Светът е пълен с женени мъже

2

ЗАБРАНЕТЕ БОМБАТА, казваше съвсем ясно плаката, прикрепен на гърба на една едра и яка жена.

МИР НАВСЯКЪДЕ, отбелязваше надпис, държан високо над главата на млад брадат мъж.

КРАЙ НА ЯДРЕНАТА НАДПРЕВАРА, изтъкваше грубо парче картон, в което с всички сили се беше вкопчила измъчена жена, стиснала с другата си ръка две мърляви деца.

Тази група, заедно с още няколкостотин души, преминаваше в бавен марш към Трафалгарския площад. Мнозина бяха дошли преди тях и се беше образувала въртяща се в кръг тълпа около колоната на Нелсън и фонтаните.

Линда Купър вече беше там. Стоеше смачкана сред група разпалени млади момичета с дълги, разрошени, неугледни коси, мръсни, окъсани дрехи и някакъв джентълмен с очила, който постоянно си мърмореше нещо.

Линда беше привлекателна жена, в началото на своите трийсет години, с къса кестенява коса, част от която беше скрита под шифонов4 шал. Беше облечена с костюм от „Шанел“ с кремав цвят, с който изглеждаше съвсем не на място в компанията, с която беше. Човек би си представил, че преди десет години е била наистина много хубава, но хубостта беше заменена с изражение на примирение със съдбата. Имаше малки бръчици, малко повече от нормалното грим и личеше определена доза умора, но цялостният образ беше привлекателен.

Огледа се наоколо. Изглеждаше забавно да стои тук като частица от огромната тълпа, без Дейвид. Толкова рядко се случваше да направи нещо или да отиде някъде без него, но напоследък той все повече имаше дълги командировки и късни срещи и изглежда беше напълно погълнат от своята работа, почти до нивото да изключи всичко друго.

Въздъхна. Съвсем случайно беше наистина, че се бе озовала на днешния митинг. Дейвид отново беше далеч и тя изведнъж беше почувствала, че трябва да излезе от къщата и да направи нещо за разнообразие, нещо различно. Децата бяха в провинцията при нейните родители за уикенда; тя беше отклонила предложението им да отиде, мислейки си, че Дейвид ще си бъде у дома, но в последния момент, както обикновено, се наложи той да хукне навън. Беше останала сама и накрая реши, че не може да понася да се заседява в къщи цял ден; беше позвънила на Моника и Джак и те я бяха поканили у тях на обяд. Но разбра, че не постъпи правилно — в действителност те бяха много добри приятели на Дейвид още от ергенските му години, но тя винаги чувстваше известна пресилена радушност от тяхна страна и един вид отношение „и накрая Дейвид се ожени за теб“. След час и половина се извини под претекст, че трябва да се прибере у дома, където има много неща за вършене преди децата да се върнат. Какви точно не можа да измисли, но Моника и Джак не възразиха и тя си тръгна.

Когато се прибираше у дома с колата си, забеляза шествието демонстранти, знамената и тълпите; импулсивно паркира своя „Мини Купър“ в една странична улица и се насочи към Трафалгарския площад, който изглежда беше общия пункт за събиране.

Ядреното разоръжаване беше тема, за която често си беше мислила, и тайно желаеше да бъде частица от борбата за него. Да протестира изглеждаше най-малкото, което някой можеше да направи, ако не за себе си, то поне за своите деца. Идваше края на една ера. Беше хиляда деветстотин шейсет и девета година и хората говореха открито и без страх. Тя искаше да бъде една от тях.

Мъжът с очилата до нея изведнъж погледна към часовника си.

— Три часа е — обяви той развълнувано.

В този момент в предната част на тълпата настана силно и шумно раздвижване, съпроводено от енергични общи викове и крясъци. Забелязаха се малки групи хора, които се отделяха от общата маса и затичваха към пътя, където бързо сядаха посред самото движение. Линда беше понесена напред с навалицата и се озова близо до края на паважа. Имаше много полицаи, които бутаха, влачеха и вдигаха незаконно настанилите се на пътя.

