Птиците умират сами

8

Новата година настъпи с традиционното шотландско честване, което Енгъс Маккуийн устройваше в Рудна Хуниш, а Клийри още не се бяха пренесли в Къщата. Не беше работа за един ден, още повече, че трябваше да се събират вещи, трупани цели седем години, а Фий беше заявила, че иска най-напред да подреди гостната. Никой не си даваше зор, въпреки че всички чакаха с нетърпение да заживеят там. В известно отношение гостната нямаше да се промени много: пак щеше да е без електричество и все така да гъмжи от мухи. Но през лятото там беше значително по-хладно, отколкото навън, поради дебелите каменни стени и евкалиптите, които хвърляха сянка върху покрива. Банята беше истински лукс: цяла зима имаше гореща вода, която идваше по тръби, прокарани зад голямата печка в съседната готварница, и всяка капка от тази вода беше дъждовна. В това голямо помещение с десет отделения човек можеше да си вземе душ или вана, а освен това цялата къща и по-малките къщи около нея бяха щедро обзаведени с вътрешни тоалетни и умивални с такива удобства, че в завистта си някои хора от Гили ги смятаха за разточителни. С изключение на хотел „Империал“, двата ресторанта, католическото презвитерство и манастира, всички къщи в района на Гилънбоун се задоволяваха с външни тоалетни. Дройда правеше изключение благодарение на многото си цистерни и специални покриви за събиране на дъждовната вода. А и режимът беше строг — да не се хаби излишно вода и обилно да се дезинфекцира с препарат. В сравнение с ямите в земята това беше истински рай.

В началото на декември отец Ралф беше изпратил на Пади чек за пет хиляди лири, за да са му в помощ, както беше писал в писмото си. Пади го подаде на Фий, ахвайки от изненада.

— Едва ли съм успял да спечеля толкова през всичкото време, откакто работя — каза той.

— Какво да правя с тях? — запита го Фий, като погледна втренчено чека, и после вдигна навлажнени очи към Пади. — Пари! Пари! Най-после пари, разбираш ли? О, никак не съжалявам за тринадесетте милиона на Мери: какво бихме правили с такава сума? Но тези тук са истински пари! Какво да правя с тях?

— Харчи ги — рече й Пади просто. — Купи някоя и друга нова дреха за децата и за себе си. А може би трябва и нещо за голямата къща? Не ми идва наум от какво друго имаме нужда.

— И на мен. Не ти ли се струва смешно?

След закуска Фий стана от масата и кимна повелително на Меги:

— Хайде, момичето ми, ела да идем до голямата къща да поогледаме.

Въпреки че бяха минали вече три седмици от залисията през първите дни след смъртта на Мери Карсън, никой от Клийри не беше приближавал Къщата. Но покрай Фий сега и другите забравиха нежеланието си да влязат там. Фий шестваше от стая в стая, следвана от Меги, мисис Смит, Мини и Кет, възбудена — за голяма изненада на Меги — както никога досега, и непрекъснато се възмущаваше полугласно: отвратително, истински ужас, далтонистка ли е била Мери Карсън, никакъв вкус ли не е имала?

Най-дълго Фий се застоя в гостната, като я оглеждаше с вещина. Тя беше по-малка от салона, защото дължината й беше дванадесет метра, ширината — девет, а от пода до тавана имаше четири метра и половина. Вътрешната й украса представляваше смесица от красиво и грозно, боядисана бе в неизменното бежово, което беше пожълтяло и с нищо не подчертаваше прекрасните орнаменти по тавана, нито барелефите по стените. Грамадните прозорци от пода до тавана, които опасваха цялата дванадесетметрова стена покрай верандата, бяха закрити с кафяви плюшени завеси и потапяха в мрак изтърканите кафяви столове, двете великолепни малахитови пейки, други две също тъй красиви пейки от флорентински мрамор и тежката камина от кремав мрамор с тъмно розови жилки. Върху излъскания под от тиково дърво бяха постлани в безупречна симетрия три обюсонски килима, а отгоре полилей от Уотърфърд, около два метра дълъг, висеше на усукана верига.

— Заслужавате похвала, мисис Смит — рече Фий. — Отвратително е наистина, но поне е безупречно чисто. Ще видите колко хубаво ще подредя. Срамота! Тези ценни скамейки, така забутани сред другото. Още от първия път, когато видях тази стая, си мечтая да я направя такава, че който влезе, да й се възхищава и същевременно да се чувства така удобно, че да не му се излиза от нея.

Бюрото на Мери Карсън с телефона, поставен отгоре, беше една викторианска грозотия. Фий се приближи до него и пренебрежително чукна с пръст потъмнялото му дърво.

— Моето писалище ще стои чудесно тук. Започвам с тази стая и чак когато е готова, тогава ще се преместим, не по-рано. За да имаме поне едно място, където да седнем, без да се притесняваме.

Фий се настани пред бюрото и откачи телефонната слушалка. Докато дъщеря й и прислугата, скупчени, я гледаха в недоумение, тя се зае да дава разпореждания на Хари Гау. Марк Фойс да изпрати мостри заедно с вечерната поща, „Нок и Кърбис“ да изпрати мостри от боите, братя Грейс — от тапетите, а тези и други магазини в Сидни да подготвят за нея специални каталози със свои идеи за обзавеждане. Като се смееше доволен, Хари обеща да намери добри тапицери и бояджии, които да се справят и с най-сложната работа, изисквана от Фий. Браво на мисис Клийри! Тя щеше най-сетне да изгони напълно Мери Карсън от къщата.

Щом свърши с телефона, Фий нареди да се свалят незабавно плюшените завеси. Изхвърлиха ги на боклука като в някаква оргия на разточителство, дирижирана от Фий, която ги подпали със собствените си ръце.

— Ние нямаме нужда от тях, пък и не смятам да ги натрапвам на бедните от Гилънбоун.

— Да, мамо — каза Меги смаяна.

— Изобщо няма да окачваме завеси — разпореди Фий, без ни най-малко да се смущава от това дръзко нарушаване на тогавашните норми на обзавеждане. — Верандата е достатъчно вдадена, за да не ни грее силното слънце: защо са ни тогава завеси? Искам в тази стая да се вижда.

Пристигнаха материалите, дойдоха и бояджиите и тапицерите; Меги и Кет трябваше да се качат на стълба да мият и лъскат горните прозорци, докато мисис Смит и Мини се справяха с долните, а Фий обикаляше наоколо и нищо не убягваше от погледа й.

До средата на януари всичко беше готово и някак си естествено новината плъзна по телефонните жици. Мисис Клийри превърнала гостната на Дройда в дворец и вежливостта налага мисис Хоуптън да придружи мисис Кинг и мисис О’Рурк, за да честитят на Клийри влизането в Къщата.

Всички се съгласиха, че усилията на Фий бяха дали съвършен резултат. Бежовите обюсонски килими с поизбледнелите си букети от розови и червени рози със зелени листа бяха постлани почти небрежно по лъснатия като огледало под. Стените и таванът бяха прясно боядисани в бежово, като всяка отливка или украса по тях беше старателно подчертана с варак, а големите плоски кесони бяха облепени с матова черна коприна и върху нея — подобно на изящни японски рисунки с меки тонове в позлатена рамка — имаше същите букети от рози като на трите килима.

Уотърфърдският полилей беше спуснат толкова ниско, че висулките му се полюшваха само на около два метра от пода и всяка от хилядите му призми беше излъскана и блестеше с всичките цветове на дъгата. Дебелата му месингова верига се проточваше чак до тавана. Върху продълговати кремави маси с позлата уотърфърдски лампи стояха до уотърфърдски пепелници и уотърфърдски вази, пълни с розови и чайни рози. Големите кресла бяха тапицирани наново в копринено бежово моаре и подредени в уютни кътчета, а към тях примамливо бяха придърпани удобни големи табуретки за краката. В един огрян от слънцето ъгъл стоеше старинен клавесин и върху него — грамадна ваза с розови и чайни рози. Над камината бе окачен портрета на бабата на Фий с нежнорозовата си кринолинена рокля, а срещу нея, в другия край на стаята, висеше още по-голям портрет на Мери Карсън като млада, с червеникава коса и лице, напомнящо кралица Виктория на младини, в черна пристегната рокля с модни на времето турнюри.

— Така — рече един ден Фий, — сега вече можем да напуснем къщата край реката. Другите стаи ще подредя една по една на спокойствие. О, колко е хубаво да имаш пари и прилична къща, за която да ги харчиш!

Няколко дни преди да се преместят, една ранна утрин, когато слънцето още не беше изгряло, петлите в кокошарника се разкудкудякаха възбудено.

— Негодници — възмути се Фий, докато опаковаше в стари вестници порцелановите си сервизи. — За какво вдигат толкова врява, като в полога няма и едно яйце за закуска, а и мъжете няма да стават рано за пасищата, докато не приключим с пренасянето. Меги, ще трябва ти да слезеш до кокошарника, аз си имам работа. — Тя се взря в една пожълтяла страница от „Сидни морнинг херълд“ и презрително изсумтя над някаква реклама за корсети, пристягащи талията съвсем неестествено. — Защо ли настоява Пади да получаваме всички тези вестници, като никой няма време да ги чете? Само се трупат и не успяваме дори да ги изгорим в печката. Сега поне ще ми послужат за опаковането.

Колко е хубаво, че мама е така весела — си мислеше Меги, докато тичаше надолу по задното стълбище и през прашния двор. Всички очакваха, разбира се, с нетърпение, да се настанят в Къщата, но майка й направо жадуваше за това, сякаш имаше някакъв спомен от живот в голяма къща. Колко беше умна и какъв прекрасен вкус имаше! А досега никой не бе забелязал това, защото нямаха нито време, нито пари, за да проличи. Меги потръпна от вълнение: татко беше ходил при бижутера в Гили и с част от петте хиляди лири беше купил на мама огърлица от истински перли, а също и перлени обици с мънички диаманти по тях. Щеше да й ги подари на първата вечеря в новия им дом. Видяла вече как изглежда майка й без обичайната суровост, Меги нямаше търпение да види изражението й, когато получи перлите. Всички деца — от Боб до близнаците — трескаво чакаха този момент, защото Пади им беше показал голямата плоска кожена кутия и я отвори да видят млечнобелия матов наниз върху ложето му от черно кадифе. Разцъфналото щастие на майката беше подействало силно на всички, сякаш виждаха как завалява хубав, напоителен дъжд. Дотогава не предполагаха колко много е страдала през всичкото време, откакто я познаваха.

Кокошарникът беше голям, обитаван от четири петела и над четиридесет кокошки. Нощем те се прибираха в курника, по чийто грижливо пометен под бяха наредени щайги от портокали, пълни със слама, където да снасят яйцата, а в дъното на различна височина имаше летви — да кацат по тях. Денем пернатите важно се разхождаха и къткаха из широкия си двор, ограден с тел. Когато Меги отвори вратата на оградата и се вмъкна вътре, всички я заобиколиха нетърпеливо, очаквайки, че им носи храна. Но понеже ги хранеше само вечер, Меги се разсмя на глупавата им врява и ги разбута, за да влезе в колибата им.

— Ей, ама наистина сте били много загубени птици — нареждаше тя строго, докато ровеше из полозите. — Четирийсет, а снесли само петнайсет яйца. Няма да стигнат и за закуска, а камо ли за сладкиш. Предупреждавам ви съвсем сериозно: ако не направите нещо в най-скоро време, всички ще идете на дръвника. Това важи и за вас, господа, както за жените ви, така че не перчете опашки и не надувайте гуши, сякаш не говоря на вас.

Събрала внимателно яйцата в престилката си, Меги забърза обратно към кухнята, като си тананикаше.

Фий седеше в стола на Пади, вторачена в една страница от „Смитс уийкли“, лицето й беше бяло, устните й се мърдаха. Меги чу, че мъжете вече са станали; шестгодишните Джимс и Патси се смееха в кошарата си: не им разрешаваха да стават оттам, докато мъжете не са излезли.

— Какво има, мамо? — попита Меги.

Фий не отговори и остана с вперен напред поглед, по горната й устна бяха избили капки пот, очите й бяха застинали в отчайваща болка и тя като че събираше всичките си останали сили, за да не извика.

— Татко, татко! — нададе Меги остър, изплашен вик.

Гласът й го накара да се спусне, недозакопчал още долната си фланела, а Боб, Джек, Хюи и Стю го последваха. Меги безмълвно посочи майка си.

Сърцето на Пади сякаш заседна в гърлото му. Той се наведе над Фий, вдигна с една ръка отпуснатата й китка.

— Какво ти е, мила? — заговори й той с нежност, каквато децата не бяха свикнали да чуват от него, но усещаха някак, че когато са сами, той й говори точно с такъв глас.

Тя, изглежда, също разпозна този глас, защото дойде на себе си, и извърна към него големите си сиви очи, добри и уморени, вече не млади.

— Виж — промълви тя, като сочеше малка колонка новини в долния край на страницата.

Стюърт беше застанал зад майка си, сложил леко ръка на рамото й. Преди да започне да чете, Пади погледна сина си в очите — досущ като тези на Фий — и той му кимна. Към Стюърт не можеше никога да изпита ревността, която се надигаше у него срещу Франк: обичта и на двамата към Фий ги свързваше, а не ги разделяше. Пади зачете високо, бавно, с все по-тъжен и по-тъжен глас. Заглавието гласеше:

Пади потърси датата в горния край на страницата: 6 декември 1925 г.

— Станало е преди повече от три години — промълви той безпомощно.

Никой не му отговори и не се помръдна, защото никой не знаеше какво трябва да се направи. От предната стая се носеше веселият смях на близнаците, които вече викаха с тънките си гласчета.

— Само… не казвайте… на майка ми — повтори Фий сковано. — И никой не ми е казал! О, господи! Мой клети, клети Франк!

Пади изтри сълзите си с опакото на свободната си ръка, после приклекна край Фий и взе да гали нежно скута й.

— Фий, мила, стягай багажа. Отиваме при него.

Тя се надигна, но веднага пак се отпусна, а на малкото й лице очите й светеха неподвижни, като мъртви, с разширени зеници, покрити с позлата.

— Не мога да ида — рече тя без нотка на болка, но всички почувстваха нейната мъка. — Той няма да понесе да ме види. О, Пади, няма да го понесе! Така добре го познавам — и гордостта му, и амбицията му, и желанието му да бъде уважаван. Нека да носи срама си сам: такова е неговото желание. Нали прочете? „Само не казвайте на майка ми.“ Трябва да му помогнем да запази своята тайна. Каква полза за него или за нас да го видим?

Пади още плачеше, но не за Франк: за жизнеността, изчезнала от лицето на Фий, за угасналите й очи. Все нещастия носеше това момче — като несретника Йов10. Застанал вечно между Фий и него, той беше причината да бъде тя далеч от сърцето му, далеч от сърцата на неговите деца. Всеки път, когато щастието като че ли се усмихваше на Фий, той й го отнемаше. Но любовта на Пади към нея беше така дълбока и неизкоренима, както нейната към Франк, и той нямаше вече сърце да използва момчето като изкупителна жертва, поне не след онази нощ в презвитерството.

Затова й каза:

— Щом мислиш, че е по-добре да не правим опит да го видим, така да бъде. Но бих искал да се уверя поне, че е добре и да направя каквото мога за него. Дали да не пиша на отец Ралф де Брикасар и да го помоля да се погрижи за Франк?

