Сърце под маска

13

Блекхийт Хол, Англия, 1792 година.

Господарската къща в имението на Джъстин, разположено в Южен Корнуол, беше много стара и изглеждаше малка в сравнение с великолепието на Нортчърч Аби, затова пък излъчваше особено, сурово очарование. Когато Женевиев я зърна за първи път през прозореца на каретата, която отвеждаше новобрачните в новия им дом, тя усети, че настроението й веднага се подобрява.

Къщата беше построена на висок хълм, от който се разкриваше прекрасна гледка към обширното, насечено с пропасти плато, което стръмно се спускаше към скалистия морски бряг. Зданието сякаш царуваше над тази сурова местност и правеше силно впечатление с величествената си простота. Тесните наблюдателни кули със зъбци, които се издигаха от двете страни на масивните порти от орехово дърво, приличаха на езически обелиски, шибани от бурните степни ветрове. Мънички заострени прозорци, прилични повече на бойници, бяха разположени по всички етажи на кулите.

По триетажната фасада на къщата бяха равномерно разположени високи, сводести прозорци, чиито кристални стъкла блещукаха като диаманти. Сякаш десетки очи проблясваха зад тъмни тайнствени маски, помисли си неволно Женевиев и сърцето й се сви. Струваше й се, че къщата е прозряла играта й и й се присмива.

Сградата беше във формата на буквата «Н» и двете предни крила заграждаха тесен, облицован с плочки площад, който водеше към входната врата. Стените бяха обрасли с бръшлян и това правеше къщата още по-мрачна. На горния етаж, в еркерите на косо разположените покриви, бяха поставени каменни статуи, които приличаха на пълководци, приемащи парад. Зад тях се издигаха високите, скосени комини на камините от времето на Тюдорите, които единствени нарушаваха строгата хармония на покрива.

В средната част, между двете кули, беше изграден и четвърти етаж, плоският покрив на който беше превърнат в тераса с високи каменни перила.

— О, Джъстин, та тук е прекрасно! — провикна се въодушевено Женевиев и се наведе през прозорчето, за да разгледа по-добре къщата. — Много по-красиво от Нортчърч Аби!

Виконтът беше смаян и в същото време трогнат от възхищението на жена си, защото тайно в себе си се беше страхувал, че тя ще се отврати от дома му и ще се оплаче от самотата му. Поне така правеха метресите му, които предпочитаха градската къща в Лондон и хвърляха жадни погледи към великолепието на Нортчърч Аби, чийто наследник беше той. Женевиев обаче наистина харесваше Блекхийт Хол и това зарадва Джъстин, който много обичаше дома си. Импулсивните й думи го накараха да предположи, че има до себе си съмишленица, и още повече засилиха страстния му стремеж да опознае скритите страни на характера й, грижливо опазени досега.

Все още не беше я направил своя истинска съпруга. На сутринта след сватбата се беше събудил премръзнал и с ужасен махмурлук на дебелия килим и с горчиви думи беше проклинал глупостта си. Женевиев беше негова и нямаше защо да проявява скрупули. Въпреки това не смееше да се доближи до нея. През деня тя се държа толкова хладно, че вечерта Джъстин поръча в гостилницата да им приготвят две отделни стаи. Плашеше го мисълта за шума, който щеше да вдигне жена му, ако се опиташе да преспи в едно легло с нея. Много добре си спомняше крясъците и заплахите й, когато бяха деца, и не се съмняваше, че характерът й щеше да се прояви в цялото си великолепие при всеки опит за сближение.

Джъстин уморено въздъхна. Какво значение имаше, че жена му не го иска и все още тъгува за изгубения любим? И без това той не можеше да си позволи да изложи на провал рискованата си дейност заради една жена, която щеше да се залепи като репей за него. Въпреки това беше странно, че се чувстваше привлечен от жената, за която се беше оженил против волята си. Тя продължаваше да пудри косите си въпреки учтивите му обяснения, че пудрата отдавна вече не е на мода, а шапката, която беше сложила днес, беше чудовищно произведение на изкуството, отрупано с цветя, и Джъстин едва го понасяше. Това беше по-страшно дори от шапката с дантелен воал, която беше носила в деня на сватбата.

Добре, че поне домът ми й харесва, помисли с въздишка Джъстин, макар че най-малко беше очаквал именно това. Настроението му се подобри и с необичаен за него ентусиазъм той започна да описва на съпругата си какво представлява имението му.

Докато Джъстин говореше, Женевиев с болка осъзна колко държи мъжът й на Блекхийт Хол и как полага всички усилия да го поддържа в добро състояние. Тъй като отлично си спомняше думите му, че не желае да му досаждат с любопитни приказки, тя с колебание зададе въпрос за деловите му ангажименти, но за свое учудване получи обстоен отговор.

— Притежавам няколко калаени и каолинови мини, в Корнуол, освен това съм съдружник в рибарски предприятия в Пензанс. В Девън отглеждам говеда и овце, а в Чедър Джордж, Самърсет, притежавам малко имение, в което се произвежда сирене. Желаеш ли да продължа? — попита развеселено той.

Женевиев поклати глава.

— Не се учудвам, че си винаги зает.

Най-после спряха пред къщата и Джъстин помогна на Женевиев да слезе. После нареди на прислугата да разтовари багажа и да откара каретата обратно в Нортчърч Аби. Накрая помоли жена си да почака за момент и отиде да види двуколката и сивите жребци, докарани от камериера му Ферди. Четирите първокласни коня бяха в добро състояние и Джъстин похвали слугата за грижливостта му.

— Благодаря ви, сър. — Съсухреният човечец засия с цялото си лице. — Всичко мина добре. Пък и не ми създаде особени трудности, защото вашата карета се движеше много бавно. Можех да оставя конете да препуснат напред като вихър. Веднага щяха да задминат тая вехтория, сър. Тя изобщо не може да се сравнява с впряга ви. Просто не разбирам защо старият господар не си купи нова карета. Има достатъчно пари.

— Прав сте, но лорд Нортчърч обича да пътува удобно и с много багаж — отбеляза сухо Джъстин. — Отведи жребците в обора, Ферди. Уентуърт — продължи той и се обърна към камериера си, — ти отведи Ив-Пиер в помещенията на прислугата. Емелин, следвай лейди Женевиев. Разопаковай багажа й, а после ще ти покажат стаята ти.

— Да, милорд — поклони се почтително младото момиче.

Джъстин тръгна към вратата на къщата, но още преди да почука, тя се отвори широко.

— Добър ден, Ротфелдер — поздрави портиера си Джъстин. — Погрижи се да отнесат багажа горе. Мисис Финчъм да подреди апартамента до моя. Доведох съпругата си у дома.

За учудване на всички присъстващи Джъстин вдигна на ръце Женевиев, която изобщо не знаеше как да се държи, и я пренесе през прага.

— Добре дошла в Блекхийт Хол, Женет — произнесе тихо той. — Надявам се да бъдеш щастлива тук.

— О, Джъстин, сигурна съм, че ще бъда — отговори също така тихо тя.

За момент очите им се срещнаха и вече не можаха да се откъснат едни от други. После обаче Ротфелдер учтиво се покашля зад гърба им и разруши омаята на момента.

Джъстин се почувства неловко, че е изложил на показ интимните си чувства, и грубо пусна Женевиев на земята.

— Уважихме достатъчно старите обичаи, но сега е време да се заемем с по-практични неща — проговори хладно той.

За съжаление не забеляза разочарованието, изписало се по лицето й, защото се обърна да я представи на Ротфелдер и мисис Финчъм.

— Господи! — извика учудено добродушната, закръглена икономка, като я видя. — Вече бях загубила надежда, че милордът ще се ожени, макар да знаех, че още от детските си години е сгоден за вас, милейди. Колко пъти съм му казвала, че не ви посещава достатъчно често и че някой от онези елегантни французи непременно ще ви открадне. Сега и Англия е пълна с тях, откакто онези простаци взеха властта във Франция. Боже мой! Ако не знаех по-добре, щях да си помисля, че сте същество от приказките, милейди, ако ми позволите да се изразя така. Нищо чудно, че сте омагьосали милорда.

Мисис Финчъм продължи да бъбри весело, докато водеше Женевиев и Емелин нагоре по извитата стълба. Новодошлите любопитно се оглеждаха наоколо си и не молеха да се начудят на новия си дом. Когато се изкачиха на първия етаж, икономката зави в широк коридор, който водеше към източното крило.

— В тази част на къщата са разположени покоите на господарите и така е от векове — обясни тя. — Западното крило е за гости. Ето че пристигнахме.

Избра един ключ от огромната връзка, която висеше на колана й, и го пъхна в ключалката. После натисна овалната месингова брава и широко разтвори вратата.

Женевиев затаи дъх. Стаята беше по-красива дори от онази, която беше обитавала в Нортчърч Аби.

От пръв поглед личеше, че обзавеждането е много ценно, защото, както и самата къща, то беше от времето на Тюдорите. Върху дървен подиум беше поставено огромно легло от тъмно орехово дърво с прекрасен балдахин, стигащ чак до тавана. Леглото беше украсено с позлатена резба, а покривката му беше изработена от червена и златна коприна. От двете му страни бяха поставени красиви масички с дебели кръгли крака. В края на леглото имаше два масивни дъбови стола.

До каменната камина беше големият шкаф за сребърни съдове с обков от масивно злато. Пред запалената камина бяха подредени два модерни шезлонга, тапицирани със златно кадифе, и няколко ниски масички. Срещу тях се издигаше разкошен скрин за дрехи от орехово дърво, до който беше поставена тоалетна масичка с огледало.

Вдясно се намираше строго писалище, със стол от масивен дъб. Вляво бяха изкусно подредени три старинни ракли с различна големина, зад които се намираше прекрасен ръчно изрисуван параван. Навсякъде по стаята бяха разпръснати тапицирани със сатен ниски дивани и табуретки в мавритански стил, украсени с червени и златни пискюли.

Стените бяха облицовани до половината с орехово дърво, което създаваше великолепен контраст със светлия бронз на горните части и тавана. Пред френските прозорци, които извеждаха на балкона, бяха окачени червени копринени завеси. На дървения под беше постлан дебел турски килим в червено и златно.

През малка врата се влизаше в стая за преобличане, в която беше и масивната месингова вана. Точно насреща беше вратата към спалнята на Джъстин.

Женевиев възхитено се оглеждаше. Обхвана я странното чувство, че стаята е създадена лично за нея. Представи си разпилените върху възглавницата медноцветни коси, подчертани от меката светлина на свещите, отблясъка на златото върху светлата й кожа, златните искрици в смарагдовозелените очи, и си пожела Джъстин да я види такава, каквато беше в действителност. Жалко, че поне засега това изглеждаше невъзможно… При тази мисъл радостта й бързо помръкна.

След малко се опита да убеди самата себе си, че е щастлива, дето съпругът й не предявява изисквания към нея. Така поне щеше да се опази от риска да се разкрие някога двойната роля, която беше принудена да играе. Наранени бяха само гордостта и суетността й. Въпреки това сърцето я заболя, че никак не се харесваше на съпруга си.

— Спалнята е наистина прекрасна — проговори най-после тя, опитвайки се да придаде въодушевление на гласа си. Мисис Финчъм не откъсваше очи от нея и не биваше да заподозре, че бракът им съвсем не е това, което би трябвало да бъде.

— Така е — съгласи се със сияещи очи икономката. — Някои хора твърдят, че къщата е много отдалечена и самотна. Но аз веднага разбрах, че вие не сте от тях, милейди — допълни бързо тя. — Моля ви, отстъпете настрана, за да ви покажа тайния изход.

— Какво? — смая се Женевиев.

— Ей сега ще го видите, милейди. По-рано времената са били несигурни и семейство Тревилин се е принудило да предприеме някои мерки за собствената си безопасност. Господарите не са били толкова глупави, че да се оставят да ги заколят в собствените им легла. Затова строителите на Блекхийт Хол са вградили в стените на двете спални по един таен ходник.

Икономката протегна ръка и натисна част от ламперията в стаята за преобличане. Скритата вратичка се завъртя на пантите си и освободи тесен, тъмен изход с виеща се надолу стълба.

— Накъде води коридорът? — осведоми се развълнувано Женевиев, която веднага проумя, че този таен проход е много полезен за намеренията й.

— Тунелът е много дълъг. Минава под къщата и отвежда чак в пещерите на крайбрежните скали — обясни мисис Финчъм. — Но не се тревожете, милейди. Вратата се отваря само отвътре и не ви заплашва опасност отвън. — Жената натисна ламперията и вратата веднага се затвори. — Никой не знае за този тунел. Кой знае кога е бил използван за последен път. Показах ви го само за в случай, че в Блекхийт Хол избухне пожар. Да ни пази Бог от такова нещастие! Тогава няма да останете затворена в стаята си, а ще използвате тунела, за да избягате. А сега ще ви оставя сама да подредите вещите си и да се запознаете с обстановката. — Посочи с глава дебелия златен шнур, който висеше от тавана, и продължи: — Ако ви трябва Ротфелдер, дръпнете веднъж, ако искате да повикате мен — два пъти! Ще наредя да ви донесат топла вода и нещо за хапване. Вечерята се сервира в осем по настояване на лорд Джъстин, който държи на добрите маниери също като майка си. — След кратка пауза мисис Финчъм замислено продължи: — Надявам се да бъдете щастлива тук, милейди. Простете откровеността ми, но беше крайно време лордът да се ожени за вас. Уверена съм, че женитбата ще се отрази добре и на него. Знайте, че под нахалната му и самонадеяна външност се крие добро и нежно сърце.

— Благодаря ви, мисис Финчъм — отговори топло Женевиев и се постара да прикрие факта, че няма никакво влияние върху съпруга си.

Щом икономката се оттегли, в стаята се появи Джъстин, който учтиво се осведоми дали са й донесли всичко, което й е необходимо. После съобщи, че се оттегля в кабинета си, а тя е свободна да прави каквото си иска. След като й донесоха топла вода и лека закуска, Женевиев заключи внимателно всички врати към спалнята, нареди на Емелин да започне с разопаковането на багажа, запали една лампа и влезе в стаичката за преобличане, нетърпелива да се запознае отблизо с тайния изход.

Очевидно тунелът не беше използван от години. Младата жена тръгна предпазливо напред, като предварително постави напреки на вратата тежка мраморна статуя, за да не се затвори. Тежък, задушлив мирис проникна в ноздрите й, а при всяка стъпка около нея се вдигаха огромни облаци прах, които скоро я обгърнаха цялата. Разкиха се и едва не изпусна лампата. Тесните стълби водеха стръмно надолу. От каменните стени висяха огромни паяжини, прилични на дебела дантела. Женевиев с усилия си проправяше път към зейналата пропаст.

Скоро чу топуркане на безброй малки крака и с отвращение установи, че тунелът гъмжи от плъхове. Въпреки всичко решително продължи напред.

Стори й се, че е вървяла цяла вечност, когато най-после усети свежия полъх на морския бриз и разбра, че изходът е близо. Почвата под краката й стана влажна, стълбите се покриха с дебел зелен мъх и станаха хлъзгави. Женевиев трябваше да внимава да не падне. По едно време се спря и се вслуша. Някъде отдалеч долиташе плисък на вода и шумът на вълните й се стори като песен на сирени, която неотразимо я привличаше. Най-после се озова в крайбрежната пещера.

Макар и с неохота, Женевиев реши да се върне обратно, защото не знаеше колко време ще й е необходимо да изследва пещерата и да търси изхода. Най-важното беше, че тунелът отлично щеше да послужи на целите й. Трябваше колкото се може по-скоро да уведоми Ив-Пиер за съществуването му.

Тази вечер съдбата беше благосклонна към Женевиев, защото по време на вечеря Джъстин получи някакво съобщение, прочете го и със смръщено чело заяви на жена си, че е възникнал делови проблем и е принуден да напусне Блекхийт Хол най-малко за четиринадесет дни.

— Съжалявам, Женет. Не ми се иска да те оставя сама толкова скоро след сватбата и още преди да си свикнала с новия си дом — извини се Джъстин. — Макар че още в самото начало те предупредих, че може да се стигне дотам.

— Да, помня — отговори с подчертано равнодушие тя, скривайки умело горчивото си разочарование. Не желаеше да го притеснява. — Не се тревожи заради мен, Джъстин. Междувременно ще се опитам да опозная по-добре новия си дом. Сигурна съм, че ще се справя и сама.

Успокоителните думи на съпругата му само разсърдиха Джъстин. Възприе ги като драстично доказателство, че Женет изобщо не се интересува от него.

Ако зависеше от нея, с удоволствие би ме пратила по дяволите, помисли си горчиво мъжът. Без съмнение се радва, че трябва да замина. Така няма да й се наложи да споделя леглото със законния си съпруг. Да, да, точно така беше! Дори се усмихваше на себе си. Сигурно се радваше, че се е отървала… Вещица!

Женевиев наистина се усмихваше, но то беше само защото внезапно беше проумяла каква идеална възможност разкрива пред нея двуседмичното отсъствие на Джъстин. Това улесняваше осъществяването на плана й, но Джъстин не можеше да знае това и беше сигурен, че жена му се зарадва на факта, че няма да я обременява с присъствието си. Запита се как ли би се почувствала, ако узнаеше с какво се занимава в действителност, колко опасни са начинанията му и че всеки ден го заплашва смърт. Помисли малко и стигна до горчивото заключение, че дори това не би я засегнало особено. Явно се беше излъгал: разумът и интелигентността, които беше забелязал, не съществуваха в действителност. Жена му беше повърхностна кокетка и нищо повече, без искрица разум и без… без сърце! Мислеше само как да привлече колкото се може повече обожатели.

Захвърли с отвращение салфетката и скочи от стола си.

— Няма защо да се сбогуваме — проговори ледено Джъстин. — Сигурен съм, че имаш важна работа, която отнема цялото ти време. Сбогом!

После извика Уентуърт и бързо излезе от трапезарията. Женевиев остана на масата, чувствайки се като счупена играчка, захвърлена небрежно в ъгъла.

Много добре, господинчо, ядоса се внезапно тя, щом се отнасяш по този начин с мен, аз няма да се опитвам да ти преча. Върви по дяволите, Джъстин Тревилин, върви по дяволите, надменни човече! Зад красивата ти фасада няма нищо друго, освен ограничен разум и празно сърце! Не знам само защо за известно време се почувствах привлечена от теб!

Женевиев се опита да си вдъхне смелост и когато напусна трапезарията, зелените очи святкаха заплашително. Дори Ротфелдер отстъпи от пътя й, смаян от вида на новата си господарка.

Минаха три часа, докато Женевиев и верният й слуга разузнаят всички крайбрежни пещери. Изчакаха да се уверят, че Джъстин е напуснал къщата и персоналът си е легнал. Женевиев навлече отново мъжките дрехи, отведе Ив-Пиер в стаята за преобличане и отвори скритата в ламперията врата към тайния тунел. Беше смазала предварително пантите, за да не скърцат. Ив-Пиер намери в склада фенери и разни инструменти, които взе със себе си. Двамата носеха и навито на руло дебело въже, което бяха решили да развиват след себе си в лабиринта, за да не изгубят пътя.

Двамата предпазливо тръгнаха надолу по стръмните стълби и дълго време не се чуваше нищо освен тихите проклятия на Ив-Пиер по адрес на нахалните плъхове и на коварните стъпала, които ставаха все по-хлъзгави.

Щом стигнаха мястото, където тунелът преминаваше в пещерата, слугата заби колче в меката, влажна земя и завърза за него краищата на въжетата.

— Вървете в тази посока, мадмоазел Женет — посочи с глава той — а аз тръгвам в противоположната. Помнете едно: щом стигнете място, от което няма изход, прережете въжето и се върнете назад до колчето. Изследвайте всеки нов ход само с помощта на въжето. Ето ви и колчета, с които да маркирате изследваните ходове и завоите. Опитайте се да се насочите към шума на морето и да първите все на юг. Някъде там са отворите на пещерите.

— Разбрах, Ив-Пиер — успокои го Женевиев. — Щом свършим, ще се срещнем тук.

Тя решително тръгна напред с фенер в ръка, опитвайки се да потисне треперенето си. Хладният и влажен въздух проникваше чак до костите й, а глухите звуци, които издаваха плъховете и някакви други живи същества, я плашеха до смърт.

Вървеше и бавно развиваше след себе си въжето. След няколко минути се озова в задънен ходник и разбра, че нямаше да намери пътя назад, ако го нямаше въжето. Пещерата се състоеше от безброй извити Коридори, много от които внезапно свършваха. Женевиев се движеше само по въжето и забиваше колчета в началото на всеки нов път. След това влизаше в следващия.

Кой знае колко пъти повтори тази процедура, но гледките, които се разкриваха пред очите й, бяха толкова впечатляващи, че не чувстваше умора. В мътната светлина на фенера проблясваха внушителни сталактити, увиснали като ледени висулки от таваните. По острите им ръбове се стичаха водни капки. Многоцветните сталагмити, забити здраво в земята, приличаха на мраморни обелиски, възникнали от стичащата се векове наред варовита течност.

По едно време Женевиев влезе в огромна подземна зала, обитавана от стотици прилепи. Уплашени от ярката светлина, животинките нададоха пронизителни писъци и се втурнаха срещу натрапницата със зли и заплашителни миши лица. Женевиев изпищя и хукна да бяга, докато не й стана ясно, че само е провокирала животните да я подгонят. Пусна фенера на земята, прикри го с тялото си и изчака ятото да отлети.

В този миг й хрумна чудесна идея. Изправи се и хукна след прилепите, като бързо развиваше въжето след себе си. С радост установи, че инстинктът не я е излъгал: прилепите знаеха къде се намира изходът от пещерата. Черният облак изскочи навън и се понесе високо в нощното небе. Женевиев излезе след тях и доволно се огледа. Морето достигаше почти до входа на пещерата и образуваше малък залив, достатъчен за влизането на корабната лодка.

Извади от джоба си парче тебешир и тръгна обратно към тунела. Отбеляза с тебешир всяко колче, което срещаше по пътя си, и скоро стигна до мястото на срещата, където Ив-Пиер вече я очакваше. Женевиев набързо му обясни как е открила изхода, после двамата тръгнаха отново към морето, като прикриваха по ъглите въжето и колчетата, за да не се забелязват. Освен това издърпаха въжетата от всички странични ходове, от които нямаше изход. Огледаха обстановката и доволни от свършената работа, тръгнаха обратно към извитите каменни стълби.

