Сърце под маска

4

Париж, 1792 г.

Женевиев Сен Жорж седеше пред тоалетната масичка и се взираше в бурканчетата с пудри и гримове. Сърцето лудо се блъскаше в гърдите й. Посегна бавно към флакона с кафяво орехово масло и ръката й потрепери.

Това тук не беше игра.

При тази мисъл страх прониза сърцето й. Досега всичко беше маскарад, преструвка, приятно прекарване на времето, което доставяше удоволствие на близките й и преди всичко на маман, която много обичаше театъра. Днес беше друго. Днес ролята, която й предстоеше да изиграе, беше жизненоважна и тя знаеше, че животът й е заложен на карта. Всичко зависеше от това, как щеше да изпълни ролята си.

Ох, поне Вашел да беше до нея! Двамата щяха да разучат текста и той щеше да й даде много ценни съвети, както бяха правили в миналото. Но близнакът й не беше тук. И слава Богу, че го нямаше! Все още имаше шанс да се е укрил на сигурно място. Да е бил предупреден навреме и писмото, което беше успяла да му изпрати от строго охраняваната градска къща, да е достигнало до него. О, сигурно го е получил! Иначе тя непременно щеше да почувства, че се е случило нещо лошо. Дълбоката тайнствена връзка между двамата близнаци досега винаги й беше позволявала да знае как е любимият й брат. Да, Вашел беше на сигурно място. Злобната отмъстителност на Клод Рамбуйе, която беше изпитало на гърба си семейство Сен Жорж, не беше успяла да го застигне. Женевиев още усещаше в носа си миризмата на смърт и разруха, която се разнасяше от този злокобен човек.

Там, където някога всички живееха доволно и щастливо, днес цареше страх и отчаяние. Младото момиче знаеше, че дори и сега, в този миг, смъртта дебне близките й и само чака момента да изгаси и последната искрица надежда, която трепкаше в душите им.

«Ще съжаляваш, че си ме отблъснала, гражданко Сен Жорж, горчиво ще съжаляваш, обещавам ти!»

Тези думи на Клод Рамбуйе биеха като с чук в слепоочията й и се свързваха в зловеща хармония с мелодията на ужаса, която от месеци насам барабанеше в сърцето й.

Тази буржоазна свиня!

Очите й се напълниха със сълзи и в гърлото заседна буца, която заплашваше да я задуши. Внезапно избухналият гняв победи безпомощността и без да осъзнава какво прави, тя блъсна тоалетната масичка и помете с длан всички шишенца и кутийки, които с трясък паднаха на пода. После изхълца и скри лице в ръцете си. Раменете й се тресяха от тревога, но и от гняв заради собственото й безсилие.

Клод Рамбуйе беше сдържал думата си. Женевиев ужасно съжаляваше и горчиво се разкайваше, че не отстъпи на желанието му. Отказа на един прост селски син да стане негова метреса и това щеше да струва живота на родителите й. Със сигурност знаеше, че ги очаква смърт.

Беше въпрос на дни Клод да се появи с хората си и да арестува Женевиев и родителите й. Щяха да разиграят обичайния фарс на съдебно дело и да предоставят главите им на жестоката Мадам Гилотина, която безмилостно вземаше все нови и нови жертви. Едва вчера следобед бяха обезглавили Арман Шарбон, приятеля й от детинство. Божичко, колко я болеше!

Дори ако хитростта, измислена от маман, успееше и Женевиев се изплъзнеше от ужасната си съдба, родителите й щяха да се простят с живота си.

— Не ни остава нищо друго, моето момиче — беше казала с усмивка маман. — Боя се, че в тази пиеса три роли са твърде много. Написана е само за една изпълнителка. Ако се включат още двама души, трагедията ще стане твърде патетична. Сама поне ще имаш някакъв шанс. Разбираш ли, Женет? Успехът на този маскарад зависи от това, всички да се преструваме, че животът следва своя обичаен ход. Докато татко и аз сме тук, Клод може би няма да заподозре нищо. Ще му казваме, че си болна и не можеш да го приемеш. Така ще спечелиш известно време, мила. А времето означава всичко!

— Как да ви оставя сами! Никога няма да го направя! — извика страстно Женевиев, но бързо се успокои. — По-добре е да остана тук и… да бъда любовница на Клод Рамбуйе.

— Не, Женет — възрази тихо, но решително майка й. — Татко ти и аз бихме предпочели да умрем, но да не гледаме как живееш с онзи негодник. Освен това никой не ни гарантира, че Клод ще ни остави на свобода дори ако приемеш отвратителното му предложение. Не, няма какво да говорим повече — настоя майката, когато Женевиев отново понечи да се възпротиви. — Двамата с татко ти вече взехме решение. Не ни остава нищо друго, миличка.

— Не! — изплака и сега Женевиев, останала сама в стаята си. — Не!

Но мама беше права. Нямаха друг избор. Трябваше да го направи. Сцената беше готова и публиката я очакваше.

Женевиев с мъка изтри зачервените си очи и се наведе да събере парчетата от пода. Вгледа се в счупените стъкла и й се стори, че те са символ на разрушения й живот. После обаче пое дълбоко въздух, извади запушалката от флакона с кафявото орехово масло и примирено го изля върху главата си. При това проклинаше наум фаталния ден, в който Клод Рамбуйе беше решил да я направи своя любовница.

Преди революцията синът на някой търговец и насън не би си помислил да обиди по такъв начин момиче от аристократично семейство. Но Клод още тогава я беше погледнал нахално на площада и я беше пожелал със страст, която с течение на времето се превърна в мания. Майка й може и да е била артистка, но Женевиев беше истинска аристократка и синът на пекаря не можеше да си представи, че ще има жена като нея.

Ала революцията промени всичко, френският обществен ред се обърна с главата надолу и хората от класата на Клод се издигнаха на много по-високо стъпало, отколкото бяха смели да мечтаят. Честолюбието на този мъж надхвърляше всички граници на съсловието му и когато неочаквано се откри възможността да стане нещо повече, той не пропусна да я използва. Влезе в градския съвет и с много хитрост и коварство успя да получи висока длъжност. Народното събрание беше в ръцете на простолюдието, което беше смъкнало от трона френските монарси и държеше краля в плен.

Скоро обаче Клод установи, че високият пост и богатството не му бяха достатъчни. Трябваше да вземе за своя любовница не някоя друга, а Женевиев Сен Жорж. Тя щеше да бъде перлата в короната му, блестящ рубин с неоценима стойност, който не можеше да се сравнява с нищо друго. За съжаление не можеше да я направи своя съпруга при сегашното й обществено положение, но Клод беше сигурен, че от нея ще излезе отлична метреса.

Женевиев трепереше от страх, тъй като много добре знаеше каква власт има този тип и колко хора е изпратил на гилотината. Въпреки това решително отклони неприличното му предложение. Как се осмеляваше да я обижда по такъв начин — нея, дъщерята на един граф! По-добре да умре, отколкото да се съгласи на такова унижение.

Клод Рамбуйе й напомняше студено, покрито със струпеи влечуго, което се плъзга напред и при мисълта да се люби с такъв човек започваше да й се повдига.

Клод беше висок и тънък — направо мършав — и синкавата бледа кожа беше така опъната върху костеливата му фигура, че приличаше на вървящ труп. Ставите му бяха остри, костите стърчаха на всички посоки, а ръцете му бяха толкова дълги, че винаги изскачаха от ръкавите на износените жакети, които носеше въпреки новопридобитото си богатство. Като че това не беше достатъчно, той ненавиждаше перуките, приглаждаше редките си тъмнокафяви коси и ги връзваше в мазна плитка на тила. Малките му черни очи блестяха и караха Женевиев да потръпва. Когато направи предложението си, я гледаше както змия гледа жертвата си, преди да се нахвърли върху нея. Струваше й се, че всеки момент между тънките му устни ще се покаже раздвоен, съскащ език. Ужасена от нахалството му, тя едва успя да намери думи, с които да му откаже, и той изсъска като същинска змия:

— Осмеляваш се да се противопоставяш, гражданко Сен Жорж? — Подигравателният глас не закъсня да й припомни, че в момента общественото й положение е застрашително ниско.

— Но аз… не мога да го направя, господине — заекна в ужас Женевиев. — Това означава за мен безчестие и разруха. Разбирате ме, нали! Освен това, още от раждането си съм сгодена за братовчеда си граф Блекхийт, лорд Джъстин Тревилин. Родителите ми са ме обещали на него и вече щях да съм омъжена, ако не бях помолила татко да ме остави за още един бален сезон в Париж — излъга тя, защото всъщност не можеше да понася братовчед си и възнамеряваше да помоли баща си да я омъжи за Арман Шарбон.

— Сгодена за половин англичанин, на всичкото отгоре проклет кучи син! — изфуча Клод. — Това обаче не те спря да насърчаваш ухажванията на цяла тълпа аристократи, нали!

— Но моля ви, мосю! Това бяха само незначителни флиртове. Цял свят знае, че ще се омъжа за братовчед си.

— А аз ти казвам, че няма да го направиш, гражданко Сен Жорж! Давам ти четиринадесет дни да вземеш решение. След две седмици ще пишеш на англичанина и ще развалиш годежа. А после ще ми станеш любовница — завърши самодоволно той.

— Умолявам ви, мосю! Не мога да направя такова нещо. Не е почтено да ми предлагате да бъда ваша любовница. Това означава позор за мен и семейството ми.

— Очаква ви нещо много по-страшно, ако не се съгласиш — прекъсна я остро Клод. — Предупреждавам те: ще съжаляваш, че ми отказа, гражданко Сен Жорж. Горчиво ще съжаляваш, обещавам ти!

С тази последна злобна забележка Клод посегна към шапката, ръкавиците и бастуна, изскочи от стаята й и тресна след себе си вратата.

Преди три дни маман предложи да му изиграят този номер.

— Смятам, че дори татко Ник би бил доволен от подобен маскарад — заяви Лиз-Мари, след като й описа плана си.

Татко Ник, както го наричаха двете дъщери и внуците му, беше известен с блестящия си външен вид, с внезапните си избухвания и страхотни номера. Говореше се, че пребил някакъв колега, когато онзи забравил текста си. Женевиев се възхищаваше от него и много й се искаше да играе в някоя от пиесите му, макар че той избухваше в гняв дори при най-малкия намек за това.

— Не, не и не! — отговаряше сърдито той. — Работих дълго и упорито само за да махна дъщерите си от сцената и нямам намерение да правя внуците си актьори.

Женевиев беше запозната с историята на живота му, но всеки път я слушаше с удоволствие: На осемнадесетгодишна възраст мама и леля Доминик дебютирали в един парижки театър под ръководството на татко Ник и завладели с щурм цяла Франция. Кавалерите обсаждали сцената и твърдели, че дори троянската Елена не можела да се сравнява по красота с близначките. Но намеренията и надеждите, с които преследвали момичетата, съвсем не били почтени. Само че татко Ник не ги изпускал от очи. Въпреки петното върху името им той бил решен да омъжи дъщерите си за най-добрите мъже.

Така и станало. Лиз-Мари завоювала благоразположението на мосю графа дьо Шато Сюр Мер, Едуар Сен Жорж. Доминик харесала неговия приятел и партньор лорд Уилям Тревилин, ърл на Нортчърч, и спечелила сърцето му.

Браковете предизвикали голям шум в цяла Франция. Сестрите дълго плакали и не могли да се утешат от раздялата. Макар и разделени от Ламанша, те често си ходели на гости.

След година се появило на бял свят първото и единствено дете на Доминик, синът й Джъстин. Едва след единадесет години — когато Лиз-Мари, макар и с мъка, се била примирила, че няма да има деца, — се родили близнаците Вашел и Женевиев. Сестрите били толкова радостни, че веднага решили да оженят децата си. А сега Клод Рамбуйе беше побеснял от гняв заради този отдавнашен годеж и беше заповядал на Женевиев да го развали.

Щом трябва някой да умре, нека това бъда аз, мислеше си Лиз-Мари. Вашел и Женевиев трябваше да живеят.

Майката нямаше вест от сина си, знаеше само, че е успял да се укрие. Женевиев беше уверена в това, а Лиз-Мари отлично знаеше колко е тясна връзката между близнаците и как се разбират и от разстояние. И през ум не й минаваше да поставя под въпрос твърденията на дъщеря си. Сега обаче беше заплашен животът на момичето й. Майката не можеше да допусне то да стане жертва на простак като Клод Рамбуйе, също както на времето татко Ник не позволи на дъщерите си да се свържат с обикновени мъже. Нямаше да позволи дъщеря й да стане любовница на човек с толкова долен произход.

Когато й хрумна отличен план как да запази дъщеря си от лапите на това чудовище, Лиз-Мари въздъхна облекчено.

Всяка сутрин при тях идваше Бърт Онфрой, момичето на млекаря. Женевиев щеше да се смени с него и да се махне от къщи. Лиз-Мари не се тревожеше за Бърт, защото тя си беше малко смахната и нямаше да разбере нищо. Ролята й беше само на статистка. Женевиев обаче не биваше да греши.

Нервна както преди всяко представление, Лиз-Мари почука на вратата и влезе в стаята на дъщеря си.

В овалното огледало над тоалетната масичка Женевиев видя загриженото лице на майка си. Обърна се бавно и я погледна в очите.

— Е, маман? — попита предпазливо тя и пое дълбоко въздух. — Как ти харесвам в новата роля?

Мадам графинята дьо Шато Сюр Мер, Лиз-Мари Бовил Сен Жорж, внимателно огледа дъщеря си. После, въпреки тревогата, по лицето й се появи усмивка.

— Мисля… — започна тя, но се прекъсна и пое дълбоко въздух. — Мисля, че дори татко Ник би се възхитил от теб, ако можеше да те види.

Женевиев наистина беше преобразена. Дългата медноцветна коса беше загубила блясъка си и висеше на две мазни плитки, свързани с мръсни панделки. Безупречната кадифена кожа, наследена от майката, сега беше добила цвят на орех, сякаш момичето беше прекарало целия си живот на слънце. Леко скосените бадемовидни очи бяха умело изправени с черен молив и очните ябълки изглеждаха големи и кръгли като копчета. Наситенозеленият цвят на зениците беше заменен с някаква безлична сиво-кафява сянка. Дръзко вирнатото носле беше удебелено с помощта на малко глина и изкусно приготвена смес от боя и пудра. Скулите бяха хлътнали и покрити с огромни тъмни лунички. Пълните червени устни бяха наново изрисувани и видът им беше променен изцяло. Сега изглеждаха тънки и бледи. Фигурата на Женевиев също беше преобразена. Дръзките млади гърди бяха стегнати в тъмно елече, а тънките бедра бяха подплатени с няколко възглавнички.

Младото момиче не се движеше с обичайната за него прелестна гъвкавост, а пристъпваше тежко с издадено напред ляво рамо и сведена глава.

Дори Лиз-Мари едва успя да познае красивата си дъщеря в тази тромава селянка.

— От теб щеше да излезе велика артистка, миличка. Отлично имитираш Бърт! — извика майката.

При по-нормални обстоятелства Женевиев щеше да се зарадва неимоверно много на похвалата на майка си, но като си помисли колко много зависи този път от превъплъщението й, в гърлото й заседна буца.

— О, маман! — изплака тя. — Сигурна ли си, че трябва да изиграя тази роля? Моля те, нека остана тук. Голяма работа, че ще стана любовница на Клод Рамбуйе! Не ме интересува, че ще разбия живота си! Ще изтърпя какво ли не, само и само да не се разделям с татко и теб. А като си представя какво ще ви се случи, когато онзи негодник открие измамата…

— Тихо! Не говори повече, момичето ми. Нали не искаш да помисля, че имаш слаби нерви. Вече обсъдихме този въпрос. Нямаме друг избор. Хайде, ела, миличка. Публиката те очаква.

Когато двете влязоха в кухнята, Бърт вече беше пристигнала и страхливо събличаше кърпените си дрешки. Като видя двете жени, момичето трепна и скри лице в ръцете си. Но веднага се успокои, защото позна мадам графинята и дъщеря й.

— Побързай, Бърт — подкани я Лиз-Мари и загрижено погледна през прозореца, за да се увери, че пазачите все още не са забелязали колко дълго се е забавило тази сутрин момичето на млекаря.

Трескаво помогна на дъщеря си да се преоблече, после се отдръпна крачка назад, измери я с последен критичен поглед и промълви:

— А сега изтичай да се сбогуваш с баща си, Женет!

Женевиев нямаше нужда от напомняне, че всяка минута е ценна. Затича се колкото се може по-бързо в грубите ботушки на момичето, които й бяха големи и я спъваха, макар че ги бяха натъпкали с хартия.

— Татко! — извика тя. — Татко!

Мосю графът дьо Шато Сюр Мер, Едуар Сен Жорж, влезе забързано в кухнята. Лицето му беше белязано от тревога за любимото дете, но той разтвори ръце и Женевиев се сгуши в обятията му. Бащата я притисна до себе си и нежно целуна косите й.

— Така… Време е, Женет — произнесе задавено той.

— Да, татко.

Женевиев едва успя да преглътне горчивите, парещи сълзи на отчаяние, които напираха в очите й. Никога досега не беше виждала баща си толкова потиснат и изтощен. Енергичният и весел човек, когото познаваше, беше отстъпил мястото си на някакъв сломен, унил старец. Никой не би повярвал, че това е същият горд аристократ, който смело се противопостави на всички обществени предразсъдъци и направи незаконородената театрална актриса своя съпруга. Никой не би познал в негово лице щедрия домакин и галантен кавалер, който беше душата на всяка забава.

В този момент Женевиев усети в сърцето си още по-дива омраза към Клод Рамбуйе, чудовището, което беше отнело целия кураж на милия й баща. Как да напусне човека, когото толкова обичаше, когото боготвореше още от детинство! Беше ясно, че раздялата къса сърцето му. Синът му беше изчезнал, сега си отиваше и дъщеря му.

— Аз… Ще се моля за теб, дъще — промърмори Едуар и притисна Женевиев още по-силно до себе си, за да не види тя сълзите, които замъгляваха очите му. Лиз-Мари стоеше до тях и с болка гледаше любимия си съпруг — мъжа, който преди много години беше завладял завинаги сърцето й.

— Аз също, татко — отговори Женевиев и опря глава на широките му гърди, където толкова често беше търсила съвет и утеха.

— Тази нощ, когато всички заспят, ще изпратя Ив-Пиер във фермата на Онфрой, за да те изведе оттам — продължи бащата. — Не тръгвай сама, Женет. Страх ме е за теб. Пътищата са несигурни в тия страшни времена. — След малко добави: — Ако случайно срещнеш брат си, кажи му… — Той се покашля. — Кажи му…

— Зная, татко. — Женевиев побърза да му спести мъчението, защото знаеше, че баща й не вярва да види отново децата си и му се иска да се сбогува с тях завинаги, но не смее. — Всичко ще му кажа. — После с натежало от болка сърце се отдръпна от него и се обърна към майка си. — Мамичко!

Но младото момиче смело преглътна сълзите си. Нямаше време за дълги прегръдки. Вкопчи се за миг в майка си и вдъхна дълбоко сладкия аромат на парфюма й. Познаваше този дъх на върбинка, откак се помнеше. Той се носеше от меките копринени кърпички, които Лиз-Мари слагаше на челцето й, когато гореше в треска. Ароматът оставаше дълго след майката в тъмната детска стая и гонеше всички зли призраци. Когато сутрин се будеше с радостно сърце, ароматът се смесваше със слънчевата светлина, нахлуваща през прозорците, когато Лиз-Мари разтваряше завесите, за да поздрави новия ден.

— О, маман — пошепна с тъга Женевиев. Майката решително се отдръпна.

— Това е най-тежката роля в живота ти, мила. Знам, че ще я изпълниш отлично. — Лиз-Мари се опита гласът й да звучи нормално, но не успя да прикрие лекото му треперене.

Сълзите едва не я задушиха, когато момичето кимна смело и се опита да се усмихне. Женевиев се обърна към Бърт, която стоеше плахо в ъгъла и очевидно не се чувстваше добре в копринения й халат.

— Безкрайно съм ти задължена за помощта, Бърт — каза тя. — Обещавам, че няма да ти сторят нищо лошо. Ако открият измамата, мама и татко ще поемат вината върху себе си.

— Аз… Разбирам ви, мамзел — промърмори Бърт и направи реверанс.

Женевиев погледна за последен път родителите си и сърцето й се сви от болка. Винаги щеше да ги запомни така: хванати за ръка, двамата стояха плътно един до друг и безпомощно гледаха как дъщерята изчезва от живота им, знаейки, че надали ще я вадят отново.

— Ще ти стискам палци, Женет — прошепна ободряващо Лиз-Мари. Старата формула, с която артистите си желаеха успех преди представление.

— Ще направя всичко, което трябва, маман — обеща сериозно Женевиев. — Вярвай в мен. Обичам те. Обичам и двама ви с цялото си сърце. Сбогом, скъпи мои. Довиждане.

После решително вдигна празните кани за мляко и пое дълбоко въздух, за да успокои лудото биене на сърцето си. Излезе навън и примигна срещу яркото утринно слънце, решена да се справи с Клод Рамбуйе и хората му.

5

Нортчърч Аби, Англия, 1792 г.

Сивият летен дъжд потрепваше тихо и успокояващо по прозорците в работния кабинет на лорд Уилям Тревилин. Но веселите почуквания на дъждовните капки не можеха да разведрят настроението на двамата мъже, които бяха вътре. Единият лениво проследи пътя им надолу по красивите венециански стъкла. Но само след миг изостави мирното съзерцание и отново се върна към разговора. За кой ли път се запита защо му е толкова трудно да общува с баща си. Не му хрумна простата мисъл, че характерите им твърде много си приличат. Ако някой се беше опитал да му подскаже този факт, младежът сигурно ужасно щеше да се изненада и дори да се обиди. Знаеше само, че от момента, в който се научи да мисли самостоятелно, никога не беше на едно мнение с баща си. Днешният им разговор също не правеше изключение.

— Какво ще правим сега? — попита лорд Джъстин Тревилин, виконт Блекхийт и гласът му прозвуча раздразнено. Крайно време беше да прекъсне напрегнатото мълчание. — В никакъв случай не мога да се оженя точно сега. Нали си наясно с поста, който заемам, и с отговорността, свързана с него. Не смея да поставя на карта всичко, което съм постигнал, и то заради някаква си хлапачка, едва завършила училище. Не се съмнявам, че и тя е тъпа и се държи детински като всички останали… — Последните думи прозвучаха надменно.

Лорд Уилям Тревилин мрачно вдигна вежди и заплашително изгледа сина си. Джъстин обаче ни най-малко не се уплаши и хладно отвърна на погледа му. Изглеждаше, че цялата тази история по-скоро го забавлява. Лорд Уилям изкриви лице в сърдита гримаса, която беше адресирана както към презрителната забележка на сина му, така и към външния му вид — подчертано небрежно ловно облекло, което съвсем не беше подходящо за важността на разговора.

— Смятам, че Едуар се е изразил достатъчно ясно в писмото си. Знаеш положението на Женевиев. Ако успее да избяга от Франция, ще й е необходима закрила и дом, където да се приюти. Тя е твоя годеница — произнесе натъртено графът — и е в правото си да очаква, че ще спазиш обещанието, дадено от майка ти пред родителите й.

— Женевиев има теб и мама, вие също можете да се грижите за нея — отговори рязко Джъстин и смръщи чело, като си припомни почти с отвращение невъзпитаната хлапачка, с която толкова се дразнеха като деца. Двамата с брат й непрекъснато тичаха подире му и разваляха хубавите ваканции, които прекарваше в дома на леля си. — Защо съм й аз?

От бдителните очи на лорд Уилям не се изплъзна изразът на отвращение, пробягал по лицето на сина му. Затова нарочно смени позата си, извади кърпичка от отлично ушитата жилетка и грижливо се зае да изтрива лорнета си. После бавно го вдигна и изпитателно изгледа сина си, сякаш насреща му седеше някакво странно, будещо отвращение чудовище. Едва след няколко дълги секунди отпусна лорнета и той се залюля на верижката си.

