Сърце под маска

Пролог Увертюра

В открито море, 1792 г.

Ела с мен, Руж.

Тихите, страстни думи отекваха в съзнанието на Женевиев, докато очите й нежно се взираха в мъжа, мирно заспал до нея. Голото му тяло се притискаше в нейното, мускулестите крака все още обгръщаха бедрата й и сладкият спомен за любовния акт не искаше да избледнее.

Наситенозелените очи на жената оглеждаха с нежност спящия мъж и наново преоткриваха всяка добре позната и толкова мила подробност от тялото му: посребрените слепоочия, черната като катран коса, прихваната в плитка на тила, гладките мускули, които потръпваха под загорялата от слънцето кожа. Чувствено извитите устни под черните мустачки, които непрекъснато подканяха за целувка и Женевиев никога не можеше да устои на изкушението. Само до преди малко го беше целувала, нежно отначало, а после все по-страстно, когато устата му се впи в нейната, настойчива и търсеща. Лявата му ръка все още притискаше закръглената й гръд. Женевиев се вгледа в дългите, тънки пръсти и за кой ли път се учуди на силата и сигурността, която се излъчваше от тях. Тези ръце бяха способни на безмилостно убийство, но и на нежни, мъчително бавни милувки, които разгаряха страстта й. Мъжът отлично знаеше какво да прави с тялото й.

Колко обичаше този мрачен, непроницаем Шпионин, който се вмъкна в живота й и открадна сърцето й; и колко странно беше, че му се отдаде, без дори да помисли, макар че не знаеше името му, не беше виждала лицето му, скрито дори нощем под черната копринена маска.

Въпреки това беше готова да пожертва всичко, да изостави досегашния си живот и да замине с него, където поиска, дори това да я обричаше на страдание.

Ела с мен, Руж, беше казал Шпионинът.

Руж. Устните й се разтегнаха в морна усмивка, като си помисли, че той й беше дал това име заради буйната медноцветна коса, която блестеше на слънцето. Какво ли ще каже, ако узнае истинското й име и титлата, свързана с него? Често си задаваше този въпрос. Дали щеше да обича по същия начин лейди Женевиев Анжел Сен Жорж Тревилин, контеса Блекхийт? Дали щеше със същата лекота да я помоли да изостави досегашния си живот и да замине с него? Не! Не й се вярваше. Но сигурно все пак щеше да я помоли да остане с него, защото двамата не можеха да си представят живота един без друг. Нима титлите и богатството бяха по-важни от любов като тяхната?

Ах, как й се искаше да е в действителност само контрабандистката Руж! Ноар — това пък беше името, което тя даде на тайнствения си любовник, известен с прозвището Шпионина — я беше срещнал за първи път именно в тази роля. Междувременно сигурно е заподозрял аристократичния й произход, също както и тя беше почти убедена, че той е благородник. Книжовният език и учтивите маниери се научаваха само в изисканите семейства.

О, Ноар, Ноар! — зовеше сърцето й, макар че от устните й не се отронваше нито дума. В каква дяволска паяжина се заплетохме с всичките тези лъжи!

За миг Женевиев до болка се изкуши да дръпне кървавочервената копринена маска, зад която беше скрито лицето й, и да разкрие истинския си лик пред любимия си. Докога ще пази личността си в тайна! Но не, не биваше. Животът на много други хора зависеше от инкогнитото й. Трябваше да крие от мъжа, когото обичаше, дори името си.

Ела с мен, Руж.

Младата жена измъчено прехапа устни, за да задържи вика, който се надигаше в гърлото й. Ако изпълнеше молбата му, никога вече нямаше да се върне в къщи. Изчезването й щеше да причини мъка на твърде много хора: на родителите й, на брат й, на вуйчо й и леля й, на Джъстин…

О, Джъстин. Дали ще се почувства пренебрегнат, ако го напусне? Не, помисли си с отсенка на раздразнение тя, наранена от спомена за проклетото му равнодушие. Не само че няма да му липсва, напротив, той дори ще почувства облекчение, че отсега нататък ще живее без нея. Никога не я беше обичал, макар че в онзи кратък момент пред олтара Женевиев повярва, че двамата могат да бъдат щастливи.

Хладният, самонадеян, студен Джъстин, нейният братовчед… Беше неин съпруг, но не беше мъжът, когото обичаше. Никога не беше изпитвала любов към него, макар че би се почувствала истински щастлива, ако беше проявил поне малко съчувствие към съдбата й, както беше сторил Ноар. Може би тогава нямаше да се озове в леглото на Шпионина на борда на «Блек Мефисто». Този мъж беше търсен в цяла Франция! Даваха огромна награда за залавянето му.

