Птиците умират сами

14

Меги не искаше никой да знае, че се връща, и затова пристигна в Дройда с пощенския камион на стария Блуи Уйлямс, сложила на седалката до себе си Джъстийн в една кошница. Блуи беше във възторг, че я вижда, и разпитваше какво е правила през последните четири години, но като наближиха Дройда, той замълча, доловил желанието й да се порадва мълчаливо на околността.

Пак това кафяво и сребристо, пак същият прахоляк, пак този прелестен ред и пестеливост, които толкова й липсваха в Северен Куийнсленд. Тук нищо не растеше в излишък, не бързаше да загине, че да отвори място за друго — циклите на живота се въртяха бавно като съзвездия. Кенгурата бяха повече от всякога. Хубавите малки симетрични евкалипти, закръглени като матрони, едва ли не свенливи. Розови какаду, литнали като облачета пух над камиона. Емута, хукнали с всичка сила. Зайци, които отскачаха от пътя, наперено размятали бели топчести опашки. Побелели скелети на загинали дървета из тревата. Малки горички като миражи се открояваха по закръгления хоризонт, докато прекосяваха равнината Дибън-Дибън. И звукът, който никога не бе очаквала, че ще й липсва — унилото грачене на врани. Кафяви талази прах, които сухият есенен вятър довяваше подобно на мръсен дъжд. А тревата, сребристо-кремавата трева на Великия Северозапад, извисила се като благословия чак до небето.

Дройда, Дройда! Евкалипти като призраци, сънени гигантски евкалипти, жужащи от пчели. Обори и маслено жълти постройки, необичайно зелена морава около Къщата, есенни цветя в градината, жълт шибой и цинии, димитровчета и гергини, невен, хризантеми и рози, рози. Чакълестият заден двор, мисис Смит ахва, после се смее и плаче, Мини и Кет тичат, познати жилести ръце като вериги около сърцето й. Защото Дройда беше нейният дом и сърцето й си оставаше тук завинаги.

Фий излезе да види каква е тази суетня.

— Здравей, мамо. Аз се върнах.

Сивите очи не трепнаха, но с порасналата си душа Меги разбра: мама се радваше искрено, но просто не знаеше как да го покаже.

— Напуснала си Люк? — попита Фий, считайки за съвсем естествено, че мисис Смит и момичетата също имаха право да чуят.

— Да. Няма никога да се върна при него. Той не искаше нито дом, нито децата, нито мен.

— Деца ли?

— Да, ще имам второ бебе.

„О-о-о! А-а-а!“ — от страна на прислужниците, докато Фий каже своята дума с отмерен глас, в който се долавяше радост.

— Щом не те иска, имаш право да се върнеш в къщи. Ние можем да се грижим за теб тук.

Отново нейната стая с изглед към стопанския двор и градината. А съседната стая — за Джъстийн и новото бебе, когато дойде. О, колко хубаво беше у дома!

Боб също се зарадва, че я вижда. Заприличал още повече на Пади, той беше малко попрегърбен и жилест, а слънцето беше изсушило кожата и костите му. Бе все така с благ и силен характер, но може би защото нямаше собствено семейство, липсваха му бащинските обноски на Пади. Приличаше и на Фий. Тих, сдържан, не показваше чувствата си и не даваше мнение. „Трябва да е вече на тридесет и пет — помисли си Меги сепната, — а още не се е оженил.“ После влязоха Джек и Хюи — две копия на Боб, но без неговата тежест — и я поздравиха със свенливи усмивки. Да, свенливи, установи тя, земята ги е направила толкова свенливи, защото земята няма нужда от приказки и условности. Има нужда само от това, което й дават — безмълвна любов и безрезервна преданост.

Всички момчета си бяха в къщи тази вечер, за да разтоварят един камион със зърно, който Джимс и Патси бяха докарали от Гили.

— Не съм виждал такава суша, Меги — сподели Боб. — От две години не е паднала капка дъжд. А зайците са по-голяма напаст и от кенгурата — изяждат повече трева от овцете и кенгурата, взети заедно. Ще се опитаме да храним овцете от ръка, но нали знаеш какви са.

Меги твърде добре знаеше какви са овцете — слабоумни същества, неспособни да разберат и най-елементарните истини на живота. Малкото мозък, който са имали прадедите им, беше напълно изчезнал при тези рунести аристократи. Те не ядяха нищо друго освен трева или храсти, и то само от местата, които обитаваха. Само че нямаше достатъчно ръце, които да режат скруб за храна на повече от сто хиляди овце.

— Значи, ще имате нужда от мен — каза Меги.

— Как не! Ще обикаляш вътрешните пасища както по-рано и по този начин ще освободиш един чифт мъжки ръце, които да режат храсти.

Както бяха казали, близнаците се бяха прибрали у дома. На четиринадесет години те напуснаха Ривървю окончателно и с четири очи гледаха да се върнат в черноземните равнини. Вече на свой ред заприличваха на Боб, Джек и Хюи и бяха облечени в новата униформа на овчарите от Великия Северозапад, която постепенно заменяше старите сиви панталони от туил и сивата фланела — бели кожени панталони и бяла риза, сива велурена шапка с плоско дъно и широка периферия и високи над глезените ботуши за езда, с ластик от едната страна и с ниски токове. Само шепата поиздигнали се аборигени, които живееха в най-мизерната част на Гили, подражаваха на каубоите от американския Запад — превзети ботуши с високи токове и онези шапки „Стетсън“, дълбоки като кофи. За жителя на черноземните равнини такова облекло беше ненужно маниерничене, елемент на съвсем друга култура. Човек не можеше да ходи из тревата и храстите с високи токове. А „стетсъна“ като кофа, държеше много топло и тежеше.

Кестенявата кобила и черният кон бяха умрели; конюшнята беше празна. Меги твърдеше, че й стига и обикновен впрегатен кон, но Боб отскочи до Мартин Кинг да й купи два от неговите не съвсем чистокръвни ездитни коне — една кремава кобила с черна грива и черна опашка и един кестеняв жребец със стройни крака. Кой знае защо, загубата на кестенявата кобила наскърби Меги много по-силно, отколкото самата й раздяла с Ралф, защото възприе този факт като последното доказателство, че и Ралф го няма. Яхнала коня и с кучетата наоколо, толкова й беше приятно да бъде отново сред пасищата, в праха на блеещото стадо, загледана в птичките, небето, земята.

Сушата беше страхотна. Доколкото Меги си спомняше, тревата на Дройда винаги беше издържала на сушата, но този път беше съвсем друго. Само тук-там беше останала трева; между туфичките се подаваше тъмната земя, набраздена от гъста мрежа от пукнатини, зинали като пресъхнали уста, което до голяма степен се дължеше на зайците. През четирите години, в които я е нямало, те се бяха размножили безумно, макар че и преди това бяха правили пакости. Само че сега се бяха пръкнали навсякъде и унищожаваха ценната трева.

Меги се научи да поставя капани за зайците, но никак не й беше приятно да гледа малките животинки, разкъсани от железните челюсти, обаче беше достатъчно земна и не се колебаеше, щом трябва, да направи каквото е необходимо. Не беше жестокост да убиеш, за да оцелееш.

— Проклет да е онзи сантиментален англичанин, който е пренесъл първия заек през океана — мърмореше Боб ядовито.

Зайците не бяха австралийски животни и пренасянето им беше нарушило напълно екологическото равновесие на континента, което не бяха успели да направят нито овцете, нито рогатият добитък, научени да се хранят и изкуствено още със заселването им на континента. В Австралия нямаше хищник, който естествено да ограничава броя на зайците, а внесените лисици не можеха да се приспособят. Човекът трябваше да изпълни ролята на хищника, но хората бяха малко, а зайците — много.

Когато Меги наедря много и не можеше вече да язди, прекарваше дните в къщи с мисис Смит, Мини и Кет и шиеше и плетеше за мъничкото създание, което мърдаше в нея. Той (винаги мислеше за него като за момче) беше се сраснал с нея. Меги никога не беше могла да почувствува Джъстийн така, не й ставаше лошо, не изпадаше в депресия и чакаше с нетърпение да го роди. Може би Джъстийн неволно допринасяше за това: малкото бледооко същество се превръщаше от несъзнателно бебе в изключително интелигентно момиченце и Меги беше очарована от този процес и от детето. Тя отдавна вече не беше безразлична към Джъстийн и жадуваше да дарява дъщеря си с обич, да я прегръща, да я целува, да се смее с нея. И оставаше много изненадана, че Джъстийн отблъскваше кротко всяка проява на чувства.

Когато Джимс и Патси напуснаха Ривървю, мисис Смит се надяваше отново да ги вземе под крилото си, но остана разочарована, тъй като те бяха повече из пасищата. Ето защо мисис Смит се насочи към малката Джъстийн, но беше така упорито отблъсквана, както и Меги. Изглежда, Джъстийн изобщо не искаше да я прегръщат, целуват или разсмиват.

Тя проходи и проговори рано — на девет месеца. Щом стъпи на крачетата си и започна съвсем правилно да си служи с говора, вършеше вече каквото иска и както си иска. Не че беше шумна или непослушна — просто беше направена от много твърд метал. Меги не знаеше нищо за гените, иначе би се замислила върху резултата от съчетанието между Клийри, Армстронг и О’Нийл. Нямаше как да не е много силен характер.

Но най-необяснимото беше упоритият отказ на Джъстийн да се смее или дори усмихва. Всички в Дройда правеха всевъзможни маймунджилъци, за да предизвикат усмивка на лицето й, но напразно. По вродената си сериозност тя надминаваше дори баба си.

На първи октомври, когато Джъстийн беше точно на година и четири месеца, в Дройда се роди синът на Меги. Беше избързал почти с четири седмици и не го очакваха. Меги получи две-три остри контракции, водата изтече и той се роди в ръцете на мисис Смит и Фий няколко минути след като позвъниха за доктора. Меги едва бе успяла да получи разкритие. Болката трая съвсем кратко и всичко свърши толкова бързо, като че ли не е било. Въпреки няколкото шева, които трябваше да й се направят, понеже бебето се беше родило стремглаво, Меги се чувствуваше отлично. Гърдите й, съвсем сухи за Джъстийн, сега преливаха от мляко. Този път нямаше нужда от биберон и кутии „Лактоген“.

А той беше толкова хубав! Дълъг и строен, с кичурче ленена коса на идеално оформената главичка и с живи сини очи, които не даваха никакъв признак за промяна впоследствие. А и как биха могли да се променят? Очите бяха на Ралф, ръцете също бяха на Ралф, носът и устата на Ралф, дори стъпалата на Ралф. Отърсила се от всякакви скрупули, Меги беше благодарна, че Люк толкова приличаше на Ралф по телосложение и цвят на кожата. Но ръцете му, сключените вежди, формата на пръстите на ръцете и краката бяха точно като на Ралф и нямаха нищо общо с Люк. Дано никой не си спомня как е било при единия и как при другия.

— Реши ли как ще се казва? — попита Фий, която изглеждаше очарована.

Меги я гледаше как стои с детето в ръце и беше благодарна. Мама пак ще има кого да обича — е, може би не както беше обичала Франк, но поне щеше да изпитва някакво чувство.

— Ще го нарека Дейн.

— Странно име. Защо? Да не е от фамилията О’Нийл? Мислех, че си скъсала с О’Нийлови.

— Няма нищо общо с Люк. Това си е само негово име. Не обичам да се назовават децата с имена на бащи и дядовци — все едно да искаш новият човек да бъде като някой друг. Нарекох малката Джъстийн, защото ми харесваше името, и по същата причина наричам момчето Дейн.

— Е, хубаво звучи — призна Фий.

Меги потръпна — гърдите й бяха много пълни.

— По-добре ми го дай, мамо. О, дано да е гладен! И дано старият Блуи не забрави да донесе помпичка за млякото, иначе ще трябва ти да ходиш в Гили за нея.

Той беше гладен, дърпаше я така силно, че беззъбите му челюсти й причиняваха болка. Загледана в него — в затворените му очи с тъмни ресници със златисти крайчета, пухкавите вежди и нежните, усилено мърдащи бузки, — Меги усещаше, че го обича до болка, по-силна и от болката, която й причиняваше кърменето.

„Той ми стига — трябва да ми стига, повече не мога да имам. Но в името на бога, Ралф де Брикасар, в името на този бог, когото обичаш повече от мен, ти никога няма да узнаеш какво съм откраднала от теб… и от него! Никога няма да ти кажа за Дейн. О, детето ми! — И тя се намести на възглавниците, за да го настани по-удобно в гънката на ръката си, та да вижда цялото му съвършено личице. — Моето дете! Ти принадлежиш само на мен и няма да те дам на никого. А най-малко на баща ти, който е свещеник и няма право да те има. Не е ли чудесно?“

Корабът влезе в пристанището на Генуа в началото на април. Архиепископ Ралф беше посрещнат от една Италия, в която разцъфтяваше пищната средиземноморска пролет, и взе влака за Рим. Ако беше пожелал, можеше да пътува в кола на Ватикана с шофьор, но той се боеше все още да се почувствува в лоното на църквата — искаше да отложи този момент колкото може повече. Вечният град. „Наистина е такъв“ — помисли си той, като гледаше през прозореца на таксито камбанариите и кубетата, осеяните с гълъби площади, величествените фонтани, римските колони с основи дълбоко във вековете. Но за него всичко това беше на втори план. Сега го интересуваше онази част от Рим, наречена Ватикана, с разкошните си зали и със скромните си частни кабинети.

Един доминикански монах с расо в черно и кремаво го поведе през мраморните коридори, покрай скулптури от бронз и камък, достойни за музей, покрай огромни картини в стила на Джото, Рафаел, Ботичели, Фра Анджелико. Намираше се в кардиналска обител, а богатата фамилия Контини-Верчезе несъмнено беше проявила щедрост към своя височайши потомък.

В стая, украсена със слонова кост и злато, с разноцветни гоблени и с картини по стените, с френски килими и мебели, седеше Виторио Скрабанца, кардинал ди Контини-Верчезе. Малката му гладка ръка с грейнал рубин на пръстена се протегна към него за поздрав и доволен, че трябва да сведе поглед, архиепископ Ралф прекоси стаята, коленичи, пое ръката да целуне пръстена и положи буза върху нея, но когато устните му докоснаха този символ на духовна сила и на власт, той разбра, че не може да излъже, въпреки че тъкмо това бе намислил да стори.

Кардинал Виторио постави другата си ръка върху сведеното рамо, кимна на монаха да излезе и когато вратата тихо се затвори, ръката му се премести от рамото върху главата, спря в гъстата, черна коса, приглади я нежно назад от полуизвърнатото чело. Беше се променила — скоро нямаше вече да е черна, а щеше да добие цвета на стоманата. Приведеният гръбнак се стегна, раменете се изправиха и архиепископ Ралф погледна началника си право в очите.

О, колко се беше променил! Устата се беше свила, беше познала болката, беше уязвима, очите, така красиви по цвят, форма и разположение, бяха съвсем различни от очите, които още не беше забравил, сякаш през цялото време са били постоянно край него. Кардинал Виторио винаги си беше представял, че очите на Исус са били сини и спокойни като очите на Ралф, някак на разстояние от онова, което виждат, поради което можеха по-добре да го обхванат, да го разберат. Но това сигурно беше погрешна представа. Та как би могъл някой да почувствува мъките на хората и дори сам да страда, без това да му проличи.

— Седни, Ралф.

— Ваше високопреосвещенство, искам да се изповядам.

— После, после. Най-напред ще си поговорим, и то на английски. Сега навсякъде има уши, но слава богу, че не разбират английски. Моля те, седни, Ралф. Как се радвам, че си тук! Липсваха ми мъдрите ти съвети, зрелите ти разсъждения, искреното ти приятелство. Тук не намерих никого, който да ми допадне поне малко като теб.

Той усещаше как мозъкът му се настройва вече за официален разговор, мислите в главата му зазвучават в по-изискани фрази — Ралф де Брикасар по-добре от всички знаеше как всичко около човека, дори и речта му, се променя в зависимост от средата. Пред Виторио не можеше да си служи с лекия и свободен разговорен английски. Той седна на известно разстояние срещу дребната фигура в алено моаре, чийто цвят уж се менеше, но си оставаше все същият, като само по края се сливаше с цветовете наоколо, вместо да изпъква сред тях.

Умората, която му тежеше от няколко седмици, като че ли се посмъкна от плещите му и той се запита защо толкова много се беше боял от тази среща, след като сърцето му подсказваше, че ще получи и разбиране, и опрощение. Не, не беше това, съвсем не беше това. Тежеше му вината пред самия него, загдето се беше оказал неспособен да постигне онова, към което се стремеше, и щеше да разочарова човека, който толкова държеше на него и беше безкрайно добър и верен приятел.

— Ралф, ние сме духовници, но преди това и нещо друго — нещо, което сме били, преди да се посветим на бога, и от което не можем да избягаме въпреки призванието си. Ние сме хора с всичките слабости и недостатъци, присъщи на хората. Нищо, което ще ми кажеш, не би променило впечатлението, създадено за теб през годините, откакто сме заедно, и нищо не би могло да ме накара да те уважавам по-малко или да те обичам по-малко. Още преди много години разбрах, че ти съзнателно отказваш да приемеш заложените в нас човешки слабости, но знаех, че един ден ще се примириш с тях, както става с всички ни. Дори и със Светия отец, който е най-смиреният и най-човечният от нас.

— Аз наруших клетвите си, ваше високопреосвещенство. Това е непростимо. Светотатство е.

— Ти наруши една от клетвите много отдавна, още като прие посмъртния дар на Мери Карсън. Остават следователно целомъдрието и смирението, нали?

— Тогава и трите са вече нарушени, ваше високопреосвещенство.

— Защо не ме наричаш Виторио, както по-рано. Не съм изненадан, Ралф, нито съм разочарован. Така е пожелал нашият бог Исус Христос — трябвало е да научиш нещо много съществено, а това неизбежно разрушава нещо в нас, причинява ни болка. Бог е загадка за нас и нам са непонятни неговите основания. Но не мога да допусна, че деянието ти е сторено лекомислено и че си нарушил обетите си, защото вече не държиш на тях. Познавам те много добре: ти си горд, влюбен си в свещеническото си призвание, съзнаваш, че си изключителен. Възможно е точно този урок да ти е бил необходим, за да се смири гордостта ти, да се убедиш, че преди всичко си човек и следователно не си чак толкова изключителен, колкото се мислиш.

— Да. В мен нямаше смирение и като че ли се мъчех дори да бъда самия господ. Извърших тежък и непростим грях. А като не мога сам да си го простя, как да се надявам на опрощение свише?

— Пак тази гордост, Ралф, пак тази гордост! Не е в твоя власт да опрощаваш, още ли не си го разбрал? Само бог може да опрощава. Само бог! И той ще ти прости, ако разкаянието ти е искрено. Той е опрощавал и по-тежки грехове на много по-големи светци, както и на по-големи злодеи. Да не мислиш, че не е опростил принц Луцифер? Опростил го е още в момента, когато се е разбунтувал. А ориста да бъде владетел на ада си е навлякъл сам, бог няма пръст в тази работа. Нали сам е казал: „По-добре да управлявам в ада, отколкото да съм роб в рая!“ Защото той не можел да надвие гордостта си, не се съгласил да подчини волята си на волята на другиго, дори този друг да е самият господ. Не бих искал и ти да направиш същата грешка, най-добри ми приятелю. Смирението беше качество, което ти липсваше, а именно смирението прави светеца — или човека — велик. Докато не предоставиш опрощението си изцяло на господа, няма да постигнеш пълното смирение.

По силното лице се изписа болка.

— Да, прав си. Трябва да се примиря с това, което съм, и само да се стремя да бъда по-добър, без да съм горд със себе си. Разкайвам се и затова ще се изповядам и ще чакам опрощение. Наистина се разкайвам, и то горчиво. — Той въздъхна, в очите му се четеше цялата онази вътрешна борба, която думите трябваше да прикрият — поне докато е в тази стая. — И все пак, Виторио, струва ми се, че не можех да постъпя другояче. Трябваше да погубя или нея, или себе си. И не можех да избирам, защото я обичам истински. Нейната съдба беше по-важна от моята, разбираш ли ме? Дотогава винаги бях мислил най-напред за себе си, смятах, че съм по-значим от нея, защото съм свещеник и тя стои по-долу от мен. Но изведнъж осъзнах, че аз нося отговорността за нея — такава, каквато е. Трябваше да се откажа от нея още когато беше дете, но не го направих. Носех я в сърцето си и тя го знаеше. Ако бях успял да я изтръгна оттам, тя пак щеше да узнае и да стане съвсем друга, така че нямаше да имам власт над нея. — Той се засмя. — Виждаш ли за колко много неща трябва да се разкайвам. Дръзнах и аз да бъда създател в известен смисъл.

— Това е Розата, нали?

Главата се отметна назад; архиепископ Ралф погледна към красивия таван с позлатени отливки и бароков полилей.

— А кой друг? Тя е единственото нещо, което съм се опитал да създам.

— А какво ще стане сега с нея? Дали с това не си й сторил повече зло, отколкото ако се беше отказал от нея?

— Ако можех да знам, Виторио! Просто нямаше какво друго да сторя тогава. Не съм надарен с прометеевско прозрение, а тъй като влагам чувства, не мога да бъда и добър съдник. Освен това… то просто стана! Но ми се струва, че тя се нуждаеше точно от това, което й дадох, като я признах за жена. Не че тя не се чувствуваше жена. Аз не я чувствувах като жена. Ако при първата ми среща с нея беше вече жена, щеше да е съвсем друго. Но дълги години я познавах само като дете.

— Не си съвсем искрен, Ралф, и още не си готов за опрощение. Измъчваш се, нали? От това, че си до такава степен обикновен човек, та си се поддал на човешка слабост. Наистина ли го стори от желание за благородна саможертва?

Сепнат, той погледна в бистрите тъмни очи и видя там отражението си като две миниатюрни, почти незначителни човешки фигурки.