Веднага щом някой бъдеше вдигнат, друг незабавно заемаше неговото място. Тълпата тръпнеше от удоволствие. Постоянно скандираше различни лозунги и овикваше и освиркваше полицията. Големите сини полицейски камионетки започнаха постепенно да се напълват, но постоянно прииждаха нови неустрашими демонстранти.

Линда се почувства невероятно. Започна да вика:

— Забранете бомбата! — Тя протестираше срещу бомбата. Тя на практика участваше в митинг със световна значимост. Тя, със своя скромен принос, помагаше да се защити бъдещето на нейните деца. Беше вълнуващо преживяване.

— Забранете бомбата! — се присъединиха хората край нея.

— Хайде, мила. — Някакъв млад, тъмнокос мъж я сграбчи за ръката над лакътя и двамата хукнаха към пътя. Седнаха пред едно приближаващо такси и разгневения шофьор на таксито изръмжа:

— Аман от смахнати боклуци!

Линда почувства прилив на пълно ободрение и радост, но точно тогава един полицай с розово лице я подхвана енергично под мишниците и започна да я тегли встрани от пътя. Тя започна да се съпротивлява и друг полицай дойде на помощ и я хвана за краката. Настъпи момент на неприличие, когато почувства, че полата й се вдига над бедрата, и тогава те безцеремонно я захвърлиха на тротоара.

Помогна си с ръце, изправи се на крака и откри, че е загубила обувките си и по някакъв начин е порязала ръката си. Шалът беше изчезнал, а косата й беше в безпорядък.

— Изглеждаш доста раздърпана май, а? — заговори я отново тъмнокосият млад мъж. — Искаш ли да опитаме пак?

Някакво момиче сграбчи ръката му.

— О, хайде, Пол — рече то. — Да тръгваме. Не ни е притрябвало пак да ни натъпчат там, на „Бау Стрийт“. — Беше дребна на ръст и млада, с дълга, светлоруса коса.

— Слушай — каза той на Линда, — по-добре ела с нас. Имам една позната, която живее тук наблизо, и навярно ще можем да вземем назаем от нея чифт обувки.

— Ами… — започна Линда.

— Да не се бавим тук, Пол — рече момичето свадливо.

— Добре — реши Линда и тримата започнаха да си пробиват път през тълпата.

Пол я държеше под ръка и я водеше през човешката маса. Приятелката му, с права пусната коса, се влачеше отчаяно отзад.

— Казвам се Пол Бедфорд, а ти?

Линда хвърли поглед към него. Беше висок, с тъмносивкави очи. Предположи, че трябва да е на двайсет и две. Намери го неудобно привлекателен.

— Мисис Купър — каза тя решително.

Той я погледна със странен поглед, наполовина развеселен, наполовина озадачен.

— Мисис Купър, а?

Тротоарът беше студен и твърд под краката й, обути с чорапи, и тя почувства, че иска да си е на спокойно и сигурно място у дома, и да не обикаля безумно из Трафалгарския площад с някакъв странен млад мъж, когото беше срещнала едва преди десет минути.

— Имам кола, спряна наблизо — каза тя. — Мисля, че ще е по-добре, ако се върна при нея. Сигурна съм, че имам едни стари обувки в багажника.

Но Пол вече я водеше оттатък пътя по „Нюпорт Стрийт“.

— Пристигнахме — каза той, удряйки силно по една стара, очукана жълта врата. — Поне се качи, ще ти превържем ръката и после ще те изпратя до колата ти.

Приятелката му го погледна намръщено.

Най-накрая вратата беше отворена от едно чернокосо момиче без грим. Беше облечено с дълъг дрипав домашен халат от синьо-златист китайски брокат5 и кожени чехли, които някога са били бели.