— Днес май доста трудно проумяваш някои неща, Джъстин — отбеляза с измамно спокойствие лордът. — Ще се опитам да ти изясня положението. Майка ти отдавна желае да те види оженен за братовчедка ти Женевиев, нали знаеш?

— Без да се съобразява с чувствата ми — изръмжа сърдито Джъстин.

— Точно така — отговори изненадано бащата. — Смятах, че ти е известно колко малко ме интересуват чувствата ти.

— Разбира се — промърмори със същата измамна любезност виконтът. — Въпреки това ми се струва, че тази вечер ти също схващаш доста бавно. Ще се опитам да ти разясня становището си. Нямам никакво желание да се обвързвам в брак с която и да било и да рискувам постигнатото с толкова усилия.

— Така ли? — осведоми се иронично лорд Уилям. Щом чуеха този тон, повечето му служители побързваха да се съгласят с него. — Тогава може би ще ти бъде интересно да узнаеш, че Паркър е на друго мнение по въпроса. Според него съпруга французойка ще ти бъде от голяма полза.

При споменаването на най-добрия му приятел младият мъж изненадано вдигна вежди и лицето му много заприлича на бащиното.

— Значи така? — промърмори хладно той. — Обясни ми, ако обичаш, какво знае Паркър за тези неща?

— Доста повече, отколкото предполагаш, Джъстин. Може би си въобразяваш, че си в течение на нещата, но това съвсем не е така. От достоверен източник узнах, че в скоро време той ще бъде назначен за посланик във Франция.

Джъстин, който тъкмо изваждаше богато украсената табакера за емфие от джоба на жилетката си, замръзна на място. Но скоро се успокои и щракна с елегантно движение капачето. Натъпка в носа си щипка енфие и замислено проговори:

— Разбирам. Не знаех за това, но отдавна подозирах, че след неуместните си изказвания онзи нещастник Олдфийлд ще бъде отзован. Значи Паркър ще заеме мястото му?

— Смятам, че се изразих достатъчно ясно — отговори лорд Уилям и в гласа му ясно прозвуча раздразнение, че синът му си е позволил подобна пренебрежителна забележка по отношение на бедния лорд Олдфийлд.

Всъщност бащата беше напълно съгласен със сина си в оценката на посланика и на онази неприятна история, довела до отстраняването му, но Джъстин нямаше право да критикува по-възрастни от него.

— Това наистина е изненада — продължи провлечено Джъстин и студените, пронизващи очи се свиха. — Не знаех, че Паркър се ползва с такова добро име в дипломатическите кръгове. Досега винаги се е държал на заден план.

— Също както и ти, Джъстин — отбеляза сухо лорд Уилям. — Поне… що се отнася до Англия.

Младежът трепна, макар и едва забележимо, защото възприе последните думи като излишно напомняне за шума, който вдигаха в цялата страна скандалните му авантюри. Графът се усмихна хладно, разбирайки, че този път го е засегнал. С мрачно задоволство отбеляза, че поне веднъж е успял да пробие желязната броня на сина си, и побърза да продължи в същия тон:

— Смея да те уверя, че когато узна за твоето положение, Паркър се учуди също както се учудваш ти сега.

— Въпреки това не смятам, че мога да му позволя да се намесва в моите лични работи. Дори мъжкото приятелство си има граници — отбеляза сковано Джъстин и дълбоко в себе си взе твърдо решение да даде достоен отпор на най-добрия си приятел.

— Това няма нищо общо с приятелството ви, Джъстин, и ти много добре го знаеш — заяви лорд Уилям. — Благото на Англия е поставено на карта и Паркър изпълнява своята задача — също както и ти. По мое лично мнение той има право да те съди. И аз като него смятам, че за теб ще е дори от полза да имаш жена французойка. Освен това пак ще ти повторя, че Доминик отдавна желае да ви види свързани в брак.

— Ами ако установя, че тя си е останала същата глупава и нахална хлапачка? — попита Джъстин с потрепващи от трудно сдържан гняв ноздри.

— Аз съм съвсем сигурен, че ти ще успееш да се справиш с трудностите, Джъстин. Постарай се само този път да се съобразиш с чувствата на близките си. Братовчедка ти Женевиев е може би единствената жива роднина на твоята майка. Няма да допусна да тревожиш Доминик и да направиш племенницата й нещастна. И без това в последно време й създаваш твърде много грижи. Няма да търпя да го сториш отново точно в момента, когато е уплашена до смърт за съдбата на Лиз-Мари и Едуар. Междувременно и Вашел може би е убит. Очаквам от теб да спазиш договора, Джъстин, колкото и да ти е неприятно. Трябва да се ожениш за Женевиев.

— Това ли е последната ти дума?

— Да.

— Разбирам. — Само едно малко мускулче потрепваше около устните на Джъстин.

— Надявам се — продължи тихо лорд Уилям, — защото те уверявам, че този път ще бъда безмилостен.

6

Изгарящо желание за отмъщение тласкаше Женевиев напред, въпреки че едва дишаше и всяко мускулче по тялото я болеше. Беше изминала стотици мили през последните две седмици и трябваше да измине още доста — плашеща представа за млада жена, за която най-голямото напрежение досега е било танцуването по цяла нощ.

Господи, колко й се искаше да си почине! Но в никакъв случай не можеше да си го позволи. Трябваше да продължи да се влачи, докато все още беше светло. Трябваше да се изплъзне от лапите на Клод Рамбуйе — този проклет негодник!

— Мръсник! Дяволите да го вземат дано! — мърмореше пред себе си Женевиев, забравила всички добри маниери.

Палещи сълзи на болка и отчаяние изгаряха очите й. По едно време се спъна и падна. Одраска коляното и дланите си по острите камъчета, с които беше осеян междуселският път.

Внимателните сини очи на спътника й се изпълниха със сълзи. Не можеше да понесе гледката на гордата си някога господарка, която вървеше до него толкова унизена. Инстинктивно протегна ръце да я подкрепи, но бързо ги отдръпна. Преди без колебание би помогнал на младото момиче, но сега не биваше. Женевиев беше вирнала брадичка и решително беше отметнала глава назад, с което беше сложила край на цялото си минало. Тези два жеста едва не разкъсаха сърцето на бедния Ив-Пиер.

— Трябва да се науча на самостоятелност, Ив-Пиер, скъпи мой — беше казала тя, още когато тръгнаха да бягат.

Въпреки това мъжът трудно се удържаше да не й помага, защото я обичаше като собствена дъщеря. И този път прехапа треперещите си устни и се извърна настрани, за да не гледа как младата му господарка с мъка се изправя на крака.

Все още не можеше да приеме, че мадмоазел Женевиев Анжел Сен Жорж, най-красивата дебютантка на Париж, е принудена да се влачи в праха като проста селянка!

По дяволите! Това беше повече, отколкото можеше да понесе.

Сенките постепенно се удължаваха, лека-полека се здрачаваше и залязващото слънце позлатяваше върховете на дърветата. Бягащата Женевиев беше само една от безбройните благородници, които се опитваха да се измъкнат от милата си Франция, за да останат живи.

За всичко беше виновен Клод Рамбуйе! Дали вече не беше убил и родителите на Женевиев, както преди няколко дни бедния Арман Шарбон? А само Бог знаеше къде се е скрил Вашел. Може би той също беше заловен и екзекутиран…

При тази представа момичето потрепери и се прекръсти. Обърна се в няма молба към небето, умолявайки Светата Дева да запази живота на родителите и брат й. После се обърна към Ив-Пиер и се опита да се усмихне.

Имаха късмет, че Клод Рамбуйе беше толкова самонадеян. Той обръщаше внимание единствено на себе си и въобще не забелязваше верните слуги на семейство Сен Жорж, които бяха останали при господарите си. Така Ив-Пиер беше успял да се измъкне незабелязано от градската къща и да се срещне с господарката си във фермата на Бърт и родителите й.

Женевиев усещаше огромно облекчение, че досега бягството им се удаваше. Колкото и мили да бяха изминали, най-дългото разстояние си оставаше онова от задната врата на бащината й къща до каручката на мосю Онфрой, която я очакваше на пътя. Вече не помнеше как е успяла да подражава достатъчно дълго време на бавните, провлачени стъпки на Бърт, защото през цялото време трябваше да се сдържа да не хукне като подгонена сърна. Качи се на капрата до мосю Онфрой, който също беше посветен в заговора, без да смее дори да си поеме дъх. Отпусна се едва когато каручката се отдалечи на няколко мили от зловещия заден двор.

По пътя към фермата не престана да благодари на мосю Онфрой за помощта му. Старецът ужасно се смути, защото му бяха платили предварително за услугата. Стигнаха без произшествия до стопанството. Вечерта пристигна и Ив-Пиер да я изведе.

Женевиев усети невероятно облекчение, че ще бъде придружавана от верния слуга, който изкусно боравеше с всички оръжия, макар че и тя беше достатъчно умела с рапирата, която висеше на колана й. В тези времена обаче пътищата на Франция бяха ужасно несигурни, навсякъде гъмжеше от крадци и разбойници, които прерязваха гърлото на пътника за едно су или се гавреха с беззащитните момичета. А бягащите аристократи веднага предаваха на властта.

Женевиев беше заменила селската рокля с мъжки дрехи, дадени й от брата на Бърт. В стария, одърпан костюм тя се движеше колкото се може по-енергично, говореше малко и се стараеше да имитира грубия говор и глупостта на обикновения селянин.

През тези дълги, страшни и тихи дни, в които двамата с Ив-Пиер вървяха по пътищата на Франция, младата жена имаше достатъчно време за размисъл. Двамата избираха тайни пътеки, стараейки се да си проправят път към крайбрежието и Шато Сюр Мер, защото там можеха да се надяват на помощ, за да се измъкнат от Франция. Единствената им надежда бяха английските роднини на Женевиев.

Не знаеше дали леля й и вуйчо й са получили писмото на Едуар Сен Жорж, с което ги уведомяваше за положението на дъщеря си и им съобщаваше, че тя ще се опита да се прехвърли в Англия. Но много добре знаеше, че ако успее да се добере до Нортчърч Аби, роднините ще настояват да изпълни отдавнашната уговорка между майка й и леля Доминик — да се омъжи за братовчед си Джъстин.

Тази перспектива ни най-малко не я привличаше, още повече, че мъчително тъгуваше за загубата на милия си приятел Арман и от раздялата със семейството си.

Женевиев не беше виждала Джъстин няколко години, но спомените й бяха доста неприятни. Братовчед й беше надменен, вечно скучаещ младеж, който през цялото време на престоите си във Франция не спираше да се подиграва злобно с Вашел.

Запита се без особен интерес дали пък братовчед й не се е променил, макар че не можеше да си го представи. Всъщност нямаше значение. Сърцето й беше мъртво и й беше все едно какво ще стане с нея. Беше се съгласила да напусне дома им в Париж само защото майка й и баща й настояваха, но би предпочела да остане, ако можеше по този начин да спаси живота им. Беше съгласна дори да стане метреса на омразния Рамбуйе. Надали имаше някаква разлика, като се омъжи за Джъстин.

Кой знае, може би пък братовчед й също не искаше да се ожени за нея? Това беше единствената й надежда, защото просто не можеше да понесе мисълта да се свърже в брак с човек като него. Сърцето й принадлежеше на Арман, а тревогата за съдбата на родителите й и Вашел я занимаваше повече от всичко друго. Все пак това доказваше, че у нея се е запазила искрица живот. Трябваше само да възпламени жаравата. Внезапно се засрами от малодушието си. Къде останаха енергията, куражът и упоритостта й? Качества, характерни за гордата фамилия Сен Жорж от столетия насам, подкрепяли ги винаги в трудни времена! Тя беше наследница на това семейство и не биваше да се предава толкова лесно.

Като дете винаги проявяваше упоритост и успяваше да наложи волята си — или поне майка й твърдеше така. Още от най-ранна възраст Женевиев не се интересуваше от чисто женските дейности, с които я занимаваха. Вместо това се залепваше като репей за Вашел и упорито настояваше да взема заедно с него уроци при мосю Рокфор, да учи фехтовка и плуване от Ив-Пиер и да участва наравно с момчетата в лудите им игри. Колко пъти я улавяха, че се катери по дърветата, когато трябваше да упражнява някой менует, или че стреля с пистолет по набелязана цел, когато трябваше да се учи да шие. Майка й често я наказваше, но баща й само се смееше на номерата й и все твърдеше, че момичето ще има достатъчно време да се превърне в изискана млада дама. Не смяташе за нужно да ограничава жизнеността й и накрая майката отстъпи пред настояванията му. Женевиев правеше само онова, което й харесваше.

Едва през последните две-три години беше почнала с удоволствие да носи дълги поли, да си прави сложни прически, да изучава изкуството на флирт с ветрило, да пристъпва с малки крачки и изкусително да поклаща бедра. Както преди години майка й, така и Женевиев беше завладяла Париж с устрем и беше завоювала мястото на първа кралица на красотата. Вярно е, че доста хора намираха поведението й за дръзко и не дотам подобаващо на една дама, но повечето просто свиваха рамене и твърдяха, че дъщерята на богатия и уважаван граф дьо Шато Сюр Мер спокойно може да си позволи да бъде смела, тъй като нямала нужда от изгодна женитба, за да завоюва обществено положение или богатство. Някои злобни езици шушнеха, че кръвта вода не става и момичето много прилича на майка си, която в края на краищата била само най-обикновена артистка. Но това петънце в родословното дърво на Женевиев не беше пречка за десетките изискани парижки кавалери, които се тълпяха около нея. Можеше да избира между най-желаните кандидати за женитба в цяла Франция, стига да го беше поискала.

Скоро обаче нещата се обърнаха и сега изучаваните с толкова търпение женски хитрини падаха една по една, захвърляни като ненужни дрипи, докато с мъка влачеше крака по прашния селски път и оставяше зад себе си целия си досегашен живот.

Каква полза от тия глупости? — питаше се тя. И решително си отговаряше: Никаква! По-добре да беше продължила упражненията си в чисто мъжките умения. Сега поне щеше да покаже на дело какво е научила. За какво й бяха красиво лице и прелъстителна фигура, след като именно те бяха привлекли вниманието на оня омразен Клод Рамбуйе! За да го надхитри, сега ще се възползва от разума и от уменията си. Трябва да намери начин да измъкне родителите си от мръсните му лапи. Трябва да ги освободи и едновременно с това да си отмъсти за всички обиди. Но дотогава не биваше да си позволява трудностите, пред които непрекъснато се изправяше, да я размекнат.

Гласът на Ив-Пиер я изтръгна от размишленията.

— Бъдете по-внимателна, мадмоазел — пошепна той. — Ония дървета хич не ми харесват. Кой знае какво се крие зад тях. Вече се стъмни, а преди малко видях да се издига дим от лагерен огън. Сега обаче изчезна, като че са бързали да го изгасят.

— Но, Ив-Пиер — усъмни се Женевиев, — надали приличаме на богаташи. В този вид не привличаме вниманието на разбойниците. Сигурно хората край огъня са вечеряли и са продължили пътя си.

Мъжът поклати глава и загрижено сви вежди.

— Не сте права, мадмоазел. Никой не е излизал от гората, а честните хора щяха да вървят по пътя, както правим ние. Тази проклета революция превърна половината Франция в разбойническа шайка и много хора умират само заради късче хляб.

— Прав си — съгласи се мрачно Женевиев и сложи ръка върху сребърната дръжка на рапирата си. — Готова съм, приятелю. Не се тревожи за мен.

Ив-Пиер внимателно погледна стройната фигурка. Сърцето му тръпнеше от страх за живота й.

— Няма да се биете. Ако се стигне до схватка, аз ще ви защитавам.

— Не бъди глупав, Ив-Пиер. Мога и сама да се защитя. Ще ти помагам с всички сили — усмихна се Женевиев. — Останалото би било глупост. Освен това съм твоя ученичка, нали така?

— Разбира се, но сте млада и имате още много да учите. Затова внимавайте, мадмоазел. Не се намесвайте в битката, ако не е абсолютно необходимо.

— Добре, както желаеш.

Тя кимна и мъчително преглътна, стараейки се да обуздае лудото биене на сърцето си. После нервно облиза устни с език, огледа се и забеляза някакво движение в храстите. Последвалото нападение не я изненада.

Въпреки обещанието, дадено на Ив-Пиер, тя светкавично измъкна острата рапира от ножницата и отрази атаките на огромния грубиян, който се нахвърли върху нея с изваден меч и кръвожаден рев. Разбойникът слисано спря, защото не беше очаквал съпротива от страна на слабичкото момче. Без да му даде време да се опомни, Женевиев разсече рамото му.

Мъжът беше много силен и въпреки че изрева от болка, когато лявата му ръка увисна безпомощно, почти отделена от рамото, се нахвърли върху противника с такава ярост, че младото момиче за малко не изпусна оръжието си. Олюля се и едва успя да запази равновесие. После стисна здраво дръжката на рапирата си. В тишината на настъпващия здрач се разнесе дрънчене на метал. Оръжията се кръстосваха със звън. Женевиев упорито отблъскваше атаките на противника си. Дори не усети, че я е ранил. От бедрото й бликна кръв, но тя въобще не почувства болка, защото цялото й внимание беше съсредоточено в парирането на следващия убийствен удар.

Някъде дълбоко в съзнанието й се нижеха думи на благодарност към снизходителността на баща й, който й беше позволил да участва в уроците по фехтовка. Ала беше свикнала с учтивите дуели, изпълнявани според строги морални правила, и не беше подготвена за тази битка на живот и смърт. Ужасено отбеляза, че подлият й противник няма никакво чувство за чест и въобще не се придържа към неписаните правила за джентълменски двубой.

Хвърли безпомощен поглед към Ив-Пиер, който отчаяно се защитаваше срещу трима мъже, нахвърлили се върху него с ножове и тояги, и разбра, че трябва да се справи със собствени сили.

Парира сръчно следващия бесен удар и смътно осъзна, че не може да се бори с бруталната сила на този великан. Ако продължи просто да се отбранява, скоро щеше да бъде победена. Единственият й шанс беше да приложи някоя хитрост и да я изпълни със светкавична бързина.

Отдръпна се назад, за да си поеме дъх. Ръката я болеше от усилията да отразява тежкия меч и тя едва не изохка. Знаеше, че е страхливка, но се остави да я притиснат още по-назад, докато излязоха от пътя и наближиха края на гората. Там се обърна, хукна напред и се скри зад широкото стъбло на едно дърво. Облегна се на него и се опита да събере всичките си сили. После изскочи иззад прикритието си и устремно нападна разбойника, който я беше последвал.

С добре прицелен удар изби меча от ръката му и посегна да го прониже смъртоносно. За неин ужас великанът сграбчи с ръка острието на рапирата й и без да обръща внимание на страшната болка, когато оръжието прониза дланта му, я задърпа с все сила към себе си. Борбата се ожесточаваше с всяка изминала секунда. Най-после Женевиев успя да изтръгне оръжието си и нанесе смъртоносния удар. Разсече лицето на мъжа и за малко не улучи окото. От раната бликна кръв, която го заслепи и той се олюля напред, готов да сграбчи противничката си с голи ръце и да я смачка.

Женевиев бързо отстъпи крачка назад. Разбойникът спря и коварно я изгледа с малките си свински очички, размисляйки как да се справи с парчето стомана, което младото «момче» стискаше пред гърдите си. После изръмжа, от гърлото му се изтръгна лудешки смях, сякаш беше загубил разума си, приведе се и вдигна от земята дебел клон. Започна да го размахва бясно около себе си и направи няколко крачки към свилото се момиче. Беше заслепен от ярост и изобщо не забеляза извитите корени на едно старо дърво, които стърчаха като капан точно на пътя му. Спъна се в неочакваното препятствие и се просна по дължина на земята. В първоначалното си слисване остана да лежи по лице във влажния мъх, с който беше покрита горската почва.

Без да се колебае, Женевиев захвърли рапирата, скочи като котка върху неподвижния си противник, измъкна късата кама от колана си и с всичка сила я заби в гърба му. От раната бликна кръв, заля ръцете и изпръска дори лицето й. Тъй като не знаеше дали го е доубила, Женевиев извади камата и я заби още два пъти в тялото му. Така беше сигурна, че всичко е свършено. Изправи се с треперещи крака, но коленете й омекнаха, тя се сви на топлата трева и повърна.

След малко изтри устата си с ръкав и със закъснение забеляза, че размазва върху лицето си кръвта на убития. Отново й прилоша. Сведе глава и се опита да победи виенето на свят и повдигането. Едва след минути успя да се изправи на крака.

Все още замаяна, тя се повлече към пътя, защото някакъв глас й напомняше, че Ив-Пиер все още се бори за живота си с тримата, които го бяха нападнали.

Стигна до края на гората и видя, че слугата вече е изпратил на оня свят единия от бандитите и продължава смело да отбива подлите атаки на останалите двама. Като видя оставената на земята обкована в желязо тояга, Женевиев почти несъзнателно я вдигна и с все сила я стовари върху главата на най-близо застаналия разбойник. Страшното оръжие разтроиш черепа и костите се смесиха с пръскащата мозъчна маса. Мъжът умря на място.

Почти едновременно с това Ив-Пиер прободе сърцето на противника си. Хвана се за рамото и политна към Женевиев. Като я видя, лицето му се разкриви в ужасена гримаса.

— Ранена ли сте, мадмоазел? — изкрещя той, пусна рапирата и се затече да й помогне.

Женевиев невярващо изгледа бедрото си и за първи път забеляза кръвта, която се стичаше по тесния клин. Кой знае кога по време на боя онзи негодник й беше нанесъл този подъл удар в бедрото, а тя изобщо не го беше усетила. Бореше се да спаси живота си и всичко друго беше изгубило значението си. Едва сега почувства пронизваща болка.

— Това е… само драскотина — процеди през стиснати зъби тя. — Ти си тежко ранен. Ела тук, облегни се на мен.

— Не, в никакъв случай! Преживявал съм и по-страшни неща, уверявам ви — промърмори Ив-Пиер, но момичето не обърна внимание на приказките му.

Облегнати един на друг, двамата се довлякоха до един голям, плосък камък и с облекчение се отпуснаха на него. Затвориха очи и дълго време седяха мълчаливо, опитвайки се да забравят преживения ужас.

Най-после Ив-Пиер наруши мълчанието.

— В далечината се чува ромон на поток, мадмоазел. Ако имате още малко сили, най-добре е да съберем нещата си и да се опитаме да го намерим. Не мисля, че е далеч. Скоро съвсем ще се стъмни и пътищата ще станат още по-несигурни. Трябва да нощуваме някъде и да се занимаем с раните си.

— Добре. Да вървим. — Гласът на Женевиев издаваше крайно изтощение. — Ужасно ми се иска да измия от лицето си вонята на смъртта.

— Вземете си нещата, а аз ще претърся труповете. Може да носят нещо ценно, пък и кесията със злато, която ми даде мосю графът, вече е доста лека за вкуса ми.

В първия момент Женевиев беше шокирана, но после проумя колко разумно беше предложението му. Трябваше да използват всички полезни неща, които ония негодници носеха със себе си.

Освен това, каза си решително тя, те щяха да постъпят по същия начин с нас, ако лежахме сега тук.

Тази мисъл я накара да потрепери и за кой ли път да прокълне деня, в който Клод Рамбуйе беше влязъл в живота й. Ако не бяха той и подобните му, тя щеше да си бъде на сигурно място у дома, нямаше да предприеме това опасно пътуване и да убие двама души. Беше създадена за веселие и смях, не за жестокост и убийство. Освен това беше уплашена до смърт. Хвърли бърз поглед към труповете, които Ив-Пиер внимателно претърсваше, и потрепери от ужас при мисълта какво щеше да й се случи, ако беше сама, без верния слуга до себе си. Мъжете непременно щяха да открият, че е жена и… По гърба й пробягнаха студени тръпки.

За да отхвърли тези натрапчиви мисли, тя стана и се зае да събира нещата, разхвърляни наоколо по време на битката. После почисти оръжията си. Ив-Пиер замъкна труповете в гората и ги скри зад храстите.

