Сърце под маска

1

Париж, 1746 г.

Младата жена вярваше, че се е измъкнала незабелязано, но продължаваше да стои в тъмната уличка и да се оглежда страхливо. Искаше да бъде сигурна, че никой не я преследва. Междувременно непременно бяха забелязали отсъствието й и хората на баща й бяха тръгнали да я търсят. Щеше да бъде ужасно, ако я настигнат. В никакъв случай не биваше да падне в ръцете им.

В потрепващата мътна светлина на фенерите, която идваше от далечната главна улица, Шериз Бовил установи, че с изключение на една мършава бездомна котка, която се мотаеше наоколо, малката уличка е напълно пуста. Въздъхна облекчено и се облегна на тухлената стена, за да си поеме дъх. Беше тичала дълго, твърде дълго за човек, останал съвсем без сили и изтощен от болестта като нея. Голямата кошница, която носеше със себе си, беше твърде тежка, но нямаше никакво намерение да я остави, защото тъкмо тя беше причината за бягството й.

Ако не беше ценното й съдържание, щеше да си остане в дома на родителите си и да умре спокойно. Така щеше да спести позора и мъките на бедната си майка.

Но Шериз нямаше да намери спокойствие, преди да бъде сигурна, че е успяла да спаси двата малки вързопа, които мирно спяха в кошницата, от произвола на жестокия си баща, мосю маркиза дьо ла Нойе, Готие Бовил. Той не признаваше дечицата за свои внучки и не възнамеряваше да се грижи за тях. Беше твърдо решен да ги изпрати в манастир, за да растат там като сирачета, лишени от семейство и майчина любов.

Шериз нямаше да позволи това!

Баща й си въобразяваше, че родилката не чува нищо в треската си, заключена в спалнята, която се беше превърнала в неин затвор. Затова дори не си направи труд да понижи глас, когато посвети в плановете си своите приближени и им заповяда да съберат сведения за някой подходящ женски манастир. Макар че очите й бяха затворени и цялото й тяло се тресеше от високата температура, Шериз беше будна и скоро разгада коварния план на маркиза. Веднага след смъртта на дъщеря си той възнамеряваше да се отърве от живото доказателство за позора й.

При тази ужасяваща представа в измъченото й съзнание проблесна неочаквана мисъл и тя се залови за нея като удавник за сламка. Близначките не биваше да остават в дома на баща й. Трябваше да ги отнесе на Никола, на любовника си. Въпреки всичките си грешки Никола нямаше да изостави дъщерите си на произвола на съдбата. Той щеше да се погрижи и за Шериз, ако му бяха позволили.

Колко щастливи щяха да бъдат сега, ако не се беше намесил баща й! Но не! Никола Дюпре, беден потомък на аристократично семейство, не беше достатъчно добър, за да се омъжи за единствената му дъщеря, макар че кръвта му беше също така синя и родословното дърво също така безупречно като неговото. Като си спомни упорството на баща си, Шериз мъчително прехапа устни, за да не се разплаче.

— Този мъж иска зестрата ти и нищо повече. На всичкото отгоре е артист и безделник. Може ли нормален човек да си изкарва хляба на сцената! Не мога да позволя този брак! Да не си си изгубила ума! — ревеше на дъщеря си Готие, когато узна за намерението й да се омъжи. — Не само че няма да стане твой съпруг, но и никога вече няма да го видиш. Разбра ли? Забранявам ти да се срещаш с него. Ако знаех, че си се забъркала с тази измет, щях отдавна да съм те заключил в стаята ти! — После се развика на жена си: — Ти си виновна за всичко, Офели! — Погледът му беше жесток и безмилостен. За пореден път се оказа недостойна за общественото си положение. Боже мой, ако знаеш как проклинам деня, в който ме принудиха да те направя своя жена!

Офели Бовил потрепера и се оттегли в стаята си с насълзени очи. Шериз обаче не се предаде толкова лесно. Същата нощ, когато всички в къщата спяха, тя се измъкна от стаята си и избяга при своя Никола.

Беше малолетна и не можеше да се омъжи без съгласието на баща си. За нея това не беше пречка. Млада и влюбена до уши, тя с готовност се отдаде на любимия си, убедена, че е негова жена. Макар по закон да нямаше право да носи името му, тя се нарече мадам Дюпре и живя щастливо няколко месеца, обикаляйки страната с артистичната трупа на Никола.

