Талисманът

Никълъс Спаркс

Талисманът

По време на мисия Логан Тиболт намира снимка на младо момиче, заровена в пустинните пясъци на Ирак. След като оцелява в много опасни ситуации, негов приятел го убеждава, че тази фотография му носи късмет.

Мисията на Логан приключва и той се завръща у дома. Но красивата жена от снимката се появява дори в сънищата му и той решава да я открие.

Когато среща Елизабет, Логан е поразен от силното привличане, което изпитва към нея. След един провален брак младата жена сама отглежда сина си и преодолява драмите, сполетели семейството ѝ. Силна, но уязвима, Елизабет очарова Логан и пленява сърцето му. Изненадан от внезапно породилите се чувства, той решава да запази историята за талисмана в тайна. По ирония на съдбата точно тази тайна може да преобърне неговия късмет и да му отнеме обичта на мечтаната жена.

Хроникьорът на човешката душа Никълъс Спаркс е ненадминат в умението си да разказва необикновените истории на обикновените хора. «Талисманът» е незабравим роман за силата на съдбата, която ни отвежда към истинската любов. Неговата екранизация ще се появи в киносалоните през април 2012 г.

Никълъс Спаркс е автор на «Нощи в Роданте», «С дъх на канела» «Последна песен» «Един ден, един живот» и «Завой на пътя».

На Джейми Рааб и на Денис Далримпъл. Година, която ще помня и година, която искам да забравя.

Сърцето ми е с вас!

За силата на съдбата, която ни отвежда към истинската любов…

Първа глава

Клейтън и Тиболт

Заместник-шериф Кийт Клейтън не ги беше чул да приближават и изобщо не му хареса как изглеждат отблизо, също както и когато ги видя за пръв път. Включително кучето. Той не си падаше по немски овчарки, а тази тук стоеше съвсем тихо и му напомняше на Пантера — полицейското куче на заместник-шериф Кени Мур, което при команда тутакси впиваше зъби в слабините на някой заподозрян. Клейтън смяташе Мур за идиот, но той бе най-близкият му колега в участъка, а и умееше така да разказва за стисналата нечии слабини кучешка паст, че Клейтън се превиваше от смях. На Кени определено би му харесала групичката нудистки, на които Кийт се беше натъкнал, след като забеляза две колежанки да се пекат край реката в цялата си телесна прелест. Броени минути по-късно, тъкмо направи няколко снимки с дигиталния си фотоапарат, и зад една хортензия изникна трето момиче. Клейтън побърза да скрие фотоапарата в храстите, излезе иззад дървото и след малко застана лице в лице с момичето.

— Така, какво имаме тук? — провлачено попита той, опитвайки се да я постави в отбранителна позиция.

Подразни се, че са го спипали, не остана доволен и от баналната си реплика. Обикновено беше по-ловък. Много по-ловък. За щастие момичето беше твърде смутено, за да забележи каквото и да било, и едва не падна, отстъпвайки назад. Измърмори нещо в отговор и се помъчи да се прикрие с ръце. Все едно гледаш как някой играе сам туистър¹. Клейтън дори не отмести поглед, само се усмихна, преструвайки се, че не обръща внимание на тялото ѝ, все едно ежедневно се натъква на голи жени в гората. Явно тя изобщо не подозираше за фотоапарата.

— Спокойно, спокойно. Какво става? — попита той.

Знаеше много добре какво става. Случваше се по няколко пъти всяко лято, но най-вече през август: колежанки от Чапъл Хил или от държавния университет на Северна Каролина тръгнали към брега за един последен дълъг уикенд на Изумрудения остров, често се отклоняваха по стария път на дървосекачите, който лъкатушеше на бабуни през гората и стигаше до острия завой на притока Суон Крийк към река Саут. Там имаше каменист плаж, предпочитано място от нудистите — как и защо Клейтън нямаше представа, обаче често се отбиваше с надеждата да извади късмет. Преди две седмици попадна на шест хубавелки, но днес бяха само три, а двете, изтегнати на хавлиите, вече се пресягаха към дрехите си. Едната беше малко пълничка, обаче другите две — включително брюнетката пред него — имаха фигури, които биха подлудили всяко колежанче. Всеки заместник-шериф също.

— Не очаквахме да има хора! Мислехме, че няма проблем.

Изражението ѝ беше толкова невинно, че той си помисли: «Татенцето сигурно много ще се гордее, ако знаеше какви ги върши неговото момиченце?». Запита се какво ли би отговорила тя и се развесели, обаче все пак трябваше да каже нещо официално, понеже беше с униформа. Пък и не желаеше да насилва късмета си — ако се разчуеше, че шерифите патрулират насам, край с колежанките, а той дори не искаше да си го помисли.

— Да отидем да поговорим с приятелките ти.

Тръгна след нея по брега, наблюдавайки с огромно удоволствие безуспешните ѝ опити да се прикрие отзад. Когато двамата излязоха в просеката до реката, приятелките ѝ вече бяха облекли ризите си. Брюнетката изприпка неловко към другите и посегна към хавлията си, като в бързината събори няколко кутийки с бира. Клейтън посочи към едно дърво наблизо:

— Не видяхте ли табелата?

Трите едновременно се обърнаха натам. Хората са като овце, помисли си той, само чакат някой да им заповядва. Малката и наполовина скрита от ниските клони на стар дъб табелка беше поставена по заповед на съдия Кендрик Клейтън, който му се падаше чичо. Хрумването за табелката беше на Кийт, който прекрасно знаеше, че официалната забрана само ще привлече насам още хора.

— Не я видяхме! — възкликна брюнетката и се завъртя обратно към него. — Не знаехме! Чухме за това място само преди няколко дни! — продължи да се оправдава тя, борейки се с хавлията. Двете ѝ приятелки бяха много уплашени и успяха само да обуят бикините си. — За пръв път идваме!

Думите на момичето прозвучаха като вопъл — същинска глезена колежанка. Сигурно и трите бяха точно такива, ако се съди по вида им.

— Не знаете ли, че голотата на публично място е наказуема в този окръг?

Той видя как младите им лица пребледняват още повече, понеже си представят как тази дребна простъпка влиза в досиетата им. Колкото и да му беше забавно да ги наблюдава, си напомни да не стига твърде далеч.

— Как се казваш?

— Ейми — преглътна мъчително брюнетката. — Ейми Уайт.

— Откъде си?

— Уча в Чапъл Хил, но съм от Шарлот.

— Виждам и алкохол. Пълнолетни ли сте?

За пръв път заедно с нея отговориха и другите:

— Да, господине.

— Добре, Ейми. Ето какво ще направим. Ще ви повярвам, че не сте видели табелата и че сте достатъчно големи да пиете, така че няма да го правя на въпрос. Ще се престоря дори, че изобщо не съм бил тук, стига да обещаете да не казвате на шефа ми, че съм ви пуснал.

Те явно не знаеха дали да му вярват.

— Наистина ли?

— Наистина — увери ги Клейтън. — И аз съм учил в колеж. — Не беше вярно, но звучеше добре. — По-добре се облечете, че не се знае, може да има хора наблизо — усмихна им се лъчезарно той. — И разчистете бирите.

— Добре, господине.

— Благодаря — завъртя се той да си ходи.

— Това ли е?

— Да, това е — отново се обърна към тях Клейтън и им се ухили. — И да внимавате.

Промуши се през храсталака, като се привеждаше под ниските клони на път за джипа и се поздравяваше, че всичко е минало добре. Дори много добре. Ейми дори му се беше усмихнала и докато се отдалечаваше, той се запита дали да не се върне и да поиска телефона ѝ. Не, реши, че ще е по-добре да остави нещата така. Момичетата най-вероятно щяха да се похвалят на приятелките си, че шерифът ги е спипал, но им се е разминало, и щеше да тръгне слух, че ченгетата са мекушави. Все пак, докато прекосяваше гората, Клейтън се надяваше снимките да са излезли. Щяха да са прекрасно попълнение на малката му колекция.

Като цяло денят беше чудесен. Тъкмо щеше да отиде да вземе фотоапарата, когато чу някакъв шум. Проследи го до стария път за извозване на трупите и видя непознатия с кучето — вървеше бавно по пътя с вид на хипи от шейсетте години.

Беше сигурен, че непознатият не е с момичетата. Беше твърде голям, за да е студент — наближаваше трийсетте. Дългата му коса беше чорлава като плъхарник, а от раницата на гърба му стърчеше навит на руло спален чувал. Този не беше тръгнал към брега на излет, а имаше вид на човек, който лагерува на открито. Не се знаеше откога е тук и какво е видял.

Дали е видял Клейтън да снима?

Нямаше начин, не бе възможно. Беше се скрил от главния път, храсталакът беше гъст, а и Клейтън щеше да чуе, ако някой се движи в гората. Все пак беше странно да избереш този маршрут за поход — беше насред пустошта. Освен това на Клейтън никак не му се искаше някакви смотани хипари да прогонят колежанките оттук.

Непознатият вече го беше изпреварил. Подминал беше неговия голям джип и вървеше към по-малкия, с който бяха пристигнали момичетата. Клейтън излезе на пътя и се прокашля. Непознатият и кучето се обърнаха.

Клейтън продължи да ги преценява от разстояние. Непознатият и кучето посрещнаха невъзмутимо появата на шерифа, но нещо в погледа на младия мъж смути Клейтън. Сякаш този тип бе очаквал появата му. Същото важеше и за немската овчарка. Кучето го изгледа едновременно надменно и бдително — почти интелигентно, — като Пантера, преди Мур да я насъска. Коремът му се сви и полицаят едва се сдържа да не прикрие с ръка слабините си.

Дълго се взираха един в друг. Клейтън отдавна беше установил, че униформата вдъхва страх у повечето хора. Всички, дори невинните, се притесняваха в присъствието на полицай и този тип надали правеше изключение. Това беше една от причините, поради които на Клейтън му харесваше да е полицай.

— Имате ли каишка за кучето? — попита той, като се постара въпросът му да прозвучи по-скоро като заповед.

— В раницата ми е.

Клейтън не различи никакъв акцент. «Английски като на телевизионен водещ», така го наричаше майка му.

— Сложете я.

— Не се тревожете, кучето няма да помръдне, ако не му наредя.

— Въпреки това сложете каишката.

Непознатият свали раницата и затършува в нея. Клейтън се надяваше да зърне нещо, което прилича на наркотици или на оръжие. След малко каишката беше закрепена за нашийника на кучето и непознатият се извърна към полицая с въпросително изражение.

— Какво правите тук? — попита Клейтън.

— На излет съм.

— Доста голяма раница за излет.

Непознатият не каза нищо.

— Или се промъквате и зяпате за нещо интересно.

— Така ли правят хората по тези места?

Нито тонът, нито подтекстът на думите му допаднаха на Клейтън.

— Покажете ми някакъв документ за самоличност.

Непознатият отново се наведе над раницата и извади паспорта си. Протегна изпънатата си длан към кучето, за да му нареди да остане на място, пристъпи към Клейтън и му подаде паспорта.

— Нямате ли шофьорска книжка?

— Нямам.

Клейтън се взря в името и устните му леко се размърдаха.

— Логан Тиболт.

Непознатият кимна.

— Откъде сте?

— От Колорадо.

— Идвате отдалеч.

Непознатият не продума.

— И къде отивате по-точно?

— Тръгнал съм към Ардън.

— Какво има в Ардън?

— Не знам, още не съм ходил.

Клейтън се свъси при този отговор. Твърде ловко. Твърде… предизвикателно? Твърде нещо си. Както и да е. Изведнъж усети, че този тип не му допада.

— Чакайте тук — нареди му той. — Нали нямате нищо против да проверя?

— Както искате.

Докато вървеше към колата си, Клейтън хвърли поглед през рамо и видя непознатият да бърка в раницата и да вади купичка, в която изля вода. Все едно беше най-безгрижният човек на света.

Е, ще я видим тази работа. В колата Клейтън предаде по радиото името и го продиктува буква по буква, но диспечерката го прекъсна:

— Чете се «Тиболт», а не «Телбод». Името е френско.

— И защо да ми пука как се чете?

— Просто казвам…

— Пет пари не давам, Мардж. Провери го и толкова, ясно?

— Прилича ли на французин?

— Откъде да знам как изглеждат французите?

— Просто съм любопитна, не се пали толкова. Малко съм заета в момента.

«Да бе, заета! — помисли си Клейтън. — Сигурно се тъпче с понички.» Мардж изяждаше най-малко дузина понички с крем дневно и тежеше поне сто и петдесет килограма.

През прозореца видя как непознатият приклекна до кучето и започна да му шепти нещо, докато то лочеше водата. Шерифът поклати глава: да говори на животно! Откачалка. Като че ли кучето разбира нещо друго, освен няколко заповеди. Бившата му съпруга правеше същото — отнасяше се с кучетата като с хора, което трябваше да му подскаже изобщо да не се захваща с нея, ама нейсе.

— Нищо не намирам — чу Клейтън гласа на Мардж. Май дъвчеше нещо. — Никакви нарушения и глоби, нищо.

— Сигурна ли си?

— Да, сигурна съм. Разбирам си от работата.

Непознатият сякаш чуваше разговора, понеже точно в този момент прибра купата в раницата си и отново я метна на гръб.

— Някакви други необичайни обаждания? За хора, които се скитат из околността или нещо подобно?

— Не, тази сутрин е спокойно. А ти къде беше, между другото? Баща ти те търсеше.

Бащата на Клейтън беше областният шериф.

— Кажи му, че след малко се връщам.

— Струва ми се доста ядосан.

— Просто му предай, че патрулирам, ясно?

«Та да разбере, че работя» — помисли си Клейтън, но не го изрече на глас.

— Добре.

Така е по-добре.

— Трябва да вървя.

Остави радиото в гнездото му и поседя неподвижно, леко разочарован. Щеше да му е интересно да види как ще му понесе арестът на този женчо с дълга коса. Братята Лондри щяха да се позабавляват с него. Редовно ги затваряха в събота вечер: за пиянство, нарушаване на обществения ред и сбивания — най-често помежду им. Освен когато бяха в ареста. Тогава си набелязваха някой друг.

Задържа ръка на дръжката. И защо баща му беше ядосан по това време? Адски го дразнеше. Направи това, направи онова. Занесе ли документите? Пак ли закъсняваш? Къде си ходил? В повечето случаи му идеше да кресне на стареца да не си вре носа в чуждите работи. Въобразяваше си, че командва парада!