Погледът й не се оживи, но лека руменина докосна страните й.

— Да, Пади, пиши му. Само че го помоли да не казва на Франк, че сме узнали.

За няколко дни Фий си възвърна голяма част от енергията и желанието, с което обзавеждаше Къщата. Но пак стана мълчалива и затворена, макар и не така мрачна, и се оттегли зад някакво безизразно спокойствие. Като че ли от по-голямо значение беше за нея как ще изглежда Къщата, а не как се чувства семейството й. Може би смяташе, че те могат сами да се грижат за настроението си, а останалото беше работа на мисис Смит и момичетата.

Откритието за бедата на Франк остави дълбок отпечатък върху всички. По-големите момчета искрено тъгуваха за майка си и прекарваха безсънни нощи, като си спомняха лицето й в онзи ужасен момент. Те я обичаха и веселостта й през няколкото седмици преди това я беше разкрила пред тях такава, каквато никога нямаше да я забравят, и горещо щяха да копнеят да стане пак същата. Ако досега баща им беше оста, около която се въртеше животът им, отсега нататък до него беше поставена и майка им. Те започнаха да се отнасят към нея с нежна и всеотдайна грижа, която безразличието й не можеше да охлади. Всички от Пади до Стю се заеха да направят живота на Фий, какъвто тя го искаше, и всеки трябваше да се съобразява с това. Никой не биваше вече да й причинява болка или да й създава грижи. А когато Пади й подари перлите, тя ги пое с кротко, сухо „благодаря“ и им хвърли един поглед без радост и без интерес и в този момент всички си помислиха колко различна щеше да е реакцията й, ако не беше Франк.

Ако не беше преместването в Къщата, Меги щеше да страда много повече, защото, макар да не я допущаха като пълноправен член в изключително мъжкото си „общество за защита на мама“ (долавяйки навярно, че тя би участвувала с по-голяма неохота от тях), баща й и по-големите й братя очакваха от нея да поеме всичката работа, към която Фий се отнасяше с нескрита ненавист. Добре, че мисис Смит и двете прислужнички поеха част от бремето на Меги и понеже Фий се грижеше направо с нежелание за двамата си най-малки сина, мисис Смит се зае изцяло с тях, и то с такова усърдие, че Меги не я жалеше, а се радваше, че двете деца най-сетне принадлежаха напълно на икономката. И на нея й беше мъчно за майка й, но в никакъв случай не чак толкова, колкото на мъжете, защото чувството й за справедливост беше поставено на тежко изпитание: силният майчински инстинкт у нея беше дълбоко засегнат от растящото безразличие на Фий към Джимс и Патси. „Когато един ден имам деца — казваше си тя, — никога няма да обичам едното от тях повече от другите.“

Животът в голямата къща беше безспорно съвсем различен. Най-напред им се видя странно всеки да спи в отделна стая, а жените да не трябва да се грижат за нищо в домакинството, вътре или вън от къщи. Мини и Кет заедно с мисис Смит вършеха всичко — от прането и гладенето до готвенето и чистенето и се ужасяваха, ако някой предложеше да им помогне. Срещу обилна храна и известно заплащане постоянно прииждаха скитници, които биваха вписвани в сметките на Дройда като общи работници — да цепят дърва за камините, да хранят кокошките и прасетата, да доят овцете, да помагат на Том в поддържането на хубавата градина, да вършат всичката тежка работа по чистенето.

Пади беше писал на отец Ралф. И получи отговор.

Като получи това писмо, Пади свика една вечер събрание в красивата гостна, когато всички си бяха у дома. Беше седнал в голямо бежово кресло, изпънал удобно крака на табуретка в същия цвят, с очила за четене с метални рамки на римския му нос, а лулата му лежеше в един уотърфърдски пепелник.

— Колко е приятно тук, нали? — огледа се той с доволна усмивка. — Мисля, че трябва да изкажем на мама публична благодарност, а, момчета?

Момчетата одобрително му отговориха един през друг, а Фий закима от мястото си в някогашното кресло на Мери Карсън, тапицирано сега в бежово моаре. Меги само се сгуши върху табуретката, на която беше предпочела да седне, и не отмести поглед от чорапа, който кърпеше.

— Е, отец де Брикасар добре се е погрижил за нас, без да се скъпи — продължи Пади. — Вложил в банката седем хиляди лири на мое име и на всекиго е открил сметка от по две хиляди лири. Като управител на имението ще ми се плаща годишно по четири хиляди лири, а Боб като мой помощник ще получава три хиляди. Всички други момчета, които работят, ще получават по две хиляди, а най-малките — по хиляда, докато станат на възраст да решат какво ще правят.

Като пораснат Джимс и Патси, ще им бъде гарантиран годишен доход като на работещи в Дройда, дори да не искат да работят тук, а станат ли на дванадесет години, ще бъдат изпратени в колежа „Ривървю“ в Сидни, където ще живеят и ще се учат за сметка на Дройда.

Мама ще има на свое име по две хиляди годишно, а същото се полага и на Меги. За домакински нужди се предвиждат по пет хиляди лири, но аз все пак се чудя защо отец Ралф смята, че са ни необходими толкова много пари за това. Казва — в случай, че решим да направим някои по-съществени промени. Дава ми и наставления колко да плащам на мисис Смит, Мини, Кет и Том и трябва да ви кажа, че е много щедър. Заплатите на другите ще определям сам. Но първата ми работа като управител е да взема още шестима пастири, за да върви работата в Дройда както трябва. Шепа хора не стигат.

Тези думи бяха единственият израз на мнението му за това как сестра му се беше разпореждала с фермата.

Никой от тях не беше дори чувал за такива суми; седяха смълчани и се мъчеха да проумеят благосклонността на съдбата.

— Няма да можем да похарчим и половината, Пади — обади се Фий. — Та той не е оставил нещо, за което да ни трябват пари.

Пади я погледна нежно.

— Така е, майко. Но нали е хубаво да знаем, че никога вече няма да ни липсват пари? — Той се покашля. — Излиза, че мама и Меги нямат никакви задължения. Но виждате ли, аз никога не съм бил добре със смятането, а мама може да събира, изважда, дели и умножава като математичка. Ето защо тя ще поеме счетоводството на Дройда, което досега се водеше от кантората на Хари Гау. Както разбрах, Хари бил назначил един човек специално за това, а сега той му трябвал за друга работа и с удоволствие оставя цялото това счетоводство на нас. В същност той ми даде идеята, че мама чудесно би се справила. Изглежда, е доста сложно. Трябва да се водят главна счетоводна книга, касови книги, текущи сметки, да се вписва всичко в дневника и така нататък. Работа много, само че не така изтощителна както готвенето и миенето, нали?

На Меги й идеше да извика: ами аз? Да не би аз да съм готвила и мила по-малко от мама!

Фий наистина се усмихваше — за първи път, откакто научи за Франк.

— С удоволствие ще върша тази работа, Пади, вярвай ми. Ще ме накара да се почувствам част от Дройда.

— Боб ще те научи да караш новия „Ролс“, защото ще ти се налага да ходиш в Гили до банката или при Хари Гау. А и не е зле да можеш да отидеш където поискаш, без да чакаш някой от нас да те закара. Тук сме доста отдалечени. Отдавна искам да ви науча и двете да шофирате, но все не ни е оставало време. Съгласна ли си, Фий?

— Съгласна съм, Пади — зарадва се тя.

— Сега имам и на теб да кажа нещо, Меги.

Меги остави чорапа и иглата и погледна баща си със смесица от любопитство и неприязън, сигурна какво ще й каже: майка й ще е заета със сметките и затова нейната работа ще е да наглежда къщата и двора.

— Не бих искал да станеш ленива, надута госпожичка като някои дъщери на познатите ни фермери — заговори Пади с усмивка, която изключваше всякаква злонамереност. — Затова ще ти възложа и на теб отговорна работа, малката ми. Ще се грижиш вместо нас за вътрешните пасища — Кладенеца, Потока, Карсън, Уинимъръ и Северното водохранилище. Ще наглеждаш и стопанския двор. Ще разпределяш също и конете — кои да работят и кои да почиват. При прегледа на стадата и при ягненето ще работим всички заедно, разбира се, но през другото време смятам, че ще се справяш сама. Джек ще те научи да използваш кучетата и камшика. Ти си пъргава като момче и затова реших, че ще предпочетеш да работиш из пасищата, вместо да се мотаеш из къщи. — Той свърши, усмихнат по-широко от всякога.

Неприятните предчувствия бяха отлетели през прозореца още докато говореше и той пак беше нейният татко, който я обичаше и мислеше за нея. Какво я бяха прихванали, та да се съмнява в него? Така се засрами от себе си, че и се дощя да забие в крака си дебелата игла за кърпене, но щастието й бе твърде голямо, за да се занимава със самоупрекване, пък и това беше много претенциозен начин да изрази угризенията си.

Лицето й грейна.

— О, татко, толкова ще се радвам!

— Ами аз, татко? — запита Стюърт.

— Жените нямат нужда повече от твоята помощ и затова ще дойдеш пак на пасищата, Стю.

— Добре, татко. — Той погледна към Фий с копнеж, но не каза повече нищо.

Фий и Меги се научиха да карат новия „Ролс Ройс“ който Мери Карсън беше купила една седмица преди да умре, а Меги свикна да си служи с кучетата, докато Фий усвояваше счетоводството.

Ако не беше продължителното отсъствие на отец Ралф, Меги би била напълно щастлива. Защото винаги беше мечтала да се занимава точно с това: да обикаля пасищата, яхнала коня по мъжки, да върши мъжката работа. Но болката по отец Ралф не я напускаше, а за целувката му си спомняше, бленуваше я, хиляди пъти я усещаше. Ала споменът не беше в състояние да замени действителността и колкото и да се напрягаше, не можеше да изпита същото, а само някакъв полъх от изживяното, някакъв горестен ефирен облак.

Когато отец Ралф им написа за Франк, надеждите й, че той може би ще използва повода да ги посети, рухнаха. С внимателно подбрани думи той им разказваше за отиването си до Гулбърнския затвор, за да не проличи, че психозата на Франк се влошава. Той напразно се опитвал да издейства прехвърлянето на Франк в затвора за невменяеми „Морисит“. Затова просто създаваше впечатлението за един Франк, който се е примирил с необходимостта да изкупи греховете си към обществото, и в един пасаж изрично уверяваше Пади, че Франк не подозира, че те знаят за станалото. Обяснил на Франк, че научил от вестниците в Сидни и щял да се погрижи семейството му никога да не узнае. Като чул това, Франк се успокоил и не искал нищо повече.

Пади споменаваше да продадат кестенявата кобила на отец Ралф. Меги яздеше, както и по-рано, дългокракия черен кон, защото той беше с по-гъвкава захапка и по-добър нрав от капризните кобили или злонравите скопци по пасищата. Повечето коне бяха умни, но не и кротки. Дори липсата на жребци не ги правеше по-дружелюбни.

— Недей, татко, моля те! Аз ще яздя и кобилата — замоли се Меги. — Представи си, че след всичката си любезност към нас отецът дойде да ни види и разбере, че сме му продали коня!

Пади се вгледа в нея замислено.

— Меги, отец Ралф няма да дойде.

— Може и да дойде. Не се знае.

Той не можеше да устои на погледа й, досущ като на Фий, не му даваше сърце да нарани клетото създание.

— Добре, Меги, ще оставим кобилата, но гледай да яздиш и двата коня редовно, защото не искам затлъстели коне в Дройда, разбра ли?

Дотогава Меги не беше яздила коня на отец Ралф, но започна вече да ги редува, за да си заслужат овеса.

Добре, че мисис Смит, Мини и Кет бдяха като луди за близнаците, защото двете деца се чувстваха съвсем свободни, откакто Меги тръгна по пасищата, а Фий седеше с часове пред бюрото си в гостната. Правеха и пакости, но бяха толкова весели и добродушни, че никой не можеше дълго да им се сърди. Вечер в малката си къщичка мисис Смит, станала отдавна католичка, коленичеше за молитва с дълбока признателност в сърцето, която трудно можеше да изрази. Докато Роб беше жив, собствени деца не я бяха ощастливили, а години наред в Къщата не бе стъпвало дете и на обитателите й бе забранено да общуват със семействата на говедарите. Но Клийри бяха все пак роднини на Мери Карсън и най-после доведоха деца. А ето че Джимс и Патси вече живеят в самата Къща.

Зимата беше суха, а летни дъждове не паднаха. Висока до коленете и тучна, светлокафявата трева изсъхна на силното слънце, сбръчка се дори сърцевината на всяко стръкче. През пасището можеше да се гледа само с присвити очи и ниско нахлупена шапка, тревата беше огледално-сребриста и вятърът на тънки вихри се втурваше между трептящите сини миражи, като разнасяше мъртви листа и накъсана трева от една мърдаща купчина върху друга.

Каква суша! Даже дърветата изсъхнаха и кората им се лющеше на твърди, чупливи ивици. Все още нямаше опасност овцете да останат без храна — тревата щеше да им стигне поне за още една година, а може би и повече, — но на никого не беше приятно, че всичко съхне така. Не беше изключено да не завали и догодина, та дори и следващата. В добри години падаха по триста до четиристотин милиметра дъжд, а в лоши едва се събираха и пет.

Въпреки жегата и мухите Меги обичаше да живее сред пасищата, да следва върху кестенявата кобила блеещо стадо овце и да наблюдава как кучетата полягат по корем на земята с изплезени езици, привидно разсеяни. Но само някоя овца да се отлъчи от гъстата маса, и най-близкото куче е вече на крака, втурва се настървено към нея и острите му зъби са жадни да се забият в злочестия крак на непокорницата.

Меги яздеше пред стадото — истинско облекчение, след като беше дишала прахта му няколко мили — и отвори вратата на оградата. Изчака търпеливо, докато кучетата, доволни от възможността да й покажат на какво са способни, вкарваха овцете, като ги гонеха и хапеха. По-трудно беше да се води стадо едър добитък, защото животните ритаха или нападаха и често се случваше да убият някое невнимателно куче. Точно тогава пастирът трябваше да е готов да се намеси, да използва камшика си, но и самите кучета обичаха вкуса на опасността, когато трябваше да пазят едрия добитък. Това обаче не влизаше в задълженията на Меги: Пади се занимаваше с тази работа.

Кучетата непрестанно будеха възхищение у Меги: интелигентността им беше поразителна. Повечето бяха шотландска порода, с наситено-кафява козина и бежови лапи, гърди и вежди, но имаше и куийнслендски овчарки, по-едри, със синьо-сиви кожуси, изпъстрени с черно, а след тях идваха всякакви мелези между едните и другите. Като се разгонеха женските, заплождаха ги методично, после те наедряваха и се окучваха, а щом малките биваха отбити от майките и поотраснеха, изпробваха ги за пасищата — ако се окажеха добри овчари, или ги задържаха, или ги продаваха, ако не — убиваха ги.

