Птиците умират сами

17

— И така — обърна се Джъстийн към майка си, — реших вече какво ще уча.

— Мислех, че отдавна си решила. Нали щеше да постъпиш в художествения факултет на университета в Сидни?

— О, това беше само за твое успокоение, докато си направя моите планове. Но сега вече всичко е уредено и мога да ти кажа.

Меги вдигна глава от готварската маса, където изрязваше от бисквитено тесто елхички. Мисис Смит беше болна и те я заместваха в готварницата. Майката отправи към дъщеря си уморен, нетърпелив, безпомощен поглед. Можеше ли да се излезе на глава с Джъстийн? Дори да кажеше, че отива да стане проститутка в някой публичен дом на Сидни, Меги много се съмняваше, че би могла да я разубеди. Милата, ужасна Джъстийн — най-непокорна от непокорните.

— Казвай, цялата съм в слух — подкани я тя и продължи да прави бисквити.

— Ще ставам актриса.

— Какво?

— Актриса.

— Мили боже! — Елхичките бяха зарязани. — Слушай, Джъстийн, не обичам да ти се меся, а още по-малко да те засягам, но наистина ли смяташ, че имаш… физическите данни за актриса.

— О, мамо! — възмути се Джъстийн. — Не филмова звезда, а актриса! Нямам намерение да люлея бедра, да пъча гърди и да цупя влажни устни. Искам да играя! — Тя нареждаше парчета говеждо без тлъстина в бурето за осоляване. — Имам достатъчно пари да се издържам, докато завърша образованието, което искам, нали?

— Да, благодарение на кардинал де Брикасар.

— Тогава всичко е наред. Ще уча актьорско майсторство при Албърт Джоунс в театър „Кулоден“ и съм писала до Кралската академия за драматично изкуство в Лондон с молба да ме включат в списъка на кандидатите.

— Добре ли го обмисли, Джуси?

— Добре. Отдавна съм го решила. — И последното парче сурово месо беше нагласено в саламурата; Джъстийн хлопна отгоре капака на бурето. — Така! И докато съм жива, не искам да виждам вече осолено говеждо.

Меги й подаде пълната тава с бисквити.

— Я ги пъхни във фурната на двеста градуса. Трябва да призная, че съм малко изненадана. Винаги съм мислила, че момиченцата, които искат да станат актриси, постоянно играят някакви роли, но единствената роля, която съм те видяла да играеш, е на самата себе си.

— О, мамо, ето че пак бъркаш кинозвездите с актрисите. Наистина ме отчайваш.

— Добре де, а кинозвездите не са ли актриси?

— От много по-долна категория. Освен ако не са започнали най-напред от сцената. И Лорънс Оливие например прави от време на време по някой филм.

На нощното шкафче на Джъстийн имаше една снимка на Лорънс Оливие с автограф. Меги беше сметнала това просто за младежко увлечение и си помисли тогава, че Джъстийн поне има вкус, докато приятелките й, които идваха понякога на гости, носеха снимки на Таб Хънтър и Рой Калун.

— И все пак недоумявам — продължаваше Меги, клатейки глава. — От къде на къде актриса!

Джъстийн вдигна рамене.

— Ами къде другаде мога да крещя, да викам и да вия, ако не на сцената? Нали не е разрешено нито тук, нито в училище, нито никъде! А пък аз обичам да крещя, да викам и да вия, дявол да го вземе!

— Но ти рисуваш толкова хубаво, Джуси? Защо не станеш художничка? — настояваше Меги.

Джъстийн се извърна от голямата газова печка и почука с пръст по една от бутилките с газ.

— Трябва да кажа на прислугата да смени бутилката, че газта свършва. За днес може би ще стигне. — Светлите очи огледаха Меги с известно съжаление. — Може ли да си толкова непрактична, мамо? Нали уж само децата не се замислят над практичната страна на професията? Слушай какво, не желая да умра от глад в някоя мансарда и да се прочуя след смъртта си. Искам да се порадвам на слава приживе и да имам достатъчно пари. Така че ще рисувам за удоволствие, а ще си изкарвам прехраната в театъра. Съгласна ли си така?

— Ти имаш доходи от Дройда, Джуси — призна отчаяна Меги, нарушавайки клетвата си да мълчи, каквото и да става. — Няма опасност да умреш от глад в някоя мансарда. Ако предпочиташ да рисуваш, рисувай. Можеш да си го позволиш.

Джъстийн наостри уши заинтригувана.

— Колко пари имам, мамо?

— Достатъчно, за да не работиш никога нищо, ако предпочиташ.

— Колко досадно! И да стигна дотам, че цял ден да говоря по телефона и да играя бридж, както правят майките на повечето ми съученички. Защото смятам да живея в Сидни, а не в Дройда. Сидни ми харесва много повече от Дройда. — В очите й се появи искрица надежда. — А ще стигнат ли да си платя да ми махнат луничките с онези нови електрически уреди?

— Предполагам. Но защо ти трябва?

— Ами може тогава някой да обърне внимание и на лицето ми.

— Аз пък мислех, че лицето няма чак толкова значение за една актриса.

— Стига вече, мамо. Тормозят ме тези лунички.

— Сигурна ли си, че не предпочиташ да станеш художничка?

— Съвсем сигурна, благодаря. — Тя направи няколко танцови стъпки. — Ще ставам актриса, уважаема госпожо.

— И как се добра до „Кулоден“?

— Явих се на конкурс.

— И го издържа? И те приеха?

— Твоята вяра в дъщеря ти е трогателна, мамо. Разбира се, че ме приеха. Чудесна съм, ако искаш да знаеш. Един ден ще стана много известна.

Меги разтвори малко зелена боя за сладки в бялата глазура и започна да шприцова опечените вече курабии.

— Толкова ли държиш на славата, Джъстийн?

— Да. — Тя сипа захар върху размекнатото масло, което беше взело формата на купата: въпреки че бяха заменили старата готварска печка с газова, в кухнята беше много горещо. — Твърдо съм решила да стана известна.

— Не искаш ли да се омъжиш?

По лицето на Джъстийн се изписа пренебрежение.

— Няма опасност! Да бърша цял живот сополиви носове и наакани дупета ли? И да се кланям на някого, дето и на малкия ми пръст не може да се хване, а пък се мисли за по-умен от мен? Хо-хо-хо! Не съм по тази част!

— Вече наистина прекаляваш. Откъде си научила този език?

Джъстийн започна бързо и сръчно — само с една ръка — да чупи яйца в един дълбок съд.

— В моя реномиран девически колеж, разбира се. — Тя започна с ожесточение да разбива яйцата с тел. — Иначе бяхме много възпитани момичета. И много културни. Други кокошки в пубертета не биха могли да проумеят например изисканата ругатня на латински в този лимърик15:

Меги направи гримаса.

— Знам, че ще съжалявам, но все пак ще те попитам: какво точно отговорил римлянинът?

— „Защото дяволски добре ме пази, проклетата.“

— Само това ли? Очаквах да е нещо по-неприлично. Но да се върнем на думата си, мило момиче, въпреки че така умело се опита да смениш темата. Защо си толкова против женитбата?

Джъстийн се изсмя пренебрежително — ироничният смях на баба й, въпреки че рядко го чуваше.

— Ти ли ми задаваш този въпрос, мамо? Точно ти?

Меги почувствува как лицето й пламва и се наведе над тавата със светлозелени дръвчета.

— Не бъди нахална, колкото и житейска мъдрост да си събрала за седемнадесет години.

— Защо става така? — обърна се Джъстийн като че ли към купата, в която биеше яйца. — Щом някой дръзне да пристъпи в запазената територия на родителите си, изведнъж се оказва, че е нахален. И какво толкова ти казах? Попитах те само ти ли ми задаваш този въпрос. И с пълно право, дявол да го вземе! Да не би да казвам, че не си сполучила или си сторила грях, или нещо по-лошо? Ако искаш да знаеш, според мен ти си постъпила дяволски разумно, като си се отървала от съпруга си. За какво ти е? Децата ти не са лишени от мъжко присъствие с толкова много чичовци наоколо, а пък ти си имаш достатъчно пари да се издържаш. И аз мисля като теб — да се женят глупачките!

— Ти си също като баща си!

— Пак увърташ. Щом нещо в мен не ти хареса, ставам като баща си. Е, няма как, трябва да ти вярвам, след като никога не съм виждала господина.

— Кога заминаваш? — попита Меги, загубила всякаква надежда.

Джъстийн се ухили.

— Нямаш търпение да се отървеш от мен ли? Нищо, мамо, никак не ти се сърдя. Само че не мога да ти помогна. Нали знаеш, че просто обичам да шокирам хората, особено теб. Какво ще кажеш да ме закараш утре на летището, а?

— Хайде да е в другиден. Утре ще те заведа в банката да видиш с какво разполагаш. И слушай, Джъстийн…

Джъстийн сипваше брашно и бъркаше умело, но промяната в гласа на майка й я накара да вдигне поглед.

— Кажи.

— Ако изпаднеш в беда, върни се у дома, моля те. За теб винаги ще има място в Дройда, запомни това. Каквото и да сториш, в Дройда можеш да се върнеш винаги.

Погледът на Джъстийн омекна.

— Благодаря ти, мамо. В същност по душа ти си една добра старица.

— Старица ли? — ахна Меги. — Аз не съм стара. Само на четиридесет и три съм.

— Господи! Толкова много ли са годините ти?

Меги замери Джъстийн с една курабия и я удари по носа.

— Ах, ти, проклетнице! — разсмя се майката. — Истинско чудовище си! Караш ме да се чувствувам на сто.

Дъщеря й се засмя самодоволно.

В този момент влезе Фий да види как върви работата в кухнята. Меги почувства истинско облекчение.

— Знаеш ли, мамо, какво ми каза току-що Джъстийн?

Очите на Фий не бяха годни вече за нищо — освен за счетоводството, а и то й струваше голямо усилие.

— Откъде да знам какво ти е казала Джъстийн? — отвърна тя спокойно и се потърси леко при вида на зелените курабии.

— Просто си помислих, че може и да знаеш, защото понякога се изненадвам, че ти и Джуси си имате малки тайни от мен. Сега например тя тъкмо ми съобщава нещо и ти влизаш най-неочаквано.

— Хъм-м, на вкус са по-добри, отколкото на вид — отбеляза Фий, като отхапа една курабия. — Уверявам те, Меги, никога не съм насърчавала дъщеря ти да заговорничи с мен зад гърба ти. Какво пак си оплескала, Джъстийн? — И тя се обърна натам, където Джъстийн изсипваше току-що приготвената смес в намазани и набрашнени форми.

— Казах на мама, че ще ставам актриса, бабо. Това е.

— Само това ли? А вярно ли е, или е просто една от невъзможните ти шеги?

— Напълно вярно. Постъпвам в „Кулоден“.

— Така, така… — рече Фий и се облегна на кухненската маса, гледайки дъщеря си с ирония. — Възхищавам се от децата — сами знаят какво да правят, а, Меги?

Меги не отговори.

— Не одобряваш ли, бабо? — наежи се Джъстийн, готова да се бори.

— Аз? Да не одобрявам? Не е моя работа как ще устроиш живота си, Джъстийн. Освен това аз мисля, че ще станеш добра актриса!

— Сериозно ли говориш? — недоумяваше Меги.

— Разбира се — каза Фий. — Джъстийн знае какво да избере. Нали така, моето момиче?

— Точно така — грейна Джъстийн и отмахна една влажна къдрица, паднала над окото й.

Меги долови в погледа, отправен към баба й, нежност, каквато Джъстийн почти никога не проявяваше към майка си.

— Ти си добро момиче, Джъстийн — рече Фий, дъвчейки курабията, която беше отхапала с такова недоверие. — Съвсем не са лоши, само че трябваше да им направите бяла глазура.

— Дърветата не могат да бъдат бели — възрази Меги.

— Как да не могат, щом са елхи. Нали са покрити със сняг — настоя майка й.

— Късно е вече: ще си останат зелени като повръщано — каза през смях Джъстийн.

— Джъстийн!

— Опа! Извинявай, мамо, забравих, че ти се повдига от такива думи.

— Не ми се повдига — ядоса се Меги.

— Дойдох да видя дали случайно няма да има чай — обади се Фий, взе си стол и седна. — Джъстийн, бъди добро момиче и сложи чайника.

Седна и Меги.

— Мислиш ли, че Джъстийн ще успее, мамо? — попита тя с тревога в гласа.

— Защо да не успее — зачуди се Фий, гледайки как внучката й изпълнява ритуала по приготвянето на чая.

— Може да е само временно увлечение.

— Временно увлечение ли е, Джъстийн? — запита Фий.

— Не — троснато й отвърна Джъстийн, докато подреждаше чашите и чинийките на старата зелена кухненска маса.

— Сложи бисквитите в чиния, Джъстийн! Не ги слагай на масата в кутия — напътстваше я Меги машинално. — И за бога, не цопвай цялото шише с мляко на масата, а отсипи в каничката, както му е редът.

— Добре, мамо. Извинявай, мамо — отговаряше Джъстийн също така машинално. — Не виждам смисъл във всички тези усложнения, и то в кухнята. Само дето трябва после да връщам обратно каквото е останало и да мия няколко съда повече.

— Прави, каквото ти се казва, защото така е по-хубаво.

— Та да се върнем на думата си — настоя Фий. — Според мен няма какво повече да се обсъжда. Смятам, че трябва да оставим Джъстийн да се опита и мисля, че тя ще се справи много добре.

— Защо и аз не можех да съм така сигурна? — намръщи се Меги.

— Мислила ли си за славата и за известността, Джъстийн? — попита я сериозно баба й.

— Без тях не може — отвърна Джъстийн, като с подчертан жест постави на масата кафявия кухненски чайник и побърза да седне. — Не се сърди, мамо, но в кухнята няма да сервирам чая в сребърен чайник и толкова.

— Този е съвсем подходящ — засмя се Меги.

— Ех, че хубаво! Няма нищо по-приятно от чашата чай — наслаждаваше се Фий, отпивайки от чая. — Джъстийн, защо все така зле представяш нещата пред майка си? Нали знаеш, че не е само въпрос на слава и пари, а и на вътрешно чувство?

— Как на вътрешно чувство, бабо?

— Ами така. Ти смяташ, че си създадена да бъдеш актриса, така ли?

— Да.

— Тогава защо не го обясни така на майка си? Защо я тревожиш с приказки на лекомислено момиче?

Джъстийн вдигна рамене, изпи чашата си до дъно и я бутна към майка си да й налее още.

— Н’знам.

— Не знам — поправи я Фий. — Надявам се, че поне на сцената ще говориш правилно. Значи, искаш да станеш актриса, защото смяташ, че това е твоето призвание, нали?

— Сигурно — отвърна неохотно Джъстийн.

— Ах, тази непреклонна гордост на Клийри! Тя може и да те провали, ако не се научиш да я обуздаваш. Този глупав страх да не ти се присмеят или подиграят за нещо. Само че защо очакваш именно от майка си подобна жестокост, не знам. — Фий потупа Джъстийн по ръката. — Не упорствай, Джъстийн, бъди сговорчива.

Но Джъстийн поклати глава.

— Не мога — каза тя.

Фий въздъхна.

— Ами защо ти е притрябвала моята благословия за това, което си намислила?

— Ще ти бъда благодарна, бабо.

— Хайде тогава, прояви благодарността си на дело, като отидеш да намериш чичо си Франк и му кажеш, че в кухнята има чай.

Джъстийн излезе, а Меги изумена погледна Фий.

— Мамо, ти си чудесна, повярвай ми.

Фий се усмихна.

— И не можеш да отречеш, че никога не съм се опитвала да казвам на децата си какво да правят.

— Никога — ласкаво потвърди Меги. — И ние също ти бяхме благодарни.

Първото нещо, с което Джъстийн се залови, като се върна в Сидни, беше да й махнат луничките. Само че за жалост това не ставаше бързо. Те бяха толкова много, че процедурата щеше да трае почти цяла година, а после трябваше да се пази от слънце цял живот, за да не се появят отново. Второто нещо беше да си намери квартира, което в Сидни по онова време беше почти подвиг, тъй като хората строяха частни къщи и смятаха за проклятие да живеят в блокове. Но най-сетне успя да намери едно двустайно апартаментче в Нютръл Бей в една от големите крайбрежни сгради във викториански стил, чието време беше отминало. Жилището беше малко неприветливо. Наемът беше пет лири и десет шилинга на седмица — възмутително, като се има пред вид, че банята и кухнята бяха общи за всички наематели. Джъстийн обаче беше доволна. Въпреки че беше придобила много домакинско умение, почти нямаше склонности на домакиня.

Животът й в „Бодуъл гардънс“ беше много по-интересен от стажа й в „Кулоден“, където цялата й работа се състоеше в това да се спотайва зад кулисите, докато другите репетират, да излиза от време на време на сцената и да учи наизуст стотици страници от Шекспир, Шоу и Шеридън.

В „Бодуъл гардънс“ имаше шест жилища като това на Джъстийн плюс жилището на хазяйката мисис Дивайн. Тя беше шестдесет и пет годишна лондончанка, която все подсмърчаше нажалено, имаше изпъкнали очи и дълбоко презираше Австралия и австралийците, което не й пречеше да ги ограбва. Най-голямата грижа в живота й като че ли беше да следи изразходваното електричество и газ, а най-голямата й слабост беше съседът по квартира на Джъстийн — млад англичанин, който на драго сърце се възползуваше от своята националност.

— Защо да не доставя от време на време малко радост на старицата, като повъздишаме заедно за Англия? — сподели той с Джъстийн. — И затова тя не ме дебне, нали разбираш? Ето например на вас, момичетата, не ви дава да включвате електрически радиатор дори и през зимата, докато аз мога и цяло лято да се топля на моя, ако си поискам.

— Свиня — отбеляза Джъстийн с безразличие.

Казваше се Питър Уилкинс и беше търговски пътник.

— Ела ми някога на гости да пием чай — викна той след нея. Бяха му харесали тези бледи, загадъчни очи.

И Джъстийн отиде, като внимателно избра момента, в който мисис Дивайн не дебнеше ревниво наоколо; после свикна да отблъсква посегателствата на Питър. Язденето и работата в Дройда години наред я бяха направили доста силна, пък и добре владееше ударите в корема.

— Дявол да те вземе, Джъстийн! — задъхваше се Питър, като триеше сълзите, бликнали в очите му от болка. — Съгласи се, момиче! Един ден все ще трябва да стане, нали знаеш? Това не е викторианска Англия — да трябва да се пазиш до сватбата.

— Нямам никакво намерение да се пазя за сватбата — отвърна тя, оправяйки роклята си. — Само че още не съм решила на кого ще се падне честта.

— И не си мисли, че си нещо кой знае какво! — опита се да я обиди той: ръката й наистина беше силна.

— Знам, че не съм. Много ми дреме, ако искаш да знаеш, Пит. Все ми е едно какво ще кажеш. Мъже колкото щеш — да налетят на всяка, само да е девствена.

— И жени колкото щеш! Я виж предния апартамент.

— А, виждам, виждам — отвърна Джъстийн.

Двете момичета в предния апартамент бяха лесбийки и засияха, когато Джъстийн пристигна, но сетне се убедиха, че тя нито е като тях, нито има желание да опита. Отначало тя не разбираше за какво й намекват, но като й го казаха направо, тя вдигна рамене с пълно безразличие. Така че след известно време тя им стана нещо като душеприказчик — пред нея можеха да си споделят всичко, за да им олекне. Джъстийн отърва под гаранция Били от затвора, заведе Боби в болницата да й промият стомаха след една много тежка кавга с Били, отказа да вземе страната на която и да е от тях, когато Пат, Ал, Джордж и Рони се появиха една след друга. „Какъв неустойчив емоционален живот — мислеше си тя. — То и мъжете не са стока, но поне ти дават усещането за нещо съвсем различно.“

Така че и в „Кулоден“, и в „Бодуъл гардънс“, пък и още от училище Джъстийн имаше много приятели, а и самата тя беше добра приятелка. Тя никога не споделяше с тях всичките си грижи, както те споделяха своите с нея, имаше си Дейн за това, а и грижите й нито бяха много, нито я тормозеха кой знае колко. Приятелките й се възхищаваха от изключителната й вътрешна дисциплина, сякаш още от детинство тя се беше научила да не допуска обстоятелствата да разстройват живота й.

Основната грижа на всички, които се смятаха за нейни приятели, беше как, кога и с кого Джъстийн ще реши най-сетне да стане пълноценна жена. Но тя самата не бързаше.

Артър Лестрейндж беше първият млад актьор на Албърт Джоунс, макар че още лани с тъга се беше сбогувал с четиридесетата си година. Той имаше хубава фигура, беше улегнал актьор и изразителното му мъжествено лице с венец от руси къдри винаги предизвикваше аплодисментите на публиката. Първата година той изобщо не забелязваше Джъстийн, която беше много тиха и изпълнителна. Но в края на годината, когато луничките бяха най-сетне премахнати, тя взе да се откроява на фона на декорите, вместо да се слива с тях. Без лунички и с грим на миглите и веждите тя изглеждаше хубава, но с потайната хубост на самодива. Не беше наследила поразителната красота на Люк О’Нийл, нито изяществото на майка си. Фигурата й беше приятна, без да е нещо особено — малко възслаба. Най-забележителното у нея беше буйната червеникава коса. Но на сцената Джъстийн ставаше съвсем различна и можеше да внуши на хората, че е красива като Елена от Троя или грозна като вещица.

Артър я забеляза за пръв път по време на някакво упражнение, когато тя трябваше да рецитира един откъс от „Лорд Джим“ на Конрад, като слага ударенията по няколко различни начина. Тя беше наистина изключителна: той почувствува възторга на Албърт Джоунс и едва тогава разбра защо той й отделя толкова много време. С вродена мимика — но не бе само това — тя оцветяваше всяка дума, която изричаше. А гласът й беше истински дар от природата за една актриса — дълбок, дрезгав, въздействуващ.

И когато по-късно я видя, седнала с чаша чай в ръка и с отворена на коленете книга, той седна до нея.

— Какво четеш?

Тя вдигна глава, усмихна се.

— Пруст.

— Не ти ли е малко скучен?

— Пруст да е скучен? Не. Просто трябва да обичаш клюките. Той си е такъв, нали знаеш — ужасен стар клюкар.

Артър остана с малко неприятното чувство, че тя се опитва да демонстрира интелектуално превъзходство, но не й се разсърди. Беше още твърде млада.

— Чух те как рецитираш Конрад. Чудесно беше.

— Благодаря.

— Какво ще кажеш да изпием някога по едно кафе и да поговорим за плановете ти?

— Може — каза тя и се върна към Пруст.

Той беше доволен, че спомена само за кафе, защото жена му държеше парите изкъсо; една вечеря предполагаше Джъстийн да се реваншира по подобен начин, а той се съмняваше, че би го направила. Но той повтори отправената уж между другото покана и я заведе в едно полутъмно малко кафене в дъното на улица „Елизабет“, където беше почти сигурен, че жена му няма да се сети да го потърси.

Като акт на самозащита Джъстийн се беше научила да пуши, защото й беше омръзнало да се прави на много примерна, като отказва предложените й цигари. Като седнаха, тя извади собствените си цигари — нова кутия, и внимателно свали целофана от капака, та по-голямата част да остане на мястото си и да пази кутията. Артър наблюдаваше съсредоточените й движения с интерес и с удоволствие.

— Защо е необходимо да правиш това, Джъстийн? Направо го скъсай.

— За да бъде грозно ли?

Той взе кутията и замислено поглади запазения целофан.

— Ако бях ученик на великия Зигмунд Фройд…

— И какво, ако беше ученик на Фройд? — Тя вдигна поглед и видя сервитьорката, застанала до нея. — Капучино, моля.

Малко го подразни, че тя сама си даде поръчката, но не обърна особено внимание, зает с хрумналата му мисъл.

— Виенско кафе, моля. Та ти казвах за Фройд. Чудя се как ли би го изтълкувал. Сигурно би казал…

Тя взе кутията цигари от ръцете му, отвори я, извади една цигара и я запали, без да му даде време да си намери кибрита.

— Е?

— Сигурно би казал, че обичаш да пазиш непокътнати тънките защитни ципи.

Дрезгавият й смях, разнесъл се из задимения въздух, накара няколко мъжки глави да се извърнат от любопитство.

— Виж ти! Това да не е заобиколният начин, по който искаш да ме попиташ дали съм още девствена а, Артър?

Възмутен, той зацъка с език.

— Джъстийн! Виждам, че освен другото, трябва да те науча как да се държиш в общество.

— А на какво друго искаш да ме учиш, Артър?

Облегна лакти на масата и очите й святкаха в мрака.

— Ти на какво искаш да те науча?

— Аз съм доста добре образована в същност.

— Във всичко ли?

— Поне знаеш как да поставяш ударенията на думите, а? Трябва да запомня как го каза.

— Има неща, които се учат само от непосредствен опит — рече той ласкаво и посегна да прибере зад ухото й една паднала къдрица.

— Така ли? А пък аз винаги съм смятала, че наблюдението ми е достатъчно.

— Да, но когато става дума за любов? — попита той с леко гърлен глас. — Как можеш да играеш Жулиета, без да знаеш какво е любов?

— Прав си. Съгласна съм.

— Влюбвала ли си се някога?

— Не.

— А знаеш ли изобщо нещо за любовта? — Този път той понаблегна на „изобщо“, а не върху „любовта“.

— Абсолютно нищо.

— Аха! Тогава Фройд би бил прав, нали?

Тя взе кутията цигари и погледна целофанената обвивка с усмивка.

— В някои отношения — да.

Изведнъж той дръпна целофана, задържа го в ръка, смачка го с драматичен жест и го хвърли в пепелника, където той изсъска, сгърчи се, разтегли се.

— Искам да те науча какво значи да си жена, ако ми позволиш.

Известно време тя не каза нищо, съсредоточена върху разкривения целофан в пепелника, после драсна клечка кибрит и внимателно го запали.

— Защо не? — запита тя лумналото пламъче. — Защо пък не?

— Как да бъде: божествено, сред лунна светлина, рози и страстни слова или кратко и пронизващо като стрела? — издекламира той с ръка на сърцето.

Тя се разсмя:

— Ах, Артър! Бих предпочела да е и дълго, и пронизващо. Но без лунна светлина и рози, моля ти се. Не понасям страстни слова.

Той я погледна малко разочаровано и поклати глава:

— О, Джъстийн! Всеки понася страстни слова — дори и ти, безчувствена малка весталко. Ще видиш ти някой ден — само почакай. Има да копнееш за това.

— Пфуй! — Тя стана. — Хайде, Артър, давай да свършваме работата, докато не съм се отказала.

— Сега ли? Тази вечер?

— Че защо не? Аз имам достатъчно пари за стая в хотел, ако ти нямаш.

Хотел „Метропол“ не беше далеч. Двамата вървяха по задрямалите улици: тя се беше облегнала доверчиво на ръката му и се смееше. Хората още не бяха излезли от ресторантите, а театрите отдавна бяха пуснали завеси, така че около тях беше почти безлюдно; виждаха се само групички американски войници от някакъв гостуващ кораб и тук-там пред витрините млади момичета, които хвърляха по някой поглед и към моряците. Никой не обръщаше внимание на двамата, което беше много благоприятно за Артър. Той се отби в една аптека, докато тя го чакаше навън, и излезе оттам грейнал.

— Сега сме съвсем готови, мила моя.

— Какво купи? Презервативи ли?

Той направи гримаса.

— О-о, не. Презервативът е все едно да се опаковаш в страница от „Рийдърс дайджест“ — става само по-лепкаво. Купих едно желе за теб. А ти откъде знаеш за презервативите?

— Как откъде? Нали съм била седем години в пансион? Ти какво мислиш, че сме правили там? Да не сме чели молитви? — И тя се ухили. — Е, не че правехме кой знае какво, признавам, но затова пък си говорехме за всичко.

Мистър и мисис Смит огледаха своите покои, които съвсем не бяха лоши за хотел в Сидни по онова време. Ерата на „Хилтън“ още не беше настъпила. Стаята не беше много голяма, но имаше прекрасна гледка към пристанището с вълнолома. Баня нямаше, естествено, но имаше мивка и голяма кана с вода върху масата с мраморна плоча, която хармонираше добре с тежките викториански мебели.

— Така. Сега какво трябва да направя? — попита тя и дръпна завесите. — Какъв красив изглед, а?

— Да. А колкото до това какво трябва да направиш — първо си свали пликчетата, разбира се.

— А друго? — попита тя дяволито.

Той въздъхна.

— Я съблечи всичко, Джъстийн! Ако не се усеща допирът на кожата, не е истински хубаво.

Бързо и кокетно тя се измъкна от дрехите си, без следа от смущение, покатери се на леглото и легна с разтворени крака.

— Така ли, Артър?

— Божичко! — каза само той, докато сгъваше внимателно панталоните си: жена му винаги проверяваше да не са измачкани.

— Защо? Какво има?

