Птиците умират сами

3

Пътят до Дройда не буди спомени от младостта — мислеше си отец Ралф де Брикасар с полупритворени срещу светлината очи, докато новият му „Даймлер“ се друсаше по разбития коловоз през сребристата висока трева. Тук нищо не приличаше на красивата тучнозелена Ирландия. А Дройда? Ни бойно поле, ни обител на владетели. Така ли бе в същност? Чувството му за хумор, по-сдържано напоследък, но все така остро, нарисува в съзнанието му образа на една Мери Карсън от времето на Кромуел, която пръска своеобразната си царствена злоба. Сравнението съвсем не беше пресилено: тази дама разполагаше с не по-малко власт и се разпореждаше с толкова хора, колкото и пълководците в миналото.

Последната порта се показа над високата жилава трева и зелените чемшири.

Колата се затресе и спря. Като нахлупи на главата си неугледната сива шапка с широка периферия, за да го пази от слънцето, отец Ралф слезе, отиде до портата, издърпа стоманеното резе и я блъсна с досада. От презвитерството в Гилънбоун до имението Дройда имаше двадесет и седем такива порти и това означаваше, че пред всяка една той трябваше да спре, да излезе от колата, да отвори портата, да влезе в колата, да мине от другата страна, пак да спре, да излезе, да се върне, да затвори и пак да се качи в колата, за да продължи до следващата. Колко пъти му се приискваше да съкрати поне половината от този ритуал, да натисне газта по пътя и да остави вратите зад себе си отворени като ред зейнали от почуда уста. Но дори уважението към сана му не би възпряло тогава собствениците на тези порти да го овалят в катран и пера и да го линчуват. Ако конете бяха така бърз и удобен превоз като автомобила, той щеше да отваря и да затваря портите от седлото.

— Нищо не се получава даром — каза си той и погали арматурното табло на новия „Даймлер“. Залостил здраво портата зад себе си, той потегли, за да измине последната миля през тревистия, но обезлистен вътрешен двор на Дройда.

Това австралийско имение бе внушително дори за ирландец, свикнал със замъци и големи къщи. Дройда беше най-старият и най-големият чифлик в областта, а грижливият му покоен собственик му бе прибавил и подобаваща къща. Построена от блокове маслено жълт пясъчник, сечени на ръка в кариерите на петстотин мили на изток, къщата бе на два етажа, издържана в строгия архитектурен стил от началото на миналия век, с големи решетъчни прозорци и просторна веранда на железни подпори, опасваща целия приземен етаж. Черните дървени капаци встрани на всеки прозорец служеха не само за красота — в летните горещини те пазеха помещенията хладни.

Беше есен и витата лоза бе зелена, а през пролетта глицинията, посадена още преди петдесет години, в деня, когато къщата бе завършена, се превръщаше в гъста маса виолетови цветове, бухнали по стените и по покрива на верандата. Около сградата се простираха декари с безупречно окосена трева и прави лехи, сега потънали в цвят от рози, шибой, гергини и невен. Няколко великолепни евкалипта, прилични на призраци с белезникавите си стъбла и корони от тънки листа, на двадесет и пет метра над земята, бранеха къщата от безмилостните лъчи на слънцето, а клоните им се вплитаха в пищните пурпурни венци на виещите се декоративни лози. Дори неизбежните грамадни и грозни резервоари за вода, без които беше немислимо по тези отдалечени места, бяха така обрасли с жилави лози, рози и глициния, че приличаха по-скоро на някаква украса, отколкото на полезни съоръжения.

Поради страстта си към имението покойният Майкъл Карсън не се беше скъпил за резервоарите: казваха, че и десет години да не падне дъжд, в Дройда тревата ще бъде все зелена и цветята все ще цъфтят.

Като се приближаваше човек през обширната морава, погледа му грабваха най-напред къщата и евкалиптите. Но отзад се забелязваха още много едноетажни постройки от жълт пясъчник, свързани с главната сграда чрез покрити тунели, обрасли с пълзящи растения. Широка пясъчна алея завиваше към кръгъл паркинг от едната страна на къщата, но после продължаваше зад нея и се губеше от погледа чак там, където кипеше истинският живот на Дройда: кошарите, плевните, помещението за стригане. Отец Ралф предпочиташе гигантските евкалипти, които хвърляха сянка над стопанските постройки, пред приличащите на призраци евкалипти до къщата. В гигантските евкалипти, гъсто зашумени от светлозелени длъгнести листа, жужаха пчели — обичайният ленив листак на именията във вътрешността на континента.

Докато отец Ралф паркираше колата и прекосяваше поляната, прислужницата го чакаше на предната веранда с широка усмивка на луничавото лице.

— Добро утро, Мини — поздрави я той.

— О, отче, добре сте дошли в туй хубаво утро — отвърна тя със силния си провинциален акцент, отворила с една ръка вратата и протегнала другата да поеме вехтата му шапка, която съвсем не подхождаше на духовник.

В полутъмния хол с мраморна настилка и широко стълбище с месингов парапет отец Ралф се поколеба, но Мини му кимна и той влезе в салона.

Мери Карсън седеше в своя люлеещ се стол пред отворения прозорец, широк пет метра и висок от пода до тавана, и явно не усещаше студения въздух, нахлуващ отвън. Гъстата й червеникава коса почти не бе загубила от цвета си на младини и въпреки че по загрубялата луничава кожа се бяха появили нови старчески петна, за своите шейсет и пет години тя имаше твърде малко бръчки — нещо като фина мрежа от фигурки с форма на диамант покриваше лицето й. Упоритият й нрав личеше само по двете дълбоки гънки покрай римския й нос, които изтегляха надолу ъглите на устата й, и по студения поглед на воднисто сините й очи.

Отец Ралф прекоси безмълвно дебелия обюсонски килим и се наведе да й целуне ръка. Жестът много прилягаше на човек с неговия ръст и изящество, особено както бе облечен в просто черно расо, което правеше осанката му царствена. Безизразният й поглед изведнъж се оживи, светна закачливо и тя се усмихна превзето.

— Ще пиете ли чай, отче?

— Зависи дали не искате първо да се помолим — отвърна той, седна на стола срещу нея и кръстоса крака, от което расото му се повдигна и се показаха бричове с ботуши до коленете: облекло, съобразено с условията в неговата енория. — Донесох ви причастие, но ако държите на молитвата, готов съм да я прочета само за няколко минути. Нямам нищо против да погладувам още малко.

— Много сте любезен към мен, отче. — Беше доволна, макар добре да знаеше, че и той, както всички други, почита не нея, а парите й. — Заповядайте тогава на чай — продължи тя. — Ще се задоволя само с причастието.

Той потисна недоволството си и изразът на лицето му остана непроменен: тази енория го бе научила отлично да се владее. Само да му се удадеше случай да се махне от този затънтен край, където го беше пратил буйният му нрав, никога нямаше да допусне пак същата грешка! А ако добре разиграваше картите си, тази стара жена можеше да се окаже ключът за сбъдването на молитвите му.

— Трябва да призная, отче, че през последната година нещата вървят много добре — поде тя. — Вие сте далеч по-добър пастир от стария отец Кели, господ да го накаже. — При последните думи гласът й прозвуча остро и отмъстително.

В очите на свещника припламнаха игриви искри.

— Мила мисис Карсън, не говорите съвсем като католичка.

— Но затова пък самата истина. Той беше пропаднал стар пияница и съм сигурна, че господ ще накаже душата му така, както алкохолът наказваше тялото му. — Тя се наклони напред. — Познавам ви вече достатъчно добре и мисля, че имам право да ви задам няколко въпроса, нали? Та в края на краищата Дройда е на ваше разположение да се забавлявате през свободното си време: учите се на животновъдство, усъвършенствате се в езда, намирате убежище от превратностите на живота в Гили. Аз съм ви поканила наистина, но все пак не заслужавам ли няколко отговора?

Не му беше приятно да му напомнят, че дължи благодарност, но отдавна очакваше деня, в който тя ще реши, че има достатъчно власт над него, за да започне и да изисква.

— Имате право, мисис Карсън. Не е по силите ми да изразя признателността си за това, че мога да отскачам до Дройда, както и за всички ваши дарове — конете, колата.

— На колко сте години? — попита тя без повече предисловия.

— На двадесет и осем.

— По-млад сте, отколкото предполагах. Дори и да е така, свещеници като вас не изпращат в места, подобни на Гили. Какво сторихте, та ги накарахте да заточат такъв човек в това забравено от бога място?

— Обидих епископа — отвърна той спокойно, с усмивка.

— Сигурно. Но не допускам, че свещеник с вашата рядка надареност може да е доволен в град като Гилънбоун.

— Такава е волята божия.

— Празни приказки! Тук ви е изпратила човешката слабост — вашата и на епископа. Само папата е безгрешен. Гили не е среда за вас — всички добре разбират това, колкото и да сме благодарни, че имаме вас вместо някой от лентяите в расо, каквито обикновено изпращат тук. Но истинското ви място е в някой от центровете на църковната власт, а не сред конете и овцете. Великолепно би ви стояла червената кардиналска мантия.

— Опасявам се, че няма такива изгледи. Знам, че архиепископът — папски нунций, едва ли ще обърне поглед към Гилънбоун, но можеше да бъде и по-лошо. Тук имам вас, имам Дройда…

Тя прие преднамереното му ласкателство в духа, в който то бе отправено, като не преставаше да се възхищава от неговата хубост, изисканост, учтивост, от острия му проницателен ум — той действително би бил величествен кардинал. Не си спомняше да е виждала досега мъж с по-привлекателна външност, а той умееше и да я използва. Не можеше да не съзнава как изглежда: висок ръст и безпогрешни пропорции на тялото, изящни аристократични черти — във всички елементи на физиката му личеше изключителното старание на Създателя да постигне онова съвършенство, с каквото той ощастливява твърде рядко своите творения. От свободно падащите черни къдрави коси и поразително сините очи до изящните ръце и крака отец Ралф беше действително съвършен. Не, изключено беше да не си дава сметка за това. И все пак държанието му й подсказваше, че той е над всички тези неща и че никога не е робувал и няма да робува на външността си. Той без угризение би я използвал, ако трябва, за да постигне целта си, но не като че ли жертва нещо скъпо, а по-скоро с презрение към хората, над които тази външност имаше влияние. И Мери Карсън би дала много, за да разбере какво от миналото му го е направило такъв.

Странно, колко много бяха свещениците, които приличаха на Адонис и имаха магнетизма на Дон Жуан. Дали не приемаха безбрачието, за да избягнат другите последици?

— Защо се мъчите да свикнете с Гилънбоун? — поде отново тя. — Не е ли по-добре да се откажете от расото, вместо да се примирявате? С вашите способности бихте спечелили пари и слава в много други поприща, а не можете да отречете, че ви привлича поне мисълта за слава.

Лявата му вежда се повдигна.

— Драга мисис Карсън, вие сте католичка и знаете, че моите обети са свещени. Трябва да нося расото до края на живота си. Не мога да се отрека от него.

Тя се изсмя пренебрежително:

— Е, хайде, хайде! Да не би наистина да вярвате, че ако нарушите обетите си, те ще се стоварят върху вас с гръм и мълнии и ще ви сполети възмездие?

— Разбира се, не. Нито пък ви смятам за толкова наивна, та да допускате, че само страхът от възмездие ме държи в лоното на църквата.

— Охо! Ставате язвителен, отче де Брикасар! Какво тогава ви обвързва все пак? Какво ви кара да понасяте прахта, жегата и мухите в Гили? Нали си давате сметка, че това може да е доживотна присъда?

Сянка премрежи за миг сините очи, но той се усмихна, защото изпита леко съжаление към нея.

— Вие сте ми истинска разтуха, повярвайте. — Сви устни, погледна към тавана и въздъхна. — Още от люлката съм подготвен за свещеник, но далеч не е само това. Как бих го обяснил на една жена? Аз съм като съд, мисис Карсън, който понякога целият се изпълва от бога. Ако бях по-добър свещеник, този съд никога нямаше да остава празен. Това изпълване, това сливане с бога не зависи от мястото. Усещам го, все едно дали съм в Гилънбоун или в епископски палат. Трудно ми е да го опиша, защото дори за свещеника то си остава загадка. Обладава ме нещо божествено, каквото другите хора не могат никога да познаят. Може би е именно това. Да се откажа от него ли? Не, не бих могъл.

— Значи, това е сила, така ли? И защо да е присъща единствено на свещениците? Кое ви кара да мислите, че миропомазването в една изтощително дълга церемония е вече в състояние да надари с тази сила когото и да е?

Той поклати глава.

— Разберете, така съм устроен, не е само до ръкополагането. Дълги години старателно изграждане на такова психическо състояние, което да отвори съда за бога. То трябва да се заслужи. Ден след ден да се заслужи. Именно в това е смисълът на обетите, не разбирате ли? Нищо земно не бива да застане между свещеника и това негово състояние: нито любовта към жена, нито любов към парите, нито отказ да се подчиниш на заповедта на други. Бедността не ме плаши — семейството ми не беше богато, приемам безбрачието и с лекота се приспособявам към него. А колкото до покорството — за мен това е най-трудно. Но се покорявам, защото, ако мисля, че моята личност е по-важна от ролята ми на съд за приемане на бога, ще бъда загубен. И ако трябва, готов съм да изтърпя Гилънбоун като доживотна присъда.

— Тогава сте глупак — каза тя. — И аз съм на мнение, че има по-важни неща от любовта, но да си съд за бога, съвсем не е едно от тях. Интересно, никога не съм предполагала, че така ревностно вярвате в бога. Допущах, че се съмнявате.

— Съмнявам се, разбира се. Та кой мислещ човек не би се съмнявал! Именно за това е тази празнота у мен понякога. — Погледът му бе насочен някъде отвъд нея, към нещо, което тя не можеше да види. — Знаете ли, бих се отрекъл от всяка амбиция, от всяко желание, ако мога да бъда съвършен свещеник.

— Във всяко нещо съвършенството е непоносимо скучно — отвърна тя. — Що се отнася до мен, предпочитам да има и малко несъвършенство.

Той се разсмя и я погледна с възхищение, примесено със завист. Тя бе несъмнено забележителна жена.

Беше останала вдовица преди тридесет и три години, а единственият й син бе умрял още като невръстно дете. Поради особеното й положение в обществото на Гилънбоун тя не беше приела нито едно от предложенията, направени от по-амбициозни мъже. Като вдовица на Майкъл Карсън, тя беше безусловно кралица, но като съпруга на някого трябваше да предостави на мъжа си да се разпорежда с всичките й владения. А Мери Карсън не беше от онези, които бяха се съгласили да свирят втора цигулка. Затова се бе отрекла от плътта в името на властта. Да има любовник, беше немислимо, понеже Гилънбоун бе такъв добър проводник на клюките, както жицата — на електрическия ток. А тя най-малко от всичко искаше да я уличат в човешка слабост.

Но сега бе вече достатъчно възрастна и можеха да я смятат неуязвима за изкушенията на плътта. И ако младият нов пастор така ревностно изпълняваше задълженията си към нея, то тя му се отплащаше с някои дребни подаръци като например автомобил, в това нямаше нищо нередно. Здрава опора на църквата през целия си живот, тя винаги бе проявявала щедрост към своята енория и духовния й пастир — дори когато отец Кели не можеше от хълцане да си прочете литургията. И не единствено тя беше благотворително настроена към приемника на отец Кели. Отец Ралф де Брикасар бе спечелил благоразположението на всеки член от своето паство, бил той богат или беден. Ако онези, които живееха по-далеч, не можеха да дойдат на църква в Гили, той отиваше при тях и то на кон, преди Мери Карсън да му подари колата. Със своята кротост и доброта спечели симпатиите на всички, а някои го обикнаха искрено. Мартин Кинг от Бугела поднови мебелировката в презвитерството, без да жали пари, а Доминик О’Рурк от Дибън-Дибън нае една добра икономка и й плащаше заплатата.

Така от висотата на възрастта и положението си Мери Карсън можеше да се радва на компанията на отец Ралф, без да буди подозрения: приятно й беше да кръстоса остроумието си с това на не по-малко интелигентен събеседник, правеше й удоволствие да го сразява в словесните схватки, макар и никога да не беше сигурна дали е излязла победителка.

— Да се върнем на това, което казахте — че Гили не е място, което би избрал папският нунций — поде тя, като се настани по-удобно в креслото. — Какво според вас би направило достатъчно силно впечатление на негово преосвещенство, та да го накара да превърне Гили в един от стълбовете на своите владения?

Свещеникът се усмихна печално.

— Трудно е да се каже. Може би някакъв изумителен успех например. Внезапното избавление на хиляди души или пък неочакваното изцеление на хроми и слепи… Но времето на чудесата отдавна е отминало.

— Ами, ами! Съмнявам се. Според мен господ просто е променил методите си. В наши дни си служи с пари.

— Колко сте безцеремонна. Може би затова ми допадате толкова много, мисис Карсън.

— Името ми е Мери. Наричайте ме, моля ви, Мери.

Мини влизаше с чая, сервиран върху масичка на колела, когато отец де Брикасар отвърна:

— Благодаря ви, Мери.

Докато ядяха топлите банички и препечените филийки с аншоа, Мери Карсън рече с въздишка:

— Драги отче, искам тази сутрин да се помолите особено горещо за мен.

— Наричайте ме Ралф — каза той и продължи шеговито: — Едва ли бих могъл да се моля за вас още по-горещо, отколкото досега, но ще се опитам.

— Чаровен сте! Или криете някакъв намек в думите си? Не държа на външната форма, но с вас никога не съм сигурна дали зад нея не се таи нещо друго. Както давате например бучка захар на коня. Какво точно мислите за мен, отче де Брикасар? Никога не ще узная, защото винаги ще бъдете достатъчно тактичен да не ми кажете, нали? Похвално, похвално… Но поне се молете за мен. Аз съм стара и имам много грехове.

— Възрастта не щади никого, а и аз съм грешен.

Дрезгав смях се изтръгна от гърлото й.

— Всичко бих дала да разбера какви са греховете ви. Истина ви казвам. — Тя помълча за момент и после промени темата: — Останах без главен пастир.

— Пак ли?

— За пети път от една година насам. Все по-трудно попадам на свестен човек.

— Е, казват, че и вие не сте кой знае колко щедра и грижлива работодателка.

— Какво нахалство! — възмути се тя и се разсмя. — А кой ви купи новия „Даймлер“, за да не обикаляте на кон?

— А аз колко горещо се моля за вас?

— Ако Майкъл имаше поне половината от остроумието и качествата ви, може би щях да го обикна — каза тя рязко. Лицето й се промени, стана злобно. — Да не мислите, че си нямам никого на света и трябва да оставя парите и земята си на майката църква, а?

— Нямам представа — отвърна той спокойно, докато си наливаше още чай.

— Имам брат с голямо семейство, с много синове.

— Толкова по-добре за вас.

— Когато се омъжих, нямах почти нищо. Знаех, че в Ирландия не мога да се надявам на добра партия — там жената трябва да е от добро семейство, за да си намери богат съпруг. Работих денем и нощем, докато спестя пари за път до страната, където богатите мъже не са толкова придирчиви. Когато пристигнах тук, единственият ми капитал бяха лицето, фигурата ми и повече мозък, отколкото се изисква обикновено от жените. И това стигаше да заплени Майкъл Карсън, който бе един богат глупак. Той ме носеше на ръце до последния си час.

— А брат ви? — подсказа й той, решил, че тя се отклонява от темата.

— Брат ми е единадесет години по-млад от мен, което ще рече, че сега е на петдесет и четири. Само двамата останахме от семейството. Почти не го познавам; той беше малко дете, когато напуснах Голуей. Сега живее в Нова Зеландия, но ако е емигрирал там, за да забогатее, не е постигнал целта си. Снощи, когато слугата ми съобщи, че Артър Тивайът си нарамил торбата и си заминал, изведнъж се сетих за Падрайк. Аз вече остарявам и нямам близки наоколо, а Пади е опитен стопанин, само че няма пари за собствена земя. Защо, помислих си, да не му пиша и да го извикам тук със синовете му? Като умра, той и без това ще наследи Дройда и „Майкар Лимитид“ като единствен жив моя роднина, по-близък от онези непознати братовчеди, останали в Ирландия. — Тя се усмихна. — Глупаво е да чакам, нали? По-добре да дойде сега, вместо по-късно, и да се научи да отглежда овце по тукашните черноземни равнини, което сигурно е доста по-различно от овцевъдството в Нова Зеландия. А после, когато няма да ме има, ще може да заеме мястото ми и да не мизерства повече. — Навела глава, тя внимателно наблюдаваше отец Ралф.

— А защо не сте се сетили по-рано?

— О, мислила съм го. Но доскоро ми се струваше, че най-малко от всичко искам глутница гладници да ме чака с нетърпение да издъхна. Но напоследък смъртта ми се струва някак по-близка и си мисля, че… не знам. Като че ли е по-добре да съм сред свои.

— Какво ви е? Да не сте болна? — попита той бързо с искрена тревога в очите.

Тя вдигна рамене.

— Съвсем здрава съм. Но има нещо зловещо в това да си на шестдесет и пет. Внезапно от бъдеще старостта става настояще.

— Разбирам ви и сигурно сте права. Ще се почувствате по-добре, като чуете млади гласове из къщи.

— О, не, те няма да живеят тук. Ще се настанят в къщата на главния пастир долу, край реката, да са далеч от мен. Не обичам нито деца, нито гласовете им.

— Не се ли отнасяте твърде зле към брат си, Мери? Нищо, че е толкова по-млад от вас.

— Той ще ме наследи — нека си го заслужи — отвърна тя сухо.

Фиона Клийри роди още едно момче шест дни преди деветия рожден ден на Меги, доволна, че междувременно се бе отървала само с няколко помятания. На девет години Меги можеше вече да й помага. Самата Фий беше на четиридесет и затова родилните болки я изтощиха повече от друг път. Детето, наречено Харълд, бе слабичко бебе и никой не си спомняше лекарят да е идвал така често в дома им.

Грижите на Клийри се трупаха една след друга. След войната селското стопанство, вместо да се възмогне, изпадна в депресия. Работа се намираше все по-трудно.

Един ден тъкмо приключваха вечерята, когато старият Енгъс Макуъртър им донесе телеграма и Пади я отвори с разтреперани пръсти: телеграмите никога не съдържаха добри вести. Момчетата се скупчиха наоколо — всички освен Франк, който си взе чая и стана от масата. Фий го проследи с поглед, после се извърна към Пади, който изпъшка.

— Какво има? — попита го тя.

Пади бе вперил поглед в хартията, сякаш тя съобщаваше за смърт.

— Арчибълд не ни иска.

Боб удари с юмрук по масата: той бе очаквал с такова нетърпение да отиде с баща си като чирак и първото място щяха да са кошарите на Арчибълд.

— Защо постъпва така подло с нас, татко? Нали трябваше да започнем работа още утре?

— Не казва защо, Боб. Сигурно някой негодник ме е изместил.

— О, Пади! — въздъхна Фий.

Бебето Хал заплака в люлката си до печката, но преди Фий да събере сили да стане, Меги скочи. Франк се бе върнал и застанал от вътрешната страна на вратата с чаша чай в ръка, гледаше баща си изкосо.

— Е, май ще трябва да отида и да поговоря с Арчибълд — рече Пади най-сетне. — Късно е вече да търсим работа другаде, а той ми дължи поне обяснение. Дано да се хванем някъде поне като доячи, докато открият кошарите на Уилоуби през юли.

Меги издърпа парче мек бял плат от големия куп, който се топлеше до печката, и внимателно го разстла върху масата, после взе от люлката разплаканото бебе. Косите на Клийри лъснаха рехави на малката главичка, докато Меги сменяше пелените бързо и така сръчно, както би го сторила майка й.

— Малката мама Меги — закачи я Франк.

— Не съм — сопна се тя. — Само помагам на мама.

— Знам — каза й той нежно. — Ти си добро момиче, Мегинце. — И дръпна бялата тафтена панделка на тила й, която се развърза.

Големите сиви очи се вдигнаха към лицето му, пълни с обич. Над клюмащата глава на бебето Меги му се стори голяма колкото него и дори по-голяма. Бодна го в гърдите при мисълта, че й се бе стоварило такова бреме във възраст, когато трябваше да се грижи единствено за Агнес, захвърлена сега в спалнята и забравена. Ако не бяха Меги и майка му, отдавна да се е махнал. И пак погледна злобно баща си, който беше причина новото същество да създаде такъв хаос в къщи. Пада му се, дето не го искат в кошарите.

За другите момчета, а дори и за Меги не бе мислил така натрапчиво, но когато талията на Фий бе започнала да се налива още един път, той беше вече достатъчно голям, за да има сам семейство. На всички — освен на малката Меги — им беше неловко и най-много на майка му. Прокрадващите се погледи на момчетата я караха да трепва като заек; тя не смееше да срещне очите на Франк, нито успяваше да прикрие срама, изписан в нейните. „Бива ли една жена да изтърпи всичко това — мислеше си Франк за хиляден път, като си спомняше ужасните стенания и викове от спалнята в нощта, когато се роди Хал. Тъй като беше вече твърде голям, не бяха го извели от къщи с другите. — Пада му се на татко да не му дават работа. Ако беше свестен човек, щеше да я остави на мира.“

В светлината на сложената отскоро електрическа лампа главата на майка му изглеждаше като извезана от злато, а изящният й профил, обърнат към Пади през дългата маса, бе неизказано красив. Как може такава хубава и изискана жена да се омъжи за наемен селскостопански работник от блатата на Голуей? Да съсипе и себе си, и порцелановите си сервизи, и хубавите си покривки за маса, и персийските си килими в гостната, които никой не виждаше, защото жените на другите като Пади не се чувстваха добре с нея — стесняваха се от грубите си високи гласове, не знаеха какво да правят с повече от една вилица.

Понякога в неделен ден тя отиваше сама в гостната и сядаше да посвири на клавесина до прозореца. Но като нямаше време да го прави по-често, отдавна бе загубила техниката и можеше да изпълнява вече само най-простички неща. Тогава Франк се свиваше под прозореца сред люляците и кремовете, заслушан със затворени очи. И си представяше майка си, облечена в дълга рокля на волани от най-тънка бледорозова дантела, седнала до клавесина в голяма бяла зала с множество кичести свещници около нея. Идваше му да заплаче, но той вече никога не плачеше — след онази нощ в плевнята, когато полицаите го бяха върнали в къщи.

Меги бе поставила Хал отново в люлката и беше застанала до майка си. „И тя ще се съсипе така — помисли си Франк, като гледаше гордия нежен профил, ръцете й като на Фиона, детското й тяло. — Ще прилича много на майка си, като стане жена. И кой ще се ожени за нея? Пак някой недодялан ирландски овчар или някой селяндур от мандрите на Уахин.“ Беше достойна за нещо повече, но не бе родена за друго. Нямаше друг изход — казваха всички — и с всяка година от живота си Франк сякаш се убеждаваше в това.

Почувствували внезапно втренчения му взор, Фий и Меги едновременно се обърнаха и му се усмихнаха с онази особена нежност, която жените скътват за най-обичаните мъже в живота си. Франк остави чашата на масата и излезе да нахрани кучетата — щеше му се да заплаче или да убие някого. Да направи нещо, само и само да отпъди болката.

Три дни след като Пади загуби работата си в кошарите на Арчибълд, пристигна писмото на Мери Карсън. Той го бе отворил още в пощата на Уахин и се върна у дома, подскачайки като дете от радост.

— Отиваме в Австралия! — извика той, размахал листовете скъпа тънка хартия пред озадачените лица на домашните.

В настаналата тишина всички погледи се обърнаха към него. В очите на Фий се четеше недоумение, в Мегините — също, но мъжете бяха грейнали от радост. Очите на Франк сияеха.

— Но, Пади, как се е сетила за теб изведнъж след толкова години? — озадачи се Фий, като прочете писмото. — Парите й не са от вчера, нито самотата й. Не си спомням да ни е предлагала някога по-рано помощ.

— Страхува се, изглежда, да не умре сама — предположи той, за да успокои колкото Фий, толкова и себе си. — Нали виждаш какво пише: „Не съм вече млада, а ти и твоите синове сте ми наследници. Мисля, че е редно да се видим, преди да умра, а и ти да се научиш да управляваш наследството си. Смятам да те направя главен пастир в стопанството ми, това ще бъде отлична подготовка, а по-големите момчета, които могат вече да работят, също ще се научат да гледат добитъка. Така в Дройда ще работи само семейството, без да се наемат външни помощници.“

— Не пише ли дали ще ни изпрати пари да стигнем до Австралия? — запита Фий.

Пади настръхна.

— За нищо на света не бих искал това от нея — отсече той. — Можем да отидем до Австралия и без да просим пари от нея: имам спестени достатъчно.

— Мисля, че трябва да ни плати пътя — упорстваше Фий за изумление на всички: тя толкова рядко даваше мнението си. — Как ще зарежеш тук целия си живот и ще отидеш да й работиш само по силата на едно обещание, дадено в писмо? Досега не си е мръднала пръста да ни помогне и й нямам доверие. Доколкото си спомням, казвал си ми за нея само, че е най-голямата скъперница, която си виждал. Та в края на краищата, Пади, ти съвсем не я познаваш чак толкова добре. Имате такава голяма разлика във възрастта, а и тя е заминала за Австралия, преди ти да тръгнеш на училище.

— Не разбирам какво значение има това сега, а щом е скъперница, толкова повече ще наследим. Не, Фий, ще отидем в Австралия и сами ще си платим пътя дотам.

Фий не каза повече нищо. По лицето й не можеше да се разбере дали е засегната, че са я срязали така набързо.

— Ура! Отиваме в Австралия! — викна Боб и сграбчи баща си за раменете. Джек, Хюи и Стю заподскачаха наоколо, а Франк се усмихваше с поглед, зареян някъде вън от стаята. Само Фий и Меги бяха смутени и изплашени и със свити сърца се надяваха да не излезе нищо от цялата работа, защото в Австралия животът им нямаше да е по-лек и щяха да правят същото, но при неизвестно какви условия.

— Къде е Гилънбоун? — попита Стюърт.

Извадиха стария атлас. При все че бяха много бедни, у Клийри имаше няколко полици с книги зад кухненската маса. Момчетата се заровиха из пожълтелите страници да намерят Нови Южен Уелс. Свикнали с късите разстояния на Нова Зеландия, не им мина през ум да погледнат мащаба в долния ляв ъгъл на страницата. Приеха за съвсем естествено Нови Южен Уелс да е голям колкото Северния остров на Нова Зеландия. Ето го и Гилънбоун, близо до левия горен ъгъл, и както им се стори, на почти същото разстояние от Сидни както Уангануи от Оклънд, макар че точките, означаващи градове, бяха много по-малко на брой, отколкото върху картата на Северния остров.

— Този атлас е много стар — поясни Пади. — Австралия е като Америка: разраства се с часове. Сигурен съм, че градовете са станали много повече.

Трябваше да пътуват в трета класа на кораба, но в края на краищата пътят беше само три дни — не беше чак толкова страшно. Та от Англия се пътуваше седмици наред. Със себе си можеха да вземат само дрехи, сервизите, кухненски съдове и прибори, спално бельо и книгите, на които държаха много. Мебелите трябваше да продадат, за да покрият разноските по пренасянето на някои вещи на Фий от гостната — клавесина й, килимите и столовете.

— В никакъв случай няма да ги оставяш — решително говореше Пади на Фий.

— Сигурен ли си, че можем да си го позволим?

— Разбира се. А колкото за другите мебели, Мери пише, че ни приготвяла къщата на главния пастир, а там имало всичко, което ще ни е нужно. Добре, че няма да живеем в една къща с нея.

— И аз така мисля — отвърна Фий.

Пади замина за Уангануи да купи осем билета за третокласна каюта на „Уахин“: интересно, че и корабът, и най-близкият им град имаха едно и също име. Трябваше да отплуват в края на август и в началото на месеца всички вече бяха повярвали, че голямото приключение ще се състои. Кучетата дадоха на други хора, конете и двуколката продадоха, а мебелите натовариха на каруцата на стария Енгъс Макуъртър и ги откараха на търга в Уангануи. Вещите на Фий опаковаха в сандъци заедно със сервизите, бельото, книгите и кухненските съдове.

Франк намери майка си застанала до красивия стар клавесин — тя галеше нежнорозовата политура на жилки и гледаше унесена златистия прах по пръстите си.

— Отдавна ли го имаш, мамо? — попита я той.

— Да. Не можеха да ме лишат от моите собствени неща, когато се омъжих. Клавесинът, персийските килими, канапето с креслата и писалището. Не е много, но си беше мое. — Сивите замислени очи се насочиха през рамото му към портрета с маслени бои на стената зад него, потъмнял от времето, на който беше изрисувана жена със златисто руси коси, в рокля от светлорозова дантела, украсена с безброй кринолинени волани.

— Коя е? — полюбопитства той, като се извърна. — Винаги съм искал да те питам.

— Една истинска дама.

— Вероятно някоя роднина: приличате си малко.

— Тя ли? Моя роднина? — Очите й се отместиха от картината и спряха върху сина й, с лека ирония в тях. — Приличам ли ти на човек, който може да има роднина като нея?

— Защо не?

— Избий това от главата си.

— Защо не ми кажеш, мамо?

Тя въздъхна, затвори клавесина и издуха златистия прах от пръстите си.

— Няма какво да ти казвам, нищо няма. Хайде, помогни ми да преместя тези неща в средата на стаята, за да може татко ти да ги опакова.