— Утре ще тръгнеш рано сутринта, за да повикаш екипажа — нареди шепнешком Женевиев. — Кажи им да маневрират около Лендс Енд и да хвърлят котва някъде наблизо. Но не до брега, за да не ги забележат. После изпрати лодката да ме вземе. Ще ви чакам в ранния следобед на входа на пещерата. Щом се кача на кораба, потегляме към Франция, приятелю!

— Но, капитане — опита се да възрази слугата, — кой ще изведе кораба през скалния проток? И как ще обясните отсъствието си от Блекхийт Хол?

— Обмислила съм и двата въпроса, Ив-Пиер — увери го Женевиев. — Стигнах до заключението, че ти ще изведеш «Ла Бел фий» през скалите, колкото и да не ти харесва тази мисъл. Смятам, че ще се справиш отлично.

Спътникът й само я изгледа и замислено кимна.

— Ако морето е тихо и небето е ясно, сигурно ще го направя. Но това все още не решава проблема за напускането на Блекхийт Хол. Не можете да заминете сама за толкова дълго време, мадмоазел.

— Зная, но сега ще ти обясня какъв изход намерих. Ще разкрия истината на Емелин и ще я помоля за помощ.

— О, капитане, нима смятате това за разумно? — попита невярващо Ив-Пиер. — Ами ако се разприказва?

— Не ми се вярва — отговори замислено Женевиев. — Ще я заплаша с незабавно уволнение и няма да й дам препоръки. Но тя ще предпочете да остане, защото е влюбена в Уентуърт, камериера на Джъстин.

— Този проклетник! — извика сърдито Ив-Пиер. — Още по-нахален е и от оня нещастник Кинси.

— Може и да си прав. Но Емелин наистина го обича. Сигурна съм, че ще си държи устата. Ще обясни на останалите, че страдам от нерви, имам непоносима мигрена и не позволявам да ме безпокоят по време на тежките пристъпи. Ще им каже, че обикновено се заключвам в стаята си и настоявам за абсолютно спокойствие. Само Емелин има право да се грижи за мен и да ме обслужва. Единственият лек за нервите ми е пълна тишина и почивка. Как смяташ, добре ли съм го измислила?

— Намирам, че сте ужасно зле възпитана, мадмоазел — отговори ухилено слугата. — Но сте и много умна. Никога не сте боледували, но съм сигурен, че само за един ден ще убедите цялата къща в мъчителните си страдания и ужасното си душевно състояние. Слугите ще има да се чудят, но никой няма да се осмели да ви задава въпроси. Планът ви е отличен, но само в случай, че влюбеното момиче изиграе докрай ролята си.

— Не се тревожи за нея. Сигурна съм, че ще ни помага — отговори уверено Женевиев. — Твоя задача е корабът да пристигне навреме на уреченото място.

Емелин, която ужасно скучаеше в тази стара къща, с въодушевление се съгласи да участва в заговора. Обеща да разпространи навсякъде новината за въображаемата болест на Женевиев, да се премести в нейната стая и да не позволи никому да влиза при нея.

— В никакъв случай не напускай спалнята ми — втълпяваше й Женевиев. — И не допускай мисис Финчъм, която има ключове за цялата къща, да влезе сама.

— Успокойте се, милейди, ще направя всичко, както трябва — обеща Емелин и големите й кафяви очи засвяткаха от въодушевление. — Аз ще се погрижа за всичко тук, докато вие успеете да измъкнете от затвора родителите си и господин брат си. О, мадам, толкова съм развълнувана! Колко хубаво ще бъде, ако след няколко дни ги доведете тук!

— Благодаря ти, Емелин, но това не е толкова просто — отговори развеселено Женевиев. — Нищо чудно да ми се наложи многократно да прекося Ламанша, преди да ги намеря. Затова трябва да подготвим всичко, както трябва. Никой не бива да ни заподозре — дори Уентуърт.

Момичето се изчерви и плахо сведе очи.

— Разбирам, милейди. Не се бойте, че Уентуърт ще чуе от мен дори думичка. Вярно е, той ме харесва, но трябва да положа известни усилия, за да получа онова, което аз искам от него. Много е горд — също като господаря си.

— Отлично — промърмори с облекчение Женевиев.

— Ще наредиш да ти носят храната в стаята. Кажи на мисис Финчъм, че не ти позволявам да ме оставяш нито за миг сама, когато съм зле. Ако възникнат трудности, ще трябва сама да измислиш нещо.

— Да, милейди. Не се тревожете за мен. Няма да ви изоставя.

— Много добре. Ще се върна по-рано от лорд Джъстин, но ако случайно се появи тук преди мен, опитай се да го държиш далече от стаята ми.

— Разбира се, милейди. Ще направя всичко, което зависи от мен — увери я тържествено момичето.

— Добре. Време е да тръгвам. Всичко хубаво, Емелин.

— Желая ви много щастие, милейди.

Женевиев беше доволна, че е сторила всичко необходимо, за да запази в тайна плановете си. Взе вързопчето с дрехи и един фенер и с туптящо сърне заслиза по стръмните стълби.

Стори й се, че е минала цяла вечност, докато чакаше пред входа на пещерата и непрекъснато се взираше в морето. Най-после, когато вече беше сигурна, че Ив-Пиер е разбил кораба в скалите и го е потопил, малката лодка на «Ла Бел Фий» се появи на хоризонта. Мъжете гребяха с все сили към нея и Женевиев скоро разпозна Ив-Пиер и Тибо.

Вдигна вързопа над главата си, за да не се намокри, и се втурна в бушуващото море, за да пресрещне лодката. Хвърли нещата си на Тибо, покатери се като котка през борда и веднага се обърна към откритото море, където я очакваха корабът и екипажът й.

14

«Ла Бел Фий» беше неузнаваем.

След бягството си от Франция Женевиев дълго време беше размишлявала как най-добре да прикрие кораба си, за да не се вижда в нощната тъмнина и френските власти да не могат да го идентифицират. Първоначално възнамеряваше да го боядиса черен, за да се слива с нощния мрак. После обаче й хрумна, че никоя нощ не е напълно черна. Луната и звездите почти всяка нощ изпращаха сребърните си лъчи към земята и морето и ги потапяха в мека светлина. Тъмнозелените морски води отразяваха лунните лъчи, а гребените на вълните блестяха като живак и морето изглеждаше обвито в странно сивосинкаво сияние. Денем боядисаният в черно кораб също щеше да привлича върху себе си вниманието, затова Женевиев реши, че най-подходящият цвят за маскировка е сребърносивият.

Тя огледа внимателно кораба си и със задоволство установи, че не се е излъгала. Никой нямаше да открие шалупата, докато не се озове в непосредствена близост до нея. Изненада се, когато видя, че «Ла Бел Фий» е заприличал на призрачен кораб.

Корпусът над водното равнище, мачтите, такелажът… всичко беше боядисано в сребърносиво. Дори платната бяха в същия цвят. Въздействието беше наистина необикновено, а различието с предишния кораб беше направо смайващо.

На носа беше изрязана дървена женска фигура, която много приличаше на Женевиев. По-рано изглеждаше като жива, но сега беше същински демон с веещи се червени коси и лакирано в сиво лице. Тайнствените зелени очи бяха прикрити от яркочервена маска.

Името на кораба също беше променено. С огромни черни букви бяха изписани думите: «Кримсън Уич».

— Добре дошла на борда, капитане — поздрави я Беноа и й подаде ръка да се прекачи през перилата. — Радваме се, че сте отново при нас.

— Аз също се радвам да ви видя — отговори с блеснали от радост очи Женевиев. — Както виждам, свършили сте отлична работа. Целият екипаж заслужава похвала.

— Благодаря ви, капитане. Надявам се да останете доволна.

— Сигурна съм в това, Беноа. — Без да скрива вълнението си, Женевиев се обърна към Емил, който държеше кормилото: — Кормчио, увеличи скоростта с два възела — заповяда задъхано тя. — Отиваме си в къщи. Отиваме си в къщи!

Хвърлиха котва далеч от френския бряг. Дълго след падането на мрака спуснаха на вода двете корабни лодки и загребаха към брега, където се намираше малкото селище Довил. Марк и Пернел останаха на борда, а Емил трябваше да откара обратно на шалупата двете малки лодки.

— От седмия ден нататък ще идваш всяка нощ на брега да ни чакаш, Емил — нареди сериозно Женевиев. — Чакай точно един час и ако ни няма, се връщай на кораба. Ако не се върнем на дванайсетата нощ, чакай ни два часа. На следващия ден «Кримсън Уич» ще отплава за Англия дори ако не се е събрал целият екипаж. Това важи и за мен, ясно ли е! Няма да допусна сигурността на всички да бъде заплашена заради глупостта на един. Разбра ли ме, Емил?

— Да, капитане — отговори момчето.

Женевиев изпитателно изгледа останалите членове на екипажа, които закимаха с мрачни лица.

— Добре — каза тя.

Хвърли на Емил въжетата на втората лодка и момчето сръчно ги завърза за първата. Трудно щеше да се справи с гребането и същевременно да влачи на буксир другата лодка. Но младата жена беше сигурна, че верният й моряк ще свърши работата си.

Щом лодките се отдалечиха от брега, тя заповяда на Беноа и Рупърт да отидат в стопанството Фентен и да докарат каручка с впряг силни коне. Тя самата щеше да тръгне с останалите и да ги очаква на пътя за Париж.

Според пресмятанията й щяха да минат три дни, докато достигнат столицата. После имаше на разположение не повече от пет дни, за да се заеме с разследванията си, а след това трябваше да се върне бързо обратно на кораба, за да стигне в Блекхийт Хол преди Джъстин.

За да ускори нещата, тя раздели екипажа на четири групи. С парите, останали от продажбата на накитите, мъжете трябваше да закупят контрабандни стоки. Ако не им стигнеха парите, Женевиев разреши да откраднат необходимото. Беноа, Рупърт и Давид трябваше да купят коняк, коприна и други стоки, подходящи за продажба в Англия, от които щяха да получат добра печалба. Тибо и Фабиен щяха да доставят оръжия и муниции. Оливие и Силвестър отговаряха за набавянето на хранителни припаси. Женевиев и Ив-Пиер щяха да се опитат да съберат колкото се може повече сведения за съдбата на семейство Сен Жорж.

Сърцето лудо се блъскаше в гърдите на Женевиев, когато застана пред мрачните, заплашителни стени на Консиержерията. Старият дворец беше разположен на северния бряг на Ил де ла Сите в сърцето на Париж и бил построен през тринадесети век под владичеството на крал Филип Четвърти. Постройката била завършена през четиринадесети век. Нищо чудно, че са я строили толкова дълго, мислеше си младата жена. Зданието беше стабилно и изглеждаше страшно дори на дневна светлина. А нощем, обляно от лунната светлина, беше направо ужасяващо. Как можа да си помисли, че ще проникне в този строго охраняван затвор!

Женевиев беше клекнала в задния край на източната балюстрада на Пон О’Шанж, скрита зад тесния корниз на каменния мост. От скривалището си ясно виждаше четириъгълната порта Де л’Оролож, построена през 1334 година от крал Жан Втори, наречен Добрия. В четириъгълната кула беше вграден първият обществен часовник на Париж и Женевиев ясно виждаше в бледата светлина на големите черни фенери, разположени от двете страни на моста, че след няколко минути ще настъпи полунощ.

По-назад бяха разположени две кръгли кули, между които беше входът за крепостта. Нямаше никаква надежда да се промъкне покрай стражите, застанали пред портите, затова изчака да се обърнат с гръб към нея и пропълзя към края на моста. Даде знак на Ив-Пиер да я последва. Двамата се разбираха без думи.

Притиснаха се към страничните стени, потънали в нощната сянка, и изчакаха стражите, които патрулираха по булеварда, отново да заемат мястото си пред тежката желязна порта с позлатена украса, през която се влизаше в разположения непосредствено до замъка параклис.

Когато беше сигурна, че не могат да я видят, Женевиев се плъзна безшумно към едно от старите дървета в края на улицата и се прикри зад широкото грапаво стъбло. Разви въжето, което беше преметнала през рамо, хвана единия му край, снабден с желязна абордажна кука, и го преметна през клоните на дървото. Листата прошумяха едва чуто и шиповете на куката се забиха в един дебел клон. Младата жена дръпна няколко пъти, за да е сигурна, че куката се е заловила здраво, и се покатери по стъблото. Когато изчезна в зелената корона, Ив-Пиер я последва. Двамата се настаниха на върха и издърпаха въжето.

Останали без дъх, мъжът и жената се вслушваха в шумовете на нощния град. След малко Женевиев решително се смъкна по един клон, разположен почти до стените на Консиержерията. Надигна се и метна куката нагоре, надявайки се да я закачи за някои от острите каменни фронтони над прозорците на третия етаж на сградата. За съжаление куката се удари в покрива и с трясък се изпързаля надолу. Въжето се опъна с такава сила, че Женевиев за малко не загуби равновесие. Клонът се разлюля и пъшкането на Ив-Пиер зад гърба й отекна като изстрел в ушите й. Но тя успя да сграбчи клона над главата си и да се задържи в това положение. Дясната й ръка стискаше отчаяно дебелото корабно въже. Куката не успя да достигне каменната настилка на улицата. Със свито от ужас сърце Женевиев бързо я изтегли нагоре, молейки се стражите да не са забелязали нищо.

— Какво става? — попита остър мъжки глас и един от постовете изтича в посоката, от която идваше шумът. Без да смеят дори да си поемат дъх, Женевиев и Ив-Пиер останаха вкопчени в клоните. В този миг през улицата притича бездомен пес и лаят му отекна пронизително в нощната тишина. Мършавото животно се отри в портите на крепостта и успокоено продължи пътя си.

Мъжете се изсмяха.

— Я вижте! Някакво си бездомно псе, което си търси храна! — извика един от тях. — Не си губи времето да го гониш. По-добре ела да чуем как завършва историята на Талбо с хубавата Соланж!

Мъжът вдигна рамене и се присъедини към другарите си.

Женевиев и Ив-Пиер поеха дълбоко дъх и безмълвно се спогледаха. Бяха на косъм от разкриването. Разтърсвана от студени тръпки, Женевиев се надигна и се опита да спре треперенето на ръцете си, за да метне още веднъж абордажната кука.

— Нека го направя аз, мадам — предложи шепнешком Ив-Пиер.

— Не — промърмори едва чуто тя. — Сама ще го хвърля. За нейно голямо облекчение този път куката се закачи здраво за каменния ръб на фронтонния прозорец и не падна. Женевиев огледа внимателно улицата, изтри мокрите от пот ръце в панталона си, хвана се за въжето и скочи от клона. Само след минута вече се катереше по стената на крепостта. Трябваше да бърза, защото постовете всеки миг можеха да я открият. Най-после достигна фронтонния прозорец и се настани на върха. Спря да си поеме дъх и издърпа към себе си дългото въже. Нави го през рамо и скочи на покрива.

Покривът се спущаше стръмно надолу и на два-три пъти Женевиев едва успя да се задържи. Плъзгането надолу означаваше сигурна смърт. Държеше се за железните украси на двустранния покрив и пълзеше опипом напред, стараейки се да запомни обстановката. Високите тесни комини й помагаха да се прикрива. Облягаше се на тях и почиваше, без да рискува да падне или да я открият. Беше се постарала да запамети точно основния план на крепостта. Пред централния затвор имаше триъгълен вътрешен двор, облицован с квадратни каменни плочи, където някои от затворниците можеха да се разхождат и да поседнат под единственото криво дърво с увиснали клони, което растеше в ъгъла на изоставената цветна леха. Оттам се виждаше една от черните железни порти с остри шипове на върха.

След като достигна покрива над вътрешния двор, Женевиев внимателно огледа обстановката. Дървото не беше много високо и нямаше да й бъде от полза. Но щеше да бъде възможно да се спусне в двора въже, затворниците да се покатерят на покрива на крепостта и да излязат по опасния път, предприет от нея самата. Решителността й помръкна, защото знаеше, че родителите й нямаше да могат да се справят с опасностите на пътя към свободата. Само Вашел щеше с лекота да се покатери по въжето. Имаше още една възможност: да спусне в двора кош, някой от родителите й да влезе в него, да го завърже за здравото въже и с помощта на един или двама силни мъже да изтегли коша на покрива.

Сега трябваше да разбере дали в крепостта са затворени членове на семейството й или приятели. В такъв случай възнамеряваше да подкупи някои от постовете, за да ги пуснат след залез слънце в двора.

Женевиев внимателно уви дебелото въже около близкия комин и се спусна по него към един от прозорците. Успя да различи очертанията на коридора и вратите на множество килии. Всички бяха заключени. Приготви се да се качи отново на покрива, когато в коридора се появиха Клод Рамбуйе и един от надзирателите. Човекът раздрънка тежката връзка ключове, отключи една от вратите и направи знак на мъжа, седнал на нара, да се изправи. Женевиев познаваше затворника: шевалие Дьо ла Тур-Жоли, един от приятелите на Вашел. Едва не изписка от ужас, защото младежът беше измършавял и мръсен до неузнаваемост. Клод го удари с юмрук в челюстта и затворникът едва се удържа да не падне. Ах, колко й се искаше да разбие прозореца, да нахлуе вътре и да си отмъсти за всички злини, сторени й от този човек. Но трябваше да запази спокойствие. Трепереща от гняв, тя се изтегли на покрива и тръгна по обратния път към източната стена.

Беше изминала повече от половината разстояние, когато зад един комин внезапно изникна тъмна фигура. Вцепенена от ужас, Женевиев не можа да реагира. Мъжът я сграбчи за рамото и я притисна до стената на комина. Двамата се хлъзнаха и едва не се строполиха в двора.

— Не викай и не се опитвай да се съпротивляваш! — изсъска в ухото й непознатият. Женевиев почувства топлия му дъх и ужасът й изчезна. — Не ми се вярва, че ще повикаш стражата, аз също нямам такива намерения. Освен това можем да се подхлъзнем, а смъртта на каменните плочи съвсем не е приятна, уверявам те.

Женевиев разбра, че непознатият имаше право и не направи опит да се освободи. Само обърна лице и сърдито впи очи в неговите. Смаяно установи, че чужденецът е предрешен също както и тя. Носеше черна копринена маска, която обхващаше цялото му лице и тесен черен панталон.

Разрошената от вятъра коса беше катраненочерна, но слепоочията бяха посребрени. Очите бяха сиви и блещукаха като диаманти на лунната светлина. Очертаният под маската нос приличаше на орлов клюн, а пълните чувствени устни под тънките мустачки бяха полуотворени и разкриваха два реда равни бели зъби, които образуваха ярък контраст със загорялата от слънцето кожа. Това несъмнено беше скандално известният Шпионин, когото хората наричаха още и Черния Мефисто…

Мъжът се притискаше до Женевиев, за да я задържи до комина, и тя почувства колко стройно и гъвкаво е тялото му. Обхвана я страх и едновременно с това внезапна възбуда наелектризира кръвта й.

— Пусни ме! — извика тя и го блъсна.

— Не викай! — изсъска той. — Да не искаш да дойдат войници?

— Не, разбира се, че не.

— Тогава стой мирно, проклето хлапе, и се опитай да ми обясниш какво търсиш тук и защо се промъкваш като котка по покривите. Нима не разбираш колко лесно можеш да загубиш равновесие? Каква игра играеш, момче? Още не си дорасъл дори да се бръснеш, а си се изкатерил чак тук.

Под яркочервената маска очите на Женевиев се разшириха. Нощният посетител явно я смяташе за момче.

— Не ви засяга защо съм тук, мосю — отговори ледено тя. — Освен това не смейте да ми задавате въпроси, защото съм сигурна, че властите ще се заинтересуват много повече от вас, отколкото от мене. Сигурна съм, че именно вие сте скандално известният Черен Мефисто, а за главата ви е обявена голяма награда. Полицията сигурно би искала да узнае нещо повече за връзките ви с роялистите.

Чужденецът се усмихна тайнствено и отслаби желязната си хватка, но остана близо до нея, за да не се опитва да му се изплъзне.

— Откъде-накъде ме смяташ за верен привърженик на краля, момче? — попита хладно той, без да потвърждава или да отрича, че е Черният Мефисто.

— Знам какви са членовете на събранието — отговори откровено Женевиев. — И макар някои слухове да твърдят, че вие сте един от тях, самото обстоятелство, че сте се изкачили на този покрив, доказва обратното. Освен това се говори, че сте английски шпионин, но и в това се съмнявам.

— Така ли? И защо? — осведоми се чужденецът. Около ъгълчетата на устните му играеше развеселена усмивка.

— Говорите френски като същински французин, мосю. Не се усеща типичният английски акцент. Ни най-малко. Освен това и маниерите ви не са на англичанин — добави тя, мислейки за небрежните, елегантни движения на мъжа. Жестовете му бяха бързи и отривисти. Погледна го и вдигна рамене. — Искам да кажа, че говорите не само с устата, а и с ръцете — като истински французин.

— Много си проницателно, момче, и имаш дарба за наблюдение — отбеляза чужденецът. — Но все пак не си достатъчно ловък за опасната работа, с която си се заловил. Върни се у дома. Много си млад да излагаш главата си на гилотината.

— О, аз нямам такива намерения. Вярно е, че главата ми виси на косъм, мосю, затова ви моля да не се намесвате в делата ми. Бъдете любезен да отстъпите настрани, за да продължа пътя си. И без това загубих достатъчно време.

Вместо да я освободи, чужденецът се подпря с две ръце на комина.

— В Консиержерията са затворени близките ти, нали? — осведоми се почти нежно той.

Женевиев измъчено прехапа устни.

— Не знам — призна тя. — Опитвам се да ги открия. Одеве обаче видях един стар приятел. През прозореца. Онзи негодник Клод Рамбуйе го удари!

В очите й нахлуха сълзи.

— И реши да подражаваш на Черния Мефисто, така ли? Ако искаш, ще ти помогна — прошепна с готовност чужденецът.

— Не — поклати глава Женевиев. — За да ми помогнете, трябва да ви открия имената на роднините си. Благодаря ви, мосю, но… Не мога да ви се доверя. Никому не мога да се доверя, разбирате ли?

— Добре, момче. Няма да настоявам.