Като подсвирна на кучетата, Меги затвори вратата зад стадото и обърна кобилата към къщи. Наблизо имаше доста гъста гора от евкалипти с чемшир между тях. Тя с благодарност се запъти към сянката им да си почине и да се наслади на гледката. Евкалиптите гъмжаха от папагалчета, които се мъчеха да подражават на птичите песни, сипки описваха кръгове от клон на клон, две папагалчета какаду със светложълти коремчета бяха извили главички на една страна и с примигващи очи я гледаха как се приближава, палави стърчиопашки, вирнали смешните си задници, кълвяха из пръстта мравки, врани грачеха безспирно и жално. Те издаваха най-неприятния звук в целия птичи концерт: безрадостен, унил, смразяващ кръвта, напомнящ за нещо гнило, за леш, за мухи. Та нима би могла враната да пее като пойна птица: на нея й прилягаше само да грачи и да оплаква.

Мухи имаше навсякъде. Лицето си Меги пазеше с воала на шапката, но насекомите не щадяха голите й ръце. Кобилата пък постоянно махаше с опашка, а кожата й постепенно потръпваше и настръхваше. Меги се чудеше, че дори през дебелата си кожа с козина конят усеща дребните и леки мухи. Тези насекоми смучеха пот, затова тормозеха така и коне, и хора. Но тях поне не можеха да използват за онова, за което им служеха овцете — да снасят яйцата си във вълната около задниците им и навсякъде, където тя беше влажна и замърсена.

Въздухът жужеше от пчели, пърхаха лъскави водни кончета и търсеха отводнителните тръби, летяха изящни пъстроцветни пеперуди. Конят събори с копито един гнил пън, Меги погледна какво има под него и я побиха тръпки. Плъзнаха зловещи червеи, тлъсти, бели и гадни, дървесни въшки и плужеци, грамадни стоножки и паяци, зайци наизскачаха от дупките си и плашливо се стрелнаха встрани, пак се мушнаха вътре, размахали във въздуха бели пухчета като за пудра, после подаваха главички с трепкащи муцуни. По-нататък една ехидна се отказа да гони мравките, стресната от приближаването на Меги: като копаеше така бързо, че силните й лапи с извити нокти изчезнаха за секунди, животното скоро цяло се изгуби под големия пън. Тялото й се кривеше много смешно, а острите шипове по него бяха прибрани, за да не пречат на потъването й в пръстта, която тя изхвърляше на купчини.

Меги излезе от горичката и тръгна по пътя към дома. Нещо като пъстро сив килим се стелеше в прахта. Розови какаду кълвяха за насекоми или личинки, но като я чуха, хвръкнаха всички вкупом. После сякаш я плисна тъмно пурпурна вълна: над главата си видя само гърдички и крила, омагьосани изведнъж — от сиви в пурпурно розови. „Ако трябва утре да напусна Дройда — помисли си тя — и никога да не се върна, в сънищата си ще я виждам обагрена в розовия цвят по перушината на тези папагалчета. Сушата отвъд трябва да е станала още по-непоносима: кенгурата постоянно прииждат ли, прииждат…“

Голямо стадо кенгура, може би две хиляди, които пасяха кротко, се сепнаха от ятото какаду и побягнаха с дълги грациозни скокове — пробягваха разстоянията по-бързо от което и да е друго животно, с изключение на емуто. Конете не можеха да ги настигнат.

Дори и при това очарователно общуване с природата отец Ралф както винаги не излизаше от ума на Меги. Пред себе си тя никога не окачествяваше чувството си към него като ученическо увлечение, а го наричаше просто любов, както пишеха в книгите. Симптомите и усещанията й не се различаваха от тези на героините на Етел Дел. И смяташе, че е несправедливо, дето такава изкуствена пречка като призванието му заставаше между нея и онова, което искаше от него, а именно да й стане съпруг. Да живее с него, както татко с мама, в такова разбирателство, че да я обожава, както татко обожаваше мама. На Меги винаги й се беше струвало, че мама не прави кой знае какво, за да заслужи това, но татко все пак я боготвореше. И Ралф скоро би се убедил, че е много по-добре да живее с нея, отколкото сам, но не й минаваше през ум, че Ралф нямаше да напусне Църквата в никакъв случай. Знаеше, разбира се, че е забранено да се омъжиш за свещеник или да го обичаш, но успяваше някак си да заобикаля този факт, като не мислеше за църковния сан на отец Ралф. В религиозното си образование не беше стигнала дотам да знае какво означава да се посветиш на Църквата, пък и самата тя не чувстваше нужда от религия и не я изповядваше убедително. Молитвите не й даряваха душевен мир и Меги се подчиняваше на църковните закони само защото иначе щеше вечно да гори в ада.

Сега замечта за блаженството да живеят заедно, да спят заедно, както татко спеше с мама. Мисълта за близост с него я възбуди, накара я да се размърда неспокойно на седлото и в мечтите си тя превърна това в порой от целувки, защото в нея не съществуваха други представи. Язденето из пасищата не беше допринесло с нищо за половата й просвета, защото животните само като подушеха куче в далечината, губеха всякакво желание да се чифтосват, а както в другите ферми, така и тук не оставяха това да става безразборно. Когато в някое пасище пуснеха кочове между овцете, изпращаха Меги другаде, а видеше ли някое куче да се качи на гърба на друго, за нея това означаваше само, че трябва да ги шибне с камшика си, за да спре „играта“ им.

Може би никое човешко същество не е в състояние да прецени кое е по-лошо: едва зародилият се копнеж и съпътстващите го безпокойство и възбуда или осъзнатото желание с непреодолимия стремеж да бъде то осъществено. Клетата Меги копнееше, без да знае за какво точно, но влечението вече съществуваше и неумолимо я теглеше към Ралф де Брикасар. Тя го сънуваше, бленуваше, желаеше, но й беше мъчно, дето макар да бе показал, че я обича, толкова малко държеше на нея, че не идваше да я види.

Мислите й бяха прекъснати от Пади, който яздеше към къщи по нейния път. Тя му се усмихна, дръпна юздите на кобилата и го изчака да я настигне.

— Виж ти, каква приятна изненада — рече Пади, като изравни стария си дорест кон с доста по-младата кобила на Меги.

— Да, наистина — отвърна Меги. — Голяма ли е сушата към вътрешността, татко?

— Малко по-зле оттук, струва ми се. Ей, никога не съм виждал толкова много кенгура! Трябва да е съвсем пресъхнало към Милпаринка. Мартин Кинг казваше да започнем да ги стреляме, но според мен и цял взвод картечари да дойде, пак няма да проличи, че са намалели.

Той беше много мил, много внимателен, незлоблив и любещ, а тя просто рядко оставаше насаме с него, без някое от момчетата да е наблизо. И преди да се откаже, Меги зададе бързо онзи въпрос, който все се боеше да изрече, но който я глождеше и терзаеше, колкото и да го отпъждаше.

— Татко, защо отец де Брикасар вече не идва при нас?

— Много е зает, Меги — отвърна й той с явна предпазливост.

— Нали и свещениците имат отпуск? Той толкова много обичаше Дройда и сигурно би искал да прекара отпуската си тук.

— Да, свещениците имат отпуск, Меги, но дори и тогава не са свободни. Например всяка сутрин трябва да четат молитва, дори и когато са сами. Според мен отец де Брикасар е много умен човек и знае, че не може да се върне към един живот, който е вече отминал. За него, Меги, Дройда е част от миналото. Ако се върне, няма да му е така хубаво както преди.

— Искаш да кажеш, че ни е забравил — отвърна тя унило.

— Не, не е. Ако ни е забравил, нямаше да ни пише толкова често и да пита за всекиго поотделно. — Той се изви на седлото към нея и я погледна съчувствено. — Аз мисля, че е по-добре да не идва, Меги, и за да не го карам да мисли за това, не го и каня.

— О, татко!

Пади настойчиво продължи:

— Слушай, Меги, не е редно да се увличаш по един свещеник и крайно време е да го разбереш. Ти много добре пазеше тайната си и едва ли някой знае какво чувстваш към него. Но щом първа ми спомена, ще ти отговоря. Повярвай ми, трябва да престанеш, разбра ли? Отец де Брикасар е дал свещен обет и знам, че няма никакво намерение да го нарушава, а ти погрешно си разбрала отношението му към теб. Когато те видя за пръв път, той беше зрял мъж, а ти — малко момиченце. Точно така гледа той на теб и сега.

Тя мълчеше, изразът на лицето й не се промени. Няма що — помисли си той, — нали е дъщеря на Фий.

След малко тя заговори с усилие:

— Но той би могъл да се откаже от Църквата. Аз просто не успях да поговоря с него за това.

По лицето на Пади се изписа такова искрено смайване, че порази Меги по-силно от разпалените му думи.

— Меги! О, господи, ето най-лошото на нашето отшелничество! Ти трябваше да ходиш на училище, момичето ми, и ако леля Мери беше умряла по-рано, щях да те изпратя в Сидни поне за няколко години, да ти налеят в главата малко здрав разум. Но вече си твърде голяма и не искам да ти се смеят, клетото ми момиче. — Той продължи по-спокойно, като отделяше думите си, за да звучат отчетливо, остро и безпощадно, макар че не искаше да е жесток, искаше само веднъж завинаги да унищожи илюзиите. — Отец де Брикасар е свещеник, Меги, и никога, никога няма да престане да бъде свещеник, разбери това. Обетът, който е дал, е свещен и толкова тържествен, че не може да бъде нарушен. Щом човек е станал свещеник, връщане назад няма, а и неговите възпитатели в семинарията са му внушили достатъчно добре в какво се кълне, преди да го направи. Онзи, който положи тази клетва, дори и не помисля, че може да я наруши. Отец де Брикасар я е положил и няма никога да се отрече от нея. — Той въздъхна. — Сега вече разбра, нали, Меги? От този момент нататък нямаш никакво оправдание да мечтаеш за отец де Брикасар.

Бяха влезли в двора откъм предната му страна, така че конюшните бяха по-близо до кошарите. Без да продума, Меги насочи кобилата към конюшнята и остави баща си да продължи сам. Известно време той се обръщаше да я проследи с поглед, но когато тя се скри зад оградата, той смушка дорестия кон и препусна в галоп, като ненавиждаше и себе си, и това, че трябваше да й казва тези неща. Дявол да я вземе тази история с мъжете и жените! Нейните правила противоречаха на всякакви закони.

Гласът на отец Ралф де Брикасар беше студен, но още по-студени бяха очите му, приковани в пребледнялото лице на младия свещеник, докато изричаше тежките, добре премислени думи.

— Поведението ти не отговаря на изискванията, които нашият бог Исус Христос поставя пред своите служители. Знаеш защо, и то по-добре от нас, които те порицаваме, но аз трябва да те накажа от името на нашия архиепископ, който е не само твой събрат по призвание, но и твой висшестоящ. Ти му дължиш пълно подчинение и не е в правото ти да оспорваш неговото становище или решенията му.

Даваш ли си сметка за позора, който си нанесъл на себе си, на енорията и най-вече на Църквата, която си се заклел да обичаш повече от всяко човешко същество? Клетвата за целомъдрие е не по-малко тържествена и обвързваща от другите и нарушаването й е тежък грях. Разбира се, ти няма никога вече да видиш тази жена, но дългът ни повелява да ти помогнем да се пребориш с изкушението. Затова уредихме да заминеш незабавно на служба в енорията на Даруин, в Северната територия. Ще тръгнеш тази вечер за Бризбейн с експреса и оттам ще продължиш пак с влак за Лонгрийч. В Лонгрийч ще вземеш самолета на „КУАНТАС“ за Даруин. В момента опаковат багажа ти и ще го занесат на влака преди тръгването му. Така че не е необходимо да се връщаш вече в енорията.

А сега иди в параклиса с отец Джон и се моли. Ще останеш там, докато дойде време за влака. За удобство и утеха отец Джон ще те придружи до Даруин. Свободен си.

Мъдри и бдителни бяха тези отци от управата: не биваше да дават на грешника никаква възможност отново да установи връзка с момичето, което беше направил своя любовница. В енорията му беше избухнал цял скандал и положението беше безкрайно неприятно. А колкото до момичето — нека да чака и да се чуди. Отсега до пристигането му в Даруин нейният свещеник щеше да бъде под наблюдението на добродетелния отец Джон, който беше получил вече нареждания, а после всяко писмо, изпращано от Даруин, щеше да бъде отваряно и нямаше да му се позволи да води по телефона междуградски разговори. Тя никога нямаше да узнае къде е, нито той щеше да има възможност да й съобщи. А нямаше да има и възможност да се захване с друго момиче: Даруин беше на границата на цивилизования свят и жени там почти нямаше. Обетът беше неотменим и той не можеше никога да се откаже от него; ако беше твърде слаб да се контролира сам, Църквата трябваше да го направи вместо него.

Като изпрати младия свещеник и другия, комуто беше възложено да го съпровожда, отец Ралф стана от бюрото си и влезе в една вътрешна стая. Архиепископ Клюни Дарк седеше в обичайния си стол, а под прав ъгъл от него беше седнал смирено друг човек с пурпурен колан и шапчица. Архиепископът беше едър мъж, с буйна хубава коса и подчертано сини очи, много жизнен, със силно чувство за хумор и слабост към хубавата трапеза. Гостът му беше пълна противоположност: дребен и слаб, с няколко оскъдни кичури черна коса покрай шапчицата, а под тях — ъгловато, аскетично лице с жълтеникава кожа, тъмна, гъста брада и големи тъмни очи. На външен вид можеше да е между тридесет и петдесет години, но в същност беше на тридесет и девет — три години по-възрастен от отец Ралф де Брикасар.

— Седнете, отче, вземете чаша чай — покани го сърдечно архиепископът. — Тъкмо си мислех, че трябва да ни донесат още чай. Отпратихте ли младия човек с полагащото му се предупреждение да поправи поведението си?

— Да, ваше преосвещенство — отвърна кротко отец Ралф и се настани на третия стол край масата за чай, отрупана с фини като нафора сандвичи, с ефирни розово-бели сладкиши със сладолед, топли кифлички с масло, с кристални купички за конфитюр и сметана, със сребърен чайник и чаши от фин порцелан, покрити с тънка позлата.

— За такива случаи може само да се съжалява, драги ми архиепископе, но дори и ние, ръкоположени да служим на нашия бог, носим в себе си съвсем човешки слабости. Сърцето ми изпитва жалост към него и тази вечер ще се моля той да намери повече сили за в бъдеще — каза гостът.

Говореше с подчертано чужд акцент, с тих глас и произнасяше „с“-тата леко шипящо. По националност беше италианец, по ранг — папски нунций към Австралийската католическа църква, а името му беше Виторио Скрабанца ди Контини-Верчезе. Нему беше възложена деликатната мисия да поддържа връзката между австралийската църковна йерархия и центъра във Ватикана, което означаваше, че е най-важният духовник в тази част на света.

Преди да го изпратят тук, той се бе надявал естествено за Съединените американски щати, но като поразмисли, реши, че и в Австралия ще е много добре. Макар и по-малка по население, но не и по площ, Австралия беше много по-католическа. За разлика от останалата част на английски говорещия свят, да си католик в Австралия, не означаваше, че си в по-ниска социална категория, нито беше пречка за амбициозния политик, бизнесмен или юрист. А страната беше богата и добре поддържана. Не можеше да се опасява, че Рим ще го забрави, докато е в Австралия.

