Сърце под маска

22

Париж, 1792 година.

Клод Рамбуйе беше побеснял от гняв. Държеше листа в ръка, но написаното се размазваше пред очите му. Преди няколко дни едно момче донесе в Отел дьо Вил обидната сатира и оттогава не можеше да спре да я чете. Задъхваше се от гняв, скърцаше със зъби, късаше косите си, но не можеше до откъсне очи от написаното.

Как смееха да му изпратят подобно нещо! Но още по-страшно беше това, че още същия ден обидното стихотворение беше отпечатано в един от многото радикални вестници.

«Трябваше да паднат под ножа на гилотината — дукът, снахата и внучката му. Но бяха хитри и смели и намериха спасение с помощта на една циганка. Пред църквата избухна страшен фойерверк, а после младият сержант претърси каручката и се хвана на лъжите на красивата вещица. Очите й не бяха скрити зад червената коприна.

Е, вярно, че я заловиха на площада, но Черният Мефисто повали пазачите.

И всички ти се смеят, Клод, и всички ти се смеят.

Защото си глупак и няма да ме заловиш!

Чак до последния ти ден ще идвам в сънищата ти и мечът ми ще сложи край на глупостите ти!»

Към сатирата беше приложена яркочервена копринена маска.

Внезапно Клод удари с юмрук по масата и другите двама мъже в стаята нервно подскочиха. От устните му се изтръгнаха гневни проклятия.

— Проклети глупаци! — изкрещя той. Очите му изпущаха искри. — Заради вашата некадърност все ме правят на глупак — първо онзи мръсен шпионин, Черният Мефисто, а после и тази… червена вещица, която и да е тя!

— Сигурни сме, че е жена, гражданино — обади се плахо първият мъж, гражданинът Доре, опитвайки се да успокои началника си. — Личи си по формулировката на писмото.

Клод отвратено изгледа подчинените си.

— По дяволите! Обкръжен съм от луди! Нищо чудно, че не мога да хвана двамата маскирани. Ето че са се съюзили срещу мене.

Не можеше да забрави мъртвия пазач, когото бяха открили преди няколко дни на Гревския площад. Най-вероятно той беше човекът, заловил Червената вещица, а Черният Мефисто го беше убил, за да я освободи. До трупа на мъжа бяха открили черна копринена маска.

Клод нетърпеливо забарабани с пръсти по писалището. Коя ли беше тази смела и дръзка жена, която се осмеляваше да му погажда подобни номера? Сигурно имаше лични причини да го мрази, иначе не би избрала точно него измежду всички членове на събранието.

После смръщи чело. Припомни си десетки жени, които беше унижавал и обиждал, но повечето от тях вече бяха паднали под ножа на гилотината. Онези, които по случайност бяха останали живи, не бяха нито достатъчно интелигентни, нито имаха кураж да извършат подобни престъпления.

Имаше само една, която беше обидил и която беше успяла да се изплъзне от ръцете му. При тази мисъл очите му се присвиха и устните му заредиха невъздържани ругатни. Младата жена беше треперила от страх пред него и въпреки това не беше отстъпила пред заплахите му. Беше надхитрила и него, и пазачите му и беше избягала незнайно къде. Досега не беше успял да я намери, въпреки че претърси целия град и обърна дома й с главата надолу.

Обърна се отново към подчинените си и мрачно заговори:

— Ти, гражданино Доре, веднага ще намериш някой художник да нарисува портрета на Червената вещица по описанията на оня идиот сержант Жилбер, който уж е претърсвал колата й. Той е в затвора и очаква присъдата си. Знаете къде да го намерите. Онази жена сигурно се предрешава, но искам портретът й да бъде окачен по цял Париж и всички жандарми да го имат.

— Ти, гражданино Ньовил — обърна се той към втория си адютант, — ще отидеш веднага в Консиержерията и ще доведеш при мен гражданина Едуар Сен Жорж и жена му. Арестувани са преди няколко седмици и ги държат отделно от останалите затворници. Охраняват ги най-доверените ми хора. Ще ви дам писмо, за да ги пуснат. — Клод набързо надраска няколко реда на лист хартия, подписа се със замах и подаде писмото на адютанта. — Тук нареждам на пазачите да поверят затворниците на вас. Предупреждавам, че ще ви струва главата, ако ги изпуснете. Това е всичко.

След като двамата мъже излязоха, Клод се отпусна в креслото и нервно загриза перодръжката. Дали наистина Червената вещица и Женевиев Сен Жорж бяха едно и също лице? Не знаеше, но трябваше на всяка цена да разкрие истината. Щеше да изтърпи още известно време да го правят за посмешище на цял Париж, докато грижливо се подготви да нанесе големия си удар. Капанът ще щракне и Червената вещица непременно ще падне в него. Нищо чудно да залови дори и Черния Мефисто, който явно я следваше по петите.

Кой ли е този проклет шпионин? — запита се за хиляден път Клод. Неизвестният явно умееше да се маскира и досега винаги заличаваше следите си. Трябваше още веднъж да разпита всички артисти в града. Може би този път ще попадне на следа и ще успее поне да установи самоличността на Черния Мефисто…

23

Мъжът, когото цяла Франция познаваше под името Черния Мефисто, седеше треперещ в каютата си. Беше мокър до кости и премръзнал от среднощното плуване в Ламанша. Слава Богу, че корабът му не беше далеч от «Кримсън Уич»! Иначе непременно щеше да замръзне в ледената вода. Беше способен и издръжлив плувец, но след няколко минути краката и ръцете му натежаха като олово. За щастие хората от екипажа чуха виковете му и побързаха да го изтеглят на борда.

Останал сам в каютата си, той смъкна черната маска от лицето си и се погледна в огледалото. Господи, каква гледка! Трябваше да запомни, че никога не бива да плува заедно с Руж, защото морето беше унищожило напълно грижливо направения тази сутрин грим. Сивата боя, с която бяха боядисани слепоочията му, се беше размазала под маската. Черната линия около очите беше изчезнала. Единият край на изкуствения мустак също се беше разлепил.

Мъжът съблече мокрите си дрехи и побърза да се пъхне в огромното дървено корито, което изпущаше пара. Облегна се назад и доволно въздъхна. Когато огънят, запален в камината от адютанта му, затопли каютата, треперенето напълно изчезна и Ноар облекчено затвори очи.

Беше преживял напрегната нощ, но не би я заменил за нищо на света. Руж беше негова. Най-после! Беше му се отдала доброволно, и то с такава страст, каквато не беше смятал за възможна. Без задръжки му беше отдала и тялото и сърцето си.

Ноар си припомни ужасния шок, когато беше установил, че любимата му е девствена. Това откритие толкова го смая, че не обърна достатъчно внимание на обяснението й. Едва сега си припомни думите й и не можа да повярва. Прониза го невероятно предположение и колкото повече разсъждаваше над него, толкова повече се убеждаваше, че по ирония на съдбата е попаднал на правилния избор. Беше смешно наистина, но беше напълно възможно. Неговият живот и този на Руж бяха като парчета от една мозайка. Но сега, когато беше сигурен, че е открил решението, намираше, че отделните части чудесно пасват една към друга. Мозайката сама се подреждаше в главата му: той беше сключил брак без любов, Руж също. Ноар не се интересуваше от съпругата си, мъжът на Руж — също. Жената на Ноар беше французойка, каквато беше и Руж. Всеки път, когато Ноар напускаше града, за да изпълни някое от опасните поръчения, жена му се оттегляше в стаята си, оплакваше се от какви ли не болести и не позволяваше никой да я посещава. Предполагаше се, че Руж разиграва същия театър пред съпруга си, за да може да напуска незабелязано дома му. И накрая — а това беше най-потискащото доказателство — Ноар също не беше докосвал жена си. Очите му се присвиха. Прекалено много прилики се събраха. Не можеше да бъде случайност.

Внезапно Ноар се плесна с длан по челото и се изсмя на собствената си глупост. Добре го беше измамила! Ама че шпионин! Беше нарекъл съпруга на Руж «сляп идиот» и той наистина беше такъв. Вече беше напълно сигурен, че това е именно той — лорд Джъстин Тревилин, ърл на Блекхийт, но също така Дяволският капитан, командирът на «Блек Мефисто», самият той и никой друг!

Ако все пак не се беше излъгал, току-що беше преспал за първи път със своята собствена, извънредно красива, умна, замайваща и ужасно дръзка съпруга — лейди Женевиев Анжел Сен Жорж Тревилин, контеса Блекхийт!

Женевиев тичаше през тунела към спалнята си в Блекхийт Хол.

Колко дни беше отсъствала от къщи? Покрай всички преживени вълнения беше забравила да ги брои. Питаше се дали междувременно не са открили отсъствието й, защото този път беше минало повече време от обикновено. Прехапа нервно устни, надявайки се Джъстин да не се е върнал неочаквано. Той със сигурност щеше да настои да го допуснат в стаята й и щеше да я намери празна. Господи! Как ли щеше да реагира, ако узнае, че жена му кръстосва Англия и Франция и на всичкото отгоре се проявява като контрабандистка? При тази мисъл по гърба й пробягаха студени тръпки.

Дано «Кримсън Уич» е влязъл благополучно в тайния залив! Корабът беше тежко засегнат от среднощната битка и с големи усилия беше успял да достигне английския бряг. Но сега нямаше смисъл да се тревожи и за това. Моряците непременно щяха да се справят с неотложния ремонт. Ив-Пиер щеше да се погрижи за това и после щеше да пристигне в Блекхийт Хол, за да й съобщи докъде са стигнали. Най-неприятното беше, че нямаше да види отново Ноар, преди корабът да бъде в състояние да плава както преди.

Женевиев въздъхна. А може би така беше по-добре. Трябваше й време да подреди мислите си и сериозно да обсъди със себе си положението, в което беше изпаднала. Животът на родителите й все още зависеше само от нея и тя нямаше право да излага безопасността на близките си само заради някаква си любовна афера.

Внезапен шум я изтръгна от мислите и. Какво имаше там? Спря се и напрегнато се вслуша. Някой вървеше през пещерата! Огледа се за някакво скривалище и откри недалеч от мястото, където стоеше, голям скален блок, стърчащ пред един от страничните ходове. Мушна се зад скалата, изгаси свещта и зачака с лудо тупкащо сърце.

Скоро след това покрай нея премина висок, тъмен мъж с фенер в ръка. Женевиев затаи дъх. За миг й се стори, че това е Ноар, който я е последвал. После с ужас осъзна, че това беше съпругът й. Света Богородице! Кога ли се е върнал в къщи? Защо минаваше по този таен път? Господи! Да не би и той да беше контрабандист като нея?

Това обясняваше необичайното му поведение — честите му пътувания, «деловите» въпроси, които отнемаха голяма част от времето му и изискваха цялото му внимание. Сигурно беше така. Мъж като него беше в състояние да си изкарва пари с контрабанда на чуждестранни стоки.

В мътната светлина на фенера фигурата му беше чужда и заплашителна. Никога дотогава Женевиев не беше забелязвала твърдостта и опасността, които се излъчваха от него… Приличаше на същински вълк. Женевиев се притисна треперейки до влажната скална стена и се помоли с цялото си сърце да не забележи присъствието й.

Когато беше сигурна, че е отминал, отново запали свещта и предпазливо тръгна напред. Трябваше бързо да стигне в спалнята си! Сърцето й лудо се блъскаше в гърлото, когато най-сетне достигна витата стълба, която водеше към гардеробната.

— Емелин — повика тихо тя и потропа на тайната вратичка. — Аз съм, мадам контесата. Отвори бързо!

— О, мадам! — обади се веднага уплашеното момиче, отвори бързо вратичката и притисна ръка до гърдите си. — Толкова дълго ви нямаше! Така се тревожех за вас! Последната седмица мисис Финчъм всеки ден се качваше горе и настояваше да я пусна вътре. А най-лошото е, че само преди минути лордът се прибра най-неочаквано у дома и вече е в стаята си.

— От това най-много се страхувах. Бързо ми дай боне и халат и приготви леглото — нареди тихо Женевиев.

Младата жена съблече набързо мъжките дрехи, уви косата си на кок и нахлупи дантеленото боне. После нахлузи нощницата, изтича към тоалетната масичка и обилно напудри лицето и шията си, докато съвсем заприлича на болна. После се пъхна в леглото и се зави до брадичката. Тъкмо навреме, защото само след секунди Джъстин разтвори вратата, която свързваше двете спални, и се втурна като вихър в стаята на жена си.

Женевиев беше прекрасна артистка. В момента, в който Джъстин затваряше вратата, тя посегна към копринената кърпичка на нощното си шкафче и деликатно се изкашля в нея. После притисна финото парче плат до лицето си, за да скрие негримираните очи, и с немощен глас поздрави съпруга си.

— О, добър ден, Джъстин! Кога се върна? — Страданията й изглеждаха съвсем истински.

— Скоро след закуска — отговори небрежно той и хвърли изпитателен поглед към недокоснатата табла на края на леглото й. — Чух, че пак си се разболяла по време на отсъствието ми, Женет. Боя се, че климатът в Корнуол не ти понася. Защо не си закусила?

— Не… не бях гладна. През нощта не можах да спя и сега съм твърде изтощена, за да хапна нещо — излъга едва-едва тя, защото стомахът й се свиваше от глад. — Ще се опитам на обед да хапна малко супа или плодове… — Гласът й пресекна и тя отново се изкашля в копринената кърпичка, надяваше се съпругът й да разбере намека и да се оттегли.

По лицето му се изписа странен израз, а втренченият поглед на сивите очи никак не й харесваше. Защо я разглеждаше така? Исусе! Дали не й личеше, че е загубила девствеността си? Тя притисна покривката до гърдите си, сякаш се боеше, че мъжът й всеки момент ще разкъса нощницата й и ще я обвини в изневяра.

Но Джъстин не направи нищо подобно. Очите му се спряха по-дълго върху тъмните кръгове около очите, върху изкуствената бледност на лицето, и устните му се разтегнаха в иронична усмивка. Това само засили неловкостта й.