Пътуването беше кошмарно. Още преди „Уахин“ да излезе от пристанището на Уелингтън, морската болест ги хвана и ги държа по целия път от хиляда и двеста мили през бурното мразовито море. Пади качи момчетата горе на палубата въпреки острия вятър и ледените пръски вода и слизаше долу да види жените и бебето само когато някоя добра душа предложеше да наглежда четирите му злощастни повръщащи момчета. Въпреки че копнееше за малко свеж въздух, Франк предпочете да остане долу да пази жените. Каютата беше тясна, задушна и миришеше на машинно масло, понеже беше под ватерлинията и близо до носа, където корабът се тресеше най-силно.

Няколко часа след Уелингтън Франк и Меги решиха, че майка им ще умре. Докторът от първа класа, когото изплашеният стюард извика, поклати загрижено глава.

— Добре, че пътуването е кратко — рече той и нареди на сестрата да намери мляко за бебето.

Между пристъпите на болестта Франк и Меги успяваха някак да нахранят Хал с биберон, който той никак не хареса. Фий престана да се напъва да повръща и изпадна в нещо като кома, от което не можеха да я свестят. Стюардът помогна на Франк да я положи на горната койка, където въздухът беше малко по-поносим, и като държеше до устата си кърпа да обира воднистата жлъчка, която стомахът му все още изхвърляше, Франк приседна на ръба до Фий и взе да приглажда сплъстената й руса коса, разпиляна по челото. Часове наред прекара той на поста си, колкото и да му беше зле, и всеки път, когато Пади влизаше, намираше го при майка му да гали косата й, докато Меги се бе свила с Хал на една от долните койки, притиснала и тя устата си с кърпа.

На три часа път от Сидни вълните спаднаха и морето стана огледално гладко, а от далечна Антарктида пропълзя мъгла и обгърна стария кораб. На Меги, посъживила се малко, се струваше, че сирената му е стон от болка след борбата с вълните. Пробиваха си път през лепкавата сивота като прокрадващ се подгонен звяр, докато дълбокият монотонен рев се разнасяше някъде от горните палуби — самотен, неописуемо тъжен звук. После въздухът около тях изведнъж се изпълни с жалния вой на много сирени; те минаха през призрачни изпарения и се озоваха в пристанището. Меги никога не забрави зова на тези сирени в мъглата — той беше първото й впечатление от Австралия.

Пади изнесе Фий на ръце от „Уахин“, Франк ги следваше с бебето, Меги носеше един куфар и всяко от момчетата мъкнеше по някакъв товар, препъвайки се от изтощение под тежестта му. Пристигнаха в Пирмънт — име, което не им говореше нищо — в една мъглива зимна утрин в края на август през 1921 година. Пред железния навес на пристанището чакаше безкрайна редица таксита. Меги зяпна с разширени от изненада очи, защото никога не бе виждала толкова много коли, събрани на едно място. Пади ги натовари някак си всичките само в една кола, чийто шофьор предложи да ги закара до Народния дворец.

— Тъкмо място за такива като вас, друже — посъветва той Пади. — Хотел за бедни хора, държат го салитата5.

Улиците бяха пълни с коли, които се движеха във всички посоки, а коне имаше много рядко. През прозорците на таксито те гледаха захласнати високите тухлени сгради, тесните криви улици. Поразяваше ги бързината, с която хората се тълпяха и разпръскваха в странния ритуал на своя градски живот. Уелингтън ги беше смаял, но пред Сидни той приличаше на малък провинциален град.

Докато Фий се съвземаше в една от безбройните стаи на общежитието, което Армията на спасението твърде великодушно наричаше Народен дворец, Пади отиде до централната гара да види кога има влак за Гилънбоун. Момчетата, дошли вече на себе си, настояваха да отидат с него — казали им, че не било далеч и целият път дотам бил в магазини, а в единия продавали и захаросани скариди. Като им завиждаше на младостта, Пади склони, пък и не беше сигурен дали ще го държат краката след трите дни морска болест. Франк и Меги останаха при Фий и бебето, макар че също много искаха да отидат, но повече се безпокояха за майка си. Тя наистина започна бързо да се ободрява — още щом слезе от кораба, и изпи едно канче супа с няколко хапки препечен хляб — донесе й ги едно от ангелчетата с бонета, които се грижеха за бедните.

— Ако не заминем тази нощ, Фий, следващият директен влак тръгва чак след една седмица — каза Пади, като се върна. — Мислиш ли, че ще издържиш да пътуваме тази нощ?

Фий се повдигна, все още немощна.

— Ще издържа — рече тя.

— Според мен трябва да изчакаме — възпротиви се Франк. — Мама още не е в състояние да пътува.

— Ти, Франк, изглежда, не разбираш, че ако изпуснем влака тази вечер, трябва да стоим тук цяла седмица, а в моя джоб просто няма достатъчно пари за една седмица в Сидни. Разстоянията тук са големи и дотам, където отиваме, няма влак всеки ден. До Дъбоу имало три влака утре, но там трябвало да чакаме да се прехвърлим на някаква местна линия и както ми казаха, това щяло да е по-тежко за нас, отколкото ако се помъчим да хванем експреса тази вечер.

— Ще мога, Пади — повтори Фий. — Ето, Франк и Меги ще ми помогнат. Ще издържа. — Очите й, приковани върху Франк, го молеха да мълчи.

— Тогава ще изпратя веднага телеграма на Мери да ни чака утре вечер.

Централната гара беше най-голямата сграда, в която бяха влизали Клийри — огромен цилиндър, който едновременно отразяваше и поглъщаше врявата на хиляди хора, застанали до олющени, стегнати с ремъци куфари и вперили очи в огромно табло, означенията върху което сменяха постоянно мъже с дълги пръти в ръка. В сгъстяващия се вечерен мрак те се сляха с тълпата и не снемаха поглед от желязната сгъваема преграда пред пети коловоз. Тя бе все още затворена, но върху табелката на нея с ръка бе написано: „Поща за Гилънбоун“. Голямо оживление на първи и втори коловоз възвестяваше предстоящото заминаване на нощните експреси за Бризбейн и Мелбърн. Тълпи пътници си пробиваха път край вдигнатите бариери.

Скоро дойде и техният ред: вратите към пети коловоз се отвориха и хората тръгнаха нетърпеливо.

Пади намери едно празно купе във втора класа, каза на по-големите момчета да седнат до прозорците, а Фий, Меги и бебето настани до плъзгащите се врати към коридора. Хора надничаха често вътре с надежда да намерят свободно място, но бързо се отдръпваха ужасени, като виждаха толкова много деца. Оказваше се, че понякога е изгодно да имаш голямо семейство.

Нощта беше много студена и се наложи да използват карираните пътнически одеяла, които носеха привързани към всеки куфар. Вагонът не беше отоплен, ако не се смятат поставените край стената на пода железни сандъчета с разгорени въглени, но и никой не очакваше да има отопление, тъй като в Австралия и Нова Зеландия изобщо нищо не се отопляваше.

— Далеч ли е, тате? — попита Меги, щом влакът излезе от гарата, като потракваше и се поклащаше по безкрайния си път.

— Много по-далеч, отколкото изглеждаше на атласа, Меги. Шестстотин и десет мили. Ще пристигнем утре следобед.

Момчетата зяпнаха от изненада, но веднага се улисаха при вида на феерията от светлини навън; всички се скупчиха до прозореца и се взираха: изминали бяха вече близо миля, а къщите не намаляваха. Скоростта се увеличи, светлините оредяха и най-после съвсем изчезнаха, като на тяхно място останаха само снопчетата искри, разлетели се наоколо в свирещия вятър. Когато Пади изведе момчетата навън, за да може Фий да накърми бебето, Меги ги проследи с копнеж. Напоследък вече не беше една от тях — и то, откакто бебето промени живота й и я прикова към къщата подобно на майка й. Не че имаше нещо против — каза си тя с чувство на отговорност. Бебето беше толкова миличко — най-голямата радост в живота й, а и толкова й беше приятно мама да се отнася с нея като с равна. Какво караше мама да има бебета, тя не знаеше, но това беше хубаво. Меги подаде Хал на Фий. Не след дълго влакът спря с пронизително скърцане и стоя на място сякаш часове, като пъшкаше и се задъхваше. Тя умираше от желание да отвори прозореца и да погледне навън, но в купето бе станало вече много студено въпреки въглените в сандъчето на пода.

Пади влезе с димяща чаша чай за Фий. Тя тъкмо оставяше Хал на седалката, сит и сънлив.

— Къде сме? — попита тя.

— Мястото се казва Вели Хайтс. Щели да ни прикачат още един локомотив за изкачването до Литгоу — обясни ми момичето от лавката.

— Колко време имаме, за да изпия това?

— Петнадесет минути. Франк ще ти донесе сандвичи, а аз ще взема на момчетата нещо за ядене. Следващия път ще спрем чак в Блейни, по-късно през нощта.

Меги, внезапно много развълнувана, пийна от горещия сладък чай на майка си и хапна от сандвича, който Франк й донесе. Той я настани на дългата седалка под малкия Хал, загърна я плътно в одеялото и после направи същото с Фий, която легна по цялата дължина на отсрещната пейка. На Стюърт и Хюи постлаха на пода между седалките, а Пади каза на Фий, че ще вземе Боб, Франк и Джек със себе си през няколко купета, за да поговорят с едни овчари, и там ще прекарат нощта. Във влака беше много по-приятно, отколкото в кораба; Меги се заслуша в тракането и ритмичното пухтене на двата локомотива, чуваше вятъра в телеграфните стълбове и от време на време тропот като от забързани копита, когато стоманените колела се забавяха по стръмните релси и след туй припряно бързаха да наберат скорост. После заспа.

Сутринта гледаха с почуда и недоумение природата навън, каквато не бяха допускали, че съществува на една и съща планета с Нова Зеландия. Хълмове наистина имаше, но абсолютно нищо друго не беше като у дома. Всичко беше кафяво и сиво, дори дърветата. Зимната пшеница бе станала вече сребристосива под ослепителното слънце и додето стигаше погледът, се полюшваше и огъваше на вятъра, като само тук-там се виждаха тънки източени дървета със синкави листа или групички прашни храсти, посивели и излинели. С нетрепващ поглед Фий огледа околността, без да промени израза на лицето си, но очите на горката Меги плувнаха в сълзи. Беше грозно, неоградено от човешка ръка и толкова обширно, а без следа от зеленина.

След мразовитата нощ, когато слънцето приближи зенита си, денят стана непоносимо горещ, а влакът трополеше по своя път, като спираше само от време на време в някое малко градче, пълно с велосипеди и конски каруци: коли, изглежда, рядко стигаха дотук. Пади отвори докрай и двата прозореца въпреки саждите, които прехвърчаха и полепваха по всичко. Беше толкова горещо, че едвам си поемаха дъх, а дебелите им новозеландски зимни дрехи дращеха телата им и кожата ги сърбеше. Едва ли другаде, освен в ада, можеше да е така горещо през зимата.

Гилънбоун наближи със залеза и им се видя като малка купчина разнебитени постройки от дърво или ръждиво желязо от двете страни на широка прашна улица без дървета. Чезнещото слънце оставяше златната си диря по всичко и това придаваше на града мимолетно величие, което се стапяше още пред очите им, докато стояха на перона и гледаха. И отново стана типично за най-затънтената вътрешност на континента селище, построено на границата на постоянно стесняващия се дъждовен пояс; на запад се простираха две хиляди мили безводна пустиня.

Лъскава черна кола чакаше пред гарата, а през прахта, дебела няколко сантиметра, без да й обръща внимание, към тях крачеше свещеник. В дългото си расо напомняше на нещо от миналото и сякаш не стъпваше като обикновен човек, а се движеше като в сън; прахта около него се вдигаше на облачета, които се червенееха на последните лъчи на залеза.

— Здравейте! Аз съм отец де Брикасар — заговори той, като подаваше ръка на Пади. — Сигурно вие сте братът на Мери: приличате си. — Той се обърна към Фий и доближи безсилната й ръка към устните си, като се засмя искрено изненадан: никой, не можеше по-бързо от отец Ралф да отличи благородното потекло на една жена. — Колко сте красива! — отбеляза той, сякаш изричаше най-естественото нещо на света за един свещеник. Чак тогава погледът му се прехвърли на скупчените момчета, спря озадачен върху Франк и се плъзна по другите един по един, както бяха наредени по височина. Зад тях Меги стоеше съвсем сама, зяпнала го с отворена уста, като че виждаше самия бог. Без да забелязва сякаш, че расото му от скъп шевиот се валя в прахта, той мина покрай момчетата, клекна пред Меги и я хвана с двете си ръце — силни, нежни и добри.

— А ти коя си? — попита той засмян.

— Меги — отвърна тя.

— Името й е Мегън — намеси се свъсено Франк с чувство на омраза към този красив и потискащо висок мъж.

— Любимото ми име: Мегън. — Той се изправи, но задържа ръката на Меги в своята. — По-добре е да пренощувате в презвитерството — каза той, като поведе Меги към колата. — Утре ще ви закарам в Дройда, много е далеч, а вие сте пътували с влак чак от Сидни.

Освен хотел „Империал“, католическата църква, манастирът, католическото училище и презвитерството бяха единствените тухлени постройки в Гилънбоун, а дори голямото общинско училище се беше задоволило с паянтов строеж. Щом падна мрак, въздухът стана изведнъж много студен, но в приемната на презвитерството гореше камина с дебели пънове, а отнякъде се носеше апетитна миризма на ядене. Икономката, съсухрена шотландка с изумителна енергия, се засуети да им показва стаите, като не спираше да говори с разлетия си северозападен акцент.

Свикнали с недостъпните и резервирани духовници в Уахин, Клийри бяха смутени от непринуденото и любезно държане на отец Ралф. Само Пади се поотпусна, защото това му напомни за дружелюбните свещеници в родния му Голуей, които се отнасяха приятелски и с най-обикновените хора. Семейството вечеря сред почтително мълчание и при първа възможност се оттегли горе. Пади неохотно ги последва. От вярата той черпеше топлина и утеха, а религиозността на останалите се коренеше във внушения страх от наказание.

Когато семейството се прибра, отец Ралф се изтегна в любимия си стол: загледан в огъня, запалил цигара и с усмивка на лицето. Мислено си представи Клийри така, както ги бе видял на гарата, мъжа, който много приличаше на Мери, но беше съсипан от работа и несъмнено лишен от нейната злоба; уморената му красива жена, на която повече би прилягало да слезе от ландо, теглено от два бели коня; мургавия свъсен Франк с черните очи… черни очи; другите синове, повечето досущ като бащата, освен най-младия, Стюърт — копие на майка си: щеше да стане хубав мъж, като порасне; бебето, за което още нищо не се знаеше, и Меги. Най-сладкото, най-чаровното момиченце, което бе виждал някога. Цветът на косата й не можеше да се опише с думи; нито червен, нито златен, а прелестна смесица от двете. А само като го погледнеше с тези светлосиви, чисти искрящи очи — същински скъпоценни камъни! Той сви рамене, хвърли угарката в огъня и стана. С напредването на възрастта май започваше да става мечтател. Скъпоценни камъни. Май неговите очи не виждаха вече както трябва.

На сутринта той закара нощните си гости в Дройда и тъй като беше вече свикнал с пейзажа, много се забавляваше от техните забележки. Най-близкото възвишение е на двеста мили на изток — обясни той, — а това са австралийските черноземни равнини. Безбрежно пасище, равно като тепсия, тук-там с по някое дърво. Денят беше пак много горещ, но в „Даймлера“ се пътуваше далеч по-удобно, отколкото във влака. Бяха тръгнали рано, без да закусят, защото беше през пости. Одеждите си и светото причастие отец Ралф беше прибрал в черно куфарче.

— Тези овце са мръсни — разочаровано отбеляза Меги, загледана в стотиците ръждивочервени пашкули, заровили ненаситни муцунки в тревата.

— Аха, явно е трябвало да предпочета Нова Зеландия — заключи свещеникът. — Там сигурно е като в Ирландия — с чистички бежови овце.

— Да, наистина прилича на Ирландия — потвърди Пади, — има същата свежа зелена трева, но е много по-дива, некултивирана. — Отец Ралф много му беше допаднал.

В този момент пред очите им изскочиха няколко ему, изправиха се и стремглаво хукнаха, размахали дългите си възлести крака, проточили шии. Децата ахнаха и прихнаха да се смеят от възторг — за пръв път виждаха такива огромни птици, които тичат, вместо да летят.

— Ех, че е приятно да не трябва да слизаш постоянно и да отваряш тези проклети порти — каза отец Ралф, когато и последната се затвори след тях, а Боб, изпълнявал ролята на вратар, се качи отново в колата.

След изненадите, които Австралия им бе поднесла с главозамайваща бързина, Дройда с изящната си фасада в стил „крал Джордж“, с напъпилите глицинии, с хилядите розови храсти им напомни отново за дома.

— Тук ли ще живеем? — почти изписка от радост Меги.

— Не точно — побърза да й обясни свещеникът. — Къщата, в която ще живеете, е на около миля по-нататък, долу край реката.

Мери Карсън ги чакаше в голямата приемна, но не стана да посрещне брат си и го накара да отиде до нея, както бе седнала в голямото си кресло.

— Е, Пади — каза тя любезно, вперила поглед край него там, където стоеше отец Ралф с Меги на ръце, обвила здраво врата му с малките си ръчички.

Мери Карсън се надигна тежко, без да поздрави Фий и децата.

— Хайде веднага да чуем молитвата, защото отец де Брикасар сигурно бърза да си върви — каза тя.

— Съвсем не, мила ми Мери — отвърна той през смях, а очите му заблестяха. — Ще прочета молитвата, после всички заедно ще закусим с топъл чай, а след това съм обещал на Меги да й покажа къде ще живее.

— Меги ли? — запита Мери Карсън.

— Да, това е Меги. И за да не започвам отзад напред, позволи ми да ти представя всички поред, Мери. Това е Фиона.

Мери Карсън кимна леко и почти не обърна внимание на момчетата, докато отец Ралф изреждаше имената им; цялата беше погълната да наблюдава свещеника и Меги.

4

Къщата на главния пастир бе построена на колове, на десетина метра над тясно дере, покрай което растяха високи евкалипти и много плачещи върби. След пищния парк на Дройда тук беше някак твърде оголено и скучно, но къщата по своите помещения наподобяваше тази, която бяха оставили в Нова Зеландия. Тежки викториански мебели изпълваха и почти задръстваха стаите; над всичко се стелеше фина червеникава прах.

— За щастие има баня — каза отец Ралф, като се изкачиха по широките дървени стълби до предната веранда. Беше доста нагоре, защото самите пилони, върху които лежаха основите, бяха пет метра високи. — Това е за случай, че реката залее бреговете — обясни отец Ралф. — Вие сте точно над нея, а са ми казвали, че водата може да се покачи и шестдесет стъпки за една нощ.

Баня имаше наистина: стара ламаринена вана и очукан бойлер бяха поставени в заградена от всички страни ниша в края на задната веранда. Но жените погнусени установиха, че тоалетната е само една дупка на около двеста метра от къщата, и при това вонеше. В сравнение с Нова Зеландия беше много примитивно.

— Онези, които са живели тук, не са били много чисти — отбеляза Фий, като плъзна пръст по праха върху шкафа.

Отец Ралф се засмя:

— Напразно ще се борите с това — каза й той. — Природата тук е такава, че с три неща няма никога да се справите: жегата, прахта и мухите. Каквото и да правите, те винаги ще са с вас.

Фий погледна свещеника.

— Много сте любезен с нас, отче — рече тя.

— А защо не? Та вие сте единствените роднини на моята добра приятелка Мери Карсън.

Тя вдигна рамене, безразлична към думите му.

— Не съм свикнала да се държа приятелски със свещеник — продължи тя. — В Нова Зеландия те бяха винаги много резервирани.

— Не сте католичка, нали?

— Не. Пади е католик. Децата, разбира се, са възпитани като католици — всички до едно, ако се безпокоите за това.

— И през ум не ми е минало. На вас неприятно ли ви е?

— Все ми е едно.

— Не сте ли сменили религията си?

— Не съм лицемерна, отче де Брикасар. Загубих вяра в моята църква и нямах никакво желание да се приобщавам към друга, също така безсмислена религия.

— Разбирам. — Той наблюдаваше Меги, застанала на предната веранда и загледана към Дройда. — Много е хубава… вашата дъщеря. Знаете ли, имам слабост към тицианови коси. Ако видеше нейната, художникът би се завтекъл за палитрата си. Никога досега не съм срещал точно такъв цвят. Единствена дъщеря ли ви е?

— Да. Момчетата са наследствена черта в семейството на Пади, а и в моето има повече момчета. Момичетата са рядкост.

— Бедното дете — каза той неопределено.

Щом сандъците пристигнаха от Сидни и къщата се изпълни с познатите книги, сервизи, украшения, а гостната бе подредена с мебелите на Фий, нещата взеха да се поправят. Пади и по-големите от Стю момчета не се задържаха в къщи и повечето време прекарваха с двамата ратаи, които Мери Карсън беше задържала, за да се научат на тънкостите на овцевъдството в северозападната част на Нови Южен Уелс, доста по-различно от новозеландското. Фий, Меги и Стю пък налучкваха как да се справят с домакинството в къщата на главния пастир на Дройда, което нямаше много общо с тяхното в Нова Зеландия. Негласно се бяха разбрали за нищо да не безпокоят Мери Карсън, но нейната икономка и прислужниците й им помагаха със същата готовност, както ратаите помагаха на мъжете.

Постепенно всички се убедиха, че Дройда е един затворен свят, така откъснат от цивилизацията, че скоро дори и Гилънбоун остана само име, свързано с далечен спомен. В границите на самия чифлик имаше конюшни, ковачница, гаражи, безброй бараки, в които се складираше всичко — от храни до машини; имаше кучешки колиби, истински лабиринт от кошари, гигантско помещение за стригане на овцете с цели двадесет и шест клетки в него и още един зигзаговиден лабиринт от заградени дворове. Имаше и кокошарници, свинарници, краварници, мандра и спални помещения за двадесет и шест стригачи, бараки за общите работници, още две по-малки къщи като тяхната — за пастирите, други бараки за чираците, кланица и места за сечене и складиране на дърва.

Всичко това заемаше централната част на един почти правилен кръг без никакви дървета, с диаметър три мили — главният стопански двор. Само там, където беше къщата на главния пастир, групата постройки стигаше почти до гората отвъд. Но около навесите и дворовете за животни имаше дървета, за да хвърлят тъй желаната и необходима сянка. Това бяха главно евкалипти — огромни, здрави, с гъсти корони, красиви в своя покой. Отвъд, сред високите треви на пасбищата, лениво пристъпяха коне и дойни крави.

В дъното на дълбокото дере до къщата на главния пастир бавно течеше плитка и кална рекичка. Никой не повярва на отец Ралф, че тя можела да се вдигне на двадесет метра за една нощ. Водата й се изпомпваше на ръка — за банята и кухнята — и жените дълго време не можаха да свикнат да мият чиниите, да се къпят и да перат дрехите с тази зеленикаво кафява вода. Шест тежки железни цистерни, прикрепени на прилични на кранове дървени стойки, събираха дъждовната вода от покрива, която се използуваше за пиене, и те се научиха да я пестят и да не мият с нея. Защото никой не можеше да каже кога ще падне следващият дъжд, та да напълни отново цистерните.

Овцете и другият добитък пиеха вода, която идваше направо от артезианските кладенци, но не от кранове или поилки, а така, както бликаше от хиляди метра дълбочина. Тя течеше вряла през тръба, където беше пусната сонда, и по тесни канали, обрасли с яркозелена трева, стигаше до всички части на големия чифлик. Но хората не можеха да пият тази наситена със сяра и други минерали вода.

Отначало разстоянията ги зашеметяваха. Цялата площ на чифлика беше двеста и петдесет хиляди акра6. Най-дългата му страна беше осемдесет мили. Четиридесет мили и двадесет и седем огради отделяха имението от Гилънбоун — единственото селище на по-малко от сто и шест мили. По-късата източна граница беше река Барун, както местните хора наричаха този северен приток на реката Дарлинг, а тя беше пълноводна, тинеста, дълга хиляда мили и се вливаше в река Мъри, която се вливаше в океана след хиляда и петстотин мили, чак в Южна Австралия. Гилън крийк, рекичката, която течеше край къщата на главния пастир, се вливаше в Барун на две мили отвъд главния чифлик.

На Пади и на момчетата всичко много им хареса. Понякога прекарваха на седлата дни наред на много мили разстояние от чифлика; нощуваха под открито небе, така необятно и обсипано със звезди, сякаш беше наистина част от бога.

Сивокафявата земя гъмжеше от живот: хиляди кенгура на стада бягаха с подскоци между дърветата. Не знаеха прегради и бяха много привлекателни с изяществото, волността и числеността си. Емутата си правеха гнезда сред тревистата равнина и горделиво обхождаха като великани своите териториални граници, трепваха при всеки странен шум и побягваха по-бързо от коне, изоставяйки тъмнозелените си яйца, големи колкото футболни топки. Термити си строяха ръждивокафяви кули, подобни на малки небостъргачи; гигантски мравки, които хапеха лошо, се вливаха в земята на потоци през дупките на своите могили.

Птичият свят бе богат и пищен, неизчерпаем на нови видове, и пернатите живееха не по двойки, а с хиляди заедно: мънички зелено-жълти папагали с дълги опашки, които Фий наричаше птички на любовта, а местните хора — вълнисти папагалчета; по-малки папагали, обагрени в аленочервено и синьо и наречени розови папагали; големи светлосиви папагали с мораво розово по гърдите, под крилата и по главите, наричани розово какаду, и накрая едрите, чисто бели птици с перести жълти гребени, на които бяха дали името какаду. Мънички сипки, врабчета и скорци цвърчаха, и се въртяха по клоните, а силните кафяви чапли ликуваха, като че се кискаха, или се гмурваха да търсят змии — любимата им храна. Бяха досущ като хора тези птици и без да се плашат, кацаха с хиляди по дърветата, въртяха на всички страни светналите си умни очи, писукаха, разговаряха, смееха се, подражаваха на всеки звук, който стигаше до тях.

Страховити гущери, дълги до метър и осемдесет, лазеха уж тежко из тревата и внезапно се мятаха пъргаво към клоните на дърветата, очевидно чувствайки се така добре на земята, както и над нея: това бе гоаната. Срещаха се и всякакви други гущери, по-малки, но някои и по-страшни дори: украсени с нашийници от по три реда остри шипове или с издути яркосини езици. А разнообразието от змии беше безмерно. Клийри скоро научиха, че най-големите и опасни на вид са съвсем безобидни, а късички влечуги от по трийсетина сантиметра могат да умъртвяват. Имаше дървесни змии, черни змии с бели коремчета, кафяви змии, отровни тигрови змии.

А насекомите! Зелени скакалци, прелетни скакалци, щурци, пчели, мухи от всички големини и видове: жътварки, малки мушици, водни кончета, гигантски молци и всякакви пеперуди. Паяците бяха страхотни: грамадни и космати, с обхват на пипалата десетина сантиметра, или измамно малки, но отровни черни гадинки, които се появяваха в тоалетната; някои живееха в големи перести паяжини, увиснали между дърветата, други се полюшваха в гъсти тюлени люлки, захванати на стръкчета трева, или се мушкаха в малки дупчици в земята, чиито входове се затваряха след тях.

Не липсваха и хищници: диви прасета, които не се плашеха от нищо, свирепи и месоядни, черни и космати, големи като крави; динго, местните диви кучета, които се прокрадваха ниско по земята и се сливаха с тревата; гарвани със стотици, които печално грачеха от обрулените бели скелети на мъртви дървета; орли и соколи, които кръжаха, оставили се да ги носят въздушните течения.

Те бяха опасни за овцете, особено по време на ягнене. Кенгурата и зайците изяждаха тревата, прасетата и дингото изяждаха агнетата, телетата и болните животни, а гарваните кълвяха очите. Клийри скоро се научиха да стрелят и започнаха да носят пушки на седлото до себе си — било да съкратят мъките на някое умиращо животно, било да убият глиган или динго.

Момчетата ликуваха и си мислеха, че това е истинският живот. Никой от тях не тъгуваше за Нова Зеландия. И понеже мухите кацаха като върху сладко по ъглите на очите им, по ноздрите, устата и ушите им, те се научиха като австралийците да закачат на връвчици по цялата периферия на шапките си тапи, които се полюшваха и подскачаха. За да не влизат в крачолите на широките им панталони разни гадини, те завързваха под коленете ивици кожа от кенгуру, на които местните жители казваха „жартиери“, надсмиваха се на глупавото название, но покорно приемаха необходимостта от тях. Нова Зеландия беше далеч по-скучна; тук бе истинският живот.

На жените, принудени да се грижат за домакинството и за онова, което бе непосредствено около къщата, животът тук им се нравеше много по-малко, защото нямаха нито свободно време, нито уважителен повод да яздят и тяхната работа не беше нито привлекателна, нито разнообразна както тази на мъжете. Само им беше по-трудно да вършат онова, което им бе отредено: да готвят, чистят, перат, гладят, да се грижат за бебето. Трябваше да преодоляват жегата, прахта, многото стъпала, калната вода, почти постоянното отсъствие на мъжете, да носят и да цепят дърва, да изпомпват вода, да колят кокошки. Най-тежко понасяха жегата, а бе все още ранна пролет; въпреки това термометърът на верандата всеки ден се качваше до тридесет и осем градуса. В кухнята, където гореше печка, беше четиридесет и осем градуса.

Облеклото им, състоящо се от много пластове, прилепваше плътно към тялото според условията в Нова Зеландия, където в къщите бе почти винаги хладно. Мери Карсън, излязла да се поразходи и да навести снаха си, огледа презрително памучната рокля на Фий, дълга до земята и затворена по врата. Самата тя бе облечена по новата мода с кремава копринена рокля само до средата на прасците, непристегната в талията, със свободни, къси до лактите ръкави и с дълбоко деколте.

— Фиона, ами ти си отчайващо старомодна — отсъди тя, докато обхождаше с поглед гостната, прясно боядисана в кремаво, с персийските килими на пода и изящните старинни мебели.

— Нямам време да бъда друга — отвърна Фий кратко, не както подобава за ролята й на домакиня.

— Сега ще ти остава повече време, като ги няма мъжете по цели дни и не трябва да готвиш и за тях. Скъси си полите и престани да носиш фусти и корсети, защото ще умреш от горещина през лятото. Може да стане много по-горещо, да знаеш. — Очите й се спряха върху портрета на красивата руса жена в кринолин, стил „императрица Евгения“. — Коя е тя? — посочи Мери.

— Баба ми.

— Наистина ли? Ами мебелите и килимите?

— Мои са, от баба ми.

— Така ли? Мила ми Фиона, ти май не си се омъжила много сполучливо.

Фий никога не изпадаше в гняв и сега също запази спокойствие, само тънките й устни се свиха още повече.

— Не мисля така, Мери. Имам добър съпруг, което ти би трябвало сама да знаеш.

— Но няма пукнат грош. Как е моминското ти име?

— Армстронг.

— Сериозно? Да не би да си от рода на Родерик Армстронг?

— Той е най-големият ми брат. Кръстен е на името на прадядо ни.

Мери стана и размаха широката периферия на шапката си, за да отпъди мухите — те нямаха никакъв страх от хората.

— Значи, ти си от по-добро потекло, отколкото са Клийри, дори да трябва сама да го призная. Толкова ли си обичала Пади, че си се отказала от всичко?

— Подбудите ми за онова, което върша, Мери — отвърна Фий с равен глас, — са моя лична работа. Не обичам да говоря за мъжа си, дори и да е със сестра му.

Двете бръчки покрай носа на Мери Карсън се вдълбаха, а очите й като че ли изпъкнаха малко.

— Много си била важна!

Тя повече не дойде, но икономката й мисис Смит наминаваше често и повтаряше съветите на Мери Карсън за облеклото им.

— Вижте — предложи тя веднъж, — при мен има една шевна машина, която никога не използувам. Ще кажа на двама от слугите да ви я донесат. Ако някога ми потрябва, ще дойда тук. — Погледът й бе привлечен от малкия Хал, който лазеше по пода и надаваше радостни звуци. — Обичам да слушам детски глас, мисис Клийри.

Веднъж на шест седмици пощата пристигаше от Гилънбоун с конска каруца и това беше единствената връзка с външния свят. Дройда разполагаше с една камионетка „Форд“, още една от същата марка, пригодена специално да кара цистерни с вода, един автомобил „Форд Т“ и един „Ролс Ройс“ — лимузина, но никой като че не ги използуваше да ходи до Гили освен Мери Карсън, и то само от време на време. Четиридесет мили беше като оттук до луната.

Блуи Уйлямс беше сключил договор да пренася пощата на областта и обикаляше района си за месец и половина. Каруцата му с плосък капак и грамадни колела беше теглена от великолепен впряг от дванадесет коня и се товареше с всякакви неща, поръчани от отдалечените чифлици. Освен пощата той носеше и зеленчуци, бензин в бидони по четиридесет и четири галона7, газ в правоъгълни кутии от по пет галона, сено, чували с жито, торби със захар и брашно, дървени сандъчета с чай, чувалчета с картофи, земеделски сечива, играчки и дрехи, поръчани по пощата в магазина на Ентъни Хордън в Сидни, както и всичко друго, което трябваше да се купува от Гили или от по-далеч. Уйлямс се движеше с доста голяма скорост — двадесет мили на ден — и го посрещаха с радост; където и да спреше, даваха му изписани парченца хартия с грижливо завити в тях пари за онова, което щеше да купи в Гили, връчваха му прилежно написани писма да ги пусне в конопения чувал с надпис „Кралска губернаторска поща“.