Както и да е. Скоро щеше да разбере. А сега беше време да разкара тоя загубеняк хипито, преди да се появят момичетата. Знаеше се, че мястото е уединено. А откачените хипита щяха да съсипят тази му известност.

Клейтън излезе от колата и затвори вратата. Кучето вирна глава, като го чу да приближава.

— Извинете за неудобството, господин Телбод. — Клейтън върна паспорта на непознатия, като нарочно обърка името му. — Просто си върша работата. Нали не носите в раницата наркотици или оръжие?

— Не.

— Имате ли против лично да се уверя?

— Всъщност имам. Четвъртата поправка, нали се сещате?

— Виждам, че носите спален чувал. Лагерувате ли някъде?

— Снощи бях в окръг Бърк.

Кийт огледа мъжа, размишлявайки над отговора му.

— Тук няма къмпинги.

Онзи не отговори. Клейтън пръв отмести поглед.

— По-добре водете кучето на каишка.

— Не знаех, че в този окръг е задължително.

— Не е. Просто заради безопасността на кучето. По главния път минават много коли.

— Ще го имам предвид.

— Ами добре тогава. — Клейтън се извърна и отново поспря. — Нещо против да ви попитам откога сте тук?

— Тъкмо минавах. Защо?

Нещо в отговора му накара Клейтън да се позачуди и той се поколеба, но после си напомни, че този тип няма откъде да знае какви са намеренията му.

— Просто питам.

— Може ли да тръгвам?

— Да, разбира се.

Проследи с поглед как непознатият и кучето му поемат по стария път на дървосекачите и после се отклоняват по тясна пътека към вътрешността на гората. След като се изгубиха от погледа му, Клейтън се върна към наблюдателницата си, за да потърси фотоапарата. Навря ръка в храстите, разрови боровите иглички и се върна обратно по стъпките си, за да е сигурен, че това е правилното място. Накрая коленичи, обзет от паника, фотоапаратът беше на шерифството. Той го вземаше само за специалните си разходки и баща му щеше да го затрупа с въпроси, ако апаратът изчезнеше. Или ако го намереха със снимки на голи жени. Баща му фанатично държеше на спазването на дисциплината и на отговорността.

Вече бяха минали няколко минути. Той чу хрипливото запалване на двигател. Явно колежанките си тръгваха. За миг се запита какво ли ще си кажат, като видят, че джипът му още е тук, но в момента си имаше други проблеми. Фотоапаратът беше изчезнал.

Не беше изгубен. Беше изчезнал. А проклетата джаджа нямаше крака, та да ходи. Нито пък момичетата биха могли да намерят апарата. Което означаваше, че господинчото Телбод го е разигравал още от самото начало. Телбод да разиграва него! Невероятно. Беше усетил, че този тип се държи доста лукаво, нещо от сорта на «знам какво направи миналото лято».

Нямаше да му се размине. Не можеше да допусне някакво мърляво откачено хипи, което говори с кучето си, да се подиграва на Кийт Клейтън. Не и в този живот.

Запроправя си път през клоните към шосето с намерението да настигне Логан Тиболт и да му даде да се разбере. И това само за начало. Щеше да последва още, със сигурност. Някой да разиграва Клейтън? Не се беше случвало. Не и в този град. И за кучето не даваше пет пари. Кучетата имали чувства? Чао, кученце. Фасулска работа. Немските овчарки бяха същински оръжия — всеки съд в окръга щеше да го признае.

Но да кара подред. Първо да намери Тиболт. Да вземе фотоапарата и да реши каква ще е следващата му стъпка.

Едва когато приближи към джипа си, Клейтън установи, че двете му задни гуми са спукани.

— Как каза, че ти е името?

Няколко минути по-късно Тиболт се приведе над предната седалка на джипа в опит да надвика вятъра.

— Логан Тиболт — каза и посочи с палец през рамо: — А това е Зевс.

Зевс седеше на задната седалка с изплезен език и душеше въздуха, докато джипът се носеше бързо към магистралата.

— Красиво куче. Аз съм Ейми. А това са Дженифър и Лори.

Той погледна през рамо и поздрави:

— Здравейте.

— Здравей.

Бяха разсеяни и нищо чудно, помисли си той, след онова, което бяха преживели.

— Благодаря, че ме качихте.

— Дреболия. До Хамптън ли каза, че отиваш?

— Ако не ви е много далеч.

— На път ни е.

След като се отклони от пътя на дървосекачите и се погрижи за едно-две нещица, Тиболт се върна на шосето точно когато момичетата потегляха. Вдигна палец, доволен, че и Зевс е с него, и те спряха почти веднага.

Понякога нещата се случват точно както трябва.

Макар да се преструваше, че не е така, всъщност той бе видял трите да пристигат сутринта — бивакът му беше от другата страна на хребета срещу брега, — но ги беше оставил на мира, както си беше редно, щом започнаха да се разсъбличат. Онова, което те правеха, според неговите разбирания попадаше в категорията «няма лошо». Те и той бяха единствените хора тук и Логан не възнамеряваше да ги зяпа. На кого му пука дали са голи, или са костюмирани като кокошки? Не му влизаше в работата и така щеше да си остане, докато не забеляза ченгето да се приближава по пътя с колата на шерифството на окръг Хамптън.

Огледа внимателно физиономията на шерифа през предното стъкло и нещо в нея никак не му допадна. Трудно му беше да определи какво точно, но не изчака да разбере. Обърна се, мина напряко през гората и пристигна тъкмо навреме, за да види как заместник-шерифът проверява паметовата карта във фотоапарата, а после тихо затваря вратата на джипа си. Видя го как се прокрадва към хребета. Тиболт прекрасно знаеше, че има вероятност шерифът да действа по официална задача, само че изглеждаше досущ като Зевс пред сочен къс месо — прекалено въодушевен.

Накара Зевс да остане достатъчно далеч, за да не го чуе ченгето, а плана нататък състави в крачка. За директен сблъсък и дума не можеше да става — заместник-шерифът щеше да твърди, че събира доказателства, и думата му щеше да тежи много повече от думата на някой непознат. Физическата разправа също беше немислима, най-вече защото щеше да предизвика повече проблеми, отколкото си заслужаваше, макар че много щеше да му хареса да си премери силите с този тип. За щастие — или за нещастие, зависи от гледната точка — се появи едно от момичетата, шерифът се паникьоса и Тиболт видя къде се озова фотоапаратът. Когато ченгето и момичето се запътиха към другите две колежанки, Тиболт взе апарата. С това всичко можете да приключи, но този тип заслужаваше да получи урок. Нищо сериозно, а само колкото да защити честта на момичетата, да позволи на Тиболт да продължи по пътя си и да съсипе деня на похотливеца. Точно затова той се върна и спука гумите на полицейския джип.

— А, щях да забравя — обади се Тиболт. — Намерих фотоапарата ви в гората.

— Не е мой. Лори, Джен, някоя от вас да си е изгубила фотоапарата?

И двете поклатиха глави.

— Нищо, задръжте го — остави Тиболт апарата на седалката — като благодарност, че ме качихте. Аз си имам апарат.

— Сигурен ли си? Май е доста скъп.

— Определено.

— Благодаря.

Тиболт забеляза играта на сянката по лицето на Ейми — беше привлекателна по типичния за момиче от големия град начин, имаше остри черти, мургава кожа и кафяви очи, изпъстрени със зелено. Би могъл с часове да ѝ се любува.

— Ей… имаш ли планове за уикенда? — попита го тя. — Ние сме тръгнали към крайбрежието.

— Благодаря за поканата, но не мога.

— Сигурно отиваш при приятелката си, нали?

— Защо го казваш?

— Така изглеждаш.

Той се застави да се извърне.

— Нещо такова.

Втора глава

Тиболт

Страшно е какви неочаквани обрати може да направи човешкият живот. Допреди година Тиболт тутакси би се възползвал от възможността да прекара уикенда с Ейми и приятелките ѝ. Може би точно от това имаше нужда, но всъщност те го оставиха пред Хамптън на безмилостния августовски пек, той им махна за довиждане и изпита необяснимо облекчение. Да се преструва, че всичко е наред, го изтощаваше.

Откакто напусна Колорадо преди пет месеца, не беше прекарал доброволно повече от няколко часа с никого — освен с възрастния работник в мандрата близо до Литъл Рок, който го пусна да спи в неизползваната спалня на горния си етаж, след като на вечеря фермерът беше точно толкова необщителен, колкото и Тиболт. Допадна му, че човекът не го притисна да узнае защо е дошъл. Никакви въпроси, никакво любопитство, никакви многозначителни намеци. Просто беше приел факта, че на Тиболт не му се говори. В знак на благодарност той остана при него няколко дни и му помогна да поправи покрива на обора, преди отново да поеме на път с пълна раница и следван по петите от Зевс.

Беше изминал пеш цялото разстояние, като се изключи возенето с момичетата. След като остави ключовете от апартамента си в канцеларията на домоуправителя в средата на март, скъса осем чифта обувки. По време на дългите и самотни преходи между градовете караше главно на висококалорични десертчета и на вода, а веднъж в Тенеси изяде пет огромни порции палачинки, след като беше изкарал три дни без храна. Заедно със Зевс беше преживял снежни бури, градушки, проливен дъжд и толкова силна жега, че кожата на ръцете му стана на мехури, беше видял торнадо на хоризонта близо до Тълса в Оклахома, и на два пъти едва не го порази мълния. Направи безброй отклонения, гледаше да страни от главните пътища и допълнително удължаваше пътя си понякога просто ей така. Обикновено вървеше, докато не се измори, а към края на деня започваше да търси място за бивак, където двамата със Зевс да пренощуват необезпокоявани. Сутрин поемаха на път преди зазоряване, та никой да не ги изпревари. Засега нямаха неприятности.

Тиболт смяташе, че изминава повече от трийсет километра на ден, макар че не следеше точно нито времето, нито разстоянието. Не това беше целта на пътуването. Вероятно някои хора си мислеха, че той върви, за да изпревари спомените, които е оставил зад гърба си, и в това имаше нещо поетично. Други сигурно бяха убедени, че той върви просто в името на самото пътуване. Но и двете не бяха верни. Тиболт обичаше да ходи пеша и искаше да стигне някъде. Просто и ясно. Харесваше му да се движи, когато си поиска, в желаното от него темпо и към желаното от него място. След като четири години беше изпълнявал заповеди в частите на морските пехотинци, свободата на този живот го примамваше.

Майка му се тревожеше за него, но майките са си такива. Поне неговата майка. Обаждаше ѝ се през няколко дни, за да я увери, че е добре, и обикновено след като затвореше, се обвиняваше, че не е честен с нея. През последните пет години отсъстваше през повечето време, а преди всяка от трите си мисии в Ирак слушаше по телефона наставленията ѝ да не върши глупости. Е, не извърши глупост, но на няколко пъти беше на косъм. Не разказваше на майка си за случилото, обаче тя научаваше от вестниците. «А сега и това — оплака се тя вечерта преди заминаването му. — Тази идея ми се струва налудничава.»

Може и да беше. А може и да не беше. Той още не знаеше със сигурност.

— Какво мислиш, Зевс?

Кучето вдигна поглед, когато чу името си, и застана до него.

— Да, знам, гладен си. Нищо ново.

Тиболт спря на паркинга на порутен мотел в края на града. Извади купата и последната останала храна за кучето. Зевс започна да се храни, а той огледа града.

Хамптън изобщо не беше най-лошото място, което бе виждал, но не беше и най-хубавото. Градът се намираше на бреговете на река Саут, на шейсетина километра северозападно от Уилмингтън и крайбрежието ѝ на пръв поглед по нищо не се отличаваше от хилядите самозадоволяващи се работнически общности в Юга с прекалено много история и гордост. Няколко светофара висяха на провиснали кабели и прекъсваха потока на уличното движение, който се точеше към моста над реката, а от двете страни на главната пътна артерия имаше ниски тухлени постройки, простиращи се на около осемстотин метра, на чиито прозорци с шаблони бяха изписани имената на разни заведения за хранене и магазини за железария. Имаше няколко стари магнолии, чиито дебели коренища издуваха тротоарите. В далечината Тиболт забеляза старомоден бръснарски стълб² и неизменните старци, седнали на пейка пред него. Усмихна се. Беше чудато и старинно, като фантазия от петдесетте години.

Когато се вгледа по-внимателно обаче, установи, че първоначалното му впечатление е измамно. Въпреки че градът се намираше на брега на реката — или може би точно затова — белезите на разрухата личаха по близките покриви, по разронените тухли на основите, издаващи големи наводнения в миналото. Все още нито една витрина на магазин не беше закована с дъски, но като видя евтините автомобили, паркирани отпред, Тиболт се запита колко дълго щяха да издържат собствениците им. Дребната търговия в малките градове отстъпваше пред настъплението на динозаврите, а ако това място беше като повечето други, през които беше минал, сигурно тук имаше нова територия за бизнес, най-вероятно свързана с «Уолмарт» или «Пигли Уигли», която щеше да възвести края на тази част на града.

Обаче незнайно защо тук се чувстваше странно. Не беше сигурен как точно си беше представял Хамптън, но не беше точно така.

Нямаше значение. След като Зевс се нахрани, Тиболт се запита колко ли време ще му е нужно, за да я намери. Жената от снимката. Жената, с която беше дошъл да се срещне.

Щеше да я намери. Със сигурност. Нарами раницата си.

— Готов ли си?

Кучето наклони глава.

— Хайде да си вземем стая. Искам да хапна и да се изкъпя. Ти също имаш нужда от къпане.

Тиболт направи няколко крачки, преди да установи, че Зевс не помръдва. Хвърли поглед през рамо.

— Добре, прави каквото искаш, аз тръгвам.

Запъти се към рецепцията да се регистрира, сигурен, че Зевс ще го последва. В крайна сметка винаги го следваше.

Преди да намери снимката, животът на Тиболт течеше така, както той открай време го планираше. Винаги действаше по план. Искаше да се представя добре в училище и го направи, искаше да се занимава с различни спортове и накрая наистина тренира почти всичко. Искаше да се научи да свири на пиано и на цигулка и напредна достатъчно, за да пише сам музика. След като завърши колеж в университета в Колорадо, реши да стане морски пехотинец и служителят, който набираше хора, беше възхитен, че Тиболт предпочете да се запише като редник, вместо да стане офицер. Изумен, но възхитен. Повечето младежи, завършили колеж, нямаха желание да стават дребни риби, обаче той искаше точно това.