Скоро двамата тръгнаха да търсят потока. Слава Богу, той наистина беше наблизо и пътниците бързо намериха спокойно кътче в гората, където можеха да си починат необезпокоявани.

Женевиев извади чисти ивици плат от раницата си и сръчно превърза раната на Ив-Пиер, а после и собствената си. При това с облекчение установи, че двете наранявания не са толкова сериозни, колкото й се беше сторило на пръв поглед. После събра сухи съчки за малък огън, докато Ив-Пиер с присъщата му почтителност опъна на едно въже старото износено одеяло, защото държеше господарката му да има свое кътче, където да се оттегли. Така правеше всяка нощ, през която спяха на открито. Направи й легло от мека трева и мъх. После извади от чантата си хляб и сирене и двамата мълчаливо вечеряха.

След време Ив-Пиер тихо се покашля. Беше отгатнал мислите на младата си господарка.

— Мадмоазел Женет — заговори той, наричайки я с галеното име, както винаги, когато говореше за строго лични неща, — вие сте млада дама и не сте свикнали с трудностите, с които се сблъскваме на всяка крачка. Сега трябваше да се разхождате с елегантна рокля и да танцувате по балове. Но революцията разруши вашия свят — моя също, защото се чувствах добре със семейството ви. Съжалявам за онова, което се случи днес. Трудно е да отнемеш човешки живот, макар да е на някой негодник, и знам колко сте потисната. Но трябва да разберете, че те ни нападнаха и трябваше да се защитаваме. Вие се бихте като истински смел мъж. Гордея се с вас, мадмоазел Женет.

Младото момиче беше трогнато от загрижеността на доверения слуга. Гърлото й беше стегнато от нахлулите чувства, но сега се върна и радостта, че не всичко е загубено. Скъпият й приятел и учител все още беше до нея.

— Благодаря — прошепна тихо тя, но гласът й прозвуча ясно в нощната тишина. — Благодаря, приятелю.

Значи не беше чак толкова лошо…

Когато на сутринта Женевиев се събуди, тръпчивият аромат на прясно печена риба я удари право в носа. Гладът я накара да скочи от импровизираното легло и набързо да се измие и облече, за да се присъедини към Ив-Пиер.

— Добро утро, мадмоазел — поздрави весело той.

— Добро утро, Ив-Пиер. Сигурно си станал много рано, за да наловиш толкова риба. Нямам търпение да я опитам. Направо умирам от глад.

Сякаш се бяха уговорили, никой от двамата не споменаваше за събитията от предния ден. Разговаряха само за всекидневни неща. След обилна закуска събраха вещите си, загасиха огъня и заличиха следите си. Скоро след това отново бяха на път.

На обед спряха в крайпътна гостилница, защото в джобовете на разбойниците бяха намерили няколко франка и цяла купчина дребни монети, които Ив-Пиер грижливо беше прибрал в кесията. Освен тях имаше и няколко накита, които Женевиев скри в торбичката, зашита под дрехите й.

Беше вече късно следобед, когато младата жена, чиито сетива се бяха изострили от преживените през последните седмици несгоди, внезапно спря и пое дълбоко въздух. Ноздрите й потръпнаха и тя се наслади докрай на свежия, чист, остър морски лъх. Обърна се с усмивка към спътника си и го хвана за ръка.

— Усещаш ли, Ив-Пиер? Помириса ли го и ти? Това е морето! Стигнахме най-сетне! Успяхме, приятелю. Толкова се радвам! Шато Сюр Мер не е далеч. Да побързаме, Ив-Пиер, нямам търпение — извика тя и хукна да тича въпреки ранения си крак.

Соленият полъх им беше вдъхнал нов кураж и двамата с леко сърце ускориха крачка. Скоро забелязаха в далечината стройните сиви кули на замъка, който от векове принадлежеше на семейство Сен Жорж.

— Почакайте, мадмоазел — произнесе предупредително Ив-Пиер и сложи ръка на рамото на Женевиев, за да я спре. — Не знаем дали междувременно Клод Рамбуйе не е открил изчезването ви. Ако е така, без съмнение е изпратил част от хората си да охраняват замъка. Трябва да бъдем изключително предпазливи. Страшно ще бъде, ако ви хванат сега, след този дълъг и мъчителен път, когато почти сме достигнали целта.

Женевиев кимна и загрижено прехапа устни при мисълта, че в този миг Клод и хората му са се разположили в замъка и я очакват.

— Може би е най-добре да останем в гората, докато се стъмни — предложи Ив-Пиер. — Тогава ще се промъкна до входа за прислугата и ще се опитам да узная нещо. Ако не се върна след час, ще знаете, че дворецът не е сигурен. Веднага ще тръгнете към Порт д’Ор, както се бяхме уговорили.

Женевиев мрачно кимна. Не беше въодушевена от перспективата да остане сама в тъмната гора, още по-малко пък от представата, че ще извърви сама дългия и опасен път, който я отделяше от малкото имение на брат й. То се намираше далеч на юг и я отклоняваше доста от набелязания маршрут. Но трябваше да се съгласи с молбата на спътника си, макар и с тежко сърце. Хората на Клод щяха да попитат Ив-Пиер какво търси тук, но нямаше да го притесняват или дори да го арестуват, ако го видеха да влиза в замъка. Но ако тя го придружеше, животът й щеше да бъде изложен на опасност. Прав беше. Трябваше да го чака тук.

Бързо се стъмни. Сенките се удължиха и скоро мракът се спусна над гората като черна погребална мантия. Някъде в далечината изкрещя сова. Кучетата в замъка от време на време излайваха срещу луната.

— Готов съм за тръгване, мадмоазел — заяви Ив-Пиер.

— Сигурна ли сте, че ще се справите сама?

— Върви, Ив-Пиер. Колкото по-бързо стигнеш в замъка, толкова по-бързо ще се върнеш отново при мен.

— Така е — отбеляза кратко той. — Ще побързам, мадмоазел, обещавам ви.

— Внимавай за себе си — извика загрижено Женевиев.

— Не искам да ти се случи нищо лошо, приятелю.

Ив-Пиер се ухили и до болка й напомни за Вашел.

— Не се бойте, мадмоазел. Аз съм като дядо ви, Льо Ренар. — И той гордо изпъчи гърди. — Баща ми не е възпитал глупак. Клод Рамбуйе трябва да измисли някоя по-особена хитрост, ако иска да ме залови.

С тази последна забележка Ив-Пиер потъна в нощта и Женевиев остана сама. Стана й студено в хладната вечер и се притисна до стъблото на едно голямо дърво. После страхливо се вгледа в мрака, който я обкръжаваше отвсякъде. Всяка сянка й се струваше като фигурата на Клод или някой от привържениците му, или поне като див звяр. Вятърът издаваше кратки призрачни въздишки и отнасяше надалеч шума на прибоя, който виеше някъде долу в скалистия бряг. Беше тъмно като в рог и Женевиев цялата трепереше.

За да разпръсне страха си, младото момиче се опита да си припомни старата детска песничка.

— Братко Якоб, братко Якоб, стига спа!.. — Но скоро стреснато млъкна, защото внезапно се сети, че близо до морето човешките гласове, дори шепотът, се чуват ясно на мили разстояние. Някой можеше да я чуе и да дойде да я залови. Тази перспектива така я уплаши, че направо подскочи, когато Ив-Пиер я потупа по рамото. Беше се промъкнал съвсем близо до нея, без изобщо да го забележи!

— Олеле! — изплака тя и веднага след това облекчено въздъхна.

— Шшт! — Ив-Пиер сложи пръст на устните й. — Преди три дни са открили изчезването ви от градската къща. Мосю Рамбуйе е в замъка и ви очаква. Живее с хората си във вашите покои.

— Влязъл е в замъка? — изсъска смаяно Женевиев. — Негодник! Как е посмял! — Младата жена млъкна, загубила ума и дума от подобно нахалство. После осъзна цялото значение на присъствието им и замръзна на мястото си. — Родителите ми — произнесе задавено тя. — Какво е станало с тях, Ив-Пиер?

Мъжът поклати глава.

— Никой не знае. Изчезнали са. Но те са умни хора и е възможно също да са избягали. Казаха ми, че след пристигането си мосю Рамбуйе е в ужасно настроение. Ако мосю графът и графинята са успели да се изплъзнат, то…

— Той ще бъде бесен от гняв — допълни Женевиев и за пръв път в очите й проблесна надежда. — Моля те, Господи, отведи татко и мама на сигурно място! — помоли се с цялото си сърце тя и загрижено попита: — Клод и хората му не те ли видяха?

— Не — отговори с усмивка Ив-Пиер. — Имах късмет, че точно пред вратата се сблъсках с Беноа д’Арси и той ми разказа всичко, което се е случило. Хайде, мадмоазел, трябва да побързаме. «Ла Бел фий» е още в пристанището на Брест и Беноа твърди, че я охраняват само двама-трима мъже, тукашни, наети от Клод Рамбуйе. Ако имаме още малко късмет, корабчето скоро ще бъде наше. — Гласът му звучеше развълнувано. — Още тази нощ можем да потеглим за Англия, мадмоазел!

Сърцето на Женевиев заби по-силно от тази вест, макар че към радостта й се примесваше ужасен гняв.

— «Ла Бел Фий» е моя! — заяви ядосано тя. Беше забравила умората и тревогите си. — Моя! Татко ми я подари за рождения ден. Как можа оня негодник да си въобрази, че има право да ми я отнеме!

Това беше много по-лошо дори от мисълта, че Клод се е разположил в дома й, защото Шато Сюр Мер беше наследство на Вашел. Но «Ла Бел Фий» си беше само нейна!

Беше прекрасен кораб, малка шалупа с дължина петнадесет метра, с гафелен такелаж и четири шестфунтови оръдия. Бугшпритът й приличаше на рапира и беше почти толкова дълъг, колкото и тесният корпус. По него имаше място за много платна и корабът беше по-бърз дори от тесните, повратливи шхуни, с които се движеха пиратите, или бързите бригантини, пригодени за морски бой. При благоприятен вятър скоростта на «Ла Бел Фий» превишаваше единадесет възела. Под водното равнище корпусът беше облицован с мед и се защитаваше успешно срещу червеи, водорасли, миди и медузи. Обикновено беше снабден с екипаж от двадесет и пет души, но Женевиев знаеше, че ще се справят и с наполовина по-малко хора.

— Беноа ще дойде ли с нас? — попита тя.

— Да — отговори Ив-Пиер. — Също и братята му Емил и Марк. Ставаме четирима. Липсват ни само осем души, мадмоазел.

— Седем — поправи го спокойно Женевиев. — Аз сама ще командвам «Ла Бел фий», Ив-Пиер.

— Моля ви, мадмоазел! — възпротиви се веднага той. — Не мога да го допусна. Не познавате мъжете от Брест. Сурови, груби матроси, в никакъв случай не са подходящо общество за дама като вас. И без това сърцето ми се къса, че трябва да изтърпите присъствието им, макар и за кратко време. Но трябва да прекосим Ламанша, пък и във Франция всичко е надолу с главата… Обаче не мога да си представя мадмоазел Сен Жорж да командва такива грубияни! Как ви хрумна тази луда идея? Графът ви повери на мен. Какво ли би казал, ако можеше да ви чуе?

— Щеше да ти каже, че умея да управлявам шалупата също толкова добре, колкото и старите моряци. Нали ти самият ме научи на това изкуство, Ив-Пиер — прибави с нежно-иронична усмивка тя. — Хайде, приятелю, много добре знаеш, че старото време безвъзвратно отмина. Я ме погледни! Нима преди две седмици си вярвал, че съм в състояние да предприема подобно пътуване, без карета и преоблечена в мъжки дрехи? Или че ще убия със собствените си ръце двама души и ще ограбя плячката им? Ще се справя и с кораба, бъди сигурен! Ще бъда командир на «Ла Бел фий». Корабът е мой!

Естествено Женевиев никога не би помислила да стане капитан на кораб, ако не беше загубила всичко, което беше скъпо на сърцето й. В този миг й се струваше, че «Ла Бел фий» е единственото, което й е останало, и беше твърдо решена да запази на всяка цена последното си притежание.

Ив-Пиер заклати глава и скептично я изгледа.

— Но мъжете няма да се подчиняват на заповедите ви, мадмоазел Женет! Жена да им бъде капитан… О, не! Нали ще им се смеят всички!

— Ти ще ме подкрепиш ли, приятелю? — попита спокойно Женевиев.

— Аз? Разбира се, мадмоазел. Лично аз ни най-малко не се съмнявам във вас. Ако е нужно, ще ви следвам до края на света. Винаги съм служил на семейство Сен Жорж, а същото са правили баща ми и дядо ми. Но мъжете от Брест… — И той отново заклати глава. — Те са нещо съвсем друго.

— Хайде да сключим сделка, Ив-Пиер — предложи все така спокойно Женевиев. — Ако спечеля екипажа за себе си, ставам капитан на «Ла Бел фий». Ако не, ще се подчинявам безпрекословно на заповедите ти, докато сме на борда.

— Отлично, мадмоазел — отговори почтително Ив-Пиер. Това беше най-доброто, на което можеше да се надява.

Женевиев открай време си беше своенравна, макар че Ив-Пиер често я кореше за приумиците й. Държеше да прави всичко, което правеше и Вашел. Много жалко, размишляваше слугата, че мосю графът, който вече беше загубил надежда да има деца, беше толкова благодарен, когато Бог най-сетне го дари с наследници, та прояви прекалена снизходителност към тях.

— Да тръгваме най-сетне — настоя Ив-Пиер. — Надявам се само, че няма да се разочаровате твърде много, когато моряците откажат да ви признаят за свой капитан, мадмоазел.

Женевиев се усмихна като хлапе, измислило поредната дяволия. Това тя правеше винаги и слугата загрижено се запита какъв ли план си е съставила. Въпреки загрижеността си не посмя да я укори. Зелените очи отново святкаха насреща му по стария енергичен начин и той не искаше да угаси искрите на надеждата.

7

Три часа по-късно Беноа д’Арси пристигна в пристанището на Брест и се появи на уреченото място, точно както се беше уговорил с Ив-Пиер.

Лунният диск вече беше високо в небето, а хилядите звезди весело блещукаха и светлината им се отразяваше върху тъмните, хладни вълни, които тихо се плискаха срещу корпусите на корабите, закотвени в пристанището.

Скрита зад няколко бъчви в корабостроителницата, Женевиев ясно виждаше красивия, строен силует на «Ла Бел фий», който леко се поклащаше върху вълните. Главната мачта с прибрани платна се издигаше гордо към небето. Бугшпритът приличаше на остра шпага, готова за бой.

От всичко, което беше имала досега, «Ла Бел фий» беше най-голямата й гордост и радост и видът му само затвърди решението й да го командва сама. По дяволите! Клод и другите като него й бяха отнели всичко, което притежаваше, но тя нямаше да позволи да й вземат кораба, нито пък щеше да отстъпи командата на друг. Светът, в който беше живяла, беше безвъзвратно загубен и тя трябваше да си потърси място в новия, враждебен свят, в който беше попаднала.

Погледна се и с мъка установи колко износена е ризата й, колко е окъсан панталонът и колко са тромави кожените ботуши, предоставени й от брата на Бърт. Сигурно никога вече нямаше да види скъпоценните дрехи, които беше носила, както и леките бални пантофки. Кой знае кога ще се почувства пак лека и весела, за да танцува цяла нощ на някой бал и скрита зад ветрилото си, да флиртува кокетно с цяла тълпа кавалери.

Но в сърцето й се надигна нова решителност. Смело вирна брадичка и изпъна тесните си рамене, докато разумът й трескаво работеше. Ако сега успее да се измъкне, нямаше да остави татко, мама и Вашел в тази проклета от Бога страна. Щеше да открие скривалището им и да ги спаси — дори ако бяха в затвора. Заплашваше ги опасността всеки момент да бъдат екзекутирани.

Тази мисъл я накара измъчено да прехапе устни. Може би трябва да помоли за помощ вуйчо си или Джъстин, щом стигне в Англия. Но в спомените й лорд Уилям беше строг, хладен и недостъпен мъж, който на всичкото отгоре беше доста сърдит на баща й. Още миналата година многократно беше предупредил френския си роднина, че положението рязко се влошава. Беше настоял Едуар Сен Жорж да доведе семейството си в Англия, преди да е станало твърде късно. Но бащата на Женевиев все още се надяваше, че милата на сърцето му Франция ще преодолее трудностите и не обърна внимание на тревожните послания и предложения на стария си приятел. В последното си писмо лорд Уилям изразяваше загрижеността си и засипваше графа с обвинения. След това семейство Сен Жорж не чу нищо за него. Женевиев беше почти убедена, че чичо й вече не се интересува за съдбата на роднините си, иначе непременно би предприел някакви мерки да им помогне.

Не, реши сломено тя, няма да бъде зависима от чичо си Уилям, няма да го моли за помощ. Нищо чудно все още да е разгневен срещу баща й и изобщо да не пожелае да я приеме в дома си в Нортчърч. Тази представа изпълни сърцето й с паника, защото ако се стигнеше дотам, тя оставаше сам-сама на света — без средства, без убежище, без човек, който да я защити. Но веднага се утеши с мисълта, че леля Доминик никога няма да й затвори вратата под носа, колкото и да се сърди чичо Уилям, и тревогата бързо я напусна. Освен това, въпреки всичките си предразсъдъци спрямо лорд Нортчърч, не й се вярваше, че той наистина ще я изгони от дома си. Детинските й страхове само показваха колко раздвоена е вътрешно, колко е измъчена. И все пак най-добре беше да вземе съдбата си в свои ръце. Чичо Уилям надали щеше да й помогне в търсенето на родителите й, защото това означаваше да изложи хората си, а може би дори и себе си на опасност.

Оставаше само Джъстин, но щом си помисли за него, Женевиев се отчая още повече. Братовчедът, който помнеше, беше егоист, студен и надменен сноб, който не се интересуваше от нищо и от никого. Надали щеше да си помръдне пръста, ако не беше сигурно, че тази работа обещава печалба или забавление. Тъй като нямаше да получи нито едно от двете, ако тръгнеше да търси семейството на Женевиев, тя беше сигурна, че от него не може да се очаква помощ.

Но пък ако се омъжи за него, помисли си саркастично тя, той ще бъде задължен да я защитава. Значи ще бъде принуден да стори това, което се изискваше от него. Как ще погледнат на него хората, ако допусне бащата, майката и братът на съпругата му да бъдат екзекутирани? Но дори ако й помогнеше наистина, в сърцето си Женевиев никога нямаше да бъде сигурна, че този скучаещ безделник Джъстин е вложил всичките си сили да открие семейството й. Нямаше му доверие и толкова.

Трябваше да вземе работата в свои ръце. Това беше единственият изход.

Още при първото споменаване на «Ла Бел фий» в съзнанието й се оформи смътен план, но първата и най-важна крачка към осъществяването му беше да поеме сама командването на кораба. Промъкна се по-близо до двамата слуги, приклекнали недалеч от нея, и почувства, че всяко мускулче и всеки нерв по тялото й са опънати до скъсване.

Събра ли хората? — попита тихо Ив-Пиер, когато Беноа се обърна към него, като същевременно внимателно се оглеждаше наоколо си.

Да — прошепна по-младият мъж. — Петима вече са плували с мадмоазел и са верни привърженици на семейство Сен Жорж. — Той почтително вдигна пръсти до шапката си, за да поздрави Женевиев. Макар че му беше неловко да я гледа облечена като момче, не каза нищо, защото в тия сурови времена, когато във Франция се беше възцарил хаосът, всеки се спасяваше, както може. — Другият е братовчед ми Рупърт от Довил. Последния, Тибо, не го познавам, но Фабиен гарантира за него.

— Добре — промърмори Ив-Пиер. — Къде са сега?

— Казах им да чакат с Емил и Марк в Перуке Бльо. Ще отида да ги доведа.

— А пазачите?

— Трима са — старият Гюстав Мортимър и синовете му. Страшни хора, никой в Брест не ги обича. Само преди седмица стана скандал с дъщерята на мосю Лафит, нали я знаеш, Орели, с хубавите руси коси. Затова — Беноа вдигна рамене, — ако се наложи да ги убием, загубата няма да е голяма. Хората от града ще кажат, че сме им направили услуга.

— Добре — отговори Ив-Пиер. — Върви да доведеш останалите. Ще се срещнем при кораба.

Беноа кимна и запълзя напред. Ив-Пиер почака малко, за да се увери, че никой не го е проследил, надигна се от скривалището си и кимна на Женевиев да го последва.

Държейки се в тъмното, двамата прекосиха кейовете на пристанището. Само след минути към тях се присъедини Беноа с остатъка от екипажа. Мъжете бяха въоръжени, някои с пистолети, други с мечове. Женевиев почувства, как по гърба й пробягаха студени тръпки при вида на тези сурови морски вълци. Макар че познаваше някои от тях, никога не беше ги заговаряла. Все пак трябваше да помни, че са дошли да й помогнат, и не биваше да се бои от вида им.

— Беноа — нареди тихо Ив-Пиер — вземи Емил и Марк и се качи на борда. Преструвайте се, че сте отишли да си поговорите с мосю Мортимър и синовете му. Вземете и бутилката вино, която е донесъл братовчед ти. — И той остро изгледа Рупърт, но морякът само се усмихна и леко се олюля.

— Тоя май няма да ни помага много — отбеляза с отвращение един от мъжете на име Силвестър.

— Извинявам се заради братовчеда си — отговори сковано Беноа. — Обзет е от любовна мъка и се опита да удави грижите си. Затова избяга от Довил. Но когато е трезвен, е почтен другар и добър боец.

— Добре де, добре — подкрепи го Ив-Пиер. — Ако мосю Мортимър и синчетата му не ви заподозрат, нападнете ги без предупреждение. Ние ще се присъединим към вас и ще ви помогнем.

Беноа склони глава, за да покаже, че е разбрал, повика с пръст братята си и тримата тръгнаха по кея към кораба.

— Бонсуар, Гюстав — извика Беноа и хлъцна високо, за да покаже, че е пиян поне колкото Рупърт. — Аз съм Беноа д’Арси, а това са братята ми. Дойдохме да си поприказваме, стари приятелю.

Мосю Мортимър се надигна от палубата и мрачно изгледа новодошлите. Облегна се на перилата и изпитателно се огледа наоколо, за да се увери, че наблизо няма никой. После махна с ръка на тримата мъже да се качат на борда.

Другите моряци останаха в скривалището си, докато след много приказки и звън на стъкло най-после се чуха добре познатите шумове от борба.

— Сега! — изсъска Ив-Пиер. — Тичайте!

Без да се колебаят, Женевиев и останалите хукнаха към кораба. Мъжете се нахвърлиха върху тримата пазачи и скоро ги метнаха през борда. Телата се стовариха с буен плясък във водата и скоро се чуха крясъци и проклятия.

— Отплуваме, бързо! — изкрещя Ив-Пиер. — Преди да са вдигнали тревога.

Всеки от екипажа знаеше задълженията си. Без бавене мъжете са заеха да развързват въжетата, за да вдигнат платната, и издърпаха тежката котва. Минути по-късно «Ла Бел Фий» бавно се отдели от пристанището и взе курс към Бискайския залив.

Щом стигнаха в открито море, Женевиев реши, че е време да вземе командата в свои ръце.

— Отсега нататък аз ще давам заповеди, Ив-Пиер — заяви спокойно тя, макар че ръката, която постави на кормилото, леко трепереше.

Той я изгледа накриво, но въпреки това отстъпи настрана.

— Ей! Какво става там? — обади се един от мъжете. Пернел, като забеляза смяната. — Беноа не ми е казал, че ще пътувам под командването на някаква проклета женска. О, моля за извинение, мадмоазел. Не исках да ви обидя. — И вдигна ръка към шапката си.

— Аз също не знаех — заяви Беноа. Очите му гневно стрелкаха Ив-Пиер, който ги беше наел, без да им каже нищо. — Мислех си, че Ив-Пиер ще бъде командир. Каза ми само, че трябва да отведем мадмоазел в Англия, а после ще се върнем в Брест.

— «Ла Бел фий» е мой кораб — отговори спокойно Женевиев. — Единствено аз съм в правото си да го управлявам.