Джъстин вежливо я увери, че много съжалява за лошото й здравословно състояние, и напусна спалнята.

Щом вратата се затвори след него, Женевиев скочи от леглото и като вълчица се нахвърли върху очакващата я закуска. Сигурно нямаше да почувства такова облекчение, ако знаеше, че съпругът й много добре е забелязал медноцветната къдрица, която се беше изплъзнала под дантеленото боне.

24

Женевиев трябваше да излезе навън, иначе щеше да полудее. Странно защо Джъстин се държеше така след завръщането си. Макар и не изведнъж, той се беше променил. Младата жена трепереше от страх, защото го беше лъгала в много отношения, и се опитваше да се убеди, че промяната му е само плод на фантазията й. За съжаление вече беше сигурна, че всичко е действителност.

От две седмици насам мъжът й беше толкова любезен и мил, че чак не й се вярваше. Разговаряше с нея — истински, за сериозни неща, сякаш имаше насреща си интелигентна, разумна жена, а не наивното и повърхностно същество, от ролята на което Женевиев съвсем не се беше отказала. Обграждаше я с учтивост и внимание, а вчера дори заяви, че е подредил нещата си и сделките му вървят много добре, затова ще прекарва повече време у дома си.

— Двамата трябва да се опознаем по-добре — беше казал Джъстин. — Човек не живее вечно, мила, и искам да съм сигурен, че постигнатото от мен ще бъде наследено от децата ми.

Деца! И то не едно! Това означаваше, че той възнамерява да се настани трайно в леглото й. Тази сутрин на закуска я целуна истински — с дълга, настойчива целувка, която въпреки волята й й хареса. Припомни й първата брачна целувка пред олтара и всички надежди, които беше свързвала с нея.

Много скоро, може би още тази нощ, Джъстин щеше да се появи в спалнята й и да поиска своето право. И разбира се веднага щеше да забележи, че съпругата ме не е девствена. Господи! Как ли ще реагира? Само мисълта за това я ужасяваше. Вярно, че й беше разрешил да има обожатели, но в действителност не й се вярваше, че ще приеме хладно такова поразяващо откритие. Гордостта му, самомнението му щяха за бъдат болезнено засегнати. Нямаше да се примири току-тъй, че са му сложили рога, Женевиев беше уверена в това. Сигурно щеше да се разяри толкова, че дори да предприеме стъпки за развод. Имаше място в камарата на лордовете и можеше да представи пред парламента молба за разтрогване на брака. Щеше да избухне страшен скандал и доброто й име щеше да бъде разрушено завинаги. Щеше да бъде принудена да изчезне от Англия. Може би дори Ноар щеше да се отвърне от нея след подобен скандал…

Господи, защо стигна толкова далеч с този глупав маскарад и с детинските си опити да даде урок на мъжа си? Резултатът беше една ужасяваща бъркотия. Трябваше да му каже истината още след първата нощ в Нортчърч Аби и да го помоли за прошка. Вече беше твърде късно, вече нямаше избор. Трябваше да продължи по пътя, по който беше тръгнала.

Облече пищния костюм за езда и се запъти към обора. Върху напудрените й коси беше кацнала огромна шапка, украсена с паунови пера, едно от които едва не убоде с острия си връх ухото на Джъстин, който я посрещна пред конюшнята.

— Мила моя — започна той, докато невярващо оглеждаше безвкусния й тоалет — нямам нищо против желанието ти да правиш впечатление с облеклото си, повярвай ми. Но се боя, че трябва да се разделиш с тия чудовищни шапкарски творения, защото скоро ще нараниш някого. Не съм сигурен за живота си, когато съм в близост до теб.

— Много съжалявам, Джъстин — промърмори сковано Женевиев. — Но това е последният вик на модата, а и аз страшно ги харесвам.

— Разбира се — кимна той. — Предполагам, че това е част от необходимия реквизит. Добре, добре. Желая ти приятна разходка.

Изгледа я втренчено, сякаш се готвеше да каже още нещо, но само сви рамене и се обърна да си върви.

Женевиев нареди да оседлаят кобилата, получена като подарък за сватбата, и се метна на седлото. Потегли в галоп по безлюдното плато и се замисли за току-що водения разговор. Съпругът й беше нарекъл шапките «реквизити». Странно, какво имаше предвид? По гърба й пробягаха тревожни тръпки. Дали не беше разкрил играта й? — Не, не можеше да бъде. В такъв случай веднага щеше да й поиска обяснение.

Женевиев реши да забрави всички грижи и да се наслади на прекрасния есенен ден. Листата на дърветата блестяха в червено и златно, слънцето изпращаше последните топли лъчи към земята и тя не искаше да си разваля удоволствието от разходката. Нямаше да се наслаждава дълго на свободата си, защото Джъстин непременно щеше да настоява да се преместят в Лондон за сезона. Пришпори коня си, свали огромната шапка и щастливо отметна глава назад. Прекрасно беше вятърът да развява косите й! Поне днес щеше да бъде безгрижна и весела. Препусна по необятната степ, обрасла с жълтуга, сръчно избягвайки бодливите храсталаци.

Скоро чу прибоя на морето, а пронизителните, жални писъци на чайките прорязаха въздуха. Женевиев обичаше морето. Можеше да прекара целия си живот в носен от вълните кораб, да върти кормилото, да управлява платната и да обикаля света. Сигурно имаше стотици прекрасни пристанища, които можеше да посети с «Кримсън Уич». Ако Джъстин наистина беше разкрил маскарада и я отблъснеше, тя можеше да потърси Ноар и двамата щяха да обиколят света. Такъв живот не само нямаше да бъде неприятен, той щеше да бъде същинска мечта.

Женевиев замечтано вдигна очи и изведнъж се стресна. Насреща й в галоп препускаше висок мъж, възседнал кафяв жребец. Дръпна рязко юздите и закова кобилата си на място, уплашена, че е попаднала на някой разбойник. Беше оставила далеч назад ратая, който я придружаваше, и степта беше пуста. Никой нямаше да й се притече на помощ. Вгледа се в мъжа и само след секунда го позна. Сърцето й направи огромен скок, от гърлото й се изтръгна задавен вик и тя пришпори коня срещу самотния ездач. Стигна до него, скочи от седлото и се хвърли в обятията на мъжа, който реагира по същия необуздан начин.

— Вашел, мили Вашел! — изхълца Женевиев. — Господи, ти ли си наистина?

— Аз съм, кой друг! О, Женет, колко ми липсваше! Той я притисна толкова силно до себе си, че Женевиев едва си поемаше дъх. Но това нямаше значение. Брат й беше жив. Брат й беше тук.

— Хайде — прошепна тя, когато най-после се откъсна от него. — Дай да те погледам. После ще се приберем в новия ми дом. Омъжих се за Джъстин.

— Зная. Татко Ник ми каза. За Бога, Женет! — простена Вашел. — Как можа да извършиш такава глупост? Джъстин открай време си беше негодник и не ми се вярва да се е променил с годините.

— Странно е, че говориш така — промърмори примирително Женевиев. — Доскоро аз също бях убедена, че си е останал същият, но в последно време… Ела, братко, имам да ти казвам толкова неща, но първо искам да узная как успя да избягаш от Франция.

Двамата тръгнаха напред, водейки конете за юздите, и един през друг заразказваха за преживелиците си.

— Слушай, Женет — проговори възмутено Вашел, след като изслуша разказа й за последното приключение на «Кримсън Уич». — Добре, че все пак дойдох навреме. Иначе кой знае докъде щеше да стигнеш с дързостта си. Не мога да си представя как мъдрият и уравновесен Ив-Пиер е решил да те подкрепи. Май трябва сериозно да поговоря с него. Каква каша си забъркала само! Първо се жениш за Джъстин, после кръстосваш Ламанша и продаваш контрабандни стоки и накрая се хвърляш в обятията на напълно непознат човек с лоша слава! Как можа да бъдеш толкова лекомислена! Не знаеш нищо за оня тип, дори истинското чу име. Ами ако разбереш, че е негодник и само си е поиграл с теб? Шпионите са безскрупулни типове и твоят Ноар непременно е като тях. Как е посмял да прелъсти омъжена жена! Но аз ще се разправя с него! — изръмжа Вашел, убеден, че чуждият мъж подло е използвал неопитността на сестра му.

— Вашел, по начина, по който ги представяш, нещата звучат направо отвратително — проговори с треперещ глас Женевиев. — Но не си прав, повярвай ми! Всичко е различно. Аз го обичам, той също ме обича. Сигурна съм и в него, и в себе си!

— Може и така да е — отговори по-спокойно Вашел. — Но се постарай да разбереш, че историята ви няма бъдеще, мила. Ако проклетите ни английски роднини имат нещо общо, то е ужасната им упоритост и още по-ужасна гордост. Джъстин никога няма да опетни доброто си име с молба за развод. Вече си се омъжила и колкото и неприятно да ти е това — както впрочем и на мен, — трябва да живееш с него. Освен това трябва да мислим за собственото си семейство, сестричке. Графовете Сен Жорж не обичат да излагат на показ мръсното си бельо, също като Тревилин. Не е прилично, Женет.

— Зная — въздъхна тя. — Какво да правя? Не мога да се откажа от Ноар.

— Тогава разкажи всичко на Джъстин и се опитай да сключиш сделка с него. Дори и тогава ще избухне скандал — отбеляза мрачно Вашел. — По дяволите, Женет! Какво те накара да извършиш това безумие?

— Ти ли ще ме упрекваш? — извика гневно Женевиев. — Само като си помисля за глупашките ти номера! Аз поне се опитвам да помогна на мама и татко.

— Престани, Женет — разсърди се Вашел. — Не се преструвай и не ме поучавай. Можеше да разкриеш картите си пред чичо Уилям и Джъстин и да ги помолиш да ти помогнат. Всеки от двамата щеше поне да финансира хората ти, за да продължат да събират информация в Париж и да разберат къде са мама и татко. — Той поклати глава. — Бъди разумна, мила. Винаги си била дръзка и упорита. Истината е, че открай време ти се искаше да натриеш носа на Джъстин, а ето че сега сама се забърка в тази каша. Какъвто и да е съпругът ти, трябва да му признаеш едно — той съвсем не е глупав и съм уверен, че е заподозрял нещо. Как ще обясниш внезапната промяна в държанието му? Опитва се да те заблуди, за да проявиш непредпазливост и да те залови на местопрестъплението. Трябва да ти кажа, че много добре го разбирам. Все пак са му откраднали жената!

— Не вярвах, че ще доживея деня да се застъпиш за Джъстин и да се обявиш против мен! — проплака Женевиев. — Само като си помисля на каква опасност се изложих, за да те намеря… А сега! Защо ли си губих времето да се тревожа за теб? Но съм сигурна, че поне мама и татко ще ми бъдат благодарни. Не смей да спориш повече с мен, Вашел! — С рязък жест тя побърза да отхвърли обвиненията му. — Решението ми е твърдо. Ще продължа търсенето, а ако ти не желаеш да ми помагаш, можеш веднага да се върнеш в Нортчърч Аби. Сигурна съм, че леля и чичо са те посрещнали с радост и са се питали защо не си останал по-дълго при тях. Можеше просто да ми изпратиш вест и аз веднага щях да долетя, нали знаеш?

Вашел виновно се изчерви.

— Ами… истината е, че изобщо не съм виждал леля Доминик и вуйчо Уилям. Те нямат и понятие, че съм успял да стигна до Англия.

— Какво? Дори не си ги видял? — повтори смаяно Женевиев. Когато Вашел не отговори, сестра му заплашително смръщи вежди. — Какво си направил пак, ужасно момче? Как се осмеляваш да ме укоряваш, когато самият ти си затънал до гуша в неприятности? Нищо чудно, че леля и чичо не ни съобщиха за пристигането ти. А аз, глупачката, си помислих, че се искал да ме изненадаш! Хайде, отвори си устата, скъпи братко! Какви си ги забъркал пак?

Вашел се ухили и зелените му очи развеселено просветнаха.

— Ей сега ще ти се изповядам. Бях на път към Нортчърч Аби, когато насреща ми се зададе каретата на вуйчо Уилям. Нали знаеш колко е грамадна и старомодна, познава се отдалеч. Беше късна вечер и бях сигурен, че вуйчо не е в каретата. Знам, че не обича светски развлечения и предпочита да прекарва вечерите в къщи. Помислих, че в каретата е Джъстин, и реших да се позабавлявам. Престорих се на крадец и го нападнах. Възнамерявах да прибера само сребърния му часовник, защото знам колко държи на него, а после да го върна на вуйчо Уилям. Спрях каретата, насочих пистолета към кочияша и слугата и ги принудих да се скрият в храстите, после с трясък разтворих вратата. Уплаших се до смърт, защото внезапно се озовах лице в лице с две непознати млади жени, които никога преди не бях виждал. Едната се оказа подопечна на лорд Уилям, някоя си мис Мениринг, суха и мършава като смъртта. Освен това плаха и скована до немай къде. Но Принда, слугинята, беше същински скъпоценен камък! Не можех да я ограбя, затова поисках да се откупи с целувка. Онази глупачка мис Мениринг изпадна в истерия и накрая падна в несвяст. Кой знае, може би я беше яд, че не поисках целувка и от нея. Целунах момичето и офейках. Нали разбираш сега защо не посмях да се появя пред очите на вуйчо Уилям? Разбери ме, Женет, няма да понеса някоя от дългите му и скучни до смърт проповеди! А точно това ме очакваше…

— Заслужил си го — отговори укорно Женевиев. — Но не проумявам как така си изплашил до смърт бедната Кити. Тя съвсем не е суха и скована, както я описваш. Напротив, тя е много мила и жизнена. Не знам какво ще излезе от теб, скъпи братко, ако не изоставиш проклетите си шегички!

— Не смей да ме упрекваш, Женет! — изкрещя разярено Вашел. — Моите номера изобщо не могат да се сравняват с твоята глупост!

— Прав си — призна неохотно Женевиев. — И двамата сме попаднали в капан. Трябва сериозно да се замислиш как да решим проблемите си. Ако не ми помогнеш, вече… вече няма да говоря с теб!