Архиепископът папски нунций беше много проницателен човек и погледът му над златния ръб на чашата за чай беше насочен не към архиепископ Клюни Дарк, а към отец Ралф де Брикасар, който скоро щеше да стане негов секретар. Всеизвестен факт беше, че архиепископ Дарк харесваше свещеника безкрайно много, но архиепископът папски нунций се чудеше доколко такъв човек би допаднал на самия него. Толкова едри хора бяха тези ирландско-австралийски свещеници, все по-високи от него: омръзнало му беше да извива глава нагоре, за да види лицата им. Отец де Брикасар се държеше безупречно със сегашния си началник: непринудено, спокойно, с уважение, но и с достойнство, с много чувство за хумор. Как ли би се приспособил към напълно различен шеф? Обикновено секретарят на нунция беше италиански духовник, но Ватиканът прояви голям интерес към отец Ралф де Брикасар. Забележителното у него беше не само че е много богат (противно на общото мнение, неговите висшестоящи нямаха пълномощия да разполагат с парите му, а и той не беше проявил желание да им ги предаде), но и това, че съвсем сам беше донесъл на Църквата много пари. Така че Ватиканът реши да назначи отец де Брикасар за секретар на папския нунций, та да може той да опознае отблизо младия духовник и да разбере що за човек е.

Някой ден Светият отец трябваше да възнагради и австралийската църква с кардиналска мантия, но беше още рано за това. Засега трябваше само да проучи свещениците от възрастовата група на отец де Брикасар, измежду които той беше безспорно най-интересният. Така да бъде. Нека отец де Брикасар премери силите си с италианеца. Може да е забавно. Но защо не беше поне малко по-нисък?

Докато отпиваше с благодарност от чая си, отец Ралф беше необичайно мълчалив. Архиепископът папски нунций забеляза, че той изяде един малък триъгълен сандвич и се въздържа от другите деликатеси, но изпи жадно четири чаши чай, без да им слага нито захар, нито мляко. Е, така пишеше и в доклада му: в навиците си свещеникът е забележително скромен и единствената му слабост е добрата (и много бърза) кола.

— Името ви е френско, отче — обърна се към него архиепископът папски нунций с тих глас, — но разбирам, че сте ирландец. — Как да си обясня това? Сигурно сте от френски произход.

Отец Ралф поклати глава и се засмя.

— Името е нормандско, ваше преосвещенство, и то много старо и благородно. Пряк потомък съм на Ранулф де Брикасар, барон при двора на Вилхелм Завоевателя. В 1066 година той бил с Вилхелм при завладяването на Англия и един от синовете му се заселил там. Неговият род преуспял по времето на нормандските крале на Англия и по-късно някои от потомците му прекосили Ирландското море при царуването на Хенри Четвърти и се установили в Източна Ирландия. Когато Хенри Осми отделил английската църква от Рим, ние сме запазили вярата на Уилям, което ни е свързвало преди всичко с Рим, а не с Лондон. Но по времето на Кромуел ние безвъзвратно сме загубили земите си заедно с титлите. Чарлз пък раздал ирландската земя на английските си фаворити. Не е без причина, както виждате, омразата на ирландците към англичаните.

Постепенно нашият род потънал едва ли не в забвение, оставайки лоялен на Църквата и Рим. По-големият ми брат има доходен конезавод в графството Мийт и се надява един ден да отгледа някой шампион на Дарби или дори на националния стипълчейз. Аз съм вторият син, а според семейната традиция той се посвещава на Църквата, стига да има такова влечение. Не крия, че се гордея много с името и потеклото си. Родът де Брикасар съществува от петнадесет века.

Аха, много добре! Старо аристократично име с отличната репутация, че е запазило вярата си въпреки емиграцията и преследванията.

— А защо се казвате Ралф?

— Съкратено от Ранулф, ваше преосвещенство.

— Разбирам.

— Много ще ми липсвате, отче — заговори архиепископ Клюни Дарк, намаза обилно мармалад и сметана върху половин кифличка и я лапна наведнъж.

Отец Ралф се разсмя.

— Поставяте ме в затруднено положение, ваше преосвещенство. Както съм седнал така между сегашния си началник и бъдещия, ако с отговора си зарадвам единия, ще разочаровам другия. Затова позволете ми да кажа, че ще съжалявам за вас, ваше преосвещенство, и очаквам с нетърпение да служа на вас, ваше преосвещенство.

Браво на него, дипломатически отговор. Архиепископ ди Контини-Верчезе започна да мисли, че ще бъде доволен от новия си секретар. Само дето беше с толкова хубава външност и такива изящни черти, с прекрасно телосложение и толкова смугъл.

Отец Ралф отново потъна в мълчание, загледан в масата, без да я вижда. Той си мислеше за младия свещеник, когото току-що беше наказал, и за погледа в изстрадалите му очи, когато разбра, че няма да го оставят дори да се сбогува със своето момиче. Господи, ами ако това се беше случило с него и с Меги? На някои може би им се разминаваше за известно време, ако проявяват дискретност, други биха се прикривали по-дълго време, ако ограничават връзките си с жени само през годишния си отпуск далеч от енорията. Но стигнеше ли се до сериозни чувства към една жена, непременно щяха да ги разкрият. Имаше периоди, в които се въздържаше да не вземе следващия влак за Гили и Дройда само ако стоеше с часове, докато се схване от болка, на колене върху мраморния под в дворцовия параклис. Казваше си, че просто е станал жертва на самотата, че му липсва човешката обич, която бе имал в Дройда. Казваше си, че нищо не се е променило от това, дето се е поддал на слабостта да отвърне на целувката на Меги, че обичта му към нея е само плод на въображението и възторга му и не е прераснала в тревожно и разстройващо го състояние, каквото не познаваше преди. Защото не можеше дори пред себе си да признае промяната и пазеше в съзнанието си Меги като малко момиченце, отпъждайки всички други представи за нея, които биха го опровергали.

Но грешеше. Болката не затихна. Напротив, ставаше сякаш по-силна, мъчителна, вцепеняваща. По-рано самотата му не беше свързана с никого и той не можеше да каже, че нечие присъствие в живота му би я излекувало. Но сега вече самотата имаше име: Меги, Меги, Меги, Меги…

Излязъл от унеса си, той установи, че архиепископ ди Контини-Верчезе го гледа втренчено, а тези големи тъмни очи бяха много по-опасно проницателни от кръглите живи очички на досегашния му шеф. Достатъчно умен, за да не се преструва, че няма причина за мрачното му настроение, отец Ралф отвърна на своя бъдещ шеф със същия проницателен поглед, после се усмихна леко и вдигна рамене, сякаш искаше да каже: всеки човек таи някаква болка и не е грях да си спомни за нея.

— Кажете, отче, този внезапен упадък в икономиката засегна ли вашите финанси? — запита невъзмутимо италианският прелат.

— Засега нямам никакво основание за безпокойство, ваше преосвещенство. „Майкар лимитид“ е почти неуязвим за колебанията в пазара. Според мен най-много е загубил онзи, който е вложил капиталите си по-неразумно от мисис Карсън. Естествено фермата Дройда малко ще пострада: цената на вълната спада. Но мисис Карсън беше достатъчно умна да не влага парите си само в селското стопанство, а предпочете нещо по-солидно, като метала например. При все че по мое мнение сегашният момент е много подходящ да се купува земя и не само ферми, а къщи и сгради в големите градове. Цените са смешно ниски, но няма да останат такива. Поземлената собственост, купена сега, ще носи печалба и след години. Все някой ден депресията ще мине.

— Така е — съгласи се архиепископът папски нунций. Значи, отец де Брикасар беше не само дипломат, но у него имаше и нещо от бизнесмена! Рим наистина не трябва да го изпуска от поглед.

9

Но беше 1930 година и Дройда почувствува депресията с цялата й сила. Навсякъде из Австралия мъже оставаха без работа. Някои не желаеха да плащат повече наеми, а се отказваха и да търсят работа. Те тръгваха да скитат по пътищата и оставяха жените и децата си да се справят сами — в колибите на общинска земя и по опашки за помощта за безработни. Събираше мъжът в едно одеяло най-необходимото, превързваше го с ремък, мяташе го на гръб и тръгваше с надеждата, че във фермите по пътя си ще получи поне малко храна, ако не работа.

Цените на храните спаднаха и Пади прибра всичко в килерите и складовете на Дройда. Всеки скитник знаеше, че в Дройда ще напълнят торбата му. И прииждаха все нови скитници; но интересно, щом се заситеха с хубава топла храна и се натовареха с продукти за из път, не се и опитваха да останат и пак тръгваха да дирят кой знае какво. Съвсем не всеки дом беше така гостоприемен и щедър като Дройда, затова беше още по-странно, че никой от тези пътници не искаше да остане. Може би умората и празнотата от това, че нямат собствен дом, където да се приберат, ги караше да се лутат. Повечето издържаха, а ако намереха някой умрял, погребваха го, преди гаргите и глиганите да са оглозгали костите му. Необятна и самотна беше вътрешността на континента.

Стюърт пак трябваше да си остане в къщи, а пушката стоеше винаги подпряна до вратата на готварницата. В пасищата можеха да минат и без него — лесно се намираха добри говедари и Пади беше зачислил в тефтерите си деветима мъже, настанени в старите бараки за работниците. Фий престана да държи парите пръснати из къщи и накара Стюърт да направи зад олтара в параклиса нещо като сейф. Малцина от скитниците бяха лоши хора. Който имаше лоши намерения, предпочиташе да остане в големите градове, защото по пътищата на провинцията нямаше нито кого, нито какво да се граби. Но никой не би обвинил Пади, че проявява прекалена предпазливост за жените: Дройда беше известна навред и естествено беше да привлече и малцината злосторници по пътищата.

Зимата донесе силни бури, някои сухи, други дъждовни, а след това с пролетта и лятото паднаха такива дъждове, че тревата в Дройда избуя по-тучна и по-висока от когато и да било.

На кухненската маса на мисис Смит Джимс и Патси приготвяха уроците си за задочното училище и сега си приказваха какво ще бъде, като стане време да отидат в пансиона в Ривървю. Но мисис Смит толкова се гневеше и цупеше на такива приказки, че те се научиха да не споменават пред нея, че ще напускат Дройда.

Отново настана суша, високата до над колене трева съвсем изсъхна, изпече се, стана сребриста и се трошеше. Свикнали през десетте години из тези равнини с произволното редуване на суша и порой, мъжете вдигаха рамене и посрещаха всеки ден така, сякаш само той имаше значение. А то и така си беше: гледаха само да издържат от една добра година до следващата, когато и да дойде тя. Никой не можеше да предскаже дали ще завали. Имаше един човек в Бризбейн на име Инайго Джоунс, който доста точно предвиждаше валежите за големи периоди, като използуваше някаква нова теория за активността на слънчевите петна, но там из равнините малцина вярваха на думите му. Нека жените в Сидни и Мелбърн да се допитват до него, жителите на равнините щяха да се осланят само на онова познато усещане в костите си.

През зимата на 1932 година пак дойдоха сухите бури и донесоха лют студ, но буйната трева задържаше прахта и мухите не бяха чак толкова много. Най-много страдаха току-що остриганите овце, които зъзнеха. Мисис Доминик О’Рурк, която живееше в съвсем обикновена дървена къща, много обичаше да кани гости от Сидни и една от главните забележителности, които им показваше, беше Дройда. Тя ги водеше там, за да им докаже, че и в далечната провинция някои хора живеят изискано. И разговорът все някак си се завърташе около тези измършавели, заприличали на плъхове овце, оставени през зимата без руното, което трябва да стигне десет-дванадесет сантиметра дължина още преди да е настъпила лятната жега. Но Пади обясни любезно на един от тези гости, че това се прави, за да бъде вълната по-качествена. Вълната е важна, а не овцете. Не мина много време, откакто беше казал това, и в „Сидни морнинг херълд“ се появи читателско писмо, което настояваше парламентът незабавно да приеме закон, с който да се сложи край на „изтезанията на добитъка“. Горката мисис О’Рурк беше потресена, но Пади така се смя, че го заболяха ребрата.

— Добре, че онзи глупак не е видял как стригачът срязва понякога корема на овцата и после го зашива с губерка — успокояваше той притеснената мисис О’Рурк. — Няма защо да се тревожите, мисис Доминик. Там в градовете нямат представа как живее другата половина от хората и могат да си позволят лукса да треперят над животните си като над деца. Но тук е друго. Тук няма да видите някой мъж, жена или дете да се нуждаят от помощ, а да бъдат отминати, докато в града същите тези хора, които примират за кучетата и котките си, няма да обърнат никакво внимание на вик за помощ.

Намеси се и Фий:

— Той е прав, мисис Доминик. Обикновено не ценим онова, което имаме в изобилие: тук овцете, а в града — хората.

Само Пади беше в полето онзи августовски ден, когато се изви голямата буря. Той слезе от коня, върза го здраво за едно дърво и седна зад един евкалипт да изчака да премине бурята. Треперейки от страх, петте кучета се свиха до него, а овцете, които смяташе да прехвърли в друго пасище, се пръснаха на групи и се защураха напосоки. Беше страхотна буря, която като че ли нарочно се разрази с пълна сила точно над него. Пади запуши уши с пръсти, замижа и взе да се моли.

Недалеч от мястото, където седеше и където засилващият се вятър шибаше един в друг и огъваше клоните на евкалипта, имаше купчина изсъхнали дънери, обрасли с висока трева. По средата на бялата като скелет купчина беше останал голям изсъхнал евкалипт и оголеното му стъбло стърчеше повече от десет метра нагоре към черните като нощ облаци, а на края изтъняваше в остър, разклонен връх.

Блесна син пламък, толкова ярък, че го ослепи дори през затворените клепачи и го накара да скочи на крака, но веднага след това тласък от силна експлозия го събори по очи като играчка. Когато повдигна лице от земята, той видя последните пламъчета на мълнията да трептят като ослепително сини и морави сияния, плъзнали по сухото стъбло на евкалипта. И преди да проумее какво става, всичко пламна. И последната капка влага отдавна се беше изпарила от тъканите на тези мъртви дървета, а тревата наоколо бе дълга и суха като хартия. Земята сякаш отвърна на гнева на небето и гигантското дърво лумна в огнен стълб много по-високо от върха му. В същия миг пламъците обхванаха и околните дънери и огънят запълзя на широки ивици около центъра, а вятърът ги разнасяше все по-далеч и по-далеч: Пади дори не успя да стигне до коня си.

Изсъхналият евкалипт, до който се беше прислонил, се запали и смолата в меката му сърцевина избухна навън. Накъдето и да се обърнеше Пади, пред него се издигаха плътни огнени стени, дърветата горяха яростно, в пламъци бушуваше и тревата под краката му. Чу коня си да цвили пронизително и сърцето му се сви: как да остави клетото животно да умре вързано и безпомощно. Някакво куче започна да вие и воят му премина в почти човешки писък на агония. Видя го за миг как пламва, как се извива — същинска жива факла — и после как рухва в горящата трева. Нададоха вой и другите кучета, като побягнаха, но бяха настигнати от огъня, по-бърз от всяка твар по земята или във въздуха. Един летящ метеор опърли косата му, докато той за части от секундата се спря да помисли откъде най-бързо ще стигне до коня си, после погледна надолу и видя как в краката му се печеше един голям папагал.