По маршрута му западно от Гили имаше само два чифлика — по-близкият Дройда и по-далечният Бугела. До местата отвъд Бугела поща стигаше едва веднъж на шест месеца. Фургонът на Блуи описваше голяма зигзаговидна дъга през всички ферми на югозапад, запад и северозапад, а после се връщаше в Гили, преди да тръгне на изток, където маршрутът му беше по-къс, понеже град Буру бе само на шестдесет мили в същата посока. Понякога довеждаше и хора, седнали до него на откритата кожена седалка — гости или такива, които се надяваха да намерят работа; друг път откарваше някого — било гост или недоволен овчар, прислужница или общ работник, много рядко гувернантка. Фермерите пътуваха със собствените си коли, но онези, които работеха за тях, разчитаха на Блуи за транспорт, за покупки и за писма.

Като пристигнаха платовете, поръчани от Фий по пощата, тя седна пред подарената й машина и се зае да шие по-свободни рокли за себе си и за Меги, леки панталони и работни дрехи за мъжете, гащеризони за Хал, завеси за прозорците. Горещината несъмнено се понасяше по-леко без многото катове бельо и пристегнати горни дрехи.

Меги се чувстваше самотна, тъй като от момчетата само Стюърт си стоеше у дома. Джек и Хюи бяха с баща си да чиракуват в овцевъдството, а със Стюърт не й беше така забавно, както с тях. Той живееше в някакъв свой свят, кротко момче, което предпочиташе с часове да наблюдава поведението на мравките, вместо да се катери по дърветата. Меги умираше да се катери и се възхищаваше от австралийските евкалипти, неизчерпаемо разнообразни и трудно достъпни. Не че имаха кой знае колко време да се катерят или да гледат мравките. Меги и Стюърт работеха много. Цепеха и носеха съчки, копаеха ями за отпадъците, грижеха се за зеленчуковата градина, гледаха кокошките и прасетата. Научиха се и как да убиват змии и паяци, макар че винаги се бояха от тях.

През последните няколко години валежите бяха все средно добри: нивото на реката беше ниско, но цистерните бяха почти до половина пълни. Тревата се бе запазила доста свежа, но не и тучна както някога.

— Сигурно ще стане и по-зле — говореше Мери Карсън мрачно.

Но трябваше да познаят наводнението, преди да изпитат истинската суша. По средата на януари страната попадна в южната периферия на северозападните мусони. Безмерно коварни, страхотните ветрове духаха както си искаха. Проливните им летни дъждове се изсипваха ту само над северния край на континента, ту се преместваха към вътрешността и носеха дъждовно лято на злочестите граждани в Сидни. През този януари облаците фучаха тъмни и буреносни по небето, раздрани на мокри парцали от вятъра. Заваля. Но не равномерно и обилно, а някакъв непрекъснат тътнещ порой, който нямаше край.

Бяха ги предупредили. Блуи Уйлямс се бе появил с препълнен фургон и с още дванадесет коня отзад за резерв; движеше се бързо, за да обиколи всички, преди дъждът да му отреже пътя до другите ферми.

— Мусонът иде — рече той, докато си свиваше цигара, и посочи купчините зеленчуци с камшика си. — И Купър, и Барку, и Диамантина са си напълнили коритата, а Преливникът наистина прелива. Цялата вътрешност на Куийнсленд е две стъпки под водата, та ония клетници се чудят къде да си приютят овцете.

Изведнъж настана сдържана паника. Пади и момчетата работеха като луди, за да преместят овцете от ниските пасища колкото може по-далеч от реката и от Барун. Дойде и отец Ралф, оседла коня си и тръгна с Франк и най-добрите кучета към две неразчистени още кошари покрай Барун, а Пади и още двама овчари взеха всеки по едно от момчетата и се отправиха в други посоки.

Отец Ралф разбираше от овцевъдство. Яздеше една чистокръвна кестенява кобила, подарена му от Мери Карсън, облечен беше в безупречно скроени кожени бричове, лъснати високи бежови ботуши и чисто бяла риза с дълги ръкави, навити по мускулестите му ръце, и отворена на врата, така че се виждаха гладките му загорели гърди. В старите си торбести сиви панталони, привързани с връв, и със сивата долна фланела Франк се чувстваше като бедния роднина. А и точно такъв си беше — помисли си той с горчивина, като следваше през чемширите и боровете отвъд реката стройните фигури на ездач и кобила. Самият той яздеше един от петнистите коне на фермата, злонравно и упорито животно, което свирепо мразеше другите коне. Кучетата скимтяха и лудуваха от възбуда, боричкаха се и ръмжаха едно срещу друго, докато не ги разтървеше плясъкът на камшика, размахан гневно от отец Ралф. Имаше ли нещо, което този човек да не умее да върши? Владееше всички сигнали, с които подканваха кучетата, и въртеше камшика много по-умело от Франк, още не овладял това екзотично австралийско изкуство.

Голямото куийнслендско куче начело на впряга се привърза робски към свещеника и безропотно му се подчиняваше, с което явно искаше да покаже, че Франк е втора ръка човек. На Франк му беше почти безразлично. От синовете на Пади само той не хареса живота в Дройда. Толкова голямо беше желанието му да напусне Нова Зеландия, но не за да стигне дотук. Мразеше да обикаля постоянно кошарите, да нощува върху твърдата земя, мразеше и тези свирепи кучета, които никой не погалваше, а когато не служеха добре — ги застрелваха.

Но сега язденето под сгъстяващите се облаци приличаше малко на приключение и дори дърветата, които се огъваха и пукаха, танцуваха като че ли от чудата радост. Отец Ралф работеше като обзет от лудост: насъскваше кучетата по нищо неподозиращите стада и глупавите влакнести животни подскачаха и блееха подплашени, докато бързите им преследвачи, снижени в тревата, ги събираха и натирваха накуп. Само благодарение на кучетата малкото хора успяваха да се справят с чифлик като Дройда; обучени да пазят овце или едър добитък, кучетата бяха удивително умни и не им трябваха много напътствия.

До вечерта отец Ралф и кучетата, а зад тях Франк, който въпреки старанието си не беше кой знае колко в помощ, изкараха овцете от цяло едно пасище — иначе работа за няколко дни. Докато разседлаваше кобилата си край група дървета до портата на второто пасище, отецът говореше бодро, че ще успее да изкара добитъка и оттам, преди да дойде дъждът. Кучетата се бяха проснали в тревата с изплезени езици, а чистокръвният куийнсленд се умилкваше в краката на свещеника. Франк измъкна от торбата на седлото си няколко гнусни къса месо от кенгуру и ги метна на кучетата, а те се нахвърлиха върху тях, като завистливо се зъбеха и се хапеха помежду си.

— Свирепи животни, дявол да ги вземе — каза той. — Не са кучета, ами истински чакали.

— Може би са по-близо до кучето, както бог го е създал — възрази кратко отец Ралф. — Винаги нащрек, умни, буйни и почти съвсем диви. Аз лично ги предпочитам пред домашните. — И се усмихна. — И котките са такива. Не си ли ги забелязал покрай хамбарите? Диви и свирепи като пантери. Не пускат човек да припари. Но ловуват великолепно и не чакат да ги храни господарят.

Той изрови от чантата на седлото си парче студено свинско и завит в хартия хляб с масло, отряза си от месото и подаде другото на Франк. Като постави хляба с маслото на един дънер между двамата, той с нескрито удоволствие заби белите си зъби в месото.

Наблизо растеше самотен кедър и отец Ралф го посочи с цигарата си.

— Там ще спим — рече той, отвърза одеялото си и взе седлото.

Франк го последва до дървото, смятано за най-красивото в тази част на Австралия. Листата му бяха гъсти и бледозелени, с почти съвършено обла форма. Короната му започваше толкова близо до земята, че овцете лесно я стигаха, поради което всеки такъв кедър отдолу бе подстриган равно и гладко и приличаше на огромен градински храст. Ако завалеше дъжд, кедърът щеше да им даде по-добър подслон от което и да е друго дърво, защото короните на повечето австралийски дървета бяха по-рехави, отколкото на дърветата в страни с повече дъжд.

— Не си щастлив, нали, Франк? — запита отец Ралф, като се изтегна с въздишка и взе да свива нова цигара.

От мястото си, няколко стъпки встрани, Франк се обърна и го изгледа недоверчиво.

— Какво значи да си щастлив?

— Това, което са сега баща ти и братята ти. Но не и ти, нито майка ти и сестра ти. Не ти ли харесва Австралия?

— Тази Австралия — не. Искам да отида в Сидни. Там може да успея да стана нещо.

— В Сидни ли? Та той е бърлога на престъпници — засмя се отец Ралф.

— Няма значение. И тук затъвам като в Нова Зеландия. Пак не мога да се махна от него.

— От него?

Франк веднага съжали за думите си и млъкна. Лежеше и гледаше листата.

— На колко си години, Франк?

— На двадесет и две.

— А досега отделял ли си се от семейството си?

— Не.

— Ходил ли си да танцуваш? Имал ли си приятелка?

— Не. — Франк не искаше да обяснява.

— Тогава той не ще може да те задържи за дълго.

— Ще ме държи — до края на живота ми.

Отец Ралф се прозя и се нагласи да спи.

— Лека нощ — рече той.

На сутринта облаците бяха по-ниско, но целия ден не заваля и те успяха да изпразнят и второто пасище. Малко възвишение пресичаше Дройда от североизток на югозапад — от единия до другия край, и те събраха всичкия добитък от пасищата, през които минаваше то, за да могат животните да се качат по-нависоко, ако водата залее насипа на реката и на Барун.

Заваля още при здрачаване и Франк и свещеникът препуснаха към брода в реката, който беше под къщата.

— Вече няма смисъл да мислим за животните — викна отец Ралф. — Забивай шпорите, момче, ако не искаш да затънеш в тинята.

За няколко секунди се намокриха до кости. Подгизна и изсъхналата като камък земя. Глинестата почва стана море от кал, в която конете потъваха до коляно и залитаха. Докъдето все още имаше трева, те успяваха да се задържат, но бреговете на потока бяха съвсем отъпкани и там ездачите трябваше да слязат. Освободени от товара си, конете закрачиха уверено, но Франк все залиташе. Беше по-хлъзгаво и от пързалка. Те изпълзяха до върха на насипа и отвъд се плъзнаха надолу като гюллета. Каменистият път, покрит обикновено с трийсетина сантиметра лениво течаща вода, сега беше под повече от метър буйна пяна. Франк чу свещеника да се смее. Подканвани от виковете на мъжете и от пляскането на пропитите им с вода шапки, конете се изкачиха благополучно по другия бряг, което Франк и отец Ралф не успяха да сторят. При всеки опит се подхлъзваха обратно надолу. Свещеникът тъкмо бе предложил да се покатерят на една върба, когато Пади, разтревожен от пристигналите коне без ездачи, дойде с едно въже и ги изтегли.

Като се усмихваше и клатеше глава, отец Ралф отклони гостоприемната покана на Пади.

— Чакат ме в голямата къща — обясни той.

Мери Карсън чу гласа му преди слугите, понеже той бе решил да мине край предната фасада, та да влезе по-бързо в стаята си.

— Как може да влезеш в този вид? — заговори го тя, застанала на верандата.

— Тогава бъдете така любезна и ми донесете няколко пешкира и куфарчето ми.

Облегната на полуотворения прозорец към гостната, тя го гледаше без стеснение как си сваля ризата, ботушите и панталоните и как бърше калта от себе си.

— Не съм виждала по-красив мъж от теб, Ралф де Брикасар — рече тя. — Защо свещениците обикновено са толкова хубави? Дали е от ирландската кръв? Ирландците са красив народ. Или пък защото красивите мъже търсят в расото убежище от последиците на чара си? Обзалагам се, че момичетата в Гили просто чезнат от мъка по теб.

— Отдавна съм свикнал да не обръщам внимание на влюбени момичета — отвърна той през смях. — Всеки духовник под петдесет години може да стане прицел на някоя от тях, а ако е под тридесет и пет, обикновено всички въздишат по него. Но само протестантките дръзват открито да ме съблазняват.

— Защо никога не отговаряш направо на въпросите ми? — Мери Карсън се изправи, сложи ръка на гърдите му и я задържа там. — Обичаш насладите, Ралф — ето, правиш и слънчеви бани. Целият ли си загорял така?

Той се усмихна, наведе глава и смехът му заглъхна в косата й, докато ръката му разкопчаваше памучните долни гащи. Като се смъкнаха на земята, той ги ритна настрана и застана като някоя скулптура от Праксител, а тя го обикаляше бавно и го разглеждаше.

Усилията му през последните два дни го бяха екзалтирали също както и внезапното му откритие сега, че тя е може би по-уязвима, отколкото беше предполагал. Но тъй като я познаваше достатъчно добре, не се побоя да запита:

— Искате ли да ви любя, Мери?

Тя погледна отпуснатия му член и хрипкаво се изсмя:

— И през ум не ми минава да ти създавам такива главоболия. Чувстваш ли нужда от жени, Ралф?

Той отметна пренебрежително глава:

— Не.

— А от мъже?

— Още по-малко. Не ми трябват.

— Сам ли тогава?

— Това пък най-малко.

— Интересно. — Тя бутна прозореца догоре и прекрачи в гостната. — Ралф, кардинал де Брикасар! — подразни го тя. Но като престана да усеща проницателния му поглед, отпусна се в креслото и сви юмруци в безмълвен ропот срещу прищевките на съдбата.

Гол, отец Ралф слезе от верандата и пристъпи на равно подстриганата поляна, вдигнал ръце над главата си, със затворени очи. Остави се на дъжда да го облива с топли, бързи, всепроникващи струи — прелестно усещане по голата кожа. Беше съвсем тъмно. Но членът му си остана отпуснат.

Потокът излезе от бреговете си и водата се вдигна по коловете под къщата на Пади, разля се пред стопанския двор, та чак до голямата къща.

— Утре ще спадне — рече Мери Карсън, когато Пади разтревожен отиде да й съобщи.

Както обикновено тя беше права. През следващата седмица водата се оттегли и накрая реките се прибраха в коритата си. Показа се слънцето, температурата скочи над тридесет и седем градуса на сянка. Тревата сякаш се устреми към небето: висока над коленете, измита от дъжда и светнала до позлата, очите чак заболяваха. Изчистени от прахта, дърветата заблестяха и по-бъбриви от всякога, ятата папагали се върнаха там, откъдето бяха излетели, когато дъждът лъсна пъстроцветните им тела сред клоните.

Отец Ралф се бе заел отново да укрепява духа на поизоставените си енориаши, спокоен, че няма да го мъмрят: под простата бяла риза, до сърцето му, бе скътан чек за хиляда лири. Епископът щеше да е във възторг.

Овцете бяха натирени обратно в пасищата си, а Клийри се видяха принудени да възприемат тукашния навик да се почива следобед. Ставаха в пет, свършваха си всичката работа до пладне и рухваха изнемощели, потръпващи и потни — чак до пет следобед. Така беше и с жените в къщи, и с мъжете по пасищата. Онова, което не успяваха да свършат рано, оставяха за след пет. Вечеряха след залез на верандата. Освен масата там бяха изнесени и всички легла, понеже жегата ги мъчеше и нощем. Живакът сякаш седмици наред, денем и нощем, не бе падал под тридесет и седем градуса. Бяха забравили вкуса на говеждото и ядяха само овнешко, преди да се е развалило. Жадуваха за разнообразие при това неизменно редуване на печени овнешки котлети, яхния от овнешко, пай по овчарски с кълцано овнешко, овнешко със сос, овнешки бут на скара, мариновано овнешко, овнешко на фурна.

Но началото на февруари донесе рязка промяна в живота на Меги и Стюърт. Изпратиха ги в манастира на Гилънбоун, в пансион, понеже по-близо нямаше училище. Хал — каза Пади, — като му дойде времето, ще учи задочно към доминиканското училище в Сидни. А тъй като Меги и Стюърт бяха вече свикнали с учители, Мери Карсън щедро предложи да ги издържа в училището на Светия кръст. Пък и Фий беше твърде заета около Хал, та да наглежда задочното им обучение. По негласно споразумение още отначало се знаеше, че Джек и Хюи няма да продължат образованието си: те бяха необходими на Дройда, а и земята ги влечеше.

За Меги и Стюърт животът в манастира беше необичаен и спокоен след Дройда и най-вече след училището на Светото сърце в Уахин. Отец Ралф беше намекнал на монахините, че тези две деца са негови протежета, а леля им е най-богатата жена в Нови Южен Уелс. Така стеснителността на Меги се превърна от порок в добродетел, а затвореният характер на Стюърт и навикът му с часове да седи зареян някъде в безкрая му спечелиха епитета „светец“.

Беше много тихо, понеже в пансиона имаше малко деца: хората в околността, които бяха достатъчно богати, за да изпратят чедата си в пансион, винаги предпочитаха Сидни. Манастирът миришеше на чисто и на цветя, в тъмните коридори с високи сводове цареше покой. Говореше се тихо, животът протичаше като зад тънък черен воал. Никой не ги биеше, никой не ги навикваше и отец Ралф не ги забравяше.

Идваше често да ги види и толкова често ги взимаше при себе си в презвитерството, че реши да боядиса спалнята на Меги там в светлозелено, да купи нови завеси и нова покривка за леглото. Стюърт спеше в стая, която едно след друго бяха боядисвали в бежово и в кафяво, и на отец Ралф през ум не му минаваше да се запита дали момчето се чувства добре. Стю беше на заден план и го канеха само за да не се обиди.

Защо държеше толкова на Меги, отец Ралф не знаеше, нито пък си правеше труда да се замисля много над това. Най-напред бе изпитал съжаление към нея, когато в онзи ден я бе видял зад другите сред прашния двор на гарата. Настрана от семейството, защото е момиче — подсказа му тогава неговата проницателност. Защо и Франк се държеше настрана, не го заинтригува ни най-малко, нито пък го развълнува, та да му стане жал за него. У Франк имаше нещо, което сковаваше нежните чувства — беше мрачен, без вътрешна светлина. Но Меги? Тя го бе развълнувала неимоверно, без той самият да разбира защо. Харесваше му цветът на косата й, цветът и формата на очите й — красиви като на майката, но много по-ласкави, по-изразителни; привличаше го и характерът й, в който той виждаше женственост — кротка и в същото време извънредно силна. Не, Меги не беше бунтовничка, напротив — цял живот щеше да се покорява и да се движи в границите на женската си съдба.

И все пак не беше само това. Може би, ако се бе взрял по-дълбоко в себе си, щеше да установи, че чувството му към нея е странен сбор от време, място и личност. Тя нямаше особено значение за никого и следователно в живота й имаше място, което той би могъл да заеме и да бъде сигурен в обичта й. Тя бе дете и поради това не застрашаваше начина му на живот, нито репутацията му на духовник. Беше красива, а той ценеше красотата. И макар да си даваше най-малко сметка за това, Меги запълваше празнотата в живота му, което и неговият бог дори не можеше да стори, защото тя излъчваше топлина и беше от плът и кръв. За да не притеснява родителите й, като й прави подаръци, той й даряваше колкото може повече от своето присъствие и посвети много време и мисли как да подреди стаята й в презвитерството — не толкова за да я зарадва, колкото за да създаде подходяща среда за своята скъпоценност. Меги не заслужаваше нищо посредствено.

В началото на май в Дройда пристигнаха стригачите. Мери Карсън владееше отлично всичко, което трябваше да се върши в чифлика — от разпределянето на овцете до боравенето с камшика. Тя извика Пади при себе си няколко дни преди да дойдат стригачите и без да става от креслото си, му обясни всичко до най-малките подробности. Свикнал със стригането на овце в Нова Зеландия, Пади беше поразен от размерите на тукашните помещения — с места за двадесет и шест работника, а разговорът със сестра му съвсем го замая с фактите и цифрите. В Дройда щяха да стрижат не само техните овце, но и тези от Бугела, Дибън-Дибън и Бийл-Бийл. Това означаваше работа до изтощение за всеки човек в чифлика — било то жена или мъж. Беше обичай овцете на няколко съседни ферми да се стрижат общо и тези, които използваха съоръженията на Дройда, разбира се, също се притичваха на помощ, но повечето работа неизбежно се стоварваше върху хората от Дройда.

Стригачите водеха със себе си готвач и си купуваха храната от склада на фермата, но нали трябваше да се набавят тези огромни количества храна, нали бараките с пристроените към тях кухня и съвсем примитивна баня трябваше да се постегнат, да се изчистят и в тях да се подредят дюшеци и одеяла. Не всички ферми създаваха такива добри условия за стригачите, Дройда се гордееше с гостоприемството си и бе прочута с „дяволски добри“ условия за стригане. Тъй като това бе едно от нещата, в които Мери Карсън дейно участвуваше, тя не скъпеше пари. Тя имаше не само най-големите помещения за стригане в Нови Южен Уелс, но за тях се изискваха и най-добрите работници, хора от категорията на Джеки Хау. Повече от триста хиляди овце трябваше да бъдат остригани тук, след това стригачите щяха да натоварят торбите си на стария камион „Форд“ и да поемат към следващата ферма.

Франк не се беше прибрал цели две седмици. Заедно със стария овчар Бирберъл Пийт, с няколко кучета, два коня и скромния им багаж в лека двуколка, теглена от едно инатящо се пони, той бе поел към най-далечните пасища на запад, за да доведат овцете от тях, като по пътя постоянно ги прегрупираха и сортираха. Работата беше бавна и скучна и съвсем не приличаше на онова трескаво гонене на овцете преди наводнението. Във всяка кошара имаше отделно място, където се класираха и маркираха овцете, и стадата трябваше да бъдат задържани, докато дойде редът им. В помещенията при стригачите имаше място само за по десет хиляди овце наведнъж, така че никак не беше лесно, докато траеше стригането: стригани и нестригани стада се разминаваха в непрекъсната суетня.

Когато Франк влезе в кухнята при майка си, тя стоеше до мивката и белеше картофи — работата й нямаше край.

— Мамо, аз се върнах! — обади й се той с радостен глас.

Тя се извърна и коремът й изпъкна — след двуседмично отсъствие погледът му се беше изострил.

— О, боже!? — възкликна той.

Радостта, че го вижда, помръкна в очите й, лицето й пламна от срам, тя простря ръце над издутата престилка, като че те щяха да скрият онова, което дрехите не можеха.

Франк се тресеше целият:

— Мръсен стар пръч!

— Франк, не ти позволявам да говориш така. Вече си мъж и разбираш. И ти си дошъл така на този свят, затова трябва да се отнасяш с уважение. Няма нищо мръсно в това. Като обиждаш татко, обиждаш и мен.

— Той няма право! Защо не те остави на мира! — изсъска Франк и избърса пяната, избила в ъгълчето на разтрепераните му устни.

— Няма нищо мръсно в това — повтори тя отпаднало и го погледна с ясните си уморени очи, сякаш внезапно бе решила завинаги да обърне гръб на срама. — Няма нищо мръсно, Франк. Не е мръсно и деянието, което води до това.

Този път той се изчерви. Не можеше да издържи повече на погледа й и затова се обърна и влезе в стаята, където спеше заедно с Боб, Джек и Хюи. Голите стени и тесните единични легла сякаш му се надсмиваха, подиграваха му се, стерилни и безлични, без нищо, което да ги стопли, без смисъл, който да ги освети. И си представи нейното лице, хубавото й уморено лице с ореол от златисти коси, грейнало от това, което бе вършила с косматия стар козел в ужасната лятна горещина.

Не можеше да избяга от това, не можеше да избяга и от нея, нито от потайните си мисли, нито от копнежа, присъщ на мъжа на неговите години. Обикновено той успяваше да отпъди тези мисли от съзнанието си, но ето че тя излагаше на показ доказателствата за своята лъст, ето че го предизвикваше с онези тайнствени неща, станали между нея и онзи похотлив звяр… Как да мисли за това, как да свикне с него, как да го понесе? Искаше тя да бъде за него съвсем свята, чиста и неопетнена като Светата майка — създание, което да е над тези неща, па макар и всички нейни посестрими на света да са грешни. Като му доказваше, че греши, тя го тласкаше към лудост. Беше запазвал здравия си разум, като си внушаваше, че тя ляга с този противен старец съвсем целомъдрена, колкото да се приюти за през нощта, и че те никога не се обръщат един към друг, нито се докосват. О, господи!

Звук от скърцане на метал го накара да погледне надолу и той разбра, че е огънал като змия пиринчената рамка в долния край на леглото.

— Ах, защо не беше ти баща ми? — рече той.

— Франк — чу се гласът на майка му откъм вратата.

Той я погледна с черните си очи, блеснали и влажни като бучки въглища на дъжда.

— Някой ден ще го убия — рече той.

— Ако го направиш, ще убиеш и мен — отвърна Фий, като се приближи и седна на леглото.

— Не, ще те освободя от него — възрази той буйно и убедено.

— Франк, аз не мога и не желая да бъда свободна. Да знаех само на кого си се метнал. Разбирам, че не си щастлив, но нима трябва да си го изкарваш на мен или на татко? Защо толкова държиш да усложняваш нещата? Защо? — Тя сведе очи към ръцете си и после пак го погледна. — Не исках да ти го казвам, но ми се струва, че трябва да ти го кажа. Време е да си намериш момиче, Франк, да се ожениш и да си имаш свое семейство. В Дройда има място. Другите момчета никога не са ми били грижа в това отношение — те въобще не приличат на теб по характер. Но ти имаш нужда от съпруга, Франк. Тогава няма да ти остава време да мислиш за мен.

Той беше вече с гръб към нея и не се извърна. Няколко минути тя поседя на леглото, като се надяваше той да каже нещо, после въздъхна, стана и излезе.

5

Когато стригачите си отидоха и в цялата околност настъпи полубезделието на зимата, дойде време за ежегодните конни надбягвания с панаир и увеселения в Гилънбоун. Това най-голямо събитие в обществения календар траеше два дни. Фий се чувстваше неразположена и Пади трябваше с „Ролс Ройса“ да откара в града Мери Карсън — като не беше с него жена му, нямаше кой да го подкрепи и да държи затворена устата на Мери. Той беше забелязал, че по някаква необяснима причина присъствието на Фий обуздаваше сестра му, поставяше я в неблагоприятно положение.

Отиваха всички. Предупредени под смъртна заплаха да се държат добре, момчетата се натовариха на камиона с Пит Биреното буре, Джим, Том, мисис Смит и двете домашни прислужници, а Франк замина рано сутринта сам с „Форда“. Възрастните щяха да останат и за втория ден на състезанията; по причини, известни само на самата нея, Мери Карсън не прие предложението на отец Ралф да пренощува в презвитерството, но настоя Пади да остане там с Франк. Никой не знаеше къде ще отседнат двамата пастири и Том, общият работник, но мисис Смит, Мини и Кет имаха приятели в Гили, които щяха да ги приютят.

В десет часа сутринта Пади вече беше настанил сестра си в най-добрата стая, с която разполагаше хотел „Империал“, и слезе долу в бара, където намери Франк с халба бира в ръка.

— Нека да черпя и аз по една, момчето ми — заговори го дружелюбно Пади. — Предстои ми да заведа леля ти Мери на обяда и трябва да се подкрепя душевно, щом ще минавам през това изпитание без майка ти.

Докато човек не се опита да наруши установеното от годините, няма представа колко трудно е да надделее навика и страха. Франк установи, че не е в състояние да направи онова, което искаше — не можеше да плисне съдържанието на чашата в лицето на баща си, поне не пред хората в бара. Затова изпи на един дъх остатъка от бирата си, усмихна се малко насила и отвърна:

— Съжалявам, татко, но съм обещал на няколко момчета да ги чакам долу на панаира.

— Добре, бягай тогава. Ето, вземи това да си харчиш както искаш. Приятно прекарване и ако се напиеш, гледай да не разбере майка ти.

Франк впери очи в новичката синя банкнота от пет лири в ръката си и го обзе желание да я скъса на парченца и да ги хвърли в лицето на Пади, но навикът отново надделя: той я сгъна, пъхна я в малкото джобче на панталона си и благодари. Изхвръкна от бара колкото можеше по-бързо.

Облечен в най-официалния си син костюм, със закопчана жилетка, със златен часовник на златен ланец, Пади понамести целулоидната си яка и огледа дали в бара нямаше нечие познато лице. Той не бе идвал много често в Гили през деветте месеца, откакто пристигнаха в Дройда, но заради това, че беше брат на Мери Карсън и неин пряк наследник, посрещаха го винаги много гостоприемно и го познаваха по лице. Няколко души му се усмихнаха дружелюбно, поканиха го да го черпят с бира и той скоро се озова в приятна малка компания. Франк беше забравен.

Напоследък Меги носеше косата си на плитки, тъй като никоя от монахините не искаше (въпреки парите на Мери Карсън) да се занимава с къдриците й. Затова те се спущаха сега по раменете й на две дебели въжета, вързани в края с тъмносини панделки. В строга тъмносиня униформа на ученичка в Светия кръст, тя вървеше през ливадата между манастира и презвитерството; една сестра я придружаваше и я предаде на Ани, икономката на отец Ралф, която обожаваше момичето. Веднъж той се беше учудил на това, защото Ани не обичаше малките момичета и все съжаляваше, че презвитерството е толкова близо до училището.

— Ой, че туй дете има най-хубавите коси в Гили — опита се да обясни тя на свещеника.

— Хайде, хайде, Ани! Косата да няма душа — не се обича човек само заради цвета на косата — подразни я той.

— Ами тя… тя е такова едно миличко, като… като… нали?

Той не разбра като какво, но и не я попита, нито й помогна да се сети. Понякога беше по-добре да не знае какво има пред вид Ани и да не я насърчава, като обръща прекалено внимание на приказките й. Тя беше — както сама казваше — милозлива и ако съжаляваше детето, той не искаше да му напомнят, че такова чувство буди не толкова миналото, колкото бъдещето на Меги.

Пристигна и Франк, който нямаше никаква уговорена среща с приятели; беше все още разтреперан от разговора с баща си в бара.

— Хайде, Меги, ела да те заведа на панаира — подкани я той и й подаде ръка.

— Защо да не ви заведа и двамата, а? — предложи отец Ралф и също подаде ръка.

Между двамата мъже, които обожаваше, вкопчена здраво за ръцете им, Меги беше на седмото небе.

Панаирът на Гилънбоун устройваха по бреговете на река Барун, в съседство с пистата за надбягване. Въпреки че бяха минали вече шест месеца от наводненията, пръстта не беше изсъхнала напълно и нетърпеливите крака на дошлите по-рано я бяха превърнали в кал. Зад оборите с овце и говеда, с кози и прасета — най-качествената и породиста жива стока, претендираща за наградите — бяха опънати палатки, пълни със занаятчийски произведения и лакомства. Тримата минаваха бавно покрай добитък, сладкиши, плетени шалове, бебешки дрешки, бродирани покривки, котки, кучета, канарчета.

В най-отдалечения край беше манежът, в който млади ездачи и ездачки загряваха своите коне с къси опашки пред погледите на съдиите, приличащи самите те на коне, както установи през смях Меги. Ездачките във великолепни шевиотни костюми седяха странично на високите си коне — с цилиндри, препасани грациозно с воал. Меги не можеше да си представи как човек, яхнал кон така нестабилно, и при това с шапка на глава, би останал невредим, когато конят препусне, но видя една красавица да превежда своя съпротивяващ се кон през цял ред трудни препятствия и накрая си остана непокътната. После дамата нетърпеливо пришпори животното, прекоси с лек галоп разкаляното място и дръпна юздите точно пред Меги, Франк и отец Ралф, за да им препречи пътя. Кракът в излъскан черен ботуш се измъкна от стремето, дамата седеше действително на крайчеца на седлото; тя протегна елегантно ръцете си в ръкавици.

— Отче, ще бъдете ли така любезен да ми помогнете да сляза!

Той посегна да обхване талията й, докато тя облягаше ръце на раменете му, и леко я смъкна долу. Щом токовете й докоснаха земята, той я пусна, хвана поводите на коня и тръгна редом с дамата, която с лекота пристъпваше в крак с него.

— Е, какво, ще спечелите ли надбягването, мис Кармайкъл? — попита я той с подчертано равнодушен глас.

Тя се нацупи: беше млада и много красива и това явно безразличие я засегна.

— Надявам се, но не съм съвсем сигурна. Ще се състезават също мис Хоуптън и мисис Антъни Кинг. Но обездката ще спечеля. Така че и да загубя надбягването, няма да ме е яд.

Тя говореше с приятно приглушени гласни и с твърде изискани изрази на млада дама, получила добро образование, което не допускаше никаква образност или топлина да оцветят речта й. Като се обръщаше към нея, отец Ралф също говореше по-изискано, без приятните ирландски нотки, сякаш тя му напомняше за време, в което и той е бил като нея. Меги се намръщи, озадачена и смутена от незначителните, но внимателно подбрани думи, без да схваща каква е тази промяна у отец Ралф. Само усещаше, че има някаква промяна, която не бе по вкуса й. Тя пусна ръката на Франк, защото вече не можеха да вървят всички в крак.

Когато стигнаха до една голяма локва, Франк беше изостанал. Очите на отец Ралф зашариха, оглеждайки водата, образувала плитко езерце; той се извърна към детето, чиято ръка държеше здраво в своята, и се наведе към него с особена нежност, която дамата веднага долови, тъй като бе липсвала изцяло във вежливия разговор с нея.

