Талисманът (net) читать бесплатно онлайн полную версию книги (ч. 4)

Силата обаче не означава нищо, ако не бъде използвана. А Телбод не я използваше. Което означаваше, че или не съзнава с какво разполага, или е изхвърлил фотоапарата, или просто е човек, който не си вре носа в чуждите работи.

А може би и трите.

Клейтън искаше да се увери. Но едно по едно. Най-напред трябваше да потърси картата памет със снимките. Ако все още беше у този тип, щеше да я намери и да я унищожи. Така силата отново щеше да е на негова страна и Телбод щеше да си получи заслуженото. Ами ако той беше изхвърлил снимките още тогава? Толкова по-добре. Клейтън щеше да се справи с Телбод и отношенията между него и Бет отново щяха да се нормализират. А това беше най-важното.

Мамка му, много беше хубава, когато излезе от онази къща. Беше толкова готина и сексапилна, особено след като той знаеше какво е правила, макар и с Телбод. Отдавна не беше имала връзка с мъж и сега изглеждаше… различна. Нещо повече, Клейтън знаеше, че след тази нощ Бет със сигурност щеше да бъде готова за още. Идеята за взаимноизгодно приятелство все повече започваше да му харесва.

Осемнайсета глава

Бет

— Явно сте прекарали добре — отбеляза баба ѝ.

Беше неделя сутрин и внучката ѝ тъкмо беше седнала на масата в кухнята. Бен още спеше горе.

— Да, така е — прозя се тя.

— И?

— Ами… нищо.

— Доста закъсня да не си правила нищо.

— Не беше чак толкова късно. Виж колко рано ставам. — Тя отвори хладилника, после затвори, без да си вземе нещо. — Което нямаше да бъде възможно, ако се бях прибрала много късно. Пък и защо си толкова любопитна?

— Просто искам да знам дали в понеделник все още ще си имам служител. — Баба ѝ си наля чаша кафе и се отпусна тежко на един стол до масата.

— Не виждам защо да нямаш.

— Значи мина добре?

Този път Бет не отговори веднага, а се замисли, припомняйки си предишната вечер. Докато разбъркваше кафето си, установи, че отдавна не се е чувствала толкова щастлива.

— Да, мина добре.

* * *

През следващите няколко дни Бет прекарваше с Логан възможно най-много време, без това да става твърде очевидно за Бен. Не беше сигурна поради каква причина смяташе за важно да бъде така. Струваше ѝ се в духа на съветите, които биха дали психолозите на родители, които излизат на срещи. Само че дълбоко в себе си знаеше, че причината не е точно тази. Имаше нещо вълнуващо в това да се преструват, че нищо не се е променило между нея и Логан — така връзката им ставаше някак непозволена и тайна.

Естествено, не можеха да заблудят баба ѝ. От време на време, докато двамата се стараеха да поддържат престорената си фасада, тя промърморваше някоя безсмислица от сорта на «камили в Сахара» или «като коса и пантофки». По-късно Бет и Логан се мъчеха да проумеят какво означават тези думи. Явно първата намекваше, че на двамата им е отредено да са заедно; разгадаването на втората им отне повечко време и Бет просто не проумяваше, докато Логан не сви рамене и не изтърси: «Може би е свързано с Рапунцел и Пепеляшка!»

Приказки. Само че приказки с щастлив край. Бабчето беше мила, ама не искаше да изглежда твърде добра.

Откраднатите мигове, когато оставаха сами, бяха наситени като насън. Бет беше свръхотзивчива към всяко негово движение, към всеки жест, беше като омагьосана от кротостта, с която я хващаше за ръка, докато следваха Бен по време на вечерните си разходки, а после я пускаше, щом той дойдеше при тях. Логан сякаш имаше шесто чувство относно това колко далеч е Бен — вероятно беше развил умението в армията — и Бет му беше признателна, че желанието ѝ засега да не разгласяват връзката си не го притеснява.

За нейно облекчение Логан продължи да се държи с Бен точно както преди. В понеделник се появи с малък лък и стрели, които беше купил от спортния магазин. Двамата с Бен цял час стреляха по мишени, макар че почти през цялото време търсеха прелетелите покрай мишената и озовалите се в бодливите храсти или по клоните на дърветата стрели, поради което и двамата се изподраха до лактите.

След вечеря играеха шах в дневната, докато двете с баба ѝ почистваха кухнята. Докато бършеше съдовете Бет си каза, че ако не по друга причина, би могла да обича Логан вечно заради начина, по който се държи със сина ѝ.

Макар да се прикриваха, все си намираха извинение да остават насаме. Във вторник, когато Бет се прибра от училище, забеляза, че с разрешение на баба ѝ Логан е поставил люлка на верандата, за да «не се налага да седим на стълбите». Докато Бен беше на урока си по музика, Бет се наслаждаваше на бавното и ритмично поклащане на люлката, седнала до Тиболт. В сряда го откара до града, за да купят още храна за кучетата. Всекидневни неща, но на нея ѝ стигаше само да е с него. Понякога, когато оставаха сами в пикапа, той я прегръщаше, а тя се притискаше до него и се наслаждаваше на приятното усещане.

Мислеше за него, докато беше на работа, представяше си какво прави той или за какво си говорят двамата с баба ѝ. Представяше си как ризата залепва за гърба му и как се движат мускулите на ръцете му, докато обучава кучетата. В четвъртък сутринта, когато Логан и Зевс се зададоха по алеята, Бет се извърна, застанала на прозореца в кухнята. Баба ѝ седеше на масата и бавно обуваше гумените си ботуши — предизвикателство, задълбочило се поради увредената ѝ ръка. Бет се прокашля.

— Имаш ли нещо против да дадеш на Логан почивен ден? — попита тя.

Баба ѝ дори не си направи труда да скрие самодоволната си усмивка.

— Защо?

— Искам да се махнем малко. Само двамата.

— Ами училището?

Бет беше почти готова и обядът ѝ беше прибран в кутията.

— Мисля да се обадя и да кажа, че съм болна.

— Аха! — възкликна баба ѝ.

— Обичам го, бабо.

Бабчето поклати глава с блеснали очи.

— Чудех се кога ще го признаеш най-сетне, вместо да ме караш да съчинявам глупави гатанки.

— Извинявай.

Бабчето се изправи и тупна с крак няколко пъти, за да се увери, че ботушите са ѝ добре. На пода се натрупа малко пръст.

— Мисля, че днес ще успея да се справя и сама. Дори ще ми се отрази добре. Напоследък много гледам телевизия.

Бет прибра кичур коса зад ухото си.

— Благодаря ти.

Двамата с Логан прекараха следобеда прегърнати, любиха се отново и отново и когато най-сетне стана време тя да се прибира — искаше да е вкъщи, когато Бен се прибере от училище, — беше сигурна, че Логан я обича толкова, колкото и тя него, и че той също започва да си представя, че двамата ще прекарат живота си заедно.

Единственото нещо, което помрачаваше съвършеното ѝ щастие, беше чувството, че нещо го тревожи. Не беше тя — не се съмняваше в това. Не беше и състоянието на връзката им — беше съвсем очевидно по поведението му, когато бяха заедно. Беше нещо друго, което Бет не можеше да определи с точност, но като се замислеше, май за пръв път го забеляза в четвъртък следобед, щом се прибра у дома с Бен.

Момчето както обикновено хукна още от колата да си играе със Зевс, изгарящ от нетърпение да изразходва малко енергия преди урока си по музика. Бет беше при баба си в канцеларията на кучкарника, когато видя Логан насред двора, пъхнал ръце в джобовете си и потънал в мисли. В пикапа също ѝ се стори отнесен, въпреки че беше обгърнал раменете ѝ с една ръка. А вечерта, след като с Бен изиграха обичайната си партия шах, той излезе на верандата сам.

Бет излезе няколко минути по-късно и седна до него на люлката.

— Притеснява ли те нещо? — попита тя най-сетне.

Той не отговори веднага.

— Не съм сигурен.

— Сърдиш ли ми се за нещо?

Той поклати глава.

— Ни най-малко.

— Какво има?

Той се поколеба.

— Не съм сигурен — повтори.

Тя се вгледа в него през полупритворените с мигли.

Искаш ли да поговорим?

— Да — отговори той, — но още не.

В събота, когато Бен беше при баща си, двамата отидоха с колата до Сънсет Бийч близо до Уилмингтън.

Нямаше ги вече летните тълпи и те бяха почти сами; неколцина човека се разхождаха по брега. Заради гълфстрийма водите на океана все още бяха приятно топли и двамата газеха до колене, а Логан току хвърляше една топка за тенис отвъд вълните. Зевс се забавляваше невероятно — газеше във водата като обезумял и от време на време излайваше, сякаш за да предупреди топката да стои на едно място.

Бет беше приготвила малко храна за пикник и няколко хавлиени кърпи, затова когато Зевс се измори, се оттеглиха малко по-нагоре по брега и седнаха да хапнат. Тя извади продуктите за сандвичите и наряза пресни плодове. Докато се хранеха, на хоризонта се показа траулер за лов на скариди и Логан го проследи с тревожния поглед, който Бет бе забелязала от време на време през изминалата седмица.

— Пак гледаш така — обади се тя най-накрая.

— Как?

— Хайде, изплюй камъчето — подкани го, без да обръща внимание на въпроса му. — Какво те тревожи? И този път никакво увъртане.

— Добре съм — увери я той и се извърна да срещне погледа ѝ. — Знам, че напоследък съм малко отнесен, но просто се опитвам да проумея нещо.

— Какво точно?

— Защо излизаме.

Сърцето ѝ сякаш спря. Не очакваше да чуе точно това.

— Не прозвуча както трябва — побърза да уточни той и тръсна глава. — Нямах предвид това, което си помисли. По-скоро се питах как това изобщо стана възможно. Не проумявам.

Тя се смръщи:

— Все още не те разбирам.

Зевс, който лежеше до тях, вдигна глава да проследи с поглед ято чайки, които кацнаха наблизо. Зад тях, съвсем близо до водата, кучета гонеха рачета из пясъка. Логан ги наблюдава известно време, преди да продължи. Заговори уверено и спокойно като преподавател, който обяснява преподаваната от него материя:

— Ако погледнеш на нещата от моята гледна точка, ето какво ще видиш: интелигентна, очарователна и красива жена, още ненавършила трийсет години, остроумна и страстна. И много изкусителна, стига да поиска — усмихна ѝ се той многозначително, преди да продължи: — С други думи, страхотна мадама според всякакви критерии. — Той замълча и после добави: — Спри ме, ако те смущавам.

Тя го потупа по коляното:

— Прекрасно се справяш. Продължавай.

Логан неспокойно прокара ръка през косата си.

— Затова се опитвам да проумея. Размишлявам през последните няколко дни.

Тя се помъчи да проследи мисълта му. Този път не просто го потупа по коляното, а го стисна.

— Бъди по-ясен, не те разбирам.

За пръв път, откакто го познаваше, прочете нетърпение в погледа му. То изчезна почти веднага и Бет се досети, че е насочено по-скоро към самия него, отколкото към нея.

— Искам да кажа, че не разбирам защо не си имала връзка след бившия си съпруг. — Той замълча, търсейки уместните думи. — Да, имаш син, а според някои мъже това е пречка да започнат връзка. Обаче ти не криеш факта, че си майка, и най-вероятно повечето хора това градче знаят какво е положението ти.

— Да, така е — отговори Елизабет след кратко колебание.

— А и мъжете, които са те канили на среща, са знаели, че имаш син, нали?

— Да.

Той я изгледа замислено:

— Къде са тогава?

Зевс завъртя главата си в скута ѝ и Бет започна да го гали зад ушите, усещайки как вътрешно заема отбранителна позиция.

— Какво значение има? Честно казано, не съм очарована от тези въпроси. Случилото се в миналото си е моя работа, не мога да го променя и проклета да съм, ако ти позволя да седиш и да ме разпитваш с кого съм излизала, кога и какво се е случило. Аз съм такава, каквато съм, и ти би трябвало прекрасно да го разбираш, господин Идвам-пеша-от-Колорадо-но-не-ме-питай-защо.

Той мълчеше и Бет беше сигурна, че обмисля думите ѝ. Когато отново заговори, в гласа му се долавяше неочаквана нежност.

— Не го казвам, за да те ядосам, а понеже смятам, че си най-забележителната жена, която познавам. — Отново замълча, за да се увери, че тя е разбрала думите му. — Работата е там, че според мен почти всеки мъж би се чувствал по същия начин. И понеже ти си излизала с други мъже, особено в градче като Хамптън, където няма много свободни жени на твоята възраст, не се съмнявам, че те веднага са разбрали какъв невероятен човек си. Добре, някои може да не са били твой тип, затова ти си прекратила връзката. Но другите? Онези, които са ти допадали? Все е имало някой, с когото да си допаднете.

Той загреба шепа пясък и бавно разпери пръсти, а песъчинките изтекоха между пръстите му.

— Ето това си мислех, понеже просто не е възможно да не сте си допаднали с някого, но въпреки това ти сама ми каза, че не ти е вървяло с мъжете. — Логан избърса ръката си в кърпата и попита: — Засега не греша, нали?

Тя впери поглед в него, питайки се откъде знае толкова много.

— Не — потвърди Бет.

— Ти също си се питала, нали?

— Понякога — призна тя, — но не ти ли се струва, че влагаш прекалено много в това? Дори ако бях съвършена, както твърдиш, не забравяй, че времената се промениха. Вероятно има хиляди, дори десет хиляди жени, които отговарят на същото описание.

— Може би — сви рамене той, — но не си убедена.

— Не.

Бистрите му сини очи приковаха нейните с нетрепващата си настойчивост.

— Какво? Да не подозираш някакъв заговор?

Той не отговори направо, а грабна още една шепа с пясък.

— Какво можеш да ми кажеш за бившия си съпруг — попита.

— Какво значение има?

— Интересно ми е как гледа той на факта, че излизаш с други мъже.

— Сигурна съм, че не се интересува. Не мога разбера защо изобщо смяташ, че това има някакво значение.

Той изсипа пясъка.

— Понеже — тихо поде Логан и се извърна към нея — съм почти сигурен, че тъкмо той е влизал в къща ми онзи ден.

Деветнайсета глава

Тиболт

Късно в събота вечер, след като Елизабет си тръгна, Тиболт завари Виктор в дневната си, все още по къси панталони и пъстра риза, както беше облечен в деня на смъртта си.

Щом го зърна, се закова на място и се втренчи в него. Не беше възможно, не можеше да му се случва. Знаеше, че Виктор го няма, беше погребан близо до Бейкърсфийлд. Знаеше също, че Зевс би реагирал, ако някой е влизал в къщата, но кучето просто се запъти към купичката си с вода.