Изведнъж Пади разбра, че това е краят. От този пъкъл нямаше да излезе нито той, нито конят му. Още докато го мислеше, зад него друг пресъхнал евкалипт, чиято смола бе избухнала, пръсна пламъци във всички посоки. Кожата по ръката на Пади се сбръчка и почерня, косата на главата му вече не се отразяваше като най-светлото петно на общия фон. Такава смърт е неописуема, защото огънят прониква отвън навътре. Последните, които умират опечени, са сърцето и мозъкът. С пламнали дрехи Пади започна да тича и да се върти из тази пещ, ревейки и стенейки. И всеки страшен стон бе името на жена му.

Другите мъже успяха да стигнат в Дройда преди бурята, вкараха конете в конюшните и се прибраха или в Къщата, или в бараките. В силно осветената гостна на Фий, където в камината от бежово розов мрамор пращяха няколко големи пъна, момчетата седяха, заслушани в бурята, без никакво желание вече да излязат навън да я гледат. Много по-примамливи бяха приятният тръпчив мирис на горящия евкалипт и отрупаната със сладкиши и сандвичи масичка на колела за чай. Не очакваха Пади да се върне в такова време.

Към четири часа облаците се изтеглиха на изток и всички неволно отдъхнаха; човек не можеше да е спокоен в такава суха буря, макар че всяка постройка в Дройда имаше гръмоотвод. Джек и Боб станаха и казаха, че излизат да подишат свеж въздух, но в същност искаха да си въздъхнат свободно навън.

— Погледни! — извика Боб, като посочи на запад.

Над дърветата, опасващи стопанския двор, се надигаше огромен бронзов облак дим с разръфани краища, които вятърът отвяваше на ивици.

— Господи Исусе! — викна Джек и се спусна вътре към телефона.

— Пожар, пожар! — закрещя той в слушалката и онези, които бяха вътре, се обърнаха изумени към него, а после изтичаха навън да видят. — Пожар в Дройда! Голям пожар!

И окачи слушалката. Не беше необходимо да казва нищо повече на телефонистката в Гили и на другите към същата линия, които по навик вдигаха слушалките, щом чуеха първото издрънкване. Въпреки че откакто бяха пристигнали Клийри, около Дройда не беше ставал голям пожар, всеки знаеше какво трябва да се направи.

Момчетата хукнаха към конюшните, а говедарите се трупаха пред бараката, докато мисис Смит отключи един от складовете и им раздаде десетки чували от зебло. Пушекът се издигаше на запад, а вятърът духаше точно от тази посока, което значеше, че огънят идва към фермата. Фий свали дългата си пола и обу едни панталони на Пади, после се спусна с Меги към конюшнята — необходим беше всеки чифт ръце, способни да държат чувал.

В готварницата мисис Смит стъкна огъня в голямата печка, а момичетата свалиха големите казани от куките по тавана.

— Добре, че вчера заклахме вола — каза икономката. — Мини, ето ти ключа от килера с напитките. Донесете с Кет всичката бира и ром, които имаме, и се заемайте с хляба, докато аз правя яхнията. И по-бързо, по-бързо!

Конете, още неспокойни от бурята, бяха подушили дима и сега не даваха да ги оседлаят. Фий и Меги възседнаха двата породисти коня, които тъпчеха тревожно на място в двора пред конюшнята, и се опитваха да ги обуздаят. Докато Меги още се бореше с кестенявата кобила, двама скитници дотичаха по пътеката откъм пътя за Гили.

— Пожар, мисис, пожар! Имате ли два коня за нас? Дайте ни няколко чувала.

— Вървете ей там в двора. Божичко, дано никой не е останал там! — каза Меги, без да знае къде е баща й.

Двамата мъже грабнаха от ръцете на мисис Смит чувалите от зебло и меховете с вода, Боб и останалите бяха тръгнали преди пет минути, скитниците ги последваха, а Фий и Меги се спуснаха в галоп през потока към облаците дим.

Зад тях Том, градинарят, тъкмо беше напълнил голямата цистерна с вода от гейзера и бе запалил мотора. Такъв пожар можеше да се изгаси само с пороен дъжд, но и цистерната щеше да е необходима поне да се мокрят чувалите и хората, които ги размахват. Като се мъчеше да изкачи колата по отсрещния бряг на потока, той погледна за миг назад към празната къща на главния пастир и другите две необитавани постройки зад нея. Там беше слабото място на фермата, защото единствено там имаше запалителни неща, твърде близо до дърветата на отсрещния бряг, и пламъците можеха да ги достигнат. Старият Том хвърли поглед на запад, поклати глава, взе някакво решение и на заден ход отново върна колата през дерето и по отсамния бряг. Няма да могат да потушат огъня в пасищата и ще се върнат. Точно над дерето и зад къщата на главния пастир, в която Том живееше временно, той прикрепи маркуча към цистерната и започна да полива постройката, а след нея и двете по-малки къщи. Ето как щеше да е най-полезен: като намокри тези три къщи, та да не се запалят.

Докато Фий и Меги яздеха една до друга, зловещият облак на запад растеше и вятърът все по-силно носеше миризма на изгоряло. Стъмваше се. От запад, през пасищата, на големи групи прииждаха всякакви бягащи животни: кенгура и диви прасета, изплашени овце и говеда, ему и гоани, хиляди зайци. Боб беше оставил портите навсякъде отворени, забеляза Меги, докато яздеше от Сондажа към Била-Била: всяко пасище в Дройда имаше име. Овцете са толкова глупави, че ще се блъснат в оградата и ще спрат на три стъпки от отворената порта, но няма да я видят — помисли си тя. Когато забелязаха пожара, той беше обхванал вече десет мили и сега се разпростираше настрани по фронт, който растеше всяка минута. Високата суха трева и силният вятър прехвърляха пламъците от една група дървета до друга и двете жени едва удържаха изплашените и дърпащи се коне и безпомощно гледаха на запад. Нямаше смисъл да се опитват да се борят с огъня: тук и цяла армия не би успяла. По-добре да се върнат във фермата, та да опазят нея, ако могат. Огненият фронт беше пет мили и ако не пришпорят уморените коне, пламъците ще погълнат и тях. Жалко за овцете, много жалко. Но какво можеха да сторят?

Старият Том още поливаше къщите до реката, когато конските копита изтрополиха през тънкия слой вода при брода.

— Браво, Том! — викна му Боб. — Давай така, докато ти стане горещо, и после се махай, без да се бавиш, чуваш ли? Никакъв отчаян героизъм! Ти си по-ценен от дървото и стъклото там.

Дворът около Къщата беше изпълнен с коли и други фарове светеха и подскачаха по пътя от Гили. Голяма група мъже вече стояха и ги чакаха, докато Боб сви към конюшнята.

— Голям ли е пожарът, Боб? — запита Мартин Кинг.

— Според мен твърде голям, за да го спрем — отвърна Боб отчаяно. — Към пет мили на ширина, а вятърът го носи почти със скоростта на галопиращ кон. Не знам дали ще успеем да спасим фермата, но Хори трябва да е готов да защищава своята. Той ще е следващият, защото не знам дали ние ще се справим.

— Е, можеше да се очаква такъв пожар. Последният беше през 1919-а. Аз ще ида с няколко души до Бийл-Бийл. Тук има достатъчно хора, а идват и още. Ще останем да помагаме. Слава богу, че съм на запад от Дройда, само това мога да кажа.

Боб се засмя:

— Ама че успокоение, Мартин.

Мартин се огледа.

— Къде е баща ти, Боб?

— И той е на запад като Бугела. Отиде до Уилга да избере овце за ягнене, а това е най-малко на пет мили западно от мястото, където е започнал пожарът.

— За някой друг безпокоиш ли се?

— Засега не, слава богу.

Прилича на война — мислеше си Меги, — като влизаше в Къщата: действаше се умерено бързо, приготвяха се храна и напитки, за да се поддържат силата и духът на хората. Тегнеше заплаха от неминуемо бедствие. Мъжете, които пристигаха, отиваха да секат малкото дървета по брега на потока и да изкореняват по-избуялата трева наоколо. Меги си спомни как още като пристигна в Дройда, си помисли, че би било много по-хубаво, ако и около къщите има пищна растителност, та да не изглеждат така голи и мрачни. Едва сега разбра защо е така. Самият стопански двор представляваше грамадна кръгла преграда срещу пожар.

Всички говореха за пожарите, които Гили бе виждал през седемдесетте и нещо години на своето съществуване. Интересно, че пожарите никога не бяха опасни при продължителна суша, защото тогава нямаше достатъчно трева да пренася огъня. Но точно по такова време като сега — една-две години след поройните дъждове, от които тревата беше избуяла и тучна, тъкмо за прахан — Гили помнеше най-големите пожари, които бяха бушували неудържими, понякога със стотици мили.

Мартин Кинг пое ръководството на тристата мъже, останали да защищават Дройда. Той беше най-старшият скотовъдец в областта и се беше борил с пожари цели петдесет години.

— Бугела е на 120 000 акра — разказваше той — и през 1905-а загубих всичките овце и дървета по нея. Трябваха ми петнадесет години да стъпя пак на крака и понякога ми се струваше, че няма да мога, защото по онова време нито вълната беше много доходна, нито говеждото месо.

Вятърът още свиреше и разнасяше миризмата на изгоряло. Нощта бе настъпила, но небето на запад бе озарено от зловещо сияние; пушекът, който се стелеше ниско, ги давеше. Малко след това видяха и първите пламъци — широки езици, високи по тридесет метра, които скачаха и се виеха в дима, и до ушите им стигна грохот като от огромна полудяла тълпа на футболен мач. Дърветата от западната страна на пояса около фермата се запалиха и лумнаха в плътна огнена стена; като гледаше зашеметена от верандата, Меги можа да различи на фона на огнената маса дребните като пигмеи силуети на мъже, подскачащи насам-натам като грешници в ада.

— Меги, ела тук и събери чиниите на бюфета, момиче! Да не сме на пикник! — чу се гласът на майка й. Тя неохотно се прибра.

Два часа по-късно пристигнаха, залитайки, първата смяна изтощени мъже — да хапнат и пийнат, за да съберат още малко сили за борбата с огъня. Жените се бяха погрижили да има и яхния, и питки, и чай, и ром, и бира в изобилие дори за триста души. При пожар и мъже, и жени правеха кой каквото може, а това означаваше жените да готвят, за да поддържат физическата сила на мъжете. Каса след каса бутилки биваха изпивани и веднага донасяха нови; почернели от сажди, олюляващи се от умора, мъжете пиеха обилно, тъпчеха в уста големи залъци, излапваха набързо пълните чинии гореща яхния, изпиваха по една последна чаша ром и хукваха пак към огъня.

Колкото пъти отиваше до готварницата, Меги спираше и гледаше пожара със страхопочитание и ужас. Своеобразната му красота не можеше да се сравни с нищо на тази земя, защото той принадлежеше на небесата, на светила — така далечни, че дотук стигаше само студеното им сияние, — на бога и на дявола. Предната му линия се беше придвижила с голяма скорост още по на изток и вече бяха изцяло заобиколени. Меги забелязваше сега онова, което отблизо не можеше да се различи. Имаше и черно, и оранжево, и бяло, и жълто, черният силует на едно високо дърво с оранжева кора, която гореше бавно и светеше; червени въглени се носеха и въртяха из въздуха като игриви призраци; с жълти отблясъци туптяха гаснещите сърца на изгорели дървета; пурпурни искри се разсипаха, когато един евкалипт се пръсна; оранжеви и бели пламъчета близнаха нещо, което беше устояло досега, но в края на краищата се бе предало на огъня. О, колко красиво беше все пак в нощта: тя щеше да запомни това за цял живот.

Вятърът внезапно се засили и тъй като всички мъже бяха далеч от Къщата, жените, увити в чували, се покатериха по клоните на глицинията върху сребристо-металния покрив. С по няколко мокри чувала в ръце — пръстите и колената им обгаряха даже и през тях — те удряха въглените по нажежения покрив, обзети от ужас, че горящи отломки можеха да паднат и върху дървените подпори долу. Но най-силният пожар бушуваше сега на десет мили източно, в Бийл-Бийл.

Постройките на Дройда отстояха само на три мили от източната граница на чифлика, който беше най-близо от всички до Гили. Веднага след него идваше Бийл-Бийл, а зад него още по на изток беше Нарингенг. Когато вятърът задуха не с четиридесет, а с шестдесет мили в час, всички в областта разбраха, че ако не завали, пожарът щеше да вилнее седмици наред и да опустоши стотици квадратни мили най-хубава земя.

Къщите край реката устояха на най-силния огън благодарение на Том, който като обезумял пълнеше цистерната, поливаше, пак пълнеше и пак поливаше. Но щом вятърът се засили, те пламнаха и Том се оттегли с колата, ридаейки.

— Ти по-добре паднѝ на колене и благодари на бога, че не духаше така, докато фронтът ни се падаше от запад — каза му Мартин Кинг. — Тогава щеше да отиде не само Къщата, но и ние всички. Исусе Христе, дано да са живи в Бийл-Бийл!

Фий му подаде голяма чаша хубав ром; той не беше вече млад, но мъжки се бори с огъня и ръководеше умело операциите.

— Глупаво е — сподели тя, — но когато ми се стори, че всичко е свършено, взех да мисля за най-невероятни неща. Не че мога да умра, нито за децата, нито за това, че тази хубава къща ще изгори. Мислех си само за кошницата с ръкоделие, за недовършената плетка, кутията с най-различни копчета, които събирам от години, сърцевидните формички за сладкиши, които Франк ми беше измайсторил много отдавна. Как ще живея без тях? Всички онези дреболии, разбираш ли, нещата, които не могат да се направят отново или да се купят в магазин.

— Така биха мислили в същност повечето жени. Интересно как реагира съзнанието, нали? Спомням си, че през 1905-а жена ми се втурна в горящата ни къща да си вземе гергефа с някаква бродерия на него, а аз крещях като луд подире й. — И той се усмихна при спомена. — Но все пак се измъкнахме навреме, макар че останахме без къща. А като построих новата, първото нещо, с което се залови жена ми, беше да довърши бродерията си. Един от онези някогашни пейзажи, нали ги знаеш? А под него имаше надпис „Ех, роден дом“. — Той остави празната чаша, поклащайки глава на тези женски странности. — Трябва да вървя. Гарит Дейвис ще има нужда от нас в Нарингенг, а ако не се лъжа, след него идва ред на Енгъс от Рудна Хуниш.

Фий пребледня.

— О, Мартин! Чак дотам ли?

— Ами да, Фий. В Буру и Бурк вече се стягат.

Още три дни пожарът вилня, придвижвайки се на изток по все по-широк и по-широк фронт, докато най-сетне заваля пороен дъжд, който продължи почти четири дни и угаси и последния въглен. Но огънят се беше разпрострял на повече от сто мили и бе оставил двадесет мили широка овъглена, почерняла ивица — откъм средата на Дройда, та чак до границата на последното имение на изток в района на Гилънбоун — Рудна Хуниш.

Докато не започна да вали, никой не очакваше вест от Пади, защото вярваха, че е в безопасност отвъд опожарената зона и не може да стигне до тях през нажежената земя и димящите още дървета. Ако пожарът не беше прекъснал телефонните жици — мислеше Боб, — сигурно Мартин Кинг щеше да им се обади, защото Пади естествено щеше да поеме на запад и да се подслони в Бугела. Но след като бе валяло вече шест часа и още нямаше и следа от него, те се разтревожиха. Почти четири дни непрестанно се мъчеха да си внушават, че няма причини за безпокойство, тъй като вероятно той просто не може да се придвижи, и зачакаха, докато стане възможно да си тръгне направо за в къщи, вместо да се отбива в Бугела.