— Триста дяволи! — изрева Давид. — Няма да плувам под командата на жена, в никакъв случай! Не ми се сърдете, мадмоазел, не ви обиждам лично.

— Правилно — намеси се Оливие. — Нали всички ще ни се подиграват!

— Вярно, вярно! — обадиха се и останалите и закимаха с глави.

— И без това не понасям, когато на борда има жени — отбеляза мрачно Тибо и изгледа Женевиев по начин, от който я побиха тръпки. — Жената носи нещастие. Предлагам да свалим момичето и слугата в Англия, а ние да изберем капитан от нашата си черга. Няма защо да бързаме да се връщаме в Брест. Не е лошо да натоварим някои стоки, които да ни донесат печалба. И без това рискуваме живота си, а заплатата е нищожна.

— Да, да! — развикаха се отново другите.

— Не забравяйте едно — извика с остър глас Женевиев, разтревожена от надигащата се буря. Кимна на Ив-Пиер да поеме кормилото и твърдо продължи: — «Ла Бел фий» е моя собственост. Нямате право да пътувате с нея без мое позволение. За какво ще използвате кораба ми? За лов на риба ли? — Тя мрачно изгледа Тибо. — Или имахте предвид по-лесна печалба, например от контрабанда? Чух, че англичаните плащат добре за ракия и коприна, докарана от Франция. — Тибо се изчерви и Женевиев разбра, че е улучила в центъра.

— Е, господа — обърна се към екипажа тя. — Не възразявам «Ла Бел фий» да пренася контрабандни стоки. Но капитан ще бъда аз! И без това съм достатъчно добър моряк и мога да се меря с всеки от вас. Дори съм по-добра от някои! — И сърдито изгледа пияния Рупърт.

— Бъдете разумна, мадмоазел — опита се да я разубеди Беноа. — Нима наистина очаквате да служим под командата на жена? Оливие е прав. Всички ще ни се смеят. Признавам, че можете за управлявате кораба и сигурно сте по-добра от нас, но не е достатъчно да знаете как се разчитат морски карти, как се обслужва секстантът или как се вдигат платната. Какво ще правите, ако ни нападнат пирати?

— Ще се бия с тях като всички останали.

— Вие? — Тибо скептично вдигна едната си вежда и започна да се превива от смях.

Другарите му мрачно мълчаха и това би трябвало да го предупреди, че нещо не е наред, но той не им обърна внимание. Беноа и братята му, които много пъти бяха присъствали на двубоите между Женевиев и брат й Вашел и знаеха, че младата жена често го побеждаваше, загрижено се спогледаха. Ив-Пиер, който най-после разбра по какъв начин Женевиев ще спечели битката, се извърна настрани и сбръчканото му лице се озари от широка усмивка, която не успя да потисне.

— Да, аз — заяви с твърд глас тя. — После извади рапирата си и предизвикателно заяви: — Ако някой измежду вас вярва, че може да спечели двубоя с мен, нека пристъпи напред. Победителят ще бъде капитан.

— Дуел ли ще има? — Рупърт най-сетне се отърси от вцепенението си. — Исусе! Аз ще изляза на дуел срещу вас. Ще ви науча как смеете да ми отнемате годеницата, мосю! — Крехката фигура на момичето в мъжки дрехи кой знае как му беше заприличала на съперника му от Довил.

Докато останалите наблюдаваха мълчаливо сцената, все още смаяни от неочакваното развитие на нещата, Рупърт политна напред и се опита да извади шпагата от ножницата. Най-сетне успя и диво я размаха, пристъпвайки с несигурни крачки напред.

— Застанете в гард, мосю — извика той и острието изсвистя във въздуха. — Ей сега ще ви пронижа гърлото.

Хвърли се напред и се приземи по корем на палубата. Момците от семейство Д’Арси ужасно се засрамиха за братовчед си, ала останалите се превиваха от смях. Женевиев също се развесели, но решителността й остана същата. Сложи крак върху гърба на Рупърт и изпитателно погледна останалите.

— Още някой? — осведоми се небрежно тя.

— Да — изфуча нечий задавен глас и смехът внезапно секна. — Щом желаете да се правите на мъж, аз ще ви дам удовлетворение, мадмоазел. — Тибо пристъпи напред и светкавично измъкна шпагата от ножницата.

— Както желаете, мосю — отговори невъзмутимо Женевиев, макар че цялото й тяло трепереше от възбуда. От изхода на този двубой зависеше бъдещето на семейството й. — Гард!

Женевиев излезе на палубата и моряците се разстъпиха да й сторят път. Младата жена се поклони изискано и двамата с Тибо започнаха предпазливо да обикалят в кръг един срещу друг, докато шпагите се кръстосваха бавно, сякаш всеки искаше да се убеди в качествата на противника си.

По късите, бързи движения, с които Тибо нападаше и парираше ударите, Женевиев разбра, че младежът има опит в дуелите и че трябва да се пази, ако иска да излезе победител. Тибо беше висок и мускулест, обхватът му беше по-широк и тя се принуди да води по-близък бой, отколкото беше възнамерявала.

Но споменът за вчерашния двубой с разбойника-великан беше още пресен и й вдъхна доверие в собствените сили. След няколко напрегнати минути почти равностойна борба тя с един удар изби шпагата от ръката на смаяния Тибо. Още докато оръжието свистеше във въздуха, рапирата на Женевиев опря в гърлото на противника й. Всички стояха като замаяни и никой не смееше да се помръдне. Нощта беше толкова тиха, че не се чуваше нищо друго освен въздишките на вятъра в опънатите платна и лекия плисък на вълните срещу корабния корпус.

— Триста дяволи — прошепна с уважение някой. — Тя победи Тибо. Не е «Бел Фий», а същинска червенокоса вещица.

При тези думи моряците суеверно се спогледаха, питайки се дали наистина не са попаднали под властта на някоя магьосница, на червената вещица, както твърдеше другарят им.

По време на дуела шапката беше паднала от главата й, буйната червена коса се беше изплъзнала от мрежичката и падаше на вълни по гърба й. Вятърът и морската пяна развяваха разпилените къдрици, а на оскъдната светлина лицето й изглеждаше изпито и бледо като смъртта. Женевиев приличаше на ангел на отмъщението, застанал с разкрачени крака посред палубата с вдигнат меч в ръка, докато корабът под краката й леко се полюляваше.

— Вече съм капитан, нали? — осведоми се спокойно тя и без да обръща внимание на останалите, леко притисна острието в гърлото на Тибо. От раната потече капка кръв.

— Да, мадмоазел — отговори нервно той и облиза с език пресъхналите си устни. Погледът му издаваше неохотно уважение.

Женевиев се обърна към останалите и едва се удържа да не избухне в смях при вида на уплашените им лица.

— Вече съм капитан, нали? — повтори въпроса си тя.

— Да, мадмоазел — побързаха да се съгласят мъжете. Някои страхливо се прекръстиха. Бяха възхитени от бойните й умения, но им придаваха някаква свръхестествена сила.

— Добре — отговори спокойно тя и разбра, че вече никой няма да смее да й се противопостави. — От този миг нататък ставате мои хора и дължите послушание единствено на мен. Бъдете почтени с мен и аз ще ви отвърна със същото. Който ме измами, ще нахрани рибите — продължи заплашително тя. — Припомнете си колко пирати е имало в семейството ми. Ако реша, че можем да вземем товар на борда, за да го откараме в чужбина, ще делим печалбата по равно. Ив-Пиер става мой първи подофицер, Беноа — втори помощник-капитан, а Емил — лоцман. Тибо — обърна се към доскорошния си противник Женевиев, — можеш ли да си служиш с оръдията също така сръчно, както и с шпагата?

— Да, капитане — отговори без колебание той, признавайки по този начин новия й статус.

— Тогава те провъзгласявам за канонир. Оливие ще бъде нашият корабен лекар, Силвестър ще готви, а останалите ще си поделят другите задачи. Всеки ще получава достатъчна порция храна и вода, освен това по чаша грог на ден. — Женевиев се извърна към Рупърт, който хъркаше с все сила. — Ако ни нападнат, пияният моряк само ще ни пречи и ще изложи живота ни на опасност. И още нещо искам да ви кажа: Аз съм жена, но вие със собствените си очи видяхте, че мога да браня честта си — помнете това винаги. Въпреки облеклото и поведението си съм дама и желая да се отнасяте с мен като с такава. Ясно ли се изразих?

— Да, капитане — отговори в един глас екипажът. Женевиев доволно се обърна към Ив-Пиер.

— Кормилото дясно на борд! — заповяда решително тя. — Увеличете скоростта! На работа, хора! Успяхме да избягаме от Франция, но искам да стъпя на английска земя още преди изгрев слънце.

8

В открито море вееше силен вятър, който издуваше платната. Плющенето им пронизваше мрачната тишина като шепот на призраци. Мачтите и рейте стенеха и охкаха под напора на вятъра. Звездите в небето блещукаха като милион ярки очи, вперили погледи към земята. Морските вълни равномерно повдигаха и сваляха кораба, а на носа се образуваха бели корони от пяна.

Късно през нощта над морето се спусна мъгла и обви шалупата в прозирно наметало от бяла пара. Женевиев стоеше невъзмутимо на руля. Поддържаше курса, без да се напряга особено, а това още повече засилваше подозренията на простите моряци, че са попаднали под властта на магия.

При тази мисъл по лицето й се появи усмивка. Беше й хрумнала чудесна идея и смяташе да я приведе в изпълнение.

Докато бреговете на Франция оставаха далеч зад тях, тя размишляваше трескаво, опитвайки се да разработи в подробности полуготовия план. Беше проумяла, че не може да се върне в родината като Женевиев Сен Жорж, защото Клод лесно щеше да открие следите й и да я залови. Но като непозната… Да, под друго лице можеше да влиза и излиза от страната, когато си иска, стига да беше достатъчно смела и гъвкава. Трябваше да се прикрива добре и Клод никога нямаше да открие истинската й самоличност, а когато все пак я разбере, вече ще бъде твърде късно. Щеше да му отмъсти за всичко, което беше причинил на семейството й.

При тази мисъл Женевиев отново се усмихна, но това беше странна, жестока усмивка, която не смекчи очите й и накара матросите наново да я изгледат нервно отстрани и да се запитат за какво ли се е замислила.

Тази жена наистина беше магьосница! Моряците безмълвно се споглеждаха. Всеки беше решил никога да не предприема опит да се противопоставя на своя капитан. Екипажът се стараеше да изпълнява задачите си колкото се може по-добре.

Най-после Женевиев се откъсна от размишленията си и доволно установи, че на кораба всичко върви както трябва. Забеляза, че шапката й все още е захвърлена на палубата, вдигна я и тръгна към капитанската кабина.

Каютата не беше толкова обширна, защото «Ла Бел фий» не беше голям кораб, но беше достатъчно удобна. Дясната страна беше заета от широко легло, покрито с дебела сатенена покривка. До него имаше нощни шкафчета със здраво завинтени месингови лампи, в които гореше китова мас. Всяко шкафче имаше четири чекмеджета с полирани месингови дръжки. Над койката и шкафчетата бяха монтирани полици с възглавници, одеяла, ленени чаршафи и други неща, закрити със скъпоценен стенен килим, от поколения насам собственост на семейство Сен Жорж. До леглото беше поставена ракла с месингов обков, която служеше за гардероб. Вляво от леглото имаше въртящо се огледало, също завинтено за пода. Вдясно беше масичката за миене с порцеланов леген и кана за вода. Над нея също висеше огледало. Освен това имаше седяща вана от месинг.

Точно пред Женевиев имаше голям еркерен прозорец с оловни стъкла, през който се разкриваше чудесен изглед към морето. Под прозореца беше поставена дървена пейка, украсена с възглавници от синьо кадифе. Седалката беше същевременно капак на скрин, пълен с порцеланови съдове, сребърни прибори и покривки за маса. Пред пейката имаше тясна, но тежка маса от масивен бор с четири украсени с резба дървени стола.

На лявата стена имаше масивно писалище с множество малки чекмеджета, пълни с морски карти, корабни дневници и разни документи. Над масата имаше няколко етажерки с книги. Две кожени кресла и подвижна масичка за сервиране допълваха обзавеждането на каютата.

Посред стаята беше поставена желязна печка, която излъчваше приятна топлина. На пода беше постлан скъп турски килим, спомен от някои от многобройните пирати в семейството на Женевиев. На прозорците висяха сини копринени пердета, завързани за стената с широки панделки от същия материал.

Женевиев обичаше каютата си. Макар че при минали плавания тя не беше капитан на шалупата, винаги живееше тук, а капитанът се преместваше при първия помощник. Капитанската каюта и тази на първия помощник бяха единствените лични убежища на борда. Останалите моряци спяха в хамаци, окачени по всички възможни места на кораба.

Женевиев се огледа критично наоколо и усети, че в сърцето й се надига болка. Ясно беше, че корабът никога вече няма да й служи за удоволствие. Той играеше основна роля в плана й и трябваше да изпълни целта, за която беше предназначен. Постара се да си припомни всичко, което беше изгубила, за да се пребори с отчаянието си. Корабът беше единствената лична собственост, която й беше останала. От днес нататък той щеше да бъде неин дом. Въпреки че обичаше леля си и чичо си, Нортчърч Аби никога нямаше да стане нейна втора родина. Ако се ожени за Джъстин, щеше да отиде да живее в Блекхийт Хол, имението на братовчед си, но тя изобщо не го беше виждала.

С въздишка се огледа още веднъж в каютата и се вцепени от ужас, когато погледът й попадна в голямото огледало. Жената, застанала насреща й с разрошени коси и диво святкащи очи, беше неузнаваема. Нищо чудно, че екипажът я смяташе за вещица. Видът й беше направо неземен. Макар че се беше постарала да заличи всички следи в стопанството на Онфрой, в косата й все още личаха кафяви ивици, а вятърът и мъглата бяха разпръснали и объркали дългите къдрици. По кожата й все още личаха петна от гримовете, които беше използвала, за да се превърне в Бърт, а липсата на сън беше изписала тъмни кръгове около очите й. Беше покрита от глава до пети с дебел слой мръсотия. По време на дуела с Тибо раната на бедрото й се беше разтворила и панталонът беше пропит с кръв.

Едва когато погледна кървавата коричка, Женевиев осъзна, че раната я боли и че е изтощена до смърт. Нямаше никакво друго желание освен да легне в леглото и да заспи. Едва намери сили да повика Марк д’Арси, който беше предложил да се грижи за нея. Той беше плахо, мълчаливо момче на нейната възраст и Женевиев се радваше, че ще бъде до нея, защото познаваше братята д’Арси много по-добре от останалата част на екипажа. Беше абсолютно сигурна, че от страна на Марк никога няма да дойде заплаха.

— Да, капитане? — попита момчето, след като почука и отвори вратата.

— Моля те да ми приготвиш топла вода да се изкъпя, Марк — отговори Женевиев. — Ако няма друго, изпразни няколко съда с питейна вода. Още утре ще ги напълним отново — дори днес — поправи се тя, като погледна през прозореца и установи, че вече се зазорява. — И провери, ако обичаш, дали Силвестър може да намери нещо за ядене. Нямам нужда от кой знае какво. Достатъчни са ми малко хляб и сирене, както и чаша вино. Освен това кажи на Беноа да смени Ив-Пиер на кормилото. Доста път минахме през последните дни и съм сигурна, че Ив-Пиер е уморен също както и аз. Приготви и за него баня и нещо за хапване. Кажи на Оливие да се погрижи за раната му. Това е всичко.

— Да, капитане. — Марк почтително кимна и затвори вратата след себе си.

Женевиев облекчено се отпусна на един стол и се зае да сваля тежките ботуши от краката си. После смъкна чорапите и раздвижи пръстите си. Ботушите бяха натъпкани с хартия, за да са й по мярка. Дни наред пръстите й се търкаха в пластовете хартия и сега ужасно я боляха. После свали ризата и тесния клин и облекчено разви плата, с който бяха обвити гърдите й. Тържествено си обеща, че веднага след пристигането си в Англия ще се погрижи да си набави нови дрехи и прилични обувки.

Когато й донесоха топлата вода, Женевиев веднага се потопи в месинговата вана и щастливо въздъхна. Облегна се на ръба и почака, докато водата успокои болките в тялото й. После силно се разтърка с парче домашен сапун и отвратено разкриви лице от неприятната миризма.

— По дяволите! — помисли си младата жена. Първо ще се снабдя с достатъчно парфюмиран сапун, а после ще осъществя всичките си планове.

Изплакна се добре и се изсуши с голямата хавлиена кърпа. Седна пред писалището и докато поглъщаше донесеното от Марк ядене, прегледа набързо няколко морски карти. Момчето беше наредило грижливо масата и Женевиев реши на следващия ден за му благодари за услугата. Но умората бързо надделя и тя се отпусна на леглото, без дори да си прави труд да маха покривката. Тъй като за първи път от седмици насам се чувстваше сигурна, веднага потъна в дълбок, мирен сън.

— Земя на хоризонта! Земя на хоризонта!

Като чу този вик и силното тропане по вратата на каютата си, Женевиев с мъка отвори очи. В първия миг не можа да осъзнае къде се намира. Удобното меко легло беше сигурно убежище и тя съвсем нямаше желание да го напусне. Беше сигурна, че сънува, струваше й се, че от цяла вечност не е спала в истинско легло. Прокара език по пресъхналите си устни, промърмори нещо неразбираемо и отново затвори очи. После се обърна на другата страна и посегна да завие раменете си. С учудване установи, че няма завивка и че лежи на леглото гола-голеничка. Този път отвори широко очи и скочи. Споменът рязко се върна в съзнанието й.

— Капитане! Капитане, къде сте? — викаше зад вратата Марк. Гласът му ставаше все по-висок и звучеше загрижено. — Чувате ли ме? Добре ли сте, капитане?

— Да, да! — извика Женевиев и побърза да се облече. Уплаши се, че въпреки изричната й заповед Марк може да влезе и да я завари гола. — Идвам, идвам!

Господи! Как можа да спи толкова дълго и да забрави напълно Клод Рамбуйе, бягството от градската къща в Париж и другите събития от последните седмици!

— Готова съм! — извика отново тя и продължи бързо да се облича. Напъха единия си крак в ботуша, стисна другия в ръка и изтича до вратата. — Какво има, Марк?

— Съжалявам, че ви обезпокоих, капитане — извини се младежът и неловко я погледна. Ризата й не беше дозакопчана и се виждаше част от гърдите, които не бяха пристегнати с плата. — Стигнахме брега на Англия и екипажът очаква заповеди.

— Кажи им, че идвам веднага — нареди тя.

— Да, капитане.

Женевиев затвори вратата и побърза да довърши тоалета си. Накрая взе от тоалетната масичка четка със сребърна дръжка и приведе в ред косите си. Нетърпеливо оскуба разрошените кичури, уви непокорните къдрици на кок на тила си и нахлупи шапката.

Взе една от морските карти от чекмеджето, нави я на руло, мушна я под мишница и излезе на палубата, където я очакваше екипажът.

Мъглата се беше сгъстила още повече и висеше на гъсти кълба над крайбрежието. Ръмеше дъждец. Женевиев внимателно огледа шалупата, за да се увери, че всичко върви както трябва, после се изкачи по стълбичката към бака, пристъпи към перилата на предната палуба и безмълвно пое далекогледа, подаден й от Ив-Пиер. Макар и забулен в мъгла, на по-малко от три мили пред нея се издигаше скалистият бряг на Корнуол. Нямаше съмнение, бяха пристигнали в Англия. Женевиев доволно се усмихна, обърна се и слезе на главната палуба, където се бяха събрали всички членове на екипажа.

— Добро утро — поздрави любезно младата жена. — Благодаря ви за добре свършената работа. Бързо се озовахме в Англия. Извинявам се, че тази сутрин ви накарах да ме чакате. — Спря за миг и спокойно продължи: — Искам всички да разгледате внимателно тази карта. — Разгърна донесената карта, двама от матросите я хванаха за краищата и я вдигнаха високо, за да я видят всички. Женевиев посочи с пръст едно място и обясни: — Тук сме директно пред брега на Пензанс, недалеч от Лендс Енд. Виждате ли този малък прорез, близо до края на полуострова, в северната част на картата? — Тя посочи с пръст друго място и мъжете закимаха. — Според знаците, нанесени на картата, влизането в залива е много лесно, въпреки че протокът е твърде тесен за повечето кораби. Обаче «Ла Бел Фий» е с тесен корпус и гази не повече от два и половина метра дълбочина. Предлагам ви да разгледаме отблизо това интересно кътче. Смятам, че то ще се окаже великолепно скривалище.

— Но, капитане, нали вече сме в Англия? Тук е сигурно място — отговори малко изненадано Беноа. — Какво причина бихте имали да криете «Ла Бел фий»?

— Имам достатъчно важни причини, поради които никой освен вас не бива да знае, че корабът е моя собственост — обясни търпеливо Женевиев. — Когато му дойде времето, ще разкрия всичко пред вас. Ще ви предложа своя план за действие и се надявам да ви хареса. В момента обаче трябва да се погрижим за влизането си в залива. Времето нещо не ми харесва. Ламаншът понякога е опасен, а не ми се иска да се отклоним от курса, когато почти сме стигнали целта. На работа, хора!

Екипажът веднага се зае със задачите си. Женевиев закуси и побърза да замести Беноа на кормилото. Ив-Пиер предложи да поеме управлението, но тя отклони предложението му и настоя той да си почине. Боеше се, че раната му е доста по-тежка, отколкото признаваше. Пък и не беше вече в първа младост.

— Не, приятелю. Предстоят ни напрегнати дни и нощи. Искам да си здрав и силен. Когато се озовем в имението на чичо Уилям, ще те натоваря с повече работа, отколкото предполагаш. Надявам се само, че няма да бъда твърде строг работодател.

— В никакъв случай, капитане — усмихна се Ив-Пиер. — Както винаги, аз съм изцяло на вашите услуги.

— Благодаря ти — отговори сериозно тя.

Завъртя кормилото и корабът се понесе покрай носа на полуострова. Малко след това се показа и протокът. Това наистина беше тесен, плитък залив, както се беше надявала Женевиев. Откъм открито море не се виждаше нищо повече от няколко скални блока. Ако успееше да прекара кораба между скалните стени, това щеше да бъде идеално пристанище за «Ла Бел фий». От водата стърчаха стръмни канари, в които се пречупваха вълните, и около входа към залива се образуваше силен водовъртеж. Влизането щеше да бъде трудно и опасно за всеки, който би открил кораба й и би поискал да го погледне отблизо. Освен това течението беше много силно, морето ревеше насреща им и пръскаше потоци пяна. Само луд човек или отчаян до смърт като Женевиев би се опитал да се промъкне през скалистия проток.

— Капитане! — изкрещя Беноа, който също беше открил входа към залива. — Нима наистина смятате да прекарате «Ла Бел Фий» през тези скали? Ще се разтрошим на трески и ще потънем в морето!

— Аз пък ти казвам, че няма да се стигне дотам — отговори спокойно Женевиев, макар че сърцето й биеше до пръсване. Ръцете й трепереха. Дали щеше да успее? По дяволите! Трябваше да го направи и щеше да го направи! — Спуснете топсела! — заповяда решително тя. — Скъсете голямото платно и бизана и свийте кливерите. После сгъстете водонепроницаемите прегради. Курсът е труден, но ще се справим. Не ме ли чу, моряко? — изкрещя тя на Беноа, който не се помръдна от мястото си. — Дадох заповед и очаквам незабавно да я изпълниш.

С дързък поглед и подигравателно святкащи очи Тибо повтори заповедта и застави вкаменените мъже да се раздвижат.

— Глупаци такива! — продължи да реве той. — Не виждате ли, че ей сега ще се разрази буря? Ако не намерим защитено от вятъра място, скоро ще се разбием в скалите. Аз гласувам с двете си ръце да изпробваме плана на червената вещица!

Екипажът възприе мнението му и веднага се зае да спуска платната. Точно навреме, защото още повече се стъмни и тихият дъждец премина в същински порой. По небето се кръстосваха светкавици, ревяха гръмотевици. Вятърът се усили и воят му се понесе край ушите на мъжете като викът на смъртта.