Вашел вдигна вежди.

— Добре, от мен да мине. Признавам, че нямам нищо против да натрием носа на Джъстин, но поне пред мен не смей да разиграваш комедии!

— Разбира се, че не. Но какво ще правим? Не разбираш ли, че трябва да спасим родителите си?

— Така е, и аз ще се заема с тази работа — отговори мрачно Вашел. — Не ми е необходимо твоето присъствие, Женет. Поемам командата на «Кримсън Уич», заминавам за Франция и започвам да ги търся. Никога нямаше да напусна Париж, ако знаех, че двамата не са успели да избягат. Очаквах да намеря и трима ви в Англия. А ти, сестричке, ще си останеш у дома и ако искаш, ще продължиш детинския си маскарад.

— Няма да го направя! Шалупата е моя! Капитанът съм аз! — отговори твърдо Женевиев. — По-добре е ти да стоиш тук. Ще продаваш стоките и ще влагаш печалбата на сигурно място. Нали знаеш, че не мога да се занимавам със сделки, братко? Пък и банкерите не желаят да си имат работа с жени. Чичо Уилям е успял да спаси част от имуществото на баща ни и наш дълг е да го запазим и умножим.

Вашел кимна.

— Татко Ник ми даде същото поръчение. Разказа ли ти какво прави във Франция?

— Не.

— Без знанието на властите е скрил на сигурно място повечето неща от Шато Сюр Мер и градската къща в Париж. Събрал е всичко, което Клод и хората му не са успели да отмъкнат. Спасил е дори няколко ценни картини и други предмети на изкуството. Опаковал ги е в сандъци, декларирал ги е като реквизити и ги е изпратил на адреса на някакъв театър в Лондон, който е купил преди няколко месеца. Щом не искаш да те заместя на кораба, ще замина за Лондон да продам картините. Така ще имаме достатъчно пари да купим хубава къща някъде на село, където да подслоним мама и татко, щом успеем да ги спасим. Не ми се вярва, че някой от нас ще пожелае да се върне във Франция, докато на власт е простолюдието.

— Прав си — промълви замислено Женевиев. — Значи уговорихме се. Ще направя всичко, което е по силите ми, за да открия мама и татко и да ги измъкна от Франция. Не разбирам защо татко Ник не ми е разказал нищо за находките си. Щом е могъл да изпрати тук толкова ценни картини, сигурно ще намери и други ценни стоки, които мога да продам в Англия.

25

Джъстин Тревилин сърдито се взираше в писмото на баща си и проклинаше на ум всички усърдни слуги, които си позволяваха да се месят в личните му работи. Явно през време на отсъствието му мисис Финчъм беше проявила голяма загриженост за страдащата Женевиев. Тъй като Емелин непрекъснато й беше повтаряла, че не е необходимо да се вика лекар, накрая мисис Финчъм беше решила да пише на лейди Нортчърч и да я уведоми за лошото здравословно състояние на Женевиев, както и за странното й държание. Графинята щяла веднага да тръгне на път към Блекхийт Хол, ако графът не се бил намесил и не я спрял. Казал й, че Женевиев непременно би й писала сама, ако се нуждаела от подкрепата на леля си.

— Уверен съм — беше казал на съпругата си лорд Нортчърч, — че това е само част от комедията, която ни разиграва Женевиев. И не се оправдавай, че не си знаела нищо за желанието й да даде добър урок на любимия ни син. Узнах истината от собствената уста на Женевиев! Да не мислиш, че не познах прекрасната маска на Титания, кралицата на елфите, която носеше ти, мила моя? Надявах се, че ме познаваш по-добре. Винаги съм бил горещ почитател на актьорското ти изкуство. Отлично разбирам, че Джъстин сам е дал повод да му разиграете този театър, и нямам нищо против да му натриете носа както трябва. Въпреки това те моля за разрешение сам да поговоря със сина ни, за да си изясня как стоят нещата в Блекхийт Хол. Той е единственото ни дете, Доминик, и ти много го обичаш, затова си склонна да извиняваш недостатъците му. С теб лесно ще се справи, но аз ще съумея да изтръгна от него истината.

Джъстин въздъхна и повторно прочете настоятелната молба на баща си да го посети колкото е възможно по-скоро в Нортчърч Аби. Нямаше и понятие как ще му обясни обърканото положение в Блекхийт Хол, но трябваше да се подчини.

Заяви на невярната си жена, че ще прекарат няколко дни при родителите му и че трябва да си приготви багажа. Женевиев веднага прати съобщение на брат си, който беше отседнал в малка гостилница в Пензанс. След дълги размишления Вашел беше стигнал до извода, че за да помогне на сестра си, най-добре е никой да не знае за пристигането му в Англия. Така поне той щеше да има свободата да идва и да си отива, когато стане нужда, без да дава обяснения пред никого. Освен това вуйчо му в никакъв случай не биваше да узнае кой е бил среднощният разбойник, нападнал каретата му.

Обстоятелството, че Джъстин възнамерява да прекара известно време в Нортчърч Аби, отлично съвпадаше с плановете на Вашел. На всяка цена трябваше отново да се види с Принда, дори ако го заплашваше опасността да бъде разкрит. Младото момиче не му излизаше от главата. Освен това беше на мнение, че няма нищо неприлично в любовта му към домашната прислужница, след като сестра му се е отдала на някакъв тайнствен шпионин. Едното в никакъв случай не беше по-лошо от другото.

Вашел съобщи на сестра си, че веднага ще тръгне към Девън и ще се настани в някой крайпътен хан в Тависток, близо до Нортчърч Аби, където тя може да го потърси, ако стане нужда.

Близнаците се уговориха да оставят Ив-Пиер в Блекхийт Хол, за да поддържа връзка с екипажа на «Кримсън Уич» и да наблюдава как върви ремонтът на кораба.

Лорд Нортчърч седеше в кабинета си и изразът на лицето му издаваше загриженост, въпреки че около устните му играеше иронична усмивка. Извади лорнета от джоба на жилетката си, изтри грижливо стъклото и го вдигна срещу светлината, която струеше през прозореца, за да провери добре ли го е почистил. После го пъхна отново в джоба си и се обърна към сина си.

— Сигурен съм — проговори сухо той — че не е нужно да ти повтарям колко съм възхитен от невероятната история, която току-що чух от устата ти. Не, не ме прекъсвай! — Той предупредително вдигна ръка. — Не казвам, че не съм ти повярвал. Макар че историята наистина е необикновена, аз съм почти убеден, че истината е именно такава. За съжаление познавам отлично своенравната ти съпруга. Тя е ексцентрична личност и подобни дързости са й присъщи. Освен това си спомням, че миналата година Едуар й подари за рождения ден именно кораб — и то шалупа. Кръстиха го «Ла Бел Фий». Женевиев е интелигентна и с предприемчив дух. Знам това отдавна за разлика от теб. Дявол знае как е успяла да измъкне кораба от Франция и да подчини на волята си дузина груби моряци. Променила е името и вида му и го използва за новите си цели. Без съмнение е дошла в Англия с него, а не с малката рибарска лодка, както ни уверяваше. Чула е един наш разговор, в който ти употреби някои не особено прилични забележки по неин адрес, и много се е засегнала. Майка ти също е чула част от разговора или поне така ми каза Женевиев. Отмъстителната ти женичка решила да ти даде добър урок, а майка ти, възмутена от държанието ти, се съгласила да й помогне. Още същата вечер ни направиха свидетели на умението й да се маскира. Както разбирам, маскарадът е продължил и след сватбата. Сигурен съм обаче, че майка ти няма и понятие с какво се занимава племенницата й. Не вярвам, че би се съгласила да излага живота й на опасност. Така е, синко. Нещата изглеждат ясни. — Той загрижено поклати глава. — Естествено аз съм облекчен да узная, че Женет е в отлично здраве. Но смятам, че трябва веднъж завинаги да сложим край на рискованите й походи към Франция, въпреки че тя изглежда твърдо решена да спаси родителите и брат си. Кажи й веднага, че си прозрял играта й, Джъстин. Не можем да стоим и да гледаме, докато тя излага живота си на опасност.

— Да, ти, разбира се, имаш право. Но не ми е лесно… искам да кажа… — Джъстин нервно потропваше с крак. — По дяволите, знам, че не исках да се оженя за нея, но… Истината е, че се влюбих в нея, татко, и не мога да понеса мисълта, че бих могъл да я загубя! Боя се от гнева й, разбираш ли? Ще побеснее и ще ме прати по дяволите. Тя обича Ноар, сигурен съм, но ме е страх, че не изпитва никакви чувства към Джъстин Тревилин. — В гласа му звучеше неприкрито огорчение. — Ще си помисли, че съм я разкрил още в самото начало и съм се възползвал от това. А ако й кажа, че не съм знаел, и прибавя, че аз съм Ноар, ще ме обвини в изневяра — макар че тя е жената, с която съм измамил съпругата си. Нали знаеш как реагират жените в подобни ситуации. Те са неразумни и избухват за нищо. Да, признавам, че не постъпих добре, че не биваше дори да поглеждам друга жена, след като съм женен за Женет, но… О, няма смисъл да търся извинения за действията си. Женевиев ще ме намрази, сигурен съм, че ще стане така! Ще отрича всичко, а аз нямам на ръка и най-малкото доказателство, което да я принуди да признае истината и да разчистим веднъж завинаги тази бъркотия. Ако й кажа всичко, ще изляза виновен и по двете линии и никога няма да узная какво се крие зад тази невероятно история. А да не говорим, че ще загубя завинаги любовта й!

— Много добре те разбирам — отговори лорд Нортчърч и в гласа му прозвуча неподправено съжаление към неговия горд, самонадеян син. — Е, аз също признавам, че се надявах Женевиев да разруши част от нахалството ти, но и насън не съм си представял, че те очаква такова страшно падане. Разбира се, ти сам си си виновен. Въпреки това смятам, че си се поучил от преживяното и по всичко, което ми каза, пролича, че се надяваш да уредиш нещата между вас двамата. Но как ще го направиш?

— Имам план — отговори замислено Джъстин. — Не ми се вярва да го одобриш, защото в него е предвидено Женет да продължи опасната си игра и да замине отново за Франция. Но просто не виждам друг изход. Трябва да бъда абсолютно сигурен, че тя е Руж, въпреки че съмненията ми почти изчезнаха. Помисли си само как се държа през нощта в Париж онзи стар негодник татко Ник! Как ли се е забавлявал, като ни е видял двамата… Ето какъв е планът ми: След няколко дни ще съобщя на Женевиев, че са ме повикали спешно в едно от именията ми и все още не можем да заминем за Лондон. Ще се престоря, че тръгвам на път, но в действителност ще се скрия в гостилницата «Хорн енд Хаунд» в Пензанс. Ако тя действително е Руж, ще използва отсъствието ми и ще замине за Франция. Ще помоля Паркър да играе ролята на Черния Мефисто. Паркър знае… интереса ми към нея и ми изпрати скица на Червената вещица, раздадена на всички постове и жандарми в Париж. Не знам как властите са намерили портрета й, но той много прилича на Руж и Паркър лесно ще я познае въпреки маската. През това време аз ще се прибера неочаквано в къщи и ще поискам да ме пуснат в спалнята й. Камериерката Емелин сигурно е посветена в интригите й, но те уверявам, че няма да посмее да ми откаже достъп до стаята на жена ми — заяви Джъстин със самочувствието на мъж, отлично запознат с правата си. — Ще проверя дали си е у дома и лежи болна и ако я няма, ще знам, че тя и Руж са едно и също лице. Тогава ще разиграя ролята на измамения съпруг и щом се върне, ще й поискам обяснение. Така тя ще бъде принудена да се отбранява и няма да стане нужда да й обяснявам действията си. Ще поискам да забрави завинаги оня Ноар и ще й призная любовта си. Ако всичко мине добре, никога няма да й кажа, че Ноар съм аз.

Лорд Нортчърч кимна и очите му заблестяха, докато около устните му се изписа благосклонна усмивка.

— Признавам, че бях започнал да се отчайвам от теб, Джъстин, но днес със задоволство установявам, че не ти липсват интелигентност и чувствителност. Планът ти е чудесен. Единственото, което не ми харесва, е, че Женевиев отново ще изложи живота си на опасност. Двамата с Паркър трябва да се погрижите френските власти да стоят настрана.

— Ще я пазим, татко, уверявам те. Не се тревожи. А дотогава ще продължа да търся чичо Едуар и леля Лиз-Мари, както и оня нехранимайко Вашел. Ще направя всичко, за да ги измъкна.

26

Седнал в стаичката си в «Ред Роустър», единствената гостилница в малкото селце Тависток, разположено близо до Нортчърч Аби, Вашел Сен Жорж замислено гризеше перодръжката си. За трети път през последните пет минути четеше писмото, написано до мис Катрин Мениринг, която познаваше под името Принда.

Вашел смръщи чело, задраска думата «нападнах» и я замени със «спрях». Не искаше да напомня на любимата си, че е спрял каретата, за да я ограби.

Най-важният въпрос беше как да подпише писмото си. В никакъв случай не биваше да съобщава истинското си име.

Най-после Вашел завърши посланието, като написа в ъгъла «Френската крава». Сметна, че е намерил най-доброто разрешение, защото «Вашел» на френски означава «теленце», макар че Принда не можеше да го знае.

Младата слугиня беше разбрала, че нощният разбойник е французин, защото акцентът му, макар и едва забележим, го издаваше. По това време Англия гъмжеше от емигранти и затова появата му й се беше сторила напълно в реда на нещата.

Вашел доволно пъхна писмото в плик, залепи го и грижливо написа адреса: Нортчърч Аби, за мис Принда, прислужница на мис Мениринг. После бързо слезе в гостилницата и даде на едно момче шилинг, за да го отнесе веднага.

Катрин Мениринг плесна с ръце и в самозабрава затанцува из стаята. Беше влюбена, Господи, беше истински влюбена! Миналата нощ беше най-прекрасната, най-вълнуващата в целия й досегашен живот. Разбойникът с ужасния прякор «френската крава» беше завладял сърцето й без остатък.