— Би трябвало вече да е тук — каза Боб, като крачеше нагоре-надолу из гостната, а останалите бяха вперили поглед в него. Като по странно съвпадение в мраморната камина пак гореше буен огън, понеже дъждът беше донесъл хлад и влага.

— И какво смяташ, Боб? — попита Джек.

— Смятам, че е крайно време да тръгнем да го търсим. Може да е ранен, а може да е останал без кон и да трябва да измине целия път пеша. Конят му може да се е уплашил и да го е хвърлил и той да лежи сега някъде и да не може да ходи. Имаше със себе си храна, но тя не би му стигнала за четири дни, макар че от глад не би могъл да умре. Засега по-добре да не вдигаме шум, затова няма да викам хората да се връщат от Нарингенг. Но ако не го намерим до довечера, ще ида при Доминик и утре ще вдигнем цялата област на крак. Ех, защо не побързат ония момчета с телефонните линии!

Фий трепереше, очите й гледаха трескаво, почти диво.

— Сега ще си сложа един панталон — каза тя. — Не мога да стоя тук и да чакам.

— Мамо, остани си в къщи — помоли я Боб.

— Ако е ранен, Боб, кой знае къде и в какво състояние е. Ти изпрати пастирите в Нарингенг и тук няма достатъчно хора, за да го търсите. Ако аз тръгна с Меги, двете все ще можем да се справим, но ако Меги е сама, трябва някой от вас да я придружава и тогава от нея няма много полза, а от мен — никак.

Боб склони.

— Добре тогава. Вземи коня на Меги — нали с него дойде при пожара. Всеки да вземе пушка и много патрони.

Те пресякоха потока и навлязоха в самото сърце на опустошенията. Докъдето поглед стигаше, никъде не бе останало нищо зелено или кафяво — само мокри черни въглени, които, колкото и невероятно да беше след толкова часове дъжд, все още димяха. Всяко листо по дърветата се беше сгърчило в навита висяща нишка, а там, където е имало трева, се виждаха на места малки черни купчинки — овце, погълнати от огъня — или по-голяма купчина от вол или глиган. По лицата им сълзите се смесваха с дъжда.

Боб и Меги водеха малката група, Джек и Хюи бяха в средата, а Фий и Стюърт — най-отзад. Фий и Стюърт яздеха спокойно; всеки от тях се чувстваше сигурен в присъствието на другия. Понякога конете се приближаваха един до друг или отскачаха встрани, стреснати от някакъв нов ужас, но последната двойка ездачи сякаш не забелязваше това. Поради калта напредваха бавно и трудно, но овъглената сплъстена трева се стелеше като рогозка и служеше за опора на конете. И след всеки метър очакваха да видят Пади да се появи на далечния равен хоризонт, но него го нямаше.

Със свити сърца те разбраха, че пожарът е започнал по-далеч, отколкото смятаха — в пасбището Уилга. Буреносните облаци са прикривали сигурно дима, докато огънят е напреднал доста. Образувала се беше поразителна граница. Отсам рязко очертаната линия всичко беше само черна лъскава смола, а оттатък земята си беше, каквато я знаеха: кафеникаво синя и мрачна в дъжда, но жива. Боб спря и се обърна да го чуят всички.

— Ето, оттук започваме. Аз ще се отдалеча на запад: това е най-вероятната посока, а аз съм най-силен. Имат ли всички достатъчно патрони? Добре. Щом откриете нещо, три изстрела във въздуха, а онези, които чуят, отвръщат с по един изстрел. После чакате. Който е дал трите изстрела, дава още три след пет минути и продължава така на всеки пет минути. Който чуе — по един изстрел в отговор.

Джек, ти тръгваш на юг покрай границата на пожара, Хюи — ти на югозапад. Аз отивам на запад. Мама и Меги — на северозапад. Стю, ти следвай границата плътно на север. И напредвайте бавно, моля ви се. В дъжда се вижда още по-лошо, а на места има и много дървета. Викайте по-често: той може да не ви види оттам, откъдето би ви чул. И запомнете: никакви изстрели, преди да сте видели нещо с очите си, защото той няма пушка и ако чуе изстрел, а е далеч и не може да извика, би било ужасно за него.

Сега на добър час и бог да ви е на помощ.

Като пилигрими в края на поход те се разделиха под силния сивкав дъжд и се отдалечаваха все повече един от друг, все повече се смаляваха, докато всеки се изгуби по определения му път.

Стюърт не беше изминал и половин миля, когато забеляза няколко изгорели дървета доста близо до демаркационната линия на пожара. Един малък евкалипт, почернял и сгърчен, приличаше на изплезено негърче, а там, където свършваше овъгленото пространство, стърчаха остатъците на дебел дънер. После видя коня на Пади, проснат и вплетен в стъблото на голям евкалипт, и две от кучетата на Пади — малки, черни и вдървени, вирнали нагоре като пръчки четирите си крака. Той слезе от коня и като потъваше до глезените в кал, свали пушката от калъфа на седлото. Устните му се раздвижиха в молитва, докато едва пристъпваше в хлъзгавото между лепнещите въглени. Ако не бяха конят и кучетата, щеше да си помисли, че някой скитник или случаен пътник е изпаднал тук в беда, настигнат от огъня. Но Пади беше с кон и водеше пет кучета; никой скитник не обикаляше на кон и нямаше повече от едно куче. Освен това мястото беше твърде навътре в земите на Дройда, за да е минал оттук някой джамбазин или говедар, тръгнал от Бугела на запад. Малко по-нататък имаше още три овъглени кучета: общо пет, пет кучета. Знаеше, че шесто няма и наистина не намери.

Недалеч от коня, прикрит зад един пън, Стюърт видя останките на човек. Не се лъжеше. Лъскаво и блеснало на дъжда, овъгленото тяло беше по гръб, но гръбнакът му бе извит като дъга, така че в средата бе изпънато нагоре и допираше земята само с хълбоците и раменете. Ръцете бяха разперени и свити в лактите, сякаш молеха небето, а пръстите, които се бяха мъчили като че ли да хванат нещо, бяха само почернели кости. Краката също бяха изкривени настрани с прегънати колене, а смалената глава гледаше нагоре невиждаща, безока.

Ясният, бдителен взор на Стюърт спря върху баща му, виждайки не жалките му останки, а мъжа, какъвто бе приживе. Насочи пушката си към небето, стреля, зареди, пак стреля, зареди, стреля трети път. Чу отговор — слаб, далечен, след това още един, още по-слаб. Едва тогава се сети, че по-близкият изстрел трябва да е от майка му и сестра му. Те се намираха на северозапад, той на север. Без много да чака, той реши, че са минали пет минути, постави нов патрон в цевта, насочи пушката точно на юг и стреля. Тишина, докато зареди, втори изстрел, зареждане, трети изстрел. Остави пушката на земята и остана така, вперил поглед на юг, проточи шия, заслушан. Този път първият отговор беше от запад, стреляше Боб, вторият дойде от Джек или от Хюи, а третият от майка му. Той въздъхна облекчено: не искаше жените да пристигнат първи.

Обърнат така, той не видя кога грамадният глиган се появи между дърветата на север, но усети миризмата му. Едро като на крава, туловището му се поклащаше и тресеше върху късите силни крака, а наведената глава риеше из изгорялата мокра земя. Изстрелите го бяха стреснали, а го и болеше. Рядката черна четина от едната страна на тялото му беше опърлена и се виждаше разранена до червено кожа. Насочил цялото си внимание на юг, Стюърт долови приятната миризма на препечена свинска кожа — като върху месо, току-що извадено от огнището, и най-хрупкава там, където е срязана. Сепнат от обзелата го странно кротка скръб, която му се струваше толкова позната, той извърна глава: мислеше си, че е бил тук и преди, че това подгизнало почерняло място е било врязано в някакво кътче на съзнанието му още откакто се е родил.

Той се сниши, посегна опипом за пушката, но си спомни, че не е заредена. Глиганът беше спрял, малките му зачервени очички бяха обезумели от болка, а дебелите жълти бивни стърчаха, завити нагоре в полукръг. Конят на Стюърт изцвили, подушил звяра; едрата глава на глигана се изви да го види, после се наведе, готова за нападение. Стюърт използва тази единствена възможност, докато вниманието на глигана беше върху коня, наведе се бързо за пушката, дръпна затвора и с другата ръка бръкна в джоба си за патрон. Дъждът валеше и поглъщаше всички останали шумове с неизменния си ромон. Но глиганът чу щракането на затвора и в последния миг смени посоката на нападението си от коня към Стюърт. Беше вече почти върху него, когато Стюърт успя да изстреля един куршум право в гърдите на животното, без да спре устрема му. Бивната се изви нагоре и встрани и разпра слабините му. Той падна, кръвта шурна като от отворен кран, обля дрехите му и рукна на земята. Глиганът се опита да го намушка отново, спъна се, олюля се и залитна. Цялото му туловище от седемстотин и повече килограма рухна върху Стюърт и смаза лицето му в черната кал. Известно време ръцете му неистово ровеха земята от двете страни в отчаян опит да се освободи. Това, значи, бе чакал през цялото време, затова не се бе надявал на нищо, не беше мечтал, не бе кроил планове, само беше стоял встрани и поемал околния свят така дълбоко, че не му беше останало време да скърби за съдбата, която го очаква. „Мамо, мамо! Не мога да остана при теб, мамо!“ — помисли си той в мига, когато сърцето му се пръсна.

— Защо ли Стю не стреля пак? — запита Меги, докато се приближаваха в тръс към посоката на първите два трикратни изстрела, без да могат да ускорят ход поради калта и изтръпнали от тревога.

— Сигурно е решил, че сме чули — отвърна Фий, но си спомни лицето на Стю, когато тръгваха да търсят в различни посоки, спомни си как протегна ръка да стисне нейната, как й се усмихна. — Сигурно сме наблизо — каза тя и смушка коня си, който мудно мина в галоп, като постоянно се подхлъзваше.

Джек беше стигнал пръв, Боб след него; двамата се опитаха да спрат жените, наближили вече мястото, откъдето бе започнал пожарът.

— Не отивай там, мамо — каза й Боб, докато тя слизаше от коня.

Джек беше отишъл при Меги и държеше ръцете й.

Двата чифта сиви очи се обърнаха не толкова в недоумение или уплаха, колкото с разбиране, сякаш не беше нужно да се казва нищо повече.

— Пади? — попита Фий с глас, който не беше неин.

— Да. И Стю.

Никой от синовете й не беше в състояние да я погледне.

— Стю ли? Стю! Как така Стю? О, господи, какво има, какво е станало? Не и двамата… Не!

— Татко е бил в пожара, той е мъртъв. Стю сигурно е стреснал глиган и е бил нападнат. Стрелял, но звярът се хвърлил върху му и умирайки, го е задушил. Мъртъв е, мамо.

Меги изпищя и се задърпа да се изтръгне от ръцете на Джек, а Фий — в изцапаните с кръв ръце на Боб — стоеше като вкаменена, с безжизнен, стъклен поглед.

— Това е вече много — проговори тя най-сетне и вдигна очи към Боб, докато дъждът се стичаше по лицето и косата й и капеше от падналите на врата златисти кичури. — Пусни ме при тях, Боб. Аз съм жена на единия и майка на другия. Не можеш да ме спираш, нямаш право да ме спираш. Пусни ме при тях.

Меги беше притихнала и се бе отпуснала в ръцете на Джек, склонила глава на рамото му. Когато Фий тръгна през опустошеното място с Боб, хванал я през кръста, Меги ги проследи с поглед, но не понечи да ги последва. Хюи се появи през завесата от дъжд; Джек кимна към майка си и Боб.

— Иди при тях, Хюи, и остани с тях. Меги и аз ще се върнем в Дройда да докараме каруцата. — Той пусна Меги и й помогнала възседне кобилата. — Хайде, Меги, стъмва се. Не може да ги оставим тук цяла нощ, а те няма да тръгнат, докато не ги приберем.

Беше невъзможно в калта да се движи каруца или каквото и да било на колела; накрая Джек и старият Том вързаха един лист гофрирана ламарина с вериги за два товарни коня и Том ги поведе, яхнал друг кон, а Джек яздеше най-отпред с най-силния фенер, който имаше в Дройда.

Меги остана в къщи и седна пред камината в гостната, а мисис Смит се опитваше да я убеди да хапне нещо и по лицето й се стичаха сълзи, като гледаше как момичето седи неподвижно в безмълвно вцепенение, без да плаче. При звука от чукчето на предната врата тя се обърна и тръгна да отвори, чудейки се кой ли е успял да стигне дотук през калта и изненадана както винаги от бързината, с която новините изминаваха дългите мили между отдалечените ферми.

На верандата стоеше отец Ралф, мокър и кален, в дрехи за езда и с мушама.

— Може ли да вляза, мисис Смит?

— О, отче, отче! — извика тя и се хвърли в разперените му от почуда ръце. — Как разбрахте?

— Мисис Клийри ми телеграфира и аз оцених високо това внимание на управителя към собственика. Архиепископ ди Контини-Верчезе ми разреши да дойда. Ех, че дълго име, а? Вярваш ли ми, че трябва да го повтарям по сто пъти на ден. Пристигнах със самолет. Но той затъна в калта, като се приземяваше, и се заби с носа напред, така че разбрах каква е земята още преди да стъпя на нея. Милият, хубав Гили! Оставих си куфарите при отец Уоти в презвитерството и изпросих кон от хотелиера на „Империал“, който реши, че съм луд и се басира с мен на една бутилка „Джони Уокър блек лейбъл“, че не мога да стигна дотук през калта. О, мисис Смит, не плачете така! Светът не се е свършил от един пожар, независимо колко голям и силен е бил! — говореше той, като се усмихваше и я потупваше по раменете. — Ето, аз се мъча да ви поразведря, а вие дори не ме слушате. Хайде, не плачете, моля ви.

— Значи, вие нищо не знаете? — хълцаше тя.

— Какво? Какво да знам? Какво има, станало ли е нещо?

— Мистър Клийри и Стюърт са мъртви.

Лицето му побеля, ръцете отблъснаха икономката.

— Къде е Меги? — почти извика той.

— В гостната. Мисис Клийри е още в полето, при телата. Джек и Том отидоха да ги докарат. О, отче, колкото и да вярвам, понякога не мога да не мисля, че бог е много жесток! Защо трябваше да ги вземе и двамата?

Но отец Ралф чу само къде е Меги и беше вече в гостната, съблякъл пътем мушамата, от която се стичаше кална вода.

— Меги — каза той, като коленичи до стола й и силно стисна студените й ръце в мокрите си длани.

Тя се смъкна от стола и се сгуши в прегръдките му, оброни глава на мократа му риза и затвори очи — толкова щастлива въпреки болката и скръбта, че искаше този миг да трае вечно. Той бе дошъл, нейната сила го бе надвила, беше успяла.

— Мокър съм, скъпа Меги, ще намокря и теб — шепнеше той, притиснал лице към косата й.

— Няма значение. Ти дойде.

— Да, дойдох. Исках да се уверя, че си добре, имах чувството, че съм нужен, трябваше да видя с очите си. О, Меги! Баща ти и Стю! Как е станало?