Тогава баща й откри местонахождението им и слугите дойдоха да я приберат в къщи. Шериз се съпротивляваше отчаяно, но не можеше да стори нищо срещу трима брутални мъже. Хвърлиха я като чувал в каретата на маркиза и потеглиха, без да й дадат възможност дори да се сбогува с Никола. От този ден нататък я държаха като пленница в дома Дьо ла Нойе и всичките й опити да се свърже с любимия си бяха обречени на провал.

Какво ли си е помислил, като се е върнал след представлението и е заварил стаята в страноприемницата празна? Дали е повярвал, че се е наситила на живота с него? Света Дево, не! Не, със сигурност не беше така. Никола я обожаваше, не беше в състояние да помисли нещо лошо за нея. Непременно е разбрал, че са му я отнели насила.

Когато установи, че е бременна, Шериз плака дълго. В началото вярваше, че новината ще смекчи гнева на баща й и той ще се съгласи на женитба. Но Готие беше непоклатим. Не позволи на Шериз да излезе от стаята си и продължи да твърди пред хората, че е сериозно болна. Никой не биваше да узнае за състоянието й. Дори прислугата смяташе скандалните слухове, които се предаваха от ухо на ухо в града, за куп глупости.

Шериз очакваше раждането на бебето външно спокойна, решена да показва пред баща си, че се е предала и признава поражението си. Всъщност не преставаше да мисли как да избяга от затвора си и да заживее отново с Никола. Направи всичко възможно да се сприятели с пазачите си и скоро узна някои неща за любимия си.

Върнал се в Париж и веднага дошъл в къщата на баща й да пита за нея. Готие ледено му посочил вратата. Никола предприел няколко опита да се свърже с нея, но като разбрал, че няма да успее, а и малкото му пари се свършили, заминал обратно при артистите.

После се родиха близначките. Нежната и тънка Шериз едва преживя трудното раждане и дълго след това не можа да се съвземе. Родилната треска едва не я вкара в гроба. Ала когато случайно узна намеренията на баща си да се отърве от двете момиченца, нищо не можеше да я задържи в леглото й. Готие не вярваше, че болната му дъщеря ще се осмели да избяга от къщи, и вече не я пазеше толкова строго. Младата жена успя да надхитри пазача пред вратата и се измъкна на пръсти от дома на маркиза.

От изрезките от вестници, които й бяха донесли прислужниците, Шериз знаеше къде се намира трупата на Никола. За щастие артистите бяха в Париж и тя трябваше на всяка цена да стигне до него. Само да издържи още малко!

Събра всичките си сили и препъвайки се, тръгна по тъмната уличка към входа на малкия, забутан театър, в който играеше Никола.

Веднага я пуснаха да влезе. Сценичните работници и артистите, които тичаха насам-натам зад кулисите, не й обръщаха внимание. Шериз се учуди, че никой не я позна, но болестта явно я беше променила много.

Тъй като имаше само три гримьорни, тя лесно намери определената за Никола. Внимателно остави тежката кошница на пода и отметна завивката, за да погледне за последен път близначките. Зарадвано установи, че още спяха. Приличаха на ангелчета с невинните си личица, огрени от меката светлина на свещите. Сърцето й се сви при мисълта, че трябваше да ги напусне. Но беше сигурна, че скоро ще умре, и не искаше да ги остави в дома на баща си.

Посегна към джоба на роклята си и извади написаното още вчера писмо. Ръцете й трепереха, когато го пишеше, но вярваше, че Никола ще успее да го разчете. Наведе се и пъхна писмото в кошницата. После се обърна към вратата. Много й се искаше да види любимия си за последен път, но не смееше да остане по-дълго. Хората на баща й сигурно я преследваха и тя не искаше да му сторят нещо.

Докосна наметалото, захвърлено небрежно на един стол, притисна кадифето до бузата си и вдъхна дълбоко тръпчивия аромат на одеколон за бръснене, който се излъчваше от него. В очите й нахлуха сълзи на болка и отчаяние. Беше загубила всичко, което имаше.

— Сбогом, любими мой — прошепна задавено Шериз. — Сбогом!

После се повлече към изхода и олюлявайки се, излезе на тъмната уличка.

2

Париж, 1764 г.

Втренчил поглед в дъщерите си, които се покланяха пред завесата, Никола Дюпре се усмихна гордо и изтри сълзата от окото си. Публиката, състояща се предимно от мъже, беше скочила на крака и въодушевено аплодираше.