— Тогава ми позволете да се оттегля. Довиждане, мосю.

Женевиев рязко се извърна и черната кадифена панделка, с която бяха вързани косите й, се закачи на грапавата повърхност на комина. Младата жена разтърси глава, за да се освободи, но не успя. Медноцветните плитки се спуснаха на гърба й и силният вятър ги развя около стройната й фигура.

— Божичко! — промърмори смаяно маскираният мъж. — Младо момиче!

Черният Мефисто, защото това наистина беше той, хвана младата жена за ръката и втренчи очи в лицето й. Познаваше много жени, но нито една от тях не би рискувала живота си по този дързък, безумно смел начин.

Когато откри тънката фигурка, която се изкатери на покрива по въжето и гъвкаво запълзя по покрива на затвора, той усети възхищение от смелостта на непознатото момче. Сега, когато установи, че има пред себе си жена, загуби ума и дума. Вгледа се в развените от вятъра коси, в дръзкото младо лице и в изразителните очи, които просветваха под червената копринена маска.

Триста дяволи! Тази девойка беше омайващо красива, смела и дръзка до безумие! Въпреки всички настойчиви предупреждения, които настойчиво му нашепваше разумът, Черният Мефисто се почувства неотразимо привлечен от непознатото момиче. То можеше напълно да се мери с него. Внезапно му се стори, че вижда себе си като в огледало, в което са отразени всички скрити стремежи на душата му. Разбра, че цял живот е чакал именно тази жена. Стоеше насреща й като омагьосан, забравил кой е и къде се намира. Двамата останаха сами в света.

— Коя си ти? — прошепна дрезгаво той. — Коя си, кажи?

— Познават ме под името капитан Лафол. Корабът ми се казва «Кримсън Уич» — отговори тихо Женевиев, обхваната от същото странно напрежение, което всеки момент можеше да експлодира.

Сърцето й трепереше от възбуда. Желанието, изписало се по лицето на Черния Мефисто, беше повече от ясно.

Сигурно съм полудяла, помисли си тя. Но внезапно връхлетелите я чувства все повече се засилваха и копнежът да усети устните на този чужденец върху своите стана почти непоносим.

— Сигурен съм, че това не е истинското ти име — промърмори задъхано мъжът. — Но ти подхожда. Аз обаче ще те наричам Руж. Открай време имам слабост към червени коси.

Сякаш отгатнал мислите й, той сведе глава и впи устни в нейните.

Без да съзнава какво прави, Женевиев отговори на целувката му. И през ум не й мина да се съпротивлява. Не усещаше нищо друго, освен сладостта на прегръдката му. Кръвта пулсираше във вените й, а по нервите й пробягваха електрически искри.

Езикът му се плъзна по очертанията на устните й, после със сила ги раздели и проникна в нежната, податлива сладост на устата й. Ръцете му се заровиха в косата й и я опариха като огън. Устата му остави пламтящи следи по цялото й лице. Ноздрите му омаяно вдъхваха нежния аромат на лилия, който се излъчваше от тялото й. Някъде в най-далечния ъгъл на съзнанието му изникна смътен спомен, който обаче изчезна също така бързо, както се беше появил.

Мъжът се притисна плътно до тялото на прекрасната непозната, забравил и себе си, и опасността, която ги дебнеше. Усети как бедрата й потрепераха под натиска на слабините му и отново впи устни в нейните. Ръцете му се плъзнаха по копчетата на черното домино, за да освободят нежната й шия.

— Прекрасно, просто прекрасно — мълвеше дрезгаво мъжът. Топлият му дъх галеше нежната извивка на врата й.

Женевиев се олюля в обятията му. В сърцето й се надигаше изпепеляващо желание. И по-рано я бяха целували, но никога по този начин. Дори Джъстин, съпругът й, не беше я целувал така…

Джъстин!

Света Дево! Какво правеше тя? Нали беше омъжена жена! Защо се целуваше с този чужд човек? Не знаеше дори името му!

Най-после разумът проговори и младата жена рязко се отдръпна. Вдигна ръка и му залепи силна плесница.

— Как се осмелявате? — изкрещя сърдито тя и се разтрепери от гняв, че някакъв непознат е успял да събуди в сърцето й толкова силни чувства. Беше забравила дори съпруга си, семейството и всичките си дръзки планове. — Да не съм ви някоя обикновена уличница, с която можете да се забавлявате на всеки покрив! Аз съм дама, дама от висшето общество, ясно ли ви е! — прибави тя, проклинайки дръзката си уста, която за малко не издаде истинската й самоличност. Скочи и хукна напред, преди непознатият да успее да я задържи.

— Руж! — извика след нея Черният Мефисто. Беше уплашен до смърт, че ей сега ще я види да се срутва надолу по стръмния покрив. — Върни се, моля те!

Но тя не спря и мъжът не посмя да я последва, защото се боеше, че в страха си младата жена ще направи някоя погрешна стъпка и ще се строполи от покрива.

Нищо, че беше избягала. Непременно ще я срещна отново, мислеше си шпионинът. Щом се опитва да открие семейството и приятелите си в Консиержерията, тя скоро ще се появи пак. С дръзката си до безумие смелост няма да остави неизяснени неща.

Сигурно щеше да претърси не само крепостта, но и храма, където също беше пълно със затворници. Щеше да присъства и на Гревския площад, където всекидневно се извършваха екзекуции. Той трябваше също да посещава тези места и да наблюдава внимателно. Следващия път нямаше да я остави да му се изплъзне толкова лесно.

Коя ли е? — питаше се непрекъснато той. Странно защо му се струваше, че я познава отдавна. Трепна от изненада, когато проумя, че е намерил жената на своите мечти. Въпреки това обаче трябваше да изясни въпроса с нейната самоличност.

Беше му казала, че я наричат капитан Лафол и че е командир на «Кримсън Уич». При този спомен едва не избухна в смях. Толкова абсурдна беше мисълта, че може да има жена, командир на кораб! После обаче си спомни гъвкавите й движения по въжето и очите под черната копринена маска се присвиха. Тази жена се катереше така, сякаш беше свикнала с корабните въжета, също като него. Да не би пък да беше казала истината? После си припомни мига, когато едва не беше му разкрила истинското си име. Мадам, беше казала тя, мадам коя?…

Болка прониза сърцето му, когато внезапно осъзна, че жената, която го беше омагьосала, има съпруг.

Каква ирония на съдбата, замисли се мрачно той. Когато я притисна в обятията си, напълно забрави, че самият той е обвързан в брачни окови.

— По дяволите! — изруга мъжът в мрака, покатери се през западната стена и се спусна по въжето си към площад Дофин.

Жена му не го обичаше. Двамата се бяха оженили по принуда и тя ясно му показваше, че желае да върви по свой собствен път. Но кака така Руж се движеше свободно, щом беше обвързана в брак?

Черният Мефисто стремително скочи на земята. Дългото дебело въже падна след него, той сръчно го улови, зави го на руло и го преметна през рамо.

Само минута по-късно шпионинът подкара малката си лодка покрай площад Верт Галант, намиращ се на западния край на остров де ла Сите, прекоси реката и спря край Рив Гош. Там живееше дядо му, който щеше да го подслони тази нощ.

15

— С голямо съжаление узнах, че по време на отсъствието ми не си се чувствала добре, Женет — каза учтиво Джъстин и поздрави жена си със сдържана целувка. Двамата се срещаха за първи път след пристигането му в трапезарията на Блекхийт Хол.

Женевиев се извърна и промърмори някакъв банален отговор. Като си спомни безбройните оплаквания, изброени пред него от Емелин, Джъстин отвратено изкриви лице. Тогава се разтревожи и дори се изплаши, че жена му е сериозно болна. Сега обаче разбра, че тя просто се е поддала на променливите си настроения и е страдала единствено от истерични пристъпи.

Женевиев беше бледа и имаше тъмни кръгове около очите, но Джъстин беше убеден, че е измислила всички тези страдания само за да го държи далеч от леглото си. Каза си, че би могла да си спести усилията — той нямаше намерение да се натрапва там, където очевидно не беше желан.

Като стигна до това заключение, Джъстин сметна, че въпросът е приключен, и посегна към пакета вестници, донесени от Лондон и оставени до чинията му.

Женевиев бавно пиеше чая си, облекчена, че Джъстин й обръща толкова малко внимание. Страхуваше се от изпитателния му поглед, страхуваше се и самата тя да не се издаде, че по време на отсъствието му не е боледувала истински. Под изкуствената бледнина на кожата й, постигната с помощта на дебел слой оризова пудра, проблясваше здрав слънчев загар, придобит при дългите й разходки по улиците и пазарите на Париж, където подслушваше приказките и мърморенето на буржоазията. Беше положила всички усилия да узнае нещо за съдбата на близките си. Лицето и ръцете й бяха изподраскани от дърветата на булевард дьо Пале, коленете й бяха подути и посинели от мъчителното катерене по покрива на Консиержерията. Ръцете й бяха загрубели и имаха мехури от въжето, с което се беше изкатерила по стената. Цялото тяло я болеше.

Но резултатът си струваше положените усилия и Женевиев усещаше гордост за себе си и екипажа си. Бяха положили добро начало. Бяха освободили от затвора шевалие Дьо ла Тур-Жоли и още двама мъже.

Женевиев и Ив-Пиер се принудиха да ги изтеглят на покрива с коша, защото пленниците бяха толкова слаби, че едва се държаха на краката си. Не можаха да се изкатерят по въжето, но после слязоха сами по опасния покрив. Тибо и Фабиен ги отведоха на сигурно място. На следващата сутрин се измъкнаха от града, преоблечени като монахини. Женевиев намери костюмите в гардероба на дядо си.

Накрая младата жена съчини подигравателно стихотворение, посветено на Клод Рамбуйе, връчи го на едно парижко хлапе и го помоли да го предаде на получателя, придружено от яркочервена копринена маска. О, как й се искаше да види лицето на Клод, когато получаваше посланието й! Той нямаше да разгласи нищо от случилото се, защото не искаше да го сметнат за глупак. Но Женевиев изпрати копие от сатирата в редакцията на един радикален вестник. Още същия ден описанието на бягството на тримата аристократи, придружено от злобна карикатура на Клод, беше публикувано.

Женевиев и екипажът на «Кримсън Уич» отведоха тримата благородници в Англия и им дадоха малко пари в брой, за да започнат нов живот. После моряците свалиха капитана си край входа към пещерите и разтовариха контрабандните стоки, които възнамеряваха да продадат на доверените си хора от Пензанс. След като се освободиха от плячката, наполовина закупена и наполовина открадната, моряците насочиха Шалупата към скривалището, в което щяха да очакват по-нататъшни заповеди.

Размишлявайки за нещата, които беше преживяла във Франция, Женевиев не можеше да си представи, че оттогава са минали четиринадесет дни. Все още трепереше от страх и вълнение. Най-много се боеше, че някой ще узнае за подвизите й и ще я предаде. Едновременно с това умираше от желание да се довери някому.

Какво ли щеше да стане, ако някой, а може би дори съпругът й, узнаеше за срещата й с Ноар, както беше нарекла мъжа, смятан от нея за Черния Мефисто? Напразно се опитваше да го прогони от мислите си. Винаги, когато си припомняше среднощната им среща, я изпълваше необясним копнеж. Струваше й се, че този човек е същински дявол, щом с една-единствена целувка беше успял да запали в тялото й огън и едновременно с това беше откраднал и сърцето й. Все още усещаше вкуса на устните му върху своите, сякаш бяха минали само няколко минути от мига, в който я беше целунал. Мислите й непрекъснато се връщаха към него. Всяка нощ сънуваше горещите му обятия.

Въпреки че полагаше всички усилия да задуши нахлулите в сърцето й чувства, Женевиев не можеше да потисне надеждата да го види отново, макар да признаваше пред себе си колко невероятна е подобна възможност. Инстинктът обаче й подсказваше, че пътищата им скоро ще се срещнат. Това беше предопределение на съдбата. Усещаше, че въпреки чувството си за чест и дълг двамата с Ноар скоро щяха да станат любовници. Казваше си, че не бива да го допуска — тя беше омъжена жена и бъдещето й беше свързано единствено с Джъстин. Каквото и да станеше, беше осъдена да прекара остатъка от живота си с него. Беше се заклела във вярност пред олтара и не можеше да захвърли клетвата си заради моментна любовна страст. Но копнежът за любов заплашваше да надделее. По-силно от всичко на света желаеше да опре глава на рамото на любимия си, да се сгуши в него, макар и за миг.

Вдигна очи към края на масата, където седеше мъжът й, скрил лице зад вестниците. Погледни ме, Джъстин, помоли се тихо тя. Аз съм много повече от онова, което виждаш. Но мъжът насреща й беше задълбочен в четене и не забеляза умолителния поглед на жена си.

Никога преди това Женевиев не беше се чувствала толкова потисната и вътрешно раздвоена.

Както всички делови работи, така и многобройните предприятия на Джъстин не вървяха гладко и само след седмица той отново беше принуден да напусне Блекхийт Хол. Този път съобщи на жена си, че ще отсъства повече от месец, и тя не знаеше дали да плаче или да се чувства облекчена.

От една страна се беше надявала двамата да поживеят по-дълго заедно и може би да оправят недоразуменията, възникнали помежду им. Въпреки многообещаващата целувка пред олтара бракът им не вървеше добре и положението все повече се влошаваше. Много й се искаше да изяснят нещата помежду си.

Джъстин беше красив мъж и я привличаше, но тя не успяваше да проникне през хладната, самонадеяна фасада, която скриваше истинската му същност. Усещаше силно желание да запрати по дяволите собствената си напудрена физиономия и да му разкрие истинското си аз. Надали щеше да остане равнодушен, ако разбереше, че има насреща си нещо повече от повърхностната, глупава хлапачка, която беше виждал досега. Но това щеше да стане възможно едва когато узнае със сигурност какво е станало с родителите й и брат й. Ако сега му разкрие истината, мъжът й непременно ще побеснее от гняв и ще й забрани да търси близките си. Не беше сигурна, че ще й предложи да продължи търсенето вместо нея, още повече, че деловите въпроси отнемаха голяма част от времето му. От друга страна се радваше, че е принуден да пътува из страната, защото можеше да използва отсъствието му и да се погрижи за осъществяването на собствените си планове. Успехът на първото й начинание събуди в сърцето й надежда да измъкне близките си живи и здрави от Франция. Само дано не ги екзекутират дотогава. Женевиев беше сигурна, че родителите й са живи, иначе непременно би чула нещо за тях по улиците на Париж. Баща й беше известна личност и екзекуцията му щеше да вдигне голям шум.

Трябваше да използва отсъствието на Джъстин, колкото и неприятно да й беше това. Мъжът й явно не се интересуваше от нея и тя се боеше, че лекотата, с която се поддаде на очарованието на Ноар, до голяма степен се дължи на равнодушието на Джъстин. Ако мъжът й продължаваше да се държи по същия начин, тя щеше да се принуди да потърси другаде любов, за да утоли изгарящия копнеж.

Арман Шарбон я обожаваше и тя вярваше, че е била влюбена в него. Джъстин беше успял да я изтръгне от момичешките й мечти, но едва Ноар съумя да й покаже жената, която се криеше у нея. Ако мъжът й се беше постарал да се прояви като внимателен учител, тя щеше да му отвори сърцето си или поне щеше да се опита да го обикне. Но Джъстин не направи нищо друго, освен да нарани гордостта и суетността й, и точно това я направи податлива на чара на Ноар.

Ноар. Чужд човек, шпионин, на когото не знаеше дори името. Нямаше представа дали някога ще го види отново, но се стремеше към него с цялата си душа. Небрежната забележка на съпруга й, че е свободна да си вземе любовник, стига да проявява достатъчно дискретност, отново и отново кънтеше в съзнанието й. И без това беше престъпила законите на Англия и Франция и ако някой ден истината за дейността й излезеше на бял свят, щяха да я накажат най-строго. Защо тогава да не се отдаде на Ноар, ако й се удаде удобен случай и след като е явно, че Джъстин е равнодушен към нея? Нали всички високопоставени дами имаха обожатели? Какво значение имаше, ако и тя престъпеше брачните си клетви?

16

— Не ми харесва това, капитане — настояваше мрачно Беноа. — Не е редно да ограбваме моряци. Едно е да си контрабандист, но съвсем друго е да станеш пират!

— Така е — намеси се Рупърт. — Едва успях да се изплъзна от ръцете на един английски драгун, когато продавах стоката в Пензанс. Нямам никакво намерение да свърша в затвора или да ме хвърлят през борда.

Женевиев намръщено го изгледа.

— Пак ли си пил, Рупърт? — осведоми се язвително тя. — Престани да хленчиш като стара баба. Ако предците ти са били пирати като моите, щеше да разсъждаваш другояче. Много пъти са хвърляли разни бедняци като примамка за акулите, но те уверявам, че от никой свестен моряк не са се отървавали по този глупав начин. Кой пуска човека по гредата, за да се отърве от него? Пиратите, нали! А този път пиратите сме ние, глупако!

— Права сте, капитане. Не бях се сетил за това. — Очите на Рупърт заблестяха.

— Освен това — продължи остро Женевиев — ще ви кажа, че да ограбваш чужди моряци е почти същото като да крадеш от собствените си сънародници. Давид ми съобщи, че всички бъчви с коняк, които докарахме в Англия, са крадени!

— Вярно е — призна с неохота Беноа. — Но парите ни се бяха свършили, капитане. А англичаните много обичат нашия коняк.

— Прав си — отговори сухо Женевиев. — Получихме добри пари за него. Разделихме си печалбата и за общите разходи не остана почти нищо. Нямаме с какво да купим нови стоки, а да не говорим за парите, с които ще подкупим ония алчни гарвани от Консиержерията. Затова разберете, че трябва да ограбим някой кораб с ценен товар — нямаме друг изход.

— И аз така мисля — обади се Тибо. — Хайде, Беноа — настоя той — във Франция цари хаос, а в половин Европа се води война. Всеки ден французи убиват други французи, а имай предвид, че капитан Лафол не ни е заповядала да убиваме. Ще свалим екипажа на ограбения кораб в лодките и ще ги пуснем да си вървят. Това е много по-милостиво от онова, което биха направили с нас, ако ни заловят. Казвам ти, че ще ни оковат във вериги и ще ни захвърлят в трюма.

— Както кажете — съгласи се най-после Беноа. — Но трябва внимателно да изберем жертвата, за да не ни вдигнат във въздуха. Оръдията ни не са толкова големи, пък и са само четири.

— Значи решено? — Женевиев изпитателно изгледа наобиколилите я моряци. — Ще нападнем някой френски кораб и ще ограбим товара му.

— Да, капитане — извикаха в хор мъжете.

— Добре. Фабиен, вземи далекогледа и се изкачи на мачтата. Щом видиш нещо, веднага ми съобщи.

— Тъй вярно, капитане. — Мъжът се ухили и побърза да изпълни заповедта.

Женевиев разпредели задачите между останалите членове на екипажа. Всеки трябваше да знае задълженията си по обслужване на платната и на четирите шестфунтови оръдия. Мъжете бяха уверени, че ги очакват тежки часове, но се уповаваха на капитана си, който щеше да избере най-добрата жертва.

Щом се увери, че подготовката върви в пълен ход, Женевиев се оттегли в кабината си, седна на масата и скри лице в ръцете си. Имаше нужда да си почине.

Преди два дни Джъстин беше напуснал Блекхийт Хол. Само ден след него Женевиев беше изчезнала през тайния ходник и беше предоставила на Емелин да убеди персонала, че господарката на дома отново се е разболяла. Ала тъкмо отваряше тайната врата в ламперията, когато мисис Финчъм упорито затропа на вратата на спалнята й, изисквайки да я пуснат да влезе. Женевиев бързо се върна в стаята си, нахлупи едно боне на главата си и се загърна с дебел халат, за да не личи мъжкото й облекло. После се напъха в леглото, уви се с одеялото и помоли Емелин да отвори вратата.

Мисис Финчъм влезе забързано в спалнята и обясни, че е приготвила специално лечебно питие, което в миг ще излекува всичките й страдания. Женевиев простена от въображаема болка и мрачно изгледа Емелин, която едва не се задушаваше от смях. После увери икономката, че е изпробвала какви ли не средства, но всичко било напразно — болките в главата били направо непоносими. Олеквало й единствено когато лежала сама и необезпокоявана в затъмнена стая.

— Ще изпия лекарството, за да ви доставя удоволствие, мисис Финчъм — изхленчи тя. — Но ви моля да не ме тревожите отново.

Тази комедия разтърси нервите й също както и всекидневният театър, който разиграваше пред Джъстин.

Стана и си наля чашка коняк. Знаеше, че днес е взела съдбоносно решение. Корабът й можеше да пострада по време на нападението, някои от хората й също можеха да загинат.

Въпреки това не се съмняваше в правилността на решението си. Трябваха й много пари, за да събере информация и да подкупи пазачи и чиновници, които да й съобщят сведения за близките й.

Отначало възнамеряваше да продаде част от скъпоценностите, които беше получила при женитбата си с Джъстин, но бързо отхвърли тази идея. Мъжът й непременно щеше да забележи отсъствието им въпреки привидното си безучастие. Не можеше да рискува. Под хладната външност се криеше избухлив нрав и тя беше сигурна, че ще й поиска обяснение за изчезването на накитите и ще настоява да го получи.

Женевиев имаше право на свои пари, но Джъстин беше настоял сметките от покупките й да се изпращат направо на него. Сигурно се боеше, че жена му ще играе хазарт и ще затъне в дългове.

Женевиев въздъхна и изпи коняка на един дъх. Качи се на палубата и в този миг Фабиен изкрещя:

— Кораб на хоризонта! Кораб на хоризонта, капитане! — Мъжът размаха ръка и бързо слезе от мачтата. Скочи на палубата и подаде далекогледа на Женевиев. — Не съм много сигурен при това разстояние, но ми прилича на холандска рибарска лодка. Въпреки това съм почти убеден, че са вдигнали френско знаме.

— Холандска лодка? Чудесно! — извика Женевиев. — Имаме късмет!

Капитан Лафол познаваше този вид корабчета. Имаха кръгъл щевен и широка предна част. Нямаше да им се изплъзнат, защото шалупата беше много по-повратлива и побърза. Освен това дори тритонните кораби с дългата двадесет и четири метра имаха екипаж от дванадесет души, а на борда си носеха не повече от десет малки оръдия. Този тип кораби имаха твърде голям трюм. Ако бяха напълнили складовете си със стоки, плячката щеше да бъде значителна.