— Съжалявам, че нямам плащ, мила Меги, за да бъда твоя сър Уолтър Рали8. Нали ще ме извините, мила мис Кармайкъл — подаде й той поводите, — не мога да оставя любимката си да си изкаля обувките.

Той вдигна Меги и с уверено движение я настани на хълбока си, като остави мис Кармайкъл, подхванала тежките си дълги поли в една ръка и поводите в друга, да прегази сама водата. Подигравателният смях на Франк зад гърба им съвсем не подобри настроението й и в другия край на локвата тя рязко ги остави.

— Убеден съм, че би ви убила, ако можеше — рече Франк, когато отец Ралф пусна Меги на земята. Беше възхитен от сцената и от преднамерената жестокост на отец Ралф. Мис Кармайкъл му се бе видяла толкова красива и надменна, че никой мъж не би могъл да й се противопостави, но ето как отец Ралф дръзна да разклати високото й мнение за нейната пленителна женственост, която тя размахваше като оръжие. Изглежда, свещеникът ненавиждаше и нея, и това, което тя представлява — света на жените, мислеше си Франк, — онази очарователна загадка, в която той още не бе успял да проникне. Жегнат от думите на майка си, щеше му се мис Кармайкъл да го забележи — него, най-големия от синовете на наследника на Мери Карсън, — но тя не го бе удостоила дори с поглед. Цялото й внимание беше насочено към свещеника — това безполово, осакатено същество. Какво от това, че беше висок, смугъл и красив?

— Не се бой, тя пак ще се върне: малко й беше — успокои го отец Ралф, без да се церемони. — А понеже е богата, другата неделя съвсем високомерно ще остави в дискоса банкнота от десет лири. — После се разсмя на изражението на Франк. — Аз не съм много по-стар от теб, синко, и съм съвсем светски човек въпреки призванието си. Не ме кори, а го отдай просто на житейския опит.

Бяха оставили вече манежа зад гърба си и влязоха в увеселителната площадка на панаира. За Меги и Франк тя беше вълшебен свят. Отец Ралф беше дал на Меги цели пет шилинга, а Франк имаше петте лири: прекрасно беше, че можеха да си платят входа за всички тези мамещи павилиони и шатри. Навсякъде се тълпяха хора, деца се щураха наоколо, вперили разширени очи в пъстрите и малко неправилно изписани надписи по оръфаните платнища:

Навсякъде даваха по няколко пенита и гледаха онемели, без да забелязват поизтритите люспи на Тетис, нито беззъбата усмивка на кобрата.

На другия край, заела цяла една страна на площадката, беше опъната огромна шатра с издигната дъсчена пътека отпред и приличен на завеса фриз с рисувани фигури, надвиснали заплашително над тълпата. Един човек с мегафон в ръка канеше насъбралите се:

— Насам, насам, господа, при прочутата боксова трупа на Джими Шермън! Осем от най-добрите боксьори на света! Кесия пари за онзи, който се пребори с тях!

Жените и момичетата отстъпваха от тълпата, а мъжете и момчетата се стичаха от всички страни и се скупчваха нагъсто под дъсчената пътека. Тържествено, като процесия на гладиатори в цирк „Максимус“, осем мъже се строиха на пътеката и застанаха разкрачени, долепили до бедрата си ръце с превръзки на китките, наперени пред възторжените възгласи на тълпата. Меги помисли, че са по долни дрехи, понеже бяха облечени в дълго черно трико и елеци, с много тесни панталони от кръста до средата на бедрата. На гърдите им с големи латински печатни букви беше написано:

Не бяха еднакви на ръст — и високи, и ниски, и средни, — но всички бяха изключително добре сложени. Като си приказваха и се смееха помежду си — така свободно сякаш им беше ежедневие, — те стягаха мускулите си и си даваха вид, че не го правят за показ.

— Хайде, момчета, кой ще надене ръкавицата? — ревеше в тръбата глашатаят. — Кой ще опита? Кой ще спечели петачката? — провикваше се той сред ударите на един тъпан.

— Аз! — извика Франк. — Аз! Аз!

Той се отскубна от възпиращата го ръка на отец Ралф, а хората до тях, като видяха дребния ръст на Франк, започнаха да се смеят и добронамерено да го побутват напред.

Но глашатаят беше съвсем сериозен, а и един от трупата протегна приятелски ръка, изтегли Франк по стълбата и го нареди до осмината на дъсчения мост.

— Не се смейте, господа. Той не е едър, но пръв пожела да излезе. Важно е не кучето да е голямо, а зъбите му да са остри. Хайде, ето как малкият ще си опита късмета. Ами по-големите? Който е смел, той ще спечели. Кой ще си премери силите с момче от трупата на Джими Шермън?

Постепенно кандидатите ставаха все повече и повече — младежи, които стеснително мачкаха в ръце шапките си и поглеждаха изпод око професионалистите, застанали до тях като истукани. Въпреки че изгаряше от желание да остане и да види какво ще се случи, отец Ралф с неохота реши, че е крайно време да отведе Меги оттук, затова я вдигна на ръце и се обърна да си върви. Меги започна да вика и колкото повече се отдалечаваха, толкова по-силни ставаха писъците й, та хората се заобръщаха да ги гледат и понеже всички го познаваха, беше много неудобно, дори неприлично.

— Разбери, Меги, не мога да те заведа вътре. Баща ти жив ще ме одере, и с право.

— Искам да остана при Франк, искам да остана при Франк! — ревеше тя с цяло гърло, риташе и се мъчеше да го ухапе.

— О, по дяволите! — изруга отец Ралф.

И като се примири с неизбежното, бръкна в джоба си за входната такса и се приближи към повдигнатото платнище, което служеше за врата на шатрата, оглеждайки се за някое от момчетата на Клийри. Но тях ги нямаше наоколо и той реши, че те са на някое безопасно място — я опитваха късмета си на стремената, я се тъпчеха с банички с месо и със сладолед.

— Не бива да я водите вътре, отче — спря го изумен шефът на трупата.

Отец Ралф вдигна очи към небето.

— Ако ми кажеш как да я отведем оттук, без полицията на Гили да ни арестува за насилие над дете, с удоволствие ще те послушам. Но брат й е един от кандидатите да се боксира и тя няма да се отдели от него без борба, която би ви направила да изглеждате като аматьори.

Боксьорът вдигна рамене.

— Добре, отче, няма да споря с вас я! Дръжте я само по-настрани, че не отговарям. Не, не, отче, приберете си парите. Джими няма да ги вземе.

Шатрата се бе изпълнила с мъже и момчета, струпани около ринга в средата. Отец Ралф намери едно местенце зад гърбовете на тълпата до брезентовата стена и здраво стисна Меги. Въздухът беше сивкав от тютюнев дим и ароматизираните стърготини, хвърлени да поемат калта. Франк, надянал вече ръкавиците, щеше да се боксира пръв този ден.

Макар и да се случваше рядко, не беше изключено човек от тълпата да издържи всички рундове срещу някого от професионалните боксьори. Те, разбира се, не бяха най-добрите в света, но няколко от тях бяха най-добри в Австралия. Излязъл срещу един от категория муха — поради ръста си, — Франк го свали в нокаут още с третия удар и поиска да се бие с някой друг. Докато се боксираше с третия професионалист, наоколо се беше разчуло и шатрата така се натъпка с хора, че не можеше вече нито един любопитен да пристъпи вътре.

Франк още не беше усетил истински удар и няколкото докосвания на ръкавицата на противника му само разпалиха вечно тлеещия му гняв. Гледаше диво, почти озверен, и всеки от противниците му приемаше образа на Пади, а виковете и възгласите на тълпата пулсираха в главата му като един безкраен зов: „Давай! Давай! Давай!“ О, как беше копнял за тази възможност да се бие, отнета му след идването в Дройда! Защото боят беше единственият начин, който познаваше, за да уталожи гнева и болката си, а като нанасяше повалящия удар, струваше му се, че мощният глух глас в ушите му започва да напява: „Убий го! Убий го! Убий го!“

Тогава го изправиха срещу един от шампионите в лека категория, на когото наредиха да държи Франк на разстояние и само да разбере дали той наистина умее да се боксира, или можеше само да нанася силни удари. Очите на Джими Шермън светеха. Той непрекъснато търсеше нови боксьори и на всеки провинциален панаир намираше по някого. Боксьорът лека категория постъпваше както му бяха казали и беше изпаднал в доста затруднено положение въпреки по-дългите си ръце, докато Франк беше така обладан от желанието да убие тази подскачаща и изплъзваща му се фигура, че се бе устремил след нея, сляп за всичко друго. Но от всяка схватка или серия удари Франк се учеше, защото беше от ония странни хора, които и в титаническия си гняв са способни да разсъждават. Франк издържа всичките рундове въпреки понесените удари от ловките юмруци на другия. Окото му се бе подуло, веждата и устната му бяха сцепени. Но беше спечелил двадесет лири и уважението на всички присъствуващи.

Меги се изтръгна от поотпуснатата прегръдка на отец Ралф и хукна навън от шатрата, преди той да успее да я задържи. Когато я намери отвън, тя беше повръщала и се мъчеше да изчисти с малка носна кърпичка опръсканите си обувки. Той мълчаливо й подаде своята и започна да гали русата й, разтърсваща се от хълцания главица. Атмосферата вътре не беше понесла и на него, но свещеническият сан не му позволяваше да се освободи като нея от насъбралото се в гърлото му.

— Искаш ли да чакаш Франк, или предпочиташ да си вървим?

— Ще чакам Франк — промълви тя, облегната на него, благодарна за проявеното търпение и разбиране.

— Защо ли, като те гледам, така се свива несъществуващото ми уж сърце? — мърмореше си той убеден, че Меги се чувства твърде зле, за да го слуша, подтикван от необходимостта да изрече мислите си гласно, както става обикновено с онези, които живеят сами. — На майка ми не ми напомняш, а сестра не съм имал, но много ми се ще да знам нещо повече за теб и окаяното ти семейство… Тежък ли е бил животът ти, малка моя Меги?

Франк излезе от шатрата с лейкопласт на окото, като попиваше с кърпа изранената си устна. За пръв път, откакто го беше видял отец Ралф, той изглеждаше щастлив, така както обикновено изглеждат мъжете след една несъмнено хубава нощ, прекарана с жена — мислеше си свещеникът.

— Какво търси тук Меги? — сопна се той, още не отрезнял от възбудата на ринга.

— Трябваше да й вържа ръцете и краката и дори да й запуша устата, за да я отведа оттук — отвърна троснато отец Ралф, ядосан, че трябва да се оправдава; дали пък Франк няма сега да се хвърли и върху него? Той ни най-малко не се боеше, но не искаше да прави скандали пред хората. — Тя се страхуваше за теб, Франк, и искаше да бъде наблизо, да е сигурна, че си добре. Не й се сърди, тя без друго е доста разстроена.

— Гледай само татко да не разбере, че си била на по-малко от една миля оттук — обърна се Франк към Меги.

— Хайде да си ходим — каза свещеникът. — Мисля, че за всички ни би било добре да изпием по чаша чай в презвитерството. — Той щипна Меги по върха на носа. — А ти, малка госпожичке, имаш нужда хубаво да се измиеш.

Пади беше прекарал мъчителен ден — трябваше да изпълнява прищевките на сестра си (Фий никога не бе имала прищевки), да й помага, когато тя превзето и мърморейки, с вносните си обувки с дантели, избираше пътя си през калта на Гили, да се усмихва и да приказва с хората, които тя царствено поздравяваше, да стои до нея, докато тя връчваше смарагдовата гривна на победителя от главното надбягване — за Трофея на Гилънбоун. Той не можеше да проумее защо трябваше да се изразходва цялата награда за една женска дрънкулка, вместо да се даде една позлатена купа и солидна сума в брой — не разбираше, че състезанието се устройва само за престиж и че за онези, които участвуват в него, е под достойнството им да се занимават с пари и като нищо можеха да се обидят и да не приемат парична награда. Хори Хоуптън, чийто дорест кон Кинг Едуард спечели смарагдовата гривна, притежаваше вече рубинена, диамантена и сапфирена гривна от предишните години. Той имаше жена и пет дъщери и казваше, че не може да спре, докато не спечели шест гривни.

Колосаната риза и целулоидната яка притесняваха Пади, със синия костюм му беше много горещо, а екзотичните ястия от морски деликатеси, които поднесоха за обяд, и шампанското се отразиха на стомаха му, привикнал на овнешко месо; чувстваше се като глупак и мислеше, че и другите го виждат такъв. Макар костюмът му да беше официален, личеше си, че е шит при евтин шивач и е по селски демодиран. Те не бяха от неговата черга, тези погражданени фермери, тези надменни матрони и зъбати момичета с конски физиономии — каймакът на онова, което местният вестник наричаше „заселническа аристокрация“. Защото те всячески се мъчеха да забравят онези дни от миналото столетие, когато се бяха настанили по тези земи съвсем незаконно, бяха си присвоили огромни пространства, а после, при федерацията и самоуправлението, бяха получили право на собственост по давност. Постепенно бяха станали най-богатите хора на континента, създадоха си политическа партия, изпращаха децата си в скъпи училища в Сидни, бяха делили трапеза с гостуващия Уелски принц. А той, простият Пади Клийри, си беше работник. Той нямаше нищо общо с тези колониални аристократи, които твърде много и неприятно напомняха за семейството на жена му.

Ето защо, като влезе в салона на презвитерството и намери Франк, Меги и отец Ралф, разположени край огъня така, сякаш бяха прекарали чудесен, безгрижен ден, се раздразни. Непоносимо му беше липсвала изискаността и подкрепата на Фий, а сестра си все още ненавиждаше така, както и през най-ранното си детство в Ирландия. В следващия момент забеляза лейкопласта върху окото на Франк. Сякаш небето пращаше оправдание за гнева му.

— А сега как ще се явиш пред майка си в този вид? — кресна той. — Един ден се изплъзна от погледа ми и пак постарому — биеш се с всекиго, който те погледне накриво.

Стреснат, отец Ралф скочи, понечи да издума нещо успокоително. Но Фрак го изпревари.

— Пари спечелих с това — каза той много тихо, като посочи лейкопласта. — Двайсет лири за няколко минути работа е по-добра заплата от онова, което леля Мери дава на теб и на мен заедно за цял месец. Днес следобед в шатрата на Джими Шермън победих трима добри боксьори и издържах цял мач с шампион от лека категория. Така се сдобих с двайсетте лири. Може да не ти харесва какво правя, но днес спечелих и уважението на всички наоколо.

— Ха, стигат ти някакви уморени и затлъстели от пиянство бивши слави от провинциални панаири, за да си доволен, а? Време е да пораснеш, Франк! Знам, че не можеш да пораснеш повече на ръст, но поне заради майка си се постарай да пораснеш по ум!

Колко бяло беше лицето на Франк! Като мъртвешко! Това бе най-тежката обида, която можеше да му нанесе един мъж, а при това идваше от баща му. Не можеше да му отвърне с удар. Започна да диша дълбоко с целия си гръден кош, като се мъчеше да усмири ръцете край тялото си.

— Не са бивши, татко. Кой е Джими Шермън — знаеш така добре, както и аз. Именно Джими Шермън ми каза, че съм имал страхотно бъдеще като боксьор и иска да ме вземе в трупата си да ме обучава. И дори ще ми плаща! Може да не стана по-висок, но съм достатъчно голям да набия всеки мъж под слънцето, дори и теб, противен стар пръч!

Намекът зад този епитет не убягна на Пади — той пребледня като сина си.

— Не смей да ме наричаш така!

— Точно такъв си! Отвратителен, по-лош и от разгонен пръч! Не можеш ли да я оставиш на мира, не можеш ли да не я докосваш вече?

— Не! Недейте! — писна Меги. Ръцете на отец Ралф се впиха в раменете й до болка и я държаха до него. Сълзи рукнаха по лицето й. Тя неистово се дърпаше да се освободи, но напразно. — Не, татко, недей! О, Франк, моля те! Моля ви се, моля ви се! — викаше тя пронизително.

Но само отец Ралф я чуваше. Франк и Пади бяха впили очи един в друг, да̀ли най-сетне воля на взаимната си ненавист и страх. Бентът на общата им любов към Фий се бе скъсал и се отприщи непримиримото им съперничество за нея.

— Аз съм неин мъж. Бог ни е благословил да имаме деца — рече Пади, като се мъчеше да се овладее.

— Ти не струваш повече от старо мръсно псе, което тича по всяка разбесувала се кучка!

— А ти не струваш повече от мръсното псе, дето те е направило, дявол го знае кой е бил! Добре, че нямам нищо общо с това! — кресна Пади и замлъкна. Гневът му затихна като отшумяла буря. Той клюмна, сви се и ръката му замачка устните, като че ли да отскубне езика, изрекъл непозволеното. — Не исках да кажа това! Не исках! Не исках!

В момента, в който думите бяха изречени, отец Ралф пусна Меги и сграбчи Франк. Изви дясната му ръка зад гърба, а с лявата си ръка обви шията му, за да го възпре. Беше силен и държеше здраво; Франк се бореше да се освободи, но после внезапно се отпусна и поклати глава примирено. Меги се беше смъкнала на колене на пода и ридаеше, като местеше умолителен поглед от брат си към баща си в безпомощно страдание. Тя не разбираше какво става, но знаеше, че заради случилото се не ще може да ги има вече и двамата заедно.

— Точно това искаше да кажеш! — рече с дрезгав глас Франк. — Знаех си аз! Знаех си! — Опита се да извърне глава към отец Ралф. — Пуснете ме, отче! Няма да го пипна. Бог ми е на помощ, няма да го докосна.

— Бог да ти е на помощ ли? Бог да ви порази и двамата! Ако сте разстроили душата на детето, ще ви убия! — изрева свещеникът, единственият разгневен сега. — Държах я тук да слуша, защото се боях, че ако я изведа, ще се избиете, докато ме няма. Но трябваше да ви оставя да го направите, жалки, глупави егоисти!

— Добре, отивам си — проговори Франк със странен, глух глас. — Отивам с трупата на Джими Шермън и вече няма да се върна.

— Трябва да се върнеш — прошепна Пади. — Какво ще кажа на майка ти? Тя държи на теб повече, отколкото на всички нас, взети заедно. Никога няма да ми прости!

— Кажи й, че съм отишъл с Джими Шермън, та дано направя нещо от себе си. Това е истината.

— Онова, което казах… не е вярно, Франк.

Чуждите черни очи на Франк заискриха насмешливо, очите, които бяха учудили свещеника, когато ги видя за първи път — какъв беше този черноок син на сивооката Фий и на синеокия Пади? Отец Ралф познаваше законите на Мендел и не допускаше, че това се дължи само на сивите очи на Фий.

Франк си взе шапката и палтото.

— О, вярно е! И винаги съм го знаел. Понякога си спомням мама да свири на спинет в една стая, каквато ти никога не си могъл да имаш! А още и чувството, че не си бил винаги с нас, че си дошъл след мен, че тя най-напред е била моя. — Изсмя се беззвучно. — И като си помисля, че през всичките тези години съм обвинявал теб, че я теглиш надолу, а в същност виновният съм бил аз. Аз, аз!

— Никой не е виновен, Франк, никой! — извика свещеникът, като се мъчеше да го задържи. — Това е част от великия непонятен замисъл на господа. Приеми го така!

Франк отблъсна възпиращата го ръка и се запъти към вратата с леката си като на призрак походка, стъпвайки почти на пръсти. Роден е за боксьор — премина през някакво далечно кътче в мозъка на отец Ралф, един мозък на кардинал.

— Великият, непонятен замисъл на господа, а? — имитираше го гласът на младежа откъм вратата. — В ролята си на свещеник ми приличате на папагал, отче де Брикасар! Аз пък ще ви кажа — бог на вас да помага, защото вие единствен тук не знаете какво сте в същност.

Пади седеше на стол — с пепеляво лице, с уплашени очи, вторачени в Меги, която се беше свила на колене до камината, плачеше и се поклащаше напред-назад. Той понечи да отиде при нея, но отец Ралф грубо го спря:

— Остави я. Стига й толкова! В бюфета има уиски, налей си. Аз отивам да сложа детето да спи и ще се върна да поговорим — чакай ме. Чуваш ли какво ти казвам, човече?

— Ще ви чакам, отче. Сложете я да спи.

Горе в приятната светлозелена спалня свещеникът разкопча роклята и ризката на момиченцето, сложи го да седне на края на леглото, за да му събуе обувките и чорапите. Нощницата на Меги беше върху възглавницата, където я бе оставила Ани: той я нахлузи през главата й и благоприлично я издърпа надолу, преди да й свали гащичките. През цялото време й говореше за разни работи, разказваше й глупави истории за копчета, които не искат да се разкопчеят, за обувки, които упорстват и не се развързват, и за панделки, които са залепнали за косите. Невъзможно беше да познае дали тя го слуша: очите й, пълни с неизказани детски трагедии, с грижи и болка, несвойствени за годините й, гледаха тъжно някъде зад гърба му.

— А сега лягай, миличка, и се опитай да заспиш. След малко ще дойда да те видя. Не се тревожи, чу ли? После ще поговорим.

— Добре ли е? — попита Пади, когато той се върна при него.

Отец Ралф посегна към бутилката с уиски върху бюфета и си наля половин чаша.

— Ей богу, не знам. Чудя се, Пади, кое е по-тежкото проклятие над ирландеца — алкохолът или нравът му. Какво те прихвана да говориш така? Не, не се опитвай да ми отговаряш. Нравът, нали? А онова е истина, разбира се. Сетих се, че не е твой син още щом го видях.

— Може ли нещо да ви убегне!

— Сигурно не. Достатъчно съм наблюдателен, за да разбера кога хората от моята енория са угрижени или страдат. А след като съм разбрал, мой дълг е да им помогна с каквото мога.

— В Гили ви обичат много, отче.

— Което дължа несъмнено на лицето и на фигурата си — отвърна свещеникът с горчивина, неуспял да придаде шеговитост на гласа си, както искаше.

— Така ли мислите? Не съм съгласен с вас. Ние ви обичаме, защото сте добър пастор.

— Е, поне във вашите грижи се оказах изцяло въвлечен — отбеляза отец Ралф с известно неудобство. — Я вземи да ми разкажеш, че да ти олекне, а?

Пади се беше втренчил в огъня, който беше разпалил като пещ, докато отецът слагаше Меги да спи, защото угризенията не му даваха мира и трябваше да върши нещо. Празната чаша в ръката му се затресе силно; отец Ралф стана за бутилката уиски и му наля отново. Като отпи дълга глътка, Пади въздъхна и изтри забравените по лицето си сълзи.

— Не знам кой е бащата на Франк. Станало е, преди да срещна Фий. Нейният род в същност пръв се е заселил в Нова Зеландия, а баща й имаше голямо земеделско и скотовъдно имение край Ашбъртън, на Южния остров. Пари имаше колкото иска, а Фий беше единствената му дъщеря. Доколкото разбрах, той сам намислил как да подреди живота й — пътуване до Англия, въвеждане в двореца, подходящ съпруг… Тя не си помръдвала пръста в къщи, разбира се. Имали прислуга, икономи, коне, големи каляски — живели като лордове.

Работех в мандрата им и понякога виждах Фий в далечината да разхожда едно малко момченце на около година и половина. Един ден старият Джеймс Армстронг дойде при мен. Дъщеря му, каза той, опозорила семейството — не била омъжена, а имала дете. Потулили работата естествено, но като се опитали да я изпратят някъде далеч, баба й така се разфучала, че трябвало да оставят внучката й в имението, колкото и да било неудобно. Но сега бабата била на смъртен одър и нямало кой да им пречи да се отърват от Фий и детето. И понеже не съм задомен — продължаваше Джеймс, — ако се оженя за нея и обещая да я отведа от Южния остров, те щели да ни платят пътя и още пет хиляди лири отгоре.

За мен, отче, това беше истинско състояние, а се бях и уморил от ергенския живот — бях стеснителен и никак не ми вървеше с момичетата. Предложението ми хареса и, честно казано, нямах нищо против детето. Бабата научила и изпрати да ме извикат, макар че беше тежко болна. На времето си е била истински тиранин, но иначе беше много благородна жена. Разказа ми някои работи за Фий, но не издаде кой е бащата, а и аз не исках да питам. Накара ме обаче да обещая, че ще съм добър с Фий — знаела, че ще изгонят Фий от имението веднага щом тя умре, и затова предложила на Джеймс да й намерят съпруг. Стана ми мъчно за бедната старица, която толкова много обичаше Фий. Ще повярвате ли, отче, че за пръв път се доближих до Фий, колкото да й кажа „здравей“, едва в деня, в който се оженихме?

— Вярвам ти — отвърна свещеникът едва чуто. После премести поглед върху течността в чашата си, изпи я на един дъх и посегна към бутилката, за да напълни и двете чаши. — Значи, сте взели за съпруга жена, която много ви превъзхожда, а, Пади?

— Да. Отначало се страхувах до смърт от нея. Тя беше толкова хубава по онова време, отче, и толкова… далеч от всичко, ако ме разбирате какво искам да кажа. Като че ли изобщо я нямаше и като че ли не ставаше въпрос за нея.

— Тя и сега е хубава, Пади — увери го отец Ралф кратко. — Виждам по Меги каква е била, преди да започне да застарява.

— Животът й не беше лек, отче, но не знам какво друго бих могъл да сторя. С мен не можеше да й се случи нищо лошо и никой нямаше да я обиди. Минаха две години, докато събера смелост да й стана… ъ-ъ-ъ… истински съпруг. Трябваше да я уча да готви, да мете, да пере и да глади. Тя не умееше нищо.

И нито веднъж, отче, през всичките тези години, откакто сме женени, нито веднъж тя не се ожали, нито се засмя, нито заплака. Само в най-интимните моменти от живота ни показва някакво чувство, но дори и тогава не продумва нищо. Все се надявам да каже нещо, но същевременно и не искам, защото ми се струва, че ако проговори, ще изрече неговото име. О, не искам да кажа, че не обича мен или децата ни. Но аз я обичам толкова много, та ми се струва, че тя просто вече не е способна на такова чувство. Освен към Франк. Винаги съм долавял, че обича Франк повече от всички ни заедно. Сигурно е обичала и баща му. Но нищо не знам за този човек — кой е бил, защо не е могла да се омъжи за него.

Отец Ралф сведе очи към ръцете си и запримига.

— О, Пади, каква болка е животът! Слава богу, че нямам смелост да проникна в него по-дълбоко от повърхността му!

Пади се изправи, беше малко несигурен на краката си.

— Хубава я свърших, отче. Прогоних Франк и Фий няма никога да ми прости.

— Не трябва да й казваш, Пади. Никога не трябва да узнае. Кажи й просто, че Франк е избягал с боксьорите, и толкова. Тя знае, че Франк е буен, и ще ти повярва.

— Не мога да го направя, отче! — недоумяваше Пади.

— Трябва, Пади. Не й ли стигат болките и страданията? Защо да й причиняваш нови? — А в себе си помисли: кой знае, може би тя най-сетне ще съумее да даде на теб обичта, която е изпитвала към Франк — на теб и на онова малко същество горе.

— Наистина ли мислите така, отче?

— Наистина. Станалото тази вечер не бива да отива по-далеч.

— Ами Меги? Тя чу всичко.

— Не се безпокой за Меги. Аз ще се погрижа за нея. Едва ли е разбрала нещо повече от това, че ти и Франк сте се скарали. Ще й обясня, че сега, като го няма Франк, ако каже на майка си и за кавгата, ще й причини още по-голяма болка. Освен това имам чувството, че Меги и без това не казва на майка си всичко. — Той стана. — Лягай си, Пади. Не забравяй, че утре трябва да изглеждаш добре и да се въртиш цял ден около Мери.

Меги не беше заспала. Лежеше с широко отворени очи на мъждивата светлина от малката лампа до леглото. Свещеникът седна до нея и забеляза, че косата й още е сплетена. Той внимателно развърза тъмносините панделки и нежно разпусна косата й, докато тя се разстла като вълнист меден лист върху възглавницата.

— Франк замина, Меги — рече й той.

— Знам, отче.

— Знаеш ли защо, миличка?

— Скара се с татко.

— Какво ще правиш сега?

— Ще отида с Франк. Той има нужда от мен.

— Не може, момичето ми.

— Може. Щях да го намеря още тази вечер, но просто не мога да стоя на краката си, а и не обичам тъмното. Но утре ще го потърся.

— Не бива, Меги. Разбери, Франк трябва да живее свой живот и е крайно време да се отдели. Знам, че не искаш да си отива, но той отдавна се гласи да го направи. Не бъди егоистка. Трябва да го оставиш да има свой живот. — „Повтаряй го, мислеше си той, повтаряй го, докато й го втълпиш.“ — Когато човек порасне, естествено е и има право да поиска да живее далеч от дома, в който се е родил. А Франк е вече мъж. Той трябва да си има свой собствен дом, своя жена и семейство. Разбираш ли, Меги? Кавгата между татко ти и Франк само показа, че Франк иска да си върви. Не че не се обичат, но повечето млади мъже напускат дома си точно по този начин — като за оправдание. Караницата беше просто оправдание за Франк да направи това, което отдавна е искал, оправдание да си иде. Разбираш ли, Меги?

Погледът й се премести върху лицето му и остана там. Очите й бяха толкова уморени, пълни с толкова болка, с толкова зрелост.

— Знам — отвърна тя. — Знам, Франк искаше да си иде още когато бях малка, но не можа. Татко го върна и го накара да остане при нас.

— Но този път няма да го върне, Меги, татко ти не може вече да го задържи насила. Франк си отиде завинаги, Меги, и няма да се върне.

— Никога ли повече няма да го видя?

— Не знам — отвърна той искрено. — Бих искал да те уверя, че ще го видиш, но никой не може да предскаже бъдещето, Меги… дори свещениците. — Той си пое въздух. — Не бива да казваш на мама, че са се карали, Меги, чуваш ли? Много ще се разстрои, а тя и без това не е добре.

— Защото ще има ново бебе ли?

— Какво знаеш за това?

— Мама обича да има бебета и е имала много. Нейните бебета са толкова хубави, отче, дори когато не е била добре. И аз ще си имам едно бебе като Хал и тогава Франк няма да ми липсва толкова, нали?

— С непорочно зачатие ли? — промърмори той. — Желая ти успех, Меги. Ами ако не можеш да имаш бебе като Хал?

— Нали сега си имам Хал — отвърна тя сънливо, като се намести в леглото. После попита: — Отче, и вие ли ще си идете? И вие ли?

— Може би някой ден, Меги. Но няма да е скоро, мисля. Така че не се безпокой. Няма да мръдна от Гили още дълго, дълго време — каза свещеникът с тъга в очите.

6

Нямаше как — Меги трябваше да напусне учението. Фий не можеше да се справя без нея, а щом остана сам в манастирското училище на Гили, Стюърт започна гладна стачка, така че и него трябваше да приберат в Дройда.

Беше август и лют студ. Една година, откакто бяха дошли в Австралия, но тази зима бе по-студена от предишната: нямаше дъжд и въздухът беше толкова сух, та чак дращеше дробовете. Горе по върховете на Високото било, триста мили на изток, от няколко години насам не бе падал такъв дебел сняг, но на запад от Бърън Джънкшън не бе валяло от мусонното наводнение миналото лято. Хората в Гили говореха за нова суша — отдавна й било времето, трябвало да дойде и може би вече е на път.

Като видя майка си, Меги разбра, че голяма тежест се стоварва върху й: може би от усещането, че се сбогува с детството и от предчувствието какво е да си жена. Външно майка й не бе се променила — освен големия корем, но вътрешно Фий бе изтощена като стар часовник, който все повече изостава и изостава, докато някой ден ще спре съвсем. У майка й я нямаше вече онази пъргавост, на която Меги бе свикнала. Фий повдигаше крак и пристъпваше, сякаш не е уверена как става това — дори в походката й се долавяше някакво лутане на духа. Не се радваше и на идващото бебе, нямаше го дори онова сдържано задоволство, което бе проявявала с Хал.

Малкото червенокосо създание пълзеше из цялата къща, пъхаше се навсякъде, но Фий не правеше опит да го възпитава, нито дори го наглеждаше. Тя пристъпваше тежко в своя вечен кръг между печката, кухненската маса и мивката, сякаш нищо друго не съществуваше. И Меги се видя принудена да запълни празнотата в живота на детето и да бъде негова майка. Тя не смяташе, че прави жертва, защото много го обичаше и за нея това беззащитно същество бе подходящ обект за цялата обич, която тя все по-силно искаше да дава някому. Хал плачеше за нея, проговори най-напред нейното име, протягаше ръчички към нея да го вдигне и всичко това я изпълваше с радост. И въпреки тежката еднообразна работа — плетене, кърпене, шиене, пране, гладене, грижа за кокошките и всичко друго, което трябваше да върши, Меги намираше живота си приятен.

Никой изобщо не споменаваше за Франк, но всеки шест седмици Фий вдигаше глава, щом чуеше, че пощата пристига, и се оживяваше за известно време. А когато мисис Смит донасяше каквото беше за тях и нямаше писмо от Франк, искриците на болезнено очакване угасваха.