— Татко изгорял, а Стю, когато го намерил, бил нападнат от глиган, след като стрелял в него. Джек и Том отидоха да ги приберат.

Той стоеше безмълвен, но я държеше в ръцете си и я люлееше като дете, докато топлината на огъня почти изсуши и ризата, и косата му. Когато усети, че тя се поотпусна, подхвана с ръка брадичката й, повдигна лицето й и когато очите й срещнаха неговите, без да мисли, я целуна. Беше някакъв смътен порив, породен не от желание — беше нещо, което той инстинктивно й даде, като прочете какво има в сивите очи. Нещо съвсем ново за него, някакво особено причастие. Ръцете й се плъзнаха под неговите и се събраха на гърба му; той трепна неволно, изстена от болка.

Тя се отдръпна леко.

— Какво има?

— Трябва да съм се контузил в ребрата при кацането на самолета. Забихме се до корпуса с носа напред в добрата стара кал на Гили и кацането беше много лошо. Намерих се превит на две върху облегалото на предната седалка.

— Дай да видя.

С уверени пръсти тя разкопча влажната риза, оголи ръцете му, измъкна я от панталоните. Под гладката мургава кожа една тъмночервена ивица под ребрата обточваше гръдния кош. Тя ахна.

— О, Ралф! И така си яздил по целия път от Гили? Колко ли те е боляло! Добре ли си? Не ти ли е зле? Да не би да има счупено?

— Не, нищо ми няма и не съм го усетил, повярвай ми. Толкова бързах да дойда, да видя дали си добре, че съм го забравил. Ако имаше вътрешен кръвоизлив, щях да разбера отдавна. Господи, Меги, недей!

Тя се беше навела и нежно докосваше с устни удареното място, а ръцете й се плъзгаха нагоре към раменете му уверено и така чувствено, че той беше като замаян. Очарован, ужасен, решил да се изтръгне на всяка цена, той отдръпна главата й, но, кой знае как, единственото нещо, което можа да направи, бе да я вземе отново в прегръдките си — змия, обвила се здраво около волята му, за да я задуши. Забрави болката, забрави Църквата, забрави бога. Намери устните й, жадно ги разтвори, искаше още и още от нея, не знаеше как по-силно да я притисне, за да уталожи страхотния порив, който се надигаше в него. Тя му поднесе шията си, разголи раменете си, където кожата беше хладна, по-гладка и по-лъскава от атлаз. Той усети, че потъва все по-дълбоко и по-дълбоко, бездиханен и безпомощен. Бремето на смъртен се стовари върху него, огромна тежест смаза душата му и отприщи като внезапен порой тъмната омайна горчилка на сетивата му. Искаше да ридае; и последните капки на желанието му се изцедиха под товара на тленността му. Той откопчи ръцете й от злочестото си тяло, отпусна се назад и главата му клюмна върху гърдите, заби поглед в разтрепераните си ръце, подпрени на коленете. „Меги, какво направи с мен, какво ли би направила, ако те оставех?“

— Меги, обичам те и винаги ще те обичам. Но аз съм духовник — не мога… просто не мога!

Тя стана бързо, оправи блузата си, сведе поглед към него и устните й се извиха в усмивка, която засили притихналата болка в очите й.

— Няма нищо, Ралф. Ще ида да видя дали мисис Смит може да ти приготви нещо за ядене и после ще ти донеса от мехлема за конете. Чудесно лекува контузии, облекчава болката по-добре от всякакви целувки, уверявам те.

— Работи ли телефонът? — успя да попита той.

— Да. Опънаха временна жица по дърветата и ни свързаха преди няколко часа.

Бяха му необходими още няколко минути, след като тя излезе, докато се успокои достатъчно, и седна на писалището на Фий.

— Централа, линия, моля. Тук е отец Ралф де Брикасар от Дройда… О, здравей, Дорийн, все още си там, а? Приятно ми е да те чуя. В Сидни човек никога не знае кой му се обажда от централата — винаги някакъв отегчен глас. Трябва спешно да говоря с негово преосвещенство архиепископа папски нунций в Сидни. Номерът му е XX-324. А докато чакам Сидни, свържи ме с Бугела, Дорийн.

Едва успя да каже на Мартин Кинг какво се е случило, и се обадиха от Сидни, но и една дума стигаше на Бугела. Гили ще разбере от Мартин и от онези, които подслушваха по дериватите, а който не се боеше от калта, щеше да пристигне за погребението.

— Ваше преосвещенство? Тук е отец де Брикасар… Да, благодаря, пристигнах благополучно, но самолетът затъна до корпуса в кал и се налага да се върна с влак… Да, кал, ваше преосвещенство, к-а-л, кал! Не, ваше преосвещенство, тук става непроходимо, когато вали. Трябваше да яздя от Гилънбоун до Дройда: това е единственият начин, по който се придвижват хората при дъжд… Точно затова ви се обаждам, ваше преосвещенство. Добре, че дойдох. Изглежда, съм имал някакво предчувствие… Да, много лошо. Падрайк Клийри и синът му са мъртви — единият изгорял в пожара, а другият бил задушен от глиган… Глиган, гли-ган, ваше преосвещенство, дива свиня… Да, прав сте, тук говорят малко особен английски.

По цялата заглъхваща линия той долови как ахнаха онези, които ги слушаха, и не можа да не се усмихне. Как да им извика в слушалката да се махат! Та това беше единственото масово развлечение, което Гили можеше да предложи на своите жители, зажаднели за връзка със света. Но ако затвореха слушалките, негово преосвещенство щеше да го чува по-добре.

— Ако разрешите, ваше преосвещенство, ще остана да отслужа погребалната литургия и да се погрижа за вдовицата и останалите деца… Да, ваше преосвещенство, благодаря ви. Ще се върна в Сидни веднага щом мога.

Телефонистката също слушаше; той натисна лоста и веднага пак й се обади.

— Дорийн, свържи ме пак с Бугела, моля те.

Разговаря с Мартин Кинг няколко минути и реши, тъй като беше август и зимата бе студена, да отложи погребението за след един ден. Много хора щяха да пожелаят да присъстват въпреки калта и дългия път на кон и това щеше да им отнеме повече време и сили.

Меги се върна с мехлема, но не посегна да го намаже, само му подаде мълчаливо шишето. Каза, че мисис Смит след един час ще му сервира топла вечеря в малката столова, за да има време да се изкъпе. Той с тревога долови, че Меги е засегната, но не проумяваше защо. Защо му се сърди? Нали вече го познаваше?

В сивкавия зрак на утрото малката процесия с телата стигна до реката и спря. Макар още да не беше заляла бреговете, Гилън беше придошла и течеше бързо, дълбока десет метра. Отец Ралф я преплува с кестенявата си кобила да ги посрещне, с епитрахил на врата, а всичко друго необходимо за случая носеше в чанта на седлото. Фий, Боб, Джек, Хюи и Том бяха до него; той дръпна решително покривалото от телата и се приготви да ги мироса. След Мери Карсън нищо вече не можеше да го отврати, но Пади и Стю не му се сториха противни. И двамата бяха почернели, но по различни причини — Пади от огъня, а Стю от задушаване, и свещеникът ги целуна с обич и уважение.

По целия път от петнадесет мили грубата ламарина беше подскачала и дълбала земята зад впряга товарни коне, оставяйки в калта дълбоки бразди, които щяха да се виждат още дълго, дори под тревата от следващите години. Но оттук като че ли не можеха да продължат; буйната река ги беше спряла, и то само на една миля от Дройда. Те стояха, приковали очи във върховете на призрачните евкалипти, които се открояваха ясно дори и в дъжда.

— Имам една идея — обърна се Боб към отец Ралф. — Отче, само вашият кон не е уморен: трябва вие да го направите. Нашите ще могат да преплуват само веднъж: сили не са им останали след толкова кал и студ. Върнете се и намерете няколко празни варела от по четиридесет и четири галона и запечатайте капаците им, за да не прониква вода вътре и да не се отварят. Запойте ги, ако трябва. Трябват ни дванадесет или поне десет, ако не намерите повече. Вържете ги и ги прекарайте през реката. Ще вържем варелите под ламарината и ще я изтеглим на буксир.

Отец Ралф се подчини без възражения: идеята беше по-добра от всичко, което му идваше наум. Доминик О’Рурк от Дибън-Дибън беше пристигнал вече с двамата си сина: фермата му беше в съседство, и то не много далеч, като се имат пред вид тукашните разстояния. Отец Ралф им обясни какво трябва да се направи и те се заловиха веднага да търсят в бараките празни варели, изпразваха ги от плявата и ечемика, които се съхраняваха понякога в празните бензинови варели, търсеха капаци, запояваха ги, ако не бяха ръждясали и можеха да издържат на напора на водата. А дъждът валеше ли, валеше. Нямаше да спре поне още два дни.

— Доминик, много ми е неприятно, но трябва да те помоля за нещо. Те ще се върнат полумъртви от умора. Утре трябва да направим погребението, а от погребалната агенция в Гили дори и да успеят да направят ковчезите, няма да могат да ги докарат в тази кал. Може ли някой от вас да се заеме да направи два ковчега? Трябва ми само един човек да дойде с мен през реката.

Синовете на О’Рурк кимнаха: те и без това не искаха да виждат какво е направил пожарът с Пади, а глиганът със Стюърт.

— Ще ги направим, татко — каза Лиъм.

Като влачеха бидоните зад конете, отец Ралф и Доминик О’Рурк стигнаха до реката и я преплуваха.

— Знаете ли какво, отче? — подвикна му Доминик. — Поне няма нужда да копаем гробове в тази кал. Едно време мислех, че Мери се изхвърля, като издигна мраморна гробница в двора си за Майкъл, но сега да беше тук, щях да я разцелувам!

— Точно така! — отвърна му още по-високо отец Ралф.

Закрепиха варелите под желязната ламарина — по шест от всяка страна, привързаха здраво брезентовото покривало и двата изтощени товарни коня пренесоха на другия бряг въжето, което трябваше да изтегли сала. Доминик и Том бяха яхнали двете животни и като стигнаха до брега откъм Дройда, спряха, обърнаха се назад да изчакат, докато останалите на другия бряг вързаха импровизирания плавателен съд, избутаха го до водата и го пуснаха да плава. Товарните коне тръгнаха под пронизителните подвиквания на Том и Доминик и салът потегли, като се люшкаше и въртеше, но все пак не потъна, не се обърна и те успяха да го изтеглят. За да не губят време, двамата ездачи подкараха конете по пътеката към Къщата и сега целият сал се плъзгаше по калта сякаш по-добре от голата ламарина.

През високата врата на постройката за стригане на овцете те вкараха сала, както беше натоварен, и го оставиха в голямото празно помещение, миришещо на смола, пот, ланолин и тор. Увити в мушами, Мини и Кет бяха дошли от Къщата за първото бдение, коленичиха от двете страни на железния лафет с молитвени броеници в ръце и гласовете им се извиха в напеви, така познати, че не се изтриваха от паметта.

Къщата се пълнеше с хора. Дънкън Гордън беше пристигнал от Ийч-Юйсдж, Гарит Дейвис от Нарингенг, Хори Хоуптън от Бийл-Бийл, Идън Кармайкъл от Баркула. Старият Енгъс Маккуийн се беше качил на един от местните товарни влакове, които се движат съвсем бавно, и беше пътувал при машиниста до Гили, а там нае кон от Хари Гау, за да стигне до Дройда. Изминал беше общо 200 мили из калта.

— Изгорях, отче — оплака се Хори по-късно на свещеника, когато седмината седнаха да хапнат в малката столова. — Пожарът мина през мен от единия до другия край и не пожали нито една овца, нито едно дърво. Добре, че последните няколко години бяха добри — само това мога да кажа. Добитък пак ще купя, а ако дъждът продължи така, тревата бързо ще поникне, но бог да ни пази от ново бедствие през следващите десет години, отче, защото няма да имам нищо настрана, за да го посрещна.

— Да, ама твоята ферма е и по-малка, Хори — обади се Гарит Дейвис, като с нескрито удоволствие гребна от вкусното ядене на мисис Смит. Нямаше бедствие, което да отнеме за дълго охотата за ядене на хората от тукашните черноземни равнини: храната им даваше сили да посрещат тези бедствия. — А аз, както гледам, съм загубил за зла участ половината си земя и към две трети от овцете. Моли се за нас, отче.

— Ех — намеси се и старият Енгъс, — аз не ще да съм толкова зле като горките Хори и Гери, но и това ми стига. Изгоряха ми шейсет хиляди акра и половината овце. Като се случи нещо такова, отче, дощява ми се да не съм напускал Скай11 на младини.

Отец Ралф се засмя.

— Така ти се струва, Енгъс, и ти го знаеш. Нали и ти си напуснал Скай по същите причини, поради които аз напуснах Клунамара. Много тясно ти е било там.

— Знам ли. Ама пиренът не пренася така огъня, както евкалиптите, а, отче?

„Ще бъде особено погребение“ — помисли си отец Ралф, като се огледа: единствените жени бяха тези от Дройда — гостите бяха само мъже. На Фий, която мисис Смит беше съблякла, изсушила и сложила в голямото легло, споделяно досега с Пади, той даде голяма доза лауданум, а когато Фий отказа да изпие лекарството, ридаейки истерично, той стисна носа й и безцеремонно го изля в гърлото й. Интересно, но и през ум не му мина, че Фий може да повърне. Успокоителното й подейства бързо, защото не беше яла от двадесет и четири часа. Като се убеди, че тя вече спи дълбоко, той почувствува облекчение. Не изпущаше Меги от поглед, сега тя беше в готварницата да помага на мисис Смит. Момчетата всички си бяха легнали — изтощени, те едва бяха успели да свалят от себе си мокрите дрехи, преди да рухнат. Когато Мини и Кет свършиха своя дял от бдението, изисквано от обичая, тъй като телата бяха поставени в пусто и неосветено място, смениха ги Гарит и Дейвис и синът му Инок, а останалите се изреждаха на всеки час, като междувременно хапваха по нещо и разговаряха.

Никой от синовете на съседите не пожела да остане при бащите в столовата. Всички се бяха събрали в готварницата уж да помагат на мисис Смит, а в същност да бъдат около Меги. Като се замисли върху това, отец Ралф почувствува едновременно и раздразнение, и облекчение. Е, та нали тя трябва да си избере съпруг измежду тях, което неминуемо ще стане. Инок Дейвис беше на двадесет и девет години, „истински уелсец“; Лайъм О’Рурк беше на двадесет и шест, сламено рус, синеок и приличаше на двадесет и пет годишния си брат Рори; Копър Кармайкъл беше отрязал главата на сестра си, беше по-възрастен — на тридесет и две, с много приятна външност, макар и малко надменен. Но от всички отец Ралф най-много харесваше внука на стария Енгъс — Алистър, на двадесет и четири години — най-близо до Меги по възраст, — много мил младеж, с хубавите сини шотландски очи на дядо си и с посивяла вече коса, което беше семеен белег. „Нека да се влюби в някого от тях, да се омъжи, да има деца, които толкова много желае. О, господи боже мой, ако направиш това за мен, готов съм да изтърпя болката на тази обич, готов съм.“

Този път ковчезите не бяха покрити с цветя, вазите в параклиса бяха всички празни. Цветята, издържали до преди две нощи на огнения полъх, не можаха да устоят на дъжда и бяха полегнали в калта като разкъсани пеперуди. Не бе останало ни едно зелено клонче, нито някоя ранна роза. Всички присъстващи бяха уморени, много уморени. Уморени бяха онези, които бяха яздили десетки мили из калта, за да засвидетелстват добрите си чувства към Пади, уморени бяха и хората, докарали телата; уморени бяха и жените, които се съсипаха да готвят и да чистят; от умора на отец Ралф му се струваше, че се движи насън, а очите му отбягваха и посърналото отчаяно лице на Фий, и погледа на Меги — смесица от тъга и гняв, и общата скръб на групичката Боб, Джек и Хюи…

Той не държа надгробно слово. Мартин Кинг каза няколко прочувствени думи от името на съседите и свещеникът веднага пристъпи към опелото. По навик той беше взел със себе си потир, причастие и епитрахил, защото никой духовник не ги забравяше, когато отиваше да даде утеха или помощ, но одежди не беше взел, а и в Къщата нямаше такива. Но старият Енгъс се беше отбил до презвитерството в Гили и му беше взел оттам черни дрехи, беше ги увил в мушама и преметнал през седлото. И тъй отец Ралф стоеше безупречно облечен, докато дъждът трополеше по прозорците и по железния покрив два етажа по-горе.