Приятелят му се усмихна в настъпилата тишина.

— Има и още — каза той дрезгаво. Тиболт примигна, а когато отвори очи, Виктор вече го нямаше и беше съвсем очевидно, че никога не е идвал.

Виктор му се привиждаше за трети път след смъртта си. Първия път беше на погребението, когато Тиболт зави някъде в дъното на църквата и видя Виктор да се взира в него от края на коридора.

— Ти не си виновен — каза му той, преди да изчезне. Гърлото на Тиболт се стегна и той мъчително се опита да си поеме въздух.

За втори път му се появи три седмици преди Тиболт да поеме на път. Този път се случи в бакалницата, докато ровеше в портфейла си, опитвайки се да прецени колко бири да си купи. По онова време вече пиеше много и докато отброяваше банкнотите, зърна нещо. Виктор поклати глава, но не каза нищо. Не се налагаше. Тиболт вече го знаеше — време беше да престане да пие. А сега и това.

Не вярваше в привидения и съзнаваше, че образът на Виктор не е реален. Никакъв призрак не го преследваше, нямаше никакви посещения от отвъдното, нямаше неспокоен дух, който иска да предаде посланието си.

Мъртвият беше плод на въображението му и Тиболт беше наясно, че образът е създаден от собственото му подсъзнание. В крайна сметка, Виктор беше единственият човек, в когото винаги се беше вслушвал.

Знаеше, че случилото се с лодката е просто инцидент. Хлапетата, които управляваха лодката, бяха травмирани и ужасени от случилото се. А що се отнася до пиенето, дълбоко в себе си той съзнаваше, че алкохолът по-скоро му вреди, отколкото му помага. Кой знае защо обаче му беше по-лесно да слуша Виктор. Последното, което очакваше, беше да види приятеля си отново. Замисли се над думите на Виктор — «има и още» — и се запита дали те са свързани с разговора му с Елизабет. Надали, но макар че щеше да разбере, това го измъчваше. Подозираше, че колкото повече притиска Виктор да му даде отговор, толкова по-малко вероятно е да го получи. Такива номера му въртеше подсъзнанието.

Отиде в кухничката да си налее чаша мляко, сложи храна в паничката на Зевс и се върна в стаята си. Легна и се замисли над нещата, които беше казал на Елизабет.

Дълго беше обмислял дали изобщо да разговаря нея. Дори не беше сигурен какво се надява да постигне така, освен да ѝ отвори очите за вероятността Кийт Клейтън да контролира живота ѝ.

А той точно това правеше. Тиболт се увери, когато забеляза, че в къщата му е влизано. Разбира се можеше да е всеки — някой, който иска да припечели набързо, като открадне вещи и ги даде в заложните къщи, — но начинът, по който беше направено, му подсказваше друго. Беше твърде прецизно. Нищо не беше разхвърлено. Нищо дори не беше преместено.

Одеялото на леглото беше първият издайнически признак. Имаше лека неравност, дело на човек, който не умее да оправя леглото по военному — а това биха забелязали малцина, почти никой. Логан забеляза. Дрехите в чекмеджетата му издаваха подобно разместване: тук-там по някоя гънка, неправилно сгънат ръкав. Някой не само беше проникнал в къщата, докато той е бил на работа, но и я беше претърсил.

Защо обаче? Тиболт не притежаваше нищо ценно. Бързият предварителен оглед му беше показал, че в къщата няма нищо скъпо. В дневната нямаше никаква електроника, втората спалня беше съвсем празна, а стаята, в която спеше той, беше обзаведена само с маса, масичка и лампа. Освен съдовете и електроуредите, върху плота се мъдреше една древна електрическа отварачка за консерви и нищо друго. В килера имаше кучешка храна, франзела хляб и буркан с фъстъчено масло. Някой иначе си беше направил труда да огледа къщата, беше надникнал дори под матрака, старателно беше преровил чекмеджетата му и после беше подредил.

Никакви следи от гняв, задето не е намерил ценности. Нямаше видими признаци на безсилие, задето проникването с взлом се е оказало загуба на време. Вместо това злосторникът се беше постарал да прикрие следите си.

Който и да беше влизал, беше дошъл в къщата не за да краде, а да потърси нещо. Нещо конкретно. Не му отне много време да се досети какво е това нещо и кой е извършителят.

Кийт Клейтън искаше да се добере до фотоапарата. По-точно търсеше паметовата карта със снимките. Сигурно защото те можеха да го вкарат в беля. Не беше бог знае колко трудно Логан да се досети, като се имаше предвид какво правеше Кийт, когато се срещнаха за пръв път. Добре, Клейтън искаше да прикрие следите си, но въпреки това тук имаше нещо повече от очевидното. И то беше свързано с Елизабет.

Не беше логично тя да не е имала никакви връзки през последните десет години. Обаче се връзваше с нещо, което Логан беше дочул край масата за билярд, докато показваше снимката ѝ на местните. Какво каза един от тях? Не си спомни точните думи веднага.

Искаше му се тогава да им беше обърнал повече внимание. До такава степен беше насочил усилията си към това да научи името на Елизабет, че не обърна внимание на чутото — грешка. Сега като се замислеше, сякаш в забележката бе доловил нещо заплашително.

«Да кажем, че тя не ходи по срещи. На бившия ѝ не би му харесало, а и човек надали би желал да се изпречва на пътя му.»

Логан анализира онова, което му беше известно за Кийт Клейтън. Произлизаше от влиятелен род. Беше грубиян. Лесно се палеше. Беше човек, който смята, че заслужава каквото поиска и когато го поиска.

Не беше сигурен за последното, но се връзваше с картинката.

Клейтън не искаше Елизабет да излиза с други мъже. Тя не беше имала сериозна връзка от години. Самата тя понякога си задаваше въпроси, но дори не беше обмислила възможната връзка между бившия си съпруг и провалените си връзки. Според Тиболт бе напълно възможно Клейтън да манипулира хора и събития — и поне в едно отношение — да контролира живота ѝ. След като бившият ѝ съпруг знаеше с кого е излизала Елизабет преди, явно я е наблюдавал от години. Точно както я наблюдаваше и сега.

Не му беше трудно да си представи как Клейтън е прекратил предишните ѝ връзки, но засега не се намесваше в отношенията на Тиболт и Елизабет. Засега Тиболт не го беше забелязвал да шпионира отдалеч, не беше забелязвал нищо необичайно. Вместо това Клейтън беше проникнал с взлом в къщата му, да потърси снимките, когато беше сигурен, че Тиболт е на работа.

Подготвяше ли се?

Сигурно. Въпросът беше с каква цел. Най-малкото — да го прогони от града. Въпреки това Тиболт не можеше да се отърси от усещането, че това надали е краят. Както каза Виктор, имаше и още.

Искаше да сподели с Елизабет сведенията си за бившия ѝ съпруг, но не можеше направо да изтърси какво е чул да подхвърлят в билярдната зала. Щеше да се наложи да ѝ каже и за снимката, а още не беше готов да го направи. Вместо това искаше да я насочи в правилната посока с надеждата тя сама да свърже нещата. След като научеха до каква степен Клейтън е решен да проваля връзките ѝ, двамата заедно щяха да се справят с онова, което той им сервираше. Обичаха се. Щяха да знаят какво да очакват. Всичко щеше да се нареди.

Затова ли беше дошъл? Да се влюби в Елизабет и двамата да изградят живота си заедно? Такава ли беше съдбата му?

По някаква причина не му се струваше редно. Думите на Виктор го потвърждаваха. Имаше и друга причина да дойде. Вероятно фактът, че се бе влюбил в Елизабет, беше част от нещата, но не беше всичко.

Още нещо предстоеше.

Имаше и още.

Тиболт спа непробудно до сутринта, както всяка нощ, откакто беше пристигнал в Северна Каролина. Това беше военна особеност — или по-скоро бойна, беше я усвоил от нужда. Изморените войници допускат грешки. Баща му го казваше. Повтаряше го и всеки офицер, когото Тиболт познаваше. Военният му опит потвърди верността на тези думи. Той се научи да спи, когато е време за сън, какъвто и хаос да цари, убеден, че на другия ден всичко ще бъде по-добре.

С изключение на краткия период след смъртта на Виктор сънят никога не беше проблем за него. Обичаше да спи, харесваше му как мислите му се сплитаха, докато сънуваше. В неделя, когато се събуди, установи, че си представя колело със спици, тръгващи от средата. Не беше сигурен точно защо, но няколко минути по-късно, докато разхождаше Зевс, изведнъж му хрумна, че не Елизабет е главината на колелото, както подсъзнателно беше допуснал. Даде си сметка, че всичко случило се от пристигането му в Хамптън досега се върти около Кийт Клейтън.

Клейтън беше първият човек от градчето, с когото се бе запознал. Беше взел фотоапарата на Клейтън. Клейтън и Елизабет са били женени преди време. Клейтън беше баща на Бен. Той проваляше връзките на Елизабет. Клейтън ги беше видял заедно вечерта, когато Бен си беше насинил окото, с други думи, пръв беше научил за тях. Беше проникнал с взлом в къща му. Клейтън — а не Елизабет — беше причината Логан да дойде в Хамптън.

В далечината се чу гръмотевица — тиха и заплашителна. Явно се задаваше голяма буря, ако съдеше по това колко беше задушно.

Логан осъзна, че не знае почти нищо за Клейтън, освен онова, което Елизабет му е казвала за бившия си съпруг. Когато закапаха първите капки дъжд, Тиболт се прибра вътре. По-късно щеше да отиде в библиотеката. Трябваше да направи малко проучване, ако се надяваше да опознае по-добре Хамптън и ролята на Клейтън в града.

Двайсета глава

Бет

— Изобщо не ме учудва — изсумтя баба ѝ. — Нищо не би ме учудило във връзка с някогашния ти съпруг.

— Той не е мъртъв, бабо.

— Надеждата умира последна.

Бет отпи от кафето си. Беше неделя и току-що се връщаха от църквата. За пръв път, откакто бе получила инсулт, баба ѝ изпълни малко музикално соло и Бет не искаше да я разсейва преди това. Знаеше колко много означава за нея хорът.

— Не ми помагаш — отбеляза Бет.

— Че какво има да ти помагам?

— Казвах ти, че…

Баба ѝ се приведе над масата:

— Знам какво ми казваше. Вече ми го каза, забрави ли? И ако ме питаш дали според мен Кийт наистина е влизал в къщата на Тиболт, ще ти кажа, че това не би ме изненадало. Никога не съм го харесвала.

— Ама наистина ли?

— Хайде да не започваме пак.

— Не започвам пак.

Баба ѝ явно не я чу.

— Струваш ми се изморена. Искаш ли още кафе? Да ти препека филийка с канела?

— Не съм гладна — поклати глава Бет.

— Въпреки това трябва да ядеш. Не е здравословно да пропускаш хранения, а ти пропусна закуската. — Възрастната жена се надигна от масата. — Ще ти препека филийката.

Бет знаеше, че няма смисъл да спорят. Щом баба ѝ намислеше нещо, нямаше начин да я разубеди човек. Ами за другото? За това, че Кийт имал нещо общо с… — не довърши Бет.

Баба ѝ вдигна рамене и пъхна две филийки в тостера.

— За това, че е прогонвал другите мъже ли? Нищо у този човек не може да ме изненада. А и това обяснява всичко, нали?

— Но е лишено от логика. Мога да ти изредя поне пет-шест жени, с които той е излизал, и нито веднъж не е намеквал, че иска отново да се съберем. Защо ще му пука с кого излизам аз?

— Защото е разглезено дете — заяви баба ѝ. Сложи малко масло в тигана и включи котлона. Малко синьо пламъче се появи със свистене. — Ти му беше играчка и макар сега да си има нови забавления, явно не му е приятно друг да пипа предишните му играчки.

Бет се размърда на мястото си.

— Не съм сигурна, че тази аналогия ми допада.

— Няма значение дали ти допада. Важното е дали е вярна.

— И според теб е?

— Не твърдя това, а че не бих се изненадала. И не ми казвай, че за теб ще бъде изненада. Виждала съм го как те гледа. Направо откачам и едва се сдържам да не го подхвана с греблото, с което чистя изпражненията на кучетата.

Бет се усмихна. Когато тостерът изхвърли филийките, баба ѝ ги извади и ги сложи в чиния. Поля ги с разтопено масло и добави захар и канела. Поднесе чинията пред Бет.

— Заповядай, хапни нещо. Заприличала си на скелет.

— Тежа си колкото винаги.

— Което не е достатъчно. Никога не е било достатъчно. Ако не внимаваш, вятърът ще те отвее — кимна баба ѝ към прозореца и се върна на мястото си. — Задава се голяма буря. И толкова по-добре. Нуждаем се от дъжд. Дано някое от кучетата в кучкарника да не се окаже ревльо.

Така тя наричаше кучетата, които се страхуват от буря и вгорчават живота и на останалите кучета. Бет видя възможност да промени темата на разговора. Баба ѝ обикновено ѝ предлагаше изход, но докато отхапваше от филийката си, си даде сметка, че иска да обсъдят още нещо.

— Според мен те са се виждали и преди — каза накрая.

— Кой? Тиболт и загубенякът ли?

Бет вдигна ръце:

— Моля те, не го наричай така. Знам, че не го харесваш, но той въпреки всичко е баща на Бен и аз не искам да свикваш да го наричаш така, понеже Бен може да те чуе. Дано да не е някъде наблизо…

Баба ѝ се усмихна печално.

— Права си, съжалявам. Няма да се повтори. Та какво казваше?

— Спомняш ли си, че ти разказвах за вечерта, когато Кийт доведе Бен с насинено око? Ти беше при сестра си… — Бет видя баба си да кима. — Снощи се замислих. Тогава не ми направи впечатление, но когато Кийт видя Логан, не попита кой е той. Вместо това тутакси се ядоса и каза нещо като «Какво търси той тук?».

— Е, и? — попита баба ѝ безизразно.

— По-скоро ме озадачава начинът, по който го каза. Беше не толкова учуден, че има мъж в къщата, а че точно Логан е тук. Все едно е последният човек, когото е очаквал да види.

— Тиболт какво казва по въпроса?

— Нищо, обаче се връзва, нали? Логично е пътищата им да са се пресичали преди. Нали и Логан смята, че Кийт е влизал в къщата му?

— Може би — поклати глава баба ѝ. — Не знам. Тиболт спомена ли какво може да е търсел бившият ти съпруг?

— Не, не спомена. Каза само, че няма какво толкова да намери.

— А това е начин да отговори на въпроса, без всъщност да отговори.

— Аха — съгласи се Бет. Отхапа отново от филийката си и установи, че за нищо на света не би я дояла.