Близначките Доминик и Лиз-Мари бяха наистина възхитителни. И двете имаха блестящочервени коси, наситенозелени очи и снежнобяла кожа. Красотата им беше направо зашеметяваща.

Бяха осемнадесетгодишни, все още неомъжени, и Париж беше полудял по тях. Всяка вечер театърът се пълнеше с мъже, които страстно желаеха да отнемат невинността на момичетата и да се провъзгласят за техни покровители. Но Никола не напразно беше известен с името «Льо Ренар» — Лисицата. Нямаше никакво намерение да стои и да гледа как дъщерите му стават жертва на някакви си сладострастни негодници, които идваха в театъра само за да търсят все нови и нови приключения и любовни афери.

Не, момичетата заслужаваха нещо по-добро. Ако не беше онзи горд и самонадеян Готие Бовил, проклетият им дядо, които забрани на Никола да се ожени за милата си Шериз, момичетата щяха да бъдат с аристократичен произход също като повечето благородни кавалери, които настояваха за среща с тях всяка вечер след представлението.

Никола беше твърдо решен дъщерите му да не плащат за престъпления, извършени от други. Трябваше да им намери достойни за красотата им съпрузи, за да се изпълни последното желание на майка им, поверила ги на него в последните мигове от живота си. Никола беше убеден, че Шериз е пожертвала живота си, защото е жадувала момиченцата й да имат онова, което тя самата не е могла да постигне. Той не можеше да допусне жертвата й да остане напразна.

Продължи да наблюдава трогнато дъщерите си, които събираха нахвърляните на сцената рози.

О, мила Шериз — мислеше той — и ти би се гордяла с тях, ако можеше да ги видиш. Обещавам ти, ще се погрижа да получат всичко, на което си се надявала. Вече съм възрастен, поумнях и станах доста по-силен. Днес никога не бих те изоставил, както тогава в младежкото си безгрижие, кълна ти се.

Погледът му се плъзна към зрителната зала и спря върху двама мъже, седнали в една от най-скъпите ложи. Не бяха особено различни от другите изискани господа, които се бяха събрали тази вечер в театъра, но Никола ги беше харесал още от пръв поглед. Поведението им беше по-почтително и бяха доста по-сдържани от останалите. Припомни си учтивостта и добрите им маниери, когато успяваха да се доберат до дъщерите му сред тълпата обожатели. Всяка вечер пред гримьорната на близначките се блъскаха десетки мъже и Никола с усмивка си припомни, че момичетата не бяха захвърлили букетите на двамата млади аристократи, както постъпваха с всички останали цветя, които се трупаха ежедневно.

Добре съм ги обучил, помисли с гордост бащата, и двете отлично различават истинския бисер от имитацията. Младежите наистина заслужаваха внимание. Бяха богати, силни и което беше още по-важно, достатъчно независими, за да не обръщат внимание на обществените предразсъдъци и да правят онова, което си искат, без да се боят, че обществото ще ги отхвърли. Ако решат да се оженят за две актриси, при това незаконородени, близките им сигурно ще смръщят вежди, но няма да направят нищо повече. Никой не би рискувал да си развали отношенията с хора като тях.

Никола усещаше известна загриженост, че единият е англичанин, но нямаше как. Нещастници като тях не можеха да избират, а щом искаше да омъжи добре дъщерите си, трябваше да направи известен компромис. Макар че Доминик и Лиз-Мари бяха омайващо красиви, те все пак бяха незаконородени и това оставяше отпечатък върху тях за цял живот.

А колко му се искаше да не беше така! Можеше да бъде и другояче, замисли се горчиво той и безмълвно, но с жар прокле за кой ли път починалия наскоро Готие Бовил, който не остави на внучките си нито един сантим. Как можа дъртакът да бъде толкова безсърдечен!

Никола дълго беше живял с надеждата, че в края на краищата маркизът ще се смили над тях и ще съжали за жестокостта, с която беше разделил двамата влюбени. После се надяваше, че ще се погрижи поне за внучките си, но старецът нито веднъж не се заинтересува живи ли са децата, имат ли средства за препитание и как се чувстват. При това Никола беше сигурен, че кучетата от свитата му още преди години са разузнали какво е станало с близначките.