При мисълта за това сърцето на Женевиев за миг престана да тупти. За нейната глава също беше обявена награда. Но досега и двамата бяха успявали да се изплъзнат от преследващата ги френска полиция. Ако ги хванеха, веднага щяха да ги пратят на гилотината.

Играеха самотна и опасна игра и Женевиев се боеше до смърт, че тя ще свърши зле.

Лежеше на тясната койка в обятията на любовника си и размишляваше как се стигна дотук — две изгубени души, всеки впримчен в нещастен брак, и се бяха намерили толкова късно… твърде късно. Женевиев си спомни жената на Ноар, която също не се интересуваше от него. Знаеше ли тя, че мъжът й има намерение да я напусне? Дали ще се разтревожи, като узнае? Ноар твърдеше, че изобщо не я е грижа, но Женевиев много добре знаеше колко уязвена ще бъде гордостта на Джъстин, когато тя си отиде от него. Сигурно онази жена щеше да изпита същото.

Какво да прави сега? Какво искаше сърцето й? При този въпрос младата жена остро почувства раздвоеността си. Не знаеше, просто не знаеше.

Вслуша се в нощната тишина, прекъсвана само от жалните стонове на вятъра, от ленивото плискане на океана под обсипаното със звезди небе и от тихия шепот на вълните край носа на «Блек Мефисто».

Скоро трябваше да се върне на собствения си кораб, на «Кримсън Уич». Лодката я чакаше наблизо. Преданите й моряци бяха загрижени за нейната сигурност, но никой не смееше да я укори за дългото отсъствие. Всички знаеха какво изпитва към Ноар. Имаше само още малко време, няколко скъпоценни минути, и трябваше да ги използва докрай. Толкова рядко оставаха сами и щеше да мине много време, преди отново да могат да се възползват от няколко такива откраднати, сладостни мигове.

Погледът й отново се плъзна по Ноар. Отпуснатото в съня тяло блестеше сребърно в меката светлина на луната, която се процеждаше през прозорчето на каютата му. Жаждата в сърцето й отново се разгаряше. Не можеше да понесе мисълта да живее далеч от този мъж, който я беше взел с такава страст и нежност, каквато не беше преживявала никога досега. Стремеше се към него с душа и тяло. Без него от нея нямаше да остане нищо — нищичко!

Женевиев протегна ръка да го докосне, да се увери, че любимият й все още е до нея и поне засега няма намерение да я остави. Не, не можеше да се откаже от него!

Шпионина сякаш прочете насън мислите й, защото веднага реагира на милувката. Отвори очи и, свикнал на бдителност дори в съня, веднага забеляза, че Женевиев не спи. Сивите очи внимателно я погледнаха, ръцете му я обгърнаха и тялото му притисна още по-силно нейното.

— Не спиш ли, мила? — пошушна той. — Защо си разтревожена?

— Ох! — въздъхна измъчено тя. — О, Ноар, знаеш ли колко много искаш от мен? Да напусна мъжа си, да се откажа от семейството си…

— Знам — отговори спокойно той. — Ясно ми е, че и за двама ни ще бъде трудно. Но не виждам друга възможност, скъпа. И ти много добре го знаеш. Ако искаме да започнем нов живот, трябва да забравим цялото си минало. Никога не съм твърдял, че ще ни бъде лесно, но наистина нямаме друг изход.

— Знам — проговори замислено Женевиев. После извика: — О, Ноар, Ноар, дръж ме здраво! Дръж ме здраво и не ме изпускай! Нека никога не се разделяме!

— Как бих могъл да те пусна — въздъхна мъжът и притисна главата й до рамото си. — Ти си моя. Моя! — зашепна в ухото й той и устните му замилваха косите й. — Нима мислиш, че бих могъл да се откажа от тебе?

— Не. Но…

— Не говори повече. Тихо, мила, тихо. Времето е кратко. Не го пилей за думи, от които само ще ни заболи.

Той привлече лицето й към своето и впи устни в нейните. Искаше да бъде нежен и мил, да не настоява. И без това скоро щяха да бъдат завинаги заедно.

И двамата знаеха, че няма да им бъде лесно да изоставят всичко, с което бяха живели досега, но трябваше, трябваше да го направят! Не можеха да живеят един без друг.

Защо да не й каже онова, което знаеше! Така поне нямаше да я измъчват угризения за незаконната им любов. Но още не му беше дошло времето. Не му се искаше да разваля сладостта на прегръдката им. Когато след време Руж узнае истината, раните й ще са излекувани, или поне така се надяваше Ноар, и двамата ще заживеят щастливо заедно.

