя.

— За какво говори Лена, Ридли?

— Ангелус и Ейбрахам замисляха нещо, но не знам подробности — сви рамене тя.

— Разкажи ни това, което знаеш.

Рид завъртя нервно на пръста си кичур розова коса.

— Този Ангелус е смахнат. Мрази смъртните и смята, че тъмните чародейци и Съветът на пазителите трябва да контролират техния свят, или нещо подобно.

— Защо? — Мариан мислеше на глас. Юмруците й бяха свити толкова здраво, че кокалчетата й побеляха. Собствените й преживявания в Отвъдното съдилище бяха все още пресни в паметта й.

Рид сви рамене.

— Ами… може би защото той е особено смахнат?

Мариан погледна към чичо ми и някаква мълчалива комуникация протече между тях.

— Не можем да позволим Ангелус да стъпи тук. Прекалено е опасен.

Чичо Макон кимна.

— Съгласен съм. Трябва…

Прекъснах го, преди да довърши.

— Знам само, че първо трябва да дадем „Книгата на луните“ на Итън. Все още има шанс той да се върне при нас.

— Наистина ли мислиш така? — Мариан произнесе думите тихо, почти недоловимо. Не бях сигурна, но имах чувството, че само аз ги чух. Все пак знаех, че Мариан вярва в невъзможностите на чародейския свят — лично бе ставала свидетел безброй пъти — и обичаше Итън колкото мен. Той й беше като син.

И двете искахме да вярваме.

Кимнах.

— Да. Трябва.

Тя се надигна от стола си и застана зад бюрото си, спокойна и концентрирана, както винаги.

— Значи е решено. Ще предадем „Книгата на луните“ на Итън, по един или друг начин.

Усмихнах й се, но тя вече бе потънала в мислите си и се оглеждаше из библиотеката, сякаш в нея бяха отговорите на всичките ни проблеми.

Както си и беше, всъщност.

— Трябва да има начин, нали? — попита Джон. — Може би в един от тези ръкописи или в някоя от онези стари книги…

Ридли разви капачката на лака си за нокти, мръщейки нос.

— Божичко… Стари книги.

— Опитай се да проявиш малко повече уважение, Ридли. Именно една книга е причината децата във фамилията Дюшан да страдат от поколения. — Мариан говореше за проклятието ни.

Рид скръсти ръце и изпуфтя.

— Както и да е.

Мариан издърпа лака от ръката й.

— Още едно нещо, което не позволявам в библиотеката си. — Метна го в кошчето.

Ридли я изгледа, но не каза нито дума.

— Доктор Ашкрофт, някога доставяли ли сте книга в отвъдния свят? — попита Лив.

Мариан поклати глава.

— Не бих казала, че съм имала такава поръчка.

— Може би Карлтън Ийтън ще я пренесе — каза Линк с надежда. — Може да я завиеш в една от онези кафяви хартии, както правиш за книгите на майка ми. И… нали знаеш, да я пратиш по някакъв начин там…

Мариан въздъхна.

— Опасявам се, че не става така, Уесли.

Дори Карлтън Ийтън, който си пъхаше носа във всяко писмо в града, и в чародейския, и в смъртния свят, не можеше да достави такава пратка.

Изнервена, Лив започна да прелиства малкия си червен бележник.

— Трябва да има начин. Каква бе вероятността да вземете книгата от Ейбрахам? И сега, когато тя е в нас, нима просто ще се откажем? — Измъкна молива иззад ухото си, мърморейки си сама на себе си. — В такъв вид отношения би трябвало да действат законите на квантовата физика…

Не знаех нищо за законите на квантовата физика, но знаех едно нещо.

— Камъкът от гердана ми изчезна, когато го оставих за Итън. Защо с книгата да е различно?

Знам, че го взе, Итън. Защо не взе и книгата?

Осъзнавах, че чичо Макон може да чува мислите ми, особено когато използвах неволно Келтската нишка, затова се опитах да спра.

Нямаше смисъл. Не можех да не го правя, не повече, отколкото можех да спра думите, които се преплитаха заедно, чакайки ме да ги запиша някъде.

— Може би книгата е прекалено тежка — предположи Линк. — Онова малко черно камъче изобщо не тежеше.

— Не съм сигурна, че това е причината, Уесли. Въпреки че всичко е възможно — каза Мариан.

— Или невъзможно. — Ридли отново сложи черните си очила и издаде лекичко напред червения си език.

— Защо книгата не може да премине? — попита Джон.

Мариан се загледа в бележките на Лив, обмисляйки въпроса.

— „Книгата на луните“ е мощен свръхестествен предмет. Никой не разбира напълно мащаба на силите й. Нито Пазителите, нито чародейците.

— И ако произходът на магията й е свързан с чародейския свят, корените й ще бъдат дълбоко вкопани тук — каза Лив. — Както дърветата са вкоренени в конкретно място.

— Да не казваш, че книгата просто не желае да премине отвъд? — попита Джон.

Лив отново пъхна молива зад ухото си.

— Казвам, че може би не може да го направи.

— Или не бива. — Гласът на чичо Макон бе много сериозен.

Ридли седна на пода и опъна напред дългите си крака.

— Такава каша… Рискувах живота си, а сега сме зациклили тук с това нещо. Може би трябва да слезем в Тунелите и да видим дали някой от лошите момчета няма да знае нещо. Нали знаете, да съберем екипа и на лошите — все пак книгата е зла, нали?

Лив скръсти ръце пред надписа на тениската си, който днес беше „Едисон не е изобретил електрическата крушка“.

— Искаш да отнесем „Книгата на луните“ в мрачен чародейски бар?

— Да имаш по-добра идея? — попита Рид.

— Мисля, че да. — Мариан наметна червеното си вълнено палто и тръгна нанякъде.

Лив се спусна след нея.