— Дали са ни забелязали?

Фабиен поклати глава. Очите му святкаха от напрежение.

— Чудесно. Да се приближим колкото се може по-незабелязано. Едва тогава ще открием огън.

Моряците веднага се хванаха на работа. Извадиха увитите във вълна патрони и барут от склада, подредиха гюллетата в близост до оръдията, за да са им под ръка и освободиха дулата от запушалките, за да могат веднага да стрелят. После напълниха всички ведра с вода, за да загасят веднага евентуално възникналите пожари и приготвиха брадвите, с които да отсекат строшените мачти и рей. Накрая навлажниха платната и изляха вода по палубите, за да не възникнат лесно пожари, ако имаха нещастието да ги улучи някое оръдие.

Женевиев беше сигурна, че мътната лунна светлина и блестящата пара, която се надигаше от морето, щяха да допринесат за това, неприятелят да забележи «Кримсън Уич» едва в последния момент. Тогава смаяните моряци на холандската лодка нямаше да имат време да избягат.

Когато забеляза в далечината силуета на чуждия кораб, сърцето й заби от възбуда. Извика на Ив-Пиер, който държеше кормилото, да обърне шалупата така, че да се приближат към търговския кораб откъм дясната страна. После заповяда на хората си да отворят люковете и да приготвят оръдията.

— Стреляйте два пъти, веднага едно след друго — обърна се тя към Тибо. Лицето й беше мрачно. — Още с първия изстрел по корпуса трябва да ги уплашим до смърт.

Накрая нареди на Марк да вдигне знамето. За такива случаи беше приготвила кървавочервен флаг с избродирана женска глава, под която се кръстосваха две златни рапири.

Когато «Кримсън Уич» наближи чуждия кораб, Женевиев пое кормилото, защото не си правеше илюзии относно уменията си да ръководи стрелбата. Оръдията бяха отлети от тежка стомана и бяха разположени върху подвижни лафети от брястово дърво, което се ценеше много поради своята издръжливост, трайност и съпротивителна сила. Силният откат се поемаше от дебели въжета и вериги, но системата все още не беше разработена добре и се случваше някое оръдие да отхвръкне на метър височина заедно с лафета си, след като беше даден изстрелът. Женевиев нямаше никакво намерение да се остави да бъде смазана от тежестта му. Само опитни моряци работеха като канонири.

Чакането беше мъчително. Внезапно мъглата се вдигна и тя разбра, че корабът е в обсега на оръдията им и че капитанът му е забелязал връхлитащата опасност. Той вече ревеше някакви заповеди и хората му тичаха към оръдията.

— Огън отдясно! — изкрещя Женевиев. — Огън!

«Кримсън Уич» се разтърси от силния залп. После затанцува върху вълните, наклони се опасно настрани и през перилата плисна вода. Женевиев веднага овладя кормилото и се впусна да гони опитващия се да избяга кораб. Мирисът на барут я задушаваше. Обърна светкавично руля и корабът се завъртя така, че лявата му страна застана паралелно към десния борд на неприятеля.

— Огън отляво! — изкрещя дрезгаво Женевиев. — Огън!

Само след минути битката приключи. Холандският кораб претърпя доста сериозни повреди, а екипажът му не успя да даде нито един залп. Метнаха абордажните куки и двата кораба се доближиха плътно един до друг. Женевиев се прекачи през борда с осмина от хората си, снабдени с кървавочервени качулки, за да ни ги познаят и да сплашат още повече противниците си.

— Предайте се и ще пощадим живота ви! — изкрещя тя и скочи на палубата. Суеверните моряци застинаха по местата си и започнаха да се кръстят. Внезапно появилата се сред тях фигура приличаше на ангел на отмъщението, размахващ сребърната си шпага. Тази червенокоса пиратка със сигурност беше вещица.

— Искам само товара ви. Нямам интерес да ви убия.

Но матросите скоро се отърсиха от вцепенението си. Повечето от тях грабнаха оръжието, готови да се бият до смърт с пиратската орда. Капитанът и двама моряци паднаха убити в неравната борба, останалите след кратка съпротива бяха свалени в корабните лодки.

Женевиев и моряците се заеха да пренасят товара на «Кримсън Уич». После побързаха да се отдалечат от бавно потъващия кораб, чийто корпус беше пробит от гюлле.

«Кримсън Уич» пое курс към Довил. Там щяха да слязат на сушата и да потеглят към Париж, за да продължат опасното си дело.

17

Вашел Сен Жорж се притискаше до една от тухлените стени в тясната уличка, която минаваше зад елегантния някога Площад на победата. Беше застанал точно пред задната врата на Дом номер пет, градската къща на родителите му. Къщата беше потънала в мрак. Не се чуваше и най-малък шум. Вашел предполагаше, че там няма никой, но искаше да бъде сигурен. Огледа се внимателно и бързо пъхна ключа, който държеше в ръката си, в старата ключалка. Отвори и влезе.

Лъхна го миризма на спарено и веднага разбра, че тук доста време не са живели хора. Въпреки това реши да огледа къщата, надявайки се да открие следа или поне намек за това, какво беше станало с Женевиев и родителите му.

Извади от джоба си дълга свещ и драсна клечка кибрит. Скоро мракът се освети от трепкащо пламъче. Като не намери нищо интересно в кухнята, младежът продължи нататък и огледа едно по едно всички помещения. С ужас установи колко опустошена и разграбена е красивата и разкошно обзаведена някога къща на родителите му.

В тавана на входното антре беше пробита огромна дупка. Там някога висеше скъпоценен венециански полилей. По мраморния под още блестяха хиляди стъкълца от падналия кристал. По боядисаните в пастелни цветове стени още личаха светлите петна от висящите там картини и гоблени с неоценима стойност, които от векове бяха собственост на семейство Сен Жорж. Всички по-ценни предмети бяха откраднати с изключение на няколко, които бяха вандалски разрушени. Прекрасният севърски порцелан беше натрошен на парченца, а приборите за храна от стърлингово сребро липсваха. Тапицерията на мебелите беше изпорязана, пълнежът беше изваден и разпръснат по цялата къща. По-тежките дървени мебели, като шкафа за съдове и гардеробите, които нямаше как да бъдат изнесени, бяха натрошени на парчета. Други мебели, най-вече витрини и масички, бяха насечени и изпотъпкани. Не беше останал нито един от прекрасните турски килими.

Вашел се наведе и нежно вдигна от пода фината порцеланова чашка, която по чудо беше оцеляла. Постави я внимателно върху лавицата и се усмихна с мъка на този безсмислен жест. Семейството му никога нямаше да се върне тук, дори ако беше успяло да се изплъзне от лапите на онези, които бяха разрушили прекрасния парижки дом.

Огледа и останалите етажи. Навсякъде цареше пустота и разорение. Всички рокли на майка му и сестра му бяха отнесени кой знае къде, ковчежетата с бижута бяха опразнени. Ако мама и татко са имали някакъв шанс за бягство, непременно са щели да вземат със себе си скъпоценностите, помисли си с горчивина Вашел.

Спря и се замисли. Беше получил тайно изпратеното писмо на Женевиев и знаеше, че семейството му е наясно с опасността, която го заплашва. Запита се какво ли би направил, ако беше на тяхно място. Каза си, че родителите му първо биха се погрижили за спасението на Женевиев и едва после за своето собствено. Без съмнение бяха измислили план за бягството й, а самите те бяха останали у дома, за да й дадат време да се скрие. Женевиев със сигурност беше успяла да избяга, но какво беше станало с майка му и баща му?

Вашел се изкачи на тавана, където някога живееха слугите, и внимателно се огледа. Внезапно му хрумна нещо и издърпа големия тоалетен шкаф, поставен до стената на малката слугинска стая. Зад него нямаше нищо, но Вашел инстинктивно усети, че е на прав път, хукна по стаите и започна да размества мебелите, които стояха до стените. Най-после в спалнята на родителите си намери онова, което търсеше: зад гардероба беше пробита голяма дупка. Младият мъж се вмъкна в нея с треперещо от вълнение сърце и дори не забеляза, че златната верижка, която висеше на врата му, се откъсна и падна на пода.

Като достигна края на изкопания тунел, Вашел се изправи и доволно се огледа. Намираше се в дом номер четири, който по-рано принадлежеше на дук дьо ла Фийед. Доколкото си спомняше, семейството на дука беше едно от първите, арестувани след революцията. Родителите му бяха изкопали тунел до съседната къща и се бяха измъкнали през отвора. Естествено не бяха забравили да примъкнат на мястото му големия гардероб. Най-вероятно са се крили седмици наред в изоставената къща, докато вълненията около тайнственото им изчезване са утихнали. После са се измъкнали през задния вход, преоблечени като слуги, без никой да им обърне внимание. Ония глупаци, хората на Клод Рамбуйе, сигурно са наблюдавали само вратите на дом номер пет.

Вече беше сигурен, че близките му са успели да избягат и с леко сърце слезе на партера. Къщата на семейство Фийед също беше варварски ограбена и разрушена.

Вашел загаси свещта в кухнята и захвърли остатъка на пода. После се измъкна през задната врата и потъна в мрака на нощта.

Женевиев хвърли поглед към къщите, разположени в полукръг около Площада на победата, и загрижено прехапа устни. Впи очи във вратата на техния дом и сърцето й силно заби. Знаеше, че не биваше да идва тук, но тази вечер някаква магическа сила я теглеше към Плас Виктоар. Защо ли? — питаше се замислено тя. Какво я беше накарало да дойде тук? Клод непременно беше оставил постове край дома им. Наоколо не се виждаше жив човек, но нищо чудно пазачите да дебнат някъде в тъмнината и ей сега да дойдат да я хванат.

И какво от това! — каза си решително тя. Щом беше дошла дотук, трябваше да влезе в къщата. Знаеше от Беноа, че родителите й отдавна вече не живеят там. Но очакваше да намери оставен от тях знак, който да я насочи към по-нататъшната им съдба. Трябваше да се огледа.

Кимна на Ив-Пиер да я последва и тръгна по тъмната задна уличка към входа за кухнята.

Вратата не беше заключена. Женевиев влезе предпазливо и ноздрите й леко потръпнаха, усещайки слабия мирис на току-що изгасена свещ. Някой беше влизал в къщата малко преди нея. Сложи ръка на шпагата си и с тревога зачака очите й да свикнат с мрака.

После изтича през кухнята към трапезарията и сърцето й се сви при вида на опустошенията, причинени от Клод и хората му. Краката й стъпваха по натрошен порцелан. Само злобата беше накарала тия мъже да изпотрошат всичко, което не им беше харесало или не бяха могли да отнесат. Побесняла от гняв, Женевиев прибави още едно към списъка на престъпленията, за които се беше заклела да отмъсти един ден.

Претърси набързо къщата и разбра, че човекът, който е бил тук преди малко, вече го няма. Учудено поклати глава и се запита кой ли е бил той. В спалнята на родителите си, осветена от ярка лунна светлина, която проникваше през прозорците с откраднати завеси, тя забеляза пробитата в стената дупка и се наведе да я разгледа по-подробно. Погледът й се спря на скъсаната златна верижка, паднала на пода. Наведе се да я вземе и сърцето й подскочи от радост. Вече знаеше кой е влизал тук преди нея. Сграбчи ръката на Ив-Пиер и от очите й потекоха радостни сълзи.

— Мама и татко са избягали през тази дупка — прошепна щастливо тя. — А Вашел е бил тук преди малко! Той е открил изкопания тунел. Погледни, Ив-Пиер! — Тя вдигна верижката, после трескаво измъкна изпод доминото си своята, която напълно приличаше на първата. — Аз ги поръчах, не помниш ли! На всяка верижка виси половин монета. Като ги съберем, става цяла монета. О, Ив-Пиер! Вашел е жив! Бил е тук малко преди нас. Усещам дори миризмата на одеколона му. Брат ми е жив и е на свобода, а родителите ми също са успели да избягат. Сега трябва да ги намерим и да ги изведем от Франция. Вашел вече е сигурен, че сме успели да се спасим, и сам ще тръгне към Англия.

— Смятам, че сте права, мадам Женет — отговори спътникът й. — Хайде да си вървим. Намерихме всичко, което ни трябваше. Сега ще отидем на Гревския площад да обмислим плановете си за утре.

Двамата побързаха да се измъкнат от къщата и се запътиха към Гревския площад, където пред Отел дьо Вил беше издигната ешафод.

Скрита в сянката на дърветата, Женевиев наблюдаваше страшната Мадам Гилотина и размишляваше за кървавата й история. До революцията тази отвратителна машина не беше позната във Франция. Използвали са я в Шотландия, Англия и някои други страни за обезглавяване на престъпници от благороден произход. Жозеф-Игнас Гилотен, лекар от Сент, убедил Събранието да издаде закон, според който всички смъртни присъди се изпълняват с помощта на машината. Твърдял, че обезглавяването е абсолютно безболезнено. Изпробвали го върху множество трупове от болницата Бисетр и, доволни от резултата, построили ужасната гилотина на Гревския площад. На 25 април 1792 година Луизет, както първоначално нарекли ужасния уред, обезглавила първата си жертва, някакъв обикновен уличен крадец. Но когато екзекуциите станали всекидневие, хората нарекли машината «гилотина» и с това увековечили името на «хуманния» лекар.

Гилотината беше поставена върху висока платформа, която се виждаше от всички страни. Площадът винаги беше пълен с народ. Женевиев с болка помисли, че и тя можеше да бъде една от безбройните жертви. Но и сега можеше да падне в ръцете на властите, ако не се пазеше достатъчно. Огромното, излъскано до блясък острие блестеше призрачно на лунната светлина, а пред огромния дървен блок, върху който се спускаше то, беше поставен кош за отсечените глави.

Женевиев знаеше, че веднага след екзекуцията маскираният палач хващаше главата за косите и я вдигаше високо във въздуха, за да я видят всички. Понякога мозъкът на жертвата продължаваше да работи няколко секунди след обезглавяването и по лицето ясно се изписваха ужас и болка, преди очите да изскочат от орбитите си.

Но новите властници не се задоволяваха с това страховито доказателство за своята мощ. Събранието беше поръчало на мадмоазел Мари Гросхолц, художничка от Страсбург, която преди революцията служеше на кралското семейство, да изготвя посмъртни маски на жертвите на гилотината. След това ги окачваха в известния кабинет с восъчни фигури на д-р Къртис и посетители от цяла Европа се стичаха да ги разглеждат.

— Ще вземем колата на Маре, Ив-Пиер — прошепна Женевиев. — Ще се погрижим стражите да не забележат пристигането ни. Кажи на Тибо да се опита да отвлече вниманието, като вдигне шум край Сен Жак ла Бушери, съвсем близо до черковната кула. Хората ще се обърнат нататък, а ние ще действаме бързо. Трябва да бъдем точни до секунда, иначе тежко ни се пише. Татко Ник даде ли ти всичко, което ни трябваше?

— Да, капитане. Дядо ви отново ни оказа ценна помощ. Докара и циганската каруца, и костюмите. Тази нощ ще отидем да ги вземем.

— Страшен е! — ухили се Женевиев. — Надявам се, че каруцата изглежда истинска, а костюмите ще ни станат по-добре отколкото ония проклети монашески раса. Слава Богу, че шевалие Дьо ла Тур-Жоли и приятелите му бяха ужасно отслабнали и не можеха да се държат на краката си, иначе стражите непременно щяха да забележат ботушите им и да ни изловят като пилци.

Ив-Пиер вдигна рамене.

— За толкова кратко време дядо ви направи най-доброто, което можа. Никой не го подозира — поне засега. Всеки ден пише пламенни сатири срещу благородническите си прадеди в буржоазните вестници. Шпионите все още не го дебнат, ала все пак излага живота си на опасност, като ни помага.

— Да, знам, и съм му благодарна. Само че много ми се искаше да знае къде се намират мама и татко — промърмори мрачно Женевиев, но скоро лицето й просия. — Надявам се Вашел да се отбие при дядо, преди да замине за Англия. Да вървим, Ив-Пиер! Нямаме никакво време. Може би в този момент Вашел е там!

С изпълнено с надежда сърце Женевиев се затича към кея и Ив-Пиер побърза да я последва. Внимаваха да се държат в сянката, но неволно движение привлече върху тях вниманието на постовете, застанали пред кметството и около гилотината.

— Спри! Спри или ще стрелям! — изкрещя мъжът. Вдигна пистолета си и го насочи право в главата на Женевиев.

Младата жена спря, защото опасността наистина беше сериозна. Едва забележимо помръдна ръка, за да нареди на Ив-Пиер да продължи, после вдигна ръце и се запъти към поста.

— Я виж ти! Какво виждам? — изсмя се триумфално мъжът. — Маскиран младеж? Да не си бил на бал, момче? Или случайно си шпионин на роялистите? Последните дни заловихме дузина типове, които бяха решили да се сравняват с Черния Мефисто. По дяволите! Градът е пълен с тая паплач! — И той отвратено се изплю на камъните. — Извади рапирата си — бавно, и я хвърли пред краката ми.

Женевиев се подчини с треперещи ръце. Оръжието падна с трясък на каменната настилка и звънът му прозвуча в ушите й като надгробна камбана. Без да я изпуска от очи, мъжът се наведе да го прибере.

— Какво ще кажеш за своя защита, момче? Нищо? Май си глътнал езика, а? — Постът се изсмя и сви рамене. — Е, добре. Ще те отведа при гражданина Рамбуйе. Съмнявам се, че съм заловил истинския Мефисто, но трябва да бъдем предпазливи. Последното пиленце, което ми падна в ръчичките, носеше в джоба си граната. Решил да вдигне във въздуха кметството. Доколкото си спомням, намери заслужения си край преди няколко дни. Тук, на този площад. — Постът посочи към гилотината и прокара пръст по шията си. — Млади или стари, ножът на доктора не преви разлика. Рано или късно всеки си получава заслуженото. За теб май ще бъде доста рано. А сега тръгвай — заповяда рязко той и заплашително насочи пистолета към гърдите й.

Женевиев се обърна и бавно се насочи към кметството. Сърцето лудо се блъскаше в гърдите й. Щяха да я предадат на Клод Рамбуйе и с нея беше свършено. Огледа внимателно площада и установи, че останалите стражи се тълпят около пристигналата току-що карета на един от членовете на правителството, спряла в северния край на площада. Никой не беше забелязал, че постът е заловил шпионин. Трябваше да намери начин да се изплъзне. Но мъжът, сякаш отгатнал мислите й, заби пистолета си в гърба й.

О, Света Дево, смили се над мен! — помоли се с цялото си сърце младата жена. Изглежда, небето моментално се отзова на молбата й, защото здрава ръка сграбчи откъм гърба поста, затисна устата му, а другата ръка се сключи около врата му. Мъжът толкова се уплаши, че в първия момент не можа да реагира, а когато почна да се отбранява, вече беше много късно. Силните пръсти стиснаха шията му, завъртяха я и вратът му се строши. Безжизненото тяло се свлече на паважа.

— Ноар! — прошепна слисано Женевиев.

Шпионинът, известен в цяла Франция под името Черния Мефисто, се ухили и зъбите му проблеснаха под черната копринена маска.

— Ноар? Значи така си ме нарекла, Руж? — прошепна развеселено той. — Много ми харесва. Да вървим! Побързай!

Той вдигна рапирата й, остави до трупа черна копринена маска, хвана ръката на Женевиев и я повлече след себе си през площада. Изтичаха до кея и скочиха в малката лодка, привързана до едно дърво. Мъжът набързо издърпа въжето, взе греблата и загреба към Рив Гош. Пантите бяха смазани, греблата обвити с кожа, и лодката леко и безшумно се плъзгаше по вълните.

— Къде ме водиш? — попита тихо Женевиев. — Имам работа, освен това хората ми ме очакват.

— След малко ще се присъединиш отново към тях — отговори небрежно Ноар. — Искам да те запозная с един приятел, който ще те скрие в театъра си. Там ще бъдеш на сигурно място. Ще изчакаме да затихне шумът около убийството. Приятелят ми е артист и пише за буржоазния вестник «Ла Лам». В действителност е верен привърженик на краля и работи за нас. Известен е под името «Ренар».

Женевиев едва не извика. В цял Париж имаше само един артист, достатъчно хитър и дързък, за да получи този прякор, и това беше дядо й. По дяволите! Татко Ник явно беше свързан с всички противници на новия режим. Трябваше да му даде знак да не разкрива самоличността й пред Ноар. Все още нямаше доверие в този странен мъж, който се изпречваше на пътя й. Макар че беше спасил живота й, не можеше да се разкрие пред него. Ако узнаеше името й, можеше да го издаде на Клод при мъченията.

И двамата мълчаха, защото много добре знаеха, че водата разнася надалеч дори най-слабия шум. Тишината се нарушаваше само от лекия плясък на греблата, които равномерна се потапяха във водата. Най-после бегълците достигнаха Рив Гош. Ноар завърза лодката и двамата с Женевиев се покатериха на улицата. Изтичаха през Рю Дофин към виещата се нагоре уличка, по която се изкачиха на булевард Сен Жермен. Тук, недалеч от Сен Жермен де Пре, най-старата църква на Париж, се намираше Театър Дюпре, светилището на татко Ник.

Двамата се облегнаха на стената, за да си поемат дъх. Фигурите им едва се различаваха в мътната светлина на уличните лампи. След минута, когато дишането й се успокои, Женевиев благодарно се обърна към Ноар.

— Мерси — проговори сериозно тя и се вгледа в мъжа, който беше влязъл в живота й по толкова необичаен начин. — Ти ми спаси живота.

— Да. Слава Богу, че тъкмо бях отишъл да потърся в Отел дьо Вил някои документи, които ми… трябват. — Той потупа вътрешния джоб на жакета си, където беше скрил откраднатите документи. — Но сега ми обясни какво търсеше ти там и как онзи усърден пазач можа да те залови.

— Нали ти казах — отговори неохотно Женевиев. — Имах работа. Постът ме видя случайно. Развълнувах се малко и проявих непредпазливост. Това няма да се повтори, уверявам те.