— Ама ти си наистина рижава, а?

— А ти да не очакваше пурпурни пера?

— Шегите не са уместни в случая, мила, така че престани. — Той си прибра корема навътре, обърна се, отиде до леглото, легна до нея и започна вещо да обсипва с леки целувки страните, шията й, лявата й гръд. — Мммм, много си сладка. — Обгърна я с ръце. — Така! Нали е приятно?

— Сигурно. Да, доста е приятно.

Настана тишина, в която се чуваха само целувки и от време на време шепот. Оттатък леглото имаше огромна стара тоалетка с огледало, наклонено от някой еротично настроен предишен наемател така, че да отразява арената на любовта.

— Изгаси лампата, Артър!

— В никакъв случай, мила! Урок номер едно: в любовта няма нещо, което да не търпи светлина.

Извършил подготвителната работа с пръсти и поставил крема на мястото му, Артър успя някак си да се намести между краката на Джъстийн. Тя усещаше лека, но не неприятна болка и ако не беше чак в екстаз, то поне изпитваше майчинска нежност към Артър. Погледът й се плъзгаше над раменете му и попадаше право в огледалото зад другия край на леглото.

Скъсени в перспектива, краката им изглеждаха странно — неговите, обрасли с тъмни косми, бяха притиснати между нейните, гладки и без лунички. Но най-много място в огледалото заемаха бутовете на Артър, които се свиваха и разпущаха в такт с движенията му, подскачаха нагоре-надолу, а между двете полусфери едва се подаваха две руси кичурчета, които закачливо й се поклащаха.

Джъстийн отмести очи, после пак погледна. Изведнъж запуши уста с юмрука си, стенеше и хълцаше и едва си поемаше въздух.

— Няма, няма, миличка, няма нищо! Разкъсах го вече и няма да те боли много — шепнеше й той.

Тя си пое дълбоко въздух; той я обхвана още по-плътно и неразбрано занарежда нежности.

Изведнъж Джъстийн отметна глава, отвори уста и нададе проточен вой, който премина в неистов смях. И колкото по-немощно се силеше той, толкова по-неудържимо се смееше тя, като сочеше с пръст към долния край на леглото, а по лицето й се стичаха сълзи. Цялото й тяло се разтърсваше от конвулсии, но не такива, каквито беше очаквал клетият Артър.

В много отношения Джъстийн беше по-близка на Дейн, отколкото майка му, и онова, което двамата изпитваха към мама, си беше нещо съвсем отделно. То нито засягаше, нито пречеше на чувствата им един към друг. Тази връзка помежду си бяха създали много отдавна и тя не само не отслабваше, а се задълбочаваше. Когато мама престана да работи в пасбищата, те бяха вече толкова пораснали, че трябваше да седят край кухненската маса на мисис Смит и да учат уроците си. Постепенно и веднъж завинаги си създадоха навика да намират опора един у друг.

Макар да не си приличаха по характер, те имаха много общи вкусове и желания, а към различията помежду си проявяваха търпение и дори инстинктивно уважение — приемаха ги като естествена необходимост. Джъстийн имаше вродена склонност да осъжда човешките слабости у другите, без да вижда своите, докато той беше предразположен да разбира и прощава слабостите на другите и да бъде безпощаден към своите. Тя се чувствуваше непобедимо силна, а той знаеше, че е опасно слаб.

И от всичко това се получи някак си почти идеално приятелство, в името на което нямаше нищо невъзможно за тях. Но тъй като Джъстийн беше много бъбрива, Дейн винаги знаеше за нея и за чувствата й много повече, отколкото тя за него. В известен смисъл тя беше нравствено малко изостанала, защото за нея нямаше нищо свято, и той реши, че негов дълг е да й внуши скрупулите, които й липсваха. Затова приемаше ролята си на пасивен слушател с много нежност и съчувствие, което би ядосало Джъстийн, ако го подозираше. Но тя не го схващаше така и му налагаше да слуша какво ли не, още откакто излязоха от детството.

— Познай какво направих снощи — каза тя, докато старателно нагласяше голямата си сламена шапка да пази лицето и шията й от слънцето.

— Играла си в първата си голяма роля — подхвърли Дейн.

— Глупости! Може ли да не ти съобщя, за да дойдеш да ме гледаш. Кажи друго.

— Най-сетне Боби е ощипала теб вместо Били.

— „Студено“! „Студено“ като лед.

Той вдигна рамене отегчен.

— Нямам представа.

Те седяха на тревата в двора на колежа, точно пред внушителната готическа катедрала „Сейнт Мери“. Дейн беше телефонирал на Джъстийн, че ще идва за една специална церемония в катедралата — дали не би дошла да го види за малко? Разбира се, че щеше да дойде: та тя умираше да му разкаже за най-новата случка.

Към края на последната си година в „Ривървю“ Дейн беше вече капитан на отборите по крикет, ръгби, хандбал и тенис. А също и първенец на класа. На шестнадесет години той беше висок един и осемдесет и пет, а гласът му се беше установил вече като баритон. Като по чудо той беше избягнал досадните и характерни за пубертета белези — младежките пъпки, несръчността и изпъкналата адамова ябълка. Беше толкова светъл, че още не се бръснеше, но във всяко друго отношение приличаше повече на мъж, отколкото на ученик. Последното се познаваше само по униформата на „Ривървю“.

Беше топъл слънчев ден. Дейн свали сламената си училищна шапка и се изпъна на тревата, а Джъстийн седеше свита до него, обгърнала с ръце коленете си, да пази от слънцето всяка непокрита част от тялото си. Той лениво открехна едното синьо око, което беше към нея.

— Какво направи снощи, Джус?

— Разделих се с девствеността. Или поне така мисля.

Той отвори широко очи.

— Лъжеш.

— Ха! Крайно време беше, мисля. Как мога да очаквам да стана добра актриса, като нямам и представа какво става между мъжа и жената?

— Трябва да се запазиш за онзи, за когото ще се омъжиш.

Лицето й се сви в гримаса на раздразнение.

— Слушай, Дейн, понякога си толкова старомоден, че ме отчайваш. Ами ако до четирийсет години не срещна човека, за когото да се омъжа? Какво очакваш? Да стоя девствена толкова време ли? Ти така ли смяташ да направиш — да се пазиш за брака?

— Аз няма да се женя.

— И аз също. Да не искаш тогава да си я вържа със синя панделка и да си я прибера в ковчежето с бижутата? Нямам намерение да умра невежа.

— Е, сега вече не си невежа — ухили се той, извъртя се по корем, облегна брадичката на дланта си и се вгледа в нея внимателно, с нежност и грижа. — Е, добре ли мина? Искам да кажа, добре ли се чувствуваше? Неприятно ли ти беше?

Устните й трепнаха, като си спомни.

— Не ми беше неприятно. Нито ме боля чак толкова. Но не мога да разбера защо толкова се прехласват всички. В същност приятно е, ако решиш да ти е приятно. И не че попаднах на случаен човек. Напротив, избрах го да е привлекателен и достатъчно възрастен, та да знае какво върши.

Той въздъхна.

— Глупачка си ти, Джъстийн. Предпочитах да ми кажеш: той не е нещо особено, но се срещнахме и не устоях. Не съм съгласен с теб, дето не искаш да изчакаш до женитбата, но поне да го беше направила заради човека, а не заради самия акт. Не се учудвам, че не си във възторг.

Победоносното доволно изражение изчезна от лицето й.

— О, дявол да те вземе, караш ме да се чувствувам ужасно. Ако не те познавах, щях да кажа, че нарочно се опитваш да ме унижиш или най-малкото — да ме разстроиш.

— Само че ме познаваш, нали? Аз никога не бих те унижил, но понякога разсъжденията ти са наистина недомислени и глупави. — Той си преправи гласа да звучи тежко и тържествено. — Аз съм гласът на твоята съвест, Джъстийн О’Нийл.

— И не е лъжа, глупак такъв! — Забравила слънцето и луничките, тя се тръшна назад в тревата до него, за да не вижда той лицето й. — Слушай, нали знаеш защо, а?

— О, Джуси — отвърна той с тъга, но не можа да продължи, защото тя отново заговори настървено.

— Няма никога, никога, никога да обичам никого? Обичаш ли хората, убиват те. Имаш ли нужда от хората, убиват те. Така е, повярвай ми.

Винаги му беше мъчно, че тя се чувства неспособна да обича. И още по-мъчно му беше, че вината е донякъде негова. Джъстийн знаеше много за него, защото го обичаше всеотдайно и това нейно чувство никога не бе накърнявано от ревност или ненавист. Дълбоко го нараняваше фактът, че тя кръжи по външната орбита, докато той е в самия център. Горещо се беше молил нещата да се променят, но напразно. Това обаче не отслабваше вярата му, а само му доказваше, че някъде някой ден той ще трябва да заплати за чувствата, които тя пилееше по него в свой ущърб. Тя не проявяваше недоволство и успяваше да убеди дори и себе си, че се чувствува много добре по тази външна орбита, но той усещаше болката й. Разбираше я. Тя заслужаваше да бъде обичана, защото притежаваше много повече качества от него, а неговите добродетели бяха толкова малко. Той беше твърдо убеден, че получава лъвския пай от обичта в семейството, защото бе красив, защото бе по-сговорчив по характер и по-добре се разбираше с майка си и другите в Дройда. И защото е мъж. Долавяше почти всичко, освен онова, което не можеше да узнае, а Джъстийн нямаше тайни от него. При все това, колкото и да си бяха близки двамата, мама имаше за Джъстийн много по-голямо значение, отколкото тя самата би признала.

Но аз ще го изкупя, мислеше си той. Аз получих всичко. Трябва някак си да й го върна, да й се отплатя.

Погледът му внезапно попадна върху часовника и той скочи на отмалелите си от притеснение крака: колкото и голям да считаше дълга към сестра си, още повече дължеше другиму.

— Трябва да вървя, Джус.

— Ех, ти и проклетата ти църква! Кога най-после ще поумнееш, та да се откажеш от нея.

— Надявам се, никога.

— Кога ще се видим?

— Ами днес е петък, значи, утре. В единадесет часа, тук.

— Окей. Бъди добро момче.

Той се беше отдалечил на няколко метра, наложил униформената сламена шапка, но се обърна и й се усмихна.

— А кога съм бил нещо друго?

На лицето й се появи широка усмивка.

— Слава богу. Ти си невероятно добър. Аз съм лошата. До утре!

В преддверието на „Сейнт Мери“ вратите бяха високи, тапицирани с червена кожа. Дейн открехна вратата и се вмъкна вътре. Той се беше разделил с Джъстийн малко по-рано, отколкото трябваше, но винаги предпочиташе да влиза в църквата, преди да се е напълнила, за да не го разсейват въздишки, кашлица, шумолене, шепот. Много по-добре се чувствуваше в нея сам. Един свещеник — дякон, прецени той безпогрешно — палеше свещите върху разклонените свещници пред главния олтар. Като мина покрай дарохранителницата, Дейн сведе глава, коленичи и се прекръсти, после безшумно седна на една пейка.

Смъкна се на колене, подпря чело на скръстените си ръце и се остави на потока на мислите си. Не се молеше, а се сля с атмосферата, която усещаше едновременно плътна и ефирна, неизразимо свята, всепоглъщаща. Сякаш самият той беше онова пламъче зад червеното стъкло на кандилото в олтара, което трепкаше така, като че ли всеки момент ще изгасне — подхранваше го някакво насъщно масло, което озаряваше мрака с мъничко, но трайно сияние. Когато беше в църква, Дейн усещаше как притихва, олеква и потъва в забрава човекът в него. Никъде другаде не се чувствуваше така добре, така в мир със себе си, така далеч от болката. Той притвори очи.

От галерията с органа се чуха стъпки, шумолене, въздишката на органовите тръби, от които изтласкваха въздуха. Момчешкият хор на катедралата беше дошъл малко по-рано за кратка репетиция преди предстоящия ритуал. Беше обичайната петъчна обедна служба, но Дейн присъстваше заради един свой приятел — учител от Ривървю, за когото това беше особен случай.

Органът издаде няколко тона, които преминаха в ромона на акомпанимент, и в полутъмния купол, обточен с каменен фриз като дантела, се извиси неземният глас на момче — тънък, силен и нежен, изпълнен с толкова невинност, че малкото хора в празния храм притвориха очи в тъга по онова, което никога нямаше да се върне.

Ангелски хляб, господен хляб, о, чудо! От глъбините на сърцето си те зова, о, боже, чуй, боже, гласа ми? Нека молитвата ми стигне до твоите уши! Не се отвръщай, о, боже, не се отвръщай. Защото ти си моят господар и повелител, моят бог и аз съм твоят смирен слуга. В твоите очи цена има само добротата. Ти не гледаш лицето на своя слуга. Гледаш само сърцето му. Ти изцеряваш всичко, ти ми даде покой.

Господи, колко съм самотен. Моля те само да свърши по-скоро тази болка на живота. Те не разбират, че аз — така надарен — страдам толкова много, като живея. Но само ти и твоята утеха ми дават сили. Каквото и да поискаш от мен, ще го имаш, защото те обичам. И ако си позволя да поискам нещо от теб, то е да намеря в теб забрава на всичко останало…

— Много си мълчалива, мамо — каза Дейн. — За какво мислиш? За Дройда ли?

— Не — отвърна Меги в унес, — мисля си, че остарявам. Намерих си няколко бели косъма тази сутрин, а и костите ме болят.

— Ти никога няма да остарееш, мамо — опита се да я утеши той.

— Ще ми се да е така, миличък, но за жалост не е. Ето, все по-често идвам тук да правя бани, а това е сигурен признак на старост.

Под топлото зимно слънце те лежаха върху хавлиени кърпи, постлани на тревата, до сондажа на Дройда. В другия край на басейна бучеше и се вливаше с плисък вряла вода, носеше се остра миризма на сяра, която се стелеше наоколо. Едно от големите удоволствия на зимата беше да се плува в топлия басейн. „Успокоява всички болки на старостта“ — помисли си Меги и се обърна по гръб, прислонила глава в сянката на онзи дънер, върху който тя и отец Ралф бяха седели толкова отдавна. Много отдавна. Тя не можеше вече да събуди в съзнанието си дори ехото от усещането, което й беше дала тогава целувката на отец Ралф.

Чу, че Дейн става, и отвори очи. Той беше пак нейното малко дете, красивото й момченце, и дори когато го гледаше с майчинска гордост как расте и се променя, винаги си представяше образа на засмяното бебе върху това възмъжало лице. Още не беше осъзнала, че той отдавна вече не е дете.

И това я осени точно в този момент, като го видя изправен на фона на ясното небе в памучните си бански гащета.

Господи, всичко е свършено! И детството, и юношеството. Той вече е мъж. Гордост, омраза, типично женското прималяване под лъжичката, сковаващо предчувствие за някакво близко злочестие, гняв, обожание, тъга — всичко това и още много неща усещаше Меги, докато гледаше сина си. Страшно било да създадеш мъж, а още по-страшно — такъв мъж. Поразително мъжествен, поразително красив.

Ралф де Брикасар и нещо от нея. Как можеше да не се вълнува, като вижда в самата му младост тялото на мъжа, съединило се с нея в любов? Тя затвори очи смутена — не искаше да възприема сина си като мъж. А дали той виждаше вече у нея жената, или тя все още беше за него просто тайнственото „мама“? Дявол да го вземе, дявол да го вземе! Как можа да порасне!

— Какво знаеш за жените, Дейн? — внезапно го попита тя и отвори очи.

Той се засмя.

— Искаш да кажеш за жените и мъжете ли?

— Това не се съмнявам, че знаеш, щом имаш сестра като Джъстийн. Тя щом узна какво има между кориците на учебника по физиология, отиде да го разгласи на всички. А аз имам пред вид дали си приложил на практика някой от медицинските трактати на Джъстийн.

Той бързо поклати глава в знак на отрицание, изтегна се гъвкаво на тревата до нея и я погледна в очите.

— Странно е, че ми задаваш такъв въпрос, мамо. Отдавна искам да си поговорим за това, но все пак не знаех как да започна.

— Ти си едва на осемнадесет години, миличък. Малко е рано да мислиш как да прилагаш теорията на практика.

Само на осемнадесет. Само ли? Та той беше истински мъж.

— Точно за това исках да поговорим. За това, че изобщо няма да я прилагам на практика.

Какъв студен вятър духаше откъм Големия вододел. Странно защо досега не го беше усетила. Къде ли е хавлията й?

— Да не я прилагаш на практика ли? — каза тя глухо и това не беше въпрос.

— Точно така. Не искам. Изобщо. Не че не съм мислил за това и че не съм искал да имам жена и деца. Но не мога да ги имам. Защото няма достатъчно място и за любовта ми към тях, и за любовта ми към бога, или поне за онази любов, която искам да му дам. Отдавна съм разбрал това. Не си спомням някога да съм мислил по друг начин. Това е велика загадка.

Меги лежеше, загледана в тези спокойни, далечни, сини очи. Очите на Ралф — каквито бяха някога. Само че горящи от нещо, което беше чуждо на Ралф. Или и той го е имал, когато е бил на осемнадесет години? Може би това е нещо, което се преживява само на осемнадесет. Когато тя влезе в живота на Ралф, той беше вече десет години по-възрастен от Дейн. Синът й беше мистик: тя отдавна го знаеше. Но не смяташе, че Ралф някога е имал склонност към мистиката. Загърна по-плътно с хавлията самотното си тяло.

— Няма да го направиш! Няма да ти позволя! — извика Меги, сграбчвайки го за ръката. Колко гладка беше кожата му и каква сила се криеше под нея — като на Ралф. Точно като на Ралф! И да не може никое хубавичко момиче да постави там своята ръка с пълно право?

— Ще стана свещеник — каза Дейн. — Ще се отдам изцяло в служба нему, ще му дам всичко, което имам и което съм. Ще бъда беден, безбрачен и смирен. Той изисква всичко това от онзи, когото е избрал за свой служител. Няма да е лесно, но ще го постигна.

Как го гледаха очите й! Все едно, че я беше убил, смазал в прахта под краката си. Не беше предполагал, че ще трябва да изтърпи и това, беше си представял как ще се гордее тя с него, как ще се радва да отдаде сина си на бога. Казваха му, че тя ще бъде развълнувана и възхитена точно колкото него. А тя го гледаше така, като че ли, ставайки свещеник, обричаше нея на смърт.

— Това е единственото, което съм мечтал да стана — каза той в отчаяние, като срещна тези умиращи очи. — О, мамо, как не разбираш? Аз никога, никога не съм искал да стана нещо друго освен свещеник. Не мога да бъда нищо друго освен свещеник.

Ръката й се свлече от неговата. Той погледна натам и видя белите следи от пръстите й, малките вдлъбнатинки по кожата му, където ноктите й се бяха впили дълбоко. Тя вдигна глава и се разсмя, смя се дълго — силни истерични изблици на горчив, ироничен смях.

— О, по-добре не би могло да бъде! — едва си поемаше тя въздух и триеше с трепереща ръка сълзите от ъглите на очите си. — Каква ирония! Пепел от рози, каза той в онази нощ, докато яздеше към сондажа. А аз не разбрах какво значи това. Пепел си бил и в пепел ще се превърнеш. На църквата принадлежиш и на църквата ще бъдеш даден. Ах, че хубаво! Върви по дяволите, господи! Бог-изедник! Най-големият враг на жените, това си ти! Всичко, което ние се мъчим да направим, ти само гледаш да развалиш!

— О, недей! Недей! Мамо, недей! — Той ридаеше за нея, за болката й, без да разбира нито тази болка, нито думите, които чуваше. Сълзите му се ронеха, дълбаеха сърцето му: жертвоприношението беше започнало, и то така, както не беше предполагал. Но макар да ридаеше заради нея, не би могъл дори заради нея да се откаже от жертвата. Тя трябваше да бъде принесена и колкото по-мъчително беше това, толкова по-ценна щеше да бъде тя в неговите очи.

Тя го накара да плаче, а никога през живота му досега не го беше разплаквала. Тя бързо се отърси от гнева и скръбта си. Не, не беше справедливо да стоварва върху него болката си. Той беше това, което беше заложено в него. Дали бог го беше направил такъв? Или Ралф? Или богът на Ралф? Той беше светлината на живота й, нейният син. Не биваше да го кара да страда заради нея. Никога!

— Дейн, не плачи — прошепна тя, като галеше белезите на гнева си по ръката му. — Прости ми, не исках. Изненада ме и затова. Разбира се, че се радвам за теб, повярвай ми. Как мога да не се радвам? — Тя се опита да се разсмее, гласът й трепереше. — Дойде ми като гръм от ясно небе.

Погледът му се проясни, загледа я с известно недоверие. Защо беше помислил, че я убива? Та това бяха очите на мама, каквито ги знаеше: пълни с обич и много живи. Силните млади ръце я обгърнаха крепко, топло.

— Наистина ли не се сърдиш, мамо?

— Да се сърдя ли? Как може една майка католичка да се сърди, че синът й ще стане свещеник? Изключено! — Тя скочи на крака. — Бррр! Колко студено стана. Хайде да се прибираме.

Те не бяха с коне, а с един „Лендроувър“. Дейн седна на кормилото, майка му се настани до него.

— Решил ли си къде ще постъпиш? — запита Меги, като сподави ново ридание и отметна кичура коса, паднал на очите и.

— Сигурно в колежа „Сейнт Патрик“ — поне докато стъпя на крака. После може би ще вляза в някой орден. Бих искал да стана йезуит, но още не съм решил и затова не се насочвам направо там.

Меги беше вперила поглед в светлокафявата трева, която ту се появяваше, ту изчезваше в зацапаното от насекоми предно стъкло.

— Аз имам много по-добра идея, Дейн.

— Хм-м? — Той трябваше да се съсредоточи в карането, защото пътят не се виждаше добре и по него непрекъснато изникваха разни пънове.

— Ще те изпратя в Рим при кардинал де Брикасар. Нали си го спомняш?

— Дали си го спомням? Що за въпрос, мамо? Не бих могъл да го забравя и след хиляди години. Той е пример за истински свещеник. Бих бил много щастлив, ако мога да стана като него.

— Съвършенството е относително нещо — отвърна Меги малко троснато. — Но аз ще те поверя на него, защото знам, че заради мен ще се грижи добре за теб. Можеш да постъпиш в семинария в Рим.

— Сериозно ли говориш, мамо? — Съмнение помрачи радостта на лицето му. — А имаме ли достатъчно пари? Няма ли да е по-евтино да остана в Австралия?

— Благодарение на този същия кардинал де Брикасар, момчето ми, пари никога няма да ти липсват.

При вратата на готварницата тя го побутна да влезе вътре.

— Иди кажи на мисис Смит и момичетата — подкани го тя. — Те ще изпаднат във възторг.

Тя с усилие стъпи на земята — най-напред с единия, после с другия крак, с мъка премина през вратата и влезе в Къщата, после в гостната, където седеше Фий и по чудо не работеше, а разговаряше с Ан Мюлер на чаша следобеден чай. Когато Меги влезе, те щом я погледнаха, познаха, че се е случило нещо сериозно.

Осемнадесет години подред Мюлерови идваха да гостуват в Дройда, убедени, че така ще продължава вечно. Но предишната есен Луди Мюлер внезапно почина и Меги веднага писа на Ан, предложи й да дойде да живее за постоянно в Дройда. Имаше много място и можеше да се настани на спокойствие в една от къщите за гости; ако е чак толкова горда, нека си плаща разноските, макар че — бог е свидетел — имаха пари за сто души да им гостуват постоянно. За Меги това беше и начин да й се отблагодари за всичко през онези самотни години в Куийнсленд, а за Ан беше цяло спасение. В Химелхох без Луди беше ужасно пусто. Тя не продаде чифлика, а назначи управител, така че след смъртта й щеше да го наследи Джъстийн.

— Какво има, Меги? — попита я Ан.

Меги седна.

— Мисля, че ме застигна ръката на възмездието.

— Какво?

— Вие бяхте прави и двете. Казвахте ми, че ще го загубя. Аз не ви повярвах, защото бях убедена, че ще надвия бога. Но не се е родила жената, която ще надвие бога. Той е мъж.

Фий наля на Меги чаша чай.

— Изпий това — рече тя, като че ли чаят действаше ободрително като бренди. — Как така го загуби?

— Иска да стане свещеник — съобщи Меги, като едновременно се смееше и ридаеше.

Ан си взе патериците, изкуцука до стола на Меги, седна неудобно на ръчката му и взе да гали красивата златисточервена коса.

— О, миличката ми! Все пак не е чак толкова страшно.

— Ти знаеш ли за Дейн? — попита я Фий.

— Още от самото начало.

Меги се посъвзе.

— Не е чак толкова страшно ли? Та това е началото на края, не разбирате ли? Това е възмездието. Аз отнех Ралф от господа и плащам със сина си. Ти ми каза, че това е кражба, мамо, нали си спомняш? Не исках да ти повярвам, но ти излезе права както винаги.

— В „Сейнт Патрик“ ли постъпва? — запита Фий делово.

Меги се изсмя, този път по-непринудено.

— Това не би било истинско възмездие, мамо. Ще го изпратя при Ралф, разбира се. Той е половин Ралф; нека и Ралф най-сетне да му се порадва. — Тя вдигна рамене. — Дейн е по-важен за мен, отколкото Ралф, и аз предполагах, че ще иска да учи в Рим.

— Казвала ли си на Ралф за него? — попита Ан, защото по този въпрос не бяха говорили оттогава.

— Не! И няма да му кажа. Никога!

— Те толкова си приличат, че сигурно ще познае.

— Кой? Ралф ли? Няма да познае никога! Това поне ще си запазя. Изпращам му сина си и толкоз. Не му изпращам неговия син.

— Пази се от ревността на боговете, Меги — нежно я предупреди Ан. — Те може още да не са приключили с теб.

— Какво повече биха могли да ми сторят? — унило каза Меги.

Като узна, Джъстийн побесня от гняв, въпреки че през последните три или четири години имаше смътни подозрения, че именно това ще стане. За Меги то беше като гръм от ясно небе, а Джъстийн сякаш я поляха с ледена вода.

Та нали Джъстийн беше живяла с него в Сидни, докато ходеха на училище, и като най-близка приятелка го беше слушала да говори за неща, които не беше споменавал пред майка си. Джъстийн знаеше колко жизнено необходима беше за Дейн религията му — не само бог, а мистиката на католическите ритуали. „Дори да беше протестант по рождение и по възпитание — мислеше си тя, — той щеше в края на краищата да приеме католицизма, за да задоволи някаква потребност в душата си.“ Не беше за Дейн строгият бог на калвинистите. Неговият бог беше изобразен в стъклописи, обгърнат от уханен тамян, облечен в дантели и сърма, възпяван с възвишена музика и възхваляван на мелодичен латински.

Освен това й се струваше някак иронично неестествено човек, надарен с такава хубост, да смята външния си вид за недостатък и даже да се чувствува неудобно от него. Защото с Дейн беше точно така. Той не обичаше да споменават за красотата му: би предпочел да се е родил грозен, даже отблъскващ — мислеше си Джъстийн. Но избрала кариера в една професия, подхранваща самолюбието, тя можеше да разбере поне отчасти тези чувства на брат си и да уважава отношението му към самия себе си. Едно само не можеше да проумее: защо така силно ненавижда външния си вид, а не престане просто да му обръща внимание.

Той като че ли не проявяваше и особен интерес към другия пол, но тя не беше сигурна на какво се дължи това — дали се беше научил да се пречиства почти напълно от страстта, или пък въпреки физическата му надареност не му достигаше нещо в чувствата. Може би първото, защото всеки ден усилено спортуваше, за да си легне вечерта напълно изтощен. Тя беше сигурна, че наклонностите му са „нормални“, тоест хетеросексуални, и знаеше дори какъв тип момичета му харесват — високи, тъмнокоси и чувствени. Само че той просто нямаше изострени сетива: не усещаше нещата, които държеше в ръце, нито уханията, които се носеха около него, нито пък притежаваше способността да се наслаждава на форми и багри. За да изпита сексуално влечение към някого, въздействието върху него трябваше да стане неудържимо и само в такива редки моменти той като че ли съзнаваше, че на този свят има сфери, където повечето мъже пристъпват, щом пожелаят и докато могат.

Дейн сам дойде да й съобщи — зад кулисите в „Кулоден“ след едно представление. Точно този ден беше уговорил всичко с Рим и умираше от нетърпение да го сподели с нея, макар и да знаеше, че тя няма да се зарадва. За своите амбиции по отношение на религията рядко беше говорил с нея, защото тя се ядосваше. Но когато я потърси в гримьорната тази вечер, не можеше вече да сдържа радостта си.

— Ти си глупак! — възмути се тя.

— Но това е моето желание.

— Идиот.

— Епитетите не помагат, Джус.

— Известно ми е. Но ми дават емоционално облекчение.

— Аз пък мислех, че на сцената си изразходвала достатъчно чувства в ролята на Електра. Много добре я играеш, Джус.