Семейството се увеличи с още двама. Фий роди близнаци — малки червенокоси момченца, същински Клийри, които нарекоха Джеймс и Патрик. Приветливи и добродушни като баща си, те веднага преминаха под грижите на всички, тъй като Фий — освен дето ги кърмеше — не се интересуваше от тях. Скоро съкратиха имената им на Джимс и Патси и те станаха любимци на жените в Къщата — двете неомъжени прислужнички и овдовялата бездетна икономка, които бяха зажаднели за прелестта на бебетата. Стана така, че Фий ги забрави с магическа лекота: те си имаха вече три много грижовни майки и постепенно се създаде навикът да прекарват повечето от времето, когато са будни, в Къщата. За Меги беше просто непосилно да ги вземе под крилото си и едновременно с това да се грижи за Хал, който искаше тя да му принадлежи изцяло. На него не му допадаха недодяланите и поривисти ласки на мисис Смит, Мини и Кет. Меги беше ядрото обич в света на Хал — той признаваше единствено Меги и искаше само Меги.

Блуи Уйлямс смени хубавите си товарни коне и здравата каруца с камион и пощата започна да пристига на всеки четири седмици вместо на шест, но от Франк нямаше и ред. Постепенно споменът за него поизбледня, както става с всички спомени, дори и с онези, свързани с много любов; сякаш в самите нас протича някакъв несъзнателен лечебен процес, който оздравява раните въпреки отчаяната ни решимост никога да не забравим. Меги болезнено губеше представа как бе изглеждал Франк, любимите черти се сливаха в някакъв неясен образ на светец, наподобяващ истинския Франк не повече, отколкото разпнатият от иконата прилича на истинския Христос. А у Фий, в безмълвните глъбини, където бе стаила устрема на душата си, се породи ново чувство.

То се появи така неусетно, че никой не го долови. Защото Фий си остана обгърната в мълчание и абсолютна сдържаност; това чувство бе съкровено и никой нямаше време да го забележи — освен онзи, към когото бе насочена обичта й. Това бе нещо само тяхно, потайно и неизречено, нещо, което да ги крепи в самотата им.

Навярно беше и неизбежно, защото от всичките й деца единствен Стюърт приличаше на нея. На четиринадесет години той беше точно така непонятен за баща си и за братята си, както и Франк, но за разлика от него не проявяваше враждебност или раздразнение. Вършеше, каквото му кажеха, без да се оплаква, работеше усилено като всички останали и не нарушаваше с нищо гладката повърхност на живота в семейство Клийри. Макар и с червеникава, почти махагонова коса, той беше най-тъмен сред момчетата, а очите му бяха бистри като вода във ведро, оставено на сянка, сякаш стигаха до самото начало и виждаха всичко, както си е било. Пак той единствен от синовете на Пади обещаваше да стане красив, като порасне, макар Меги тайничко да се надяваше, че Хал ще го засенчи, когато стане юноша. Никой не знаеше какво мисли Стюърт; и той като Фий говореше малко и никога не казваше мнението си. Имаше странния навик да притихва съвсем — както вътрешно, така и физически, и на Меги, най-близка до него по години, й се струваше, че той може да отиде някъде, където никой не би бил в състояние да го последва. Отец Ралф изрази това по друг начин.

— Това момче не е човек! — възкликна той в деня, когато го върна обратно в Дройда, след като Стюърт, останал в манастира без Меги, бе обявил гладна стачка. — Нима каза, че иска да си иде в къщи? Нима спомена, че му липсва Меги? Не! Просто спря да яде и търпеливо зачака да проумеем с дебелите си глави причината за това. Пред никого не отвори уста да се оплаче и когато най-сетне отидох при него и сърдито го попитах дали не иска да си върви в къщи, просто ми се усмихна и кимна с глава.

С течение на времето негласно бе решено Стюърт да не отива да работи из пасищата с Пади и другите момчета, макар да беше достатъчно голям. Оставиха го да пази къщата, да цепи дърва, да се грижи за зеленчуковата градина, да дои млякото — огромен брой задължения, за които жените — с трите малки деца в къщи — нямаха време. Беше от полза у дома да има мъж, пък бил той и невръстен: това само по себе си бе предупреждение, че наблизо има други мъже. Защото идваха най-различни посетители — току затропат чужди ботуши по дървените стълби на задната веранда и непознат глас пита:

— Добър ден, стопанке. Дали има нещо за ядене?

По тези места гъмжеше от скитници; нарамили вързопите си, обикаляха от ферма на ферма, дошли чак от Куийнсленд на север или от Виктория на юг, хора, които търсеха късмета си или не обичаха да се залавят за постоянна работа, а предпочитаха да бродят пешком хиляди километри и само те си знаеха защо. Повечето бяха добри хора, идваха, нахранваха се обилно, скътваха по малко чай, захар и брашно в торбата и се загубваха надолу по пътя към Баркула или Нарингенг, а очуканите канчета подскачаха на гърба им и по петите им се влачеше някое мършаво куче с провиснал корем. Австралийските скитници яздеха рядко; те вървяха пеш.

От време на време се появяваше и лош човек: търсеше жени, чиито мъже са далеч, за да ги ограби, не да ги напада. Затова Фий държеше постоянно заредена пушка в един ъгъл на кухнята, където малките деца не можеха да я стигнат, и гледаше тя да е винаги по-близо до нея, отколкото гостът, докато опитното й око прецени намеренията му. А след като къщата беше окончателно предоставена на грижите на Стюърт, Фий с готовност му повери и пушката.

Но не всички посетители бяха скитници. Идваше например човекът от Уоткинс със своя стар „Форд“ модел „Т“. Той носеше всичко — от мехлем за набити от седлата коне до ароматен сапун, съвсем различен от твърдите като камък калъпи, които Фий приготвяше от лой и сода каустик в големия бакър; той носеше още лавандулова вода и одеколон, пудри и кремове за обгоряла от слънцето кожа. Имаше някои неща, които никой не би купил от другаде, освен от Уоткинс: мехлемът му, по-добър от кремовете на всеки аптекар или лекар, можеше да излекува всичко — от раздрана козина по корема на овчарско куче до рана върху кожата на човек. Жените се скупчваха в кухните, където той влизаше, и нетърпеливо чакаха да отвори големия си куфар със стока.

Имаше и други пътуващи търговци, които не обикаляха така редовно отдалечените краища, но пак бяха добре дошли. Продаваха какво ли не — като се почне от фабрични цигари и скъпи лули и се стигне до цели топове плат и дори разкошно съблазнително бельо и корсети, украсени с панделки. Принудени да се задоволят с едно или две пътувания в годината до най-близкия град, далеч от блестящите магазини на Сидни, далеч от модата и от всякакъв лукс, жените от фермите копнееха за такива неща.

В живота им като че ли имаше предимно мухи и прах. Не беше валяло отдавна нито капчица дъжд, та да слегне прахта и да удави мухите. А нямаше ли дъжд, все повече ставаха мухите, все повече прах се вдигаше.

Таваните на всички стаи бяха обточени с дълги, лениво полюшващи се ленти от лепкава хартия, която само за един ден почерняваше от мухи. Оставеха ли нещо непокрито макар и за миг, то се превръщаше или в пиршество, или в гробница за мухите, а мебелите, стените, календарът от универсалния магазин на Гилънбоун бяха целите оплюти от мухи.

Ами прахолякът! Нямаше отърваване от него, от тази фина кафява прах, която проникваше и в най-плътно покритите съдове, сплъстяваше току-що измитата коса, правеше кожата грапава, отлагаше се в гънките на дрехите и пердетата, стелеше се по полираните маси в тънък пласт, който, едва изтрит, се наслояваше отново. Целият под беше покрит с прах, внесен от небрежно изтритите обувки или от горещия сух вятър през отворените врати и прозорци. Фий се принуди да навие персийските си килими от всекидневната и накара Стюърт да закове на пода линолеума, който беше купила бог знае кога от магазина в Гили.

Кухнята, където най-много се влизаше отвън, беше настлана с тикови дъски, добили — от постоянното миене с телена четка и сапунена луга — цвета на стари кости. Фий и Меги насипваха по пода стърготини, които Стюърт събираше внимателно около дръвника, поръсваха стърготините с малко от тъй скъпата вода и измитаха влажната, ухаеща на тръпчиво смес през вратата и от верандата надолу в зеленчуковата градина да се разлага на хумус.

Нищо не можеше да ги предпази за дълго от прахта, а след време реката пресъхна и се превърна в ивица локви, така че от нея не можеше вече да се изпомпва вода за кухнята или банята. Стюърт отиде и напълни цистерната от артезианския кладенец, после я изля в един от резервните варели за дъждовна вода и жените трябваше да привикнат с нея, макар че беше отвратителна за миене на чиниите, за пране и къпане. Вонящата на сяра минерална вода трябваше да се избърсва старателно от чиниите, а при миене правеше косата суха и твърда като слама. Малкото дъждовна вода, която беше останала, използваха само за пиене и готвене.

Отец Ралф наблюдаваше Меги нежно. Тя решеше с четка къдравата червеникава коса на Патси, а Джимс, застанал малко несигурно на крачетата си, послушно чакаше своя ред. Двата чифта светлосини очи бяха вперени в нея с обожание. Тя бе досущ като малка майчица. Трябва да им е вродено — помисли си свещеникът, — тази особена слабост, която жените изпитват към децата, иначе на нейната възраст тя би приемала това като задължение, а не като удоволствие и щеше да гледа час по-скоро да се залови с нещо по-приятно. Напротив, тя съзнателно протакаше заниманието си, като навиваше кичурите на Патси около пръстите си, за да направи букли от немирната му коса. Известно време свещеникът бе като запленен от движенията й, после плесна с камшика по кончова на прашния си ботуш и зарея меланхолно поглед през верандата към Къщата, притулена зад призрачните евкалипти и лози, които разделяха самотата й от гъмжилото около дома на главния пастир.

— Отче, но вие не гледате! — укори го Меги.

— Прощавай, Меги. Бях се замислил. — Той пак се обърна към нея, докато тя вече приключваше с Джимс; и тримата го загледаха с очакване и той се наведе, грабна близнаците и ги намести удобно в двете си ръце. — Хайде да идем да видим леля Мери, а?

Меги го последва по пътеката, като държеше камшика му и поводите на кестенявата кобила. Той носеше децата много умело и с лекота — те, изглежда, не му тежаха, макар че имаше почти цяла миля от реката до Къщата. При готварницата предаде близнаците на изпадналата във възторг мисис Смит и с Меги до себе си, продължи по алеята към къщата.

Мери Карсън седеше в креслото си. Тя почти не ставаше от него тези дни, а и не беше необходимо, след като Пади така добре се грижеше за всичко. Когато отец Ралф се приближи, хванал Меги за ръка, тя стрелна детето с поглед, пълен с неприязън. Отец Ралф усети как пулсът на Меги се ускори и насърчително стисна ръката й. Момичето направи неумел поклон пред леля си и изрече едва чуто поздрава.

— Върви в кухнята, дете, да пиеш чая си с мисис Смит — каза й Мери Карсън рязко.

— Защо не я обичате? — запита отец Ралф, като сядаше в креслото, което вече бе свикнал да смята за свое.

— Защото ти я обичаш — отвърна тя.

— Е, хайде, хайде! — Този път той почувствува, че не знае какво да й отговори. — Тя е просто едно самотно дете, Мери.

— Не това виждаш в нея и много добре го знаеш.

Благородните сини очи се спряха на нея язвително: беше си възвърнал непринудеността.

— Да не искате да кажете, че посягам на деца? Та аз съм духовник в края на краищата!

— Ти си мъж преди всичко, Ралф де Брикасар! А расото просто те кара да се чувстваш в безопасност.

Изненадан, той се разсмя. Днес някак си не можеше да спори с нея, сякаш тя бе открила пролуката в бронята му и беше проникнала вътре с отровните си пипала. А той се променяше, може би остаряваше, започваше да се примирява със затънтения Гилънбоун. Огънят в него гаснеше — или може би гореше сега за друго?

— Не съм мъж — отвърна той. — Свещеник съм… Това е може би от жегата, от прахоляка и от мухите… Но не съм мъж, Мери. Свещеник съм.

— О, Ралф, колко си се променил! — предизвикваше го тя. — Възможно ли е кардинал де Брикасар да говори така?

— Няма да стане — каза той и в погледа му пробягна тъга. — Струва ми се, че вече не го и искам.

Тя се разсмя, залюля се напред-назад в креслото си, без да снема очи от него.

— Тъй ли, Ралф? Не искаш ли вече? Добре, ще те оставя да се пържиш още малко, но ще дойде и твоят час да избираш, не забравяй! Може би не още, може би дори не и в близките три-четири години, но непременно ще дойде. А аз ще бъда като дявола и ще ти предложа… Но стига толкова! Обаче не бива да се съмняваш, че ще те накарам горко да страдаш. Ти си най-възхитителният мъж, когото съм срещала. И ни предизвикваш с красотата си, презирайки ни за глупостта ни. Но аз ще те прикова на кръста на твоята собствена слабост. Ще те накарам да се продадеш като последна проститутка. Какво, съмняваш ли се?

Усмихнат, той се облегна назад:

— Не се съмнявам, че ще се опитате. Но смятам, че не ме познавате така добре, както си мислите.

— Така ли? Времето ще покаже, Ралф, само времето. Аз съм стара и на мен ми е останало само времето.

— А какво мислите, че ми остава на мен? — запита я той. — Време, Мери, нищо друго освен време. Време, прах и мухи.

Започнаха да се събират облаци по небето и Пади се обнадежди, че ще завали.

— Суха буря — отсече Мери Карсън. — Не е на дъжд. Няма да вали още дълго.

Ако Клийри мислеха, че са изпитали вече и най-лошото, което суровият климат на Австралия можеше да им предложи, то бе само защото още не бяха преживели сухата буря в изгорелите равнини. Останали без омекотяващата влага, изсушената земя и сухият въздух се триеха силно и с пукот в болезнена схватка, която можеше да завърши само с гигантско изригване на натрупаната енергия. Небето се прихлупи и така притъмня, че вътре Фий трябваше да запали лампите. В оборите конете потръпваха и се стряскаха при най-лекия шум; кокошките бяха накацали по прътите, скрили глави в разтуптените си гърди; кучетата се зъбеха и хапеха помежду си, домашните прасета, които обикновено риеха из бунището на фермата, заравяха муцуни в прахта и надничаха оттам със светлите си плашливи очи. Незнайни сили, заприщени в небето, всяваха страх у всяко живо същество, а огромните бездънни облаци погълнаха слънцето цяло-целеничко и се готвеха да изсипят върху земята неговия огън.

Тътенът на гръмотевици се приближаваше все по-заплашително от хоризонта, малки огнени езици внезапно разсичаха облаците, в чиито виолетово-сини глъбини се пенеха и се завихряха поразяващо бели гребени. И тогава с воя на вятъра, който засмукваше прахта и я запращаше лютива в очите, ушите и устата, настъпи катаклизмът. Никой от хората вече не се и опитваше да си представя библейския гняв на бога — той ги бе застигнал. Нямаше мъж, който да се сдържи да не трепне, когато връхлетя бурята — грохотът и силата й известяваха сякаш края на света. Мина известно време и скупчилото се семейство претръпна — всички наизлязоха на верандата и се завзираха отвъд потока, към далечните пасища. Грамадни разклонени мълнии опасваха като огнени артерии цялото небе — на десетки, всеки миг, и нямаха край; лумнали пламъци раздираха облаците, изгасваха и се отразяваха зад талазите като в невероятна игра на криеница. Димяха ударени от гръм дървета, стърчащи сред тревата, и ставаше най-сетне ясно защо са мъртви тези самотни стражи на пасищата.

Загадъчно, неземно сияние изпълваше въздуха, който не беше вече прозрачен, а гореше отвътре в преливащи се розови, виолетови и сярножълти багри и лъхаше натрапчиво със сладък, неуловим мирис, който не можеше да се уподоби на нищо. Дърветата светеха и около червените коси на всички Клийри имаше ореол от огнени езици, а космите по ръцете им бяха настръхнали. Така продължи целия следобед и едва към залез откъм изток взе да стихва, за да ги освободи от страшната магия. А те бяха възбудени, напрегнати, тревожни. Не беше паднала и капчица дъжд. Струваше им се, че бяха умрели и пак се бяха съживили, преминали невредими през природната стихия. После цяла седмица говореха само за това.

— И още какво ни чака! — предупреди Мери Карсън отегчено.

И беше права. Втората суха зима настъпи по-студена, отколкото предполагаха, макар и без сняг. Мраз сковаваше нощем земята почти на педя дълбочина и кучетата трепереха и се свиваха в колибите си и за да се сгреят, ядяха лакомо месо от кенгуру и сланина от заклания добитък. При такова време се ядеше говеждо и свинско месо вместо вечното овнешко. В къщата пращеше буен огън и мъжете гледаха да се прибират, щом имаха възможност, защото нощем измръзваха по пасбищата. Стригачите обаче пристигнаха в повишено настроение: при такова време можеха да си свършат работата по-бързо и по-леко. Защото потта, която се беше ляла от всеки стригач петдесет години наред, беше избелила кръгли петна по дървения под около работните им места.

Малкото трева, останала още от наводнението, много отдавна бе оредяла застрашително. Ден след ден по небето надвисваха облаци, но дъжд не заваля. Вятърът ревеше жално из пасищата, прахта се стелеше като кафяво було, сякаш дъждовна завеса, и измъчваше съзнанието с видения за вода: толкова приличаха на дъжд тези огромни прашни вихрушки.

Децата се оплакваха, че пръстите им са измръзнали и подути, внимаваха да не се усмихват с напуканите си устни, с мъка събуваха чорапите си от разкървавените пети и глезени. Просто беше невъзможно да се стоплят при този брулещ вятър, още повече, че къщите бяха строени така, че да поемат всеки случаен полъх, а не да са защитени от него. Лягаха и ставаха в ледени спални, чакаха търпеливо майка им да отдели малко топла вода от големия чайник на огнището, за да не им тракат зъбите и да не ги болят ръцете, като се мият.

Един ден малкият Хал взе да кашля и да се задъхва. Ставаше му все по-зле и по-зле. Фий забърка гъста гореща лапа от дървени въглища и я наложи върху измъчените крехки гърди, но това не помогна. Отначало тя не смяташе, че има причини за тревога, но с напредването на деня състоянието му толкова бързо се влошаваше, че тя се обърка, а Меги седеше до него, кършеше ръце и беззвучно изреждаше всички научени молитви. Когато Пади се прибра в шест часа, дишането на детето се чуваше още от верандата и устните му бяха посинели.

Пади веднага тръгна към Къщата, за да телефонира на доктора, но той живееше на четирийсет мили и беше отишъл при друг болен. Запалиха в един съд сяра и подържаха Хал над парите — дано изкашля слузта, която му пречеше на гърлото и бавно го задушаваше, но детето нямаше сили да напрегне гръдния си кош, за да се освободи от нея. Лицето му посиняваше все повече, дишането ставаше със спазми. Меги го държеше в ръце и се молеше, а сърцето й се свиваше от пронизваща болка, като гледаше как малкото създание се бори да си поеме въздух. От всичките си братя тя най-много обичаше Хал, беше му като майка. Никога преди не беше пожелавала така горещо да е достатъчно голяма за майка; струваше й се, че ако е жена като Фий, ще може някак си да го излекува. Объркана и изплашена, тя притискаше гърчещото се телце и се мъчеше да помогне на Хал да диша.

Изобщо не й минаваше през ум, че той може да умре, дори и когато Фий и Пади се смъкнаха на колене до леглото и зашепнаха молитви, като не знаеха какво друго да сторят. В полунощ Пади с мъка разтвори ръцете на Меги от притихналото дете и нежно го положи върху купа възглавници.

Меги отвори широко очи. Беше полузадрямала, след като детето престана да се бори.

— О, татко, той е по-добре, нали? — попита тя.

Пади поклати глава; изглеждаше сбръчкан и състарен, а на светлината на лампата личаха побелелите кичури в косата и в небръснатата му от седмица брада.

— Не, Меги, Хал не е по-добре, както ти мислиш, но вече е спокоен. Бог го прибра при себе си и там нищо вече не го боли.

— Татко ти иска да каже, че е мъртъв — обясни Фий беззвучно.

— О, татко, не! Не може да е мъртъв!

Но в гнездото от възглавници мъничкото същество бе мъртво. Меги разбра, щом го погледна, макар че никога преди не бе срещала смъртта. Той приличаше на кукла, не на дете. Тя стана и отиде при момчетата, свили се около кухненското огнище в тревожно бдение. Мисис Смит бе седнала на дървен стол до тях и наглеждаше близнаците, чиято люлка бяха преместили в кухнята на топло.

— Хал умря — каза Меги.

Стюърт вдигна очи, събуден от своя далечен унес.

— Така е по-добре — рече той. — Помисли си само в какъв покой е сега. — Той стана, като видя Фий да влиза, и се приближи до нея, без да я докосва. — Мамо, сигурно си изморена. Ела си полегни. Ще стъкна огън в стаята ти. Хайде, ела да си легнеш.

Фий се обърна и го последва, без да продума. Боб стана и излезе на верандата. Останалите момчета се повъртяха малко и го последваха. Пади още не беше се появил. Мисис Смит безмълвно внесе бебешката количка от мястото й в ъгъла на верандата и внимателно постави в нея спящите Джимс и Патси. После се обърна към Меги и лицето й бе обляно в сълзи:

— Меги, отивам в Къщата и ще взема Джимс и Патси. Утре сутрин ще се върна, но децата по-добре да останат известно време при Мини и Кет и при мен. Кажи на майка си.

Меги седна на един стол и скръсти ръце в скута си. Той си беше неин, а ето че е мъртъв — малкият Хал, когото толкова обичаше и за когото се грижеше като майка. Мястото, което бе заемал в мислите й, още не бе празно, тя продължаваше да усеща тежестта на топлото му телце върху гърдите си. Ужасяваше я мисълта, че това телце никога вече няма да се облегне на нея, така както бе правило цели четири години. Не, за това не бива да плаче: сълзи можеше да пролива само за Агнес, за раните върху крехката броня на гордостта в детството, останало завинаги зад гърба й. А тази мъка сега трябваше да носи до края на живота си, безспирно, без да се оплаква. Волята да се оцелее е много силна у някои, по-слаба у други; при Меги тя беше яка и жилава като стоманено въже.

Така я завари отец Ралф, когато пристигна с лекаря. Тя мълчаливо кимна към стаята, но не стана да ги придружи. Мина доста време, докато свещеникът успя най-сетне да стори онова, което бе намислил още щом Мери Карсън позвъни в презвитерството — да отиде при Меги и да постои при нея, да даде на клетото самотно момиче нещо от себе си, нещо само за нея. Той не вярваше някой друг напълно да разбира какво беше Хал за Меги.

Но най-напред трябваше да изпълни задълженията си: да даде последно причастие, ако душата на покойния още не беше напуснала тялото му, после да види Фий, да види Пади, да им даде по някой съвет. Докторът си бе отишъл тъжен, но отдавна свикнал с трагедиите, неизбежни в такъв обширен район като неговия. По онова, което му разказаха, той заключи, че толкова далеч от болницата си и от всякакъв помощен персонал, и без това нямаше да може да помогне. Хората тук непрекъснато поемаха рискове, предизвикваха съдбата и все пак упорстваха. В смъртния акт той написа „круп“. Това беше често заболяване.

Отец Ралф също си бе свършил работата. Пади беше отишъл при Фий, Боб и момчетата се събраха в дърводелницата да сковат малкия ковчег. Стюърт се беше сгушил на пода в спалнята на Фий и изящният му профил по нищо не се различаваше от нейния, очертан като силует върху нощното небе зад прозореца; легнала върху възглавницата, хванала ръката на Пади, тя не отместваше замисления си поглед от тази тъмна фигура, свита върху студения под. Беше пет часът сутринта и петлите се разшаваха сънливо, но зората бе още далеч.

Забравил пурпурния епитрахил около врата си, отец Ралф се наведе над кухненското огнище да разпали огъня от гаснещите въглени, намали лампата на масата зад себе си и седна на дървената пейка срещу Меги да я погледа. Тя бе пораснала, в устрема си към зрелостта скоро щеше да го изпревари, да го надмине; като я наблюдаваше, почувствува се по-безсилен от когато и да било през целия си живот, изпълнен с мъчителни, натрапчиви съмнения в собствената си смелост. Но от какво в същност се боеше? На какво смяташе, че няма да устои, ако то дойде? Другите го смятаха за силен, той не се страхуваше от никого, но дълбоко в себе си очакваше онова неизвестно нещо да се промъкне в съзнанието му, и то когато е най-неподготвен, и го обземаше страх. А през това време Меги, родена осемнадесет години след него, го надрастваше.

Не че беше светица или нещо повече от другите. Тя просто никога не се оплакваше и бе надарена — или прокълната — със способността да приема нещата. Каквото и да станеше, каквото и да я сполетяваше, тя го посрещаше, приемаше и трупаше на склад като гориво за двигателя на своя живот. Кой я бе научил на това? И то можеше ли да се научи? Или представата му за нея беше само плод на фантазия? Но какво значение има това? Кое беше по-важно — каква е тя в действителност или за какво я мисли той?

— О, Меги! — промълви той безпомощно.

Тя извърна очи към него и с цялата си болка му отправи усмивка на безгранична, преливаща обич, изразена всеотдайно, тъй като в нейния свят още ги нямаше задръжките и забраните на зрелостта. Това, че е обичан, го разтърси, погълна го, накара го да поиска от бога, в чието съществуване понякога се съмняваше, да бъде всеки друг на този свят, но не и Ралф де Брикасар. Това ли бе онова незнайно тайнствено нещо? О, господи, защо я обичаше толкова много? Но както обикновено, нямаше кой да отговори на въпросите му, а Меги седеше кротко и му се усмихваше.

На зазоряване Фий стана да приготви закуската, Стюърт й помагаше. После дойдоха мисис Смит, Мини и Кет, четирите жени се събраха край печката, говореха нещо шепнешком, с едносрични думи, свързани от скръбта в някакъв съюз, непонятен както за Меги, така и за свещеника. Като стана от масата, Меги отиде да подплати отвътре малкия дървен сандък, приготвен от момчетата, гладко рендосан и полиран. Фий мълчаливо бе пъхнала в ръцете й една бяла атлазена вечерна рокля, отдавна пожълтяла от времето, и Меги я наряза на парчета, които наложи по твърдите вътрешни стени на сандъка. Докато отец Ралф застилаше дъното с хавлия, Меги съши на машината парчетата както трябва, а после двамата прикрепиха облицовката с кабарчета. Фий облече сама детето си в най-хубавото му кадифено костюмче, среса косата му и го положи в мекото гнездо. А то имаше нейното ухание — не на Меги, която се беше грижила за него като майка. Плачейки, Пади затвори капака: това бе първото дете, което му умираше.

От години вече гостната на Дройда се използуваше като параклис. В единия й край беше издигнат олтар с надиплена отпред златошита завеса, за която Мери Карсън бе платила на монахините от „Св. Богородица от Урсо“ хиляда лири да я извезат. Мисис Смит беше подредила навсякъде зимни цветя от градините на Дройда — жълт шибой и късни рози, които изглеждаха като изрисувани с пищни розови и ръждиви багри и по някакъв магически начин излъчваха и ухание. В бял стихар без дантели и в съвсем прост филон, отец Ралф отслужи погребалната литургия.

В Дройда, както в повечето от тукашните отдалечени ферми, погребваха покойниците си на собствена земя. Малкото гробище беше отвъд градината, до засенчените от плачещи върби брегове на потока, с боядисана в бяло желязна оградка и цялото в зеленина въпреки сушата, защото го поливаха от резервната вода на Къщата. Майкъл Карсън и невръстният му син бяха погребани там във величествена мраморна гробница, над която ангел в човешки ръст, с изтеглен меч, бдеше над покоя им. Десетина други по-скромни гробове бяха подредени в кръг, оградени само с кръгли бели камъчета, с по един съвсем прост бял дървен кръст, върху който невинаги имаше дори име. Така бяха погребани един стригач, загинал в сбиване, без да се знае къде има близки, двама-трима скитници, чийто земен път бе свършил в Дройда, дори костите на мъж или жена, намерени веднъж в едно от пасищата, и още готвачът китаец на Майкъл Карсън, над чиито останки бе забучено причудливо пурпурно чадърче с малки тъжни звънчета, постоянно напяващи сякаш „Хий Синг, Хий Синг, Хий Синг“; и един джелепин, на чийто кръст пишеше само:

Имаше и други гробове, някои от които на жени. Но Хал, господарският племенник, не беше за такъв прост гроб: поставиха скования му набързо ковчег върху една от лавиците в гробницата и затвориха тежките, излети от бронз врати.

Мина време и престанаха да говорят за Хал, споменаваха го само между другото. Меги таеше скръбта дълбоко в себе си, в мъката й имаше безразсъдно отчаяние, характерно за децата, преувеличено и тайнствено, но младостта й го затрупваше с ежедневните събития и намаляваше остротата му. Момчетата не тъгуваха много — с изключение на Боб, който беше достатъчно голям, за да осъзнава обичта си към братчето. Пади страдаше дълбоко, но никой не знаеше дали и Фий изпитва същото. Тя като че ли се отдалечи още повече от мъжа си и от децата, от всякакво чувство. Поради това Пади беше особено благодарен на Стю за грижите и за дълбоката, зряла нежност, с които ограждаше майка си. Само Пади знаеше как бе изглеждала Фий в деня, когато той се върна от Гили без Франк. В меките сиви очи не трепна нищо — ни острота, ни упрек, ни омраза или болка. Сякаш като знаеше съдбата си и безсилието си да я избегне, само чакаше да се стовари върху нея този удар, както обреченото куче чака смъртоносния куршум.

— Знаех си, че няма да се върне — бе казала тя.

— Може и да се върне, Фий, ако му пишеш веднага — предложи й Пади.

Тя поклати глава, но вярна на себе си, не се впусна в обяснения. По-добре Франк да започне свой, нов живот, далеч от Дройда и от нея. Тя познаваше сина си достатъчно и бе убедена, че само една нейна дума е в състояние да го върне обратно и затова не биваше да произнася тази дума за нищо на света. А дните си, дълги и горки, пълни с отчаяние, щеше да понася мълчаливо. Пади не беше мъж по неин избор, но по-добър от него нямаше. Тя беше от онези хора, чиито чувства са толкова силни, че стават направо непоносими, а животът й бе дал суров урок. Цели двадесет и пет години тя бе потискала чувствата си най-безмилостно и беше убедена, че упоритостта й не е била напразна.

Животът продължаваше в ритмичния, безкраен цикъл на природата. На следващото лято дойде дъждът — не от самия мусон, а от влиянието му, — напълни реката и цистерните, напои ожаднелите корени на тревата, попи всепроникващата прах. Развълнувани до сълзи, мъжете се заловиха със сезонната работа, спокойни, че не се налага да хранят овцете изкуствено. Запасите от фураж бяха изтраяли доста дълго, тъй като бяха добавили по-крехки клонки от сокодайни дървета. Но не по всички ферми около Гили беше така. Колко добитък ще има всяка от тях, зависеше изцяло от главния пастир. За голямата площ на Дройда добитъкът бе твърде малко и именно поради това тревата стигаше за по-дълго време.

Ягненето и напрегнатите седмици след него бяха най-натовареното време на годината за овцевъда. На всяко новородено агне трябваше да се надене пръстен на опашката, да се сложи марка на ухото му, а ако беше мъжко и нямаше да го пазят за разплод, трябваше да го кастрират. Това бе мръсна, отвратителна работа, от която мъжете подгизваха до костите в кръв, защото имаше само един начин да се справят за такова кратко време с хилядите мъжки агнета. Прищипваха тестисите между пръстите си и ги отхапваха със зъби, след което ги изплюваха на земята. А пристегнатите от метални пръстени опашки на мъжки и женски агнета постепенно се обезкървяваха, надуваха се, изсъхваха и окапваха.

Това бяха най-качествените вълнодайни овце, отглеждани в нечувани в друга страна мащаби, и то при оскъдица на работна ръка. Всичко се правеше така, че по най-рационален начин да се произведе най-фината вълна. Имаше и други процедури: например остригваха почти до кожа областта около задницата на овцата, където вълната се замърсяваше от изпражненията и от мухите, почерняваше и се сплъстяваше. Тази работа не беше тежка за стригача, но бе неприятна поради миризмата и многото мухи, обаче се заплащаше по-добре. Правеше се и дезинфекция: няколкото хиляди блеещи и тичащи четириноги трябваше да се съберат и да се вкарат в един лабиринт, където минаваха няколко пъти през фенилов разтвор, за да се очистят от кърлежи и друга напаст. Даваха им и лекарства, които с голяма спринцовка вкарваха в гърлата им, за да бъдат унищожени паразитите в червата.

Така че работата около овцете никога не свършваше: тъкмо приключили с едно, идваше време за друго. Групираха ги и прегрупираха, местеха ги от едно пасище в друго, заплождаха ги и ги кастрираха, стрижеха ги отпред и отзад, дезинфекцираха ги отвън и отвътре или ги колеха и откарваха за продан. Освен овце Дройда притежаваше и около хиляда глави породисти говеда, но овцете бяха много по-доходни и на всеки два акра се падаше по една, което ще рече около 125 000 общо. И понеже бяха мериносови, не се продаваха заради месото: когато мериносовата овца престанеше да дава хубава вълна, използуваше се за кожа, за ланолин, за мас и туткал — в кожарските фабрики и в скотобойните.