Случилото се със Световния търговски център не беше свързано с решението му. Всъщност му се струваше напълно естествено да се запише в армията, тъй като баща му беше служил в морската пехота двайсет и пет години. Беше започнал като редник и накрая беше станал един от онези прошарени сержанти с челичена челюст, който плаши почти всички, освен жена си и взвода, който командва. Държеше се с момчетата като със синове и им повтаряше, че единствената му цел е да ги върне на майките им живи, здрави и възмъжали. През живота си баща му беше присъствал на повече от петдесет сватби на момчета, служили под негово командване, за които беше немислимо да се оженят без неговата благословия. Освен това беше добър пехотинец. Получи «Бронзова звезда» и два ордена «Пурпурно сърце» във Виетнам и служи в Гренада, Панама, Босна, както и по време на Първата война в Залива. Баща му беше морски пехотинец, който нямаше нищо против честите прехвърляния, затова Тиболт беше прекарал по-голяма част от детството си, местейки се от място на място из военните бази по света. В известен смисъл в Окинава той се чувстваше у дома си повече, отколкото в Колорадо, и макар да беше позабравил японски, една седмица в Токио щеше да му е достатъчна, за да проговори гладко като преди. И той като баща си смяташе да служи в морската пехота, докато се пенсионира, но за разлика от баща си възнамеряваше да живее достатъчно дълго, за да се наслади на спокойния живот след уволнението. Баща му почина от инфаркт само две години след като за последен път окачи униформата си в гардероба — масивен и внезапен инфаркт. Както чистеше снега от алеята пред къщи, се строполи и умря. Това се случи преди тринайсет години. Тогава Тиболт беше на петнайсет.

Този ден и погребението на следващия бяха най-ярките спомени от живота му преди морската пехота. Когато си отгледан като армейско дете, нещата някак ти се сливат заради честото местене. Непрекъснато сменяш приятелите си, прибираш и вадиш дрехите от куфарите, изхвърляш ненужните битови вещи и в резултат не ти остава много. На моменти е трудно, но характерът на детето се закалява по необясним за повечето хора начин. То научава, че макар да се разделя с някакви хора, на тяхно място неизбежно ще се появят други и че всяко място крие по нещо добро и по нещо лошо. Така детето съзрява по-бързо.

Тиболт си спомняше смътно дори времето в колежа, но тази глава от живота му си имаше своите особености. Той учеше през седмицата, наслаждаваше се на уикендите, зубреше за изпитите, ядеше гадната храна в столовата и имаше две приятелки, с едната от които изкара малко повече от година. Всеки, който е учил в колеж, разказва същите истории, но малко от тях оказват трайно въздействие. В крайна сметка му остана само образованието. Честно казано, имаше усещането, че животът му не е започнал истински, докато не пристигна на остров Парис за основно обучение. Обучаващият сержант започна да му крещи в ухото веднага щом слезе от автобуса. Никой не е способен по-добре от един обучаващ сержант да ти внуши, че предишният ти живот няма никакво значение. Че вече си в неговите ръце и толкова. Бивало те в спорта? Я ми направи петдесет лицеви опори, господин централен защитник! Учил си в колеж? Сглоби тази пушка, Айнщайн. Баща ти служил в пехотата? Тогава почисти косачката, както той е правил навремето. Все същите стари клишета. Тичай, марширувай, мирно, пълзи в калта, катери се по стената. Нищо в обучението не изненада Тиболт.

Трябваше да признае, че системата в повечето случаи действаше. Пречупваше хората, премазваше ги и ги отливаше в калъпа на морския пехотинец. Или поне така казваха. Той не се пречупи. Преминаваше през тренировките, не виреше глава, изпълняваше заповедите и си остана същият като преди. Но въпреки това стана морски пехотинец.

Разпределиха го в Първи батальон, Пета бригада, разположена в Кемп Пендълтън. Сан Диего му допадна — превъзходно време, великолепни плажове и още по-красиви жени. Но не се задържа там дълго. През януари 2003 година, току-що навършил двайсет и три, Тиболт замина за Кувейт, за да участва в операцията «Иракска свобода». Лагерът Доха в промишлената зона на град Кувейт се използваше още от Първата война в Залива и беше цяло градче. Имаше спортна зала, компютърен център, военен магазин, заведения за хранене и опънати палатки, докъдето ти поглед стига. Оживено място, което се оживяваше още повече поради предстоящата инвазия, затова още от самото начало там цареше голям хаос. Ежедневието на Тиболт се състоеше от несекваща поредица многочасови заседания, изтощителни учения и репетиции на вечно променящи се планове за нападение. Сигурно стотици пъти трябваше да навлича костюма си за защита от химическо оръжие. Освен това непрекъснато се носеха разни слухове. Най-неприятното беше да се мъчиш да гадаеш кой от тях е истина. Всеки познаваше някого, който познаваше друг, дето уж чул истинската история. Един ден тръгваха ей сега, на следващия научаваха, че засега остават. Първо щяха да нахлуят от север и от юг, после — само от юг, а може би дори и това не. Чуха, че врагът имал химическо оръжие и възнамерявал да го използва, а на следващия ден научаваха, че нямало да го използват, да не би Съединените щати да отвърнат с ядрени ракети. Носеха се слухове, че Иракската републиканска гвардия щяла да организира самоубийствена отбрана на границата, други обаче се кълняха, че армията ще окаже отпор близо до Багдад. После твърдяха, че самоубийствената отбрана щяла да бъде организирана около нефтените полета. С две думи, никой нищо не знаеше, което допълнително разпалваше въображението на сто и петдесет хиляди войници, струпани в Кувейт.

Повечето войници бяха още деца — понякога хората забравят този факт. Осемнайсет, деветнайсет, двайсетгодишни — половината не бяха достатъчно големи дори да си поръчат бира. Бяха уверени, добре обучени и готови за действие, но нямаше как човек да избегне реалността на онова, което предстоеше. Някои от войниците в лагера щяха да загинат. Някои разговаряха за това открито, други пишеха писма на семействата си и ги даваха на свещеника. Хората ставаха избухливи. Някои не можеха да спят, други спяха постоянно. Тиболт наблюдаваше всичко това някак странно дистанциран. Сякаш чуваше баща си да казва: добре дошъл на война. Винаги е ПНВЕП — положението е нормално, всичко е прецакано.

Тиболт не беше напълно неподвластен на засилващото се напрежение и като всеки друг се нуждаеше от отдушник. Няма как да не си намериш такъв. Започна да играе покер. Баща му го беше научил и той играеше добре… или поне така си въобразяваше. Бързо установи, че останалите играят по-добре. През първите три седмици изгуби почти всички пари, които си беше спестил от постъпването си в армията, блъфираше, когато трябваше да излезе от играта, излизаше от играта, когато трябваше да остане. Парите не бяха кой знае колко и не че имаше къде да ги харчи, но заради загубата седмици наред беше в лошо настроение. Мразеше да губи.

Единственото противодействие бяха дългите кросове рано сутрин, преди изгрев. Обикновено беше мразовито. Вече цял месец беше в Близкия изток, но не спираше да се изумява колко студено става в пустинята. Тичаше бързо под осеяното с огромен брой звезди небе и дъхът му излизаше на малки бели облачета.

Към края на маршрута си, когато в далечината вече се показваха палатките на лагера, забавяше темпото. Слънцето вече се издигаше над хоризонта и обливаше пустинния пейзаж в злато. Една сутрин се опитваше да успокои дишането си, когато забеляза проблясването на снимка, наполовина заровена в пръстта. Спря да я вдигне и установи, че е ламинирана евтино, но здраво, вероятно за да бъде предпазена от атмосферните условия. Изтупа я от праха и тогава я видя за пръв път.

Блондинката с онази усмивка и с нефритените палави очи, облечена с джинси и с фланелка с надпис «Щастливка» на гърдите. Зад нея се виждаше транспарант с думите «Хамптънски панаир». До момичето стоеше немска овчарка със сивкава муцуна. В тълпата зад гърба ѝ се виждаха двама младежи, застанали до гишето за билети и излезли малко размазано, също облечени с фланелки с надписи. В далечината растяха три вечнозелени дървета, изострени, каквито имаше къде ли не. На гърба на снимката беше написано: «Пази се! Е.»

Тиболт не забеляза всички тези неща веднага. Всъщност първата му мисъл беше да захвърли снимката. И почти го направи, но точно в този момент му хрумна, че който я е изгубил, най-вероятно ще си я иска. Тя очевидно означаваше много за някого.

Когато се върна в лагера, Тиболт забоде снимката на информационното табло до входа на компютърната зала, понеже всеки в лагера минаваше оттук. Някой със сигурност щеше да си познае снимката и да си я вземе.

Мина седмица, после десет дни. Снимката си стоеше. Взводът му тренираше вече по няколко часа дневно, а игрите на покер бяха станали сериозни. Някои момчета бяха изгубили хиляди долари — говореше се, че един ефрейтор се е разделил с близо десет хиляди долара. Тиболт, който не беше играл след първия си унизителен опит, предпочиташе през свободното си време да разсъждава над предстоящото нахлуване и да се пита как ли ще реагира, когато стрелят срещу него. Когато три дни преди нахлуването отиде в компютърната зала и видя, че снимката още си стои забодена на информационното табло, по някаква непонятна и за самия него причина я свали и я прибра в джоба си.

Виктор, най-добрият му приятел във взвода, с когото бяха заедно още от основното обучение, го убеди да се включи в една игра на покер същата вечер. Тъй като разполагаше с оскъдни средства, той започна с ниски залози и не допускаше, че ще играе повече от час. Първите три игри излезе, после на четвъртото раздаване му се падна кента, а на шестото раздаване — фул. Продължиха да му идват хубави карти — флош, кента, фул — и някъде по средата на вечерта той успя да си върне изгубените пари. Първите играчи вече си бяха тръгнали и на тяхно място седнаха други. Тиболт остана. Късметът не му изневери и на зазоряване вече беше спечелил повече, отколкото през първите си шест месеца служба в морската пехота.

Едва когато си тръгваше заедно с Виктор, той си даде сметка, че снимката е била в джоба му през цялото време. Когато се върнаха в палатката, той я показа на Виктор и насочи вниманието му към думите, изписани на фланелката на момичето. Виктор, чиито родители бяха незаконни имигранти и живееха близо до Баскервил в Калифорния, беше не само религиозен, а вярваше и във всякакви знамения. Мълниите, кръстовищата и черните котки му бяха любими, а в деня преди заминаването им беше разказал на Тиболт за свой чичо, който можел да урочасва: «Погледне ли те по определен начин, ти остават броени дни живот.»

Убедеността на приятеля му накара Тиболт отново да се почувства на десет години, докато го слушаше как разказва историята, опрял фенерче под брадичката си. Тогава не каза нищо. Всеки си има странности. Приятелят му искаше да вярва в предзнаменования? Ами да вярва. Най-важното беше, че Виктор е отличен стрелец и беше избран за снайперист, а също и че той му вярваше толкова, че би му поверил живота си.

Виктор се взря в снимката, преди да му я върне.

— Значи си я намерил на зазоряване, така ли?

— Аха.

— Зазоряването е много силен момент от деня.

— Казвал си ми.

— Това е знак — увери го Виктор. — Тя ти е талисман. Виждаш ли с каква фланелка е облечена?

— Тази вечер наистина ми беше талисман.

— Не само тази вечер. Неслучайно си носел снимката. И неслучайно никой не я е потърсил. Има причина да я вземеш. Била е предназначена за теб.

Тиболт понечи да каже нещо за онзи, който беше изгубил снимката, но си замълча. Изтегна се по гръб на леглото си и скръсти ръце под главата си.

Виктор направи същото.

— Радвам се за теб. Оттук нататък късметът ще е на твоя страна.

— Дано.

— Но не бива да губиш снимката.

— Така ли?

— Изгубиш ли я, талисманът ти ще се превърне в обратното.

— Какво ще рече това?

— Че няма да имаш късмет, а когато човек отива на война, никак не е добре да няма късмет.

Стаята в мотела беше толкова грозна вътре, колкото и отвън: дървена ламперия, полилей, провесен от верига на тавана, протрит килим, завинтен за поставката телевизор. Все едно бяха обзавели помещението някъде към 1975 година и повече не го бяха пипали. Напомняше на Тиболт за местата, където баща му ги караше да отсядат по време на семейните им почивки в югозападния край на страната, когато беше още съвсем малък. Нощуваха в мотели на магистралата — стига да бяха чисти, баща му ги смяташе за подходящи. Майка му не беше на същото мнение, но какво можеше да направи? Наблизо нямаше петзвезден хотел, а дори да имаше, не можеха да си го позволят.

След като влезе в стаята, Тиболт направи същото, което правеше баща му: дръпна покривката на леглото, за да провери дали чаршафите са чисти, огледа завесата на душа за плесен и мивката за косми. Въпреки предвидимите ръждиви петна, течащото кранче и фасовете, стаята беше по-чиста, отколкото очакваше. И не беше скъпа. Тиболт плати в брой за една седмица — не го разпитваха, не му поискаха допълнително пари за кучето. Всичко влизаше в цената. Изгодна сделка. Той нямаше нито кредитна, нито дебитна карта, нямаше официален пощенски адрес, нямаше мобилен телефон. В раницата си носеше почти всичките си притежания. Имаше обаче банкова сметка, откъдето можеше да тегли пари, ако се наложи. Беше на името на фирма, не на неговото име. Той не беше богат. Не беше дори от средната класа, фирмата нямаше никаква дейност. Просто Тиболт държеше на анонимността си.

Заведе Зевс във ваната и го изкъпа с шампоана от раницата си. След това сам си взе душ и облече последните си чисти дрехи. Седна на леглото, прелисти телефонния указател, търсейки нещо конкретно, но без успех. Мислено си отбеляза да изпере дрехите си, когато му остане време, после реши да излезе да хапне нещо в ресторантчето, което беше видял надолу по улицата.

