Талисманът (net) читать бесплатно онлайн полную версию книги (ч. 3)

— Да ме вземат… — възкликна Логан с усмивка и погледна към детето. — Браво на теб.

Елизабет не искаше дори да си помисля как би реагирал на загубата Кийт. Всъщност не се и налагаше да си го представя, понеже двамата играха веднъж преди няколко години, Бен спечели и баща му буквално преобърна дъската, преди да изхвърчи ядосан от стаята. Няколко минути по-късно, докато Бен все още събираше фигурите зад мебелите, Кийт се върна. Вместо да се извини, заяви, че шахът е загуба на време и че е по-добре Бен да се захване с нещо важно, например да си подготви уроците или да отиде да потренира, понеже «батирал като слепец».

Понякога наистина ѝ идеше да го удуши.

С Логан обаче нещата стояха различно. Бет видя, че Логан отново е закъсал — не го разбра от дъската — не умееше да различава добрия от лошия играч, — но когато Бен гледаше противника си, а не фигурите, Елизабет знаеше, че краят е близо, нищо че Логан не го съзнаваше.

В цялата ситуация най-много ѝ допадаше фактът, че въпреки нужната концентрация за играта, Логан и Бен продължаваха да си говорят. За училище и за учителите на момчето, какъв е бил Зевс като малко кутре, и понеже мъжът изглеждаше искрено заинтригуван, Бен му разказа няколко неща, които я учудиха: че едно момче от училище вече няколко пъти му краде обяда и че Бен си пада по момиче на име Сиси. Логан не натрапи съветите си, а го попита какво трябва да се направи според него. Въз основа на опита си с мъжете Бет знаеше, че според повечето, ако споделиш проблем или дилема, от тях се очаква мнение, дори когато всъщност искаш само да те изслушат.

Всъщност естествената сдържаност на Тиболт даде възможност на Бен да изрази себе си. Ясно беше, че Логан се чувства добре в кожата си. Той не се опитваше да впечатли нито детето, нито нея, като ѝ демонстрира колко добре се разбира с Бен.

Елизабет не беше излизала често през годините, но беше установила, че повечето ѝ ухажори или се правят, че не забелязват Бен, и си разменяха с него само по няколко думи, или прекаляваха със свойските си разговори с него в старанието си да ѝ се похвалят с невероятно дружеските си отношения със сина ѝ. Бен още от малък се беше научил да надушва и двата типа почти незабавно. Бет също и обикновено това ѝ даваше достатъчно основание да приключи връзката. Е, ако мъжът не я изпревареше.

На Бен очевидно му беше приятно с Логан, а още по-хубавото бе, че изглежда и на Логан му е приятно. Той продължи безмълвно да се взира в дъската и за миг пръстът му се спря върху коня, но после се премести върху пешката. Бен лекичко изви вежди. Елизабет не знаеше дали синът ѝ преценява хода, който обмисляше съперникът му за добър или за лош, но Логан се реши и премести пешката.

Бен направи следващия си ход почти незабавно, което ѝ се стори лош знак за Тиболт. Няколко минути по-късно той осъзна, че какъвто и ход да направи, няма спасение за царя му, и поклати глава:

— Победи ме.

— Да, така е — съгласи се Бен.

— Мислех, че играя по-добре.

— Така беше.

— Докога?

— До втория ти ход.

Логан се засмя.

— Шахматен хумор, а?

— Знам много такива шеги — отговори Бен, видимо горд, и махна към двора. — Достатъчно ли се стъмни?

— Да, струва ми се. Готов ли си за игра, Зевс?

Кучето наостри уши и наклони глава. Бен и Логан се изправиха и то бързо ги последва.

— Идваш ли, мамо?

Бет се надигна от мястото си.

— Ей сега.

Тръгнаха в тъмното към предната част на къщата. Бет спря до стълбите.

— Може би трябва да взема фенерче.

— Не е честно! — възрази Бен.

— Не за кучето, а за теб, за да не се изгубиш.

— Няма да се изгуби — увери я Логан. — Зевс ще го намери.

— Лесно ти е на теб, нали не е твой син.

— Ще се оправя — увери я и Бен.

Не беше съвсем спокойна, обаче тъй като Логан не изглеждаше никак притеснен, се съгласи.

— Добре — въздъхна Елизабет. — Обаче искам да взема фенерче за себе си, става ли?

— Става — съгласи се Бен. — Какво да правя?

— Скрий се — каза му Логан, — а аз ще изпратя Зевс да те потърси.

— Където си поискам ли?

— Защо не се скриеш някъде там? — посочи Логан към гористата местност западно от потока, от другата страна на алеята към кучкарника. — Не ми се иска случайно да паднеш в потока. Пък и следата ти ще остане прясна. Двамата си играхте там преди вечеря. След като той те намери, тръгваш след него, ясно? Така няма да се загубиш.

Момчето погледна към гората.

— Добре. Откъде да съм сигурен, че той не гледа?

— Ще го прибера вътре и ще преброя до сто, преди да го пусна.

— И няма да му позволяваш да наднича, нали?

— Обещавам. — Логан насочи вниманието си към Зевс. — Ела — подкани го той, запъти се към вратата и я отвори, но спря. — Може ли да го вкарам вътре?

— Всичко е наред — кимна Бет.

Логан даде знак на Зевс да влезе вътре и да легне, после затвори вратата.

— Добре, готово.

Момчето хукна към гората, а той започна да брои на глас. Тичайки, Бен се провикна през рамо:

— Брой по-бавно!

Фигурката му постепенно се изгуби в мрака и той се скри от поглед още преди да стигне гората.

Бет скръсти ръце.

— Трябва да призная, че имам лошо предчувствие.

— Защо?

— Синът ми се крие в гората посред нощ. Боже, защо ли?

— Всичко ще бъде наред. Зевс ще го намери за две-три минути най-много.

— Имаш невероятно доверие в кучето си.

Логан се усмихна и за един кратък миг двамата останаха на верандата, мълчаливо наслаждавайки се на вечерта. Въздухът беше топъл и влажен, но вече не беше горещ и ухаеше като земята: на смесица от пръст, бор и дъб, мирис, който неизменно напомняше на Бет, че макар светът непрекъснато да се променя, това място сякаш винаги остава неизменно.

Усещаше, че Логан я наблюдава през цялата вечер и се старае да не я зяпа, знаеше, че самата тя прави същото с него. Харесваше ѝ начинът, по който вниманието му я караше да се чувства. Приятно ѝ беше, че той я намира за привлекателна, допадаше ѝ също, че в увлечението му няма нищо от настойчивостта или желанието, които тя често долавяше, когато мъжете я зяпаха. Вместо това той бе доволен просто да стои до нея и по някаква причина тя се нуждаеше точно от това.

— Радвам се, че остана за вечеря — обади се Бет, понеже не знаеше какво друго да каже. — Бен си прекарва чудесно.

— И аз се радвам.

— Ти се държа прекрасно с него, докато играехте шах.

— Не беше трудно.

— На някои хора им е трудно.

Той се поколеба, преди да попита:

— За бившия ти ли говорим отново?

— Толкова ли съм прозрачна? — облегна се Бет на едната подпора. — Да, прав си. Говорех за бившия си съпруг.

Той се облегна на стълба от отсрещната страна на стълбите с лице към нея.

— И?

— Просто ми се иска нещата да бяха различни.

Той се поколеба и Бет се досети, че Логан се пита дали да каже още нещо. Накрая избра да не го прави.

— Той няма да ти допадне — каза Елизабет. — Всъщност според мен и той не би те харесал.

— Така ли?

— Да. Но се смятай за щастливец, понеже нищо не пропускаш.

Той се вгледа в нея настойчиво, но не продума. Елизабет допускаше, че Логан вероятно си спомня как го беше отрязала по-рано вечерта. Отметна няколко немирни кичура и се поколеба дали да продължи: — Искаш ли да ти разкажа?

— Само ако ти искаш.

Тя се замисли за миналото и въздъхна.

— Най-старата история на света… Аз бях невзрачно девойче в гимназията, той беше с няколко години по-голям от мен, но ходехме в една и съща църква, откакто се помня, така че прекрасно знаех кой е. Започнахме да излизаме няколко месеца преди да завърша. Семейството му е заможно и той винаги е излизал с най-популярните момичета, така че явно съм се увлякла и съм се размечтала. Пренебрегнах няколко сериозни проблема, намерих му извинение за други и неусетно се оказах бременна. И изведнъж животът ми се промени. Вече нямаше да замина да уча в колеж есента, изобщо нямах представа какво е да бъдеш майка, камо ли самотна майка. Изобщо не си представях как да прекратя всичко. Последното, което очаквах от него, бе да ми предложи брак, но по някаква причина той го стори, аз приех и макар да ми се искаше да вярвам, че всичко ще потръгне, и да се постарах да убедя баба, че знам какво върша, и двамата разбрахме, че сме допуснали грешка още преди мастилото на брачното ни свидетелство да изсъхне. На практика нямахме нищо общо. Карахме се почти постоянно и накрая се разделихме малко след раждането на Бен. И тогава наистина се обърках.

Логан скръсти ръце:

— Но това не ти попречи.

— За какво да ми попречи?

— Да станеш учителка. И да се справиш като самотна майка. — Той се усмихна широко и додаде: — И по някакъв начин да се справиш.

Тя му се усмихна признателно:

— С помощта на баба.

— Всичко, което е нужно. — Той преметна крак върху крак, изгледа я и се подсмихна: — Невзрачно девойче, а?

— В гимназията ли? Да, определено бях невзрачна.

— Трудно ми е да повярвам.

— Ако искаш вярвай.

— А как успя с колежа?

— Имаш предвид с Бен ли? Не беше лесно, обаче ми признаха резултати от курсове, които бях изучавала в гимназията, което донякъде ми осигури летящ старт, а после учих в местния колеж, докато Бен беше още в пелени. Ходех на занятия само два-три пъти в седмицата, докато баба се грижеше за Бен, после се прибирах и учех у дома, когато бях свободна от майчинските си задължения. Същото продължи и когато се прехвърлих в университета в Уилмингтън, понеже беше достатъчно близо, за да ходя на занятия и да се прибирам вечер. Учих цели шест години, преди да си получа дипломата, но не исках да злоупотребявам с добрината на баба и да давам причина на бившия си съпруг да поиска пълно попечителство. А навремето той сигурно щеше да опита да го получи просто защото можеше.

— Явно е голям чаровник!

— Представа нямаш — намръщи се тя.

— Искаш ли да го набия?

Тя се засмя.

— Смешното е, че преди време можеше и да се възползвам от предложението ти, но вече не. Той просто е… незрял. Смята, че всяка срещната жена е луда по него, ядосва се на дреболии и винаги обвинява другите, когато нещо се обърка. Шестнайсетгодишен в ролята на трийсет и една годишен мъж, ако ме разбираш. — Бет усещаше, че Логан я наблюдава. — Стига сме говорили за него. Кажи ми нещо за себе си.

— Какво например?

— Каквото и да е, не знам. Защо завърши антропология?

Той се замисли над въпроса ѝ:

— Май заради характера си.

— Какво означава това?

— Знаех, че не искам да завършвам практични специалности като бизнес или инженерство, а към края на първия курс започнах да си говоря с други студенти, избрали хуманитарни предмети. Исках да ми бъде интересно.

— Шегуваш се.

— Не. Поне това беше причината да запиша първите няколко уводни курса. След това си дадох сметка, че антропологията е смесица от история, предположения и загадки, а всичко това ми допадна. Увлякох се.

— Ами студентските купони.

— Не си падах.

— Футболните мачове?

— Не.

— Понякога не ти ли се струва, че си пропуснал най-хубавото в колежа?

— Не.

— И на мен — съгласи се тя. — Не и след като родих Бен.

Той кимна и после посочи към гората:

— Ами… да пуснем ли Зевс да намери Бен?

— Боже мой! — възкликна тя малко притеснено. — Да. Може да го намери, нали? Колко време мина?

— Не много. Може би пет минути. Ще изведа Зевс, а ти не се притеснявай. Няма да отнеме много.

Той се приближи до вратата и я отвори. Кучето изтича навън, махвайки с опашка, и тръгна надолу по стълбите. Веднага вдигна лапа, застанал до верандата, после изприпка нагоре по стълбите към Логан.

— Къде е Бен? — попита го стопанинът му.

Зевс наостри уши. Логан посочи натам, където се беше изгубило момчето.

— Намери Бен.

Зевс се извърна и припна, забол нос в земята. След броени секунди надуши следата и изчезна в мрака.

— Не трябва ли да тръгнем след него? — попита Бет.

— Искаш ли?

— Да.

— Ами хайде.

Тъкмо бяха стигнали до първите дървета, и тя чу игривия лай на Зевс. Веднага след това прозвуча и доволният вик на Бен. Елизабет се извърна към Логан, а той само сви рамене.

— Значи не си ни лъгал! Колко време мина? Две минути?

— На него му е лесно. Знаех, че Бен няма да се отдалечава много.

— Колко най-дълго е търсил нещо?

— Вървя по следата на един елен… мисля, близо дванайсет километра. Нещо такова. Щеше да продължи, но еленът влезе в частен имот. Някъде в Тенеси.

— А ти защо следеше елена?

— За да го упражнявам. Зевс е умно куче. Обича да учи нови неща и да използва уменията си. — В този момент Зевс се подаде между дърветата, а Бен изникна зад него. — Той се забавлява не по-малко от Бен.

— Беше невероятно! — възкликна момчето. — Той се приближи право към мен, а аз седях, без да гъкна.

— Искаш ли пак? — попита Логан.

— Може ли? — примоли се Бен.

— Ако майка ти няма нищо против.

Бен се обърна към майка си, а тя вдигна ръце:

— Давай.

— Добре, приберете го пак. Този път ще се скрия наистина — заяви Бен.

— Дадено — съгласи се Логан.

Когато Бен се скри за втори път, Зевс го намери на едно дърво. Третия път момчето се върна по стъпките си, за да го заблуди, но кучето го намери на около четиристотин метра, в къщичката му на дървото до потока. Бет не остана много доволна от този последен избор — паянтовото мостче и платформата винаги ѝ се струваха по-опасни нощем, но Бен вече се бе изморил и беше готов да прекратят играта.

Логан ги последва обратно до къщата. Пожела лека нощ на Бен, който беше капнал от умора, обърна се към Бет и се прокашля:

— Благодаря ти за прекрасната вечер, но трябва да си вървя.

Вече наближаваше десет, но част от нея не искаше да го пуска още.

— Искаш ли да те откарам? — предложи тя. — Бен ще заспи след броени минути, а и аз нямам нищо против да те закарам.