Постепенно опознаха и започнаха да разбират класическите образци на литературата, писана за австралийските заселници. За Клийри, изолирани в Дройда, четенето беше станало по-важно от всякога: чрез магията на писмената реч осъществяваха връзката си със света. Но наблизо нямаше библиотека, нито имаше ежеседмично пътуване до града за пощата, вестниците и нов куп книги, както беше в Уахин. Отец Ралф запълваше донякъде тази липса, като плячкосваше библиотеката на Гилънбоун, обираше своята библиотека и полиците с книги в манастира и за своя изненада установи, че преди да ги е изпразнил напълно, вече беше организирал нещо като пътуваща библиотека чрез Блуи Уйлямс и неговия пощенски камион. Той постоянно беше натоварен с книги — поизтрити и изпомачкани томчета, които изминаваха разстоянията между Дройда и Бугела, Дибън-Дибън и Брейк-и-Пул, Кънамута и Ийч-Юйсдж, за да стигнат до умове, жадни за храна и утеха. Най-хубавите романи връщаха винаги с голямо нежелание, но отец Ралф и монахините съвсем точно си записваха кои книги къде се бавеха най-дълго, а после отец Ралф поръчваше нови екземпляри чрез информационната служба в Гили и най-спокойно ги вписваше на сметка на Мери Карсън като дарения за библиофилското общество на Светия кръст.

Това беше времето, когато в романите рядко биваше допускана някоя целомъдрена целувка, а още по-малко еротични пасажи, които да гъделичкат чувствата. Ето защо нямаше строга граница между книгите, предназначени за възрастни, и тези за юноши, тъй че не беше срамно, дето човек на годините на Пади предпочиташе все книгите, обожавани и от децата му: „Дог и кенгуруто“, поредицата „Била-бонг“, в която се разказваше за Джим, Нора и Уели, безсмъртната книга на мисис Иниъс Гън „Ние от Никога и Никъде“. Вечер в кухнята те се редуваха да четат на глас стихове от Банджо Патерсън и Денис, а гласовете им ту трепереха, докато „Човекът от Снежната река“ яздеше, ту се смееха заедно със „Сантименталният“ и неговата Дорийн, ту тайничко триеха сълзите си, проронени за „Веселата Мери“ на Джон О’Хара.

„Кленси в Разлив“ беше любимото стихотворение на всички, а Банджото — любимият им поет. Грубовати и наивни, разбира се, тези стихотворения изобщо не бяха писани за литератори — те бяха от обикновени хора и за обикновени хора и по онова време повече австралийци можеха да кажат наизуст по-скоро тези стихове, отколкото стиховете на Тенисън и Уъртзуърт, изучавани в училище, защото тези двама поети черпеха вдъхновение от Англия — техните туфи от жълти нарциси и полето, осеяно цяло в асфодел, не можеха да въздействат върху въображението на Клийри, живеещи в климат, където нямаше нито едното, нито другото.

Клийри разбираха тази своеобразна австралийска поезия по-добре от мнозина, понеже Разливът беше кажи-речи, в тяхната мера, а стадата по пътищата бяха ежедневие. Пътят, по който минаваше добитъкът, се виеше покрай реката Барун — общинска земя, използвана за прехвърляне на жива стока от единия до другия край на източната половина на континента. В миналото джелепите и техните гладни стада, опустошаващи тревата, били нежелани, а воловарите направо ги ненавиждали навсякъде, когато тръгнели със стада от по двадесет до осемдесет глави през най-хубавите пасища на първите заселници. Но тъй като тези пътища за стадата бяха вече само легенда, и джелепите се помириха със скотовъдците фермери.

Минаващи от време на време наемни пастири бяха винаги добре дошли, когато се отбиваха да изпият чаша бира, да поприказват или да хапнат домашна гозба. Понякога те водеха със себе си и жени, седнали в раздрънкани стари двуколки с умърлушени впрегатни коне между тегличите сред тенджери, тигани и шишета, които се клатушкаха и подрънкваха, окачени където падне. Това бяха или най-веселите, или най-навъсените жени в тази част на континента, поели от Кинуна за Пару, от Гундиуинди за Гундагей или от Кетрин за Къри. Особени жени бяха те — не знаеха покрив над главите си, нито постеля под твърдите си като желязо гърбове. Мъж не смееше да им посегне: бяха сурови и издръжливи като земята, която неуморните им нозе оставяха зад себе си. Диви като птиците в окъпаните от слънце дървета, децата им се спотайваха зад колелата на двуколката или хукваха да се крият зад купа дърва, докато родителите им пиеха чай, увличаха се в приказки, надпреварваха се да разказват небивалици, разменяха си книги, обещаваха да предадат някакви непонятни съобщения на Хупирън Колинс или Бръмби Уотърс или разказваха невероятната история за младия Поми, който отишъл да работи в Гнарлунга. И човек някак си долавяше, че всеки от тези бездомници някъде бе копал гроб, за да зарови в него я дете, я жена, съпруг или приятел; под някой евкалипт, който той помнеше винаги, някъде по дългите пътища, отъпкани от стадата и привидно еднакви за онзи, който не знае по какъв начин сърцето различава това дърво от хилядите други.

Меги нямаше представа какво означава един толкова обикновен израз като „женски работи“, защото обстоятелствата сякаш нарочно се бяха струпали така, че да й преградят всички пътища, по които би могла да го узнае. В семейството баща й строго разделяше мъжете от жените; въпроси като заплождане или ягнене никога не се обсъждаха пред нея и майка й, а мъжете се явяваха пред тях само напълно облечени. Онези книги, от които би могла да научи нещичко, изобщо не се появяваха в Дройда, а самата тя нямаше приятелки на своята възраст, които да я просветят. Животът й бе подчинен изцяло на ежедневието в къщата, а там нямаше нищо, свързано с пола. Мери Карсън не заплождаше коне, а ги купуваше от Мартин Кинг в Бугела, който се занимаваше с това. Ако не бяха нужни за разплод, жребците бяха истинска беля и затова в Дройда не взимаха жребци. Имаше само един бик, диво и свирепо животно, до чийто обор беше забранено да се ходи, а и Меги толкова се боеше от него, че никога не го доближаваше. Кучетата държаха вързани за верига към колибите им и чифтосването ставаше при строг контрол и под зоркото око на Пади или Боб, следователно пак забранено за другите. Нямаше време да се наблюдават и прасетата, които Меги и без това мразеше да храни. В същност не й оставаше време да гледа никого освен двете си малки братчета. А невежеството поражда невежество и несъбуденото тяло е сляпо за явленията, които осведоменият веднага разпознава.

Точно преди петнадесетия си рожден ден, когато лятната горещина клонеше към умопомрачителния си връх, Меги забеляза на гащичките си кафеникави петънца на ивици. След ден-два те изчезнаха, но шест седмици по-късно се появиха отново и срамът й прерасна в ужас. Първия път бе помислила, че петната са от това, дето не се е избърсала добре, и се засрами, но втория път нямаше съмнение, че са от кръв. Тя не можеше да си представи откъде идва кръвта, но реши, че е отдолу. Лекото кръвотечение мина за три дни и не се повтори повече от два месеца; изпраните скришом гащи останаха незабелязани, защото тя и без това переше повечето дрехи в къщи. Следващия път усети болка — никога не я беше боляло толкова — ниско под стомаха. И кръвотечението беше по-силно, много по-силно. Тя измъкна крадешком няколко пелени, които вече не използваха за близнаците, и се опита да ги прикрепи от вътрешната страна на гащичките си, страшно изплашена да не би да се забележи кръвта.

Смъртта, отнесла Хал, беше някак призрачна, връхлетяла изневиделица, но един така протакан край на собственото и съществуване я изпълваше с ужас. Как да отиде при Фий или при Пади и да им съобщи, че умира от някаква унизителна, срамна болест там, долу? Само Пред Франк би изляла мъката си, но Франк беше толкова далеч, че не знаеше как да го намери. Беше чувала жените, като се събират на чай, да приказват за тумор и рак, за страхотна бавна смърт, измъчила техни приятелки, майки или сестри. Меги беше убедена, че някакъв израстък я разяжда отвътре и се приближава все повече до свитото й сърце. О, как не искаше да умре!

Имаше само смътна представа за смъртта. Не й беше ясно дори каква ще бъде в онзи непонятен друг свят. За Меги религията бе много повече определени закони, отколкото някакво духовно извисяване, и поради това не можеше да потърси утеха в нея. В съзнанието й, обзето от паника, се блъскаха откъслечни думи и изрази, чути от родителите й, от техни приятели, от сестрите в манастира, от свещеници при проповед или прочетени в книгите, където ги изричаха лоши хора, заплашващи да отмъстят на някого. Но, така или иначе, тя не можеше да приеме смъртта. Нощи наред лежеше съвсем объркана от ужас и се мъчеше да си представи дали смъртта е вечна нощ или бездна от пламъци, която трябваше да прескочи, за да стигне до златните полета от другата страна, или пък някаква сфера, като вътрешността на гигантски балон, изпълнена с божествено песнопение и мека светлина, която струи през необятни стъклописи.

Стана много мълчалива, но то бе съвсем различно от тихия мечтателен унес на Стюърт; тя приличаше повече на вцепенено от страх животно, приковано от стъкления поглед на змия. Ако я заговореха, тя изведнъж се сепваше, а ако малките заплачеха за нея, засуетяваше се около тях в агонията на изкуплението за проявената към тях немарливост. А случеше ли се да остане за момент свободна, хукваше към гробището при Хал, който беше единственият й близък покойник.

Всички забелязваха промяната, но я приемаха като естествена за възрастта на Меги, без нито веднъж да се запитат какво в същност означава за Меги това, че расте: тя твърде добре прикриваше страданията си. Старият урок бе добре научен; тя умееше да се владее изключително добре, а гордостта й беше безгранична. Никой не биваше да разбере какво става в нея и трябваше докрай да остане невъзмутимо спокойна на вид. Пример можеше да взима и от Фий, и от Франк, та дори и от Стюърт, а в жилите й течеше същата кръв и това й беше вродено.

Тъй като често посещаваше Дройда, отец Ралф забелязваше, че промяната у Меги, направила я отначало женствено привлекателна, започва да изсмуква цялата й жизненост, и безпокойството му прерасна в тревога, а после в страх. Тялото и душата й линееха пред очите му, тя малко по малко му се изплъзваше и за него беше непоносимо да я вижда как се превръща във втора Фий. На малкото посърнало личице бяха останали сякаш само очите, вперени в нещо страшно напред, а млечнобялата матова кожа, която не познаваше нито лунички, нито слънчев загар, ставаше все по-прозрачна. Ако продължава така — мислеше си той, — някой ден собствените й очи ще я погълнат, както змията изяжда опашката си, и тя ще се понесе във вселената във вид на незабележимо стълбче кристално сива светлина, доловимо и с периферното зрение като трепкащи сенки и тъмни насекоми, плъзнали по бяла стена.

Добре тогава, насила ще разбере какво става с нея. Тези дни Мери Карсън беше много капризна: зловидеше и се всяка минута, която той прекарваше долу в къщата на главния пастир. Само благодарение на безкрайното си търпение и на умението да прикрива мислите си той успяваше да не се разбунтува срещу нейната властност. Но колкото и да беше загрижен за Меги, практичността и благоразумието му не го напущаха и той изпитваше истинска наслада, като виждаше как действа чарът му върху такъв своенравен и мъчен човек като Мери Карсън. И докато в съзнанието му все по-упорито дълбаеше непознатата досега нужда да се грижи за друго човешко същество, той си даваше сметка и за още едно чувство, съжителствуващо с първото — хищнически хладнокръвното и жестоко желание да надхитри, да се подиграе с надменната и властна жена. Ах, колко му се щеше да я надвие! Никога няма да се даде на този стар паяк.

Най-сетне успя да се откъсне от Мери Карсън и откри Меги в малкото гробище под сянката на бледия кротък ангел-отмъстител. Тя бе вдигнала очи към застиналия му печален лик и на лицето й бе изписан мъчителен страх. Великолепен контраст между изживяваното и изобразеното чувство — помисли си отец Ралф. Само че какво дири той тук — преследваше я като стара квачка, без изобщо да му влиза в работата какво й е, майка й и баща й трябваше сами да разберат това. Но те не забелязваха нищо и за тях тя не беше онова, което бе за него. Пък и щом е свещеник, нали трябва да дава утеха на самотните и падналите духом? Не можеше да търпи да я гледа така нещастна, но същевременно се боеше, че се явяваха все нови поводи да се обвързва с нея. Вече беше натрупал толкова много случки и спомени от нея, че го обземаше страх. Обичта му към Меги и инстинктивният му стремеж като свещеник да се отдава духом всячески се бореха с постоянния му ужас да не стане съдбоносно необходим за някого и някой да не стане съдбоносно необходим за него.

Като чу шума от стъпките му през тревата, тя се обърна към него невъзмутима, скръстила ръце в скута и забила поглед в нозете си. Той седна до нея и обгърна с ръце коленете си; расото му, надиплено небрежно, не можеше да скрие голямото изящество на грациозното тяло под него. Няма смисъл от заобикалки — реши той, — ако може, тя пак ще се изплъзне.

— Какво става с теб, Меги?

— Нищо, отче.

— Не ти вярвам.

— Моля ви, отче, недейте! За нищо на света не мога да ви кажа!

— Ех, Меги, нямаш ли доверие в мен! Можеш да ми кажеш всичко, абсолютно всичко! Та нали съм за това, нали за това съм свещеник! Избран съм да представлявам господ тук на земята и като говориш на мен, все едно, че говориш на бога, а също мога и да прощавам от името на бога. И трябва да знаеш, миличка Меги, че няма нещо на този свят, което бог да не може да прости. Трябва да ми кажеш какво ти е, обич моя, защото, ако някой може да ти помогне, това съм аз. Докато съм жив, все ще гледам да ти помагам, да бдя над теб. Нещо като ангел-закрилник, ако щеш, и то много по-добър от този мрамор над главата ти. — Той си пое въздух и се наклони напред. — Меги, ако ме обичаш, кажи ми!

Тя вкопчи длани една в друга.

— Отче, аз умирам! Болна съм от рак!

Отпърво го обзе буйно желание да се изсмее, да отприщи насъбралото се напрежение; после се вгледа в прозрачно синята кожа, в изтънелите малки ръце и силно зажадува да заплаче, да ридае, да вие от такава несправедливост, та чак небето да го чуе. Не, Меги не би могла само да си въобразява: сигурно има сериозна причина.

— Откъде знаеш, момичето ми?

Необходимо й беше много време, за да се реши, и когато заговори, той трябваше да наведе глава досам устните й, несъзнателно заел поза като при изповед, закрил с длан лице и поднесъл само изящното си ухо към гласа на грешника.

— Вече от шест месеца, отче. Получавам ужасни болки в корема, но не като от жлъчка и… ох, отче… тече ми много кръв отдолу.

Той се отдръпна назад, както не бе правил никога в изповедалнята, и впери поглед в сведената й от срам глава, обладан от толкова много и различни чувства, че не можеше да си събере мислите. Невероятно, сладостно облекчение; гняв към Фий, и то така яростен, че му идеше да я убие; удивление и възторг пред това малко създание, понесло всичко така смело; и страхотно, неудържимо объркване.

Той беше също така пленник на своето време, както и тя. Леките момичета във всеки град, където бе служил — от Дъблин до Гилънбоун, — нарочно идваха в изповедалнята да му разказват шепнешком различни измислици, които представяха за истински случки, защото ги привличаше едно-единствено нещо в него — мъжът; и не искаха да си признаят, че не е по силите им да го предизвикат. Те разказваха шепнешком как мъже осквернили всяко отвърстие на тялото им и как се отдавали на непозволени игри с други момичета, шепнеха за страсти и прелюбодеяния, а някои — с особено развито въображение — стигаха дори дотам, да му описват в подробности сексуалните си връзки с някакъв свещеник. Той ги слушаше съвсем невъзмутим, само с презрение и отвращение, защото бе минал през суровото възпитание на семинарията и трудности от този род не го плашеха. Но момичетата никога не бяха споменавали за онзи интимен процес, който ги правеше по-различни и ги караше да се срамуват.

Колкото и да се мъчеше, той не можа да удържи парещата вълна, която се надигна в него: извърнал лице зад дланта си, отец Ралф де Брикасар беше разкъсван от спазъм на унижение поради първото си изчервяване.

Но на неговата Меги не й бе станало по-леко. Щом се увери, че червенината се е оттеглила от лицето му, той се изправи, повдигна я и я настани на един мраморен пиедестал, така че лицата им да са на една височина:

— Меги, погледни ме. Чуваш ли, погледни ме!

Тя вдигна изплашените си като на преследвано животинче очи и видя, че той се усмихва. Неизказано облекчение я изпълни изведнъж. Той не би се усмихвал така, ако тя щеше да умре: знаеше добре какво представлява за него, защото той никога не го криеше.

— Меги, ти нито ще умреш, нито имаш рак. Не е моя работа да ти обяснявам какво ти е, но мисля, че е по-добре все пак да го направя. Майка ти трябваше да ти е казала още преди години и да те е подготвила; недоумявам защо не го е направила.

Той погледна нагоре към непроницаемото лице на ангела от мрамор и се изсмя странно, полузадавено.

— Господи! Какво ли не си ми възлагал да върша!

После заговори на Меги, която чакаше:

— Ще минат години, ще пораснеш, ще научиш много неща за живота и спомниш ли си днешния ден, може да изпиташ смущение, дори срам. Но недей си спомня така за този ден, Меги. В това няма нищо срамно или неудобно. И сега, както и във всичко, което върша, аз просто изпълнявам волята божия. Това е единственото ми призвание на земята и нямам право на друго. Ти беше много изплашена, имаше нужда от помощ и бог ти я изпрати в мое лице. Само това запомни, Меги. Аз съм служител на бога и говоря от негово име.

С теб става това, което става с всички жени, Меги. Веднъж на месец в продължение на няколко дни отделяш кръв. Това започва обикновено на дванадесет или тринадесет години — ти имаш ли толкова?

— На петнадесет съм, отче.

— Вече на петнадесет ли? — Той поклати глава с леко недоверие. — Е, щом казваш, че си на толкова, трябва да ти вярвам. Което значи, че си позакъсняла в сравнение с повечето момичета. Но това ще се повтаря всеки месец, докато станеш на петдесет години. При някои жени е редовно като циклите на луната, а при други може да закъснее или да избърза. Някои жени не чувстват болка, докато при други тя е много силна. Никой не знае защо има такива разлики. Но кръвотечението всеки месец е признак, че си съзряла. Знаеш ли какво означава да си съзряла?

— Разбира се, отче! Чела съм. Значи да съм пораснала.

— Добре. Това е достатъчно. Докато се повтаря кръвотечението, можеш да имаш деца. Кръвотечението е част от цикъла за създаване на потомство. Казано е, че преди грехопадението Ева не е имала менструация. Така се казва — менструация. Но когато Адам и Ева изпаднали в грях, бог наказал жената по-сурово от мъжа, защото вината за грехопадението им била в същност нейна. Тя изкусила мъжа. Спомняш ли си в Библията думите му: „В мъка ще раждаш децата си.“ Бог искал да каже, че при жената всичко, свързано с децата й, причинява болка. Голяма радост, но и голяма болка. Такава е съдбата ти, Меги, и трябва да я приемеш.

Тя не знаеше, че той по същия начин би предложил утеха и помощ на всеки от своите енориаши, макар и без да влага толкова лични чувства, пак така състрадателно, но без да участва в чуждото нещастие. И колкото и странно, може би именно поради това неговата утеха и помощ бяха още по-големи. Сякаш като се извисяваше така, ежедневните грижи неизбежно трябваше да отпаднат. Не го правеше съзнателно — никой от потърсилите при него подкрепа не оставаше с чувството, че той ги гледа отвисоко или ги обвинява за слабостта им. Много свещеници оставяха у енориашите си чувство на вина, на малоценност или примитивност, но не и той. Защото ги караше да вярват, че и той подобно на тях е преживявал своите огорчения и водил своята борба: непонятни за тях огорчения и своеобразна борба; може би, но не по-малко истински от техните собствени. Той не знаеше, нито би проумял, че ги привличаше и им допадаше не толкова с личността си, а с онова извисено, почти божествено и все пак много човешко нещо в душата му.

Колкото до Меги, той й говореше така, както й бе говорил Франк — като на равна нему. Само дето беше по-възрастен, по-мъдър и много по-образован от Франк, следователно много по-добър съветник. А колко приятен бе гласът му, с леко ирландски акцент в звучния му английски. Той разсея всичките й страхове и болка. А тя беше млада, изпълнена с любопитство, нетърпелива да узнае всичко и не я терзаеха сложните размисли на онези, които постоянно се питаха не кои са, а защо са. Той й беше приятел, скъп идол на сърцето й, новото слънце на нейния небосвод.

— Защо да не ми го кажете вие, отче? Защо трябвало мама да ми го каже?

— За това нещо се говори само между жени. Не е прието да се споменава за менструация или неразположение пред мъже и момчета. То си е просто женска работа.

— Защо?

Той поклати глава и се разсмя.

— Право да ти кажа, и аз не знам защо. Бих искал даже да не е така. Но ти трябва да ми повярваш, каквото ти казвам. Никога не говори за това с когото и да било освен с майка си, а и на нея не казвай, че си споделила с мен.

— Добре, отче, няма.

Дяволски трудно било да си майка: толкова работи трябва да помниш!

— Меги, иди си в къщи, кажи на майка си, че ти тече кръв и я питай как да се грижиш за хигиената си.

— И с мама ли става същото?

— С всички нормални жени. Но когато очакват бебе, кръвотечението спира, докато се роди бебето. По това жените познават, че ще имат бебе.

— А защо спира кръвта, когато чакат бебе?

— Не зная, наистина не зная. Съжалявам, Меги.

— А защо кръвта ми тече отдолу, отче?

Той стрелна с поглед ангела, който го гледаше най-спокойно, далеч от женските грижи. Отец Ралф изпадаше във все по-затруднено положение. Интересно: колко е настойчива сега, след като обикновено е така сдържана. Но съзнавайки, че е станал извор на познанията й за всичко онова, което не намираше в книгите, и като я познаваше достатъчно добре, той не можеше да си позволи да издаде с нещо смущението или неудобството си. Тя би се затворила в себе си и вече не би го питала за нищо. Затова й отвърна търпеливо:

— Не точно отдолу, Меги. Там има и един друг канал, който е във връзка с раждането на деца.

— А, през него излизат, искате да кажете — зарадва се тя. — Пък аз винаги съм се чудила как излизат бебетата.

Той се засмя широко и я свали от пиедестала.

— Сега вече знаеш. А знаеш ли как се получават бебетата, Меги?

— О, да! — отвърна тя важно, доволна, че най-после знае нещо. — Поникват, отче.

— И от какво поникват?

— Когато много силно ги искаш…

— Кой ти е казал това?

— Никой. Сама го разбрах.

Отец Ралф притвори очи и си каза, че не могат да го нарекат страхливец, загдето е оставил разговорът да свърши тук. Можеше само да я съжалява, но не и да й помогне повече от това. Което не може, не може. Някои неща бяха наистина невъзможни.

7

Мери Карсън навършваше седемдесет и две години и смяташе да устрои най-голямото празненство в Дройда от петдесет години насам. Рожденият й ден се падаше в началото на ноември, когато е горещо, но още поносимо — поне за жителите на Гили.

— И к’во излезе, мисис Смит? — пошепна Мини. — К’во излиза — че била родена на трети ноември, а?

— Какво си си наумила, Мин? — недоумяваше икономката. Келтската загадъчност на Мини дразнеше здравите й английски нерви.

— Ами тя била Скорпион, а? Жена Скорпион, и как още!

— Представа нямам за какво говориш, Мин.

— Най-лошият знак, под който може да се роди една жена, миличка мисис Смит. Ой, дъщери на дявола са те! Помнете ми думата — намеси се Кет, ококорила очи, и се прекръсти.

— Ама наистина, Мини, ти и Кет сте невъзможни! — каза мисис Смит съвсем невъзмутима.

Но всеобщата възбуда растеше все повече. Старият паяк от креслото си точно в центъра на своята мрежа издаваше неспирен поток от заповеди: това да се направи, онова да се направи, тези и тези неща да се извадят, еди-какво си да се прибере. Двете ирландски прислужници тичаха насам-натам, излъскваха сребърните прибори, миеха скъпите порцеланови сервизи, превръщаха параклиса отново в приемна и подреждаха съседните столови.

Повече да пречат, отколкото да помагат, двете най-малки момчета на Клийри се въртяха около Стюърт и няколкото общи работници, които окосиха тревата и оплевиха цветните лехи, поръсиха верандите с влажни стърготини, за да изчистят прахта между испанските керамични плочки, и настъргаха тебешир по пода на салона, за да може по-леко да се танцува. Оркестърът на Кларънс О’Туул щеше да дойде чак от Сидни, както и стридите, скаридите, раците и омарите; за временни помощнички бяха наети няколко жени от Гили. Закипя цялата област от Рудна Хуниш през Инишмъри и Бугела до Нарингенг.

Когато из облицованите с мрамор коридори отекнаха необичайните шумове от местене на мебели и се разнесоха човешки викове, Мери Карсън се премести от креслото зад бюрото си, извади лист тънка хартия, потопи перото в мастилницата и започна да пише. Не се колебаеше, нито спираше да се замисли над мястото на някоя запетая. От пет години насам беше подреждала грижливо в ума си всяка сложна фраза, докато всичко бе станало идеално точно. Не след дълго привърши, изписвайки два листа, на втория от които повече от една четвърт остана празна. Сложи и последната точка и постоя още малко на мястото си. Стилното й бюро беше до един от големите прозорци, така че бе достатъчно да извърне глава, и обхващаше с поглед цялата градина. Смях, долетял отвън, я накара да се обърне небрежно, но после се вбеси. Дявол да го вземе и него, и тази негова любимка!

Отец Ралф беше научил Меги да язди. Макар и израснала в селско семейство, тя не беше възсядала кон и свещеникът се зае да запълни този пропуск. Колкото и странно, дъщерите на бедните селски семейства яздеха рядко. Това беше развлечение за богатите млади жени както на село, така и в града. А момичетата с потеклото на Меги караха двуколки или цял впряг товарни коне, дори трактори и понякога коли, но не яздеха. Да екипираш дъщеря си за езда, струваше скъпо.

Отец Ралф бе донесъл от Гили еластични къси ботушки и брич от мек вълнен плат, които тупна шумно на кухненската маса у Клийри. Пади, изненадан, вдигна поглед от книгата, която четеше след вечеря.

— Какво сте донесли, отче?

— Дрехи за езда на Меги.

— Какво? — гръмна гласът на Пади.

— Какво? — пригласи му тънкото гласче на Меги.

— Дрехи за езда на Меги. Честно казано, Пади, ти си истински глупак! Наследник си на най-голямата и най-богата ферма в Нови Южен Уелс, а да не научиш дъщеря си да язди кон! Как мислиш, че ще заеме мястото си между мис Кармайкъл, мис Хоуптън и мисис Ентъни Кинг — все добри ездачки? Меги трябва да се научи да язди както по дамски, така и по мъжки, разбра ли? Виждам, че не ти е до това и затова ще я уча аз, а ако ти не одобряваш — твоя си работа. И да й пречи на домакинските задължения, много съжалявам. По няколко часа в седмицата Фий просто ще трябва да се оправя без Меги. Това е.

Колкото и да искаше, Пади не можеше да спори с един свещеник. И Меги скоро се научи да язди. Години наред беше мечтала за това и даже веднъж се осмели плахо да попита баща си може ли, но той забрави начаса и тя не повтори въпроса си, мислейки, че това е начинът, по който татко казва „не“. Да учи нещо под ръководството на отец Ралф, представляваше за нея голяма радост, тя обаче не я показваше, защото досегашното й благоговение пред него се бе превърнало вече в пламенно девическо увлечение. Съзнавайки, че това в никой случай не можеше да се сбъдне, тя все пак си позволи удоволствието да го сънува, да си мечтае той да я вземе в прегръдките си и да я целуне. По-далеч от това въображението й не можеше да стигне, защото тя нямаше представа какво идва после и изобщо, че има нещо друго. А и да знаеше, че не бива да се сънува така един свещеник, тя едва ли можеше да си наложи да не го прави. Единственото, което й оставаше, беше да внимава той да не разбере нищо за волностите на нейните мисли.

Мери Карсън гледаше през прозореца на стаята си отец Ралф и Меги да се връщат от конюшнята, която беше между Къщата и жилището на главния пастир. Мъжете във фермата яздеха необучени коне, които през живота си не бяха вкарвани в конюшня и шареха из двора, впрегнати в работа, или пасяха из тревата, щом ги разпрегнеха. В Дройда имаше конюшня, макар че сега я използуваше само отец Ралф. Мери Карсън държеше две чистокръвни кобили на негово разположение: грубите работни коне не подхождаха на отец Ралф. Когато той я попита дали и Меги може да използва конете му, тя нямаше как да му откаже. Момичето й беше племенница и той имаше право — Меги наистина трябваше да се научи да язди прилично.

До мозъка на старите си болни кости Мери Карсън се измъчваше от желанието да откаже или поне да язди с тях. Но нито можеше да откаже, нито вече да яхне кон. И тя се задушаваше от жлъч, като ги гледаше сега как крачат заедно през тревата — мъжът в бричове, високи ботуши и бяла риза, грациозен като танцьор, и до него момичето, стройно в бричовете си, красиво по момчешки. От тях се излъчваше непринудено приятелство и за стотен път Мери Карсън се запита защо на никой друг освен на нея не се зловидят близките им, почти сърдечни отношения. Пади се радваше много, Фий — мумия такава! — както обикновено не казваше нищо, а момчетата ги считаха като брат и сестра. Дали защото самата тя обичаше Ралф де Брикасар, та виждаше онова, което никой друг не забелязваше? Или просто си въобразяваше и това бе наистина само приятелство между един мъж на около тридесет и пет години и момиче, което още не е станало жена? Глупости! Никой мъж на тридесет и пет, дори и Ралф де Брикасар, не можеше да остане сляп за разцъфващата роза. Дори и Ралф де Брикасар ли? Ами да! Та тъкмо Ралф де Брикасар! Нищо не убягваше на този човек.

Ръката й трепереше; писалката изпръска с тъмносини петна долната част на листа. Кокалестите пръсти измъкнаха нов лист от преградката, потопиха отново писалката в мастилото и преписаха текста така уверено, както и първия път. Тогава тя се надигна от стола и придвижи месестото си тяло към вратата.

— Мини! Мини! — провикна се тя.

— Господ да ни е на помощ, това е тя! — чу се ясно гласът на момичето откъм салона отсреща. Луничавото й лице, ни младо, ни старо, се показа на вратата. — К’во желаете, мисис Карсън? — попита тя, като не разбираше защо старицата не позвъни за мисис Смит, както й беше навикът.

— Върви да намериш Том и работника, дето прави оградите. Прати ми ги веднага.

— Да не викна ли първо на мисис Смит?

— Не! Правѝ, каквото ти се казва, момиче!

Градинарят Том беше стар, съсухрен човек, който преди седемнайсет години бе минал случайно оттук с торбичка и канчета на рамо и се бе заловил уж временно за работа, но после се влюби в градините на Дройда и не му даваше сърце да ги напусне. Работникът, който правеше оградите, скитник като другите си побратими, беше прекъснал безкрайната си работа да опъва тел между коловете в пасищата, за да поправи за празника белите колони на предната ограда. Само след няколко минути те се изправиха пред нея по работни панталони, тиранти и долни фланели, усуквайки нервно шапки в ръце.

— Можете ли да пишете? — попита ги Мери Карсън.

Те кимнаха, преглъщайки от смущение.

— Добре. Искам да видите как подписвам този лист, а после да си напишете имената и адресите точно под моя подпис. Разбрахте ли ме?

Те кимнаха отново.

— Внимателно се подпишете, както обикновено, и означете ясно постоянните си адреси. Все ми е едно дали е „до поискване“ или нещо друго, стига да могат да ви намерят, когато трябва.

Двамата я гледаха как написа името си — за пръв път почеркът й не беше сбит. Приближи се Том, заскърца мъчително с писалката по листа, после другият с големи кръгли букви написа „Ч. Хокинс“ и някакъв адрес в Сидни. Мери Карсън ги наблюдаваше внимателно. Като свършиха, тя даде всекиму по една червеникава банкнота от десет лири и ги отпрати, като строго им заръча да си затварят устата.

Меги и свещеникът отдавна се бяха изгубили от погледа й. Мери Карсън се стовари тежко на стола си, извади нов лист хартия и започна пак да пише. Този път не й вървеше така лесно и бързо. От време на време се спираше да помисли, разтегляше устни в безрадостна усмивка и продължаваше. По всичко личеше, че има много да пише — сбиваше думите и редовете плътно едни до други и въпреки това й трябваше втори лист. Накрая прочете написаното, събра листата, сгъна ги и ги пъхна в плик, който запечата с червен восък.

На празненството щяха да идат Пади, Фий, Боб, Джек и Меги, а на Хю и Стюърт — за голямо тяхно облекчение — беше възложено да пазят най-малките. Като никога досега Мери Карсън беше отворила широко кесията си, та всеки се премени в нови дрехи — най-хубавите, които можеха да се намерят в Гили.

Пади, Боб и Джек стояха като истукани с колосаните си нагръдници, високи яки и бели папийонки, черни фракове, черни панталони и бели жилетки. Всички щяха да бъдат много официални — мъжете във фракове, жените — с бални рокли.