Моята Руж е същински бисер, замисли се развеселено той. С тази медноцветна коса, с огромните смарагдовозелени очи и нежната като кадифе кожа, станала златна от лятното слънце. Тя беше най-скъпоценното нещо в живота му. Заради нея си заслужаваше дори да се умре, но по-добре беше да се бори и да живее за нея. Никога нямаше да я пусне да си отиде.

Ноар я притисна силно до себе си и почувства как тялото и потръпва от очакване. Господи! Колко я желаеше!

Устата му милваше тръпнещите й устни, пръстите му се заровиха в пламтящите къдрици и неволно докоснаха кадифените връзки на маската й. В този миг и той се изкуши да дръпне защитното покривало от лицето й, а след това да разкрие и своето, за да не остане помежду им нито една тайна. Но не го направи, защото се бяха разбрали да не свалят маските си. Много съдби зависеха от тайната им. Ноар не смееше да издаде самоличността си дори пред жената, която обичаше, макар че това ужасно го измъчваше. Все още не беше настъпил часът.

Всеки от двамата разбираше предпазливостта и страха на другия, френските власти прибягваха до жестоки, нечовешки мъчения, за да принудят заловените да говорят; но ако хванеха някого от тях, той не можеше да издаде другия, дори ако го измъчваха до смърт.

Сърцето на мъжа учестено заби, като си представи своята Руж в лапите на Клод Рамбуйе, онзи жесток и безмилостен негодник, който ги преследваше неотстъпно и се беше заклел да ги залови. Гореше от желание да си отмъсти, че го бяха направили смешен пред цялото френско правителство. Руж ненавиждаше този човек и Ноар знаеше това, макар че никога не беше питал за причините. Знаеше само, че Руж се е заклела да го убие.

Обичаше у тази жена именно дързостта й, готовността да посегне към чисто мъжки средства за борба, докато другите от нейния пол падаха в безсъзнание на земята. Тя не му отстъпваше по нищо. С такава жена си заслужаваше да се живее.

Устата му все по-силно си впиваше в нейната и скоро желанието го завладя напълно. Езикът му се потопи дълбоко в топлата й уста, за да я изследва докрай. Боже колко сладка беше тази странна смесица от вино и мед, която вкусваше вътре! Ноар умееше да разпалва желанието й бавно, без да я кара да бърза, защото искаше заедно да достигнат върха на усещанията си.

Женевиев жадно отговаряше на целувките му. Езикът й се извиваше около неговия, зъбите й хапеха устните му. Цялото й тяло се затопляше. Дългите целувки разравяха жарта, която досега беше тляла. Зави й се свят и стомахът й потрепери, сякаш корабът под тях внезапно се беше гмурнал на дъното на морето. Устните на мъжа милваха страните, слепоочията и къдриците й, които се разпиляха по раменете и загърнаха двамата влюбени сякаш в огнена мантия.

— Обичай ме, Руж. Обичай ме — шепнеше с предрезгавял глас Ноар, но Женевиев не чуваше и половината от страстните му слова.

Сърцето лудо се блъскаше в гърдите й, кръвта биеше в слепоочията й. Чувстваше се слаба и безволна, сякаш беше изпила няколко бутилки от силното червено вино, което бяха поделили миналата вечер. Разумът й се разтроши на хиляди мънички частици и вятърът ги отвя като пепел във всички посоки. Не беше в състояние да промени нещо, нито пък искаше да го направи.

Беше пленница на бурно нахлулите в тялото й чувства. Усещаше единствено пламтящите устни на мъжа върху своите и силните ръце, които бяха навсякъде по тялото й.

Тя се притискаше в него и дори костите й се размекнаха като живак в обятията му. Почувства се като русалка, гъвкава и лека сред морските вълни. Кожата й беше невероятно чувствителна. Кръвта изгаряше вените й и във всяка фибра на тялото й лумваше пламък.

Пулсът на врата й трептеше като пеперудено крило, докато Ноар нежно милваше с устни всяко местенце по шията й. Със смесица от страх и възхита тя проследи пътя на устните му, които се плъзнаха надолу към раменете, зъбите му нежно ги захапаха и в същото време желязната мъжка ръка властно обхвана тила й.

— Ти си моя, моя завинаги — шепнеше страстно Ноар. — Никога няма да те пусна.

Женевиев цялата се разтрепери, защото почувства неудържимата сила, скрита в тези думи. Спомни си мъжа, когото беше убил, за да спаси живота й, и се учуди, че същите тези ръце, строшили с лекота врата на френския пазач, сега я прегръщаха с толкова нежност.

Пръстите й инстинктивно се плъзнаха по тялото му и се заровиха в черната грива. Ръцете й обвиха тила му, докато устните му отново замилваха чувствителните места по врата й. На мястото, където шията преминаваше в рамото, зъбите му се впиха в кожата й и тялото на младата жена потрепери от неизпитвано досега блаженство. Твърдите зърна на гърдите й се притиснаха до окосмената мъжка гръд.