— Не — отвърна той. — Аз съм мъж и като мъж изпитах такова удоволствие с нея, каквото не съм и предполагал, че съществува. Не знаех какво означава в същност да си с жена, нито съм очаквал, че тя може да е извор на такава съвършена радост. Искаше ми се никога да не се отделям от нея — не само заради тялото и, а защото ми беше много приятно да бъда с нея: да разговаряме или да мълчим, да ям храната, която тя приготвяше, да й се усмихвам, да споделям мислите й. Ще ми липсва, докато съм жив.

По бледото аскетично лице Ралф долови нещо, което, кой знае защо, му напомни за изражението на Меги в онзи момент на раздяла — поемането на едно духовно бреме, решителността да върви напред, носейки товара си, тъгата си, болката си. Какво ли бе преживял този кардинал в червена коприна, чиято единствена човешка слабост беше ленивата му абисинска котка?

— Не мога да се разкая за онова, което преживях с нея — додаде Ралф, тъй като негово преосвещенство продължаваше да мълчи. — Разкайвам се, загдето наруших клетвите си, не по-малко сериозни и неотменими от живота ми. Не ще мога вече да изпълнявам свещеническите си задължения със същите мисли и същото усърдие. Горчиво се разкайвам за това. Но за Меги? — Изразът на лицето му, като изричаше името й, накара кардинал Виторио да се извърне, за да овладее собствените си мисли. — Да се разкайвам за Меги, е все едно да я убия. — Той уморено прокара ръка по лицето си. — Не знам дали го изразявам точно или поне приблизително точно. Струва ми се, че за нищо на света не бих могъл да определя чувството си към Меги. — Той се наклони напред в стола си и когато кардиналът отново се обърна към него, видя двойния си образ в очите му да се уголемява. Очите на Виторио бяха като огледала — отразяваха каквото виждат и не позволяваха да надникнеш зад тях. Очите на Меги бяха точно обратното — водеха те навътре, навътре, чак до самата й душа. — Меги е истинска благословия — рече Ралф. — За мен тя е светиня, своеобразно причастие.

— Разбирам — въздъхна кардиналът. — Хубаво е, че го чувствуваш така. Това ще смекчи големия ти грях в очите на господа. За теб ще е по-добре да се изповядаш на отец Джорджо, а не на отец Гилермо. Отец Джорджо няма да изтълкува погрешно чувствата и мислите ти, ще разбере истината. Отец Гилермо няма това проникновение — той може да се усъмни в искреното ти разкаяние. — Лека усмивка пробягна като сянка по тънките му устни. — И те са хора, Ралф, тези, които приемат изповедта на висшестоящите си. Никога не забравяй това. Само при изпълнение на свещеническите си задължения носят в себе си бога. Във всичко останало са мъже. Опрощението, което дават, идва от бога, но ушите, които слушат и отсъждат, са на хора.

На вратата се почука дискретно. Кардинал Виторио седеше мълчаливо и гледаше как занасят таблата с чай до масичката в стил Людовик XIV.

— Виждаш ли, Ралф? Откакто бях в Австралия, се пристрастих към следобедния чай. В кухнята ми се научиха да го правят вече доста добре. — Той вдигна ръка, когато архиепископът посегна към чайника. — Недей! Аз ще го сервирам. Приятно ми е да играя ролята на домакин.

— Видях много черни ризи по улиците на Генуа и Рим — каза архиепископ Ралф, като гледаше как кардинал Виторио налива чая.

— Това са специалните кохорти на Дучето. Предстоят ни тежки времена, Ралф. Светият отец е категоричен, че не трябва да има разрив между Църквата и правителството на Италия и както винаги е прав… Каквото и да става, трябва да запазим правото си да служим на всички наши чеда дори ако една война ги раздели и ги накара да се бият едни срещу други в името на католическия бог. Независимо на чия страна са сърцата и чувствата ни, трябва да положим всички усилия да запазим Църквата настрана от политическите идеи и кавгите между държавите. Извиках те да дойдеш, понеже съм убеден, че лицето ти няма да издаде какво става в ума ти, независимо какво виждат очите ти, и освен това, защото имаш усет към дипломацията, какъвто рядко съм срещал.

Архиепископ Ралф се усмихна горчиво.

— Грижите се за кариерата ми въпреки всичко. Чудя се: какво би било, ако не бях ви срещнал?

— О, щеше да станеш архиепископ на Сидни — отвърна негово преосвещенство с лъчезарна усмивка. — Но човек не решава сам съдбата си. Срещнахме се, защото е трябвало, така както трябва сега да работим заедно за Светия отец.

— Такъв път няма да ни изведе до успешен край — върна се към темата архиепископ Ралф. — Резултатът от безпристрастието винаги е еднакъв: никой няма да ни обича и всички ще ни осъдят.

— Знам това, знае го и негово светейшество. Но няма какво друго да направим. А нищо не може да ни попречи да се молим насаме за скорошното поражение на дучето и фюрера, нали?

— Наистина ли мислите, че ще има война?

— Не виждам как би могла да бъде избягната.

Котката на негово високопреосвещенство с величествена походка напусна ъгъла, в който спеше, и скочи върху пурпурния скут малко тромаво, защото остаряваше.

— А, Шеба! Поздрави стария си приятел Ралф, когото някога предпочиташе пред мен.

Сатанинските жълти очи дръзко погледнаха архиепископ Ралф и замижаха. Двамата мъже се разсмяха.

15

Дройда се беше сдобила с радио. Прогресът беше стигнал и до Гилънбоун — австралийската радиостанция най-сетне докара средство за развлечение, което да съперничи на масовото подслушване на телефонните разговори. Самият радиоапарат беше грозноват предмет в кутия от орех и стоеше върху малкото изящно бюро във всекидневната, а автомобилният акумулатор, който го захранваше, беше скрит в шкафчето отдолу.

Сутрин мисис Смит, Фий и Меги го включваха, за да чуят какво става в района на Гилънбоун и какво ще е времето, а вечер Фий и Меги го настройваха на австралийската радиостанция за новините по света. Беше им необичайно да установяват така бързо връзка с външния свят, да слушат за наводнения, пожари и дъждове във всички части на страната, за неспокойната Европа, за политиката на Австралия и вече нямаха нужда от Блуи Уйлямс и неговите остарели вестници.

Когато в петък на 1 септември в националната информационна емисия съобщиха, че Хитлер е нахлул в Полша, само Фий и Меги бяха в къщи да чуят, но и двете не обърнаха никакво внимание. Такива предположения имаше от месеци, пък и Европа беше почти на другия край на света. Събитията там не засягаха Дройда — центъра на тяхната вселена. В неделя, на 3 септември, всички мъже — а те се интересуваха какво става в Европа — се прибраха от пасищата за литургията на отец Уоти Томас. Но нито Фий, нито Меги се сетиха да им кажат новината от петък, забрави и отец Уоти, който бързаше за Нарингенг.

И тази вечер включиха по навик радиото за новините, но вместо бодрия глас с безупречен оксфордски акцент на говорителя, разнесе се тържественият, чисто австралийски говор на министър-председателя Робърт Гордън Мензиъс:

Във всекидневната настъпи продължителна тишина, нарушавана само от металния тембър на предаваната на къси вълни реч на Невил Чембърлейн към британския народ. Фий и Меги погледнаха към мъжете.

— Ние сме шестима с Франк — наруши Боб мълчанието. — Всички освен Франк сме във фермата, поради което няма да ни извикат в армията. От пастирите, с които разполагаме в момента, предполагам, шестима ще поискат да отидат, а другите двама — да останат.

— Аз искам да отида! — каза Джек със светнали очи.

— И аз! — нетърпеливо го последва Хюи.

— И ние! — заяви Джимс от свое име и от името на мълчаливия Патси.

Но всички обърнаха погледи към Боб, който беше най-главен.

— Нека да бъдем разумни — започна той. — Вълната е необходима и за фронта, а не само за дрехи. Използват я за опаковка на муниции и експлозиви и за всякакви други най-невероятни неща, за които не сме и чували. Говедата трябват за месо, старите овни и овци — за кожи, лепило, лой, ланолин — все продукти, необходими за войната. Ето защо, колкото и да ни се иска, не може да напуснем Дройда и да я оставим сама да работи. И без това във време на война ще бъде много трудно да намерим заместници на пастирите, които ще ни напуснат. Сушата продължава вече трета година, стигнахме дотам да режем храсти за храна на добитъка, пък зайците ни подлудяват. Засега дългът ни кара да останем в Дройда — може да не е много привлекателно в сравнение с фронта, но е не по-малко важно. Тук ще сме най-полезни.

Лицата на мъжете помръкнаха, а жените засияха.

— Ами ако продължи повече, отколкото предполага Железния Боб? — попита Хюи, наричайки министър-председателя с прякора, даден му от неговите сънародници.

Боб се замисли, обруленото му от суровия живот лице се покри цялото с бръчици.

— Ако нещата се влошат и се проточат, струва ми се, че докато имаме двама пастири, можем да се лишим от двама от нас, но само ако Меги се заеме пак по цял ден да обикаля вътрешните пасища. Ще бъде много трудно и в по-добри времена не бихме се нагърбили, но при такава суша петима мъже и Меги, ако работят седем дни седмично, могат да поддържат Дройда. Но на Меги с двете малки деца ще й дойде много.

— Щом се наложи, Боб, няма какво да му мислим — намеси се Меги. — Мисис Смит едва ли ще има нещо против и тя да се включи, като поеме грижата за Джъстийн и Дейн. Щом кажеш, че съм необходима за пълноценната работа на Дройда, тръгвам отново из пасищата.

— И тогава ние двамата ще идем на фронта — заключи Джимс засмян.

— Не, Хюи и аз ще идем — възрази веднага Джек.

— Редното е да отидат Джимс и Патси — бавно заговори Боб. — Вие сте най-млади и сте най-неопитни като скотовъдци, а никой от нас и без това няма опит като войник. Но сте само по на шестнадесет години, момчета.

— Докато се влошат нещата, ще станем на седемнадесет — каза Джимс. — А както изглеждаме и по-големи, няма да откажат да ни приемат, особено ако носим и писмо от вас с подписа на Хари Гау.

— Добре, но засега никой няма да отива. Да видим дали ще можем да увеличим производството на Дройда въпреки сушата и зайците.

Меги мълчаливо излезе от всекидневната и се качи горе в детската стая. Дейн и Джъстийн спяха в белите си креватчета. Тя мина покрай дъщеря си, надвеси се над сина си и дълго го гледа.

— Слава богу, че си още бебе — промълви тя.

Мина почти цяла година, преди войната да промени живота й в Дройда, година, през която пастирите един по един напущаха, зайците продължаваха да се множат, а Боб геройски се бореше производството да отговаря на усилията, които войната изискваше от всички. Но в началото на юни 1940 дойде новината, че британските експедиционни сили са евакуирани от територията на Европа при Дюнкерк; към наборните пунктове за Втори австралийски имперски корпус се стекоха хиляди доброволци, между които бяха Джимс и Патси.

За четирите години, прекарани на кон из пасищата, лицата на близнаците бяха възмъжали, придобили онази улегналост, която идва не от годините, а от ситните бръчици покрай външните ъгли на очите и браздите, вдълбани от носа към устата. Те представиха писмата си и бяха приети без възражения. Австралийците от вътрешността бяха желани в армията — повечето от тях умееха добре да стрелят, знаеха какво значи заповед и бяха издръжливи.

Джимс и Патси се бяха записали в Дъбоу, но лагерът им щеше да е в Ингълбърн край Сидни и всички отидоха да ги изпратят на вечерния пътнически влак. Оказа се, че със същия влак и за същия лагер щеше да пътува и Кормък Кармайкъл, най-младият син на Идън. Двете семейства настаниха удобно своите синове в едно купе първа класа и застанаха неловко около тях: ужасно им се искаше да се разплачат и да ги разцелуват, но ги възпираше вродената им британска сдържаност. Големият парен локомотив издаде жален вой, началник-гарата наду свирката си.

Меги се наведе и стеснително целуна по бузата братята си, после и Кормък, който много приличаше на по-големия си брат Конър; Боб, Джек и Хюи стиснаха трите момчешки ръце и само мисис Смит, хълцайки, ги целуваше и прегръщаше и заради другите, които изгаряха от желание да сторят същото. Идън Кармайкъл, жена му и позастаряващата му, но все още красива дъщеря, изпълниха същия ритуал. После всички излязоха на перона и влакът потегли бавно, като вагоните се блъскаха в буферите си.

— Довиждане, довиждане! — викаха всички и махаха с големи бели кърпи, докато влакът се превърна в ивичка дим чак там, където трептеше залезът.

Както бяха поискали Джимс и Патси, зачислиха ги заедно към недообучената Девета австралийска дивизия, която беше прехвърлена в Египет в началото на 1941 г., колкото да участвува в отстъплението край Бенгази. Новопристигналият генерал Ервин Ромел внесе превес в полза на Оста и започна първото голямо отклонение на махалото в цикличните кампании по фронтовете на Северна Африка. Но докато останалите английски войски позорно се оттегляха към Египет пред новия африкански корпус на Ромел, на Девета австралийска дивизия беше разпоредено да завземе и да държи Тобрук, преден пост на окупираната от Оста територия. Единственото, което правеше плана осъществим, беше фактът, че градът все още беше достъпен по море и можеше да бъде снабдяван, докато из Средиземноморието се движеха британски кораби. „Плъховете на Тобрук“ се бяха окопали и издържаха там осем месеца, водейки сражение след сражение всеки път, когато Ромел хвърляше срещу тях всичко, с което разполагаше, без да успее да ги мръдне.

— Някой случайно да знае защо сме тук? — запита редник Кол Стюърт, като облиза цигарената хартийка и лениво я сви.

За да го вижда по-добре, сержант Боб Малой бутна назад шапката си — такива шапки носеха само австралийските войници.

— Не знам, дявол да го вземе! — отвърна той ухилен.

Често си задаваха този въпрос.

— Поне е по-добре, отколкото да стоиш и да си четкаш гамашите в проклетата казарма — намеси се редник Джимс Клийри, като дръпна малко надолу гащетата на брат си, за да легне удобно на мекия му топъл корем.

— Да де, ама в казармата не стрелят по теб — възрази Кол, като замери с изгасената си кибритена клечка един опънал се на припек гущер.

— Знам само едно, друже — обади се пак Боб, като отново нахлупи шапката си да го пази от слънцето, — предпочитам да ме застрелят, отколкото да пукна от проклетата скука.

Те се бяха разположили удобно в сухия каменист окоп точно срещу мините и бодливата тел, която ограждаше северозападния ъгъл на периметъра: оттатък Ромел упорито държеше единственото си късче територия от Тобрук. Вътре в окопа имаше и една голяма картечница „Браунинг“ с подредени до нея сандъчета с патрони. Обаче никой не проявяваше нетърпение или радост, че може да се вдигнат на атака. Пушките им бяха изправени до стената, байонетите блестяха на яркото тобрукско слънце. Навред бръмчаха мухи, но и четиримата войници бяха от австралийската савана, та Тобрук и Северна Африка не можеха да ги изненадат с жега, прах или мухи.

— Добре, че си имаш близнак, Джимс — обади се пак Кол, докато хвърляше камъчета по гущера, който не показваше никакво желание да се помръдне. — Приличате на две шилета, вързани едно за друго.

— Ти просто ни завиждаш — ухили се Джимс и поглади корема на Патси. — Патси е най-меката възглавница, която може да се намери в Тобрук.

— За теб — да, ами какво да каже горкият Патси? Хайде, Харпо, продумай нещо! — подразни го Боб.

Зъбите на Патси се бялнаха в усмивка, но както обикновено той си замълча. Всички се бяха опитвали да го накарат да проговори, но никой не бе чул от него нещо повече от обикновеното „да“ и „не“. Затова почти всички му викаха Харпо — като немия брат Маркс.

— Чухте ли новината? — попита внезапно Кол.

— Коя новина?

— Нашите „Матилди“ били размазани от бронебойната артилерия при Халфая. Единствените оръдия в пустинята, дето могат да пробият една „Матилда“. Снарядите й минават през нея като през картонена кутия.

— Хайде де, на кого ги разправяш! — не вярваше Боб. — Аз съм сержант и не съм чувал такова нещо, а ти, обикновеният редник, знаеш всичко. Слушай какво, приятелю, фрицът не разполага с нищо, което да затрие цяла бригада „Матилди“.

— Истина ти говоря, чух го по радиото, когато отидох в палатката на Моршед да му занеса съобщение от командира.

Известно време никой не проговори — всеки обитател на такава обсадена позиция като Тобрук чувствуваше нужда да вярва, че собствената му страна има достатъчно военна мощ да го измъкне оттам. Новината на Кол не беше радостна, още повече че всеки войник в Тобрук знаеше, че с Ромел шега не бива. Те бяха устояли на усилията му да ги унищожи само защото искрено вярваха, че австралийският войник може да се мери единствено с английските гуркски стрелци, а понеже вярата е девет десети от силата, те действително се проявиха като много силни.

— Проклети шваби — обади се Джимс. — Тук в Северна Африка трябват повече австралийци.

Хорът от одобрителни възгласи беше прекъснат от експлозия на ръба на окопа, която направи гущера на нищо и накара четиримата войници да се хвърлят към пушките и картечницата.

— Проклета макаронаджийска граната — само вдига шум, а нищо не прави — каза Боб с въздишка на облекчение. — Ако това беше някоя от хитлеристките, досега да сме се възнесли. Какво ще речеш, Патси, а?

Със започването на операция „Кръстоносец“ Девета австралийска дивизия беше евакуирана по море до Кайро след изтощителната кървава обсада, от която нямаше почти никаква полза. Но докато дивизията беше още в окопите на Тобрук, постоянно сгъстяващите се редици на британските войски в Северна Африка съставиха Осма британска армия, за чийто командир беше назначен генерал Бърнърд Лоу Монтгомъри.

Фий носеше малка сребърна брошка във формата на изгряващо слънце — емблемата на Австралийския имперски корпус, — от която на две верижки висеше сребърна пластинка с две златни звезди — за двамата й сина в армията. Така всеки, който я срещнеше, разбираше, че и тя дава своя принос за родината. Меги нямаше право на такава брошка, понеже нито мъжът й, нито синът й бяха войници. Беше пристигнало писмо от Люк, с което той я уведомяваше, че ще продължи да реже тръстика — това може би я интересува, ако се тревожи за него. По нищо не личеше да си спомня и една дума от това, което му беше казала онази сутрин в хотела на Ингъм. Меги се изсмя уморено, поклати глава и хвърли писмото в кошчето за отпадъци, чудейки се дали майка й се тревожи за своите синове в армията. И какво ли мисли за войната? Но Фий не казваше нито дума, само носеше брошката си непрекъснато, всеки ден.

Понякога пристигаше писмо от Египет и щом го разтвореха, то се разпадаше на късчета — ножиците на цензора бяха изрязали множество правоъгълници навсякъде, където се споменаваха имена на местности и поделения. Четенето на такива писма беше повече въпрос на досещане, но те имаха друго и далеч по-важно значение: докато пристигаха, значи, момчетата бяха живи.

Все още нямаше дъжд. Сякаш и природните стихии се бяха наговорили да разрушат всякаква надежда, защото 1941-ва беше петата година на пагубна суша. Меги, Боб, Джек, Хюи и Фий бяха отчаяни. Банковата сметка на Дройда беше достатъчно голяма, за да се купи фураж, само че повечето от овцете просто отказваха да го ядат. Всяко стадо имаше свой естествен водач — Юда — и ако не успяваха да го накарат най-напред той да яде, нямаше надежда да ядат и другите, но понякога дори и при вида на дъвчещия Юда останалите овце не искаха да поемат храна.

Така че и Дройда изживяваше тежко изпитание, което терзаеше всички. Нямаше вече никаква трева, земята, заприличала на пустиня, беше напукана и кафява, само тук-там с по някоя групичка сиви и сиво-кафяви дървета. Хората започнаха да ходят с ножове и с пушки, та като видят някое паднало, изнемощяло вече животно, да му прережат гърлото, за да му спестят мъчителната смърт и гарваните да не му изкълват очите. Боб купи още добитък и го хранеше изкуствено, за да поддържа добивите от фермата. За печалба не ставаше и дума при тази цена на фуража, защото аграрните райони наоколо бяха пострадали също така тежко от сушата, както и животновъдните ферми във вътрешността. Посевите даваха катастрофално ниски добиви. Но от Рим бяха писали да направят всичко възможно, независимо на каква цена.

На Меги най-много й тежеше, че трябва да работи толкова дълго на пасищата. Дройда беше успяла да запази само един от пастирите си, а нови не се намираха — в Австралия все не достигаше работна ръка. И ако Боб не забележеше колко е уморена и изнервена, та да й даде почивка в неделя, тя обикаляше пасищата по седем дни в седмицата. Но за да освободи нея, Боб трябваше сам да работи още по-усилено и затова Меги гледаше да прикрива умората си. Изобщо не й минаваше през ум да откаже да изпълнява пастирската работа, като се оправдае с малките си деца. Те бяха в добри ръце, а Меги беше много по-необходима на Боб, отколкото на тях. Не беше достатъчно прозорлива да разбере, че и децата й имат нужда от нея, а собственото си силно желание да бъде с тях считаше за егоизъм, след като за тях се грижат толкова добре любещи и близки хора. Егоистично е, разбира се, повтаряше си тя. Липсваше й и увереност в самата нея, която да й подскаже, че за собствените си деца тя е точно толкова незаменима, колкото и те за нея. Седмици наред тя яздеше из пасищата и виждаше децата си само вечер, след като бяха вече заспали.

Колкото пъти се вгледаше в Дейн, сърцето й замираше. Той беше много красиво дете — казваха го дори непознати хора по улиците на Гили, когато Фий го вземаше със себе си в града. Почти винаги беше засмян, а нравът му беше особено съчетание от кротост и дълбоко, осъзнато задоволство. Оформянето и осъзнаването му бяха преминали безболезнено, което ставаше с твърде малко деца; той имаше много верен усет за хората и за нещата и нищо не можеше да го ядоса или обърка. Приликата му с Ралф много тревожеше майка му, но, изглежда, никой друг не я забелязваше. Ралф беше напуснал Гили много отдавна и макар Дейн да имаше неговите черти и телосложение, между двамата имаше една съществена разлика, която можеше да заблуди: косата на момчето не беше черна като на Ралф, а светлоруса, но не с цвета на житото или на залеза, а с цвета на тревата в Дройда — златиста със сребърни и бежови оттенъци.