През непрогледната пелена на дъжда, която немилостиво се стелеше над кораба, Женевиев неотстъпно се взираше в тесния проход към залива и се молеше картите, които беше разучила, да са съвсем точни и смъртоносните скали, които обграждаха отвора като челюсти на акула, да не са се разместили през годините под напора на течението.

Ив-Пиер стоеше зад нея с мрачно изражение, готов по всяко време да поеме кормилото, ако бурята го изтръгне от ръцете й.

— Надявам се, че знаете какво правите, мадмоазел Женет. — Трябваше да крещи, за да надвика воя на бурята.

Женевиев много добре знаеше, че от успеха на маневрата зависят не само нейният живот, но и съдбите на всичките й хора на борда. Стисна здраво кормилото и се опита да обуздае треперенето си, за да насочи шалупата точно между зиналите скали.

«Ла Бел фий» танцуваше върху вълните. Носът й се издигаше над разпенените им гребени и отново се потапяше в ревящия прибой. Мачтите и рейте стенеха под напора на вятъра. Входът към залива все повече се приближаваше, ужасен и заплашителен.

Моряците бяха замръзнали по местата си и с ужас наблюдаваха как Женевиев бавно завива в опасния проход между зиналите скали. Само Тибо не споделяше страха им. Беше отметнал глава назад и блестящите бели зъби образуваха ярък контраст с тъмната му кожа, когато избухна в луд смях. Беше опиянен от опасността, в която се впускаха.

Женевиев се зарази от настроението му и с ужас почувства, че по цялото й тяло премина странна, дива тръпка на въодушевление. Обърна глава и усети как вятърът, дъждът и пръскащата пяна развяват косите й. Собственият й див смях надви воя на бурята и екипажът се вцепени от страх. Нещо, което чак след двадесет години беше наречено «сияние на земното електричество по корабни мачти» или «огъня на свети Елма», се плъзна надолу по такелажа и потопи в призрачна зелена светлина усмихнатото лице и огромните бадемовидни очи. При вида на този призрачен блед лик суеверните моряци се закръстиха и безмълвно изпратиха молитви към Дева Мария да ги пази не само от опасните скали, но и от нечестивата вещица, която ги водеше направо в ада. Всеки момент очакваха да чуят ужасното скърцане, с което корабният корпус щеше да се разбие в подводните рифове.

Но чакането им остана напразно. По някакъв чудодеен начин корабът премина покрай страшните скали, без да му бъде причинена и най-малката вреда.

— Вдигнете бизана и голямото платно! — изрева Женевиев. — Бързо! Тичайте, по дяволите, иначе вятърът ще ни захвърли право срещу скалната стена!

Точно пред тях се издигаше висок, заплашителен нос. Но в същия миг «Ла Бел Фий» беше поета от обратното течение, което я понесе право към отвора на залива и опасните скали, през които току-що бяха преминали.

— Божичко! — изплака някой. Нима бяха преминали през опасния проход, само за да се върнат отново?

Шалупата подскачаше върху бурните вълни, а Женевиев се бореше като луда да овладее кормилото. Усещаше, че корабът се надига и се извърта на една страна, понесен от обратното течение. Но в този миг вятърът стихна също така внезапно, както се беше извил, и дъждът спря да се лее по същия призрачен начин. Ревящият прибой бързо се оттегли и «Ла Бел фий» остана на сигурно място в скривалището си, полюлявайки се гъвкаво върху вълните.

— Исусе!

Рупърт, който най-после беше изтрезнял, внезапно усети с пълна сила тежките последствия от вчерашното си пиянство. Лицето му позеленя, краката му се подкосиха и той едва успя да се довлече до перилата, за да повърне в морето.

Фабиен падна на колене и промърмори някаква благодарствена молитва, докато останалите стаяха като вцепенени и само се гледаха, без да смеят да повярват, че са още живи.

— Триста дяволи! — прошепна страхопочтително Тибо. Дори и той беше учуден. — Успя! Червената вещица наистина успя! — Втренчи възхитен поглед в Женевиев и явно напълно забрави подигравателното си отношение от вчера. — Не знам къде сте се учили да управлявате кораб, мадмоазел, но с цялото си сърце ви признавам за свой капитан.

Ако не беше разтърсена до дън душа, Женевиев би го скастрила много строго, защото в тъмните му очи святкаше много повече от обикновен интерес, а тя нямаше намерение да търпи подобни чувства. Напълно осъзнаваше, че тия грубияни можеха само след миг да се обърнат срещу нея и да й погодят някой мръсен номер. Дори Ив-Пиер нямаше да успее да ги спре. Ала при това положение на нещата нямаше достатъчно кураж да го укори.

— Просто имахме късмет — призна спокойно тя. — Вярно е, че можех да убия всички ви.

Въпреки че цялата трепереше, младата жена успя да откъсне ръце от кормилото. Никак не се изненада, че пръстите й се бяха впили в него като нокти на птица и кокалчетата й бяха побелели от напрежение. Преглътна няколко пъти, за да успокои лудото биене на сърцето си.

Едва тогава се обърна да разгледа пристанището, в което беше влязла. Мястото наистина беше чудесно. Скалната стена, в чиято единствена ниша се бяха укрили, стърчеше доста по-нависоко от най-високата корабна мачта. Никой не можеше да забележи такелажа на шалупата и откъм каменистата равнина, която се намираше над тях, ако не се приведеше право надолу от ръба на скалата.

Женевиев затвори очи и облекчено въздъхна. Беше успяла. Господи! Беше успяла!

9

След поройния дъжд мъглата над морето се разкъса. Тъмните облаци отплуваха някъде надалеч. Небето все още беше забулено, но ясно личеше, че следобедът ще бъде светъл и топъл.

Чайките се измъкнаха от убежищата, в които се бяха крили по време на бурята, и величествено се издигнаха към небето. Тъжните им крясъци се понесоха над морето и създадоха замайващ контраст към тихото плискане на вълните, които се бяха успокоили след силната буря.

Женевиев помисли, че птиците й казват добре дошла в Англия, и сърцето й подскочи от радост. Беше успяла. Беше се измъкнала от Франция невредима. Беше свободна! При тази мисъл по страните й потекоха сълзи на щастие, но въпреки триумфа и голямата си радост не можеше да забрави тревогата за онези, които бяха останали там — мама и татко, които може би вече бяха пожертвали живота си, за да спасят нейния, и брат й Вашел, с когото бяха свързани завинаги и само смъртта можеше да ги раздели.

Повече от всякога усещаше в сърцето си желание да спаси близките си. Обърна се към мъжете, които бяха толкова впечатлени от дръзките й действия, че стояха тихо и очакваха заповедите й. Всички бяха дълбоко убедени, че имат насреща си вещица, защото само надарен със свръхестествени сили човек би могъл да преведе «Ла Бел Фий» през тези опасни скали.

— Пуснете котвата — заповяда Женевиев. — После спуснете на вода една от лодките. Ако пресмятанията ми са верни, тук сме близо до Сен Ив. Беноа, Ив-Пиер, Пернел и Давид ще дойдат с мен. Останалите ще ни чакат на кораба. Докато ме няма, командата поема Емил. Желая да прегледате кораба за възможни повреди и да извършите всички необходими поправки, причинени от бурята. Не позволявам в никакъв случай да слизате на сушата. Освен това не ми се вярва — добави тихо тя, — че ще се осмелите да излезете без мен от този залив.

За нейна радост Тибо отметна глава назад и избухна в смях. Напрегнатата атмосфера веднага се разведри и мъжете захихикаха един след друг.

— Капитане — отбеляза сухо Оливие, — дори мисълта за това ме изпълва с ужас. Не си мислете, че ще предприемем сами този рискован опит. Вече ни показахте големите си умения както във фехтовката, така и в управлението на кораба. Не вярвам, че някой ще се осмели да постави под въпрос властта ви.

— Значи вярно било! — намеси се хленчещо Рупърт. — О, братовчеди мои, как можахте да ми сторите такова нещо! По дяволите! Мислех си, че съм сънувал лош сън, а се събудих и установих, че всичко е истина. Качихте ме на кораб, а много добре знаете, че страдам от морска болест — проплака той. — И на всичкото отгоре съм под властта на някаква си луда женска!

— Божичко! — изрева Беноа. — Не смей да говориш така за мадмоазел Сен Жорж, Рупърт! Не стига, че прояви добротата си и ти даде работа, която ти беше много необходима, ами и затвори очи пред глупашките ти опити да й пронижеш гърлото миналата вечер, когато по погрешка я сметна за своя съперник в Довил. Тя ти прости нахалството, а ти веднага ще й се извиниш, братовчеде.

— Значи вярно било? — повтори учудено Рупърт. — Но аз нищичко не си спомням… Олеле, бедната ми глава! Толкова ме боли, толкова ми е лошо… Морето е виновно за всичко. — Той още веднъж обвиняващо изгледа Беноа и се обърна смирено към Женевиев: — Най-покорно моля за извинение, капитан… Лафол. — После дръзко се ухили и примигна. — Не. Май не е много хубаво, нали, капитане? — Вдигна рамене и протегна ръце с дланите нагоре. — Както виждате, не съм на висота днес.

— Рупърт! — изкрещя ужасено Емил. — За втори път обиждаш мадмоазел Сен Жорж! Веднага се извини!

Въпреки намерението си да скастри сурово Рупърт за дързостта му да я нарече Лафол — Лудата, — Женевиев развеселено се усмихна. Не се засегна от намека, че не е с всичкия си. Знаеше, че не е била на себе си, когато е взела решение да прекара «Ла Бел фий» през тесния процеп между скалите, и то по време на силна буря. Освен това не беше убедена, че ще успее да я изведе отново в открито море. Пък и за да осъществи плана си, й беше необходимо ново лице. Името, дадено от Рупърт, съвсем не й беше неприятно.

— Няма нищо, Емил — каза тя и повелително махна с ръка. — Капитан Лафол ми подхожда като всяко друго име, освен това имам сериозни основания да ви помоля никога вече да не споменавате на борда истинското ми име. А сега нека се заемем с работата си. Близките дни ще бъдат доста напрегнати.

Хвърлиха през борда тежката желязна котва и пуснаха на вода една от двете корабни лодки. През перилата от дясната страна беше хвърлена въжена стълба, по която Женевиев и придружителите й се спуснаха в лодката. Загребаха внимателно към скалите, заобиколиха ги и се насочиха към брега. Изтеглиха лодката на пясъка и я покриха с водорасли и треви.

Скоро откриха тясна козя пътека, която се виеше нагоре към скалите. Явно не бяха първите, открили тайния залив и намерили убежище в него. После тръгнаха предпазливо по пътеката, която водеше към малкото рибарско село Сен Ив.

Докато вървяха, Женевиев посвети спътниците си в измисления от нея план за спасение на семейството й. Обясни им защо не вярва, че ще получи помощ от вуйчо си и братовчед си и им разясни, че е принудена да вземе нещата в свои ръце.

— Трябва бързо да изведа от Франция мама, татко и Вашел — ако са още живи — заяви решително тя, изпреварвайки съмненията им. — Знам, че се излагам на опасност. Кажете на другарите си, че който не желае да ме съпровожда, е свободен да напусне кораба. Искам с мен да останат само хора, смели и предани до смърт. Нали аз победих Тибо на дуел и ви доведох на сигурно място през бурята! Какво друго доказателство да ви дам, че правя всичко, което съм си наумила? — попита остро тя. Кипеше от гняв, но и малко се страхуваше, че моряците ще откажат да й помогнат.

— Никакво, мадмоазел Женет — отговори успокоително Ив-Пиер. — Просто сме загрижени за вас, това е всичко. Няма да си простя, ако паднете в лапите на мосю Рамбуйе, след като рискувахте живота си, за да избягате от него. Кой знае какво е станало с мосю графа и графинята — допълни мрачно той. — Разбира се, че ще ви помагаме с всички сили.

Ние също — произнесоха в един глас Беноа, Давид и Пернел.

— Отлично — отговори успокоено Женевиев. — Ив-Пиер ще остане с мен, а вие вземете тези накити. — Тя извади от кесията на колана си откраднатите от разбойниците скъпоценности, които Ив-Пиер беше прибрал, и им ги подаде. — Продайте ги колкото се може по-скъпо. Макар че не ми се вярва да получите много пари, защото всеки емигрант, напуснал Франция, продава скъпоценностите си, за да преживее. Надявам се да ни стигнат поне за покупката на необходимите запаси. После се върнете на «Ла Бел фий» и стриктно спазвайте указанията ми. Щом свършите ремонта и направите необходимите промени, желая колкото се може по-незабелязано да се осведомите в Сен Ив и Пензанс за последните събития. Нужни са ни информация и връзки, за да продаваме незабелязано стоката си. Не съм избягала от онази стан, която завладя Франция, за да бъда заловена от английските драгуни! Двамата с Ив-Пиер отиваме в Нортчърч Аби. Ще ви изпратим съобщение веднага щом установим как стоят нещата там.

— Както желаете, капитане — отговори от името на всички Беноа. — Ще направим всичко, за което ни помолихте, а после ще чакаме съобщение от вас.

От бягството й беше минало по-малко от месец, но Женевиев имаше чувството, че е изминала цяла вечност. С учудване установи, че скромните, но прилични неща, които беше купила в Сен Ив — шапка, рокля и обувки, й бяха неудобни и ужасно й липсваше свободата на движение, на която беше свикнала в мъжкото облекло.

Лицето й беше белязано от тревога, тъй като вече нямаше нужда да поддържа израза на решителност пред хората от екипажа. Погледна през прозореца на дилижанса, който отвеждаше двамата с Ив-Пиер в Нортчърч Аби, и почувства отново омаята на дивата, нецивилизована местност, която толкова я възхищаваше по-рано. Днес обаче в сърцето й преобладаваха съвсем други чувства.

Знаеше, че леля Доминик ще бъде много щастлива да я види. Но се страхуваше, че чичо Уилям и братовчед й Джъстин ще бъдат по-скоро шокирани от появата й. Ох, поне Вашел да беше с нея! С дръзките си забележки и остроумните си отговори брат й щеше както винаги да разсмее чичо си и да отговори със същата монета на Джъстин, който непрекъснато се подиграваше с всичко и всички.

Женевиев винаги усещаше плахост в присъствието на лорд Уилям и не смееше да го въвлече в разговор. Плашеше се от неговата строгост и го виждаше винаги в ролята на строг възпитател.

А Джъстин непрекъснато я дразнеше. Още като дете Женевиев често излизаше от кожата си в негово присъствие и ясно му даваше да разбере, че и тя има остър език. С тъжна усмивка си припомни, че неведнъж го беше заплашвала с рапирата си. Веднъж дори отряза копчетата на новата му раирана жилетка, с която много се гордееше. Не го нарани изобщо, но Джъстин толкова се разгневи, че Женевиев се уплаши да не я удари. Беше сигурна, че едва се сдържа да не се нахвърли върху нея. Как ли щеше да погледне сега на пристигането й в дома му? Припомни си колко жесток и ироничен можеше да бъде и сърцето й потрепери при мисълта, че може би ще стане негова жена.

В миналото Джъстин достатъчно ясно й беше дал да разбере, че не желае да се жени за нея, и може би не беше променил решението си. Тази представа я утеши поне малко и тя се примоли изобщо да не се среща с братовчеда си в Нортчърч Аби.

Обикновено пътуването до имението на чичо й, разположено оттатък Тамар в Девън, траеше два дни, но този път им отне много повече време. Една от осите на каретата се счупи и ремонтът отне много часове. Спираха твърде често, за да сменят конете, имаха и други забавяния, но след около четири дни най-после достигнаха до целта. Слязоха на спирката, която беше най-близо до Нортчърч Аби, и мълчаливо изминаха пеш оставащите пет мили. За първи път Женевиев се зарадва, че не носят багаж, макар че в гостилниците, където отсядаха, я гледаха отвисоко именно поради липсата на багаж. Но когато узнаха, че е французойка, всички почнаха в един глас да оплакват тежката й участ, да клатят загрижено глави и да се опитват да я утешават.

Най-после видяха пред себе си имението на чичо й и скоро застанаха пред високите порти от ковано желязо на господарската къща.

Първоначално Нортчърч Аби е бил манастир, възникнал през шестнадесети век. Построен от най-благороден пясъчник, който с течение на годините беше придобил нежно бежов цвят, замъкът блестеше на слънчевата светлина и отразяваше всеки най-малък нюанс от светлини и сенки.

Сградата беше построена във вид на четириъгълник и беше четириетажна. Главната постройка имаше голяма тераса на покрива, обградена от четири страни с каменна балюстрада. Квадратната тераса беше покрита с висок шестоъгълен купол, покрит с ламарина, поддържан от шест стройни, красиви колони. През отворите между колоните се виждаше голямата камбана, която някога е свиквала монасите на молитва.

Обградената с колони алея, която водеше към къщата, свършваше пред масивна дъбова врата с месингови чукчета. От двете страни на входа имаше тесни, високи кулички.

Тесни прозорци с напречни летви и широки греди между крилата и стъклата от благородно венецианско стъкло бяха разпределени равномерно по всички страни и етажи. Кристалните стъкла бяха изтрити със сода и блестяха матово като истински диаманти на слънчевите лъчи.

Беше минало много време от последното посещение на Женевиев в Англия и тя почти беше забравила колко величествена изглежда къщата на чичо й. Докато вървяха по дългия, виещ се път, непрекъснато се оглеждаше и страхът в сърцето й нарастваше.

Най-после се озоваха в обкръжената с колони входна алея. Женевиев пое дълбоко въздух и с все сила удари месинговото чукче. Само след секунди вратата се отвори и на прага застана лакеят Кинси.

— Лейди Женевиев! — извика смаяно той. Толкова се стресна от вида й, че забрави обичайната си скованост и изискани маниери. — Наистина ли сте вие?

— Точно така, Кинси. Радвам се да ви видя отново. — Женевиев без усилия премина на английски, сякаш най-естественото нещо на света беше да се появи без предизвестие на прага на лелината си къща.

— Моля, влезте, милейди — покани я бързо лакеят, опитвайки се напразно да скрие вълнението си. — Вие също, Фурно. — Той кимна учтиво на Ив-Пиер, макар че в гласа му прозвуча студенина. После забързано продължи: — Лейди Доминик ви очаква с нетърпение. Получихме писмото на мосю графа и се осмелявам да кажа, че милейди ще бъде много щастлива да ви види жива и здрава. Много ви моля да ме последвате, мадмоазел. Веднага ще изпратя някой да доведе леля ви. — Кинси широко разтвори вратата и с жест ги покани да влязат. — Може би желаете чаша чай, мадмоазел, или нещо леко за хапване? — предложи загрижено той.

— Да, много ви благодаря, Кинси.

— Веднага ще поръчам нещо в кухнята. — Лакеят намести няколко възглавници на дивана и попита младата жена удобно ли се чувства, после високомерно се обърна към Ив-Пиер: — Моля ви да ме последвате, Фурно. Ще намеря някой, който да ви покаже къде да се настаните, в помещенията на слугите, разбира се.

Ив-Пиер едва потисна широката си усмивка, защото много добре знаеше, че Кинси не одобрява доверителните му отношения със семейство Сен Жорж, лишени от всяка чинопочтителност.

Докато водеше госта по дългите коридори, Кинси трепереше при мисълта, че този високомерен глупак сигурно ще се отнася и с мис Мениринг, питомката на лорд Уилям, по същия начин, като с мадмоазел Женевиев. Слава Богу, че младата дама днес беше отишла на пикник с няколко приятели. Лакеят намираше, че колкото по-късно мис Мениринг се срещне с човек като Ив-Пиер, толкова по-добре ще бъде за нея. Не се съмняваше, че слугата ще следва мадмоазел Женет по петите и тъй като тя беше на една и съща възраст с мис Кетрин и имаше същите неприлични склонности като нея, двете неизбежно щяха да станат добри приятелки. А това означаваше, че мис Мениринг ще прекарва много часове в компанията на Ив-Пиер. Можеше само да се надява, че младото момиче няма да пожелае да носи панталони или да се бие с шпага — неща, които мадмоазел Женевиев правеше с удоволствие. На всичкото отгоре младата французойка умееше отлично да си служи с оръжието и Кинси беше наблюдавал двубоите й с невъзпитания й брат със смесица от неловкост и възхищение.

Ако можеше да прочете тревожните мисли на Кинси, Женевиев би избухнала в луд смях. Вместо това тя нервно бъркаше с лъжичка донесения чай и гризеше бисквитите, сервирани от една млада слугиня.

Беше потънала в мислите си и се стресна ужасно, когато вратата на салона се разтвори с трясък и вътре се втурна като вихър лейди Доминик Бовил Тревилин. При вида на милата си леля, която приличаше досущ на останалата в родината майка, всички чувства, трупани в сърцето на Женевиев през последните седмици, избиха на повърхността и разрушиха старателно изгражданите прегради.

— Лельо Доминик! — изплака Женевиев и скочи на крака. — О, лельо Доминик!

Изтича и се хвърли в обятията на развълнуваната не по-малко от нея лейди. После неудържимо захълца.

10

Мина дълго време, преди Женевиев да бъде в състояние да се откъсне от прегръдките на леля си. Доминик не я притесняваше, тъй като усещаше, че племенницата й е зажадняла за уют и обич. Когато Женевиев най-после възвърна самообладанието си, Доминик побърза да изтрие сълзите от лицето си и се усмихна.

— Е, Женет — заговори тя, — най-после си тук. О, малката ми, толкова се радвам да те видя! Ужасно се тревожех за всички ви. Страхувах се да не ви се е случило нещо лошо. И Уилям, и аз пишехме често на родителите ти, но отдавна не сме получавали отговор. Уилям дори изпрати във Франция някои от най-доверените си мъже да ви търсят. Но нито един не се върна. Сигурно са били заловени от оная сган, която арестува дори бедния крал Людовик XVI и кралица Мария-Антоанета. После кой знае по какви тайнствени пътища до нас достигна последното писмо на Едуар, в което ни съобщаваше за намерението ти да избягаш… — Доминик спря, осъзнавайки с болка, че въпреки всичките й тайни надежди любимата й сестра е останала във Франция.

— Писали сте ни? — промълви смаяно Женевиев. — Чичо Уилям е пращал хора във Франция? О, лельо Доминик! Толкова съм ви благодарна. Срамувам се от себе си. Мислех си, че чичо ни е изоставил на произвола на съдбата. Нали беше ужасно сърдит на татко. Не сме получили нито едно от писмата ви. Сигурно онзи негодник Клод Рамбуйе ги е залавял, както и онези, които ви пишехме ние, макар че с голяма предпазливост ги изнасяхме от къщи. Без съмнение, хората на чичо Уилям са в затвора. А може би вече са ги екзекутирали. Ох! — извика отново Женевиев. — Ако е така, положението във Франция е още по-лошо, отколкото се страхувах. Ония, които изтръгнаха властта от ръцете на крал Людовик, не се спират пред нищо, за да постигнат целите си. Сигурно татко е скривал от мама и мен много повече неща, отколкото предполагахме. Цяло чудо е, че все пак сте получили последното му писмо. Сигурно са го предавали от ръка на ръка.

— И аз така си мислех — съгласи се дрезгаво Доминик, опитвайки се да задържи сълзите си. — Кажи ми, Женевиев, как се чувстваха моята мила Лиз-Мари и добрият Едуар, когато ги остави? Вярваш ли, че ще успеят за избягат от Франция и да потърсят убежище в Англия?

— Аз… не знам, лельо Доминик — призна Женевиев. — Когато тръгнах, и двамата бяха добре, но отказаха категорично да дойдат с мен, въпреки че ги умолявах да го сторят. Настояваха да си останат в къщи, за да избягам колкото се може по-далеч от лапите на Клод, без той да заподозре, че съм напуснала градската къща. Когато отидохме в Шато Сюр Мер, Ив-Пиер, който ме придружаваше от самото начало, научи от Беноа д’Арси, че са открили изчезването ми, а мама и татко са изчезнали. Но никой не знае да ли са ги хванали. — Женевиев съкрушено отпусна рамене. — Нищо повече не знам. Мога само да се надявам, че също са се изплъзнали от ръцете на оня негодник и са се укрили на сигурно място.