Баба ѝ се приведе напред.

— И това също те притеснява, нали?

— Малко.

— Понеже усещаш, че той крие нещо от теб, така ли?

Бет не отговори, а възрастната жена се пресегна през масата и стисна ръката ѝ:

— Според мен не се тревожиш за каквото трябва. Възможно е бившият ти съпруг да е проникнал в къщата на Тиболт, а може и да не е. Може и да са се срещали преди, а може и да не са. Само че тези неща не са толкова важни, колкото опасението дали бившият ти съпруг действа задкулисно по отношение на теб. Аз на твое място щях да се тревожа точно за това, понеже то най-силно те засяга. — Тя замълча и даде възможност на Бет да осмисли казаното. — Казвам го, понеже съм ви виждала с Тиболт заедно и е съвсем очевидно, че той много държи на теб. А и смятам, че споделя подозренията си с теб, понеже не иска и с него да се случи същото като с другите мъже, с които си излизала.

— Значи мислиш, че Логан е прав?

— Да — отговори баба ѝ, — а ти?

Не се налагаше да се замисля дълго, за да отговори:

— Да, и според мен е така.

Само че едно е да го мислиш, друго — да си сигурен. След разговора им Бет обу джинси, облече дъждобрана си и отиде с колата си в града. Беше започнало да вали сериозно няколко часа по-рано — порой, подхранван от тропическата буря, връхлетяла от Джорджия на път за Северна Каролина. По новините прогнозираха между десет и петнайсет сантиметра дъжд на квадратен метър през следващите двайсет и четири часа, а се очакваха и други бедствия. Още две бури от Мексиканския залив бяха стигнали брега през последните дни и се очаква да преминат през областта и да донесат поройни дъждове. Горещото и сухо лято официално приключи.

Бет не виждаше през предното стъкло, въпреки че чистачките работеха на най-високата степен. Канавките започваха да се пълнят с вода и докато шофираше към града, видя къдрави браздулици да се стичат към реката. Засега нивото ѝ още не се беше покачило, но щеше — почти всички притоци в обсег от осемдесет километра се вливаха в нея, затова подозираше, че реката не след дълго ще придойде критично. Градът умееше да се справя с наводненията, подобни бедствия бяха част от живота в този край на страната, затова повечето делови предприятия се намираха далеч от реката — в опит да избегнат последиците от всякакви бури, освен от най-страховитите. Пътят, който водеше до кучкарника, минаваше успоредно на реката, но това беше друга история. По време на тежките бури, особено при урагани, реката понякога го заливаше и пътуването по него ставаше опасно. Днес нямаше да е проблем, но по-късно през седмицата положението вероятно щеше да се влоши.

В колата Бет продължи да размишлява над разговора си с баба си. Вчера сутринта всичко ѝ се струвате много по-простичко, а сега не можеше да се отърси от въпросите, които се нижеха през главата ѝ. Не само за Кийт, но и за Логан. Ако двамата се бяха срещали преди, защо Логан не беше споменал нищо? И какво беше търсил Кийт в къщата на Логан? Като шериф той имаше достъп до всякаква лична информация, така че едва ли е нещо такова. Тогава какво? Бет не можеше да се досети за нищо на света.

А Кийт…

Ако баба ѝ и Логан имаха основание? Ако допуснеше, че са прави — понеже след като се позамисли, усети инстинктивно, че всичко това е вярно, — как бе и възможно тя да не е забелязала?

Трудно ѝ беше да признае, че не е преценила правилно Кийт. Имаше си вземане-даване с него вече десет години и макар никога да не го беше смятала за ангел, изобщо не ѝ бе хрумвала вероятността той да пречи на личния ѝ живот.

Кой би постъпил така? И защо? Обаче разсъжденията на баба ѝ — че Кийт възприема Бет като играчка, която не иска да дели с никого, — звучаха толкова достоверно, че главата я заболя, докато шофираше.

Изненада я най-вече фактът, че в такова малко градче, където беше почти невъзможно да пазиш тайна, тя дори не бе заподозряла. Зачуди се що за хора са приятелите и съседите ѝ, но най-вече що за хора са мъжете, с които беше излизала. Защо просто не са казали на Кийт да не си вре носа в чуждите работи?

Понеже той е Клейтън, напомни си тя. Тези мъж не му се бяха противопоставили по същата причина, поради която тя не го притискаше във връзка с Бен. Понякога е по-лесно да се оставиш на течението.

Бет ненавиждаше това семейство.

Разбира се, тук малко прекаляваше. Само защото баба ѝ подозираше, че Кийт е намислил нещо, това не означаваше, че наистина е така, напомни си Бет. И точно затова беше предприела сегашното пътуване.

Зави наляво на кръстовището в центъра и се запъти към по-стария квартал, където имаше предимно къщи с големи просторни веранди. По двата тротоара на улиците растяха високи дървета, най-малко на сто години. Бет си спомняше, че като малка това беше любимият ѝ квартал. Тук семействата имаха традиция да украсяват пищно къщите си за празниците, което придаваше на квартала живописен и весел вид.

Неговата къща се намираше по средата на улицата, видя и колата му, паркирана под навеса. Зад нея беше паркирана още една кола и макар това да означаваше, че той най-вероятно не е сам, Бет не искаше да идва отново по-късно. Спря пред къщата, вдигна качулката на дъждобрана си и излезе навън в бурята.

Прецапа през плитките локви, образували се на тротоара, и се качи по стълбите до верандата. През прозорците видя, че в ъгъла на дневната свети лампа, а телевизор наблизо предава последната надпревара в НАСКАР. Явно посетителят беше настоял, понеже надали беше избор на собственика на къщата. Бет знаеше, че той мрази автомобилни ралита.

Позвъни на вратата и отстъпи малко назад. Лицето му се появи на прага и той я разпозна мигновено. Бет прочете по изражението му смесица от изненада и любопитство, както и следа от нещо друго, което не беше очаквала: страх.

Погледът му бързо обходи улицата и в двете посоки и се спря върху нея.

— Бет, какво търсиш тук? — попита той.

— Здравей, Адам — усмихна се тя. — Можеш ли да ми отделиш няколко минути? Наистина искам да поговоря с теб.

— Не съм сам — тихо каза той. — Моментът не е подходящ.

Сякаш по даден знак женски глас се обади някъде зад него:

— Кой е?

— Моля те!

Той явно премисляше дали да не затвори вратата под носа ѝ, но после въздъхна:

— Една приятелка — провикна се той и каза на Бет: — Дай ми минутка.

Зад него се появи жена с бира в ръка, облечена с прекалено тесни джинси и фланелка. Бет я позна — секретарка в службата на Адам. Ноел или нещо подобно.

— Какво иска? — попита Ноел. От тона ѝ стана ясно, че и тя е познала Бет.

— Не знам. Току-що се отби — отговори Адам.

— Но аз искам да гледам ралито — нацупи се Ноел и собственически обгърна кръста му с ръка.

— Знам, няма да се бавя — увери я той, но се поколеба, като видя изражението ѝ. — Обещавам.

Бет се запита дали умолителният хленч, който беше доловила в тона му, си е там открай време и ако е така, защо не беше обърнала внимание по-рано. Или той се беше опитвал да го скрие, или тя е била склонна да го пренебрегва. Подозираше, че е второто, и малко се потисна от тази мисъл.

Адам излезе навън и затвори вратата зад себе си. Когато застана срещу Бет, тя не можеше да определи дали е изплашен или ядосан. Или и двете.

— Какво е толкова важно? — попита той. Звучеше като юноша.

— Не е чак толкова важно. Дойдох само да те попитам нещо.

— Относно?

Бет го принуди да я погледне.

— Искам да знам защо не ми се обади, след като излязохме на вечеря.

— Моля? — Запристъпва той от крак на крак като плашлив кон. — Сигурно се шегуваш.

— Не.

— Просто не се обадих, ясно? Не се получи. Съжалявам. Затова ли си тук? За да ти се извиня?

Въпросът му прозвуча като хленч и тя се зачуди защо изобщо е излизала с него.

— Не, не съм тук за извинение.

— Тогава за какво? Не съм сам — махна той. Трябва да вървя.

Въпросът ѝ остана без отговор, а когато Адам отново огледа улицата в двете посоки, Бет разбра какво всъщност прави той.

— Страхуваш се от него, нали? — попита.

Адам се помъчи да го скрие, но тя разбра, че е улучила право в целта.

— От кого? Какви ги говориш?

— От Кийт Клейтън, бившия ми съпруг.

Той понечи да каже нещо, но не успя. Преглътна отново в опит да отрече:

— Не знам за какво говориш.

Тя направи крачка към него.

— Какво направи той? Заплаши ли те?

— Не! Не искам да говоря за това — отговори Адам, обърна се към вратата и посегна към бравата. Тя стисна ръката му, за да го спре, и приближи лицето си до неговото. Мускулите му се стегнаха, после пак се отпуснаха.

— Направил го е, нали? — притисна го Бет.

— Не мога да говоря за това. — Адам се поколеба. — Той…

Бет подозираше, че баба ѝ и Логан са прави и макар че интуицията ѝ също я беше подтикнала да дойде тук, стомахът ѝ се сви, когато Адам потвърди подозренията им.

— Какво направи той?

— Не мога да ти кажа. Ти повече от всеки друг разбираш защо. Познаваш го. Той ще… — Адам замълча, осъзнал, че е казал твърде много.

— Той ще… какво?

Адам поклати глава.

— Нищо. Нищо няма да направи. — Поизправи се: — Между нас просто не се получи. Нека да оставим нещата така. — Отвори вратата, спря, пое си дълбоко дъх и Бет се зачуди дали той няма да промени решението си.

— Моля те, не идвай повече — каза накрая Адам.

Бет седеше на люлката си на верандата и гледаше пороя. Все още беше с мокрите си дрехи. Баба ѝ я остави насаме с мислите ѝ, само ѝ подаде чаша горещ чай и домашни сладки с фъстъчено масло, но го направи мълчаливо, което беше крайно нетипично за нея.

Бет отпи от чая, преди да си даде сметка, че всъщност не го иска. Не ѝ беше студено, въпреки пороя въздухът беше топъл и по двора им се плъзгаха тънки ленти мъгла. В дъното алеята се губеше в сивкавата неясна далечина.

Бившият ѝ съпруг щеше да дойде скоро. Кийт Клейтън. От време на време Бет прошепваше името и то прозвучаваше като ругатня.

Не можеше да повярва. Нито думичка. Всъщност вярваше. Макар да ѝ идеше да шамароса Адам, задето е такъв безхарактерен женчо, съзнаваше, че всъщност не може да го вини. Беше свестен човек, но не беше и никога не е бил онзи, когото ще изберат първи за баскетболен или за бейзболен мач. Нямаше никакъв шанс да се опълчи на бившия ѝ съпруг.

Искаше ѝ се само да ѝ беше казал какво е направил Кийт. Не ѝ беше трудно да си представи и не се съмняваше, че Адам е наел офиса си от семейство Клейтън. Това важеше за почти всяко предприятие в града.

С такава заплаха ли си беше послужил Кийт? Или с нещо от сорта на «можем сериозно да ти вгорчим живота»? Или с положението си на полицай? Докъде беше готов да стигне?

Докато седеше навън, Бет се мъчеше да отгатне точно колко пъти се е случвало. Не бяха много мъже — петима или шестима, — които бяха прекратили отношенията си с нея по същия внезапен и необясним начин като Адам. Включително Франк, с когото излизаше преди колко… седем години? Дали Кийт я следеше още оттогава? Стомахът ѝ се сви при тази мисъл.

А Адам…

Защо мъжете, които избираше, винаги лягаха по гръб и се преструваха на мъртви, когато се намесеше Кийт? Да, семейството му беше влиятелно, да, той беше шериф, но нима те не бяха мъже? Не може ли да му заявят да си гледа работата? И защо не бяха предупредили, а се бяха изнизали с подвита опашка? Явно не ѝ вървеше с мъжете, както не ѝ беше провървяло и с Кийт. Какво казваха хората? Измамят ли те веднъж, не ги е срам! Измамят ли те два пъти, не те е срам! Нейна ли беше вината, че избира мъже, които все я разочароват?

Може би, призна Бет. Но проблемът не беше в това, а във факта, че Кийт действаше задкулисно, за да подрежда нещата както си поиска. Като че ли я притежаваше.

От тази мисъл стомахът ѝ отново се сви и ѝ се прииска Логан да беше тук. Не защото Кийт щеше да дойде скоро да докара Бен, не се нуждаеше от него заради това. Бет не се боеше от Кийт. Никога не се бе страхувала, понеже знаеше, че дълбоко в себе си той е един наперен грубиян, който тутакси отстъпва, когато някой му се опълчи. Точно по тази причина баба ѝ не харесваше Кийт. Дрейк също, Бет го усещаше, а и знаеше, че Кийт винаги става неспокоен в присъствието на брат ѝ.

Не, нуждаеше се от Логан, понеже той умееше да изслушва и нямаше да я прекъсне, да се опита да реши проблема ѝ или да му доскучае, ако тя повтори стотици пъти: «Не мога да повярвам, че наистина постъпих така.» Щеше да я остави да си изплаче душата.

Но пък всъщност последното, което искаше, беше да си излее гнева. Много по-добре беше да го остави да тлее. Трябваше да е ядосана, когато се изправи срещу Кийт — така щеше да бъде остра и бърза, — но не желаеше да губи самообладание. Ако се разкрещеше, Кийт щеше просто да отрече всичко и да си тръгне вбесен. А Бет трябваше да го накара да не се меси в личния ѝ живот — особено сега, когато и Логан беше в картинката, — обаче без да прави уикендите, които Бен прекарваше с баща си, по-неприятни за детето, отколкото вече бяха.

Не, по-добре беше Логан да не присъства. Кийт можеше да избухне, ако отново го види и дори да го предизвика да направи нещо, а това щеше да създаде проблеми. Ако Логан докоснеше дори с пръст бившия ѝ съпруг, щеше да се озове в затвора за много дълго време. Бет трябваше да поговори с Логан по-късно и да се увери, че той разбира как стоят нещата в Хамптън. Засега обаче се налагаше да се справи с проблема си сама.

В далечината се появиха фарове и автомобилът — отпърво сякаш течен и чак после твърд — се приближи към къщата. Баба ѝ надникна между завесите и се прибра. Бет стана от люлката и пристъпи към края на верандата, когато предната врата се отвори. Бен излезе, стиснал раничката си, стъпи в една локва и си намокри обувките. Явно изобщо не забеляза, а просто изприпка нагоре по стълбите към верандата.