Джъстийн обожаваше малкото си братче още от самото му раждане. Искаше най-хубавото да е за Дейн, готова беше да направи всичко заради Дейн. Щом той започна да ходи, тя беше неизменно до него и Меги й беше много благодарна за това, тъй като мисис Смит и прислужничките бяха вече възрастни и не можеше да им се повери такова малко дете. В една от малкото си свободни недели Меги взе дъщеря си в скута и поговори с нея сериозно за Дейн.

— Не мога да си стоя в къщи и да се грижа за него — обясни й тя, — затова разчитам на теб, Джъстийн. Той е мъничкото ти братче и трябва много да внимаваш да не му се случи нещо лошо.

Светлите очи я гледаха умно и съсредоточено, неприсъщо за четиригодишно дете. Джъстийн кимна с разбиране.

— Не се тревожи, мамо — бодро рече тя. — Аз ще се грижа за него, докато те няма.

— Искаше ми се аз да правя това — въздъхна Меги.

— А пък аз искам сама да се грижа за Дейн — заяви Джъстийн самодоволно. — Ти не се притеснявай. С мен няма нищо лошо да му се случи.

Това уверение не зарадва Меги, макар че я успокои. Това преждевременно развито хлапе й отнемаше сина и тя не можеше нищо да направи. Можеше само да се върне в пасищата, оставяйки Дейн на преданите грижи на Джъстийн. Нима дъщеря й я измества? На кого ли прилича? Не на Люк, нито на нея, нито на Фий.

Добре, че поне напоследък вече се беше научила да се смее и да се радва. До четиригодишна възраст нищо не й се беше видяло смешно; научи се да се усмихва сигурно от Дейн, който се смееше още от бебе. Щом той се засмееше, засмиваше се и тя. Децата на Меги учеха всичко едно от друго. Но тя страдаше много, като виждаше колко им е добре и без майка им. „Докато свърши тази проклета война — мислеше си Меги, — той ще е вече твърде голям, за да се привърже към мен. Винаги ще е по-близък с Джъстийн. Защо всеки път, когато тъкмо успея да овладея живота си, нещо се случва? Не съм искала нито война, нито суша, а ето че ме сполетяха.“

От една страна, беше може би по-добре, че настанаха такива трудни дни за Дройда, защото иначе Джек и Хюи отдавна да са отишли на фронта. При това положение обаче нямаха друг избор, освен да превиват гръб и да спасяват каквото могат от сушата, която щеше да се запомни като Голямата суша. Пострадаха близо два милиона квадратни километра обработваема земя и пасища, от най-южния щат Виктория чак до Северната територия.

В съзнанието на хората войната беше достоен съперник на сушата. Като знаеха, че близнаците са в Северна Африка, всички във фермата следяха с болезнено напрежение променливия ход на военните действия в Либия. Произхождайки от работническата класа, те бяха горещи привърженици на лейбъристите и ненавиждаха сегашното си правителство, което само се наричаше либерално, а в същност беше консервативно. Когато през август 1941 г. Робърт Гордън Мензиъс призна, че не може да управлява и подаде оставка, и на 3 октомври лейбъристкият водач Джон Къртин беше натоварен да състави правителство, това беше най-хубавата новина, пристигнала в Дройда през последните години.

Япония будеше безпокойство още от предишната година, особено след като Рузвелт и Чърчил престанаха да й доставят петрол. Европа беше много далеч и ако Хитлер решеше да нападне Австралия, трябваше да изпрати войските си на дванадесет хиляди мили, но Япония беше в Азия, част от жълтата опасност, надвиснала като заплашителен чук над богатия и сравнително слабо населен австралийски континент. Така че никой в Австралия не се изненада, когато японците нападнаха Пърл Харбър — очакваха нещо такова да се случи. Войната изведнъж се оказа много близо до тях и можеше всеки момент да подпали и тяхната ограда. Между Австралия и Япония нямаше големи океани — разделяха ги само големи острови и малки морета.

На Коледа 1941 г. падна Хонг Конг, но японците никога не ще успеят да вземат Сингапур, казаха си всички с облекчение. Тогава дойде вестта за японските десанти в Малайзия и Филипините. Но голямата военноморска база на върха на Малайския полуостров държеше страховитите си далекобойни оръдия насочени към морето, флотът й беше в готовност. На 8 февруари 1942 г. японците прекосиха тесния Джохорски проток, дебаркираха в северния край на остров Сингапур и влязоха в града зад гърба на безпомощните му оръдия. Сингапур падна без бой.

Тогава дойде голямата новина! Всички австралийски части в Северна Африка се връщаха у дома. Министър-председателят Къртин посрещаше невъзмутим пристъпите на Чърчиловия гняв и настояваше, че австралийските войници ще служат преди всичко на Австралия. Шеста и Седма австралийска дивизия незабавно бяха натоварени на корабите в Александрия, а Девета, която още се възстановяваше в Кайро от поражението си в Тобрук, щеше да ги последва, щом бъдат осигурени повече кораби. По лицето на Фий грейна усмивка, Меги беше във възторг — Джимс и Патси се връщаха.

Ала не стана така. Докато Девета дивизия чакаше корабите, везните пак се наклониха: Осма армия отстъпваше бързо от Бенгази. Министър-председателят Чърчил сключи сделка с министър-председателя Къртин. Девета австралийска дивизия щеше да остане в Северна Африка, в замяна на което една американска дивизия щеше да бъде изпратена да защищава Австралия. Клетите войници — разпращаха ги насам-натам с решения, вземани в кабинети. Оттук да се изтеглят, там да се изпратят…

Но Австралия остана много разочарована, като видя как майка Англия изритваше от гнездото всичките си далекоизточни пилци, та дори и такава едра и обещаваща ярка, каквато беше Австралия.

През нощта на 23 октомври 1942 г. в пустинята беше много тихо. Патси се поразмърда, намери в тъмнината брат си и като малко дете сгуши глава в гънката на рамото му. Джимс го обгърна с ръка и така двамата заедно се наслаждаваха на спокойствието. Сержант Боб Малой смушка редник Кол Стюърт и се ухили.

— Като две възглавници — отбеляза той.

— Върви по дяволите — не му остана длъжен Джимс.

— Хей, Харпо, я кажи нещо — измърмори Кол.

Патси му отвърна с ангелска усмивка, която едва се забеляза в мрака, отвори уста и отлично възпроизведе звука от тръбата на Харпо Маркс. Всички, които бяха на няколко метра наоколо, му изсъскаха да млъкне — имаха заповед да пазят пълна тишина.

— Господи, това чакане ме убива — въздъхна Боб.

Патси продължи да вика:

— Тишината ме убива.

— Ах ти, панаирджийски измамнико! Внимавай да не започна аз да убивам — изрева дрезгаво Кол и посегна към байонета си.

— Млъкнете, за бога! — стигна до тях шепотът на капитана. — Кой идиот се е разкрещял?

— Патси! — отвърнаха в хор дванадесет гласа.

Гръмогласен смях се разнесе бодро над минното поле и заглъхна в потока от ругатни, които капитанът изрече тихо. Сержант Малой погледна часовника си — голямата стрелка наближаваше 40-та минута след девет вечерта.

Осемстотин осемдесет и две британски оръдия и миномети изригнаха едновременно. Небето се залюля, земята се надигна, набъбна, не можеше да се успокои: преградният огън продължаваше, без нито за секунда да намалее главозамайващият грохот. Нямаше полза да се запушват ушите — гигантският трясък се носеше по самата земя и нахлуваше в мозъка през костите. Какъв ще да е бил ефектът върху фронта на Ромел, войниците от Девета австралийска, залегнали в окопите, можеха само да предполагат. Друг път успяваха да различат артилериите по вид и калибър, но през тази нощ железните гърла ревяха едновременно в абсолютно съзвучие и не млъкваха.

Пустинята се озари не от светлината на деня, а от пожар като слънце, огромен бухлат облак прах се изви на километри височина, осветяван от мълниите на избухващите снаряди и мини, от буйните пламъци на масирания барабанен огън. Всичко, с каквото разполагаше Монтгомъри, беше насочено към минните полета: оръдия, гаубици, миномети. И всичко, с което разполагаше Монтгомъри, се изстрелваше със скоростта, на която бяха способни плувналите в пот артилеристи — роби, тъпчещи гърлата на своите оръжия като малки забързани птички, хранещи огромна кукувица. Туловищата на оръдията се нагорещиха, времето между отката и презареждането непрекъснато се скъсяваше, а артилеристите бяха зашеметени от собствения си устрем. Като полудели те се въртяха в ритуален танц около ненаситните си повелители — оръдията.

Беше красиво, великолепно — връхният момент в живота на артилериста, който се изживява отново и отново в мислите, наяве и насън, през останалите не толкова напрегнати дни.

Тишина. Мъртва, абсолютна тишина, която се разбива на вълни в опънатите тъпанчета. Непоносима тишина. Двайсет и един и петдесет и пет. Девета австралийска се изправя и напуска окопите, навлизат в ничия земя, натъкват щиковете, разкопчават сумките, вдигат предпазителите, напипват манерките с вода, проверяват пълнителите, часовниците, каските, връзките на обувките, поглеждат къде са онези, които носят картечниците. Виждаше се твърде добре в зловещото зарево на огньовете и нажежения до червено пясък, който се топеше и превръщаше в стъкло. Но между тях и врага се издигаше завеса от прах и зад нея те бяха в безопасност. Поне за момента. На самия ръб на минното поле те спряха, зачакаха.

Двайсет и два, нула, нула — пункт! Сержант Малой вдигна свирката до устните си и даде пронизителен сигнал по редиците на ротата. Капитанът изрева командата „напред“. По протежение на трикилометровия фронт Девета австралийска навлезе в минните полета и оръдията пак загърмяха зад нея. Те виждаха добре къде вървят, като че беше ден, а гаубиците, прицелени на най-близко разстояние, сипеха снарядите си на метри пред тях. Всеки три минути обсегът им се увеличаваше със сто метра и всеки следващи сто метра се изминаваха с молитва и надежда да са останали само противотанкови мини, а другите мини да са вече обезвредени от оръдията на Монтгомъри. По бойното поле имаше още германци и италианци, гнезда на картечници, на малки 50-милиметрови оръдия, минохвъргачки. От време на време някой стъпваше върху неексплодирала мина и успяваше само да я зърне как изскача изпод пясъка, преди да го раздроби.

Нямаше време да мислят, нямаше време за нищо друго, освен да напредват на прибежки в такт с оръдията — по сто метра всеки три минути, с молитва на уста. Шум, светлина, прах, пушек, ужас до прималяване. Безкрайно минно поле, три-четири километра дълго, а връщане назад нямаше. Понякога в кратките затишия между два преградни огъня в напечения, пълен с пясък въздух се разнасяше отдалеч тъжният писък на гайди — вляво на Девета австралийска Петдесет и първи шотландски полк, с по един гайдар заедно с командира на всяка рота, прекосяваше минното поле. За шотландеца гласът на гайдата беше най-нежният дори когато го зовеше на бой, за австралиеца това беше приятелски, успокояващ звук. Но германците и италианците настръхваха от него.

Битката продължи дванадесет дни, а дванадесет дни са много за една битка. Отначало Девета австралийска, общо взето, имаше късмет — даде сравнително малко жертви по минните полета и през първите дни на настъплението през територията на Ромел.

— Знаеш ли, предпочитам да съм си както сега, ако ще и да ме застрелят, но да не съм сапьор — каза Кол Стюърт и се облегна на лопатата си.

— Не знам, братле, но ми се струва, че сапьорите са най-добре — мрачно му отговори сержантът. — Чакат си зад проклетата първа линия, докато ние свършим цялата работа, и после полека-лека поразчистят с дяволските си машинки пътеки за тези пусти танкове.

— Не са виновни танковете, Боб. Виновни са ония, дето ги изпращат — обади се Джимс, като заглаждаше пръстта по външния ръб на своята страна от окопа. — Господи, как ми се ще да ни оставят за малко на едно място! За няколко дни изкопах повече пръст и от мравояд.

— Копай, копай — подкани го Боб сурово.

— Я вижте! — извика Кол и посочи към небето.

Осемнадесет леки бомбардировачи на кралските военновъздушни сили се снижиха над долината в идеално школувана формация и със смъртоносна точност пуснаха длъгнестите си бомби сред германците и италианците.

— Дяволски красиво, а? — възхити се сержант Боб Малой, проточи дългия си врат и вдигна лице към небето.

След три дни той загина. Един голям шрапнел откъсна ръката и половината му тяло при следващото настъпление и никой нямаше време да спре, а само пътем измъкнаха свирката оттам, където е била устата му. Този път хората умираха като мухи — бяха вече твърде уморени, за да поддържат първоначалната скорост и бдителност, но колкото успееха да завземат от тази окаяна пустош, то оставаше тяхно въпреки ожесточената съпротива на елита от една превъзходна армия. Крепеше ги само нямото упорство да не ги победят.

Девета австралийска задържа граф фон Шпонек и Лунгерхаузен, докато танковете направиха пробив на юг, и Ромел най-сетне беше надвит. До 8 ноември той правеше опити да събере войските си отвъд египетската граница, а Монтгомъри вече владееше бойното поле.

Победата при Втори Ал-Аламейн имаше голямо тактическо значение. Ромел беше принуден да изостави много от танковете си, оръдията и боеприпасите си. Операция „Факел“ можеше много по-уверено да продължи от Мароко и Алжир с настъпление на изток. Имаше да се водят още много сражения с „Лисицата на пустинята“, но най-тежкото беше минало при Ал-Аламейн. Там стана най-голямата и решителна битка на Северноафриканския фронт и победител в нея беше фелдмаршал лорд Монтгомъри от Аламейн.

Втори Ал-Аламейн беше последният подвиг на Девета австралийска дивизия в Северна Африка. Тя най-сетне щеше да се върне, за да се бие с японците в Нова Гвинея. От март 1941 г. войниците й бяха почти непрекъснато на фронтовата линия и пристигнали зле обучени и екипирани, се завръщаха сега със слава, която можеше да се мери само със славата на Четвърта индийска дивизия. И в редовете на Девета австралийска бяха Джимс и Патси, живи и здрави.

Дадоха им, разбира се, отпуск да се върнат в Дройда. Боб отиде с колата до Гили да ги посрещне на влака от Гундиуинди — дивизията им беше на лагер в Бризбейн и правеше тренировки в джунглата, преди да замине за Нова Гвинея. Когато „Ролсът“ зави по алеята, всички жени чакаха вече на моравата, а Джек и Хюи стояха малко по-назад, но и те бяха нетърпеливи да видят по-малките си братя. Днес за тях беше празник — ако ще и всички овце в Дройда да измрат.

Колата спря, те слязоха, но никой не помръдваше. Толкова се бяха променили двамата. През двете години в пустинята бяха скъсали униформата, с която ги бяха изпратили, и сега носеха друга, зелена като джунглата, и бяха неузнаваеми. Преди всичко — пораснали с по няколко сантиметра, което действително беше така — през последните две години, прекарани далеч от Дройда, те бяха изпреварили на ръст по-големите си братя. Не бяха вече момчета, а мъже, макар и не от типа „Боб — Джек — Хюи“. Несгодите, битките и безжалостната смърт ги бяха направили такива, каквито Дройда никога не би могла да ги направи. От слънцето на Северна Африка косата им беше изсушена и потъмняла като махагон; в тях не беше останало вече нищо детинско. И не беше изключено тези двама мъже в проста униформа и сомбрера със забодена от лявата страна значка на Австралийския корпус, изобразяваща изгряващо слънце, да са убивали себеподобни. Личеше им по очите, сини като на Пади, но по-тъжни и без неговата благост.

— Моите момчета, моите момчета! — възкликна мисис Смит и се спусна към тях, обляна в сълзи. Нямаше значение какво са вършили и как са се променили: те си бяха нейните малки деца, които е къпала, повивала, хранила, бърсала е сълзите им, лекувала раните им с целувки. Ала раните, които носеха сега в себе си, тя вече не бе в състояние да излекува.

Всички ги наобиколиха, забравили английската си сдържаност — смееха се, плачеха, дори Фий ги потупа по гърбовете и се опита да се усмихне. След мисис Смит целунаха Меги, Мини, Кет, свенливо прегърнаха мама, мълчаливо си стиснаха ръце с Джек и Хюи. Всички те, останали в Дройда, никога нямаше да разберат какво значи да се завърнеш у дома, никога нямаше да изпитат копнежа по този момент и страха, че може да не настъпи.

А как ядяха близнаците! Войнишката храна няма нищо общо с това, казваха те през смях. Розово-бели захарни сладкиши, напоени с шоколад, топчета, оваляни в кокосово брашно, пухкав кекс с какао, сиропирани тригуни и сметана от млякото на кравите в Дройда. Мисис Смит помнеше колко лошо храносмилане имаха двамата като деца и очакваше, че сега ще боледуват цяла седмица, но те с лекота смляха всичко, като го обливаха обилно с чай.

— Не прилича на арабския хляб, а, Патси?

— Аха.

Интересно, че с часове разказваха, или поне Джимс разказваше, за Северна Африка — за градовете, за хората, за музея в Кайро, за живота на борда на военния кораб, за лагера в Бризбейн. Но колкото и да ги разпитваха, не можаха да изтръгнат от тях нищичко за истинската война, за сраженията край Газала, Бенгази, Тобрук, Ал-Аламейн — те отговаряха уклончиво и бързаха да сменят темата. Дори и по-късно, когато всичко това беше останало много назад, жените пак и пак се убеждаваха в едно: мъжете, минали през огъня на сраженията, изобщо не споменаваха за тях, не искаха да влязат в клубовете на бившите войници, не желаеха да имат нищо общо с институциите, които поддържаха спомена за войната.

В Дройда устроиха празненство в тяхна чест. Беше се върнал и Алистър Маккуийн, който също беше в Девета, та и в Рудна Хуниш поканиха гости. Двамата по-малки сина на Доминик О’Рурк все още бяха с Шеста в Нова Гвинея, но въпреки това и Дибън-Дибън празнуваше. Всяка ферма в околността, която имаше син в армията, искаше да отпразнува благополучното завръщане на трите момчета от Девета. Жените и момичетата се трупаха около тях, но двамата Клийри, завърнали се като герои от фронта, гледаха при първа възможност да се измъкнат — бояха се от жените повече, отколкото и от най-тежкото сражение.

Джимс и Патси, изглежда, нямаха никакво желание да се занимават с момичета и не се отделяха от Боб, Джек и Хюи. Вечер, след като жените в къщи си легнеха, те стояха до късно да си говорят с братята, принудени да си останат у дома, и разкриваха пред тях болката и раните в сърцата си. А на сутринта, доволни, че са в цивилни дрехи, яхваха конете и тръгваха из пасищата на пресъхналата Дройда, в която седма година не беше капвал дъжд.

Макар опустошена и изстрадала, в очите на Джимс и Патси земята беше неотразимо красива, овцете им действуваха успокояващо, а късните рози в градината ухаеха божествено. И им се струваше, че сега трябва да поглъщат всичко това, за да не го забравят никога, защото първото им заминаване беше някак недомислено: нямаха представа какво ги чака. Като заминат сега, ще носят в себе си като скъп спомен всеки миг, а в джоба ще има роза от Дройда и няколко стръкчета от оскъдната трева. Към Фий се отнасяха мило и отзивчиво, а Меги, мисис Смит, Мини и Кет обсипваха с обич и нежност. В същност нали те бяха истинските им майки.

Меги най-много се радваше на обичта им към Дейн: те играеха с него с часове, взимаха го със себе си, когато отиваха на езда, смееха се с него, търкаляха се по моравата. Джъстийн като че ги плашеше — нали се бояха от всяка чужда жена. А клетата Джъстийн страшно ревнуваше, че й отнемат Дейн и няма с кого да си играе.

— Той е чудесно хлапе, Меги — каза й веднъж Джимс, когато Меги беше излязла на верандата, а той седеше в един тръстиков стол и гледаше как Патси си играе с Дейн в тревата.

— Един малък красавец, нали? — усмихна се Меги, сядайки така, че да ги вижда и тримата. Очите й бяха пълни с нежност и тъга: та нали Джимс и Патси бяха някога нейните бебета. — Какво ви тежи, Джимс? Не можеш ли да ми кажеш?

Той вдигна към нея поглед, в който се четеше някакво дълбоко страдание, но тръсна глава, сякаш да отпъди изкушението.

— Не, Меги, не бих могъл да го споделя с жена.

— Ами когато всичко свърши и се ожените? Няма ли да го кажете на жените си?

— Да се оженим ли? Едва ли. Войната уби това желание в нас. Бяхме толкова нетърпеливи да отидем, но сега сме вече по-разумни. Ако се оженим, ще имаме синове — и за какво? Да гледаме как израстват, как са принудени да вършат всичко онова, което ние сме вършили, да изживеят всичко онова, което ние сме изживели — за това ли?

— О, недей, Джимс, недей!

Очите му проследиха погледа й към Дейн, който се заливаше от смях, понеже Патси го държеше с главата надолу.

— Никога не му позволявай да напуска Дройда, Меги. В Дройда не може да му се случи нищо лошо — каза Джимс.

Архиепископ де Брикасар тичаше през красивия високосводест коридор, без да забелязва учудените погледи, извърнати към него, втурна се в стаята на кардинала и спря. Негово високопреосвещенство беседваше с монсиньор Папѐ, посланик във Ватикана на полското задгранично правителство.

— А, Ралф! Какво има?

— Най-сетне, Виторио, Мусолини е свален!

— Исусе Христе! Светият отец знае ли?

— Телефонирах лично в Кастел Гандолфо, а и радиото ще съобщи всеки момент. Каза ми го по телефона един приятел от германския щаб.

— Надявам се, че Светият отец вече си е стегнал багажа — каза монсиньор Папѐ с леко, едва доловимо задоволство.

— Ще се измъкне само ако го предрешим като просяк францисканец, иначе няма да може — отвърна сопнато архиепископ Ралф. — Кеселринг е запечатал града така, че и пиле не може да прехвръкне.