— Ще се молим за тях — прошепна Доминик и се прекръсти. — А Вашел? Нищо ли не знаете за него?

Женевиев поклати глава.

— Когато узнахме за злите намерения на Клод, той гостуваше у приятели. Успях да му изпратя писмо, за да го предупредя да стои далеч от Париж. Уверена съм, че ако с него се беше случило нещо, щях да го почувствам със сърцето си.

— Същото важи и за мен, Женет. — Лицето на Доминик се разведри. — Ако Лиз-Мари беше мъртва, щях веднага да го усетя. О, Женет! Вече съм сигурна, че сестра ми е жива и е на сигурно място. Ако им се удаде възможност, двамата с Едуар ще се прехвърлят в Англия.

Женевиев също усети, че й олеква на сърцето и решителността й да осъществи рискования план за спасение на майка си и баща си още повече се засили. Нищо, че чичо Уилям беше направил опит да ги измъкне със своите хора и не беше успял. Мъжете му бяха англичани, може би дори не говореха френски и нямаха представа от живота и политическото положение във Франция. Нейните хора обаче бяха французи, бяха свикнали с опасностите, бяха усетили на гърба си новата ситуация във Франция след свалянето на краля и разбираха колко е важно всичко да се извърши внимателно и в пълна тайна.

Женевиев беше потънала в мислите си и едва след време чу отново гласа на леля си.

— Прощавай, Женет — говореше Доминик. — Чувствата ме завладяха и съвсем забравих добрите си маниери. Знам колко си уморена, миличка. Ела, ще ти покажа твоята стая. Същата е, в която живееше и при предишните си посещения. Ще се погрижа да се чувстваш колкото се може по-удобно. После ще се срещнеш с Уилям, Джъстин и Кити.

— Джъстин при вас ли живее? — попита смаяно Женевиев и в сърцето й се промъкна лошо предчувствие.

— Да, но само временно. Постоянното му местожителство е в Блекхийт Хол. Доколкото знам, двамата с Уилям обсъждаха делови въпроси, но не съм много сигурна. — Доминик сви рамене и се засмя. Женевиев с учудване установи, че смехът на леля й прозвуча горчиво. — Джъстин не ми доверява почти нищо — продължи Доминик. — Излиза и се връща когато си иска, играе хазарт, флиртува и кой знае още какво. Това е още една от многото причини, поради които се радвам на пристигането ти, Женет. — Двете тръгнаха по широката, извита стълба към първия етаж и лелята продължи разказа си: — Надявам се като негова годеница да му окажеш добро влияние, мила. В последно време е толкова променен… толкова странен и винаги потънал в мислите си. Но съм сигурна, че когато се омъжиш за него, всичко това ще се промени. Двамата с Уилям днес са на лов, защото лондонският сезон почти свърши. Повечето аристократи се оттеглиха в летните си имения. — Доминик продължаваше да бъбри, без да забелязва колко тиха е станала племенницата й. — Не ми се вярва да са отишли твърде далеч, защото миналата зима Уилям падна от коня и десният му крак още не е напълно излекуван. Често ходи с бастун. Сигурна съм, че двамата много ще се радват да те видят. При нас живее и Кити, на която Уилям е настойник. Не си имала възможност да се запознаеш с нея, защото до смъртта си баща й, скуайър Манеринг, държеше бедното дете затворено в къщи. Страх ме е — усмихна се измъчено Доминик, — че доста е подивяла след пристигането си в Нортчърч Аби. Опитва се да навакса всичко онова, което й е било отнето, и никой не може да я укроти. Пък и аз съм на мнение, че младите имат право да се забавляват както си искат. Сигурна съм, че момичето ще ти хареса. Знаеш, че винаги съм си мечтала за дъщеря, но след раждането на Джъстин вече не можех да имам деца. Кити запълни част от тази празнина. Но най-много се радвам да те посрещна в дома си не само като своя племенница, а и като своя дъщеря, мила Женет. Най-голямото ми желание е да те видя омъжена за Джъстин — заяви Доминик и с обич притисна племенницата си до гърдите си.

Женевиев, обгърната в облак от упойващ аромат, не можеше да стори нищо друго, освен да преглътне тежко и да отговори на прегръдката. Сърцето й изстина, като разбра, че леля й не е забравила старата уговорка и се радва на предстоящата женитба. Не можеше да изрази съмненията, които напираха на устните й. За нищо на света не можеше да причини болка на милата си леля, която смело преглъщаше собствения си страх и болка за съдбата на сестра си и великодушно приемаше племенницата си в Нортчърч Аби. Щеше да бъде неприлично от нейна страна да вгорчи радостта й от посрещането със съобщението, че няма никакво желание да се омъжи за сина й.

— Ето ни в стаята ти — извика весело Доминик и критично се огледа, после доволно кимна. — Както виждам, всичко е в ред. Чудесно. Женет, представям ти Емелин, която ще ти служи за камериерка. — Графинята посочи едно младо момиче, което направи реверанс. — Тя е сръчна фризьорка и умело помага при обличането, освен това говори малко френски. Затова си помислих, че ще се радваш, ако ти служи. Може би ще ти помогне поне малко да забравиш носталгията и тревогите си.

— Много мило от твоя страна, лельо Доминик, че си помислила дори за това — промърмори трогнато Женевиев.

Отново почувства, че не може да причини болка на леля си, като се откаже от брака с Джъстин. Въздъхна и реши, че ще се опита да извлече най-доброто от положението, в което беше попаднала. Много по-добре беше да предостави на Джъстин да повдигне възражения относно предстоящата женитба. Дано той е въодушевен от идеята също толкова малко, колкото и тя.

Залови се за този надежда и пристъпи в пастеленосинята стая. Вътре имаше елегантно легло от светло, позлатено дърво. Балдахинът стигаше чак до високия таван, а сатенените завеси, които се спускаха от него, бяха изрисувани в синьо и златно и привързани с тежки златни шнурове. Завивката беше от коприна в естествен цвят, избродирана със светлосини и златни конци. От двете страни на леглото имаше подходящи по цвят шкафчета със златни дръжки на чекмеджетата и красиво резбовани крака. На всяко шкафче беше поставена богато украсена лампа със стъклен абажур, за да не може вятърът да угася светлината. На долния край на леглото имаше пейка, покрита със син сатен.

От едната страна беше поставен скрин за тоалетни принадлежности с повдигащ се капак, над който имаше огледало. В две филигранни златни табли бяха подредени кристални флакони, златна четка за коса, гребен и ръчно огледало с позлатена рамка. Пред тоалетната масичка стоеше великолепен стол в етил Луи XV, тапициран със синьо кадифе. По цялата стая бяха разположени ниски масички, украсени с ръчно рисувани порцеланови вази и фигурки.

От варосания таван висеше кристален полилей с множество свещи. Между белите подпорни колони стените бяха боядисани в синьо. Пред двата високи прозореца с венециански стъкла, които извеждаха на балкона, висяха тежки сатенени завеси. Сега бяха отворени и свежият бриз необезпокоявано проникваше вътре. На пода беше постлан синьо-златен килим.

Стаята беше прекрасна, напълно подходяща за младо момиче. Женевиев се огледа наоколо и й се стори, че се е върнала в къщи. Стаята беше точно такава, каквато я помнеше от миналия път, а това означаваше, че леля й не е позволила на никого да я използва. Представата, че тази стая е предназначена единствено за нея, я натъжи и още повече засили решителността й да не говори за бъдещия брак с братовчед си.

— Емелин веднага ще ти донесе вода да се изкъпеш — каза Доминик и кимна на момичето. — После ще си починеш, Женет. Последните седмици сигурно са били много напрегнати за теб, малката ми. Ще вечеряме в осем часа. Дори когато сме на село, се придържам към обичайното време за хранене. Затова наспи се и не ставай преди шест. Емелин ще те събуди. О, Женет, да знаеш колко се радвам, че дойде! — извика отново тя и прегърна племенницата си. — Ако с теб бяха и Едуар, Лиз-Мари и Вашел, щях да бъда най-щастливата жена на света.

Тъй като се боеше, че няма да успее да удържи сълзите си, Доминик бързо изтича от стаята и затвори след себе си вратата.

Женевиев благодарно се отпусна в топлата вода, приготвена от Емелин. Младата прислужница се грижеше трогателно за нея и отметна дори завивката, за да може да си легне. Въпреки изтощението си Женевиев се съмняваше, че ще може да заспи, защото мъчителните мисли не я оставяха на мира. Въпреки това заспа веднага щом затвори очи, а когато Емелин леко я побутна по рамото, за да я събуди, реши, че е спала само няколко минути.

— Шест часът е, мадмоазел — съобщи прислужницата.

Женевиев се прозина и учудено погледна малкия бронзов часовник, поставен на камината, който равномерно тиктакаше. Как можа да спи толкова дълго! А й се струваше, че току-що си е легнала…

— Приготвила съм ви чай и бисквити, мадмоазел, ако сте гладна — каза Емелин. — Лейди Нортчърч ще се появи ей сега с няколко рокли за вас, защото вие не носехте нищо със себе си. О, мадмоазел! — извика уплашено момичето. — Вярно ли е, че едва сте успели да избягате от Франция? И че сте прекосили Ламанша с рибарската лодка на някакъв контрабандист? — Прислужницата повтаряше лъжата, разказана от Женевиев при пристигането й.

Младата жена кимна, отметна неохотно завивката и се надигна.

— Наистина не беше особено приятно преживяване.

— О, мадмоазел, много добре си го представям! Всички в къщи са възхитени от вашата смелост — продължи съчувствено Емелин, докато й помагаше да облече халата с цвят на праскова, който беше метнат на леглото.

— Това е от мис Мениринг, мадмоазел — обясни тя, като забеляза учудения поглед на Женевиев. — Попитах Роуз, камериерката й, дали мога да го взема, защото си нямате свой. Но съм сигурна, че скоро ще попълните гардероба си, защото лейди Нортчърч вече изпрати да повикат шивачката.

— Мисля, че не е редно просто така да вземам вещите на мис Мениринг, Емелин — опита се да протестира Женевиев. — Може да се разсърди.

— Няма да има нищо против, мадмоазел, уверявам ви. Младата лейди има златно сърце. Ще ме извините, че малко клюкарствам, мадмоазел, но работата е следната: бащата на мис Мениринг беше страшен скъперник, макар че беше богат, и по-скоро би седял и би гледал как носът й се превръща в сирене и мишките го изгризват, отколкото да й даде и едно пени за дрехи. Преди да дойде при нас, мис Мениринг е носила само стари, грозни престилки. Затова и няма особено добър вкус по отношение па цветовете, който биха й отивали. Настоява да се облича в светложълто и наситенозелено, макар че лицето й е бледо и изцяло се губи в тези цветове. Лейди Нортчърч е твърде деликатна, за да й го каже направо. Роуз смята, че е истински късмет, дето не сте си донесли свои рокли, защото ръстът ви е еднакъв с този на мис Мениринг и нещата, които не й отиват, ще подхождат чудесно на червените ви коси и зелени очи. А тя е много светла и със сини очи. Не се тревожете, мамзел — добави усмихнато Емелин. — Правите на всички ни услуга, като помагате да преустроим малко гардероба на мис Мениринг.

Тъй като Доминик, която в този момент влезе в стаята и чу последните думи на камериерката, веднага ги потвърди, Женевиев не се възпротиви повече и ги остави да й покажат онова, което бяха предвидили за нея. Ала като видя големия вързоп, ужасно се изплаши, че трите жени са изпразнили докрай гардероба на бедното момиче.

— Лельо Доминик! — извика тя. — Не мога да приема толкова много рокли!

— Шшт! Разбира се, че можеш, миличка. Емелин е права: Кити просто не разбира кое й отива. Я погледни това… чисто бяло като мидена черупка! Роуз и аз се опитахме да я убедим, че трябва да избере слонова кост, защото в тази фуста става съвсем безцветна. А я се погледни! — И графинята вдигна дрехата до лицето на Женевиев. — Твоята кожа просто блести! А косите ти са като буйни пламъци. Но стига сме приказвали. Набързо ще облечем и Кити, и теб.

Доминик се обърна към Роуз, която също беше влязла в стаята.

— Закачи тези неща в шкафа на мадмоазел Женевиев, Роуз, а Емелин да изглади златната рокля и бялата фуста. За тази вечер е достатъчно. Аз ще отида да донеса ковчежето със скъпоценностите. Перлената ми огърлица ще подхожда чудесно на роклята. Тихо! — Графинята вдигна ръка, за да спре протестите на Женевиев. — Не ми противоречи, Женет, моля те. Ти си ми племенница, а и накитите са част от зестрата, която ще получиш при женитбата с Джъстин.

С тези думи Доминик изхвърча от стаята и остави племенницата си още по-объркана отпреди. Сякаш вихрушка беше отнесла спокойствието след освежителния сън. Главата отново я заболя. Тук беше твърде шумно и оживено след тишината на последните няколко седмици, когато времето се влачеше мъчително бавно, а и голяма част от пътя с Ив-Пиер също беше изминат в мълчание. Беше отвикнала от гълчавата и оживлението в едно нормално домакинство.

За да успокои напрегнатите си нерви, Женевиев излезе на балкона и се облегна на каменния парапет. Замислено се загледа в градината на вътрешния двор и мислите я отнесоха някъде много далеч. Едва след време чу мъжките гласове, които идваха някъде отдолу. Сети се, че точно под нейната спалня е кабинетът на чичо й.

Нямаше намерение да подслушва, но нещо я накара да остане на мястото си, защото позна гласовете на лорд Нортчърч и Джъстин. Двамата мъже оживено дискутираха и тема на дискусията беше именно нейното пристигане!

— Е? — изфуча сърдито Джъстин. — Видя ли вече Женевиев? Припомни ли й, че сме сгодени, както преди време настойчиво го припомни и на мен? Все още ли е онова дръзко, повърхностно и глупаво момиченце, което помня? Или най-после е пораснала и е станала поне малко по-разумна?

Ето че надеждите й не бяха напразни! Джъстин не желаеше да се ожени за нея, също както и тя не искаше да се омъжи за него. Защо тогава не се зарадва? Защо от очите й потекоха горещи сълзи? Пренебрежителните забележки на братовчед й дълбоко я нараниха. Дръпна се от перилата, защото й се стори, че двамата мъже излязоха на терасата. В никакъв случай не искаше да я забележат.

— О, Господи! — прошепна тихо младата жена. — Как се осмелява да говори такива неща за мен? Фукльо такъв, истинско… истинско магаре! Не се е променил ни най-малко. Ще го убия, заклевам се! Точно това ще направя!

— Не, Женет. Надявам се да предоставиш това удоволствие на мен — заяви зад нея Доминик. Очите й гневно святкаха, а по бузите бяха избили червени петна. В ръцете си стискаше конвулсивно ковчежето с накитите. Явно също беше чула обидните думи на сина си. — Мила моя Женет, толкова съжалявам! Как се осмели да каже тези неща? Знам, че не ги мисли сериозно, но в последно време е толкова… толкова променен. О, Женет, въпреки че ми е син и много го обичам, понякога така ме разярява, че ми иде да го убия. Ако знаеш колко ми се иска някой да му натрие носа както трябва!

Може би сега беше удобният случай да каже на леля си, че не иска да се омъжи за Джъстин. Но Доминик беше толкова развълнувана и я гледаше така умолително, че Женевиев загуби и ума и дума.

Внезапно младата жена си припомни двора на замъка във Франция и разгневеното седемгодишно момиченце, което беше изпълнено с решимост да победи братовчед си на дуел, в артистичното изкуство или в която и да е друга област. Сцената оживя пред очите й и тя ясно си припомни как се втурна насреща му с рапира в ръка и колко много й се искаше да прониже сърцето му. Може би трябваше да го нападне още тогава, за да промени поне малко мнението му за себе си. Но днес повторно се закле, че ще му отмъсти за всичко.

Доминик смаяно я изгледа, когато Женевиев внезапно изтри сълзите си и по лицето й се изписа дръзка хлапашка усмивка. Същата онази усмивка, която изплаши до смърт екипажа на «Ла Бел Фий» и накара моряците да й дадат името Червената вещица.

— За Бога, лельо Доминик — проговори решително Женевиев. — Не се тревожи за мен. Ще се погрижа Джъстин да си получи заслуженото наказание. Повярвай ми: аз ще се справя с него и ще го накарам да забрави надменността и нахалството си. Само почакай и ще видиш!

11

Женевиев се взираше в огледалния си образ и едва разпознаваше кокетната, глупавичка жена, която нямаше нищо общо с нея. Около устните й играеше дяволита усмивка. Вече двадесет минути упражняваше този поглед и най-после беше сигурна, че го е улучила. Беше успяла да наподоби смешния образ на «дръзката, повърхностна и глупава хлапачка», за която я смяташе Джъстин.

Леля Доминик и Емелин, които бяха посветени в заговора, с въодушевление й помагаха да вдигне високо дългите си коси, докато съвсем заприличат на чудовищните перуки, с които се кичеше кралица Мария-Антоанета. Дълги, леко разрошени къдрици стърчаха във въздуха като тирбушони или се спускаха по тила й. Емелин беше напудрила обилно блестящите червени коси и сега те изглеждаха снежнобели. Превивайки се от смях, затворничките допълниха тоалета с позлатено птиче гнездо, в което беше прикрепена малка бяла птичка.

Доминик умело гримира лицето на племенницата си, като нанесе по малко боя на най-подходящите места, за да промени до неузнаваемост благородните, фини черти. Младата жена вече не беше онази замайваща красавица от по-рано, а просто едно красиво дръзко джудже. Доминик беше подчертала формата на очите и дръзко беше изпила веждите, така че Женевиев съвсем беше заприличала на котка. Високите скули също бяха подчертани с повечко руж. Тесният класически нос беше преоформен на малко, сладко чипо носле. Пълните чувствени устни бяха станали тесни и кръгли. Женевиев подчерта още повече изкуствения си вид, като залепи огромна черна бенка на лявата буза.

Перлени обици във форма на капки, които приличаха по-скоро на птичи яйца, висяха от ушите й. Огърлица от същите перли красеше врата й.

Роклята беше изцяло от златна коприна, цвят, който подчертаваше розовата й кожа и златните искрици в огромните зелени очи. Деколтето беше украсено с нежна бяла дантела, изрязано във форма на сърце и толкова дълбоко, че пълните млади гърди изглеждаха особено привлекателни. Раменете бяха свободни, а ръкавите се спускаха до лактите съвсем тесни, после се разтваряха като чашки на цветя и разкриваха изцяло богато украсените с дантела ръкави на долната й дреха. Корсетът беше пристегнат до крайност, а полата падаше като камбана върху множество фусти, укрепени с банели. При всяко движение полите тържествено се поклащаха и разкриваха голяма част от богато надиплените долни фусти. Златни пантофки, които също бяха собственост на мис Мениринг, завършваха натруфения тоалет. Огромно бяло ветрило със златна дръжка висеше на ръката й.

Женевиев застана пред голямото огледало, направи няколко танцови стъпки и се завъртя в пирует. Трите жени избухнаха в луд смях и заговорнически се спогледаха.

— Пази се, Джъстин Тревилин! — пошепна със злобна усмивка младата жена и размаха ветрилото като същинска рапира. — Защото още преди да свърши този маскарад, ще лежиш сразен в краката ми.

— О, мила Женет — произнесе през смях Доминик — убедена съм, че ще го направиш. Божичко! Чак ми е жал за бедния ми, нищо неподозиращ син!

Днес Джъстин Тревилин се обличаше необичайно грижливо за вечерята в Нортчърч Аби, защото баща му с остри думи му беше описал колко неприятни последствия би имала неучтивостта спрямо майка му и братовчедката Женевиев. Виконтът нееднократно беше изпитал върху себе си силата на бащиния гняв и тази вечер не искаше да рискува. Погледна се с намръщено чело в огледалото, поставено над тоалетната маса, и захвърли още една негодна за употреба вратовръзка.

По дяволите още веднъж! Какво ставаше тази вечер с него? Обикновено дългите сръчни пръсти умело завързваха елегантни възли на вратовръзката или изтегляха идеални ръбове на панталоните. Джъстин въздъхна и се обърна към камериера си Уентуърт, застанал зад него с дузина връзки в ръце. Избра друга, преметна я нетърпеливо през врата си и за кой ли път се зае с тайнствените подробности на връзването, известни в неговия кръг като «възел на Тревилин». Макар че откритието беше лично негово, днес просто не можеше да се справи. Смачка още една връзка и недоволно я захвърли на пода.

Този път въздишка се изтръгна от гърдите на Уентуърт, защото това беше шестата чиста, изгладена и колосана вратовръзка, с която господарят му се отнасяше така немилостиво, а той беше положил огромни усилия да ги приведе в най-добър вид. Въпреки това не се осмели да предложи на виконта той да върже вратовръзката, защото непременно щеше да си навлече строги укори.

Най-после седмият опит завърши успешно и Джъстин доволно изгледа елегантния възел на копринената вратовръзка с цвят на бургундско. Дори Уентуърт, който много се гордееше с умението си да прави сложни възли, трябваше да признае, че лордът отлично се справя с тази трудна материя.

Джъстин се изправи и облече ушития от най-добрия лондонски шивач жакет, подаден му от Уентуърт. Камериерът изгледа доволно господаря си и си позволи да се усмихне. Виконтът нямаше нужда да подплатява раменете си, както правеха повечето благородници.

— Щом свършиш работата си тук, Уентуърт — проговори хладно лордът — си свободен до края на деня. Не се съмнявам, че тази вечер ще се забавя, тъй като трябва да отбележим пристигането на мадмоазел Женевиев в Нортчърч Аби. Сигурен съм, че родителите ми са се погрижили да й създадат забавления.

— Благодаря ви, милорд — отговори зарадвано Уентуърт.

Лордът понякога беше доста груб, но винаги проявяваше снизходителност и не караше камериера си да го чака с часове. Затова Уентуърт мълчаливо търпеше капризите и прищевките му и се чувстваше щастлив, че е на служба при виконта. Знаеше, че повечето слуги са в много по-тежко положение. Работеха прекалено много, получаваха малки заплати, а на всичкото отгоре господарите им ги биеха. Неговият никога не посягаше на слугите, а когато понякога изпитваше острия си език върху камериера, неизбежно следваше извинение. Да, помисли си Уентуърт, можех да попадна на доста по-лош господар.

Камериерът събра смачканите вратовръзки, питайки се дали и Емелин, прислужницата на мис Женевиев, също ще бъде свободна тази вечер.

Макар че Женевиев беше просто сразена от вида на Джъстин, това не беше нищо в сравнение с въздействието, което появата й оказа върху него. Когато двете с Доминик влязоха в салона с добре премерено закъснение, той тъкмо си вземаше щипка емфие. Без да иска, смръкна твърде голяма доза от специално приготвената за него смес и веднага се разкиха. Когато ароматизираният тютюн попадна в гърлото му, кихавиците бяха последвани от силна кашлица. За момент изглеждаше, че направо се задушава, но с учудващо самообладание Джъстин успя най-после да си поеме дъх. Изпразни на един дъх чашата с мадейра, която държеше в ръка, и добрият вкус в устата му се възвърна.

Опряна на спомена за дългите години, прекарани на сцената, Доминик успя да задържи напиращия на устните й луд смях, и мрачно изгледа сина си.

— Изключително неприятен навик, Джъстин — отбеляза хапливо тя. — Отдавна ти го повтарям.

— За кое говориш, маман — за виното или за емфието? — осведоми се учтиво той и пристъпи напред, за да я целуне по бузата.

— И за двете, нахалнико. — Доминик сърдечно го потупа с ветрилото си. — Но съм се примирила, че не мога да те откажа от вредните ти навици. Освен това… — Доминик артистично вдигна рамене. — Няма нищо. Вината не е моя. А сега е време да се поклониш пред Женет, за да не си помисли, че си невъзпитан. В крайна сметка скоро ще бъде твоя съпруга.