— Ето от тези твои думи може да ми стане по-добре — отбеляза тя навъсено. — В „Сейнт Пат“ ли постъпваш?

— Не, отивам в Рим при кардинал де Брикасар. Мама уреди.

— Дейн! Недей! Толкова далеч!

— Ами защо не дойдеш и ти? Поне в Англия? С твоята квалификация и способности няма да ти е трудно да си намериш някъде място.

Тя седеше пред огледалото и все още в костюма на Електра, изтриваше грима от лицето си. Подчертани от плътни черни линии, необикновените й очи изглеждаха още по-особени. Тя кимна бавно.

— Защо пък да не дойда наистина? — питаше се тя. — Крайно време е… Австралия ми се вижда вече твърде малка. Прав си, приятелю. Печелиш! Към Англия!

— Чудесно! Помисли си само: ще имам ваканции — в семинарията е като в университет. Ще направим така, че да ги прекарваме заедно. Ще попътуваме из Европа, ще си идваме в Дройда… О, Джус, всичко съм обмислил! Няма нищо по-хубаво от това да си близо до мен.

Тя сияеше.

— И ти! Щеше да ми е много тежко да не мога да си говоря с теб.

— Очаквах, че точно това ще кажеш — засмя се той от сърце. — Но, Джус, сериозно ти говоря, тревожиш ме. Искам да си по-близо до мен, за да те виждам от време на време. Иначе кой ще бъде гласът на твоята съвест?

Той приседна на пода между един шлем и някаква страшна маска на Питон, така че да не заема много място и да не пречи на минаващите. В „Кулоден“ имаше само две самостоятелни гримьорни, а Джъстийн нямаше право да използува нито една от тях. Тя беше в общата гримьорна, където непрекъснато се влизаше и излизаше.

— Дявол да го вземе този кардинал де Брикасар! — изруга тя. — Намразих го още щом го видях.

Дейн се засмя тихо.

— Не е вярно!

— Вярно е! Вярно е!

— Не е вярно. През една коледна ваканция леля Ан ми разказа нещо, което, обзалагам се, ти не знаеш.

— Какво не знам? — наостри уши тя.

— Че като си била бебе, той те хранил с биберон, държал те да се оригнеш и те приспал на коленете си. Леля Ан разказва, че си била ужасно вресливо бебе и не си обичала да те държат на ръце, но когато той те взел, веднага си се укротила.

— Чиста лъжа!

— Не е лъжа. — Той пак се засмя добродушно. — Както и да е. А сега защо го мразиш толкова?

— Просто така. Настръхвам, като го видя: прилича ми на стар хищник.

— А пък аз го харесвам. Винаги съм го харесвал. Съвършеният свещеник — така го нарича отец Уоти. И аз така мисля.

— Вървете по дяволите и двамата! А като идеш при него, може и „отче наш“ да му викаш. Много ще ти отива!

Той стана сериозен.

— Не бой се, няма.

Чифт много красиви женски крака спряха до Дейн и се завъртяха. Той вдигна поглед, изчерви се, отмести очи и каза уж небрежно:

— О, Марта, здравей.

— Здравей.

Тя беше рядко красиво момиче и въпреки че нямаше кой знае какъв талант, беше толкова ефектна, че красеше всяка постановка. Колкото до Дейн, тя беше точно неговият тип и Джъстийн неведнъж беше чувала възторжените му думи по неин адрес. Висока, секси — както се казваше по филмовите списания, — с много тъмна коса и очи, със светла кожа и прекрасни гърди.

Марта кацна на ъгълчето на тоалетната маса на Джъстийн, кръстоса предизвикателно крака току под носа му и го загледа с такова нескриващо възхищение, че той се смути. Божичко, той беше голямо нещо! Откъде ли тази магарица Джус се е сдобила с такъв красив брат? Той трябваше да е само на осемнадесет, но какво значение има това?

— Какво ще кажете за едно кафе у нас? — предложи тя, гледайки надолу към Дейн. После добави неохотно: — И двамата, а?

Джъстийн решително поклати глава, но очите й светнаха от внезапно хрумване.

— Благодаря, но съм заета. Ще трябва да се задоволиш само с компанията на Дейн.

И той поклати глава не по-малко решително, но с известно съжаление, сякаш наистина се изкушаваше.

— Много благодаря, Марта, но не мога. — Той погледна към часовника си като към спасение. — Само след минута изтича времето на автомата, където съм паркирал. Колко още ще се бавиш, Джус?

— Десетина минути.

— Ще те чакам навън.

— Пиленцето ми! — подразни го тя.

Марта го проследи с премрежен поглед.

— Великолепен е. Защо не ще да ме погледне?

Джъстийн се засмя горчиво и изтри най-сетне грима от лицето си. Луничките отново се появяваха. Може би Лондон ще й се отрази благотворно: нали там няма слънце.

— Не се безпокой. Поглежда те. И му се иска. Но ще стане ли? Не и с Дейн.

— Защо? Какво му е? Да не би да е педи? Защо, по дяволите, всеки красив мъж, когото срещна, се оказва педи? Не очаквах Дейн да е такъв. Никак не ми прилича на педи.

— Дръж си езика, глупачке! Не е никакъв педи! В същност ако някой ден погледне Уилям Сладура, новия ни стажант, ще му откъсна главата, а и на Уилям също.

— Добре де, като не е и му се иска, защо не си вземе? Не ме ли разбира? Или ме смята за стара?

— Ти, миличка, и на сто години да станеш, пак ще бъдеш желана от мъжете, бъди спокойна. Но Дейн се е отрекъл от секса за цял живот, глупака му с глупак. Ще става свещеник.

Сочната устна на Марта увисна, тя отметна гарвановочерната си грива.

— Не думай!

— Истина ти говоря.

— Да не искаш да кажеш, че това, дето е той сега, ще се затрие?

— Боя се, че да. Принася се в жертва на бога.

— Тогава бог също е сбъркан.

— Може и да си права — отвърна Джъстийн. — И бог, изглежда, не обича жените. Втора категория сме ние — за трети балкон, най-отзад. А предните редове и първи балкон — само за мъже.

— О!

Джъстийн изхлузи робата на Електра, метна си една тънка памучна рокля, сети се, че навън е хладно, облече си жилетка и нежно погали Марта по косата.

— Не тъгувай, миличка. Бог е бил много добър към теб: не ти е дал мозък. Така е много по-удобно, повярвай ми. Няма никога да съперничиш на създателя.

— Това не знам, но не бих имала нищо против да стана съперничка на бога заради брат ти.

— Хич не се опитвай. Срещу законите не можеш да се бориш. Много по-лесно ще прелъстиш Уили Сладура, повярвай ми.

Кола на Ватикана посрещна Дейн на летището, профуча по окъпаните в слънце улици, пълни с хубави, усмихнати хора. Залепил се на прозореца, Дейн поглъщаше с очи всичко, което досега беше виждал само на снимки — римските колони, дворците в стил „рококо“, ренесансовото великолепие на „Свети Петър“.

Очакваше го — облечен този път цял в алено — сам Ралф Раул, кардинал де Брикасар. Пръстенът искреше на протегнатата му ръка; Дейн падна на колене да го целуне.

— Стани, Дейн, и дай да те погледна.

Дейн се изправи и се усмихна на високия мъж, с когото имаха почти еднакъв ръст, така че очите им се срещаха. Според Дейн кардиналът излъчваше някаква огромна духовна сила, присъща по-скоро на папа, отколкото на светец. Само че тези толкова тъжни очи не можеха да бъдат на папа. Колко ли е страдал, за да изглежда така, но с какво величие се беше издигнал над страданията си, за да стане най-съвършения свещеник.

А кардинал Ралф съзерцаваше с възторг своя син, без да подозира истината, и си мислеше, че го обича толкова много, защото е син на Меги. Беше мечтал да види такъв син от собствената си плът: висок като Дейн, като него поразително хубав и с изящна осанка. Не беше срещал друг човек с такава изискана походка. Но много по-ценна от физическата му красота беше естествената му, душевна красота. Той носеше в себе си силата на ангелите и нещо неземно като тях. Дали и той самият беше такъв на осемнадесет години? Опита се да си спомни, да претегли събитията, изпълнили три пети от един човешки живот: не, никога не е бил такъв. Дали защото това момче идваше тук по собствено желание? А той самият не беше го направил по своя воля, макар че не му бе липсвало влечение — поне в това беше сигурен.

— Седни, Дейн. Направи ли, както те посъветвах? Започна ли да учиш италиански?

— Мога вече да говоря гладко, но все още не е достатъчно, а чета всичко много добре. Може би ми помага фактът, че това е четвъртият ми език. Имам, изглежда, склонност към езиците. За няколко седмици ще усвоя и разговорния език.

— Сигурен съм. И аз имам склонност към езиците.

— Много са полезни — отбеляза Дейн малко плахо. Внушителната пурпурна фигура му вдъхваше някаква боязън, изведнъж му се стори невъзможно същият този човек да е яздил кестенявия кон в Дройда.

Кардинал Ралф се наведе напред и го загледа изпитателно.

— Дейн, сигурен ли си?

— Абсолютно.

— А защо?

Очите на момчето гледаха някак гордо, смущаващо познати, напомнящи за нещо от миналото.

— Заради любовта, която изпитвам към бога. Искам да му служа до края на живота си.

— Даваш ли си сметка какво означава да си негов служител, Дейн?

— Да.

— Че никаква друга любов не бива да се намесва между теб и него? Че трябва да принадлежиш само на него и на никого другиго?

— Да.

— Че за всяко нещо трябва да става неговата воля и служейки му, трябва да се отречеш от себе си, от личността си, от мисълта, че ти си най-важното нещо?

— Да.

— Ще ти стигнат ли силите, Дейн?

— Аз съм мъж, ваше високопреосвещенство. Аз съм преди всичко мъж. Знам, че ще ми бъде трудно. Но се моля да намеря сили с негова помощ.

— Непременно ли го искаш, Дейн? Нищо по-малко ли не би те задоволило?

— Нищо.

— А ако впоследствие промениш решението си, какво ще правиш?

— Ами ще се откажа — отвърна Дейн, изненадан. — Ако променя решението си, то ще е само защото съм установил, че наистина съм сбъркал призванието си, а не за нещо друго. Затова ще поискам да напусна. Не че ще го обичам по-малко, но ще съм разбрал, че не е този начинът, по който той е искал от мен да му служа.

— Но съзнаваш ли, че щом веднъж дадеш обетите и бъдеш ръкоположен, връщане назад няма: не ще можеш да се откажеш и абсолютно никой не ще те освободи от свещените клетви.

— Знам — каза Дейн търпеливо. — И ако трябва да взимам ново решение, то ще стане преди това.

Кардинал Ралф се облегна назад в креслото си и въздъхна. Той самият бил ли е някога така сигурен? Бил ли е така силен?

— Но защо при мен, Дейн? Защо пожела да дойдеш в Рим? Защо не остана в Австралия?

— Мама ми предложи Рим, а и аз отдавна мечтая за това. Но никога не съм мислил, че ще ни стигнат парите.

— Майка ти е постъпила много разумно. Тя каза ли ти?

— Какво да ми каже, ваше високопреосвещенство?

— Че имаш по пет хиляди лири годишен доход и отделно от тях една много по-голяма сума в банката на твое име.

Дейн се вцепени.

— Не, не ми е казвала.

— Много разумно. Но това е така и Рим е на твое разположение, щом искаш. Можеш ли да останеш в Рим?

— Да.

— А защо искаш да си при мен, Дейн?

— Защото вие сте за мен съвършеният свещеник.

Лицето на кардинал Ралф се изкриви от болка.

— Не, Дейн, не бива да ме смяташ за такъв. Аз далеч не съм съвършен като свещеник. Аз наруших всичките си клетви, разбираш ли? Онова, което ти, изглежда, вече знаеш, аз трябваше да науча по най-мъчителния за един свещеник начин — нарушавайки дадените обети. Защото отказвах да призная, че преди всичко съм смъртен и едва после — свещеник.

— Това няма значение, ваше високопреосвещенство — кротко рече Дейн. — Думите ви не накърняват представата ми за вас като съвършен духовник. Вие просто не разбирате какво искам да кажа. Нямам пред вид някакъв автомат, комуто са чужди слабостите на плътта. Знам, че сте страдали и сте се извисили. Дързък ли ви се струвам? Не исках така да прозвучи, повярвайте ми. Ако съм ви обидил, моля да ми простите. Само че ми е толкова трудно да изразя мислите си! А аз мисля, че за да станеш съвършен свещеник, са необходими години, ужасна болка и през цялото време да имаш един идеал и да гледаш напред към бога.

Телефонът иззвъня. Кардинал Ралф го вдигна с леко трепереща ръка и отговори на италиански.

— Да, благодаря ви, идваме веднага. — Той се изправи. — Време е за чая, който ще пием при един много стар мой приятел. Той е може би най-важният църковен служител след Светия отец. Казах му, че ще дойдеш и той изрази желание да те види.

— Благодаря, ваше високопреосвещенство.

Прекосиха коридори, минаха през пищни градини — съвсем различни от тези в Дройда — с високи кипариси и тополи, с правоъгълни тревни площи, заобиколени от алеи и с обрасли с мъх плочници, минаха покрай готически сводове и под ренесансови мостове. Дейн жадно и с възторг поглъщаше всичко. Свят, толкова различен от Австралия, толкова стар, вечен.

Вървяха петнадесет минути с бърз ход, докато стигнаха двореца, влязоха и се заизкачваха по внушително стълбище покрай скъпи гоблени.

Виторио Скрабанца, кардинал ди Контини-Верчезе, беше вече на шестдесет и шест и страдаше от тежък ревматизъм, но умът му беше все така буден и проницателен. Сегашната му котка, руска аристократка на име Наташа, се беше свила в скута му и предеше. Тъй като не беше в състояние да стане и посрещне гостите си, той се усмихна ласкаво и им кимна. Погледът му се плъзна от обичното лице на Ралф към това на Дейн О’Нийл и зениците му се разшириха, стесниха се, приковаха се неподвижно в него. Усети как сърцето в гърдите му замря, инстинктивно притисна към него протегната за поздрав ръка и остана така, загледан в захлас в младия Ралф де Брикасар.

— Виторио, да не ти е зле? — разтревожи се кардинал Ралф и хвана немощната китка да провери пулса.

— Нищо ми няма. Просто една лека болка, която отмина. Заповядайте, седнете.

— Запознай се най-напред с Дейн О’Нийл, който, както ти казах, е син на една много добра моя приятелка. Дейн, това е негово високопреосвещенство кардинал ди Контини-Верчезе.

Дейн коленичи, допря устни до пръстена, над сведената му глава очите на кардинал Виторио потърсиха лицето на Ралф, вгледаха се в него по-изпитателно, откогато и да било през годините. И малко си поотдъхна: значи, тя не му беше казала. А той, разбира се, и не подозираше онова, което всеки, който ги видеше заедно, би предположил. Не чак баща и син, но роднини с много близка кръвна връзка. Клетият Ралф! Той никога не бе наблюдавал походката си, никога не бе изучавал изражението на лицето си, никога не беше долавял как се извива нагоре лявата му вежда. Бог наистина е милостив, че е направил мъжете така слепи.

— Седнете. Чаят ще дойде всеки момент. Така, млади човече! Искали сте да станете свещеник и сте потърсили съдействието на кардинал де Брикасар, нали?

— Да, ваше високопреосвещенство.

— Разумно сте постъпили. Под неговите грижи няма да ви сполети нищо лошо. Само че ми се виждате малко неспокоен, синко. Дали защото обстановката ви е непозната?

Дейн се засмя с усмивката на Ралф, на която липсваше може би само осъзнатия чар, но приликата беше толкова голяма, че старото, уморено сърце я усети като мигновен допир до бодлива тел.

— Поразен съм, ваше високопреосвещенство. Изобщо не съм предполагал какво значи кардиналският сан. Не съм и мечтал да ме посрещнат на летището, нито да пия чай сега с двама ви.

— Да, необичайно е… И може да навлече неприятности, както гледам. А, ето го и чая! — С доволно изражение той гледаше как го сервират и изведнъж вдигна предупредително пръст. — А, не! Аз съм „домакинята“. Как пиеш чая си, Дейн?

— Като Ралф — отвърна той и веднага се изчерви силно. — Извинете, ваше високопреосвещенство, казах го, без да искам.

— Няма нищо, Дейн. Кардинал ди Контини-Верчезе разбира. Ние се запознахме като Дейн и Ралф и така се опознахме много по-добре, нали? Официалните обръщения са нещо ново в нашата връзка. Предпочитам да си останем на Дейн и на Ралф, когато сме насаме. Негово високопреосвещенство няма да има нищо против, нали, Виторио?

— Не. Аз обичам хората да се назовават с малките имена. Но що се отнася до това, което казах за високопоставените приятели, които човек има, боя се, че твоето старо приятелство с Ралф може да бъде малко неудобно за теб, когато постъпиш в някоя от семинариите. Ще те отегчават дългите обяснения, които трябва да даваш всеки път, щом стане дума за връзката между вас. Господ позволява понякога да прибегнем до някоя дребна лъжа — при тези думи той се усмихна и златото по зъбите му блесна — и за удобство на всички предлагам да си послужим с една такава дребна лъжа. Защото много по-трудно е да се даде задоволително обяснение на тънките нишки на приятелството, отколкото да се обясни алената кръв на кръвното родство. Така че, Дейн, отсега нататък на всички ще казваме, че кардинал де Брикасар е твой вуйчо и толкова — завърши подкупващо кардинал Виторио.

Дейн остана много изненадан; кардинал Ралф се съгласи.

— Не се разочаровай от високопоставените, синко — ласкаво каза кардинал Виторио. — И те стъпват върху крака от глина и си пазят спокойствието с помощта на някоя и друга дребна лъжа. Добре е да знаеш това, но като те гледам, съмнявам се, че ще се възползваш. Трябва да разбереш обаче, че ние, червеноризците, сме дипломати до мозъка на костите си. Съветвам те за твое добро. Както в светските институти, така и в семинариите завистта и омразата не са непознати. Ти ще страдаш, като се разбере, че Ралф ти е вуйчо, брат на майка ти, но още повече ще страдаш, ако знаят, че помежду ви няма кръвна връзка. Защото ние сме преди всичко обикновени хора и именно с такива ще общуваш както тук, така и другаде.

Дейн сведе глава, после се наклони напред и понечи да погали котката, но протегнатата му ръка се спря.

— Може ли? Много обичам котки, ваше високопреосвещенство.

Той налучка най-прекия път към това старо, но вярно сърце.

— Може, разбира се. Трябва да ти призная, че вече е тежка за мен. Лакомница такава, нали, Наташа? Върви сега при Дейн, той е младото поколение.

Джъстийн не беше в състояние да се премести — с целия си багаж — така бързо като Дейн от Южното в Северното полукълбо. Докато изкара сезона си в „Кулоден“ и се сбогува не без благодарност с „Бодуъл гардънс“, брат й беше прекарал в Рим вече два месеца.

— Чудя се: как съм могла да натрупам толкова боклуци? — питаше се тя, застанала сред купища дрехи, хартии, кутии.

Клекнала, Меги вдигна глава към нея и й показа кутия с метален памук за търкане на чинии, която държеше в ръка.

— Какво търси това под леглото ти?

Огромно облекчение се изписа по поруменялото лице на дъщеря й.

— О, къде бил! Слава богу! Аз пък мислех, че скъпоценният пудел на мисис Д. го е изял. Нещо не беше добре цяла седмица и аз не смеех да спомена, че ми няма памука за чинии. Бях убедена, че го е изял. Това проклето животно изяжда всичко, което не е успяло да изяде първо него. Макар че — продължи тя сериозно — с удоволствие бих се отървала от тая кутия.

Меги се отпусна назад върху петите си и се разсмя.

— Джус, да знаеш само колко си смешна! — Тя хвърли кутията върху леглото, където вече имаше цяла камара вещи. — Не правиш особена чест на Дройда. И като си помисля само колко се мъчехме да те приучим на ред!

— Нали ви разправях, че няма смисъл. Защо не занесеш цялата кутия в Дройда. Знам, че нямам ограничения за багажа, който мога да взема на кораба, но предполагам, че в Лондон ще има с тонове такива неща.

Меги прехвърли кутията в един голям кашон, надписан „Мисис Д.“.

— По-добре да я подарим на мисис Дивайн, нали трябва да направи пак обитаемо това жилище.

На края на масата се издигаше леко наклонена купчина неизмити чинии, които бяха започнали вече да пускат повлекла̀ от плесен.

— Ти изобщо миеш ли си чиниите?

Джъстийн се разсмя без следа от смущение.

— Дейн казва, че ги бръсна, вместо да ги мия.

— Тези имат нужда първо да се подстрижат. Защо не ги измиеш веднага, след като ги използваш?

— Защото това значи да слизам повторно в кухнята, а тъй като обикновено вечерям след полунощ, на никому не му е приятно да слуша по нощите леките ми котешки стъпки.

— Подай ми една от онези празни кутии; ще ги смъкна долу и направо ще ги хвърля — примири се майка й. Когато изяви желание да дойде и да й помогне, тя предполагаше какво я чака и даже го искаше. На човек рядко му се удаваше възможност да помогне на Джъстийн за нещо и колкото пъти Меги се беше опитвала, винаги изпадаше в глупаво положение. Само по отношение на домакинството не беше така и там тя можеше да й помага до насита, без да й е неловко.

Но някак си успяха да се справят. Като натовариха всичко на фургона, с който Меги беше пристигнала чак от Гили, отправиха се към хотел „Австралия“, където Меги беше наела апартамент.

— Защо не вземете да купите една къща на Палм бийч или Евънлън — каза Джъстийн, като оставяше куфара си в определената за нея втора спалня. — Тук е ужасно: точно над площад „Мартин“. А представяш ли си да можеш да плуваш хубаво, да се плъзгаш и да скачаш по вълните! Това не би ли ви накарало всичките в Дройда да отскачате по-честичко със самолета от Гили?

— Защо ми е да идвам в Сидни? Нали бях вече два пъти през последните седем години — като изпращах Дейн, а сега и теб. Ако имахме къща, нямаше кой да живее в нея.

— Загубени хора.

— Защо?

— Защото на този свят има и други неща освен тази проклета Дройда, дявол да я вземе! Лудост ме обзема в тоя чифлик!

Меги въздъхна.

— Повярвай ми, Джъстийн, ще дойде момент, в който ще копнееш да се върнеш в Дройда.

— Това и за Дейн ли се отнася?

Мълчание. Без да поглежда дъщеря си, Меги взе чантата й от масата.

— Ще закъснеем. Мадам Рочър каза в два часа. Ако искаш да си вземеш роклите, преди да отплува корабът ти, трябва да побързаш.

— Поставиха ме на място — отбеляза Джъстийн и се засмя широко.

— Защо в същност не ме запозна с никой от своите приятели и приятелки? Никого не видях в „Бодуъл гардънс“ освен мисис Дивайн — каза Меги, докато седяха в салона на Жермен Рочър и гледаха как ленивите манекени се кипрят и кикотят.

— Те са доста стеснителни… Виж, това оранжево ми харесва. А на теб?

— Не ти подхожда на косата. Вземи нещо сиво.

— Пфуй! Оранжевото подхожда чудесно на косата ми, ако искаш да знаеш. А сивото е като въргаляно от котка — мръсно и раздърпано. Върви в крак с времето, мамо. Не е задължително червенокосите да се обличат само в бяло, сиво, черно, смарагдовозелено или онзи твой любим ужасен цвят — как беше — пепел от рози, нали? Викторианска работа!

— Точно така се нарича цветът — съгласи се Меги, обърна се и изгледа дъщеря си. — Ти си чудовище — каза й тя недоволна, но с обич.

Джъстийн не обърна внимание на думите й, чуваше ги не за пръв път.

— Ще взема оранжевия, аления и пурпурния десен, това масленозелено и онзи виненочервен костюм.

Меги седеше и се чудеше да се смее ли, или да се ядосва. Какво ли можеш да сториш с дъщеря като Джъстийн?

След три дни корабът „Хималаи“ отплува от пристанището Дарлинг. Това беше хубав стар кораб с плосък корпус и издръжлив на дълъг път: строен беше по времето, когато никой не се трепеше да бърза и си знаеше, че Англия е на четири седмици път през Суец или на пет седмици покрай нос Добра надежда. Но сега вече и презокеанските пътнически кораби бяха аеродинамични, с корпуси като бойни кораби, за да изминават това разстояние по-бързо. Но въздействието, което едно такова пътуване оказваше върху по-чувствителните стомаси, плашеше и опитни моряци.

— Я виж ти! — разсмя се Джъстийн. — В първа класа сме имали цял футболен отбор, така че няма да ни е скучно, както се боях отначало. А някои от тях са истински красавци.

— Сега не си ли доволна, че настоявах да вземеш първа класа?

— Би трябвало да съм доволна.

— Джъстийн, ти наистина ме вбесяваш — не се стърпя Меги, приемайки думите й за неблагодарност. Не можеше ли това вироглаво момиче поне сега да се престори, че й е мъчно, дето заминава. — Упорита, вироглава и своенравна си! Караш ме да ставам лоша!

Джъстийн не й отговори веднага, а извърна глава, като че ли гонгът, приканващ изпращачите да слязат на брега, беше по-важен от думите на майка й. Тя прехапа устни, за да не треперят, и ги застави да се усмихнат.

— Знам, че те вбесявам — обърна се тя весело към майка си. — Но какво да се прави, такива сме си. Нали винаги си казвала, че приличам на баща си.

Те се прегърнаха смутено и Меги с облекчение се смеси с тълпата на изхода, докато се изгуби от поглед. Джъстийн се качи на горната палуба и застана до парапета с навити цветни ленти в ръка. Далеч там долу на пристана тя различи фигурата в сиво-розова рокля и шапка — Меги беше застанала на определеното място, засенчила очи с длан. Интересно, от такова разстояние вече личеше, че мама наближава петдесетте. Още ги няма, но се чувствуват в стойката й. Махнаха си едновременно с ръце, Джъстийн хвърли първата си лента и Меги ловко улови другия й край. После червени, сини, жълти, розови, зелени, оранжеви ленти се завъртяха спираловидно, люшкани от вятъра.

Състав гайдари, дошли да изпратят футболистите, стояха долу с развети флагове и издути наметала, свирейки пронизително някакъв особен аранжимент на „Часът настъпи“. Парапетите на кораба бяха отрупани с надвесени хора, които отчаяно стискаха краищата на своите книжни ленти, на кея стотици хора протягаха нагоре шии и не отместваха жадни погледи от лицата, които заминаваха така далеч — предимно млади хора, тръгнали да видят какво представлява люлката на цивилизацията от другата страна на света. Те ще живеят там, ще работят там, ще се върнат може би след две години, а може и да не се върнат никога. И всички го знаеха, и всички се питаха защо става така.

Синьото небе беше нашарено с пухкави сребристобели облаци, духаше постоянният вятър на Сидни. Слънцето топлеше обърнатите нагоре лица и плещите на надвесените пътници; гигантски пъстроцветен плащ от ленти свързваше кораба с брега. Изведнъж зейна празнота между борда на кораба и дъсчения кей, въздухът се изпълни с викове и ридания, една по една хилядите ленти се скъсаха, запърхаха неудържимо, после увиснаха и се разстлаха, безразборно кръстосани върху водата като частите на разбит тъкачен стан и се понесоха наред с портокаловите кори и медузите.

Джъстийн не мръдна от мястото си до парапета, докато от пристанището в далечината не останаха само няколко черти и множество розови главички на карфици. Влекачите извъртяха кораба, вкараха го безропотен под трещящия над главите пристанищен мост и го изведоха на обляния от слънце морски път.

Това нямаше нищо общо с пътуването с ферибот до остров Манли, макар че минаха по същия път покрай Нютръл бей и Роуз бей, покрай Кремърн и Воклуз. Този път корабът се отправи през Хедс, покрай страшните скали и разперените дантелени ветрила от пяна към океана. Две хиляди мили, чак от другата страна на света. И независимо дали щяха да се върнат у дома, или не, те нямаше да се чувствуват свойски нито тук, нито там — обитавайки два континента, щяха да възприемат два различни начина на живот.

Парите, както откри Джъстийн, можеха да направят от Лондон най-привлекателното място. Тя беше далеч от беднотията в края на Ърлс корт, който наричаха „Долината на кенгурата“, защото там се бяха настанили най-много австралийци. Чужда й беше и типичната съдба на австралиеца в Англия, който живее срещу нищожен наем в някой младежки пансион, работи за милостиня в някоя канцелария, училище или болница и трепери гладен край малкия радиатор в студената си влажна стая. За Джъстийн се намери апартамент с централно отопление на тиха уличка в Кенсингтън, близо до Рицарския мост; имаше също и място в трупата на Клайд Долтинъм-Робъртс от Елизабетинския театър.