— Здрасти, мамо — поздрави я той. Двамата се прегърнаха, после Бен вдигна поглед към нея: — Може ли да хапнем спагети за вечеря?

— Разбира се, скъпи. Как прекара?

— Знаеш как — сви рамене той.

— Да, знам. Влез вътре да се преоблечеш. Баба е изпекла сладки. И си свали обувките!

— Ти идваш ли?

— След малко. Искам първо да поговоря с баща ти.

— Защо?

— Не се тревожи, не е свързано с теб.

Бен се помъчи да разчете изражението ѝ, а тя положи ръка върху рамото му и го подкани:

— Влез вътре, баба те чака.

Бен влезе, а Кийт свали стъклото си няколко сантиметра.

— Този уикенд прекарахме страхотно! Не го слушай, ако ти казва друго.

В тона му се долавяше високомерно самодоволство. Може би понеже Логан го няма, помисли си Бет и пристъпи напред:

— Имаш ли минутка?

Той се взря в нея, премести скоростния лост на паркиране и изгаси двигателя. Отвори вратата, излезе и изкачи стълбите на бегом. На верандата отърси няколко капки дъжд от главата си и ѝ се усмихна широко. Сигурно си мислеше, че изглежда секси.

— Какво има? — попита той. — Нали ти казах, с Бен прекарахме страхотно този уикенд.

— Накара ли го да ти чисти кухнята?

Усмивката му угасна.

— Какво искаш, Бет?

— Не се ядосвай, просто те попитах нещо.

Той се взря в нея, мъчейки се да отгатне какво става.

— Аз не ти казвам как да се държиш с Бен, когато е с теб, и очаквам ти да правиш същото. Сега кажи за какво искаше да говорим.

— Всъщност за няколко неща. — Въпреки неприязънта си тя се насили да се усмихне и му посочи към люлката. — Ще седнеш ли?

Той явно се изненада.

— Добре, но не мога да остана дълго. Имам планове за вечерта.

«Ама, разбира се — помисли си Бет. — Или е така, или искаш да си го помисля.» Постоянно ѝ го напомняше след развода.

Седнаха на люлката. Той се люшна напред-назад, после облегна и разпери ръце.

— Готино е, ти ли го направи?

Тя се постара да остави възможно най-голямо разстояние помежду им.

— Логан я постави.

— Логан!

— Логан Тиболт. Работи в кучкарника при баба. Помниш ли, виждал си го.

Той се почеса по брадичката:

— Онзи тип, дето беше тук една вечер?

Като че ли не знаеше!

— Точно той.

— Харесва ли му да чисти клетките и да събира гадориите? — попита Кийт.

Тя пренебрегна очевидната подигравка.

— Аха.

Той въздъхна и поклати глава:

— По-добре той, отколкото аз. — Вдигна рамене и се извърна към нея. — Е, какво има?

Тя внимателно обмисли думите си.

— Не ми е лесно да го кажа… — Замълча, сигурна, че така ще го заинтригува повече.

— Какво има?

— Онзи ден говорих с една приятелка и тя ми спомена нещо, което ме озадачи.

— Какво ти каза? — приведе се към нея Кийт, вече нащрек.

— Преди да ти кажа, искам да знаеш, че са само слухове — приятел на приятеля на приятеля чул еди-какво си, което най-накрая стигна и до мен. Става дума за теб.

— Привлече вниманието ми.

— Ами тя ми каза… — поколеба се Бет. — Каза, че си ме следял, когато съм излизала на срещи. И после си заявявал на мъжете, че не искаш да излизат с мен.

Бет се постара да не го гледа в очите, но с периферното си зрение забеляза как лицето му се скова. Не беше само смаян, а и виновен. Тя стисна устни, за да не прекали с думите.

Лицето му се отпусна.

— Не мога да повярвам. — Забарабани той с пръсти по крака си. — Кой ти го каза?

— Няма значение — махна с ръка тя. — Не я познаваш.

— Любопитен съм — настоя той.

— Няма значение — повтори Бет. — Не е вярно, нали?

— Разбира се, че не. Как изобщо можеш да си го помислиш?

«Лъжец!» — кресна Елизабет вътрешно, но се овладя и не каза нищо. Кийт поклати глава във възцарилото се мълчание.

— Май трябва да си подбираш приятелките по-внимателно. Честно казано, малко съм оскърбен, задето изобщо водим този разговор.

Тя се насили да се усмихне.

— Казах ѝ, че не е вярно.

— Но пожела да се увериш, като ме попиташ лично, а?

Бет долови гнева му и си напомни да внимава.

— Така и така щеше да се отбиеш — подхвърли. — Познаваме се отдавна и можем да разговаряме като възрастни хора — изгледа го с ококорени очи, същинска жертва на невинна грешка. — Притесни ли се, че те попитах?

— Не, но все пак как изобщо си допуснала такава мисъл… — разпери ръце той.

— Не съм, обаче реших да те предупредя, понеже вероятно ти се иска да знаеш какво говорят другите зад гърба ти. Не ми се ще да говорят така за бащата на Бен и го заявих на приятелката си.

Думите ѝ оказаха желаното въздействие: той се наду гордо и самодоволно.

— Благодаря, че си ме защитила.

— Не се нуждаеш от защита, знаеш как клюкарстват хората. Клюките са токсичните отпадъци на малките градове — поклати глава Бет. — Е, как са нещата при теб? Работата върви ли?

— Все едно и също. Как е класът ти тази година?

— Много добри деца. Поне засега.

— Добре. — Кийт маха с ръка към двора: — Сериозна буря, нали? Едва виждах пътя.

— И аз си мислех същото, докато те гледах да се приближаваш с колата. А вчера на плажа беше страхотно.

— Била си на плажа ли?

— Да, с Логан — кимна тя. — Виждаме се от известно време.

— Сериозно ли е? — подметна Кийт.

Тя го стрелна с кос поглед.

— Не ми казвай, че онази жена е имала право.

— Не, разбира се.

Бет се усмихна закачливо.

— Знам, само се шегувам. И за да ти отговоря — не, нещата помежду ни още не са сериозни, обаче той е страхотен.

Кийт долепи длани.

— А какво мисли баба ти?

— Какво значение има?

Клейтън се размърда на мястото си:

— Просто казвам, че подобни ситуации може да бъдат много сложни.

— Какво имаш предвид?

— Той работи тук. Знаеш какво става в съдилищата в днешно време. Излагаш се на опасност да те съди за сексуален тормоз.

— Той не би го направил.

Кийт заговори търпеливо, сякаш изнасяше лекция на някой младок:

— Повярвай ми, всички така казват. Помисли само — той няма връзки в общността и след като работи за баба ти, надали разполага с пари. Не се обиждай, но семейството ти притежава много земя. — Сви рамене. — Казвам само, че на твое място щях много да внимавам.

Звучеше убедително и дори загрижено, макар Бет да знаеше, че не е така. Приятел, искрено загрижен за нейното благо. Този човек е трябвало да стане актьор!

— Баба е собственик на земята и на къщата, не съм аз.

— Знаеш какви са адвокатите.

«Прекрасно знам — помисли си Бет. — Помня какво направи твоят на делото за попечителство.»

— Съмнявам се, че ще има проблем, но ще поговоря с баба.

— Идеята е добра — самодоволно заключи той.

— Радвам се, че не сбърках за теб.

— Какво имаш предвид?

— Знаеш… че за теб не е проблем да излизам с човек като Логан. С изключение на притеснението за сексуален тормоз. Наистина го харесвам.

Кийт свали крака си на земята.

— Не бих казал, че за мен не е проблем.

— Но нали току-що…

— Казах, че не ме интересува с кого излизаш и наистина е така. Но ме интересува кой влиза в живота на сина ми, понеже съм загрижен за него.

— И така трябва, но какво общо има това?

— Помисли, Бет. В работата си ти не виждаш онова, на което ми се налага да ставам свидетел аз. Непрекъснато се сблъсквам с ужасни неща, така че наистина съм загрижен какъв човек ще прекарва много време със сина ми. Искам да знам дали е склонен към насилие, дали не е някакъв перверзник…

— Не е — прекъсна го Бет и неволно се изчерви. — Проучихме го.

— Може сведенията да не са верни. Не е трудно човек да си създаде нова самоличност. Откъде си сигурна, че истинското му име е Логан? Тук никого не можеш да попиташ. Разговаряла ли си с човек от миналото му? Или със семейството му?

— Не…

— Ето виждаш ли! Просто те предупреждавам да внимаваш — сви рамене Кийт. — И не го казвам само заради Бен, а и заради теб. По света има лоши хора и единствената причина да не са в затвора е, че умеят да е прикриват.

— Представяш го като някакъв престъпник!

— Не се опитвам да направя такова нещо. Възможно е той да е най-милият и най-отговорен човек на света. Просто казвам, че не знаеш какъв е всъщност. И докато не разбереш, по-добре да действаш предпазливо. Нали четеш вестници и гледаш новините! Не ти говоря неща, които вече да не знаеш. Просто не искам на Бен да му се случи нищо лошо. И не искам никой да нарани теб.

Тя понечи да каже нещо, но за пръв път, откакто седна да разговаря с бившия си съпруг, не знаеше какво да каже.

Двайсет и първа глава

Клейтън

Клейтън седеше зад волана в колата си и бе адски доволен от себе си.

Наложило се беше да съобразява бързо, но разговорът мина далеч по-добре, отколкото очакваше, особено предвид начина, по който беше започнал. Някой го беше изпял и докато шофираше, той се мъчеше да досети кой може да е. Обикновено в малките градчета тайни не съществуват, но тази беше доста добре пазена. Единствените хора, които знаеха, бяха мъжете, с които беше разговарял Кийт, и естествено самият той.

Може и да беше някой от тях, но кой знае защо се съмняваше. Те бяха червеи и всеки от тях беше продължил живота си. Нямаше причина някой да го е издал. Дори загубенякът Адам си беше хванал ново гадже, така че надали и той би си развързал езика.

Но пък беше възможно да се носи такъв слух. Може някой да беше станал подозрителен относно намеренията му и да е събрал две и две. Красива жена, която непрекъснато зарязват без видима причина. Като се замисли… май спомена нещо за Бет пред Мур или дори пред Тони, което нейна позната може да е чула, но не беше нито толкова глупав, нито толкова пиян, че да говори конкретно. Знаеше какви проблеми можеше да му създаде това пред баща му, особено след като в повечето случаи Кийт беше прибягвал до полицейски заплахи. Някой обаче очевидно беше подметнал нещо на Бет.

Той не вярваше много Бет да е говорила със своя приятелка. Сигурно си измисляше, за да го изненада. Можеше да е говорила с мъж или с жена, но така или иначе Кийт беше сигурен, че тя е научила тази подробност неотдавна. Познаваше я и знаеше, че не би могла да крие дълго нещо такова от него.

И точно тук всичко се объркваше. Той беше взел Бен в събота сутринта и тогава тя не му каза нищо. Както сама призна, ходила на плаж с Тиболт. В неделя я видя на църква, но късно следобед тя си беше у дома.

Кой ѝ беше казал и кога?

Клейтън си помисли, че може да е баба ѝ. Тази жена открай време му беше трън в очите. На дядо му също. През последните четири-пет години старецът се опитваше да я накара да продаде земята, за да я разработи. Мястото имаше не само хубав излаз на брега и реката, но през него минаваха и важни притоци. Хората, които се местеха от север, обичаха имоти на брега на реката. Дядо му обикновено приемаше отказите на старицата спокойно — кой знае защо той я харесваше. Вероятно защото посещаваха една и съща църква. Тя обаче изобщо не одобряваше предишния си зет, нищо че беше от паството на същата тази църква.

Струваше му се, че единствено Телбод е способен да предизвика тази бъркотия. Но откъде би могъл да знае, за бога? Бяха се виждали само два пъти и едва ли се е досетил за истината от тези кратки срещи. Ами проникването в къщата му? Клейтън се позамисли, но отхвърли предположението. Цялата операция му отне двайсет минути и дори не се наложи да разбива ключалката, понеже този тип не си правеше труда да заключва. Пък и нищо не липсваше, така че защо изобщо Телбод би заподозрял, че някой е влизал?

А дори да се беше досетил, че някой е влизал в къщата, как би направил връзката с Клейтън?

Не можеше да отговори на тези въпроси задоволително, но теорията, че Телбод има нещо общо с тази дребна неприятност, май се връзваше. От появата на този тип досега Клейтън имаше единствено неприятности. Затова постави Телбод на предно място в своя списък с хора, които щяха да са проявили по-здрав разум, ако си бяха гледали своята работа.

Вече имаше още една причина да види сметката на новодошлия.

В момента обаче не планираше да се ангажира прекалено с това. Все още се чувстваше чудесно заради начина, по който беше извъртял разговора с Бет. А можеше да се окаже пълно фиаско. Кийт най-малко от всичко бе очаквал тя да го покани, да обсъждат намесата му в предишните ѝ връзки. Но се беше справил добре. Успя не само да отрече достоверно, а и да я накара да се усъмни в Телбод. По изражението ѝ отсъди, че е повдигнал редица въпроси във връзка с него, над които не се беше замисляла, а най-прекрасното от всичко беше успехът му да я убеди, че го прави само в защита на интересите на Бен. Кой знае? Може пък Бет да зареже Телбод и той да напусне града? Чудничко щеше да стане, нали? Проблемът с поредната връзка на Бет щеше да бъде решен и Телбод щеше да се пръждоса от картинката.

Шофираше бавно и се наслаждаваше на победоносното усещане. Зачуди се дали да не отиде да изпие една бира, за да го отпразнува, но се отказа. Не можеше да разкаже на никого за случилото се. Сигурно именно излишните приказки го бяха вкарали в тази беля.

Зави по своята улица и пое покрай редица големи и добре поддържани къщи, всяка разположена на площ от половин акър. Кийт живееше в дъното на една пресечка без изход, а съседите му бяха лекар и адвокат. Той също не се справяше зле, нищо че сам го казваше.

Едва когато зави по алеята, забеляза човек, застанал на тротоара пред къщата му. Намали, видя кучето зад него и натисна спирачките, примигвайки невярващо. Рязко спря колата. Макар да валеше силно, Кийт изскочи от колата и тръгна право към Тиболт.

Обаче се закова на място, когато Зевс изръмжа и тръгна към него. Тиболт вдигна ръка и кучето замръзна.

— Какво търсиш тук, по дяволите? — кресна Кийт.

— Чакам те — отговори той. — Мисля, че е време да поговорим.

— И защо ми е да говоря с теб, мамка му? — ядно попита Клейтън.

— Мисля, че знаеш.

На Клейтън никак не му допадна как прозвучаха тези думи, но нямаше да допусне този тип да го уплаши. Нито сега, нито когато и да било.