— Той без друго няма да иска да замине — каза кардинал Виторио.

Монсиньор Папѐ се изправи.

— Трябва да ви оставя. Аз съм представител на страна, която е враг на Германия. Щом негово светейшество е застрашен, и за мен не е безопасно. В кабинета ми има книжа, за които трябва да се погрижа.

Изискан и коректен, дипломат до мозъка на костите си, той остави двамата духовници насаме.

— Сигурно е дошъл да се застъпва за своите преследвани сънародници?

— Да. Много се тревожи за тях, клетникът.

— А не трябва ли и ние да се тревожим?

— Разбира се, Ралф! Но обстановката е по-сложна, отколкото той предполага.

— Работата е там, че никой не иска да му повярва.

— Ралф!

— Не е ли така? Светият отец е прекарал младостта си в Мюнхен, обикнал е германците и още ги обича, независимо от всичко. Дори и да му покажат за доказателство труповете на онези нещастници, пак ще каже, че това не е тяхна работа: такъв културен и цивилизован народ не бил способен на такова нещо!

— Ралф, ти не си протестантски пастор, а си тук, защото си положил клетва за вярност към Светия отец. Във вените ти тече горещата кръв на твоите ирландски и нормандски праотци, но аз те моля да бъдеш благоразумен! От септември насам чакаме гилотината да падне върху главите ни и се молехме дучето да остане, за да ни пази от отмъщението на германците. У Адолф Хитлер има едно странно противоречие: той знае кои са най-големите му врагове и все пак прави всичко възможно да ги запази — Британската империя и Светата римокатолическа църква. Но като го предизвикаха, той не се поколеба да срази Британската империя. Мислиш ли, че няма да постъпи така и с нас, ако и ние го предизвикаме? Осъдим ли макар и само с една дума онова, което става в Полша, той ще ни смаже. И каква полза изобщо мислиш, че ще има от нашето осъждане, приятелю? Та ние нямаме армия, нямаме войска. Наказанието ще ни връхлети светкавично и Светият отец ще бъде изпратен в Берлин, от което той най-много се бои. Не си ли спомняш за марионетния папа в Авиньон преди няколко века? Нима искаш и нашият папа да бъде марионетка в Берлин?

— Извинявай, Виторио, но не мисля като теб. Смятам, че трябва да заклеймим Хитлер, да изкрещим с цяло гърло, че е варварин. А ако заповяда да стрелят по нас, ще умрем като мъченици, от което все пак ще има някаква полза.

— Такава недалновидност не ти е присъща, Ралф! Той в никакъв случай няма да стреля по нас. Да не мислиш, че не разбира и той ефекта на мъченичеството? Светият отец ще бъде отведен в Берлин, а нас тихомълком ще закарат в Полша. В Полша, Ралф, в Полша! Искаш ли да умреш в Полша, принасяйки по-малко полза, отколкото тук сега?

Архиепископ Ралф седна, стисна юмруци между коленете си и впери гневен поглед през прозореца към гълъбите, които, позлатени от залеза, летяха нагоре към гнездата си. На четиридесет и девет години той беше по-слаб, отколкото на младини, и остаряваше също така великолепно, както вършеше повечето неща в живота си.

— Това е нашата съдба, Ралф. Човеци сме наистина, но преди всичко сме свещеници.

— Точно обратното ми каза, когато се върнах в Австралия, Виторио.

— Тогава имах пред вид друго нещо. Не бъди упорит. Сега искам да кажа, че не можем да разсъждаваме като обикновени хора. Трябва да разсъждаваме именно като духовници, защото това е основното в живота ни. Независимо какво мислим или искаме да направим като хора, ние сме служители на Църквата, а не на някаква временна власт. Длъжни сме да бъдем верни само на Светия отец. Ти си дал клетва да му служиш покорно, Ралф. Пак ли искаш да я нарушиш? Светият отец е безгрешен по всички въпроси, които засягат благото на Христовата църква.

— Той не е прав! Предубеден е! Мисли само как да се бори с комунизма и в лицето на Германия вижда единствения му враг, единствената сила, способна да предотврати разпространяването на комунизма на Запад. Той иска Хитлер да остане непоклатимо на власт в Германия и беше много доволен, докато Мусолини управляваше Италия.

— Повярвай ми, Ралф, има неща, които не знаеш. Той е папа и е непогрешим. Ако отречеш това, значи, отричаш вярата си.

Вратата се отвори безшумно, но припряно.

— Ваше високопреосвещенство, хер генерал Кеселринг.

Двамата висши духовници се изправиха, усмихнаха се и лицата им вече с нищо не издаваха, че доскоро са водили спор.

— Много се радваме, ваше превъзходителство. Заповядайте, седнете. Ще пиете ли един чай?

Разговорът се водеше на немски, тъй като повечето от висшите духовници във Ватикана знаеха този език. Светият отец обичаше да говори и да слуша немски.

— Благодаря, ваше високопреосвещенство, с удоволствие. Никъде на друго място в Рим не може човек да пие такъв превъзходен английски чай.

Кардинал Виторио се засмя чистосърдечно.

— Добих този навик още като папски нунций в Австралия и не мога да се откажа от него въпреки италианската си природа.

— А вие, ваше преосвещенство?

— Аз съм ирландец, хер генерал. Ирландците също са свикнали с чая.

Генерал Алберт Кеселринг общуваше с архиепископ де Брикасар като мъж с мъж — между тези дребни мазни италиански прелати той беше истинско облекчение за него: прям човек, без лукавство и хитрост.

— Винаги се възхищавам на чистото ви немско произношение, ваше преосвещенство — поласка го той.

— Имам склонност към езиците, хер генерал, а дарбата не заслужава похвали.

— С какво можем да ви бъдем полезни, ваше превъзходителство? — запита любезно кардиналът.

— Предполагам, че сте узнали вече за съдбата на Ил Дуче?

— Да, Ваше превъзходителство, научихме.

— Тогава се досещате защо съм дошъл. Искам да ви уверя, че всичко е наред и да ви помоля да предадете това на летуващите в Кастел Гандолфо. Твърде съм зает в момента и ми е невъзможно да ги посетя лично.

— Ще предадем. Казвате, че сте много зает?

— Естествено. Вие разбирате, че сега за нас това е вражеска страна.

— Това ли, хер генерал? Но Ватикана не е италианска територия и тук никой не е враг освен онези, които имат зли намерения.

— Простете, ваше високопреосвещенство. Аз, разбира се, имах пред вид Италия, а не Ватикана. Но по отношение на Италия трябва да действувам, както ми нареди моят фюрер. Италия ще бъде окупирана и моите войници, които досега бяха тук като съюзници, ще се превърнат в полицаи.

Седнал удобно, архиепископ Ралф имаше вид на човек, който никога не се е интересувал от идеологии. Той внимателно наблюдаваше госта. Дали знае какво върши неговият фюрер в Полша? Как може да не знае!

Кардинал Виторио изписа на лицето си тревога:

— Драги генерале, това не се отнася за Рим, нали? Не бива! Рим, с неговата история, с безценните паметници. Ако докарате войски сред седемте хълма, ще започнат сражения, ще има разрушения. Моля ви, само това не правете!

На генерал Кеселринг, изглежда, му стана неудобно.

— Надявам се да не се стигне дотам, ваше преосвещенство. Но аз също съм положил клетва и трябва да се подчинявам. Трябва да постъпя така, както ми нареди моят фюрер.

— Направете всичко възможно, хер генерал! Моля ви, постарайте се! Преди няколко години бях в Атина — бързо продължи архиепископ Ралф, като се наведе напред, с очарователно разширени очи и кичур посребрени коси на челото: той ясно съзнаваше какво въздействие оказва върху генерала и го използуваше без угризения. — Били ли сте в Атина, сър?

— Да — сухо отвърна генералът.

— Тогава сигурно знаете историята й: не друг, а почти наши съвременници са разрушили сградите върху Акропола. Хер генерал, Рим винаги е бил паметник, обграждан с грижи, внимание и обич цели две хилядолетия. Умолявам ви! Не излагайте Рим на опасност.

Генералът го гледаше изумен и възхитен: неговата собствена униформа му стоеше много добре, но още по-добре стоеше на архиепископ Ралф расото му, украсено с малко царствен пурпур, и имаше осанката на воин, стройното красиво телосложение на воин и лице на ангел. Така трябва да е изглеждал архангел Михаил — не голобрадо момче като на картините от Ренесанса, а съвършен мъж в напреднала възраст, който е обичал Луцифер, борил се е с него, прокудил е Адам и Ева, убил е змията, седял е от дясната страна на господа. Дали знае, че прилича на него? Наистина забележителен човек.

— Ще направя всичко възможно, ваше преосвещенство. Обещавам ви. Признавам, че до известна степен решението зависи и от мен. Аз, както знаете, съм цивилизован човек. Но вие искате твърде много. Ако обявя Рим за открит град, не ще мога да взривя мостовете му, нито да превърна сградите му в укрепления, а от това ще пострада в крайна сметка Германия. Каква е гаранцията, че Рим няма да ми се отплати с измама, ако го пощадя?

Кардинал Виторио сви устни и със звуци, наподобяващи целувка, започна да мами котката си — нова грациозна сиамка, после се усмихна любезно и погледна към архиепископа.

— Рим никога няма да отвърне на доброто с измама, хер генерал. В същото ще ви уверят и в Кастел Гандолфо, ако все пак намерите време да отидете там. Ела, Гуан-си, скъпа моя! Ах, каква красавица си ти! — Ръцете му я притиснаха в аления скут и взеха да я галят.

— Необикновено животно, ваше високопреосвещенство.

— Истинска аристократка, хер генерал. И архиепископът, и аз произлизаме от стари знатни родове, но то е нищо в сравнение с нейния произход. Харесва ли ви името й? Копринено цвете — на китайски. Отива й, нали?

Внесоха и сервираха чая. Всички изчакаха мълчаливо сестрата-мирянка да си излезе.

— Няма да съжалявате, ако решите да обявите Рим за открит град, ваше превъзходителство — каза с подкупваща усмивка архиепископ Ралф на новия владетел на Италия. После се обърна към кардинала, свалил булото на чара си като ненужно пред близкия човек. — Ваше високопреосвещенство, вие ли ще бъдете домакиня, или аз ще имам тази чест?

— Домакиня ли? — попита недоумяващ генерал Кеселринг.

Кардинал ди Контини-Верчезе се разсмя:

— Така се шегуваме ние, безбрачните. Който поднася чая, се нарича „домакиня“. Пак английски обичай, хер генерал.

През нощта архиепископ Ралф се чувствуваше изморен, неспокоен и тревожен. Досега не беше допринесъл с нищо да бъде прекратена тази война, а само се пазареше за историческите паметници и вече от дъното на душата си ненавиждаше бездействието на Ватикана. Макар че беше консервативен по природа, прекалената предпазливост на най-висшите църковни служители го дразнеше непоносимо. Освен със смирените монахини и монаси, които прислужваха, не беше разговарял вече седмици с обикновен човек — някой, който да не преследва военни, политически или духовни цели. Дори да се моли му беше някак трудно в тези дни, а бог му се струваше отдалечен на много светлинни години, сякаш се беше оттеглил, за да даде пълна възможност на човечеството да разруши света, който той беше създал за него. „Сега — помисли си архиепископ Ралф — ми е необходима силна доза Меги или Фий, или поне някой, който не го е грижа за съдбата нито на Ватикана, нито на Рим.“

Негова светлост слезе по вътрешното стълбище към базиликата „Свети Петър“, където го водеше безцелната му разходка. Напоследък заключваха външните й врати, щом паднеше мрак, което беше много по-показателно за съмнителното спокойствие в Рим, отколкото ротите германци в сиви униформи из улиците на града. Леко призрачно сияние освети дълбоката тъмна абсида, стъпките му по каменния под кънтяха, по едно време спря, сля се с тишината, коленичи пред централния олтар, после тръгна пак. Тогава между ехото от една стъпка и звука от следващата долови въздишка. Фенерчето в ръката му светна и повече от любопитство, отколкото от уплаха, той насочи лъча натам, откъдето идваше звукът. Това беше негов свят, в който страхът нямаше достъп.

Лъчът заигра по най-красивата скулптура, която според него беше създадена някога: „Пиета“ на Микеланджело. В подножието на двете неподвижни фигури имаше едно лице, но не от мрамор, а от плът — цялото дълбоко набраздено от сенки, почти мъртвешко.

— Чао — заговори негова светлост и се усмихна.

Отговор не получи, но забеляза, че униформата е на германски пехотинец — редник. Ето го обикновения човек, който му трябваше! Нищо, че е германец.

— Как си? — запита той на немски, все още усмихнат.

Леко помръдване и той можа да види широко интелигентно чело, лъснато от пот.

— Да не си болен? — продължи да пита той, озадачен дали момчето — защото лицето беше съвсем юношеско — не е наистина болно.

Най-сетне се чу глас:

— Не.

Архиепископ Ралф остави фенерчето на пода, пристъпи напред, подхвана брадичката на войника и се вгледа в тъмните очи, още по-тъмни в мрака.

— Какво има? — попита той пак на немски и се разсмя. — Ето пак! — продължи той на същия език. — Знаеш ли, че основното ми задължение е да питам хората какво им е? И повярвай ми, този въпрос ми е създал досега много неприятности.

— Дойдох да се помоля — отвърна момчето с глас, твърде плътен за възрастта му и със силен баварски акцент.

— И какво? Заключили са те вътре, а?

— Да, но това не е важно.

Негово преосвещенство вдигна фенерчето.

— Е, не можеш да стоиш тук цяла нощ, а аз нямам ключ от вратата. Ела с мен. — И той тръгна обратно към стълбището за папския дворец, като говореше бавно и ласкаво. — В същност и аз дойдох да се помоля. Твоят главнокомандуващ ме разстрои. Ето, оттук нагоре… Да се надяваме, че хората на Светия отец ще забележат, че аз те водя, а не ти мен и няма да помислят, че съм арестуван.

Повървяха мълчаливо още десетина минути, минаха през коридора, прекосиха открити вътрешни дворове и градини, влизаха във фоайета, изкачваха стълби, младият германец не изоставаше нито крачка от своя покровител. Най-сетне негова светлост отвори една врата и въведе младежа в малка всекидневна, обзаведена пестеливо и скромно, запали една лампа и затвори вратата.

На светлината двамата се погледнаха. Германският войник видя пред себе си много висок мъж с изящно лице и сини, проницателни очи; пред архиепископ Ралф стоеше дете в униформа — онази униформа, която всяваше страх и ужас в цяла Европа. Дете на не повече от шестнадесет години. Средно на ръст и все още слабо, то имаше телосложение, което обещаваше да заякне и да се налее с възрастта, ръцете му бяха много дълги. Лицето беше по-скоро с италиански черти, мургаво и благородно, много привлекателно, очите бяха големи и тъмнокафяви, с дълги черни мигли, косата — буйна, черна, на вълни. В крайна сметка съвсем не се оказа обикновен въпреки незначителното си положение; и макар че беше копнял да разговаря с най-обикновен човек, негово преосвещенство беше заинтригуван.

— Седни — предложи той на момчето, отиде до един шкаф и измъкна оттам бутилка „Марсала“. Наля по малко в две чаши, подаде едната на момчето и с другата в ръка седна в един стол така, че да наблюдава удобно удивителното му лице. — Дотам ли стигнаха: да събират и деца в армията си? — запита той, кръстосвайки крака.

— Не знам — отвърна момчето. — Аз бях в сиропиталище и затова ме взеха толкова рано.

— Как се казваш?

— Райнер Мьорлинг Хартхайм — отвърна момчето, изговаряйки името си отчетливо и с нескрита гордост.

— Чудесно име — мрачно отбеляза свещеникът.

— Нали? Сам си го избрах. В сиропиталището ме наричаха Райнер Шмид, но щом отидох в армията, измислих си име, каквото винаги съм искал да имам.

— Сирак ли си?

— Сестрите ме наричаха дете на любовта.

Архиепископ Ралф се опита да скрие усмивката си: престанало да се бои, момчето се държеше с такова достойнство и самообладание! Само че от какво в същност се страхуваше? Сигурно не че ще го намерят или че ще остане заключено в черквата.

— Защо беше толкова изплашен, Райнер?

Отпило малка глътка от виното си, момчето вдигна доволен поглед.

— Ех, че хубаво вино! — Той се намести по-удобно. — Исках да разгледам „Свети Петър“, защото сестрите много ни говореха за него и ни показваха снимки. И много се зарадвах, когато ни изпратиха в Рим. Пристигнахме тази сутрин. Щом можах, веднага дойдох тук. — Той се намръщи. — Но аз очаквах друго. Мислех, че ще се почувствувам по-близо до господа, като съм в неговия храм. А той се оказа просто огромен и студен. Не можах да усетя присъствието на бога.

Архиепископ Ралф се засмя.

— Разбирам те. Но „Свети Петър“ не е църква в точния смисъл на думата. Или поне не е като другите църкви. „Свети Петър“ е в същност самата Църква. Спомням си, че и на мен ми беше необходимо дълго време, докато го проумея.

— Исках да се помоля за две неща — продължи момчето, като кимна с глава да покаже, че е чуло, но не това, което е искало да чуе.

— За нещата, от които се боиш ли?

— Да. Мислех си, че като вляза в „Свети Петър“, ще се почувствувам по-добре.

— И от какво се боиш, Райнер?

— Да не решат, че съм евреин и да не изпратят полка ми в Русия.

— Аха. С право се боиш. Имат ли наистина основание да решат, че си евреин?

— Ами погледнете ме! — простичко отвърна момчето. — Като записваха отличителните ми белези, казаха, че ще трябва да проверят. Не знам дали ще успеят, но предполагам, че сестрите знаят повече, отколкото са ми казвали.

— И да знаят, няма да го кажат — успокои го негова светлост. — Ще се сетят защо ги питат.

— Така ли мислите? О, дано!

— Тревожи ли те мисълта, че може да имаш еврейска кръв?

— Няма значение каква е кръвта ми — каза Райнер. — Важното е, че съм роден в Германия.

— Само че те не смятат така, нали?

— Да.

— А за Русия? Сега няма защо да се боиш за Русия. Нали си в Рим — на другия край на света.

— Тази сутрин чух командирът ни да казва, че в крайна сметка може да ни изпратят в Русия. Нещата ни там не вървели добре.

— Ти си още дете — гневно каза архиепископ Ралф. — Трябва сега да си в училище.

— И без това нямаше да бъда — усмихна се момчето. — На шестнадесет години съм и щях вече да работя. — Той въздъхна. — Бих искал да мога да продължа да уча. Образованието е много важно нещо.

Архиепископ Ралф се разсмя, стана и наля отново в чашите.

— Не обръщай внимание на думите ми, Райнер. Казах го ей така. Просто ми минават всякакви мисли. По това време обикновено размишлявам. Колко лош домакин съм, а?

— Добър сте — отвърна момчето.

— Така — каза негова светлост, като отново седна. — Разкажи ми сега за себе си, Райнер Мьорлинг Хартхайм.

Странна гордост се изписа на младежкото лице.

— Аз съм германец и католик. Искам в Германия да не преследват никого заради расата или религията му и ще посветя живота си на това — ако оживея.

— Ще се моля за теб — да оживееш и да успееш.

— Наистина ли? — боязливо попита момчето. — Наистина ли ще споменете името ми в молитвите си?

— Разбира се. Ти в същност ме научи на нещо, Райнер. Научи ме, че в моята работа разполагам с едно-единствено оръжие — молитвите. Нищо друго не мога да правя.

— Кой сте вие? — запита Райнер.

Виното го караше вече да примигва сънливо.

— Аз съм архиепископ Ралф де Брикасар.

— О! Помислих, че сте обикновен свещеник.

— Аз действително съм обикновен свещеник.

— Хайде да се договорим за нещо с вас! — предложи момчето и очите му заискриха. — Молете се за мен отче, а ако аз доживея да осъществя мечтата си, ще дойда в Рим да ви покажа какво са направили молитвите ви.

Сините очи се усмихнаха топло.

— Добре, съгласен съм. А като дойдеш, аз пък ще ти кажа каква според мен е ползата от молитвите ни. — Той се изправи. — Почакай тук, малък политико. Ще ти донеса нещо за ядене.

Двамата продължиха да разговарят, докато зората обагри куполите и камбанариите и гълъбите запърхаха с крила пред прозореца. Тогава архиепископът изведе госта си през дворцовите зали навън в хладния свеж въздух и с възторг го гледаше как благоговее пред всичко. В този момент той не знаеше, че момчето с прекрасното име наистина ще иде в Русия, отнасяйки със себе си един странно приятен и окуражаващ спомен — че в Рим, в храма господен, един човек всеки ден споменава името му в молитвите си.

Докато дойде време да прехвърлят Девета австралийска в Нова Гвинея, операциите по прочистването на противника бяха приключили. Разочарована от това, най-елитната дивизия във военната история на Австралия мечтаеше да спечели нова слава другаде при преследването на японците, отстъпващи през Индонезия. На остров Гуадалканал бяха разбити всички надежди на японците, че ще могат да настъпят към Австралия. С жалки боеприпаси, с оредяваща изтощена армия, останала без продоволствие и подкрепления, те все пак принуждаваха американците и австралийците да плащат скъпо за всеки сантиметър земя. Японците се изтеглиха от Буна, от Гона, от Саламауа и отстъпваха по северния бряг към Лае и Финшафен.

На пети септември Девета дивизия беше стоварена с кораби източно от Лае. Беше горещо, влажността беше 100 процента и валеше всеки следобед, въпреки че дъждовният сезон трябваше да настъпи едва след две седмици. Толкова се бояха от малария, че всички взимаха „Атабрин“ и от малките жълти таблетки повръщаха, все едно, че действително имаха малария. От вечната влага ботушите и чорапите им бяха непрекъснато мокри, краката им подгизваха, а кожата между пръстите се разраняваше и кървеше. Местата, ухапани от комари и други насекоми, се възпаляваха и гнояха.