— Да, разбира се. Това е уговорено още преди много, много години, нали? — отговори учтиво Джъстин, без да губи доброто си настроение. — О, братовчедке! — Той се обърна към Женевиев и едва не се потърси от отвращение, когато се озова в непосредствена близост до приказната фигура, застанала величествено насреща му. Още като дете не обичаше елфи и духове. — Добре дошла в Нортчърч. — Устните му бегло докоснаха простряната й ръка. — Загубата на Франция е печалба за Англия. Всички се радваме да те видим жива и здрава.

— Мерси, мосю — отговори тихо Женевиев, сякаш не й достигаше дъх. Толкова години не беше виждала Джъстин и съвсем не беше подготвена за властното въздействие, което се излъчваше от личността му.

Беше сразена — абсолютно сразена, и това никак не й харесваше. Джъстин Тревилин изглеждаше невероятно добре! Нямаше нищо общо с грубия хлапак, останал в спомените й. Пред нея стоеше представителен, изключително красив мъж и я измерваше с хладен поглед, сякаш имаше насреща си порцеланова фигурка, която възнамеряваше да купи.

Непокорната коса с цвят на абанос беше небрежно превързана на тила със сива копринена панделка. Будните сиви очи под гъстите, демонично извити вежди и черните мигли блещукаха като сребърни ледници. Скулите над високите хлътнали бузи бяха изключително фино очертани и засилваха още повече изразителността на лицето му. Гордо изправеният нос сякаш беше изсечен от мрамор, а устните бяха красиво извити и пълни. Женевиев неволно се запита какво ли ще е, ако я целуне. Брадичката беше енергична и решителна и като цяло братовчед й правеше впечатление на човек, който е уверен, че винаги ще получи онова, което иска.

Тази мисъл само засили нервността й, защото Джъстин съвсем не приличаше на мъж, с когато може да се флиртува. Разтревожи се, че би могъл да разкрие малкия заговор и да реагира гневно. А тя предпочиташе да умре, вместо да признае, че е чула злобните му забележки и си е послужила с тази детинска хитрост, за да го накаже. Златните клонки, които оформяха птичето гнездо, болезнено боцкаха кожата на главата й и това още повече засилваше неловкостта й. Знаеше, че довечера ще я боли глава и много й се искаше да захвърли глупашката украса от косата си.

Помисли си колко натруфена и изкуствена изглежда в сравнение с ненатрапчивата елегантност на братовчед си и настроението й се развали. Искаше да го отврати от себе си още първата вечер и знаеше, че е постигнала целта си, колкото и умело да се прикриваше той, но сега й се отщя никога да не беше прибягвала към този маскарад.

Джъстин беше висок, строен и изключително добре сложен. Жакетът в бургундскочервено със сиви ревери и маншети и масивни сребърни копчета подчертаваше широките му рамене и мускулести ръце. Под изискания възел на тъмновинената вратовръзка проблясваше колосана ленена риза с дантели на гърдите, които не можеха да скрият широкия гръден кош. Тесните панталони от сиво сукно прилягаха отлично към мощните мускулести бедра.

Джъстин беше облечен по последна мода, но никой не би го сметнал за конте. Единствените му скъпоценности бяха сребърен пръстен с печат и джобен часовник с проста сребърна верижка.

Сигурно всяка жена се прехласва по него, помисли си раздразнено Женевиев и нещо я прободе в сърцето. Опита се да си припомни всички ужаси, преживени през последните седмици, за да успокои ускорения си пулс и отново да издигне около себе си стените на омразата и ожесточението.

— Чудесно изглеждаш, Женевиев — промълви учтиво братовчед й. Ала веднага отслаби комплимента, като добави: — Не си спомням кога за последен път съм виждал такава… интересна фризура.

После я погледна по начин, който болезнено извика в съзнанието й факта, че прилича на някакъв странен домашен дух, безвкусно натруфен и смешен. Свърза погледа му с обидните забележки, които беше чула днес следобед, и твърдо реши да изиграе ролята си докрай.

— О, във Франция това е последен вик на модата. Всички дами украсяват косите си с какво ли не — отговори с подчертана небрежност Женевиев, сякаш всеки ден сядаше на масата с птиче гнездо на главата си. — Смятам, че новата мода е великолепна.

— Така ли? — осведоми се Джъстин и вдигна едната си вежда. — Тогава имаш късмет, че главата ти е останала цяла и невредима.

Женевиев с мъка се удържа да не му отговори с някоя острота. Постара се да запази празния си поглед и се престори, че не разбира иронията в думите му.

— О, да — продължи с престорена сериозност тя. — Днес във Франция убиват хората за една кора хляб. Само си помисли какво изкушение представлява цяло птиче гнездо!

— Да, действително! — промърмори Джъстин и тежко преглътна.

— Аз обаче смятам, че тази мода наистина е чудесна — извика красивото младо момиче, което до този момент е гоеше настрани, и се втурна с протегната ръка към Женевиев. — Аз съм Кити Мениринг, братовчедке Женет… О, надявам се, че нямаш нищо против да те наричам така, макар че нямаме родствени връзки. Лорд Уилям е само мой настойник.

— Да, разбира се. Леля Доминик вече ми разказа, че живееш тук. Благодарение на теб тази вечер съм облечена с чудесна златна рокля, а имам и още много великолепни дрехи.

— Няма какво да говорим за това. Подарявам ти ги с удоволствие — отговори Кити и плахо сведе към земята сините си очи. — И без това тази рокля никак не ми отиваше — призна тихо тя.

— Права си — отговори благосклонно Женевиев, защото сметна, че е редно да подпомогне усилията на леля си Доминик. — Косата ти искри като старо злато и просто е засенчвала блясъка на роклята.

— Много си мила — отговори със святкащи от радост очи Кити. — Макар да подозирам, че е било тъкмо обратното. О, вуйчо Уилям, тя е много красива, нали?

— Права си, мила — отговори лорд Нортчърч и тежко се облегна на бастуна си, когато се приведе да целуне племенницата си. — Навсякъде бих те познал, мила Женет, въпреки че днес си в доста необикновено облекло. — Будите сиви очи я измериха от глава до пети и Женевиев усети, че по гърба й пробягаха страхливи тръпки. Доби впечатлението, че не е успяла да го измами, и изтръпна. — Как си, Женет? Надявам се, че си добре — продължи любезно той.

— О, да, чичо Уилям. Много ти благодаря, че ме приемаш в дома си. Ще се постарая да не съм ти в тежест.

— Глупости! — възпротиви се енергично лорд Уилям. — Нортчърч Аби е и твой дом. Можеш да останеш при нас колкото желаеш.

— Мерси.

В този момент Кинси отвори вратата към трапезарията и обяви:

— Вечерята е сервирана, милорд.

— В такъв случай да отидем да вечеряме — отговори сериозно лорд Уилям и предложи ръка на Женевиев.

По време на яденето всички се стараеха разговорът да не затихва нито за миг. Водеха се сериозни дискусии, разказваха се забавни анекдоти, припомняха се весели случки от миналото. Женевиев и Кити бъбреха за разни неща, стараейки се да се опознаят по-добре. Лорд Уилям и Джъстин показаха жив интерес към политическото положение във Франция и Женевиев се постара да им разкаже всичко, което знаеше. Забележките й бяха разумни и предизвикаха учудените погледи на мъжете. Трябваше леля Доминик да се намеси и да я изгледа предупредително, за да й припомни ролята на глупаво момиче. Без да се засяга, Женевиев продължи да бъбри за какво ли не.

Джъстин млъкна и се скри зад учтивата си, хладна фасада. Женевиев скритом го поглеждаше под спуснатите си мигли.

Колко по-прости щяха да бъдат нещата, мислеше си тя, ако братовчед ми не беше изглеждал толкова добре. А сега се чувстваше привлечена от него и се сърдеше на самата себе си, че си е позволила този детински маскарад, за да му отмъсти. Много по-просто щеше да бъде, ако беше показала истинското си лице и с обичайната си хитрост и коварство го беше накарала да се влюби в нея. А когато се озовеше покорен в краката й, доволно щеше да му обърне гръб. О, не, помисли си сърдито Женевиев, мъж като Джъстин никога не би паднал на колене пред някоя жена. Беше твърде горд за това! Много по-вероятно беше да й се присмее, още повече след като узнаеше, че му е разиграла този глупав маскарад.

Ала дори при сегашните обстоятелства беше безсмислено да продължава да се прави на глупачка. Никога не е била повърхностна, безгрижна хлапачка! Утре щеше да му даде да се разбере. Щеше да признае, че предната вечер е играла роля и двамата щяха да започнат отначало. И без това скоро щяха да станат мъж и жена. Леля й вече беше засегнала тази тема и Джъстин не беше повдигнал възражения. Според разговора, който неволно беше подслушала, той не беше особено въодушевен от предстоящия брак, но по неизвестни причини нямаше намерение да се отказва от вече уговорени неща. Без съмнение чичо Уилям го беше принудил да се съгласи.

Ама че объркано беше всичко! Не й се вярваше, че наистина може да стане жена на този чужд човек, който на всичкото отгоре никак не се интересуваше от нея. Пък и тя съвсем не го желаеше, побърза да увери сама себе си Женевиев. Въпреки това мисълта, че му е напълно безразлична, дълбоко я нарани. Почувства засегната гордостта си, също и суетността си на първа красавица на Франция.

Запита се дали пък братовчед й не е влюбен в Кити, но след като наблюдава двамата в продължение на няколко минути, дойде до извода, че няма нищо такова. Държаха се по-скоро като брат и сестра. Женевиев внезапно осъзна, че Джъстин я смята за глупачка, защото не я е виждал от детството й насам. Но ако наистина щяха да се оженят, той трябваше поне да я уважава, а това беше изключено, ако продължи да поддържа този маскарад.

От друга страна, размишляваше тя, докато в съзнанието й бавно се оформяше някакъв план, ако продължи да я смята за глупава хлапачка и след като се оженят, той няма да има никаква причина да се сближава с нея. Ще я остави на спокойствие и тя ще има достатъчно време да преследва собствените си цели. Това означаваше, че ще може да идва и да си отива, когато си поиска. Ще се преструва, че прекарва дните и нощите си в безкрайни приеми, игри на карти и всякакви други забавления. А Джъстин въобще няма да си даде труд да провери дали наистина е присъствала там. Това ще бъде прекрасно прикритие за капитан Лафол. Никой никога няма да заподозре, че зад страшния капитан се крие една дама от доброто общество, помисли си развеселено Женевиев и едва не се изсмя с глас. Ако Джъстин узнае нещо за истинските й намерения, сигурно ще разруши в зародиш оформящия се план за спасение на родителите й. В никакъв случай няма да позволи жена му да се занимава с контрабанда и да разменя стоки между Англия и Франция. При никакви обстоятелства Женевиев не можеше да рискува някой от шпионите, внедрени в Англия, да я изобличи пред френското правителство. О, идеята беше наистина чудесна! Джъстин щеше окончателно да се отдръпне от нея, но сега беше важно да спаси живота на родителите си, а не да спечели сърцето на някакъв си мъж.

Главата й се замая от радост и тя удвои усилията си да покаже на скъпия си братовчед за каква глупава млада личност смятат да го оженят.

След вечеря дамите се оттеглиха в малкия салон и оставиха господата да изпият по чаша портвайн. Женевиев с удоволствие би подслушала какво си говорят мъжете зад затворените врати на трапезарията, но това беше невъзможно. Неохотно последва леля си и Кити и почти не чуваше оживения им разговор. Вслуша се едва когато Кити с въодушевление заразказва за Черния Мефисто или така наречения Шпионин.

Във Франция тази личност също беше в устата на всички, макар че никой не знаеше нищо за нея. Бяха дали на тайнствения мъж името Черния Мефисто, защото повечето хора мислеха, че е сключил пакт с дявола. Цялата му дейност беше насочена срещу новите господари на Франция. Вредеше им колкото можеше и на всичкото отгоре оставяше на всяко място, което беше посетил, черна копринена маска като визитна картичка.

Носеха се слухове, че се сдобил с редица важни сведения, които предал на англичаните. И двете страни се страхуваха, че войната е предстояща и се стремяха да изтръгнат една от друга колкото се може повече военни тайни. Освен това Шпионинът разкри някои неща, които поставяха новите властници във Франция в изключително неловко положение. Правителството отчаяно се мъчеше да запуши всички дупки, от които изтичаше информация, но въпреки това Англия научаваше подробности за важни заповеди, стратегически планове, тактики и още много нещо, които по неуловими пътища попадаха в ръцете на Черния Мефисто и оттам у стария неприятел на Франция. Твърдеше се дори, че Шпионинът на три пъти с планирал и със собствените си ръце е успял да измъкне от Франция видни представители на френската аристокрация, които били осъдени на смърт.

Френските благородници виждаха в негово лице герой и правеха всичко, за да му помагат. Властите обаче го смятаха за един от най-опасните си врагове, които на всяка цена трябваше да бъдат унищожени.

— И аз съм чувала за този човек — намеси се в разговора Женевиев. — Говорят, че Събранието дава награда за главата му. Непрекъснато му поставят капани, но той винаги се изплъзва. Шпионите на правителството са безсилни.

— Казват, че отлично умеел да се предрешава — разказа Кити. — Питам се кой ли е той всъщност.

— В моята страна разказват, че е френски емигрант, който успял да се изплъзне от ръцете на новите властници и продължава да работи за възстановяването на короната — отвърна Женевиев. — Други обаче твърдят, че заема висок пост в републиканското правителство и го предава.

— Ето, виждаш ли! — засмя се Кити. — Този човек е чудесен артист, защото в Англия разправят, че е англичанин и работи във външното министерство.

— Кой? — попита Джъстин, който тъкмо влизаше в малкия салон. Без да бърза, се насочи към сребърната табла, поставена на овална масичка, наля си коняк в кристална чаша и седна в креслото до Женевиев.

— Говорим за Черния Мефисто — отговори оживено Кити.

— Ах, Кит! — простена Джъстин. — Стига сме говорили все за този досаден тип. Моля те, престани. Никой не знае съществува ли изобщо такъв човек. Човек не може да поиграе карти с най-добрите си приятели, без да се наслуша на най-невероятни истории за приключенията му. Омръзнал ми е до смърт. С глупостта си може да накара и най-смелия мъж да си остане в къщи.

— Ти разбира се не си като него — ядоса се веднага Кити. — Господи! Не ни разваляй настроението с проклетото си равнодушие. Върви и си потърси нещо, което да те забавлява, защото искаме да продължим разговора си. — Тя отново се обърна към Женевиев: — Наистина не ти завиждам, мила. Сигурна съм, че на света няма по-скучен човек от бъдещия ти съпруг.

— Нали няма да се оженя за теб, Кит? — изръмжа несдържано Джъстин. — Освен това Женет не е диваче като теб.

— О, аз също обичам да се забавлявам — отговори безгрижно Женевиев, влязла отново в ролята на глупавичко момиче. — Надявам се, че няма да имаш нищо против развлеченията ми, Джъстин. Няма да те карам да ме придружаваш.

— Слава Богу — отговори мрачно той. — Предпочитам вечерите в своя клуб.

— Я се дръж по-прилично, Джъстин! — намеси се енергично Доминик. — Освен нашето семейство Женевиев не познава никого в Англия, затова ти ще я придружаваш навсякъде и ще я въведеш в обществото, както е редно.

— И насън не би ми хрумнало да занемарявам Женет, маман — отговори по-спокойно Джъстин. — Но всеки мъж има нужда да остане сам със себе си и се надявам, че и ти, и Женет много добре го разбирате. А сега ме извинете, ако обичате. Имам да уреждам някои делови въпроси, а и татко желае да поговори с Женевиев в кабинета си. — Обърна се към Женевиев и продължи: — После бих желал та те видя за миг насаме, мила моя.

Женевиев беше сигурна, че любезността му е предназначена само за ушите на леля й, но не възрази и леко склони глава в знак на съгласие.

— Моля те да ме извиниш, лельо Доминик. Ще отида да видя какво желае чичо Уилям.

— Разбира се. Ще се видим утре сутринта, миличка.

— Много добре. Лека нощ, лельо. Лека нощ, Кити. — Женевиев се усмихна мило и излезе от малкия салон. Тръгна по дългите извити коридори към кабинета на чичо си, мислейки за какво ли е решил да й говори толкова късно.

Почука тихо и като чу приглушеното: «Влез», натисна правата и пристъпи вътре.

— Ела, Женет. — Уилям вдигна очи от писалището си и я покани да седне. — Много мило от твоя страна, че веднага се отзова на поканата ми.

После заговори за незначителни неща, докато Женевиев нервно се въртеше на големия стол. Накрая се покашля и изпитателно я изгледа. Будните сиви очи сякаш я пронизаха.

— Мила моя — започна с усмивка Уилям, — помолих те да дойдеш при мен, за да те поздравя за прекрасно разиграното представление тази вечер. Ти си наистина чудесна артистка.

— Аз… изобщо не разбирам за какво говориш, чичо Уилям — заекна Женевиев. — Държах се както винаги, уверявам те.

— Така ли? — Лорд Уилям вдигна вежди с превъзходно изиграна изненада. После извади лорнета от джоба на жилетката си и се зае грижливо да го изтрива с копринената си кърпичка. — Слушай, мила Женевиев — продължи меко той и произнасянето на цялото й име беше предупреждение, че няма смисъл да се преструва пред него. — Нима ме смяташ за толкова глупав? Не, не си прави труда да ми отговаряш. Джъстин никога не е виждал майка си на сцената и това извинява до известна степен липсата му на въображение. Но на млади години — защото и аз съм бил млад, независимо дали го вярваш или не — имах удоволствието многократно да наблюдавам играта на Доминик и Лиз-Мари. Чудесна двойка бяха — припомни си с меланхолична усмивка Уилям. — Красиви и жизнени като никои други. Замайваха ме с присъствието си … също както и сега. — Гласът му пресекна, потопен в спомените за миналото. Но след кратко мълчание отново заговори:

— Всъщност това няма значение. — Разтърси глава, за да се върне в настоящето. — Къде бяхме спрели? А, да… Татко Ник, онзи стар негодник, много обичаше Шекспир и имах честта няколко пъти да гледам «Сън в лятна нощ». Жена ми харесваше много ролята на Титания, кралицата на елфите. Ако не се лъжа — а съм сигурен, че не се лъжа, бих заявил, че твоето представление може да се мери дори с изпълнението на Доминик.

Както обикновено, когато искаше да смути някого, лордът вдигна лорнета си и изпитателно изгледа Женевиев.

— А сега, мила — продължи сухо той, — предлагам да разкриеш пред мен целта на прелестния малък маскарад, който ни устрои тази вечер. — Когато Женевиев не отговори, Уилям си позволи дори да се засмее. — Хайде, мила — проговори по-любезно той. — Не съм чак такова чудовище, за каквото ме смяташ.

Младата жена смаяно вдигна поглед и видя веселите пламъчета в будните сиви очи. Част от страха, изпитван досега, внезапно изчезна.

— О, чичо — призна сломено тя, — вярно е, че всъщност аз не съм чак такава глупачка! Но не исках да измамя теб, а Джъстин…

— Защо, мила моя?

— Защото… защото… ами, аз бях излязла на балкона и без да искам… без да искам, чух разговора ви днес следобед и…

— Достатъчно. Няма нужда да продължаваш — прекъсна я натъртено лорд Уилям и вдигна ръка. — Решила си да потвърдиш мнението на Джъстин, който и без това те смята за малка глупачка.

— Да, точно така — промърмори Женевиев. Беше засрамена и малко уплашена, че чичо й е прозрял истината.

— Не се срамувай, Женет — укори я през смях лорд Уилям. — Все ми е едно какво смяташ да правиш с моя син. Ще му бъде от полза да получи малък урок. Освен това мъжете се възхищават на жени, които умеят да запазят за дълго ореол на тайнственост около себе си и непрекъснато ги изненадват. Аз в никакъв случай нямам намерение да те издавам. Не се бой.

— Ти май умееш да четеш мислите на хората, чичо? — попита усмихнато Женевиев.

— Често ме обвиняват в това — отговори със задоволство лорд Уилям. — Смятам, че това е една много полезна дарба. Виж какво, Женет — продължи сериозно той, — от поведението ти тази вечер заключих, че ти не си особено въодушевена от женитбата с моя син, както за съжаление и той. Въпреки това откровено ще ти кажа, че не виждам друга възможност. Няма съмнение, че именията на баща ти и тези на Вашел са конфискувани от френското правителство и макар че аз успях да спася голяма част от парите на Едуард, имуществото ти вече не е онова, което беше. Ако баща ти успее да избяга от Франция, надали ще може да осигури на семейството си досегашното благосъстояние. Не искам да бъда жесток, мила моя, но ти трябва да погледнеш фактите в очите, колкото и неприятни да са те. Ти си емигрант, без пари и без родина — а това не е особено утешително за едно младо момиче. Имаш три възможности: да се омъжиш за човек, който не ти подхожда по обществено положение и да поемеш всички рискове на подобен неравен брак; второ, да си потърсиш работа и да се обречеш на мизерно и мрачно съществувание; и трето, да останеш при нас в Нортчърч Аби, където си винаги добре дошла. Ако обаче желаеш да създадеш семейство и да възпиташ децата си в обичайния за нашата класа стил на живот, трябва да се омъжиш за Джъстин. Освен това смятам — продължи развеселено той, — че вие двамата си подхождате много повече, отколкото можете да предположите.

С тази обезпокоителна забележка лорд Уилям приключи рязко разговора и я отпрати, без да дава по-нататъшни обяснения. Когато напусна кабинета му, Женевиев беше смутена, сърдита и потисната едновременно. Досега се тревожеше единствено за родителите си и не обръщаше внимание на жестоката действителност. Днес чичо й внезапно й отвори очите и тя с болка проумя в какво безизходно положение е изпаднала. Женитбата й с Джъстин вече щеше да послужи не само за осъществяване надеждите на леля й — тя беше единствената възможност Женевиев да осигури бъдещето си.

Младата жена се почувства толкова сломена, че дори не чу смеха, с който я изпрати чичо й Уилям.

12

Женевиев скрито поглеждаше към Джъстин, който вървеше до нея през хладната нощна градина, обляна от луната светлина. Ако искаше да бъде честна пред себе си, трябваше да признае, че той олицетворява мечтата й за мъж. Но за съжаление трябваше да гледа на него не като на свой любим, а само като на човек, за когото ще се омъжи. Много й се искаше да протегне ръка и да го докосне. Мъжката миризма на тютюн, вино и одеколон замайваше главата й. Усети силно желание да падне в обятията му и да се наслади на целувките му, също както преди доста време беше лежала в обятията на Арман Шарбон.

Обичаше Арман и когато го екзекутираха, реши, че никога вече няма да обича друг мъж. Сега обаче трябваше да признае, че беше разтърсена до дън душа от присъствието на братовчед си. Усещанията й в никакъв случай не можеха да се сравнят с това, което изпитваше по времето на Арман. За разлика от Арман обаче Джъстин не беше направил нищо, за да я спечели. Странно, че това обстоятелство я нарани много повече, отколкото всичките му пренебрежителни забележки.

При тази мисъл гняв прониза сърцето й. Толкова ли беше зажадняла за любов и нежност, та беше готова да се хвърли в обятията на мъж, който не изпитваше към нея нищо друго, освен презрение! Не! Трябваше да събере остатъците от разума си и да се бори с тази смущаваща привлекателна сила, която упражняваше върху нея братовчед й. Трябваше да осъществи оформения вече план и да продължи да играе ролята си. Всяка погрешна стъпка можеше да я провали и да застраши живота на родителите й. Сега трябваше да мисли за тях — не за Джъстин.

— Е, братовчеде — промълви тя и наруши тишината, която от доста време тегнеше над двамата. — Каза, че желаеш да разговаряш с мен, доведе ме в градината, а не си произнесъл нито дума. Вече е късно и съм доста уморена. Кажи ми каквото имаш, защото бих желала скоро да се оттегля.

— Нима не знаеш, Женет? Искам да поговоря с теб за нашата женитба — отговори Джъстин и Женевиев се изненада от загрижеността в гласа му.