Там не пуснаха Зевс вътре, което не го изненада. Кучето легна пред входната врата и заспа. Тиболт си поръча чийзбургер, пържени картофки и шоколадов млечен шейк и поръча да му опаковат един чийзбургер за Зевс. Занесе сандвича навън, кучето го излапа за секунди и отново вдигна поглед към Тиболт.

— Радвам се, че ти хареса. Хайде да вървим.

Купи карта на града от някакъв супермаркет и седна на една пейка близо до градския площад — старомоден парк с делови улици от четирите страни. Имаше големи сенчести дървета, детска площадка и много цветя, а и не изглеждаше твърде оживено: няколко майки, чиито деца се спускаха по пързалката или се люлееха на люлките. Той огледа лицата на жените, за да се увери, че тя не е сред тях, после се извърна и разгърна картата, преди присъствието му да ги напрегне. Майките с малки деца винаги се напрягат, когато край тях се навъртат самотни мъже, които не правят нищо. Тиболт не ги винеше — улиците са пълни с извратеняци.

Докато изучаваше картата, той се ориентира и се помъчи да реши какъв да бъде следващият му ход. Не си правеше илюзии, че ще бъде лесно. В крайна сметка не знаеше почти нищо. Разполагаше само с една снимка — нямаше име, нямаше адрес. Не знаеше къде работи жената. Нито телефонния ѝ номер. Никаква дата. Нищо, просто едно лице в тълпата.

Все пак разполагаше с няколко сламки. Беше изследвал подробностите от снимката, както бе правил много пъти досега, и започна от нещата, които знаеше. Снимката беше направена някъде в Хамптън. По онова време жената трябва да е била на двайсет и няколко години. Беше привлекателна. Или самата тя имаше немска овчарка, или познаваше някого, който има. Собственото ѝ име започваше с буквата Е: Ема, Елис, Емили, Ерин, Ерика… Тези имена му се струваха най-вероятни, макар да допускаше, че на юг се срещат и имена като Ердин или Елспет. Жената беше ходила на панаира с някого, който след това е бил изпратен в Ирак. Беше дала на този човек снимката, която Тиболт намери през февруари 2003 година, значи тя е била направена преди това. Следователно жената в момента най-вероятно наближаваше трийсетте. В далечината се виждаха три вечнозелени дървета. Ето тези неща знаеше. Такива бяха фактите.

Освен това можеше да допусне някои неща, като се започне от Хамптън. Името на града беше доста разпространено. След проверка в интернет установи, че много градове се казват така. Окръзи и градове: в Южна Каролина, Вирджиния, Ню Хемпшир, Айова, Небраска, Джорджия. А и други. Много други. И разбира се, Хамптън, в окръг Хамптън, Северна Каролина.

Макар че на снимката нямаше нищо отличително — нямаше картина на Монтичело, та да го насочи към Вирджиния например, нямаше табела «Добре дошли в Айова!» в далечината, — той все пак успя да извлече някаква информация. Не за жената, а във връзка с младежите отзад, наредили се на опашката за билети. Двама носеха фланелки с надписи. Единият — същински Хоумър Симпсън³ — не му беше от полза. Другият, на чиято фланелка пишеше «Дейвидсън», отначало с нищо не му помогна, колкото и да си блъскаше главата. Първо помисли, че думата е съкращение от «Харли Дейвидсън». Ново търсене в Гугъл реши проблема. Оказа се, че «Дейвидсън» е известен колеж близо до Шарлот, Северна Каролина. С подбрани студенти, предизвикателна програма и акцент върху хуманитарните предмети. Когато разгледа каталога на книгите им, попадна на фланелка със същия надпис.

Фланелката не беше гаранция, че снимката е направена в Северна Каролина. Може някой, който е учил там, да е дал фланелката на момчето; може той да е студент от друг щат или просто да му допадат цветовете; може да е учил в колежа преди и после да се е преместил на друго място. Но тъй като нямаше за какво да се хване, Тиболт позвъни в Търговската камара на Хамптън, преди да замине от Колорадо, и се увери, че всяко лято организират панаир. Още един добър знак. Обаче още не беше съвсем сигурен. Само предполагаше, че това е мястото. Но все пак по някаква необяснима причина му се струваше, че е намерил каквото търси.

Имаше и други предположения, но за тях по-късно. Най-напред трябваше да намери къде се провежда панаирът. Надяваше се мястото да не е променяно през годините и човекът, който го насочи накъде да поеме, да му отговори и на този въпрос. Най-подходящото място да потърси такъв човек беше някое от местните магазинчета. Не за сувенири или антиквариат, защото те често са собственост на новопристигнали в града хора, които бягат от северните щати в търсене на по-спокоен живот и по-топло време. Най-добре беше да попита в местния железарски магазин. Или в бар. Или във фирма за недвижими имоти. Щеше да познае подходящото място, щом го зърне.

Искаше да намери точно къде е направена снимката. Не за да усети по-добре що за човек е жената — мястото за провеждане на панаира нямаше да му помогне за това.

Искаше да разбере дали там има три високи вечнозелени дървета със заострени върхове, каквито растяха къде ли не.

Трета глава

Бет

Бет бутна настрани кутийката с диетичната си кола, доволна, че Бен се забавлява на празненството по случай рождения ден на приятеля си Зак. Просто ѝ се искаше да не се налага да го води у баща му… Мелъди се приближи и седна на стола до нея.

— Чудесна идея, нали? Водните пистолети са голям хит! — Тя ѝ се усмихна: избелените ѝ зъби бяха прекалено бели, кожата ѝ беше прекалено тъмна, все едно току-що се връщаше от солариума. И сигурно беше точно така. Мелъди беше суетна по отношение на външния си вид още от гимназията, а напоследък беше направо обсебена от него.

— Да се надяваме, че няма да ги обърнат към нас.

— По-добре да не опитват — смръщи се Мелъди. — Предупредих Зак, че ако го направи, всички си тръгват. — Облегна се назад, за да ѝ бъде по-удобно. — Какво прави това лято? Не те видях, а и не отговори на обажданията ми.

— Да, така е, извинявай. Това лято живях като отшелник. Просто ми беше трудно с баба, с кучкарника и с обучението. Нямам представа как баба изобщо е успяла да го запази толкова време.

— Как е тя?

Бабчето беше отгледала Бет от тригодишна, след като родителите ѝ загинаха при катастрофа.

— Оправя се, но ударът ѝ се отрази много тежко. Лявата ѝ страна още е много слаба. Успява да се справи с част от обучението, но не е в състояние да управлява кучкарника. Знаеш колко се претоварва. Винаги се тревожа, че ще се преумори.

— Забелязах, че тази седмица се е върнала в хора.

Бабата на Бет пееше в хора на Първа баптистка църква повече от трийсет години и внучката ѝ знаеше, че това е едно от най-силните ѝ увлечения.

— Миналата седмица отиде за пръв път, но не съм сигурна колко е пяла. И след това спа цели два часа.

Мелъди кимна:

— Какво ще стане след началото на учебната година?

— Не знам.

— Ще преподаваш, нали?

— Надявам се.

— Как така се надяваш? Няма ли учителско събрание другата седмица?

На Бет не ѝ се мислеше за това, още по-малко ѝ се говореше, но знаеше, че Мелъди е добронамерена.

— Да, но това не значи, че аз ще присъствам. Съзнавам, че ще поставя училището в затруднено положение, обаче не мога да оставям баба самичка по цял ден. Още не. А кой ще ѝ помага с кучкарника? Сама не би могла по цял ден да обучава кучета.

— Не може ли да наемеш някого?

— Опитах. Казах ли какво се случи в началото на лятото? Наех един тип, който се появи два пъти, а през уикенда напусна. Същото стана и със следващия, когото наех. А после никой не си направи труда да се обади. Табелата «Търсим помощник» така си и стои на прозореца.

— Дейвид непрекъснато се оплаква, че няма добри работници.

— Ако предлага минимална заплата, тогава да видиш как ще се оплаква! Дори учениците вече не искат да чистят клетките. Било гадно!

— Противно е.

Бет се засмя.

— Да, така е — призна тя. — Но не разполагам с време. Съмнявам се, че нещо ще се промени до другата седмица, а ако не се промени, има и по-лоши неща. На мен ми е приятно да обучавам кучетата. В повечето случаи с тях е по-лесно, отколкото с учениците.

— Например с моя ученик?

— С твоя е лесно, повярвай ми.

Мелъди махна към Бен:

— Пораснал е в сравнение с последния път, когато го видях.

— С повече от два сантиметра — отбеляза Бет и си каза, че е много мило от страна на Мелъди да го каже. Бен открай време си беше нисичък за възрастта, все го слагаха най-отляво в предната редица на снимките на класа и беше с половин глава по-нисък от съседното дете. Синът на Мелъди, Зак, беше пълната му противоположност: стоеше отзад, от дясната страна, и винаги беше най-високият в класа.

— Говори се, че Бен няма да играе футбол наесен — отбеляза Мелъди.

— Иска да опита нещо по-различно.

— Какво например?

— Искал да се научи да свири на цигулка. Ще взима уроци от госпожа Хейстингс.

— Тя още ли преподава? Сигурно е най-малко на деветдесет.

— Но има търпение да обучава начинаещ. Или поне така ми каза. Пък и Бен много я харесва, а това е главното.

— Браво на него — каза Мелъди. — Не се съмнявам, че ще се справи чудесно. Зак обаче ще бъде съсипан.

— И бездруго нямаше да са в един отбор. Зак ще играе в училищния, нали?

— Ако успее да влезе там.

— Ще успее.

Наистина щеше да успее. Зак беше едно от най-самоуверените и състезателно настроени деца, които съзряват рано и надбягват не толкова надарените играчи на терена. Дори сега, докато тичаше из двора с водния си пистолет, Бен не можеше да го настигне. Макар да беше мило и добро дете, той не си падаше по спорта — факт, който предизвикваше огромното раздразнение на бившия ѝ съпруг. Миналата година той гледаше сърдито мачовете му отстрани на игрището, а това беше още една причина Бен да не иска да играе футбол.

— Дейвид ще помага ли на треньора?

Дейвид беше съпругът на Мелъди, един от двамата педиатри в града.

— Още не е решил. Откакто Хоскинс напусна, го търсят повече. Никак не му е приятно, но какво да прави? Опитват се да привлекат още един лекар, но е трудно. Не всеки иска да работи в малък град, особено ако най-близката болница е в Уилмингтън на четирийсет и пет минути път. Денят ти става адски дълъг. В повечето случаи Дейвид се прибира чак към осем, а понякога дори по-късно.

Бет долови тревогата в гласа на Мелъди и реши, че приятелката ѝ си мисли за любовната връзка, за която миналата зима Дейвид бе признал пред нея. Реши обаче да не повдига въпроса. Още когато чу слуховете, си обеща да говори само ако Мелъди поиска. А ако не поиска, ще си мълчи, все пак си е нейна работа.

— А ти как си? Излизаш ли с някого?

Бет се намръщи:

— Не. След Адам с никого.

— А с него какво стана?

— Нямам представа.

Мелъди поклати глава:

— Не мога да кажа, че ти завиждам. Никога не ми е харесвало да излизам по срещи.

— Да, но ти поне го умееше, а мен никаква ме няма.

— Преувеличаваш.

— Не преувеличавам, но… голяма работа! Вече не съм сигурна, че имам сили за това. Да обувам обувки с висок ток, да си бръсна краката, да флиртувам, да се преструвам, че се разбирам с приятелите му. Прекалено много усилия.

— Не си ли бръснеш краката? — набърчи нос Мелъди.

— Разбира се, че ги бръсна — отвърна Бет, после тихо добави: — В повечето случаи. — Изпъна гръб. — Разбираш какво искам да кажа. Ходенето по срещи е трудно, особено за жена на моята възраст.

— О, моля те, още нямаш трийсет и си страхотна.

Бет слушаше тези думи, откакто се помнеше, и усещаше, че мъжете — дори женените — се обръщат, когато тя минава покрай тях. През първите ѝ три години като учителка само веднъж на родителските срещи се появи един баща. Винаги идваха майките. Беше споделила този факт с баба си преди няколко години ѝ тя ѝ отвърна: «Не искат да оставаш насаме със съпрузите им, понеже си сладка като печена тиква.» Баба ѝ се изразяваше неповторимо.

— Забравяш къде живеем — възрази Бет. — Тук няма много неженени мъже на моята възраст. А ако са свободни, си има причина.

— Не е вярно.

— В града може би, но тук? В нашия град? Повярвай ми, живея тук, откакто се помня, дори докато учех в колежа, всеки ден се прибирах у дома. В редките случаи, когато са ме канили, излизаме два-три пъти и после престават да се обаждат. Не ме питай защо. — Махна философски с ръка. — Но няма нищо, имам си Бен и баба. Не живея сама с една дузина котки.

— Не, ти имаш кучета.

— Не са мои, а на други хора. Има разлика.

— Да бе, огромна разлика — изсумтя Мелъди.

В другия край на двора Бен се тътреше с водния си пистолет след цялата група, но най-неочаквано се спъна и падна. Очилата му тупнаха в тревата. Бет знаеше, че не бива да се втурва да му помага — последния път, когато го направи, той видимо се смути. Сега намери очилата си, стана и отново хукна.

— Растат много бързо, нали? — прекъсна мислите ѝ Мелъди. — Знам, че е клише, но е вярно. Помня, че майка ми го повтаряше, а аз си мислех, че тя нищо не разбира. Нямах търпение Зак да порасне малко. Тогава имаше колики и аз цял месец спях по няколко часа на нощ. А тази година вече ще учи в средния курс.

— Още не, догодина.

— Знам, но въпреки това се притеснявам.

— Защо?

— Знаеш… сега са в трудна възраст. Сега децата започват да разбират света на възрастните, но не са достатъчно зрели, за да се справят със случващото се край тях. Добави изкушенията, факта, че вече не слушат като преди, и смяната на настроенията през пубертета, и веднага ти признавам, че не го очаквам с нетърпение. Ти си учителка. Разбираш.

— Затова преподавам на второкласниците.

— Хубав избор. — Мелъди замълча. — Чу ли за Елиът Спенсър?

— Не съм чувала нищо. Живея като отшелник, забрави ли?

— Хванали го да продава наркотици.

— Но той е само с няколко години по-голям от Бен!

— И още е в прогимназията.

— Успя да ме притесниш.