— Къде отиваш?

— Да видя някой, който знае много неща не само за книгата, а и за света, отричащ физиката и в чародейския, и в смъртния свят. Някой, който може да има нужните ни отговори.

Чичо ми кимна.

— Чудесна идея.

Само един човек отговаряше на това описание. Някой, който обичаше Итън колкото мен. Някой, който бе готов на всичко за него, дори да пробие дупка във вселената.

Двайсет и седма глава Пукнатините във всичко

— Сега, не ми казвай, че смяташ да стъпиш дори в двора ми, чу ли ме? — Ама отказа да пусне Ридли по-навътре. Каза го по петнайсет различни начина още в първия ни разговор, когато неуспешно се опитахме да й обясним какво се случва. — Никакви тъмни чародейци няма да влязат в тази къща, докато съм жива. А дори и след като си тръгна. Не, сър, не, мадам… Няма начин.

Тя се бе съгласила да се срещне с нас в „Грийнбриър“.

Чичо Макон отказа да дойде.

— По-добре е така. С Амари не сме се виждали от нощта… когато се случи — обясни той. — Не съм сигурен, че това е точният момент.

— Значи казваш, че и ти се боиш от нея? — погледна го Ридли с любопитство. — Кой да помисли…

— Ще бъда в „Рейвънуд“, ако се нуждаете от мен — каза той, стрелвайки я с очи.

— Кой да помисли… — усмихнах се и аз.

Останалите изчакахме в близост до ронещата се стена на старото гробище. Устоях на порива да отида до гроба на Итън, въпреки че усетих познатото желание, копнежа да бъда с него. С цялото си сърце вярвах, че има начин Итън да се върне обратно при мен, и нямаше да спра, докато не го откриех. Ама също се надяваше, но виждах страха и съмнението в очите й. Вече го бе загубила два пъти. Винаги когато й носех поредната кръстословица, тя отчаяно искаше да си го върне. Мисля, че Ама не беше готова да повярва в нещо, което би могла да загуби отново. С книгата обаче бяхме една крачка по-напред към успеха.

Ридли се бе облегнала на едно дърво, на безопасно разстояние от дупката в каменната стена. Знам, че и тя се боеше от Ама, също като чичо Макон, въпреки че нямаше да го признае.

— Не й казвай нищо, когато дойде тук — предупреди Линк Ридли. — Знаеш каква става при споменаването на книгата.

Ридли се нацупи.

— Мислех, че Ейбрахам е досаден, но Ама е дори по-лоша.

И в този миг видях крак в ортопедична обувка да пристъпва през отвора.

— По-лоша от какво? — попита Ама. — По-лоша от маниерите ти? — Огледа Ридли от горе до долу. — От вкуса ти за дрехи?

Беше облечена в жълта рокля, цялата бе слънчево сияние и сладост, което не се връзваше изобщо с изражението й. Сиво-черната й коса бе прибрана грижливо в кок, а в ръка носеше торбата си за плетене. От доста време се познавахме и знаех, че вътре нямаше никакви принадлежности за плетене.

— Или от момиче, което е било извлечено от ада само за да влезе доброволно обратно в огъня? — Ама наблюдаваше Ридли внимателно.

Ридли не свали тъмните си очила, но виждах, че се бе засрамила. Познавах я прекалено добре. Имаше нещо в Ама, което те караше да се чувстваш ужасно, ако я разочароваш — дори ако си Сирена, която не е особено привързана към нея.

— Не стана точно така — каза Ридли тихо.

Ама пусна чантата си на земята.

— Така ли? Знам от достоверни източници, че имаше шанс да бъдеш от правилната страна поне веднъж и се отказа от него. Да не съм пропуснала нещо?

Ридли се размърда неловко.

— Не е толкова просто.

Ама изсумтя.

— Продължавай да си го повтаряш, ако така ще спиш по-спокойно нощем, но не се опитвай да ми пробутваш тези номера на мен, защото няма да им се вържа. — Ама посочи към близалката в ръката на братовчедка ми. — И цялата тази захар ще ти съсипе зъбите, независимо дали си чародейка или не.

Линк се разсмя нервно.

Ама обърна острия си орлов поглед към него.

— А ти на какво се смееш, Уесли Линкълн? Забъркваш се във все по-големи проблеми, повече, отколкото в деня, в който те заварих в мазето ми, когато беше на девет години.

Линк се изчерви целият.

— Ама те някак си сами ме намират, госпожо.

— Много добре знаеш, че сам си ги търсиш, и това е сигурно, както е сигурно, че слънцето грее еднакво и върху светците, и върху грешниците.

После погледна към всички нас, един по един.

— И какво е този път? И най-добре да няма нищо общо с унищожаването на баланса във вселената.

— Всички сме светци, госпожо, няма никакви грешници. — Линк отстъпи назад леко и ме погледна, търсейки помощ.

— Изплюй го най-накрая. Вкъщи ме чакат леля Мърси и леля Грейс и не мога да ги оставя сами с Телма за дълго, или трите ще поръчат всичко, което показват по телевизионния канал. — Ама вече рядко наричаше пралелите на Итън Сестрите, след като една от тях си бе отишла.

Мариан пристъпи към Ама и хвана ръката й успокоително.

— Става дума за „Книгата на луните“.

— В нас е — не издържах вече аз.

Лив отстъпи встрани, разкривайки книгата, която лежеше на земята зад нея. Очите на Ама се разшириха от удивление.

— Искам ли да знам как сте се сдобили с нея?

Линк се обади.

— А, не… Искам да кажа, не, госпожо, със сигурност.

— Но важното е, че е в нас — уточни Мариан.

— Но не можем да я предадем на Итън… — чух отчаянието в гласа си.

Ама поклати глава и пристъпи към книгата, кръжейки около нея на разстояние, сякаш не искаше да приближава прекалено.

