Прелестно изкупление

Епилог След

Тази нощ лежах в старото си махагоново легло, в стаята си, като поколения Уейт преди това. С книгите под мен, със счупения телефон до себе си, със стария айпод на врата ми. Дори пътната ми карта беше отново на стената. Лена я бе закачила сама. Но нямаше значение колко удобно и утешаващо бе всичко. Не можех да заспя — трябваше да мисля за прекалено много неща.

Трябваше да си спомня много неща.

Когато бях малък, дядо ми почина. Обичах го по хиляди причини, които не мога да ви кажа, и заради хиляди истории, който едва си спомням.

След като се случи, се скрих — качих се на дървото, което растеше по средата на оградата ни, там, където съседите преди замеряха мен и приятелите ми със зелени праскови и откъдето ние им ги мятахме обратно в отговор.

Не можех да спра да плача, независимо колко силно притисках юмруци до очите си. Предполагам, че дотогава не бях осъзнавал, че хората могат да умират.

Първо навън излезе баща ми и се опита да говори с мен и да ме свали от тъпото дърво. После се опита и майка ми. Нищо от това, което ми казаха обаче, не ме накара да се почувствам по-добре. Попитах ги дали дядо е на небето, както ни учеха в Неделното училище. Мама каза, че не е сигурна. В онзи момент в нея проговори историчката. Обясни ми, че никой не знае какво точно става, когато умрем. Може би се превръщаме в пеперуди, може би отново се прераждаме като хора. Може би просто умираме и не се случва нищо.

Само се разплаках още по-силно. Нямаш нужда точно от историк, когато си в такова положение. Тогава й казах, че не искам дядо или татко да умират, но най-вече не исках тя да умира. Всъщност имаше и нещо друго, което не исках — аз да умирам.

И тогава тя рухна.

Все пак бе умрял нейният баща.

След това слязох долу по свое желание и двамата плакахме заедно. Тя ме сграбчи в прегръдките си, точно там, на задното стълбище на фамилния дом на Уейт и ми каза, че аз няма да умра.

Никога.

Обеща ми го.

Нямаше да умра, нито пък тя щеше да умре.

След това единственото нещо, което помня, бе, че влязох вътре и изядох три парчета малиново-черешов пай — от онзи със захарната глазура във формата на кръст. Някой трябва да умре, за да направи Ама такъв пай.

После пораснах, станах по-голям и спрях да търся скута на майка си всеки път, когато ми идеше да се разплача. Дори спрях да се катеря на старото дърво. Минаха години преди да осъзная, че майка ми ме е излъгала. Едва след като си отиде, си спомних какво ми бе казала.

Не знам какво се опитвам да кажа. Не знам за какво е всичко това.

Защо се занимаваме.

Защо сме тук.

Защо обичаме.

Имах семейство и те бяха всичко за мен, а дори не го осъзнавах, докато ги имах. Имах приятелка и тя бе всичко за мен, и го осъзнавах във всяка секунда, в която бяхме заедно.

Загубих всички. Всичко, което едно момче някога би искало да има.

Намерих отново пътя си към вкъщи, но не се заблуждавайте. Нищо не е същото като преди. Не съм и сигурен, че искам да бъде.

Както и да е, аз все още съм един от най-щастливите хора, живели някога. Не съм много религиозен, особено като става въпрос за молитвите. Да си призная честно, за мен всичко това е свързано по-скоро с надеждата на хората, че трябва да има и нещо друго освен това пред очите им.

Но знам едно и искам да го кажа. И наистина се надявам някой да ме чуе.

Има смисъл. Не знам какъв точно е, но всичко, което имам, и всичко, което загубих, и всичко, което почувствах — значи нещо.

Може би няма смисъл в живота. Може би има смисъл само в живеенето.

Това научих. Това щях да правя отсега нататък.

И в любовта, колкото и лигаво да звучи.

Лена Дюшан. Името й звучи като дъжд.

Вече не падам. Така казва Лена и тя е права. Може да кажете, че летя.

И двамата летим.

И съм напълно сигурен, че някъде там горе в реалното синьо небе Ама също лети. Всички го правим, зависи как го възприемате. Летене или падане, зависи от нас.

Защото небето всъщност не е от синя боя и в този свят няма само два типа хора, загубеняци и глупаци. Само си мислим, че е така. Не си губете времето и с това — с нищо. Не си струва.

Може да питате майка ми дали това е правилният вид звездна нощ.

От онези, с двете чародейски луни и Северната, и Южната звезда.

Поне аз знам, че мога да я питам.

Станах през нощта и минах по скърцащите дъски на пода. Струваха ми се изумително истински и дори за миг не си помислих, че сънувам. В кухнята награбих наведнъж съвършено измитите чаши от шкафа над плота. Поставих ги в редица една по една на масата.

Празни, с изключение на лунното сияние.

Светлината на хладилника бе толкова силна, че ме стресна. Намерих го на най-долния рафт, пъхнато зад загниваща зелка.

Шоколадовото мляко.

Както и подозирах.

Може и да не исках да го пия повече, може и да не бях тук, за да го пия, но знаех, че няма начин Ама да спре да го купува.

Разкъсах ъгълчето и сгънах гърлото за по-удобно — нещо, което мога да направя дори насън. На практика бях точно в това състояние. Не можех да приготвя на чичо Абнър пай, дори от това да зависеше животът ми; не знаех и къде Ама държеше рецептата си за шоколадовия фъдж.

Но това го знаех.

Напълних чашите, една по една.

Една за леля Пру, която видя всичко, без да трепне.

Една за Туайла, която се отказа от всичко, без да се поколебае.

Една за майка ми, която ме пусна да си отида неведнъж, а два пъти.

Една за Ама, която зае мястото си сред Великите, за да мога аз да заема отново своето в Гатлин.

Чаша шоколадово мляко май не беше достатъчно, но това всъщност не бе мляко и ние го знаехме — поне всички тук.

Защото лунната светлина проблясваше по празните дървени столове край мен и аз бях сигурен, че не съм сам — както винаги.

Никога не бях сам.

Побутнах последната стъклена чаша през лъча лунна светлина към другия край на издрасканата дървена маса. Светлината премигваше като блещукащите очи на Блудник.

— Изпий го — казах аз, но нямах това предвид.

Особено като ставаше дума за Ама и майка ми.

Обичам те и винаги ще те обичам.

Нуждая се от теб и ще те задържа при себе си.

Доброто и лошото, захарта и солта, ударите и целувките — това, което е било преди, и това, което ще дойде след, ти и аз…

Съдбите ни са преплетени, ние сме заедно в това, под един топъл кръст от захарна глазура.

Всичко, свързано с мен, ми напомня за теб.

После свалих петата чаша, последната от нашите безупречно чисти чаши. Напълних я до ръба с мляко, толкова много, че трябваше да отпия малко, за да не се разлее.

Лена се разсмя, защото винаги пълнех чашите си възможно най-много. Почувствах усмивката й в съня й.

Повдигнах чашата си към луната и отпих.

Животът никога не бе имал толкова сладък вкус.

Втори февруари

Кошмарите свършват. Така разбираш, че са кошмари.

Това… Итън… всичко… не свършва, няма никакви признаци, че ще свърши. Чувствам се… заклещена, зациклила…

Тук свършват „Хрониките на чародейците“.

Fabula Peracta Est. Scripta Aeterna Manent.10