— Здрасти, бейби — поздрави весело тя Пол, — а как е малката Мел? — кимна към приятелката. — Елате горе.

Последваха я по тесни стълби и влязоха в огромна стая, боядисана изцяло в черно. В единия ъгъл имаше голямо легло, наоколо бяха разхвърляни безброй книги и възглавници; грамофон с плоча на Майлс Дейвис беше усилен до дупка. Това беше цялото обзавеждане.

— Къде е твоя старец? — попита Пол.

— Отиде на митинга с тълпата — каза момичето.

— Искаме да пийнем нещо — рече Пол. — И ние бяхме в блъсканицата. Това е мисис Купър; тя поряза ръката си и загуби обувките си. Наистина беше смачкана.

Момичето се усмихна.

— Винаги успяваш да привлечеш хора. Седни, ще ти донеса една бира, това е всичко, което имаме.

— Ела — каза Пол на Линда. — ще оправя ръката ти. — Отведе я в банята, която беше изненадващо бяла и изглеждаше доста чиста. — А къде е мистър Купър? — попита той.

Тя го погледна хладно.

— Отсъства по работа.

— Какво е името ти, като се махне мисис Купър?

Тя се поколеба, после каза:

— Линда. Защо?

— Просто исках да знам.

Спогледаха се една дълга минута, след което тя погледна смутено в пода. Нелепо е, помисли си тя. Какво правя тук с това момче? Какво ли прави сега Дейвид? Трябва да се махна.

Откриха кутия с превързочни материали и Пол превърза ръката й.

— Това първият ти митинг ли беше?

— Да — отговори тя. — Виж какво, аз просто трябва сега да се върна в колата си. Наистина е хубаво от твоя страна, че положи толкова много грижи, но у дома има хора, които ме очакват и ще се притесняват ако закъснея.

— Добре — рече той. — Ще те изпратя. Не мога да те оставя да обикаляш из Лондон без обувки.

Върнаха се в голямата черна стая. Светлорусата Мелъни седеше, стискайки в ръка кутия бира. Скочи, когато Пол влезе, и се втурна към него. Линда забеляза, че не е много хубава; реши, че е прекалено слаба и косата й е ужасна!

— Пийни си малко бира — предложи Мелъни. Имаше хленчещ глас.

— Не, ние изчезваме — рече Пол. — Ще се върна скоро. Чакай тук.

Момичето очевидно поиска да възрази, но не посмя да го стори.

Пол целуна стопанката на стаята.

— До скоро — каза той.

Линда каза довиждане и двамата излязоха. На улицата той отново я подхвана за ръката, но тя я разтърси, освободи се и каза:

— Не обичам да ме държат под ръка.

— А какво обичаш?

Тя не отговори.

Продължиха мълчаливо към колата й. Тя се чувстваше притеснена и неудобно по чорапи. Освен това тротоарът беше студен и твърд и тя отново си пожела да е на удобно и сигурно място у дома.

Когато стигнаха до колата, той й помогна да влезе.

— Къде живееш? — попита вежливо той.

— Финчли6. Имаме къща там.

— Хей, та ние сме съседи. Аз живея в Хамстед7. — Той стоеше на тротоара и се облегна на вратата на колата. — Можеш да ме закараш. Имаш ли нещо против?

— Мисля, че трябва да се върнеш при приятелката си — каза тя нервно. Просто искаше да полети с колата и да го остави да стои там. Разбра, че е пленена от него и се чувстваше някак уязвима.

— Няма нужда, Мел ще намери пътя за в къщи. И без това обикновено го прави. — Заобиколи от другата страна и седна до нея.

Сега или никога, помисли си тя. Или ще му кажа да се маха, или приемам факта, че той проявява интерес и му позволявам да разбере, че и аз проявявам интерес. Почувства, че е втренчил поглед в нея. Запали двигателя.