— Знам само, че се мотаеш като скитник, а в този окръг това е престъпление.

— Няма да ме арестуваш.

Всъщност Клейтън донякъде обмисляше дали да не направи точно това.

— Не бъди толкова сигурен.

Тиболт не откъсна поглед от него, сякаш го предизвикваше да го докаже. На Клейтън адски му се прииска да изтрие изражението му с юмрука си, обаче вездесъщото псе беше тук.

— Какво искаш?

— Както ти казах, време е да поговорим. — Тонът му беше равен и спокоен.

— Нямам какво да ти кажа — отсече Клейтън и поклати глава: — Влизам вътре. Ако още си тук, когато стигна до верандата, ще те арестувам за заплаха на полицай със смъртоносно оръжие. — Обърна се и се запъти към вратата.

— Не си намерил снимките — провикна се Тиболт.

Клейтън спря и се извърна:

— Моля?

— Картата от фотоапарата със снимките — повтори Тиболт, — която си търсил, когато си влязъл в къщата ми. Когато си претърсил чекмеджетата ми, надничал си под матрака, бърникал си в шкафовете.

— Не съм влизал в къщата ти.

— Напротив, влизал си. Миналият понеделник, докато съм бил на работа.

— Докажи го.

— Вече разполагам с всички необходими доказателства. Детекторът за движение, който поставих в камината, включва видеозапис. Скрит е в огнището. Допусках, че някой ден ще решиш да потърсиш снимките, но надали ще се сетиш да погледнеш там.

Клейтън усети как стомахът му се свива, докато се мъчеше да установи дали Тиболт не блъфира. Може и да блъфираше, но може и да не беше така, не си личеше.

— Лъжеш.

— Тогава се прибирай. С радост ще занеса записа във вестника и в шерифството още сега.

— Какво искаш?

— Казах ти, мисля, че е време двамата с теб да си поговорим.

— За какво?

— За това какъв негодник си — провлече думите Логан. — Да правиш неприлични снимки на колежанки? Какво ли ще си помисли дядо ти за това? Какво ще стане, ако той някак научи или пък ако пишат във вестниците? Какво ли ще реши баща ти — областния шериф, ако не греша, — щом узнае, че синът му е проникнал с взлом в дома ми?

Клейтън усети, че стомахът отново го присвива болезнено. Този тип нямаше откъде да знае това… но го знаеше.

— Какво искаш?

Колкото и да се стараеше да се контролира, съзнаваше, че леко повишава тон.

— Искам да бъдеш по-добър човек.

— Не разбирам какви ги дрънкаш.

— Три неща. Първо: не се бъркай в живота на Елизабет.

— Коя Елизабет? — примигна Клейтън.

— Бившата ти съпруга.

— Имаш предвид Бет?

— Заплашваш мъжете, с които тя излиза след развода ви. Ти го знаеш и аз го знам. А сега, понеже и тя го знае, повече няма да се повтаря. Ясно? Разбрахме ли се?

Клейтън не отговори.

— Второ, не се бъркай в моите работи. Това включва къщата ми, работата ми, живота ми. Схвана ли?

Другият продължаваше да мълчи.

— И трето — това е много важно. — Логан вдигна длан, все едно полагаше въображаема клетва, — ако и излееш яда си върху Бен, ще отговаряш лично пред мен.

Клейтън усети как косъмчетата на тила му настръхват.

— Това заплаха ли е?

— Не, такава е реалността — увери го Тиболт. — Изпълниш ли тези три неща, няма да си имаш никакви неприятности с мен. Никой няма да разбере какво си направил.

Клейтън стисна зъби.

Тиболт пристъпи към него във възцарилото се мълчание. Зевс остана на място, видимо неспокоен, че не му позволяват да се намеси. Тиболт застана на сантиметри от лицето на Клейтън. Гласът му остана спокоен, какъвто беше още от самото начало.

— Едно ще ти кажа: не си срещал човек като мен досега. Не искаш да съм твой враг.

С тези думи се обърна и пое по тротоара. Зевс продължи да фиксира с поглед Клейтън, докато не чу командата да тръгва. Тогава заприпка след Тиболт и остави Клейтън под дъжда да се чуди как в един момент всичко е било толкова прекрасно, а в следващия най-неочаквано се е обърнало с главата надолу.

Двайсет и втора глава

Тиболт

— Мисля, че искам да стана астронавт — заяви Бен.

Тиболт играеше шах с него на задната веранда и се мъчеше да прецени какъв да бъде следващият му ход. Трябваше да спечели партията и макар да не беше напълно сигурен, фактът, че Бен се разбъбри, му се стори лош признак. Напоследък двамата често играеха шах, понеже от началото на октомври преди девет дни ежедневно валеше силно.

— Звучи добре.

— Или пък ще стана пожарникар.

Тиболт кимна.

— Познавам един-двама пожарникари.

— Или лекар.

— Хмм — промърмори само Тиболт и посегна към офицера си.

— На твое място не бих — обади се Бен и той вдигна поглед. — Знам какво се каниш да направиш — добави момчето, — но няма да се получи.

— Какво трябва да направя?

— Не това.

Тиболт дръпна ръката си. Едно е да губиш, друго е да губиш постоянно. А най-лошото бе, че положението изобщо не се променяше. Ако не друго, Бен ставаше все по-добър. Предишната партия продължи само двайсет и един хода.

— Искаш ли да ти покажа къщичката си на дървото — попита момчето. — Много е готина. Има голяма платформа над потока и висящ мост.

— Много ми се иска да я видя.

— Не сега. Имам предвид някой друг път.

— Чудесно — отговори Тиболт и посегна към топа си.

— И това не бих направил.

Тиболт изви вежди, докато Бен се облягаше назад.

— Просто ти казвам — довърши хлапето.

— Какво да направя?

Бен сви рамене — говореше и се държеше като десетгодишно момче, каквото си беше.

— Ами каквото искаш.

— С изключение на офицера и топа?

Бен посочи към още една фигура:

— И другия офицер. Като те познавам, това ще е следващият ти опит, понеже се мъчиш да си освободиш поле за коня. Обаче няма да успееш, защото аз ще си пожертвам офицера и ще преместя царицата, за да взема онази пешка. Така блокирам царицата ти и след като направя рокада, ще преместя коня си ето там. След още два хода ти давам шах и мат.

— Имам ли някакъв шанс в тази партия?

— Не.

— Колко хода ми останаха?

— Някъде между три и седем.

— Ами тогава да започнем нова партия?

— Ами добре — побутна Бен очилата си.

— Трябваше да ми кажеш по-рано.

— Ти се отнесе толкова сериозно към партията, че не исках да те притеснявам.

Следващата партия не се разви по-добре. Дори стана по-зле, понеже Елизабет реши да се присъедини към тях, а разговорът между играчите протече почти по същия начин. Тя едва се сдържаше да не се разсмее.

През изминалата седмица и половина си бяха създали режим. Тъй като валеше неспирно, след работа Тиболт отиваше в къщата да изиграе няколко партии шах с Бен, а после оставаше за вечеря — четиримата седяха край масата и си бъбреха весело. След това Бен се качваше горе да се изкъпе, а възрастната жена изпращаше Логан и Бет да седнат навън на верандата, докато тя почисти кухнята, с думите: «За мен чистенето е толкова естествено като за маймуната да бъде гола.»

Тиболт съзнаваше, че тя просто им дава възможност да останат малко сами, преди той да си тръгне. Той все още не можеше да се начуди на способността ѝ да престава да бъде негов началник в края на работния ден и веднага да влиза в ролята на баба на жената, с която той излизаше. Надали мнозина бяха способни на това превъплъщение.

Вече ставаше късно и Тиболт знаеше, че е време да си тръгва. Бабчето говореше по телефона, Елизабет влезе в къщата, за да сложи Бен да спи, а той усети умората в раменете си, докато седеше на верандата. Не спеше добре след сблъсъка си с Клейтън. Тъй като не знаеше как ще реагира, се прибра и се престори, че ще прекара най-обикновена вечер. Обаче, след като изгаси лампите, излезе през прозореца на спалнята си в задната част на къщата и притича до гората заедно със Зевс. Валеше, но остана навън през по-голямата част от нощта, озъртайки се за Клейтън. На следващата вечер стоя на пост пред къщата на Елизабет, а на третата вечер бдеше ту край нейната, ту край своята къща. Неспирният дъжд ни най-малко не притесняваше него или Зевс — направи два импровизирани навеса, за да са на сухо. Трудното беше да работи, след като е спал само няколко часа на зазоряване. После една нощ спеше, на следващата стоеше на пост, но въпреки това не успяваше да се наспи.

Не възнамеряваше да спира. Този мъж беше непредсказуем, затова Логан търсеше признаци за присъствието на Клейтън и докато беше на работа, и когато изпълняваше поръчки в града. Вечер се прибираше у дома по различни маршрути, минаваше през гората тичешком и после оглеждаше пътя, за да се увери, че другият не го следи. Не се страхуваше от него, но и не беше глупав. Клейтън не само произхождаше от най-влиятелното семейство в окръг Хамптън, но и работеше в полицията. Всъщност второто го притесняваше повече. Какво му пречеше да подхвърли, нещо в къщата на Тиболт — наркотици, откраднати вещи и дори пистолет, с който е било извършено престъпление? Или просто да намекне, че Тиболт има подобни неща, и да уреди уликите да бъдат намерени? Изобщо нямаше да се затрудни. Тиболт беше сигурен, че всяко съдебно жури в окръга ще пренебрегне думите на един непознат и ще приеме доказателствата на полицията, колкото и да са нескопосани и колкото и стабилно да е алибито на обвиняемия. Като се прибавят дълбоките джобове и силното влияние на семейство Клейтън, надали щеше да му е трудно да подреди свидетели, които да посочат Тиболт като участник, в каквото престъпление пожелаеше Клейтън.

Тревожното беше, че според Логан Клейтън преспокойно би извършил всички тези неща. Точно затова отиде при него и му каза за снимките и за видеозаписа. Макар да нямаше нито едно от двете — беше счупил и изхвърлил картата още щом взе фотоапарата, а детекторът за движение, предизвикващ видеозапис, беше чиста измислица, — реши, че единствената възможност да си спечели още малко време, е да блъфира. Враждебността на Клейтън към него беше опасна и непредсказуема. Ако беше способен да проникне с взлом в къщата на Тиболт, ако манипулираше личния живот на Елизабет, този човек най-вероятно беше готов на всичко, за да се отърве от Тиболт.

Другите заплахи — за вестника и за шерифа, намекът, че ще съобщи на дядо му — просто подсилиха достоверността на блъфа. Знаеше, че Клейтън търси паметовата карта от фотоапарата, понеже смята, че Тиболт ще я използва срещу него. Причината беше или работата, или семейството му, а след неколкочасово проучване в библиотеката в неделя следобед се увери, че най-вероятно и двете съображения са важни.

Обаче проблемът с блъфирането беше, че ти се получава до първия фал. Колко време щеше да го търпи Клейтън? Още няколко седмици? Месец? Повече? И какво щеше да направи Клейтън? Кой знае! В момента Клейтън мислеше, че Тиболт има надмощие, а това несъмнено го вбесяваше още повече. С течение на времето гневът му щеше да си каже думата и той щеше да предприеме нещо — или срещу него, или срещу Елизабет, или срещу Бен. След като Тиболт не изпълни заканата си и не извади снимките на светло, Клейтън щеше да бъде свободен да прави каквото си иска.

Тиболт все още не беше сигурен как да постъпи. Немислимо беше да напусне Елизабет… нито пък Бен или бабчето. Колкото по-дълго се задържаше в Хамптън, толкова повече се чувстваше като у дома си, така че не само трябваше да бди за Клейтън, но и да избягва този човек възможно най-усърдно. Може би се надяваше, че когато мине достатъчно време, Клейтън просто ще приеме положението и ще се усмири. Съзнаваше, че е малко вероятно, но засега само с това разполагаше.

— Пак ми се струваш отнесен — обади се Елизабет и отвори мрежестата врата зад него.

Тиболт поклати глава.

— Просто съм изморен. Мислех, че жегата изтощава, обаче от нея поне можеш да се скриеш, а от дъжда…

Тя седна до него на люлката на верандата.

— Не обичаш ли да си мокър?

— Да кажем, че не е същото като да си на почивка.

— Съжалявам.

— Няма нищо, не се оплаквам. В повечето случаи наистина нямам нищо против и е по-добре аз да се мокря, отколкото баба ти. Утре е петък, нали?

Елизабет се усмихна:

— Днес аз ще те откарам у вас и никакви спорове.

— Добре — съгласи се той.

Тя надникна през прозореца и отново насочи цялото си внимание към Тиболт.

— Нали не ме излъга, когато каза, че умееш свириш на пиано?

— Мога.

— Кога за последен път си свирил?

Той сви рамене и се опита да си спомни:

— Преди две или три години.

— В Ирак ли?

Тиболт кимна.

— Един от командирите ми имаше рожден ден, а много обичаше Уили Смит — един от великите джазови пианисти от 40-те и 50-те години на двайсети век. Когато се разчу, че умея да свиря, ме ангажираха за празненството.

— В Ирак — повтори тя невярващо.

— Дори морските пехотинци се нуждаят от почивка.

Елизабет прибра кичур коса зад ухото си.

— Значи умееш да четеш ноти.

— Разбира се. Защо? Искаш да науча Бен ли?

Тя изглежда не го чу.

— А ходиш ли на църква?

Той те взря в нея.

— Имам чувството, че не просто си бъбрим, за да се опознаем по-добре.

— Вътре чух баба да говори по телефона. Нали я знаеш колко обича църковния хор? И че току-що започна отново да пее солови партии?

Логан се позамисли, заподозря накъде вървят нещата и дори не си направи труда да го скрие.

— Да.

— Соловото ѝ изпълнение тази неделя е още по-дълго и тя много се вълнува.

— А ти не се ли вълнуваш?

— Донякъде — въздъхна Елизабет с измъчено изражение. — Оказа се, че вчера Абигейл паднала и си и счупила китката. С нея говореше баба по телефона.

— Коя е Абигейл?

— Пианистката в църквата. Тя акомпанира на хора всяка неделя. — Елизабет люшна люлката и се загледа в дъжда. — Баба я успокои, че ще намери кой да я замества. Всъщност ѝ обеща.

— Така ли?

— Каза също, че има някого предвид.

— Разбирам.

Бет сви рамене.

— Просто исках да те предупредя. Сигурна съм, че баба ще дойде да поговори с теб след малко, но за да не те изненада… по-добре аз да те осведомя.

— Оценявам го.

Тиболт дълго мълча. Елизабет положи длан върху ръката му и попита:

— За какво се замисли?

