Талисманът

Бет просто го гледаше.

— Не знам дали Дрейк му я е дал, или той я е взел от Дрейк, но само това ми се струва логично. И двамата са служили в морската пехота, а според Тони снимката била по-старичка, отпреди няколко години. — Той се поколеба, преди да продължи: — Знам, че след като признах как съм се държал с другите, ще решиш, че се опитвам да прогоня и него, но няма да говоря с Тиболт. Мисля обаче, че ти трябва да го направиш, и ти го казвам не като твой бивш съпруг, а като полицай.

Бет искаше да се махне, но просто нямаше сили помръдне.

— Замисли се: имал е твоя снимка и само заради нея е тръгнал пеша от другия край на страната. Не знам защо, но мога да предположа. Бил е обсебен от теб, макар още да не сте се познавали, както някои хора се вманиачават по филмови звезди. И какво прави Тиболт? Намира те, обаче не му е достатъчно само да те гледа отдалеч или да се запознае с теб. Вместо това той става част от живота ти, Бет. Така постъпват маниакалните преследвачи. — Кийт говореше спокойно и професионално, което само задълбочи още повече ужаса, плъзнал по вените на Бет.

— Съдейки по изражението ти, за теб това явно е новина. Чудиш се дали казвам истината, или лъжа, и знам, че не съм безукорен. Но те умолявам, Бет — попитай го за свое собствено добро. Мога да присъствам, ако искаш, мога и да изпратя друг полицай, ако предпочиташ. Или извикай приятелка, Мелъди например. Искам само да разбереш колко сериозна е тази история. Колко странна и… зловеща. Положението е опасно и настойчиво те приканвам да го проумееш.

Устните му бяха плътно стиснати, когато остави папката на съседния чин.

— Ето ти малко обща информация за Логан Тиболт. Нямах време да се ровя дълбоко и мога здравата да загазя, че ти показвам това, но понеже не знам какво още ти е наговорил… — Кийт замълча и отново вдигна поглед към нея. — Помисли над думите ми. И внимавай, ясно?

Двайсет и осма глава

Бет

Тя не виждаше почти нищо през предното стъкло, но този път не заради дъжда, а понеже не успяваше се съсредоточи. След като Кийт си тръгна, Бет запримигва объркано, вперила поглед в папката, мъчейки се да проумее какво ѝ наговори бившият ѝ съпруг.

Логан имаше снимката на Дрейк… Логан бил обсебен от нея… Логан решил да я издири… Логан я намерил.

Бет дишаше трудно и едва успя да отиде в кабинета на директора и да му каже, че се налага да се прибере у дома. Той хвърли само един поглед към лицето ѝ и се съгласи да я освободи, дори предложи да поеме класа ѝ следобед. Бет му каза, че баба ѝ ще прибере Бен след часовете.

Докато караше към къщи, мислите ѝ се лутаха из калейдоскопа от образи, звуци и миризми. Опита да се убеди, че Кийт лъже, търсеше някакво рационално обяснение на новината, която ѝ беше съобщил. Имаше такава вероятност, още повече, че вече я беше лъгал неведнъж… но пък сега изглеждаше толкова сериозен. По-скоро делови, отколкото лично ангажиран, освен това ѝ съобщи нещо, което лесно може да се провери. Знаеше, че тя ще попита Логан… всъщност той дори настоя Бет да направи точно това, следователно…

Бет стисна здраво волана, обзета от неистова нужда да поговори с Логан. Той щеше да изясни тази бъркотия. Трябваше да съумее да я изясни.

Пътят вече беше залят с вода от реката, но потънала в тревогите си, Бет го осъзна едва когато навлезе в нея. Тя рязко се наклони напред, когато колата почти спря. Край нея течеше река и Бет се уплаши, че двигателят ще блокира, но колата продължи да се носи още по-надълбоко, докато накрая се добра до една плитчина.

Когато стигна до къщата, Бет не беше сигурна какво точно изпитва. Чувстваше се гневна, предадена и манипулирана, а в следващия момент се опитваше да убеди сама себе си, че това не може да е вярно, че Кийт отново я е излъгал.