Линда караше като опитен шофьор през оживения трафик. Пол седеше безмълвно до нея и мълчанието му я караше още повече да усеща неговото присъствие. Най-накрая тя проговори:

— Приятелката ти няма да остане много зарадвана от теб, след като изчезна така.

— Няма значение.

Отново се умълчаха. Тя реши да спре колата когато стигнат Хамстед, да изчака той да слезе, да му махне с ръка и да се отдалечи бързо. Нямаше да му даде никакъв шанс да заговори за следваща среща. Инстинктивно знаеше, че той ще поиска да се видят.

— Забелязах те веднага — каза той.

— Какво? — попита тя сепната.

— Казах, че те забелязах веднага — повтори той, — сред тълпата. Изглеждаше не на място, като че ли се беше загубила. Искаше да си част от нея, но въпреки това не успяваше. Тогава те хванах за ръката, издърпах те на пътя и тогава ти се почувства добре, забрави за себе си, нали беше така?

— Не разбирам какво искаш да кажеш — каза бързо тя.

— Е, хайде де, не ги приказвай такива, знаеш много добре какво искам да кажа. — Прозя се грубо. — Къде е твоят дъртак сега? Къде са хлапетата ти? Деца имаш, нали?

— Да, как разбра? — каза тя отбранително.

— Лесно. Мога да те преценя само за минута. Женена навярно от десет години, хубава малка къща, съпругът отсъства често, децата растат и те задминават. Вярно е, нали?

Първата й реакция беше гневна — да спре колата и да каже на това недодялано хлапе да се разкара! Но после реши да изчака един момент, защото това( което казваше той, беше много близо до истината. Почакай, изслушай го, какво ще ти навреди това? И тя започна да изпитва любопитство. Откъде знаеше той? Толкова много ли се беше разкрила? Усмихна се насила:

— Май си прекалено сигурен, а?

— Да, такъв съм си. Мога да прочета всичко по лицето ти. По начина, по който гледаш, разбирам всичко за теб.

— Стигнахме Хамстед — каза бързо тя и рязко отклони малката кола до бордюра. — Благодаря за преценката. За тебе беше много забавно, уверена съм в това. Дейвид щеше да остане развеселен. Довиждане. — Впери поглед напред и започна да чака той да излезе.

Той не помръдна. Само каза кротко:

— Мога ли да те видя отново?

Тя се обърна и погледна към него. Погледът му проникна дълбоко в очите й.

— Не те разбирам. Първо разравяш живота ми, раздробяваш ме на парчета, а после искаш да ме видиш отново. Не, не може. Обичам съпруга си. Имам две прекрасни деца и живея много хубав живот, благодаря ти. Така че, моля те, слез от колата.

Той не се трогна от избухването й.

— Бих искал да те видя отново. Мисля, че ти трябва някой като мен. — Отвори вратата на колата и излезе. — Все пак, ако промениш решението си, името ми е в телефонния указател.

Гледаше го, докато се отдалечи. Подлец, помисли си ядосано тя. Толкова слаб, вероятно въобще не се храни. Толкова млад, а толкова отракан. Бих искала да спя с него.

Спря рязко потока от мисли в главата си. Бих искала какво? — попита се тя, изпълнена с неверие. Сексът с Дейвид винаги беше еднообразен. Никога не бе имала други любовни връзки. Беше влязла в брачното си легло девствена и сега тази мисъл се въртеше в главата й. Е, имаше много момчета, с които бе ходила, които бе прегръщала и целувала преди да се омъжи, но никой сериозен.

Дейвид е чудесен съпруг, помисли си тя, чудесен любовник. Но кога се сещаше той да прави любов с нея напоследък? Може би веднъж на две седмици, когато следваше бърз десетминутен акт, от който тя не получаваше никакво удоволствие, след което той се обръщаше и веднага заспиваше и захъркваше, а тя лежеше будна дълго време, мислейки как беше преди да се родят децата, когато бяха младоженци.

Въздъхна и запали колата. Беше невъзможно да върне времето обратно.