— Благодаря ти за предложението, но ще се справя. Обичам да вървя.

— Добре. Не знам много неща за теб, но това ми е известно — усмихна се тя. — До утре, нали?

— Ще бъда тук в седем.

— Мога да нахраня кучетата, ако искаш да дойдеш малко по-късно.

— Няма проблем. А и ми се иска да видя Бен, преди да тръгне. Сигурен съм, че и Зевс ще иска. Горкият, сигурно ще се чуди какво да прави, след като Бен го няма да го гони.

— Добре тогава… — сви рамене Бет, разочарована, задето Логан си тръгва.

— Имаш ли нещо против утре да взема пикапа? Трябва да отида до града и да купя някои неща, за да оправя спирачките. Ако не може, ще отида пеша.

Тя се усмихна:

— Не се съмнявам, но няма проблем. Трябва да закарам Бен и да свърша някои неща, но ако не се видим, ще оставя ключовете под постелката на шофьорската седалка.

— Добре — каза той и впери поглед в нея. — Лека нощ, Елизабет.

— Лека нощ, Логан.

След като той си тръгна, Бет нагледа Бен и го целуна по бузата, преди да се прибере в стаята си. Докато се събличаше, си припомни цялата вечер, размишлявайки над загадката Логан Тиболт.

Не познаваше мъж като него, но после веднага се скастри сама, че е толкова повърхностна. Разбира се, че ще е различен, просто ѝ беше непознат. Не беше прекарвала много време с него. Въпреки това смяташе, че е достатъчно зряла, за да разпознае истината, когато се изправи пред нея.

Логан беше различен. Бог ѝ беше свидетел, че Кийт изобщо не приличаше на него. Всъщност никой друг от мъжете, с които беше излизала след развода си, не приличаше на Логан. Повечето мъже бяха доста предвидими — колкото и да бяха очарователни и учтиви или груби и недодялани, усилието им да я вкарат в леглото беше съвсем прозрачно. «Мъжки глупости» — определи го баба ѝ. А Бет знаеше, че баба ѝ не греши.

Обаче с Логан… е, това беше друга работа. Тя нямаше никаква представа какво иска той от нея. Знаеше, че я намира за привлекателна и че компанията ѝ явно му е приятна, но с изключение на това не проумяваше какви са намеренията му, понеже очевидно му беше приятно и с Бен. Каза си, че в известен смисъл той се отнася към нея като много женени мъже, които познаваше: ти си красива и интересна, обаче аз вече съм женен.

Хрумна ѝ обаче, че е възможно и да греши. Възможно бе той да си има приятелка в Колорадо или пък просто неотдавна е скъсал с любовта на живота си и все още не го е превъзмогнал. Като се замисли, осъзна, че макар Логан да беше описал какво е видял и какво е правил по време на пътуването си през страната, Бет все още нямаше представа защо изобщо е тръгнал на път, нито защо е решил да преустанови странстванията си в Хамптън. Историята му не беше толкова загадъчна, колкото потайна, а това я озадачаваше. Ако беше научила нещо за мъжете, то беше, че те обичат да говорят за себе си: за работата си, за хобитата си, за предишните си постижения, за мотивите си. Логан не правеше нито едно от тези неща. Странно.

Бет поклати глава и си каза, че вероятно отдава прекалено голямо значение на всичко. В крайна сметка, не бяха излизали на среща, а по-скоро бяха общували приятелски — такос, шах и разговор. Семейно събиране.

Облече пижамата си и взе списание от нощното шкафче. Разсеяно разлисти страниците, после изгаси лампата. Но когато затвори очи, продължи да вижда ъгълчетата на устните му, които леко се извиваха, когато той кажеше нещо забавно, или как се сключваха веждите му, когато беше съсредоточен над нещо. Елизабет дълго се мята и се въртя в леглото, и се питаше дали случайно Логан също не е буден и не мисли за нея.

Тринайсета глава

Тиболт

Тиболт наблюдава как Виктор замята с въдицата си в хладната вода на Минесота. Беше безоблачна съботна сутрин. Въздухът беше неподвижен, а езерото отразяваше ясното небе. Излязоха в езерото рано, понеже искаха да половят риба, преди да излязат джетовете и моторниците. Беше последният ден от почивката им, на другия ден и двамата отлитаха. Смятаха последната вечер да хапнат в местен ресторант, където предлагали най-хубавите пържоли в града.

— Мисля, че ще успееш да намериш тази жена — изтърси неочаквано Виктор.

Тиболт тъкмо навиваше кордата си.

— Коя?

— Жената от снимката, която ти носи късмет.

Той изгледа приятеля си с присвити очи:

— Какви ги говориш?

— Когато тръгнеш да я търсиш. Мисля, че ще я намериш.

Тиболт внимателно огледа кукичката си и отново замахна.

— Няма да я търся.

— Така казваш сега, обаче ще я потърсиш.

— Не, няма. Дори да исках, няма как да я намеря.

— Ще намериш начин — заяви Виктор със самоуверено задоволство.

Тиболт се вторачи в приятеля си.

— Защо изобщо го обсъждаме?

— Защото още не е приключило.

— Повярвай ми, приключило е.

— Знам, че си мислиш така, но не е вярно.

Тиболт отдавна се беше научил, че ако Виктор захване някоя тема, не спира, докато не остане доволен, че е постигнал своето. И понеже не искаше да прекара така последния ден от почивката си, реши, че ще е по-добре да приключи с въпроса веднъж завинаги.

— Добре — въздъхна. — Защо не е приключило?

— Защото няма равновесие.

— Няма равновесие — повтори Тиболт с равен тон.

— Точно така. Схващаш ли?

— Не.

Виктор изстена заради несхватливостта му.

— Представи си, че идва майстор да направи покрив за къщата ти. Човекът се труди усърдно и накрая му плащаш. Едва тогава всичко приключва. Само че в случая със снимката покривът като че ли е поставен, а собственикът не си е платил. Няма ли заплащане, няма равновесие.

— Да не искаш да ми кажеш, че дължа нещо на тази жена? — попита скептично Тиболт.

— Да. Нейната снимка те предпазваше и ти донесе късмет. Обаче докато не се осъществи плащането, няма равновесие.

Тиболт извади една сода от хладилната чанта и я подаде на Виктор.

— Нали разбираш, че думите ти звучат налудничаво?

Виктор пое кутийката и кимна.

— На някои хора може би. Но в крайна сметка ти ще я потърсиш. Това е част от по-мащабен замисъл, то е твоята съдба.

— Моята съдба ли?

— Да.

— Какво ще рече това?

— Не знам. Ти обаче ще разбереш, когато я откриеш.

Тиболт замълча и му се прииска Виктор изобщо да не беше повдигал темата.

— Може би ви е писано да сте заедно — отбеляза Виктор и мълчаливо се вгледа в приятеля си.

— Аз не съм влюбен в нея, Виктор.

— Не си ли?

— Не.

— Обаче въпреки това често мислиш за нея.

Тиболт не можеше да му възрази, нищо не можеше да каже.

В събота сутринта Тиболт пристигна рано и веднага се залови с кучкарника: нахрани животните, почисти и проведе обучението както обикновено. През това време Бен си играеше със Зевс, докато Елизабет не го повика вътре, за да се приготвя. Махна на Тиболт от верандата, но дори оттук си личеше, че е разсеяна.

Когато той изведе кучетата навън, тя вече се беше прибрала. Обикновено Логан ги разхождаше на групи по три, а Зевс ги следваше. Когато се отдалечаха от къщата, сваляше каишките им, но те въпреки това го следваха, накъдето и да поемеше. Обичаше да сменя маршрута на разходките, понеже разнообразието не позволяваше на кучетата да се отдалечават прекалено. И те като хората се отегчаваха, ако вършат едно и също всеки ден. Обикновено разхождаше всяка група по половин час. След третата група забеляза, че колата на Елизабет я няма, и реши, че е отишла да откара Бен при баща му.

Не харесваше бащата на Бен най-вече защото Елизабет не го харесваше. Съдейки по думите ѝ, този тип беше голям чешит, но той не можеше да се меси, а само да слуша, докато му разказва. Не искаше да угодничи и да ѝ дава съвети, а дори да го направеше, тя не желаеше да я поучават. Така или иначе, не беше негова работа.

Но в такъв случай кое беше негова работа? Защо изобщо беше тук? Мислите му неволно се върнаха към разговора с Виктор, а причината бяха думите на приятеля му онази вечер на езерото. И, разбира се, случилото се след това.

Прогони спомена. Нямаше да се връща там. Стига толкова.

Тиболт повика кучетата, обърна се и се запъти към кучкарника. Прибра животните и отиде да огледа склада. Когато светна лампата, огледа смаяно стените и полиците. Бараката приличаше на претъпкан склад на железарски магазин. Обиколи помещението разгледа етажерките, куфарчетата с инструменти и натрупаните върху работната маса предмети. Накрая извади клещи, няколко френски ключа, шестоъгълни ключове и ги изнесе до пикапа. Както беше обещала, Елизабет му беше оставила ключовете под постелката. Той потегли по алеята към магазина за авточасти, който смътно си спомняше, че е видял някъде в центъра на града.

Имаха нужните части — накладки, топлоустойчиво масло, менгеме и така нататък, и той се върна след по-малко от половин час. Намести крика, повдигна колата и махна първата гума. Издърпа буталото, свали старите накладки, провери дисковете и сложи новите накладки. Върна колелото на мястото му и повтори същото с другите колела.

Тъкмо приключваше с третата накладка, когато Елизабет спря колата си до стария пикап. Той погледна през рамо точно когато тя слизаше, и си даде сметка, че е отсъствала часове.

— Как върви? — попита тя.

— Тъкмо приключвам.

— Наистина ли?

— Просто сменям накладките, не е бог знае какво.

— Сигурна съм, че и хирургът би казал същото — просто един апендицит.

— Искаш ли да ти покажа? — попита Тиболт, вдигнал поглед към нея.

— Колко време ще отнеме?

— Не много — сви рамене той. — Десет минути?

— Наистина ли? — повтори тя. — Добре, само да внеса покупките.

— Да ти помогна?

— Не, само две торби са.

Той постави третото колело на мястото му и затегна гайките, преди да се заеме с последното колело. Тъкмо развъртя гайките, и Елизабет се приближи. Приклекна до него и той усети лекото ухание на кокосовия лосион.

— Първо, сваляш колелото — започна Логан и методично я преведе през всички стъпки на процеса, като се увери, че тя го разбира. Когато свали крика и се зае да събира инструментите, Елизабет поклати глава:

— Изглежда прекалено лесно. Мисля, че и аз мога да се справя.

— Вероятно.

— Тогава защо взимат толкова скъпо?

— Не знам.

— Не съм се ориентирала към правилната професия — отбеляза тя, вдигна косата си и я прихвана на опашка. — Но ти благодаря, че се погрижи. Отдавна се каня да оправя спирачките.

— Няма проблем.

— Гладен ли си? Купих прясно пуешко за сандвичи и малко туршия.

— Звучи вкусно — отговори той.

Обядваха на задната веранда с изглед към градината. Елизабет все още му се струваше разсеяна, но си поговориха какво е да израснеш в малко южняшко градче, където всеки познава всеки. Някои от историите бяха забавни, но Тиболт призна, че предпочита да води по-анонимно съществуване.

— Защо ли не съм изненадана? — попита тя.

След това той отиде да поработи, а Елизабет посвети следобеда на почистването на къщата. За разлика от дядо ѝ Тиболт успя да отвори прозореца на канцеларията, залепнал заради боята, макар да се оказа по-трудно от ремонта на спирачките. Поизмъчи го и затварянето след това, макар че здравата го изтърка с шкурката. Накрая боядиса ремонтираното място.

След това протече най-обикновен работен ден. Когато Логан приключи със задълженията си в кучкарника, наближаваше пет часът и макар че можеше да си тръгне, той не го стори, а отново се зае с папките, понеже искаше да си помогне за другия ден. Задълбочи се в работата си през следващите няколко часа и постигна сериозен напредък — поне той смяташе така, — затова не чу кога се е приближила Елизабет. Вместо това забеляза, че Зевс се изправя и тръгва към вратата.

— Учудвам се, че още си тук — обади се тя от прага. — Видях, че свети, и реших, че си забравил да угасиш.

— Не бих забравил.

Тя посочи към купчината папки върху бюрото:

— Не мога да ти опиша колко се радвам, че си се заел с това. Баба се помъчи да ме убеди да подредя папките това лято, но аз все отлагах.

— Значи съм извадил късмет — провлече той.

— Не, аз извадих. И се чувствам някак виновна.

— За малко да ти повярвам, ако не беше самодоволната ти усмивка. Да са се обаждали Бен или баба ти?

— И двамата. Баба прекарва страхотно, Бен е нещастен. Не ми го каза, но го усетих по гласа му.

— Съжалявам — каза Логан.

Тя сви напрегнато рамене и хвана бравата. Завъртя я в двете посоки, привидно заинтригувана от механизма. Накрая въздъхна.

— Искаш ли да ми помогнеш да направя сладолед?

— Моля? — остави той папката, на която поставяше етикет.

— Обожавам домашен сладолед. Няма нищо по-хубаво от това в горещото време, но не е забавно, ако не го споделиш с някого.

— Не знам дали изобщо някога съм опитвал домашен сладолед…

— Тогава не знаеш какво изпускаш. Навит ли си?

Детинското ѝ въодушевление се оказа заразително.

— Добре, добре — съгласи се той. — Звучи забавно.

— Ще изтичам до магазина да взема каквото ни трябва. Връщам се след малко.

— Няма ли да е по-лесно просто да си купим сладолед.

Очите ѝ грееха от удоволствие:

— Не е същото, ще видиш. Връщам се след няколко минути.

И удържа на думата си. Тиболт едва успя да се изправи от бюрото и да провери кучетата за последен път, и я чу да се връща по алеята. Посрещна я, докато излизаше от колата.

— Имаш ли нещо против да внесеш торбата и натрошения лед? — попита тя. — На задната седалка е.

Той я последва в кухнята с торбата с лед и тя му посочи към фризера, докато слагаше на плота еднолитрова кутия — половин литър мляко, половинка сметана.

— Ще донесеш ли машината за сладолед? В килера е, на горния рафт.

Тиболт се показа от килера с машина за сладолед с нещо като манивела, която изглеждаше най-малко на петдесет години.

— Тази ли?

— Аха, тази.

— Още ли работи? — зачуди се той.

— Безотказно. Удивително, нали? Сватбен подарък на баба, но продължаваме да я използваме непрекъснато. Прави страшно вкусен сладолед.

Логан занесе машината до плота и застана до Елизабет.