Ноар зарови лице в косите й и дълбоко вдъхна нежния аромат на парфюма от цвят на лилия. Самият той беше откъснал тези цветя за нея в сърцето на Франция.

Ръцете му обхванаха твърдите й гърди и той за кой ли път се възхити от съвършената им форма. Бяха бели и блестяха като мрамор, а кожата над тях беше толкова фина, че тънките вени, които пулсираха под нея, ясно се виждаха. Розовите зърна се наляха с кръв под милувките му, втвърдиха се още повече, докато ръцете и устните му описваха кръгове около тях. Приличаха на две въртящи се огнени кълба, от които се сипеше дъжд от искри. Пламъците им се разпръскваха по цялото й тяло, изпълваха го с желание и радост от предстоящия акт. Дълбоко в утробата й нещо потръпваше и се разтваряше, готово да го приеме.

Устните му се плъзнаха между гърдите й, после нежно захапаха зърната, за да се насладят на сладостта им. Желанието й стана нетърпимо, тялото й се надигна срещу това на любимия й, разтвори се да го посрещне и ръцете й го притеглиха към себе си. Пръстите й се впиха дълбоко в плътта му, дългите нокти го драскаха и още повече увеличаваха желанието му. Зърната на гърдите й трепереха в устата му и тя напълно престана да се владее, отдадена изцяло на това сладко мъчение. Тялото й се извиваше под неговото, докато устните му се носеха с устрема на разпространяващ се пожар около гърдите й. Разтваряше се за него като цвят, който блажено посреща топлия летен дъжд. Вече едва дишаше.

Дълбоко в нея се надигаше болка, тайнствена и непоносима, и Женевиев едва не припадна. Тя трескаво притискаше Ноар до себе си, подканяйки го да успокои по-скоро режещата болка, която пронизваше вътрешностите й.

Мъжът усети жаждата й и ръката му веднага се плъзна надолу по корема. Пръстите му обхванаха краката й, плъзнаха се нарочно лениво по красиво закръглените бедра, докато тя продължаваше да се извива в екстаз. От гърлото й се изтръгна дрезгав стон и най-после Ноар раздели краката. Сега ръцете му танцуваха по вътрешната страна на бедрата й.

С кратък, пронизителен вик Руж притисна проникващите в утробата й ръце и мъжът дрезгаво се засмя. Без усилия се освободи и впи пръсти в меките, готови да го посрещнат срамни устни, скрити под тъмнокафявия триъгълник между краката й. Замилва ритмично топлия, влажен, потръпващ клитор, после проникна колкото се може по-навътре и движенията му се ускориха още повече, когато Женевиев инстинктивно посегна да улови втвърдилия се, пулсиращ член и започна да го гали в същия ритъм.

Ноар потръпна от сладостното усещане и почувства как всички мускули на корема и слабините му се напрягат до краен предел. Прониза го остра болка и затова не се възпротиви, когато Руж насочи острия меч в очакващата го ножница.

Членът се потопи толкова дълбоко в топлата и влажна утроба, че дъхът на жената секна. Мъжът веднага се отдръпна, но само за да се върне отново, още по-силен и настойчив. Тласъците продължиха дълго, все по-бързи и силни, и двамата се задъхаха. Ноктите на Женевиев се впиха в мокрите от пот рамене на Ноар и оставиха по гърба му кървави ивици. Но мъжът изобщо не ги усети. Беше запленен от страстната й реакция, от буйните движения на бедрата й, които се надигаха срещу неговите, за да го приемат колкото се може по-навътре в утробата й. Внезапно движенията престанаха и Руж тихо изстена, после сладостно въздъхна и замря. Беше достигнала оргазма. В същото време и Ноар потръпна целият и семенната течност се изля в тялото й. Мъжът все още продължаваше да трепери. Притисна я силно до себе си, скри глава в рамото й и от гърлото му се изтръгна дрезгав вик на удоволствие.

Дълго след това не се чу нищо. И двамата едва дишаха. Сърцата им биеха учестено едно до друго.

След малко Ноар се отдели от нея, полегна на една страна и зашепна в ухото й всички любовни клетви, които му бяха известни.

— Сега ще дойдеш ли с мен, Руж? — попита тихо той.

— Да — отговори веднага тя. — Да, скъпи, ще изчезнем заедно.

После затвори очи и почти не чу доволната въздишка на победител, която се изтръгна от гърдите му. Мислите й отново се насочиха към странните пътеки на съдбата, които я бяха довели до този странен обрат.