След първата им среща Катрин не успя да го избие от главата си въпреки всичките си усилия. Вчера най-после се получи вест от него и Кити с треперещи ръце разтвори плика. През целия ден беше изпълнена с радостно очакване и толкова се вълнуваше, че едва запазваше самообладание. Струваше й се, че ще се пръсне, ако не сподели с някого тайната си. Но, слава Богу, успя да се въздържи.

Вечерта, след като всички в къщата заспаха, тя се облече и тихичко се спусна по задната стълба, за да излезе незабелязано през входа за прислугата. Хукна като сърна и достигна на един дъх огромния стар дъб, където нетърпеливо я очакваше героят на сърцето й.

Сега, затворила очи, Кити си тананикаше някаква песничка, полюляваше се в ритъма й и с усмивка си припомняше как младият мъж, наречен от нея Купър, я беше привлякъл към себе си и нежно я беше целунал. Изчерви се, припомняйки си собствената си гореща реакция, и сърцето й затупка бързо и неравномерно. Никога преди това не беше срещала мъж като този. Той беше всичко, което си беше представяла в най-смелите си и романтични момински мечти.

Само след миг обаче радостта й внезапно помръкна и плаха боязън се промъкна в сърцето й, когато осъзна в каква ужасна каша се е забъркала. Какво щяха да кажат леля Доминик и чичо Уилям, ако узнаят, че се е влюбила в някакъв уличен разбойник? Щяха да се разгневят и чичо Уилям непременно щеше да й забрани да се среща с Купър. А тя нямаше да понесе подобна забрана…

Внезапно й хрумна чудесна мисъл. Изтича навън и хукна надолу по стълбата към кабинета на чичо си Уилям. Огледа се плахо дали няма някой по коридора и притисна ухо към вратата. До преди малко тук разговаряха Джъстин и лорд Нортчърч, но те явно се бяха оттеглили. Кити открехна вратата и надникна в кабинета. Щом се убеди, че е празен, тя се вмъкна вътре и трескаво заразлиства книжата, натрупани по голямото писалище. Бързо откри онова, което търсеше — препис от завещанието на баща й — и седна да го прочете на спокойствие.

Нямаше късмет. Съдържанието беше точно такова, каквото очакваше. Не можеше да се омъжи без позволението на чичо Уилям, преди да навърши пълнолетие. Дори след това лорд Нортчърч имаше право да не одобри избора й и да запази управлението на цялото й имущество, което фактически я лишаваше от наследство.

Каква подлост! Баща й беше постъпил несправедливо с нея и Кити за кой ли път побесня от гняв при мисълта за ужасното му скъперничество. Беше живяла при невъзможни условия, а сега, когато порасна и се влюби в достоен мъж като Купър, щяха да й отнемат всички пари, които старият скъперник беше спестявал през целия си живот. Единствената й утеха беше, че Купър, който я смяташе за прислужница, не знаеше нищо за наследството й и я обичаше заради самата нея.

Е, добре, рече си Кити, и сърдито вирна глава. Щом трябва, ще жертвам парите и ще избягам с Купър! Ако това е единствената възможност да бъда щастлива, ще го направя и толкова. Тя решително пъхна документа обратно на мястото му и побърза да излезе от кабинета, за да не я завари някой там.

Гореше от желание да сподели проблемите си с някого и преди да се усети, вече чукаше на вратата на Женевиев.

— Влез! Ах, Кити, вече се питах къде си се скрила — посрещна я радостно Женевиев и вдигна очи от мострите, които разглеждаше. — Избирам платове за няколко нови рокли и шапки и намерих няколко цвята, които чудесно ще ти отиват. Ела да ги разгледаме заедно.

Но Кити не се интересуваше от нови рокли. Пък и тези, които имаше, бяха абсолютно неподходящи за бъдещия й живот с разбойник по пътищата.

— Мога ли да поговоря с теб, братовчедке Женевиев? Насаме? — попита плахо тя и едва забележимо кимна с глава към Емелин.

— Но разбира се — отговори изненадано Женевиев и даде знак на камериерката да ги остави сами. — Какво мога да направя за теб?

— О, като първо трябва да се закълнеш, че няма да издадеш нито дума от онова, което ще ти доверя. Обещаваш ли ми?

— Разбира се — отговори любопитно Женевиев.

— Добре тогава. — Кити закима с глава и без всякакво предупреждение проплака с жален глас: — О, Женевиев! Влюбена съм!

— Влюбена? — извика зарадвано Женевиев. — Но това е чудесно! И кой е щастливецът? Познавам ли го?

— Не — отговори тъжно Кити и плахо сведе очи. След малко тихо продължи: — Там е работата. Хора като него нямат познати в обществото. Той… той е необикновен човек — заекна страхливо тя, не смеейки да издаде тайната на любимия си. — И сега не зная какво да правя. Не мога да причиня болка на леля Доминик и чичо Уилям, които бяха толкова мили с мен. Но не мога и да се откажа от Купър! — Тя вдигна глава и очите й гневно просветнаха. — Аз… много добре знам, че не мога да се омъжа за човек като него, но… — Внезапно замлъкна и сърдито прехапа устни.

— Но въпреки всичко го обичаш — завърши тихо Женевиев. — О, Кити! Сигурна ли си, че този… Купър — всъщност, що за странно име? — не те ухажва само заради парите ти? Нали знаеш, че си богата наследница?

— Така е — потвърди Кити и очите й се напълниха със сълзи. — Тъкмо там е хубавото, Женет. Той не знае нищо за състоянието ми. Смята, че съм… бедна — прибави бързо тя, защото й стана ясно, че ще предаде любимия си, ако каже, че се е представила като слугиня. Роуз подробно беше описала нападението над каретата на всички в къщата.

Женевиев смръщи чело. Кити май не беше попаднала на най-добрия човек, който можеше да й даде съвет по тези интимни въпроси. Тя самата беше в ужасно положение и нямаше понятие как ще се справи с трудностите си. Въздъхна и предпазливо заговори:

— Честно казано, Кити, просто не знам какво да ти кажа. Лесно е да те посъветвам да следваш гласа на сърцето си, а не повелите на разума, ала… знам от собствен опит, че понякога това е извънредно мъчително. Не зная кое е по-страшно — да се разделиш с мъжа, когото обичаш, или да останеш с него, пренебрегвайки целия си досегашен живот. Размисли добре и тогава решавай.

— Да, зная и… и мисля, че не дойдох при теб за съвет. Просто исках да споделя с някого тайната си, нищо повече. Много ти благодаря, че ме изслуша, Женет. Толкова бях потисната. Слава Богу, вече ми олекна. Ако имаш нужда от приятелка, знай, че винаги можеш да разчиташ на мен.

За момент Женевиев усети изкушение да довери на Кити историята на своята тайна любов, но веднага се отказа. Кити не можеше да й помогне, пък и нямаше смисъл да я товари допълнително, след като момичето си имаше толкова много свои проблеми. Женевиев трябваше да запази тайната си.

27

— Казвам ти, това е капан! — изкрещя Вашел и сърдито изгледа сестра си. — Видях го, Женет, не разбираш ли! Джъстин си е взел стая в «Хорн енд Хаунд» в Пензанс и само по случайност не ме забеляза. Иска да те залови на местопрестъплението!

— Но защо? Защо е решил да ми изиграе подобен номер? — промълви нервно Женевиев. — Толкова се промени в последно време, стана толкова мил и нежен. Защо иска да ме измами? Защо се е скрил в тази гостилница? Нищо не разбирам…

— Господи, сестричке! — извика разярено Вашел. — Помисли малко! Казах ти го още първия път: мъжът ти искаше да те заблуди, за да направиш някоя грешка, и това напълно му се удаде. Мислиш си, че се е разтревожил от въображаемите ти болести, които «случайно» съвпадат с пътуванията му, но в действителност той само се е разсърдил. Бъди сигурна, че ако се качиш на «Кримсън Уич» и заминеш за Франция, Джъстин ще се върне в Блекхийт Хол още тази седмица. Тогава играта ще свърши, Женет, и той няма да ти даде мира, докато не изтръгне от теб цялата истина. Казвам ти, че точно така ще стане!

Женевиев мълчаливо изслуша тирадата на брат си. Внезапно разтвори широко очи, стресната от ужасната мисъл, която беше проблеснала в съзнанието й.

— О, Вашел! — простена тя. — Ако това е вярно и ако Джъстин, наистина е заподозрял, че болестите ми са само претекст, за да мога да се измъквам незабелязано от къщи, не мислиш ли, че той може да е узнал нещо и за «Кримсън Уич» и капитан Лафол!

Вашел вдигна рамене и мрачно поклати глава.

— Не знам, Женет. Може татко Ник да му е писал и да го е уведомил за авантюрите ти, за да не се излагаш повече на опасност. Може би самият Джъстин е ходил във Франция и е узнал нещо за действията ти там. Ти не знаеш нищо за деловите му пътувания, нали? Съпругът ти говори френски като същински французин, Женет! Помисли си само! Може би е бил там по работа и случайно е чул да се говори за теб, или е прочел някое от стихотворенията, отпечатани в радикалните вестници. По дяволите! Всичко е възможно. Колко пъти да ти повтарям, че съпругът ти не е глупак! Просто не мога да си представя как досега си успяла да го заблуждаваш.

— Ако е така, повече не трябва да разчитаме на случайността — заяви твърдо Женевиев и присви очи. — Ще приемем като факт, че Джъстин е заложил капан. Трябва да бъдем по-хитри от него. Много добре стана, че не замина за Лондон, братко. Сега ще заемеш моето място и ще отплуваш за Франция. Джъстин трябва да узнае, че Червената вещица е извършила поредния си подвиг, докато аз съм била тук.

— За Бога, Женет — измърмори Вашел. — Какво да кажа на онзи странен Ноар, ако пак ми се изпречи на пътя? «Ей, приятел, аз не съм Руж, махни си ръцете!» Да не си въобразяваш, че ще го заблудя? Ти си спала с този човек, сестричке!

— Не ставай глупав, братко — укори го меко Женевиев. — Кой знае дали изобщо ще го срещнеш. Досега сме се срещали само случайно. Ако го видиш, просто кажи, че си болен, или каквото ти хрумне в момента. Аз ще се върна в Блекхийт Хол да уведомя Ив-Пиер за плановете ни. Корабът ще те чака в морето, край онази голяма скала. Ив-Пиер ще ти съобщи точния час. Желая ти щастие, братко! — прошепна развълнувано тя и го притисна силно към себе си. После се метна на седлото, пришпори коня си и хвърли развеселен поглед през рамо. — О, и още нещо, Вашел: не забравяй да си набавиш червена перука! — извика през смях тя и препусна в галоп към къщи.

С помощта на Емелин Женевиев отново успя да заблуди цялата прислуга. Гримира грижливо лицето си, напудри вдигнатата на кок коса, нахлупи дантеленото боне и облече нощница и халат. После изкусно подреди дузина шишенца с лекарства на нощното си шкафче и се пъхна под завивките. Зачете се в някакъв роман, за да убие времето.

Най-после се чуха стъпки. С туптящо сърце Женевиев затвори книгата и я скри в чекмеджето. Отпусна се назад във възглавниците и придаде страдалчески израз на лицето си. Емелин, която великолепно играеше ролята си, придърпа стола си до леглото и взе в едната си ръка купичка с хладна, парфюмирана вода, а в другата — тънка копринена кърпичка. Женевиев болезнено простена и Емелин веднага притисна намокрената кърпичка до слепоочията й, за да облекчи страданията на своята господарка.

Джъстин рязко разтвори вратата, която свързваше неговата спалня с тази на Женевиев, очаквайки да я намери празна. Нахлу вътре и смаяно се озова лице в лице със страдащата си съпруга. Отвори широко очи и спря като закован на мястото си.

— Невъзможно! — промърмори задъхано той.

— Какво каза току-що, Джъстин? — промълви немощно Женевиев и направи неуспешен опит да се изправи. — Моля те, не вдигай такъм шум. Както виждаш, страдам от непоносимо главоболие. Необходимо ми е абсолютно спокойствие. Нима толкова бързо се справи с деловите си ангажименти? Каза, че ще се бавиш поне четиринадесет дни…

— Така е, но се оказа, че нещата не са толкова спешни, колкото ми ги представиха — излъга бързо той, успял да прикрие учудването си. — Затова реших да се върна в къщи. Мисис Финчъм побърза да ми съобщи, че пак си болна, и аз веднага се качих в стаята ти, за да се осведомя лично за състоянието ти. Защо си заключила вратата към спалнята ми, Женет?

— Защото не желая никой да се втурва неканен в стаята ми — отговори хладно тя. — Вече ти казах: когато се чувствам зле, не понасям около мен да се вдига шум. Ще ти бъда благодарна, ако сега ме оставиш сама, Джъстин. Радвам се, че отново си у дома, но ми е необходимо спокойствие.

Джъстин беше напълно объркан и в сърцето му пропълзя гняв. Обърна се рязко и изскочи от стаята. Очевидно се беше излъгал, вярвайки, че зад маската на Руж се крие собствената му съпруга. Присви очи, осъзнавайки, че все пак има някаква надежда. Не можеше да бъде сигурен, преди да е получил вест от приятеля си Паркър от Париж. Ще почакам, помисли си с мрачна усмивка Джъстин. Ако Червената вещица не беше във Франция, веднага ставаше ясно, защо!

Лорд Паркър Уескот, барон Хейдли, не беше преживявал по ужасен момент от този, в който клечеше отстрани на Ил дьо ла Сите под моста Понт о’Панж и не изпускаше от очи Консиержерията. По дяволите, в каква каша го беше забъркал най-добрият му приятел! Паркър беше посланик, официално лице, а не някакъв си шпионин, и не биваше да излага името си с подобни нощни приключения. Още повече, че щяха да траят цяла седмица, ако набелязаната жертва не се появеше още тази нощ! По дяволите още веднъж! Дори приятелството не струваше толкова усилия!