Той рязко спря и се опита да подреди в главата си онова, което имаше да й каже. После тихо продължи:

— Женет, ти беше насилствено разделена от родителите си и брат си. Преживя какви ли не трудности, докато се измъкнеш от Франция, а в Англия си едва отскоро. Боя се, че майка ми прекалява с усърдието си да ни види свързани в брак и не ти дава време да размислиш за положението си. Намирам, че тя просто те тика към олтара. Затова ти заявявам, че не е нужно да се омъжиш за мен, ако не искаш. Можем да развалим годежа.

— Зная, Джъстин, и те уверявам, че не ми беше лесно да взема решение — отговори тихо Женевиев. — Чичо Уилям поговори с мен и аз много внимателно обмислих всичко. Баща ти описа положението с много съчувствие, но без да го разкрасява. Нямам нито семейство, нито приятели, с изключение на малкото хора в Нортчърч Аби. Освен това съм лишена от средства за препитание. Кажи ми, братовчеде: кой мъж би се оженил за жена, чиято титла не носи със себе си дори парче земя? Сигурна съм, пък и чичо Уилям също го потвърди, че Събранието е конфискувало всичките ми имоти. Ако не се омъжа за теб, трябва да си потърся мъж, който има много по-ниско обществено положение от моето, или да си намеря място като компаньонка или гувернантка. Защото не желая цял живот да бъда в тежест на семейството ти и да завися от неговата благотворителност. Осъзнавам положението си, колкото и да ме боли. Разбираш ли ме сега? — Женевиев сви раменете си по типично френски начин. — За съжаление нямам никакъв друг избор, а освен това не искам да наранявам чувствата на леля Доминик. Тя е толкова мила с мен. Ако ти обаче смяташ, че бракът ни ще бъде непоносим за теб, или ако има друга, на която принадлежи сърцето ти, няма да те принуждавам да се ожениш за мен. Зная… зная, че между нас няма любов.

Джъстин впи поглед в нея, смаян от безпощадната откровеност на думите й и преди всичко от начина, по които преценяваше положението си. Не беше очаквал, че братовчедка му разсъждава толкова разумно, нито пък че тя ще го освободи от задълженията му. Острите забележки нямаха нищо общо с кокетното й бъбрене през цялата вечер.

Тя заслужава милост, помисли внезапно Джъстин, тази изоставена въздушна фигурка с напудрени коси и грижливо гримирано лице. През цялата вечер я смяташе за натруфена глупачка, но сега му заприлича на безпомощно, загубено дете. Почти против волята си почувства, че досегашното му отвращение се разсейва. Интуитивно усети, че зад напудрената фасада се крие много повече от онова, което беше видял досега. Тази възможност го възхити.

Винаги беше смятал Женевиев за дете. Помнеше, че леля му и майка му я наричаха «малката». Но сега, застанал до нея, с учудване забеляза, че братовчедка му е висока и стройна, а движенията й са гъвкави и нямат нищо общо с досегашните изкуствени жестове и танцови стъпки.

Тук нещо не беше наред и Джъстин го разбираше, макар че не можеше да каже какво точно. Запита се дали онова, което беше почувствал, не е било самоизмама, предизвикана от очарованието на нощта.

— Старата уговорка съвсем не е неприемлива за мен, Женет — заговори Джъстин, внимателно подбирайки думите си, за да не я нарани. — Сигурен съм, че можеш да направиш съпруга си много щастлив. В живота ми няма друга жена, повярвай ми, просто нямам особено желание да се обвържа в брак. Ала нямам намерение да стоя и да гледам как ще се омъжиш за по-нискостоящ от теб или ще се принудиш да печелиш сама хляба си. Убеден съм, че ще предпочетеш една от двете възможности, защото гордостта не ти позволява да бъдеш в тежест на родителите ми. Затова ти предлагам да изпълним споразумението между семействата ни и да се оженим. Осмелявам се да твърдя, че отношението ми към теб е не по-лошо от отношението ми към всяка друга жена. — Тези думи се изплъзнаха от устата му против волята му и прозвучаха доста нараняващо, макар че не беше имал такова намерение. Когато разбра какво е сторил, побърза да се извини. — Прощавай, лошо се изразих. Не исках…

— Разбрах мисълта ти — отговори сухо Женевиев. — Може би трябва да падна на колене пред теб и да ти благодаря? — осведоми се остро тя. — Много мило от твоя страна, че падаш толкова ниско да се ожениш за жена като мен, Джъстин!

— Моля те да ми простиш — промълви сковано той. — Уверявам те, че не исках да те засегна. Щом така и така трябва да се оженя, предпочитам теб пред всяка друга жена. С теб сме роднини и няма нужда да се преструваме един пред друг. Освен това знам, че няма да искаш от мен да стоя непрекъснато до полите ти, когато се оженим — прибави с усмивка той и продължи: — Свикнал съм да бъда свободен, Женет. Деловите въпроси, които решавам, изискват много време и понякога ще се наложи да отсъствам по цели седмици. Ако се женехме по любов, отсъствието ми щеше да те измъчва. Вероятно щеше да ми задаваш въпроси, да ме следиш, и това щеше да разруши връзката ни. Но така, както стоят нещата, аз ти осигурявам защита чрез името и състоянието си и знам, че не очакваш от мен нищо повече. — Джъстин сви рамене, осъзнавайки колко е малко онова, което предлага. — Ако смяташ, че можем да живеем така, аз съм съгласен.

— Както вече ти казах, аз нямам друг избор, Джъстин — отговори сухо Женевиев. — Докато съществуваше моят свят, имах други представи за бъдещето. Обичах друг мъж — призна тя.

Джъстин се стресна, защото почувства болезнено убождане в сърцето.

— Ако не бяха го гилотинирали — продължи тихо Женевиев, — тогава естествено можех да се надявам, че… Но да не говорим повече за това — заключи с безизразен глас тя. — Всичко е безвъзвратно отминало, а аз трябва да мисля за бъдещето си. Приемам предложението ти във вида, в който го представи, Джъстин. Не искам нищо повече, въпреки че бих желала да се изразиш малко по-ясно. Трябва ли да приема, че, когато се оженим, ти… че това ще бъде само брак по разум, без реални последствия?

— Аха, разбирам тревогата ти — промърмори развеселено Джъстин. — Искаш да знаеш имам ли намерение да те направя своя. Съжалявам, Женет, но не мога да ти дам точен отговор. Нека почакаме, докато се опознаем по-добре. Пък и природата ще каже своето, не мислиш ли? Нямам желание да ти се натрапвам, освен това в Англия има достатъчно жени, готови да влязат в леглото ми. От друга страна обаче е редно да имаме наследник, не мислиш ли и ти?

— А какво ще кажеш за моите потребности, Джъстин? — попита сухо Женевиев, наранена от думите му. — Трябва ли да живея без любов само защото трагично стечение на обстоятелствата ме е лишило от име и средства за препитание? Или в този специален случай онова, което е позволено на теб, ще бъде позволено и за мен?

— От само себе си се разбира, че ти също ще имаш обожатели, Женевиев. Повечето високопоставени дами само с това се занимават. Но очаквам да бъдеш дискретна и да пазиш доброто име на семейството ни.

— Това също се разбира от само себе си, Джъстин — отговори високомерно тя.

— Отлично. Ще поговоря с маман за венчавката. Вероятно при дадените обстоятелства няма да имаш нищо против, ако се оженим скоро и без излишен шум.

— Безсмислено е да отлагаме. Сгодени сме от детство, а аз претърпях твърде много загуби и споменът за тях е твърде пресен, за да празнувам големи празници. Не е прилично, а и не би ми доставило радост. Достатъчно е да ни венчеят в параклиса на Нортчърч Аби.

— Както желаеш. И не се тревожи за нищо, Женет — прибави меко Джъстин. — Не съм толкова нечувствителен, колкото си мислиш. Повярвай ми! Вече съм почти уверен, че двамата ще се разбираме много добре.

— Много странно — промълви тя. — Чичо Уилям каза тази вечер почти същото. Лека нощ, Джъстин!

С величествен жест, който остави у него чувството, че се е държал като последен глупак, тя склони глава, после бавно тръгна към къщата, оставяйки го сам с мислите му. Странно, но след изчезването й градината сякаш опустя и стана още по-студена.

Две седмици по-късно двамата се венчаха в параклиса на Нортчърч Аби в присъствието на ограничен кръг гости. Джъстин получи специално разрешително от епископа, според което нямаше нужда да разгласяват годежа и да спазват определените срокове. Шивачката, която Доминик беше ангажирала да ушие сватбената рокля и да приготви чеиза на Женевиев, направо изпадна в отчаяние. Помощничките й работиха ден и нощ, за да попълнят гардероба на младоженката. Някои рокли преди това бяха собственост на Кити и трябваше да се променят съвсем малко, за да изглеждат като нови. Женевиев се зарадва на това, защото й беше много неудобно да приеме големия гардероб, за който беше настоявала леля й.

С леля Доминик и Кити младата жена замина за Лондон, защото трябваше да се направят още много покупки. Платове, шапки, ръкавици, чорапи, обувки, чанти… Няколко пъти успя да се изплъзне от придружителките си и купи доста неща, които много биха ги учудили. Взе дузина прости ленени ризи и тесни черни копринени панталони, предназначени за млад мъж, освен това разноцветни копринени кърпи и шалове, подходящи за моряци, широки кожени ботуши и разни други дреболии. Освен това закупи от различни търговци пет черни домина и дузина яркочервени маски от коприна.

След пристигането си в Нортчърч Аби Женевиев на два пъти беше изпращала верния Ив-Пиер да провери как върви ремонтът на кораба и как се чувства екипажът. При завръщането си служителят съобщаваше, че скривалището на шалупата не е открито, че моряците работят усърдно и освен това са завързали полезни връзки в околните села.

— Кажи на Беноа и останалите да положат повече усилия с хората от Пензанс — беше казала Женевиев. — Доколкото знам, Блекхийт Хол е в непосредствена близост. Там ще бъде опорната точка на всичките ни начинания.

— Както заповядате, капитане — беше отговорил ухилено Ив-Пиер и вече по-сериозно се беше осведомил: — Съвсем сигурна ли сте, че трябва да се омъжите за лорд Джъстин, мадмоазел Женет? Ако не искате, не се насилвайте. Кажете само една дума, и аз и моряците ще ви последваме до края на света, ако се наложи.

— Зная, Ив-Пиер. Но… това не е живот за мен. А, което е много по-лошо, какъв живот би било това за децата ми, ако някога имам свои деца? Не. — Женевиев решително поклати глава. — Ще се омъжа за Джъстин, както желаят семействата ни.

Ала когато пристъпи в преддверието на малкия параклис, тя вече не беше толкова сигурна, че е взела правилното решение.

Имаше чувството, че сънува. Ръката, пъхната под мишницата на чичо й, трепереше, и докато вървяха през параклиса към Джъстин, който ги очакваше в другия край, тя се движеше като в транс. Беше си представяла богата и романтична сватба, а сега? Къде бяха мама, татко и Вашел? Къде беше Арман? Нищо не беше така, както би трябвало да бъде.

Дори роклята, носена от майка й при нейната собствена венчавка и запазена с много любов за дъщерята, я нямаше. Вместо нея Женевиев носеше нова рокля от тъмнозелен сатен с бледожълта фуста, богато набрана и украсена с рюшове. На главата й беше кацнала широкопола шапка със златен воал. Косата й отново беше напудрена и лицето й обилно гримирано. Почти нищо не се виждаше от истинското й лице. При тази мисъл младата жена едва не заплака. Как така се омъжваше, прилична на горска фея от приказките! Защо не остана самата себе си? Защо не й беше съдено да преживее как сивите очи на Джъстин ще светнат от радост и желание, когато види невестата си?

О, това беше направо непоносимо! Поиска й се да се обърне и да хукне обратно към изхода, да избяга от този параклис и никога вече да не се върне. Но, сякаш беше прозрял намерението й, лорд Уилям притисна силно ръката й и я отведе при очакващия ги Джъстин.

Женевиев застана между Джъстин и Кити, която изпълняваше ролята на шаферка, и женихът здраво стисна ръката й. Невестата едва осъзнаваше, че духовникът произнася старите латински формули, които я свързваха завинаги с високия чужденец, застанал до нея. Тя механично повтори обета и почувства студенината на брачната халка, която младоженецът сложи на пръста й. После виконтът вдигна булото и докосна устните й със своите.

Почти против волята си Женевиев почувства прилив на радост и устните й се разтвориха срещу неговите. Джъстин се поколеба, но отговори на целувката и с учудване установи, че тялото на младата му съпруга омеква в ръцете му. Устните й бяха по-нежни от всичко, което си беше представял, гъвкави и покорни, и се разтапяха под бурната му целувка. Младият мъж дълбоко вдъхна нежния дъх на лилия, който се излъчваше от тялото й, и внезапно почувства желание да я грабне и отнесе със себе си в спалнята. С големи усилия се изтръгна от целувката и едва не се спъна в булото на невестата.

— Усмихни се, Женевиев! — изсъска в ухото й той, за да заглади неловкостта си, като прие за израз на отвращение смайването, изписано по лицето й. По дяволите! Само я беше целунал! Толкова ли се отвращаваше от него? — За Бога! Да не би да си видяла призрак?

Грубите думи бавно проникнаха в съзнанието на Женевиев. Тя се стресна и едва сега забеляза мрачния му укоряващ поглед. Нима беше толкова ядосан от реакцията на целувката му? Или защото се беше държала така пред хората?

Уплашена до смърт, ужасена от държанието си, младата жена направи онова, което се искаше от нея. Нали току-що се беше заклела да бъде покорна съпруга! Усмихна се и почувства как усмивката замръзва по лицето й, докато младоженецът я извеждаше от параклиса. Кити и лорд Паркър Уесткът, барон Хейдли, най-добрият приятел и шафер на Джъстин, ги следваха по петите.

Паркър сякаш не забелязваше напрегнатото мълчание между новобрачните. Когато излязоха навън, той избухна и смях и ги засипа с гръмки поздравления. Пожела им всичкото щастие на света, затупа Джъстин по рамото и заяви, че не се е надявал да доживее деня, в който приятелят му ще се ожени. После шумно целуна Женевиев по бузата и й пожела всичко най-хубаво, без да забелязва мрачното изражение на младоженеца.

— Имаш достатъчно време да се насладиш на младата си жена, Джъстин — отбеляза с дръзка усмивка Паркър. — Мое задължение е да целуна невестата, затова се овладей и престани да играеш ролята на ревнив съпруг. За съжаление вече съм женен и нямам никакво намерение да ти отнемам женичката, колкото и красива да е тя. — Той отново се обърна към Женевиев: — Не обръщайте внимание на грубостите му, лейди Женевиев. Само проклетата гордост на семейство Тревилин го кара да бъде мрачен и твърдоглав. По дяволите! Погледнете го само, не е ли точно копие на уважаемия си баща!

Женевиев кимна и се опита да се усмихне. Не чуваше нищо от онова, което й се говори.

Джъстин беше толкова ядосан от нахалните забележки на приятеля си и от собствената си необяснима реакция на безобидната му целувка, че, без да осъзнава какво прави, грубо сграбчи жена си за ръката и я отведе в къщата. Женевиев едва успяваше да върви в крак с него и, останала без дъх, го помоли да я почака. Джъстин рязко спря и сякаш едва сега забеляза, че е стиснал ръката на жена си в желязна хватка.

— Какво ти става? — попита остро Женевиев, когато я пусна. После разтърка мястото, където пръстите му бяха оставили червени следи. — Да не си полудял?

— Не. Много съжалявам, Женет. Нервират ме тия хора — излъга принудено Джъстин. — Господи! Как успя маман да събере толкова гости? Смятах, че ще се оженим в тесен кръг.

— Но тук няма излишни хора, Джъстин. Всички са свързани със семейството. Има твои приятели и служители, никой друг.

— Тогава слава на Бога, че не настоя за голяма сватба — простена облекчено той. — Явно притежаваш повече разум, отколкото можех да предположа при вида на тази… шапка.

— Моля те, Джъстин. — Женевиев раздразнено смръщи вежди. — Не е нужно да ме обиждаш. Не си справедлив и към бедната мисис Симпкинс, шапкарката. Уверявам те, че жената положи всички усилия да ме направи колкото се може по-красива. — Тъй като се беше овладяла достатъчно, за да се върне отново в ролята си, тя злобно добави: — Намирам дори, че е твърде скромна, като имам предвид колко време употреби, за да я направи.

— Добре, но защо беше необходим този широк шарф, изплетен с такава сложна плетка, и това дантелено було? Едва не се убодох на тия огромни игли, когато те целувах!

— О, Джъстин — промълви невинно Женевиев, — приятелят ти Паркър не изпитваше подобни трудности.

Съпругът й мрачно я изгледа.

— Вземам думите си назад — заяви рязко той. — Без съмнение ти липсва дори искрица здрав разум. За разлика от мен Паркър нямаше нужда да вдига булото, за да те целуне.

— Разбира се, че не, защото това беше твое задължение, Джъстин. Кажи ми само едно: защо трябваше баронът да спусне булото ми, само за да го вдигне отново? — попита безгрижно Женевиев, която с мъка сдържаше смеха в гърлото си.

— Ах, ти… — изсъска през стиснатите си зъби Джъстин. — Ти си най-невъзможната… Но нищо! Трябваше да зная, че с теб не може да се разговаря. Как можеш да излезеш с разумни аргументи насреща на една… горска фея!

С тази злобна забележка той се обърна рязко и я остави сама. Женевиев знаеше, че би трябвало да реагира гневно и болезнено на обидата, но не можа да спре смеха, който разтърсваше раменете й. Беше спечелила тази първа битка, а още по-приятен беше фактът, че раздразнението му беше предизвикано не толкова от глупавите й приказки, колкото от обстоятелството, че лорд Хейдли я беше целунал!

Приемът беше свършил и в къщата цареше странна тишина, след като музиката и веселият смях бяха накарали стените да треперят. Семейството се беше оттеглило и беше оставило новобрачните сами. Гостите бяха легнали да спят, а прислугата почистваше голямата зала.

След като помогна на Женевиев да съблече булчинската рокля, приготви банята и избра най-красивата дантелена нощница, Емелин също се оттегли. Сега лицето и косите на младата жена бяха свободни от пудра и грим, а гъвкавата й фигура беше загърната в мъхнат вълнен халат. С трудно скривано нетърпение тя очакваше Джъстин да влезе в стаята, която беше свързана с неговата и в която вещите й бяха пренесени в ранния следобед.

Не може да не дойде, мислеше си Женевиев. Нали пред олтара я беше целунал с истинска страст? Нищо, че след това я укори за недопустима волност пред очите на толкова хора. Не се ли ядоса ужасно на най-добрия си приятел, който я целуна след венчавката? Така значи! Това ли означава за него «разумен брак»? Джъстин беше красив мъж и я привличаше. Тя също му харесваше, макар че се представяше пред него като фигура от приказките. Нима Титания също не беше омаяла Оберон? Да, Джъстин щеше да дойде. Мъжката гордост също щеше да го накара да го стори, защото въпреки високопарните приказки за разни обожатели, след целувката пред олтара и ревността, проявена спрямо лорд Паркър, Женевиев знаеше, че гордият й, самонадеян съпруг държеше да бъде първият мъж в живота й. Най-после щеше да узнае какво означава да си истинска жена.

До днес не беше размишлявала сериозно над този аспект от тяхната женитба. Изхождаше от факта, че това няма да й се случи толкова скоро. Сега обаче се запита какво ли ще си помисли Джъстин, като я види, защото не можеше да легне в леглото с напудрена коса и гримирано лице. Доколкото знаеше, никоя жена не правеше така. Захапа нервно долната си устна и се замисли как най-добре да обясни промяната във външността си, ако, разбира се, той я попита. Стигна до заключението, че е най-добре да скрие блестящите червени къдрици под дантелено боне. Погледна се в огледалото и установи, че резултатът е отличен. Поне част от страховете й се уталожиха.

Въпреки това продължи да се разхожда из стаята като тигър в клетка. Боеше се не само от реакцията на мъжа си на променената й външност, но и от неизвестното, което я очакваше. Въпреки страха обаче признаваше пред себе си, че очаква с нетърпение акта, който щеше да я направи жена, и че дори се радва.

Женевиев знаеше много неща за физическата любов, защото тя беше нещо естествено за французите и никой не се срамуваше да говори открито за тези неща. Въпреки това не беше сигурна, че щеше да се държи по най-добрия начин, да каже и да направи онова, което се изискваше от нея. Но нека се стигне дотам, пък…

Е, помисли си уморено тя, ще се оставя на инстинкта си. Освен това Джъстин много добре знаеше, че невестата му е девствена и трябваше да реагира по съответния начин. Вероятно имаше много повече опит от нея, помисли си с известно раздразнение Женевиев, и щеше да й помогне да научи някои неща за любовта.

Но защо не идваше? Ядоса се и едновременно с това реши, че е глупачка да се нервира за незначителни неща. Да не би пък да се беше излъгала? Може би нежната целувка пред олтара не означаваше нищо за него? Може би ревността към лорд Паркър и гневът му не бяха никакво доказателство, че държи на нея?

Без да може да си отговори, Женевиев се пъхна в леглото си с болезненото чувство, че е останала измамена. Хладният нощен вятър, който полюляваше завесите на прозорците, я накара да потрепери. Уви се с дебелата завивка и пламналите в началото на нощта очаквания се превърнаха на пепел, колкото повече часовете отминаваха.

В съседната стая Джъстин се вслушваше във всеки шум, долитащ от спалнята на жена му. Не успя да се пребори със себе си и да натисне овалната месингова дръжка на дебелата дъбова врата, която го отделяше от нея. За кой ли път си припомни изгарящата целувка пред олтара и ужасеното й лице веднага след това. Да върви по дяволите! Нямаше намерение да се натрапва на неопитна девственица. Още повече, че можеше да изпищи и да събере цялата прислуга в дома на баща му.

Ако сватбата беше станала в Блекхийт Хол, където той беше единствен господар, щеше със сигурност да освободи прислугата за цялата нощ…

Джъстин простена и гневно издърпа краищата на копринената вратовръзка, завързана със сложния възел на Тревилин. Когато най-после освободи шията си, седна уморено на един стол и си наля голяма чаша коняк. После сърдито изгледа етикета на бутилката. По дяволите, точно днес ли трябваше да попадне на тази френска напитка! Как можаха да му я оставят в стаята!

Беше толкова разгневен, че запрати чашата срещу таблата, тя падна и се разби на хиляди парченца. Течността се разля по дебелия турски килим. Джъстин се изправи и, олюлявайки се, пристъпи към сребърната табла, поставена на малка масичка. От днес нататък ще пие само джин, взе тържествено решение той, истински английски джин! Той беше хладен и бистър, през него всичко се виждаше. Той не криеше в себе си огнени изненади като мекия кехлибареножълт френски коняк — и като проклетата му жена французойка!

По дяволите! Тази жена беше вещица! Как иначе би успяла да го омае с напудрените си коси, смешните накити и просташката си шапка? Със странното си лице на фея, което едновременно изглеждаше и младо, и старо — и ужасно привлекателно! Всъщност кога хареса за пръв път това лице? Как, за Бога, тази кукленска фигурка успя да го улови в лапичките си?

Джъстин не искаше да се жени, не му трябваше съпруга. Задачата му беше твърде деликатна, твърде опасна, за да се обременява на всичкото отгоре и с жена, която да отклонява вниманието му. Защо баща му не поиска да го разбере? Защо така упорито настоя да го ожени за Женевиев? Той ли беше виновен, че братовчедка му е беден емигрант без средства и без родина? Той ли беше виновен, че бедничката наистина нямаше друг избор, освен да се омъжи за него?

Освен това в живота й е имало друг мъж, беше казала тя. Беше го обичала… По дяволите! Джъстин беше дал името си на тази жена, беше й обещал закрилата си. Въпреки обратните му твърдения тя също имаше известни задължения към него, не беше ли така?

С несигурни движения той се приближи до вратата. Но не успя да направи и две-три крачки, когато се спъна и се просна с цялата си дължина на килима. Там прекара нощта, измъчван от жестоки кошмари, докато в съседната стая Женевиев горчиво плачеше във възглавницата си.