Къщата беше празна. Дори кучетата бяха отишли с децата, а тяхната испанска прислужница Ана, която живееше в къщата постоянно, отсъстваше за един ден. Беше потискащо. Линда включи телевизора в спалнята и забеляза, че беше почти шест часа. Дейвид беше казал, че ще се върне около девет, така че имаше три мъчителни часа. Нямаше никакво намерение да гледа телевизия, но й беше приятно около нея да се чуват човешки гласове. Реши да се обади по телефона на майка си и да разбере слушат ли Джейн и Стивън. Гласът на майка й бе спокоен и утешителен:

— Здравей, Линда, скъпа.

— Здравей, майко. Как са нещата?

— О, добре, скъпа моя, добре. Джейн сега се къпе, а Стивън е до мен. Почакай минутка, задръж слушалката, той иска да говори с теб.

Последва кратка пауза и тънкия възбуден глас на Стивън се чу в слушалката. Той беше на осем години.

— Здравей, мамо. Тук си прекарваме страхотно. Баба направи безброй захаросани сладкиши за чай и онова прасе Джейн се опита да ги изяде всичките и аз я бутнах и тя започна да плаче и… — последва безкрайно обяснение за сладките и след това се чу гласа на майка й.

— Дядо им ще закара децата обратно утре след обед, така че трябва да ги очакваш около четири. Как е Дейвид? Прекарвате ли си добър и спокоен уикенд?

— Да, мамо, много спокоен — отвърна унило Линда. — Ще говоря с теб в края на седмицата. Благодаря, че децата са при теб, целуни Джейн от мен. Чао.

И сега какво да направи? Почувства се леко гладна и отиде в кухнята, но мразеше да приготвя храна само за себе си, поради което се залови да направи сандвич със сирене. Изглежда нямаше какво друго да прави, освен да си легне в леглото и да чака Дейвид.

Легло, Дейвид — двете мисли се свързаха в главата й и се оформи идея. Забърза се към гардероба си и го претърси, докато намери това, което търсеше. Добре очертаващ фигурата черен пеньоар, който си беше купила в Париж преди няколко години, и всъщност никога не се беше наканила да облече. Винаги й беше изглеждал твърде фриволен. Вдигна го пред себе си — сега го почувства сексапилен. Е, така казваха във всички дамски списания, помисли си тя с усмивка. Шокирай твоя съпруг, като го накараш да осъзнае колко суперсекси и смайваща си в действителност!

Пусна горещия кран на ваната да тече дълго, наля малко шампоан за вана Шанел № 5, намаза с крем лицето си, вдигна косата си, влезе във ваната и се отпусна.

Телефонът иззвъня. Увита с голяма хавлия, измърморвайки „по дяволите“, тя влезе с бърза крачка в спалнята да вдигне слушалката.

— Ало?

— Линда?

— Да.

— Обажда се Пол Бедфорд. — Последва дълга пауза и отново неговия глас — Ти спомена Дейвид и Финчли, така че беше лесно да те намеря в указателя. Слушай, съжалявам, искам да ти се извиня за преди. Не исках да те разстройвам. Ще ми простиш ли?

— Няма за какво да ти прощавам — каза тя хладно. — Не си ме притеснил по никакъв начин. — Беше изкушена да каже довиждане и да затвори, но почака да чуе какво ще каже той.

— Тогава всичко е о’ кей — гласът му звучеше успокоен. — Знаеш ли, когато харесам някой човек, аз наистина го харесвам и изглежда винаги настъпвам твърде силно. Нямах такова намерение, но просто така се получи. Един вид обратна реакция. — Замълча за малко, после продължи — Един мой приятел дава парти тази вечер; живее близо до теб. Мислех, че може би ще поискаш да дойдеш.

— Съжалявам, не мога — отговори тя малко по-бързо от нормалното.

— Няма да ти навреди, ако опиташ. Може би някой друг път.