Въпреки студения есенен вятър, който духаше откъм Сена, по лицето му, скрито под черната маска, се стичаха струйки пот. Чувстваше се ужасно с необичайната черна перука и грижливо гримираните слепоочия и ужасно му се искаше да кихне, защото изкуствените мустаци непоносимо гъделичкаха лицето му. Паркър потрепери и плътно се загърна в широката черна мантия. Още утре щеше да предложи във външното министерство да бъде даден орден на Джъстин Тревилин, който прекарваше дни наред в това ужасно одеяние. Но пък, от друга страна, рече си ядосано той, Джъстин беше наследил умението да се маскира от майка си и това не му създаваше особени трудности. Затова бяха избрали именно него за тази задача.

Паркър нетърпеливо поглеждаше към големия часовник в кулата Дьо л’Орлож на Консиержерията. Беше малко след полунощ. Щеше да почака още няколко минути и после да отиде на Гревския площад. Ако тази Руж, както я наричаше приятелят му, не беше и там, щеше да се прибере в къщи.

Джъстин трябва да е откачил, щом вярва, че Червената вещица и жена му са едно и също лице. Направо смешно… Лейди Блекхийт, тази красива, наивна женичка, нямаше капчица разум в главата си, а камо ли дързост, за да извърши смелите дела на Руж.

Ето там! Нечия сянка се мярна в мрака, нямаше съмнение. Баронът наостри уши и внимателно се вгледа напред. Някой се промъкваше през улицата. Дано е тя! Така щеше да свърши всичко още тази нощ и щеше да се върне спокоен в къщи.

Баронът изчака, докато различи очертанията на сянката в мрака и се убеди, че наистина се касае за преоблечена в мъжки дрехи жена. После се промъкна към нея и зашепна на най-добрия си френски:

— Руж, аз съм, Ноар. Отдавна те чакам.

Вашел трепна от изненада, огледа се внимателно и забеляза скритата под Пон о Шанж фигура. Намести дългата червена перука и тихо се придвижи към маскирания мъж.

— Ноар — пошушна нежно той с леко дрезгавия, мелодичен глас на сестра си. — Ти ли си наистина?

— Да, мила — отговори Паркър и изпитателно изгледа маскираното лице на жената срещу себе си. Наистина беше Руж. Много приличаше на портрета, раздаден на жандармите в Париж. Нямаше съмнение, тя беше. Той се покашля и колкото се може по-убедително продължи: — Не се приближавай много до мен. Настинал съм и не искам да те заразя. Вече няколко нощи стоя тук и те чакам. Много ми се искаше да те видя, но не знаех дали този път си успяла да се измъкнеш от къщи.

— Слава Богу, всичко мина добре — отговори облекчено Вашел, доволен, че няма нужда да измисля нови лъжи, за да го държи далеч от себе си. — Шалупата е ремонтирана. Надявам се, че са поправили и шхуната ти?

— Да, всичко е в ред. Кога ще те видя пак, скъпа? Трябва да си уговорим среща. Не можем непрекъснато да разчитаме на случайността, нали?

— За съжаление не мога да променя нищо, любими. Не мога да напускам дома си по всяко време, нали разбираш? Съпругът ми ще заподозре нещо и тогава свършено е с нашата любов. А сега трябва да вървя. Хората ми ме чакат. Тази нощ ни предстои много работа. Довиждане, любов моя!

28

От Консиержерията отново беше извършено дръзко до безумие бягство. Нищо не разбирам — размишляваше мрачно Клод Рамбуйе. Червената вещица пак успя да се прояви и на всичкото отгоре отново изпрати посвещение, пълно с подигравки. Направо му идеше да си оскубе косите от яд! Този път стихотворението гласеше:

Един от радикалните вестници веднага беше отпечатал гнусното послание.

Клод беше извън себе си от ярост и едва не получи сърдечен удар. Кръвта лудо се блъскаше в слепоочията му и той не можеше да си намери място. Най-лош от всичко беше страхът, че Червената вещица ще изпълни заканата си. Охраняваха го зорко, но досега тази жена се изплъзваше като змия от всички постове в града. Защо да не проникне необезпокоявана и до него?

Началниците му вече проявяваха нетърпение, дори гняв. Ножът на мадам Гилотина заплашително се спускаше над тила му!

Въпреки че родителите й упорито твърдяха противното, той беше убеден, че зад маската се крие не някоя друга, а именно Женевиев Сен Жорж. Дори скицата, изготвена от художника по описанията на сержант Жилбер, много приличаше на нея. Тя беше, само тя!

Какво щастие, че един от най-верните му хора беше хванал писмо от родителите на Женевиев до дядо й, гражданина Никола Дюпре. В него двамата го молеха да им съдейства при бягството от Франция, макар че старият беше известен като верен привърженик на Събранието. Клод успя да ги залови и скоро щеше да ги изправи пред съда. Трябваше бързо да измисли нещо, за да узнае Червената вещица, че родителите й са в затвора. Те щяха да бъдат стръвта, с която се надяваше да залови дяволската им дъщеричка.

Едуар Сен Жорж и съпругата му Лиз-Мари бяха затворени в единични килии, измъчвани с глад, бити и разпитвани дни наред, но не се уплашиха от мрачния фанатизъм на Клод и злобните му заплахи. Не знаеха онова, което искаше да изтръгне от тях.

Колкото и да бяха отслабнали от глад, колкото и да страдаха от многобройните рани и белези от побой по телата си, двамата намериха сили да огледат внимателно кабинета на Клод и да запомнят точното разположение на двете врати и прозорците. Обърнаха внимание на това, кога влизат и излизат униформените постове и цивилните агенти, които идваха да докладват. Клод не можеше да знае, че дори сега, в този момент, Едуар и Лиз-Мари обмисляха бягството си. Двамата бяха сигурни, че Клод не е свършил още с тях, и нямаха намерение да стоят и да чакат. При следващото им довеждане в кабинета щяха да се нахвърлят върху мъчителя си, да го обезвредят и да избягат.

29

Невъзможно! — мислеше си Джъстин. Прочете за кой ли път изпратеното от Паркър съобщение и едва не го накъса на парченца. Станала е някаква грешка! Руж — Женевиев — не може да е била във Франция, както го уверяваше Паркър. През последните четиринадесет дни тя не беше напускала стаята си в Блекхийт Хол. Джъстин беше уверен в това, защото беше наредил на първия подофицер на «Черния Мефисто» да застане на пост край входа на пещерата, за да бъде сигурен, че Женевиев няма да излезе през тайния тунел. Слугата му Ферди не напускаше обора и всеки ден съобщаваше, че кобилата е на мястото си. Уентуърт, личният му камериер, беше получил строга заповед да не изпуска от очи вратата на спалнята й, а самият Джъстин всеки ден навестяваше жена си. Тя не беше напускала къщата.

Въпреки това Паркър беше видял Руж! Баронът многословно го уверяваше, че е стоял съвсем близо до нея и прилагаше към писмото си последната сатира, изпратена на Клод Рамбуйе. Червената вещица пак беше помогнала на двама аристократи да избягат.

Джъстин беше абсолютно сигурен, че Женевиев и Руж са едно и също лице, и сега не можеше да понесе мисълта, че се е излъгал. Струваше му се, че ще полудее от ярост и болка. Толкова се надяваше, че Женевиев е Червената вещица, защото я беше обикнал с цялата си страст. Колко просто щеше да бъде всичко, ако любимата и съпругата му бяха една и съща жена…

Сега обаче трябваше да почне отначало. При тази мисъл стомахът му се преобърна. Какво ще каже баща му, като узнае за новото развитие на нещата? Със сигурност ще поиска от него да скъса веднъж завинаги с Руж и да се помири със съпругата си. Но как да се откаже от Руж, как да погребе половината от сърцето си? Джъстин беше сигурен, че това е невъзможно. Нямаше да го направи. По-скоро би умрял…

Женевиев беше толкова объркана, че вече не знаеше какво да предприеме. През последните седмици Джъстин беше мил и нежен с нея и тя почти беше повярвала в любовта му. Това разкъсваше сърцето й, защото проумя, че зад хладната, надменна фасада се крие мъж, способен да изпитва и да дава любов. Беше опитала да прогони всяка мисъл за Ноар от съзнанието си и постепенно беше започнала да отговаря на опитите за сближение на съпруга си.

Сега обаче Джъстин внезапно се оттегли отново в студената, непроницаема черупка и тя отчаяно се питаше дали цялата му нежност и внимание не са били само игра на въображението й.

Най-после й беше предложил да се преместят в градската му къща в Лондон, разположена в елегантния квартал Мейфеър. След пристигането им в града сякаш беше загубил всякакъв интерес към жена си. Не можеше да предположи, че вътрешно той се разкъсва също като нея, че непрекъснато се измъчва от болезнената мисъл, че жена му в никакъв случай не е любимата му Руж.

Гордостта на Джъстин и съвестта изискваха от него да спазва брачните си клетви, но влюбеното сърце и душата му копнееха за свобода, за съединение с жената на неговите мечти.

Дните минаваха и мъжът въобще не се опитваше да промени държанието си. Женевиев започна все по-често да си припомня нежността и страстта на тайнствения си любовник. Копнежът по него ставаше все по-силен. Питаше се дали се е възстановил от болестта си и дали е заподозрял, че онази нощ при него не е била тя, а някой друг. Най-сетне реши при първия удобен случай да замине отново за Франция с надеждата, че пътищата им ще се срещнат. След всичко, което й беше казал Вашел, тя беше сигурна, че Ноар е в Париж и я очаква.

Прозорецът на спалнята й гледаше към тясната уличка зад къщата. Беше помолила Ив-Пиер да й донесе няколко дълги въжета от борда на «Кримсън Уич», за да се спусне по тях, без да я забележи прислугата.

Погледна се в огледалото и въздъхна. Макар че лицето й беше бледо и издаваше умората от дългите безсънни нощи, нищо не можеше да затъмни красотата му. Медноцветните къдрици бяха напудрени и вдигнати в сложна фризура, наречена Квесако, украсена със зелени и златни пера. Беше гримирана обилно, макар и не твърде очебийно, и беше поставила няколко бенки по бузите и шията си. Роклята й беше от зелена италианска тафта, корсетът обшит със злато и изрязан достатъчно дълбоко, за да разкрие част от пълните й, добре оформени гърди. Набраните ръкави оставяха раменете открити и стигаха само до лактите, където се съединяваха с дългите златни ръкавици. Кринолинът още повече подчертаваше тънката й талия.

Скоро след като избра подходящи накити и ветрило, в стаята й влезе Джъстин и недоволно изгледа букета от пера, който беше затъкнала в косата си.

— Мила моя — проговори сухо той, — надявам се, че не си сложила перата, за да извършиш атентат срещу мен. Непременно ли трябва да вдигаш косите си в стил Квесако? Как беше? — Това е последният вик на модата, нали? Естествено ролята ти изисква да участваш във всички новомодни лудости.

— Разбира се — отговори хладно Женевиев, почувствала се неловко от неучтивите му думи и странния поглед, с който я измерваше.

Въпреки че полагаше усилия да не му обръща внимание, присъствието му ужасно я изнервяше. Много й се искаше да замине и да я остави на спокойствие. Беше стигнала до извода, че опитите му за сближение са били точно онова, което беше казал Вашел. Искал е да я заблуди, за да направи някоя грешка, а сега явно се гневеше, че не е постигнал целта си.

Тази представа я плашеше, защото трепереше при мисълта, че Джъстин може да узнае истината и да я изложи на общественото порицание.

— Готов ли си? — попита равнодушно тя, макар че много й се искаше барон Хейдли и жена му Нел да не са ги поканили за тази вечер.

— По всяко време, стига ти да си готова — отговори Джъстин и хвърли поглед към часовника си. — Впрочем каретата ни чака най-малко от петнадесет минути.

Двамата тръгнаха надолу по стълбата и скоро след това каретата зави по Кинг Стрийт, където се намираше Алмейк.

Алмейк беше основан от група дами под ръководството на мисис Фицрой и лейди Пемброк. Цената за членство в него беше скромна — само десет гвинеи. След като узна, че дори късно вечерта не се сервира нищо по-силно от бадемово мляко и чай, освен това се подават само сандвичи и сладкиши, Женевиев си рече, че при такава кухня разходите спокойно можеха да бъдат и по-ниски. Гости бяха най-вече безброй млади дами без придружител, момичета, току-що завършили училище, които идваха тук с надеждата да си намерят съпруг. Скоро Алмейк стана известен под името «Пазар за женитби».

Женевиев знаеше колко е трудно да получат покана от домакините за една вечер в клуба, но въпреки това й се искаше Нел Хейдли да беше взела билети за театър Лицеум, вместо за тази глупава забава. След като поздравиха семейство Уескот, което ги очакваше във фоайето, Женевиев послушно излезе напред, за да танцува със съпруга си менуета, с който се откриваше вечерта. Последваха няколко танца с други партньори, естествено на първо място с барон Хейдли, който през цялото време я зяпаше много особено. Тя обаче се държеше образцово въпреки вътрешната си напрегнатост. Почувства нужда от почивка и с облекчение прие предложението му да й донесе освежително питие. Приседна на един от столовете покрай стената и скоро завърза разговор с група млади дами и господа, които оживено обсъждаха предстоящия турнир по карти. Впуснаха се да спорят за предимствата и недостатъците на различните игри и някой попита Женевиев коя е любимата й игра на карти. Без да се замисля, тя отговори: — Руж и Ноар.

Това беше една от най-популярните игри по онова време и никой не видя нищо особено в думите й — никой, освен собственият й съпруг. Джъстин, който идваше да я покани за следващия танц, беше толкова смаян, че забрави намеренията си и остана да стои като вкаменен, втренчил невярващи очи в жена си.

Джъстин се взираше в смарагдовата обица, която грееше на дланта му. Цветът беше същият като очите на Руж — но и тези на Женевиев. Той стисна обицата в ръката си и решително почука на вратата, която свързваше спалните им.