— Не се тревожи — завъртя очи Мелъди. — Ако моят син приличаше на Бен, нямаше да имам причини за тревога. Бен е стара душа. Винаги е учтив, любезен, винаги се опитва да помага на по-малките деца. Състрадателен е. А моят Зак…

— Зак също е чудесно дете.

— Знам, но с него винаги е по-трудно, отколкото с Бен. Той винаги води.

— Наблюдавала ли си ги как играят? Според мен другите водят Бен.

— Разбираш какво имам предвид.

Бет разбираше. Бен от малък вървеше по свой път. А това, длъжна беше да признае, беше хубаво, тъй като пътят му си струваше. Нямаше много приятели, обаче се интересуваше от много неща. При това хубави. Не му беше интересно да играе на видеоигри или да сърфира из интернет, и макар понякога да гледаше телевизия, обикновено не беше за повече от трийсет минути. Вместо това предпочиташе да почете или да поиграе шах (игра, която сякаш разбираше интуитивно) на електронната игрална дъска, която получи като коледен подарък. Обичаше да чете и да пише и макар да обичаше и кучетата в кучкарника, повечето от тях бяха неспокойни заради дългите часове, прекарани в обучение, и обикновено не му обръщаха внимание. Бен им подхвърляше топки за тенис, които те рядко му донасяха обратно.

— Всичко ще бъде наред.

— Дано. — Мелъди остави питието си. — Май е време за тортата. Зак е на тренировка от пет.

— Ще бъде страхотно.

Мелъди се изправи:

— Сигурна съм, че ще иска да си вземе и водния пистолет, за да намокри треньора.

— Имаш ли нужда от помощ?

— Не, благодаря. Седи и си почивай. Веднага се връщам.

Бет проследи с поглед Мелъди, докато се отдалечаваше, и за пръв път си даде сметка колко е отслабнала. Беше по-слаба с пет-шест килограма от последния път, когато я видя. Сигурно се дължеше на стреса. Любовната история на Дейвид я беше съсипала, но за разлика от Бет, когато същото се случи и на нея, беше решена да спаси брака си. Но пък всеки брак е различен. Дейвид допусна огромна грешка и това засегна Мелъди, но според Бет те бяха щастлива двойка. От друга страна, нейният брак беше фиаско още от самото начало. Точно както беше предсказала баба ѝ. Тя притежаваше способността да преценява хората светкавично и свиваше рамене по специфичен начин, когато не харесваше някого. Щом Бет ѝ съобщи, че е бременна и че вместо да отиде в колеж, двамата с бившия ѝ мъж ще се женят, баба ѝ започна да свива рамене толкова начесто, все едно имаше тик. Разбира се, тогава не ѝ обърна внимание и си каза, че баба ѝ просто не желае да им даде шанс. Че всъщност не познава избраника ѝ. Беше сигурна, че двамата ще успеят. Нищо подобно. Баба ѝ винаги се държеше учтиво и сърдечно със съпруга на Бет, но свиването на раменете не престана, докато Бет не се върна отново у дома преди десет години. Бракът ѝ продължи по-малко от девет месеци — Бен беше на пет седмици. Оказа се, че още от самото начало бабчето е била права за съпруга ѝ.

Мелъди влезе в къщата и се появи няколко минути по-късно заедно с Дейвид. Той носеше картонени чинии и вилички. Бет забеляза побелелите коси покрай ушите му и дълбоките бръчки на челото. Последния път, когато го видя, бръчките не бяха толкова видими — явно бяха поредният признак на напрегнатия му делник.

Понякога се питаше как ли щеше да изглежда животът ѝ, ако беше омъжена. Не за бившия си, разбира се. Потръпна от тази мисъл. Предостатъчно ѝ беше, че го вижда през уикенд. Но ако се беше омъжила за някой друг, за някой… по-добър. Идеята ѝ се струваше добра, поне абстрактно погледнато. За десет години беше привикнала с живота си и макар че би било хубаво да има с кого да прекарва вечерите си след работа и кой да разтрива гърба ѝ от време на време, имаше нещо хубаво и в това, че в неделя можеше да си стои по пижама по цял ден. И понякога наистина го правеше. Бен също. Наричаха ги «дни за мързелуване». Бяха най-хубавото време. Понякога двамата просто си лентяйстваха, поръчваха си пица и гледаха филм. Божествено.

Освен това, ако взаимоотношенията бяха трудни, бракът беше още по-труден. Не само Мелъди и Дейвид се бореха, почти всички други двойки, изглежда, също имаха проблеми. Беше съвсем обичайно. Какво казваше баба ѝ? Настани двама човека с различни очаквания под един покрив и ще видиш, че на Великден няма все да хапват скариди.

Точно така, макар да не беше сигурна откъде бабчето вади мъдростите си.

Бет погледна часовника си, понеже знаеше, че щом тържеството приключи, трябва да отиде да провери как е баба ѝ. Сигурно щеше да я завари в кучкарника — или на бюрото, или да наглежда животните. Голям инат беше. Какво значение имаше, че едва стъпва с левия крак? Не е идеален, но не е и от восък, казваше. Или че може да падне и да се нарани? Не съм купа от фин порцелан. Или че лявата ѝ ръка беше на практика безполезна? Стига да мога да ям супа, тя и бездруго не ми трябва. Нямаше друга като нея, бог да я благослови. Открай време си беше такава.

— Мамо?

Унесена в мислите си, Бет не беше усетила, че Бен се е приближил. Луничавото му лице лъщеше от пот. От дрехите му капеше вода, а по ризата му имаше петна от тревата, които тя със сигурност нямаше да успее да изпере.

— Да, скъпи?

— Може ли тази вечер да спя у Зак?

— Нали той ще ходи на тренировка по футбол?

— След това. Няколко момчета ще останат, а и му подариха музикална видеоигра за рождения ден.

Бет знаеше истинската причина за молбата му.

— Не тази вечер. Баща ти ще те вземе в пет.

— Не може ли да му се обадиш и да го помолиш?

— Мога да опитам, но знаеш…

Той кимна и както винаги, когато това се случеше, сърцето ѝ се сви.

— Да, знам.

Слънцето печеше безмилостно през предното стъкло на колата и тя съжали, че климатикът не работи. Беше свалила стъклото на прозореца и развятата ѝ коса я боцкаше по лицето. Отново си напомни, че трябва да се подстриже. Представяше си как нарежда на фризьорката: «Отрежи я, Тери! Искам да приличам на мъж!» Обаче знаеше, че всъщност ще поиска да я скъсят малко както обикновено. В някои отношения беше голяма страхливка.

— Май добре се забавлявахте.

— Така е.

— Само това ли ще кажеш?

— Изморен съм, мамо.

Тя му посочи към табелата на сладкарница «Млечна крава» отпред:

— Искаш ли да се отбием и да си вземем малко сладолед?

— За мен не е полезно.

— Ей, аз съм майката, това са мои думи. Просто си помислих, че ти е топло и че няма да е лошо да си вземем сладолед.

— Не съм гладен. Току-що ядох торта.

— Добре, както искаш, но да не обвиняваш мен, като се прибереш вкъщи и съжалиш, че не си се възползвал от възможността.

— Няма — извърна се той към прозореца.

— Ей, приятел, добре ли си?

Когато ѝ отговори, гласът му едва се чуваше заради свистенето на вятъра:

— Защо трябва да ходя у татко? Не правим нищо забавно. Той ме праща да си лягам в девет часа, все едно още съм във втори клас. Дори не съм изморен. А пък утре цял ден ще ме кара да върша разни неща.

— Нали след църква щеше да те води у дядо ти да се почерпите?

— Въпреки това не ми се ходи.

«И аз не искам да ходиш, но какво да се прави?» — помисли си тя.

— Защо не си вземеш някоя книга? — предложи. — Можеш да си почетеш довечера, а ако утре ти доскучае, пак можеш да си почетеш.

— Винаги го казваш.

«Понеже не знам какво друго да ти кажа», помисли си тя.

— Искаш ли да отидем в книжарницата?

— Не — отговори той, но явно не беше искрен.

— Е, ела с мен. Искам аз да си купя книга.

— Добре.

— Знаеш, че съжалявам за тази история.

— Да, знам.

Посещението в книжарницата не повдигна особено настроението на Бен. Макар че накрая си избра няколко криминални романа за братята Харди⁴, Бет прецени настроението му по прегърбените рамене, докато чакаха на касата. На път за вкъщи той разгърна една от книгите и се престори, че чете. Бет беше сигурна, че така той парира въпросите или опитите ѝ да го развесели, да повдигне духа му преди предстоящото гостуване при баща му. Макар да беше само на десет, Бен умееше да отгатва поведението ѝ.

Ужасно неприятно ѝ беше, че не му харесва да гостува на баща си. Наблюдава го как влиза в къщата и знаеше, че отива в своята стая, за да си събере нещата. Но вместо да го последва, приседна на стълбите на верандата и за хиляден път ѝ се прииска да беше си сложила люлка. Още беше топло, а съдейки по скимтенето откъм кучкарника отсреща, жегата явно тормозеше и кучетата. Бет се ослуша да чуе баба си вътре. Ако беше в кухнята, когато Бен влезе, със сигурност щеше да я чуе. Баба ѝ беше същинска ходеща какофония. Не заради инсулта, а защото си беше такава. «На седемдесет и шест съм, ама се чувствам като на седемнайсет» — смееше се тя силно и тропаше по тенджерите с черпака, докато готвеше. Обожаваше бейзбол и надуваше радиото оглушително, когато пускаха музика от епохата на биг бенда. «Такава музика не расте като бананите, така да знаете.» Преди инсулта бабчето носеше гумени ботуши, гащеризони и широкопола сламена шапка почти всеки ден и в този вид учеше кучетата на двора да изпълняват заповеди, да идват или да стоят мирно.

Преди години заедно със съпруга си бабчето ги учеше на почти всичко. Двамата с него отглеждаха и обучаваха животни, служебни кучета за слепи, кучета, които надушват наркотици за полицията, кучета пазачи за домовете. Сега, когато него вече го нямаше, тя правеше тези неща само от време на време. Не защото не ги умееше — и бездруго предимно тя водеше обучението. Обаче за да обучиш куче да охранява дома, ти трябват четиринайсет месеца, а като се има предвид, че възрастната жена обикваше катерица за по-малко от четири секунди, в края на такова обучение сърцето ѝ винаги бе съкрушено. Сега, когато дядо го нямаше, за да каже: «Вече го продадохме, така че нямаме избор», на баба ѝ беше по-лесно просто да закрие тази част от бизнеса.

Вместо това през последните години тя с огромен успех учеше кучетата да се подчиняват на заповеди. Хората оставяха любимците си за по няколко седмици — на кучешки лагер, така го наричаше тя, — и бабчето ги учеше да сядат, да лягат, да стоят на място и да следват стопанина си. Това бяха простички и непретенциозни команди, които почти всяко куче научаваше бързо. Обикновено на всеки две седмици през кучкарника преминаваха, общо взето, двайсетина кучета, всяко от които трябваше да обучават приблизително двайсет минути дневно. Ако го правеха по-дълго, кучетата губеха интерес. Не беше толкова зле, когато бяха петнайсет, но ако гледаха двайсет и пет кучета, работният им ден ставаше много дълъг, като се има предвид, че трябваше и да разхождат питомците си. Освен това трябваше да се имат предвид храненето, поддържането на кучкарника, телефонните разговори, преговорите с клиентите и документацията. През по-голяма част от лятото Бет работеше дванайсет-тринайсет часа дневно.

Винаги бяха заети. Обучението на едно куче не е трудно — Бет помагаше на баба си от време на време още от дванайсетгодишна, — освен това имаше десетки книги по темата. Пък и ветеринарната клиника също предлагаше обучение на кучетата и на техните собственици всяка събота сутрин на много по-ниска цена. Бет знаеше, че повечето хора могат да отделят двайсет минути дневно в продължение на две седмици, за да обучат кучето си, обаче не го правеха. Вместо това при тях идваха хора чак от Флорида и от Тенеси, за да водят домашните си любимци. Да, баба ѝ беше прочута инструкторка, но всъщност тя учеше животните само да сядат, да идват, да стоят на място и да следват стопанина си. Не беше бог знае какво. Но хората ѝ бяха невероятно признателни. И винаги, ама винаги се чудеха.

Бет погледна часовника си. Кийт, бившият ѝ съпруг, скоро щеше да дойде. Макар да имаше недоразумения с него — бог ѝ беше свидетел, че бяха наистина сериозни недоразумения, — двамата заедно получиха попечителство над детето, така че тя се опитваше да се възползва от това по най-добрия начин. Повтаряше си, че за Бен е важно да прекарва известно време с баща си — момчетата трябва да общуват с бащите си, особено когато навлизат в пубертета, а тя трябваше да признае, че бившият ѝ съпруг не беше лош човек. Беше незрял, но не беше лош. От време на време изпиваше по няколко бири, обаче не беше алкохолик, не вземаше наркотици, не се беше държал агресивно нито с нея, нито със сина им. Всяка неделя ходеше на църква. Имаше постоянна работа и плащаше издръжката навреме. По-точно, семейството му я плащаше — парите идваха от фонд, един от многото, учреден от близките му през годините. И през повечето време той имаше несекваща поредица от гаджета, но ги отпращаше през уикендите, които прекарваше със сина си. Ключовата фраза в случая е «през повечето време». Напоследък се беше кротнал, но Бет отдаваше това по-скоро на факта, че в момента той просто сменя гаджетата си, не толкова на възраждането на родителската му отговорност. Не би имала нищо против приятелките му, но повечето от тях бяха по-близо до възрастта на Бен и бяха интелигентни колкото салатиера. Дори Бен забелязваше тези неща. Преди няколко месеца Бен помагал на една от девойките да направи втора порция полуготови макарони със сирене, след като първата изгоряла. Явно последователността «добавете мляко и масло и разбъркайте» не беше по силите ѝ.

Но не това притесняваше Бен най-много. Той нямаше нищо против момичетата — те се отнасяха с него като с по-малък брат. Домашните задължения също не му тежаха. Не му пречеше да чисти двора с греблото, да измие кухнята или да изхвърли боклука, обаче бившият ѝ съпруг се държеше с него като с неофициален прислужник. За Бен беше добре да изпълнява определени задължения — самата тя го товареше с такива неща. Проблемът беше детинското и безмилостно разочарование на Кийт от Бен. Кийт искаше син спортист, а неговият желаеше да свири на цигулка. Той искаше другар в лова, а синът му предпочиташе да чете. Искаше син, на когото да подава на бейзбол или да стрелят в коша, а му се падна тромав син с лошо зрение.