— Надявам се. О, Руж! Знаеш ли изобщо в каква опасна игра си се впуснала? Не искаш ли поне да ти помогна? След нощта в Консиержерията непрекъснато мисля за теб. Направо ме омагьоса, червена вещице. Вече съм сигурен, че наистина си магьосница…

Женевиев затаи дъх. Главата му се сведе към нейната, ръцете му обхванаха страните й, устните му се приближаваха към нейните.

Не бива да прави това, мислеше си трепереща тя. Нима не вижда колко съм объркана! Отчаяно се опита да си представи лицето на съпруга си, но когато устните на чуждия мъж докоснаха нейните, образът на Джъстин избледня и се разнесе като мъгла. Женевиев забрави всичко около себе си. Остана само този мъж — с търсещите устни и властното си присъствие, което я изпълваше цялата. Горчиво, болезнено чувство на вина опари сърцето й и тя се опита да се изплъзне от горещата прегръдка на Ноар. Но мъжът беше силен и твърдо решен да се наслади докрай на меките устни, които въпреки волята на жената се разтваряха да го посрещнат.

Женевиев престана да се противи на сърцето си. Макар че много й се искаше да бъде другояче, тя желаеше с душа и тяло този шпионин, на когото не знаеше дори истинското име. Искаше целувката му да трае цяла вечност, искаше много повече от една целувка.

Господи! Какво правеше той с нея? Защо преставаше да мисли, когато се озовеше в обятията му? Защо се превръщаше в лекомислено същество без капка здрав разум, затова пък препълнено с парещи чувства?

Устните му трескаво изследваха нейните. Езикът му се плъзна навътре и той целият се разтрепери, когато усети влажната, мамеща сладост на устата й. Прекрасно, наистина прекрасно…

Ноар вече не се владееше. Устните му се преместиха към бузите и слепоочията й. Пръстите му нетърпеливо развързаха панделката и буйната червена коса се разпиля по раменете й. Притисна я силно до себе си и в тялото му пламна изгарящо желание. Ръцете му трескаво замилваха косите й. Ах, как му се искаше да смъкне от раменете й мъжките дрехи и да открие под тях прекрасното женско тяло! Забеляза, че е пристегнала гърдите си и нежно помилва плата, под който туптеше сърцето й. Притисна бедрата си до нейните, ръцете му се спуснаха надолу, за да обхванат твърдото й задниче и да го притеглят към тялото му.

— Руж! Руж! — шепнеше в ухото й предрезгавелият му глас. — Какво правиш с мен? Щом съм с теб, забравям целия свят и мисля единствено за теб — призна той и сърцето му направи луд скок. — Искам те! Бог да ми е на помощ, но е така! Да вървим, защото ще те взема тук, насред улицата. Ренар ще ни намери място, където да се скрием.

— Много искам да остана с теб, Ноар, но не мога — прошепна измъчено Женевиев. Прехапа устни и лицето й се разкриви от болка. — Аз… аз съм омъжена. Мъжът ми… той изобщо не се интересува от мен, но…

— Тогава сигурно е сляп или е последен глупак! — изсъска извън себе си Ноар, но гласът му веднага се смекчи. — Мила моя, няма никакво значение, че сме двойно прокълнати. Аз също съм женен — призна с болка той. — Жена ми е също така безсърдечна и студена като твоя мъж. Нима трябва да пазим клетвите, които ни карат само да страдаме? Нима трябва с лека ръка да отхвърлим щастието, което намерихме?

— Не зная. Просто не зная — изхълца задавено Женевиев. — Дори ако станем любовници, за нас няма бъдеще, Ноар. Обвързани сме до края на живота си. Не искам да страдам, но сега просто не съм в състояние да мисля. Моля те, Ноар, недей! Още е много рано. Животът на толкова хора зависи от нас. Я виж къде сме застанали — на най-широкия булевард! Всеки може да ни види.

— Права си, разбира се, че си права — промърмори мрачно той и в сивите очи се изписа истинска мъка. — Боя се, че загубих разума си. Близостта ти ме обърка напълно. Но поне ела с мен в театъра, Руж. Там сме на сигурно място. Няма да те притеснявам повече, обещавам ти.

— Добре — съгласи се тихо тя. Беше объркана повече и от него, но не посмя да му го каже, защото при следващото му настояване щеше да направи всичко, каквото искаше. Нямаше сили да му се противопостави още веднъж.

Двамата безмълвно влязоха в театъра, в който Женевиев беше прекарала толкова часове преди революцията.

Когато входът към сцената се затвори зад тях, двамата спряха, докато очите им привикнат с мрака. Зад сцената беше запалена само една свещ. Театърът беше пуст и двамата се запътиха към малкия кабинет на Никола Дюпре, разположен зад кулисите.

Ноар очевидно идваше често тук, защото водеше Женевиев напред, без да се оглежда. Младата жена реши да попита дядо си на колко още привърженици на краля помага тайно, защото не искаше да се срещне при него с хора, които можеха да я познаят.

При мисълта за екипажа тя скришом се огледа наоколо. Сърцето й трепна, защото хората й може би бяха наблизо. Ала не видя никого и се ослуша дали мъжете не се ровят в натрупаните реквизити. Не се чуваше обаче никакъв шум, който да издаде присъствието им, и Женевиев въздъхна облекчено. Не искаше никой от тях да се среща с Ноар, най-малко Ив-Пиер. След нощта в Консиержерията беше принудена да му обясни закъснението си и естествено беше премълчала, че Ноар я е целувал. Боеше се, че Ив-Пиер, който я познаваше от детските й години, ще прочете нещо по лицето й и тогава непременно ще извика Ноар на дуел, за да защити накърнената й чест.

Когато стигнаха до кабинета, Ноар тихо почука на затворената врата.

— Кой е? — обади се отвътре рязък глас, който Женевиев безпогрешно разпозна.

— Двама приятели на Луи Бурбонски, Ренар — отговори тихо Ноар.

— Влезте.

Ноар отвори вратата и двамата с Женевиев влязоха в стаичката, която служеше като кабинет.

Никола Дюпре седеше на стола зад бюрото. Пред него беше поставена газова лампа с намален до крайност пламък. При вида на влезлите старецът отмести настрани книгата, разтворена пред него, и широко разтвори зелените си очи. Скочи и бързо заобиколи писалището. Насочи се с разтворени ръце към Ноар, за да го поздрави.

— Каква приятна изненада…

— Дяволският капитан, както може би си припомняте от предишните ни срещи, Ренар — прекъсна го остро Ноар и не му позволи да се обърне към него с истинското му име.

Младата жена изпитателно се вгледа в двамата мъже и веднага осъзна две неща: първо, че Ноар имаше кораб, с помощта на който отнасяше тайните си послания в Англия, и второ, дядо й знаеше кой е той в действителност. Беше сигурна в това.

— Разбира се — съгласи се учтиво Никола и усмихнато склони глава. Скоро обаче усмивката изчезна и отстъпи мястото си на дълбок размисъл. Поглади нервно червената си брада, прошарена с много сиви кичури, и въпросително вдигна вежди.

— И кой още?

— Капитан Лафол, Ренар — отговори бързо Женевиев и с едва забележимо кимане на глава го помоли да мълчи.

За нейно учудване в очите на дядо й се изписа моментна обърканост. Само след миг обаче лицето му отново просия и той ги покани да седнат.

— Двама от особените ми любимци, това поне е ясно — промърмори с едва сдържан смях той.

И Ноар, и Женевиев го изгледаха мрачно.

— Нима познавате Руж, Ренар? — осведоми се смаяно Ноар и очите му бдително просветнаха.

— Ако под Руж разбирате капитан Лафол — отговори сухо Никола и изпитателно изгледа внучката си. — Тогава трябва да ви отговоря с да. — Той кимна и с подчертано равнодушие вдигна рамене. — Срещали сме се по-рано, нали, мадам?

— Да, и се надявам да се срещаме и в бъдеще. Хората ми бяха ли тук?

— Да, рано тази вечер. Много се уплашиха, като узнаха за задържането ви. Веднага измислиха дързък план за освобождаването ви, затова е най-добре да отидете веднага на уреченото място. Смятам, че шумът, който се е вдигнал около бягството ви, е заглъхнал и вече сте в безопасност. Освен това взех всички предвидени от вас мерки. Идете да проверите лично. Доколкото чух, миналия път сте имали известни трудности. Надявам се днес дрехите да са ви по-удобни.

— Сигурна съм в това, Ренар — отговори усмихнато тя.

— О, за малко щях да забравя да ви предам едно съобщение, мадам — плесна се по челото Никола. — Зная колко ще се радвате да чуете, че скоро ме посети вашият добър приятел… Нали ме разбирате? Остави вест за вас: Чакай ме на далечния бряг. Там ще намериш половината от монетата си.

— Мерси, Ренар! Толкова съм ви благодарна! — извика Женевиев и в очите й нахлуха радостни сълзи. Отлично беше разбрала думите му. Вашел беше идвал и беше съобщил, че тръгва към Англия.

— Така си и мислех, че ще ви зарадвам. Нашият приятел не биваше да остава тук, защото шпионите бяха по петите му. За другите двама… приятели, които търсите, мога само да ви кажа, че не се знае нищо — въздъхна угрижено Никола и затвори очи, за да се овладее. — Много съжалявам. Ще продължа търсенето.

— Мерси, Ренар. Време е да вървя — отговори бързо Женевиев и част от радостта й от щастливото избавление на Вашел се стопи при горчивия факт, че родителите й все още бяха в неизвестност.

Скрили са се някъде, помисли си с надежда тя. Вярваше, че са на сигурно място. Много й се искаше да протегне ръка и да докосне милия си дядо, но не посмя да го пори. Този интимен жест непременно щеше да събуди подозрението на Ноар. Вместо това тя се обърна към едрия маскиран мъж, който стоеше безмълвно до нея.

— Ноар, искам да кажа Дяволския капитан, нали така беше? — осведоми се тя и в гласа й прозвуча лека ирония. — Много ви благодаря за помощта. Сигурна съм, че пак ще се срещнем.

— Разчитайте на мен, капитан Лафол — отговори той и впи очи в нейните. — Още не сме свършили един с друг.

Женевиев поклати глава и се изчерви от смущение. Ноар не можеше да знае колко е близка с татко Ник. Слава Богу, не беше вероятно Джъстин да дойде във Франция и да потърси дядо си. Иначе татко Ник може би щеше да се сметне задължен да го осведоми за приключенията на съпругата му. Затова само го изгледа многозначително и излезе навън. Затвори вратата след себе си и спря, заслушана в гласа на Ноар, който едва я изчака да излезе.

— Руж си отиде и вече няма защо да се крием — заговори хладно той. — Разбрах, че знаеш истинското й име и искам веднага да ми го кажеш. Трябва да знам коя е тя.

— Ето откъде духал вятърът — промърмори развеселено Никола и вдигна вежди. — Ти си женен, момчето ми, не го забравяй. Какво ще каже жена ти, ако узнае, че си си изгубил ума по тази червенокоса вещица?

— Нищо! — изсъска сърдито Ноар. — Тя не се интересува от мен.

— Така ли? — осведоми се небрежно Никола и Ноар още повече се ядоса.

— Щом ти казвам! — изръмжа той, не разбирайки защо старият мъж е толкова развеселен.

— Хм… Дори ако е така, позволи ми да запазя за себе си своята малка тайна. Няма да я кажа дори и на теб. А сега върви, Дяволски капитане! Ха-ха! Ама че име! — изсмя се Никола. — Много ти подхожда, също като на капитан Лафол. Е, какво чакаш? Изчезвай от театъра ми! Току-що ми хрумна чудесна идея за нова пиеса, нещо като Шекспировата «Комедия от грешки». Ха-ха! Сигурен съм, че ще стане прекрасна.

Тъй като все още не разбираше какво развеселява толкова Никола, Ноар рязко се обърна и без да се сбогува, излезе навън. Женевиев едва успя да се мушне зад кулисите. Изчака го да се скрие в мрака, после подаде глава и с учудване видя, че дядо й, застанал на прага на кабинета, е отметнал глава назад и раменете му се тресат от смях.

18

Нортчърч Аби, Англия, 1792 година.

Кетрин Мениринг се разглеждаше критично в наклоненото огледало над тоалетния шкаф. Преоблечена п строга черна рокля със снежнобяла колосана якичка и маншети, с кокетно завързана къса престилчица с волани, малка черна шапка с бели дантели и блестящочерни ботушки с връзки, тя напълно приличаше на домашна прислужница. По красивото й личице се изписа сияйна усмивка и тя запляска с ръце.

— О, Роуз! — извика на прислужницата си Кити. — Прекрасно е! Обзалагам се, че оня стар глупак лорд Фроум никога няма да ме познае в тия одежди! А да не говорим за инфантилния лорд Боутъл! Дано не ми досаждат поне тази вечер.

Камериерката смръщи нос.

— Лорд Фроум не е стар — възрази сериозно тя. — Би ме учудило, ако ми кажеха, че е по-възрастен от тридесет и пет години.

Когато човек току-що е навършил шестнадесет, тридесет и пет годишните му се струват ужасно стари — отговори небрежно Кити. — Освен това е глупав и досаден. А лорд Боутъл се държи като пеленаче, макар че е поне осемнадесетгодишен!

Роуз отново се намръщи.

— Не сте права! Много добре знаете, че това няма нищо общо. Скандално е, че решихте да посетите бала с маски, който дава лейди Хорнсейс, точно в този костюм! Дафна заслужава да я набият с камшик, че ви даде роклята. Божичко, какво ще каже лорд Нортчърч, ако ви види! Страх ме хваща само като си помисля за това!

— Ами, чичо Уилям изобщо няма да ме укори — засмя с Кити. — Никак не е суров, макар че се държи така, освен това много ме обича и чувствата му изобщо не могат да се сравняват с онова, което изпитваше към мен ужасният ми стиснат татко — дано бедната му душа почива в мир! Чичо Уилям ще се радва да чуе, че се забавлявам. Той също не понася лорд Фроум и лорд Боутъл. Каза, че и двамата са глупаци!

— Млъкнете най-после, мис! Не повтаряйте подобни неприлични забележки — укори я ужасено Роуз. — Сигурни съм, че лордът не употребява такива думи, а дори и да се е изпуснал, те съвсем не са били предназначени за вашите уши. О, моля ви, мис! Няма ли да облечете прекрасната гръцка роба, която ви приготвих?

— Не, в никакъв случай! Ти ще я облечеш.

— Какво? — извика камериерката. — Няма да го направя така да знаете. Пак сте измислили някоя дяволия, мис Мениринг, но този път няма да участвам в нея. Когато на миналия бал се преоблякох във вашата рокля, ме отвлякоха, не помните ли! Добре, че онзи проклет ловец на зестра се сети да свали маската ми на половината път…

— Престани да се оплакваш, Роуз. Разсърди се само защото онзи те свали в Нотингам, без да ти даде пари за път до Лондон. Признай, че бедният сър Лоутън беше много приятен човек, макар че искаше само парите ми. Нещастният, цял живот е бил без средства. Питам се какво ли с станало с него.

— За Бога, мис! Най-вероятно са го затворили за дългове — отговори злобно камериерката. — Този път няма да ме въвлечете в лудориите си. Нямам никакво намерение да обличам гръцката рокля и това е последната ми дума.

— О, моля те, Роуз! — започна да се умилква Кити. — Толкова добре ще изглеждаш с нея. А като сложиш синята маска и вдигнеш косата си, лорд Боутъл и лорд Фроум непременно ще те вземат за мен. И ти си руса, а фигурите ни са почти еднакви. Затова и бедният сър Лоутън те обърка. Нека поне веднъж се забавлявам както аз искам. Докато ония глупаци непрекъснато се влачат след мен, никога няма да си намеря истински обожател.

— Престанете с вашите глупости! Обожателите ви са безброй.

— Така е, но никой от тях не е достоен за вниманието ми — въздъхна угрижено Кити. — О, Роуз! Много ми се иска да срещна красив, вълнуващ мъж, смел и тайнствен кавалер, в когото да се влюбя! Тогава веднага ще му позволя да ме отвлече… — Кити неспокойно крачеше из стаята.

— Пак говорите глупости — отбеляза уморено камериерката. — Чели сте твърде много любовни романи. Само да узнае лейди Нортчърч, тя ще ви даде да се разберете. Май ви се иска да се влюбите в някой от онези страшни улични разбойници, нали? Но не забравяйте едно — тези хора изобщо не мислят за женитба!

— Ех, и ти, Роуз, просто си го представях! Много се съмнявам, че ще срещна някога подобен човек — засмя се Кити и се отпусна на столчето пред тоалетния шкаф. — Ако не облечеш гръцката рокля, аз също няма да ида на бала. Цяла вечер ще скучая в компанията на двамата глупаци.

Тя сведе очи към скръстените в скута си ръце и успя да изстиска няколко крокодилски сълзи, които заблестяха по миглите й.

— Мен не можете да заблудите, мис — отговори натъртено Роуз, но младото момиче наистина се разхълца и раменете му се разтресоха от плач. — Моля ви, мис, не си го слагайте на сърцето! Престанете да плачете, моля ви! Добре, от мен да мине, ще дойда с вас. — Роуз примирено отпусна ръце. — Ще облека гръцката рокля, но ви уверявам, че ако ме оставите цяла вечер сама с ония… глупаци, после ще се скараме сериозно.

Вашел Сен Жорж се стресна, като видя насреща си голямата, стара, но добре поддържана карета, която излезе от портите на Нортчърч Аби. Веднага позна каретата на чичо си Уилям. Запита се накъде ли се е запътил толкова късно през нощта намръщеният му роднина, защото много добре си спомняше, че лорд Нортчърч не понасяше светски забавления, на които присъстваха и дами. Същото важеше и за любимия му син Джъстин. Бащата и синът предпочитаха да гонят дивеч или да играят карти в един от многобройните частни клубове на Лондон. Вечерите прекарваха обикновено в къщи.

Може би Джъстин е дошъл при родителите си, размишляваше Вашел, и е приел да придружи Женевиев на някаква забава. Не, невъзможно. Нали татко Ник му поне съобщил, че сестра му е в Париж. Още не можеше да се опомни от страшната вест. Малката му сестричка беше станала контрабандистка и спасяваше френски благородници от ножа на гилотината! Трябваше да поговори сериозно с нея, а и с братовчеда, който позволяваше на съпругата си да се впуска в подобни опасни приключения. Макар че Джъстин вероятно не беше осведомен за постъпките на жена си, или поне така твърдеше татко Ник.

Женевиев — жена на Джъстин! Вашел едва не изохка при тази ужасна мисъл. Никога нямаше да проумее как есетра му се е съгласила да се омъжи за този скучен и нахален братовчед. Открай време късаше нервите и на двамата. Защо Женет не почака брат й да се прехвърли в Англия, за да я въведе в обществото и да я запознае с достойни за женитба кавалери? Защо вместо това избърза да се омъжи за ужасния си братовчед?

Дали в каретата не седеше точно той? Сигурно беше така. Лорд Уилям никога не излизаше по това време. Внезапно му хрумна злобна идея и Вашел коварно се ухили. Подкара купения в Лайм Риджис кон към края на пътя и нетърпеливо претърси джобовете си. Някъде трябваше да е пъхнал старата копринена маска, с която беше скрил лицето си от нахалните моряци, които го прекараха през Ламанша. Най-после я намери и набързо завърза копринените панделки. Засмян до уши, младежът подкара коня си право към средата на пътя и се изпречи пред каретата.

— Спрете веднага и не правете опити да избягате! — изкрещя той и с облекчение установи, че каретата наистина е на вуйчо му. Иначе щеше да му се наложи да ограби чуждо превозно средство. — Парите или живота! Ей, я пусни оръжието, глупако! — изкрещя той на мъжа, който седеше до кочияша и беше посегнал към мускета си. — Не ме принуждавайте да стрелям! Слизайте, вие двамата, хайде! Скрийте се в храстите и ако ви е мил животът, не мърдайте.

Когато двамата мъже се свиха в гъстия храсталак, Вашел слезе от коня, пусна юздите и отвори вратичката на каретата.

За голямо свое учудване се озова лице в лице не с братовчеда си Джъстин, а с две напълно непознати млади дами, които явно отиваха на бал с маски. Едната, очевидно високопоставена лейди, беше облечена в светлосиня гръцка рокля, обшита със злато. Лицето й беше скрито под синя маска. Прислужницата й носеше ливреята на домашния персонал, макар че според Вашел облеклото й нямаше много общо с обичайните одежди на камериерка.

— Кои сте вие? — попита на английски той и хвърли бърз поглед към герба на вуйчо си, за да се убеди, че не се е объркал.

— Ами… ние… — заекна Роуз, която едва дишаше. Не можеше да откъсне поглед от черните дула на двата пистолета, насочени право в гърдите й.

— Я махнете тези оръжия — изфуча ядосано Кити. — Не виждате ли, че мис Мениринг се уплаши до смърт? Как смеете да се държите така? Не бойте се, мис Мениринг! — Тя нежно потупа по ръката ужасеното момиче. — Няма от какво да се страхувате. Без съмнение господинът иска само да ни ограби. — Тя критично изгледа Вашел. — Отвратителен крадец! — изкрещя възмутено и гордо изправи глава. — Как не ви е срам да нападате две беззащитни жени!

Смаян от дързостта на камериерката, Вашел не можеше да откъсне очи от нея. Финото й лице беше обляно от светлината на двата фенера и младежът затаи дъх. Никога не беше срещал такава красавица.

Под финото дантелено боне, изкривено на една страна, надничаха буйни златни къдрици и се полюшваха при всяко движение. Светли, смело извити вежди подчертаваха още повече красотата на големите сини очи, които пламтяха от гняв. Чипото носле беше смело вирнато напред, страните й бяха зачервени, а устните й приличаха но полуразтворена розова пъпка.

Нежната фигура беше красиво закръглена. Лебедовата шия се издигаше гордо над високите млади гърди, а тясната талия плавно преминаваше в гъвкави пълни бедра. Тесните ръце с дълги пръсти бяха скръстени на скута й.

— Не бих ви определил като беззащитна, мадмоазел — промърмори най-после Вашел, успял да си възвърне дар слово. — Освен това мъжът до кочияша се опита да ме застреля.

— Трябваше да го направи — отговори смело Кити. — Ако имах пистолет, нямаше да се поколебая да го изпразня в гърдите ви.