— Струва ми се, че нямам избор.

— Разбира се, че имаш. Баба няма да те принуди насила.

— Въпреки че е обещала?

— Сигурно ще разбере. Все някога. — Тя сложи ръка на сърцето си и обясни: — Когато съкрушеното ѝ сърце се оправи, не се съмнявам, че ще ти прости.

— Аха.

— Пък и здравето ѝ надали ще се влоши. Не и след инсулта и огромното разочарование… Сигурна съм, че няма да легне болна.

Той се усмихна:

— Не смяташ ли, че преиграваш малко?

Очите на Елизабет блеснаха палаво:

— Може би. Въпросът е ще го направиш ли?

— Сигурно.

— Добре. Нали знаеш, че утре ще трябва да репетирате?

— Добре.

— Репетицията може да се окаже доста дълга. Петъчните репетиции винаги са дълги. Те наистина обичат музиката си.

— Страхотно! — въздъхна той.

— Приеми го така — поне няма да се наложи да работиш цял ден на дъжда.

— Страхотно — повтори той.

Тя го целуна по бузата.

— Ти си добър човек. Със сигурност ще ти ръкопляскам от пейките.

— Благодаря ти.

— А когато баба излезе, не се издавай, че знаеш.

— Няма.

— И си придай по-въодушевен вид. Дори се престори, че си поласкан. Сякаш изобщо не си си представял, че ще ти предложат такава прекрасна възможност.

— Не може ли просто да приема?

— Не, баба ще иска да си въодушевен. Както ти казах, хорът означава много за нея.

— Аха! — възкликна Тиболт за пореден път и взе ръката ѝ в своята. — Нали знаеш, че е достатъчно просто да ме помолиш? Не беше нужно да ми създаваш чувство за вина.

— Знам — увери го тя, — но така е много по-забавно.

Сякаш по даден знак в този момент отвътре надникна баба ѝ. Усмихна се и на двамата, застана до перилата и се обърна към Логан.

— Още ли свириш на пиано? — попита го тя. Той едва се сдържа да не се разсмее.

На следващия ден следобед Тиболт се срещна с диригентката на хора и първоначалното ѝ смайване при вида на джинсите му се изпари, когато тя установи, че той не просто умее да свири, а е изграден музикант. След като се разсвири, Логан допусна съвсем малко грешки, тъй като избраните произведения не бяха особено трудни. След репетицията дойде пасторът и му обясни как ще протече проповедта, за да знае точно какво го очаква.

А междувременно бабчето ту се усмихваше лъчезарно на Тиболт, ту си бъбреше с приятелките си и им обясняваше, че той работи в кучкарника и излиза с Бет. Тиболт усещаше как жените го оглеждат в повечето случаи одобрително.

На излизане старата жена го хвана подръка.

— Беше по-добър от патица на пръчка — заяви тя.

— Благодаря ти — отговори той озадачен.

— Навит ли си да се повозим малко?

— Къде?

— До Уилмингтън. Ако отидем сега, ще имаш време да заведеш Бет на вечеря. Аз ще гледам Бен.

— Какво ще купувам?

— Спортно сако и панталон. И по-официална риза. Нямам нищо против джинсите ти, обаче ако ще свириш на пианото по време на неделната служба, трябва да облечеш нещо по-така.

— Аха! — изкоментира Тиболт, съзнавайки, че няма думата по въпроса.

Вечерта, докато вечеряха в «Кантина», единствения мексиканския ресторант в центъра, Елизабет погледна Тиболт.

— Знаеш ли, че в момента си любимецът на баба? — попита тя. — Не може да спре да се хвали колко хубаво си свирил, колко учтиво си се държал с приятелките ѝ и колко любезно си разговарял свещеника.

— Да не би да е очаквала да се държа като пещерен човек?

Елизабет се засмя:

— Може би. Чух, че преди да отидеш, целият си бил кален.

— Изкъпах се и се преоблякох.

— Знам. Тя ми каза и това.

— Какво още ти каза?

— Че другите жени от хора те гледали със зяпнала уста.

— Настина ли ти го каза?

— Не, не се наложи, прочетох го по лицето ѝ. Така е било. Колко често млад и красив непознат се появява в църквата им и ги смайва с изпълнението си на пиано? Как да не те зяпат?

— Мисля, че малко преувеличаваш.

— А аз мисля — прокара тя пръст по ръба на чашата си и близна солта, — че имаш още много да учиш за живота в малкия южняшки град. Това е голяма новина. Абигейл свири от петнайсет години.

— Няма да заема мястото ѝ. Само я замествам.

— Още по-добре. Така хората могат да избират на чия страна да застават. Ще говорят за това с години.

— Така ли правят хората тук?

— Абсолютно. Между другото, това е най-бързият начин да те приемат.

— Не държа да ме приема никой друг, освен теб.

— Винаги знаеш какво да кажеш — усмихна се Елизабет. — А какво ще кажеш за това: Кийт направо ще откачи.

— Защо?

— Защото и той е член на паството. Всъщност Бен ще е с него. Кийт ще се пръсне от завист, когато види как всички оценяват решението ти да се притечеш на помощ.

— Не съм сигурен, че искам да го ядосвам допълнително. И бездруго вече се тревожа какво ще направи.

— Нищо не може да направи. Знам го какъв е.

— Не съм толкова сигурен — отвърна предпазливо Тиболт.

— Защо го казваш?

Той огледа пълните с хора маси край тях. Тя изглежда прочете мислите му и се премести да седне до него в сепарето.

— Знаеш нещо, което не ми казваш, така ли? — прошепна Бет. — Какво има?

Той отпи от бирата си. Остави бутилката на масата и ѝ описа срещата си с нейния бивш съпруг. Докато ѝ разказваше историята, по лицето ѝ се изписаха едно след друго негодувание, веселост и накрая нещо като загриженост.

— Трябваше да ми кажеш по-рано — намръщи се тя.

— Притесних се едва след като той влезе в къща ми.

— Наистина ли мислиш, че може да те накисне?

— Познаваш го по-добре от мен.

Елизабет усети, че вече не е гладна.

— Така си мислех.

Тъй като Бен беше при баща си — ситуация, която и на двамата се струваше сюрреалистична при дадените обстоятелства, — в събота Елизабет и Тиболт отидоха в Роли, за да се поразсеят от предположения какво може и какво не може да направи Кийт Клейтън. Обядваха в улично кафене в центъра и посетиха Музея по естествена история. В събота вечерта отидоха на Чапъл Хил. Отборът на Северна Каролина играеше с «Клемзън», а мачът се излъчваше по спортния канал. Срещата беше в Северна Каролина, обаче баровете в центъра на града пак бяха претъпкани със студенти, които гледаха мача на големи екрани. Докато слушаше възгласите и насърченията, като че ли бъдещето на света зависеше от този мач, Логан си мислеше за младежите на същата възраст, които служеха в Ирак, и се зачуди какво ли ще си помислят те за тукашните колежанчета.

Двамата с Елизабет не останаха дълго. След час тя поиска да тръгват. На път за колата, докато крачеха прегърнати, Бет облегна глава на рамото му.

— Беше приятно, но много шумно.

— Така ти се струва, понеже остаряваш.

Тя стисна кръста му и се наслади на факта, че усети там само кожа и мускули.

— Внимавай, бебче, че тази вечер може и да те огрее.

— Бебче? — озадачи се той.

— Това е нежно обръщение. Използвам го с всички мъже, с които излизам.

— С всички ли?

— Да. С непознати също. Например, ако решат да ми отстъпят място в автобуса, им казвам: «Благодаря, бебче.»

— Явно трябва да се чувствам специален.

— И не го забравяй!

Вървяха сред тълпите студенти по Франклин Стрийт, зяпаха витрините и попиваха бликащата енергия. Тиболт разбираше желанието ѝ да дойде тук. Беше пропуснала тези преживявания заради Бен. Обаче онова, което му направи най-силно впечатление, беше, че макар да се забавляваше, не изглеждаше огорчена или тъжна заради изживяванията, които е пропуснала. Държеше се по-скоро като антрополог, който изучава непозната култура. Каза ѝ го, а тя завъртя очи:

— Не ми разваляй вечерта. Повярвай ми, не разсъждавам толкова задълбочено. Исках само да изляза за малко от града и да се позабавлявам.

Отидоха у Тиболт и останаха будни до късно, разговаряха, целуваха се и се любиха. Когато Логан се събуди на сутринта, Елизабет лежеше до него и се взираше в лицето му.

— Какво правиш? — промърмори той.

— Гледам те.

— Защо?

— Искаше ми се.

Той се усмихна и плъзна пръст по ръката ѝ, изпълнен с признателност, че тя се е появила в живота му.

— Ти си направо страхотна, Елизабет.

— Знам.

— Само това ли ще кажеш? — попита той с шеговито възмущение.

— Не ми се прави на нещастен. Мразя нещастните типове.

— А аз не съм сигурен, че харесвам жени, които крият чувствата си.

Тя се усмихна и се наведе да го целуне.

— Вчера прекарах страхотно.

— Аз също.

— Говоря сериозно. Последните седмици с теб са най-хубавите през живота ми. А вчера дори само фактът, че сме заедно… Нямаш представа какво изпитах. Почувствах се жена. Не майка, не учителка, не внучка. Бях си просто аз. Отдавна не съм се чувствала така.

— Не излизаме за пръв път.

— Знам, но сега беше различно.

Той знаеше, че Елизабет мисли за бъдещето, понеже то за пръв път бе придобило яснота и целенасоченост. Впери поглед в нея и разбра точно какво се опитва да му каже.

— И сега какво? — попита Логан сериозно.

Тя отново го целуна и той усети влажния ѝ топъл дъх върху устните си.

— Сега ще ставаме. След няколко часа трябва да си в църквата — перна го тя по бедрото.

— Дотогава има много време.

— Да, а имаш ли друг избор? Между другото… — хвана тя ръката му, преди да стане — ти също си направо страхотен, Логан.

Двайсет и трета глава

Бет

— Наистина го харесвам, бабо — каза Бет.

Стоеше в банята и се стараеше да постигне ефект с машата за къдрене, макар да знаеше, че дъждът ще обезсмисли усилията ѝ. След кратко прекъсване предния ден първата от двете очаквани тропически бури нахлу в окръга.

— Крайно време е да си откровена с мен. Не просто го харесваш. Мислиш, че той е Човекът.

— Толкова ли съм прозрачна! — възкликна Бет.

— Да, така е. Все едно седиш на предната веранда. Късаш листенцата и нареждаш: «Обича ме, не ме обича…»

Бет се усмихна широко.

— Ако искаш вярвай, но всъщност тази метафора я проумях.

Бабчето махна с ръка:

— Стават и случайности. Аз знам, че го харесваш. Въпросът е дали той те харесва.

— Да, бабо.

— Питала ли си се какво означава това?

— Знам какво означава.

— Само проверявам. — Баба ѝ хвърли поглед към огледалото и оправи косата си. — Понеже и аз го харесвам.

Двете жени поеха с колата към къщата на Логан. Бет беше малко притеснена, че чистачките ѝ не успяват да се справят с проливния дъжд. Бурята сякаш нямаше край и реката беше придошла. Водата вече почти беше достигнала пътя. Още няколко такива дни и щяха да затворят пътищата, каза си Бет. Хората, които бяха най-близо до реката, не след дълго щяха да трупат чували с пясък, за да предпазят разположените в ниското стоки.

— Дали някой ще успее да стигне днес до църквата? — зачуди се тя. — Едва виждам през стъклото.

— Дъждът не може да попречи на хората да стигнат до Бога — обади се баба ѝ.

— Не е обикновен дъжд. Видя ли реката?

— Видях я, определено се е разбушувала.

— Ако нивото ѝ се покачи още, може би ще ни отреже достъпа до града.

— Всичко ще се оправи — заяви старата жена.

Бет ѝ хвърли кос поглед.

— Днес си в добро настроение.

— А ти не си ли? Цяла нощ не се прибра.

— Бабо!

— Не те съдя, само го споменавам. Ти си зрял човек и си имаш свой живот.

Бет отдавна беше свикнала с изявленията на баба си.

— Благодаря ти.

— Е, добре ли върви? Въпреки че бившият ти създава неприятности…

— Така мисля.

— Според теб той склонен ли е към обвързване?

— Струва ми се малко раничко да мислим за това. Все още се опознаваме.

Баба ѝ се наведе напред и избърса влагата от прозореца. Капчиците изчезнаха, но следите от пръстите ѝ останаха.

— Аз веднага разбрах, че дядо ти е човекът за мен.

— Той ми каза, че сте излизали шест месеца, преди да ти предложи.

— Така беше. Което не означава, че нямаше да се съглася и по-рано. Познавах го едва от няколко дни, но знаех, че той е човекът за мен. Знам колко налудничаво ти звучи, но с него от самото начало си паснахме като масло и препечена филийка. — Тя се усмихна нежно и започна да си припомня с отнесен поглед: — Двамата седяхме в парка. Оставахме насаме може би за втори или за трети път и си говорехме за птиците, когато едно момче, май не беше местно, се приближи и се заслуша. Лицето му беше мръсно, не носеше обувки, а дрехите му бяха скъсани и твърде големи. Дядо ти му намигна, преди да продължи, сякаш го канеше да остане, и момчето се усмихна. Трогнах се, понеже дядо ти не го прецени само по външния му вид. — Баба ѝ замълча за момент. — Дядо ти продължи да говори. Мисля, че знаеше името на всяка птичка в щата. Разказа ни дали мигрират, къде гнездят и как чуруликат. След малко момчето седна направо на земята и впери поглед в дядо ти, който разказваше всичко някак… вълшебно. Не само момчето го усети. Аз също го почувствах. Гласът на дядо ти звучеше успокоително като приспивна песен и докато той разказваше, реших, че такъв човек не може да се гневи повече от няколко минути и че мъж като него ще остане със съпругата си до края на кивота си. Така реших да се омъжа за него.

Бет беше свикнала с разказите на баба си, но въпреки това се трогна.

— Това е прекрасна история!

— Той беше прекрасен човек. С мъж като него разбираш по-скоро, отколкото си смятала, че е възможно. Долавяш го инстинктивно и си сигурна, че каквото и да се случи, няма да има друг като него.

Вече бяха стигнали до покритата с чакъл алея към къщата на Логан и когато Бет зави и се приближи към къщата, го видя на верандата, облечен с ново сако и току-що изгладени панталони. А когато ѝ махна, тя се усмихна щастливо.

Службата започна и приключи с музика. Солото на баба ѝ беше прието с бурни аплодисменти, а пасторът лично благодари на Логан, че се е включил в последния момент, и на бабчето, задето е показала нагледно чудото на Божията благодат пред лицето на сериозно предизвикателство.