Кийт така и не каза нищо на нея или на Бен, но и не се налагаше. Беше съвсем очевидно по физиономията, с която гледаше как синът му играе футбол. Дори не го похвали, когато Бен спечели последния турнир по шах. Непрекъснато го тласкаше да бъде такъв, какъвто не е. Това влудяваше Бет и ѝ късаше сърцето, обаче за Бен беше още по-лошо. Години наред той се стараеше да се хареса на баща си, но с течение на времето горкото дете просто се изтощи. Например подаванията на бейзболната топка. В това нямаше нищо лошо. На Бен би му харесало, може би дори щеше да поиска да играе в Детската лига. Звучеше съвсем разумно, когато бившият ѝ съпруг го предложи, и отначало момчето се въодушеви. Обаче след време намрази този спорт. Ако хванеше топката три пъти подред, баща му искаше от него да я хване и четвъртия. А когато успееше, трябваше да я улови и петия път. Когато стана още по-добър, баща му очакваше от Бен да улавя всички топки. А после — да ги улавя, докато тича напред. След това — докато тича назад. Да ги улавя, докато се плъзга по тревата. Да ги улавя, докато се хвърля за топката. Да улавя топката, която баща му хвърля с всичка сила. А ако изпусне? Все едно наставаше краят на света. Баща му не беше от хората, които ще кажат: «Добър опит, хлапе. Браво, постара се.» Не, той крещеше: «Хайде, стига си се дънил!»

Бет се опитваше да го разубеди, говореше му до припадък. Обаче той не слушаше. Познатата история. Освен че беше незрял — а може би тъкмо заради това — Кийт беше упорит и твърдоглав за много неща, а възпитанието на Бен беше едно от тях. Искаше синът му да е точно еди-какъв си и щеше да го постигне. Бен, както може да се предположи, реагира по своя пасивно-агресивен начин. Започна да изпуска нарочно всеки път, когато баща му подадеше топката, дори съвсем простичките подавания, без да обръща внимание на растящото му раздразнение, докато накрая баща му просто хвърли ръкавицата си на земята и гневно влетя в къщата, където се цупи цял следобед. Бен се престори, че не забелязва, седя под един бор и чете, докато Бет дойде да го прибере.

Двамата с бившия ѝ съпруг не се караха само заради Бен, те бяха различни като огъня и леда. Той беше огънят, тя — ледът. Той все още беше увлечен по нея, което я дразнеше неимоверно. Не проумяваше от къде на къде той си въобразява, че тя иска да има нещо общо с него, обаче каквото и да му кажеше, той не се отказваше. Бет почти не можеше да си спомни какво изобщо я беше привлякло към него преди години. Можеше да изреди причините, поради които се бе омъжила за него — беше млада и глупава, това беше първата ѝ любов, освен това беше и в напреднала бременност, — обаче сега, когато той я оглеждаше от глава до пети, тя се отвращаваше. Той не беше нейният тип. Честно казано, никога не е бил. Ако запишеше на видео целия си живот, бракът ѝ щеше да е събитието, което с радост щеше да изтрие. С изключение на Бен, разбира се.

Искаше ѝ се по-малкият ѝ брат Дрейк да беше тук, а когато си помислеше за него, изпитваше познатата болка. Когато им гостуваше, Бен го следваше, както кучетата вървяха по петите на баба. Двамата заедно отиваха да ловят пеперуди или да поседят в къщичката на дървото, построена от дядо му, до която се стигаше само по паянтовия мост над двата потока в имота им. За разлика от бившия ѝ съпруг Дрейк приемаше Бен какъвто е, а това в много отношения го правеше повече негов баща от Кийт. Бен го обожаваше, а тя пък обожаваше Дрейк заради начина, по който той неусетно градеше самочувствието на сина ѝ. Веднъж му благодари, а той сви рамене:

— Просто ми е приятно да прекарвам известно време с него.

Бет трябваше да отиде да провери как е баба ѝ. Надигна се и забеляза, че лампата в кабинета свети, но се съмняваше, че баба ѝ работи над документацията. Най-вероятно беше в оградените площи зад кучкарника, затова се запъти натам. Надяваше се баба ѝ да не е намислила да изведе група кучета на разходка. Нямаше как да пази равновесие с тях — нито да успее да ги удържи, ако изопнеха каишките, но това беше едно от любимите ѝ неща. Тя смяташе, че повечето кучета не се движат достатъчно, а имотът ѝ даваше прекрасна възможност да поправи това. Беше разположен на почти седем акра и имаше няколко поляни, оградени от девствена гора, пресичаха го пет-шест пътеки и два малки притока, които се вливаха чак в река Саут. Имотът, купен за нищожна сума преди петдесет години, в момента струваше доста пари. Така им каза адвокатът, който дойде да проучва какво е мнението на баба ѝ за евентуална продажба.

Тя знаеше прекрасно кой стои зад тази работа. Баба ѝ също, макар да се правеше на идиот, докато адвокатът ѝ говореше. Гледаше го с ококорените си празни очи, пускаше гроздови зърна едно по едно на пода и ломотеше неразбираемо. Двамата с Бен се смяха с часове, след като адвокатът си тръгна.

Бет надникна в канцеларията на кучкарника и установи, че баба ѝ не е там, обаче чу гласа ѝ откъм клетките:

— Седни… ела. Добро момиче! Браво!

Зави и видя баба си да обучава едно куче шицу, което припкаше към нея. Приличаше на играчка на пружина, каквато можеш да си купиш от супермаркета.

— Какво правиш, бабо? Не бива да си тук.

— А, здравей, Бет. — За разлика отпреди два месеца баба ѝ вече не заваляше думите.

Бет сложи ръце на кръста.

— Не бива да излизаш тук сама.

— Взех си мобилния. Щях да звънна, ако имам проблем.

— Ти нямаш мобилен.

— Взех твоя. Тайно го отмъкнах от чантата ти сутринта.

— Тогава на кого щеше да се обадиш?

Баба ѝ явно не се беше замислила над това, понеже сбърчи чело, когато погледна към кучето.

— Виждаш ли какво съм принудена да търпя, Прешъс? Казах ли ти, че това момиче е много умно? — Тя въздъхна и издаде звук като бухането на бухал.

Бет знаеше, че ще последва смяна на темата.

— Къде е Бен? — попита баба ѝ.

— Вътре е. Приготвя се.

— Представям си колко се радва. Сигурна ли си, че не се крие в къщата на дървото?

— По-кротко, все пак той му е баща — предупреди тя баба си.

— Няма как да си сигурна!

— Напълно съм сигурна.

— Да не си се забавлявала и с още някого навремето? Дори за една нощ? С някой келнер или шофьор на камион, или с някой съученик? — Въпросите ѝ прозвучаха едва ли не обнадеждено. Винаги звучеше така, когато говореше подобни работи.

— Сигурна съм. Повторих ти го вече милион пъти.

Старицата ѝ намигна.

— Да, обаче баба все се надява паметта ти да се проясни.

— Откога си навън, между другото?

— Колко е часът?

— Почти четири.

— Значи съм навън от около три часа.

— На този пек?

— Не съм се потрошила, Бет. Прост претърпях инцидент.

— Получи инсулт.

— Но не беше сериозен.

— Не можеш да си движиш ръката.

— След като мога да ям супа, за какво ми е? Сега ме остави да се видя с внука си. Искам да си взема довиждане с него, преди да тръгне. — Бабчето тръгна към кучкарника, а Прешъс се затътри подире ѝ задъхана и с вирната опашка. Сладко куче.

— Тази вечер ми се яде китайска храна — оповести баба ѝ. — А на теб?

— Не съм мислила.

— Ами помисли.

— Добре, ще ядем китайско. Обаче да не е много тежко. И да не е пържено.

— Изобщо не си забавна.

— Обаче съм здрава.

— Все тая. А, след като си толкова здрава, имаш ли нещо против да прибереш Прешъс? Тя е дванайсети номер. Чух един нов виц и искам да го разкажа на Бен.

— Къде го чу?

— По радиото.

— Приличен ли е?

— Разбира се, че е приличен. За каква ме вземаш?

— Познавам те добре и точно затова те питам. Какъв е вицът?

— Двама канибали си хапвали един комик, единият се обърнал към другия и го попитал: «Не ти ли се струва малко смешен на вкус?»

Бет се изкиска:

— На Бен ще му хареса.

— Добре. Горкото дете се нуждае от нещо, което да му повдигне духа.

— Той е добре.

— Да бе, добре е. Аз да не съм вчерашна!

Когато стигнаха кучкарника, бабчето продължи към къщата, накуцвайки по-забележимо, отколкото сутринта. Състоянието ѝ се подобряваше, но трябваше да мине още доста време.

Четвърта глава

Тиболт

Всичко в морската пехота се основава на числото три. Това е едно от първите неща, които научаваш по време на основната подготовка. Всичко става разбираемо. Трима пехотинци съставят бойна група, три бойни групи съставят отделение, три отделения — взвод, три взвода — рота, три роти — батальон, а три батальона — полк. Поне на хартия. Когато нахлуха в Ирак, полкът им беше комбиниран с други военни подразделения, включително от лековъоръжения разузнавателен батальон, от стрелковите батальони на Единайсети пехотен полк, Втори и Трети щурмови батальони амфибии, рота Б от Първи боен инженерен батальон и батальон 115 за бойна техническа поддръжка. Масирано нахлуване. Бяха подготвени за всичко. Близо шест хиляди войници.

Тиболт крачеше под небето, което бе започнало да променя цветовете си със спускането на здрача, и мислите му се върнаха към нощта, когато за пръв път участва в бойни действия на вражеска територия. Полкът му, Първи от Пета дивизия, беше първата военна част, навлязла в Ирак, с цел да завладее петролните полета на Румайла. Всички помнеха, че Саддам Хюсеин запали повечето петролни кладенци в Кувейт по време на отстъплението си при Първата война в Залива, и никой не искаше същото да се случи отново. С две думи, Първи полк от Пета дивизия успя да стигне навреме заедно с други военни подразделения. Когато обезопасиха района, горяха само седем кладенеца. Оттам отделението на Тиболт получи заповед да отиде на север от Багдад, за да помогне при обезопасяването на столицата. Първи полк от Пета дивизия беше най-награждаваната част на морската пехота, затова беше избран да поведе най-дълбокото нахлуване във вражеска територия в историята на корпуса. Първата му мисия в Ирак продължи малко повече от четири месеца.

Пет години по-късно голяма част от подробностите, свързани с това пътуване, се бяха позамъглили в съзнанието му. Беше си свършил работата и в крайна сметка го изпратиха обратно в Пендълтън. Не говореше за случилото се. Опитваше се да не мисли за него. Освен за едно: Рики Мартинес и Бил Кинкейд, другите двама от бойната група на Тиболт, бяха част от история, която той никога нямаше да забрави.

Събереш ли трима човека, помежду им ще има различия. Нищо чудно, физически те тримата също бяха различни. Рики беше отраснал в малък апартамент в Мидланд, Тексас, беше бивш играч на бейзбол и маниак във вдигането на тежести, играл в отбора на «Минесота Туинс», преди да се запише в армията. Бил, който беше свирил на тромпет в училищния духов оркестър, беше от северната част на щата Ню Йорк и беше отраснал заедно с петте си сестри. Рики харесваше блондинки, Бил — брюнетки. Рики дъвчеше тютюн, Бил пушеше цигари, Рики обичаше рап, Бил беше фен на кънтрито. Голяма работа! Обучаваха се заедно, хранеха се заедно, спяха заедно. Говореха за спорт и политика. Бъбреха си като братя и си погаждаха номера. Бил току се събуждаше с една избръсната вежда, а на следващата вечер Рики се събуждаше, изгубил и двете си вежди. Тиболт се научи да се събужда и при най-малкия шум и някак успя да опази и двете си вежди. Месеци наред се смяха на тази история. Една нощ се напиха и си направиха еднакви татуировки, с които се вричаха във вярност на армията.

След като прекараха толкова много време заедно, започнаха да отгатват намеренията си. Всеки от тях беше спасявал живота на Тиболт или поне го беше измъквал от сериозна беда.

Бил сграбчи гърба на бронежилетката на Тиболт, който тъкмо се канеше да се покаже на открито, а след секунди снайперист рани двама войници до тях. Втория път Тиболт се беше разсеял и едва не попадна под гумите на военен джип, управляван от един от техните. Този път Рики го дръпна за ръката и го предпази. Дори по време на война хора загиват при автопроизшествия. Спомнете си за Патън.

След като обезопасиха петролните полета, пристигнаха в покрайнините на Багдад заедно с ротата си. Градът още не беше паднал. Тримата бяха в конвоя заедно със стотици други и затягаха обръча около града. Когато влязоха в крайните квартали, не се чуваше нищо, освен рева на двигателите на силите на съюзниците. След стрелбата, разнесла се от чакълеста пресечка на главната улица, отделението на Тиболт получи заповед да отиде и да провери какво става.

Огледаха мястото. Двуетажни и триетажни сгради, нагъсто една до друга от двете страни на надупчен път. Самотно куче, което предъвкваше някакви отпадъци. Димящите останки от автомобил на стотина метра по-надолу. Изчакаха. Не видяха нищо. Почакаха още малко. Не чуха нищо. Накрая Тиболт, Рики и Бил получиха заповед да пресекат улицата. Придвижиха се бързо и благополучно. Оттам отделението продължи нагоре по улицата в неизвестното.

Когато през онзи ден отново се разнесе стрелба, не беше просто единичен изстрел. Беше смъртоносното трещене на десетки, а после и на стотици куршуми от автоматични оръжия, които ги впримчиха в огнен капан. Тримата заедно с останалите от отделението на отсрещната страна на улицата се оказаха приковани към входовете на къщите и лишени от почти всякаква възможност да се скрият.