В действителност тя никога не би сторила зло на този красив разбойник. Под дръзко нахлупената шапка надничаха смарагдовозелени очи, чийто блясък я омайваше. Гъстата кестенява коса беше небрежно завързана в опашка на тила. Позата му беше небрежно естествена и Кити с право предположи, че широките рамене под брокатения фрак не са подплатени.

— Коя сте вие, мадмоазел? — осведоми се сърдито младежът, не особено въодушевен от мисълта, че жената на неговите мечти току-що беше изразила желание да изпрати куршум в гърдите му. — Доста сте дръзка за камериерка.

— Не съм никаква камериерка — отговори небрежно Кити, но се сети, че трябва да обясни необичайния си вид, и по-кротко продължи: — Аз съм… аз съм Принда, почиствам стаите в дома на лорда, а вие сте негодник! Камериерката на мис Мениринг се разболя и аз трябваше да я придружа — излъга смутено тя.

— Чистачка! — простена вътрешно Вашел. Баща му щеше да го лиши от наследство, ако узнаеше, че ухажва прислужници. Семейство Сен Жорж си оставаха благородници въпреки преживените в последно време несгоди и не се женеха за слугини.

— Много жалко — въздъхна младежът. Щеше да му достави голямо удоволствие да ограби надменния си братовчед. Но сега имаше насреща си две беззащитни жени, които изобщо не познаваше, и трябваше да измисли начин да се измъкне от неудобната ситуация. Реши да им вземе скъпоценностите и после да ги върне на лорд Уилям. — Давайте ценните си неща, бързо! — заповяда рязко той.

— Нямаме нищо по себе си — отговори невъзмутимо Кити. — Ако понечите да ни претърсите, ще пищим с цяло гърло.

— По дяволите! — изрева Вашел, но в следващия миг зелените му очи дяволито просветнаха. — Е, добре. Щом не носите със себе си нищо ценно, трябва да платите откуп.

— Какъв откуп? — попита сърдито Кити.

— Целувка, мадмоазел. Само една целувка. Това е цената, за да продължите необезпокоявани пътя си.

— О, не, в никакъв случай! — обади се най-после Роуз. — Как смеете да се държите така? Откъде ви дойде на ум гази дързост?

Вашел мрачно я изгледа.

— Не говоря на вас, мис Мениринг — промърмори раздразнено той.

— Аз… Лорд Уилям е мой настойник — излъга Роуз. — Ако узнае за дързостта ви, лошо ви се пише, така да знаете.

— Може би, но аз не искам откуп от вас — отговори злобно Вашел, който много добре знаеше как ще реагира вуйчо му на лошата шега, която си беше устроил. — Хайде Принда, нали така се казвахте! — обърна се той към Кити. — Бъдете добро момиче и ме целунете. Веднага ще ни пусна да си отидете.

— Не! — извика Роуз. — Не се оставяй да те изнудват!

— О, я по-тихо! — изсъска Кити и здраво ощипа камериерката си. — Нали не може да държи пистолетите си готови за стрелба и едновременно с това да ме изнасили.

— Божичко, какво да правя! Лорд Уилям ще ми смъкне кожата от бой! — проплака Роуз. — Стига му само да разбере, че знаете такива неща и че дори ги произнасяте па глас. Да бях умряла!

— Хайде, побързайте! — извика Вашел и заплашително размаха пистолета си. — Престанете да говорите глупости, защото ме нервирате.

Роуз беше на края на силите си. Ужасена от насоченото в гърдите й дуло и от предчувствието за близката смърт, тя загуби съзнание и политна напред. Заби нос в насрещната седалка и Кити едва не се изсмя с глас. После се начумери и гневно изгледа нощния крадец.

— Ето, виждате ли какво направихте! — изкрещя та. — Бедната мис падна в безсъзнание. Горкичката! Къде ли са ароматните соли?

Тя отвори чантичката си, но Вашел нетърпеливо я изтръгна от ръцете й и я запрати в най-отдалечения ъгъл на каретата.

— Първо целувката — настоя той.

Сърцето на Кити заби по-силно и тя още веднъж обгърна с поглед силната фигура на страшния разбойник. Беше срещнала мъжа на своите мечти и гореше от желание да го целуне. Никога не беше преживявала подобно нещо. Много хубаво, че Роуз изпадна в безсъзнание и я остави сама с него. Младото момиче вдигна очи към лицето на непознатия и потрепери от изписаното в зелените дълбини на очите му желание. По гърба й пробягаха сладостни тръпки и макар че се поколеба за миг, тя решително се премести към вратичката на каретата, затвори големите си сини очи и смело вдигна лице насреща му.

Вашел скочи на първото стъпало и сведе глава към устните й. Докосна ги нежно, за да не я изплаши, но скоро устата му се впи в нейната и младото момиче несъзнателно вдигна ръце, за да обгърне врата му. Колко нежни бяха устните й, как несмело се движеха под неговите, сякаш за пръв път беше целувана от мъж…

Сигурно е така, помисли си щастливо Вашел. Въпреки дързостта си момичето беше съвсем младо. При мисълта за това младежът усети как в гърдите му се надига чувство на вина, че се е възползвал от неопитността на една девойка.

Защо му трябваше да спира каретата и още повече — да поиска целувка като откуп, за да я пропусне по пътя й! Не беше почтено спрямо младите дами. Въпреки това момичето явно се наслаждаваше на целувката не по-малко от него.

Вашел бавно се отдръпна от Кити и погледът му остана прикован в лицето й. Господи, колко беше красива! Тя наистина беше жената на неговите мечти и не можеше току-така да я остави да си отиде. За Бога! Никога нямаше да се откаже от нея!

— Много ми се иска да ви видя отново, мадмоазел — прошепна той. — Вярно е, че съм обикновен уличен разбойник, но въпреки това се надявам да не ми откажете. Искам да ви опозная по-добре. Няма да ви сторя зло, кълна се.

— Ами… не искам да имам нищо общо с престъпници, сър — проговори плахо Кити. — Въпреки това ви благодаря, че се отнесохте великодушно с мен и мис Мениринг. Много ме беше страх, повярвайте. Затова… ако наистина искате да ме видите, изпратете вест в Нортчърч Аби — най-добре на името на мис Мениринг, за да съм сигурна, че ще я получа.

— Добре. Доскоро, Принда. Сбогом, прекрасни ангеле. И не ме забравяй — прошепна зарадвано Вашел.

Кити сложи пръст на устните си, уверена, че всичко в нея се е променило. В този миг Вашел скочи на коня си и препусна като луд. Загледана след него, девойката с болка осъзна, че не знае дори името на човека, завладял с устрем сърцето й.

Вашел едва беше навършил шестнадесет години и двамата с Кити бяха на една възраст, но момъкът се чувстваше много по-възрастен след преживените ужаси. Революцията го принуди да се държи и да действа като зрял мъж. По време на тайното бягство от Франция всички го смятаха за двадесетгодишен. Умееше майсторски да върти шпагата и да управлява кораб благодарение уроците на Ив-Пиер. Знаеше чужди езици, имаше солидни познания по история, математика и много други специалности, научени от мосю Рокфор, домашния учител. Бащата на Вашел изискваше децата му да получат добро образование и беше много снизходителен към младежките им лудории. Въпреки това Вашел не си въобразяваше, че граф Сен Жорж ще се съгласи синът му да се обвърже сериозно с някакво си слугинче.

По дяволите! Принда беше по-ценна от всяко наследство. Вашел беше упорит и щеше да рискува, още повече, че надали щеше да си върне титлата и имотите във Франция. Беше забравил, че всичко е конфискувано от новите властници. Той не беше нищо друго освен един беден френски емигрант с безполезна благородническа титла.

Вместо да го уплаши, тази представа още повече го развесели. В Англия непременно щяха да сметнат, че гони голямата зестра, ако се заловеше да ухажва богати наследнички. Колкото и неприятно да беше, сигурно щеше да му се наложи да си изкарва прехраната с тежък труд. Ако станеше търговец, хората от собствената му класа щяха да го презират. Никой обаче нямаше да го обвини, ако избягаше с някаква слугиня, която го беше завладяла изцяло.

Вашел реши да не се появява засега в Нортчърч Аби, където и Принда, и господарката й щяха веднага да го познаят. Мис Мениринг непременно щеше да съобщи на вуйчо му, че се е проявил като разбойник по пътищата, а младежът нямаше никакво желание да се подлага на една от скучните морални проповеди на скъпия си английски роднина. Освен това Принда непременно щеше да си помисли, че френският виконт е решил просто да си поиграе с нея.

Най-добре беше да продължи пътя си към Блекхийт Хол и да се занимае с непокорната си сестра, която безразсъдно се беше впуснала в опасни приключения. Като си помисли, че дядо им не само допускаше подобни неща, но дори подкрепяше внучката си, Вашел се хвана за главата. Този човек не притежаваше и капка здрав разум! Не му разказа никакви подробности за действията й, защото първо трябвало да помоли Женевиев за разрешение!

Вашел не знаеше какво да предприеме. Сестра му открай време си беше своенравна и упорита. Сега сигурно щеше да се опита да въвлече и него в лудориите си, без дори да изслуша разумните му доводи.

Младежът мрачно пришпори коня си и препусна в нощта, размишлявайки как да отклони непокорната си сестра от безразсъдните й начинания.

19

Точно в два часа следобед Тибо и Фабиен запалиха фойерверките в непосредствена близост до камбанарията Сен Жак ла Бушери, недалеч от Гревския площад. Посред бял ден многоцветният спектакъл на ракетите се ограничи със святкащи ракети, които описваха кръгове по небето, но шумът, който вдигнаха, беше достатъчен да уплаши събраното на площада множество. Ракетите се стрелкаха във всички посоки, а някои от тях се спуснаха над площада и изгърмяха като бомби.

Както беше предвидила Женевиев, тълпата зяпачи, събрали се да наблюдават гилотинирането на трима аристократи, изпадна в паника и хукна да бяга. Хората се разтичаха във всички посоки и няколко души бяха безмилостно стъпкани. Пазачите не можаха да предотвратят бъркотията въпреки виковете и предупредителните изстрели. Това само усили адския шум.

Женевиев, застанала на капрата на пъстро изрисуваната циганска каруца, собственост на дядо й, прехапа разтревожено устни, защото обезумялото множество се блъскаше около колата и заплашваше да я преобърне. Уплашените коне цвилеха и се дърпаха и тя трябваше да стиска юздите с всички сили. Единият жребец се изправи на задните си крака и едва не се откъсна от процепите. Рупърт изтича към него, сграбчи поводите и го принуди отново да стъпи на земята.

Пазачите бяха заети да възстановяват реда на площада и изобщо не обръщаха внимание на каруцата с тримата осъдени. Ив-Пиер и Беноа ловко се промъкнаха до тях и бързо прерязаха въжетата, които ги свързваха с каруцата. В бъркотията никой не забеляза двамата мъже, които мъкнеха окованите затворници през площада към циганската каруца. Ив-Пиер издърпа смаяните благородници вътре, Беноа затвори вратичката и даде знак на Женевиев да тръгва. Рупърт отпусна поводите на побеснелите коне и се метна на капрата. Женевиев изплющя с камшика и впрягът рязко потегли напред.

Седналите вътре мъже се мятаха от едната страна към другата, докато колата трополеше по калдъръма на улицата към Льо Маре и цялата се тресеше. Ив-Пиер тихо изруга, защото не успя да запази равновесие и тежко се строполи на дъсчения под. Изправи се с усилия и отново се наведе, за да отвори ключалките не веригите, с които бяха оковани китките и глезените на тримата благородници. Събра оковите и ги нахвърля в дебелия чувал, оставен в ъгъла, носле го скри под натрупаните там реквизити. Вдигна седалката на една от пейките и извади от сандъка под нея няколко ярки цигански носии. Подаде ги на тримата, които го гледаха смаяно, без да проумяват какво се е случило.

— Облечете се — заповяда рязко той. — Побързайте, нямаме никакво време! Хайде, какво чакате!

Възрастният господин, жената на средна възраст и младото момиче се подчиниха механично и нахлузиха подадените им дрехи. Ив-Пиер извади три перуки и три шапки, като същевременно обясняваше, че трябва да играят ролите на пътуващи артисти. Връчи им и фалшифицирани документи, които трябваше да показват при проверка, и мрачно продължи:

— Няма нужда да ви казвам какво ще се случи с всички ни, ако не успеете да измамите стражите на градските врати. Острият нож на гилотината веднага ще се стовари над вратовете ни.

При тези думи възрастният господин, бивш херцог на Франция, гордо изправи глава и сякаш възвърна част от предишната си жизненост.

— Не се безпокойте за нас, мосю — проговори с овладян глас той и в очите му се изписа решителност. — Уверявам ви, че няма да ви създадем трудности. Моите снаха и внучка — Той посочи с глава двете жени — досега се държаха превъзходно и не изоставиха стария си баща. И сега разчитам на тях.

— Не се тревожи за нас, скъпи татко — прошепна младото момиче.

Лицето на Ив-Пиер веднага се разведри.

— Добре — промълви по-любезно той и се обърна към по-възрастната жена: — Не се бойте, мадам. Ако всичко мине добре, още тази вечер ще се срещнете със съпруга си.

— Но той… той е още в Консиержерията — прошепна смаяно маркизата.

Така е, но има начин да го измъкнем оттам. Доверете ми се, мадам. Червената вещица и хората й знаят какво правят.

— Значи вие сте от хората на Червената вещица? — проникна се въодушевено младото момиче. — Слухове за тази смела жена се носят дори в Консиержерията. Тя рискува живота си, за да спасява затворниците. Колко ви се възхищавам!

Ив-Пиер усмихнато склони глава.

Циганската кола мина покрай Льо Маре и през площада, където някога се издигаше разрушената от народа Бастилия. След половин час стигнаха градските врати. Женевиев се приведе напред и кокетно заговори с пазачите. Пъстрите й поли бяха вдигнати чак до коленете и мъжете не можеха да откъснат очи от тях. Опря ръце на кръста си и изкусително залюля бедра.

— Ей, сержанте! — извика тя и погледът й се плъзна по стройния мъж в униформа. После навлажни устни с езичето си и продължи: — Хайде, пуснете ни! На Гревския площад избухна бомба и народът се разбяга. Бедният ми съпруг едва не умря от страх. Вече е стар и здравето му е крехко, нали разбирате! Ще го отведа на село да си почине.

— О, така ли? — осведоми се учтиво, но сериозно войникът. — Покажете ми документите си — заповяда рязко той.

Женевиев вдигна рамене.

— Всичко е в ред, сержанте — отговори безгрижно тя и му подаде фалшивите документи. — Ако трябва, претърсете цялата кола. Но побързайте, защото бедният ми мъж може всеки момент да предаде Богу дух. Искам да умре в мир. Вярно, че вече е стар и немощен, а аз съм млада и пламенна, но беше добър с мен и не искам да го изоставя. Ще се погрижа поне последните му часове да бъдат щастливи.

— Права сте, мадам — отговори ухилено мъжът, представяйки си болния стар мъж и буйната му млада жена. Нищо чудно, че хубавицата го гледаше с неприкрито желание. Постът почти съжали бедния стар глупак. Кой знае колко рога растяха по главата му. — Всичко е в ред, мадам — заключи той и й върна документите. — Ще прегледам колата и готово.

Постът отвори вратичката и бегло огледа насядалите вътре хора. Очите му се спряха с насмешка върху стария херцог, който беше чул разговора и отлично играеше ролята, която му бяха отредили. Беше полегнал върху куп парцали и мъчително си поемаше въздух, докато ръката му притискаше гръдния кош.

— Бедната ми Елен — мърмореше като на себе си Ив-Пиер. — Не трябваше да давам хубавата си дъщеричка на толкова стар мъж. Ето че умира и за нищо не става вече. Не може да пълни дори шишетата с лекарства. Тази сутрин ми счупи четири. Но ти не се бой, Бабет — продължи той, обърнат към внучката на херцога, — за теб ще намеря най-добрия мъж, млад и силен като бик.

Постът беше чул достатъчно. Той затвори вратата с трясък и махна с ръка на Женевиев да продължи пътя си.

— Много съжалявам, че се държах така, мосю — проговори развеселено Ив-Пиер. — Но нали трябваше да измамим стражите.

— Зная. Не се грижете за мен, мосю. В Консиержерията изтърпях какво ли не, а там не искаха да ми спасят живота, нали!

Но опасността все още не беше отминала. Обитателите на колата замлъкнаха и се вслушаха напрегнато в трополенето на колата, която ги отнасяше далеч от Париж.

«Кримсън Уич» свали херцога и семейството му включително сина, когото бяха измъкнали от Консиержерията — на южното крайбрежие на Англия, в Портсмут. После шалупата пое курс на запад.

Обсипаното със звезди небе се простираше безкрайно над тъмното, бездънно море. Над водата се стелеше мека, бледосива мъгла и към шумящата водна следа се примесваха бисерни капки роса.

Беше доста хладно и Женевиев, застанала на кормилото, потреперваше. Лятото отминаваше и ветрецът, който галеше кожата й, носеше студения полъх на есента. Скоро листата на дърветата щяха да се оцветят в червено и златно и полята щяха да утихнат след привършената жътва.

При тази мисъл Женевиев угрижено въздъхна. Идването на зимата означаваше, че я очакват нови трудности. През есента започваше светският сезон и Джъстин непременно щеше да настои да напуснат Блекхийт Хол и да се преместят в градския му дом в Лондон. Вероятно през зимата сделките му също щяха да замрат и тогава щеше да има повече време да се посвети на жена си. Без съмнение щеше да разбере, че му е разигравала театър и съвсем не я измъчват толкова страшни болести. На всичкото отгоре стаята й в градската къща нямаше да има таен изход и щеше да й бъде много трудно да се измъква незабелязано.

Непременно трябваше да измисли нещо. Може би трябваше да намери пристанище за «Кримсън Уич» някъде в Брайтън, защото разстоянието от Лондон до прочутия морски курорт беше само четири часа с бързи коне. Джъстин нямаше да има нищо против да й купи лека карета и бърза четворка коне, с които да посещава баните в Брайтън.

— Капитан Лафол — извика Пернел, който тъкмо слизаше от мачтата. — Я вижте ей там! — Той й подаде далекогледа и посочи на югозапад. — Само преди миг бях готов да се закълна, че съм видял кораб. Шхуна, само на три мили от нас. Стори ми се, че ни преследва, капитане. Уплаших се, но корабът внезапно изчезна. — Морякът заклати глава. — Сигурно съм видял призрак. Изпаренията над морето, луната, която танцува по вълните, кой знае… — Той сви рамене. — Хрумна ми, че «Кримсън Уич» е също толкова загадъчна за другите кораби…

— Прав си — прошепна Женевиев и по гърба й пробягнаха студени тръпки. — Имаше ли вдигнат флаг, Пернел?

— Не. Това беше най-странното, капитане.

Женевиев не видя нищо в мрака. Въпреки това я прониза странно предчувствие и тя рязко отпусна далекогледа.

— Събери екипажа, Пернел — заповяда тихо тя. — Кажи им да се готвят за бой. Не ми харесва да ни гони призрак, още повече, че на мачтата му не се развява никакъв флаг. Или са пирати, които смятат да ни ограбят, или е френски военен кораб. Нищо чудно някой да е разбрал кои сме и да ни преследва. — тя въздъхна. — Нека Тибо напълни оръдията двойно. Няма да позволя да ни изненадат, а ако наистина става въпрос за шхуна, това непременно са пирати, които имат на борда поне осем оръдия. Все пак мисля, че и на тях им е трудно да ни открият. Може и да не са разбрали, че сме ги видели. Ако успеем да се приближим, преди да забележат, че сме сменили курса, ще дадем двоен залп по широката страна и ще ги довършим. Не ми се иска да се бием, но нямаме друг изход. — Тя загрижено прехапа устни. — Така е. Трябва да влезем в бой и ще го направим.

Женевиев промени курса и описа широка дъга около призрачния кораб, докато се озова зад него. Надяваше се капитанът да не е забелязал маневрите й и да успее да го изненада.

Мъжете бързо отвориха люковете на левия борд и заредиха оръдията.

Луната се беше издигнала високо в небето и вятърът се усилваше. Леката мъгла беше отнесена някъде надалеч и Женевиев напрегнато се взря пред себе си, за да открие тайнствения кораб. Дълго време не се чуваше нищо, освен плющенето на платната и плясъкът на вълните, но изведнъж…

Ето го! Право пред тях!

Точно както беше казал Пернел: чуждият кораб се мерна за миг и само след секунди потъна в мрака като пометен от призрачна ръка. Женевиев знаеше, че това е само оптическа измама, причинена от светлината на звездите и луната. Също както и «Кримсън Уич», шхуната беше боядисана в сребърносиво, а платната й бяха оцветени в подходящ тон.

Женевиев мрачно се усмихна и поздрави наум капитана на непознатия кораб. После се извърна рязко и започна да дава нареждания на екипажа.

Скоро след това «Кримсън Уич» се озова в обсега на стрелба на шхуната. Междувременно моряците от неприятелския кораб бяха открили шалупата и Женевиев побърза да събере хората си под топмачтата. Завъртя кораба в положение, удобно за стрелба от всички оръдия по щевена на чужденците и видя, че в този момент на мачтата се издигна непознат флаг — бяла дяволска глава и под нея ръка с рапира върху черен фон. Веднага даде знак за нападение.

Оръдията изгърмяха и от дулата им излязоха пламъци. Острата, хапеща миризма на барут изпълни въздуха. Изстрели профучаха над водата и разкъсаха платната. В кърмата зейнаха огромни дупки. Въпреки всичките си усилия «Кримсън Уич» не успя да срази неприятелския кораб още с първия залп. Само след миг две от оръдията му отговориха на удара.

Женевиев се молеше някой от хората й да не е ранен. Удаде й се да насочи шалупата, която танцуваше по вълните, покрай чуждия кораб. Завъртя кормилото, за да обърне към щевена на противника левия си борд. Не смееше да изложи широката страна на неприятелския огън.

Половината от мъжете трескаво зареждаха оръдията на десния борд. Останалите изпразваха тези от левия. Едното оръдие имаше нередовно запалване и Тибо се принуди с дълъг фитил да подпали барута му. За щастие изстрелът улучи бизанмачтата на шхуната и я разтроши на парчета. Платната отлетяха надалеч, понесени от засилващия се вятър.