Когато настъпи лятото, тя се качи на влака за Рим. Години по-късно щеше да си спомня с усмивка колко малко в същност видя от това дълго пътуване през Франция и половин Италия, защото цялото й съзнание беше заето от нещата, които трябваше да сподели с Дейн, като си повтаряше най-важните да не ги забрави. Но те бяха толкова много, че някои трябваше да отпаднат.

Нима това беше Дейн? Този висок рус мъж на платформата? Той не се беше променил, но изглеждаше някак чужд, като че ли вече не от нейния свят. Тя сподави вика, с който се готвеше да привлече вниманието му. Отдръпна се назад, както седеше, за да може да го наблюдава, понеже влакът беше спрял само на един-два метра оттам, където той беше застанал, и сините му очи спокойно и внимателно оглеждаха прозорците. Разговорът им щеше да бъде почти монолог, когато започне да му описва живота си, откакто той беше напуснал Австралия — ясно й беше, че той не жадува вече да споделя с нея своите преживявания. Дявол да го вземе! Той вече не беше нейното малко братче — в сегашното му битие нямаше място нито за нея, нито за Дройда. О, Дейн! Какво ли значи да изживяваш едно нещо по двадесет и четири часа всеки ден!

— Ха! Вече си мислеше, че съм те пратила тук за зелен хайвер, нали? — изненада го тя, като се промъкна безшумно зад него.

Той се обърна, стисна ръцете й в своите и се взря в нея усмихнат.

— Хей — каза и той нежно, взе по-големия й куфар и мушна свободната й ръка в своята. — Радвам се да те видя — добави той, като я настаняваше в червената „Лагонда“, с която се движеше навсякъде. Дейн имаше голяма слабост към спортните автомобили и имаше спортна кола още откакто навърши необходимата възраст, за да получи разрешително за шофиране.

— И аз се радвам, че те виждам. Дано да си ми намерил някое хубаво хотелче, защото онова, дето ти го писах, беше съвсем сериозно. Не желая да бъда напъхана в някоя килия на Ватикана между цял куп обречени на безбрачие — разсмя се тя.

— Те и без това не биха те искали — с тази коса като на дявол. Запазил съм ти стая в един малък пансион близо до мен. Там говорят английски, тъй че в това отношение ще можеш да минеш и без мен. В Рим също не е проблем да се оправиш, щом говориш английски; обикновено винаги се намира някой да го знае.

— Ето, в такъв момент ми се ще да имам твоята дарба за езици. Но пак ще се справя. Бива ме поне да правя и отгатвам мимики.

— Имам цели два месеца, Джуси, нали е прекрасно? Ще можем да хвърлим един поглед на Франция и Испания и да ни остане още един месец за Дройда. Домъчняло ми е за стария чифлик.

— Така ли? — Тя го погледна, погледна красивите ръце, които умело управляваха колата през лудешкия трафик на Рим. — На мен пък не ми е мъчно, Лондон е твърде интересен.

— Не ме заблуждавай — отвърна й той. — Знам какво значение имат за теб Дройда и мама.

Тя стисна длани в скута си и замълча.

— Имаш ли нещо против да пием чай с едни мои приятели днес следобед? — попита я той, като пристигнаха. — В същност аз може би малко избързах и вече приех поканата от твое име. Те много държат да те видят, а тъй като съм все още в учебно време, не исках да им отказвам.

— Глупчо! Какво мога да имам против? Та нали, ако бяхме в Лондон, щях да те обсадя с мои приятели — защо да не го направиш и ти тук? Даже се радвам, че ми даваш възможност да хвърля един поглед на момчетата в семинарията, колкото и нечестно да е това към мен. Не бива да ги докосвам, нали?

Тя се приближи до прозореца, погледна надолу към пустеещото площадче с двата морни платана в павирания правоъгълник, с три маси, пръснати под тях, и с църква в единия край, която не се отличаваше с никакви архитектурни достойнства или красота, а гипсовата й мазилка се лющеше.

— Дейн…

— Да.

— Мисля, че разбирам.

— Знам. — Усмивката беше изчезнала от лицето му. — Ще ми се и мама да разбираше, Джус.

— Мама е друго. Тя смята, че си я изоставил и не може да повярва, че не е така. Но няма значение — и тя ще разбере някой ден.

— Надявам се — разсмя се той. — В същност срещата ти днес не е с момчетата от семинарията. Не бих подложил нито теб, нито тях на такова изкушение. Ще видиш кардинал де Брикасар. Знам, че не го обичаш, но обещай ми, че ще се държиш добре.

В погледа й проблеснаха особени лукави пламъчета.

— Обещавам! Дори ще целуна всички пръстени, които ми поднесе.

— Охо, още помниш! Толкова ти бях сърдит тогава — да ме засрамиш пред него.

— Е, оттогава съм целувала много неща, далеч по-нехигиенични от пръстен. Има например едно отвратително пъпчиво момче в класа по актьорство, което е винаги с лош дъх, има гнойни сливици и болен стомах, а аз трябваше да го целуна общо двадесет и девет пъти. И мога да те уверя, приятелю, че след това няма нищо невъзможно. — Тя поприглади косата пред огледалото и се обърна към него. — Ще имам ли време да се преоблека?

— О, няма нужда. Изглеждаш чудесно.

— Кой друг ще бъде там?

Слънцето беше слязло твърде ниско и не можеше да стопли стария площад, а следите от проказа по стъпалата на платаните зееха грозно като рани. Джъстийн потръпна.

— И кардинал ди Контини-Верчезе.

Тя беше чувала това име и отвори още по-широко очи.

— Охо! Ти се движиш в много високопоставени кръгове, а?

— Да. Старая се да го заслужа.

— Значи ли това, че някои хора ти създават неприятности в други области на живота ти тук, Дейн? — попита тя заинтригувана.

— Не бих казал. Какво значение има с кого се познаваш. Аз самият никога не мисля за това, а и другите също.

Стаята, мъжете в червено! Никога по-рано преди Джъстийн не си беше давала така ясно сметка колко излишни са жените в живота на някои мъже, както сега, докато навлизаше в света, където просто нямаше място за жени, освен за калугерки-прислужнички. Тя беше още в маслиненозеления пътнически костюм, който беше облякла преди Торино и който се беше поизмачкал във влака. И сега, пристъпвайки по мекия червен килим, тя проклинаше нетърпението на Дейн да дойдат по-скоро и се упрекваше, че не се беше преоблякла с нещо не така измачкано.

Станал прав, кардинал де Брикасар се усмихваше — колко добре му стоеше възрастта!

— Скъпа Джъстийн — посрещна я той, поднасяйки й ръката си с пръстена, но с дяволито изражение, което показваше, че добре си спомня последния път, и същевременно търсеше да открие нещо по лицето й. — Ти изобщо не приличаш на майка си.

Прегъни коляно, целуни пръстена, усмихни се смирено, стани, пак се усмихни, но не чак толкова смирено.

— Никак, нали? Нейната красота би ми била много полезна в професията, която съм си избрала, но на сцената и това ми стига. Защото там няма никакво значение какво в същност е лицето — важното е аз и моето изкуство да накараме хората да мислят, че е такова, каквото трябва.

Дрезгав смях се чу откъм едно кресло и тя трябваше да отиде да целуне още един пръстен — на една старческа съсухрена ръка. Но този път тя се вгледа в тъмните очи и за своя изненада откри там обич. Обич към нея, която той никога не беше виждал и чието име едва ли бе чувал. Да, обич. Кардинал де Брикасар не й се понрави сега повече, отколкото първия път, когато го бе видяла като петнадесетгодишна, но към този стар човек Джъстийн изпита топло чувство.

— Седнете, мило момиче — покани я кардинал Виторио, посочвайки стола до себе си.

— Здрасти, писано — погали тя сиво-синята котка в аления скут. — Много е красива.

— Наистина.

— Как се казва?

— Наташа.

Вратата се отвори, но не носеха чая, а влезе един мъж, облечен най-сетне в обикновени дрехи. „Още едно червено расо и ще започна да вия“ — помисли си Джъстийн.

Но за разлика от дрехите, мъжът не беше обикновен. „Сигурно — продължаваха немирните мисли на Джъстийн — си имат някакъв неписан закон, който изрично забранява достъпа във Ватикана на обикновени хора.“ Не беше нисък, но солидното му телосложение го правеше да изглежда по-висок, отколкото бе в същност. Имаше широки рамене, огромен гръден кош, голяма лъвска глава и ръце, дълги като на стригачите. По-скоро нещо между маймуна и човек, ако не беше интелигентността, която излъчваше. Походката му подсказваше, че би грабнал всичко, каквото пожелае, преди още другите да се усетят. Би го грабнал и би го смазал може би, но не безцелно, не небрежно, а изискано и внимателно. Беше мургав, но гъстата му като грива коса, ситно, но равномерно къдрава, имаше цвят на стоманена тел и изглеждаше също толкова твърда.

— Райнер, идваш тъкмо навреме — поздрави го на английски кардинал Виторио и му посочи стола от другата си страна. — Мила моя — обърна се той към Джъстийн, когато гостът целуна пръстена му и се изправи, — да ти представя един много добър приятел. Хер Райнер Мьорлинг Хартхайм. Райнер, това е Джъстийн, сестрата на Дейн.

Той се поклони, тропвайки малко превзето с токове, усмихна й се бързо и вяло и седна толкова настрани, че едва се виждаше. Джъстийн въздъхна облекчено, особено като видя Дейн да се настанява спокойно като по навик на пода до стола на кардинал Ралф, в центъра на зрителното й поле. Щом беше близо до познат и обичен човек, можеше да е спокойна. Но цялата тази стая с мъжете в червено, а сега и този мургав новодошъл, предизвикваха у нея раздразнение, по-силно от успокояващото въздействие на Дейн. Затова се пресегна и взе отново да закача котката, усещайки, че кардинал Виторио долавя реакцията й и му е забавно.

— Кастрирана ли е?

— Разбира се.

— И как иначе! Макар че не разбирам защо изобщо е необходимо. Всеки постоянен обитател на това място би забравил пола си.

— Напротив, мила моя — възрази кардинал Виторио, който много й се радваше. — Ние сами по психологически път се отричаме от пола си.

— Позволете ми да изключа себе си от това число, ваше високопреосвещенство.

— Значи, сте враждебно настроена към нашия малък свят тук?

— Е, нека да приемем само, че се чувствувам не на място, ваше високопреосвещенство. Забавно ми е да дойда на гости, но не бих желала да живея тук.

— Не бих могъл да ви упрекна. Съмнявам се дали и гостуването тук ви е приятно. Но ще свикнете с нас, защото ще ви помоля да ни посещавате по-често.

Джъстийн се усмихна щедро.

— Не обичам, когато трябва да се държа възпитано — призна тя. — Това ме влудява. Убедена съм, че Дейн вече е изпаднал в ужас — усещам го, без дори да съм го погледнала.

— Само се питах докога ще продължаваш — обади се Дейн съвсем невъзмутимо. — Така е: драсни по черупката на Джъстийн, и отдолу се подава бунтовник. Точно затова се радвам, че ми е сестра. Самият аз не съм бунтар, но се възхищавам от такива като нея.

Хартхайм помести стола си така, че да я вижда по-добре. Тя престана да си играе с котката и се облегна назад. Красивото животно се беше отегчило от ръката с непознато ухание на жена и без да се изправя, леко се примъкна от червения скут в сивия, където се сгуши под тежките ъгловати галещи длани и замърка така звучно, че всички се разсмяха.

— Съжалявам, но съм си такава — отвърна Джъстийн, която не можеше да остане равнодушна към хубавата шега, макар и насочена срещу нея.

— Моторът й е в отлично състояние както винаги — отбеляза хер Хартхайм с усмивка, променила до неузнаваемост лицето му. Говореше английски почти без акцент, но с американско „р“.

Чаят пристигна, преди оживлението да бе стихнало; този път го сервира Хартхайм, поднасяйки й чашата с много по-приветлив поглед, отколкото онзи, с който я беше удостоил при запознаването им.

— За англичаните — обърна се той към нея — следобедният чай е един от най-важните моменти на деня. Много неща се случват по време на чая, нали? Сигурно защото може да се сервира по всяко време между два и пет и половина, пък и от много приказване се ожаднява.

Следващият половин час беше пълно потвърждение на думите му. Разговорът се насочваше ту към нестабилното здравословно състояние на Светия отец, ту към студената война или икономическата рецесия. И четиримата мъже говореха и слушаха с такъв интерес, че и Джъстийн се увлече и се опитваше да разбере какво ги свързва, в това число и Дейн, който й се виждаше толкова особен, толкова непознат. Той живо участвуваше в разговора и от вниманието й не убягна, че тримата по-възрастни мъже го изслушваха с внимание. Те като че ли го уважаваха много. Мненията му почиваха на осведоменост и съвсем не бяха наивни, а своеобразни, оригинални, благочестиви. Дали заради благочестието му се отнасяха така сериозно към него? Дали той притежаваше нещо, което на тях им липсва? Дали наистина се възхищаваха от добродетелта и копнееха за нея? Нима беше такава рядкост? Трима мъже, така различни един от друг и все пак по-тясно свързани помежду си, отколкото с Дейн. Колко й беше трудно да възприема Дейн сериозно като тях! Не че и досега не се беше държал по-скоро като по-голям, отколкото като по-малък брат, не че й бяха непознати неговата мъдрост, интелектът му или благочестието му. Но досега тя го беше смятала за част от нейния свят. Изглежда, трябваше да свикне с факта, че вече не е.

— Ако трябва веднага да се заемеш с молитвите си, Дейн, аз ще изпратя сестра ти до хотела — разпореди се Райнер Мьорлинг Хартхайм, без да се допита до ничие друго мнение по въпроса.

И така, почти стъписана, тя се озова на мраморните стълби, придружавана от този набит, як човек. Навън, в златистото сияние на римското слънце, той я хвана за лакътя и я поведе към една черна лимузина — „Мерцедес“, — чийто шофьор му отдаде чест.

— Елате! Сигурно не искате да прекарате първата си вечер в Рим сама, а Дейн без друго е зает — каза той, като я последва в колата. — Вие сте уморена и объркана и е по-добре да има някой с вас.

— Не ми оставяте друга възможност за избор, хер Хартхайм.

— Предпочитам да ме наричате Райнер.

— Сигурно сте много важен, щом имате лимузина с шофьор.

— Ще бъда още по-важен, като стана канцлер на Федералната република.

Джъстийн се изсмя пренебрежително.

— Учудвам се, че още не сте.

— Бързате! Още съм много млад.

— Така ли? — Тя се извърна към него да го разгледа по-внимателно и откри, че по мургавата му кожа няма бръчки, че лицето му е младежко, а очните му ябълки са само по-хлътнали, без характерните за възрастните торбички около тях.

— Тежък съм и посивял, но аз посивях още на шестнадесет години, а напълнях, откакто престанах да гладувам. В момента съм само на тридесет и една.

— Вярвам ви — отвърна тя, като събу и ритна обувките си. — Но и това ми се вижда много: аз съм още на двадесет и една.

— Вие сте чудовище — каза й той с усмивка.

— Предполагам. И майка ми казва същото. Само че не съм сигурна какво има пред вид всеки от вас с тази дума, затова бихте ли се уточнили?

— А от майка си уточнение получили ли сте?

— Ами! Ще я хвърля в ужас, ако я попитам.

— А не мислите ли, че и мен може да хвърлите в ужас?

— Имам силни подозрения, хер Хартхайм, че и вие сте чудовище и се съмнявам дали нещо може да ви хвърли в ужас.

— Чудовище — повтори той по-тихо. — Добре тогава, мис О’Нийл, ще се опитам да уточня това понятие: човек, който всява страх у другите, прави, каквото си иска с хората, чувствува се силен едва ли не колкото бога, няма скрупули и почти никакви морални принципи.

Джъстийн се разсмя.

— Точно такъв ми се виждате вие. А аз си имам и скрупули и морални принципи. Нали съм сестра на Дейн.

— Изобщо не си приличате.

— Толкова по-зле.

— Неговото лице не би отивало на вашия характер.

— Несъмнено имате право, но с неговото лице може би щях да имам и друг характер.

— Зависи кое идва първо, нали — кокошката или яйцето. Обуйте си сега обувките, че ще повървим пеша.

Беше топло и се стъмваше, но светлините грееха ярко, тълпи хора се движеха като че напосоки, улиците бяха претъпкани от шумни мотоциклети и малки нахални „Фиати“ и „Гогомобили“, които приличаха на жаби, изпаднали в паника. Най-сетне той спря на малък площад, чиято каменна настилка беше изтрита от краката, минавали по нея векове наред, и въведе Джъстийн в един ресторант.

— Или предпочитате на открито? — попита я той.

— Стига да има нещо за ядене, все ми е едно дали ще е вътре, вън или по средата.

— Мога ли да поръчам за вас?

Бледите очи попримигаха малко уморено, но Джъстийн имаше още сила за съпротива.

— Първо, да ви кажа, никак не обичам някой да се разпорежда с мен. И откъде знаете какво ми се яде?

— Още една боркиня за права на жените — измърмори той. — Кажете ми тогава, какви предпочитания имате и обещавам да ги удовлетворя. Риба? Или телешко?

— Това компромис ли е? Добре, споразумяхме се. Ще взема спагети, скариди, голяма порция телешко и накрая сметанов сладолед със захар и плодове и капучино. Хайде сега, оправяйте се.

— Иде ми да те плесна — каза той, без да го напуска доброто му настроение. Предаде поръчката й точно така, както тя я беше изредила, само че на бърз италиански.

— Казахте, че по външност не приличам на Дейн. Нищо общо ли нямаме двамата? — попита тя с известно съжаление, докато пиеше кафето си — не губеше време в приказки, когато на масата все още имаше нещо за ядене.

Той запали нейната, после и своята цигара, облегна се назад в сянката и взе да я наблюдава мълчаливо, спомняйки си своята първа среща с момчето преди месеци. Същински кардинал де Брикасар, четиридесет години по-млад — беше го установил веднага, а впоследствие узна, че били вуйчо и племенник, значи майката на онова момче и това момиче е сестра на Ралф де Брикасар.

— Има известна прилика — отвърна й най-сетне той. — Понякога дори и в лицето — повече в изражението, отколкото в чертите. Например около очите и около устата, в начина, по който държите очите си отворени, а устата затворена. Но, колкото и да е странно, няма такава прилика между вас и вуйчо ви, кардинала.

— Вуйчо ми кардинала ли? — повтори тя, изненадана.

— Кардинал де Брикасар. Не ви ли е вуйчо? Спомням си, че точно така ми бяха казали.

— Този стар хищник! Той не ни е никакъв роднина, слава богу. Някога бил наш енорийски свещеник, но много преди аз да се родя.

Тя беше много интелигентна. Но и много уморена. Клетото момиче — да, точно такова беше: малко момиче. Десетте години между тях зееха като сто. Подозрението би разрушило нейния свят, който тя така храбро бранеше. Сигурно няма да иска да повярва дори ако й се каже направо. Как да го омаловажи? Да не разискват повече този въпрос, но и да не го отминават така изведнъж.

— Сега ми е ясно — каза той просто така.

— Какво ви е ясно?

— Защо приликата на Дейн с кардинала е само в най-общите черти: височина, цвят, телосложение.

— О! От баба си знам, че баща ни много приличал на кардинала — каза Джъстийн простичко.

— Никога ли не си виждала баща си?

— Дори не и на снимка. Разделили се с мама окончателно още преди да се роди Дейн. — Тя кимна на келнера. — Още едно капучино, моля.

— Джъстийн, невъзможна сте! Оставете ме аз да поръчвам!

— Няма, дявол да го вземе! Аз съм напълно способна да отговарям за себе си и няма нужда някакъв си мъж да ми казва непрекъснато какво и кога да искам, чухте ли?

— Драснеш ли по черупката на Джъстийн и отдолу се подава бунтовник — точно така каза Дейн.

— Прав е. О, да знаете само как мразя да ме галят и глезят и да се въртят около мен! Обичам да съм самостоятелна и няма да позволя да ми се казва какво да правя! Не искам и не давам съвети.

— Виждам — отвърна той сухо. — И от какво си станала такава, херцхен. Наследствена черта ли е?

— И аз не знам в същност. Сигурно защото в нашето семейство няма достатъчно жени, та да се разбере. По една на поколение: баба, мама и аз. И цял куп мъже.

— Само че в твоето поколение няма куп мъже; само Дейн.

— Сигурно защото мама е напуснала баща ми. Тя никога не прояви интерес към друг мъж. Жалко според мен. Мама е такава къщовница — щеше да й е добре да има съпруг, за когото да се грижи.

— Тя прилича ли на теб?

— Според мен — не.

— А обичате ли се, което е по-важно?

— Мама и аз ли? — усмихна се тя незлобливо, така както и майка й би се усмихнала, ако я попитат дали обича дъщеря си. — Не знам дали се обичаме, но има нещо между нас. Може би просто биологическата връзка — не знам. — Очите й засвяткаха. — Винаги съм искала тя да разговаря с мен както с Дейн и да се разбираме, както те се разбират. Вината трябва да е или у мен, или у нея. Навярно е у мен. Тя е много по-хубав човек от мен.

— Не я познавам и затова не мога нито да се съглася с теб, нито да ти възразя. Но, ако това изобщо те успокоява, херцхен, аз те харесвам точно каквато си, заедно със смешната ти войнственост.

— Колко мило от твоя страна! Въпреки че те обидих! Никак не приличам на Дейн, нали?

— Като Дейн няма друг в целия свят.

— Искаш да кажеш, че той е някак си неземен?

— Именно.

Той се наклони към нея, излезе от сянката и слабата светлина на малката свещ в бутилка от „Кианти“ го огря.

— Аз съм католик и моята религия е единственото нещо в живота ми, което не ми е изменило, въпреки че аз много пъти съм му изменял. Не искам да говоря за Дейн, защото сърцето ми подсказва, че е по-добре някои неща да не се обсъждат. Ти никак не приличаш на него в отношението си към живота и към бога. Така че нека да не се занимаваме повече с това, съгласна ли си?

Тя го погледна озадачена.

— Добре, Райнер, щом искаш. Споразумяхме се, значи, така: ще разговаряме за всичко друго, но не и за Дейн и религията.

Много неща се бяха случили с Райнер Мьорлинг Хартхайм, откакто срещна Ралф де Брикасар през юли 1943. Една седмица след това поделението му беше прехвърлено на Източния фронт, където остана до края на войната. Изтерзан, лутащ се, твърде млад, за да успеят да го надъхат с идеите на хитлерюгенд преди войната, той беше изтърпял последиците на хитлеризма с измръзнали в снега крака, без муниции, на фронтовата линия, изтъняла дотолкова, че на всеки сто метра беше останал само по един войник. Войната му остави два спомена: тези тежки сражения в страхотния студ и лицето на Ралф де Брикасар. Ужасът и красотата, дявола и бога. Полуобезумял, през пролетта на 1945 г. той скъса и изгори документите си, зарови двата си железни кръста, открадна чужди дрехи и на датската граница се предаде на британските власти. Откараха го в лагер за бежанци в Белгия, където цяла година живя само с хляб и овесена каша — единственото, с което изтощена Англия можеше да храни хилядите хора, които й се бяха предали.

На два пъти управата на лагера го вика да му връчва ултиматум. На пристанището в Остенде чакаше кораб, който товареше емигранти за Австралия. Предлагаха му нови документи и безплатен превоз дотам, в замяна на което трябваше да работи за австралийското правителство, каквото то му нареди, след което щяха да го оставят да се разпорежда сам с живота си. Това не означаваше робство — щеше да получава заплата като другите, разбира се. Но и в двата случая той успя да се изплъзне от масовата емиграция. Германия бе неговата родина и през всичките тези три години не преставаше да мисли за нея такава, каквато си я представяше. Ужасяваше го самата мисъл да попадне пак в страна, където никой не говори неговия език, нито той разбира чуждия. И така, в началото на 1947 г. той се озова без пукнат грош на улицата в Аахен, готов да изгражда късче по късче съществованието, което неудържимо желаеше.

Той и душата му оцеляха, но не за да потънат отново в бедност и неизвестност. Защото Райнер не беше само много амбициозен: у него беше заложен и талант. Постъпи на работа в „Грундиг“ и започна да учи това, което го влечеше още откакто се запозна с радарите — електроника. Главата му кипеше от идеи, но той не пожела да ги продаде на „Грундиг“ само за една милионна част от истинската им стойност. Зае се да проучва много внимателно пазара, ожени се за вдовицата на един, който беше успял да запази няколко малки фабрики за радиоапарати, и си проправи път в този бизнес. Нямаше значение, че беше едва на двадесет и няколко години: умът му работеше като на зрял човек, а хаосът в следвоенна Германия създаваше благоприятни възможности за пробивните.

Тъй като бракът му не беше сключен в църква, той имаше правото да се разведе и през 1951 г., след като изплати в двоен размер на Анелизе Хартхайм тогавашната стойност на двете фабрики на мъжа й, постъпи точно така: разведе се. И не се ожени повторно.

Онова, което юношата беше преживял сред вледеняващия ужас на войната, не направи от мъжа бездушен изрод: само потисна чувствителността и ведрия му нрав за сметка на други качества — интелигентност, решителност, безцеремонност. Онзи, който няма какво да губи, може да спечели всичко, а човек без чувства не може да бъде наранен. Така поне си казваше той. В същност той удивително много приличаше на мъжа, когото срещна в Рим през 1943: като Ралф де Брикасар и той осъзнаваше злото в момента, в който го вършеше. Но това нито за миг не го възпря, а само го караше да плаща за възхода си в живота с болка и самотерзание. За мнозина тази цена би била твърде висока, но той беше готов да изстрада двойно повече заради целта, която си беше поставил. Един ден щеше да управлява Германия и да я направи, каквато я виждаше в мечтите си — да я излекува от арийско-лутеранската й заблуда и да й даде нов морал. Тъй като не можеше да обещае, че ще престане да върши грехове, изповедите не бяха му донесли опрощение, но той успяваше все някак си да помири религията със себе си, докато парите и властта го издигнаха над греха и разкаянието му най-сетне даде плод.

В 1955 г., като един от най-богатите и влиятелни мъже на Федерална Германия и нова надежда на парламента й в Бон, той се върна в Рим да намери кардинал де Брикасар и да му покаже какво бяха направили молитвите му. Как си беше представял тази среща, впоследствие той не можеше да си спомни, защото от началото до самия й край усещаше само едно: Ралф де Брикасар беше разочарован от него. И той разбираше защо — не беше нужно да го пита. Само че не беше очаквал кардиналът да каже на раздяла:

— Молех се да бъдеш по-добър от мен, защото беше още толкова млад. Няма цел, която да оправдава всички средства. Но, изглежда, семената на падението ни са били посети още преди да се родим.

Прибрал се в хотелската си стая, той се разрида, но бързо се успокои и реши: миналото не може да се върне, в бъдеще ще трябва да оправдая надеждите му. И понякога успяваше, понякога — не. Но правеше усилие. И сега, вървейки в топлата римска нощ, след като беше изпратил Джъстийн до хотела й, той си мислеше, че й дължи вечна благодарност. Защото, като я наблюдаваше как се справя с изпитанието на следобедната среща, усети у него да се надига нежност. Дръзко и упорито малко чудовище. Тя нямаше да отстъпи на тези мъже от Ватикана нито сантиметър в нищо — даваха ли си сметка за това? Той реши, че изпитва към нея онова, което би изпитвал към собствена дъщеря, с която се гордее — само че нямаше дъщеря. Затова я беше отвлякъл от Дейн, беше я отвел със себе си, за да наблюдава каква ще е по-нататъшната реакция към този всевластен клерикализъм и към Дейн, какъвто не беше го виждала преди — този Дейн, който вече не можеше да участвува пълноценно в нейния живот.

Най-хубавото нещо на неговия собствен бог — продължаваше да разсъждава той — беше способността му да прощава всичко. Този бог можеше да прости на Джъстийн, че по природа беше безбожница, а на него самия — че държеше под ключ чувствата си и чакаше подходящ момент да ги пусне на воля. По едно време обаче го беше обзела паника при мисълта, че е загубил ключа безвъзвратно. Той се усмихна, хвърли цигарата на Джъстийн, която бе взел да допуши. Ключът ли? Е, понякога ключовете имат причудлива форма. Може би бравата щеше да се поддаде на тези огненочервени къдрици. Може би в онази стая, цялата в червено, неговият бог му беше дал и ален ключ.

Денят отлиташе — щеше да свърши само след миг. Но като погледна часовника си, реши, че е още рано и че човекът, придобил още по-голяма власт сега, когато негово светейшество лежеше на смъртния одър, вероятно е още буден и бодърствува по навик заедно с котката си. Кастел Гандолфо отекваше от страшното старческо хълцане, разкривяващо хлътналото бледо лице на аскет, от чийто поглед нищо не бе убягнало толкова много години. Той умираше; беше велик папа. Каквото и да казват, велик беше. Какво от това, че беше обичал германците и че още му беше приятно да слуша немска реч? Райнер нямаше никакво право да го съди за това.