В Порт Морсби видяха мизерията на местното население в Нова Гвинея, а щом то не можеше да устои на климата, без да боледува от фрамбезия, бери-бери, малария, пневмония, хронически кожни болести, увеличен черен дроб и далак, за белите имаше още по-малка надежда (на какво ли да се надяват белите). В Порт Морсби имаше и участници в боевете при Кокода, жертви не на японците, а на Нова Гвинея — изтощени, целите в рани, изпадащи в безсъзнание от треска. Десет пъти повече, отколкото убиха японците, бяха измрели от простуда на две хиляди и седемстотин метра височина на север, където войниците трябваше да издържат на страхотния студ само с тропическите си униформи. Лепкава кал, непроходими гори, които излъчваха нощем бледа студена светлина от фосфоресциращите гъби, шеметни стръмнини над зловещо преплетени голи корени: човек не можеше и за секунда да вдигне поглед нагоре, защото ставаше идеален прицел за снайперист. Толкова беше различно от Северна Африка, че Девета австралийска съвсем не съжаляваше, дето се е била при Аламейн вместо при Кокода.

Лае беше крайбрежен град сред гъсто залесена тревиста местност, далеч от високите три хиляди метра, планински върхове във вътрешността и много по-удобна за бойно поле, отколкото Кокода. Имаше само няколко европейски на вид постройки, бензинова помпа и колибите на туземците. Японците и тук се съпротивляваха ожесточено, но бяха по-малобройни, бяха изнурени и съсипани от Нова Гвинея и нейните болести, също като австралийците, срещу които се биеха. След доброто артилерийско въоръжение и пълната механизация на фронта в Северна Африка тук беше някак странно, без нито една минохвъргачка или полево оръдие: навсякъде се виждаха само картечници „Оуен“ и пушки с постоянно натъкнати щикове. Джимс и Патси обичаха ръкопашния бой, обичаха да влизат в него един до друг, да бдят един над друг. Тези битки несъмнено бяха далеч под възможностите на дивизията им, видяла Северна Африка. Ниски жълти хора с огромни зъби и почти всички с очила. В униформата им, нямаше нищо забележително.

Две седмици след като Девета дебаркира, в Лае не остана ни един японец. Беше един от хубавите пролетни дни в Нова Гвинея. Влажността беше спаднала с двадесет процента и слънцето грееше от необичайно синьо небе, а не белезникаво и напоено с пари. Оттатък града към вододела се преливаха зелено, мораво и виолетово. Дисциплината беше поохлабена, всички бяха наизлезли да се разходят, да поиграят крикет, да се позабавляват с туземците, като ги караха да се смеят и да показват кървавочервените си беззъби челюсти, постоянно дъвчещи бетелови ядки. Джимс и Патси скитаха безцелно край града из високата трева, която им напомняше за Дройда — също такава избледняла и светлокафява, каквато става тревата на Дройда след проливните дъждове.

— Скоро ще сме си у дома, Патси — каза Джимс. — Обърнахме в бяг и японците, и фрицовете. Връщаме се в Дройда, Патси, в нашата Дройда! Нямам вече търпение.

— Аха — отвърна му Патси.

Вървяха рамо до рамо — малко необичайно за мъже, понякога се докосваха един друг, без да искат, както мъжът докосва собственото си тяло било да облекчи лек сърбеж или просто да се увери, че всичко му е на място. Колко беше приятно да усещат по лицата си истинско слънце, а не някаква разтопена, нажежена топка като в турска баня. Час по час вдигаха нагоре глава с разширени ноздри да поемат уханието на напечената от слънцето трева като в Дройда, да си представят за момент, че са там и вървят в маранята по пладне към някой евкалипт, за да се прислонят под него, като им стане много горещо, и да почетат книга или да подремнат. Да се търкалят из тревата, да усетят през кожата си топлата, ласкава земя, да доловят туптенето на едно мощно сърце дълбоко под себе си — майчино сърце, туптящо до притихналата рожба.

— Джимс! Виж! Същинско сребристо папагалче от Дройда! — извика Патси, разприказвал се от изненада.

Такива папагалчета живееха очевидно и около Лае и унесен в мечти за дома, Патси изпадна в неудържим възторг при вида на нещо толкова познато и близко. Като се смееше и наслаждаваше на гъдела от тревата по голите му крака, Патси се спусна след него, размахал широкополата си шапка, сякаш вярваше, че може да улови отлитащата птица. Джимс се беше спрял и го гледаше засмян.

Патси се беше отдалечил на двадесетина метра, когато картечен откос пръсна тревата около него; Джимс го видя как се завъртя целият с разперени ръце, вдигнати сякаш за молитва. От кръста до коленете беше облян в ярка кръв, неговата кръв.

— Патси, Патси! — изкрещя Джимс, усетил с всяка клетка на тялото си куршумите, болката, смъртта.

Направи гигантска крачка и понечи да се спусне към него, но войнишкият му навик надделя и той залегна в тревата точно когато картечницата затрака пак.

— Патси, Патси, жив ли си? — извика той глупаво, като мислеше за кръвта. И не можеше да повярва на тихия отговор:

— Аха.

Сантиметър по сантиметър Джимс пропълзя през уханната трева, заслушан във вятъра, в шумоленето, което сам предизвикваше.

Като стигна до брат си, сложи глава на голото му рамо и се разрида.

— Престани — каза Патси. — Още не съм умрял.

— Боли ли? — попита Джимс, смъквайки изцапаните му с кръв панталони, под които се разкри окървавена, потръпваща плът.

— Не чак толкова като пред умиране.

Около тях се струпаха и играещите на крикет, още с ръкавици и наколенки, някой се завтече за носилка, а двама-трима тръгнаха към картечницата от другата страна на поляната, за да я накарат да млъкне. Сториха го с необичайна жестокост, защото всички обичаха Харпо. Ако се случеше нещо с него, и Джимс нямаше да е вече същият.

Хубав ден. Папагалчетата отдавна бяха литнали, но други птички пърхаха и цвърчаха безстрашно — млъкваха само когато се водеше истинско сражение.

— Патси е голям късметлия — каза лекарят малко по-късно на Джимс. — Дузина куршуми трябва да има в него, но повечето са го улучили в бедрата. По-високо са попаднали само два-три, които са се забили в тазовата кост или в мускула. Доколкото разбирам, вътрешностите и пикочният мехур не са засегнати. Само че…

— Какво, казвай! — рече припряно Джимс, все още цял разтреперан и с посинели устни.

— Засега още нищо не може да се каже със сигурност, пък и хирурзите в Морсби са много по-вещи от мен… Те ще ти обяснят по-точно. Но пикочният канал е засегнат, а също и много тънките нервни окончания в перинеума. Сигурен съм, че ще го направят като нов с изключение на нервите. За жалост нервите не се възстановяват. — Той се покашля. — Искам да кажа, че може да намалее чувствителността му в гениталната област.

Джимс наведе глава и през кристална стена от сълзи заби поглед в земята.

— Нали е жив — промълви той.

Дадоха му отпуск да заведе със самолет брат си в Порт Морсби и остана там, докато лекарите потвърдиха, че няма никаква опасност за живота на Патси. Като по чудо раните не бяха смъртоносни. Куршумите бяха попаднали около долната част на коремната област, без да проникнат в нея. Но дивизионният лекар се оказа прав: нервните окончания в малкия таз бяха тежко засегнати. Доколко щяха да се възстановят впоследствие, никой не можеше да предвиди.

— Не е толкова страшно — говореше Патси от носилката, с която го качваха на самолета за Сидни. — Аз и без това нямам особено желание да се женя. А ти се пази, Джимс, чуваш ли? Мъчно ми е, че те оставям.

— Ще се пазя, Патси — ухили се Джимс, стиснал здраво ръката на брат си. — Господи! Как ще изкарам войната без най-добрия си другар? Ще ти пиша за всичко. Поздрави мисис Смит и Меги, и мама, и братята. Все пак си късметлия, че се връщаш в Дройда.

Фий и мисис Смит взеха самолета до Сидни да посрещнат американския самолет, с който Патси пристигна от Таунсвил. След няколко дни Фий си замина, а мисис Смит остана в хотел „Рандуик“, близо до военната болница „Уелският принц“. Патси лежа там три месеца. Участието му във войната беше свършило. Много сълзи проля мисис Смит, но все пак беше благодарна. Животът му нямаше да бъде пълноценен в едно отношение, но Патси ще може да върши всичко друго: да язди, да върви, да тича. И без това в тяхното семейство не обичаха много да се женят. Когато го изписаха от болницата, Меги пристигна от Гили с „Ролса“; двете жени го настаниха удобно на задната седалка между одеяла и списания, като се молеха само за още едно нещо — да се върне и Джимс.

16

Едва когато дойде вестта, че пратеникът на император Хирохито е подписал официалната капитулация на Япония, в Гилънбоун повярваха, че е настъпил краят на войната. Това беше в неделя, на 2 септември 1945 година — точно шест години след започването й. Шест години на агония. И много, много празнини, които никога нищо нямаше да запълни: Рори — синът на Доминик О’Рурк, Джон — синът на Хори Хоуптън, Кормък — синът на Идън Кармайкъл. Енгъс, най-малкият син на Рос Маккуийн, нямаше да може вече да върви; синът на Пади Клийри, Патси, нямаше никога да има деца. Ами онези, чиито рани не се виждаха, но бяха оставили дълбоки белези, онези, които бяха заминали бодри, весели и с усмивка на уста, а се върнаха потиснати, не приказваха много и рядко се смееха! Когато всичко започна, кой можеше да предположи, че ще трае толкова дълго и ще вземе такава дан?

Жителите на Гилънбоун не бяха особено суеверни, но и най-скептичните бяха потресени този неделен ден — 2 септември. Защото този ден ознаменува края не само на войната, но и на най-дългата суша в историята на Австралия. Почти десет години не беше валяло истински, но този ден небето се изпълни с облаци, пластове облаци, почерня, разтвори се и изля повече от двадесет сантиметра дъжд върху всеки квадратен сантиметър земя. И ако един-два сантиметра дъжд още не значат край на сушата, особено ако си останат само толкова, двадесет сантиметра дъжд означава трева.

Застанали на верандата, Меги, Фий, Боб, Джек, Хюи и Патси гледаха дъжда през мрака и вдишваха томително сладостното ухание на влага върху изгорялата ронлива пръст. Коне, овце, добитък и прасета, изпънали крака в меката, хлъзгава почва, стояха потръпващи под обливащите ги потоци вода — повечето от тях се бяха родили, след като последният дъжд отдавна беше отминал техните родни места. Дъждът отми прахоляка в гробището, избели всичко, изми крилете на кроткия ангел на Ботичели. Реката придойде и грохотът й се сля с трополенето на напоителния дъжд. Дъжд, дъжд, дъжд! Като благословия от някаква могъща невидима ръка — тъй дълго отказвана и най-сетне дадена. Благословен, прекрасен дъжд. Той означаваше трева, а тревата означаваше живот.

Показа се бледозелен мъх, вирна нагоре малки стръкчета, които избуяха, разклониха се, удължиха се и станаха тъмнозелени, после поизбеляха и набъбнаха, превърнаха се в сребристо бежовата, висока до колене трева на Дройда. Вътрешното пасище заприлича на житна нива, къдреше се от всеки полъх на вятъра, а градината около Къщата потъна в пищни багри, цветята пуснаха едри пъпки, призрачните евкалипти пак добиха белия цвят на стъблата и липово зелената си корона след девет години тягостна суша и прахоляк. И въпреки че в многото щерни — голямата мания на Майкъл Карсън — все още имаше достатъчно вода за градините, всяко листо и всеки цвят бяха посивели и посърнали от напластената пепел. И се потвърди старата приказка, че водата на Дройда щеше да й стигне и за десет години суша, но само за Къщата и градината.

Боб, Джек, Хюи и Патси се върнаха в пасищата и започнаха да мислят къде и кога да докарат нови овце; Фий отвори съвсем ново шише черно мастило и с ожесточение завинти капачката на червеното; Меги също виждаше края на безбройните си дни върху седлото, защото Джимс щеше да се върне скоро и щяха да заприиждат хора да търсят работа.

След девет години бяха останали съвсем малко овце и добитък — почти само най-породистите кочове и бикове за разплод, които държаха затворени и ги хранеха изкуствено и по всяко време. Боб замина на изток, чак до Западните възвишения, да купи породисти овце от фермите, които не бяха пострадали така тежко от сушата. Върна се и Джимс. Още осем наемни пастири бяха вписани във ведомостите на Дройда. Меги слезе от седлото.

Наскоро след това Меги получи писмо от Люк — второто писмо, откакто го беше напуснала.

Фий излезе на верандата, където Меги седеше с писмото в ръка, зареяла поглед над яркозелените морави.

— Как е Люк?

— Както винаги, мамо. Пак с неговото „още малко“ в тази проклета тръстика и пак за фермата, която някой ден щял да купи край Кинуна.

— Мислиш ли, че наистина ще я купи?

— Може и да я купи.

— Ще отидеш ли тогава при него, Меги?

— И след един милион години няма да отида.

Фий седна до дъщеря си в един тръстиков стол, който нагласи така, че да я вижда по-добре. В далечината се чуваха мъжки гласове и удари на чук: най-сетне поставяха тънка телена мрежа около верандата и на прозорците на горния етаж. Фий беше упорствувала цели четири години — колкото и мухи да има, външният вид на Къщата няма да се загрозява с мрежи. Но колкото повече продължаваше сушата, толкова по-непоносими ставаха мухите и две седмици преди дъжда Фий беше отстъпила и беше наела човек, който да постави мрежи на всички постройки във фермата — не само на Къщата, но и на сградите за персонала, и на бараките за работниците.

Но електричество отказваше да прокара; само един „мотор“, както му казваха стригачите, произвеждаше ток за помещенията, в които работеха. Дройда без меката светлина на газовите лампи? Немислимо. Имаха обаче една от новите газови готварски печки, за която поръчваха бутилки газ, и десетина от новите керосинови хладилници — икономиката на Австралия още не се беше нормализирала, но новите уреди постепенно навлизаха в бита.

— Меги, защо не се разведеш с Люк и да се омъжиш отново? — запита я неочаквано Фий. — Инок Дейвис ще те вземе начаса: към никоя друга не е поглеждал.

Хубавите очи на Меги се спряха озадачени върху майката.

— Господи, мамо, ти като че ли ми говориш като жена на жена!

Фий не се засмя: тя рядко се усмихваше.

— Е, ако и досега не си станала жена, никога няма да станеш. Аз бих казала, че отговаряш на всички изисквания. О, сигурно остарявам — какво съм се разбъбрила.

Меги се разсмя, възхитена от това въведение, и каза предпазливо, за да не развали необичайното настроение.

— Сигурно е от дъжда, мамо, няма от какво друго да е. Ех, че е хубаво пак да има трева в Дройда и зелени морави наоколо!

— Наистина. Само че ти заобикаляш въпроса ми. Защо не се разведеш с Люк и не се омъжиш отново?

— Това е против църковните закони.

— Приказки! — възнегодува Фий, но ласкаво. — Половината от теб съм аз, а аз не съм католичка. Не ми ги разправяй тия, Меги. Ако наистина искаше да се омъжиш, щеше да се разведеш с Люк.

— Да, сигурно. Само че аз не искам да се омъжвам повторно. Стигат ми децата и Дройда.

Смях, който много приличаше на нейния, долетя от зелените храсти край алеята, зад висящите алени гроздове.

— Чуваш ли го? Това е той, Дейн! Знаеш ли, че макар и малък, вече може да язди не по-зле от мен! — Тя се приведе напред. — Дейн! Какво правиш там? Излез веднага!

Той изпълзя изпод най-близкия храст с пълни шепи черна пръст и подозрително омазана с черно уста.

— Мамо! Знаеш ли колко е вкусна пръстта? Наистина, мамо!

Той се изправи пред нея — на седем години беше висок, строен, едновременно изящен и силен, с красиво, изтънчено лице.

Изскочи и Джъстийн и застана до него. И тя беше висока, но по-скоро слаба, отколкото стройна, с ужасно много лунички. Чертите й трудно се долавяха под кафявите петънца, поразителните й очи бяха все така безцветни, а пясъчнорусите вежди й мигли бяха толкова светли, че се губеха между луничките. Огненочервените коси на Пади се спускаха на буйни къдрици над това самодивско лице. Никой не можеше да я нарече красиво дете, но тя правеше силно впечатление на всички не само с очите си, а и понеже имаше забележително силен характер. Стегната, пряма и изключително интелигентна, на осем години Джъстийн се съобразяваше с другите не повече, отколкото когато беше бебе. Само едно същество й беше близко — Дейн. Тя не беше престанала да го обожава и да смята, че й принадлежи.

Това ставаше причина за много сблъсъци между нея и майка й. За Джъстийн беше тежък удар, когато Меги слезе от седлото и отново пое задълженията си на майка. Джъстийн смяташе, че няма нужда от майка, защото беше убедена, че е права във всичко. Нито пък чувствуваше необходимост да сподели нещо или да получи похвала. За Джъстийн Меги беше само тази, която й отнемаше част от удоволствието да се грижи за Дейн. Тя се разбираше много по-добре с баба си, която беше точно такъв човек, какъвто Джъстийн харесваше — стоеше си настрана и оставяше другите да постъпват според собствения си разум.

— Аз му казах да не яде пръст! — възмущаваше се Джъстийн.

— Е, няма да умре от това, Джъстийн, но не е и полезно. — Меги се обърна към сина си: — Защо го направи, Дейн?

Той се замисли над въпроса й.

— Ами видях пръст и реших да я опитам. Ако е вредна, нали ще има и лош вкус. А вкусът й е толкова приятен!

— Не е вярно! — възрази важно Джъстийн. — Ще се откажа вече от теб, Дейн, наистина ще го направя. Някои от най-вкусните неща са и най-отровни.

— Кажи едно! — не се предаваше той.

— Петмез! — победоносно каза тя.

На Дейн веднъж му беше станало много лошо, след като изяде почти цяла кутия петмез, която намери в килера на мисис Смит. Той не можа да възрази, но продължи да настоява.

— Само че аз съм жив и здрав, което показва, че не е чак толкова отровно.

— Да, ама защото повърна. Ако не беше повърнал, сега щеше да си мъртъв.

Това не можеше да се оспори. Тъй като беше висок почти колкото сестра си, той я хвана дружелюбно под ръка и двамата се запътиха през моравата към колибката, която по тяхно настояване чичовците им бяха направили сред долните клони на един евкалипт. Боейки се от пчелите, големите бяха много против това място за игра, но децата се оказаха прави: пчелите съжителствуваха мирно с тях. А специално този вид евкалипт, обясняваха децата, е най-хубавото дърво, защото създава уют: то имаше приятно тръпчиво ухание и като се стриеха в ръка плодовете му — гроздове от малки розови топчици, — се получаваха розови ядки със силен мирис и вкус.

— Толкова са различни двамата, а така добре се разбират — отбеляза Меги. — Винаги съм се учудвала на това. Никога не съм ги виждала да се карат, а не мога да разбера как Дейн успява да не се скара с такова упорито и своенравно момиче като Джъстийн.

Фий мислеше за друго.

— Господи, колко прилича на баща си — каза тя, гледайки как Дейн се мушва под най-долните клони на евкалипта и изчезва.

Меги усети, че се смразява — неволна реакция, която не се бе научила да потиска, въпреки че толкова години чуваше тези думи от хората. Не че имаше някакво основание за тревога, разбира се. Всички имаха пред вид Люк. И защо не? Люк О’Нийл и Ралф де Брикасар си приличаха по толкова много неща? Но колкото и да се мъчеше, тя не можеше да не трепне, когато се говореше за приликата между Дейн и баща му.

Тя внимателно си пое въздух, уж съвсем естествено.

— Така ли мислиш, мамо? — попита тя и нехайно заклати крака си. — Аз не намирам почти нищо общо между тях. Дейн не прилича на Люк нито по характер, нито по отношението си към живота.

Фий се изсмя. Смехът й прозвуча малко саркастично, но беше искрен. Очите й, поизбледнели и помътнели от възрастта, се впиха в лицето на Меги, изпълнени с тъга и ирония.

— За глупачка ли ме смяташ, Меги? Нямам пред вид Люк О’Нийл. Искам да кажа, че Дейн е същински Ралф де Брикасар.

Олово. Кракът й натежа като олово, свлече се на испанските керамични плочки, оловното й тяло се вгъна, оловното сърце в гърдите й се бореше с огромната си тежест, за да може да бие. Бий, по дяволите! Трябва да продължиш да биеш заради сина ми!

— Защо, мамо? — И гласът й беше от олово. — Как ти дойде наум такова нещо? Отец Ралф де Брикасар ли?

— Колко хора с това име познаваш? Люк О’Нийл няма нищо общо с това момче: то е син на Ралф де Брикасар. Разбрах го още в мига, в който го поех при раждането му.

— Тогава… защо не си ми казала нищо досега? Защо чака той да стане на седем години, че да отправиш такова безумно и неоснователно обвинение?

Фий опъна крака и ги кръстоса елегантно.

— Аз най-сетне взех да остарявам, Меги. Нещата не ми причиняват вече такава болка. Старостта била наистина благословена! Толкова ми е приятно да виждам, че Дройда се съвзема — самата аз се чувствувам по-добре от това. И за пръв път от много години ми се говори.

— Е, няма що: добре си подбираш темата за разговор! Мамо, нямаш никакво право да казваш такова нещо. Не е вярно! — отчаяно се съпротивляваше Меги, като не знаеше дали майка й възнамеряваше да я измъчва, или да й съчувствува.

Неочаквано Фий протегна ръка и я сложи на коляното на Меги; на лицето й имаше усмивка — не тъжна или презрителна, а необичайно топла.

— Мен не ме лъжи, Меги. Лъжи, когото искаш друг, но не и мен. Никога няма да повярвам, че Люк О’Нийл е баща на това момче. Да не съм сляпа! В него няма нищо от Люк, защото не е възможно да има. Та той е същински духовник. Погледни му ръцете, косата по средата на челото, овала на лицето, веждите, устата. Дори и походката му. Ралф де Брикасар, Меги, Ралф де Брикасар.

Меги се предаде и огромното й облекчение пролича по стойката й, спокойна и естествена.

— Разстоянието между очите — то ми прави най-силно впечатление. Толкова е очевидно! Всички ли знаят, мамо?