— Разбира се, че не можете. Книгата е прекалено могъща за един свят. Ако искате да я изпратите от света на живите в света на мъртвите, трябва да разполагаме със силата и на двата свята.

Не бях сигурна какво имаше предвид, но ме интересуваше само едно.

— Ще ни помогнеш ли?

— Не се нуждаете от моята помощ. Трябва някой да ви помогне от другия край, където се приема пратката.

Лив се приближи до Ама.

— Оставихме книгата за Итън, но той не я взе.

Ама изсумтя.

— Хъм… Итън не е достатъчно силен, за да пренесе подобно нещо през световете. Вероятно дори не знае как да го направи.

— Но сигурно има някой, който е достатъчно силен — предположи Мариан. — Навярно дори повече души…

Говореше за Великите. Въпросът беше дали Ама ще се съгласи да ги призове?

Прехапах устни.

Моля те, кажи „да“.

— Предположих, че щом сте ме потърсили, сигурно ще поискате да направя някоя щуротия. — Ама отвори торбата си за плетене и извади оттам малка стъклена чаша и бутилка уиски. „Уайлд Търки“. — Затова дойдох подготвена.

Сипа уиски в чашата и ме погледна.

— Трябва да ми помогнеш обаче. Ще имаме нужда от помощта и на двата свята, не забравяй.

Кимнах.

— Ще направя каквото е нужно.

Ама кимна в посока на „Рейвънуд“.

— Можеш да започнеш, като събереш останалите от твоя вид. Сама не си достатъчно силна.

— Рид е тук, Джон също може да помогне. Той е наполовина чародеец.

Ама поклати глава.

— Ако искаш тази книга да премине, трябва да повикаш и другите.

— Те са в Барбадос.

— Всъщност се върнаха преди няколко часа — каза Мариан. — Рийс се отби в библиотеката по-рано днес. Каза, че на баба ти не е понесла влажността на острова.

Опитах се да не се усмихна. Това, което не понасяше на баба ми, бе липсата на напрежение и действие, а и Рийс не бе по-различна. А и при цялото разнообразие от чародейски сили в семейството ми бях сигурна, че отдавна са разбрали какво става тук.

— Ще ги помоля. Но може да са уморени от цялото това пътуване. — Притеснявах се и дали чичо ми ще промени решението си. Добавянето на останалите от семейството ми към тази лудница ми се струваше нещо средно между рисковано и идиотско.

Ама скръсти ръце на гърдите си, по-решителна отвсякога.

— Това, което знам, е, че книгата няма да отиде никъде без тях.

Нямаше никакъв смисъл да споря с нея. Бях гледала безброй пъти как Итън се опитва да я разубеждава за нещо и рядко успяваше. А Ама го обичаше повече от всеки друг човек на света. Нямах шанс.

Ридли ми кимна.

— Ще дойда с теб за подкрепа.

— Майка ти ще полудее, като те види. Трябва да й кажа, че си се върнала. И вероятно трябва да им кажа, че ти… — Поколебах се. За никого в семейството ми нямаше да е лесно да приеме факта, че Ридли бе изтичала обратно при Сарафина, за да се сдобие отново с тъмните си чародейски сили. — Че ти си променена.

Линк погледна встрани.

Това не бе най-лошата част.

— И ще ми бъде доста трудно да обясня на баба защо съм се сдобила с „Книгата на луните“.

Ридли метна ръката си през раменете ми.

— Не знаеш ли, че най-добрият начин да отвлечеш вниманието на някого от лоша новина, е да му стовариш друга още по-ужасна? — усмихна се тя и ме поведе към „Рейвънуд“. — А има ли по-ужасна новина от мен самата?

Линк поклати глава.

— Да, за това си абсолютно права.

Ридли се обърна и повдигна очилата си.

— Млъквай, захарче. Или ще те накарам да се телепортираш в стаята на майка си и да й кажеш, че си станал методист.

— Силите ти вече не ми влияят, маце.

Ридли му прати въздушна целувка.

— Готов ли си да ме пробваш?

Двайсет и осма глава Чародейски бой на котки

Отворих входната врата и въздухът вътре сякаш се раздвижи. Не — той се местеше. Стотици пеперуди пърхаха в стаята, докато други бяха кацнали на изящните древни мебели на чичо ми, които той колекционираше от години.

Пеперуди.

Какво бях сторила на „Рейвънуд“?

Малка зелена пеперуда със златисти ивици по крилете кацна в основата на перилото.

— Макон? — Гласът на баба се разнесе от втория етаж. — Ти ли си?

— Не, бабо. Аз съм, Лена.

Тя слезе по стълбището, облечена в бяла блуза с висока яка, косата й бе прибрана в стегнат кок, а върховете на обувките й с връзки се подаваха изпод дългата й пола. Пристъпваща бавно по съвършено реставрираното вито стълбище, тя приличаше на южняшка красавица от старите филми.

Баба хвърли поглед към летящите наоколо пеперуди и ме прегърна.

— Толкова се радвам да те видя в добро настроение.

Тя знаеше, че интериорът на „Рейвънуд“ постоянно се мени според моите настроения. Стая, пълна с пеперуди, означаваше щастие. Но за мен означаваше и нещо различно — нещо прекалено лично.

Надежда, родена върху зелени и златни криле. Мрак и Светлина, както в нощта на моето Призоваване.

Докоснах телената коледна елха на гердана с талисманите си. Трябваше да се фокусирам. Всичко се свеждаше до това. Итън бе някъде там и имаше шанс да го върна у дома. Просто трябваше да убедя семейството си да ни заемат силите си.

— Бабо, имам нужда от помощ за нещо.

— Разбира се, скъпа.

Нямаше да каже това, ако знаеше за какво щях да я помоля.

— Какво ще направиш, ако ти кажа, че намерих „Книгата на луните“?