— Как да ти помогна?

— Ако ти въртиш лоста, аз ще смесвам.

— Става.

Бет извади електрически миксер, купа и мерителна чашка. От шкафа взе захар, брашно и ванилова есенция. Сипа в купата три чаши захар и една чаша брашно, разбърка ги на ръка, после сложи купата на миксера. Разбърка три яйца, млякото и сметаната и изсипа цялата смес в цилиндъра на машината, сложи го на мястото му и го огради с натрошен лед и морска сол.

— Готови сме — оповести тя и му подаде машината. Взе останалата част от леда и морската сол. — Излизаме на верандата. Трябва да се прави на верандата, иначе не е същото.

— Аха — съгласи се Логан.

Тя седна до него на стълбите на верандата — малко по-близичко в сравнение с предния ден. Тиболт стисна машината между краката си и започна да върти лоста, учуден от плавното му движение.

— Благодаря ти, че се съгласи — каза Елизабет. — Наистина имам нужда от сладолед. Беше тежък ден.

— Така ли?

Тя се обърна към него и на устните ѝ заигра хитра усмивка:

— Много те бива в това.

— В кое?

— Да отговаряш с «така ли», когато някой ти каже нещо. Колкото да го накараш да продължи, без да се натрапваш или разговорът да става прекалено личен.

— Така ли?

— Така — имитира го тя през смях. — Повечето хора биха казали нещо от сорта на «Какво се случи?» или «Защо?».

— Добре де, какво се случи? Защо си имала тежък ден?

Тя изсумтя:

— А, просто Бен беше много кисел сутринта, докато си събираше нещата, и аз му се скарах да побърза, понеже много се бавеше. Баща му се дразни, ако закъсняваме, обаче днес… Днес като че ли беше забравил за Бен. Тропах на вратата поне няколко минути, докато ни отвори, и явно току-що ставаше. Ако знаех, че още спи, нямаше да съм толкова строга към Бен. Още се чувствам виновна. И естествено, още докато потеглях, видях Бен да изнася боклука, понеже скъпия му баща е твърде мързелив да го направи сам. А после чистих цял ден, което не беше зле първите няколко часа, но накрая наистина имах нужда от сладолед.

— Май не си почивала тази неделя.

— Не — промърмори тя и Логан усети как Елизабет води вътрешна борба дали да продължи да говори. Явно имаше още нещо, което я тревожеше. Пое си дълбоко дъх и въздъхна: — Днес е рожденият ден на брат ми. След като оставих Бен, отидох на гробището. Купих цветя и отидох.

Тиболт усети как гърлото му се свива, като си спомни снимката върху полицата над камината. Подозираше, че брат ѝ е бил убит, но за пръв път получаваше потвърждение от неговите близки. Веднага разбра защо тя не иска да остава самичка тази вечер.

— Съжалявам — изрече той.

— И аз — отговори Елизабет. — Той щеше да ти допадне. Всички го харесваха.

— Не се съмнявам.

— Баба беше забравила. Обади ми се следобед, за да ми каже колко съжалява, че няма да бъде тук. Дори се разплака, но аз я успокоих, уверих я, че няма нищо.

— Напротив, той е бил твой брат и ти скърбиш за него.

По лицето ѝ пробяга тъжна и изпълнена с копнеж усмивка, която бързо угасна.

— Ти ми напомняш за него — довери му Елизабет тихичко. — Не толкова на външен вид, а като поведение. Забелязах го още когато влезе в канцеларията, за да кандидатстваш за работата. Двамата сте като извадени от калъп. Сигурно понеже сте служили в пехотата, нали?

— Може би — отговори Логан. — Срещал съм всякакви хора.

— Не се съмнявам. — Тя замълча, сви колене към гърдите си и ги обгърна с ръце. — Харесваше ли ти да служиш в пехотата?

— Понякога.

— Но не непрекъснато?

— Не.

— На Дрейк страшно му харесваше. Всичко му харесваше. — Елизабет беше като омагьосана от въртенето на лоста, но Тиболт разбра, че всъщност е потънала в спомените си. — Помня началото на инвазията. Понеже Камп Леджун е само на един час път оттук, това е голяма новина. Тревожех се за него, особено когато чух за химическите оръжия и за самоубийствените атентати, а знаеш ли за какво се притесняваше той? Имам предвид преди нахлуването?

— За какво?

— За една снимка. За една глупава стара снимка. Можеш ли да повярваш?

При тези неочаквани думи сърцето на Тиболт заби учестено в гърдите, но той се постара да запази спокойствие.

— Той направи тази снимка, когато отидохме на панаира онази година — продължи Елизабет. — Прекарахме заедно уикенда, преди той да се запише в армията, и след като направихме обичайните обиколки, поскитахме, за да останем сами. Помня, че седнах до него под един огромен бор и двамата разговаряхме с часове и гледахме виенското колело. Беше огромно, цялото осветено, чувахме как децата ахкат и охкат, докато се въртят под ясното лятно небе. Говорихме за мама и татко, питахме се какви ли щяха да бъдат, дали косите им щяха да бъдат прошарени, дали щяхме да останем да живеем в Хамптън, или щяхме да се преместим, и аз помня, че погледнах нагоре към небето. И точно в този момент видях падаща звезда, и си помислих, че те сигурно ни чуват.

Тя замълча, унесена в спомени, после продължи:

— Ламинира снимката и я носи у себе си през цялото начално обучение. След като замина за Ирак, ми изпрати имейл, че я е изгубил, и ме моли да му изпратя друга. Стори ми се малко налудничаво, обаче не бях там, не знаех какво преживява, затова му изпратих още една снимка. Но не го направих веднага. Не ме питай защо. Просто усещах някаква вътрешна съпротива да го сторя. Слагах диска със снимките в чантата си, но всеки път, когато наближавах фотоателието просто забравях да извадя снимка. И преди да се усетя, инвазията започна. Най-накрая изпратих снимката, но писмото се върна неотворено. Дрейк загина през първата седмица от нахлуването. — Елизабет погледна Логан. — Пет дни. Толкова е издържал. А аз така и не успях да му изпратя единственото, което поиска от мен. Знаеш ли как се чувствам заради това?

Тиболт усети как стомахът му се свива.

— Не знам какво да кажа.

— Нищо не можеш да кажеш. Това е просто едно от онези ужасни, невъзможни неща. А днес… днес не спирам да си мисля, че споменът за него избледнява. Баба не помнеше, Бен не помнеше. Него поне го разбирам — още нямаше пет, когато Дрейк беше убит, а знаеш какви са спомените на тази възраст, малко от тях се запечатват трайно. Дрейк обаче се държеше чудесно с него, понеже наистина му харесваше да общуват. — Тя сви рамене. — Като теб.

На Тиболт му се искаше Елизабет да не бе казала това. Мястото му не беше тук.

— Не исках да те наемаме — продължи тя, без да забелязва смущението му. — Знаеше ли го?

— Да.

— Но не понеже идваш пеша от Колорадо. Това е само една от причините, но основната е, че си бил морски пехотинец.

Той кимна и във възцарилото се мълчание тя се пресегна към машината за сладолед.

— Може би трябва да добавим още лед. — Отвори капака, сложи още лед и му подаде машината отново.

— Защо си тук? — попита тя накрая.

Той разбра какво има предвид, но се престори, че не е.

— Защото ти ме помоли да остана.

— Питах защо си в Хамптън. И този път искам да ми кажеш истината.

Той трескаво потърси убедително обяснение.

— Стори ми се приятно място и засега наистина е.

По изражението ѝ разбра, че тя очаква цялата истина. Бет се намръщи, защото Тиболт не каза нищо повече.

— Свързано е с мисията ти в Ирак, нали?

Мълчанието му го издаде.

— Колко време беше там? — попита тя.

Той се размърда на мястото си, понеже не му се говореше за това, но нямаше избор.

— Кой път?

— Колко пъти си ходил?

— Три.

— Участва ли в бойни действия?

— Да.

— Но си оцелял.

— Да.

Тя стисна устни и сякаш всеки момент щеше да се разплаче.

— Защо ти си оцелял, а брат ми не?

Той завъртя лоста четири пъти, преди да отговори, макар да знаеше, че лъже:

— Не знам.

Когато Елизабет стана да донесе купи и лъжички за сладоледа, Тиболт едва се пребори с желанието си да повика Зевс и да си тръгне веднага, преди да е размислил, и да се върне в Колорадо.

Не можеше да престане да мисли за снимката в джоба си, за снимката, която Дрейк беше изгубил. Тиболт я беше намерил, Дрейк бе загинал, а сега той се намираше тук, в дома, в който Дрейк беше отраснал, и разговаряше със сестра му.

Изглеждаше невероятно, но докато се мъчеше да преодолее внезапната сухота в устата си, той се съсредоточи, над нещата, които знаеше, че са истина. Снимката си беше просто това — снимка на Елизабет, направена от брат ѝ. Талисмани не съществуват. Тиболт беше оцелял след Ирак, но същото важеше за огромен брой войници, изпратени на мисия там. Всъщност повечето от неговия взвод, включително Виктор. Имаше и загинали — Дрейк беше един от тях, — и макар да беше трагедия, случилото се нямаше нищо общо със снимката. Водеха война. Самият той беше тук, понеже беше взел решение да потърси жената от снимката, което изобщо не беше свързано със съдбата или с вярата в магии.

Тръгна да я търси заради Виктор…

Примигна и си напомни, че не вярва на онова, което му беше наговорил Виктор — това си бяха чисти суеверия. Не можеше да е вярно. Поне не всичко.

Зевс явно усети вътрешната му борба, вдигна глава и впери поглед в него. Както стоеше с щръкнали уши, той изскимтя тихо и се качи по стълбите, за да близне ръката на Тиболт. Логан повдигна муцуната му и кучето подуши лицето му.

— Какво търся тук? — прошепна Логан. — Защо дойдох?

И докато чакаше отговор, който никога нямаше да получи, чу мрежестата врата да се затръшва зад него.

— Сам ли си говориш, или на кучето? — попита Елизабет.

— И двете.

Тя седна до него и му подаде лъжица.

— Какво каза?

— Нищо важно — отговори той, даде знак на Зевс да легне и кучето се сви на стълбите, за да остане близо и до двамата.

Елизабет отвори кутията за сладолед и сипа по малко в двете купички.

— Дано да ти хареса — подаде му тя едната купа.

Взе си лъжичка и опита, преди да се обърне към него със сериозно изражение:

— Искам да ти се извиня.

— За какво?

— За онова, което казах преди малко… Когато те попитах как така ти си оцелял, а брат ми не.

— Въпросът е справедлив — кимна Логан, чувствайки се неловко под вперения ѝ поглед.

— Не, не е — възрази тя. — Не биваше да ти го задавам и те моля да ме извиниш.

— Всичко е наред — увери я той.

Тя си взе още една лъжичка и се поколеба, преди да продължи:

— Помниш ли, че ти казах за нежеланието си да те наемем, понеже си бил морски пехотинец?

Той кимна.

— Не е каквото си мислиш. Причината не е, че ми напомняш за Дрейк, дължи се по-скоро на начина, по който е загинал. — Тя почука с лъжичката си по купата. — Дрейк е убит от приятелски огън.

Тиболт се извърна, а тя продължи:

— Разбира се, отначало не го знаех. Постоянно увъртаха: «Разследването продължава», «Проучваме случая» и така нататък. Минаха месеци, преди да узнаем как всъщност е загинал, а дори тогава не научихме кой е отговорен. — Елизабет потърси подходящите думи: — Просто не ми се струваше редно, разбираш ли? Знам, че е станало случайно и че който го е застрелял, го е направил неволно, обаче ако нещо подобно се случи в Щатите, някой ще бъде обвинен в убийство. Случи ли се в Ирак обаче, никой не иска истината да излиза наяве. И тя никога няма да излезе.

— Защо ми го разказваш? — попита тихо Тиболт.

— Защото това е истинската причина за нежеланието ми да те наемем. След като научих какво се е случило, винаги когато видех морски пехотинец, се питах дали той е убил Дрейк и дали не прикрива онзи, който го е сторил. Съзнавах, че не е честно, че постъпвам несправедливо, но просто не можех да го превъзмогна. А след известно време гневът стана неизменна част от мен, сякаш беше единственият начин, по който бях в състояние да се справя със скръбта. Не харесвах човека, в когото се бях превърнала, но бях впримчена в този ужасен омагьосан кръг на въпроси и обвинения. А после най-неочаквано ти се появи в канцеларията и поиска да те наемем на работа. И баба, макар да знаеше точно как се чувствам — а може би точно затова, — реши да те наеме. — Елизабет остави купичката си настрани и продължи: — Затова не бях много разговорлива през първите няколко седмици. Не знаех какво да кажа. Мислех, че изобщо няма да ми се налага да говоря, понеже ще напуснеш след няколко дни като всички останали. Ти обаче не напусна. Напротив, работиш усърдно, оставаш до късно и се държиш страхотно с баба и със сина ми… и най-неочаквано започнах да те възприемам не толкова като морски пехотинец, а просто като мъж. — Тя замълча, сякаш унесена в мислите си, после го побутна с коляно: — И то мъж, който оставя разчувстваните жени да дърдорят до безкрай.

Логан също я побутна в отговор, за да ѝ покаже, че всичко е наред.

— Днес е рожденият ден на Дрейк.

— Да, така е — вдигна купичката си Елизабет: — За моето братче Дрейк.

Тиболт чукна купичката си в нейната.

— За Дрейк — повтори той.

Зевс изскимтя и тревожно вдигна поглед към тях. Въпреки напрежението Елизабет се пресегна и разроши козината му.

— Ти няма нужда да вдигаш тост, това е мигът на Дрейк.

Той наклони глава озадачено и тя се засмя.

— Дрън, дрън. Не разбира нито дума.

— Така е, но разбира кога човек е разстроен. Затова остана близо до нас.

— Той наистина е забележителен. Не съм виждала толкова интуитивно и добре обучено куче. Баба каза същото, а от нейната уста това е голяма похвала.

— Благодаря. Явно произходът му е добър.

— Добре, сега е твой ред да говориш. Вече знаеш почти всичко за мен.

— Какво те интересува?

Елизабет взе купичката си и хапна още малко сладолед, преди да го попита:

— Бил ли си влюбен?

Когато той изви вежди заради начина, по който прозвуча въпросът, тя махна с ръка:

— Да не си посмял да ми отговориш, че въпросът е твърде личен. Не и след всичко, което ти разказах.

— Веднъж — призна той.

— Наскоро ли?

— Не, преди години, докато учех в колежа.

— Каква беше тя?

Той се опита да намери подходящите думи:

— Земна.