После тръгнаха навън, в скръбно падащия дъжд, през потъмнялата и опърлена от горещия въздух морава към малкото гробище, оградено в бяло. Този път мнозина пожелаха да носят скромните правоъгълни ковчези и подложили рамене под тях, се препъваха и хлъзгаха в калта, мъчеха се да видят къде стъпват през дъжда, шибащ право в очите им. А малките звънчета върху гроба на китаеца готвач подрънкваха монотонно: „Хий Синг, Хий Синг, Хий Синг.“

Най-сетне всичко свърши. Свити под мушамите, опечалените се качиха на конете си и поеха обратния път, едни обзети от мрачни мисли за чакащите ги опустошения, други благодарни на бога, че смъртта и пожарът са ги отминали. Отец Ралф събра малкото си вещи със съзнанието, че трябва да си върви, преди да е станало твърде късно.

Отиде да види Фий, седнала безмълвна до бюрото и вперила поглед в ръцете си.

— Фий, ще можеш ли да се съвземеш? — попита той и седна така, че да я вижда.

Тя се обърна към него, беше така убита духом, така съкрушена, че той се уплаши и затвори очи.

— Да, отче, ще се съвзема. Нали трябва да водя сметките, нали имам още петима сина… шестима, ако смятаме Франк, макар че едва ли има смисъл да смятаме и Франк, нали? Благодаря ви за него, думи нямам да ви благодаря. Такава утеха ми е да знам, че вашите хора го наглеждат, че правят живота му поне малко по-лек. О, да можех да го видя, само веднъж поне!

„Тя прилича на фар — помисли си той, — скръбта в нея светва, когато в душата й се събере толкова чувство, че не може да го сдържи. Ярък блясък — и после за дълго пак настава мрак.“

— Фий, искам да помислиш върху нещо.

— Да, какво? — Тя пак беше потънала в мрак.

— Слушаш ли ме? — попита той рязко, разтревожен и внезапно изплашен повече от преди.

В един безкрайно дълъг момент той си помисли, че тя се е затворила толкова дълбоко в себе си, та дори и резкият му глас не може да стигне до нея, но фарът пак светна и устните й се разтвориха.

— Клети мой Пади! Клети мой Стюърт! Клети мой Франк! — промълви тя, но отново се овладя с желязната си воля, решила сякаш да удължава все повече периодите на мрак, докато светлината никога вече не блесне до края на живота й.

Погледът й блуждаеше из стаята, сякаш я виждаше за пръв път.

— Да, отче, слушам ви — рече тя.

— Ами дъщеря ти, Фий. Спомняш ли си изобщо, че имаш дъщеря?

Сивите й очи се спряха на лицето му, загледаха го почти със съжаление.

— Коя ли жена си спомня? Какво е дъщерята? Само подсеща за болката: и тя е като майката, и тя ще извърви нейния път, ще изплаче същите сълзи. Не, отче. Опитвам се да забравя, че имам дъщеря, а когато мисля за нея, представям си, че е един от синовете ми. Майката помни само синовете си.

— Нима плачеш, Фий? Виждал съм сълзи в очите ти само веднъж.

— И няма повече никога да ги видите, защото аз приключих завинаги със сълзите. — Цялото й тяло потрепна. — Знаете ли какво, отче? Преди два дни открих колко много съм обичала Пади, но както всичко в моя живот — твърде късно. Късно за него, късно за мен. Ако знаете как копнеех за мига, в който ще го прегърна и ще му кажа, че го обичам! О, боже, дано никое човешко същество не изпита моята болка!

Той се извърна от това внезапно покрусено лице, за да му даде време да се съвземе, пък и самият той да вникне в загадката, която представляваше Фий.

— Никой друг не би могъл да изпита твоята болка — каза й той.

Едното ъгълче на устните й се изви в безрадостна усмивка.

— Да, това поне успокоява, нали? Може да не е завидна, но моята болка си е само моя.

— Ще ми обещаеш ли нещо, Фий?

— Щом искате.

— Грижи се за Меги, не я забравяй. Накарай я да ходи на танцовите забави из околността, нека да се среща с младежи, насърчавай я да мисли за брак и за свое семейство. Днес забелязах как я гледаха всички млади мъже тук. Дай й възможност пак да се среща с тях, и то при по-радостни обстоятелства.

— Както кажете, отче.

Той въздъхна и я остави да съзерцава тънките си бели пръсти.

Меги го придружи до конюшнята, където дорестият кон на хотел „Империал“, прекарал два дни в някакъв конски рай, се тъпчеше със сено и трици. Отец Ралф метна на гърба му охлузеното седло на хотелиера и се наведе да пристегне ремъците и колана, а Меги го наблюдаваше, облегната на една бала сено.

— Отче, вижте какво намерих — каза му тя, щом той се изправи. Тя протегна длан и на нея имаше една бледа, пепеляво розова роза. — Единствената. Намерих я на един храст зад цистерните отзад. Сигурно до нея не е стигнал горещият въздух и е била заслонена от дъжда. Откъснах я за вас. Да ви напомня за мен.

С не много сигурна ръка той пое полуотворения цвят от дланта й и го загледа.

— Меги, аз нямам нужда нещо да ми напомня за теб — нито сега, нито когато и да било. Аз те нося в себе си и ти го знаеш. Нима бих могъл да го скрия от теб?

— Но понякога е необходим и спомен — настоя тя. — Изваждаш го, поглеждаш го и тогава си спомняш всичко, което иначе може и да забравиш. Моля ви, вземете я, отче.

— Името ми е Ралф — рече той, отвори малкото ковчеже с причастието и извади оттам требник — негов собствен, подвързан в скъпи корици от седеф. Покойният му баща му го беше подарил при ръкополагането му преди цели тринадесет години. Страниците се разтвориха при една широка бяла панделка; той отгърна още няколко листа, постави розата и затвори книгата върху нея. — И ти искаш от мен някакъв спомен, Меги, така ли?

— Да.

— Няма да ти дам. Искам да ме забравиш, искам да се огледаш в твоя свят и да намериш там някой добър честен младеж, да се омъжиш за него и да имаш бебетата, които така много искаш. Ти си родена за майка. Не бива да се привързваш към мен, не е редно. Аз никога не мога да напусна Църквата и нека — за твое добро — да бъда съвсем искрен с теб: не искам да напусна Църквата, защото не те обичам като съпруг, разбираш ли? Забрави ме, Меги!

— Няма ли да ме целунете за сбогом?

Вместо отговор той яхна чуждия кон и се упъти към вратата, където си сложи и старата кожена шапка на хотелиера. Сините му очи блеснаха за миг, после конят излезе в дъжда и пое неохотно по пътя към Гили. Тя не понечи да го последва, а остана в мрака на влажната конюшня, вдъхвайки мириса на конски тор и сено. Това й напомни за обора в Нова Зеландия и за Франк.

Тридесет часа по-късно отец Ралф влезе в кабинета на архиепископа папски нунций, прекоси стаята да целуне пръстена на своя шеф и се отпусна уморен в едно кресло. Едва след като почувствува върху себе си този топъл всевиждащ поглед, той си даде сметка колко странно трябва да изглежда, щом толкова много хора го бяха гледали учудено, откакто слезе от влака на централната гара. Забравил куфара си, който отец Уоти Томъс пазеше в презвитерството, той се качи на нощния пощенски влак в последните две минути и бе пропътувал шестстотин мили в студения вагон само по риза, панталони и ботуши, цял подгизнал, без да усеща студа. Едва сега се погледна, усмихна се печално и после вдигна очи към архиепископа.

— Извинете ме, ваше преосвещенство. Толкова много неща се случиха, че не ми мина през ум как изглеждам.

— Не се извинявайте, Ралф. — За разлика от предшественика си той предпочиташе да се обръща към секретаря си на малко име. — Според мен изглеждате много романтично и очарователно. Само че малко светски, не мислите ли?

— Без съмнение, да. Колкото до романтичното и очарователното, ваше преосвещенство, вие просто не сте свикнали с най-обикновеното облекло в Гилънбоун.

— Драги мой Ралф, ако ви хрумне да наденете и отшелническа власеница, пак ще съумеете да изглеждате романтичен и очарователен! Но дрехите за езда наистина много ви отиват. Почти толкова, колкото и расото, без да си правите труда да ме убеждавате, че не знаете отлично как то ви приляга много повече от черния костюм на свещеник. Имате особена и много привлекателна походка, а сте запазили и хубавата си фигура. Мисля, че за нея няма защо да се боите. Мисля си също така, че като ме извикат в Рим, ще взема и вас. Ще ми достави голямо удоволствие да гледам какво впечатление ще направите на ниските пълни италиански прелати. Красива гъвкава котка сред въздебелички наплашени гълъби.

Рим! Отец Ралф се поизправи в стола си.

— Много тежко ли ви беше, Ралф? — продължи архиепископът, като ритмично гладеше с млечнобялата си ръка, обсипана с пръстени, копринената козина по гърба на мъркащата абисинска котка.

— Ужасно, ваше преосвещенство.

— Тези хора… Вие, изглежда, много ги обичате.

— Да.

— Всички еднакво ли обичате или някои повече от другите?

Но отец Ралф не беше по-малко ловък от началника си и беше прекарал с него вече достатъчно време, за да знае как действа мисълта му. Затова отби лукавия въпрос с измамна откровеност — ход, който бе установил, че веднага приспива подозренията на негово преосвещенство, чийто проницателен и коварен ум не можеше и да предположи, че външната проява на искреност може да скрие много повече, отколкото всякакво увъртане.

— Обичам всички, но както казахте, някои повече от другите. Най-много обичам едно момиче на име Меги. Винаги съм чувствал особена отговорност за нея, понеже семейството има толкова много синове, че нея съвсем я забравят.

— На колко години е тази Меги?

— Не знам точно. Някъде около двадесет може би. Но накарах майка й да ми обещае, че ще вдига от време на време глава от счетоводните си книги, за да се погрижи момичето да ходи и на танци, да се среща с младежи. Иначе ще похаби живота си в Дройда, което би било много жалко.

Той говореше самата истина; с безпогрешния си усет архиепископът веднага долови това. Макар да беше само три години по-възрастен от секретаря си, кариерата му не беше минавала през такива превратности, каквито беше изживял Ралф, и в много отношения той се чувстваше по-стар, отколкото Ралф би могъл изобщо да бъде: Ватиканът изсмукваше жизнените сокове на човека, ако той му се оставеше отрано, а Ралф бе запазил точно тези сокове, и то в изобилие.

Като поотслаби малко бдителността си, той продължи да наблюдава секретаря си и поднови своята забавна игра да отгатне как точно беше устроен отец Ралф де Брикасар. Отначало беше сигурен, че у него има някаква човешка слабост — ако не към едно, то поне към друго. С това очарователно лице и с не по-малко изящното си тяло той сигурно буди много желания, толкова много, че не би бил в състояние да се запази невинен или неуязвим. С течение на времето той се убеди, че има право, но само донякъде; Ралф очевидно не беше неуязвим, но наистина беше невинен. Така че ако отец Ралф имаше слабо място, то не беше плътта. Беше го събирал с умели хомосексуалисти, на които трудно би устоял, ако наистина беше такъв. Нищо. Беше го наблюдавал в компанията на най-красивите жени в страната. Пак нищо. Ни следа от интерес или желание, макар и да не подозираше, че е под наблюдение. Защото архиепископът невинаги го наблюдаваше лично, а използуваше за това и хора, които дори не бяха измежду секретарите.

Постепенно започна да мисли, че слабостта на отец Ралф е гордостта и амбицията му; това бяха черти от характера, които разбираше, защото сам ги притежаваше. В Църквата имаше място за амбициозни както във всяка институция, която проповядва, че е безсмъртна. Носеше се слух, че отец Ралф с измама лишил тези Клийри, които твърдеше, че обича толкова много, от полагащото им се по право наследство. Ако наистина е така, значи, на него можеше да се разчита. И как блеснаха тези чудесни сини очи, когато той спомена Рим! Може би е време да опита и друга маневра. Той небрежно подхвърли нова уловка, но очите му, замрежени от клепачите, бдяха.

— Получих новини от Ватикана, докато ви нямаше, Ралф — каза той и леко отмести котката. — Ах, Шеба, каква си егоистка: схвана ми се кракът.

— Така ли? — Отец Ралф се настани по-удобно в креслото и с мъка държеше очите си отворени.

— Да, можете да си лягате вече, но първо чуйте какво искам да ви кажа. Преди известно време бях изпратил лично и поверително съобщение на Светия отец и днес се получи отговор от моя приятел кардинал Монтеверди — не знам дали не е потомък на ренесансовия композитор. Все забравям да го питам, като го видя. Ох, Шеба, трябва ли непременно да ме драскаш, за да изразиш задоволството си!

— Слушам ви, ваше преосвещенство, още не съм заспал — каза отец Ралф с усмивка. — Не се учудвам, че толкова обичате котките. Та вие самият сте като тях: доставя ви удоволствие да си играете с жертвата. — Той щракна с пръсти. — Ей, Шеба, остави го и ела при мен. Той е жесток.

Котката начаса скочи от пурпурния скут, прекоси килима и леко и плавно се настани на коленете на свещеника, като махаше с опашка и душеше очарована миризмата на коне и пръст. Усмихнатите сини очи на отец Ралф срещнаха кафявите очи на архиепископа: и едните, и другите бяха полузатворени, но нащрек.

— Как го постигате? — удиви се архиепископът. — Котките не отиват при другиго, но ето че Шеба идва при вас, сякаш й предлагате хайвер или валериан. Неблагодарно животно.

— Чакам, ваше преосвещенство.

— И затова ме наказвате, като ми взимате котката. Добре! Вие спечелихте: предавам се! Изобщо губили ли сте някога? Странен въпрос. Моите поздравления, драги ми Ралф. Отсега нататък ще носите митра и филон и ще ви наричат епископ де Брикасар.

При тези думи очите се отвориха широко — отбеляза архиепископът зарадван. Най-сетне отец Ралф не се опита да се преструва или да крие истинските си чувства. Той направо сияеше.