Роклята на Фий беше от креп в особено наситен синьо-сив цвят и много й отиваше: спускаше се на меки дипли до земята, с дълбоко деколте и тесни ръкави до китките, богато обшити с мъниста — почти в стила „кралица Мери“. Подобно на същата кралица Фий беше с вдигната прическа и пищни букли по тила. От магазина в Гили бе купила огърлица и обици от изкуствени перли, но имитацията беше толкова добра, че само много набитото око можеше да познае. Прелестно ветрило от щраусови пера, боядисани в цвета на роклята й, завършваше тоалета, който в същност беше по-скромен, отколкото изглеждаше на пръв поглед. А времето беше необичайно горещо и в седем вечерта термометърът още показваше над 37 градуса.

Когато Фий и Пади излязоха от стаята си, момчетата ахнаха: през живота си не бяха виждали своите родители така царствено красиви, така празнични. Със своите шейсет и една години Пади имаше изискания вид на дипломат, а Фий изведнъж се бе подмладила с десет години и никой не можеше да й даде нейните четирийсет и осем — хубава, жизнена и загадъчно усмихната. Джимс и Патси се разреваха и не искаха да погледнат вече мама и татко, докато не станат пак като преди. Сред всеобщото смайване изискаността беше забравена, мама и татко се държаха както обикновено и скоро близнаците грейнаха от възторг.

Но погледите на всички останаха най-дълго вперени в Меги. Спомнила си навярно собствената младост и ядосана, че другите момичета бяха поръчали роклите си направо от Сидни, шивачката в Гили вложи цялото си сърце в роклята на Меги. Тя беше без ръкави и с драпирано дълбоко деколте. Фий не беше много съгласна, но Меги я молеше настойчиво, а шивачката я увери, че всички момичета ще бъдат облечени така — нали тя не иска да се подиграват на дъщеря й, че е провинциална и старомодна? Най-сетне Фий отстъпи великодушно. Направена от креп-жоржет и тежък шифон, роклята беше съвсем леко вталена, но имаше широк колан от същия плат на височината на ханша. Беше убито пепеляво розова — по това време наричаха този цвят „пепел от рози“, а шивачката избродира по нея и ситни розови пъпки. Меги се беше подстригала съвсем късо — по модата, проникнала вече дори сред момичетата от Гили. Въпреки това косата й си оставаше прекалено къдрава, но така й отиваше повече, отколкото дълга.

Пади понечи да се скара, защото това не беше неговата малка Меги, но бързо затвори уста и думите останаха неизречени: още помнеше поуката от онази сцена с Франк в презвитерството, много отдавна. Не, той не можеше вечно да я има за малко момиче — тя беше млада жена, и без това смутена от поразителната промяна, която й разкри огледалото. Защо да измъчва още повече клетото създание?

Той се усмихна нежно и й подаде ръка:

— О, Меги, колко си хубава! Ела, ела, аз ще те водя, а Боб и Джек ще водят майка ти.

Само след месец тя щеше да навърши седемнайсет години и за пръв път през живота си Пади се почувствува наистина стар. Но Меги беше най-скъпото му същество и нищо не биваше да развали първия й празник с големите.

Те вървяха до господарската къща бавно и пристигнаха много преди другите гости, защото трябваше да вечерят с Мери Карсън и после да й помагат при посрещане на поканените. Никой не искаше да е с мръсни обувки и след една миля път през прахта на Дройда трябваше да се отбият в готварницата да си лъснат обувките и да изчеткат прахта от панталоните и полите на роклите.

Отец Ралф беше в расо — както обикновено — и никое мъжко вечерно облекло не би му отивало така добре, както тази строга дреха с леко разширяващи се надолу линии, с безбройните малки платнени копчета от горе до долу и широкият колан с пурпурни краища, както изискваше неговият сан.

Мери Карсън бе решила да е в бял атлаз с бяла дантела и бяло щраусово ветрило. Фий я загледа изумена, нарушила обичайното си безразличие. Роклята на Мери бе нелепо булчинска и дразнещо неподходяща — защо, за бога, се беше натруфила като нарисувана стара мома, която се прави на булка? Напоследък беше и много затлъстяла, от което изглеждаше още по-зле.

Но Пади, изглежда, не намираше нищо нередно и целият грейнал, отиде да се ръкува със сестра си. Какъв мил човек — помисли си отец Ралф, като гледаше тази кратка сцена, която му беше забавна, но и безразлична.

— О, Мери! Колко добре изглеждаш! Като младо момиче!

В действителност тя изглеждаше точно като кралица Виктория на онази прочута снимка, направена малко преди смъртта й. Дълбоките бръчки личаха от двете страни на властния й нос, упоритата уста бе свита, малко изпъкналите студени очи бяха вторачени, без да мигат, в Меги. А красивите очи на отец Ралф се плъзнаха от племенницата към лелята и отново се върнаха на племенницата. Мери Карсън се усмихна на Пади и го хвана под ръка:

— Можеш вече да ме отведеш на вечеря, Падрайк. Отец де Брикасар ще придружи Фиона, а момчетата ще вземат Мегън помежду си. — И извръщайки глава назад, тя през рамо попита Меги: — Ще танцуваш ли тази вечер, Мегън?

— Тя е още малка, Мери. Няма седемнайсет — отвърна бързо Пади, като си спомни още един свой родителски пропуск: никое от децата му не умееше да танцува.

— Колко жалко! — забеляза Мери Карсън.

Приемът беше прекрасен, пищен, блестящ, великолепен — тези определения се чуваха наоколо най-често. Там беше Ройъл О’Мара от Инишмъри, на двеста мили оттук — бе дошъл от най-далеч с жена си, синовете си и единствената си дъщеря. Хората, които живееха около Гили, рядко биха пропътували двеста мили дори за мач на крикет, а какво остава за някакво си празненство. Беше и Дънкън Гордън от Ийч Юсидж, когото никой не можеше да накара да обясни защо е нарекъл толкова отдалечената си от океана ферма с шотландско-галското наименование за „морско конче“. Дошъл беше и Мартин Кинг с жена си, със сина си Ентъни и неговата жена. Мартин се смяташе за най-старият заселник — аристократ в Гили, понеже Мери Карсън — като жена — не можеше да носи това звание. Бяха и Ивън Пу от Брейк-и-Пул, Доминик О’Рурк от Дибън-Дибън, Хори Хоуптън от Бийл-Бийл и още десетки други.

Почти всички бяха от католически родове, а някои се гордееха с англосаксонските си имена: броят на ирландци, шотландци и уелсци беше приблизително еднакъв. Там, по родните си места, бяха загубили надежда да получат национална самостоятелност, а католиците в Шотландия и Уелс бяха гледани с лошо око от местните протестанти. Но тук, на хиляди квадратни мили около Гилънбоун, те бяха лордове, по-истински и от английските, господари на всичко, докъдето поглед стига. Дройда, най-голямото имение, надхвърляше по площ няколко европейски кралства. Хей вие, принцове на Монако и херцози на Лихтенщайн, внимавайте! Мери Карсън е по-велика. И ето ги сега как се носеха във валс под звуците на лъскавите инструменти на музикантите, дошли чак от Сидни, или се отдръпваха встрани да погледат със задоволство децата си, танцуващи чарлстон, как поглъщаха пирожките с омари и изстудените сурови стриди, пиеха петнайсетгодишното френско шампанско и дванайсетгодишно шотландско малцово уиски. Ако ги попитаха, биха си признали, че предпочитат да ядат печено агнешко бутче или осолено говеждо и да пият евтиния силен ром „Бъндаберг“ или бира „Графтън“ направо от бъчвата. Но колко приятно беше да знаят, че щом поискат, могат да имат и по-изисканите неща на този свят.

Вярно, имаше и оскъдни години, и то не малко. Парите от добрия добив на вълна биваха грижливо скътвани за черни дни, защото никой не можеше да предвиди кога ще вали. Но засега всичко вървеше добре, и то от доста време, а в Гили нямаше за какво толкова да се харчат пари. Пък и родени из необятния чернозем на Северозапада, за тях нямаше другаде по-хубаво място. Носталгията не ги пращаше на поклонение в родината на прадедите им — вместо да ги приласкае, тя беше поругала религията им. А Австралия беше гостоприемна към католиците и не ги унижаваше. Северозападът на Нови Южен Уелс бе станал истинската им родина.

При това тази вечер пиршеството беше за сметка на Мери Карсън. А тя можеше да си го позволи. Мълвеше се, че можела да купи и краля на Англия дори. Имаше акции в стоманодобива, в цветната металургия, в медните и златните мини и на още сто други места — все такива, които носеха печалба и в буквалния, и в преносния смисъл на думата. Дройда отдавна вече не бе основният източник на доходите й, а само едно изгодно хоби.

Отец Ралф не заговори Меги нито но време на вечерята, нито след нея и през цялата вечер старателно я отбягваше. Засегната, тя го диреше с очи, където и да мръднеше той из залата. Той усещаше погледа й и изгаряше от желание да спре до стола й и да й обясни, че заради доброто й име (пък и за неговото) не е уместно да й обръща повече внимание, отколкото например на мис Кармайкъл, мис Гордън или мис О’Мара. Също като Меги и той не танцуваше, но върху двамата бяха насочени много погледи — те бяха несравнимо най-красивите в залата.

Част от него я ненавиждаше, каквато бе тази вечер — с късата коса, с хубавата рокля, с изящните копринени пантофки в цвят на прашец от рози и с токчета по два инча: тя се беше източила и фигурата й бе станала много женствена. Но с другата част на душата си беше ужасно горд, че тя засенчва всички останали девойки. Мис Кармайкъл например имаше патрициански черти, но й липсваше великолепието на тези огнено златисти коси; мис Кинг носеше прекрасни руси плитки, но нямаше и следа от изящество във фигурата й, а мис Макейл с поразителното си тяло приличаше в лицето на кон, който гризе ябълка през телена ограда. Въпреки това отец Ралф изпитваше силно желание да върне времето назад: не искаше Меги да пораства, искаше да си остане все малкото момиченце, на което гледаше като на скъпоценност. Върху лицето на Пади той долови отражението на собствените си мисли и се усмихна леко. Какво блаженство би било поне веднъж в живота си да покаже своите истински чувства! Но навикът, дисциплината и благоразумието бяха твърде дълбоко вкоренени в него.

С напредването на вечерта танците ставаха все по-свободни; от шампанско и уиски се премина на ром и бира; атмосферата взе да напомня повече на селски празник, устроен по обичая след приключване на стригането. Към два часа сутринта — ако липсваха ратаи и прислужнички — балът щеше да прилича на една от забавите, каквито редовно ставаха в околностите на Гили.

Пади и Фий още бяха там, но точно в полунощ Боб и Джек си тръгнаха заедно с Меги. Фий и Пади не забелязаха това — те се забавляваха твърде много. Децата им не умееха да танцуват, но те двамата танцуваха добре и почти без почивка, по-често един с друг. Като ги гледаше, на отец Ралф му се стори, че между тях има по-голяма хармония навярно защото твърде рядко можеха да бъдат сами и на спокойствие. Не си спомняше да ги е виждал без поне едно дете край тях и си помисли, че на родители с големи семейства сигурно не е лесно да останат от време на време насаме — освен вечер в спалнята, където естествено ги вълнуваха други неща и не им беше до разговори. Пади беше винаги весел и жизнерадостен, но Фий тази вечер буквално блестеше и когато Пади отиде да покани от вежливост съпругата на някакъв фермер, тя веднага бе заобиколена от кавалери, нетърпеливи да танцуват с нея. А много други жени, значително по-млади, скучаеха седнали край стената и никой не ги канеше.

Отец Ралф нямаше много време да наблюдава двамата Клийри. Почувствал се с десет години по-млад, той се оживи, щом Меги напусна залата, и смая всичките госпожици — Хоуптън, Макейл, Гордън и О’Мара, като изтанцува, и то безупречно, с мис Кармайкъл един от най-модерните танци. След това започна да кани наред момичетата в залата, та дори и грозничката мис Пу. А тъй като по това време всички се държаха вече съвсем непринудено и излъчваха благосклонност, никой и не помисли да упреква свещеника. Нито пък някой можеше да каже, че дъщеря му не е успяла да танцува с отец де Брикасар. Разбира се, на обществено място той никога не би и помислил да танцува, но колко хубаво беше да видиш поне веднъж как един мил човек като него се весели.

В три часа Мери Карсън стана и се прозя.

— Не, не прекъсвайте празненството! Ако съм уморена, както и съм, мога да си легна и точно това ще направя. Но има още много за ядене и пиене, оркестърът е нает да свири, докато има макар и само един човек, на когото му се танцува, а малкото шум само ще ме приспи по-бързо. Отче, бихте ли ми помогнали да се кача по стълбите?

Щом излязоха от залата, тя не сви към величественото стълбище; облегната тежко на ръката му, поведе свещеника към кабинета си. Вратата беше заключена. Тя почака той да завърти ключа, който му подаде, и влезе пред него.

— Чудесен празник, Мери — заговори той.

— Моят последен празник.

— Не говорете така, мила.

— Защо не? Уморена съм от живота, Ралф, и ще спра дотук. — В студените й очи имаше насмешка. — Не ми ли вярваш? Повече от седемдесет години правя точно каквото искам и когато искам и ако смъртта си въобразява, че тя ще решава кога ще ме прибере, много се лъже. Ще умра, когато аз реша, и то без самоубийство. Нашата воля ни кара да се вкопчваме в живота, Ралф, затова не е трудно да спрем, когато наистина пожелаем. А аз съм уморена и искам да спра. Толкова е просто.

Той също беше уморен, но не точно от живота, а от безкрайното лавиране, от климата, от липсата на приятели със същите интереси, от самия себе си. Кабинетът беше слабо осветен от високата газена лампа със скъпо рубинено стъкло, което хвърляше прозирна сянка върху лицето на Мери Карсън и придаваше на властните й скули нещо демонично. Краката и гърбът го боляха — отдавна не беше танцувал толкова, макар да се гордееше, че не изостава от новостите в светския живот. На тридесет и пет години и само свещеник в провинцията. А какво стана с кариерата му в църквата? Свърши още преди да е започнала. Ех, младежки мечти! Тези непредпазливи младежки приказки, тази младежка избухливост! Не се беше оказал достатъчно силен да издържи на изпитанието. Но нямаше да повтори същата грешка вече никога, никога вече…

Той се размърда нетърпеливо, въздъхна. Каква полза? Втори път нямаше да му се удаде такъв случай. Време е да си даде ясна сметка за това, време е да престане да се надява и да мечтае.

— Спомняш ли си, като ти казах, Ралф, че ще те надхитря? Че ще те уловя в собствената ти клопка?

Сухият й старчески глас го изтръгна от унеса, който го бе обладал поради умората. Той погледна към Мери Карсън и се усмихна.

— Мила Мери, никога не забравям думите ви. Не знам какво бих правил без вас тези седем години. Острият ви ум, вашата жлъч, вашата проницателност…

— Ако бях по-млада, щях да те привлека с друго, Ралф. Нямаш представа как съм копняла да хвърля през прозореца тридесет години от живота си. Ако сатаната бе дошъл при мен и бе предложил да купи душата ми, за да ми върне младостта, бих я продала начаса, и то без да съжалявам за сделката като онзи глупак Фауст. Но няма сатана. Знаеш ли, никога не съм могла да повярвам нито в бога, нито в сатаната. Нямам ни най-малко доказателство за това, че съществуват. А ти?

— Аз също. Но вярата не почива на доказателства за съществуването им, Мери. Трябва просто да се вярва и това е пробният камък на религията. Без вяра няма нищо.

— Твърде съмнителна догма.

— Може би. Според мен вярата се ражда у човека. Самият аз непрестанно се боря за нея и никога няма да отстъпя.

— Ще ми се да те унищожа.

Сините му очи се смееха, придобили сив оттенък от светлината на лампата.

— Естествено, мила ми Мери! Знам това добре.

— Но знаеш ли защо?

Облъхна го ужасяваща нежност, почти нахлу в него, но той се бореше ожесточено.

— Знам, Мери, и повярвайте ми, много съжалявам.

— Освен майка ти, колко други жени са те обичали?

— Чудя се дали майка ми ме е обичала. Във всеки случай накрая ме мразеше. Както и повечето жени. Трябвало е да ме нарекат Иполит.

— Охо! Това вече говори много!

— А колкото до други жени, мисля, че само Меги… Но тя е още малка. Сигурно няма да преувелича, ако кажа, че стотици жени са ме искали, но дали са ме обичали? Много се съмнявам.

— Аз те обичам — каза тя прочувствено.

— Не, не ме обичате. Аз съм само тръпката на вашите старини. Напомням ви за онова, което не можете да направите поради възрастта си.

— Грешиш. Обичам те. Боже, колко много те обичам! Нима мислиш, че годините ми го изключват автоматично? Добре тогава, отче де Брикасар, чуй какво ще ти кажа. Вътре в това противно тяло аз все още съм млада — способна съм да чувствувам, да мечтая, да беснея срещу ограниченията, които ми налага това тяло. Старостта е най-суровото наказание, което нашият отмъстителен бог ни налага. Защо не направи да остарява и душата ни? — Тя се изпъна назад в стола и притвори очи, а зъбите й грозно се показаха. — Аз ще ида в ада, разбира се. Но преди това се надявам да успея да кажа на господа какво подло, зло и жалко подобие на бог е той.

— Много отдавна сте вдовица, Мери. Бог ви е дал възможност да избирате. Могла сте да се омъжите повторно. А щом сте решили да не го правите и поради това самотата ви е дотежала толкова, вие сте си виновна, а не господ.

Известно време тя не проговори, вкопчила здраво ръце в дръжките на креслото, после се отпусна и отвори очи. Те блестяха на светлината зачервени, но не от сълзи, а от нещо по-силно, по-неудържимо. Той затаи дъх, усетил страх. Тя приличаше на паяк.

— Ралф, на бюрото ми има един плик. Би ли ми го подал, моля те!

С болка и страх той стана, отиде до бюрото, взе писмото и го огледа озадачен. Пликът не беше надписан, но беше добре запечатан с червен восък, върху който личеше нейният герб — глава на овен с едно главно „Д“. Той протегна ръка да й го подаде, но тя не го пое, а му направи знак да седне.

— За теб е — каза тя с нервен смях. — В него е лостът на съдбата ти. Моят последен и най-значителен принос в дългата ти борба. Жалко само, че няма да съм тук да видя какво ще стане. Но аз знам какво ще стане, защото те познавам, да, познавам те по-добре, отколкото предполагаш. Каква самонадеяност, а? В този плик лежи съдбата на твоя живот и твоята душа. Щом трябва да те загубя заради Меги, направих така, че и тя никога да не може да те има.

— Защо толкова много мразите Меги?

— Вече ти казах. Защото ти я обичаш.

— Но не в този смисъл, който влагате. Тя е детето, което аз никога не ще имам, розата на моя живот. Меги е само един блян, Мери, само един блян.

Старицата се изсмя подигравателно.

— Не желая да говорим за твоята скъпоценна Меги! Няма повече да те видя и затова не искам да си губя времето в приказки за нея. Сега за писмото. Искам да ми се закълнеш в свещеническия си сан, че няма да го разпечатваш, докато не видиш с очите си мъртвото ми тяло, и че тогава ще го прочетеш незабавно, преди да са ме погребали. Закълни се!

— Няма нужда да се кълна, Мери. Ще направя както искате.

— Закълни ми се, иначе ще си го взема!

Той вдигна рамене.

— Добре тогава. Кълна се в свещеническия си сан да не разпечатвам писмото, докато не ви видя мъртва, а после да го прочета, преди да са ви погребали.

— Точно така.

— Мери, не се разстройвайте, моля ви. Това е само въображение. Утре сутрин ще се смеете над всичко това.

— Няма да видя утрото. Тази нощ ще умра. Не съм толкова слаба, че да робувам на удоволствието да те виждам. Каква развръзка, а? Това е всичко! Сега си лягам. Ще ме придружиш ли до горе?

Той не й вярваше, но разбра, че няма смисъл да спори, а тя не беше в такова настроение, че да я разсее с шеги. Единствено бог решава кога да умре човек — освен ако някой не се възползува от даденото му право да си отнеме сам живота. А тя каза, че няма да го направи. Затова той й помогна да се изкачи задъхана по стълбите, а горе взе ръцете й в своите и се наведе да ги целуне. Тя ги дръпна.

— Тази вечер не така, Ралф! Целуни ме по устата, като че сме влюбени.

На силната светлина от полилея, на който за празника бяха запалили четиристотин восъчни свещи, тя прочете по лицето му отвращение, инстинктивен ужас; тогава поиска да умре, поиска го силно и неустоимо.

— Мери, аз съм духовник! Не мога!

Тя се изсмя, остро, зловещо.

— О, Ралф, какъв измамник си ти! Нито мъж, нито свещеник! И като си помисля, че веднъж имаше дори дързостта да ми предложиш да се любим! Толкова ли беше сигурен, че ще ти откажа? Как съжалявам, че ти отказах! Душата си бих дала да видя как ще се измъкнеш, ако онази нощ се повтори. Измамник, измамник! Такъв си ти, Ралф! Безсилен, ненужен измамник! Безсилен като мъж, безсилен като свещеник! Ти не би могъл да станеш мъж и заради самата Дева Мария! Някога бил ли си мъж, отец де Брикасар? Измамник такъв!

Навън още не беше се зазорило, дори и не просветляваше. Мрак, гъст и топъл, обгръщаше Дройда. Веселбата беше станала прекалено шумна — ако наблизо имаше съседска къща, отдавна да бяха извикали полиция. На верандата някой повръщаше обилно и шумно, а край една купа сено две смътни фигури се бяха прегърнали. Като гледаше да не се приближава нито до единия, нито до другите, отец Ралф безшумно закрачи през меката прясно окосена ливада, но мислите му така го терзаеха, че той нито знаеше, нито го бе грижа къде върви. Искаше само да се махне от нея, от ужасния стар паяк, толкова сигурен, че в тази прекрасна нощ тъче пашкула на своята смърт. В такъв ранен час горещината не беше мъчителна. Въздухът се движеше тежко и едва-едва, витаеха томителни ухания на борония и на рози и цареше божествен покой, познат само в тропика и субтропика. О, господи, колко е хубаво да се живее, да се диша! Да се слееш с нощта, да живееш, да си свободен!

Той спря в другия край на ливадата и вдигна очи към небето, сякаш инстинктивно търсеше там господ. Да, някъде там горе, сред трепкащите точици светлина, тъй чисти и неземни… Как казваха за нощното небе? Че като се вдигне синият похлупак на деня, човек може да надникне във вечността. Нищо друго освен звездната панорама не би могло да убеди човека, че бог съществува.

Тя е права естествено. Измамник, истински измамник. Нито свещеник, нито мъж. Просто човек, който иска да знае как да бъде двете. Не! Не и двете! Не можеш да бъдеш едновременно и свещеник, и мъж — ако си мъж, значи, да не си свещеник. „Защо изобщо се заплетох в мрежата и? Отровата и е силна, може би по-силна, отколкото предполагах. Какво ли има в писмото? Само Мери може така да ме измъчва. Какво ли знае и какво само подозира? А какво ли има да се знае или да се подозира? Само безсилие и самота. Съмнения и болка. Постоянна болка. Но ти грешиш, Мери. Аз мога да бъда мъж. Само че не искам и години наред съм се опитвал да докажа на себе си, че съм в състояние да надвия, да овладея, да подчиня мъжа в мен. Защото само обикновеният човек доказва своята мъжественост, а аз съм свещеник.“

Някой ридаеше на гробището. Меги, разбира се. На кого друг би му дошло наум да иде там? Той повдигна полите на расото си и прекрачи през желязната оградка с чувството, че му предстоеше разговор и с Меги тази нощ. Щом като се беше заел да се обясни с едната от жените в своя живот, неизбежно трябваше да го стори и с другата. Насмешливото му отчуждение се завръщаше — о, тя не можеше за дълго да го прогони у него… колкото и силна да беше отровата й. Проклет стар паяк! Господ да я убие!

— Не плачи, мила ми Меги — заговори я той, като седна на росната трева до нея. — Ето, вземи — обзалагам се, че нямаш чиста кърпичка. Вие, жените, все нямате. Ето ти моята да си изтриеш очите като добро момиче.

Тя пое кърпата и послушно изтри сълзите.

— Не си преоблякла дори хубавата си рокля. От полунощ ли седиш тук?

— Да.

— Знаят ли Боб и Джек къде си?

— Казах им, че си лягам.

— Какво има, Меги?

— Дори не ме заговорихте тази вечер!

— А! Така си и мислех. Слушай, Меги, погледни ме.

Далеч на изток се бе появило перлено сияние, гъстият мрак отстъпваше и ранобудните петли на Дройда поздравяваха зората. Така че той можа да види как дори продължителният плач не бе нарушил красотата на очите й.

— Меги, ти беше несравнимо най-красивото момиче на празненството, а всички знаят, че аз идвам в Дройда по-често, отколкото е необходимо. Тъй като съм свещеник, трябва да съм извън всяко подозрение — нещо като жената на Цезар, — но боя се, че мислите на хората не са така невинни. За свещеник съм млад и не изглеждам зле. — Той замълча, представяйки си как Мери Карсън би посрещнала подобен намек, и беззвучно се изсмя. — Ако бях проявил и най-малко внимание към теб, за часове щеше да се разчуе из Гили. Та чак и телефонните жици из околността ще забръмчат от приказки. Разбираш ли какво имам пред вид?

Тя поклати глава; подстриганите къдрици светлееха в настъпващото утро.

— Още си млада наистина, за да знаеш как стоят нещата на този свят, но трябва да се научиш и, изглежда, все на мен се пада да те просвещавам, а? Исках да ти кажа, че хората ще започнат да мислят, че се интересувам от теб като мъж, а не като свещеник.

— Отче!

— Не е хубаво, нали? — засмя се той. — Но точно така биха казали хората, уверявам те. Виждаш ли, Меги, ти вече не си малко момиче. Ти си млада дама. Но още не си се научила да прикриваш чувствата си към мен и ако бях те заговорил пред очите на всички онези хора, ти щеше да ме гледаш по начин, който би бил зле изтълкуван.

Тя го гледаше странно, някаква внезапна непроницаемост бе засенила очите й, после се извърна рязко и той виждаше само профила й.

— Да, разбирам. Колко глупава съм била да не го разбера досега.

— Не е ли време вече да се прибираш? Сигурен съм че всички ще спят до късно, но ако случайно някой се събуди в обичайния час, ще изпаднеш в неудобно положение. А не можеш да кажеш, че си била с мен Меги — дори и на родителите си.

Тя стана и задържа погледа си надолу към него.

— Прибирам се, отче. Но ми се ще да ви познаваха по-добре и тогава никога не биха си помислили такива неща за вас. Вие просто не сте такъв човек, нали?

Кой знае защо, от думите й го заболя, заболя го дълбоко в душата, където жестокият присмех на Мери Карсън не беше стигнал.

— Да, Меги, права си. Не съм такъв човек. — Той скочи на крака, усмихвайки се тъжно. — Ще се учудиш ли, ако ти кажа, че бих искал да не е така? — Той сложи ръка на челото си. — О, как бих искал да не е така! Върви си Меги, върви си!

Лицето й беше помръкнало.

— Лека нощ, отче.

Той взе ръцете й в своите, наведе се и ги целуна.

— Лека нощ, скъпа моя Меги.

Проследи я с поглед как върви през гробовете, как прекрачва оградата. В роклята на розови пъпки отдалечаващата се фигура беше изящна, женствена и сякаш безплътна. Пепел от рози.

— Точно пепел от рози — обърна се той към ангела.

Автомобилите напускаха шумно Дройда, когато той се прибираше по пътеката — празненството най-сетне бе свършило. Вътре музикантите прибираха инструментите си, залитайки от рома и от изтощение, а уморените прислужнички и онези, наети за вечерта, се бяха заели да разтребват. Отец Ралф кимна на мисис Смит.

— Идете всички да спите. Много по-лесно ще си свършите работата, когато си отспите. Ще се погрижа мисис Карсън да не се сърди.

— Искате ли да хапнете нещо, отче?

— За бога, не! Лягам си веднага.

Късно следобед една ръка докосна рамото му. Безсилен да отвори очи, той посегна пипнешком да я задържи и се опита да я допре до бузата си.

— Меги! — прошепна той.

— Отче, отче! Събудете се, моля ви!

Като чу гласа на мисис Смит, веднага отвори широко очи.

— Какво има, мисис Смит?

— Мисис Карсън, отче… Мъртва!

Часовникът му показваше шест вечерта; замаян от тежкия унес, в който го бе потопила страхотната горещина през деня, той с мъка съблече пижамата и надяна свещеническите си дрехи, преметна на врата си тесен пурпурен епитрахил, взе миро, светена вода, големия сребърен кръст и кехлибарената броеница. И през ум не му мина да се усъмни в думите на мисис Смит; беше сигурен, че паякът е мъртъв. Дали все пак не беше глътнала нещо? Само се молеше, ако беше така, да не е останало никакво доказателство в стаята, а и докторът да не забележи нищо. И каква ли полза имаше да я миросва? Но трябваше да го направи. Ако откаже, ще има аутопсия и всякакви други усложнения. И не че се колебаеше заради внезапното си подозрение, че се е самоубила, а просто му се струваше скверно да полага нещо свято върху тялото на Мери Карсън.

Тя бе мъртва много отдавна, сигурно бе умряла минути след като се прибра, значи, преди петнадесет часа. Прозорците бяха плътно затворени и стаята бе пълна с влага от разлатите плитки съдове с вода, които тя караше да поставят във всеки ъгъл, за да е свежа кожата й. Във въздуха се носеше особен шум и след кратко недоумение той разбра, че това са мухи, рояци мухи, които вдигаха неистова врява, докато пируваха, чифтосваха се или снасяха яйца отгоре й.

— За бога, мисис Смит, отворете прозорците! — Той едва си поемаше въздух, пристъпвайки пребледнял към леглото.

Тя беше излязла от мъртвешкото вкочанение и тялото й отново се бе отпуснало, противно и грозно. Изцъклените очи бяха станали на петна, тънките устни бяха почернели, цялата беше накацана от мухи. Накара мисис Смит да ги пъди, докато той се занимаваше с нея, и едва чуто изричаше някакви заклинания на латински. Същински фарс, и то над това прокълнато тяло. А как вонеше! Господи! Така не мирише дори мъртъв кон в хубавия въздух в пасището. Той се гнусеше да я докосне и умряла, както и когато беше жива, особено издутите й от мухите устни. Само след няколко часа щяха да плъпнат червеи по нея.

Най-после свърши. Изправи се.

— Идете бързо при мистър Клийри, мисис Смит, и му кажете момчетата веднага да се залавят с ковчега. Няма време да го поръчваме от Гили — тя се разлага пред очите ни. Боже мили! Призлява ми! Ще ида да се изкъпя и ще оставя дрехите си пред вратата. Изгорете ги. Винаги бих усещал миризмата й, пропита в тях.

Когато се върна в стаята си по брич за езда и риза, защото не си беше взел друго расо, той си спомни за писмото й и за своето обещание. Беше минало седем часът и до него стигаше приглушената суетня на слугите, хукнали да разчистват остатъците от празненството, да подредят отново салона като параклис, да подготвят къщата за погребението утре. Нямаше как, трябваше да отиде тази вечер до Гили, за да вземе ново расо и одежди за погребалната литургия. Винаги когато напускаше презвитерството за някоя от по-далечните ферми, носеше със себе си необходимите неща, грижливо подредени в малкото му черно куфарче: причастието за в случай на раждане, смърт, благословия или богослужение, както и облекло за литургии според сезона. Но тъй като беше ирландец, не искаше да предизвиква съдбата, като носи и черните си одежди за погребение. Някъде отдалеч се разнесе гласът на Пади, но той не искаше сега да го вижда, мисис Смит щеше да се оправи с него.

Седнал до прозореца с изглед към Дройда, под гаснещото слънце, което позлатяваше евкалиптите и багреше с пурпур букетите от червени, розови и бели рози в градината, той извади от чантата си писмото на Мери Карсън и го подържа в ръцете си. Тя беше настояла той да го прочете, преди да я погребе, а някъде в съзнанието му едно тънко гласче му нашепваше, че трябва да го прочете точно сега, да не отлага за по-късно, след като е говорил с Пади и с Меги; сега, преди да е виждал когото и да е, освен самата Мери Карсън.

Вътре имаше четири листа хартия, той ги раздели и веднага забеляза, че на долните два е завещанието й. Горните бяха адресирани до него:

Нямаше нито подпис, нито инициали. Той усети как потта избива по челото му, как се стича от косата назад по тила му. Прииска му се да скочи начаса, да изгори и двата документа, никога да не прочете съдържанието на втория. Но кръвожадният паяк добре бе омотал жертвата си! Разбира се, че ще продължи да чете: как би могъл да устои на изкушението! О, господи! Какво и бе сторил, та да постъпва с него така? Защо жените му причиняваха толкова страдания? Защо не се бе родил дребен, крив, грозен? Ако беше такъв, може би щеше да е по-щастлив.

И другите два листа бяха изписани със същия равен, ситен почерк. Пресметлива и скъперническа беше цялата й душа.

Следваха необходимите подпис, дата и подписи на свидетелите.

Стаята му гледаше на запад. Слънцето залязваше. Пелена от прах, винаги носена от лятото, се стелеше в неподвижния въздух, а слънцето провираше лъчи през ситните й частици и сякаш целият свят се обагряше в злато и пурпур. Влакнести облаци, обточени с ослепителен огън, пресичаха на сребристи ленти кървавочервеното кълбо, увиснало току над дърветата в най-отвъдните пасища.