Баба замръзна на място.

— Защо говориш подобни неща, Лена? Знаеш ли къде е тя наистина?

Кимнах.

Тя повдигна полата си и се затича нагоре по стълбището.

— Трябва да кажем на Макон. Колкото по-бързо върнем тази книга в библиотеката, толкова по-добре.

— Не можем.

Баба се обърна бавно и втренчи очи в мен.

— Започвай да обясняваш, млада госпожице, и започни с това как си намерила „Книгата на луните“!

Ридли се появи иззад една мраморна колона.

— Аз й помогнах.

Затаих дъх за известно време, за да се уверя, че къщата няма да се разпадне до основи.

— Как влезе тук? — Гласът на баба бе овладян, колкото и този на самата Ридли, може би дори повече. Беше живяла достатъчно дълго и бе нужно повече от появата на станалата отново Мрак моя братовчедка, за да я извади от релсите.

— Лена ме пусна.

В очите на баба ми проблесна искрица на разочарование.

— Виждам, че отново носиш тъмните си очила.

— Беше нещо като мярка за самосъхранение. — Ридли прехапа нервно устните си. — Светът е опасно място.

Баба ми казваше това постоянно, когато бяхме деца — особено на Ридли. Помнех и нещо друго, което казваше, нещо, което можеше да забави признанието ни за станалото с Ейбрахам — поне докато доставех книгата на Итън.

— Бабо, помниш ли сделката, която сключи с Ридли първия път, когато тя искаше да отиде на купон?

Тя ме погледна с недоумение.

— Не съм убедена.

— Каза й да не влиза в кола с някой, който е пил.

— Определено добър съвет, но не съм сигурна как е свързано с тази ситуация.

— Обеща на Рид, че ако позвъни и каже, че шофьорът й е пиян, ще изпратиш някой да я прибере, без да задаваш въпроси.

По лицето на баба личеше, че е започнала да си спомня.

— Каза още, че няма да й създаваш проблеми и да й се сърдиш, независимо къде се намира и какво е направила.

Ридли се облегна неловко на колоната.

— Да, това беше като пропуск за измъкване от затвора. Напоследък определено се нуждаех от такъв.

— Този разговор ще обясни ли защо в момента у вас двете се намира най-опасната книга в двата свята — и на чародейците, и на смъртните? — Погледът на баба се местеше от Ридли към мен.

— Обаждам ти се, за да ти кажа, че шофьорът ми е пиян — изстрелях бързо аз.

— Моля?

— Искам да ми се довериш и да направиш нещо, без да ми задаваш никакви въпроси. Нещо за Итън.

— Лена, Итън е…

Вдигнах ръката си.

— Не го казвай. И двете знаем, че хората могат да се свързват с близките си от другата страна. Итън ми изпрати послание и се нуждая от помощта ти.

— Тя казва истината. Поне така си мисли — обади се Рийс, която бе застанала на затъмнения праг на вратата, водеща към трапезарията. Не я бях забелязала, но тя очевидно ме бе видяла. На Сибилите им бе нужен само един поглед към лицето ти, за да разчетат мислите ти, а Рийс бе една от най-добрите в това. Най-накрая дарбата й проработи в моя полза.

— Дори да казваш истината, искаш от мен повече от малко вяра. И независимо колко те обичам, не мога да ти помогна да използваш…

— Не се опитваме да използваме „Книгата на луните“ — прекъснах я аз. Чудех се дали ми вярваше. — Искаме да я изпратим на Итън.

В стаята беше тихо. Чаках дълго време баба да каже нещо.

— И защо смяташ, че това е възможно?

Обясних й за посланията, които Итън оставя в кръстословиците, но пропуснах да разкажа как се сдобихме с книгата, като се позовах на клаузата „шофьорът ми е пиян“. Нямаше да мога да минавам с това вечно, в някакъв момент щеше да поиска обяснение. Но не ми беше нужно да е вечно — просто тази вечер. След като изпратехме книгата на Итън, тя можеше да ме разпитва колкото си иска. Освен това чичо имаше правото пръв да ме накаже.

Баба слушаше внимателно, отпивайки от чашата с чай, която се бе появила в ръката й — комплимент от Кухнята.

Не пророни нито дума и не извърна очи от мен, докато говорех.

Най-накрая чашката бе поставена в чинийката и знаех, че баба е взела решение. Пое си дълбоко дъх.

— Ако Итън се нуждае от нашата помощ, нямаме избор, освен да му я дадем. Все пак той се жертва за всички нас и това е най-малкото, което можем да сторим.

— Бабо! — Рийс се спусна към нея. — Чуй се само!

— Как да го направи, като крещиш така? — тросна й се Ридли.

Рийс не й обърна внимание.

— Наистина ли ще изпратиш най-мощната книга в чародейската вселена в отвъдния свят, без да знаем кой ще я получи от другия край?

Рид сви рамене.

— Поне ти няма да си там.

Рийс я изгледа така, сякаш искаше да я прободе с градински ножици.

— Итън ще е там — казах аз.

Баба се поколеба, думите на Рийс я бяха накарали да се усъмни в решението й.

— Не е като да изпращаме обикновен колет, Лена. Ами ако книгата не отиде там, за където е предназначена?

Рийс имаше доволен вид, а сега Ридли сякаш закопня да има градински ножици в ръцете си.

— Ама ще се свърже с Великите.

Баба допи чая си и чашката й изчезна.

— Е, ако Амари участва в това, съм сигурна, че тя има план. Ще си взема палтото.

— Чакай — погледнах аз към Рийс. — Трябват ни всички от семейството. Ама каза, че няма да имаме достатъчно сила, ако не го направим заедно.

Рийс погледна към чичо Макон, който се бе появил в стаята при първия знак за семеен спор.

— И ти ще позволиш това да се случи?