Елизабет не продума, но по изражението ѝ Логан разбра, че иска да научи повече.

— Добре — продължи той. — Тя специализираше в областта на феминизма и обичаше да носи удобни чехли и карирани ризи. Презираше грима. Пишеше становища за студентския вестник и поддържаше каузата на почти всяка социална група на света, освен на мъжете и на богатите. И беше вегетарианка.

Елизабет го погледна изпитателно:

— Кой знае защо не те виждам с такава жена.

— Аз също. Тя също. Така се оказа накрая. Но за известно време успяхме с удивителна лекота да преодолеем очевидните си различия.

— Колко време продължи?

— Малко повече от година.

— Поддържаш ли някаква връзка с нея?

— Не — поклати глава той.

— И това ли е?

— Имах няколко ученически увлечения, но в общи линии е това. Все пак да не забравяме, че последните пет години не бяха подходящи за нови връзки.

— Да, допускам, че е така.

Зевс се надигна и впери поглед към алеята с потрепващи уши. След малко Тиболт чу далечното боботене на автомобилен двигател и в далечината сред дърветата просветна широка светла ивица, която постепенно започна да се стеснява. Някой се приближаваше по алеята. Елизабет се смръщи озадачено, преди един седан да се покаже зад завоя и бавно да се приближи към къщата. Лампите на верандата не осветяваха колата, но Тиболт я позна и се напрегна. Беше или шерифът, или някой от заместниците му.

Елизабет също я позна.

— Надали е за хубаво — промърмори той. — Какво искат според теб?

Елизабет се изправи на мястото си на верандата.

— Всъщност не са те, а е той, бившият ми съпруг. — Сведе поглед и махна на Логан: — Стой тук, аз ще се оправя.

Тиболт даде знак на Зевс да седне и да мирува. Автомобилът приближи и спря до колата на Елизабет в другия край на къщата. През храстите Логан видя предната врата да се отваря и Бен да излиза, влачейки раницата след себе си. Тръгна към майка си с наведена глава. Шофьорската врата също се отвори и отвътре се показа заместник-шериф Кийт Клейтън.

Зевс изръмжа тихо и застана нащрек, в очакване на командата на Тиболт да нападне този тип. Елизабет учудено стрелна Зевс с поглед, но в този момент Бен се показа на светло. Тиболт забеляза едновременно с Елизабет, че очилата му ги няма, забеляза и моравите синини около окото на момчето.

— Какво се е случило? — възкликна Елизабет и коленичи, за да погледне по-отблизо. — Какво си направил?

— Дреболия — приближи се към тях Клейтън. — Просто синина.

Бен се извърна, понеже не искаше майка му да види.

— Къде са очилата му? — попита тя, все още мъчейки се да проумее всичко. — Ти ли го удари?

— Не съм го удрял. Божичко! Не бих му посегнал! За какъв ме вземаш?

Елизабет сякаш не го чуваше и насочи цялото си внимание към сина си:

— Добре ли си? О, изглежда ми зле. Какво се е случило, миличък? Очилата ти счупиха ли се?

Тя знаеше, че той няма да ѝ отговори, докато Клейтън не си тръгне. Повдигна лицето му и видя, че кръвоносните съдове в окото му са се спукали и то е кръвясало.

— Колко силно хвърли? — попита тя с ужасено изражение.

— Немного. Това е само синина. Окото му е добре, успяхме и да залепим очилата му.

— Не е само синина! — повиши тон Елизабет, едва успявайки да се владее.

— Престани да се държиш така, все едно аз съм виновен — извика Клейтън.

— Наистина ти си виновен!

— Той не можа да хване! Просто си подавахме топката. Стана случайно, за бога! Нали, Бен? Забавлявахме се, нали?

Момчето стоеше, заболо поглед в земята.

— Да — промърмори.

— Кажи ѝ какво се случи. Кажи ѝ, че вината не е моя. Хайде!

Бен пристъпи от крак на крак.

— Подавахме си топката. Аз не успях да хвана и топката ме удари в окото. — Показа на Елизабет очилата си, залепени с тиксо по средата. — Татко ми оправи очилата.

Клейтън разпери ръце:

— Ето видя ли? Какво толкова! Често се случва. Това е част от играта.

— Кога се случи? — настойчиво попита тя.

— Преди няколко часа.

— И ти не ми се обади?

— Не, заведох го в спешното.

— В спешното ли?

— А къде да го заведа? Знаех, че не мога да го доведа тук, преди да го е видял лекар, затова отидохме там. Постъпих като отговорен родител, точно както направи и ти, когато той падна от люлката и си счупи ръката. И ако си спомняш, аз не ти се нахвърлих тогава, както не ти крещя, че му позволяваш да играе в къщичката на дървото — много е опасна.

Елизабет изглеждаше твърде шокирана, за да отговори, и той поклати глава възмутено:

— Така или иначе, той пожела да се прибере.

— Добре — отговори Бет, все още търсейки думите. Едно мускулче на лицето ѝ се стягаше и отпускаше. Махна на Клейтън да си тръгва: — Както и да е. Върви си, аз поемам.

Прегърна Бен и понечи да го отведе, но в този миг Клейтън забеляза Тиболт, който седеше на верандата, вперил поглед право в него. Клейтън се ококори, после очите му гневно проблеснаха. Тръгна към верандата.

— Какво търсиш тук? — попита.

Тиболт го гледаше, без да помръдва. Ръмженето на Зевс стана заплашително.

— Какво търси той тук, Бет?

— Върви си, Кийт. Ще говорим утре — извърна се тя.

— Не ми обръщай гръб — злобно избухна той и я стисна за ръката. — Зададох ти въпрос.

Зевс изръмжа и задните му крака затрепериха. Клейтън явно едва сега забеляза кучето с оголени зъби и настръхнала козина.

— На твое място щях да пусна ръката ѝ — обади се Тиболт с равен и спокоен глас. Прозвуча по-скоро като предложение, отколкото като нареждане. — Веднага.

Клейтън изгледа кучето и тутакси пусна ръката на Бет. Докато тя и Бен забързано се отдалечаваха към верандата, той изгледа яростно Тиболт. Зевс пристъпи напред, без да спира да ръмжи.

— По-добре си върви — тихо каза Тиболт.

Клейтън се позачуди, но после направи крачка назад и се обърна. Тиболт го чу да ругае тихо, докато крачи към колата, отваря вратата и я затръшва зад себе си.

Тиболт протегна ръка и потупа Зевс:

— Добро момче — прошепна му.

Клейтън даде на заден, зави, стрелна се по алеята и изпод гумите му се разхвърчаха ситни камъчета. Едва когато задните му светлини се скриха от поглед, Зевс се успокои. Посрещна Бен, махайки с опашка.

— Здрасти, Зевс — каза момчето.

Кучето погледна към Тиболт за разрешение.

— Може — пусна го той. Зевс се спусна към Бен, сякаш да му каже: «Много се радвам, че си дойде.» Подуши Бен, а момчето го потупа по главата.

— Липсвах ли ти! — попита го доволно. — И ти ми липсваше.

— Ела тук, скъпи — повика го Елизабет и тръгна напред. — Да влезем вътре и да сложим малко лед на окото ти. Искам да го погледна на светло.

Те отвориха мрежестата врата, а Тиболт се изправи.

— Здравей, Тиболт — махна му Бен.

— Здрасти, Бен.

— Може ли утре да си поиграя със Зевс?

— Ако майка ти позволи, аз нямам нищо против. — Тиболт не можеше да разбере дали Елизабет иска да остане насаме със сина си. — Може би трябва да тръгвам. Стана късно, а утре ще ставам рано — каза той.

— Благодаря ти — каза Елизабет, — оценявам го. И извинявай за всичко това.

— Няма за какво.

Той се запъти към алеята, после се обърна към къщата. Различи движение зад пердетата на прозореца в дневната.

Загледа се към сенките на двете фигури и за пръв път остана с усещането, че най-сетне разбира причината да бъде тук.

Четиринайсета глава

Клейтън

Защо трябваше да намери този тип точно в къщата на Бет! Ама че случайност! Адски малка случайност, със сигурност!

Ненавиждаше това човече! Не, не, всъщност искаше да го унищожи! Не само заради кражбата на фотоапарата и спуканите гуми, макар че заради това определено си струваше да полежи в затвора заедно с неколцина пристрастени към амфетамина наркомани. И не само защото Телбод го постави в неизгодно положение с фотоапарата. А понеже този тип, същият, който го направи на глупак преди време, стана причина Кийт да се разтресе като желе пред Бет.

«На твое място щях да пусна ръката ѝ» беше зле, ами после… О, точно там този тип адски сгази лука. «По-добре си върви…» И всичко това с онзи спокоен, сериозен и заплашителен тон, с който самият Клейтън разговаряше с престъпниците. И той наистина го направи — измъкна се като улично куче с подвита опашка, което влоши още повече нещата.

Обикновено не би търпял такова нещо нито секунда, дори в присъствието на Бет и на Бен. Никой не можеше безнаказано да му дава нареждания. Затова Клейтън щеше ясно да покаже на този тип, че е допуснал най-голямата грешка в живота си. Само дето не го направи! Там е работата. Не можа. Не и в присъствието на онзи пес, който му оглеждаше слабините, все едно са предястието от неделното меню. В тъмното наистина приличаше на бясно псе и Кийт си припомни историите, които Кени Мур му разказваше за Пантера.

Какво щеше да прави с Бет, по дяволите? Как изобщо се случи така? Сякаш имаше злонамерен космически план, който целеше да съсипе и бездруго скапания му ден, започнал с начумерения и увесил нос Бен, който цъфна на обяд и веднага се оплака, че трябва да изхвърли боклука.

Кийт беше доста търпелив човек, но му дойде до гуша от капризите на това хлапе. Наистина му писна и затова не спря само с боклука. Накара хлапето да почисти кухнята и баните, за да му покаже какъв е реалният живот, където е наистина важно да покажеш нормално отношение. Силата на позитивното мислене и други подобни. Освен това всеки знае, че майката глези децата, а от бащата се очаква да ги научи, че нищо в живота не идва даром, нали така? Хлапето се справи прекрасно с чистенето, както винаги, така че за Клейтън цялата работа приключи. Време беше за почивка, затова той заведе Бен навън да похвърлят топка. Кое дете не иска да прави точно това в такъв красив съботен следобед?

Бен, ето кое.

Изморен съм. Горещо ми е, татко. Наистина ли се налага? Поредица от глупави оплаквания, преди да излязат навън, където хлапето се затвори в черупката си и не обели нито дума. И дори по-зле — Клейтън, непрекъснато го предупреждаваше да следи проклетата топка, но той постоянно пропускаше, понеже дори не се стараеше. Несъмнено го правеше нарочно. Но тичаше ли след топката, след като пропуснеше? Не, естествено. Не и той. Това хлапе се цупеше, задето животът е толкова несправедлив, и хващаше като слепец.

Накрая на Кийт му писна. Опитваше се да прекарат добре със сина си, но той му правеше напук, така че, да, може и наистина да е хвърлил топката по-силничко. Но случилото се след това не беше по негова вина. Ако хлапето внимаваше, топката нямаше да отскочи от ръкавицата му и Бен нямаше да се разциври като бебе, все едно умира, мамка му. Сякаш е единственото дете на света, ударено от бейзболна топка.

Всичко това обаче нямаше значение. Хлапето се нарани. Нищо сериозно, синината щеше да изчезне след няколко седмици. След година Бен или щеше да е забравил напълно случилото се, или щеше да се хвали на приятелите си, че си е насинил окото, докато е играел бейзбол.

Обаче Бет нямаше да забрави. Много дълго щеше да се муси, нищо че вината беше по-скоро на Бен, отколкото на Кийт. Тя просто не проумяваше простичкия факт, че момчетата си спомнят спортните си травми с гордост.

Знаеше, че Бет ще реагира малко пресилено, но не ѝ се сърдеше. Майките са си такива и Клейтън беше готов за това. Смяташе, че е успял да се справи с цялата история доста добре почти до края, когато забеляза онзи тип да седи с кучето си на верандата, все едно къщата е негова. Логан Телбод.

Веднага си спомни името, естествено. Беше го издирвал безуспешно няколко дни и реши да остави всичко зад гърба си, понеже реши, че онзи тип е напуснал града. Няма как да не забележиш такъв като него с куче, нали? Затова престана да разпитва дали някой го е виждал. Глупав пропуск.

Какво да прави? Как да реагира на новия обрат на събитията?

Щеше да се справи с Логан Телбод, абсолютно сигурно беше, и нямаше да допусне отново да го сварят неподготвен. Което ще рече, че преди да предприеме каквото и да било, му трябва информация. Къде живее този тип, къде работи, кои заведения посещава… къде може да го намери сам.

Беше по-трудно, отколкото звучеше, особено с кучето. Имаше смешното усещане, че Телбод и кучето почти никога не се разделят, но и този проблем щеше да се разреши.

Явно трябваше да разбере какво се случва между Бет и Телбод. Не беше чувал да са я виждали с друг след тъпака Адам. Трудно му беше да повярва, че Бет излиза с Телбод, понеже Кийт винаги научаваше какво прави тя. Честно казано, изобщо не можеше да си представи какво вижда в тип като него. Имаше колежанско образование, нямаше нужда от някакъв скитник, попаднал случайно в града. Та той дори нямаше кола.

Обаче Телбод беше с нея в събота вечерта и това явно значеше нещо. Някъде нещо не се връзваше. Кийт се замисли дали този тип не работеше там… Така или иначе, щеше да разбере и после да се справи с проблема, а господин Телбод щеше да проклина деня, в който е цъфнал в града на Клейтън.

Петнайсета глава

Бет

Неделята беше най-горещият ден през лятото, много влажен и с невероятно високи температури. Езерата в Пидмънт бяха започнали да пресъхват, жители на Роли бяха въвели режим на водата, а в източната част на щата реколтата съхнеше на непрестанния пек. През последните три седмици горите се превърнаха в същинска кутия с прахан — можеха да пламнат от всяка небрежно подхвърлена цигара или от мълния, двете неизбежни. Въпросът беше само кога точно ще избухне горският пожар.

Кучетата се чувстваха добре единствено вътре и дори Логан започна да усеща последиците от жегата. Съкрати тренировките с по пет минути и разхождаше кучетата винаги край потока, където можеха да влязат да се поохладят във водата. Зевс бе влизал в потока най-малко десет пъти и макар че Бен се помъчи да го подмами да играят с пръчката още щом се върна от църква, Зевс не прояви голям ентусиазъм. Затова момчето изнесе вентилатор на верандата и насочи струята към Зевс, после се настани до него, четейки «Убийството на Роджър Акройд», една от малкото книги на Агата Кристи, които още не беше чел. Спря за малко, колкото да навести Логан просто ей така, после отново се зачете.