Но в Кастел Гандолфо Райнер не можеше да узнае онова, което му беше нужно в този момент. Затова се упъти нагоре по мраморните стълби към пурпурночервената стая да поговори с Виторио Скрабанца, кардинал ди Контини-Верчезе. Дали нямаше той да бъде следващият папа? Вече три години Райнер наблюдаваше тези умни любящи очи да спират там, където най-силно ги теглеше. Да, по-добре да потърси отговора при него, отколкото при кардинал де Брикасар.

— Никога не съм очаквала да го призная, но много се радвам, че заминаваме за Дройда — рече Джъстийн, отказвайки да хвърли монета във фонтана „Треви“. — Нали трябваше да разгледаме Франция и Испания, а пък още сме в Рим и аз се чувствувам ненужна като пъпна връв. Дявол да го вземе!

— Хм, смяташ, че пъпната връв е ненужна, така ли? И Сократ е бил на същото мнение, доколкото си спомням — отвърна Райнер.

— Сократ ли? Забравила съм. Мислех, че съм изчела повечето неща и от него, и от Платон. — Тя се извърна да го вижда по-добре и си помисли, че спортните дрехи като на обикновен турист в Рим му отиват много повече от строгото облекло, с което се явяваше във Ватикана.

— Та Сократ бил дълбоко убеден, че връвта на пъпа е ненужна. И за да докаже това, развързал я и я захвърлил.

Устните й потрепнаха.

— И какво се случило?

— Ами тогата му паднала.

— Измамник! Измамник! — разкикоти се тя. — Във всеки случай тогава не са носили тоги в Атина. Само че аз имам ужасното предчувствие, че в тази историйка има известна поука. — Лицето й стана сериозно. — Защо се занимаваш с мен, Рейн?

— Непоправима си! Нали съм ти казвал, че името ми се произнася Райнер, а не Рейнер16.

— Ти не можеш да разбереш — възрази тя и замислено се вгледа в игривите струи вода, които падаха в мътния фонтан, пълен с всякакви монети. — Бил ли си в Австралия?

Раменете му се затресоха, но той не се смееше.

— На два пъти едва не отидох, херцхен, но успях да се отърва.

— Е, ако беше отишъл, щеше да разбереш. За австралиеца твоето име би звучало магически, ако се произнесе, както аз го казвам: Рейнер. Рейн, като дъжд. А дъждът значи живот в пустинята.

Стреснат, той изпусна цигарата си.

— Джъстийн, да не си започнала да се влюбваш в мен?

— Колко сте егоцентрични вие, мъжете! Не искам да те разочаровам, но трябва да ти отговоря отрицателно. — И за да смекчи сякаш думите си, тя пъхна ръката си в неговата и я стисна. — Има нещо много по-хубаво.

— Какво по-хубаво може да има от любовта?

— Много работи, струва ми се. Не бих искала да се обвързвам никога с никого по този начин.

— Сигурно си права. То може да се окаже голяма задръжка за човека, който си го наложи твърде рано. Та какво е по-хубавото?

— Да намериш приятел. — Ръката й потърка неговата. — Ти си ми приятел, нали?

— Да. — Усмихвайки се, той хвърли една монета във фонтана. — Ето! Трябва да съм дал вече хиляда марки през последните години, за да съм спокоен, че и занапред ще усещам топлината на юга. Защото понякога в кошмарите си все още мръзна.

— Трябва да усетиш топлината на истинския юг — каза Джъстийн. — Тридесет и кусур градуса на сянка, ако изобщо я намериш.

— Нищо чудно, че не ти е горещо — разсмя се той със своя беззвучен смях, останал му от времето, когато се смяташе, че като се смееш високо, предизвикващ съдбата. — Сигурно на горещината дължиш и дебелата си кожа.

— Твоят английски е разговорен, но малко по американски. Предполагах, че си учил в някой реномиран английски университет.

— Не. Започнах да го уча от английските войници в белгийския лагер, а те бяха и от Лондон, и от Шотландия, и от Средна Англия. Не им разбирах нито дума, освен на онзи човек, който се зае да ме учи. После, като се върнах в Германия, изгледах всички филми на английски и си накупих единствените плочи, които се продаваха с английска реч — все записи на американски комедианти. И непрекъснато ги слушах в къщи, докато се научих да говоря.

Обувките й — както обикновено — бяха изути; изумен, той гледаше как върви боса по тротоарите — толкова горещи, че можеше и яйце да се изпече на тях — и как не се бои от нажежените камъни.

— Палавница! Обуй си обувките.

— Аз съм австралийка: нашите крака са широки и трудно се побират в обувки. Сигурно защото при нас няма истински студ. Предпочитаме да ходим боси. Мога да стъпвам по тръните из пасбището и после да ги вадя, без изобщо да ги усещам — каза тя гордо. — Сигурно бих могла да вървя и по жарава. — После внезапно промени темата. — Ти обичаше ли жена си, Рейн?

— Не.

— А тя обичаше ли те?

— Да. Нямаше друга причина да се омъжи за мен.

— Горката! Използувал си я и си я захвърлил.

— Разочарована ли си?

— Не. По-скоро се възхищавам от теб. Но нея съжалявам и още повече ще се пазя да не се натопя в подобна каша.

— Възхищаваш се от мен ли? — попита той в пълно недоумение.

— Защо не? Та аз не търся в теб онова, което тя е търсила, нали? Аз те харесвам като приятел. А тя те е обичала като съпруг.

— Боя се, херцхен — каза той с известна тъга, — че амбициозните мъже не са добри съпрузи.

— Това е, защото обикновено си падат по слабохарактерни жени от рода на „Да, мили, не, мили, както искаш, мили“. И все удрят на камък. Ако аз ти бях жена, щях да те натикам в миша дупка, но, обзалагам се, че тя не е посмяла, нали?

Устните му потрепнаха.

— Вярно е. Горката Анелизе. Тя беше тип на мъченица и оръжията й не бяха нито смъртоносни, нито умееше да си служи с тях така великолепно. Ама че хубаво го каза това за мишата дупка!

— Хубаво, защото не ти е дошло до главата. — Широките пръсти на краката й, спуснати над водата, бяха като издялани от камък. Тя залитна назад, но успя да запази равновесие. — Е, в края на краищата си й направил добро, като си се отървал от нея. Така ще й е по-лесно, макар че едва ли го съзнава. За разлика от нея аз мога да те задържа, защото никога няма да допусна да ми влезеш под кожата.

— Защото имаш дебела кожа, както вече ти казах. А как узна всичко това за мен?

— Питах Дейн. Но, верен на себе си, той ми съобщи само голите факти. За останалото аз сама си направих изводи.

— Благодарение на солидния опит, който имаш зад гърба си, не се съмнявам. Каква измамница си ти! Казват, че си добра актриса, но аз просто не мога да повярвам. Как успяваш да имитираш чувства, които едва ли някога си изпитвала? В емоционално отношение ти си по-изостанала и от петнадесетгодишно момиче.

Тя стъпи на земята, приседна на парапета и се наведе да обуе обувките си, като с мъка свиваше пръстите си.

— Краката ми са се подули, дявол да го вземе.

Не показа нито с гняв, нито с възмущение, че е чула последните му думи. Сякаш щом усетеше, че започват да я критикуват, просто изключваше някакъв вътрешен слухов апарат. Сигурно често й се случва. Интересно обаче, че не мразеше Дейн.

— Трудно ми е да ти отговоря — каза тя. — Трябва да мога да го правя, за да играя добре. Нали така? А другото… другото е като някакво изчакване. Животът ми, вън от сцената, искам да кажа. Пазя чувствата си, за да ги изразходвам на сцената. Иначе няма да ми стигнат. Там, на сцената, аз просто не съм аз или може би съм много и различни „аз“. Дълбоко в себе си ние сигурно представляваме сложна смесица от личности — как мислиш? За мен актьорската игра е преди всичко и главно интелект, а после чувства. Едното дава възможност на другото да се изяви и същевременно го усъвършенствува. Не е въпросът само да викаш, да плачеш или да се смееш убедително. Просто е прекрасно, разбираш ли? Представям си, че съм съвсем друг човек, някой, който бих била при други обстоятелства. Това е тайната. Не просто да се превъплъщавам, а да се вживея в ролята си, сякаш героинята съм самата аз. Тогава ние с нея ставаме едно цяло. — И въодушевена дотолкова, че не можеше вече да стои спокойно, тя скочи на крака. — Представи си само, Рейн! След двадесет години ще мога да кажа: убивала съм, самоубивала съм се, полудявала съм, спасявала съм и съм погубвала мъже… О! Какви безкрайни възможности!

— И ти ще ги изживееш всичките! — Той стана и пак я хвана за ръка. — Съвсем права си, Джъстийн. Не би могла да се пилееш вън от театъра. Да беше друг човек, щях да кажа, че то не ти пречи, но такава, каквато си ти, не съм сигурен.

18

Като съпоставяха разстоянията, в Дройда можеха да кажат, че Рим и Лондон не са по-далеч, отколкото е Сидни, и че порасналите Дейн и Джъстийн са все още ученици в пансиона. Е, те наистина не можеха да се връщат както по-рано за всяка ваканция, колкото и да е кратка, но поне веднъж в годината прекарваха там най-малко един месец — обикновено август или септември. Те изглеждаха както винаги — съвсем млади. Какво значение имаше дали са на петнадесет, шестнадесет или двадесет и две — двадесет и три? И ако всички в Дройда живееха само с мисълта за този месец в началото на пролетта, никой не си позволяваше да спомене нещо като „Ох, остават още няколко седмици“ или „Божичко, няма и месец откак са си заминали“. Само дето през юли всички започваха да се движат някак по-чевръсто и усмивките сякаш не слизаха от лицата им. В готварницата, из пасбищата, в гостната — навсякъде се подготвяха като за празник.

През останалото време се изпращаха писма и в едната, и в другата посока. В повечето случаи в тях се оглеждаха характерите на авторите им, но имаше и изненади. От Дейн например всички биха очаквали да пише най-редовно и добросъвестно, а Джъстийн да е по-небрежна в това отношение, Фий да не пише нито ред, братята да изпращат най-много по две писма в годината, Меги да увеличи печалбите на пощенските служби с ежедневна кореспонденция поне до Дейн, мисис Смит, Мини и Кет да изпращат честитки за рождените дни и за Коледа, а Ан Мюлер да пише често на Джъстийн, но не и на Дейн.

Обзет от добри намерения, Дейн наистина пишеше често. Бедата беше там, че забравяше да занесе писмото на пощата, в резултат на което по два-три месеца нямаха никаква вест от него, а после изведнъж в Дройда се изсипваха десетки писма с една и съща поща. Словоохотливата Джъстийн пишеше дълги излияния, които бяха толкова пиперливи, че караха читателите им да се изчервяват, да цъкат, да се ужасяват и въпреки това да им се възхищават. Веднъж на две седмици Меги изпращаше по едно писмо на всяко от децата си. Джъстийн не получи нито едно писмо от баба си, която пишеше редовно на Дейн. Често му пишеха и вуйчовците — за земята, за овцете, за здравето на жените в Дройда; те смятаха за свой дълг да го уверяват, че у дома всичко е наред. Джъстийн не получаваше, разбира се, такива писма, които и без това биха я смаяли. Кореспонденцията на мисис Смит, Мини и Кет и Ан Мюлер оправда напълно очакванията.

Какво удоволствие беше да се четат писма, а колко неприятно задължение беше да ги пишеш. Така мислеха всички, освен Джъстийн, която от време на време изпадаше в отчаяние, загдето никой не й пишеше писма, каквито тя обича — сочни, многословни и откровени. И именно от Джъстийн в Дройда узнаваха повечето неща за Дейн, защото неговите писма никога не въвеждаха читателите в същността на събитието. А Джъстийн умееше точно това.

Дейн прекара в Рим осем години, докато се изучи за свещеник, и в началото на всички им се струваше, че това е безкрайно дълго време. Но осемте години се изнизаха по-бързо, отколкото очакваха. Не знаеха какво точно възнамерява той да прави, след като бъде ръкоположен, но предполагаха, че ще се върне в Австралия. Само Меги и Джъстийн подозираха, че ще поиска да остане в Италия, а Меги се мъчеше да приспи тези съмнения със спомена за неговата радост, когато се завръщаше всяка година у дома. Та той се чувствуваше австралиец и сигурно щеше да пожелае да си остане в Австралия. Виж, с Джъстийн беше по-друго. Никой не допускаше, че тя ще се върне завинаги. Тя беше актриса и кариерата й щеше да се провали в Австралия. Дейн обаче можеше да работи навсякъде с еднакво усърдие.

Така че на осмата година вече не се правеше подготовка за ваканцията на децата в Дройда, а обитателите на Дройда се готвеха да отидат в Рим да присъствуват на ръкополагането на Дейн за свещеник.

— Какъв безславен край — рече Меги.

— Какво казваш, мила? — попита Ан.

Двете бяха седнали да четат в едно топло кътче на верандата, но Меги беше пуснала книгата в скута си и разсеяно наблюдаваше играта на две стърчиопашки на моравата. Годината беше дъждовна: бяха плъзнали червеи и птиците бяха охранени и весели както никога преди. Песните им изпълваха простора от изгрев до здрач.

— Казах, че завършихме съвсем безславно — повтори Меги прегракнало. — Халосен патрон! А само какви надежди хранехме! Кой би предположил това в 1921 година, когато пристигнахме в Дройда?

— Не те разбирам.

— Бяха шестима сина и аз. След една година — още двама сина. Всеки би очаквал те да имат десетки деца и петдесетина внуци. А я ни виж сега! Хал и Стю са мъртви, а от живите никой няма изобщо намерение да се жени. Само на мен, която единствена не продължавам името, беше отредено да дам наследници на Дройда. Но боговете и от това, изглежда, не бяха доволни. Син и дъщеря — добре. Редното е да имам поне няколко внука. А то какво става? Синът ми се обрича на Църквата, а дъщеря ми остава стара мома, отдадена на кариерата си. Пак никаква надежда за Дройда.

— Защо се учудваш? — отвърна Ан. — В края на краищата какво можеш да очакваш от мъжете? Изолирани тук от света, плахи като кенгура, изгубили възможност да срещнат момичетата, за които биха се оженили. Ами Джимс и Патси след тази война? Допускаш ли, че Джимс би се оженил, като знае, че Патси не може — те се обичат толкова много. Освен това земята ги иска безполови. Тя им отнема всичко, което имат, а според мен то не е чак толкова много. Имам пред вид физическите им сили. Не си ли се замисляла, Меги — твоето семейство не е особено сексуално, казано направо. Дейн и Джъстийн също. Мисълта ми е, че има хора, които това просто ги влече, като котките, но вие не сте такива. Макар че Джъстийн може би ще се омъжи — изглежда, много й харесва този германец Райнер.

— Съвсем точно го каза — отвърна Меги, все още в лошо настроение, което думите на Ан не можеха да подобрят. — Тя просто го харесва. А го познава от седем години. Ако искаше да се омъжи за него, щеше да го направи много, много отдавна.

— Така ли мислиш? Познавам Джъстийн доста добре — възрази Ан убедено, защото тя наистина познаваше Джъстийн по-добре от който и да е в Дройда, включително Фий и Меги. — Мисля, че Джъстийн се бои да се обвърже с любов, каквато бракът предполага, и в това отношение не мога да не се възхитя от Райнер. Той, изглежда, отлично я разбира. Не твърдя, че е влюбен в нея, но ако е така, поне не му липсва здрав разум да изчака, докато тя бъде готова да вземе окончателно решение. — Ан се наведе напред, забравила книгата, която падна на плочките. — Я чуй тази птичка: пее по-сладко и от славей. — После и каза онова, което седмици наред се канеше да й каже. — Меги, защо не заминеш за Рим да присъствуваш на ръкополагането на Дейн? Ще бъде забележително.

— Няма да ходя в Рим! — отвърна Меги през стиснати зъби. — Вече никога няма да напусна Дройда.

— Не говори така, Меги! Ти не би могла да го разочароваш толкова много. Моля ти се, върви! Ако не идеш, няма да има нито една жена от семейството, защото само ти си достатъчно млада да понесеш пътуването. Уверявам те, ако имах и най-малката надежда да издържа физически, вече да съм взела самолета.

— Да отида в Рим, та да гледам как Ралф де Брикасар се усмихва самодоволно? По-скоро бих умряла!

— Ах, Меги, Меги! Защо трябва да си изкарваш отчаянието върху него и върху сина си? Нали сама беше казала, че вината си е твоя. Затова надвий гордостта си и заминавай за Рим. Моля те!

— Не е въпрос на гордост — възрази Меги и потръпна цялата. — О, Ан, страх ме е да отида! Защото не мога да го повярвам, просто не мога! Тръпки ме побиват, като си помисля.

— Ами ако не се върне в къщи, като стане свещеник? Помислила ли си за това? Той няма да има толкова големи отпуски както в семинарията, така че, реши ли да остане в Рим, ще се налага ти да ходиш дотам, ако искаш изобщо да го видиш. Заминавай за Рим, Меги!

— Не мога! Ако знаеш колко ме е страх! Не мисли, че го правя от гордост или за да не се окаже Ралф по-силен от мен, или заради всичко онова, което разправям на другите. Господ ми е свидетел, че ми е толкова мъчно за двамата ми мъже, че ако трябва, и на колене ще пълзя, за да ги видя, ако макар и за миг допусна, че имат нужда от мен. О, Дейн би се радвал да ме види. Но Ралф? Той съвсем е забравил за моето съществуване. Страх ме е, разбери. Усещам, че ако ида в Рим, ще се случи нещо. Затова няма да отида.

— Какво, за бога, може да се случи?

— Не знам… Ако отида, ще трябва да се преборя с нещо, с някакво чувство. А как да се боря с чувство, с предчувствие? Все едно, че боговете са срещу мен.

Ан се разсмя.

— Ти наистина остаряваш, Меги. Престани!

— Не мога, не мога! И наистина остарявам.

— Глупости! Ти си в най-активната средна възраст. И достатъчно млада да се качиш на самолет.

— О, остави ме на мира! — яростно я прекъсна Меги и се наведе да си вземе книгата.

В Рим пристигат хора с определена цел. Те не са туристи, дошли да разгледат останките от минала слава, запазила се в днешните реликви, нито са се отбили да запълнят малкото свободно време между цел А и цел Б, а Рим се е оказал просто една точка по средата. Това са хора, свързани от едно и също чувство: неудържима гордост. Защото са дошли да видят как техният син, племенник, братовчед или приятел ще бъде ръкоположен за свещеник в голямата базилика — най-почитаната църква в света. Приютили се на различни места — в пансиони, в луксозни хотели, в домовете на приятели или роднини, — всички членове на тази група се чувствуват дълбоко свързани помежду си, в мир един с друг и със света. Те задължително разглеждат и забележителностите: Ватиканския музей със Сикстинската капела накрая като награда за търпението, Форума, Колизея, Виа Апия, площад Испания, алчния фонтан Треви, атракцията „звук и светлина“. Така си запълват времето, докато чакат големия ден. Ще имат рядката привилегия да бъдат приети на частна аудиенция от Светия отец и Рим не ще се поскъпи за нищо заради тях.

Този път Джъстийн видя, че на перона я чака не Дейн, както винаги досега. Той се беше оттеглил за молитви. Вместо него по мръсния плочник крачеше Райнер Мьорлинг Хартхайм, който й заприлича на огромно животно. Той нямаше навик да я поздравява с целувка: само обгърна раменете й и силно я притисна.

— Същинска мечка си — не се стърпя Джъстийн.

— Мечка ли?

— Когато за пръв път те видях, си помислих, че си някакъв непознат досега преходен екземпляр между горилата и човека, но после реших, че повече приличаш на мечка, отколкото на горила. Сравнението с горилата ми се стори някак твърде грубо.

— А мечките по-нежни ли са?

— Е, и мечката е не по-малко страшна, но е поне по-пухкава. — Тя мушна ръка в неговата и изравни крачка с него, защото бяха почти равни по височина. — Как е Дейн? Успя ли да го видиш, преди да се оттегли? Щях да убия Клайд, дето не ме пусна по-рано.

— Дейн си е същият.

— Да не си го вкарал в грях?

— Аз ли? Разбира се, че не. Много си хубава, херцхен.

— И се мъча да се държа добре. А междувременно изкупих всички модни дрехи в Лондон. Харесва ли ти новата ми къса пола? Наричат я мини.

— Върви пред мен, за да ти кажа.

Широката копринена пола, стигаща до средата на бедрата й, се полюшна, когато тя се обърна да се върне при него.

— Какво ще кажеш, Рейн? Скандализиран ли си? В Париж забелязах, че още никой не носи толкова къси поли.

— В едно нещо съм сигурен, херцхен — с крака като твоите е направо скандално да носиш и един милиметър по-дълга пола. Сигурен съм, че римляните ще се съгласят с мен.

— А това значи, че ще ме насинят от щипане не за един ден, а за един час. Дявол да ги вземе! Но знаеш ли какво се сетих, Рейн?

— Какво?

— Никога не ме е щипал свещеник. Толкова години се мотая из Ватикана и да не мога да се похваля поне с едно ощипване. Затова си помислих, че ако облека минипола, може да успея да вкарам в грях някой прелат.

— Внимавай мен да не вкараш в грях — засмя се той.

— Теб ли? С това оранжево? Нали не ме харесваш в оранжево, каквато съм червенокоса.

— Натрапчивият цвят възбужда.

— Престани да се заяждаш с мен — каза тя възмутена и се качи в неговия „Мерцедес“ с германско флагче, веещо се на калника. — Откога имаш това флагче?

— Откакто заех новия си пост в правителството.

— Вярно, четох за това в „Нюз ъв дъ уърлд“. Ти чете ли го?

— Нали знаеш, че не чета жълта преса, Джъстийн.

— И аз. Някой ми го беше показал — отвърна тя и продължи с преправен по-тънък и превзет глас: — „Коя многообещаваща червенокоса австралийска актриса поддържа сърдечни отношения с този бонски министър?“

— Никой не подозира откога се познаваме — отвърна той невъзмутимо, протегна напред крака и се настани удобно.

Джъстийн огледа дрехите му с нескрито одобрение: облечен беше съвсем спортно, по италиански. И той не изоставаше от европейската мода и сега не се беше поколебал да сложи една от онези ризи като от рибарска мрежа, с които италианските мъже демонстрират косматите си гърди.

— Не трябва никога да носиш костюм с риза и връзка — внезапно каза тя.

— Така ли? Защо?

— Сега си облечен точно в своя стил, с този медальон на златна верижка на врата ти. В костюм изглеждаш възпълен, което изобщо не е вярно.

За момент той я погледна изненадан, после очите му придобиха онова напрегнато изражение, което тя наричаше „съсредоточения мислещ поглед“.

— Най-сетне — отбеляза той.

— Какво най-сетне?

— През седемте години, откакто те познавам, никога не си говорила за външния ми вид по друг начин освен с пренебрежение.

— О, господи, наистина ли? — попита тя, малко засрамена. — Небето ми е свидетел, че често съм мислила за това, и то съвсем не с пренебрежение. — И, кой знае защо, побърза да добави: — За това как изглеждаш в костюм.

Той не отговори, но се усмихваше като на много приятна мисъл.

Това пътуване в колата на Райнер беше последното спокойно преживяване от няколко дни насам. Малко след като посетиха кардинал де Брикасар и кардинал ди Контини-Верчезе, лимузината, наета от Райнер, стовари гостите от Дройда в хотела им. С ъгълчето на окото си Джъстийн наблюдаваше как ще реагира Рейн на семейството й, цялото от чичовци. До момента, в който не се увери с очите си, че майка й я няма, Джъстийн беше сигурна, че тя ще промени решението си и ще дойде в Рим. Затова почувствува отсъствието й като тежък удар — Джъстийн не знаеше дали я боли повече заради Дейн или заради самата нея. Но сега вуйчовците й бяха тука и тя трябваше да ги посрещне добре.

О, колко стеснителни бяха! И почти не се различаваха един от друг — колкото повече остаряваха, толкова повече заприличваха един на друг. А на фона на Рим се открояваха като… ами да, като австралийски пастири на екскурзия в Рим. Всички се бяха пременили като заможни скотовъдци за разходка в града — бежови ботуши, сивкави панталони, бежови спортни жакети от много тежка влакнеста вълна, целите в кожени кръпки, с бели ризи, плетени вълнени връзки, плоскодънни широкополи сиви шапки. Из улиците на Сидни по Великден не биха направили впечатление, но в Рим, и то в края на лятото, бяха необикновена гледка.

И съвсем искрено ще кажа — благодаря на бога за Рейн! Колко е добър с тях. Не бих повярвала, че някой може да накара Патси да говори, но ето че той успя, хвала му. Разбъбрили са се като стари клюкарки… и откъде ли им е намерил австралийска бира? Изглежда, ги харесва и са му интересни. От какво ли не се интересува един политик? Интересно как съумява да се справи с всичко, с което се нагърбва? Загадка си ти, Райнер Мьорлинг Хартхайм. Приятел с папи и кардинали, приятел на Джъстийн О’Нийл. О, ако не беше толкова грозен, щях да те целуна — толкова съм ти благодарна. Господи, ами ако бях сама в Рим с вуйчовците и без Рейн! Рейн, ти си истинска благодат — като дъжда!

Облегнат назад в стола си, той слушаше обясненията на Боб как се стрижат овце и облекчена напълно от всякакви грижи, на нея не й оставаше друго, освен да го наблюдава с интерес. Обикновено тя забелязваше веднага всички подробности от външния вид на хората, но понякога бдителността й изневеряваше и имаше хора, които проникваха близо до нея и се загнездваха в живота й, без да са минали през тази важна първоначална преценка. И тогава можеха да минат години, преди тези хора да се натрапят отново на мислите й като съвсем чужди. Същото усещане имаше и сега, като наблюдаваше Рейн. Виновни бяха обстоятелствата на първата им среща, разбира се — заобиколена от толкова много духовници, смутена, изплашена, даваше си вид, че й е все едно. Тогава беше забелязала само най-очевидното: масивното му телосложение, косата му, мургавата му кожа. А когато той я отведе на вечеря, възможността да се навакса пропуснатото беше напълно изгубена, защото тогава той прикова вниманието й с неща, много по-съществени от физическите му качества — беше твърде погълната от онова, което говореха устата, и не забеляза самата уста.

Той в същност изобщо не беше грозен, реши тя сега. Външният му вид беше като самата му същност — смесица от най-доброто и най-лошото. Като римските императори. Нищо чудно, че беше влюбен в този град. Той беше неговото духовно отечество. Широко лице с високи едри скули и малък, но все пак орлов нос, гъсти черни вежди, прави, а не извити около очните орбити, дълги като на жена черни мигли и доста красиви черни очи, обикновено заслонени под черните вежди, за да не се четат мислите му. Устата му беше несъмнено най-красивото нещо у него — нито голяма, нито малка, нито дебели, нито тънки устни, които имаха много красива форма и бяха силно подчертани, а той ги държеше така, че излъчваха особена твърдост — човек би си помислил, че ако ги поотпусне, ще издадат тайната на неговата природа. Интересно какво може да разкрие едно лице, което е едновременно толкова познато и толкова чуждо.

Тя излезе от унеса си и видя, че той я гледа как го наблюдава, което беше равносилно да я съблекат гола пред тълпа, въоръжена с камъни. Очите му задържаха за момент нейните — широко отворени и живи, не точно стреснати, а по-скоро приковани. След това той спокойно премести погледа си върху Боб и му зададе съвсем уместен въпрос за ножиците за стригане на овце. Джъстийн се опомни вътрешно и си каза да не почва сега да си въобразява разни работи. Но беше очарована, че изведнъж си е представила един мъж, който й беше приятел от години, като евентуален любовник. И при това тази мисъл не й беше неприятна.

Бе имала и други мъже след Артър Лестрейндж и беше престанала да се смее. О, много неща преживях от онази незабравима нощ насам. Но се чудя, дали изобщо са ме променили? Много е приятно да имаш до себе си мъж и, по дяволите, дето Дейн разправя, че трябвало да бъде един-единствен. Аз не искам един-единствен мъж и затова няма да спя с Рейн, в никакъв случай! Това би променило твърде много неща и ще го загубя като приятел. А аз имам нужда от него като приятел и не бих могла да се лиша от приятелството му. Ще го запазя така, както пазя Дейн — като човек от мъжки пол, който няма физическо значение за мен.

Църквата събираше двадесет хиляди души и сега не беше препълнена. Нямаше в света друг божи храм, в който да са били вложени толкова много време, мисъл и гений — произведенията на езичеството в древността бледнееха пред него. И наистина — колко много любов, колко много усилия. Базиликата на Браманте, куполът на Микеланджело, колонадата на Бернини. Паметник не само на бога, но и на човека. Дълбоко под изповедалнята в малко каменно помещение беше погребан самият свети Петър; тук е бил коронясан и император Карл Първи. Ехо от древни гласове шепнеше сякаш между сноповете светлина, мъртви пръсти излъскваха лъчите от бронз в олтара и нежно докосваха усуканите бронзови колони на балдахина.