Той подбра думите си внимателно.

— От една страна мисля, че е ужасно лоша идея.

— Ето — усмихна се самодоволно Рийс.

— Какво?!

Загубата на подкрепата на чичо ми бе нещото, от което най-много се боях, когато Ама ме изпрати да поискам помощта на семейството ми.

— Нека довърши, момичета — повиши глас баба.

— Но — продължи чичо — дължим го на Итън. Всъщност никога няма да можем да му се издължим подобаващо. Гледах как даде живота си за нас и не съм се примирил с това.

Въздъхнах с облекчение. Слава богу.

— Чичо Макон… — започна Рийс.

Той вдигна ръка и я накара да замълчи.

— Това не подлежи на обсъждане. Ако не беше Итън, в момента ти нямаше да имаш никакви сили — или дори нещо по-лошо. Редът бе разрушен и едва бяхме започнали да виждаме ефекта от хаоса. Ситуацията можеше да се развие в унищожителна посока. Гарантирам ти го.

— Не знам защо тогава още говорим за това — баба повдигна полата си и тръгна нагоре по стълбището. — Ще повикам Дел, Баркли и Риан.

Ридли преглътна при споменаването на името на майка й. Леля Дел не се чувстваше добре, откакто Ридли бе изчезнала, сърцето постоянно я болеше. Тя все още нямаше представа, че дъщеря й се е върнала. Нито, че се бе завърнала като тъмен чародеец.

Спомних си колко щастлива беше леля, когато Ридли изгуби силите си миналото лято. Да бъдеш смъртен, бе по-добре, отколкото да бъдеш Мрак, особено в това семейство.

Рийс се обърна към сестра си.

— Не трябва да си тук. Не нарани ли вече достатъчно хора?

Ридли се вцепени.

— Мисля, че мога да те нараня още малко, ако толкова настояваш. Не бих искала да те разочаровам. Все пак ти винаги си ме подкрепяла, сестричке — каза тя със сарказъм, но можех да усетя болката в гласа й. Ридли само се преструваше, че няма сърце.

Чух гласове и леля Дел се появи на върха на стълбището. Чичо Баркли я подкрепяше под ръка. Не бях сигурна дали ни бе чула, или баба й бе казала за Ридли. Но по начина, по който извиваше ръцете си, бе ясно, че вече знае истината.

Чичо Баркли я поведе по стълбището, високата му фигура се извисяваше закрилнически над нея. Побелялата му коса бе подстригана спретнато и поне веднъж той сякаш принадлежеше на същата епоха като нас останалите. Риан се влачеше зад тях, русата й дълга коса бе вързана на конска опашка. Когато Риан и Ридли бяха в една и съща стая, бе невъзможно да се пренебрегне приликата между тях. През последните шест месеца Риан бе станала истинска тийнейджърка. Вече не беше малко момиченце, въпреки че бе едва на дванайсет години.

Леля Дел се усмихна леко на Рид.

— Радвам се, че си добре. Толкова се притеснявах за теб.

Ридли прехапа устни и се залюля на високите си токове.

— Съжалявам… нали знаеш. Нямаше как да се обадя…

— Ейбрахам я беше затворил — изтърсих аз. Ридли бе виновна за много неща, но ми бе трудно да гледам как я критикуват за нещо, което е било извън нейния контрол.

Лицето на леля Дел се сгърчи… Всички се намръщиха — освен Рийс. Тя застана между майка си и тъмната си сестра.

— Вярно ли е? — чичо Баркли звучеше искрено загрижен.

Ридли въртеше нервно един от розовите си кичури между пръстите си.

— Аха… Беше истински джентълмен.

В същия миг я чух в главата си, използваше Келтската нишка, за да общува тайно с мен.

Моля те, не им казвай, братовчедке. Не сега.

— Добре съм — продължи Рид, за да успокои баща си. — Нека се тревожим за Итън. На никого няма да му е интересно да слуша историята за мен и големия лош вълк.

Риан пристъпи по-близо към Ридли.

— На мен ще ми е интересно — каза тя тихо.

Рид не отговори. Вместо това вдигна високо празната си длан. Очаквах да видя как в нея се появява мишка или близалка, някакъв евтин номер, за да разсее вниманието на сестричката й от това, в което се бе превърнала. Но ръката й си остана празна.

Риан се усмихна и протегна своята ръка, преплитайки пръстите си с тези на Рид.

Чух как леля Дил издиша шумно, а може би бях аз.

— Щом Лена ти вярва, аз също ти вярвам — каза Риан. Погледна към Рийс. — Сестрите трябва да си имат доверие.

Рийс не помръдна, но не беше нужно да си Сибила, за да разчетеш лицето й. Малки пукнатини бяха започнали да се появяват в твърдата й на пръв поглед външност, които тя упорито се стараеше да прикрие. Трудно бе да се видят, но бяха там. Началото на нещо — на сълзи, на прошка, на съжаление, не можех да бъда сигурна.

Напомни ми за думите, които Мариан каза на Итън преди всичко това да се случи. Беше един от нейните прочути цитати, от един тип на име Леонард Коен. „Има пукнатина във всяко нещо. Така прониква светлината в него.“

Това си помислих, когато видях лицето на Рийс. Светлината най-накрая бе започнала да навлиза.

— Лена, добре ли си? — Чичо Баркли погледна към тавана. Кристалният полилей се люлееше заплашително над нас.

Поех си дълбоко дъх и той спря веднага. Овладей се.

— Добре съм — излъгах аз.

Редях думи в главата си, макар да не позволявах на ръката си да ги запише.

Затворих очи, опитвайки се да заглуша думите, които не спираха да се появяват.

Не.

Пренебрегнах ги, изблъсках ги навън от ума си. Не ги предавах чрез Келтската нишка към чичо Макон. Нямаше да напиша нито дума, преди Итън да се завърне.