Докато караше по алеята, тя огледа мократа поляна за Логан.

Отпред, в ниската влажна мъгла различи светлините на дома. Зачуди се дали да не отиде да поговори с баба си, копнееше нейната ясна мисъл и здрав разум да изяснят всичко. Но когато забеляза, че в канцеларията свети и че вратата е открехната и подпряна, нещо я стисна за гърлото. Зави натам, като си повтаряше, че снимката не е у Логан, че всичко е огромна грешка. Колата заподскача по калните локви в проливния дъжд, с който чистачките не можеха да се справят. На верандата пред канцеларията с вирната глава лежеше Зевс.

Бет спря отпред и притича до верандата, а дъждовните капки жилеха лицето ѝ. Кучето се приближи и потри нос в ръката ѝ. Тя не му обърна внимание и влезе вътре, където очакваше да завари Логан зад бюрото.

Но го нямаше. Вратата между канцеларията и кучкарника беше отворена. Елизабет се помъчи да се овладее и зачака насред канцеларията, докато в тъмния коридор се движеха някакви сенки. Искаше Логан да се появи на светло.

— Здравей, Елизабет — поздрави я той. — Не те очаквах толкова… — Млъкна. — Какво се е случило?

Тя го гледаше и усещаше, че чувствата ѝ ще изригнат всеки момент. Изведнъж устата ѝ пресъхна и тя не знаеше как да започне и какво да каже. Логан мълчеше, усетил взривоопасното ѝ състояние.

Тя затвори очи, готова всеки момент да заплаче, после предпазливо си пое дъх.

— Защо дойде в Хамптън? — попита най-накрая. — И този път искам да ми кажеш истината.

Той не помръдна.

— Казах ти истината — отговори.

— Цялата ли?

Той се поколеба за част от секундата, преди да отговори.

— Никога не съм те лъгал — отвърна тихо.

— Не те попитах това! — сряза го тя. — Попитах дали криеш нещо!

Той я изгледа изпитателно:

— Защо е всичко това?

— Няма значение! — Този път самата тя долови гнева в гласа си. — Искам само да знам защо дойде в Хамптън!

— Казах ти…

— Имаш ли моя снимка?

Логан не отговори.

— Отговори на въпроса ми! — Пристъпи към него и изрече думите ядно и отчетливо: — Имаш ли моя снимка?

Не беше сигурна каква реакция очакваше от него, но той само въздъхна тихо, без да трепне.

— Да.

— Снимката, която бях дала на Дрейк ли?

— Да — повтори той.

След този отговор целият ѝ свят започна да се руши сякаш с ефекта на доминото. Изведнъж всичко доби смисъл — как я гледаше той при първата им среща, причината да се съгласи да работи за толкова ниска надница, старанието му да се сближи с баба ѝ и с Бен, всичките онези приказки за съдбата…

Снимката беше у него. Беше дошъл в Хамптън, за да я намери. Беше я проследил като дивеч. Бет усети, че започва да се задъхва:

— О, боже!

— Не е каквото си мислиш…

Той протегна ръка към нея и тя разсеяно наблюдава как се приближава, преди да осъзнае какво се случва. Сепнато се дръпна, отчаяно се отдалечи от него. Всичко се оказа лъжа…

— Не ме докосвай!

— Елизабет…

— Казвам се Бет!

Тя изгледа Логан, все едно е непознат, и той свали ръката си. Заговори ѝ почти шепнешком:

— Мога да ти обясня…

— Какво да ми обясниш? — попита тя настойчиво. — Че си откраднал снимката от брат ми? Че идваш пеша от другия край на страната, за да ме намериш? Че си се влюбил в една снимка?

— Не беше така — поклати глава той.

Тя не го слушаше. Взираше се в него и се питаше дали изобщо нещо от думите му е било истина.

— Ти си ме преследвал… — изрече тя по-скоро на себе си. — Ти ме излъга. Използвал си ме.

— Не разбираш…

— Какво има да разбирам?