По-късно им казаха, че стрелбата не продължила дълго. Но беше достатъчно. Вихрушка от куршуми се сипеше от прозорците над тях. Тиболт и хората от отделението му инстинктивно вдигнаха оръжия и стреляха, после стреляха отново. От отсрещната страна на улицата двама от техните бяха ранени, но подкреплението дойде бързо. Пристигна танк, следван от бърза пехота. Въздухът затрепери, когато оръдието стреля и горните етажи на сградата се срутиха, а навсякъде се разхвърчаха прахоляк и натрошени стъкла. Тиболт чуваше писъци отвсякъде и виждаше цивилни граждани да бягат от къщите. Обстрелът продължаваше. Уличното куче беше застреляно. Цивилни падаха по очи, застреляни в гръб, кървящи и стенещи. Трети морски пехотинец беше ранен в крака. Тиболт, Рики и Бил още не можеха да помръднат, приклещени от силния огън, който кълвеше парчета от стените край тях и пред краката им. Въпреки това тримата продължаваха да стрелят. Въздухът ехтеше, срутиха се горните етажи на още една сграда. Танкът напредваше и вече се приближаваше. Внезапно вражеският огън се разнесе от две посоки. Бил погледна Тиболт, Тиболт погледна към Рики. Знаеха какво трябва да направят. Време беше да се махнат, понеже останеха ли, щяха да умрат. Тиболт се надигна пръв. И в този миг всичко пред очите му изведнъж стана бяло, а после почерня.

В Хамптън повече от пет години по-късно Тиболт не можеше да си спомни подробности — помнеше само усещането, сякаш са го хвърлили в пералнята. Експлозията го запокити към улицата и ушите му забучаха. Приятелят му Виктор бързо дотича до него заедно с военния санитар. Танкът продължи напред и малко по малко улицата беше овладяна.

Всичко това той научи впоследствие, узна и че експлозията е била причинена от ръчен противотанков гранатомет. Един офицер обясни на Тиболт, че най-вероятно са се опитвали да улучат танка, но гранатата минала на десетина сантиметра от кабинката. Вместо това, сякаш съдбовно предопределена за тях, полетяла към Тиболт, Рики и Бил.

Качиха Тиболт на военен джип и го откараха оттам в безсъзнание. По чудо раната му се оказа лека и след три дни той се върна в частта си. Рики и Бил не се върнаха, а бяха погребани с военни почести. Седмица делеше Рик от двайсет и втория му рожден ден, а Бил беше на двайсет години. Не бяха нито първите, нито последните жертви на войната.

Тиболт се застави да не мисли често за тях. Струваше му се коравосърдечно, но по време на война съзнанието се затваря за такива неща. Болеше го, когато мислеше за тяхната смърт, за отсъствието им, затова престана да го прави. Повечето от взвода също. Вместо това си вършеше работата. Съсредоточи се над факта, че е жив. Насочи усилията си към това да брани другите.

Днес обаче споменът отново го споходи, почувства загубата на приятелите си и не потисна усещането. Бяха до него, докато крачеше по улиците на града на път за покрайнините. Следваше упътването, което му дадоха на рецепцията на мотела, и тръгна на изток по тревистия банкет на шосе 54, на безопасно разстояние от платното. По време на странстванията си се беше научил да няма доверие на шофьорите. Зевс го следваше задъхан. Тиболт спря и му даде вода, последната в бутилката.

От двете страни на пътя имаше различни магазини. Магазин за матраци, автосервиз, детска градина, бензиностанция, където продаваха и стара храна, увита в найлоново фолио, а също и две порутени фермерски къщи, които изглеждаха нелепо с внезапно избуялия край тях съвременен свят. Явно наистина се беше случило внезапно и Тиболт се запита още колко време собствениците им ще издържат или пък кой би желал да живее в къща на шосето, притисната от двете страни от магазини.

Покрай него и в двете посоки преминаваха автомобили. Започнаха да се скупчват сиви и пухкави облаци. Тиболт надуши дъжда още преди да усети първата капка, а само след няколко крачки вече валеше силно. Валя само петнайсет минути и го намокри до кости, а тежките облаци отминаха към крайбрежието и зад тях остана само мараня. Зевс отърси мократа си козина. От дърветата отново се разнесе птича песен, а от мократа земя се надигна пара.

Най-сетне стигна до мястото, където се провеждаше панаирът. Беше празно. Тиболт огледа и заключи, че е доста скромно. Само най-необходимото. Колите паркираха на застлания с чакъл паркинг отляво, далеч отдясно имаше две стари плевни, а по средата — широка тревиста площ за карнавалните атракции. Цялото място беше оградено с телена ограда.

Той не прескочи оградата. Не погледна и снимката — виждал я беше хиляди пъти. Тръгна напред, мъчейки се да се ориентира, и накрая забеляза будката за билети.

Зад нея имаше ниша за националното знаме. Пред сводестата ниша Тиболт се обърна към хоризонта на север, като постави будката за билети и нишата на същото място в зрителното си поле, където бяха и на снимката. Прецени, че това е ъгълът, снимката беше направена оттук.

Морската пехота се основава на числото три. Трима войници в бойна група, три бойни групи в отделение, три отделения във взвод. Самият той беше ходил в Ирак три пъти. Погледна часовника си, установи, че е в Хамптън от три часа, а пред себе си, точно където трябваше да бъдат, видя трите вечнозелени дървета.

Върна се обратно към шосето — знаеше, че вече е близо до нея. Още не я беше открил, но скоро и това щеше да стане.

Тя е била тук. Знаеше го.

Сега му трябваше име. Докато прекосяваше страната, Тиболт разполагаше с предостатъчно време да размишлява, затова беше решил, че има три възможни начини на действие. Първо, можеше да опита да намери местната организация на ветераните и да разпита дали има местни, служили в Ирак. Така можеше да стигне до човек, който познава жената. Второ, можеше да отиде до местната гимназия и да провери дали пазят годишниците от десет до петнайсет години назад. Можеше да прегледа снимките една по една. И трето, можеше да показва снимката и да разпитва.

И трите варианта имаха недостатъци, никой не беше сигурен. В телефонния указател Тиболт не намери организация на ветераните. Едно на нула. Лятната ваканция още не беше свършила, така че училището надали щеше да е отворено, а дори да беше, трудно щеше да се добере до годишниците в библиотеката. Две на нула, поне засега. Така че най-добре щеше да бъде да поразпита и да види дали някой няма да я познае.

Обаче кого да попита?

От справочника беше научил, че в Хамптън, Северна Каролина, живеят девет хиляди човека. Още тринайсет хиляди живееха в окръг Хамптън. Твърде много. Най-успешната стратегия беше да ограничи търсенето до най-вероятната група хора. Отново трябваше да изхожда от онова, което знае.

На снимката тя изглеждаше на двайсет и няколко години, което означаваше, че сега наближава трийсет. Може би беше на трийсет и няколко. Беше привлекателна. Освен това в градче като това, ако допуснеше, че възрастовите групи са представени поравно, би трябвало да има приблизително две хиляди седемстотин и петдесет деца до десет години, също толкова от единайсет до двайсет години, и пет хиляди и петстотин човека между двайсет и трийсет — нейната възрастова група. По най-общи сметки. Ако допуснеше, че от тях половината са мъже и половината жени. Жените щяха да са по-подозрителни относно намеренията му, особено ако я познаваха. Той беше непознат, а непознатите бяха опасни. Съмняваше се, че ще му кажат много.

Мъжете можеха и да му кажат това-онова, зависи как щеше да им зададе въпроса. Опитът му сочеше, че почти всички мъже забелязват привлекателните жени на своята възраст, особено ако мъжете не са семейни. Колко ли мъже в нейната възрастова група не бяха женени? Вероятно около трийсет процента. Може и да грешеше, но щеше да изходи от тук. Да предположим, че са към деветстотин човека. Допускаше, че осемдесет процента от тях са живеели тук по онова време. Беше само предположение, догадка, но Хамптън му се струваше градче, от което хората по-скоро заминаваха, а не пристигаха. Което сваляше бройката на седемстотин и двайсет. Можеше да я намали наполовина, ако се насочи към неженените мъже на възраст между двайсет и пет и трийсет и пет години вместо между двайсет и четирийсет. Така оставаха триста и шейсет човека. Предполагаше, че голяма част от тези мъже познават или са познавали жената от снимката. Може да са учили заедно с нея в гимназията — със сигурност в града имаше един такъв човек, но несъмнено мнозина щяха да я познават, ако тя не е омъжена. Разбира се, имаше вероятност да е семейна — жените в малките южняшки градчета сигурно се омъжваха млади… Но Тиболт щеше да действа въз основа на тези предположения. Надписът на гърба на снимката — «Пази се! Е.» — не му звучеше твърде романтично, за да е отправен към годеник или гадже. Не пишеше «Обичам те» или «Ще ми липсваш». И беше подписано с инициал. Явно бяха просто приятели.

За по-малко от десет минути той свали бройката от двайсет и две хиляди на триста и шейсет. Не беше зле. И определено беше добро начало. Разбира се, стига жената да е живяла тук, когато е била направена снимката, а да не е дошла само на гости.

Съзнаваше, че това е друго голямо «ако», но все отнякъде трябваше да започне. Знаеше със сигурност, че преди време тя е била тук. По един или друг начин щеше да узнае истината и да започне оттам.

Къде ходеха неженените мъже? Неженените мъже, които би могъл да заговори? Запознах се с нея преди няколко години и тя ми каза да се обадя, ако минавам през града, обаче изгубих листчето с името и телефона ѝ…

В барове. На билярд.

В такова малко градче надали имаше повече от три-четири заведения, където се събират местните. В баровете и билярдните зали се сервираше алкохол, а днес беше събота вечер. Щяха да са претъпкани. Сигурно през следващите дванайсет часа Тиболт щеше да получи отговор на въпроса си.

Погледна към Зевс.

— Май тази вечер ще си сам. Мога да те взема, но ще трябва да те оставя навън, а не знам колко ще се бавя.

Кучето продължи да върви, навело глава и изплезило език. Беше изморено и измъчено от жегата.

— Ще ти пусна климатика, става ли?

Пета глава

Клейтън

Беше девет часът в събота, а той трябваше да си остане вкъщи и да гледа хлапето. Страхотно!

И как иначе да завърши ден като днешния? Първо, едно от момичетата едва не го спипа, докато снимаше, после откраднаха служебния фотоапарат, а накрая Логан Тиболт му спука гумите. А най-лошото беше, че се наложи да обяснява и кражбата на фотоапарата, и спуканите гуми на баща си, господин щатския шериф. Както можеше да се очаква, баща му адски се ядоса и не се върза на скалъпеното му обяснение. Вместо това го засипа с въпроси. Накрая на Клейтън му идеше да фрасне стария. Баща му може и да беше голяма работа според мнозина в града, обаче не можеше да му говори като на пълен идиот. Клейтън обаче не отстъпи от историята си — сторило му се, че вижда някого, отишъл да разследва и се нанизал на два пирона. А фотоапаратът? Защо питат него? Той не знаел дали изобщо апаратът е бил в джипа. Не беше някаква велика история, но вършеше работа.

— Прилича ми по-скоро на дупка от сгъваемо ножче — отсъди баща му, след като се наведе да огледа гумите.

— Казах ти, че бяха пирони.

— Наблизо няма строежи.

— И аз не разбирам как се е случило! Просто ти казвам какво се случи.

— Къде са?

— Откъде да знам? Хвърлих ги в гората.

Старецът не беше убеден, но Клейтън прояви достатъчно здрав разум да се придържа към историята си. Винаги се придържай към версията си. Започнеш ли да даваш на заден, загазваш. Правило за провеждане на разпити номер 101.

Най-сетне старецът си тръгна, Клейтън сложи резервните гуми и отиде в гаража, където ги смени с оригинални, но вече бяха минали два часа и той беше закъснял за срещата си с господинчото Логан Телбод. Никой, ама абсолютно никой не можеше да се занася с Кийт Клейтън, най-малкото пък някакъв скитник хипи, който си въобразява, че може да му се качи на главата.

До края на следобеда Клейтън обикаля с джипа улиците на Ардън и разпитваше дали някой не е виждал онзи тип. Такъв като него няма как да пропуснеш дори и само заради песа. Издирването му не доведе доникъде, което само го вбеси още повече, понеже това означаваше, че Телбод го е излъгал, а Клейтън се беше вързал.

Обаче щеше да го намери. Несъмнено щеше да го намери дори и само заради фотоапарата. Или по-точно заради снимките. Най-вече заради снимките. Никак не му се искаше Телбод да влезе в шерифството и да стовари това бебче на масата — и дори още по-лошо, да ги изпрати направо във вестника. Ако трябваше да избира между двете злини, полицейското управление беше по-малката, понеже баща му щеше да покрие работата. Старият сигурно щеше да откачи и да го сложи да патрулира през следващите няколко седмици, обаче щеше да потули работата. Баща му не го биваше особено, ама за това ставаше.

С вестника обаче нещата стояха по друг начин. Да, дядото на Клейтън щеше да пусне връзките си и да овладее положението и там, обаче такава информация трудно можеш да държиш под контрол. Новината беше твърде пикантна и щеше да плъзне като горски пожар из града, дори и да не излезе никаква статия. Вече смятаха Клейтън за черната овца на семейството, така че най-малко от всичко му се искаше да дава поредния повод на дядо си да му държи конско. Той все обръщаше внимание на отрицателните страни. Дори сега, години по-късно, дядо му продължаваше да му опява, че се е развел с Бет, нищо че изобщо не му влизаше в работата. А на семейните събирания старецът не пропускаше да изтъкне, че Клейтън не е завършил колеж. С неговите оценки лесно би могъл да го направи, обаче той просто не можеше да си представи да кисне още четири години в някаква класна стая, затова постъпи при баща си в шерифството. Това беше достатъчно да омилостиви дядо му. Имаше чувството, че половината му живот беше минал в опити да омилостивява дядо си.