Гледката, която се разкри пред очите му, го накара да замръзне на мястото си. Женевиев седеше пред тоалетната си масичка и се приготвяше за лягане. Беше извадила всички игли от дългите си коси и те се разстилаха буйни и гъсти чак до бедрата. Внезапно му хрумна, че за първи път вижда жена си с разпуснати коси. Тя ги беше изчеткала и медноцветните къдрици блестяха в светлината на свещите, свободни от пудра. Нямаше съмнение — това бяха същите коси, но които се беше възхищавал в прегръдките на Руж.

Женевиев беше облечена в прозрачно неглиже, което разкриваше великолепното й тяло. Слабините на мъжа потръпнаха от желание и погледът му жадно се плъзна по тялото, което веднъж вече беше лежало под неговото, пълно със страстна отдаденост и гореща любов. При тази мисъл Джъстин шумно си пое въздух и с усилия се принуди да насочи поглед към лицето й, все още неосвободено от грима.

Въпреки това с разпуснати коси тя вече нямаше почти нищо общо със скованата приказна фея, а и чертите на лицето й бяха сходни с тези на Руж.

Двете бяха едно и също лице. Не можеше да бъде другояче! Джъстин нямаше и понятие как Женевиев беше успяла да го заблуди, но увереността му беше по-силна от всякога. Трябва да я накарам да се разкрие, помисли си той, иначе ще полудея. Не можеше да издържи да живее единствено със спомена за нощта на «Кримсън Уич» и да се въздържа да докосва жена си. Боеше се, че… От какво всъщност се боеше? Тя беше негова съпруга и той имаше пълното право да я направи своя. Нямаше нужда от каквито и да било скрупули.

— Какво желаеш, Джъстин? — попита плахо Женевиев, защото не й беше убягнал жадният копнеж, изписал се по лицето му. Остави четката за коса, стана и наметна плътен халат.

— Загубила си обицата си в коридора — отговори небрежно той и я хвърли на масичката. — Тя е много ценна и те съветвам за в бъдеще да правиш като мен и да внимаваш повече за онова, което е твоя собственост. Аз не допускам да ми се изплъзне онова, което е мое — завърши с понижен глас той.

Узнал е! — помисли си виновно и уплашено Женевиев. Узнал е за мен и Ноар!

Не ставай глупачка! — изсъска в главата й гласът на разума. Как би могъл да го узнае? Отново се опитваше да й играе номера. Искаше да я примами в капана. Стегни се, Женевиев! Не се оставяй да те обърка, защото можеш да кажеш неща, за които по-късно ще съжаляваш.

Тя си пое дълбоко въздух и се извърна, за да не вижда лицето му.

— Благодаря — проговори студено тя и гласът й прозвуча почти нормално. Взе обицата и я прибра в ковчежето със скъпоценности. — Търсих я, но не можах да я намеря. Желаеш ли още нещо, Джъстин? — попита колебливо тя.

Разтревожи се, защото мъжът й се приближи и застана непосредствено зад нея. Ръцете му леко се плъзнаха по разпуснатата коса и тя едва не подскочи.

— Никога не съм виждал такива коси — прошепна с дрезгав глас той. — Бих желал винаги да ги носиш така. Цветът е несравним. Защо непрекъснато ги пудриш? И без това пудрата вече не е на мода.

— Аз… открай време ги нося така — излъга Женевиев. — Кралица Мария-Антоанета често пудреше косата си и преди въстанието всички дами във Франция й подражаваха.

— Разбирам — промърмори едва чуто той и зарови лице в буйните медноцветни къдрици, за да вдъхне дълбоко замайващия аромат на лилии, който струеше от тях.

Лилии… Господи, лилии! Този аромат му беше направил впечатление още в нощта на покрива на Консиержерията. Джъстин нежно притисна устни в косата й и целуна копринените къдрици. После обърна лицето й към своето и я погледна в очите.

Нервите не Женевиев бяха обтегнати до скъсване. Внезапно не издържа и се изтръгна от ръцете му.

— Моля те, Джъстин! — Гърлото й беше пресъхнало. — Боя се, че ти… имаше право. Не трябваше да позволявам на Емелин да ми прави Квесако-фризура. Толкова ме боли главата! Ако не искаш нищо друго от мен, моля те да…

— Напротив, Женет — прекъсна я спокойно той. — Искам да ти обясня, че ми омръзна да живея като монах и имам намерение най-после да създам стабилна основа на нашия брак. Надявам се, че нямаш нищо против. Още в началото каза, че си съгласна да ми подариш наследник, когато пожелая. Така ли беше?

— Да — заекна тя, — но… Но не знаех… Искам да кажа… Трябва ла да започнем точно днес, Джъстин? Чувствам се ужасно зле…

Господи! И насън не беше помисляла, че след толкова време мъжът й все пак ще реши да се сближи с нея. Тя обаче не биваше да го допуска! Със сигурност щеше да забележи, че е загубила невинността си, и само Бог знаеше как ще се отнесе към нея след това разкритие. Най-вероятно беше със сила да й изтръгне истината и да й забрани да вижда отново Ноар. Нали само преди малко й каза, че никога не изпуска онова, което му принадлежи? А тя беше точно това — негова собственост.

— Отказваш ли ми, Женет? — попита с измамна мекота в гласа Джъстин. После без предупреждение сграбчи здраво китката й. Притегли я към себе си, притисна я до гърдите си и почувства как лудо бие сърцето й до неговото. — Няма да допусна да ме отблъснеш, не разбираш ли? — промърмори задавено той. — Ти си моя. Мога да упражня правата си върху теб, когато си поискам.

— Нима ще ме изнасилиш? — попита сковано тя.

— Уверен съм, че няма да се съпротивляваш дълго, Женет. Аз съм по-силен от теб и за да те укротя, бих могъл да използвам копринената си вратовръзка и да те вържа за леглото. — Той бавно свали вратовръзката и усмихнато я нави на пръста си. — Тогава спокойно ще направя с теб някои неща, които ще надминат и най-смелите ти момински мечти. — Коприната се плъзна по бузата й. — Неща, които ще те накарат да ме пожелаеш с цялото си тяло и ще отнемат и последната искрица разум от съзнанието ти. — Очите му диво святкаха.

Той наистина знае! — проплака вътрешно Женевиев. Знае всички подробности на станалото между мен и Ноар!

— Пусни ме!

Тя отчаяно се опита да се изтръгне от прегръдката му, но той я държеше здраво.

— Виждаш ли? — Джъстин заплашително вдигна вежди и сурово се изсмя. Смехът му прозвуча като животински рев или по-скоро като вик на дяволско изчадие. — Не можеш да избягаш от мен.

Погледът му се плъзгаше дръзко по тялото й, решен да го изследва докрай. Беше му ясно, че тя се страхува, но от какво? Внезапно му хрумна верният отговор. Естествено. Вече не беше девствена и се боеше как ще реагира съпругът й, когато узнае. Ъглите на устата му се изкривиха в лека усмивка.

Джъстин пусна вратовръзката на земята, сграбчи с една ръка косата на Женевиев и грубо притисна устни в нейните. О, да, да! Вече беше целувал тези меки, чувствителни устни, които се разтапяха под неговите. Езикът му се плъзна нежно по тях, после едва ли не брутално ги принуди да се разтворят, за да го завладее изцяло.

— Колко хубаво… прекрасно — мърмореше с дрезгав глас той.

Женевиев усети, че й се завива свят, и отчаяно се опита да се отбранява срещу нахлулите в сърцето й чувства. Обзе я страх. Вече беше преживяла това, в един друг свят, когато Ноар я целуна и я направи своя. Тя обичаше Ноар! Защо тогава предателското й тяло се възпламеняваше от докосванията на Джъстин? Защо съпротивата се стопи бързо и на нейно място остана само сладка умора, а краката й се подкосиха от слабост?

Силните ръце на Джъстин се плъзнаха по гърба й и я притиснаха към тялото му. Устните му се впиваха в нейните и тя му отговаряше, безволна и забравила всичко наоколо.

Изобщо не забеляза, че ръцете й са прекратили безсмислената съпротива. Юмруците й се разтвориха и треперещите пръсти колебливо докоснаха къдравите черни коси. Изгарящата уста на Джъстин се плъзна по бузата към слепоочието й и дъхът му опари кожата й. Мъжът зашепна неразбрани любовни думи в устата й и Женевиев замря в прегръдките му. Вече беше чувала тези слова, макар и на френски. Сърцето й направи огромен скок в предчувствие на най-лошото, но в тялото й се надигнаха радостно очакване и възбуда.

Не можеше да бъде! Защо непрекъснато я обземаше чувството, че вече е преживяла тази любовна нощ?

Устните на мъжа замилваха врата й и нежно се спуснаха към гърдите. Още преди да осъзнае какво става с нея, Джъстин я вдигна на ръце и с лекота я отнесе на леглото, сякаш все още имаше пред себе си приказната фея с напудрени коси, с която беше живял досега. Косите й се разпиляха по възглавниците — наполовина блещукащи огнени къдрици и наполовина посипани със сняг кичури.

Джъстин застана на колене над нея и Женевиев впи поглед в недостъпните сиви очи. Въздухът помежду им беше наситен с електрически искри. Като животно, което знае, че е на крачка от смъртта, Женевиев потръпна от ужас и зелените й очи безмълвно помолиха за милост. Но мъжът се отпусна върху нея с триумфална въздишка, забравил всичко наоколо си, докато кръвта шумеше в ушите му и слабините му пулсираха от мъчително желание.

— Моля те, Джъстин, недей! — изплака Женевиев и се опита да се изплъзне.

Без да обръща внимание на тихите й стонове, Джъстин задърпа нетърпеливо копчетата на ризата си и посегна към нощницата й. Разкъса тънката коприна и разголи гърдите й. От устните му се изтръгна кратък вик на задоволство и той с копнеж и възхищение впи поглед в твърдите млади гърди, които потръпваха, а връхчетата им се свиха и се изправиха, сякаш докоснати от студения есенен полъх, който призрачно шепнеше край затворения прозорец и жално искаше да го пуснат в стаята.

Женевиев отчаяно се опитваше да успокои лудото биене на сърцето си, да се пребори с предателската реакция на плътта. Но тя беше млада и жизнена, а Джъстин беше силен и заслепен от желание. Сладкото мъчение продължи.

Мъжът простена и нежно захапа твърдото зърно на гърдата й. След дълги милувки устните му се плъзнаха към другата мека заобленост, която също изискваше внимание. Пръстите му играеха с връхчето на едната гърда, докато устните му се впиваха в другото и го караха да потръпва от възбуда.

Женевиев изплака и отново се опита да се изтръгне от прегръдката му. Но мъжът само се засмя и дрезгавият, ироничен смях отекна болезнено в ушите й. Джъстин брутално издърпа надолу скъсаната нощница, за да освободи голото й тяло, и захвърли надалеч халата, който все още загръщаше раменете й.

— А сега, скъпа, ще ти покажа какво означава да бъдеш омъжена жена — промърмори той и се наведе жадно над нея.

Женевиев прехапа устни, за да задържи страстния си стон, когато коленете му безмилостно разтвориха бедрата й и ръката му се плъзна във влажната, очакваща го утроба. Пръстите му ритмично замилваха вътрешността й, а палецът безпогрешно напипа скритото място, където беше ключът към сладострастието. Женевиев потръпна от удоволствие. Вече не мислеше, че съпругът й я докосва толкова интимно, колкото и Ноар. Господи, как беше копняла за това!

Когато Джъстин проникна в нея, тя шумно си пое дъх. Тласъците ставаха все по-бързи и по-мощни и тя забрави целия свят. Остана само Джъстин, който проникваше все по-навътре в нея, ръцете му, които обгърнаха бедрата й и я принудиха да се задвижи в същия ритъм, устните, които не изпускаха нейните.

Младата жена с ужас почувства как страстта я издига в непознати досега висини и тялото й пламти от напора на усещанията. Когато напрежението стана почти непоносимо, дойде оргазмът, който едва не я разкъса. Пръстите й се впиха в гърба му, и тя замря, докато семенната течност се изливаше в утробата й и тялото на Джъстин се разтърсваше от освобождаващи тръпки.

След известно време той се отдръпна от нея, обгърна я с ръце и зацелува солените сълзи от страните й. Женевиев остана да лежи като вкаменена, очаквайки острите укори, които щяха да се излеят върху нея. Когато не стана нищо подобно, тя усети огромно облекчение, казвайки си, че съпругът й може и да не е забелязал нищо.

Най-после Джъстин заговори:

— Нали виждаш, че нямаше защо да се страхуваш. Сега си моя, скъпа, във всяко отношение.

— Не — прошепна едва чуто Женевиев и затвори очи, защото не смееше да го погледне. — Сърцето ми никога няма да ти принадлежи, бъди сигурен в това! Онова, което направи с мен, сложи край на всичко, което може би съществуваше помежду ни.

— Не ти вярвам, любов моя — отговори с усмивка Джъстин. — По-скоро бих казал, че днес сложихме ново начало.

После тихо се засмя на смаяния израз, изписал се върху лицето й, обърна се и я притисна във възглавниците, за да продължи любовната игра.

30

Когато на следващата сутрин се събуди, само леката вдлъбнатина във възглавницата й напомняше, че изминалата нощ не е била лош сън, а действителност. Женевиев остана дълго неподвижна, питайки се как не е умряла от срам след дългата нощ на любовни наслади.

На таблата за закуска, донесена от Емелин, беше оставена бележка, в която Джъстин сухо съобщаваше, че е повикан спешно в едно от именията си и ще се задържи там няколко седмици.

Въпреки облекчението си, че няма да й се наложи да застане лице в лице с него, Женевиев усети палещо разочарование и дори болка. Мъжът й сигурно знаеше още снощи, че трябва да замине, но не беше споменал нищо. Освен това през цялата нощ не беше промълвил нито дума за чувствата си към нея. Всъщност какво очакваше тя? Че ще падне в краката й и ще се закълне във вечна любов? Естествено Джъстин не усещаше нужда да говори за нещо, което възприемаше само като развлечение. Без съмнение беше прекарал десетки такива нощи с любовниците си. За него нямаше никакво значение, че Женевиев му е законна съпруга. Беше удовлетворил желанията на тялото си и можеше спокойно да се посвети на сделките си.