— Разбира се, че не — отвърна Фий убедено. — Хората не забелязват нищо повече от цвета на очите, формата на носа, телосложението най-общо. Почти като на Люк. Но аз знам, защото ви наблюдавам с Ралф де Брикасар от години. Стига само да ти направи знак с малкото си пръстче — и ще хукнеш, така че не ми ги разправяй тия за „законите на Църквата“, като ти говоря за развод. Ти не се спря пред много по-строг закон на Църквата от този за развода. Ти нямаш срам, Меги, никакъв срам! — Остра нотка прозвуча в гласа й. — Ама и той беше толкова упорит. Целият се беше посветил на това да стане идеалният свещеник: ти беше за жалост на второ място. Ах, идиотщина! И каква му беше ползата? Само въпрос на време беше да се случи нещо.

Зад ъгъла на верандата някой изтърва чук и изпрати след него поток ругатни. Фий се сепна раздразнена.

— Дано по-скоро свършат с тези мрежи! — После се върна на темата. — Да не мислиш, че не разбрах защо не искаше Ралф де Брикасар да те венчае за Люк? Всичко ми беше ясно. Искаше ти се той да е младоженецът, а не църковният служител на церемонията. А когато след това той дойде в Дройда, преди да замине за Атина, и теб те нямаше, знаех, че рано или късно ще те намери. Той се луташе наоколо като малко момче, загубило се на великденския панаир в Сидни. Женитбата ти за Люк беше най-хитрият ти ход, Меги. Докато знаеше, че страдаш по него, Ралф не те искаше, но щом стана жена на друг, той започна да проявява типичните белези на „кучето на градинаря“. Е, внушаваше си, разбира се, че влечението му към теб е чисто като пресен сняг, но истината беше, че той имаше нужда от теб. Ти му беше необходима както не е била и, предполагам, няма да бъде никоя друга жена в живота му — нареждаше Фий с искрено недоумение. — Винаги съм се чудила какво чак толкова е открил в теб. Но нали ние, майките, обикновено сме слепи за дъщерите си, докато не остареем дотолкова, че да престанем да ревнуваме младостта. Към Джъстийн ти си същата, каквато бях и аз към теб.

Тя се облегна назад в стола си, залюшка се леко, полупритворила очи, но внимателно наблюдаваше Меги, като че ли я изучаваше.

— Каквото и да е открил в теб, открил го е още в първия момент, като те видя, и то не е престанало да го очарова. Най-трудно му беше да приеме, че растеш, и той го усети най-силно, когато дойде и разбра, че те няма, че си се омъжила. Клетият Ралф! Не му оставаше друго, освен да те търси. И те намери, нали? Знаех го още когато ти се върна у дома, преди да се роди Дейн. Щом веднъж си имала Ралф де Брикасар, не ти трябваше повече Люк.

— Да — въздъхна Меги. — Ралф ме намери. Но това не ни донесе никакво разрешение. Знаех, че той няма да се откаже от своя господ. Затова реших да задържа за себе си поне онова от него, което мога: неговото дете — Дейн.

— Като че ли чувам някакво ехо — каза Фий със своя дрезгав смях. — Все едно, че аз съм изрекла тези думи.

— За Франк ли?

Столът изскърца. Фий се изправи, закрачи по плочките и погледна строго дъщеря си.

— Да, да… Връщаш ми го, а, Меги? Откога знаеш?

— Още когато бях малко момиче. Откакто Франк избяга.

— Баща му беше вече женен. Беше известен политик, много по-възрастен от мен. Ако ти кажа името му, ще го познаеш. Из цяла Нова Зеландия има улици с това име и един-два града, струва ми се. Сега ще го наричам просто Пакеха — на маорски това значи „бял човек“. Той е вече покойник, разбира се. Аз също имам малко маорска кръв, но бащата на Франк беше наполовина маор. На Франк му личеше, защото го беше наследил и от двама ни. О, как обичах този човек! Може би е било зов на кръвта — не знам. Беше красив. Едър мъж с гъста черна коса и най-блестящите засмени черни очи. Той беше всичко, каквото Пади не беше — културен, образован, много очарователен. Обичах го до полуда. Мислех си, че никога не ще обичам никой друг. И затъвах в тази илюзия толкова дълбоко, че когато изплувах от нея, беше вече късно. — Гласът й секна. Тя се извърна към градината. — Имам много да плащам, Меги, повярвай ми.

— Значи, затова обичаше Франк повече от всички нас, останалите — каза Меги.

— Обичах го, защото той беше син на Пакеха, а другите бяха на Пади. — Тя седна и от устата й се изтръгна някакъв особен, жалостен звук. — Така че историята се повтаря. Помислих си го още като видях Дейн, повярвай ми.

— Мамо, ти си изключителна жена!

— Така ли мислиш? — Столът пак изскърца, тя се наклони напред. — Нека да ти пошушна една малка тайна, Меги. Изключителна или обикновена, аз съм една много нещастна жена. По една или друга причина аз съм нещастна още от деня, в който срещнах Пакеха. Сама съм си виновна. Аз го обичах, но каквото той ми стори, не пожелавам на никоя жена. Да, имах Франк… Бях се вкопчила във Франк и пренебрегвах всички ви. Пренебрегвах и Пади, който беше доброто нещо в живота ми. Само че тогава не разбирах това. Бях твърде заета да го сравнявам с Пакеха. О, бях му благодарна и не можех да не виждам колко добър човек беше… — Тя вдигна рамене. — Но всичко това е минало. Исках само да ти кажа, че не е редно, Меги. Знаеш, нали?

— Не съм съгласна. Според мен виновна е Църквата, като иска да лиши от това и служителите си.

— Интересно, че винаги говорим за Църквата в женски род. Ти си откраднала чужд мъж, Меги, както и аз.

— Ралф не принадлежи на никоя друга жена, освен на мен. Църквата не е жена, мамо. Тя е неодушевена, просто институция.

— Не се опитвай да се оправдаваш пред мен. Знам всичко, което можеш да ми кажеш. Някога и аз мислех като теб. Изключено беше той да се разведе. Беше един от първите сред своите сънародници, издигнал се в политическото поприще, и трябваше да избира между мен и народа си. Кой мъж би се отказал от такава възможност да се прослави? Точно както твоят Ралф предпочита Църквата, нали? Тогава реших, че не ме е грижа: ще взема от него каквото мога. Ще имам детето му и ще обичам поне него.

Но в този момент Меги не можеше да съчувствува на майка си, защото беше завладяна само от ненавист към нея, от негодувание срещу намека й, че и тя самата е забъркала същата каша. Затова й отвърна:

— Само че аз проявих много по-голяма ловкост от теб, мамо. Моят син си има име, което никой не може да му отнеме, дори и Люк.

Дъхът на Фий изсвистя през зъбите й.

— Отвратително! Каква измамница си, Меги! Ни лук яла, ни лук мирисала, а? Е, моят баща ми купи съпруг, за да даде на Франк име и да се отърве от мен. Мислех, че никога няма да узнаеш. Как разбра?

— То си е моя работа.

— Ще плащаш, Меги. Повярвай ми, ще плащаш. Няма да се отървеш по-леко от мен. Аз загубих Франк по най-тежкия за една майка начин — не мога да го виждам, а копнея за това… Само почакай! И ти ще загубиш Дейн!

— Няма да позволя! Ти загуби Франк, защото той не се остави да го впрегне татко. А аз съм се погрижила Дейн да няма баща, който да го впряга. Ще го впрегна аз в Дройда. Защо мислиш, че го подготвям отсега за пастир? В Дройда не може да му се случи нищо лошо.

— А не се ли случи на татко ти? И на Стюърт? Никъде не е сигурно. И ти няма да можеш да задържиш Дейн, ако той поиска да си отиде. Както татко ти не успя да впрегне Франк. Там беше цялата работа. Никой не можеше да впрегне Франк. И ако мислиш, че ти, една жена, можеш да впрегнеш сина на Ралф де Брикасар, лъжеш се. То е съвсем очевидно: щом никоя от нас не успя да задържи бащата, на какво основание би задържала сина?

— Мога да загубя Дейн само ако си отвориш устата, мамо. Но те предупреждавам: преди това ще те убия.

— Не се безпокой: моята смърт без друго няма да ти помогне. Няма да издам тайната ти. Аз съм просто една наблюдателка.

— О, мамо! Какво те е направило такава? Защо не си способна да даваш?

Фий въздъхна.

— Събития, станали години, преди ти да се родиш — отвърна тя.

Меги яростно размаха юмрук.

— О, не е вярно! След всичко, което ми разказа преди малко? Не подхващай пак тези изтъркани приказки! Глупости са това, глупости, глупости! Чуваш ли, мамо? Ти си затъвала в тези глупости цял живот като муха в сладко!

Фий се засмя широко, с истинско задоволство.

— Някога мислех, че да имаш синове, е по-хубаво, отколкото да имаш дъщеря, но съм грешила. Радвам ти се, Меги, радвам ти се така, както не мога да се радвам на синовете си. Дъщерята я чувствуваш като равна на теб. А със синовете не е така. Те са само безпомощни кукли, с които се ограждаме, и в един момент им нанасяме съкрушителен удар.

Меги се втренчи в нея.

— Ти си безпощадна. Кажи ми тогава в какво сме сгрешили.

— В това, че сме се родили — отвърна Фий.

Хиляди и хиляди мъже се връщаха по домовете си, сваляха войнишките униформи и широкополите войнишки шапки и обличаха цивилни дрехи. Лейбъристкото правителство, което още беше на власт, обърна поглед към големите имения в западните равнини и към по-големите чифлици във вътрешността на континента. Не беше справедливо толкова много земя да принадлежи само на едно семейство, докато хората, служили на Австралия, няма къде да се приютят, пък и страната се нуждаеше от по-интензивно селско стопанство. Шест милиона живееха върху територия, голяма колкото САЩ, но само шепа от тези шест милиона притежаваха земята. Така че най-обширните имения трябваше да се разделят и част от площта им да бъде предадена на ветераните от войната.

Бугела от 150 000 акра намаля на 70 000; двама завърнали се войници получиха по 40 000 акра от Мартин Кинг. Рудна Хуниш беше 120 000 акра и Рос Маккуийн трябваше да даде 60 000 акра на други двама току-що завърнали се войници. И така нататък. Правителството изплати, разбира се, компенсация на фермерите, но сумите бяха много по-малки, отколкото биха им предложили на свободния пазар. И ги заболя. О, как ги заболя! Но Канбера беше непреклонна: чифлици като Бугела и Рудна Хуниш трябва да бъдат разделени. Естествено никой фермер не се нуждаеше от толкова много земя, защото около Гили имаше процъфтяващи чифлици от по 50 000 акра.

Но най-много ги заболя, като разбраха, че този път войниците-фермери ще се справят. След Първата световна война повечето големи имения също бяха подложени на такова преразпределение, но то не беше направено както трябва, а новите скотовъдци нямаха нито подготовка, нито опит; постепенно фермерите си откупиха земите обратно от обезсърчените ветерани. Този път обаче правителството смяташе да финансира образованието и подготовката на скотовъдците.

Почти всички фермери бяха ревностни членове на земеделската партия и ненавиждаха по принцип лейбъристкото правителство, като го отъждествяваха с работническата класа в големите градове, с профсъюзите и с лекомислените според тях интелектуалци-марксисти. А най-силно ги засегна фактът, че Клийри, които бяха известни като привърженици на лейбъристите, не загубиха нито един акър от гигантската Дройда. Като собственост на католическата църква, чифликът не подлежеше на разделяне. Надигна се вой, който стигна чак до Канбера, но там се направиха, че не чуват. И със самочувствието си на най-влиятелната класа в страната скотовъдите бяха дълбоко оскърбени от факта, че онези, които държат камшика в Канбера, го размахват както си искат. Австралия беше федерация от много щати, чиито правителства почти нямаха власт.

А Дройда, подобно на великан в страната на лилипутите, процъфтяваше върху своите четвърт милион акра.

Дъждът идваше и отминаваше — понякога колкото трябва, друг път твърде много или твърде малко, но слава богу, нямаше вече суша като онази. Постепенно овцете се множаха и качеството на вълната им се подобри дори в сравнение с времето преди Голямата суша, а това беше голямо постижение. Всеки държеше в тайна умението си да отглежда овце. Заговори се за овните на Макс Фокинър край Уорън и всички започнаха да се надпреварват с него за наградата за най-добър овен и овца на великденския панаир в Сидни. Цената на вълната се покачваше главоломно. Европа, САЩ и Япония поглъщаха всяко влакно фина вълна, което Австралия произвеждаше. Другите страни изнасяха по-груба вълна за дебели тъкани и за килими, но само от копринените влакна на австралийските мериноси можеше да се прави онзи фин вълнен текстил, който се плъзгаше между пръстите като мека трева. А най-хубавата такава вълна идваше от черноземните равнини на Северозападен Нови Южен Уелс и от Югозападен Куийнсленд.

Като че ли след всичките горестни години най-сетне хората бяха справедливо възнаградени. Приходите на Дройда надхвърляха въображението: милиони лири годишно. Седнала на бюрото си, Фий сияеше от задоволство, а Боб нае още двама пастири. Да не бяха зайците, пасищните условия щяха да са идеални, но зайците бяха напаст, от която нямаше отърване.

И в Къщата животът стана изведнъж много приятен. Мрежите не пускаха нито една муха в помещенията и всички се чудеха как изобщо са карали преди. А това, че загрозяваха Къщата, се компенсираше от много преимущества, като например да могат да се хранят на открито на верандата, докато глицинията почуква с листенца по мрежата.

И жабите харесаха мрежата — мънички животинки, зелени на цвят, с тънка позлата. Те се прокрадваха по мрежата от външната й страна и сериозни и важни се втренчваха неподвижно в хората около трапезата. Внезапно някоя от тях подскачаше да улови пеперуда, едва ли не по-голяма от нея, и после пак се вцепеняваше, а две трети от пеперудата отчаяно пърхаше вън от препълнената й уста. Дейн и Джъстийн се забавляваха да следят за колко време жабата поглъща напълно една голяма пеперуда, като гледа съсредоточено през мрежата и на всеки десет минути вкарва по малко от пеперудата в гърлото си. Насекомото издържаше дълго и понякога все още се съпротивяваше, докато жабата поглъщаше остатъка от крилата й.

— Пфуй! Каква съдба! — смееше се Дейн. — Представяш ли си половината от теб да е още жива, докато другата половина я смилат?

Благодарение на страстта към книгите — традиция за Дройда — двете деца усвоиха чудесен речник още в ранна възраст. Те бяха интелигентни, будни и се интересуваха от всичко. Животът им беше пълен с удоволствия. Имаха си породисти понита, които растяха заедно с тях; не се съпротивяваха да учат на зелената кухненска маса на мисис Смит уроците от задочното училище; играеха в колибата си на евкалипта, имаха си котки, кучета, дори една опитомена гоана, която се оставяше да бъде водена за каишка и се обръщаше, като я повикат по име. Любимото им животно беше едно мъничко розово прасенце, умно като куче, което наричаха Игъл-Пигъл.

Далеч от градските тълпи, те боледуваха малко и никога не настиваха. Меги изпитваше ужас от детски паралич, дифтерит или някоя друга болест, от която биха могли да се заразят кой знае как, затова им даде всички ваксини, които имаше. Беше чудесен живот, наситен с физически дейности и духовни интереси.

Когато Дейн стана на десет години, а Джъстийн — на единадесет, изпратиха ги в пансион в Сидни — Дейн в „Ривървю“, както изискваше традицията, а Джъстийн в „Кинкопал“. Първия път, когато ги настани в самолета, Меги дълго гледа пребледнелите им, геройски овладени личица, вперени през прозореца, размаханите кърпички — те никога не се бяха отделяли от къщи. Тя много искаше да отиде с тях, да види как ще бъдат настанени, но всички бяха толкова против това, че тя отстъпи. Всички — от Фий до Джимс и Патси — смятаха, че и за двамата е по-добре да са сами.

— Не ги разглезвай — каза строго Фий.

Меги се почувствува раздвоена, когато „ДС-3“ се издигна сред облак прах и се олюля в искрящия въздух. Сърцето й се късаше за Дейн, а се радваше за Джъстийн. В чувството й към Дейн нямаше никаква двойственост: весел и уравновесен по нрав, той даваше и приемаше обичта естествено като дишането. Но Джъстийн беше едно мило, ужасно чудовище. Човек не можеше да не я обича, защото в нея имаше много неща, които заслужаваха обич: сила, душевна чистота, самостоятелност. Работата беше там, че тя не беше любвеобилна като Дейн, нито създаваше у Меги така приятното чувство, че е необходима. Не беше общителна, нито палава и имаше отчайващия навик да поставя хората в неизгодно положение, по-специално майка си. Меги откриваше у нея много от качествата на Люк, които я вбесяваха, но Джъстийн поне не беше скъперница. И Меги беше признателна дори за това.

Благодарение на добрата самолетна връзка децата можеха да прекарват и най-кратките си ваканции в Дройда. Но след първоначалния период на приспособяване и двамата обикнаха училището. Дейн винаги тъгуваше за Дройда, когато се връщаше в пансиона, но Джъстийн се чувствуваше в Сидни така, сякаш винаги беше живяла там, и когато беше в Дройда, мечтаеше да се върне в града. Йезуитите в „Ривървю“ не можеха да се нахвалят: Дейн беше отличен както в учението, така и на игрището. Затова пък монахините в „Кинкопал“ съвсем не бяха във възторг — кой ли с такива зорки очи и остър език като Джъстийн можеше да спечели симпатиите им? Един клас по-напред от Дейн, тя беше по-добра ученичка от него. Но само в класната стая.

„Сидни морнинг херълд“ от 4 август 1952 г. ги заинтригува. На първата му страница обикновено отпечатваха само една снимка — в средата горе — и тя беше към най-интересния материал за деня. Тези път беше хубава снимка на Ралф де Брикасар.

Меги подаде вестника на Фий и й се усмихна печално.

— Заслужава поздравления, както казах на репортера от „Херълд“. Но не са го отпечатали, а? Само твоите хвалебствия са цитирали почти дословно, виждам. Какъв хаплив език имаш! Поне знам от кого го е наследила Джъстийн. Чудя се колко ли хора ще са достатъчно прозорливи да прочетат между редовете на казаното от теб.

— Той да, ако изобщо го види.

— Питам се дали си спомня за нас — въздъхна Меги.

— Несъмнено. Та нали в края на краищата намира време да се занимава с работите на Дройда. Разбира се, че си спомня за нас, Меги. Как би могъл да забрави?

— А, да. Не се сетих за Дройда. Никога не сме печелили толкова много, нали? Би трябвало да е извънредно доволен. Така както върви нашата вълна на пазара, сметката ни в банката ще остави сигурно и златните мини с пръст в устата. Нашето Златно руно! Над четири милиона лири, и то само от това, че стрижем блеещите овчици.

— Не ставай груба, Меги, не ти прилича — упрекна я Фий. Напоследък държанието й към Меги, макар и малко рязко, беше стоплено от уважение и нежност. — Справихме се добре наистина. Но не забравяй, че всяка година получаваме и парите си — много или малко. Не плати ли той на Боб сто хиляди като премия, а на всички нас, останалите, по петдесет хиляди? И ако рече утре да ни изхвърли от Дройда, можем да купим Бугела дори и при днешните високи цени на земята. Ами колко получиха децата ти? С хиляди. Бъди справедлива към него.

— Но моите деца не знаят и никога няма да узнаят. Дейн и Джъстийн ще растат с мисълта, че трябва сами да си пробиват път в живота, без да разчитат на щедростта на Ралф Раул, кардинал де Брикасар. Виж ти, второто му име било Раул! Съвсем норманско, нали?

Фий стана, отиде до камината и хвърли първата страница на „Херълд“ в пламъците. Ралф Раул, кардинал де Брикасар, потръпна, намигна й и после се сбръчка с хартията.

— Меги, какво ще направиш, ако дойде?

Меги презрително се изсмя:

— Ами, ще дойде!

— Може и да дойде — рече Фий загадъчно.

Той дойде, и то през декември. Безшумно, без никой да разбере, с една спортна кола „Остин Мартин“, която сам беше карал чак от Сидни. Вестниците не бяха подушили, че е в Австралия, и никой в Дройда не подозираше такова нещо. Когато колата спря на чакълестия паркинг встрани от Къщата, наоколо нямаше никой и очевидно никой не го беше чул — никой не излезе на верандата да го посрещне.

С всяка клетка на тялото си усещаше десетките мили от Гили насам, вдъхваше уханието на растенията, на овцете, на сухата трева, неспокойна и бляскаща на слънцето. Кенгура и ему, папагали и гоани, милиони стрелкащи се жужащи насекоми, мравки, проточили тънки гъсти редици през пътя, и навсякъде охранени пухкави овце. Обичаше всичко това, защото то съчетаваше по своеобразен начин именно нещата, към които го теглеше сърцето. А отминалите години не бяха накърнили това негово влечение.

Само мрежите срещу мухи бяха новост, но той се усмихна на себе си, като забеляза, че Фий не беше позволила да закрият онази част от верандата на Къщата, която гледаше към пътя за Гили — замрежени бяха само прозорците. И с право, разбира се: големите мрежи биха загрозили фасадата стил „крал Джордж“. Колко ли време живеят призрачните евкалипти? Тези тук сигурно са били пренесени от пустинната вътрешност на страната още преди осемдесет години. А във високите им клони се преплитаха декоративни храсти, преливащи се в медни и пурпурни багри.

Беше вече лято — оставаха две седмици до Коледа — и розите на Дройда бяха в пълен цъфтеж. Навсякъде рози: розови, бели, жълти, алени като кръвта в сърцето, пурпурни като кардиналска мантия. Между клоните на зелената сега глициния се виеха японски рози, розови и бели, спущаха се от покрива на верандата по телената мрежа, обгръщаха черните капаци върху прозорците на втория етаж, протягаха през тях ластарчета към небето. Щерните и подставките им бяха съвсем скрити от погледа. Но сред розите преобладаваше бледо пепеляво розовият цвят. Пепел от рози ли беше? Да, така се казваше. Сигурно Меги ги е посадила, само тя може да е.