Известно време тримата бяха живели колкото се може по-незабелязано, защото бащата се страхуваше, че ще дойдат и насила ще му отнемат момиченцата. Много късно осъзна, че маркизът ни най-малко не се интересува от внучките си и не би страдал дори ако децата бяха последвали майка си в гроба. Съзнанието за тази жестокост не облекчи Никола, напротив, само засили огорчението му. Разбира се, той никога не би позволил да му отнемат децата, но се гневеше при мисълта, че в дома на дядо си двете щяха да имат целия необходим лукс и всички предимства на аристократичния произход.

Вместо това момичетата пораснаха под крилото на баща си и той с всички сили се грижеше да не им липсва нищо. И двете тръгнаха по стъпките му и станаха театрални актриси. Излизаха на сцената с такава самоувереност, че Никола всеки път затаяваше дъх. И бяха прекрасни изпълнителки. Доказваше го въодушевлението, с което ги посрещаше публиката.

Никола внимателно оглеждаше залата. Играеха в един от най-големите театри на Париж и това се дължеше само на собствения му ум и ловкост. Дъщерите му заслужаваха само най-доброто.

Никола въздъхна. Готие можеше да се смили над тях поне преди смъртта си и да им остави част от имуществото си. Но дори това не направи. Ужасен стар скъперник, каза си презрително той. Понякога страшно му се искаше да можеше да започне всичко отначало. Вече не беше неопитен както тогава, когато позволи да го изгонят от дома на Шериз. Днес щеше с всички сили да се бори за любовта си. Може би любимата му нямаше да загуби живота си и дъщерите му нямаше да има нужда да работят, за да изкарват хляба си.

В очите му отново проблеснаха сълзи, но този път те бяха посветени на миналото и на онова, което беше изгубил. Твърде леко се беше оставил да го сплашат. Тази мисъл само затвърди решението му, че Доминик и Лиз-Мари не бива да плащат за чужди грехове.

Очите му се върнаха на двамата мъже в ложата. Англичанинът, лорд Уилям Тревилин, беше наследник на графството Нортчърч, старо и много богато имение. Французинът, мосю Едуар Сен Жорж, беше наследник на графството Шато Сюр Мер, което не му отстъпваше по древност и богатство.

Ако Доминик и Лиз-Мари имаха щастието да се омъжат за мъже като тези, бъдещето им щеше да бъде осигурено. Никола замислено поглади брадата си, опитвайки се да намери начин да помогне на дъщерите си.

По-късно вечерта момичетата отново се срещнаха с двамата млади аристократи на вечеря в един от най-изисканите парижки клубове. Двете девойки весело се спогледаха през масата и се разбраха безмълвно, по онзи странен начин, по който разговарят с очи близнаците. Уведомиха се една друга коя кой мъж предпочита и Доминик усмихнато се обърна към лорд Уилям Тревилин, а Лиз-Мари посвети цялото си внимание на мосю Сен Жорж.

Само след няколко месеца двойната женитба шокира цяла Европа. Две незаконородени театрални актриси се омъжваха за двама от най-желаните кандидати за женитба в Англия и Франция! Сред всеобщата бъркотия само Никола оставаше невъзмутим. Той беше работил цял живот за това и беше успял да го осъществи.

Сега му оставаше да се заеме със своите собствени планове, да открие малък театър в провинцията и да очаква с радост времето, когато ще люлее на коленете си внучета и ще им купува подаръци като истински дядо.

Животът беше великолепен и си струваше да се изживее. Най-добре още отсега да купи няколко детски артистични костюма, мислеше си щастливият дядо. Внуците непременно щяха да тръгнат по неговия път и сигурно с удоволствие щяха да се преобличат и да изпълняват големи и по-малки роли за радост на родителите и роднините си.

Никола едва не плесна с ръце при тази перспектива и изтича зад кулисите да потърси Елоиз, шивачката на трупата. Главата му гъмжеше от какви ли не идеи за бъдещето, а сърцето му беше препълнено от радост.

3

Шато Сюр Мер, Франция, 1783 г.

Наричаха го просто Шато Сюр Мер — Дворец над морето — и името много му подхождаше, защото царуваше над околността от високите крайбрежни скали недалеч от Брест в западна Франция. Оттам се откриваше чудесна гледка към мястото, където водите на Ламанша се смесваха с тези на Бискайския залив. Департаментът се наричаше Финистер — Край на нос — и когато Ив-Пиер Фурно заставаше на скалистия нос, понякога му се струваше, че се намира на края на света.