Щом е така, и аз ще играя същата игра — каза си решително тя. Стана бързо, облече се и нареди да повикат Ив-Пиер. Щом верният слуга се появи, Женевиев му каза да се свърже веднага с Вашел, а после да подготви «Кримсън Уич» за отплаване. Искаше да тръгне за Франция колкото се може по-скоро. Изгони Джъстин от мислите си и се постара да ги насочи изцяло към предстоящото плаване и към Ноар. Питаше се дали любовникът й я обича също така, както тя него — защото днес тя го обичаше повече от всякога.

Женевиев се съсредоточи върху подготовката на отплаването за Франция, без да обръща внимание на протестите на Ив-Пиер и брат си, нито на предложението на Вашел да я замести и този път.

— Не — отсече тя. — Вече разговаряхме по този въпрос. Ти ще се занимаеш с финансовите въпроси, Вашел. Ходи ли поне веднъж в театъра на татко Ник? Разопакова ли поне един от сандъците, които е изпратил?

— Не — призна момъкът и виновно се изчерви. — Аз… имах работа.

— Каква работа? — попита смаяно Женевиев.

— Ами аз… Запознах се с едно момиче… на село — заговори по-смело той. — И тя дойде в Лондон да ме види. Срещахме се в една чайна близо до Ковънт Гардън.

— Момиче? О, Вашел! Този път май е сериозно!

— Точно така. Иначе не бих ти споменавал за това, Женет. — Вашел пренебрежително я изгледа. — Човек не разговаря със сестра си за някакви си временни приключения. О, Женет! Много ме е страх, че ще избухне страшен скандал. Момичето е обикновена домашна прислужница. Аз много я обичам и нямам намерение да се предавам, също както и ти не можеш да се откажеш от проклетия си шпионин.

— Той не е проклет шпионин! Той е… Е, добре де, може би се занимава с тези работи, но не смей да говориш против него, Вашел! О, Дево Марио, каква бъркотия! Не мога да си представя как ще реагират мама и татко, когато узнаят каква каша сме забъркали в тяхно отсъствие — простена Женевиев. — Нищо не върви, както трябва.

— Права си, сестричке, и това е още една причина да побързаме да уредим нещата преди тяхното пристигане. Ако ги поставим пред свършен факт, те ще се примирят със станалото и може би дори ще ни подкрепят.

— Дано си прав.

В сърцето си Женевиев знаеше, че женитбата на Вашел за обикновена прислужница може би все пак щеше да мине, въпреки че беше в крещящо противоречие с обществените правила. Ала ако тя избягаше с женен мъж, скандалът щеше да бъде наистина огромен.

Не можеше обаче да продължи да живее с Джъстин след изминалата нощ. Той я беше взел като вещ, само за да задоволи собствената си похот. Ако беше проявил поне малко любов, както беше направил Ноар, сега щеше да бъде другояче. Женевиев не искаше да бъде играчка в ръцете на мъжа си. Беше му се отдала с цялото си сърце и душа, но той изобщо не се развълнува. Внезапното му отпътуване я засегна много по-дълбоко, отколкото признаваше, и сега беше сигурна, че го мрази.

Тя целуна брат си за сбогуване, вдигна гордо глава и се качи в леката двуколка, която Джъстин беше купил за нея малко след пристигането им в Лондон. Ив-Пиер шибна с камшик конете и те се понесоха в буен галоп.

Платната на «Черния Мефисто» леко се полюляваха от нощния вятър. Джъстин Тревилин, известен още и като Дяволския капитан, се вслушваше доволно в тихите звуци и още по-силно притискаше в прегръдките си заспалата на рамото му жена. Макар че още я наричаше Руж, в сърцето му не беше останала и капчица съмнение, че тя беше собствената му съпруга, и сега едва се сдържаше да не й разкрие истината. Трябваше да мълчи, защото моментът още не беше дошъл. Трябваше му неопровержимо доказателство, което да я принуди да издаде двойната си роля, и той трябваше да го открие още преди завръщането си в Англия. Дотогава щеше да се утешава с мисълта, че представлението, което заплашваше да се превърне в трагедия, все пак ще завърши като истински фарс.

При тази мисъл очите му се плъзнаха с усмивка по голото тяло на Руж — трябваше да внимава винаги да я нарича така. Приличаше му на котка, която току-що е изпила до дъно купичка сметана. Кожата й беше влажна от пот и мъжът не можа да се сдържи да не я погали. Не, не се мамеше. Това беше същата онази жена, с която се беше любил доста брутално по-миналата нощ. Сега си казваше, че не е бил достатъчно нежен. Но това беше необходимо, за да не й напомни твърде много за Ноар. Добре направи, че предизвика у нея угризения на съвестта, като й припомни връзването за леглото и играта с копринения шал. Шокираният израз на лицето я издаде. От този момент нататък със сигурност знаеше, че жена му и Руж са едно и също лице. Иначе никога нямаше да се поддаде на желанията си.

След нощта, в която осъществи съпружеските си права, Джъстин неохотно се измъкна рано-рано от леглото на жена си и се върна в спалнята си. Облече се набързо и тъкмо заслиза надолу по стълбата, когато го пресрещна лакеят със сребърна табла в ръка, на която имаше бързо писмо. Джъстин набързо го прочете и от устата му се изтръгнаха някои не особено прилични ругатни. След няколкоседмични издирвания приятелят му Паркър най-после беше попаднал по следите на чичо Едуар и жена му. Клод Рамбуйе беше успял да ги залови и ги държеше затворени в Консиержерията. Бяха изолирани от останалите затворници, освен това кой знае по какви причини все още не бяха изправени пред съда. Накрая Паркър пишеше, че времето им изтича.

Трябваше да се бърза. Джъстин веднага извести екипажа си и бързата му двуколка се понесе в галоп към Брайтън. Там вече го очакваше «Черният Мефисто» с вдигнати платна, готов да отплава към Франция. Хвърлиха котва край Диеп и Джъстин се приготви да слезе на сушата с една от корабните лодки. Обръщайки поглед към морето, той забеляза на хоризонта очертанията на «Кримсън Уич», която също пътуваше към френския бряг. Даде сигнал с флага си и след като шалупата се приближи и хвърли котва, Руж скоро се качи на борда на шхуната, придружена от своя стюард.

Двамата бяха щастливи да се видят отново и без бавене се оттеглиха в каютата му. Сега Джъстин въздъхна, защото знаеше, че не бива да остават дълго близо до френския бряг, където пограничните корабчета можеха лесно да ги забележат и да ги обстрелват.

— Руж, колкото и да ми е омразна мисълта, че трябва да се разделим, искам да ти кажа, че е крайно време да се върнеш на своя кораб — проговори решително той. — Имам доста работи за уреждане през следващите дни. Някои… роднини … на Ренар са затворени в Консиержерията. — Опита се да й съобщи истината, защото я обичаше и не искаше тя да се тревожи и по-нататък за родителите си. Той щеше да ги спаси и да ги измъкне от Франция. — Ще подготвя всичко за освобождаването им.

При тези думи Женевиев пое дълбоко въздух и сърцето й подскочи. Погледна го, не знаейки дали да се надява или да трепери от страх.

— Какви са тези хора? — попита колебливо тя.

— Мосю графът дьо Шато Сюр Мер и съпругата му — отговори спокойно Ноар. Заболя го, като видя смъртната бледност, покрила лицето й. — Опитали се да избягат, но писмото, което изпратили на Ренар, за да го помолят за помощ, било заловено от Клод Рамбуйе. Веднага ги хванали и сега онзи негодник ги държи в отделни килии. Още не ги е изправил пред съда, макар че не ми е ясно защо. Ще намеря начин да ги освободя. Няма да оставя Ренар да се мъчи сам.

Женевиев с всички сили се опитваше да запази спокойствие въпреки силното си вълнение. Ръцете й трепереха, а стомахът й се беше свил на топка. Много добре знаеше защо Клод още не е пратил родителите й на гилотината. Искаше да я залови и да я принуди да легне в леглото му, за да спаси живота на родителите си.

— Моля те — прошепна тя и впи очи в маскираното лице на любимия си. — Нека дойда с теб. Ще ти помагам. Много ми се иска да сторя нещо за Ренар. В миналото често ми е помагал…

Джъстин поклати глава.

— Съжалявам, Руж, но не мога да го допусна. Начинанието е опасно и не искам да паднеш в лапите на Клод Рамбуйе. Ти го подигра със стихотворенията си и го направи за посмешище пред цял Париж. Никога няма да ти го прости, нали знаеш? Във Франция вече е обявена награда за главата ти, а на жандармите е раздаден твой портрет, който между другото е много сполучлив. Окачили са го дори по стените.

— Откъде знаеш? — попита Женевиев, после криво се усмихна. — Всъщност нали си шпионин. Професията ти е да знаеш тези неща…

— Така е. Довери ми се, Руж. По изключение този път се постарай да ме послушаш. Искам да останеш тук. Заповядай на хората си да насочат «Кримсън Уич» към Ламанша и чакай там да се върна с «Черния Мефисто». Довери ми се — повтори настойчиво той. — Обичам те истински.

— Аз също те обичам — отговори пламенно тя.

— Тогава не стъпвай на френска земя. Остани тук и ме чакай. Обещай ми, че ще го направиш.

— Обещавам — промърмори Женевиев, макар много добре да знаеше, че няма да изпълни обещанието си.

31

Едуар и Лиз-Мари Сен Жорж конвулсивно стискаха между пръстите си гладките плоски камъчета, с които несръчно търкаха оковите, пристегнали китките им. Бяха минали седмици, преди да изработят в подробности плана за бягство и да си набавят помощни инструменти за осъществяването му. Едва сега, в тази късна вечер, усилията им щяха да дадат плод — или двамата щяха да намерят смъртта си при този отчаян опит за бягство.

През безкрайно дългите дни на пленничеството си двамата се свиваха един до друг в единичната килия, разположена в близост до скандално известната Рю дьо Пари, търсейки утеха в близостта си и тихо обсъждаха стъпките, които трябваше да предприемат, за да възвърнат свободата си.

Бяха минали седмици, а те все още седяха в килията и чакаха да ги отведат пред съда. Много им се искаше да узнаят причината. Най-после намериха обяснението. Един следобед в килията влезе непознат мъж, който свали железните вериги, завърза ги с дебели въжета и ги отведе в кабинета на Клод Рамбуйе. Там бяха подложени на безмилостен разпит за съдбата на дъщеря им. Едва тогава двамата узнаха, че детето им е успяло да се измъкне от Франция, и най-после проумяха защо все още не бяха се простили с живота си.

В сърцата им покълна нова надежда. След едно от оскъдните яденета успяха незабелязано да откраднат лъжица. Нощем, когато дори и стражите заспиваха, двамата се заемаха да я острят о каменните стени на килията. После извадиха с големи усилия два малки, здрави камъка от ронещата се мазилка и също ги заостриха на камъните, докато заприличаха на древни каменни острия. Скриха примитивните си инструменти и зачакаха.

Клод Рамбуйе ги повика още веднъж, но за тяхно голямо облекчение всичко мина като предишния път. Докато стояха в кабинета му, мъжът и жената запомниха всяка подробност от обстановката, влизането и излизането на постовете и на агентите, които носеха съобщения. Когато ги отведоха обратно в килията им, двамата с нетърпение зачакаха следващия разпит.

Ето че отново седяха безмълвни в кабинета му, а пръстите им трескаво опипваха острите камъчета, подготвени специално за този случай. Клод крещеше като бесен и изобщо не забелязваше нервните им движения. В стаята нямаше никой, който би могъл да го насочи към намеренията на двамата затворници.

Най-после оковите бяха прерязани, но Едуар и Лиз-Мари продължиха да седят тихо по местата си, изчаквайки Клод да им обърне гръб. В следващия миг и двамата скочиха като по команда. Едуар повали Клод на земята и двамата се затъркаляха в ожесточена борба. Лиз-Мари сграбчи тежкия бюст, който красеше бюрото, и го стовари право в тила му, преди да е успял да извика за помощ. Когато се увериха, че Клод е в безсъзнание и ще остане доста дълго в това състояние, двамата го повлякоха по пода и го скриха зад грамадното писалище. После на пръсти се промъкнаха към вратата, която водеше навън, и тревожно се вслушаха в долитащите шумове. Всичко беше нормално. Разбирайки се само с очи, двамата заеха места до вратата и зачакаха.

Скоро се почука. Едуар неясно промърмори: «Влез» и в стаята забързано се втурна един от постовете. Графът го повали със силен юмручен удар и мъжът се строполи в несвяст на пода. Лиз-Мари нахлупи шапката му и облече сивата униформа. След тридесет мъчителни минути в кабинета влезе втори пост, когото сполетя същата съдба като колегата му. За щастие беше грамаден мъж и дрехите му станаха като по мярка на представителния Едуар.

Преоблечени като жандарми, затворниците спокойно преминаха коридора, слязоха по задната стълба и потънаха в уличките на Париж.

Клод Рамбуйе измъчено простена и си наля голяма чаша коняк. Отпусна се на дивана в жилището си и внимателно разтърка мястото, където го беше улучила Лиз-Мари. Главата му бучеше. Освен отворената рана, за спомен му беше останала и голяма подутина. Имаше късмет, че беше останал жив. Кой би повярвал, че гражданката Сен Жорж, отслабена от лишенията на затвора, беше в състояние да му нанесе такъв страшен удар! Цяло чудо, че не беше пробила черепа му…

По дяволите, рече си мрачно той, жената ще си плати за това — и то скоро! Хората му вече претърсваха Париж и непременно щяха да заловят бегълците. Щеше да се погрижи нахалните аристократи никога вече да не успеят да му се изплъзнат.

Клод затвори очи и умората надделя. Заспа като пребит и дори не чу как един от прозорците на спалнята му бе пробит с железен кол.