До него долетя смехът на Меги и той замря, почти стъписан, после с мъка накара нозете си да го поведат към звука, преминал вече в звънки радостни трели. Точно така се смееше тя като малко момиче. А, ето там! Там, зад буйния храст с пепеляво розови рози, до един евкалипт. Той разтвори с ръце кичестите клони, замаян от уханието им и от този смях.

Но не видя Меги, а едно момче, приклекнало в тучната трева. То си играеше с едно розово прасенце, което като лудо се втурваше към него, хукваше назад, връщаше се обратно. Без да подозира, че го наблюдават, момчето отметна светлокосата си глава и се разсмя. Смехът на Меги — от устата на това непознато дете. Неволно кардинал Ралф пусна клоните и пристъпи напред през самия храст, без да усеща бодлите. Момчето — дванадесет или четиринадесетгодишно, точно на прага на пубертета — вдигна поглед и се стъписа, а прасето изквича, сви опашка и побягна.

Момчето беше обуто в стари къси панталони с цвят каки, без нищо нагоре, и босо; имаше златистокафяв загар на кадифената си кожа. Стройното му момчешко тяло обещаваше да стане силно с тези широки, ъгловати, все още детски рамене, с добре развитите мускули на прасците и бедрата, с плоския корем и тесни ханшове. Косата му беше малко дълга и падаше свободно на къдрици с цвета на тревата в Дройда, а през невероятно гъстите черни мигли гледаха наситеносини очи. Приличаше на млад, избягал ангел.

— Здравейте — усмихна се момчето.

— Здравей — отвърна кардинал Ралф, неспособен да устои на чара на тази усмивка. — Кой си ти?

— Дейн О’Нийл — каза момчето. — А вие кой сте?

— Казвам се Ралф де Брикасар.

Дейн О’Нийл. Значи, син на Меги. Тогава тя не е напуснала Люк О’Нийл, върнала се е при него, родила е това красиво момче, което би могло да е негово, ако не се беше свързал с Църквата преди това. На колко години беше, когато се свърза с Църквата? Не много по-голям от това момче, не много по-зрял. Ако беше почакал, то можеше да е негово. Глупости, кардинал де Брикасар! Ако не беше се свързал с Църквата, щеше да останеш в Ирландия да отглеждаш коне и нямаше да имаш тази съдба, нямаше да знаеш нито за Дройда, нито за Меги Клийри.

— С какво мога да ви услужа? — попита любезно момчето, като се изправи с изящна гъвкавост, която се стори позната на кардинал Ралф, и той реши, че я е наследило от Меги.

— Тук ли е баща ти, Дейн?

— Баща ми ли? — Тъмните, красиво изписани вежди се сключиха. — Не, няма го. Той никога не е идвал тук.

— О, разбирам. А майка ти тук ли е?

— В Гили е, но скоро ще се върне. Баба ми е в къщи. Бихте ли искали да я видите? Аз ще ви заведа. — Сините като метличина очи се втренчиха в него, разшириха се, после се присвиха. — Ралф де Брикасар. Чувал съм името ви. О! Кардинал де Брикасар! Ваше високопреосвещенство, извинете! Простете ми за неучтивостта.

Вместо в одеждите на духовник, той беше облечен с брич, бяла риза и ботуши, но пръстенът с рубин беше на ръката му — не биваше да го сваля, докато е жив. Дейн О’Нийл коленичи, взе изящната ръка на кардинал Ралф в своите също тъй изящни ръце и почтително целуна пръстена.

— Няма нищо, Дейн. Аз не съм дошъл като кардинал де Брикасар, а като стар приятел на майка ти и баба ти.

— Съжалявам, ваше високопреосвещенство, трябваше да позная името ви още щом го чух. Ние тук много често го споменаваме. Но вие го произнесохте малко по-различно, а и малкото ви име ме заблуди. Сигурен съм, че майка ми много ще се радва да ви види.

— Дейн, Дейн, къде си? — викна един нетърпелив глас, много дълбок и очарователно дрезгав.

Сведените клонки на евкалипта се разтвориха и между тях надникна едно момиче на около петнадесет години, пристъпи напред, изправи се. Той веднага я позна по удивителните й очи. Дъщерята на Меги. Цялата в лунички, с изострени черти, с дребно лице — отчайващо различна от Меги.

— А! Здравейте! Съжалявам, не знаех, че имаме гост. Аз съм Джъстийн О’Нийл.

— Джуси, това е кардинал де Брикасар! — съобщи й Дейн уж шепнешком. — Бързо целуни пръстена му!

Безцветните очи го стрелнаха с пренебрежение.

— Ти си се побъркал по религията, Дейн — каза тя невъзмутимо на висок глас. — Не е хигиенично да се целува пръстен. Няма да го целуна. И освен това откъде да знаем, че това е кардинал де Брикасар? Прилича ми на едновремешен фермер. Като… мистър Гордън.

— Той е, той е! — настояваше Дейн. — Моля ти се, Джуси, бъди добра. Заради мен!

— Ще бъда добра само заради теб. Но няма да целуна пръстена му. Отвратителна работа. Откъде да знам кой го е целувал преди мен. Ами ако е бил настинал?

— Няма нужда да целуваш пръстена ми, Джъстийн. Аз съм дошъл на почивка и сега не съм кардинал.

— Така може. Защото ще ви кажа съвсем откровено, че съм атеистка — невъзмутимо му отвърна дъщерята на Меги Клийри. — За четири години в „Кинкопал“ се убедих, че това са чисти глупости.

— Имаш право да мислиш, както искаш — каза кардинал Ралф, като правеше отчаяни усилия да изглежда важен и сериозен като нея. — Може ли да потърся баба ви?

— Разбира се. Трябваме ли ви? — попита Джъстийн.

— Не, благодаря. Сам ще се оправя.

— Добре. — И тя се обърна към брат си, все още зяпнал госта. — Ела да ми помогнеш, Дейн. Хайде!

Но макар че Джъстийн с всички сили го дърпаше за ръката, Дейн остана загледан в кардинал Ралф, докато високата му изправена фигура изчезна зад розите.

— Ти наистина не си с ума си, Дейн. Какво чак толкова се захласваш по него?

— Той е кардинал! — рече Дейн. — Представяш ли си! Истински, жив кардинал в Дройда!

— Кардиналите — издекламира Джъстийн — са принцовете на църквата. Прав си, че е необичайно. Но аз не го харесвам.

Къде другаде можеше да е Фий, ако не на бюрото си? Той прекрачи през големия прозорец и влезе в стаята, при което трябваше да повдигне мрежата. Тя сигурно го беше чула, но продължи да работи: гърбът й беше приведен, златистите й коси бяха посребрени. Той се напрегна и си спомни, че тя трябва да е вече на седемдесет и две години.

— Здравей, Фий — обади се той.

Когато Фий вдигна глава, той видя колко бе променена. Не беше сигурен точно в какво отношение — пак нейното безразличие, но освен него имаше и други неща: някакво омекотяване и закоравяване едновременно, сякаш слабостите на човешката природа не бяха отминали и нея подобно на Мери Карсън. Ах, тези господарки на Дройда! Дали и Меги ще бъде същата, когато дойде нейният ред?

— Здравей, Ралф — отговори тя, сякаш всеки ден го виждаше да влиза през прозореца. — Радвам се да те видя.

— И аз се радвам да те видя.

— Не знаех, че си в Австралия.

— Никой не знае. Имам няколко седмици отпуск.

— Ще останеш при нас, надявам се?

— Къде другаде? — Погледът му се плъзна по красивите стени, спря се на портрета на Мери Карсън. — Знаеш ли, Фий, имаш безупречен вкус. Тази стая може да съперничи на която и да е във Ватикана. Ето например черните яйцевидни медальони с розите — направо гениално хрумване.

— А, благодаря ти. Стараем се според скромните си възможности. Самата аз харесвам повече столовата. Подредих я наново, докато те нямаше. В розово, бяло и зелено. Звучи ужасно, но почакай, ще я видиш. В същност защо ли го правя, сама не знам. Нали къщата е твоя.

— Не е, докато е жив някой от семейство Клийри, Фий — отвърна той кротко.

— Много успокояващо. Е, доста си се издигнал, откакто напусна Гили, разбирам. Чете ли статията в „Херълд“ по ръкополагането ти за кардинал?

Той трепна.

— Четох я. Езикът ти е станал още по-остър, Фий.

— Да, и това ми доставя голямо удоволствие. Толкова години мълчах и не продумвах дума. Не знаех от какво съм се лишавала. — Тя се засмя. — Меги е в Гили, но скоро ще се върне.

Дейн и Джъстийн влязоха през прозореца.

— Бабо, може ли да пояздим до сондажа?

— Нали знаете нареждането? Никакво яздене, без майка ви лично да е разрешила. А къде ви е възпитанието? Елате и се запознайте с госта.

— Аз вече говорих с тях.

— О!

— Не трябва ли да сте на училище сега? — обърна се той с усмивка към Дейн.

— Сега е декември. Имаме два месеца лятна ваканция, ваше високопреосвещенство.

Толкова години оттогава: той беше забравил, че в южното полукълбо децата имат лятна ваканция през декември и януари.

— Дълго ли ще останете тук, ваше високопреосвещенство? — не се стърпя Дейн, зяпнал го като омаян.

— Негово високопреосвещенство ще остане при нас колкото може, Дейн — намеси се баба му, — но мисля, че ще се отегчи да се обръщат към него през цялото време с тази титла. Как ще му казвате? Чичо Ралф ли?

— Чичо ли? — възмути се Джъстийн. — Нали знаеш, че това е против правилата в семейството, нана. Чичовци са ни само Боб, Джек, Хюи, Джимс и Патси. Значи, той ще бъде Ралф.

— Не бъди невежлива, Джъстийн! Що за държание? — упрекна я Фий.

— Остави, Фий, тя е права. И аз предпочитам всички да ме наричат просто Ралф — намеси се бързо кардиналът. Защо ли го ненавиждаше малката хлапачка?

— Аз не мога така — възпротиви се изумен Дейн. — Не мога да ви наричам просто Ралф.

Кардинал Ралф прекоси стаята, хвана с две ръце голите рамене на момчето и се засмя с топлите си сини очи, грейнали в сенчестата стая.

— Разбира се, че можеш, Дейн. Това не е грях.

— Хайде, Дейн, да отиваме в къщичката — нареди Джъстийн.

Кардинал Ралф и синът му се обърнаха към Фий и я погледнаха едновременно.

— Господ да ни е на помощ! — рече Фий. — Хайде, Дейн, бягай навън да играеш, чу ли? — Тя плесна с ръце. — Още ли сте тук!

Момчето хукна с всички сили, а Фий посегна към книжата си. На кардинал Ралф му дожаля за нея и заяви, че ще отиде до готварницата. Как почти нищо не се беше променило! Все същите газени лампи, разбира се. И същото ухание на пчелен восък, на рози в големите вази.

Той дълго стоя и приказва с мисис Смит и момичетата. Междувременно те бяха много остарели, но на тях им отиваше някак си повече, отколкото на Фий. Бяха щастливи. Да, точно така. Истински и почти напълно щастливи. Клетата Фий, тя не беше щастлива. Той жадуваше да види Меги, да разбере дали тя е щастлива.

Но когато излезе от готварницата, Меги не беше се върнала още. И за да запълни времето, тръгна да се разходи през стопанския двор към реката. Какъв покой цареше в гробището! На стената на гробницата имаше шест бронзови плочи, както последния път. Трябва да се погрижи и него да погребат тук: да не забрави да каже, където трябва, като се върне в Рим. Наблизо забеляза два нови гроба — на стария Том, градинаря, и на жената на един от пастирите, който работел тук от 1946 година и продължава да работи при тях, каза мисис Смит, защото жена му е погребана тук. Фамилното чадърче на китаеца готвач беше доста избеляло от жаркото слънце през годините и първоначалният му царствено червен цвят, преминал през много нюанси, които Ралф още си спомняше, беше сега белезникав, почти пепеляворозов. Меги, Меги. След мен ти си се върнала при него, родила си му син!

Беше много горещо. Полъхна лек ветрец, люшна звънчетата по чадърчето на китаеца и те подеха печалния си тих напев: „Хий Синг, Хий Синг, Хий Синг.“ ЧАРЛИ ВОДОНОСЕЦЪТ БЕШЕ ДОБРО МОМЧЕ. И този надпис беше избледнял и почти не се четеше. Е, така трябва. Гробовете трябва да потънат, да изчезнат в пазвите на майката-земя, времето да отмине постепенно тленното им бреме, да ги заличи и само въздухът да си спомня с въздишка. Той не желаеше да бъде погребан в някоя крипта на Ватикана между други като него. Искаше да е тук, сред хората, които действително бяха живели.

Като се обърна, очите му срещнаха помътнелия поглед на мраморния ангел. Кардинал Ралф му махна с ръка за поздрав и се извърна, загледан през тревата към Къщата. Тя идваше. Меги.

Стройна, златисторуса, с панталони и мъжка риза, точно като неговата, със сива мека мъжка шапка на тила, с бежови ботуши на краката. Като момче — като сина си, който можеше да бъде негов син. Аз съм мъж, но когато и аз легна тук, няма да съм оставил никого да напомня за този факт.

Тя приближаваше, прекрачи бялата оградка и дойде толкова близо, че той виждаше само очите й, тези сиви, пълни със светлина очи, които не бяха загубили нито красотата си, нито властта над неговото сърце. Ръцете й се обвиха около врата му; съдбата му пак стана досегаема, сякаш никога не се беше откъсвал от нея; устните, трепетни под неговите, не бяха сън — така дълго желани, така дълго. Друго причастие — тъмно като земята, нямащо нищо общо с небето.

— Меги, Меги — повтаряше той, заровил лице в косите й, шапката й беше паднала на тревата, ръцете му я бяха обгърнали.

— Като че ли нищо не се е променило, нали? Нищо не се променя — промълви тя с притворени очи.

— Да, нищо не се променя — повтори той убедено.

— Тук е Дройда, Ралф. Предупредих те, че в Дройда си мой, а не на бога.

— Знам. И все пак дойдох. — Той я притегли долу на тревата. — Защо, Меги?

— Какво защо? — Ръката й галеше косата му, вече по-бяла, отколкото на Фий. Но все още гъста, все още хубава.

— Защо се върна при Люк? Защо му роди син? — попита той с ревност.

Душата й надникна през светлите си прозорчета и забули мислите й от него.

— Той ме принуди — опита да се оправдае тя. — Само веднъж бях с него. Но имам Дейн и не съжалявам. Дейн заслужава всичко, което изтърпях заради него.

— Прощавай, нямах право да питам. Та нали най-напред аз те тласнах към Люк?

— Така е.

— Дейн е чудесно момче. Прилича ли на Люк?

Тя се усмихна потайно, отскубна няколко тревички, плъзна ръка под ризата по гърдите му.

— Почти не. Никое от децата ми не прилича много нито на Люк, нито на мен.

— Обичам ги, защото са твои.

— Ти си все така сантиментален. Възрастта ти отива, Ралф. Знаех, че ще бъде така, и се надявах да мога да го видя. Познавам те от тридесет години! А ми се струват като тридесет дни.

— Тридесет ли? Нима са толкова много!

— Аз съм на четиридесет и една, мили, значи, толкова са. — Тя се изправи. — Изпратена съм да те поканя официално на чай. Мисис Смит подрежда великолепна маса в твоя чест. А после, като се позахлади, ще има печено агнешко бутче с хрупкава кожица.

Той закрачи бавно до нея.

— Синът ти се смее точно като теб, Меги. Неговият смях беше първият човешки глас, който чух в Дройда. Помислих, че си ти, тръгнах да те търся и открих него.

— Значи, най-напред него си видял тук.

— Да, да.

— И как го намираш, Ралф? — нетърпеливо попита тя.

— Харесва ми. И как иначе, щом е твой син! Но той ме привлича някак много силно, по-силно, отколкото дъщеря ти. Тя като че ли не ме харесва особено.

— Джъстийн ми е дете, но е истинска кучка. Научих се да ругая на стари години, и то благодарение на нея. И на теб донякъде. И на Люк. И на войната. Интересно как всичко се струпа.

— Много си се променила, Меги.

— Така ли? — Меките плътни устни се извиха в усмивка. — Не съм сигурна. Може би е от живота тук, в Големия Северозапад — той ме похабява, сваля едно по едно всичко от мен като седемте воала на Саломе. Или като люспите на лук, както би казала Джъстийн. Това дете е съвсем лишено от поетичност. Аз съм си същата онази Меги, Ралф, само че пооголена.

— Може би.

— Но ти си се променил много.

— В какъв смисъл, Меги?

— Струва ми се, че пиедесталът се поклаща при всеки полъх на вятъра и гледката отгоре те разочарова.

— Така е. — Той се изсмя беззвучно. — И като си помисля, че някога имах дързостта да ти кажа, че не си нищо необикновено! Взимам си думите назад. Ти си единствената жена, Меги. Единствената!

— Какво се е случило?

— Не знам. Дали не открих, че дори и църковните идоли са на глинени крака? Дали не се продадох за паница леща? Дали не посягам към празно пространство? — Веждите му се сключиха като от болка. — Накратко казано, трябва да е точно това. Аз представлявам само купчина клишета, а светът на Ватикана — стар, вкиснат, вкаменен свят.

— Аз бях нещо по-реално, но ти не можа да го разбереш.

— Не бях в състояние да сторя нищо друго, повярвай ми! Знаех накъде трябва да тръгна, но не можех. С теб щях да бъда навярно по-добър човек, макар и не толкова забележителен. Но просто не можех, Меги. О, как да ти го обясня?

Пръстите й нежно докоснаха голата му ръка.

— Разбирам го, мили Ралф. Знам, знам… Всеки от нас носи в себе си нещо, от което не може да се отрече, дори то да ни кара да вием от болка и да призоваваме смъртта. Такива сме си и това е. Като в старата келтска легенда за птичката с трън, забит в гърдите, която излива в песен сърцето си и умира. Защото не може иначе — нещо отвътре я тласка. А ние, хората, съзнаваме, че ще сгрешим, още преди да го сторим, но макар да познаваме себе си, пак не можем да променим съдбата си, нали? Всеки от нас пее своята песен, убеден, че по-прекрасна светът не е чувал. Нали виждаш? Сами си забиваме тръните и даже не се питаме защо. Търпим болката и си втълпяваме, че си заслужава.

— Точно това не проумявам. Тази болка. — Той сведе очи към дланта й, която докосваше нежно ръката му, а му причиняваше такава непоносима болка. — Защо е тази болка, Меги?

— Питай господ, Ралф — отвърна Меги. — Той знае всичко за болката. Нали той ни е създал такива — и нас, и целия свят. Значи, той е създал и болката.

Боб, Джек, Хюи, Джимс и Патси се прибраха за вечеря, понеже беше събота вечер. Утре сутринта отец Уоти трябваше да дойде да прочете молитвата, но Боб му телефонира, че няма да си бъдат в къщи. Излъгаха по необходимост, за да запазят в тайна присъствието на кардинал Ралф. Петимата сина на Пади бяха заприличали поразително на баща си: зрели мъже, говореха бавно, бяха упорити и търпеливи като земята. А колко обичаха Дейн! Не отделяха очи от него и го проследиха с погледи, когато тръгна да си ляга. Явно чакаха с нетърпение деня, когато ще порасне достатъчно, за да тръгне с тях из пасбищата.

Кардинал Ралф откри и причината за враждебността на Джъстийн. Дейн го беше харесал, слушаше го в захлас, въртеше се все около него: тя просто ревнуваше.

След като децата си легнаха, той огледа останалите — братята, Меги, Фий.

— Фий, остави за момент сметките — каза той. — Ела седни при нас. Искам да поговорим.

Тя все още ходеше изправена и не беше загубила хубавата си фигура, само гърдите й се бяха поотпуснали и талията й не беше вече така тънка, което се дължеше повече на възрастта, отколкото на пълнота. Без да продума, тя седна в едно от големите кремави кресла; от едната й страна беше Меги, а недалеч, на мраморните пейки, бяха насядали братята.

— Става дума за Франк.

Името увисна между тях, прозвучало като далечно ехо.

— Какво за Франк? — сдържано попита Фий.

Меги остави плетката си, погледна първо майка си, после кардинал Ралф.

— Казвай, Ралф — подкани го тя, като не можеше да изтрае нито миг повече сдържаността на майка си.

— Франк излежа почти тридесет години в затвора, нали знаете? — попита кардиналът. — Моите хора са ви държали в течение, както се уговорихме, но аз ги бях помолил да не ви тревожат излишно. Аз действително не виждах каква полза може да има за Франк или за вас, ако узнаете мъчителните подробности за самотата и отчаянието му — никой от нас не би могъл с нищо да помогне. Сигурно биха го пуснали още преди няколко години, ако през първите години в Гулбърнския затвор не си беше спечелил лошата слава на буен и неуравновесен. Дори през войната, когато някои затворници бяха освободени, за да отидат в армията, на клетия Франк беше отказана тази привилегия.

Фий вдигна поглед от ръцете си.

— Нравът му е такъв — рече тя с равен глас.

Кардиналът, изглежда, трудно намираше подходящи думи и докато ги търсеше, семейството го наблюдаваше със смесица от надежда и боязън, макар че не съдбата на Франк ги тревожеше.

— Сигурно сте много озадачени защо се върнах в Австралия след толкова години — рече най-сетне кардинал Ралф, без да поглежда към Меги. — Не винаги съм полагал достатъчно грижи за вас и го признавам. Още от деня, в който ви срещнах, мисля най-напред за себе си и поставям себе си на първо място. А когато Светият отец възнагради усърдието ми към Църквата с кардиналска мантия, попитах се дали не мога да направя нещо за Клийри така, че да им покажа колко много държа на тях. — Той си пое въздух и прикова поглед във Фий, а не в Меги. — Върнах се в Австралия да видя какво мога да сторя за Франк. Спомняш ли си, Фий, когато разговарях с теб след смъртта на Пади и на Стю? Двадесет години минаха оттогава, а още не мога да забравя израза на очите ти. Толкова много енергия и жизненост сломени.

— Да — обади се бързо Боб, приковал поглед в майка си. — Точно така.