Обикновено Бет обичаше тези лениви неделни следобеди, само че сега, всеки път, щом видеше синината на лицето на Бен и неумело залепените му очила, я пронизваше гняв заради стореното от Кийт. В понеделник трябваше да заведе Бен в оптиката, за да му оправят очилата. Каквото и да говореше, Кийт явно беше хвърлил топката твърде силно. Кой баща би постъпил така със сина си?

Явно такъв като Кийт Клейтън.

Да, беше допуснала грешка, като се омъжи за него, но нима трябваше да преповтаря и задълбочава грешката до края на живота си. Взаимоотношенията на Бен с баща му видимо се влошаваха. Да, момчето несъмнено се нуждаеше от зряло мъжко присъствие в живота си, а Кийт му беше баща, обаче…

Елизабет поклати глава. Копнееше да вземе Бен и да замине. Да се премести някъде другаде и да започне начисто. Лесно беше да си фантазира, че ако ѝ стискаше да го направи, край с проблемите ѝ. Само че в действителност нещата не стояха така. Не ѝ липсваше смелост, но такъв сценарий беше невъзможен заради всичко останало. Дори ако баба ѝ беше достатъчно здрава, за да се справя сама — а тя не беше, Кийт щеше да я намери, където и да замине. Дядо му щеше да настоява, а съдът, включително съдия Клейтън, щеше да се намеси. Най-вероятно в нейно отсъствие Кийт щеше да получи пълно попечителство. Чичото на Кийт щеше да се погрижи да стане така — намекваха ѝ го след развода, а в този окръг Бет трябваше да приеме подобна заплаха съвсем сериозно. Може и да имаше шанс да обжалва, но колко време щеше да ѝ отнеме подобен ход? Дванайсет месеца? Осемнайсет? Не искаше да рискува да изгуби Бен за толкова дълго. А последното, което искаше, беше да принуди сина си да прекарва повече време с Кийт.

Истината беше, че желанието на Кийт за пълно попечителство не беше по-силно от нейното нежелание той да го получи, затова с течение на времето двамата бяха стигнали до негласно споразумение: Бен ходеше при Кийт колкото може по-рядко, но достатъчно, за да е доволен дядо му. Не беше честно да използват Бен като разменна монета, но какво друго можеше да направи Бет? Не искаше да рискува да го изгуби. Кийт щеше да направи необходимото, за да продължи да получава пари, а дядо му искаше Бен да е край тях.

Хората си въобразяват, че имат свободата да избират как да живеят, но Бет беше научила, че изборът понякога е илюзорен. Поне в Хамптън, където семейство Клейтън притежаваха почти всичко. Дядото винаги се държеше любезно, когато се срещаха в църквата, и макар че от години искаше да купи земята на баба ѝ, засега не им беше създавал неприятности. Засега. Обаче в един черно-бял свят не би имало никакво съмнение, че семейство Клейтън, включително дядото, са господари на сивото и използват властта си, когато им е удобно. Всеки от тях беше отраснал с убеждението, че е много специален — дори миропомазан, поради което тя се учуди, че Кийт си тръгна толкова лесно от къщата ѝ предната вечер.

Доволна бе от присъствието на Логан и на Зевс. Логан се справи с положението превъзходно и Бет му беше признателна, че после си тръгна почти веднага. Беше разбрал, че тя иска да остане насаме с Бен, и го беше приел със същата непринуденост, с която беше разкарал Кийт.

Логан беше спокоен и непоколебим във всичко, което вършеше. Докато тя му разказваше за Дрейк, то не насочи разговора към себе си, не започна да ѝ обяснява как се е почувствал, нито пък ѝ даде някакъв съвет. Това бе една от причините да му се довери и да му разкаже толкова много за себе си. Беше малко разстроена заради рождения ден на Дрейк, но, честно казано, прекрасно съзнаваше какво прави. Нали тя го помоли да остане, така че явно дълбоко в себе си е имала желание да сподели тези лични подробности с него.

— Мамо?

Бет се обърна към Бен. Окото му още изглеждаше ужасно, но тя се престори, че не забелязва.

— Какво има, скъпи?

— Имаме ли чували за смет? И сламки?

— Да, разбира се. Защо?

— Тиболт ще ми покаже как да си направя хвърчило и ще го пуснем да лети.

— Звучи забавно.

— Правел хвърчила като малък и летели страхотно.

Тя се усмихна.

— Само това ли ти трябва — чували за смет и сламки?

— Вече намерих корда и тиксо — в гаража на дядо имаше.

Бет видя, че Логан се е запътил към тях от другия край на двора. Бен го забеляза едновременно с нея.

— Здравей, Тиболт! — провикна се той. — Готов ли си да пускаме хвърчилото?

— Тъкмо идвах да проверя дали ти си готов — провикна се в отговор Тиболт.

— Почти. Остана само да взема сламките и чувалите за смет.

Логан махна, че е разбрал. Когато се приближи, Бет забеляза раменете му, стегнатия му кръст. За пръв път обръщаше внимание на тялото му, но днес направо едва ли не… го зяпаше. Извърна се, постави ръка на рамото на Бен и се почувства почти неловко.

— Чувалите за смет са под мивката, а сламките са в килера до бисквитите. Ти ли ще ги вземеш, или аз да отида?

— Аз ще ги взема — каза Бен, после се обърна към Логан: — Ей сега се връщам.

Логан стигна до стълбите точно когато Бен влезе вътре.

— Значи ще правите хвърчило, а? — попита Бет, едновременно изненадана и впечатлена.

— Той каза, че му е скучно.

— Наистина ли умееш?

— Не е толкова трудно. Искаш ли да ни помогнеш?

— Не — отвърна Бет. Тя забеляза, че фланелката му е залепнала към тялото, и побърза да отмести поглед. — Ще ви оставя двамата да се справяте. Това е мъжка работа. Ще ви донеса лимонада. А след това, ако си гладен, ще се радваме да останеш за вечеря. Нищо специално — на Бен му се яде хотдог и макарони със сирене.

— С удоволствие — кимна той.

Бен се показа от задната врата с чувалите в едната ръка и със сламките в другата. Лицето му грееше въпреки синините и накривените очила.

— Намерих! Готов ли си?

Логан се загледа в Бет по-дълго от необходимото и тя усети как шията ѝ пламва, преди да извърне очи. Логан се усмихна на Бен.

— Готов ли си?

— Ако и ти си готов.

Бет се улови, че оглежда Логан, докато двамата с Бен майсторят хвърчилото. Седяха на масата за пикник до големия дъб, Зевс лежеше в краката им и вятърът от време на време донасяше думите им — Логан обясняваше на Бен следващата стъпка, а той питаше дали се е справил. Явно им беше приятно да работят по скромния си проект — Бен бъбреше, правеше по някоя грешка, която Логан поправяше с малко тиксо.

Откога не се беше изчервявала, когато я погледне мъж? Елизабет се запита доколко новопоявилата се стеснителност се дължи на факта, че баба ѝ я нямаше. През последните няколко нощи ѝ се струваше, че едва ли не за пръв път през живота си е сама. Всъщност се беше преместила от дома на баба си в къщата на Кийт, а после обратно при баба си. И макар да ѝ харесваше компанията на баба ѝ и стабилността, не си беше представяла живота си като зряла жена точно по този начин. Някога мечтаеше да си има своя къща, но моментът все не ѝ се струваше подходящ. След брака си с Кийт имаше нужда от помощ за Бен, а когато Бен поотрасна, починаха брат ѝ и дядо ѝ, така че баба ѝ се нуждаеше от подкрепата на Бет точно толкова, колкото и Бет от нейната. А после? Точно когато си помисли, че най-сетне е готова да си потърси свой дом, баба ѝ получи инсулт и тя за нищо на света нямаше да напусне жената, която я бе отгледала.

В този момент обаче неочаквано си представи как би изглеждал животът ѝ, ако обстоятелствата бяха различни. Сега, докато скорците прелитаха между дърветата над главата ѝ, тя седеше на верандата на празната къща и наблюдаваше сцена, която ѝ вдъхваше увереност, че всичко на света може да бъде наред. Дори отдалеч виждаше как Бен съсредоточено слуша обясненията на Логан как да довършат хвърчилото. От време на време Логан се привеждаше, за да напътства момчето спокойно и уверено, като го оставяше сам да свърши най-забавните неща. Фактът, че той просто работеше по проекта и поправяше грешките на Бен без гняв и раздразнение, събуди у нея огромна признателност и топлота към Тиболт. Елизабет все още се наслаждаваше на това ново усещане, когато забеляза, че двамата се запътват към средата на двора. Логан вдигна хвърчилото над главата си, а Бен разви кордата. Бен хукна, Логан го последва и остави вятъра да поеме хвърчилото, преди да го пусне. Логан спря и се загледа към небето, когато хвърчилото се зарея високо над тях и когато той плесна с ръце заради явната радост на Бен, Елизабет си помисли, че понякога най-обикновените неща може да станат необикновени, когато ги вършиш с подходящите хора.

Вечерта баба ѝ се обади и съобщи, че иска някой да я вземе следващия петък, а докато отсъстваше, Логан всяка вечер вечеряше с Бет и Бен. В повечето случаи Бен го молеше да остане, но в сряда за Елизабет вече беше очевидно, че на Логан не само му е приятно да прекарва времето си тях, но и с удоволствие оставя на момчето да ръководи нещата. Понякога ѝ се струваше, че Логан е неопитен в интимно отношение като самата нея.

След вечеря обикновено излизаха на разходка. Бен и Зевс хукваха напред по пътеката към рекичката, а тя и Логан ги следваха. Веднъж поеха към града, към брега на река Саут и седнаха под моста. Понякога говореха за незначителни неща — дали се е случило нещо интересно, докато Логан е преподреждал картотеката например, а друг път той изглеждаше предоволен просто да върви до нея, без да говори много. И понеже Логан приемаше тишината толкова непринудено, за свое учудване Елизабет също започваше да се чувства все по-непринудено, когато просто мълчаха.

Само че помежду им се беше случило нещо и тя го знаеше. Той я привличаше. Докато беше в училище и второкласниците се тълпяха край нея, тя се улавяше, че се пита какво ли прави той в този момент. Дори си призна, че очаква с нетърпение да се прибере, защото това означаваше, че ще го види.

В четвъртък вечерта всички се качиха в пикапа на баба ѝ и отидоха да хапнат пица. Зевс се возеше каросерията, провесил глава отстрани и с прилепнали назад от вятъра уши. Странно, но Бет имаше чувството, че е излязла на среща, въпреки десетгодишния си придружител.

Пицарията на Луиджи се намираше на една от тихите пресечки в центъра на града, между антикварен магазин и адвокатска кантора. С излъскания си тухлен под, грубоватите дървени маси и облицованите с дървена ламперия стени заведението притежаваше познат уют, отчасти понеже Луиджи не беше променял интериора, откакто Бет беше дете. В задната част на ресторанта Луиджи предлагаше видеоигри от началото на осемдесетте години, които и сега се радваха на същата популярност, вероятно понеже в градчето нямаше други игрални зали.

Бет обичаше това място. Луиджи и съпругата му Мария, и двамата наближаваха шейсетте, не само работеха без почивен ден, но и живееха в апартамента над ресторанта. Нямаха деца, за това се държаха родителски с всички тийнейджъри в градчето и приемаха всички с готовност, поради което заведението им винаги беше пълно.

Тази вечер беше пълно с обичайната смесица от хора: семейства с деца, няколко мъже, които, ако се съди по облеклото им, тъкмо бяха приключили работа в адвокатската кантора в съседство, и групички младежи по масите. Мария грейна, когато видя Бет и Бен да влизат. Беше нисичка и закръглена, с тъмна коса и сърдечна усмивка. Тръгна към тях и пътьом взе няколко менюта.

— Здравей, Бет, здравей Бен. — На минаване покрай кухнята надникна за миг: — Луиджи! Ела тук! Бет и Бен дойдоха.

Винаги правеше така, когато Бет дойдеше в заведението, и тя се чувстваше някак специална, макар Мария да посрещаше сърдечно всички.

Луиджи изхвърча от кухнята. Както обикновено, престилката му беше поръсена с брашно и беше изопната върху солидното му коремче. Понеже той продължаваше лично да приготвя пиците, а заведението винаги беше пълно, нямаше време за друго, освен да им махне:

— Радвам се да ви видя! — провикна се. — Благодаря, че дойдохте.

Мария нежно положи ръка върху рамото на Бен.

— Толкова си се източил, Бен! А ти си прелестна като пролетно утро, Бет.

— Благодаря, Мария. Как си? — попита тя.

— Все така, заета както обикновено. А ти? Още преподаваш, нали?

— Да, още преподавам. — След малко изражението на Мария стана сериозно и Бет се досети какъв въпрос ще последва. В малките градове тайни нямаше.

— Как е баба ти?

— Подобрява се. Вече се движи и работи.

— Чух, че заминала на гости при сестра си.

— Откъде разбра? — не успя да скрие изненадата си Бет.

— Откъде да знам? — сви рамене Мария. — Хората говорят. — Явно тя едва сега забеляза Логан и попита: — А кой е той?

— Това е моят приятел Логан Тиболт — обясни Бет, като се постара да не се изчерви.

— Нов ли сте в града? Не съм ви виждала досега? — Мария го огледа с нескрито любопитство.

— Току-що се преместих.

— Е, тук сте с двама от любимите ми клиенти. Елате — махна им тя, — ще ви настаня в някое сепаре. Поведе ги и остави менютата на масата, докато те се настаняваха по местата си.

— Подсладен чай за всички?

— Прекрасно — прие Бет и веднага щом Мария влезе в кухнята, се обърна към Логан: — Тя прави превъзходен чай. Надявам се, нямаш нищо против, че поръчах.

— Разбира се.

— Може ли да ми дадеш няколко монети? Искам да поиграя на видеоигрите — помоли Бен.

— Така и предполагах — посегна към чантата си Бет. — Взех малко от буркана с дребните на излизане. Забавлявай се и не говори с непознати.

— Аз съм на десет, не на пет — отговори синът ѝ отчаяно.

Тя го проследи с поглед, развеселена от отговора му. Понякога говореше дори като гимназист.

— Това място има атмосфера — отбеляза Логан.

— И храната е фантастична. Правят чикагски пици с по-дебело тесто, каквито просто няма на света. Ти каква искаш?

Той разтърка брадичката си:

— Ами… с много чесън и допълнително аншоа.

— Наистина ли? — сбърчи нос тя.