Нито думичка.

— Амари ни очаква. Трябва да вървим. — Чичо Макон наметна черното си кашмирено палто. — Тя не е жена, която се отнася великодушно към закъсненията.

Бу стъпваше тежко зад него, гъстата му черна козина се сливаше с мрака в стаята.

Ридли отвори вратата и излезе почти светкавично навън. Разви опаковката на една червена близалка още преди да стигне до стъпалата на верандата. Поколеба се за миг до цветната леха, после прибра опаковката в джоба си.

Може би хората могат да се променят — дори онези, които са направили погрешни избори. Ако се постараят достатъчно да ги поправят.

Не бях сигурна, но се надявах. Аз самата бях взела някои доста погрешни решения миналата година.

Сега обаче знаех, че съм взела единственото правилно.

Единственото, което имаше някакво значение.

Итън.

Идвам.

Двайсет и девета глава Ръцете на мъртвите

— Крайно време беше.

Ама стоеше нетърпеливо със скръстени ръце и се взираше в процепа в старата каменна стена, когато ние минахме през него.

Чичо Макон бе прав, тя не обичаше да я карат да чака.

Мариан нежно постави ръката си на рамото на Ама.

— Сигурна съм, че е било трудно да се съберат всички от семейството.

Ама изсумтя, пренебрегвайки извинението.

— Има трудности, а има и трудности.

Джон и Лив седяха на земята един до друг, главата на Лив бе отпусната небрежно на рамото на инкубуса. Чичо Баркли пристъпи в градината след мен и помогна на леля Дел да прекрачи изпопадалите камъни от стената. Тя премигна, взирайки се в място, недалече от гроба на Женевиев. Олюля се и чичо Баркли я подкрепи.

Пластовете на времето очевидно се отдръпваха назад, както го правеха единствено за леля Дел. Чудех се какво ли е видяла. Толкова много неща бяха ставали в „Грийнбриър“. Смъртта на Итън Картър Уейт; първия път, когато Женевиев бе използвала „Книгата на луните“, за да го върне обратно; денят, когато с Итън намерихме медальона й и имах видение; и нощта, когато леля Дел използва силите си, за да ни покаже миналото на Женевиев на същото това място.

Но всичко се бе променило оттогава. От деня, в който Итън и аз се бяхме опитали да разберем как да възстановим Общия ред и случайно подпалихме тревата под нас. И после… Когато наблюдавах как майка ми изгаря и умира.

Може ли леля Дел да види всичко това? Може ли?

Неочаквано чувство на срам ме заля и тайно се надявах да не вижда наистина всичко.

Ама кимна към баба.

— Емалин. Изглеждаш добре.

Баба се усмихна.

— Ти също, Амари.

Чичо Макон влезе последен в тайната градина. Придържаше се близо до стената, почти незабележимо смутено, което бе крайно нетипично за него. Погледът му се срещна с този на Ама, сякаш водеха разговор, който само те двамата можеха да чуят.

Напрежението бе невъзможно да не се забележи. Не ги бях виждала заедно от нощта, когато загубихме Итън. И двамата твърдяха, че всичко е наред.

Но сега, след като стояха на метър разстояние един от друг, бе очевидно, че нищо не е наред. Всъщност Ама изглеждаше така, сякаш искаше да откъсне главата на чичо ми.

— Амари — каза той бавно, свеждайки главата си в знак на уважение.

— Изненадана съм, че си дошъл. Не се ли тревожиш, че калта и моите дивотии ще ти изцапат хубавичките обувки? — каза тя. — Не бихме искали това. Не и при цената, която си дал за тях.

За какво говори тя?

Ама бе светица — поне винаги бях я възприемала по този начин. Баба и леля Дел се спогледаха, еднакво смутени. Мариан се извърна встрани. Тя знаеше нещо, но не казваше.

— Хората се отчайват, когато страдат — отвърна чичо Макон. — Ако някой може да го разбере, това съм аз.

Ама му обърна гръб, поглеждайки уискито и чашката, оставени на земята до „Книгата на луните“.

— Не съм сигурна, че разбираш каквото и да било, което не ти е от полза, Мелхизедек. Ако не мислех, че ще се нуждаем от помощта ти, щях да те изпратя да си събираш багажа у дома.

— Това изобщо не е честно. Опитвах се да те защитя… — Чичо Макон млъкна, щом забеляза, че всички се взирахме в тях. Всички освен Мариан и Джон, които правеха всичко възможно да не гледат нито към Ама, нито към чичо ми. Това означаваше, че зяпаха в калта и в „Книгата на луните“ — не че някое от тях двете щеше да ги накара да се почувстват по-комфортно.

Ама се извърна рязко и се озова лице в лице с чичо ми.

— Следващия път се опитай да защитаваш по-малко мен и повече момчето ми. Ако има следващ път.

Да не би да го винеше, че не е направил достатъчно, за да спаси Итън? Нямаше никакъв смисъл…

— Защо се карате така? — попитах аз. — Държите се като Рийс и Ридли.

— Ей! — каза Рийс. Рид само сви рамене.

Изгледах страшно Ама и чичо ми.

— Мислех, че сме тук, за да помогнем на Итън.

Ама изсумтя, а чичо ме изгледа тъжно, но нито един от тях не каза нито дума. Мариан най-накрая се обади.

— Мисля, че всички се тревожим. Може би ще е най-добре, ако оставим миналото настрани и се съсредоточим върху най-належащата задача. Ама, какво искаш да направим?

Ама не сваляше очи от чичо ми.

— Чародейците трябва да застанат в кръг около мен. Смъртните да се разпръснат между тях. Имаме нужда от силата на този свят, за да предадем това зло нещо на онези, които могат да го пренесат през останалата част от пътя.

— Великите, нали? — попитах с надежда аз.

Тя кимна.