Той лежеше върху стъпалата, захлупил лице, сякаш мъртъв. За какво ли мислеше? Дали в него имаше болка, която не трябваше да изпитва сега, болка от това, че майка му не е дошла? Кардинал Ралф се взря през сълзите на Дейн и не намери там и следа от болка. Преди това — може би да, след това — сигурно, но сега вече не. Всичко в него беше устремено към мига, към чудото. В душата му нямаше място за нищо друго освен за бога. Днес беше най-великият ден за него, в който от значение беше единствено онова, предстоящото — да обрече живота и душата си на бога. Той може би щеше да го постигне, но колцина бяха успели? Във всеки случай не и самият той, кардинал Ралф, макар че още си спомняше святото чудо на своето ръкополагане. Беше правил усилие с всяка клетка от себе си, но нещо в него винаги се съпротивяваше.

Моето ръкополагане не беше така величествено, но сега ще го изживея пак чрез него. Питам се: що за човек е той, след като въпреки страховете ни за него, след толкова години, прекарани сред нас, не си създаде нито един неприятел? Обичат го всички и той обича всички. Не му и мина през ума, че това е необичайно. Все пак, като дойде при нас, не беше така сигурен в себе си — ние му дадохме тази сигурност, което оправдава може би съществуването ни. Тук са били създавани много свещеници, хиляди, но той е нещо по-различно. О, Меги! Защо не дойде да видиш какъв дар принасяш на бога, дар, който аз не можах да му дам, защото обрекох себе си? И сигурно поради това днес той е облекчен от болката. Защото днес поне ми е дадена власт да поема болката му върху себе си, да го освободя от нея. Аз лея неговите сълзи, аз тъгувам вместо него. И така трябва да бъде.

По-късно той извърна глава и огледа редицата гости от Дройда в несвойствени черни костюми — Боб, Джек, Хюи, Джимс, Патси, празен стол за Меги, после Франк, огнената коса на Джъстийн, приглушена под воал от черна дантела — единствената жена от семейство Клийри. До нея Райнер. А по-нататък още много хора, които не познаваше, но които участвуваха в днешното събитие не по-малко пълноценно от пратениците на Дройда. Само че за него днес беше по-различно, по-особено. Като че ли той посвещаваше на бога своя собствен син. Усмихна се и въздъхна. Какво ли вълнува Виторио, който дарява на Дейн свещенически сан?

Сигурно защото му беше толкова мъчно, че майка му я няма, Джъстийн беше първият човек, когото Дейн успя да дръпне настрана по време на приема, даден от кардинал Виторио и кардинал Ралф в негова чест. „Изглежда великолепно в това черно расо с висока бяла яка — помисли си тя, — само че изобщо не прилича на свещеник. По-скоро актьор в ролята на свещеник, докато не се взреш в очите му.“ И там, там беше онази вътрешна светлина, онова, което го превръщаше от просто красив мъж в изключителен човек.

— Отец О’Нийл — рече тя.

— Не мога да го повярвам, Джус.

— Разбирам те. И аз се чувствувах малко особено в катедралата, а на теб какво ти е било, не мога да си представя.

— О, сигурен съм, че можеш — дълбоко в себе си. Ако действително не можеше, нямаше да си толкова добра актриса. При теб, Джус, това става несъзнателно. И не се превръща в мисъл, докато не почувствуваш необходимостта да го използуваш.

Бяха седнали на малко канапе в един отдалечен ъгъл на залата и никой не дойде да ги безпокои. След малко, гледайки как Франк разговаря с Райнер с такова оживление, изписано и по лицето му, каквото двамата му племенника не бяха виждали досега, той каза:

— Така се радвам, че Франк е тук. Спомням си един стар свещеник, който обичаше да казва „О, клетият!“ с толкова съчувствие в гласа… Не знам защо, но винаги съм се улавял, че мисля същото за Франк. Но защо, Джус, защо?

Но Джъстийн не се подведе, а пристъпи направо към болната тема.

— Иде ми да убия мама! — процеди тя през зъби. — Нямаше никакво право да постъпва така с теб.

— О, Джус! Аз я разбирам. Опитай се да я разбереш и ти. Ако го беше направила от омраза или за отмъщение, щеше да ме заболи, но ти я познаваш не по-зле от мен и знаеш, че не е така. Ще ида в най-скоро време в Дройда, ще поговоря с нея да разбера какво има.

— Сигурно дъщерите нямат към майките си онова търпение, което имат синовете. — Тя сви ъгълчетата на устните си в тъжна гримаса и въздъхна. — Добре, че не искам да се омъжа, та да се натрапвам на някого в ролята на майка.

Сините очи я гледаха много кротко и нежно. Джъстийн усети как настръхва при мисълта, че Дейн я съжалява.

— Защо не се омъжиш за Райнер? — попита той внезапно.

Челюстта й увисна, тя онемя.

— Изобщо не ми е предлагал — промълви тя едва чуто.

— Защото мисли, че ще му откажеш. Но мога да ти помогна.

Без да се замисля, тя го сграбчи за ухото, както правеше, когато бяха деца.

— Само да посмееш, глупак такъв! Само да си посмял да кажеш и думица! АЗ НЕ ОБИЧАМ РЕЙН! Той ми е просто приятел и такъв искам да си остане. Ако посмееш дори и една свещ да запалиш за това, кълна се, че ще седна, ще си изкривя очите и ще изрека към теб едно от онези проклятия, които те смразяваха от страх, като беше малък, помниш ли?

Той отметна назад глава и се разсмя:

— Няма да има полза, Джъстийн! Моята магическа сила сега е по-голяма от твоята. И няма смисъл да се вълнуваш толкова, заядливка такава. Сгрешил съм и толкова. Мислех си, че между теб и Рейн има нещо.

— Няма нищо. Как го мислиш ти — след седем години! Остави тези работи: и на куково лято няма да стане. — Тя млъкна и като че ли затърси какво да каже. — Много се радвам за теб, Дейн. Мисля, че ако беше тук, и мама щеше да се чувствува така. Тя трябваше само да те види сега. Но почакай — тя сама ще си промени мнението.

Много нежно той обхвана с длани изостреното й личице и й се усмихна с толкова много обич, че дланите й стиснаха китките му, за да поемат с всяка пора тази обич. Всичките години на детството се помнеха и пазеха като скъп спомен.

Но зад онова, което очите му изразяваха към нея, тя долови сянка на съмнение или ако съмнение е твърде силна дума — на безпокойство. Беше почти сигурен, че мама ще го разбере в края на краищата, но той беше преди всичко човек, макар всички, с изключение на него, да бяха склонни да забравят това.

— Джус, ще направиш ли нещо за мен? — попита я той, като я пусна.

— Всичко — отвърна тя съвсем искрено.

— Имам нещо като ваканция, в която да реша какво ще правя. Тя е два месеца. Смятам да размишлявам в Дройда на кон, след като разговарям с мама: струва ми се някак, че не бих могъл да си дам сметка за нещата, преди да съм говорил с мама. Но най-напред, е, добре… Трябва да събера достатъчно смелост, за да се върна у дома. Затова, ако можеш, ела с мен в Пелопонес за няколко седмици, наприказвай ми едно хубаво, че съм страхливец, докато така ми дотегне да те слушам, че взема самолета, да избягам от гласа ти. Защото, Джуси, да не мислиш, че ще те изключа от живота си напълно — нито теб, нито мама. И ти имаш нужда от време на време да чуваш гласа на съвестта си.

— О, Дейн, разбира се, че ще дойда!

— Чудесно! — каза той, засмя се широко и я погледна закачливо. — Имам нужда от теб, Джус. Като те слушам как постоянно се бунтуваш, ще се чувствувам като едно време.

— Охо! Без сквернословия, отче О’Нийл!

Той сключи ръце зад тила си и се облегна доволен назад.

— Да, станах. Не е ли прекрасно? А като поговоря и с мама, сигурно ще мога да се съсредоточа върху бога. Това е най-голямото ми желание, разбираш ли? Просто да мисля за бога.

— Трябваше да се присъединиш към някой орден, Дейн.

— Още не е късно и сигурно ще го направя. Животът е пред мен — защо да бързам?

Джъстийн си тръгна от приема заедно с Райнер и като му съобщи, че ще отива в Гърция с Дейн, той й каза, че ще се връща в Бон.

— Крайно време е — отвърна тя. — На един министър приляга да е по-работлив, не смяташ ли? Всички вестници взеха да пишат, че си плейбой, който се мотае насам-натам с разни червенокоси австралийски актриси, ах ти, старо куче.

Той размаха големия си юмрук.

— За своите малки удоволствия аз си плащам по-скъпо, отколкото предполагаш.

— Имаш ли нещо против да повървим пеша, Рейн?

— Не, но ако оставиш обувките на краката си.

— Вече нямам друг изход. Миниполите имат и недостатъци: свърши вече онова време, в което набързо да си смъкна чорапите. Сега са измислили нещо досущ като театрално трико, което не можеш да свалиш на публично място, без да предизвикаш най-големия фурор от времето на лейди Годайва17 насам. И ако не искам да си съсипя чорапогащника за пет гвинеи, трябва да остана в плен на обувките си.

— Поне научих от тебе нови работи за женското облекло — и горно, и долно — каза той кротко.

— Хайде де! Обзалагам се, че имаш цяла дузина любовници, които трябва да събличаш.

— Само една, която — като добра любовница — ме чака по пеньоар.

— Знаеш ли, досега май никога не сме говорили за сексуалния ти живот. Превъзходно! Как изглежда тя?

— Руса, дебела, четиридесетгодишна и разплута.

Джъстийн замръзна на мястото си.

— Залъгваш ме — бавно рече тя. — Не мога да си те представя с такава жена.

— Защо не?

— Имаш твърде добър вкус.

— Всеки си има свой вкус, мила моя. И аз не съм кой знае колко красив — защо смяташ, че мога да накарам едно младо и хубаво момиче да ми стане любовница?

— Как да не можеш! — възмути се тя. — Разбира се, че можеш!

— С парите ми, искаш да кажеш.

— Не, не с парите ти! Престани да ме дразниш, постоянно ме дразниш! Райнер Мьорлинг Хартхайм, ти много добре знаеш колко си привлекателен, защото иначе нямаше да носиш златни медальони и мрежести ризи. Не че външният вид е чак толкова важен, но все пак…

— Вниманието ти към мен е трогателно, херцхен.

— Защо, като съм с теб, все имам чувството, че трябва непрекъснато да тичам, за да те догоня, а пък не успявам? — Тя се укроти и го погледна малко недоверчиво. — Не говориш сериозно, нали?

— А ти как мислиш?

— Че не. Ти не си надменен, но знаеш, че си много привлекателен.

— Дали знам, или не — не е важно. Важното е, че ти ме харесваш.

Тя искаше да му каже: разбира се, че те харесвам, преди малко дори се опитах да си те представя като любовник, но веднага реших, че няма нищо да излезе и че е по-разумно да си останем приятели. Ако я беше оставил да го каже, щеше сигурно да разбере, че още не е дошло времето му, и щеше да постъпи по друг начин. Но преди още устните й да изрекат думите, той я беше прегърнал и я целуваше. Цели шестдесет секунди тя стоя така, примряла, разтърсена издъно, поразена, буйната й природа ликуваше диво от срещата с не по-малко буйна сила. Устните му — те бяха чудесни! А косата — невероятно гъста, жива — мамеше да вплете с всичка сила пръстите си в нея. След това той пое лицето й в дланите си и я погледна, като й се усмихваше:

— Обичам те — рече той.

Ръцете й обхванаха китките му, но не нежно като китките на Дейн; ноктите се забиха свирепо в плътта, оставяйки дълбоки бразди. Тя отстъпи две крачки назад и взе ожесточено да трие с опакото на дланта устните си, разширила от уплаха очи, дишайки тежко.

— Няма да стане — едва продума тя. — Нищо няма да излезе от това, Рейн!

Изу обувките, наведе се да ги вземе, обърна се и след три секунди бързите меки ходила вече не се виждаха.

Той нямаше никакво намерение да я гони, макар че тя може би очакваше точно това. И двете му китки бяха разкървавени и го боляха. Той попи с кърпичката си първо едната, после другата, вдигна рамене, хвърли кърпата и се съсредоточи върху болката. След малко извади табакерата, взе си цигара, запали я и бавно закрачи. Никой минувач не би отгатнал по лицето му какво чувствува. Всичко, което му се бе струвало достижимо, към което се беше стремил, беше загубено. Хлапачка. Кога най-сетне ще порасне? Прие го, отвърна му и после се отказа.

Но той обичаше да рискува, да губи, да печели. Беше чакал цели седем години, преди да си опита късмета след тази церемония по ръкополагането. Но явно, че е избързал. Добре тогава. И утре е ден или — доколкото познаваше Джъстийн — и догодина, по̀ догодина. Но нямаше никакво намерение да се отказва. Ако я следи внимателно, рано или късно ще успее.

Разтърси го беззвучен смях — руса, дебела, четиридесетгодишна и разплута. Как му дойде на езика, и той не знаеше; много отдавна го беше чул от бившата си жена — четирите качества, типични за жертвите на камък в жлъчката. Клетата Анелизе, много страдаше от жлъчка, макар да беше чернокоса, мършава и стегната като дух в бутилка. Сега пък какво се сетих за Анелизе? Дългогодишните ми търпеливи усилия претърпяха пълен провал и изпаднах в положението на клетата Анелизе. Значи, така, фройлайн Джъстийн О’Нийл! Ще ви науча аз вас!

Прозорците на двореца светеха: ще се качи горе за няколко минути да поговори с кардинал Ралф, който изглеждаше вече много стар. И болнав. Може би трябва да го убеди да отиде на лекар. Болка прониза Райнер, но не за Джъстийн — тя беше млада, имаше още време. Болеше го за кардинал Ралф, който беше присъствувал днес на ръкополагането на сина си, без да знае това.

Беше още рано и фоайето на хотела беше пълно с хора. Вече обута, Джъстийн бързо се отправи към стълбите и затича нагоре с наведена глава. После припряно взе да рови из чантата си за ключа и като не можа да го намери, реши, че ще трябва отново да слиза и да разблъсква тълпата пред администрацията. Но най-сетне го напипа: сигурно поне десет пъти го е докоснала с разтрепераните си пръсти, без да усети.

Останала най-сетне сама, тя се добра до леглото си, седна в единия край и започна постепенно да си възвръща способността да разсъждава. Казваше си, че е отвратена, ужасена, разочарована, не отместваше тъжния си поглед от белезникавия правоъгълник на прозореца, през който се виждаше бледото сияние на нощта, искаше й се да ругае, да плаче. Вече никога нямаше да бъде същото и това бе истинска трагедия. Да загуби най-добрия си приятел. Това е измяна.

Празни, неверни думи… Тя изведнъж ясно съзна какво в същност я беше изплашило и накарало да побегне от Рейн, сякаш той се беше опитал да я убие, а не да я целуне. Колко правилно беше постъпил! Точно така, както тя бе желала, въпреки че толкова се боеше именно от това, боеше се да не се влюби. Любовта щеше да разруши всичко. Но не само това: колкото и да се срамуваше да си го признае, не беше сигурна, че е способна да обича. Ако можеше, бдителността й несъмнено щеше да й е изневерила поне един-два пъти, поне един-два пъти щеше да я е разтърсило нещо по-силно от приятното, граничещо с търпимост чувство, което, беше изпитвала към не чак толкова многото мъже в живота си. И през ум не й минаваше, че съзнателно беше избирала точно такива мъже, които да не застрашават самоналоженото й безразличие, станало й вече втора природа. За пръв път през живота си чувствуваше, че няма на какво да се опре — никога не й се беше случвало подобно нещо, та да знае как да постъпи, не се беше сблъсквала със силно чувство нито у себе си, нито у своите безинтересни любовници. Не можеше да поиска помощ и от роднините си от Дройда, понеже никога не беше търсила близост с тях.

Трябваше да избяга от Рейн. Нима би могла да каже „да“, да се свърже с него и после да го види как се отдръпва, откривайки огромния й недостатък? Не би могла да го понесе! Той рано или късно щеше да разбере истинската й същност и тогава с любовта му към нея беше свършено. Не, непоносимо беше да каже „да“ и после да бъде отблъсната завинаги. По-добре да се отдръпне сама. Така поне гордостта й ще бъде удовлетворена — цялата гордост, която Джъстийн беше наследила от майка си. Рейн не бива никога да узнае какво се крие зад фасадата на нейната дързост и бъбривост.

Той се беше влюбил в онази Джъстийн, която виждаше; тя не му беше дала възможност дори да подозира какво море от съмнения бушуваше в нея. За тях се досещаше само Дейн, и не само се досещаше — той ги знаеше.

Тя се наведе и долепи чело до хладината на нощното шкафче, а по лицето й се стичаха сълзи. Ето защо обичаше Дейн толкова много. Той познаваше истинската Джъстийн и въпреки това я обичаше. Това сигурно се дължеше на кръвта, но и на взаимните преживявания, проблеми, болки, радости през толкова много години. А Рейн беше чужд човек, не беше свързан с нея като Дейн, нито дори като другите членове на семейството й. От къде на къде ще я обича?

Тя подсмъркна, обърса с ръка лицето си, вдигна рамене и се зае с трудната работа да изтласка и тази болка в някое далечно ъгълче на съзнанието си, където тя да кротува в забрава. Знаеше, че ще съумее да го постигне — та нали през целия си живот досега беше усъвършенствувала тази способност. Само че това означаваше да е непрекъснато заета, да е изцяло погълната от неща извън нея. Пресегна се и запали нощната лампа.

Някой от вуйчовците трябва да беше донесъл писмото в стаята й, понеже тя го видя на шкафчето си — светлосин плик за въздушна поща с кралица Елизабет на марката в горния ъгъл.

В случай, че я интересува ли? Дездемона! Дездемона в Лондон! И при това с Марк Симпсън като Отело! Душевното й състояние отскочи във висини, където случката с Рейн губеше всякакво значение или по-точно придобиваше друго значение. Може би, ако беше много, много внимателна, щеше да успее да запази любовта на Рейн — една много известна и търсена актриса и без това е твърде заета, за да се раздава на мъжете, които среща в живота си. Заслужаваше си да опита. И ако забележи, че Рейн се доближава твърде много до истината, винаги би могла да се оттегли. За да задържи Рейн, особено такъв, какъвто се беше разкрил пред нея сега, тя би направила всичко, с изключение на това да свали маската си.

Но междувременно новина като днешната заслужаваше да се отпразнува по някакъв начин. Все още не беше готова за Рейн, но наблизо имаше други хора, с които да сподели радостта си. Тя си обу обувките и отиде в другия край на коридора, където беше общата гостна на вуйчовците. Патси й отвори и тя влезе с разперени ръце, сияеща.

— Отваряйте бутилките! Ще играя Дездемона! — обяви тя със звънък глас.

В първия момент никой не и отговори, после Боб рече топло:

— Много хубаво, Джъстийн.

Радостта й не помръкна, а прерасна в неудържим възторг. Смеейки се, тя се отпусна в едно кресло и загледа вуйчовците си. Колко мили хора бяха! Нейната новина естествено не означаваше нищо за тях. Те нямаха и представа коя е Дездемона. Ако беше дошла да им съобщи, че се жени, Боб щеше да й отговори почти по същия начин.

Те бяха част от живота й, откакто се помнеше, но за жалост тя им беше обърнала гръб със същото пренебрежение, с което се отнасяше към всичко в Дройда. Вуйчовците — обобщаващо понятие, с което Джъстийн О’Нийл не се чувствуваше свързана. За нея те бяха просто един конгломерат, чиито членове се движеха насам-натам из Дройда, усмихваха й се свенливо и я отбягваха, ако имаше опасност да ги заговори. И не защото не са я харесвали, даваше си тя сметка сега, а защото са усещали колко е далеч от тях и са се чувствували неудобно. Но в Рим, който им беше съвсем чужд, а на нея — много близък, тя започваше да ги разбира по-добре.

Затоплена от нещо, което би могло да бъде обич към тях, Джъстийн обходи с поглед загрубелите, засмени лица едно след друго — Боб, жизнената сила на групата, управителя на Дройда, който при това беше и толкова деликатен; Джек, който като сянка следваше Боб навсякъде или просто много добре се разбираха двамата; Хюи, у когото имаше нещо дяволито, липсващо у другите, но който въпреки това беше досущ като тях; Джимс и Патси, положителния и отрицателния полюс на едно завършено цяло; клетия смазан Франк, единствения, когото терзаеха страхове и несигурност. Всички, с изключение на Джимс и Патси, бяха вече посивели, а Боб и Франк имаха дори съвсем бели коси, но иначе си бяха почти същите, каквито си ги спомняше от дете.

— Не знам дали бива да ти давам бира — колебаеше се Боб, застанал с ледена бутилка бира в ръка.

Само преди половин ден думите му биха я подразнили много, но сега тя беше твърде щастлива, за да се засяга.

— Слушай, миличък, знам, че и през ум не ти минаваше да ми предложиш чаша бира, докато разговаряхме с Рейн, но имай пред вид, че аз съм вече голяма и нищо няма да ми стане от една бира. Уверявам те, че в това няма нищо лошо. — И му се усмихна.

— Къде е Райнер? — попита Джимс, като взе пълната чаша от Боб и й я подаде.

— Скарахме се.

— С Райнер ли?

— Да. Но вината беше изцяло моя. По-късно ще говоря с него и ще му се извиня.

Никой от вуйчовците не пушеше. Макар че досега не си беше поисквала бира, Джъстийн неведнъж предизвикателно беше пушила пред тях, когато седяха и разговаряха с Райнер, сега обаче не можеше да събере достатъчно смелост да си извади цигарите и затова се задоволи с по-малката победа — бирата, като изгаряше от желание да я изпие жадно наведнъж, но се въздържа заради недоверчивите им погледи. Отпивай мънички глътки като дама, Джъстийн, дори да умираш от жажда.

— Рейн е свястно момче — каза Хюи, понамигвайки.

Сепната, Джъстийн внезапно осъзна защо бяха започнали изведнъж така да я уважават: беше си хванала мъж, какъвто те биха искали да имат в семейството.

— Да, наистина — отвърна тя кратко и смени темата. — Хубав ден беше, нали?

Всички глави кимнаха едновременно, дори и Франк, но като че ли на никого не му се говореше за това. Тя виждаше, че са много уморени, но не съжаляваше за хрумването си да ги посети. Необходимо й беше време да си припомни функциите на почти атрофираните си сетива и чувства, а вуйчовците й предлагаха отлична възможност за това. Там беше лошото да живееш сам — забравяш всичко отвъд себе си.

— Коя е Дездемона? — обади се Франк от сянката, в която се беше приютил.

Джъстийн се впусна оживено да обяснява, развеселена от ужаса им, като узнаха, че тя всяка вечер ще бъде удушвана, и се сети колко са изморени едва след като Патси се прозина половин час по-късно.

— Трябва да си вървя — каза тя и остави празната чаша. Не й бяха предложили втора, очевидно смятаха, че една е достатъчна за дама. — Благодаря ви за търпението да изслушате глупостите ми.

Боб беше много изненадан и смутен, когато тя го целуна за лека нощ. Джек се поотмести, но тя не го остави да й се изплъзне, а Хюи дори се зарадва на такова сбогуване. Джимс, цял почервенял, го понесе безмълвно. Тя не само целуна Патси, но го и прегърна, защото и той като нея беше един самотен остров. Но Франк не целуна — той си извърна главата и когато го прегърна, Джъстийн долови в него слабото ехо на някаква чувственост, която липсваше у другите. Клетият Франк! Защо ли е станал такъв?

Като затвори вратата, тя се облегна за момент на стената. Рейн я обичаше. Но когато се опита да му позвъни в стаята, телефонистката й каза, че е напуснал хотела и заминал за Бон.

Нищо. Може би е по-добре да изчака и да го види в Лондон. Ще му се извини много искрено в писмо с въздушна поща и ще му предложи да вечерят заедно, когато той има път към Лондон. Не смяташе, че го познава напълно, но в едно не се съмняваше — той щеше да дойде, защото никак не беше злопаметен. А откакто се занимаваше с външна политика, Англия беше една от страните, които посещаваше най-редовно.

— Почакай, моето момче — говореше тя на огледалото, където вместо собственото си лице виждаше сякаш неговото. — Ако не направя Англия най-важната ти външнополитическа цел, да не ми е името Джъстийн О’Нийл.

И през ум не й минаваше, че що се отнася до Рейн, точно за името й беше въпросът. Тя беше определила своя стил на живот и той не включваше брака. Изобщо не се сещаше, че Рейн може би иска да я превърне в Джъстийн Хартхайм. Сега беше заета само с това да си спомня вкуса на целувката му и да мечтае за още.

Оставаше й само да каже на Дейн, че не ще може да го придружи в Гърция, но това нямаше да е трудно. Дейн щеше да я разбере както винаги. Но все пак той не биваше да знае всички причини, които я спираха да замине за Гърция. Колкото и да обичаше брат си, никак не й се щеше да слуша някоя от строгите му проповеди. Той искаше тя да се омъжи за Райнер и ако узнаеше какви са намеренията й, щеше да я замъкне със себе си в Гърция дори ако трябваше да я отвлече насила. Което не стигнеше до ушите на Дейн, нямаше да легне и на сърцето му.

Подписът беше както обикновено само „Джъстийн“. Никакви нежни думи — тя изобщо не употребяваше такива. Смръщен, той се мъчеше да вникне в простичките кратки изречения, сякаш да вникне в мислите й, които се крият зад тях. Без съмнение му предлагаше приятелство, но само това ли? Той въздъхна, принуден да си даде за съжаление положителен отговор. Здравата я беше изплашил, а щом държеше да запази приятелството си с него, той явно значеше много за нея. Но дълбоко се съмняваше дали тя самата разбира какво точно изпитва към него. След като знаеше вече, че той я обича и ако се познаваше достатъчно добре да си даде сметка, че и тя го обича, щеше да го каже направо в писмото си. Но защо все пак се беше върнала в Лондон, вместо да иде в Гърция с Дейн? Той не си правеше илюзии, че е заради него, но въпреки това тази надежда се прокрадна в мислите му и развеселен, той позвъни на секретарката си. Беше десет часът сутринта по Гринуич — най-подходящият момент да я намери в къщи.

— Свържете ме с апартамента на мис О’Нийл в Лондон — нареди той и докато секундите се точеха, чакаше смръщен, подръпвайки вътрешните крайчета на веждите си.

— Рейн! — чу се гласът на Джъстийн, явно много зарадвана. — Получи ли ми писмото?

— Току-що.

Тя деликатно направи пауза и попита:

— И кога ще дойдеш на вечеря?

— Ще бъда в Англия в петък и събота. Много скоро ли е?

— Не, ако събота вечер те устройва. Правя репетиции за Дездемона и в петък ми е невъзможно.

— Дездемона ли?

— Ама ти не знаеш! Клайд ми писа в Рим да ми предложи ролята. В ролята на Отело — Марк Симпсън, режисьор — лично Клайд. Не е ли прекрасно! Върнах се в Лондон с първия самолет.

Той закри очи с длан, благодарен, че секретарката му е чак оттатък и не може да види лицето му.

— Джъстийн, миличка, това е великолепна вест — успя той да изрече зарадвано. — Аз пък се чудех какво ли те е накарало да се върнеш в Лондон.

— О, Дейн ме разбра — заобяснява тя весело — и дори донякъде беше доволен, че ще пътува сам. Той просто беше съчинил това, дето ще му трябвам, за да го ръчкам непрекъснато да се върне у дома, но в същност е било, за да не се почувствувам изведнъж изолирана от живота му, след като е станал свещеник.

— Сигурно — съгласи се той вежливо.

— Тогава до събота вечер, нали? — уточни тя. — Към шест часа, за да може спокойно да изготвим мирния договор с помощта на една-две бутилки, а като постигнем задоволителен компромис, да имам време и да се нахраня. Съгласен?

— Разбира се. Довиждане, херцхен.

Връзката беше веднага прекъсната, защото тя рязко окачи слушалката; той задържа своята още малко в ръка, вдигна рамене и я остави на вилката. Дявол да я вземе Джъстийн! Тя започваше да му пречи на работата.

Продължи да му пречи и през следващите няколко дни, макар че едва ли някой го забелязваше. В събота вечер малко след шест той се появи на вратата й с празни ръце както обикновено, защото Джъстийн не се радваше на подаръци. Към цветята беше безразлична, бонбони не ядеше, а по-скъп дар просто би захвърлила в някой ъгъл, докато го забрави. Единствените подаръци, които Джъстийн ценеше, бяха от Дейн.

— Шампанско преди вечеря? — погледна я той изненадан.

— Мисля, че случаят го изисква. Това е първото ни скарване и първото ни сдобряване — отвърна тя убедително и му посочи едно удобно кресло, а тя, настанена на светлокафява кожа от кенгуру, разтвори леко уста, сякаш беше репетирала вече отговорите на всичко, което очакваше да чуе от него.