— Само се шегувах. Поръчай каквото си вземате обикновено. Аз не съм претенциозен.

— Бен обича пеперони.

— Тогава ще ядем пеперони.

Тя го изгледа закачливо:

— Някой да ти е казвал, че си много сговорчив?

— Напоследък не. Но пък и не разговарях с много хора, докато вървях.

— Не се ли чувстваше самотен?

— Със Зевс не, той е добър слушател.

— Но не може да участва в разговора.

— Така е, обаче и не мърмори, че ходим дълго. Повечето хора биха се оплаквали.

— Аз нямаше да мърморя — заяви Бет и отметна част от косата си зад рамото. Логан не отговори. — Сериозно ти казвам, като нищо бих прекосила страната пеша.

Логан отново не каза нищо.

— Добре де, прав си, може би щях да се оплача един-два пъти.

Той се засмя и огледа ресторанта:

— Колко от хората тук познаваш?

Тя също се огледа и се замисли:

— Виждала съм повечето в града през годините, но колко познавам наистина? Около трийсетина.

Той прецени, че това са повече от половината клиенти.

— Какво е чувството?

— Всеки да познава всеки ли? Според мен зависи колко сериозни грешки допускаш, понеже в крайна сметка хората ще говорят точно за тях. Любовни връзки, уволнения, злоупотреба с алкохол или с наркотици, автомобилни произшествия. Обаче ако си като мен, чист като роса, не е особено трудно.

Той се ухили:

— Сигурно е приятно човек да е на твоето място.

— Ами да. Да кажем, че си щастливец, понеже седиш на моята маса.

— В това изобщо не се съмнявам — отвърна той.

Мария им поднесе напитките. Докато се отдалечаваше, изви вежди съвсем мъничко, колкото да покаже на Бет, че харесва Логан и че по-късно очаква да узнае какво има помежду им.

Бет отпи от чая, Логан също.

— Какво ще кажеш?

— Определено е сладък — отбеляза той. — Но е вкусен.

Тя кимна и изтри запотената повърхност на чашата си с хартиена салфетка. Смачка я и я остави отстрани.

— Колко време ще останеш в Хамптън? — попита.

— Какво искаш да кажеш?

— Не си тукашен, учил си в колеж, работиш нещо, което на повечето хора им е противно, а и заплащането е много ниско. Въпросът ми е основателен.

— Не смятам да напускам — отговори той.

— Не те питах това. Попитах колко смяташ да останеш в Хамптън. Честно.

Тонът ѝ не търпеше никакво увъртане и Логан живо си представи как Елизабет въдворява ред в шумна класна стая.

— Честно ли? Не знам. Казвам го, понеже през последните пет години се научих да не приемам нищо за даденост.

— Може би е истина, но отново не е отговор на въпроса ми.

Той долови разочарованието в гласа ѝ и се помъчи да намери отговор:

— Какво ще кажеш за това? — каза най-накрая. — Засега тук ми харесва. Работата ми допада, баба ти е страхотна, приятно ми е с Бен и в момента нямам намерение да напускам Хамптън. Това отговор ли е на въпроса ти?

Елизабет усети как думите му и начинът, по който погледът му обхождаше лицето ѝ, я изпълват с приятно очакване. Приведе се напред.

— Забелязах, че изпусна нещо важно от списъка на нещата, които ти харесват.

— Така ли?

— Да, мен. — Тя впери поглед в лицето му, за да го види как ще реагира, и устните ѝ се извиха в усмивка.

— Може би съм забравил — отвърна той и се подсмихна едва-едва.

— Съмнявам се.

— Стеснителен съм.

— Опитай пак.

Той поклати глава:

— Нямам повече предположения.

Тя му намигна:

— Давам ти шанс да си помислиш и да ти хрумне нещо. По-късно пак ще поговорим.

— Става. Кога?

Елизабет обхвана чашата си с ръце и се почувства необичайно напрегната заради онова, което се канеше да каже:

— Свободен ли си в събота вечер?

Ако въпросът го изненада, Логан не показа изненадата си.

— Добре, събота вечер. — Той вдигна чашата си със студен чай и отпи дълга глътка, без да откъсва очи от нейните. Никой от двамата не забеляза кога Бен се е върнал на масата.

— Поръчахте ли пицата?

Вечерта, докато лежеше в леглото си, Бет се взираше в тавана и се питаше: «Какво си въобразявам, по дяволите?».

Имаше толкова много основания да не постъпва по този начин. Всъщност не знаеше нищо за миналото му. Той все още криеше причината за пристигането си в Хамптън, което не само означаваше, че ѝ няма доверие, но и че тя не може да му се довери напълно. И не само това — Логан работеше в кучкарника на баба ѝ, на броени метри от дома им. Какво щеше да се случи, ако помежду им не се получи? Ами ако той имаше очаквания, на които тя не иска да откликне? Щеше ли да дойде на работа в понеделник? Самичка ли щеше да остане баба ѝ? Щеше ли да се наложи Бет да напусне работата си като учителка и да се върне да помага в кучкарника?

Цялата тази история беше свързана с многобройни евентуални проблеми и колкото повече се замисляше Бет, толкова повече се убеждаваше, че е допуснала ужасна грешка. Но въпреки това… ѝ беше дошло до гуша да бъде сама. Обичаше Бен и баба си, но последните няколко дни, през които прекарваше доста време с Логан, ѝ напомниха какво пропуска. Харесваха ѝ разходките им след вечеря, харесваше ѝ как я гледа той и най-много ѝ харесваше как се държи с Бен.

Нещо повече, смайващо лесно ѝ беше да си представи живота си с Логан. Знаеше, че всъщност не го познава отдавна, за да прецени добре, но вярваше на интуицията си. Възможно ли бе той да е човекът?

Е, не би стигнала толкова далеч. Още не бяха излизали на среща. Лесно е да идеализираш човек, когото почти не познаваш.

Тя се надигна, набухна възглавницата си и отново я сложи в леглото. Е, ще излязат веднъж, пък да видим какво ще стане. Да, имаше надежди, не можеше да го отрече, но толкова. Харесваше го, но не го обичаше. Още не.

Шестнайсета глава

Тиболт

В събота вечерта Тиболт чакаше на дивана и се питаше дали постъпва правилно.

На друго място и по друго време изобщо нямаше да се замисли. Да, несъмнено се беше увлякъл по Елизабет. Допадаха му нейната откритост и интелигентност, а в съчетание със закачливото ѝ чувство за хумор и разбира се, с външността ѝ… той просто не проумяваше защо тя е останала сама толкова дълго време.

Само че не беше на друго място и по друго време и в цялата история нямаше нищо нормално. Носеше снимката ѝ повече от пет години. Беше я търсил из цялата страна. Пристигна в Хамптън и се хвана на работа, за да е близо до нея. Сближи се с баба ѝ, със сина ѝ и накрая с нея. А сега, след две минути, щяха да излязат на първата си среща.

Беше дошъл по определена причина. Прие го веднага след като замина от Колорадо. Прие, че Виктор има право. Още не беше сигурен обаче, че трябва да се срещне и да се сближи с Елизабет. Не беше сигурен и в обратното.

Единственото, в което беше сигурен, е, че очаква с нетърпение вечерта, която щяха да прекарат заедно. Предния ден непрекъснато мислеше за това, докато караше бабчето. През първия половин час на път за Хапмтън тя не спираше да бърбори за какво ли не — от политика до здравето на сестра си, — а накрая се обърна към него със самодоволна усмивка:

— Значи ще излизаш с дъщерята на шефката, а?

Тиболт се размърда неловко на мястото си:

— Казала ти е.

— Разбира се, че ми каза. Но и да не беше, аз го предчувствах. Двамата сте млади, привлекателни и сами, какво друго да очаква човек?

Той не отговори, а когато възрастната жена отново се обади, в гласа ѝ се долавяше меланхолия:

— Тя е сладка като диня. Понякога се тревожа за нея.

— Знам — увери я Тиболт.

Това беше целият разговор, обаче той разбра, че има благословията на бабчето, което беше важно предвид мястото ѝ в живота на Елизабет.

Вече беше вечер и той видя колата на Елизабет да се задава по алеята, като предницата ѝ леко подскачаше заради дупките. Тя не му каза къде ще ходят, само го предупреди да не се облича официално. Той излезе на верандата, когато тя спря пред къщата. Зевс го последва любопитно. Когато Елизабет излезе от колата и се появи на бледата светлина на верандата, Логан просто не можеше да откъсне поглед от нея.

И тя като него беше по джинси, но кремавата ѝ блуза подчертаваше слънчевия загар на кожата ѝ. Меднорусата ѝ коса обгръщаше деколтето на блузата ѝ без ръкави и Логан забеляза, че дори е подчертала със спирала миглите си. Изглеждаше едновременно позната и вълнуващо непозната.

Зевс изтопурка надолу по стълбите към нея, като махаше с опашка и скимтеше доволно.

— Здравей, Зевс, липсвах ли ти? Не сме се виждали само един ден. — Погали го по гърба, а той изскимтя умолително, преди да я близне по ръцете. — Ето това се казва поздрав — вдигна тя поглед към Тиболт. — Как си? Закъснях ли?

Той се помъчи да прикрие вълнението си:

— Добре съм. Не, идваш навреме. Радвам се, че си тук.

— Смяташе, че няма да дойда ли?

— Не е лесно да намериш мястото.

— Не и ако си живял тук през целия си живот. — Тя посочи към къщата и попита: — Значи тук живееш.

— Да, тук.

— Хубаво е — огледа Елизабет къщата.

— Отговаря ли на очакванията ти?

— До голяма степен. Стабилно, практично, някак скрито.

Той прие намека ѝ с усмивка, после се обърна към Зевс и му нареди да остане на верандата. Слезе по стълбите.

— Добре ли ще му е навън?

— Да, няма да помръдне.

— Но няма да ни има с часове.

— Знам.

— Забележително.

— Така изглежда, обаче кучетата нямат усещане за време. След минутка ще забрави всичко друго, освен факта, че трябва да не мърда, но няма да знае защо.

— Откъде знаеш толкова много за кучетата и за обучението им? — поинтересува се тя.

— Предимно от книгите.

— Ама ти четеш ли?

— Да, учудена ли си? — усмихна се Логан.

— Ами да, не е лесно да влачиш книги, докато обикаляш пеша страната.

— Не и ако не ги задържаш, след като ги прочетеш.

Стигнаха до колата и когато Тиболт се запъти към вратата на шофьора, за да ѝ я отвори, тя поклати глава:

— Може и да съм те поканила на среща, но няма да шофирам.

— А аз си мислех, че излизам с феминистка — възпротиви се той.

— Аз съм свободомислеща, обаче ти ще караш. И ще платиш сметката.

Той се засмя и я придружи до предната седалка от другата страна. След като Логан се настани зад волана, Елизабет погледна към верандата. Зевс изглеждаше объркан от случващото се и отново тихо изскимтя.

— Струва ми се тъжен.

— Сигурно наистина е. Рядко се разделяме.

— Лош човек — скара му се тя.

Логан се засмя на шеговития ѝ тон и даде на заден.

— Към центъра ли да карам?

— Не, тази вечер ще ходим извън града. Карай към магистралата и после към океана. Отиваме на брега, но ще спрем в едно хубаво местенце. Ще ти кажа, когато наближим отбивката.

Тиболт я послуша и пое по притихналите пътища в сгъстяващия се сумрак. След няколко минути стигнаха магистралата и когато колата набра скорост, дърветата от двете им страни се размазаха. Върху пътя се проточиха сенки и в колата притъмня още повече.

— Е, разкажи ми за Зевс — подкани го тя.

— Какво те интересува?

— Каквото искаш да ми кажеш. Нещо, което не знам.

Можеше да ѝ каже, че го е купил, понеже жената от една снимка е имала немска овчарка, но не го направи.

— Купих Зевс в Германия. Отлетях дотам и лично го избрах.

— Наистина ли?

Той кимна.

— В Германия овчарката е като гологлавия орел в Америка. Тя е символ на националната гордост и хората в кучкарниците приемат работата си много сериозно. Исках куче с хубаво и силно потекло, а в такива случаи е най-добре да отидеш до Германия. Зевс е от стар род на шампиони в шуцхунд.

— Какво е това?

— В шуцхунд се проверява не само дали кучето се подчинява, но и дали умее да следи и да защитава. Конкуренцията е огромна. Обикновено състезанието продължава два дни и по принцип победителите са най-интелигентните и поддаващи се на обучение кучета. И понеже кучетата от рода на Зевс са шампиони от дълги години, ги развъждат и за двете неща.

— И си го обучил сам? — попита тя впечатлена.

— Откакто той стана на шест месеца. Докато вървяхме от Колорадо, се занимавах с него всеки ден.

— Той е невероятно животно. Винаги можеш да го подариш на Бен, сигурно много ще се зарадва.

Тиболт не отговори.

Тя забеляза изражението му и се премести по-близо до него.

— Шегувах се, не бих ти отнела кучето.

Той усети топлината, която тялото ѝ излъчваше.

— Имаш ли нещо против да те попитам как реагира Бен, когато му каза, че излизаш с мен тази вечер?

— Нямаше нищо против. Двамата с баба вече бяха планирали да гледат филми. Още през седмицата се уговориха кой филм ще си вземат.

— Често ли го правят?

— Преди постоянно, но сега е първият път след инсулта. Знам, че Бен много се вълнуваше. Баба прави пуканки и обикновено му позволява да остане до много късно.

— За разлика от майка му, разбира се.

— Разбира се — усмихна се тя. — А ти какво прави днес?

— Свърших някои неща в къщата. Почистих, изпрах, напазарувах, такива неща.

Тя изви вежда:

— Впечатлена съм, ти си истински домошар. Ако хвърлиш монета върху опънатата покривка, тя отскача ли?

— Естествено.

— Ще се наложи да научиш и Бен да го прави.

— Щом искаш.

Започваха да изгряват първите звезди и фаровете на колата осветяваха завоите по пътя.

— Къде точно отиваме? — попита Тиболт.

— Обичаш ли раци?

— Обожавам.

— Това е добро начало. А да танцуваш мръсни танци?

— Дори не знам какво е това.

— Да кажем само, че ще се наложи да се научиш бързо.

Четирийсет минути по-късно Тиболт спря пред някакво място с вид на стар склад. Елизабет го насочи към промишлената част на Уилмингтън и накрая паркираха пред триетажна постройка със стара обшивка от широки дъски. Почти нищо не я отличаваше от околните сгради, освен най-малко стотината паркирали автомобила отпред и малката дъсчена пътека, която завиваше покрай сградата и по която бяха окачени евтини бели коледни лампички.

— Как се казва това място?