— Ако се отзоват.

Ако се отзоват? Да не би да имаше вероятност да не го направят?

Ама посочи към земята в краката ми.

— Лена, трябва да ми донесеш книгата.

Вдигнах прашната кожена книга и почувствах силата, пулсираща в нея като сърдечен ритъм.

— Книгата не иска да премине отвъд — обясни Ама. — Иска да остане тук, където може да причинява проблеми. Като братовчедка ти — погледна тя обвинително към Ридли, която извъртя демонстративно очи. — Аз ще призова Великите, но ти трябва да я държиш, докато те не я вземат.

Иначе какво? Какво щеше да направи тя? Да отлети?

— Всички останали… Направете кръг. Хванете се за ръце здраво.

След малко препирни между Ридли и Линк, които се скараха дали да се хванат за ръце, и допълнителната суматоха заради отказа на Рийс да се хване за Ридли и Джон, най-накрая кръгът бе направен.

Ама ме погледна.

— Великите не са много благосклонни към мен напоследък. Може и да не дойдат. А ако го сторят, не обещавам, че ще вземат книгата.

Не можех да си представя Великите да се сърдят на Ама. Те бяха нейното семейство и бяха ни спасявали повече от веднъж. Просто трябваше да го направят още един път.

— Искам чародейците да насочат цялата си сила във вътрешността на кръга. — Ама коленичи и напълни чашката с „Уайлд Търки“. Изпи я и после я напълни още веднъж — за чичо Абнър. — Не ме интересува какво става само се съсредоточете.

— Ами ако те наранят? — притесни се Лив.

Ама я изгледа, лицето й бе сгърчено и измъчено.

— Не мога да бъда повече наранена. Само се дръжте здраво и не разкъсвайте кръга.

Чичо Макон пристъпи напред, пускайки ръката на леля Дел.

— Ще помогне ли, ако асистирам? — попита я той.

Тя насочи треперещия си пръст към него.

— Излез от кръга ми. Можеш да дадеш приноса си оттук.

Усетих топла вълна да се надига от книгата, сякаш гневът й извираше, за да се сблъска с този на Ама.

Чичо Макон отстъпи назад и се хвана за ръце с другите.

— Някой ден ще ми простиш, Амари.

Тъмните й очи се присвиха и се втренчиха в зелените очи на бившия инкубус.

— Няма да е днес.

Ама затвори очи и косата ми започна неволно да се къдри, докато тя произнасяше думите, които можеха да излязат само от нейната уста.

— Кръв от кръвта ми, корените на моята душа. Имам нужда от помощта ви.

Вятърът започна да се вихри около мен, вътре в кръга, а над главите ни просветна светкавица. Усетих топлината на книгата да се слива с топлината на ръцете ми, онази, която можех да контролирам — за да подпалвам и унищожавам всичко край себе си.

Ама не спря, сякаш разговаряше с небето.

— Призовавам ви да отнесете това, което аз не мога. Да видите това, което аз не мога. Да сторите туй, което аз не мога.

Зелен блясък излетя от ръцете на чичо Макон и се разпространи по кръга от ръка на ръка. Баба затвори очи, като че ли се опитваше да прокара през себе си и навън силата на Макон. Джон забеляза и също затвори очи, а светлината се усили. Нова светкавица прониза небето, но вселената не се разтвори и Великите не се появиха.

Къде сте, молех се мълчаливо.

Ама опита отново.

— Това е кръстопът, от който не знам накъде да тръгна. Само вие може да пренесете тази книга до момчето ми. Доставете я от този свят до вашия.

Концентрирах се по-силно, пренебрегвайки топлината, излизаща от книгата в ръцете ми. Чух как изпука клонка, после друга. Отворих очи и извън кръга избухнаха пламъци. Разгоряха се така силно, сякаш някой бе подпалил пръчка динамит и я бе метнал в тревата, създавайки нов кръг отвъд първия.

Огнена вълна — неконтролируемите пламъци, които подпалвах неволно понякога. Градината гореше отново. По моя вина. Колко пъти тази земя можеше да гори, преди щетите да станат непоправими?

Ама стисна още по-силно очи. Този път тя произнесе думите спокойно, не като напевна песен, а като молба.

— Знам, че не искате да дойдете за мен. Елате заради Итън. Той ви очаква, а вие сте и негово семейство, не само мое. Постъпете правилно. За последно. Чичо Абнър, лельо Дилайла, лельо Айви, бабо Сула, Туайла. Моля ви.

Небето се разтвори и от него се изля пороен дъжд. Но огънят все още гореше и чародейският огън продължаваше да сияе.

Видях нещо малко и черно да кръжи над нас.

Гарванът.

Гарванът на Итън.

Ама отвори очи и също го видя.

— Точно така, чичо Абнър. Не наказвай Итън за моите грешки. Знам, че го закриляш там, при вас, както винаги си се грижил за нас, тук долу. Той се нуждае от тази книга. Може би ти знаеш защо, за разлика от мен.

Гарванът приближаваше все повече и лицата започнаха да изплуват в мрачното небе, едно по едно — чертите им се оформяха в самия въздух над нас.

Чичо Абнър се появи първи, съвсем отчетливо в мига, когато гарванът кацна на рамото му — като малка мишка в краката на гигант.

Сула Пророчицата бе следващата, с царствените плитки, спускащи се на вълни по раменете й. Дебели нанизи с мъниста падаха небрежно на гърдите й, сякаш изобщо не тежаха. Или пък тежестта им си струваше цената. „Книгата на луните“ се тресеше в ръцете ми, все едно искаше да се отскубне и да избяга. Но аз знаех, че в този момент не Великите се пресягаха към нея. Книгата се съпротивляваше.

Стегнах хватката си, когато се появиха леля Дилайла и леля Айви, едновременно, държащи се за ръце и взирайки се надолу, сякаш оглеждаха сцената. Нашите намерения или способностите ни — нямаше как да знаем какво точно.