Обаче нямаше избор. Макар да не харесваше особено дядо си — той беше вярващ южняк баптист, който ходеше на църква всяка неделя и смяташе, че алкохолът и танците са грях, което в очите на Клейтън си беше направо нелепо, — той знаеше какво очаква от него старецът, а голите снимки на колежанки не бяха в списъка. Няколкото други снимки на бюрото също не влизаха в списъка — особено онези, на които Клейтън беше заедно с няколко дами в компрометиращи пози. Тези неща несъмнено щяха да предизвикат сериозно разочарование, а дядо му не търпеше да го разочароват, дори да са хора от семейството. Особено ако са от семейството. Семейство Клейтън живееше в окръг Хамптън от 1753 година, в редица отношения те бяха сърцето на окръга. В рода им имаше съдии, адвокати, лекари и земевладелци, дори един кмет се беше оженил за жена от семейството, но всички знаеха, че дядо му е човекът, който сяда начело на масата. Старецът властваше като мафиотски Кръстник от миналото и повечето хора го възхваляваха и не спираха да дърдорят какъв велик човек е той. А дядо му обичаше да си внушава, че причината е финансовата му подкрепа буквално за всичко: от библиотеката до театъра и местното начално училище. Клейтън обаче знаеше истинската причина — дядо му притежаваше почти всички търговски сгради в центъра на града, както и дъскорезницата, двата пристана, трите автокъщи, трите складови комплекса, единствения жилищен комплекс с апартаменти в града и огромни обработваеми земи. И поради това семейството беше невероятно богато и влиятелно, а понеже Клейтън получаваше повечето от парите си от семейните фондове, не искаше някакъв непознат да му създава проблеми в града.

Добре че Бен се роди за краткото време, през което Клейтън беше женен за Бет. Дядо му маниакално държеше на потомството и понеже Бен беше кръстен на него — много предвидливо, нищо че сам се хвалеше, — дядо му направо боготвореше хлапето. В повечето случаи Клейтън оставаше с впечатлението, че дядо му харесва Бен, своя правнук, много повече от своя внук.

Е, Клейтън знаеше, че Бен е свястно дете. Не само дядо му, всички го твърдяха. А и той обичаше хлапето, макар че на моменти беше голям досадник. От мястото си на верандата погледна през прозореца и видя, че Бен е приключил с кухнята и се е върнал на дивана. Съзнаваше, че трябва да отиде при него, но още не беше готов. Не искаше да изрече нещо прибързано и после да съжалява. Стараеше се да постъпва по-разумно в такива ситуации — преди няколко месеца дядо му проведе с него разговор, в който го убеждаваше колко е важно да бъде стабилно влияние в живота на детето. Досадник. Би трябвало да поговори с Бен да изпълнява незабавно каквото му нареди баща му, помисли си Клейтън. Това щеше да е от по-голяма полза. Хлапето вече успя да го вбеси тази вечер, но вместо да избухне, си спомни наставленията на дядо си, стисна устни и излезе навън.

Напоследък като че ли постоянно се дразнеше от Бен, но вината не беше негова; наистина се опитваше да се разбира с момчето! Отначало уж всичко беше наред — поговориха за училището, хапнаха бургери, пуснаха си спортния канал. Дотук добре. Но после настана истински ужас, когато Клейтън помоли Бен да почисти кухнята. Какво толкова? Не беше имал възможност да се завърти из кухнята през последните няколко дни, а знаеше, че момчето ще се справи чудесно. И Бен наистина обеща да почисти, но всъщност просто си стоеше. Седеше неподвижно, часовникът тиктакаше, а той продължаваше да си седи.

Затова Клейтън го помоли отново — постара се да го направи любезно — и беше напълно сигурен, че Бен завъртя очи с досада, преди най-сетне да се затътри натам. С това чашата преля. Мразеше Бен да върти очи и това беше известно на малкия. Хлапето знаеше точно как да го подразни, а през останалото време се опитваше да намери нови начини да му лази по нервите. Ето затова Клейтън излезе на верандата.

Това поведение се дължеше на майка му, ни най-малко не се съмняваше в това. Тя беше дяволски красива жена, обаче изобщо не знаеше как да превърне едно момче в мъж. Клейтън нямаше нищо против момчето да получава хубави оценки, обаче как така тази година няма да играе футбол, понеже ще свири на цигулка? Що за глупости? Цигулка ли? Ами направо да започне да го облича в розово и да го учи да язди по женски! Той правеше всичко по силите си да предотврати това, но детето беше при него само за ден и половина през седмица. Не беше виновен, че батира като момиче. Как иначе, нали непрекъснато играе шах! И да сме наясно — и мъртъв не можеха да го завлекат на цигулков концерт!

Цигулков концерт. Мили боже! Накъде вървеше светът?

Мислите на Клейтън отново се насочиха към Телбод и макар да му се искаше да повярва, че този тип е напуснал окръга, знаеше, че вероятността за това е малка. Той се придвижваше пеша, така че нямаше как да е стигнал другия край на окръга, преди да се стъмни. И какво още? Нещо го гризеше цял ден, но едва когато седна на спокойствие на верандата, установи какво е. Ако Телбод наистина беше от Колорадо — което като нищо можеше и да не е вярно, но да приемеше, че е, — значи пътуваше от запад на изток. Кой беше следващият град на изток? Не беше Ардън със сигурност. Той се намираше на югозапад от мястото, където се бяха срещнали. А ако този тип се движеше на изток, щеше да стигне в добрия стар Хамптън. Точно тук, в неговия роден град. Което означаваше, че скитникът можеше да е някъде съвсем наблизо до него в момента.

А къде беше Клейтън? Беше ли тръгнал да го търси? Не, висеше вкъщи с хлапето.

Погледна с присвити очи през прозореца към сина си. Четеше на дивана — май само това обичаше да прави. А, да, и да свири на цигулка. Клейтън поклати глава и се запита дали изобщо хлапето е взело от неговите гени. Надали. Беше мамино синче. Син на Бет.

Бет…

Да, бракът им не потръгна, обаче между тях още имаше нещо. Винаги щеше да има. Тя може и да беше твърдоглава и склонна да поучава, но Клейтън винаги щеше да се грижи за нея не само заради Бен, а и понеже тя несъмнено беше най-красивата жена, с която беше спал. Изглеждаше страхотно навремето, а сега беше още по-хубава. По-хубава дори от колежанките, които беше видял днес. Странно. Сякаш беше стигнала до най-подходящата за нея възраст и след това беше престанала да старее. Той съзнаваше, че това не може да продължи. Гравитацията щеше да си каже думата, но въпреки това му се искаше да се повъргаля малко в чаршафите с Бет. Заради доброто старо време и за да му помогне… да се поотпусне.

Можеше да звънне на Ейнджи. Или на Кейт. Едната беше на двайсет и работеше в магазин за домашни любимци, а другата беше с една година по-голяма и чистеше тоалетните в «Стратфорд Ин». И двете имаха хубави дребни фигури и бяха същински динамит, когато става дума да се… поотпуснеш. Знаеше, че Бен няма да има нищо против, ако извика някоя от тях, но все пак трябваше най-напред да ги попита. Девойките доста му се разсърдиха при последната им среща. Трябваше да им се извини и да пусне в ход чара си, а не беше сигурен, че му се иска да ги слуша как дъвчат дъвка и дърдорят какво са гледали по Ем Ти Ви или какво са прочели в «Нашънъл Инкуайърър». Понякога просто му идваха в повече.

Значи това отпадаше. Не можеше и да издирва Телбод. Нямаше да може да го потърси и на следващия ден, понеже дядо му събираше всички на обяд след църквата. Все пак Телбод се придвижваше пеша, а с кучето и раницата нямаше лесно да си намери превоз.

Така че колко можеше да се отдалечи до утре следобед? Трийсетина километра? Най-много четирийсет и пет. Не повече, следователно все още щеше да е наблизо. Клейтън щеше да звънне в съседните полицейски участъци и да ги помоли да се оглеждат. Пътищата, по които се излизаше от окръга, не бяха много, така че ако позвънеше по заведенията по пътя, все някой щеше да е забелязал онзи тип. И тогава щеше да го погне. Телбод не биваше да се пречка на Кийт Клейтън.

Потънал в мислите си, Клейтън почти не чу проскърцването на входната врата.

— Татко?

— Да?

— Търсят те по телефона.

— Кой е?

— Тони.

— Естествено.

Надигна се от мястото си, чудейки се какво ли иска Тони. Загубеняк. Мършав и пъпчив, той беше от досадниците, които се мотаят край полицаите и ги имитират. Сигурно се питаше къде е Клейтън и какво ще прави по-късно, та да не остане по-назад. Тъпо.

Кийт допи бирата си на влизане, изхвърли шишето в кофата и се ослуша да чуе дрънченето. Взе слушалката от плота.

— Да?

Чуваше носещото се от джубокса кънтри и глухия тътен на разговори на висок глас. Откъде ли се обаждаше този загубеняк?

— Здрасти, аз съм в билярдната «Декър» и тук има един странен тип, за когото сигурно ще искаш да чуеш.

Антенките на Клейтън щръкнаха.

— С него има ли куче? Носи ли раница? Малко мърляв, явно е живял доста време по горите.

— Не.

— Сигурен ли си?

— Да, сигурен съм. Играе билярд в дъното. Обаче чуй това, има снимка на бившата ти жена.

Това съобщение свари Клейтън неподготвен, но той се помъчи да отговори небрежно:

— Е, и?

— Ами просто си помислих, че ще искаш да знаеш.

— И защо да ми пука?

— Не знам.

— Естествено, че не знаеш. Тъпак!

Затвори телефона и докато оглеждаше преценяващо кухнята, си каза, че сигурно вместо мозък в главата на Тони има картофена салата. По-чисто нямаше накъде — хлапето се беше справило чудесно както винаги. За малко да го похвали, но когато спря погледа си върху Бен, за пореден път установи колко дребничък е синът му. Да, това до голяма степен можеше да се дължи на гените, на ранното или на късното съзряване и на всякакви подобни щуротии, но можеше да бъде следствие и от общото му здравословно състояние. Беше въпрос на здрав разум. Храни се правилно, спортувай, почивай си много. Основни правила, всички майки учеха децата си на тях. И бяха прави. Ако не се храниш достатъчно, не растеш. Ако не спортуваш достатъчно, мускулите ти не се развиват. А кога расте човек? Нощем. Когато тялото се възстановява. Когато хората си почиват.

Клейтън често се чудеше дали Бен се наспива в къщата на майка си. Знаеше, че се храни добре — беше доял бургера и картофките му, — и знаеше, че детето се движи много, така че вероятно беше дребен заради липсата на сън. Нали не искаше да остане фъстък? Не, разбира се. Освен това Клейтън искаше да остане малко сам, за да си помечтае какво ще направи с господин Телбод, когато го види.

Прокашля се:

— Ей, Бен, става късно, хлапе!

Шеста глава

Тиболт

На връщане от билярдната зала Тиболт си спомни втората си мисия в Ирак.

Ето както се случи: Фалуджа, пролетта на 2004 година. Пети полк от Първа дивизия заедно с други части получи заповед да сложи край на ескалиращото насилие след падането на Багдад година по-рано. Цивилните знаеха какво ги очаква и започваха да напускат града, задръствайки пътищата. Може би една трета от града се евакуира само за ден. Изпратиха щурмоваците, после морската пехота. Напредваха улица по улица, къща по къща, стая по стая, водейки едни от най-интензивните сражения от началото на инвазията. След три дни установиха контрол над една четвърт от града, но растящият брой цивилни жертви наложи необходимостта от примирие. Взето бе решение да се сложи край на операцията и повечето военни части се изтеглиха, включително ротата на Тиболт.

Но не цялата.

На втория ден от операцията в южната промишлена зона на града Тиболт и взводът му получиха заповед да огледат една сграда, в която според слуховете имало оръжеен склад. Не им беше посочена конкретна сграда обаче, можеше да е всяка от десетките порутени постройки, скупчени край изоставена бензиностанция почти в полукръг. Тиболт и взводът му се приближиха към сградата, държейки се на разстояние от бензиностанцията. Половината тръгнаха наляво, половината — надясно. Беше тихо, а после изведнъж бензиностанцията избухна. Пламъците се извиха към небето, половината войници изпопадаха с пробити тъпанчета. Тиболт беше замаян. Изгуби периферното си зрение, а всичко останало се размаза пред очите му. Внезапно от прозорците и покривите над тях и зад опожарените останки от автомобили по улиците се изсипа дъжд от куршуми.

Тиболт се оказа на земята до Виктор. С тях бяха още двама от взвода му, Мат и Кевин — с прякори Лудото куче и Кей-Ман — и военната им подготовка си каза думата. Воинското братство си каза думата. Въпреки нападението, въпреки страха и въпреки почти сигурната смърт Виктор се пресегна към пушката си, застана на едно коляно и се прицели към врага. Стреля, после стреля отново със спокойни, уверени и съсредоточени движения. Лудото куче посегна към своето оръжие и направи същото. Един по един се надигнаха и останалите, една по една се сформираха бойни групи. Огън. Прикритие. Движение. Само дето нямаха възможност за движение. Нямаше къде да отидат. Строполи се един пехотинец, после още един. Сетне трети и четвърти.

Подкреплението пристигна непоправимо късно. Лудото куче беше прострелян във феморалната артерия и макар да му поставиха турникет, той беше изгубил много кръв и умря след минути. Кевин беше прострелян в главата и загина на място. Другите бяха ранени. Малцина се измъкнаха без драскотина — сред тях Виктор и Тиболт.

В билярдната зала един от младите мъже, с които Тиболт разговаря, му заприлича на Лудото куче. Все едно бяха братя — имаха същия ръст и тегло, същата коса, същия говор — и за един кратък миг Тиболт се зачуди дали наистина това не е бойният му другар, но после отсъди, че не е възможно.

Съзнаваше какво рискува с плана си. В малките градчета на непознатите винаги се гледа с подозрение и наистина, към края на вечерта Тиболт забеляза кльощав мъж с лоша кожа да говори по телефона близо до тоалетната и да мята неспокойни погледи към него. Онзи стоеше като на тръни още преди да звънне по телефона, затова Тиболт предположи, че звъни или на жената от снимката, или на някой неин близък. Подозренията му се потвърдиха, когато си тръгна. Както можеше да се очаква, мъжът го проследи до вратата, за да види накъде ще поеме непознатият, и точно затова Тиболт тръгна в обратната посока, и после се върна.

Когато пристигна в запуснатата билярдна зала, той подмина бара и се запъти направо към игралните маси. Бързо откри с поглед мъжете от съответната възрастова група, повечето от които му се сториха неженени. Помоли да се включи в играта и остави нужния залог. Държа се любезно, на няколко пъти почерпи всички, когато изгуби няколко игри, и хората взеха да се отпускат. Тиболт между другото разпита как е социалният живот в градчето. Пропусна нужния брой удари и поздравяваше другите играчи, когато изпълняваха хубав удар.