— «Танци и раци».

— Оригинално, обаче не го виждам като туристическа атракция.

— Не е, само за местни е. Една приятелка от колежа ми каза за него и на мен отдавна ми се иска да дойда.

— Не си идвала досега?

— Не съм, обаче било много забавно.

С тези думи Елизабет пое по скърцащата дъсчена пътека. Пред тях блещукаше реката като осветена отдолу. Музиката, която се носеше отвътре, се засилваше. Когато отвориха вратата, музиката ги заля като вълна и въздухът се изпълни с аромат на раци и масло. Тиболт спря, за да огледа сцената пред очите си.

Вътрешността на просторната сграда беше гола и без никаква украса. Предната половина беше пълна с десетки прости дървени маси с мушами на бели и червени квадратчета, забодени за дървото. Масите бяха пълни с шумни компании и Тиболт видя сервитьорките да стоварват огромни съдове с раци. По средата имаше канички с разтопено масло, а пред всеки посетител се виждаше по-малка купичка. Всички имаха найлонови лигавничета, вадеха раци от кофа, трошаха ги и ги ядяха с пръсти. Бирата беше предпочитаното питие.

Пред тях, в онази част на помещението, която беше непосредствено до реката, имаше дълъг бар — ако изобщо можеше да се нарече така. Беше изхвърлен от водата плавей, качен върху дървени бурета. Край него се тълпяха хора. В отсрещния край на сградата явно беше кухнята. Погледа му привлече сцената, разположена в дъното, където оркестър изпълняваше «Моето момиче» на «Темптейшънс». Най-малко неколкостотин човека танцуваха пред сцената, следвайки стъпките на непознат за него танц.

— Охо! — надвика той глъчката.

Към тях се приближи слаба жена на около четирийсет години с червена коса и престилка.

— Здравейте — поздрави ги провлачено. — Вечеря или танци?

— И двете — отговори Елизабет.

— Малките ви имена?

Двамата се спогледаха.

— Елизабет… — каза той.

— И Логан — довърши тя.

Жената си записа имената им на едно листче.

— Последен въпрос — семейно или за забавление?

— Моля? — попита озадачено Елизабет.

Жената направи балонче с дъвката си.

— Нали сте идвали и преди?

— Не.

— Ето какво: ще седите на маса с други хора, тук е така. Никой не седи сам. Можете да поискате забавление, което означава, че ще ви настаним на по-енергична маса, а ако предпочетете семейно забавление, ще ви настаним на по-тихо място. Естествено, не мога да ви гарантирам каква маса ще ви се падне. Аз само питам. Е, какво да бъде? Семейно или за забавление?

Елизабет и Тиболт се спогледаха и стигнаха до един и същ извод.

— Забавление — отговориха едновременно.

Озоваха се на маса с шестима студенти от университета на Северна Каролина в Уилмингтън. Сервитьорката им ги представи като Мат, Сара, Тим, Алисън, Меган и Стив, а студентите вдигнаха бутилките си и ги поздравиха в хор: «Здрасти, Логан! Здрасти, Елизабет! Ние се тъпчем яко!»

Тиболт едва се сдържа да не прихне заради сексуалния подтекст, но се озадачи, когато всички впериха изчаквателно погледи в тях.

Сервитьорката прошепна:

— Трябва да отговорите: «И ние искаме да се тъпчем яко, особено заедно с вас.»

Този път Логан и Елизабет наистина се засмяха и изпълниха ритуала.

Седнаха един срещу друг. Елизабет се оказа до Стив, който не скри факта, че я намира за много привлекателна, а Тиболт се озова до Меган, която не прояви никакъв интерес към него, понеже беше заинтригувана от Мат.

Пълничка изморена сервитьорка мина покрай тях и попита:

— Още раци?

— Тъпчем се по всяко време — отговориха студентите в хор. Навсякъде край тях Тиболт чуваше същия отговор. Другият отговор, който също се чуваше, гласеше: «Натъпкали сме се до пръсване!», което явно означаваше, че компанията не иска повече раци. Напомняше му на филма «Представление на ужасите Роки Хорър», където редовните посетители знаеха всички официални отговори, а новодошлите се учеха.

Храната беше първокласна. В менюто имаше едно-единствено нещо, приготвено по един-единствен начин, а всяко ведро раци беше придружено с още салфетки и лигавничета. Отпадъците трупаха в средата на масата — поредната традиция — и от време на време младежи с престилки минаваха да ги изгребат.

Както им обещаха, студентите бяха много енергични. Непрекъснато се шегуваха, проявяваха голям, но безобиден интерес към Елизабет, и на всеки, което допринесе съществено за глъчката, се полагаха по две бири. След вечеря Елизабет и Тиболт отидоха в тоалетната да се освежат. Когато излезе, тя го хвана под ръка.

— Готов ли си за едно клатене? — попита многозначително.

— Не съм сигурен. Как се прави?

— Да научиш този танц е равносилно на това да си южняк. Трябва да се научиш да се отпускаш, заслушан в океана и в ритъма на музиката.

— Явно си го правила и преди.

— Един-два пъти — призна тя престорено скромно.

— Ще ме научиш ли?

— Ще ти бъда партньорка. Обаче урокът започва в девет.

— Урокът ли?

— Всяка събота вечер. Затова е толкова претъпкано. Има уроци за начинаещи, а по-опитните си почиват. Ще правим, каквото ни кажат. Начало в девет.

— Колко е часът сега?

Тя погледна часовника си и заяви:

— Време е да се научиш да се клатиш.

Тя се оказа много опитна танцьорка, а това за щастие даде възможност и на него да се представи в по-добра светлина. Но най-хубавото от танца с нея беше почти електрическият заряд, който той усещаше при всяко докосване, и уханието на косата ѝ, когато я завърташе — смесица от топлина и парфюм. Косата ѝ се разроши от влажния въздух, кожата ѝ лъсна от пот и Елизабет доби естествен и неукротим вид. От време на време тя го поглеждаше докато се отдалечаваше вихрено от него, и на устните ѝ се появяваше многозначителна усмивка, сякаш прекрасно съзнаваше как му въздейства.

Когато оркестърът реши да направи почивка, той понечи да се дръпне от дансинга заедно с другите хора, но Елизабет го спря, когато от тонколоните прозвучах първите акорди на «Незабравима» на Нат Кинг Коул. Тя вдигна поглед към него и той разбра какво трябва да направи.

Безмълвно сложи ръка на гърба ѝ, хвана ръката ѝ с другата я придърпа към себе си. Прикова поглед в нея и двамата бавно се понесоха в ритъма на музиката.

Тиболт смътно забеляза, че към тях на дансинга са се присъединили и други двойки. Музиката звучеше някъде далеч, а Елизабет се притисна толкова плътно в него, че той усещаше всяко нейно бавно и спокойно дихание. Затвори очи, когато тя положи глава на рамото му, и в този миг нищо друго нямаше значение. Нито песента, нито мястото, нито другите двойки край него. Само това, само тя. Той се отдаде на усещане за тялото ѝ, притиснато към неговото, и двамата бавно се понесоха по осеяния със стърготини под, потънали в свят, създаден сякаш единствено за тях.

Докато се прибираха по тъмния път, Тиболт държеше ръката ѝ и усети как палецът ѝ бавно се плъзга по кожата му в тихото купе на колата.

Спря на алеята пред къщата си малко преди единайсет. Зевс вдигна глава, когато Тиболт изключи двигателя и се обърна към Елизабет.

— Прекарах прекрасна вечер — промърмори той. Очакваше тя да каже същото, но отговорът ѝ го изненада:

— Няма ли да ме поканиш вътре?

— Добре — простичко отвърна той.

Кучето се изправи и размаха опашка, докато Тиболт помагаше на Елизабет да излезе от колата.

— Здравей, Зевс — провикна се тя.

— Ела — нареди му Тиболт и кучето скокна от верандата и хукна към тях. Започна да обикаля край тях, скимтейки радостно. Муцуната му беше полуотворена, докато кучето игриво търсеше вниманието им.

— Затъжил се е за нас — приведе се тя. — Нали, момче?

Зевс близна лицето ѝ. Тя се изправи и се избърса.

— Това беше гадно.

— Не и за него — поясни Тиболт и я покани с жест към къщата. — Готова ли си? Предупреждавам те да не очакваш много.

— Имаш ли бира в хладилника?

— Да.

— Тогава не се тревожи.

Качиха се по стълбите. Тиболт отвори вратата и включи осветлението. Една-единствена лампа на стойка освети креслото до прозореца. В средата на помещението имаше ниска масичка само с две свещи отгоре. Срещу нея беше поставено неголямо канапе. И то, и креслото бяха покрити с тъмносини покривки, а зад тях имаше етажерка с книги. Спартанското обзавеждане завършваше празна стойка за списания и още една лампа на стойка.

Навсякъде блестеше от чистота. Тиболт се беше погрижил за това през деня. Чамовите дъски на пода бяха избърсани, прозорците — измити, навсякъде прахът беше обран. Логан не обичаше да е разхвърлено и мръсно, а постоянният прахоляк в Ирак го направи още по-голям чистник.

Елизабет огледа стаята, преди да влезе.

— Харесва ми — оповести тя. — Откъде взе мебелите?

— Бяха си в къщата.

— Затова си ги покрил.

— Именно.

— Нямаш ли телевизор?

— Не.

— Ами радио?

— Не.

— Какво правиш, когато си тук?

— Спя.

— И?

— Чета.

— Романи ли?

— Не — отговори той, но после размисли. — Всъщност прочетох няколко. Но предимно чета биографии и исторически книги.

— Ами книги по антропология?

— Имам една от Ричард Лийки, но не ми допадат тежките постмодернистични книги по антропология, които преобладават напоследък, пък и в Хамптън трудно можеш да намериш такава литература.

Елизабет обиколи мебелите и плъзна пръст по калъфите им.

— За какво пише той?

— Кой? Лийки ли?

— Да, Лийки — усмихна се тя.

Логан стисна устни и се помъчи да подреди мислите си:

— Традиционната антропология проявява интерес предимно към пет области: кога е започнало развитието на човека, кога е започнал да върви изправен, защо има толкова много човекоподобни видове, защо и как са се развили те и какво означава всичко това за еволюционната история на съвременния човек. В книгата на Лийки става дума предимно за последните четири проблема, като е поставен специален акцент върху начина, по който изработването на оръдия на труда и на оръжия е повлиял на еволюцията на хомо сапиенс.

Елизабет видимо се забавляваше, но беше и впечатлена.

— Какво стана с бирата? — подсети го тя.

— Ей сега. Настанявай се.

Върна се с две бутилки и с кутия кибрит. Елизабет беше седнала по средата на канапето. Той ѝ подаде едната бутилка, настани се до нея и остави кибрита върху масата.

Тя веднага го взе и запали една клечка, загледана в малкото пламъче. С плавно движение го поднесе към фитилите на двете свещи, после духна клечката.

— Дано да нямаш нищо против. Обожавам мириса на свещи.

— Ни най-малко.

Той стана от канапето, за да угаси лампата, и топлата мъжделива светлина на свещите озари стаята. Седна по-близо до Елизабет и се загледа в наполовина осветеното ѝ лице, докато тя съзерцаваше пламъка на свещите. Отпи от бирата си и се запита за какво ли си мисли тя.

— Знаеш ли от колко отдавна не съм била насаме с мъж в осветена от свещи стая? — извърна се към него Елизабет.

— Не.

— Това е подвеждащ въпрос. Отговорът е: никога. — Явно самата тя беше смаяна от този факт. — Не е ли странно? Бях омъжена, имам дете, излизала съм с мъже, но това не ми се е случвало нито веднъж досега. — Поколеба се и продължи: — А и честно казано, след развода сега за пръв път съм насаме с мъж в дома му — призна смутено. — Кажи ми, щеше ли да ме поканиш, ако не се бях самопоканила? — попита тя, а лицето ѝ беше на сантиметри от неговото.

— Не съм сигурен.

— Защо не? — притисна го тя. — Какво ми има…

— Не е свързано с теб — прекъсна я той, — а с баба ти и с това какво ще си помисли тя.

— Понеже ти е шефка ли?

— Понеже ти е баба. Понеже я уважавам. Но най-вече понеже уважавам теб. Тази вечер прекарах чудесно. Не мога да си спомня кога друг път през последните пет години съм прекарвал толкова приятно с друг човек.

— Обаче въпреки това надали щеше да ме поканиш? — попита озадачено Елизабет.

— Не казах това, а че не съм сигурен.

— Което значи «не».

— Което значи, че се мъчех да измисля как да те поканя, без да те обидя, но ти ме изпревари. А ако всъщност ме питаш дали исках да те поканя, отговорът е, че исках. — Коляното му докосна нейното. — Какви са тези въпроси?

— Да кажем, че не съм имала голям късмет със срещите.

Той знаеше кога да замълчи, но когато вдигна ръка, усети как тя се накланя и се притиска към него.

— Отначало това не ме притесняваше — каза Елизабет. — Бях толкова заета с Бен и с училището, че не обръщах достатъчно внимание. Но по-късно, когато продължи да ми се случва, взех да се чудя какво ми има. Задавах си всякакви откачени въпроси. Къде греша? Къде не внимавам достатъчно? Странно ли мириша? — Тя се помъчи да се усмихне, но не можа да прикрие напълно тъгата и съмнението, които я измъчваха. — Нали ти казах, шантави работи. От време на време се запознавах мъж, с когото смятах, че се разбираме добре, а той изведнъж преставаше да ми се обажда. И не само това, а ако случайно го срещнех някъде после, се държеше, все едно съм чумава. Не го проумявах. Това ме тревожеше и ме нараняваше. С течение на времето вече не можех да обвинявам само мъжете и накрая стигнах до извода, че нещо не е наред със самата мен. Че може би просто ми е отредено да живея сама.

— Всичко ти е наред — увери я Логан и стисна окуражително ръката ѝ.

— Дай ми шанс, сигурна съм, че ще откриеш нещо.

Тиболт усети болката ѝ, прикрита с шегата.

— Не, съмнявам се.

— Много си мил.

— Откровен съм.

Тя се усмихна и отпи от бирата си.

— В повечето случаи.

— Не смяташ, че съм откровен, така ли?

— В повечето случаи, нали ти казах?

— Какво означава това?