Сигурно така е било и в началото на всички времена, мислеше си той, взирайки се в огромната планина от чист кристал, която падаше почти отвесно към брега. Там бурните морски вълни се втурваха устремно срещу пясъка, сякаш искаха да го погълнат. Прибоят се удряше в раздробените скали, срутили се от масива и разпръснати по целия бряг.

Самият замък беше от много стари времена. Построен през четиринайсети век и многократно дострояван с нови, модерни крила, той представляваше странна смесица от стилове, въпреки че основният характер на крепост, предназначена за защита, все още си личеше.

Векове наред владетелите на замъка бяха заставали на мястото, на което сега стоеше Ив-Пиер, и се бяха взирали в морето. Графовете Шато Сюр Мер от столетия насам се вслушваха в песента на сирените и в дългата галерия с портрети на предците висяха доста образи на смели морски разбойници.

Действията на тези мъже вероятно не са били винаги в рамките на закона, но именно те със своята дръзка до безумие смелост бяха създали голямото богатство на фамилията Сен Жорж. Ив-Пиер беше дясната ръка на граф Едуар Сен Жорж и щеше да остане негов предан човек до края на дните си. Вършеше всичко, което заповядваше господарят, но най-важната му грижа си оставаше сигурността на семейство Сен Жорж. Ив-Пиер беше изкусен фехтувач и лично беше обучил както графа, така и децата му да се бият като него.

Дългата история на замъка познаваше доста дуели, но Ив-Пиер беше готов да се закълне, че нито един не е бил по-забавен от този, който в момента се разиграваше пред очите му.

Ослепителната слънчева светлина едва успяваше да си пробие път през короните на столетните дървета, закриващи с клоните си почти целия двор. Старите плочи бяха покрити с фина мрежа от светлини и сенки, а по медноцветните коси на двете седемгодишни деца, които се дуелираха, сякаш лумваха пламъци.

Двамата млади противници се движеха грациозно един срещу друг, пристъпваха напред и назад като двойка, която изпълнява сложните фигури на някакъв танц, и размахваха сребърните рапири като истински майстори. Двете блестящи острия се кръстосваха във въздуха, чуваше се звън на метал, разнасян надалеч от свежия морски бриз, който шумеше в короните на огромните стари дъбове.

— Туш — изохка с широка усмивка една от костюмираните фигури. Противникът й веднага спря, смръщи чело и недоволно потропа с нежното си краче.

— В тази сцена вече нямаш текст, Вашел — проговори мрачно Женевиев Сен Жорж. — Трябва да паднеш и да умреш. А ти развали целия дуел и сега трябва да репетираме отново.

— Много съжалявам — извини се Вашел, макар по лицето му да личеше, че ни най-малко не се е трогнал от строгата критика на сестра си. — Но ти така добре ме нападна, че просто не можах да се сдържа да не те похваля, Женет. Все още не знам как успя да ме надхитриш и да ме улучиш.

— Щеше да го знаеш, ако внимаваше малко повече в уроците, които ни дава Ив-Пиер — отговори сърдито Женевиев. — Нима не си спомняш тази тактика? Колко пъти ни я е показвал! Но не бива повече да си губим времето. Скоро ще се стъмни. Остава ни само още една репетиция, а аз държа да се представим добре пред татко Ник, мама и леля Доминик. Знаеш колко се сърди дядо, когато объркаме някоя пиеса. Докъде бяхме стигнали? А, да. Ти си Тибалт, племенникът на графиня Капулети, и тъкмо си убил Меркуцио. Сега се биеш на живот и смърт с Ромео Монтеки, твоя кръвен враг.

— Добре де, добре — промърмори добродушно Вашел. — Но ми обещай, че после ще ми покажеш този трик.

— Разбира се. Хайде да продължим — отговори настойчиво Женевиев и се обърна към третия младеж, който мълчаливо стоеше до тях: — Гледай ме внимателно, Арман. Искам всичко да изглежда колкото се може по-истинско. В тази сцена не си много добър Ромео.

Момчето кимна и близнаците отново започнаха дуела. Този път Вашел играеше ролята си както трябва и когато Женевиев му нанесе смъртоносния удар и тъпото острие на рапирата се заби право в сърцето му, той послушно пусна оръжието и притисна с ръце гърдите си. Лицето му се разкриви от болка. Олюля се и бавно падна на плочите.