— Ще трябва да ме извиниш. Точно сега се къпя. — После добави — Благодаря за предложението, все пак. Довиждане, Пол.

— Извинявай, че те изкарах от банята. Партито няма да започне преди десет, така че ако промениш решението си номерът ми е Хамстед, 09911. Чао. — Затвори.

Нула, две деветки, две единици — толкова лесно за запомняне. Потрепери и бързо се върна в банята. Тайно се радваше, че Пол й се обади; това я караше да се чувства желана и търсена — чувство, което не можеше да си спомни от колко време не бе изпитвала. Тази вечер нещата щяха да са различни. Щеше да накара Дейвид да разбере, че всичко може и трябва да е така романтично, както е било, когато се познаваха за първи път. В края на краищата, само заради това, че двама души са женени, не означаваше, че любовния романс трябва да се изхвърли зад борда. Само на трийсет и три съм, помисли си тя, което ще рече все още много млада. Е, определено не стара.

Разгледа тялото си в огледалото в банята. Мога да започна диета, замисли се тя. Краката й имаха добра форма, но бяха малко наедрели около бедрата; кръстът й беше доста тънък, а гърдите, въпреки че бяха големи и налети, бяха все още твърди.

Облече черния пеньоар. Той погали голото й тяло и прилепна по него, от което й стана приятно. Сложи си лек грим и среса косата си. После изключи телевизора и включи стереото. Синатра8 беше много по-приемлив, отколкото някаква тъпа ситуационна комедия.

Сцената беше подготвена, актьорът беше готов; беше почти девет часа. Чаша вино щеше да й се отрази добре, помисли си тя. В хладилника имаше бутилка розе и тя отиде да я вземе.

Измина час. Виното беше изпито, Синатра замлъкна, черният пеньоар беше заменен с нещо по-топло. Телевизорът отново беше включен и Линда се беше сгушила унило пред него, гледайки някакъв стар филм.

Чувстваше се малко напрегната и отегчена. Празнотата на къщата като че ли я потискаше. Къде ли беше Дейвид? Беше казал девет часа. Ако ще закъснява, можеше да се обади по телефона. Може би беше претърпял злополука с колата. Може би лежеше тежко ранен или дори…

Като че ли чул и разбрал мислите й, телефонът иззвъня. Отначало се чу хладният, експедитивен глас на телефонистката, след това Дейвид, очевидно припрян:

— Виж какво, тия хора тук ме забавиха. Налага се да ги откарам от Лийдс до Манчестър и ще съм много изморен. Не искам да рискувам да се връщам обратно през нощта; времето е много отвратително. Сутринта ще тръгна рано и ще се прибера към осем.

— Но Дейвид, аз те чакам — тя се опитваше да поддържа гласа си естествен. — Защо не ми каза по-рано? Сега е почти десет, а ти обеща, че ще се прибереш към девет.

— Сега не мога да говоря, ще ти обясня утре.

Самообладанието й изведнъж изчезна и тя се ядоса:

— Не ме интересува за утре. А аз? Прекарах един отвратителен, никакъв уикенд и тази вечер си седя ей така и те чакам, а ти дори не си даде труд да се обадиш. Ако знаех, поне щях да отида на кино или нещо подобно. Такъв си егоист, не мога да…

Гласът му беше студен и лишен от емоции:

— Сега съм с хора, ще се видим утре. Чао.

Линията прекъсна. За момент тя остана безмълвна, опитвайки се да овладее задушаващото я чувство на пълно объркване. Той беше прекъснал разговора по телефона с нея, дори не беше се потрудил да я почака да каже довиждане.

Накрая постави слушалката, но веднага я вдигна и завъртя шайбата. Докато телефонът от другия край на линията звънеше, в ухото й продължаваше да кънти силния глас на Дейвид. Май пих много вино, помисли си тя смътно. Чу се глас да казва „ало“ и тя се чу да отговаря със:

— Здравей, Пол, Линда Купър е. За партито…