Тя остави бутилката си на масата и опита да събере мислите си:

— Според мен си страхотен. Умен, трудолюбив, мил и се държиш невероятно с Бен. Знам го или поне така ми се струва, защото това виждам. Обаче съмнението ми пораждат нещата, които премълчаваш. Уверявам сама себе си, че те познавам, а като се замисля, се оказва, че не е така. Какъв си бил в колежа? Не знам. Какво се е случило след това? Не знам. Знам, че си бил в Ирак и че идваш пеша от Колорадо, но не знам причината. Когато те попитам, отговаряш, че в Хамптън ти допада. Ти си интелигентен и имаш колежанска диплома, а се задоволяваш да работиш в кучкарник на минимална заплата. Попитам ли те за причината, отговаряш, че обичаш кучета. — Тя прокара ръка през косата си. — Работата е там, че според мен ми казваш истината, но не цялата. А онова, което пропускаш, всъщност ще ми помогне да разбера кой си.

Докато я слушаше, Тиболт се помъчи да не мисли за всичко друго, което не ѝ беше казал. Знаеше, че не може да сподели всичко, никога не би могъл да ѝ го каже. Не би могла да го разбере, но все пак… му се искаше тя да узнае що за човек е всъщност. Най-голямото му желание беше Елизабет да го приеме.

— Не говоря за Ирак, понеже не искам да си спомням какво беше там — каза Тиболт.

Тя поклати глава:

— Не е нужно да ми казваш, ако не искаш…

— Но аз искам — тихо я увери той. — Знам, че четеш вестници, затова сигурно имаш представа какво е там. Обаче не е, каквото си представяш, а и няма как да ти създам реална представа, ако не си го преживяла лично. През повечето време не е толкова опасно, колкото си мислиш. Всъщност е почти нормално. За мен беше по-лесно, отколкото за други войници, понеже нямах съпруга и деца. Имах приятели, имах всекидневие, изпълнявах си задълженията. Понякога обаче беше много тежко. Наистина много. Дотолкова, че ми се искаше да забравя, че изобщо съм бил там.

Тя помълча, после си пое дълбоко дъх:

— И дойде в Хамптън заради онова, което ти се е случило в Ирак, така ли?

Той зачопли етикета на бирената си бутилка, бавно отлепи ъгълчето с нокът и задраска по стъклото.

— В известен смисъл — отговори.

Тя усети колебанието му и положи длан върху ръката му. Топлината ѝ сякаш отприщи нещо в него.

— Виктор беше най-добрият ми приятел в Ирак — поде Тиболт. — Бяхме заедно и на трите мисии. Частта ни претърпя тежки загуби и накрая единственото ми желание беше да обърна гръб на всичко това. И в повечето случаи успявах, обаче на Виктор не му се удаваше толкова лесно. Той непрекъснато мислеше за преживяното. Като се прибрахме, всеки от нас пое по свой път, върна се към своя живот. Той се прибра в Калифорния, аз — в Колорадо, но въпреки това се нуждаехме един от друг. Разговаряхме по телефона, пишехме си по имейла, преструвахме се колко спокойно приемаме факта, че докато през последните четири години всеки ден сме се опитвали да останем живи, хората у дома са смятали, че идва краят на света, ако паркират на неудобно място или в «Старбъкс» им дадат друго кафе, не това, което са си поръчали. Както и да е, решихме да отидем на риба в Минесота…

Той замълча, понеже не му се искаше да си спомня, но щеше да се наложи. Отпи от бирата си и остави бутилката на масата.

— Случи се миналата есен… Толкова се радвах да го видя. Не разговаряхме за мисиите в Ирак, но и не се налагаше. И на двамата ни беше достатъчно да прекараме известно време с човек, преживял всичко това. Виктор вече се оправяше. Не беше в страхотна форма, но се бе съвзел. Беше женен, чакаше дете и аз си казах, че въпреки кошмарите, които сънуваше от време на време, в крайна сметка ще се оправи. — Тиболт не можеше да прикрие чувствата си. — Последния ден излязохме за риба рано сутринта. Бяхме само двамата в малката гребна лодка и когато потеглихме, езерото беше гладко като огледало, сякаш бяхме първите хора, които влизат във водата. Помня, че наблюдавах как един ястреб се носи в небето, а огледалният му образ се плъзга по водата точно под него, и си помислих, че не съм виждал нищо по-красиво — поклати глава той, унесен в спомена. — Смятахме да похвърляме малко въдиците, преди да се напълни с хора, а после щяхме да отидем в градчето и да хапнем пържоли с бира. Малко празненство по случай края на пътуването ни. Обаче се увлякохме и останахме в езерото прекалено дълго.

Тиболт разтри челото си, опитвайки се да запази самообладание.

— Бях забелязвал лодката и преди, не знам защо привлече вниманието ми сред всички останали. Може би донякъде се дължи на Ирак, но си напомних да държа лодката под око. Все пак беше странно. Не правеха нищо по-различно от хората по другите лодки. Просто тийнейджъри, които се забавляват: караха водни ски, возеха се на банан. Бяха шестима — три момчета и три момичета — и си личеше, че са решили да се забавляват добре, докато водата е още топла.

Той продължи с дрезгав глас:

— Чух я да се приближава и знаех, че сме в беда, още преди да я видя. Моторът издава специфичен звук, когато лодката лети към теб с пълна скорост. Сякаш боботенето се провлачва след мотора за час от секундата и мозъкът ти подсъзнателно го долавя. Разбрахме, че сме в опасност. Обърнах се и видях как лодката лети към нас с петдесет километра в час. — Тиболт притисна върховете на пръстите си. — Виктор вече беше видял какво става. Още помня изражението му — смесица от страх и смайване, — същото изражение като това на приятелите ми в Ирак точно преди да умрат. — Тиболт бавно въздъхна. — Лодката преряза нашата през средата. Блъсна се право във Виктор и той умря на място. Както си говорехме колко е щастлив, че се е оженил за съпругата си, в следващия миг най-добрият ми приятел беше мъртъв.

Елизабет сложи длан на коляното му и го стисна. Лицето ѝ беше пребледняло.

— Ужасно съжалявам…

Той сякаш не я чуваше.

— Знаеш ли, просто не е честно? Да преживее три мисии в Ирак, да оцелееш след онова, което ни се случи… и да загинеш по време на излет за риба! Не го проумявах. След това ми се случи нещо. Не физически, психически. Сякаш много дълго пропадах в някаква бездна. Предадох се. Не можех да се храня, спях по няколко часа на нощ, а понякога не спирах да плача. Виктор сподели с мен, че го преследват видения със загинали войници, а след неговата смърт същото се случи и с мен. Изведнъж войната отново излезе на преден план и зае централно място. Всеки път, когато се опитвах да заспя, виждах Виктор или сцени от боевете, които бяхме преживели, и се разтрепервах. Единственото нещо, което ме спаси да не полудея напълно, беше Зевс.

Той замълча и погледна към Елизабет. Въпреки мъчителните спомени остана поразен от красотата ѝ и от тъмнозлатистата ѝ коса.

Гледаше го със състрадание.

— Не знам какво да кажа.

— И аз не знам. Все още не знам — сви рамене той.

— Нали знаеш, че нямаш вина?

— Да — промърмори той, — но историята не свършва до тук. — Той покри ръцете ѝ със своите, съзнавайки, че е стигнал твърде далеч и вече не може да спре. — Виктор все говореше за съдбата, много вярваше в тези неща и през последния ден, който прекарахме заедно, ми каза, че ще позная отреденото от съдбата ми, когато го срещна. Колкото и да се мъчех, не можех да прогоня тази мисъл от главата си. Чувах думите му непрекъснато и малко по малко осъзнах, че макар да не знам къде да търся съдбата си, явно не е в Колорадо. Приготвих си раницата и реших да поема на път. Майка ми смяташе, че съм си изгубил ума, обаче с всяка стъпка по пътя имах усещането, че възвръщам целостта си. Сякаш точно пътешествието беше лекарството, от което се нуждаех. А когато пристигнах в Хамптън, не почувствах необходимост да продължа. Това беше мястото, до което трябваше да стигна.

— И ти остана.

— Да.

— А съдбата ти?

Той не отвърна. Разкри ѝ истината толкова, колкото можеше да си позволи, а не искаше да я лъже. Вгледа се в ръката ѝ под своята и неочаквано му се стори, че всичко това не е редно. Съзнаваше, че трябва да сложи край, преди историята да се задълбочи повече. Да стане от канапето и да я изпрати до колата ѝ. Да ѝ пожелае лека нощ и да замине от Хамптън преди изгрев-слънце. Ала не можеше да го каже, не можеше да се застави да се надигне от канапето. Нещо друго го бе обзело и той се обърна към нея невероятно смаян. Беше прекосил половината страна, търсейки една жена, която познаваше само по снимка, а накрая постепенно и безвъзвратно се бе влюбил в тази съвсем реална, уязвима и чувствителна жена, която го караше да се чувства жив, както не се бе чувствал от края на войната. Тиболт не разбираше напълно случващото се, но никога през живота си не се бе чувствал толкова сигурен.

Съдейки по изражението ѝ, явно и тя се чувстваше по същия начин, затова нежно я придърпа към себе си. Когато лицето ѝ доближи до неговото, той усети топлия ѝ дъх, докосна устните ѝ със своите веднъж, после втори път, преди накрая да се слеят завинаги.

Зарови ръце в косата ѝ я целуна с цялото си същество, вложи всичко, което искаше да му се случи. Тя измърка доволно, когато той я прегърна. Логан леко разтвори устни, усети езика ѝ със своя и изведнъж почувства, че тя е неговата половинка, че случващото се помежду им е най-хубавото и за двамата. Целуна бузата и шия ѝ, лекичко я ухапа и после отново целуна устните ѝ. Изправиха се от канапето и той безмълвно я поведе към спалнята.

Любиха се бавно. Тиболт се надвеси над Елизабет, призна шепнешком любовта си и усети как го изпълва желание тази нощ да не свършва никога. Усети как тялото му тръпне от наслада отново и отново. А после тя се сгуши доволно в прегръдките му. Разговаряха, смяха се и се целуваха, после се любиха отново и накрая Логан се излегна до нея, взря се в очите ѝ и нежно плъзна пръст по бузата ѝ. Усети в него да напират думи, които не си беше представял, че може да каже на някого.

— Обичам те, Елизабет — прошепна, напълно убеден, че казва истината.

Тя взе ръката му и целуна пръстите му един по един:

— И аз те обичам, Логан.

Седемнайсета глава

Клейтън

Кийт Клейтън наблюдаваше Бет, докато тя излизаше от къщата, и знаеше точно какво се е случило вътре. Колкото повече мислеше за това, толкова повече се засилваше желанието му да я последва и да си поговори малко с нея веднага щом тя се прибере у дома. Да ѝ обясни положението така, че да го разбере, да схване, че тази работа изобщо не е приемлива. Може дори да я зашлеви един-два пъти, не толкова силно, че да я заболи, ама достатъчно, та да разбере, че Кийт не говори на вятъра. Не че щеше да има полза от това. И не че той наистина щеше да го направи. Никога не беше удрял Бет. Не беше такъв човек.

Ама какво ставаше, по дяволите? По-лошо нямаше накъде.

Най-напред се оказа, че този тип работи в кучкарника. После, че няколко пъти вечеря у тях и двамата си разменят влажни погледи като в скапаните холивудски филми. И отгоре на всичко — което беше адски скапано — двамата отидоха на танци в онова загубено заведение, а след това, макар нищо да не се виждаше през завесите, Кийт изобщо не се съмняваше, че тя бе започнала да се държи като блудница. Вероятно на канапето. Вероятно защото беше пила твърде много.

Помнеше онова време. Налей на жената няколко чаши вино, доливай, когато не гледа, сипвай в бирите ѝ по малко водка, а когато започне да заваля думите, да знаеш, че те чака страхотен секс още там, в дневната. Алкохолът вършеше чудеса. Като си пийне, тя не само не можеше да отказва, ами и ставаше тигрица в леглото. Докато обикаляше около къщата, той си представяше как изглежда тялото ѝ без дрехи. Ако не беше толкова вбесен, може би дори щеше да се възбуди, като знае, че тя е там, че го прави потна и разгорещена. Обаче проблемът беше другаде: Бет не се държеше както подобава на една майка!

Кийт знаеше как стават тези работи. Започнеше ли да прави секс с мъжете, с които излиза, това щеше да стане нещо нормално и приемливо. А стане ли нормално и приемливо, тя щеше да започне да прави същото и с други мъже. Ясно като бял ден. След единия мъж щеше да дойде втори, после четвърти, пети, десети и така нататък, а на него никак не му се искаше тя да помъкне върволица от мъже през живота на Бен, които да му намигват на излизане, все едно казват: «Майка ти е много знойно парче!»

Кийт нямаше да допусне да стане така. Бет беше наивна като повечето жени, затова я наглеждаше през всичките тези години. И всичко беше наред, преди да цъфне Телбод.

Този тип беше същински кошмар. Сякаш единствената му цел беше да съсипе живота на Клейтън. Е, нямаше да му се получи, нали така?

През последната седмица Клейтън беше научил доста неща за Телбод. Той не само работеше в кучкарника — по силата на каква огромна случайност — но и живееше в онази съборетина до гората. След няколко привидно официални обаждания на Клейтън до полицията в Колорадо професионалната услужливост свърши останалото. Научи, че Телбод е завършил университета в Колорадо, че е служил в морската пехота, ходил е в Ирак и е заслужил доста похвали. Най-интересното обаче беше, че според няколко човека от неговия взвод Телбод сключил сделка с дявола, за да оцелее.

Какво ли щеше да помисли за това Бет!

Кийт не го вярваше. Познаваше доста морски пехотинци и знаеше, че повечето от тях не са особено умни. Все пак около този тип наистина имаше нещо съмнително, след като и пехотинците не му вярваха напълно.

Пък и защо му е да прекосява пеша цялата страна и да спира тук? Не познаваше никого в града и май досега не беше идвал тук. В това също имаше нещо съмнително. Отгоре на всичко Кийт не можеше да се избави от усещането, че отговорът ще му извади очите, а той не го вижда. Но щеше да го открие. Винаги успяваше.

Продължи да се взира в къщата и си повтаряше, че е крайно време да се справи с този тип. Не сега обаче. Не тази вечер. Не и докато този пес се мотае наоколо. Може би следващата седмица. Когато Телбод е на работа.

Ето това го отличаваше от другите хора. Повечето от тях живееха като престъпници: първо действай, после ще му мислиш. Не и Кийт Клейтън. Той обмисляше всичко предварително. Планираше. Изчакваше. Което беше основната причина да не е предприел нищо досега, дори когато ги видя да пристигат с колата тази вечер, дори когато знаеше какво става в къщата, дори когато видя Бет да излиза с разрошена коса и пламнало лице. Съзнаваше, че в крайна сметка е въпрос на сила, а в този момент силата беше на страната на Телбод. Заради снимките, които можеха да прекъснат притока на пари към Клейтън.