Само че на него не му беше до разговор — поне докато не прецени по-добре настроението й — и просто я наблюдаваше мълчаливо. Преди да я беше целунал, се държеше без усилие доста резервирано с нея, но като я видя отново за пръв път оттогава, разбра, че занапред това ще му е много трудно.

Вероятно и на стари години лицето и поведението и пак ще излъчват нещо детско — истинската женственост като че ли все ще я отминава. Хладният, егоцентричен, логичен разум взимаше връх над всичко у нея, но за него тя притежаваше такова силно очарование, че той се съмняваше дали изобщо някога би могъл да я замени с друга жена. Нито веднъж не си беше задавал въпроса дали си заслужава да води такава дълга борба. Философски погледнато — едва ли. Но какво от това? Тя беше една цел, един стремеж.

— Много си хубава тази вечер, херцхен — каза той най-сетне, като чукна чашата си с шампанско в нейната с жест, означаващ едновременно наздравица и зачитане на противника.

В малката открита викторианска камина пламтеше огън, но на Джъстийн, свила се наблизо с поглед, прикован в Райнер, изглежда, не й беше горещо. Тя остави чашата си, която издрънча, върху етажерката над камината и седна с ръце, обвити около коленете, а босите й крака бяха скрити под диплите на черната рокля.

— Не мога да търпя заобикалките — заяви тя. — Сериозно ли го каза, Рейн?

С дълбоко облекчение той се облегна назад в креслото си.

— Какво да съм казал сериозно?

— Онова, в Рим… Че ме обичаш.

— Това ли била работата, херцхен?

Тя отмести очи от него, вдигна рамене, погледна го пак и кимна:

— Ами да, разбира се.

— Защо пак повдигаш този въпрос? Ти ми отговори тогава и аз смятах, че тази вечер ме каниш не за да ровим в миналото, а да направим план за бъдещето.

— О, Рейн, държиш се, като че ли аз го правя на въпрос! Но дори и да е така, не разбираш ли защо?

— Не, не разбирам. — Той остави чашата си и се наведе напред, за да я наблюдава по-отблизо. — Ти ми даде да разбера по много убедителен начин, че не желаеш да имаш нищо общо с любовта ми и се надявах, че поне ще имаш благоприличието да не говориш за това.

Тя не беше предполагала, че тази среща — независимо какъв ще е завършекът — ще бъде толкова тягостна; та нали в края на краищата той беше молителят и трябваше смирено да я чака да промени решението си. А той, напротив, беше разменил неусетно позициите. Така че тя изведнъж се оказа непокорната ученичка, която трябва да отговаря за някаква глупава лудория.

— Слушай, приятелю, ти си този, който промени статуквото, а не аз! Не те поканих тази вечер, за да моля за прошка великото наранено „аз“ на Хартхайм!

— Да се отбраняваш ли започна, Джъстийн?

Тя се размърда нервно.

— Да, по дяволите! Как успяваш да го постигнеш, Рейн? О, как ми се ще поне веднъж да ми доставиш удоволствието аз да съм по-силната!

— Ако го направя, ще ме изхвърлиш като мръсен парцал — отвърна й той с усмивка.

— Нищо не ми пречи и сега да го направя, приятелю!

— Глупости! Щом не си го направила досега, няма да го направиш никога. Ще продължаваш да се виждаш с мен, защото те държа в напрежение — никога не знаеш какво можеш да очакваш от мен.

— Затова ли ми каза, че ме обичаш? — попита тя с болка. — Това номер ли беше, за да ме държиш в напрежение?

— А ти как мислиш?

— Мисля, че си кучи син! — процеди тя през зъби и се изправи на колене и така се примъкна по кожата по-близо до него, за да излее върху му цялата си ярост. — Само смей да ми кажеш пак, че ме обичаш! Ще видиш ти!

Сега вече и той се разгневи.

— Не бой се, няма да ти го кажа! Не си ме поканила, за да ти го кажа, нали? Моите чувства не те засягат ни най-малко, Джъстийн. Ти ме извика, за да направиш експеримент със собствените си чувства, без изобщо да ти мине през ума дали това е почтено спрямо мен.

Но преди тя да се дръпне, той се пресегна, хвана я над лактите и я стисна здраво между коленете си. Гневът й се изпари начаса. Тя се облегна с длани на бедрата му и повдигна лице. Но той не я целуна. Пусна ръцете й и се извърна да изгаси лампата, после поотхлаби тялото й, облегна глава назад и тя не можа да разбере дали като остави само горящите въглени да осветяват стаята, той смяташе да я приласкае, или просто искаше да прикрие израза на лицето си. Неуверена, боейки се да не бъде отблъсната, тя чакаше да й подскажат как да постъпи. Трябваше да разбере по-рано, че с човек като Рейн не бива да си играе. Както не можеш да си играеш със съдбата. Защо да не склони глава на скута му и да каже: Рейн, обичай ме — имам нужда от теб и те моля да ми простиш. О, ако започнеха да се любят, може би в нея нещо щеше да се освободи и чувствата щяха да се отприщят…

Все още затворен в себе си, недостъпен, той я остави да свали сакото и връзката му, но когато стигна до копчетата на ризата, тя разбра, че нищо няма да се получи. Инстинктивното изкуство да влага еротика и в най-обикновените жестове не беше в репертоара й. Ето че се оказа много важно, а тя изобщо не го владееше. Пръстите й се отпуснаха, устните й се нацупиха. Тя се разплака.

— О, недей! Херцхен, миличка, не плачи! — Той я притегли в скута си, положи главата й на рамото си, обгърна я. — Извинявай, херцхен, не исках да те разплача.

— Разбра ли сега? — продума тя, хлипайки. — Не ме бива за нищо. Нали ти казах, че няма никакъв смисъл. Рейн, толкова много исках да те задържа, но знаех, че няма да мога, щом разбереш каква съм ужасна!

— Разбира се, че не се получава. Та как ще се получи, като не ти помагам. — Той я хвана за косата и приближи лицето й до своето, целуна клепачите й, мокрите й бузи, ъгълчетата на устата й. — Вината е моя, херцхен, а не твоя. Исках да ти отмъстя, исках да видя докъде можеш да стигнеш без моя помощ. Но, изглежда, съм те разбрал погрешно, нали? — Гласът му стана по-плътен, по-германски. — Щом го искаш, добре; само че ще го направим заедно.

— Рейн, моля ти се, нека да се откажем! Липсва ми нещо, без което не може. Само ще те разочаровам.

— Не ти липсва, херцхен, нали те виждам на сцената. Как можеш да се съмняваш в себе си, когато си с мен?

В думите му имаше толкова истина, че сълзите й пресъхнаха.

— Целуни ме както в Рим — прошепна тя.

Но тази целувка съвсем не беше като в Рим. Тогава беше някак буйна, внезапна, като взрив, сега целувката му беше упойващо дълбока — да я вкуси, да я вдъхне, да я усети и лека-полека да се отдаде на истинска чувствена наслада. Пръстите й се заеха пак с копчетата, неговите — с ципа на роклята й, после дланта му покри нейната и я мушна под ризата си върху кожата с гъсти меки косми. Ненадейно властният натиск на устните му върху шията й събуди у нея толкова остра безпомощност, че почувствува как премалява, как пада, докато се намери по гръб на меката козина, Рейн наведен над нея. Беше без риза — тя не видя повече, само отблясъците на огъня очертаваха плещите му, сведени над нея, само красивата строга уста. Решена твърдо да изличи тази строгост завинаги, тя вплете пръсти в косата му и го накара да я целува отново и отново, по-силно и по-силно.

Какво усещане! Като да се завърнеш у дома, откривайки с устни, ръце и тяло всяка частица от него — познат и същевременно приказен и нов. И докато светът за нея се смаляваше до ивичката сияние от камината, разсейващо тъмнината, тя се отдаде на всяко негово желание и узна нещо, което той сполучливо бе крил, откакто я познаваше — че я бе любил мислено хиляди пъти. Подсказа й го опитът и току-що събудената й интуиция. Беше напълно обезоръжена. С друг мъж тази интимност и поразителна чувственост биха я отблъснали, но той я накара да разбере, че тези неща са изцяло и само в нейна власт. И тя пое властта си над тях. Докато най-сетне, усетила в обръча на прегръдката си чак очертанията на костите му, тя потърси края с вик.

Райнер навярно беше поддържал огъня, защото, когато слабата светлина на лондонското утро проникна през завесите, в стаята беше още топло. Когато той понечи пак да стане, Джъстийн го усети и уплашено се вкопчи в ръката му.

— Не си отивай!

— Няма, херцхен. — Той смъкна още една възглавница от канапето, мушна я под главата си и привлече Джъстийн по-плътно до себе си, въздъхвайки леко. — Така добре ли е?

— Да.

— Студено ли ти е?

— Не, но ако на теб ти е студено, да отидем в леглото.

— След като сме се любили с часове върху кожата? В никакъв случай! Дори да имаш чаршафи от черна коприна.

— Най-обикновени бели памучни чаршафи. А това късче от Дройда си го бива, а?

— Какво късче от Дройда?

— Кожата. От кенгурата в Дройда е — обясни тя.

— В това животно няма нищо екзотично, нито еротично. Ще ти поръчам от Индия тигрова кожа.

— Напомня ми за едно шестстишие, което бях чувала:

— Да, херцхен, крайно време е да влезеш в собствената си кожа. Раздвоена между Ерос и Морфей, от половин ден насам не си се заяждала за нищо — каза той с усмивка.

— Сега изобщо не ми е до заяждане — отвърна тя с усмивка и намести удобно ръката му между краката си. — Тази безсмислица за тигровата кожа ми хрумна просто така и не можах да устоя да не ти я кажа, но вече нямам тайни от теб и затова е излишно да се заяждам. — Тя взе да души въздуха, усетила изведнъж лек мирис на застояла риба. — Божичко, ти не си вечерял, а стана време за закуска! Не мога да те храня само с любов.

— Особено ако я искаш на такива изтощителни порции.

— Хайде, хайде! Услади ти се всяка хапка.

— Вярно е. — Той въздъхна, протегна се и се прозя. — Чудя се дали имаш представа колко съм щастлив.

— Предполагам — отговори му тя спокойно.

Той се надигна на лакът да я вижда.

— Кажи ми, само заради Дездемона ли се върна в Лондон?

Тя сграбчи ухото му и го изви до болка.

— Сега е мой ред да отвърна на всичките ти даскалски въпроси. Ти как мислиш?

Той с лекота разтвори пръстите й и се ухили:

— Ако не ми отговориш, херцхен, ще те удуша много по-истински от Отело.

— Дездемона беше само поводът, а истинската причина беше ти. Откакто ме целуна в Рим, чувствувах, че не принадлежа вече на себе си, което ти много добре знаеше. Ти си много интелигентен мъж, Райнер Мьорлинг Хартхайм.

— Поне достатъчно интелигентен, за да разбера, че те искам за своя жена още от момента, в който те видях за пръв път.

Тя изведнъж се надигна и седна.

— За жена ли?

— Да, за жена. Ако исках да си ми само любовница, щях да го направя още преди години. Нямаше да е много трудно — знам отношението ти към това. Въздържах се само защото исках да се оженя за теб, а знаех, че не си още готова да приемеш мисълта за съпруг.

— Не знам дали и сега съм готова — отвърна тя, смилайки думите му.

Той стана и я изправи срещу себе си.

— Е, поупражни се сега, като ми приготвиш закуска. Ако бях у дома си, щях да имам аз тази чест. Но в твоята кухня се разпореждаш ти.

— Нямам нищо против да ти приготвя закуска тази сутрин, но не да съм длъжна да го правя цял живот. — Тя поклати глава. — Не ми е по вкуса, Рейн.

Пак онова лице на римски император, величествено и невъзмутимо пред заплахите от непокорство.

— Джъстийн, с това игра не бива, а и аз не съм човек, с когото можеш да си играеш. Има достатъчно време. Вече съм ти доказал, че мога да чакам. Но си избий от главата, че можем да бъдем друго освен мъж и жена.

— Аз не се отказвам от сцената! — заяви тя нападателно.

— А аз да не съм те карал, дявол да те вземе! Кога най-сетне ще пораснеш, Джъстийн! Ще помисли човек, че съм те осъдил да прекараш целия си живот край мивката и печката. Още не сме се наредили на опашката за безработни. Можеш да си вземеш колкото искаш прислужници, бавачки за децата и всичко, каквото е необходимо.

— Бррр! — потръпна Джъстийн, която не беше и помисляла за деца.

Той отметна глава и се разсмя.

— О, херцхен, това се нарича „отмъщение на другата сутрин“! Знам, че е глупаво, дето те карам веднага да стъпиш на земята. Ще те оставя да си помислиш за тези неща. Но отсега те предупреждавам: докато решаваш, знай, че ако не мога да те имам като съпруга, не те искам изобщо.

Тя го обви с ръце, притисна го силно.

— О, Рейн, не ме поставяй в такава безизходица!

Сам в „Лагондата“, Дейн се движеше на север по ботуша на Италия — отмина Перуджа, Флоренция, Болоня, Ферара, Падуа, реши да отмине и Венеция и да пренощува в Триест. Това беше един от любимите му градове и той прекара на адриатическия бряг още два дни, преди да поеме планинския път към Любляна, после остана една нощ и в Загреб. За Белград се минаваше по долината на пълноводната река Сава през поля, синеещи от цикория, после към Ниш, още една нощ. Македония и Скопие, още в развалини от земетресението преди две години, курортното селище Тито-Велес с джамии и минарета, които му придаваха причудливия вид на турски град. Из целия път през Югославия беше ял съвсем скромно, защото го беше срам да седне пред чиния, пълна с месо, когато местните хора се задоволяваха само с хляб.

Прекоси гръцката граница при Евзони, отвъд беше Солун. Италианските вестници бяха пълни със съобщения за революционния кипеж в Гърция; застанал до прозореца на хотелската си стая, откъдето се виждаха хилядите пламтящи факли, тревожно разлюлени в тъмната солунска нощ, той беше доволен, че Джъстийн не е с него.

„Па-пан-дре-у! Па-пан-дре-у!“ — ревяха тълпите, скандираха и се биеха на светлината на факлите до късно след полунощ.

Но революцията беше явление на градовете, където хората живеят нагъсто и в беднота, а набраздената Тесалийска равнина изглеждаше така, както сигурно са я видели и легионите на Цезар, поели през угарите към Помпей при Фарсала. Овчари спяха под сянката на опънати кожи, щъркели стърчаха на един крак в гнездата си над бели къщурки и навсякъде беше страхотно безводно. Тази кафява пустош без дървета, с дълбокото синьо небе му напомняше на Австралия. И той вдъхна уханието й, усмихвайки се на мисълта за дома. Мама ще разбере, като поговорят.

Малко преди Лариса пътят излезе на морето. Той спря колата и слезе. Тъмното като вино море на Омир, бистро синьо покрай брега, а навътре към заобления хоризонт — на морави петна като гроздове. Ниско долу на една зелена морава се виждаше малък кръгъл храм на колони, много бял на слънцето, а на склона на хълма зад него беше оцеляла една свъсена крепост на кръстоносци. Гърция, ти си много красива, по-красива от Италия, колкото и да я обичам. Но тук е същинската люлка — навеки.

Задъхан от нетърпение да стигне по-скоро в Атина, той пое пак, като караше червената спортна кола с пълна скорост по стръмните остри завои на прохода Донак, и се озова от другата страна във Вестия — поразителна панорама с маслинови горички, ръждивочервеникави хълмове, планини. Колкото и да бързаше, при Термопилите той се спря да погледне направения, кой знае защо, по холивудски маниер паметник на Леонид и неговите спартанци. На камъка пишеше: „Пътнико, съобщи на спартанците, че тук лежим, подчинявайки се на техните закони.“ Това докосна някаква струна у него, сякаш думите придобиха ново значение, друг смисъл; той потръпна и побърза да си тръгне.

Слънцето, нажежено, се топеше, когато той спря за малко над Камена вурла; поплува в бистрата вода и през тесния проток насочи поглед към Евбея — тук трябва да е била Авлида, откъдето са отплували хилядата кораба към Троя. Течението беше силно и теглеше навътре, така че на гребците едва ли са били нужни много усилия. Старицата в черно от съблекалнята на плажа така се захласна да му се радва и да го гали, че му стана чак неудобно и едва успя да се отърве от нея. Купи набързо от близкия магазин два огромни козунака, подкара надолу по брега на Атика и пристигна в Атина, когато залязващото слънце тъкмо беше позлатило големия скалист хълм с безценната корона от бели колони.

Но Атина беше настръхнала и гневна, а откритото възхищение на жените го обиждаше; жените в Рим бяха по-сдържани, по-изтънчени. Тълпите се вълнуваха, на места ставаха бунтове, народът упорито искаше Папандреу. Не, Атина не беше на себе си — по-добре да иде другаде. Остави „Лагондата“ в един гараж и се качи на кораба за Крит.

И едва там — сред маслиновите горички, мащерката и планините — той намери покой. След дълго пътуване в един автобус, в който от вързопите квичаха кокошки и се носеше натрапчивата миризма на чесън, той намери една малка бяла странноприемница със сводеста колонада отпред и с три маси под чадъри, изнесени на тротоара. Пъстри гръцки торби висяха по стените като фенери. Имаше и австралийски евкалипти, посадени тук в почва, твърде безводна за европейските дървета. Приглушено боботеха полски машини, прахоляк се кълбеше на червени облаци.

Нощем спеше в стая, малка като килия, с широко отворени прозорци. В утринната тишина той си прочиташе молитвата и по цял ден се разхождаше. Никой не му пречеше и той не пречеше на никого. Само тъмните очи на селяните често се извръщаха бавно да го проследят с удивление и върху всяко лице се изписваше все по-широка усмивка. Беше горещо, много тихо и някак сънливо. Пълен покой. Дните се нижеха един след друг като зърната на броеница в грубите ръце на критяните.

Молеше се безмълвно, с чувство, с всичко, което го изпълваше — броеница от мисли, броеница от дни. Господи, аз съм само твой. Благодаря ти за добрините, които ми стори. За кардинала, за помощта му, за искреното му приятелство, за вярната му обич. За Рим и за възможността да бъда в самото ти сърце, да сведа чело пред теб в твоя храм, да почувствувам в сърцето си опората на твоята църква. Дори не съм достоен за благословията ти. Научи ме с какво да ти се отблагодаря. Не съм страдал достатъчно. Откакто започнах да ти служа, животът ми е една непрестанна пълна радост. Трябва да страдам — ти, който си страдал, знаеш това най-добре. Само страданието може да ме извиси над самия мен, за да те разбера по-добре. Защото това е смисълът на този живот — пътят към проумяване на загадката, която си ти. Забий копието си в гърдите ми, нека потъне там толкова дълбоко, че да не мога да го изтръгна! Накарай ме да страдам… Заради теб се отричам от всички други, дори от майка си, от сестра си и от кардинала. Ти единствен си моята болка и моята радост. Унижи ме и аз ще славя с песни любимото ти име. Унищожи ме и аз ще се възрадвам. Обичам те. Само теб…

Беше стигнал до малкия плаж — жълт полумесец между надвиснали скали, — където често идваше да плува, и спря, зареял поглед през Средиземното море, натам, където трябва да е Либия, далеч зад тъмния хоризонт. После изтича пъргаво по стълбите към брега, изу гумените обувки, взе ги в ръка и закрачи през мекия пясък към мястото, където обикновено оставяше обувките, ризата и панталоните си. Недалеч се печаха като раци на слънцето двама млади англичани, които разговаряха с провлачен оксфордски акцент, а още по-нататък две жени сънливо си приказваха на немски. Дейн ги погледна и смутено попридърпа банските си гащета, като усети, че те са прекъснали разговора си и вече седнали, оправят косите си и му се усмихват.

— Как е? — заговори той англичаните, наричайки ги мислено така, както им казваха в Австралия. Те като че ли се бяха закотвили тук, защото ги виждаше всеки ден.

— Великолепно, приятелю. Пази се от течението — много е силно за нас. Сигурно някъде навътре има буря.

— Благодаря — засмя се Дейн, втурна се към невинно плискащите се вълнички и се гмурна изящно в плитката вода като опитен плувец, какъвто и беше.

Чудно, че спокойното море може да бъде толкова коварно. Течението беше наистина много силно — той усещаше как го тегли за краката надолу, но беше твърде добър плувец, за да се безпокои. Потопил глава, той плавно пореше водата, наслаждавайки се на хладината, на свободата. Като спря да погледне към брега, забеляза, че двете германки тичат със смях към вълните и си слагат гумените шапки.

Той сви длани пред устата си и им извика на немски да стоят на плитко, защото тегли навътре. Смеейки се, те му махнаха с ръце, че са го чули. Той отново се гмурна, пак заплува и му се стори, че чува вик. Продължи още малко, после спря и на едно място, където течението не беше чак толкова силно, заплува прав. Наистина се чуваха викове, а като се обърна, видя как жените се борят с водата, надават писъци, разкривили лица, а едната от тях бе вдигнала ръце нагоре и потъваше. Двамата англичани на брега се бяха изправили и неохотно се приближаваха към водата.

Той се обърна по корем и се стрелна под водата — по-близо и по-близо. Изплашени ръце посягаха към него, вкопчваха се в него, дърпаха го надолу, той успя да обхване едната жена през кръста и да я зашемети с удар по брадичката, после сграбчи другата за презрамката на банския костюм, удари я силно с коляно в гръбнака и я обърна по гръб. Като кашляше, защото беше погълнал вода, той заплува на гръб, теглейки безпомощния си товар.

Двамата англичани бяха се потопили само до раменете във водата, твърде изплашени да идат по-навътре, за което Дейн ни най-малко не ги упрекваше. Пръстите на краката му едва докоснаха пясъка и той въздъхна облекчено. Изтощен, той направи още едно свръхчовешко усилие и изтласка жените до безопасно място. Те бързо се съвзеха и пак започнаха да пищят и да пляскат като обезумели. Едва поемайки си въздух, Дейн успя да се усмихне. Беше направил каквото трябва, другото оставаше на англичаните. Докато си почиваше и гръдният му кош усилено се надигаше, течението пак го дръпна навътре и вече не стигаше дъното с крака дори като ги опъна. Значи, е било много опасно. Ако не беше той, сигурно щяха да се удавят. Англичаните нямаха нито силата, нито умението да ги спасят. Само че, заговори му един глас, те влязоха да плуват, за да са близо до теб — преди да те видят, нямаха никакво намерение да се къпят. Ти беше виновен, че изпаднаха в беда, само ти.

Докато се носеше леко над водата, страхотна болка лумна в гърдите му, преряза го като с копие — дълго нажежено острие на крещяща агония. Той извика, разпери ръце над главата си, вцепени се, мускулите му конвулсивно се свиха, болката се засили, принуди го да прибере ръце и да пъхне юмруци под мишниците си, да сгъне нагоре колене. Сърцето ми! Това е разрив на сърцето — умирам! Сърцето! Не искам да умра! Не още — още не съм започнал работата си, още не съм се изявил! Господи, помогни ми! Не искам да умра! Не искам да умра!

Спазъмът премина, тялото се отпусна. Дейн се обърна по гръб, остави се да го носи водата въпреки болката. Впери поглед през мокрите си ресници към високия небесен свод. Това е то — твоето копие, за което в гордостта си те молих преди по-малко от час. Дай ми възможност да страдам, казах аз, накарай ме да страдам. А когато ми изпращаш страданието, се съпротивявам, неспособен да обичам истински. Мили боже, твоята болка! Аз трябва да я приема, не бива да се боря срещу нея, не бива да се боря срещу волята ти. Ръката ти е всемогъща и това е твоята болка, каквато си я изпитал на кръста. Господи, аз съм твой! Щом е такава волята ти, нека така да бъде. Като дете се оставям на вездесъщите ти ръце. Ти си твърде добър към мен. С какво съм заслужил толкова много от теб и от онези, които ме обичат най-много? Защо си тъй щедър към мен, недостойния? Болката, болката! Нека да е по-скоро, помолих те и ти ме чу. Страданията ми не ще траят дълго, бързо ще свършат. Скоро ще видя лика ти, но сега, докато съм още в този живот, ти благодаря. Болката! Мой мили боже, толкова си добър към мен! Обичам те!

Силна тръпка премина през притихналото, чакащо тяло. Устните му се раздвижиха, промълвиха името, опитаха да се усмихнат. После зениците се разшириха, изтласкаха синьото от очите му навеки. Излезли на брега, вън от опасност, двамата англичани стовариха хълцащите жени на пясъка и затърсиха с очи Дейн. Но спокойната, дълбока морска синева беше пуста, безбрежна; само вълничките се втурваха към брега и се отдръпваха. Дейн го нямаше.

Някой се сети, че наблизо има база на американските военновъздушни сили, и хукна за помощ. Не бяха минали и тридесет минути, откакто Дейн изчезна, и излетя хеликоптер: порейки бясно въздуха, той заописва все по-широки кръгове над морето навътре, като се снижаваше, за да търси. Никой не очакваше да се забележи нещо. Удавниците потъваха на дъното и изплуваха едва няколко дни по-късно. Мина един час; тогава на петнадесет мили от брега видяха Дейн спокойно да се носи в прегръдките на морето с разперени ръце и извърнато към небето лице. В първия момент помислиха, че е жив, и нададоха радостни викове, но когато хеликоптерът слезе толкова ниско, че вдигна свистящи струи разпенена вода, стана им ясно, че той е мъртъв. Съобщиха координатите по радиото, към мястото веднага се насочи катер, който след три часа се завърна.

Вестта бързо се разнесе. Критяните бяха свикнали да виждат Дейн по улиците и свенливо разменяха с него по няколко думи. Обичаха го, макар и да не го познаваха. Те се струпаха на брега — жени, целите в черно като птици, мъже в старомодни торбести панталони, бели ризи с разкопчани яки и навити ръкави. Стояха смълчани на групички и чакаха.

Като пристигна катерът, от него скочи един плещест сержант и се обърна да поеме нещо, завито в одеяло. Той се отдалечи по брега на няколко крачки от водата и с помощта на още един човек положи тялото. Одеялото се разтвори, силен шепот се разнесе между критяните. Те се скупчиха наоколо, притискайки разпятия до загрубелите си устни, жените тихо заоплакваха: едно безсловесно напевно „ооооооооо!“ — жално, примирено, земно, по женски.

Наближаваше пет следобед и слънцето, пресечено от ивици, се спускаше на запад отвъд свъсената скала, но беше все още достатъчно високо и огряваше малката тъмна купчина хора на брега, дългото, неподвижно тяло на пясъка — златиста кожа, затворени очи с мигли, събрани на снопчета от засъхналата сол, лека усмивка на посинелите устни. Донесоха носилка и заедно — критяни и американски войници — отнесоха Дейн.

Атина кипеше, тълпите въставаха, цареше пълно безредие, но полковникът от американските ВВС, разтворил пред себе си паспорта на Дейн, успя да се свърже по специалния радиопредавател със своите началници. Както обикновено, от такъв документ не можеше да се разбере нищо за притежателя му. В графата „професия“ пишеше просто „студент“, а отзад като най-близък родственик фигурираше Джъстийн с адреса й в Лондон. Без да обръща внимание на юридическия смисъл на графата, Дейн беше записал нейното име, защото Рим беше много по-близо до Лондон, отколкото до Дройда. В малката му хотелска стая правоъгълното черно куфарче със свещеническите принадлежности не беше отворено. Заедно с куфара му то щеше да чака, докато се разбере къде да ги изпратят.

Когато телефонът иззвъня в девет сутринта, Джъстийн се обърна, отвори с мъка едното си око и както лежеше, взе да ругае наум, заричайки се, че ще поръча да й изключат този проклет апарат. Ако за останалата част от света беше съвсем в реда на нещата да се залавя за работа от девет часа нататък, защо смятаха, че това важи и за нея?

Но телефонът не преставаше да звъни. Може да е Рейн — тази мисъл я накара да се разсъни, тя стана и тръгна със залитане към всекидневната. Парламентът в Бон имаше извънредно заседание. Тя не бе виждала Рейн от една седмица и не се надяваше да го види поне още толкова. Но може пък и да са намерили изход от кризата и той да й се обажда, че пристига.

— Ало?

— Мис Джъстийн О’Нийл?

— Да, на телефона.

— Тук е австралийското посолство в Олдуич. — Гласът имаше английски акцент и спомена някакво име, което тя не успя да запомни, защото още асимилираше факта, че това не е гласът на Рейн.

— Слушам ви — отвърна тя с прозявка и както стоеше права, взе да чеше пръстите на единия си крак със стъпалото на другия.

— Имате ли брат на име Дейн О’Нийл?

Очите на Джъстийн се отвориха.

— Да. Имам.

— В Гърция ли е той в момента, мис О’Нийл?

И двата й крака стъпиха на килимчето и останаха като заковани.

— Там е — потвърди тя, без да й мине през ум да поправи човека, да му обясни, че става дума за отец О’Нийл, а не просто за Дейн О’Нийл.