Проповедта беше съдържателна, интересна и изнесена със смирено признаване на факта, че неведомите пътища Божии невинаги могат да бъдат разбрани. Бет знаеше, че пасторът им е една от причините паството на църквата непрекъснато да нараства.

От мястото си на горния балкон тя виждаше прекрасно и баба си, и Логан. Когато Бен прекарваше уикенда с баща си, тя обичаше да сяда на същото място, за да знае той къде да я намери. Обикновено хлапето я поглеждаше два-три пъти по време на службата, а днес се въртеше постоянно и споделяше възхищението си, че се е сприятелил с човек с толкова много умения.

Бет обаче се държеше на разстояние от бившия си съпруг. Не заради онова, което неотдавна беше научила за него — макар че и това беше достатъчна причина, — а за да улесни Бен. Въпреки похотливите пориви на Кийт, в църквата той се държеше така, сякаш присъствието на Бет е опасна подривна сила, която може по някакъв начин да разстрои представителите на клана му. Дядо му седеше в средата на първия ред, а семейството се разгръщаше от двете му страни и на задната редица. От мястото си Бет виждаше как той чете съответните откъси от Библията, води си бележки и слуша съсредоточено всяка дума на пастора. Пееше всяка дума от всеки химн. Бет харесваше най-много него от цялото семейство — винаги се беше държал с нея справедливо и учтиво, за разлика от повечето други. Ако случайно се видеха след църква, дядото винаги отбелязваше колко добре изглежда Бет и как великолепно възпитава Бен.

Разговаряше с нея откровено, но имаше и разделителна линия — Бет разбираше, че не бива да създава неприятности. Дядото прекрасно знаеше, че тя е много по-добър родител от Кийт и че благодарение на нея Бен расте като чудесен младеж, което обаче не натежаваше над факта, че момчето беше и винаги щеше да си остане Клейтън.

Все пак Бет харесваше стареца — въпреки всичко, въпреки Кийт, въпреки разделителната линия. Бен също го харесваше и Елизабет имаше усещането, че в повечето случаи дядото настоява да се вижда с Бен, за да го избави от необходимостта да прекарва целия уикенд сам с баща си.

Но всички тези житейски реалности бяха далеч от мислите ѝ, докато наблюдаваше Логан на пианото. Не знаеше какво да очаква. Да не беше единственият, който е вземал уроци по музика? Да не беше единственият, който твърди, че свири добре? Не след дълго обаче тя установи, че Логан е невероятно надарен и свири много по-хубаво, отколкото бе очаквала. Пръстите му се движеха плавно и без никакво усилие по клавишите и той сякаш дори не четеше нотите пред себе си. Докато баба ѝ пееше, Логан насочи цялото си внимание към нея, за да спазва идеалния ритъм за изпълнението ѝ, което очевидно го интересуваше повече от неговото собствено.

Докато той свиреше, Бет си припомняше историята, която баба ѝ разказа в колата. Мислите ѝ се откъснаха от църковната служба и се насочиха към разговорите, които бе водила с Логан, към силната му прегръдка, към естественото му общуване с Бен. Да, имаше още много неща, които Бет не знаеше за него, и обаче знаеше едно: той я допълваше така, както не бе смятала, че е възможно. Да знаеш не е всичко, каза си тя и в този миг разбра, че Логан е филийката, а тя маслото, както би се изразила баба ѝ.

След службата Бет се отдръпна настрани и развеселена наблюдаваше как хората се държат с Логан като с рок звезда. Добре де, феновете му бяха предимно хора на социални помощи, но въпреки това той беше изненадан и поласкан от неочакваното внимание.

Улови погледа му, в който се таеше молба да го спаси. Тя обаче само сви рамене и се усмихна. Не искаше да се намесва.

Пасторът за втори път отиде да му благодари, че се е включил, и му намекна да помисли дали не би желал да свири и след като ръката на Абигейл се оправи.

— Сигурен съм, че ще измислим нещо — каза пасторът.

Бет се впечатли силно, когато старият Клейтън също отиде при Логан, придружен от Бен. Като Моисей, пред когото Червено море се разделя, старецът не трябваше да чака сред тълпата, за да поднесе поздравленията си. Някъде далеч Бет видя Кийт и изражението му на гняв и неприязън.

— Добра работа, млади човече — подаде ръка за поздрав дядото. — Свирите така, сякаш сте благословен.

По изражението на Логан ѝ стана ясно, че е познал кой е възрастният мъж. Ръкува се с него:

— Благодаря ви.

— Той работи в кучкарника при баба — обади се Бен. — И според мен излиза с мама.

При тези думи тълпата от почитатели притихна, чуха се само няколко неловки покашляния. Старецът впери поглед в Логан, но Бет не можа да отгатне реакцията му.

— Вярно ли е? — попита той.

— Да, господине.

Старецът не каза нищо.

— И е бил морски пехотинец — допълни Бен, без да усеща обществените течения, които се плискаха край него. По лицето на стареца се изписа изненада, а Логан кимна.

— Служих в Първи полк на Пета дивизия от Пендълтън, господине.

След кратко мълчание старецът кимна:

— Признателен съм и за службата ви към страната ни. Днес свършихте чудесна работа.

— Благодаря ви, господине — отговори отново Логан.

* * *

— Много учтиво се държа — отбеляза Бет, когато се прибраха у дома. Тя не коментира случилото се, докато баба ѝ не се оттегли. Навън моравата беше заприличала на езеро, а дъждът не спираше. На връщане минаха да вземат Зевс и сега той лежеше в краката им.

— Защо не?

— Знаеш защо — направи гримаса тя.

— Той не е бившият ти съпруг — сви рамене Логан — и надали има някаква представа какви ги върши той. Защо? Мислиш, че трябваше да го цапардосам ли?

— В никакъв случай!

— Знаех си. Обаче мярнах бившия ти съпруг, докато говорех с дядо му. Все едно беше глътнал червей.

— И ти ли го забеляза? Много ми беше забавно.

— Никак няма да е доволен.

— Ами добре дошъл в клуба — заяви Бет. — След онова, което е направил, наистина заслужава да изяде червей.

Логан кимна, а тя се гушна в него. Той вдигна ръка и я придърпа към себе си.

— Беше много красив, докато свиреше.

— Така ли?

— Знам, че не биваше да си мисля такива неща в църквата, но просто не се сдържах. По-често трябва да обличаш спортно сако.

— Работата ми не изисква да ходя със сако.

— Може би приятелката ти изисква.

Той се престори на учуден:

— Ама аз имам ли приятелка?

Тя го смушка закачливо и вдигна поглед към него. Целуна го по бузата.

— Благодаря ти, че дойде в Хамптън и реши да останеш.

— Нямах избор — усмихна се Логан.

Два часа по-късно, точно преди вечеря, Бет видя колата на Кийт да се промъква между локвите по алеята. Бен изскочи отвътре. Кийт вече беше дал на заден и си тръгваше, когато Бен стигна до стълбите на верандата.

— Здрасти, мамо. Здрасти, Тиболт.

Логан му махна, а Бет се изправи.

— Здравей, скъпи — прегърна го тя. — Добре ли прекара?

— Не ме накара да чистя кухнята, нито да изхвърлям боклука.

— Добре.

— И знаеш ли какво още?

— Какво?

Бен изтръска водата от дъждобрана си и каза:

— Искам да се науча да свиря на пиано.

Бет се усмихна и си помисли: «Защо ли не съм изненадана.»

— Тиболт?

— Да? — вирна брадичка Логан.

— Искаш ли да ти покажа къщичката си на дървото?

— Скъпи — намеси се Бет, — в тази буря не мисля, че идеята е добра.

— Здрава е, дядо ми я построи. Ходих там само преди два дни.

— Водата сигурно се е покачила.

— Моля те! Няма да се бавим. А и Тиболт ще бъде с мен през цялото време.

Противно на здравия разум Бет се съгласи.

Двайсет и четвърта глава

Клейтън

Клейтън не можеше да повярва, но дядо му наистина похвали Телбод след службата в църквата. Ръкува се с него, все едно онзи тип беше някакъв герой, а Бен през цялото време се кокореше като пале.

Кийт едва се сдържа да не си отвори бира, докато семейството хапваше след службата, а откакто закара Бен при майка му, беше изпил вече четири. Като нищо щеше да изпие всичките дванайсет бири от опаковката, преди да отиде на работа. През последните две седмици направо се наливаше с бира. Съзнаваше, че прекалява, но само така успяваше да отвлече мислите си от своята последна среща с Телбод.

Някъде зад него иззвъня телефонът. Отново. За четвърти път през последните няколко часа, обаче Кийт не беше в настроение да вдигне.

Добре, признаваше си, беше подценил този тип. Тиболт беше една крачка пред него още от самото начало. Все едно пускаше бомби. Не, помисли си изведнъж Клейтън, не пускаше бомби, а насочваше ракети с невероятна прецизност и с единствената цел да съсипе живота на Клейтън. И най-лошото бе, че не го беше очаквал. Нито веднъж.

Чувстваше се адски безсилен, понеже положението непрекъснато се влошаваше. Телбод вече му нареждаше какво да прави.

Раздаваше заповеди, като че ли Кийт му беше новобранец, и той не знаеше как да се измъкне от положението. Искаше му се да вярва, че Телбод блъфира за снимките и за записа на проникването с взлом. Би трябвало да блъфира, никой не е чак толкова съобразителен. Нямаше друг начин. Ами ако не блъфираше?

Отиде до хладилника и си отвори още една бира. Не можеше да рискува. Кой знае какъв щеше да бъде следващият ход на този тип! Отпи дълга глътка и не след дълго усети отпускащото въздействие на алкохола.

Цялата тази история трябваше да е много по-лесно управляема. Кийт беше заместник-шериф, а този тип беше нов в града. Контролът още от самото начало би трябвало да е в ръцете на Клейтън, а ето че седеше в разхвърляната си кухня, понеже не беше посмял да накара Бен да почисти, да не би хлапето да се оплаче на Телбод и той да сложи край на живота, който Клейтън беше водил досега.

Какво имаше този тип срещу него? Ето това искаше да разбере. Не той създаваше проблемите, а Телбод. Отгоре на всичко, като че ли за да посипе раната със сол, този тип спеше с Бет.

Отпи отново от бирата и се зачуди как така животът му се скапа толкова светкавично. Потиснат и нещастен, чу някой да блъска по входната врата. Надигна се от масата и залитайки, прекоси дневна. Отвори и завари на верандата Тони, същински мокър плъх. Не му стигаше другото, ами сега и този боклук!

Тони направи крачка назад.

— О, пич! Добре ли си? Вониш на бира.

— Какво искаш, Тони? — Кийт не беше в настроение.

— Звънях ти, ама не вдигаш.

— Давай направо.

— Отдавна не сме се виждали.

— Зает съм. В момента също съм зает, затова си върви.

Посегна да затвори вратата, но Тони вдигна ръка:

— Чакай, трябва да ти кажа нещо. Важно е.

— Какво?

— Помниш ли, когато ти се обадих преди един-два месеца?

— Не.

— Ще си спомниш. Обадих ти се от билярдната зала за един тип, дето показва на всички снимка на Бет.

— И какво?

— Ами това исках да ти кажа — отметна кичур мазна коса от очите си Тони. — Днес пак го видях. Говореше с Бет.

— Какви ги дрънкаш?

— Пред църквата. Говореше с Бет и с дядо ти. Беше онзи тип, дето свири на пианото.

Позамаяната от бирата глава на Кийт започна да се прояснява. Припомни си всичко отначало смътно, а после — по-ясно. Случи се през уикенда, когато Телбод беше взел фотоапарата и картата със снимките.

— Сигурен ли си?

— Да, сигурен съм. Този няма да го забравя.

— И е имал снимка на Бет?

— Вече ти казах. Видях я, ама ми се стори странно. А днес ги видях заедно и реших, че трябва да знаеш.

Клейтън обмисли новината, която му съобщи Тони.

— Кажи ми всичко, което си спомняш за снимката.

Оказа се, че отрепката Тони има учудващо добра памет и не след дълго Клейтън сглоби цялата история. Снимката беше отпреди няколко години и беше направена на панаира. Телбод не знаел името на жената и я търсел.

След като Тони си тръгна, Кийт седна да обмисли какво е научил.

Нямаше начин Телбод да е бил тук преди пет години и да не помни името ѝ, така че откъде имаше снимката? Дали не идваше от другия край на страната, за да я намери? И ако е така, това означаваше ли, че я преследва?

Не беше съвсем сигурен, но надушваше нещо съмнително. А Бет, каквато си беше наивна, го беше допуснала не само в леглото си, но и в живота на Бен.

Намръщи се. Това не му харесваше, ама никак не му харесваше, а беше сигурен, че и на Бет няма да ѝ хареса.

Двайсет и пета глава

Тиболт

— Значи това е, а?

Макар дърветата да ги предпазваха от дъжда, Тиболт беше вир-вода, когато двамата с Бен стигнаха до къщичката. Водата се стичаше от дъждобрана му, а новите му панталони бяха мокри чак до коленете. Чорапите му жвакаха неприятно в обувките. Бен обаче беше опакован от глава до пети и беше нахлузил гумените ботуши на баба си. Тиболт се съмняваше, че той изобщо усеща дъжда.

— Ето така се стига. Страхотно е, нали? — махна Бен към дъба от отсамната страна на потока. Стълба от няколко заковани за дънера на дървото широки дъски водеше догоре. — Трябва да се качим по стълбата на това дърво, за да минем по моста.

Логан забеляза с тревога, че водата в потока се е покачила почти двойно от обичайното и течението е много бързо.

Насочи вниманието си към малкия мост и установи, че той се състои от три части: протрит въжен мост, който водеше от дъба от отсамната страна към една междинна площадка насред потока, крепяща се на четири наклонени кола. От тази площадка втората част на въжения мост водеше до платформата на къщичката на дървото. Забеляза, че бурните води са натрупали отломки покрай четирите кола насред потока. Досега не беше оглеждал моста, но подозираше, че жестоките бури и бързото течение са отслабили стабилността на междинната площадка. Обаче, преди да успее да каже нещо, Бен вече се беше покатерил по стълбата към моста. Хлапето му се усмихна отгоре:

— Хайде идвай, какво чакаш?

Тиболт вдигна ръка, за да заслони лицето си от дъжда, внезапно обзет от ужас.

— Не съм сигурен, че идеята е добра…

— Пъзльо! — подразни го Бен и хукна по моста, който се залюля силно.

— Чакай! — извика Тиболт, но напразно. Момчето вече беше стигнало междинната площадка.