Женевиев отново обърна шалупата, но този път противникът беше подготвен за маневрата й. Когато «Кримсън Уич» зави, всички оръдия от левия борд на шхуната дадоха залп и едно от гюллетата отвори голяма дупка в кърмата на шалупата. Дъбовите греди изскърцаха и се разтрошиха, а парчетата се разхвърчаха на всички страни. Женевиев инстинктивно закри с ръка очите си, за да се предпази от треските. Откъм долната палуба се понесе ужасен вик. Младата жена потръпна и с тревога се запита кой ли от хората й е ранен — или може би убит.

— Огън от десния борд! — изкрещя тя. — Огън!

После остави кормилото и се втурна по наклонената палуба към Силвестър, който напразно се опитваше да загаси пламъците, пълзящи по мачтата. Очите й се напълниха със сълзи и гърлото й пресъхна, но успя да извади няколко кофи вода от морето, преди Фабиен и Марк да й се притекат на помощ. После отново хукна към кормилото.

С облекчение установи, че последният залп е довършил противника. Шхуната лежеше косо на водата, а екипажът отчаяно се опитваше да вдигне мрежите, за да предотврати окончателното завладяване на кораба. Женевиев насочи «Кримсън Уич» паралелно с неприятелския кораб и заповяда на екипажа да хвърли абордажните куки и да закачи шхуната за техния кораб.

Оръдията не преставаха да гърмят и двата кораба получиха по още няколко дупки. Женевиев разбра, че трябва да обезвреди неприятелските оръдия, преди мъжете й да са щурмували кораба. Сграбчи няколко гранати, покатери се по такелажа, достигна края на гафелната рейка и запрати гранатите към борда на чуждия кораб. Чу експлозията и разбра, че е нанесла смъртоносния удар. Най-после матросите й щяха да прережат мрежите и да завладеят кораба. Изкрещя им да не забравят червените качулки, за да не ги познаят.

Започна ожесточен бой. Над морето се разнесе дрънчене на оръжия. Дървени бухалки се удряха срещу дръжките на остри брадви, дори обръчи от бъчви и парчета от натрошени мачти се използваха като оръжия. Женевиев се опитваше да надвика адския шум, насърчаваше хората си и мъжете се биеха като дяволи. Червените им качулки се развяваха на вятъра и всяваха страх сред чуждите моряци.

— Предайте се! — изкрещя към неприятелите Женевиев. — Предайте се и ще пощадим живота ви!

Не знаеше дали гласът й е успял да надвика шума от битката, но двубоите продължиха, макар че голяма част от мъжете бяха заети да гасят възникващите тук и там пожари. Въздухът беше изпълнен с пушек и вече нищо не се виждаше. Вятърът разнасяше навсякъде въглени и гореща пепел и в телата на бойците се забиваха палещи игли. Женевиев прескочи един пречупен прът и спря за миг, за да изтрие потта и мръсотията от лицето си.

Точно тогава настъпи една от онези странни паузи в битката и двата кораба притихнаха. В напрегнатата тишина прозвуча страшен вик:

— Руж! Господи, Руж!

Женевиев невярващо вдигна поглед и забеляза тичащия насреща й Ноар, който със сила си пробиваше път през моряците й. От рапирата му капеше кръв, по дяволската черна маска беше полепнала пепел.

Младата жена забрави всичко около себе си. Не чу дори заплашителното скърцане на горящо дърво непосредствено над главата си. Част от голямата мачта се пречупи и се стовари на палубата. Стресната от мисълта, че е нападнала кораба на Ноар, Женевиев смутено го изгледа. Изразът на лицето му се промени така внезапно, че тя още повече се уплаши. Ноар изрева някакво предупреждение, но беше твърде късно. Тежката гафелна рейка се стовари право върху нея. Единият край се заби в гърба й и я повлече към пода. Женевиев падна по лице върху люлеещата се палуба, претърколи се по гредите и удари главата си в една бъчва. Опита се да се изправи, но силите я напуснаха. Черно було се спусна пред очите й и тя изгуби съзнание.

20

Събуди я някакво равномерно тропане. Шумът бавно проникна в съзнанието й, тя затрепка с мигли и с мъка отвори очи. Забеляза, че лежи в леглото си, и се запита откъде ли идва този странен шум. Разумът й бавно се възвърна и тя проумя, че работи помпата в трюма. Припомни си изминалата нощ и потрепери при мисълта, че корабът й е сериозно повреден.

Моряците се бяха хванали на работа, за да го задържат над водата, докато достигнат английския бряг. Там щяха да се заемат с големия ремонт.

Женевиев бързо отметна завивката, седна и се огледа. Прониза я силна болка и лицето й се разкриви в гримаса, когато опипа челото си и откри огромна цицина от дясната му страна.

Стана от леглото и се олюля. Но трябваше на всяка цена да излезе на палубата и да разбере какво се е случило, докато тя е лежала в безсъзнание в каютата си. Посегна към ботушите си и приседна на леглото да ги обуе.

Умът й работеше трескаво. По дяволите! Защо трябваше да нападне точно кораба на Ноар? Какво ли си е помислил за нея? И — което беше най-страшното — какво ли е станало с него?

В този момент на вратата се почука. Женевиев промърмори едно «Влезте» и в каютата се втурна Оливие.

— Е, слава Богу, че сте жива — отбеляза сухо корабният лекар. — И без това не вярвах, че тази малка цицина ще ви извади за дълго време от строя.

Женевиев предпазливо кимна с глава и попита:

— Какво стана, след като паднах на палубата?

— Онзи Дяволски капитан, командирът на «Блек Мефисто», се втурна като луд по палубата, като ви видя да падате. Тибо реши, че е искал да ви нанесе смъртоносен удар, и го цапна по тила с едно дърво. Дяволският капитан се просна по лице на палубата, Тибо го сграбчи за врата и допря ножа си до гърлото му. Заплаши, че ще го прониже, ако не заповяда на хората си да се отдръпнат. За щастие капитанът беше в съзнание и нареди на хората си да прекратят съпротивата. И слава Богу, бих добавил, защото те са доста повече от нас. Щяха да ни избият като пилци.

После натоварихме екипажа на «Черния Мефисто» в лодките и ги пуснахме да си вървят. Бяха толкова много, че се уплашихме да не се върнат. Естествено на тях не им хареса да изоставят кораба си, затова взехме Дяволския капитан за заложник. Събрахме колкото се може повече от товара в трюма, включително ковчеже с луидори от капитанската каюта. През целия си живот не съм виждал толкова злато накуп. Видях, че екипажът на «Блек Мефисто» се върна на кораба, а сега се движат на около миля и половина зад нас и като луди изпомпват водата от трюма, за да предпазят шхуната от потъване. Мисля, че засега няма да ни създадат неприятности. Но никой не може да каже с точност какво смятат да правят. Хич не ми се вярва да откарат «Черния Мефисто» до брега. Дяволският капитан е окован и е затворен в склада. Сигурни сме, че именно той е Шпионинът, когото преследва Събранието. Носи черна маска и въобще всичко съвпада. За главата му е обявена голяма награда, нали знаете?

— Точно така — кимна Женевиев. — Въпреки това не е редно да го предадем на френските власти, Оливие. Той е привърженик на краля, също като нас. Не можем да предадем хората, които са на наша страна.

— Бяхме сигурни, че ще реагирате така, капитане — призна лекарят. — Затова не предприехме нищо. Какво ще правим с него? Трябва по някакъв начин да се отървем от присъствието му на борда, нали?

— Доведете го в кабината ми — нареди кратко Женевиев. — Ще го разпитам лично. После ще решим как да го отпратим. Може би не е лошо да поискаме откуп от екипажа му. Ако моряците са му верни — а по всичко личи, че това е така, — ще дадат всичко, което имат, за да си го върнат.

— Отлична идея, капитане. Ей сега ще го доведа — отговори с, усмивка Оливие и тръгна към вратата.

— Добре. Не забравяйте едно, Оливие — извика подире му тя. — В присъствието на Дяволския капитан всички трябва да носите качулки. Не искам да види лицата ви.

Корабният лекар наведе глава в знак на съгласие.

— Винаги сме били предпазливи, капитане. Не сме произнесли нито едно име в негово присъствие. Той не видя почти нищо от «Кримсън Уич» и екипажа и няма как да ни предаде.

— Много добре — похвали го Женевиев.

След като Оливие излезе, младата жена бързо седна пред огледалото, за да се подготви за срещата с Ноар.

21

— Какво смяташ да правиш, Руж? — започна веднага Ноар, след като двама от екипажа на «Кримсън Уич» го доведоха в кабината на Женевиев. — Нима искаш да потопиш кораба ми? Или да избиеш хората ми? За Бога! Ако не те беше улучила онази рейка, щях да те напердаша както заслужаваш! Виждам, че си се отървала леко — добави кисело той. — Същинска котка с девет живота, която се приземява винаги върху краката си.

— Разбира се — отговори тихо Женевиев. — Ако не играем, за да спечелим, какъв е смисълът на играта? Не се тревожи, Ноар, положението не е чак толкова лошо. «Черният Мефисто» плава на две мили зад нас, а екипажът му е на борда и изпомпва водата от трюма. Натоварихме ги в лодките, но те се върнаха на борда веднага, след като ние напуснахме кораба ти. Не ме смятай за убийца. Нямаше да те нападна, ако не беше преследвал «Кримсън Уич». Ако знаех, че си ти, никога нямаше да дам заповед за стрелба.

— Реших, че имам насреща си пирати — призна мрачно Ноар. — Не бяхте вдигнали флага си. Много ми се щеше да се запозная с командира на този призрачен кораб, боядисан също като моя. Плъзгахте се пред нас като сянка, като отражение на вълните… Е, няма нищо. — Той сви рамене. — Направих глупост и си плащам за това. Разбрах, че е твоят кораб в момента, в който ти откри огън.

— Ти също не беше вдигнал флаг и моите моряци те сметнаха за пират — отговори с усмивка Женевиев.

Ноар се ухили и белите му зъби проблеснаха под черната маска. Странно, че никому не беше хрумнало да я свали, макар че ръцете му бяха завързани. За миг Женевиев усети силно изкушение да го стори, но се въздържа, въпреки че много й се искаше да види истинското лице на непознатия, който така устремно беше завладял сърцето й.

Остана неподвижна пред него, втренчила очи в лицето му, питайки се кой е този човек и с какво я привлича толкова силно. Лицето на Ноар — или поне онова, което се виждаше от него — не беше по-красиво от лицето на съпруга й. Тялото му също не беше по-силно от гъвкавата, мускулеста фигура на Джъстин. Може би тайната се криеше в излъчването му, в буйната жизненост, която напълно липсваше у хладния, сдържан Джъстин с неговата надменна небрежност. Ноар беше дързък до безумие и това я възхищаваше. Женевиев не можеше да си представи съпруга си на борда на кораб в бурно море — с развени от вятъра коси, изпръскан от морска пяна, с разкъсани, мокри от пот дрехи. Джъстин не се радваше на живота, установи мрачно Женевиев, той приличаше на студен, твърд глетчер с остри, заплашителни ръбове. Ноар, напротив, беше пламтящ огън, с внезапно сменящи се настроения, непредвидим и затова още по-опасен.

Ноар би дал много да можеше да прочете мислите на Женевиев. Не разбираше какво се крие под този странен поглед. Дали жената срещу него не проумяваше именно в този момент онова, което за него беше безспорна истина — че двамата бяха предопределени един за друг? Ако успееше да се освободи от въжетата, които стягаха ръцете му, щеше да й го докаже, ей сега, веднага.

Както седеше на стола с ръце зад гърба си, той се опита да разхлаби въжетата, които се впиваха в китките му. Завъртя ръце, задърпа възела и въжетата изведнъж се поддадоха.

За да отклони вниманието на Женевиев, той продължаваше да я гледа с премрежени очи и да дава неясни отговори на въпросите, които му задаваше. Възхищаваше се на дързостта и интелигентността й. По челото му избиха капки пот, но Женевиев беше вдълбочена в разговора и не забелязваше усилията му.

По дяволите с тази вещица! Нима не осъзнаваше как го измъчва, като се разхожда пред него с разпуснати коси и излага на показ гъвкавото си тяло, още по-съблазнително в тясното мъжко облекло? Очевидно не си даваше труд да се прикрива, когато беше на своя кораб, защото не носеше домино и гърдите й не бяха пристегнати. Тънката талия беше подчертана с широк копринен шарф, тесният черен панталон обгръщаше плътно красиво закръгленото задниче и стройните дълги крака. Само яркочервената маска пред лицето й придаваше тайнственост.

Ноар гневно я проклинаше наум. Беше го привлякла със смарагдовозелените си очи и рубинени устни, а сега се подиграваше с него. Един или два пъти му беше позволила да се наслади на сладостта на устата й, а след това не само му отказа това лакомство, но и нападна кораба му и сигурно щеше да го прати на дъното и да избие екипажа му, въпреки че твърдеше противното. Вече много нощи магьосницата владееше сънищата му и той не можеше дори да погледне в очите студената си, глупава жена, която му досаждаше до смърт с детинските си приказки и непрекъснато го гневеше.

Макар че се беше оженил за нея по принуда, в един кратък миг беше повярвал, че двамата могат да бъдат щастливи. Веднага след това нещата се объркаха и с течение на времето връзката им бавно, но сигурно се влошаваше. Двамата вървяха по свой път и почти не се виждаха. А откакто Руж се втурна в живота му и очарованието й го завладя напълно, той започна дори да се отвращава от мисълта, че е обвързан за цял живот с едно лекомислено, повърхностно същество.

След минути Ноар почувства, че възелът най-после се е развързал и ръцете му са свободни. Ухили се триумфално и бързо хвана шнура, за да не падне на пода и да го издаде.

— Кажи ми истината, негоднико! Или наистина ще те предам на събранието и ще получа откупа за главата ти! — изкрещя Женевиев, когато получи поредния неясен и объркан отговор.

Ноар бавно се изправи. В мътната светлина на лампата приличаше на демон, издигнал се от ада.

— Исусе! — извика смаяно Женевиев. — Как успя да се освободиш?

— Успях — отговори триумфално той. — Край на глупавите приказки. Цял час крещиш насреща ми като сврака, а усилията ти не дадоха никакъв резултат. Разбери, Руж, ти също като мен знаеш, че трябва да запазим тайните си за себе си. Времената са несигурни и още утре могат да заловят някого от нас. Мъчителите са опитни и надали ще издържим, а това ще застраши живота на десетки хора. Затова ти предлагам да уважиш правото ми да остана с маска пред теб, както аз уважавам твоето. Няма да разкриваме тайните си един пред друг, но това съвсем не означава, че няма да бъдем приятели, дори… любовници. — Гласът му се превърна в шепот и Женевиев почувства горещия му дъх до ухото си. Мъжът пристъпи към нея и я грабна в обятията си.

— Вече ти казах, че това не може да стане — отговори сковано тя.

— Още тази нощ ще станеш моя. Ще го направя преди да напусна кабината ти, кълна ти се! — прошепна в ухото й той и притисна устни в косата й.

— Не! — извика тя и се изтръгна от прегръдката му, влудена от парещото докосване. — Забравяш, че тук си на моя кораб! Ще повикам хората си да те вържат отново и да те хвърлят в трюма.

— И какво ще направиш после? — изфуча ядно Ноар. — Ще ме предадеш на Събранието, нали?

Женевиев поклати глава.

— Смятам да те върна на екипажа ти срещу солиден откуп. Нужни са ми пари, за да подкупвам стражите на Консиержерията, да купувам товар и хранителни припаси. Мъжете ми трябва да ядат и в джобовете им да дрънкат пари, иначе ще си потърсят друг капитан.

— Разбирам — изръмжа Ноар. После дрезгаво се изсмя и вдигна едната си вежда. — По дяволите, ти си страхотна! Значи наистина искаш да ме продадеш! Няма да успееш, вещице! Ти си тази, която ще плаща, и то сега!

— Не се приближавай! — изсъска Женевиев и светкавично измъкна рапирата си. — Ще те пробода. Не желая да те наранявам, Ноар, но ако стане нужда, ще се защитавам.

— Така и предполагах. Ти няма да се предадеш, Руж — промърмори полугласно мъжът. Преди Женевиев да осъзнае какво има предвид, той дръпна една от рапирите, окачени на стената под един стар щит. — Гард! — Отдаде чест и дръзко се изсмя. — Сега ще видим наистина ли те бива в дуелирането.

Полудели сме, мислеше си Женевиев, и двамата. Как можем да се дуелираме в тази тясна кабина! Единият непременно ще бъде тежко ранен, може и да умре. Представи си Ноар, проснат на пода на кабината, и под него кървава локва, и остра болка прониза сърцето й. Не искаше да се бие с него.

— Не говори глупости — отбеляза хладно тя. — Няма да се бия с теб. Ще повикам хората си да те отведат отново в трюма, докато екипажът ти плати откуп.

— Страхливка — произнесе подигравателно Ноар.

Женевиев се изправи като свещ. Не можеше да понесе такава обида и той много добре го знаеше. Гордостта и честта й изискваха удовлетворение. Погледна го и надменно отметна глава.

— Е, добре, щом така искаш — извика тя. — Но те уверявам, че не съм начинаеща в дуелите.

— Думи, само думи — продължи все така подигравателно Ноар. — Чувам от теб какво ли не, но досега нищо не си доказала с дела.

Женевиев цялата се изчерви, защото знаеше, че мъжът насреща й говори не за битки, а за целувките, които й беше откраднал и за начина, по който се беше помъчила да го отблъсне от себе си.

— Гард! — изръмжа вбесено тя. — И се пази, защото скоро ще служиш само за храна на рибите.

— Щом си толкова сигурна в себе си, може би ще се осмелиш да сключиш с мен малък облог — предложи развеселено той.

— Какъв облог? — промърмори сърдито Женевиев.

— Много просто: ако спечелиш, ще правиш с мен каквото искаш, а аз няма да се опитвам да бягам.

— А ако загубя?

— Тогава ще бъде почтено да ми позволиш същото.

Женевиев затаи дъх. Изразът на лицето му ясно показваше какво ще направи с нея, ако излезе победител в дуела. Без да иска, хвърли поглед към леглото и Ноар тихо се изсмя.

— Защо не отговаряш? — попита предизвикателно той и когато Женевиев не реагира, сви рамене. — Така и предполагах. Страх те е от мен.

— Не ме е страх! — изкрещя тя и мъчително преглътна. — Съгласна съм с облога, макар че не го смятам за особено почтен.

— Та ти изобщо не знаеш какво ще направя с теб, Руж. Да не мислиш, че ще те взема насила? Засрами се! Ще поискам откуп от екипажа ти — също както и ти. Вярвам, че моряците държат повече на теб, отколкото на ковчежето с луидори, които сте намерили в кабината ми.

— По дяволите! — заекна засрамено Женевиев.

— Ако все пак настояваш, аз с удоволствие ще се подчиня и ще направя с теб онова, което очакваш — продължи със святкащи очи Ноар, без да крие желанието си. — Ще ти кажа дори, че много искам да го сторя!

Той застана в гард и започна предпазливо да обикаля около нея. Бързите сигурни крачки и позата показаха на Женевиев, че си има работа с опитен дуелист. Трябваше да бъде много предпазлива и да не прави грешки.

Раздвижи се като тигър, който се промъква към плячката си, и впи очи в противника си.

Двете острия се кръстосаха, металът прозвънна и противниците веднага направиха крачка назад. После оръжията отново се срещнаха, този път с по-голяма сила, въпреки че всеки все още изпитваше силата и умението на другия. И двамата се усмихнаха мрачно, установявайки, че са попаднали на достоен противник. Най-после битката стана сериозна, сякаш по безмълвно споразумение. Всеки беше твърдо решен да победи другия.

Дяволското дрънчене, с което закалените стоманени острия се кръстосваха, отекваше в тясната кабина. Женевиев и Ноар нападаха и се оттегляха, приближаваха се и се раздалечаваха и с всяко елегантно, умело нападение и всяка умна, заплашителна контраатака уважението и възхищението им към противника нарастваха.

По челото на Женевиев избиха капки пот, които се стичаха под маската право в очите й. Затова размаха рапира във въздуха, принуди Ноар да отскочи назад и бързо ги изтри с ръкав. После прокара език по пресъхналите си устни и отново впи очи в противника си.

Ноар се усмихна — подигравателна, надменна усмивка, която болезнено й напомни за Джъстин и оня полузабравен ден преди много години в двора на Шато Сюр Мер. Колко й се искаше да изтрие от лицето му тази ужасна усмивка!

Рапирите отново се кръстосаха и дуелът продължи с неотслабваща сила. Женевиев много добре разбираше, че е в неизгодно положение, защото Ноар имаше по-голям обхват, а тясната кабина не позволяваше прилагане на хитрост. Непрекъснато се натъкваше на стена или на някаква мебел. По едно време се блъсна дори в печката и въглищата се изсипаха на земята.

Ноар спря и изненадано вдигна вежди.

— Защо искаш да горим в пламъците на ада, Руж? — промълви подигравателно той. — Имам по-добро предложение как да се стоплим.

Женевиев смръщи вежди и по лицето й се изписа желание за убийство. Вместо отговор, тя се втурна право напред и му нанесе силен удар. Ноар обаче беше подготвен за атаката и умело се защити. Женевиев и този път трябваше да се оттегли.

Силите й изневеряваха. Дишането й се ускори и тя разбра, че няма да издържи още дълго. Трябваше веднага да измисли нещо, иначе беше загубена. Отчаяно се втурна напред и го нападна с последните си сили. В този миг проумя, че досега противникът й се е въздържал да покаже цялата си сила. Ето че се нахвърли срещу нея и без усилие отби отчаяните й атаки. Женевиев не можеше да се справи с него. С умел удар мъжът разкъса ръкава на ризата й, без изобщо да нарани кожата й. После с тих вик на радост отряза къдрица от огненочервената коса. Сграбчи я със свободната си ръка и едновременно с това изтласка назад противничката си. Женевиев се спъна в скрина и падна. Ноар изби рапирата от ръката й. Захвърли самодоволно своето оръжие, скри къдрицата в джоба си и се наведе над Женевиев. Сложи ръце на раменете й и я притисна здраво. Тя го заудря отчаяно и се опита да се изправи. Усилията й останаха напразни. Осъзнаваше безплодността им и смешното положение, в което беше изпаднала, и с последни сили впи гневни очи в противника си. Когато Ноар има наглостта дори да се изсмее, Женевиев окончателно загуби самообладание. Гласът й се възвърна и от устата й излязоха някои съвсем неподобаващи за една дама изрази. Ноар се изсмя повторно и яростта й избухна с нова сила.