— Чудесно! — извика Женевиев и запляска с ръце. И похвалите, и укорите излизаха леко от устата й.

— Така ли мислиш? Намирам го по-скоро смешно. Искам да кажа, че сцената е доста мелодраматична — чу се нечий развеселен глас откъм дъното на двора.

Женевиев се извърна рязко и впи очи в натрапника.

— Естествено е ти да го видиш така, Джъстин. — Беше ужасно обидена, че е посмял да критикува режисьорското й изкуство и гласът й прозвуча остро. Братовчедът й непрекъснато я дразнеше и тя никога не успяваше да се сдържа в негово присъствие. — Нямаш и капчица артистичен талант — продължи мрачно тя. — Леля Доминик твърди същото. Просто ти е неприятно, че не ти позволихме да участваш в пиесата.

— Но това е смешно, Женет — отговори осемнадесетгодишният Джъстин Тревилин и невъзмутимо почисти несъществуваща прашинка от ръкава си. Младото момиче побесня. — Не ме интересуват детинските ви пиески. Вие с мама можете да мислите каквото си искате, но аз съвсем не съм лишен от талант. С удоволствие бих дал на теб и Вашел няколко добри съвета.

— Нямаме нужда от твоята помощ. Изчезвай оттук! — изсъска Женевиев и заплашително размаха рапирата си. — Ако още веднъж се опиташ да ни попречиш, ще кажа на леля Доминик, че пак си пушил тайно. Няма смисъл да правиш такава невинна физиономия, защото целият миришеш на пури. Знаеш, че леля Доминик понася тютюневия дим още по малко и от емфието.

— Ти си една проклета малка свадливка, Женет — отбеляза хладно Джъстин и извади тънка пура от джоба на жакета си. Почука края й о малката, златна кибритена кутия, запали я и дълбоко вдъхна ароматния дим. — Май беше по-добре да разучите «Укротяването на опърничавата» вместо «Ромео и Жулиета».

— Ах ти… — избухна безпомощно Женевиев. — Ако веднага не изчезнеш, заклевам се, ще те набода на рапирата си!

Пристъпи напред, готова за бой. Но слисано спря, когато Джъстин избухна в смях.

— Ела тук, осичке, макар че си зла — изрецитира той и още повече я вбеси.

— Щом ме наричате оса, то бойте се от жилото ми — проговори предупредително тя.

— Мила моя — отвърна сериозно Джъстин и се усмихна, вгледан в дребната й фигурка. Ръката му небрежно отблъсна оръжието. — В деня, когато няма да успея да те надвия, ще окача меча си на пирона и ще се подчиня на всичките ти капризи. Само че, доколкото си спомням — продължи коварно той, — Петручио все пак успя да укроти жена си, нали?

— Не си въобразявай това, мосю — отговори високомерно Женевиев. Отметна глава назад и го изгледа с цялото си достойнство. — Никога няма да се съглася да стана твоята Катерина.

— Откъде ти хрумна, че аз искам това, Женет? — осведоми се небрежно братовчед й и вдигна вежди, сякаш беше особено учуден от подобна перспектива.

— О! — извика чисто по детски тя и веднага забрави достойното си държание. — Знаеш, че сватбата ни е отдавна решена, Джъстин. Макар че това не ми е особено приятно — добави с гримаса тя.

— Може и така да е, но това не е моя заслуга, уверявам те. Нямам никакво намерение да се обвързвам в брачен хомот със заядливка като теб. А сега върви и си играй ролята като послушно момиче. Твоят Ромео те очаква, бедничкият. Тежко и горко на мъжа, който ще има нещастието да се ожени за теб!

С тази заключителна забележка Джъстин се завъртя на токовете си, изсмя се още веднъж и напусна двора на замъка. Женевиев се загледа след него с искрящи от омраза очи. Този ужасен грубиян! Как го мразеше! Един ден ще го накара да проклина деня, в който се подигра с нея — и това пред Арман Шарбон, който я обожаваше. Да, един ден ще го накара да си плати за всичко. Ще му покаже, че е по-добра — в дуелирането, в театралното изкуство и във всичко останало.

Острието на рапирата изсвистя във въздуха и Женевиев се втурна напред. В мечтите си вече нанасяше смъртоносен удар на омразния си братовчед.