Тиболт се покатери по стълбата и предпазливо стъпи на въжения мост. Мокрите дъски се огънаха под тежестта му. Щом го видя да идва, Бен хукна по втората част на моста към къщичката. Дъхът на Тиболт секна, когато Бен скочи на платформата. Тя се огъна под краката му, но го задържа. Момчето се обърна с широка усмивка.

— Върни се! — провикна се Тиболт. — Мостът няма да ме издържи.

— Ще те издържи. Дядо ми го е правил.

— Моля те, Бен.

— Пъзльо! — подразни го отново момчето.

Очевидно за него това беше просто игра. Тиболт огледа моста отново и реши, че ако се придвижва бавно, ще бъде в безопасност. Бен беше притичал и беше причинил голямо усукване и натиск. Дали мостът щеше да издържи Тиболт?

Още с първата му крачка старите подгизнали греди провиснаха. Със сигурност бяха изгнили.

Мисълта му светкавично се насочи към снимката в джоба му. Течението се носеше шеметно и вихрено под краката му, същински въртоп.

Нямаше време за губене. Тръгна бавно и стигна междинната площадка, после пое по втория отрязък на въжения мост над потока. Паянтовата платформа надали щеше да издържи тежестта и на двамата. Снимката сякаш прогаряше джоба му.

— Влез вътре — провикна се Тиболт, мъчейки се да звучи нехайно. — Няма нужда да чакаш старче като мен на дъжда.

За щастие Бен се изкиска и влезе в къщичката. Тиболт въздъхна с облекчение, когато се добра до разклатената платформа. Направи широка крачка, за да не стъпва на платформата, и се стовари тромаво право в къщичката.

— Тук си пазя картите с покемоните — осведоми го Бен и му посочи металните кутии в ъгъла, без да обръща внимание на начина, по който бе връхлетял Тиболт. — Имам Чаризард и Мюту.

Тиболт изтри дъжда от лицето си, докато се съвземаше и се настаняваше на пода.

— Страхотно е.

От дъждобрана му се стече вода и се образуваха локвички. Логан огледа тясното помещение. В ъглите бяха натрупани играчки, а изрязаният прозорец излагаше голяма част от вътрешността на действието на стихиите, затова грапавите дъски бяха мокри. Единствената мебел беше един пуф в ъгъла.

— Това е моето скривалище — настани се Бен върху пуфа.

— Така ли?

— Идвам тук, когато се ядосам. Например, когато децата в училище са се държали гадно.

Тиболт се облегна на стената и изтръска ръкавите си.

— Какво правят?

— Разни неща, нали знаеш? — сви рамене момчето. — Подиграват ми се как играя баскетбол или ритам топка… и заради очилата.

— Сигурно не ти е леко.

— Не им обръщам внимание.

Бен явно не забеляза очевидното противоречие, а Тиболт продължи:

— Какво ти харесва най-много тук?

— Тишината — отговори Бен. — Когато съм тук, никой не ми задава въпроси и не ме кара да правя нищо. Седя си и размишлявам.

Мъжът кимна:

— Разбирам. — През прозореца забеляза, че вятърът се засилва и дъждът пада косо. Бурята се усилваше. — За какво си мислиш? — попита той.

— Как ще порасна… — Бен помълча, после каза: — Иска ми се да бях по-едър.

— Защо?

— Един съученик винаги се заяжда с мен. Лош е. Вчера ме събори на пода в кафенето.

Силен порив на вятъра заклати къщичката. Снимката отново сякаш прогори джоба му и Тиболт разсеяно пъхна ръка при нея. Не разбираше какво го тласна, но преди да осъзнае какво прави, извади снимката.

Навън вятърът продължаваше да вие и клоните се удряха в къщичката. Изведнъж в съзнанието му изникна картината как платформата на къщичката рухва и Бен пада в бушуващата вода долу.

— Искам да ти дам нещо — каза Тиболт някак несъзнателно. — Мисля, че това ще реши проблема ти.

— Какво е?

Той преглътна и отговори:

— Снимка на майка ти.

Бен взе снимката и я погледна с любопитство.

— Какво да правя с нея?

Тиболт се приведе напред и потупа с пръст по ъгълчето на снимката:

— Просто я носи със себе си. Моят приятел Виктор смяташе, че снимката е талисман и че ме е опазил жив в Ирак.

— Наистина ли?

Това беше въпросът, нали? Тиболт се замисли и кимна:

— Повярвай ми.

— Супер!

— Ще ми направиш ли една услуга? — попита Тиболт.

— Каква?

— Обещай това да си остане между нас и че винаги ще носиш снимката със себе си.

Бен се замисли и попита:

— Може ли да я сгъна.

— Мисля, че това няма значение.

— Добре — съгласи се момчето след кратък размисъл. Сгъна снимката и я пъхна в джоба си. Благодаря ти.

За пръв път от пет години Тиболт се отделя от снимката — оставял я бе само колкото да отиде до мивката или до душа — и веднага се почувства объркан и изгубен. Не беше очаквал да усети липсата ѝ. Докато гледаше как Бен минава под моста до другия бряг на потока, усещането се засили. А когато хлапето му махна от отсреща и заслиза по стъпалата, заковани за ствола на дървото, Тиболт неохотно стъпи на платформата и тръгна по моста възможно най-бързо.

Почувства се незащитен, докато прекосяваше моста стъпка по стъпка, и се постара да не обръща внимание на опасението, че мостът ще се продъни над потока, и на факта, че снимката вече не е у него. Пое си дъх с огромно облекчение, когато стигна до дъба на отсрещния бряг. Но когато се спусна долу, изпита мъчителното усещане, че онова, заради което беше дошъл тук, изобщо не е краят, а само началото.

Двайсет и шеста глава

Бет

В сряда на обяд Бет се взираше навън през прозореца на класната стая. Не беше виждала такова чудо — ураганите и североизточните ветрове бяха нищо в сравнение с поредицата бури, връхлетели напоследък окръг Хамптън и всички останали от Роли до крайбрежието. Проблемът беше, че за разлика от тропическите бури тези не отминаваха бързо към океана. Вихреха се с гръмотевици ден след ден и почти всички реки в източната част на щата бяха придошли. Малките градчета по поречието на Памлико, Нюс и Кейп Фиър вече бяха във вода, а и Хамптън го очакваше същото. Ако валеше още ден-два, централната част на града щеше да стане достъпна само с канута.

Вече беше решено училищата да затворят до края на седмицата, понеже училищните автобуси не можеха да покриват маршрутите си и едва половината учители успяваха да идват на работа. Разбира се, Бен беше въодушевен пред вероятността да си остане у дома и да цамбурка из локвите със Зевс, но Бет не се радваше толкова. Вестниците и местните новини съобщаваха, че нивото на река Саут вече е достигнало опасни равнища и че положението ще се влошава допълнително от притоците. Двете рекички край кучкарника, обикновено на около четиристотин метра разстояние, вече се виждаха от прозорците на къщата и Логан не пускаше там дори Зевс заради отломките, които влачеше течението.

На децата им беше неприятно да стоят затворени вътре и това бе една от причините Бет да остане в класната стая. Следобед трябваше да се върнат по стаите, където да рисуват или да четат кротичко, вместо да играят футбол или баскетбол и да се гонят на открито. Хлапетата трябваше да изразходват някак енергията си и Бет прекрасно го знаеше. Години наред тя молеше в такива дни просто да прибират масите от кафенето и да оставят децата да поиграят двайсетина минути, за да може следобед отново да се съсредоточат над заниманията си. Никакъв шанс, така ѝ отговаряха, поради законови, здравни, пожарни, хигиенни, охранителни и всякакви други съображения. Когато Бет питаше какво означава това, ѝ поднасяха пространно обяснение, но според нея беше същото като с пържените картофки: не бива да допускаме децата да се тъпчат с пържени картофки; ако го правят, родителите ще съдят училището.

«Добре дошли в света на адвокатите» — помисли си тя. В крайна сметка на адвокатите не им се налагаше да преподават на деца, които цял ден са били затворени в класната стая без междучасие на открито.

Обикновено Бет отиваше в учителската стая, за да обядва, но понеже нямаше достатъчно време да подготви класната стая за предстоящите дейности, тя реши да остане и да се подготви. Тъкмо подреждаше къта за игра специално за такива случаи, когато долови движение на прага. Обърна се, но не разбра веднага кой е. Униформата му беше мокра. В ръцете си държеше кафеникава папка.

— Здрасти, Бет — поздрави я той тихо. — Имаш ли минутка?

— Какво има, Кийт? — изправи се тя.

— Идвам да се извиня. — Той сключи ръце пред тялото си — същинско олицетворение на разкаянието. — Знам, че нямаш много време, но исках да поговорим, когато си сама. Реших да проверя дали си тук, обаче ако моментът не е подходящ, може да се уговорим за друг път, когато ти е удобно.

— Имам пет минути — погледна тя към часовника.

Кийт влезе в класната стая и понечи да затвори вратата. По средата спря и потърси с поглед одобрението ѝ. Тя кимна с единственото желание да приключат по-бързо. Той тръгна към нея и спря на почтено разстояние.

— Както ти казах, дойдох да се извиня.

— За какво?

— За слуховете, които си чула. Не бях напълно искрен с теб.

Бет скръсти ръце:

— С други думи, излъгал си ме.

— Да.

— Излъгал си ме право в очите.

— Да.

— За какво?

— Ти ме попита дали съм прогонил някои от мъжете, с които си излизала преди. Не мисля, че съм ги прогонил, но наистина разговарях с някои от тях.

— Разговарял си с тях?

— Да.

Тя направи всичко по силите си да овладее гнева си.

— И какво? Съжаляваш, че си го направил или че ме излъга?

— И двете. Съжалявам и че го направих, и че те излъгах. Не биваше да постъпвам така. — Той замълча. — Знам, че след развода отношенията ни не са идеални, знам също, че според теб бракът с мен е бил грешка. За това си права. Не бяхме подходящи партньори, приемам го. Но двамата имаме прекрасен син, което, признавам, се дължи много повече на теб, отколкото на мен. Може и да не ме мислиш за най-добрия баща на света, обаче нито веднъж не съм съжалявал, че имам Бен или че той живее с теб през повечето време. Той е чудесно дете и ти си го възпитала невероятно добре.

Бет не знаеше какво да каже. Кийт продължи:

— Но въпреки това се притеснявам, винаги съм се притеснявал. Вече ти обясних, че се притеснявам какви хора ще влязат в живота на Бен, какви ще са познатите и приятелите му, дори хората, с които ти го срещаш. Знам, че не е честно и че според теб това вероятно е намеса в личния ти живот, но просто съм такъв. И, честно казано, се съмнявам, че ще се променя.

— Искаш да кажеш, че вечно ще ме следиш, така ли?

— Не — побърза да възрази той. — Повече няма да го правя. Просто ти обяснявах защо изобщо се случи. Повярвай ми, не съм заплашвал онези мъже. Само поговорих с тях. Обясних им колко много означава синът ми за мен и че да бъда негов баща е най-важното нещо в живота ми. Може невинаги да си съгласна с начина, по който се отнасям с Бен, но ако се върнеш няколко години назад, ще видиш, че невинаги е било така. Той обичаше да идва при мен. А сега не обича. Аз обаче не съм се променил, той се е променил. Не в отрицателен смисъл — нормално е да порасне и всичко останало. Може би трябва да приема факта, че Бен вече не е малко дете.

Бет не каза нищо. Кийт се взря в нея и си пое дълбоко въздух.

— Освен това казах на онези мъже, че не искам да бъдеш наранена. Съзнавам, че наглед съм малко обсебващ, но не съм. Постъпих по-скоро братски, както би постъпил Дрейк. Просто исках да ги предупредя да се отнасят към теб с нужното уважение. Само толкова — сви рамене той. — Не знам, може би някои от онези мъже са изтълкували думите ми превратно, понеже съм полицай и заради фамилното ми име, но аз какво да направя! Повярвай ми, последното, което искам, е да си нещастна. Може и да не се получи помежду ни, но ти си майката на сина ми и винаги ще си останеш такава. — Кийт сведе поглед и запристъпва неловко от крак на крак. — Имаш всички основания да ми се сърдиш, сгреших.

— Да, така е. — Бет остана на мястото си със скръстени ръце.

— Както ти казах, съжалявам и те уверявам, че повече няма да се случва.

Ти не отговори веднага.

— Добре, дано да държиш на думата си.

Той се усмихна почти съкрушено:

— Ще опитам.

— Това ли беше? — попита тя и се зае да вади още пуфове от килера.

— Всъщност исках да поговорим и за Логан Тиболт. Има нещо, което трябва да научиш за него.

Тя вдигна ръце, за да го спре:

— Изобщо не започвай.

Кийт обаче не се отказа. Вместо това пристъпи напред, мачкайки с ръце периферията на шапката си.

— Няма да говоря с него, освен ако ти не поискаш. Да сме наясно по въпроса. Повярвай ми, Бет. Сериозно! Нямаше да съм тук, ако не беше вярно. Дойдох, защото съм загрижен за теб.

Бет направо се смая от наглостта му.

— Наистина ли искаш да ти повярвам, че си искрено загрижен за мен, след като току-що призна, че ме шпионираш от години? И че ти си провалил шансовете ми да започна връзка?

— Изобщо не е свързано с това.

— Чакай да позная… мислиш, че той взема наркотици, нали?

— Нямам представа. Но трябва да те предупредя, че той не е искрен с теб.

— Нямаш ни най-малка представа дали е искрен с мен. А сега си върви. Не искам да разговарям с теб и не искам да те слушам…

— Тогава сама го попитай — прекъсна я Клейтън. — Попитай го дали не е дошъл в Хамптън, за да те намери.

— Край на разговора — заяви Бет и тръгна към вратата. — Излизам и да знаеш, че ако ме докоснеш, ще се разпищя.

Тя мина покрай него и тъкмо щеше да прекрачи прага, когато Кийт въздъхна шумно и рече:

— Попитай го за снимката.

Тя се закова на място при забележката му.

— Моля?

Никога не беше виждала Кийт толкова сериозен:

— Питай го за снимката, която е взел от Дрейк.

Двайсет и седма глава

Клейтън

Клейтън прецени по изражението на Бет, че е успял да привлече вниманието ѝ, но не беше сигурен дали тя разбира какви са последиците.

— Той има твоя снимка — продължи, — която е показвал в билярдната зала веднага след пристигането си в града. Тони е бил там онази вечер и я е видял. Всъщност ми звънна веднага, понеже историята на този тип му се сторила странна, но аз не погледнах сериозно. Миналата седмица обаче Тони дойде да ми каже, че е познал Тиболт, когато го видял да свири на пиано в църквата.