— Какви са тия ругатни? — проговори през смях мъжът. — Веднага си личи, че прекарваш времето си сред грубите моряци. Загуби облога и сега трябва да плащаш. — Очите му потъмняха, погледът му се плъзна с възхищение по стройната й фигура и спря като прикован на гърдите й, които конвулсивно се вдигаха и отпускаха. — Толкова отдавна искам да видя какво криеш под проклетото мъжко облекло…

Женевиев едва си поемаше дъх.

— Ти си измамник! Нали каза, че ще искаш откуп!

— Казах, че при известни обстоятелства бих могъл да направя и това — поправи я меко той. — Но сега решавам друго. Ти си много по-ценна от ковчеже с луидори. Сигурен съм, че ще ти хареса да те любя.

— Не! В никакъв случай!

— Наистина ли? — попита той все така меко. — Не ме лъжи, Руж. Да не мислиш, че не усещам лудото биене на сърцето ти? Искаш ме също така силно, както аз теб.

— Не! В никакъв случай — повтори отчаяно тя, макар да знаеше, че Ноар говори истината. Прав беше, разбира се. Дори само близостта му я подлудяваше и чувствата й избликваха с невероятна сила.

— Искам да стана! — извика тя.

— Ще спазиш ли уговорката ни?

— Не!

— Тогава ще се отнеса към теб като към всеки друг, който не изпълнява договор — заяви той.

Преди Женевиев да разбере какво е имал предвид, Ноар издърпа от скрина дълъг копринен шал и го уви около китките й.

— Престани! Какво правиш? — изпищя тя и лудо зарита с крака. — Какво искаш от мен?

— Искам да си получа наградата… Нали спечелих облога — процеди през стиснати зъби мъжът. В този миг Женевиев успя да освободи едната си ръка и му залепи оглушителна плесница.

Мъжът ядосано я сграбчи отново и затисна ръцете й над главата. Женевиев успя да се освободи повторно и го заудря с юмруци. Двамата потънаха сред разпилените дрехи от скрина, без да обръщат внимание на хаоса, който цареше в стаята. Ноар успя да стисне китките й, а с другата ръка издърпа от краката й ботушите и чорапите.

После здраво завърза копринения шал около единия й глезен. Женевиев сърдито го изрита с другия си крак в слабините, но той сръчно избягна удара.

— Ти си била същинска дива котка, Руж — отбеляза тихо той. — Само зъби и нокти. Трябва някой да те научи на маниери.

— Доколкото разбирам, ти си онзи, който трябва да го стори — изсъска тя и от очите й изскочиха светкавици. Усещаше силно желание да му издере очите.

— Но разбира се, Руж — промърмори небрежно той. — Иначе бих ли си губил времето с теб?

— О! Почакай само да ми паднеш! — изкрещя тя и лицето й се разкриви от ярост.

Ала Ноар само се изсмя и безсрамно се загледа в тялото й.

— Струва ми се, че това е текст от моята роля, Руж — ухили се той. — С нетърпение чакам да ми паднеш в ръцете. Най-отговорно твърдя, че отдавна ме провокираш.

Погледът й неволно се насочи към тесния му копринен панталон и тя разбра, че мъжът казва истината. Пламна от срам и прехапа устни. Внезапно й хрумна отлична идея. Протегна се и се опита с вързани ръце да достигне месинговото кълбо върху капака на скрина. Надигна се колкото можа, но не успя да го докосне. Не можа да повтори опита си, защото Ноар приключи с привързването на глезените й, сграбчи я и без предупреждение я метна на рамото си.

— Веднага ме пусни! — изкрещя Женевиев и заудря с юмруци по гърба му. — Пусни ме, негоднико!

Ноар изпълни желанието й и я метна на леглото. Преди да успее да се извърне и да скочи, той се хвърли отгоре й. Посегна към дългия край на шала, с който бяха завързани китките й, и го завърза за рамката на леглото. После хвана краката й, разтвори ги и ги завърза за двата края на леглото. Женевиев ядно изруга и почувства, че я обзема паника.

— О, моля те, Руж — промърмори с изкуствена тревога в гласа Ноар. — Никак не ми се искаше да стигаме дотам, но се боя, че не ми оставяш избор. Ако продължаваш да крещиш, екипажът ще заподозре нещо.

Той натъпка копринена кърпичка в устата й, скочи и спусна резето на вратата.

— А сега, Руж, ще разбереш какво правя с жени, които с очи и устни дават обещания, а после не ги изпълняват — промърмори той.

Женевиев отчаяно задърпа оковите си — без успех. Опита се да изблъска с език кърпата от устата си, но тя не помръдна. Опита се да изпищи, но от гърлото й се изтръгна само задавено хълцане.

— Няма полза да се опитваш. Няма да ми се изплъзнеш — шепнеше в ухото й Ноар. — Този път няма да ти се удаде да ме докараш до прага на лудостта и после да изчезнеш.

Женевиев трепереше от страх. Макар че мъжът над нея владееше мислите и сърцето й от много време насам, той си оставаше напълно чужд за нея. Беше спасил живота й, но тя не знаеше нищо за него. Откъде идваше? Познаваха го като опасен шпионин и за главата му беше обявена награда. Може би беше брутален убиец или перверзно чудовище… Всичко беше възможно! Страшни картини пробягаха през съзнанието й и тя едва не полудя, когато мъжът се настани върху нея с шпага в ръка.

Ноар видя ужаса, изписан в очите й, и сърцето му омекна.

— Не бой се, Руж — прошепна той. — Няма да ти причиня болка. Точно обратното, повярвай ми!

Въпреки нежните му уверения Женевиев направо подскочи, когато острата шпага разкъса всички дрехи по тялото й. Скоро се озова под него съвсем гола.

Ноар впи поглед в голото й тяло и от гърдите му се изтръгна дълбока въздишка. Беше много по-красива, отколкото си я беше представял. Кадифената кожа блестеше като злато, а там, където облеклото я предпазваше от слънцето, беше кремавобяла. Гъвкавите млади гърди потръпваха под горящия му поглед. Розовите им зърна се свиха под милувката на хладния нощен вятър. Разтворените бедра трепереха и разкриваха част от онова тайнствено място, скрито под кестеняви кичурчета, което беше предмет на най-пламенните му желания.

Ноар едва издържаше. Дишането му се ускори и кръвта зашумя в ушите му. Слабините му бяха напрегнати до краен предел. Тази жена беше всичко, за което беше мечтал — и много повече…

— Желая те, Руж — пошушна дрезгаво той. — И ще те имам. Още сега, тази нощ! Не — отговори на неизреченото предизвикателство в очите й. — Няма да те изнасиля. Ще ме пожелаеш също така силно, както аз теб. Обещавам ти, че ще се разтопиш в обятията ми.

Женевиев с мъка си пое въздух и с трепет се вгледа в пламналите от желание очи на Ноар. Знаеше, че й предстои да изтърпи страшни мъчения, макар и не брутални, както си ги беше представяла. Тези щяха да бъдат сладки, но не по-малко опасни. Ноар измъкна фин копринен шал от скрина и само след секунда хладният, нежен плат се плъзна по голата й кожа.

Женевиев затвори очи и пламна от срам, усещайки бурната реакция на тялото си.

Ноар се взираше в лицето й. Пълните червени устни неотразимо го привличаха. Гореше от желание да ги целуне, но не го направи, защото трябваше да махне кърпата, с която беше запушил устата й. Не биваше да рискува тя да изпищи за помощ. Шумовете, които проникваха през стените на кабината, му подсказваха, че екипажът полага огромни усилия, за да задържи «Кримсън Уич» над водата. Но това съвсем не означаваше, че матросите ще оставят без внимание виковете на капитана си. Не биваше да я целува — още не.

Плъзна шала надолу по врата й и спря на мястото, където пулсираше вратната вена. Женевиев се отбраняваше отчаяно, но не можеше да се освободи от въжетата си. Трябваше да понесе нахлулите в тялото й чувства. Простена тихо, сякаш го молеше да престане, и цялата се изчерви. Ноар сигурно си мислеше, че се наслаждава на милувките му и, о, Господи! — точно така си беше! Колко страшно беше да застане очи в очи с тази ужасна истина!

Струваше й се, че в тялото й лумват пламъци, а все още кипящият гняв и смущението сякаш само усилваха желанието й. Точно така. Тя желаеше Ноар. Нямаше как да го отрече. Кръвта бучеше в ушите й, а физическите сили и съпротивата сякаш се оттичаха от тялото й и вместо тях оставаха покорност, копнеж и мекота. Вече не можеше дори да се помръдне, лежеше така като парцалена кукла без кости, с която мъжът можеше да прави каквото си поиска.

С края на шала Ноар улучи точно чувствителното място, където шията преминаваше в рамото, и започна безмилостно да го дразни. По вените на Женевиев пробягаха електрически искри и събудиха в тялото й още по-силен копнеж и желание. Тя потръпна и безпомощно се заизвива настрани, но нямаше как да се изплъзне. Ноар тихо се изсмя.

Без да бърза, мъжът прокара шала между гърдите й, после описа нежни кръгове около тях. Женевиев захапа здраво кърпата в устата си, надявайки се болката да заглуши всички останали усещания. Опита се да лежи неподвижно и напрегна цялата си воля да не реагира на нежното докосване по връхчетата на гърдите си. Но не успя. Против волята й зърната се свиха и щръкнаха нагоре. Насладата се разпространи на дълги вълни по цялото й тяло.

Почувства, че неволно се надига срещу мъчителя си, без да може да направи нищо, за да спре предателската реакция на тялото си. Милувките продължиха и мъчението стана толкова сладостно, че й се стори, че полудява.

Зелените очи молеха за милост, а от ъглите им се стичаха кристално бистри сълзи. Ала Ноар не забелязваше солените капчици, които се събираха под маската й и се губеха в буйните червени коси. Беше зает с измисляне на все нови и нови движения, освен това беше погълнат от собствената си страст, която все повече се разгаряше.

Женевиев чувстваше, че очите й са приковани от въздушните движения на копринения шал, който меко се плъзгаше по тялото й. Усети лудо желание да се изсмее с глас, защото шалът беше на яркочервени и черни шарки и линиите им се преплитаха като влюбени.

Дали не го е избрал нарочно? — питаше се тя. Вероятно да, защото подбираше реквизитите си с умението на истински артист. Шалът отговаряше на усета му към иронията на живота. Руж и Ноар…

Коприната се плъзна по тялото й, описа кръг около корема й и мускулите му се втвърдиха, за да й попречат да се спусне още по-надолу. Само след секунди Женевиев усети как платът се увива около бедрата й и нежно докосва кестенявите кичурчета в интимната част на тялото й. За малко не изпищя, понесена от вихъра на мъчителен екстаз, който прониза опънатите й до скъсване нерви. Желанието й стана почти непоносимо, утробата й пламна, готова да приеме своя мъчител. Без да забелязва какво прави, тя се замята по леглото, опитвайки се да намери облекчение. Ноар обаче не се остави да бъде заблуден и продължи да разгаря страстта й до краен предел.

С безкрайно бавни движения шалът се плъзгаше по вътрешните страни на бедрата й и тя трепереше от едва сдържано желание. Опита се инстинктивно да стисне бедра, но въжетата й пречеха. Макар че се срамуваше от желанието си, тя най-после призна пред себе си, че ще се отдаде доброволно на мъжа, който я подлагаше на тези сладостни мъчения. Ноар сякаш усети готовността и в същия миг, защото запрати шала някъде надалеч и измъкна кърпата от устните й. Преди Женевиев да успее да извика, той впи устни в нейните.

Бавно, сякаш лениво езикът му се плъзна по очертанията на устните й. Почувства как нежните женски устни потръпват под неговите и с готовност се разтварят да го посрещнат. Целувката стана страстна и настойчива. Женевиев захвърли всякакви задръжки и горещо отговори на целувките му, мечтаейки единствено ръцете й да са свободни, за да може да помилва тялото му.

Внезапно почувства окосмените мъжки гърди върху своите. Кога беше разкопчал ризата си? Не знаеше и не я интересуваше. Усещаше единствено разгарящата се в тялото й страст, възпламенена от целувките му. Зъбите му нежно хапеха устните й, мустаците му я гъделичкаха.

Устните им безкрайно се милваха, езикът й се виеше около неговия и тя едва си поемаше дъх. После мъжките устни се плъзнаха по лицето й, сякаш искаха да го обсебят. Горещи целувки се посипаха по страните, слепоочията и миглите й.

Ноар зарови маскираното си лице в гъстите червени коси и нежно захапа ухото й. Горещият му дъх милваше кожата й и Женевиев трепереше от вълнение. Мъжът дрезгаво нашепваше любовни клетви и със страстни слова описваше онова, което щеше да направи с нея. Женевиев беше забравила срама и тялото й потръпваше от удоволствие.

Трябваше да преживее всички тези неща през първата си брачна нощ. Тази мисъл бегло премина през ума й. Джъстин трябваше да й разкрие тайните на физическата любов, не този чужд мъж! Но съпругът й не я искаше — никога не беше я искал. Образът му бързо избледня и потъна в обкръжаващия ги мрак. Ноар беше единственият, когото обичаше — нейният тайнствен, маскиран любовник. Не знаеше нищо за него, но това вече нямаше значение. Нищо нямаше значение освен Ноар и нещата, които той правеше с тялото й.

Пръстите на мъжа се заровиха в косите й, притиснаха лицето й до неговото, а устните му се плъзнаха надолу по стройния й врат. Женевиев отметна глава назад и простена от удоволствие. Усети как езикът му изследва мястото, където неравномерно пулсираше вратната вена, а после се плъзга по очертанията на ключиците й. Мъжът нежно хапеше раменете й и изследваше с устни всички чувствителни места по врата й. Тялото на жената под него се разтапяше от желание. Зърната на гърдите й се втвърдиха като цветни пъпки, готови да разцъфнат под галещите му ръце.

Ноар едва не извика, когато усети под пръстите си съвършените форми на женското тяло. Женевиев се притисна до него и от гърлото й се изтръгна дрезгав вик. Въобще не й идваше на ум, че устата й е свободна и може да повика за помощ. Вече не искаше да се спаси. Искаше сладостният миг да продължи цяла вечност.

Главата на Ноар и ръцете му се преместваха все по-надолу. Пръстите му се сключиха около тънката й талия, устните му изследваха нежната вдлъбнатина на пъпа, мустаците му галеха чувствителната й кожа. После дланите му замилваха бедрата й. Устните му също слязоха по-надолу и потърсиха отвора между краката й под къдравите кестеняви косъмчета.

— Не — прошепна Женевиев и стреснато отвори очи. — Недей!

— Тихо, Руж — пошепна мъжът. — Не говори! Пръстите му се плъзнаха в интимните й части и за миг младата жена си помисли, че ще умре от срам. Опита се да затвори бедрата си, но все още беше вързана за леглото и не можеше да се съпротивлява. Не можеше да спре ръцете и устните му — а само след минута вече и не искаше. Никога не беше преживявала подобно нещо. Връхлетя я буря от чувства и тя забрави всичко около себе си, когато опитната мъжка ръка се плъзна дълбоко в утробата й и ритмично я замилва. Пръстите му се потопиха в нея и палецът намери невидимата тайна точка, докосването до която отприщи нова буря от усещания. Женевиев простена от наслада, когато мъжките устни отново се плъзнаха по тялото й и сякаш изпиха докрай аромата на мускус като най-сладката амброзия. Бедрата й трепереха и някъде дълбоко в тъмната, влажна от желание утроба се надигна изпепеляваш пламък. Без всякакво предупреждение във вътрешността й избухнаха милион огнени искри. Земята остана някъде далеч под нея и това, което я заобикаляше, беше само небето, толкова ясно и красиво, че Женевиев затаи дъх.

Тя извика и по лицето й се изписа такава наслада, че Ноар спря и я загледа смаяно.

— О, Ноар! Какво направи с мен? — прошепна тихо тя. — Не биваше да го правиш. Не е честно, че ме накара да те пожелая толкова силно. Не разбираш ли, че никога няма да си принадлежим изцяло?

— В любовта всичко е позволено, Руж — отговори също така тихо той. — А аз те обичам истински, повярвай ми. Боже Господи, колко те обичам! Повече от живота си! Готов съм да дам всичко, което имам, за да те получа. Но ако не искаш да станеш моя, трябва само да ми кажеш. Ще си отида и никога вече няма да те видя.

— Не! Не бих могла да го понеса. Зная, че не бих могла — пошушна Женевиев. — Вземи ме. О, вземи ме още сега, Ноар! Сърцето ми прелива от любов към теб.

За миг мъжът затвори очи. Сърцето му направи огромен скок.

Ще намеря начин да я задържа завинаги, обеща си той. Непременно ще го направя.

После хвана шпагата, която беше захвърлил настрани, и преряза въжетата, които стягаха ръцете и краката й. Смъкна набързо дрехите си и нежно легна върху нея. Слабините му трепереха от възбуда и желание.

Женевиев се вкопчи в него и ръцете й трескаво замилваха тялото му. Искаше да навакса пропуснатото досега. Зарови пръсти в разрошените тъмни коси, притисна тила му, после плъзна ръце по гърба му и здраво обгърна кръста му. Върхът на члена му се притисна към входа на утробата й и Женевиев потрепери, когато горящото острие се потопи в топлото, очакващо го лоно. Прониза я момински свян и тя неволно се напрегна, очаквайки неизбежната болка.

Ноар стреснато отвори очи, когато почувства, че жената под него е още девствена. Невъзможно! — помисли си той. Нали беше омъжена! Господи, защо не му го каза? Щеше да бъде по-мек, по-нежен… Но вече беше много късно. Желанието му да я има беше толкова силно, че прогонваше всички разумни мисли от съзнанието му. Продължи устремния си натиск и задуши вика на болка с устните си, усещайки как нежната ципа се разкъсва под напора му.

— Няма да боли дълго — промърмори той с лице до нейното. — Не биваше да го премълчаваш, Руж! Защо не ми каза?

— Това нямаше да промени нищо — прошепна в отговор тя и призна: — Радвам се, че беше първият.

Сърцето на мъжа потръпна от радост и прегръдката му стана още по-силна. Известно време лежа неподвижен, очаквайки Женевиев да свикне с новото усещане в тялото си. После внимателно се раздвижи. С дълги, бавни тласъци проникна още по-дълбоко в утробата й. Женевиев почувства как по тялото й се разливат сладостни вълни и от гърлото й се изтръгна дрезгав вик на страстна отдаденост. Надигна се срещу любимия си и телата им се залюляха в онзи прастар ритъм на любовта, който ги изпрати далеч във висините на насладата. Накрая и двамата се задъхаха и почувстваха как вътрешностите им се разкъсват на хиляди частици, които се понасят някъде в пространството. Женевиев усети експлозията в тялото си и в същия момент Ноар спря буйните тласъци. По тялото му премина тръпка и от гърдите му се изтръгна дрезгав стон на върховна наслада.

Женевиев остана да лежи тихо под него, вслушвайки се в задъханото си дишане и в лудото биене на сърцето си. Вече знаеше със сигурност, че за нея никога няма да има друг мъж. Този непознат беше завладял сърцето и тялото й и щеше да го задържи завинаги.

Ние с Ноар сме като морето и пясъка, мислеше си тя, всеки е безкраен и сам без другия.

Ноар безмълвно се отдръпна и я притегли в обятията си. Нежният мускусен дъх от тялото й се смесваше с финия парфюм от цвят на лилия. По кадифената й кожа блещукаха капчици пот. Тази жена беше негова, сега и завинаги. Никога нямаше да я пусне да си отиде. Трябваше да намери някакъв изход от безизходното им положение. Не можеше да живее без нея.

— Що за човек е съпругът ти? — попита тихо той и погледът му невярващо се плъзна по кървавите следи по бедрата й. — Дори не те е докоснал… По дяволите! Сигурно е сляп или някой идиот!

— Нито едно от двете — възрази решително Женевиев. — Вече ти казах: просто не се интересува от мен.

— Тогава явно е луд. Безчувствен, самонадеян глупак! Не те заслужава. Ти си предопределена за мен, мила, и го знаеш, нали? Кога ще те видя пак?

— Не зная… — Женевиев измъчено прехапа устни. — Ще дойда при теб веднага щом успея да се измъкна незабелязано. Ще те намеря където и да си. Ще го направя, повярвай ми. А дотогава ще броя часовете, любими.

— Аз също, мила. Аз също.

— Ами корабът ти? Сега ще се върнеш на борда, нали? — попита колебливо тя, надявайки се да го задържи поне още малко.

— Знаеш, че трябва да го направя. На мое място и ти би постъпила така.

Тя кимна.

— Кажи на хората си, че съм избягал — усмихна се Ноар. — Жалко, но ще трябва да ги разочароваш за големия откуп.

Той я целуна нежно, после неохотно стана и започна да се облича. След минута вече беше изчезнал. Женевиев затвори очи и се вслуша в тихия плясък на водата, който й подсказваше, че Ноар плува към своя кораб.

— Желая ти щастие, любими — пошушна тя. — Сбогом. Искаше й се да остане да лежи така, за да се наслади докрай на спомена и да вдъхне мириса на мъжкото му тяло. Ала знаеше, че е крайно време да излезе при хората си.

Стана бавно, изтри кръвта с гъба и вода от каната и облече чисти дрехи. После повика Ив-Пиер.

— Дяволският капитан избяга — съобщи спокойно тя. — Кажи на останалите, че им давам своя дял от луидорите. Това ще ги обезщети за загубата на откупа.

Ив-Пиер безмълвно огледа разхвърляната каюта и погледът му спря като прикован на леглото.

— По дяволите! — прошепна той и моментално проумя какво се беше случило. — Вие сте полудели, мадам! Какво ще кажат другите, когато узнаят истината?

— Все ми е едно — отговори хладно Женевиев. — В края на краищата капитанът съм аз. Нямам нужда да се оправдавам пред никого — продължи предупредително тя, за да предотврати напиращите на устните му укори. — Дай им парите и мълчи. Тази нощ завоювах богатство, по-ценно от всичкото злато на света.