— Франк е освободен под гаранция — каза кардиналът. — Само това можах да направя, за да ви докажа чувствата си.

Ако беше очаквал внезапна, ослепителна светлина да озари дълбокия мрак на Фий, щеше да остане разочарован. Най-напред блесна само малко пламъче и може би данъкът, който възрастта взима, нямаше никога да му позволи да се разгори в огън. Но в очите на синовете на Фий той видя истинската му сила и за пръв път от разговора си през войната с онова германско войниче с внушителното име се почувствува действително полезен някому.

— Благодаря ти — каза Фий.

— Ще го приемете ли в Дройда? — обърна се той към мъжете Клийри.

— Тук е неговият дом и тук е редно да се върне — отговори Боб сдържано.

Всички закимаха в знак на съгласие с изключение на Фий, която се беше втренчила като че в нещо, което само тя виждаше.

— Той не е някогашният Франк — продължи кротко кардинал Ралф. — Преди да дойда тук, го посетих в затвора да му съобщя новината и трябваше да му кажа, че всички в Дройда са знаели през цялото време какво се е случило с него. И той не се разсърди — по това ще разберете колко се е променил. Той беше просто… благодарен. И очаква с нетърпение да види отново семейството си и най-вече теб, Фий.

— Кога ще го пуснат? — запита Боб, като се покашля: личеше си, че се радва заради майка си, но същевременно се и бои какво ще стане, когато Франк се върне.

— След една-две седмици. Ще пристигне с вечерния влак. Исках да дойде със самолет, но той отказа: предпочитал влака.

— Патси и аз ще го посрещнем — веднага предложи с готовност Джимс, но после лицето му помръкна. — О! Та ние не знаем как изглежда.

— Не — каза Фий. — Аз ще го посрещна. И то сама. Още не съм остаряла дотолкова, че да не мога да ида с колата до Гили.

— Мама е права — намеси се Меги твърдо, за да предвари братята си, които се готвеха да възразят в един глас. — Нека мама сама го посрещне. Тя е тази, която трябва да го види първа.

— Е, сега имам работа — каза Фий малко безцеремонно, стана и отиде при бюрото си.

Петимата братя станаха едновременно.

— А за нас е време да си лягаме — обяви Боб и умело имитира прозявка, сетне се усмихна свенливо на кардинал Ралф. — Ще бъде като едно време, когато утре прочетете вие молитвата.

Меги сгъна плетката си, прибра я и стана.

— И аз ще кажа лека нощ, Ралф.

— Лека нощ, Меги. — Погледът му я проследи, докато излезе от стаята, и после се обърна към приведения гръб на Фий. — Лека нощ, Фий.

— Моля? Каза ли нещо?

— Казах лека нощ.

— О! Лека нощ, Ралф.

Той не искаше да се качва веднага след Меги.

— Май ще се поразходя, преди да си легна. Да ти кажа ли нещо, Фий?

— Какво? — попита тя разсеяно.

— Мен не можеш да заблудиш никога.

Тя се изсмя презрително и малко зловещо.

— Така ли? Интересно.

Нощ, звезди. Южните звезди, които описват кръг по небето. Той беше загубил вече власт над тях завинаги, макар че те все още бяха там, твърде студени, за да сгряват, твърде далечни, за да дадат утеха. По-близо до господа, който беше нищожно дребен между тях. Той стоя дълго, загледан в тях, заслушан във вятъра в дърветата, с усмивка на уста.

Не искаше да минава покрай Фий и затова се прибра през стълбището в другия край на къщата. Лампата на бюрото й още светеше и той видя приведения й силует — продължаваше да работи. Клетата Фий. Колко ли се бои да си легне, макар че като се върне Франк, може би ще е по-добре. Дано.

На най-горната площадка го посрещна плътна тишина. Една кристална лампа върху тясната масичка в коридора хвърляше мъжделива светлина наоколо за удобство на онези, които стават през нощта. Пламъчето потрепваше, щом нощният бриз издуеше навътре пердето на прозореца до нея. Той я отмина; стъпките му бяха съвсем безшумни по мекия килим.

Вратата на Меги беше широко отворена и през нея струеше по-силна светлина. Той застана за момент в снопа светлина, после влезе в стаята, затвори вратата зад гърба си и завъртя ключа. Облечена в широк халат, тя седеше в едно кресло до прозореца, зареяла поглед над невидимия двор, но извърна глава и го погледна, докато той се приближи до леглото и седна на ръба му. После стана бавно и отиде при него.

— Дай, ще ти помогна да си събуеш ботушите. Ето защо не нося никога високи ботуши. Не мога да ги събувам без събувалка, а тя съсипва хубавите ботуши.

— Нарочно ли си облечена с този цвят, Меги?

— Пепел от рози ли? — усмихна се тя. — Това е любимият ми цвят. Подхожда на косата ми.

Той подпря крак на хълбока й, докато тя издърпа единия ботуш, после й подаде другия.

— Толкова ли беше сигурна, че ще дойда, Меги?

— Нали ти казах: в Дройда си мой. Ако ти не беше дошъл, аз щях да дойда.

Тя изхлузи ризата през главата му и за момент задържа ръката си с чувствена наслада върху голия му гръб, после отиде до лампата и я загаси, докато той подреждаше дрехите си върху облегалката на един стол. Чу я как пристъпва и как съблича халата си. „А утре сутринта трябва да чета молитва… Но чак утре сутрин, когато магията вече отдавна е свършила. Пред мен са нощта и Меги. Аз я исках през цялото време. Тя също е причастие.“

Дейн беше разочарован.

— Мислех, че ще бъдете в червена мантия! — каза той.

— Понякога нося червена тога, Дейн, но само зад стените на двореца. Навън нося черно расо с червен пояс като този.

— Наистина ли имате дворец?

— Да.

— И е пълен с полилеи?

— Да, но и в Дройда е пълно с полилеи.

— О, Дройда! — възнегодува Дейн. — Обзалагам се, че нашите са съвсем малки в сравнение с вашите. Как бих искал да видя двореца ви и вас в червена тога.

Кардинал Ралф се усмихна.

— Кой знае, Дейн? Може би някой ден ще го видиш.

Момчето имаше винаги странно изражение в дъното на очите си — някакъв поглед към далечината. Когато ги обърна към него по време на молитвата, кардинал Ралф го усети особено силно, но не го позна, усети го някак особено близък. Никой мъж и никоя жена не се виждат в огледалото такива, каквито са в същност.

Луди и Ан Мюлер трябваше да пристигнат за Коледа, както всяка година. Къщата се изпълни с радостни хора, които очакваха най-хубавата Коледа от много години насам. Мини и Кет си тананикаха, докато работеха, бузестото лице на мисис Смит сияеше, Меги без възражения предостави Дейн на кардинал Ралф, а Фий изглеждаше по-щастлива и по-малко се заседяваше на писалището си. Мъжете използваха всеки повод да се прибират вечер в къщи, защото след вечеря всекидневната се изпълваше с глъч, а мисис Смит се зае да приготвя за преди лягане печени филийки с топено сирене, горещи кифлички с масло и сладкиш със стафиди. Кардинал Ралф протестираше, че ще напълнее от толкова обилна и хубава храна и след три дни сред въздуха, хората и храната в Дройда започна да губи поизмършавелия си, изпит вид, който имаше, като пристигна.

Четвъртият ден настъпи много горещ. Кардинал Ралф беше отишъл с Дейн да докарат едно стадо, Джъстийн се цупеше сама в клоните на евкалипта, а Меги си почиваше сред възглавниците в едно тръстиково кресло на верандата. Чувстваше се до костите отмаляла, преситена, щастлива. Една жена може да мине години наред без това, но беше прекрасно, когато е именно с желания мъж. Когато беше с Ралф, всяка частица от нея участвуваше, с изключение на онова, което принадлежеше на Дейн, а когато беше с Дейн, оживяваше всяка частица от нея, с изключение на онова, което принадлежеше на Ралф. Само когато и двамата едновременно присъстваха в нейния свят както сега, тя се чувствуваше съвсем цялостна. И нищо чудно. Дейн беше синът й, а Ралф — нейният мъж.

Едно нещо само помрачаваше щастието й: Ралф не беше разбрал. И устата й остана затворена за нейната тайна. Щом той не можеше сам да види, защо да му казва? С какво беше заслужил да му каже? А загдето можа да допусне дори и за миг, че тя се е върнала при Люк по свое желание, съвсем не можеше да му прости. Не заслужаваше да му казва, щом беше в състояние да мисли така за нея. Понякога тя усещаше върху себе си бледия ироничен поглед на Фий и му отвръщаше невъзмутима. Фий разбираше, наистина разбираше. Разбираше тази полуомраза, негодуванието, желанието да отмъсти за дългите години самота. Хукнал да лови дъгата — такъв си беше Ралф де Брикасар. И защо пък тя да го дари с най-прекрасната багра на тази дъга — сина му? Нека бъде лишен от това. Нека страда, без в същност да знае, че страда.

Телефонът иззвъня за Дройда. Меги го чу, без да трепне, но като разбра, че майка й я няма, отиде да се обади.

— Мисис Фиона Клийри, ако обичате — чу се мъжки глас.

Меги я повика и Фий пое слушалката.

— Фиона Клийри на телефона — каза тя и докато слушаше, цветът постепенно изчезна от лицето й и то стана като в дните след смъртта на Пади и Стю — изтъняло и уязвимо. — Благодаря ви — каза накрая тя и окачи слушалката.

— Какво има, мамо?

— Франк е освободен. Идва си днес следобед с пощенския влак. — Тя погледна часовника си. — Трябва скоро да тръгвам: два часът минава.

— Нека да дойда с теб — предложи Меги, така преливаща от щастие, че не можеше да гледа как майка и страда: усещаше, че предстоящата среща не носи само радост на Фий.

— Няма нужда, Меги. Погрижи се за всичко тук и забави вечерята, докато се върна.

— Не е ли чудесно, мамо? Франк се връща тъкмо за Коледа!

— Да — каза Фий, — чудесно е.

Никой не пътуваше вече с вечерния влак, щом можеше да вземе самолет, така че докато измине с пухтене шестстотинте мили от Сидни, сваляше пътниците си — повечето от втора класа — ту в едно, ту в друго градче и до Гили остана да стовари малцина.

Началник-гарата познаваше мисис Клийри, но никога не би помислил да я заговори. И сега само си кимнаха; той я проследи с поглед как слиза по дървените стълби от горното мостче и се изправя неподвижно на високата платформа. „Изискана жена — помисли си той, — с модна рокля и шапка, с обувки на токове, с хубава фигура и няма много бръчки по лицето за нейната възраст: ето как добре се отразява на жената лекият живот в чифлиците.“

Франк пръв разпозна майка си, която го отличи повече със сърцето си. Той беше на петдесет и две години — през времето, докато не беше го виждала, бе преминал от младостта в зрялата възраст. Мъжът, който стоеше сред залеза на Гили, беше твърде слаб, почти мършав и много бледен, косата му стигаше до половината на тила, носеше безформени дрехи, които почти висяха на тялото му, чиято някогашна сила още личеше въпреки дребния ръст, а изящните му пръсти бяха свити около периферията на сивата касторена шапка. Не беше прегърбен, нито изглеждаше зле, но безпомощно мачкаше шапката в дланите си и като че ли не очакваше някой да го посрещне, нито знаеше какво да прави.

Като се владееше добре, Фий с бързи крачки отиде до него.

— Здравей, Франк — каза тя.

Той вдигна очите, които някога бляскаха и искряха, а сега гледаха от хлътналите орбити на един застаряващ човек. Това съвсем не бяха очите на Франк. Изчерпани, укротени, безкрайно уморени. Но докато поглъщаха Фий, в тях се появи особено изражение на страдание, на безпомощност, молба на умиращ човек.

— О, Франк! — рече тя, прегърна го, залюля главата му на рамото си. — Няма нищо, няма нищо — мълвеше тя все по-нежно. — Няма нищо.

Отначало той седеше отпуснат и уморен в колата, но докато „Ролсът“ набираше скорост и се отдалечаваше от града, той взе да проявява интерес към околността и погледна през прозореца.

— Съвсем същото си е — пророни той.

— Сигурно. Времето тече бавно по тези места.

Те минаха по скърцащия дървен мост над калните, спаднали води на реката, обточена с плачещи върби. В коритото й се виждаха преплетени клони и чакъл, тъмнееха локви, евкалиптови дървета растяха навсякъде из камънака.

— Река Барун — каза той. — Мислех, че никога повече няма да я видя.

Зад тях се кълбеше облак прах, а пред тях пътят — като на рисунка по перспектива — се беше опнал през безкрайната тревиста равнина, в която нямаше нито едно дърво.

— Пътят е нов, а, мамо? — мъчеше се той отчаяно да намери тема за разговор, да направи всичко да изглежда по-естествено.

— Да, прокараха го от Гили до Милпаринка веднага след войната.

— Можеха да го залеят с малко асфалт, а не да го оставят прашен като едно време.

— За какво? Нали сме свикнали да гълтаме прахоляка, а помисли си колко ще струва да го направят така, че да няма кал. Пътят е прав, добре го поддържат и ни спестява тринадесет от всичките двадесет и седем порти. Остават само четиринадесет между Гили и Къщата, но сега ще видиш какво сме направили с тях. Няма вече отваряне и затваряне на порти, Франк.

„Ролсът“ стъпи на една рампа пред желязна врата, която лениво се вдигна, а щом колата мина под нея и се отдалечи на няколко метра, вратата сама се затвори.

— Чудесата нямат край! — отбеляза Франк.

— Ние бяхме първия чифлик в околността, който постави автоматични порти, но само между Милпаринка и стопанския двор. Портите на пасищата все още трябва да се отварят и затварят ръчно.

— Онзи, дето е изобретил това, е трябвало сигурно да отваря и да затваря много врати през живота си, а? — засмя се Франк и това беше първият признак, че му е поолекнало.

После отново замълча, а майка му се съсредоточи само върху шофирането, понеже не искаше да го притеснява. Като минаха и под последната врата и влязоха в стопанския двор, той ахна.

— Бях забравил колко е хубаво! — възкликна той.

— Това е домът ни — отвърна Фий, — грижих се за него.

Тя закара „Ролса“ до гаражите и тръгна с Франк към Къщата, а той си носеше куфара.

— Какво предпочиташ, Франк, стая в голямата къща или да живееш сам в една от задните къщи за гости? — попита майка му.

— Ще се настаня в къщата за гости, благодаря. — Морните очи се спряха върху лицето й. — По-добре да съм далеч от хората — добави той и това бе първият и последен намек за условията в затвора.

— Там и ти ще се чувствуваш по-добре — каза тя и го поведе към гостната. — Къщата е пълна с хора сега — тук са и кардиналът, и Дейн, и Джъстийн, а Луди и Ан Мюлер ще пристигнат в другиден за Коледа. — Тя дръпна ширита на звънеца да донесат чая и бързо обиколи стаята да запали всички газови лампи.

— Луди и Ан Мюлер ли? — озадачи се той.

Тя тъкмо оправяше фитила на една лампа, но се спря и го погледна.

— Много време мина, Франк. Мюлерови са приятели на Меги. — И като нагласи пламъка, както искаше, настани се в своето кресло. — Ще вечеряме след един час, но нека най-напред да пием чай. Искам да си промия гърлото от прахта по пътя.

Франк седна неловко на крайчеца на една от табуретките в бежова коприна и огледа стаята със страхопочитание.

— Няма нищо общо с това, което беше по времето на леля Мери.

Фий се усмихна:

— Надявам се.

Тогава влезе Меги и на него му беше по-трудно да възприеме нея като зряла жена, отколкото майка си като възрастна. Докато сестра му го прегръщаше и целуваше, Франк извърна лице, сви се в торбестото си палто и затърси с поглед майка си, която сякаш му казваше с очи: няма значение, скоро всичко ще се уталожи, само почакай. Минута по-късно, докато той още търсеше да каже нещо подходящо на тази нова Меги, появи се дъщерята на Меги — високо, слабо момиче, което седна сковано и взе да мачка полата си с големите си ръце, а светлите й очи се спираха ту на едно, ту на друго лице. Синът на Меги дойде с кардинал Ралф и седна на пода до сестра си — красиво момче, излъчващо спокойствие и благородство.

— Франк, много се радвам — рече кардинал Ралф и му стисна ръката, после се обърна към Фий, повдигнал лявата си вежда. — Чаша чай ли? Чудесна идея.

Братята Клийри влязоха едновременно и това беше много тежко — те изобщо не му бяха простили. Франк знаеше защо: загдето беше огорчил майка им. Но той не можеше да им каже нищо, което биха разбрали, не можеше да сподели с тях болката, самотата, да ги помоли за прошка. Само майка му имаше значение за него, а тя никога не беше помислила, че трябва да прощава нещо.

Кардиналът беше този, който поддържаше духа — той поведе разговора около масата на вечеря и го продължи, когато се върнаха в гостната: говореше с дипломатична лекота и винаги гледаше да включи и Франк.

— Боб, откакто дойдох, все се каня да те питам къде са зайците — каза кардиналът. — Видях милиони дупки, но нито един заек.

— Всички зайци измряха — отвърна Боб.

— Как така измряха?

— Така. От нещо, наречено миксоматозис. До четиридесет и седма година зайците и сушата едва не съсипаха Австралия като селскостопанска държава. Бяхме се отчаяли — обясняваше Боб, доволен, че познаваше добре въпроса и че темата изключва Франк.

Но точно в този момент Франк, без да иска, настрои по-малкия си брат против себе си, като каза:

— Знаех, че е било тежко, но не предполагах, че е било бедствие. — И той поизправи рамене, убеден, че кардиналът ще остане доволен от дребния му принос към разговора.

— Съвсем не преувеличавам! — отвърна му Боб язвително: та откъде можеше да знае Франк?

— И какво стана? — бързо попита кардиналът.

— По-миналата година Организацията за научно и индустриално развитие на Британската общност започна експериментална програма в щата Виктория: зайците бяха заразени с този нов вирус. Не знам точно какво е вирус, но мисля, че е нещо като бацил. Във всеки случай този нарекоха миксоматозен вирус. Отначало той, изглежда, не се разпространяваше много, макар че всички зайци, заразени с него, измряха. Но след около една година инфекцията пламна като пожар, пренасяна от комарите, както казаха, но май че и от семената на минзухара. И оттогава зайците измират с милиони, направо изчезнаха. От време на време можеш да видиш някой и друг болен заек с буци по муцуната — много грозен. Но това е голяма работа, Ралф, великолепна! Представяш ли си — нищо друго не може да се зарази от миксоматоза, дори и сродни животни. Така че благодарение на ОНИРБО зайците вече не ни тормозят.

Кардинал Ралф впери поглед във Франк.

— Представяш ли си какво значи това, Франк? Разбираш ли?

Клетият Франк поклати глава: искаше му се всички да го оставят да потъне в своята самота.

— Това е биологическа война в широк мащаб. Чудя се дали останалият свят знае, че тук, в Австралия, от 1949 до 1952 година се е воювало с вируси срещу милиарди живи същества, които накрая са били унищожени. Е, не е ли истина? Това не са само приказки на жълтата преса, а научен факт. Вече не им трябват нито атомни, нито водородни бомби. Разбирам, че е трябвало да се направи, необходимостта го е изисквала и това е може би най-невъзпятото научно постижение на света. Но е ужасно, нали?

Дейн внимателно следеше разговора.

— Биологическа война ли? Никога не съм чувал за такова нещо. Какво точно значи това, Ралф?

— Това е ново понятие, Дейн, но аз съм папски дипломат и трябва да съм в течение на думи като „биологическа война“. Накратко казано, това означава именно миксоматоза. Отглежда се един бацил, който може да убива или осакатява само един определен вид живи същества.

Почти несъзнателно Дейн се прекръсти и се облегна на коленете на Ралф де Брикасар.

— Остава ни само да се молим.

Кардиналът сведе поглед към русата глава и се засмя.

Франк успя най-сетне да се приобщи към живота в Дройда благодарение на Фий, която въпреки упорството на другите Клийри продължи да се държи така, сякаш най-големият й син е отсъствал от къщи само за малко и нито е посрамил семейството, нито е наранил тежко майка си. Кротко и незабележимо тя го скъта в уединеното местенце, което той очевидно търсеше, отделно от другите й синове, и не го насилваше да възвърне макар и част от някогашната си жизненост. От нея не беше останало и помен — тя го разбра още когато срещна погледа му на гарата в Гили. Потънал беше в едно съществование, което не желаеше да обсъжда с нея. Тя можеше най-многото да направи така, че той да се чувствува добре, а за това трябваше да приеме сегашния Франк съвсем естествено.

Не ставаше и дума да работи в пасбищата — едно, че братята му не го искаха, пък и той не желаеше да се връща към живота, който винаги беше мразил. Приятно му беше да гледа как растат тревите и цветята и затова Фий му намери работа в парка и го остави на мира. Полека-лека братята Клийри свикнаха с Франк в лоното на семейството и взеха да се убеждават, че страхът им да не ги лиши от нещо е бил съвсем неоснователен. Нищо не можеше да промени чувствата на майка им към него: дали е в затвора или в Дройда, той си оставаше нейният Франк. Важното беше, че присъствието му в Дройда я правеше щастлива. А той не се натрапваше и присъствието му не променяше нищо.

Но завръщането на Франк не донесе радост на Фий и това беше съвсем обяснимо. Като беше пред очите й всеки ден, тя изпитваше по-друга мъка от онази да не го вижда изобщо. Ужасно болно й беше да вижда пред себе си един съсипан живот, един съсипан човек. Най-любимият й син бе преминал през агония, която тя не можеше дори да си представи.

Един ден, шест месеца след завръщането на Франк, Меги влезе в гостната и завари майка си до големия прозорец да гледа Франк, който подкастряше широкия бордюр от рози покрай алеята. И от онова, което прочете по привидно спокойното лице на Фий, Меги се хвана за сърцето:

— О, мамо! — рече тя безпомощно.

Фий я погледна, поклати глава и се усмихна.

— Няма нищо, Меги — каза й тя.

— Ако само можех да направя нещо!

— Можеш. Дръж се както досега. Много съм ти благодарна. Ти ми стана съюзник.