Но очевидно ни преценяваха. Чувствах го, както и книгата. Тя отново се опитваше да се освободи, парейки кожата на ръцете ми.

— Не я пускай! — предупреди ме Ама.

— Няма — провикнах се аз през виещия вятър. — Лельо Туайла, къде си?

Тъмните очи на леля Туайла се появиха преди нежното й лице и отрупаните й с гривни ръце. Преди сплетената й на плитки коса, в която се редуваха мъниста с талисмани. И преди редиците обеци, които се поклащаха на ушите й.

— Итън се нуждае от нея! — опитах се да надвикам аз вятъра, дъжда и огъня.

Великите се взираха в нас, но не реагираха.

За разлика от „Книгата на луните“.

Почувствах пулсиращото й сърце, силата и яростта, които се излъчваха от нея и преминаваха в тялото ми като отрова.

Не я пускай.

Образи преминаха през очите ми.

Женевиев държи книгата и произнася думите, които ще върнат Итън Картър Уейт при нея — макар и само за секунда, и ще донесат проклятие на семейството й за поколения наред.

Ама и аз — изговаряме същите думи, застанали над тялото на Итън Лоусън Уейт, нашия Итън.

Очите му се отварят и очите на чичо Макон се затварят.

Ейбрахам застанал над книгата, докато огънят заплашва да погълне „Рейвънуд“ в далечината, гласът на брат му Джонас, който го умолява да спре, точно преди той да го убие.

Виждах всичко това.

Всички тези хора, които книгата бе засегнала и наранила. Хората, които познавах, и другите, които ми бяха чужди. Усещах как отново се отдръпва от мен и изпищях — този път по-силно.

Ама сграбчи книгата, покри ръцете ми с нейните. На местата, където кожата й докосваше корицата, чувствах как тя гори. Очите й се насълзиха, но тя не пусна книгата.

— Помогнете ни! — изкрещях към небето.

Но не небето ми отговори.

В мрака се материализира Женевиев Дюшан, мъгливата й фигура изглеждаше толкова плътна, че създаваше илюзията, че бе възможно да я докоснеш.

Дай ми я.

Ама също я виждаше — бе очевидно от смутеното й изражение. Но аз бях единствената, която можеше да я чуе. Дългата й червена коса се вееше от вятъра по начин, който изглеждаше едновременно невъзможен и напълно правилен.

Аз ще я взема. Тя не принадлежи на този свят. Никога не е била истински част от него.

Исках да й подам книгата — за да я предаде на Итън и да спра болката, която изпитваше Ама.

Но Женевиев бе тъмен чародеец. Трябваше само да погледна в жълтите й очи, за да си го спомня.

Ама трепереше.

Женевиев протегна ръка. Ами ако направех грешен избор? Итън никога нямаше да получи книгата и аз никога вече нямаше да го видя…

Откъде да знам, че мога да ти се доверя?

Женевиев ме погледна с изпълнените си с болка очи.

Ще разбереш само ако го направиш.

Великите се вглеждаха отгоре към нас, но нямаше как да разбера дали ще ни помогнат. Смъртните ръце на Ама горяха редом до моите чародейски и „Книгата на луните“ не беше по-близо до Итън, отколкото когато неотдавна се намираше в ръцете на Ейбрахам Рейвънуд.

Понякога имаш само един избор.

Понякога просто трябва да скочиш.

Или да пуснеш това, в което си се вкопчил…

Вземи я, Женевиев.

Отдръпнах ръцете си и Ама направи същото.

Книгата направо подскочи, сякаш чувстваше, че това бе единствената възможност да избяга. Тя отхвръкна към външния кръг, където Джон и Линк се държаха за ръце.

Сияещата зелена светлина все още бе там и Джон фокусира погледа си върху книгата.

— Не мисля така!

Той изстреля лъч светлина, която рикошира обратно в средата на кръга и чакащите ръце на Женевиев. Тя затвори мъглявите си длани около нея и книгата сякаш потръпна.

Не и този път.

Затаих дъх, вслушвайки се във виковете на Ама.

Женевиев притисна книгата до гърдите си и се разтвори във въздуха.

Сърцето ми спря.

— Ама! Тя я взе!

Не можех да мисля, да чувствам или да дишам. Бях направила погрешен избор. Никога вече нямаше да видя Итън. Коленете ми се огънаха и усетих, че се строполявам на земята.

Чух раздиране на въздуха и една ръка ме хвана през кръста.

— Лена, виж — каза Линк.

Избухнах в сълзи и погледнах към него. Свободната му ръка сочеше небето.

Женевиев бе там, в мрака, а червената й коса се рееше зад нея. Тя подаваше „Книгата на луните“ на Сула, която я поемаше в ръцете си.

Женевиев ми се усмихна.

Можеш да ми вярваш. Съжалявам. Толкова съжалявам.

И изчезна, оставяйки Великите да се носят в небето след нея като някакви гиганти.

Ама притисна изгорелите си ръце до гърдите и се втренчи в семейството си от другия свят. Светът, в който бе заседнал Итън. По лицето й се стекоха сълзи, докато зеленият блясък загасваше около нас.

— Предайте тази книга на момчето ми, чувате ли?

Чичо Абнър докосна шапката си, изпращайки й поздрав.

— Да знаеш, че чакаме пая си, Ама. Един от онези лимонените, с белтъчния крем, ще ми се отрази добре.

Ама изхлипа за последно и краката й я предадоха и се превиха под нея. Подхванах я, за да не се свлече съвсем. Гледах как дъждът угася огъня и Великите изчезват. Нямаше как да знам какво щеше да стане сега. Само едно нещо знаех със сигурност.

Итън вече имаше шанс.

Останалото зависеше от него.