— Браво! — рече той. — Признавам, Мери, надви ме! Майсторски удар. Глупак се оказах аз, а не ти.

Поради сълзите той не виждаше листата в ръцете си и ги остави настрана, за да не се намокрят. Тринадесет милиона лири! Тринадесет милиона! Към това наистина се бе стремил, преди да дойде Меги. Но после се отказа, защото не можеше вече да се бори със същото хладнокръвие, за да й отнеме наследството. Ами ако беше знаел колко е богат старият паяк? Тогава какво? Той не допускаше богатството й да е и на една десета от това. Тринадесет милиона лири!

Цели седем години Пади и семейството му живяха в къщата на главния пастир и се съсипваха да работят за Мери Карсън. И за какво? За мизерните пари, които им плащаше ли? Отец Ралф не беше запомнил Пади да се оплаче, че е ощетен, но сигурно си е мислел, че когато сестра му умре, щедро ще бъде възнаграден, загдето се е грижил за стопанството й само срещу заплатата на обикновен пастир и синовете му са вършили цялата работа около добитъка, а са им плащали като на общи работници. Но Пади се бе задоволил с малко и бе обикнал Дройда като своя, вярвайки — съвсем основателно, — че един ден тя наистина ще стане негова.

— Браво, Мери! — повтори отец Ралф и сълзите, първите от детството му насам, закапаха върху ръцете му, но далеч от писмото.

Тринадесет милиона лири и възможността все пак да стане кардинал де Брикасар. За сметка на Пади Клийри, жена му, синовете му… и Меги. Каква бе тази нейна демонична проницателност! Ако беше лишила Пади от всичко, неговият избор щеше да бъде съвсем ясен: щеше да отнесе завещанието до кухненската печка и да го пъхне в огъня без никакви угризения. Но тя се бе погрижила Пади да е напълно осигурен и след смъртта й да се чувства в Дройда много по-добре, отколкото докато тя е била жива, а имението никога да не му бъде напълно отнето. Без печалбите и собствеността наистина, но земята щеше да си остане негова, да бъде уважаван и да живее охолно. Меги няма да гладува, нито ще остане без покрив. Но няма да бъде и мис Клийри, за да може да застане наравно с мис Кармайкъл и другите като нея. С почтено име, приета в обществото, но не измежду първите. Никога измежду първите.

Тринадесет милиона лири — шансът му да се измъкне от Гилънбоун и вечното забвение, шансът му да заеме мястото си в йерархията на църковната власт, да спечели безусловното благоразположение на нему равните и на висшестоящите. И всичко това, докато е все още достатъчно млад, та да навакса загубеното. Благодарение на Мери Карсън името на Гилънбоун ще се появи не само върху картата на папския нунций, но и ще се чуе чак в Рим. Колкото и да беше богата Църквата, тринадесет милиона лири са си тринадесет милиона лири — такава сума не беше за пренебрегване. А единствено неговата ръка би ги насочила към лоното й, неговата ръка, упълномощена от думите на Мери Карсън, изписани със синьо мастило. Той знаеше, че Пади никога не ще оспори завещанието; знаела го е и Мери Карсън, дявол да я вземе! О, Пади сигурно щеше много да се разгневи, нямаше да иска нито да разговаря с него, нито да го вижда вече, но огорчението му никога нямаше да го отведе в съда.

Имаше ли изобщо някакъв избор? Нима не знаеше, и то още от момента, в който прочете завещанието й, какво ще направи? Сълзите бяха пресъхнали. Изящен както винаги, отец Ралф се изправи, провери дали ризата му е втъкната добре около кръста и се запъти към вратата. Трябваше да отиде до Гили, да си вземе расо и необходимите дрехи. Но най-напред искаше да види пак Мери Карсън.

Въпреки отворените прозорци вътре беше задушно и вонята беше станала непоносима, никакъв полъх на вятъра не помръдваше увисналите пердета. С твърда крачка той отиде до леглото, застана до него и се вгледа надолу. От яйцата на мухите бяха започнали да се излюпват личинки във всички влажни гънки на лицето й, напиращите газове бяха издули дебелите й ръце и пръсти и те се бяха покрили със зеленикави петна. „Божичко! Какъв отвратителен дърт паяк! Ти спечели, но що за победа е това? Един разлагащ се човешки изрод тържествува над друг. Само че моята Меги не можеш да сразиш, нито да й отнемеш онова, което никога не ти е принадлежало. Аз може да горя в ада заедно с теб, но знам, че за теб е приготвено специално изтезание: да гледаш как оставам безразличен към теб дори и в ада во веки веков.“

Пади го чакаше долу в хола разстроен и объркан.

— Отче! — спусна се той към него. — Колко ужасно! Потресени сме! Никога не съм очаквал да си отиде така — снощи беше толкова добре! Господи, ами, сега какво ще правя?

— Видя ли я?!

— Да! Пази боже!

— Тогава знаеш какво трябва да се прави. Никога не съм виждал труп да се разлага толкова бързо. Ако до няколко часа не бъде положена някак си в ковчег, ще се наложи да я излеете направо в бензинов бидон. Първата работа утре сутрин е да бъде погребана. Не губи време да украсяваш ковчега й — покрий го само с рози от градината или нещо такова. Но не се май, човече. Аз отивам до Гили да си взема дрехи.

— Върнете се колкото може по-скоро, отче! — погледна го умолително Пади.

Но отец Ралф се забави повече, отколкото беше необходимо да се отиде само до презвитерството. Преди да тръгне нататък, той зави по една от по-заможните улици на Гилънбоун и спря колата пред доста претенциозна на вид къща сред грижливо подредена градина.

Хари Гау тъкмо сядаше да вечеря, но дойде в гостната, щом прислужницата му каза кой го търси.

— Отче, заповядайте на вечеря с нас. Осолено говеждо със зеле и варени картофи със зелен сос, и този път месото не е пресолено.

— Не, Хари, не мога да остана. Дойдох само да ти кажа, че Мери Карсън почина тази сутрин.

— Исусе Христе! Та нали бях там снощи! Тя изглеждаше така добре, отче!

— Знам. Беше съвсем добре и когато й помогнах да се качи до стаята си към три часа, но вероятно е умряла, щом се е прибрала. Мисис Смит я намерила към шест тази вечер. Смъртта съвсем я беше вече обезобразила, при това целия ден стаята е била затворена като инкубатор, при тази горещина. Господи, моля се да забравя как изглежда! Неописуемо, Хари, ужасно!

— Утре ли ще я погребват?

— Трябва.

— Колко часът е сега? Десет ли? При тази жега почнахме да вечеряме късно като испанците — не е време вече да звъним по хората. Искате ли да се занимая аз с това, отче?

— Благодаря ти, голяма услуга ми правиш. Дойдох в Гили само да си взема дрехите. Като тръгвах вчера, не предполагах, че ще се наложи да правя и погребение. Трябва да се връщам в Дройда колкото може по-скоро — там имат нужда от мен. Опелото ще бъде в девет сутринта.

— Кажете на Пади, че ще взема с мен и завещанието, за да го отворя веднага след погребението. И вие сте сред наследниците, отче, затова ще ви моля да останете, докато го прочета.

— Боя се, че тук има малък проблем, Хари. Мери е направила друго завещание, разбираш ли. Снощи, като напусна празненството, тя ми даде един запечатан плик и ме накара да й обещая, че ще го отворя, щом видя с очите си мъртвото й тяло. Изпълних обещанието си и намерих вътре ново завещание.

— Мери е правила ново завещание? Без мен?

— Така изглежда. Мисля, че отдавна споменаваше такова нещо, но защо е трябвало да бъде толкова потайна, не разбирам.

— У вас ли е сега завещанието, отче?

— Да. — Свещеникът бръкна в ризата си и подаде сгънатите листове.

Без да се колебае, адвокатът веднага се зае да ги чете. Като свърши и вдигна поглед, в очите му имаше нещо, което отец Ралф предпочиташе да не е видял: удивление, гняв, презрение.

— Е, отче поздравявам ви! Значи, вие все пак спечелихте. — Той си позволяваше да говори така, защото не беше католик.

— Повярвай ми, Хари, аз бях още по-изненадан от теб.

— Това ли е единственият екземпляр?

— Доколкото ми е известно, да.

— И тя ви го даде едва снощи?

— Да.

— Тогава защо не го унищожихте, за да може клетият Пади да получи онова, което по право му се полага? Църквата няма никакво право на богатството на Мери Карсън.

Красивите очи на свещеника излъчваха мекота.

— Но това не е почтено, Хари, не мислиш ли? Имуществото е на Мери Карсън и тя има право да се разпорежда с него, както пожелае.

— Ще посъветвам Пади да оспорва.

— Добре ще направиш.

С тези думи се разделиха. Когато на сутринта всички запристигаха за погребението на Мери Карсън, в цял Гилънбоун и околовръст в четирите посоки на компаса вече се знаеше кой получава наследството. Жребият беше хвърлен. Връщане назад нямаше.

Беше четири часът сутринта, когато отец Ралф мина и през последната порта на Дройда и влезе в парка. Не беше бързал по обратния път: опитваше се да освободи съзнанието си от всичко, да не мисли за нищо. Нито за Пади, нито за Фий, нито за Меги, нито за онази воняща маса, която (горещо се надяваше) вече са изсипали в ковчега. Поемаше с очи и с мисъл само нощта, с нейните призрачни сребристи силуети на мъртви дървета, самотно стърчащи сред проблясващата трева, със сенките — като че от сърцето на мрака, — хвърлени от редки горички, с пълната луна, плуваща по небето като въздушен мехур. По едно време спря колата и слезе; отиде до оградата и се облегни на опънатата тел да вдъхне мириса на евкалиптите и омайния аромат на полски цветя. Земята беше така красива, така чиста и толкова равнодушна към съдбите на хората, които смятаха, че я владеят. Те можеха да я обработват, но в крайна сметка се оказваха под нейна власт. Щом не бяха в състояние да променят климата и да извикват дъжда, тя беше по-силна от тях.

Той паркира колата настрана и бавно закрачи към Къщата. Прозорците до един светеха ярко. От жилището на икономката долови гласа на мисис Смит, която четеше молитва, а двете ирландки повтаряха след нея. Някаква сянка се раздвижи в тъмното под глицинията. Той спря, настръхна. Нямаше ли да го остави на мира старият паяк! Но това беше само Меги, която търпеливо го чакаше да се върне. Беше с брич и ботуши, много бодра.

— Изплаши ме — каза той рязко.

— Съжалявам, отче, не исках. Но не можех да остана там вътре с татко и момчетата, а мама е още в къщи с малките. Сигурно е редно да се моля заедно с мисис Смит, Мини и Кет, но не ми се моли за нея. Това е грях, нали?

Не му се влизаше в ролята на защитник на паметта на Мери Карсън.

— Не това, а лицемерието е грях, Меги. И аз нямам желание да се моля за нея. Тя не беше… много добър човек. — За миг по лицето му пробягна усмивка. — Така че ако ти си съгрешила, като го признаваш, и аз направих същото и дори по-лошо. Защото от мен се очаква да обичам всички, а ти нямаш такова тежко задължение.

— Добре ли сте, отче?

— Да. Нищо ми няма. — Той погледна нагоре към Къщата и въздъхна. — Просто не искам да отивам там, това е. Не искам да съм там, където е тя, докато злите сили на мрака не бъдат пропъдени. Ако оседлая конете, ще пояздиш ли с мен, докато се съмне?

Тя докосна черния му ръкав с ръка и бързо я отпусна.

— И аз не искам да отивам там.

— Почакай тогава да оставя расото си в колата.

— Тръгвам към конюшнята.

За пръв път тя се опитваше да намери общ език с него, езика на възрастните; той усещаше промяната в нея така безпогрешно, както и мириса на розите в красивата градина на Мери Карсън. Рози. Пепел от рози. Рози, навсякъде рози. Листенца, окапали в тревата. Розите на лятото — червени, бели, жълти. Парфюм от рози, тежък и сладостен в нощта. Розови рози, станали пепеляви на лунната светлина. Пепел от рози, пепел от рози. „Меги моя, аз се отрекох от теб. Но не разбираш ли: ти се превърна в заплаха. Затова те стъпках под своите амбиции; за мен ти си вече само една смачкана роза в тревата. Мирис на рози. Миризмата на Мери Карсън. Рози и пепел, пепел от рози.“

— Пепел от рози — рече той, като се качваше на седлото. — Да идем далеч от този мирис на рози, далеч, чак до луната. Утре цялата къща ще бъде пълна с рози.

Той смушка кестенявата кобила и препусна в лек галоп пред Меги, изгарян от желанието да ридае. Защото едва когато усети мириса на цветята, които щяха да кичат ковчега на Мери Карсън, неумолимият факт прониза заетото му от мисли съзнание. Съвсем скоро той щеше да замине. Рояк мисли, рояк чувства — не можеше да ги обуздае, да ги подреди. Нямаше да го оставят в Гили нито ден повече, щом узнаеха за това невероятно завещание: веднага щяха да го извикат в Сидни. Незабавно! Той се мъчеше да избяга от тази болка, която досега не бе познавал, но тя го настигаше без усилие. Не ставаше въпрос за нещо, което може да се случи: то щеше да стане незабавно. И той виждаше вече лицето на Пади как се сгърчва от омраза, как се извръща. След това вече нямаше да бъде желан в Дройда, никога вече нямаше да види Меги.

И тогава започна да си втълпява — с тропота на копитата и с усещането, че лети. „Така е по-добре, по-добре, по-добре. Бягай, бягай в галоп.“ Да, подслонен в някоя килия на епископския дворец, сигурно ще боли по-малко, все по-малко и по-малко, докато накрая и самата болка избледнее в съзнанието. Сигурно ще е по-добре. По-добре, отколкото да стои в Гили, да я гледа как се променя не по вкуса му и да трябва един ден да я венчае за някой непознат. Далеч от очите — далеч и от мислите.

Тогава защо е с нея сега, защо яздят през горичката от чемшири и евкалипти чак оттатък реката? Не можеше като че ли да намери отговор, а чувстваше само болка. Но не болка от своята измяна — в него нямаше място за такава болка. Болеше го само, че я напуща.

— Отче, отче! Не мога да ви настигна! Почакайте ме, отче, моля ви!

Това бе зов към дълга и към действителността. Бавно, като насън, той изви кобилата, задържа я, докато устремът й стихна в танцови стъпки. И зачака Меги да го настигне. Да, точно там беше бедата. Меги го настигаше.

Близо до тях бучеше сондажът — голям димящ басейн, който миришеше на сяра, а една извита тръба като отдушник на кораб изхвърляше в него вряла вода. По цялата обиколка на това леко повдигнато езеро стърчаха отводнителни тръби, подобни на спици около главината на колело, и оросяваха наоколо равнината, обрасла с необичайно яркозелена трева. По бреговете на басейна имаше хлъзгава синя тиня, обитавана от сладководни раци.

Отец Ралф взе да се смее.

— Мирише като в ада, нали, Меги? Серни пари, и то в собственото й имение, почти в задния й двор. Сигурно ще й замирише, като минава оттук, цялата покрита с рози, как мислиш? О, Меги…

Конете бяха научени да стоят и отвързани; на повече от миля наоколо нямаше нито ограда, нито дърво. Но от едната страна на басейна, най-отдалечената от самата сонда, имаше повален пън. Там водата беше по-хладка и на пъна сядаха през зимата къпещите се да си изсушат краката.

Отец Ралф седна там, а Меги седна малко встрани и се извърна, за да го вижда.

— Какво има, отче?

Прозвуча му странно, че чува от нейните уста въпроса, който той често й беше задавал. Засмя се.

— Продадох те, мила ми Меги, продадох те за тринадесет милиона сребърника.

— Как така сте ме продали?

— Така е думата. Няма значение. Ела, седни по-близо до мен. Може би никога вече не ще ни се удаде да разговаряме.

— Докато сме в траур за леля ли? — Тя се примъкна по-нагоре по пъна и се настани до него. — Какво значение има траурът?

— Не това искам да кажа, Меги.

— Боите се, че съм вече голяма и хората може да ни одумват ли?

— Не точно. Аз си отивам.

Ето пак: посреща лошото с вдигната глава, поема новия удар — без вик, без сълзи, без протест. Само леко трепна, сякаш да намести товар, за да може по-добре да го носи. И затаи дъх, без дори да въздъхне.

— Кога?

— След няколко дни.

— О, отче! Ще бъде по-тежко, отколкото с Франк.

— А за мен това е най-тежкото нещо в живота ми. Аз нямам утеха. Ти поне имаш семейство.

— Вие имате вашия бог.

— Добре казано, Меги! Ти наистина си пораснала.

Но с упорството на жена мислите й се бяха върнали на въпроса, който за цели три мили езда не намери възможност да зададе. Той си отиваше, без него щеше да й бъде много тежко, но въпросът си имаше свой смисъл.

— Отче, в конюшнята казахте „пепел от рози“. За цвета на роклята ми ли се отнасяше?

— Донякъде може би да. Но струва ми се, че в същност имах наум друго.

— Какво?

— Няма да го разбереш, Меги. Умира един блян, който няма право да се роди, а още по-малко да бъде подхранван.

— Няма нещо, което да няма правото да се роди — особено ако е блян.

Той извърна глава да я погледне.

— Знаеш за какво говоря, нали?

— Мисля, че да.

— Не всичко родено е добро, Меги.

— Така е. Но щом се е родило, значи, трябва да го има.

— Спориш като йезуит. На колко си години?

— След един месец ще навърша седемнадесет отче.

— И през всичките тези години не си се спряла от работа. Да, усилният труд ни състарява преждевременно. За какво си мислиш, Меги, когато ти остане малко свободно време?

— Ами за Джимс и Патси и за другите момчета, за татко и мама, за Хал и леля Мери. Понякога за това как ще си имам бебета: много искам да си имам бебета. И за ездата, за овцете, за всичко, за което си говорят мъжете. За времето, за дъжда, за зеленчуковата градина, за кокошките, за това, което ще правя утре.

— Мечтаеш ли да си имаш съпруг?

— Не. Но сигурно ще трябва да имам, щом искам бебета. Не е хубаво за децата да нямат баща.

Въпреки болката си той се засмя: тя беше такава странна смесица от невежество и нравственост. Той се извърна рязко към нея, хвана брадичката й и се вгледа в лицето й. Как да постъпи? Какво трябва да стори?

— Меги, напоследък забелязах нещо, което е трябвало да усетя по-отдавна. Ти не беше съвсем искрена като изброяваше за какво си мислиш, нали?

— Аз… — започна тя и млъкна.

— Не ми каза, че мислиш и за мен, нали? Ако не чувствуваше вина, щеше да споменеш името ми наред с това на баща си. Сигурно е по-добре, че си отивам, нали? Не си вече във възрастта на ученическите увлечения, но и не си много голяма с твоите почти седемнадесет. В теб ми харесва липсата на житейска мъдрост, но знам колко болка причиняват тези момински увлечения — аз самият доста съм патил от тях.

Тя понечи да каже нещо, но само клепачите й се затвориха над блесналите от сълзи очи. И се дръпна да освободи главата си.

— Разбери, Меги, това е просто една фаза, пътен знак към съзряването ти като жена. А като станеш жена, ще срещнеш човека, предопределен да ти бъде съпруг, и ще си твърде погълната от живота си, за да мислиш за мен, освен може би като за стар приятел, помогнал ти в най-мъчителните конвулсии на израстването. В никакъв случай не бива да свикваш да мислиш за мен с някакво романтично чувство. Аз никога не бих могъл да гледам на теб като съпруг. Изобщо не те възприемам по този начин, разбираш ли, Меги? И като ти казвам, че те обичам, то не е като мъж. Аз съм свещеник, а не мъж. Затова не пълни главицата си с мисли за мен. Отивам си и не вярвам, че ще мога да дойда отново, дори и на гости.

Раменете й бяха приведени така, сякаш товарът беше твърде тежък, но тя вдигна глава, за да го погледне право в очите.

— Няма да си пълня главата с мисли за вас, не се безпокойте. Знам, че сте свещеник.

— И не съм убеден, че съм сгрешил в избора си на призвание. То запълва в мен някаква нужда и на това не е способно никое човешко същество, дори и ти.

— Знам. Долавям го, когато служите литургия. У вас има сила. Сигурно се чувствате като самия бог.

— Да знаеш как усещам всеки затаен дъх в черквата, Меги! С всеки изминат ден умирам и с всяка утринна литургия се възраждам. Но дали е, защото съм избран от бога да му служа, или защото долавям, че в църква хората едва дишат от захлас и знам каква власт имам над тях?

— Какво значение има? Важното е, че е така.

— За теб може да е без значение, но за мен не е. Измъчват ме съмнения, Меги, много съмнения.

Тя измести разговора на темата, която я вълнуваше.

— Не знам как ще живея без вас, отче. Първо Франк, сега вие. С Хал е някак по-различно: знам, че е мъртъв и няма никога да се върне. Но вие и Франк сте живи! Винаги ще се питам къде ли сте, какво ли правите, дали сте добре, дали мога с нещо да ви помогна. Може дори да си помисля дали не ви се е случило нещо лошо.

— И с мен ще бъде същото, Меги, а съм сигурен, че и с Франк е така.

— Не, Франк ни е забравил… Вие също ще ни забравите.

— Никога не бих могъл да те забравя, Меги — докато съм жив. А за мое наказание ще живея много, много дълго. — Той стана, изправи и нея на крака и я прегърна леко и нежно. — Сега трябва да се сбогуваме, Меги. Няма да можем вече да останем насаме.

— Ако не бяхте свещеник, отче, щяхте ли да се ожените за мен?

Обръщението го подразни.

— Не ме наричай вече така. Името ми е Ралф.

Но това не беше отговор на въпроса й.

Въпреки че я беше прегърнал, той нямаше никакво намерение да я целуне. Лицето, доближено до неговото, беше почти невидимо в тъмнината, понеже луната бе залязла. Той усещаше там до гърдите си нейните малки заострени гърди: странно, обезпокояващо усещане. При това ръцете й се бяха протегнали нагоре и бяха обгърнали врата му така здраво и непринудено, сякаш го правеха всеки ден.

Не беше целувал истински никого, не искаше да го прави и сега, а и Меги не иска — мислеше си той. Само една сърдечна целувка по бузата, една кратка прегръдка, каквато би очаквала от баща си, ако той заминаваше. Тя беше чувствителна и горда: трябва да я е засегнал дълбоко с хладнокръвния анализ на най-съкровените й мисли. Вероятно и тя като него бързаше да свърши по-скоро с това сбогуване. Дали би я утешило, ако знаеше, че неговата болка е много по-силна от нейната? Когато се наклони към нея, тя се повдигна на пръсти и по-скоро случайно, отколкото нарочно, докосна с устните си неговите. Той рязко отметна глава, усетил сякаш отровата на паяка, но пак се наведе бързо, преди да я е загубил, опита се да продума нещо над притворените нежни устни, които, за да му отвърнат, се разтвориха. Тялото й сякаш се размекна, разтопи се: тъмна разливаща се топлина. С едната си ръка я бе обхванал през кръста, с другата през раменете и заровил пръсти в косата на тила й, държеше лицето й до своето, сякаш се боеше, че в следващия миг няма да я има и той не ще успее да улови и да запомни това чудновато присъствие — Меги. Ала тази Меги беше съвсем друга, непозната досега; неговата Меги не беше жена, не я чувстваше като жена, никога не можеше да бъде за него жена. Така както и той не можеше да бъде за нея мъж.

Тази мисъл го изтръгна от унеса, той откопчи ръцете й от врата си, отстрани я от себе си и се опита да види лицето й в тъмнината. Но главата й бе сведена и тя не го погледна.

— Време е да вървим, Меги — промълви той.

Без да продума, тя отиде при коня си, възседна го и зачака. Досега обикновено той я чакаше.

Отец Ралф имаше право: по това време на годината Дройда беше потънала в рози, а Къщата беше направо засипана с тях. До осем сутринта в градината почти не остана роза. Малко след като опустошиха и последния розов храст, започнаха да пристигат хората за погребението; в малката столова беше сервирана лека закуска — кафе и току-що изпечени кифлички с масло. След полагането на Мери Карсън в гробницата чакаше ги по-солиден обяд, за да се подкрепят, преди да поемат дългия път обратно. Мълвата се беше разнесла навред: телефонните връзки на Гили, разклонени като дива лоза, позволяваха на всички да слушат едновременно. И докато устните изричаха обичайните за случая слова, очите и умовете работеха, правеха изводи, лукаво се подсмиваха.

— Чувам, че сме щели да ви загубим, отче — каза мис Кармайкъл язвително.

Никога не бе изглеждал така далеч от всичко, така лишен от човешки чувства както тази сутрин, облечен в семпъл стихар и строг черен филон със сребърен кръст. Сякаш присъстваше само с тялото си, докато духът му витаеше другаде. Но насочи разсеян поглед към мис Кармайкъл, после сякаш се опомни и се усмихна съвсем искрено.

— Неведоми са делата господни, мис Кармайкъл — отвърна той и отиде да разговаря с другиго.

Какво му беше в ума, никой не можеше да познае. Той мислеше за предстоящия си сблъсък с Пади относно завещанието: боеше се от гнева на Пади, но се и нуждаеше от този гняв, както и от презрението на Пади.

Преди да започне погребалната служба, той застана пред паството си: салонът беше препълнен и розите ухаеха така силно, че и разтворените прозорци не разсейваха тежкия им мирис.

— Не смятам да се впускам в дълга реч — започна той с чистата си, почти оксфордска дикция, с лека ирландска окраска. — Всички познавахте Мери Карсън. Тя беше опора на нашето общество, стълб на църквата, която обичаше повече от което и да е същество на земята.

На това място една част от присъствуващите можеха да се закълнат, че в очите му има насмешка, но други бяха не по-малко убедени, че същите тези очи са премрежени от истинска и дълбока скръб.

— Стълб на църквата, която обичаше повече от всяко живо същество — повтори той още по-отчетливо: на човек като него не можеше да не се вярва. — В последния си час тя беше сама, но не и самотна. Защото в часа на смъртта ни Христос е с нас, в самите нас, за да поеме товара на агонията. Както най-великият, така и най-низшият не умират сами и затова смъртта не е страшна. Сега сме се събрали тук да се помолим за безсмъртието на душата й, за да бъде тази, която обичахме приживе, заслужено възнаградена и във вечността. Да се помолим.

Набързо скованият ковчег, плътно покрит с рози, беше поставен върху количка, която момчетата бяха сглобили от разни части на селскостопански машини. Въпреки отворените прозорци лошата миризма се усещаше. Докторът беше споделил по телефона с Мартин Кинг:

— Като стигнах в Дройда, тя така се беше разложила, че стомахът ми не издържа. За никого не ми е така жал, както за Пади Клийри, и то не само защото му отнемат Дройда, а загдето трябваше да изсипе тази отвратителна шупнала маса в ковчега.

— Тогава нямам никакво желание да съм един от тези, дето ще носят ковчега й — отвърна Мартин съвсем тихо, защото знаеше, че и всички други слушалки са вдигнати, но докторът не го чу добре и го накара да повтори.

Затова направиха количката: никой не искаше да подложи рамо под тленните останки на Мери Карсън по пътя от Къщата до гробницата в края на градината. И на никого не му беше мъчно, когато вратата на гробницата се затвори зад нея — най-сетне можеха да дишат нормално.

Докато другите се трупаха в голямата столова да ядат или да си дават вид, че ядат, Хари Гау поведе Пади, семейството му, отец Ралф, мисис Смит и двете прислужнички към кабинета. Никой от гостите не искаше още да си отива и затова се правеха, че ядат. Всички искаха да видят каква физиономия ще има Пади, като чуе завещанието. От добри чувства към Пади и към семейството му те бяха запазили мълчание по време на погребението. Какъвто си беше добродушен, Пади бе плакал за сестра си, а Фий се държеше както обикновено — безучастна към всичко, което й се случва.

— Пади, ти трябва да оспорваш — настоя Хари Гау, като прочете изумителния документ с остър, негодуващ глас.

— Виж я ти старата кучка! — не се стърпя мисис Смит: тя харесваше свещеника, но много повече обичаше Клийри, изпълнили живота й с бебета и деца.

Но Пади поклати глава:

— Не, Хари, не мога да го направя. Имуществото си е нейно, нали? Тя е имала пълното право да прави с него, каквото пожелае. Щом иска да го даде на Църквата, да го даде. Не отричам, че съм малко разочарован, но нали съм обикновен човек — сигурно е за добро. Мисля, че не е за мен отговорността да притежавам такова голямо имение, каквото е Дройда.

— Но ти не разбираш, Пади — възрази му адвокатът тихо и отчетливо, сякаш обясняваше на дете. — Не става дума само за Дройда. Тя е най-малкото от онова, което оставя сестра ти, повярвай ми. Тя държи главния дял от акциите на сто преуспяващи компании, притежава металургични фабрики и златни мини, нейна е и „Майкар лимитид“ — с десететажна административна сграда в Сидни. Тя е по-богата от когото и да е в Австралия. Сега си спомням, че ме беше накарала да се обадя на директорите на „Майкар лимитид“ и да проверя точната стойност на авоарите и, и то преди по-малко от месец. Когато умря, тя е имала малко повече от тринадесет милиона лири.

— Тринадесет милиона лири! — повтори Пади, сякаш ставаше дума за нещо толкова непонятно, колкото е разстоянието между Земята и Слънцето. — Това решава въпроса, Хари: не желая да нося отговорността за толкова пари.

— Няма никаква отговорност, Пади! Още ли не разбираш? Многото пари сами се грижат за себе си. Ти нито ще се занимаваш с тях, нито ще ги събираш: работата на стотици хора е да се грижат за тях от твое име. Подай възражение, Пади, моля те! Ще ти намеря най-добрите адвокати в страната и ще се боря за теб дори ако трябва да стигна до кралския таен съвет.

Като се сети изведнъж, че това засяга семейството му не по-малко от него, Пади се обърна към Боб и Джек, седнали смутени един до друг на мраморната флорентинска пейка.

— Момчета, вие какво ще кажете? Да гоним ли тринадесетте милиона лири на леля ви Мери? Ако искате, ще оспорвам — иначе няма.

— Но ние можем да си останем в Дройда: нали там така е казано? — запита Боб.

Отвърна му Хари:

— Никой не може да ви мръдне от Дройда, докато е жив и един от внуците на баща ви.

— Ще живеем тук в голямата къща, мисис Смит и момичетата ще се грижат за нас, ще получаваме добри заплати — говореше Пади така, сякаш му бе трудно да повярва на късмета си, а не на загубата.

— Какво искаме повече от това, Джек? — обърна се Боб към брат си. — Съгласен ли си?

— На мен това ми стига — отвърна Джек.

Отец Ралф се размърда неспокойно. Беше прав, още в погребалните одежди. Като някакъв смугъл, чаровен вълшебник стоеше той в полусянка в дъното на стаята, скрил ръце под черния филон, с нетрепващо лице, а в глъбините на безучастните сини очи имаше смайване и гняв. Не ще го накажат дори с така желаните омраза и презрение: Пади щеше да му даде всичко на златен поднос и дори да му благодари, загдето е свалил такова бреме от плещите на семейството му.

— Какво мислят Фий и Меги? — запита свещеникът остро Пади. — Не уважаваш ли достатъчно жените, че не ги питаш и за тяхното мнение?

— Фий? — обърна се Пади боязливо към нея.

— Както решиш, Пади. За мен е все едно.

— Меги?

— Не желая нейните тринадесет милиона сребърника — отвърна Меги с поглед, прикован върху отец Ралф.

Пади се обърна към адвоката:

— Това е положението, Хари. Не искаме да оспорваме завещанието. Нека Църквата си получи парите и да са й честити.

Хари удари длани една в друга:

— По дяволите! Не мога да гледам как те мамят!

— Щастлива звезда ме изпрати при Мери — отговори Пади кротко. — Ако не беше тя, още щях да мизерствам в Нова Зеландия.

Като излизаха от кабинета, Пади спря отец Ралф и му подаде ръка пред слисаните погледи на гостите, скупчили се на вратата на столовата.

— Отче, не мислете, че таим някакви лоши чувства към вас. Знам, че никой не е имал влияние над Мери през целия й живот — бил той свещеник, брат или съпруг. Убеден съм, че е постъпила така, защото тя го е искала. Вие проявихте голяма добрина и към нея, и към нас. Никога не ще го забравим.

Вината му тежеше. Товарът му тежеше. Отец Ралф почти не смееше да поеме тази загрубяла и захабена ръка, но разумът на кардинала в него надделя: той я стисна пламенно и се усмихна, а сърцето му беше свито от болка.

— Благодаря ти, Пади. Бъди сигурен, че ще се погрижа никога да не ви липсва нищо.

Преди да изтече седмицата, Ралф замина, без да се отбие пак в Дройда. Няколко дни му трябваха да опакова малкото багаж и да обиколи — с изключение на Дройда — всички ферми в областта, където живееха католически семейства.

Отец Уоткин Томас, изпратен неотдавна от Уелс, дойде да поеме задълженията на енорийски свещеник в Гилънбоун и околностите, а отец Ралф де Брикасар стана личен секретар на архиепископ Клюни Дарк. Работата му не беше тежка, имаше двама помощник-секретари. През по-голямата част от времето беше зает с това да установи точно какво и колко е притежавала Мери Карсън и от името на Църквата да поеме управлението на имуществото.