— Мис О’Нийл, дългът ми за съжаление изисква да ви съобщя лоша новина.

— Лоша новина ли? Каква лоша новина? Какво има? Какво се е случило?

— Съжалявам, но трябва да ви съобщя, че брат ви, мистър Дейн О’Нийл, се е удавил вчера край Крит, изпълнявайки геройски спасителна операция. Но, както знаете, в Гърция има събития и сведенията, които получихме, са съвсем откъслечни, а може и да не са верни.

Телефонът беше на масичка до стената и Джъстийн потърси опора в стената. Коленете й се подгънаха, тя започна бавно да се свлича, докато рухна на купчинка на пода. Издаваше звуци, които не бяха нито смях, нито плач, а нещо по средата — някаква шумна въздишка като стон. Дейн удавен. Стон. Дейн мъртъв. Стон. Крит, Дейн удавен. Стон. Удавен, удавен.

— Мис О’Нийл? Там ли сте, мис О’Нийл? — настойчиво я зовеше гласът.

Мъртъв. Удавен. Моят брат!

— Мис О’Нийл, обадете се!

— Да, да, да! О, господи! Тук съм.

— Както разбрах, вие сте най-близката му сродница и затова трябва да ни кажете какво да правим с тялото. Мис О’Нийл, чувате ли ме?

— Да, да!

— Какво искате да се направи с тялото, мис О’Нийл?

Тяло! Той е тяло и те дори не си правят труда да кажат неговото тяло. Дейн, моят Дейн. Той е тяло. „Най-близка сродница ли? — чу тя гласа си, съвсем слаб, прекъсван от онези дълбоки стонове. — Аз не съм най-близката сродница на Дейн. Майка ми е, мисля.“

Настана мълчание.

— Това усложнява нещата, мис О’Нийл. Щом не сте вие най-близката му сродница, значи, сме губили ценно време. — Вежливото съчувствие беше заместено от нетърпение, премина в раздразнение. — Вие, изглежда, не разбирате, че в Гърция има събития, а нещастието е станало в Крит, което е още по-далеч и още по-трудно се свързваме. С Атина е направо невъзможно да се говори и ние получихме нареждане незабавно да предадем какви са желанията на най-близкия сродник относно тялото. Там ли е майка ви? Мога ли да говоря с нея?

— Майка ми не е тук. Тя живее в Австралия.

— В Австралия ли? Толкова по-зле! Сега трябва да изпращаме телеграма в Австралия и ще се забавим още повече. А щом не сте най-близката сродница, защо тогава в паспорта на брат ви е вписано вашето име?

— Не знам — отвърна тя и установи, че се е изсмяла.

— Дайте ми адреса на майка си да й изпратим веднага телеграма. Трябва да разберем какво да правим с тялото. Докато телеграмата стигне и докато се получи отговор, ще минат още дванадесет часа, разбирате ли? И без това е толкова сложно.

— Телефонирайте й тогава. Не губете време с телеграми.

— Бюджетът ни не ни позволява да водим телефонни разговори с чужбина, мис О’Нийл — отвърна сухо гласът. — Сега дайте ми, моля, името и адреса на майка си.

— Мисис Меги О’Нийл — издекламира Джъстийн. — Дройда, Гилънбоун, Нови Южен Уелс, Австралия. — После произнесе по букви непознатите за него думи.

— Още веднъж, мис О’Нийл, моите най-искрени съболезнования.

Вилката щракна и се разнесе продължителният сигнал за свободна линия. Джъстийн седна на пода и остави слушалката да падне в скута й. Сигурно е някаква грешка — всичко ще се оправи. Как може да се удави Дейн, който плуваше като шампион? Не, не е вярно. Вярно е, Джъстийн, и ти много добре знаеш. Не отиде с него да го пазиш и той се удави. Той ти беше поверен още от бебе и ти трябваше да си при него. Ако не можеше да го спасиш, трябваше поне да се удавиш заедно с него. А единствената причина, поради която не отиде с него, беше да си в Лондон, за да се сдобриш с Рейн и да се любиш с него.

Трудно й беше да мисли. Всичко й беше трудно. Нищо в нея не действуваше, дори и краката й. Не можеше да стане, нямаше никога вече да стане. В главата й имаше място само за Дейн и мислите й се въртяха около него във все по-тесни кръгове. После се сети за майка си и за всички в Дройда. О, боже! Вестта щеше да стигне и там, при нея, при другите. Мама дори не видя за последен път красивото му лице в Рим. Ще изпратят телеграмата в полицията на Гили, предполагам, и старият полицай Ърн ще се качи на колата си и ще измине цялото разстояние до Дройда, за да съобщи на мама, че единственият й син е мъртъв. Не е редно да го прави непознат човек. Мисис О’Нийл, приемете моите най-дълбоки, най-искрени съболезнования — вашият син е мъртъв. Формални, любезни, празни думи… Не! Няма да допусна да постъпят така с нея — тя е и моя майка! Не трябва да й го съобщят както на мен.

Тя дръпна телефонния апарат от масата върху скута си, допря слушалката до ухото си и набра номера на централата.

— Централа? Искам международна линия, моля. Ало? Свържете ме спешно с Австралия, Гилънбоун, едно — две, едно — две. Но моля ви, моля ви, по-бързо.

На телефона беше Меги. Беше късно и Фий си беше легнала. Напоследък Меги не обичаше да се прибира рано. Предпочиташе да седи и да слуша щурците и жабите, да се унася над някоя книга, да потъва в спомени.

— Ало?

— Търсят ви от Лондон, мисис О’Нийл — съобщи й Хейзъл в Гили.

— Здравей, Джъстийн — каза Меги съвсем спокойна. Джуси се обаждаше от време на време да чуе как са.

— Мамо? Ти ли си, мамо?

— Да, мама е тук — нежно отвърна Меги, долавяйки, че Джъстийн е разстроена.

— О, мамо! О, мамо! — Чу се нещо като въздишка или ридание. — Мамо, Дейн е мъртъв. Дейн е мъртъв!

Яма се отвори под краката й. Все по-дълбока и по-дълбока, без дъно. Меги потъна в нея, усети как отворът се затваря над главата й и разбра, че няма да излезе оттам, докато е жива. Какво повече можеха да й сторят боговете? Не е знаела, когато си го търсеше. Как е могла да си го търси? Как е могла да не знае? Не изкушавай боговете — те точно това чакат. Като не отиде да го види в най-хубавия момент от живота му, да го сподели с него, мислеше, че най-сетне ще си плати. Ще освободи и Дейн, и себе си. Като не види лицето, което й беше най-скъпо от всички, ще изкупи вината си. Ямата се затвори, задуши я. Меги стоеше, разбирайки, че вече е твърде късно.

— Джъстийн, миличка, успокой се — каза Меги, като се владееше и гласът й не трепваше. — Успокой се и ми кажи. Сигурна ли си?

— Обадиха ми се от австралийското посолство; мислели, че аз съм му най-близка сродница. Някакъв отвратителен човек, който само ме питаше какво искам да направят с тялото. „Тялото“ — така говореше той за Дейн. Като че ли ставаше дума за нещо ненужно, чуждо. — Меги я чу да ридае. — Господи! Сигурно и на клетия човек не му е било приятно да се занимава с това. О, мамо, Дейн е мъртъв!

— Как, Джъстийн? Къде? В Рим ли? Защо не ми се обади Ралф?

— Не, не в Рим. Кардиналът вероятно още не знае. Станало е в Крит. Онзи човек каза, че се бил удавил, като спасявал някого. Той отиде там на почивка, мамо, и ми предложи да отида с него, но аз отказах, защото исках да играя Дездемона и да бъда с Рейн. Ах, защо не бях с него. Ако бях отишла, може би нямаше да се случи. О, господи, какво да правя сега?

— Престани, Джъстийн — строго каза Меги. — Няма да мислиш така, чуваш ли? И Дейн не би искал да мислиш така — сама знаеш. А над онова, което ни се случва, нямаме власт. Важното е, че поне ти си добре, че не съм ви загубила и двамата. Сега само ти ми оставаш. О, Джуси, колко си далеч! Светът е толкова голям, прекалено голям. Ела си в Дройда. Мъчно ми е, че си съвсем сама.

— Не, мамо, трябва да работя. Работата е единственото ми спасение. Ако не работя, ще полудея. Не искам хора, не искам утеха. О, мамо! — И тя горчиво се разрида. — Как ще живеем без него?

Как ли наистина? Живот ли щеше да бъде това? Ти принадлежеше на бога и се върна при бога. Прах при прах. А животът е за непосветените. Алчен бог, вземаш си добрите, а нас оставяш живи, за да гнием.

— Не ние решаваме колко ще живеем — отвърна Меги. — Благодаря ти, Джуси, че ти се обади да ми съобщиш.

— Не можех да понеса да узнаеш от чужд човек, мамо. Не от чужд човек! Какво ще правиш сега? Какво би могла да направиш?

Меги напрегна всички сили да даде топлина и утеха на своето покрусено момиче чак в Лондон. Синът й беше мъртъв, но дъщеря й беше жива. Трябваше да й помогне. Ако можеше. Цял живот Джъстийн бе обичала само Дейн. Никой друг, дори не и майка си.

— Не плачи, мила Джъстийн. Помъчи се да не скърбиш. Той не би искал това, нали? Ела си у дома и забрави. Ще приберем и Дейн в Дройда. По закон той пак е мой — не принадлежи на Църквата и никой не може да ми попречи. Веднага ще телефонирам в посолството в Лондон, а и в Атина, ако ме свържат. Трябва да си го приберем! Не искам да лежи заровен някъде далеч от Дройда. Неговото място е тук и трябва да се върне. Ела си с него, Джъстийн!

Но Джъстийн се беше свила на пода и клатеше глава, сякаш майка й можеше да я види. Да се върне у дома? Никога не можеше да се върне у дома. Ако беше отишла с Дейн, сега той нямаше да е мъртъв. Да се върне у дома и да трябва да гледа лицето на майка си всеки ден до края на живота й? Не, немислимо беше.

— Не, мамо — отвърна тя и сълзите се стичаха по лицето й като разтопен метал. Кой, по дяволите, е казал, че човек не плаче, когато страда дълбоко? Нищо не е разбирал. — Ще остана тук и ще работя. Ще дойда с Дейн, но веднага след това се връщам. Не бих могла да живея в Дройда.

Цели три дни чакаха в бездействие и празнота — Джъстийн в Лондон, Меги и семейството в Дройда, мълчанието на властите пораждаше слаба надежда. О, след като мина толкова време, сигурно ще се окаже, че е станала грешка; ако беше вярно, не можеше да не им съобщят досега. Дейн ще се появи на вратата на Джъстийн и пренебрежително ще се изсмее на този слух за смъртта му, ще стои пред нея, висок, силен, жив и ще се смее. Надеждата растеше с всяка измината минута на чакане. Измамна, жестока надежда. Не, той не беше мъртъв! Не се е удавил — Дейн, който плуваше толкова добре, че би се преборил и с най-страшното море. Те чакаха и не искаха да повярват на случилото се, надявайки се, че ще се окаже грешка. По-късно щяха да съобщят и в Рим.

На четвъртата сутрин Джъстийн получи съобщението. И пак вдигна слушалката да поиска Австралия.

— Мамо?

— Джъстийн?

— О, мамо, вече са го погребали и не можем да си го вземем! Какво ще правим сега? Казаха само, че Крит бил голям, не знаели името на селото и докато пристигнала телеграмата, той бил вече отнесен някъде и погребан. Сега лежи кой знае къде в безименен гроб! Аз не мога да получа виза за Гърция, никой не иска да ми помогне, хаос е. Какво ще правим, мамо?

— Посрещни ме в Рим, Джъстийн — каза Меги.

Всички освен Ан Мюлер бяха около телефона все още като в шок. Мъжете само за три дни бяха остарели с двадесет години, а Фий, съсухрена, заприличала на птица, побеляла и грохнала, ходеше из къщи и само повтаряше: „Защо не мен? Защо трябваше него да вземат? Аз съм толкова стара, толкова стара! По-добре аз да бях си отишла, а не той. Защо не бях аз? Толкова съм стара!“ Ан беше припаднала, а мисис Смит, Мини и Кет денем и нощем се обливаха в сълзи.

Меги затвори телефона и мълчаливо се вгледа в тях. Ето какво беше останало от Дройда — групичка старци и старици, безплодни и съсипани.

— Дейн го няма — каза им тя. — Не можели да го открият. Погребан бил някъде на Крит. Толкова далеч! Как може да остане толкова далеч от Дройда! Отивам в Рим при Ралф де Брикасар. Само той може да ни помогне.

Секретарят на кардинал де Брикасар влезе в стаята му.

— Ваше високопреосвещенство, извинете, че ви безпокоя, но една дама иска да ви види. Обясних й, че има конгрес, че сте много зает и не приемате никого, но тя каза, че ще седне във вестибюла и ще чака, докато намерите време за нея.

— В беда ли е изпаднала, отче?

— В голяма беда, ваше високопреосвещенство, вижда се по лицето й. Каза да ви предам, че се казва Меги О’Нийл. — С напевното му италианско произношение името прозвуча малко особено.

Кардинал Ралф скочи на крака с побеляло като косата си лице.

— Ваше високопреосвещенство! Да не ви е зле? Зле ли ви е?

— Не, отче, съвсем добре съм, благодаря. Отложи всичките ми ангажименти до второ нареждане и веднага доведи мисис О’Нийл. Да не ни безпокои никой освен Светият отец.

Свещеникът се поклони и излезе. О’Нийл. Разбира се! Та това беше името на младия Дейн — как можа да го забрави. Само че в кардиналския дворец всички му викаха просто Дейн. Голяма грешка беше направил, дето я остави да чака. Щом Дейн е обичният племенник на негово високопреосвещенство, мисис О’Нийл трябва да е обичната му сестра.

Когато Меги влезе в стаята, кардинал Ралф едва я позна. Не беше я виждал от тринадесет години; тя беше на петдесет и три, а той — на седемдесет и една години. Бяха остарели вече и двамата — не само той. И не че толкова лицето й се беше променило, а бе добило ново изражение, не такова, каквото въображението му бе рисувало. Вместо миловидност сега в него имаше суровост, вместо мекота — желязна жилка. Меги приличаше повече на енергичен, застаряващ, упорит мъченик, отколкото на кроткия замечтан ангел, отдаден на съзерцание и мечти. Красотата й беше все така поразителна, очите й — все така бистри, сребристосиви, само че по-остри, а живата някога коса беше избеляла до бежово — като на Дейн, но без блясък. Но най-много го смути това, че тя бързо отмести поглед от него, преди той да е задоволил голямото си, пълно с обич любопитство.

Неспособен да поздрави тази Меги непринудено, той сковано й посочи стол.

— Заповядай, седни.

— Благодаря — отвърна тя също тъй сковано.

Едва когато тя седна, той можа добре да я види цялата и забеляза колко подути са краката и глезените й.

— Меги! Да не си изминала целия път от Австралия дотук със самолет? Какво има?

— Да — отвърна тя. — Последните двадесет и девет часа прекарах само в самолети от Гили до Рим и през цялото време само гледах през прозореца облаците и мислех. — Гласът и беше рязък, студен.

— Какво има? — повтори той нетърпеливо, с боязън и лошо предчувствие.

Тя вдигна поглед и го прикова върху него.

В очите й имаше нещо страшно — толкова тъмно и вледеняващо, че по врата му полазиха тръпки и той неволно вдигна ръка да го разтърка.

— Дейн е мъртъв — рече Меги.

Той се смъкна на един стол, а ръката му се отпусна и тупна като парцалена кукла в скута му.

— Мъртъв ли? — попита той бавно. — Дейн… мъртъв?

— Да. Удавил се преди шест дни край Крит, когато спасявал някакви жени от морето.

Той се приведе, закри лице с длани.

— Мъртъв? — мълвеше той едва чуто. — Дейн мъртъв? Красивото ми момче! Не може да е мъртъв! Дейн… та той беше съвършеният свещеник… беше всичко онова, което аз не можах да бъда. Той притежаваше онова, което липсваше на мен. — Гласът му пресекна. — Той го имаше в себе си… това признаваха всички… всички… Мъртъв? О, мили боже!

— Не се тревожи за милия си господ, Ралф — каза непознатата жена, седнала срещу него. — Трябва да направиш по-важни неща. Дойдох при теб за помощ, а не да те гледам как скърбиш. През всичките тези часове, прекарани във въздуха, мислех само как ще ти го кажа — безкрайни часове с поглед в облаците и с мисълта, че Дейн е мъртъв. Така че твоята скръб вече не е в състояние да ме трогне.

Но когато той вдигна лице от ръцете си, нейното мъртво ледено сърце трепна, сви се, заби. Това беше лицето на Дейн с изписано по него такова страдание, каквото Дейн не доживя да изпита. О, слава богу! Слава богу, че е мъртъв, че никога не ще преживее онова, през което сме минали този човек и аз.

— С какво мога да ти помогна, Меги? — попита той тихо, потиснал собствените си чувства, за да облече душата си в плаща на духовен съветник.

— В Гърция има събития. Погребали са Дейн някъде в Крит, но не мога да разбера къде, кога и защо. Предполагам само, че поради гражданската война късно са получили заръката ми да го изпратят у дома, а и в Крит е топло като в Австралия. Докато са чакали, решили са, че той няма никого и са го погребали. — Напрегната, тя се приведе напред в стола си. — Искам си сина, Ралф. Искам да бъде намерен и закаран да почива там, където е мястото му — в Дройда. Обещала съм, че ще е в Дройда, и ще го направя дори ако трябва да пълзя на колене и да преровя с ръце всяко гробище в Крит. И за никакви ватикански гробници не ща да чувам, Ралф; докато съм жива, ще се боря с всичките си юридически права за него. Той ще си дойде у дома.

— Никой няма да ти оспорва това, Меги — каза той. — Единственото изискване на Църквата е той да бъде погребан в християнско католическо гробище. И аз съм казал да ме погребат в Дройда.

— Не мога да се справя с всичките формалности — продължи тя, сякаш той не беше казал нищо. — Не знам гръцки, нямам никаква власт, нито влияние. Затова дойдох при теб да си послужа с твоята власт и влияние. Върни ми сина, Ралф!

— Не се безпокой, Меги, ще го намерим, макар и не много скоро. Имам приятели в Гърция и ще успея да го намеря. Веднага ще задвижа нещата, а ти не се тревожи. Той е служител на Католическата църква и ще си го вземем.

Ръката му беше посегнала към ширита на звънеца, но пронизващо леденият поглед на Меги я спря.

— Не ме разбра, Ралф. Аз не желая да задвижваш нещата. Искам си сина — не след седмица или месец, а веднага. Ти говориш гръцки, можеш да получиш визи за себе си и за мен, да направиш всичко. Искам веднага да тръгнеш с мен за Гърция и да ми помогнеш да открия сина си.

Много неща имаше в погледа му — и нежност, и състрадание, и изненада, и скръб. Но това беше вече поглед на свещеник — трезв, логичен, разумен.

— Меги, обичам сина ти като свой, но не мога да напусна Рим тъкмо сега. Аз не съм свободен човек и ти най-добре от всички би трябвало да знаеш това. Колкото и да ти съчувствувам, колкото и да страдам самият аз, не мога да напусна Рим точно по средата на този важен конгрес. Аз съм съветник на Светия отец.

Тя се дръпна назад, поразена и оскърбена, поклати глава — като че ли гледаше някакъв неодушевен обект, върху който нямаше власт; тръпка мина през нея, тя облиза устни, взе, изглежда, някакво решение, изправи гръб и остана някак сковано.

— Наистина ли обичаш сина ми като свой собствен, Ралф? — започна тя. — Какво би сторил за собствения си син? Би ли стоял така спокойно, разправяйки на майка му: „Не, много съжалявам, но не мога да се освободя.“ Би ли казал така на майката на своя син?

Очите на Дейн, и все пак не съвсем като тях, я гледаха смутени, скръбни, безпомощни.

— Аз нямам син — отвърна той, — но между многото неща, които съм научил от твоя син, е, че колкото и да е трудно, първото ми и най-важно задължение е към Всевишния.

— Дейн беше и твой син — рече Меги.

Той я погледна в недоумение.

— Какво?

— Казах, че Дейн е и твой син. Като напуснах остров Матлък, бях бременна. Дейн беше от теб, а не от Люк О’Нийл.

— Това… не е… вярно!

— Нямах намерение да ти казвам — дори и сега. Мислиш ли, че бих те лъгала?

— За да си върнеш Дейн ли? Да — рече той немощно.

Тя се изправи, приближи се и се надвеси над него в червения брокатен стол, пое с две ръце слабата му ръка с кожа като пергамент и целуна рубина, който се замъгли от дъха й.

— Кълна се във всичко свято за теб, Ралф, че Дейн бе твой син. Не беше и не можеше да бъде на Люк. Кълна се в смъртта му.

Чу се стон — звукът на душата, която минава през портите на ада. Ралф де Брикасар падна по лице от стола си и се разрида, сгърчен върху аления килим — сякаш алена локва прясна кръв, скрил лице в гънките на лактите си, вкопчил пръсти в косата си.

— Плачи! — каза Меги. — Плачи сега, като знаеш! Редното е поне един от родителите му да може да рони сълзи за него. Плачи, Ралф! Цели двадесет и шест години имах твоя син, а ти дори и не знаеше, не можеше и да видиш. Не забеляза, че целият приличаше на теб. Когато майка ми го пое при раждането му, тя разбра, но ти не можа да разбереш. Твоите ръце, твоите крака, твоето лице, твоите очи, твоето тяло. Само цветът на косата му си беше негов, всичко останало беше твое. Сега разбираш ли? Когато го изпратих тук при теб, казах ти в писмото си: „Връщам онова, което откраднах.“ Спомняш ли си? Само че ние и двамата откраднахме, Ралф. Откраднахме онова, за което ти беше дал обет на господа, и сега трябва и двамата да плащаме.

Тя седеше в стола си, невъзмутима и безмилостна, и наблюдаваше червената фигура, свита в агония на пода.

— Обичах те, Ралф, но не можех да те имам. Трябваше да открадна онова, което исках да притежавам. Дейн беше единственото нещо от теб, което успях да задържа. Заклех се никога да не узнаеш, никога да не можеш да ми го отнемеш. А той дойде при теб по собствена воля. Съвършеният свещеник — така те наричаше той. Колко съм се смяла на това! Но за нищо на света не бих ти дала оръжието да знаеш, че е твой. Освен заради това! Само заради това! За нищо друго на света не бих ти казала. Макар че сега то едва ли има някакво значение. Той не принадлежи вече на нито един от двама ни.

Кардинал де Брикасар замина със специален частен чартърен самолет за Атина; той, Меги и Джъстийн прибраха Дейн в Дройда — живите седяха мълчаливо, покойникът лежеше безмълвен в ковчега, без да иска нищо повече от този свят.

Аз трябва да прочета тази молитва, този реквием за своя син. Плът от моята плът — синът ми. Да, Меги, вярвам ти. Ако бях имал време да се опомня, щях да ти повярвам и без онази страшна клетва, която даде. Виторио беше разбрал още щом бе зърнал момчето; дълбоко в сърцето си аз също трябва да съм знаел. Иззад розите беше долетял твоят смях, но после момчето ме погледна с моите очи — каквито са били в детството ми. Фий знаела. Ан Мюлер знаела. Но не и ние, мъжете. Не сме достойни да ни се каже. Поне така мислите вие, жените, и криете тайните си, обръщайки ни гръб заради обидата, която бог ви е нанесъл, като не ви е създал по свой образ и подобие. Само Виторио знаел, но женското в него го карало да мълчи. Превъзходно отмъщение.

Хайде, чети молитвата, Ралф де Брикасар, отвори си устата, вдигни ръка за благословия, започни да се молиш на латински за душата на покойния. Онзи, който беше твой син. Онзи, когото обичаше повече от майка му. Да, повече! Защото той беше твое подобие, само че по-съвършено.

Параклисът беше претъпкан; бяха дошли всички: Кинг, О’Рурк, Дейвис, Маккуийн, Гордън, Кармайкъл, Хоуптън и Клийри, обитателите на Дройда. Разбити надежди, угаснала светлина. Отпред, в ковчег, обкован с олово, лежеше отец Дейн О’Нийл, покрит с рози. Защо колкото пъти се върнеше в Дройда, все беше пълно с рози? Беше октомври, разгарът на пролетта — разбира се, че ще е пълно с рози. Това е сезонът им.

Не забравяй, че над теб бди най-светият от светите. Дейн, хубавият ми син. Така е по-добре. Не бих желал ти да стигнеш дотам, докъдето стигнах аз. Сам не знам защо го казвам за теб. Ти нямаш нужда от такива думи, никога не си имал. Аз търсех опипом онова, което ти вече знаеше инстинктивно. Не ти си нещастен, а ние, които сме все още тук. Смили се над нас, а когато настъпи часът ни, помогни ни.

Навън през моравата, после надолу — покрай призрачните евкалипти, покрай розите, покрай другите евкалипти — към гробището. Спи спокойно, Дейн, понеже само добрите умират млади. Защо скърбим? Ти си щастлив, че напусна този изнурителен живот тъй рано. Може би точно това е адът — да сме роби, приковани към земята. Може би ние минаваме през ада именно като живеем…

Денят отмина, гостите си отидоха, обитателите на Дройда се движеха като сенки, като отбягваха да се срещат. Кардинал Ралф беше погледнал Меги в началото и нямаше сили да я погледне пак. Джъстийн замина с Джийн и Бой Кинг, за да хване вечерния самолет за Лондон. Струваше му се, че през цялото това време нито е чул дрезгавия й омаен глас, нито е видял странните й бледи очи. Откакто тя и Меги го посрещнаха в Атина, до заминаването й с Джийн и Бой Кинг, Джъстийн приличаше на призрак, скрит под някаква мантия. Защо не беше извикала Райнер Хартхайм, защо не го беше помолила да дойде с нея? Тя сигурно знае колко много я обича, колко би искал да бъде сега при нея. Но кардинал Ралф не се реши сам да му телефонира, макар че няколко пъти му бе минавало през ум да го направи още преди да напусне Рим. Странни бяха тези обитатели на Дройда — не желаеха да споделят скръбта си с никого, предпочитаха да са сами с болката си.

Само Фий и Меги седнаха с кардинал Ралф след вечерята, останала недокосната. Никой не проговори, часовникът на мраморната плоча над камината цъкаше оглушително и от портрета очите на Мери Карсън гледаха с нямо предизвикателство бабата на Фий на отсрещната стена. Фий и Меги седяха една до друга на бежовото канапе, раменете им едва-едва се докосваха — такава близост кардинал Ралф не помнеше да е имало между тях. Но те не продумваха, не поглеждаха една към друга, нито към него.

Той се опита да проумее в какво точно беше сгрешил. Много беше сгрешил — там е работата. Гордост, амбиция, известна безскрупулност. И сред тях бе цъфтяла любовта му към Меги. Но славата, увенчала тази любов, той не беше познал. Какво ли значение би имало да знае, че Дейн е негов син? Би ли могъл да обича момчето повече от това? Би ли тръгнал по друг път, ако знаеше за сина си? Да! — викаше сърцето му. Не! — подиграваше се разумът му.

Той гневно се нахвърли върху себе си. Глупак? Трябваше да знаеш, че Меги не е в състояние да се върне при Люк. Трябваше веднага да разбереш чие дете е Дейн. Тя толкова се гордееше с него! Всичко, което е могла да вземе от теб — така ти каза тя в Рим. Е, Меги… То беше и най-доброто. Господи, Ралф, как можа да не разбереш, че той е твой? Трябваше да познаеш поне, като дойде при теб в Рим. Тя чакаше да разбереш, умираше да разбереш. Ако само беше познал, тя щеше да падне на колене пред теб. Но ти беше сляп. Не желаеше да прогледнеш. Ралф Раул, кардинал де Брикасар, ти искаше нещо повече от нея, повече от сина си. Повече от сина си!

Стаята се бе изпълнила с тихи викове, шумолене, шепот, часовникът цъкаше в такт със сърцето му. После вече не в такт. Той беше изостанал. Меги и Фий плуваха, станали на крака, носеха се с изплашени лица във водниста прозирна мъгла, говореха му неща, които той сякаш не можеше да понесе.

— Аааааааа! — извика той, разбирайки.

Почти не усещаше болката, насочил цялото си внимание към ръцете на Меги, обвили се около него, и усети, че отпуска глава на гърдите й. Но успя да се обърне, за да види очите й и да впие поглед в тях. Опита се да каже „прости ми“ и видя, че тя отдавна му е простила. Тя знаеше, че е имала най-доброто. Тогава поиска да изрече нещо толкова хубаво, че да й бъде за утеха навеки, но разбра, че и това не е необходимо. Тя беше така устроена, че можеше да изтърпи всичко. Всичко! Затова той притвори очи и потърси — за сетен път — забрава в Меги.