Женевиев беше закрепила въжето си на покрива и сега предпазливо се спусна към жилището на Клод. Скочи на пода, гъвкава като котка. Сви се под прозореца и не смеейки дори да диша, огледа голямото празно помещение. Когато очите й свикнаха с мрака и се увери, че в къщата както и преди цари тишина, тя безшумно отвори вратата на спалнята, излезе в коридора и на пръсти се промъкна към дневната. Там намери Клод, заспал на дивана.

Огледа набързо останалите стаи и с облекчение установи, че къщата беше празна. Персоналът беше освободен за през нощта. Двамата с Клод бяха сами.

Провери дали външната врата е зарезена, после тихо примъкна към нея малкия скрин, който стоеше наблизо. Така входът към жилището беше барикадиран и постовете, които охраняваха кметството, нямаше лесно да проникнат вътре, ако Клод успееше да изкрещи за помощ.

Като приключи с подготовката, Женевиев се върна в дневната, извади камата си и се изправи над спящата фигура.

Клод почувства студеното острие на гърлото си и скочи като ужилен. Сънят веднага отлетя от очите му. Замята се като луд и се опита да се изправи.

— Какво, по дяволите…

— Ако ти е мил животът, сега ще мълчиш! — изсъска Женевиев и го сграбчи за косата. Дръпна главата му назад и притисна острието в гърлото му, за да придаде убедителност на думите си. — Не мърдай, защото ще ти разпоря гърлото, нещастнико!

Въпреки твърдия глас и не особено приличните думи, Клод веднага разбра, че насреща му беше застанала жена.

— Коя… коя си ти? — заекна страхливо той, защото нападателката се криеше зад страничната облегалка на дивана. — И какво искаш от мен?

— О, аз наистина съм смаяна, Клод — произнесе с добре изиграна изненада Женевиев. — Как можа да ме забравиш толкова бързо! А аз си мислех, че не желаеш нищо по-силно от това да ме направиш своя метреса. Нима не ме позна? През цялото време се стараех да ти напомням за себе си. Такива хубави стихотворения ти пращах…

— Червената вещица — процеди през зъби Клод. — Вече знам коя си в действителност. Не си въобразявай, че си кой знае какво, гражданко Сен Жорж!

— О, ти наистина ме познаваш! Много жалко, мосю! Аз пък се надявах да ви изненадам. Но това не променя нещата. — Женевиев вдигна рамене. — Вече съм виконтеса Блекхийт. Омъжих се за братовчед си. Както вероятно си спомняш, ти се опита да ме принудиш да се откажа от него и да стана твоя любовница. Дошла съм да те убия, Клод — заяви решително тя. — Но първо ми кажи какво направи с родителите ми.

— Сигурен съм, че няма да ми повярваш — започна мрачно мъжът, защото не виждаше смисъл да я лъже. — Тази вечер избягаха от кабинета ми.

— Прав си — отговори хладно Женевиев. — Наистина не ти вярвам. Какво направи с тях, мръснико? — изкрещя тя, дръпна главата му назад и острието болезнено одраска гърлото му.

— Казах ти вече! За Бога! Говоря истината, гражданко! Успели да си направят две острия от камъните в килията. Тази вечер ги повиках на разпит в кабинета си, а те прерязаха въжетата на китките си и ме нападнаха. Удариха ме по главата с големия бюст на гражданина Бонапарт, поставен на бюрото ми, и аз паднах в безсъзнание. После се справиха и с двама от постовете, откраднаха им униформите и офейкаха. Това е истината! Ако не ми вярваш, погледни цицината на тила ми. Ще ми остане за спомен от майка ти.

Женевиев с отвращение опипа главата му и за свое изумление наистина откри голяма подутина.

— О, Клод! Ти си бил наистина глупак! — изсмя се тя. — Измамих те не само аз, а и цялото ми семейство!

За съжаление триумфът отслаби бдителността й и Клод не закъсня да се възползва от ситуацията. Внезапно я сграбчи за китките и така брутално изви ръцете й, че Женевиев не можа да реагира. Преметна я през глава на дивана и я просна върху възглавниците. Скочи и се озова отгоре й. Младата жена отчаяно се опита да го прободе с камата, но Клод я изби от ръката й и тя падна някъде на пода. Женевиев се отбраняваше отчаяно, но въпреки мършавата си фигура Клод притежаваше учудваща физическа сила и скоро сломи съпротивата й.

— Сега ще ти дам да се разбереш, високомерна кучко — измърмори той и дъхът му се ускори. — Ще ти дам добър урок. Дълго ще има да ме помниш.

Държейки с едната си ръка главата й, с другата разкъса доминото и ризата и като бесен задърпа плата, с който бяха увити гърдите й. Когато най-после успя да разголи предизвикателните млади гърди, той се забрави и притисна устни между тях. Започна да мляска и смуче и Женевиев едва не припадна от отвращение. Затропа с юмруци по гърба му, но той не й обръщаше внимание. С ужас разбра, че усилията й са безплодни и безволно отпусна ръце.

Тялото й се извиваше под неговото, пръстите й се вкопчваха в килима в отчаян опит да намерят средство за отбрана. Най-после напипа нещо твърдо и остро. Господи! Дали това не беше камата й?

— Света Дево, дано е тя! — помоли се с цялото си сърце Женевиев. Съсредоточи цялото си внимание върху лявата си ръка, протегна се колкото се може по-незабелязано и пръстите й напипаха дръжката на камата. Дланите й овлажняха от напрежение. Продължи да лежи безмълвно и да понася грубите милувки на Клод, изчаквайки удобния момент.

Най-после мъжът се надигна и посегна да свали панталоните й. Беше полудял от възбуда и дори не забеляза проблясването на стоманата над главата си. Женевиев замахна като в транс и безмилостно заби острието дълбоко във врата му.

От вратната артерия веднага избликна кръв и изпръска лицето й. Клод втренчи очи в нея с израз на ужас и болка, после бавно се повали настрани и се строполи на пода. Свинските му очички я изгледаха обвинително и се изцъклиха.

— Татко Ник! Татко Ник! — отекваше гласът на Джъстин в пустия, тъмен театър. Навсякъде цареше тишина. Посетителят смръщи чело и внимателно си проправи път през натрупаните по сцената реквизити. — Татко Ник! повика още веднъж той и заудря с юмруци по вратата на кабинета, но и този път не получи отговор. Най-после разтвори вратата и се втурна вътре.

В стаичката нямаше никого. И тук, както навсякъде, всичко беше преобърнато с главата надолу. Книги, ръкописи и документи бяха разхвърляни по пода, сандъците с костюми бяха строшени и преобърнати. Единствено газената лампа все още светеше. Очевидно в бързината някой беше забравил да я загаси.

Какво, по дяволите, беше станало тук? Джъстин беше много разтревожен. Дали властите не бяха разкрили тайните му занимания? Дали го бяха заловили, или старият хитрец беше успял да се изплъзне? Джъстин не знаеше. Едно беше сигурно: нещата се бяха объркали и той бързо трябваше да разбере какво точно е станало, ако не искаше роднините му да паднат под ножа на мадам Гилотина.

Тук нямаше нищо, което би могло да му помогне в търсенето на истината. Трябваше да отиде в жилището на татко Ник и да потърси някакъв знак.

Размишлявайки така, Джъстин се наведе да изгаси горящата лампа, поставена в ъгъла на бюрото. Внезапно забеляза малък плик, полускрит под абажура. Беше адресиран до капитан Лафол, но Джъстин безцеремонно разкъса плика и прочете оставеното в него съобщение:

Джъстин избухна в смях и се смя, докато от очите му потекоха сълзи. После отново стана сериозен и внимателно препрочете писмото. Татко Ник беше проявил обичайната си предпазливост и не беше разкрил нито самоличността на Женевиев, нито роднинската им връзка. А какво искаше да каже с думите, че ще посети «цялото» си семейство? Разбира се! Чичо Едуар и леля Лиз-Мари бяха успели да избягат и вече бяха на път към Англия! Татко Ник и Вашел също бяха с тях. Вероятно самите те бяха причинили бъркотията в театъра, бързайки да се преоблекат и да опаковат някои важни документи. Джъстин знаеше, че татко Ник съхранява в театъра всички спасени семейни ценности, и бъркотията само потвърди подозренията му.

Пъхна писмото във вътрешния джоб на жакета си и загаси лампата. Трябваше да се върне колкото се може по-бързо на борда на «Черния Мефисто».

Излезе от кабинета и тъкмо изтича през сцената, когато вратата на театъра се разтвори с трясък. Джъстин с ужас видя насреща си собствената си съпруга. Младата жена едва си поемаше дъх. Хълцания разтърсваха тялото й. Дрехите й бяха разкъсани и опръскани с кръв, лицето й беше побеляло като платно.

— О, Ноар! — прошепна тя и се олюля.

— Руж! — изкрещя извън себе си мъжът и се втурна да я подкрепи. — Господи! Какво стана? Защо си тук? Ранена ли си?

— Не — поклати глава Женевиев и се отпусна в силните му ръце. — Кръвта е на Клод. Аз… аз го убих! Да изчезваме оттук, бързо! Моите… роднините на Ренар са избягали. Сигурно вече са на път към Англия. Да бързаме, Ноар! Стражите на Отел дьо Вил са по петите ми.

— Да вървим! — отговори спокойно Джъстин.

32

Женевиев бавно се надигна от голямата вана в кабината на Ноар. Цялото тяло я болеше. Не се възпротиви, когато мъжът я вдигна на ръце и я отнесе на леглото, където разтри цялото й тяло с мека хавлиена кърпа.

— Глупачето ми — проговори нежно той, надвесен над треперещата й фигурка. Сърцето му се свиваше при мисълта, че едва не я загуби завинаги. — Нали ми обеща да останеш на борда.

— Така е — промърмори тя и прехапа устни. — Но не можах, не разбираш ли! О, Ноар! Дръж ме здраво! Обичам те!

— Зная — отговори тихо той.

Остана дълго така, загледан в прекрасното й голо тяло. Сърцето му примираше от любов и копнеж. Женевиев протегна ръце, Ноар бавно се съблече и щастливо установи, че смарагдовозелените очи го наблюдават през отворите на маската и с удоволствие разглеждат всички подробности на голото му тяло.

Женевиев се взираше с любов в къдравите черни косъмчета по гърдите на любимия си, в твърдия, хлътнал корем, в ярко изразената му мъжественост. Тя се изчерви и побърза да вдигне поглед към лицето, скрито под черната копринена маска. Ноар се наведе над нея, притегли я в прегръдките си и я взе с непозната досега страст.

Целувката му беше най-прекрасното нещо, което Женевиев беше преживявала досега. Устните му се движеха меко върху нейните, езикът му описваше очертанията на нежната женска уста, която се разтваряше до го посрещне. Двата езика се срещаха и разделяха, увиваха се един около друг, изследваха сладостта на устите и разгаряха страстта им. Женевиев се наслаждаваше на милувките на опитните му ръце, които галеха гърдите й и правеха с нея всичко онова, за което беше мечтала в безсънните си нощи. Телата им се притегляха с магнетична сила. Ръцете й замилваха гъстите черни коси, посребрените слепоочия, твърдия врат и широкия, мускулест гръб. Обичаше да усеща движенията на мускулите му, да чувства буйната му сила и собствената си слабост и крехкост.

Силните ръце, които я притискаха до мъжкото му тяло, можеха без усилия да я задушат, вместо да я галят толкова нежно и да я изпълват с почти непоносимо желание. Когато мъжът захапа едно от розовите зърна на гърдите й, тя простена. Тялото й се разлюля от вълни на удоволствие и се разтопи в горещата прегръдка.

Когато ръката му разтвори бедрата й, от гърлото й се изтръгна дрезгав вик. Беше готова да го приеме и мъжът не закъсня да проникне в топлата, очакваща го утроба. Морето на страстта този път ги отнесе неподозирано далеч — някъде в отвъдното. Остана само буйното тупкане на сърцата им, което звучеше като морски прибой, разбиващ се в крайбрежните скали. После вълните се разливаха по брега и морето ги отнасяше някъде много надалеч.

След малко Ноар я целуна и внимателно се отдръпна. Прилегна до нея и притисна главата й до рамото си.

— Ела с мен, Руж — прошепна той и се наслади още веднъж на докосването до морното, задоволено женско тяло. Искаше да премахне всички съмнения и най-после да разбере колко е обичан. — Ще те направя щастлива, кълна ти се!

— О, Ноар, нима не знаеш как копнея да бъда с теб! — пошепна в отговор тя. — Но има толкова нещо, които се изпречват на пътя ни… Толкова хора ще бъдат наранени…

— Нека останем само двамата — настоя той. — Сега и завинаги. Да се махнем заедно, Руж, моля те!

Тя го изгледа безмълвно и скоро двамата заспаха. Само след половин час Женевиев се стресна и впи очи в мъжа, мирно заспал до нея. Обичаше го с цялото си сърце. Не можеше да се откаже от него. Какво да прави?

Сякаш беше усетил тревогата й, Ноар отвори очи и побърза да я грабне в обятията си. Любиха се страстно и дълго, сякаш им беше за последен път. Сърцата и телата им се сляха и двамата разбраха, че не могат да се откъснат един от друг, въпреки че с любовта си престъпваха всички морални норми.

— Ще дойдеш ли с мен, Руж? — прошепна до устните й мъжът.

— Да — отговори без колебание Женевиев. — Да, любими. Ще те следвам до края на света.

Младата жена затвори очи и се замисли за странните пътища на съдбата, които я доведоха до тази повратна точка на живота й.

— След два дни ще се срещнем на брега край Брайтън — малко преди полунощ — обясни Ноар, макар да знаеше, че никой от двамата няма да спази обещанието си. Въпреки това реши да уведоми хората си за мястото на срещата, в случай че жена му решеше да не се връща в града, докато не се присъедини към него на борда на «Черния Мефисто».

— Обичам те, Руж. Винаги съм обичал само теб и никоя друга. Помни това, каквото и да се случи.

Женевиев го изгледа смаяно и той побърза да затвори устата й с гореща целувка, която прогони неканените мисли от главата й и я накара да се отдаде изцяло на страстта и любовта си.