— Не съм откраднал снимката — каза той със спокоен и равен тон. — Намерих я в Кувейт и я сложих на таблото за съобщения, където смятах, че някой ще си я познае. Само че никой не я взе.

— И ти… си я прибра? — поклати невярващо глава тя. — Защо? Защото си имал някаква извратена представа за мен?

— Не — възрази той и за пръв път повиши тон. Това я сепна и забави мислите ѝ, но само за секунда. — Дойдох тук, защото ти го дължах.

— Как така си ми го дължал? — примигна тя. — Какво означава това?

— Тази снимка… ме спаси.

Бет го чу съвсем ясно, но не схвана думите му. Очакваше още обяснения и в последвалото мълчание чутото ѝ се стори… смразяващо. Косъмчетата на ръцете ѝ настръхнаха и тя отстъпи назад.

— Кой си ти? — изсъска тя. — Какво искаш от мен?

— Нищо не искам. И знаеш кой съм.

— Не, не знам! Нищо не знам за теб!

— Позволи ми да ти обясня…

— Обясни ми тогава защо, ако всичко това е толкова чисто и невинно, не ми каза за снимката веднага след като пристигна? — кресна тя и гласът ѝ отекна в стаята. Представяше си Дрейк и всякакви подробности от вечерта, когато беше направена снимката. Тя размаха пръст към него: — Защо не каза: «Намерих я в Ирак и реших, че сигурно си я искаш»? Защо не ми го каза, когато ти разказвах за Дрейк?

— Не знам…

— Снимката не е твоя, та да я държиш у себе си! Не го ли проумяваш? Не е твоя! Снимката беше за брат ми, не за теб! Беше негова и ти нямаш никакво право да я криеш от мен!

Гласът на Логан се разнесе почти като шепот:

— Не исках да те нараня.

Тя забоде поглед в него и силата на яростта ѝ го прониза.

— Цялата тази история е измама, нали? Намерил си снимката и си съчинил… някаква извратена фантазия, в която изпълняваш главната роля. Играел си си с мен още откакто се запознахме! Изчакал си известно време, за да разбереш какво трябва да направиш, та да реша, че си идеалният мъж за мен, и си го направил, понеже си обсебен и си си въобразявал, че ще ме измамиш да се влюбя в теб! — Видя как Логан трепна, оскърбен от думите ѝ, но продължи: — Планирал си го от самото начало! Това е извратено и нередно. Не мога да повярвам, че се хванах!

Логан леко се олюля, слисан от думите ѝ.

— Признавам, че исках да се запозная с теб — каза той, — но грешиш за причината. Не дойдох, за да те принудя с измама да се влюбиш в мен. Знам, че звучи налудничаво, но постепенно повярвах, че снимката ме предпазва от нещастия и че… кой знае как го дължа на теб, макар да не знаех какво означава това, нито какво ще излезе. Обаче не съм планирал нищо, преди да пристигна тук. Хванах се на работа в кучкарника и после просто се влюбих в теб.

Бет бавно поклати глава:

— Чуваш ли се изобщо какви ги говориш?

— Знаех, че няма да ми повярваш. И затова не ти казах…

— Да не си посмял да оправдаваш лъжите си! Оплел си се в някаква откачена фантасмагория и дори отказваш да го признаеш!

— Престани да го наричаш така! — кресна и той в отговор. — Ти не слушаш. Дори не се опитваш да вникнеш в думите ми!

— И защо да вниквам? Лъжеш ме от самото начало! Използваш ме от първия миг.

— Не съм те използвал — каза той, изпъна гръб и възвърна самообладанието си. — И не съм те лъгал за снимката. Просто не ти казах за нея, понеже не знаех как да го направя, без да ме помислиш за луд.

Тя вдигна ръце:

— Да не си посмял да обвиняваш мен за всичко! Ти ме излъга! Ти пазеше тайни от мен! Аз ти казах всичко! Отдадох ти сърцето си! Допуснах синът ми да се привърже към теб! — изкрещя Бет, но гласът ѝ се прекърши във вопъл и от очите ѝ бликнаха сълзи.

— Спах с теб, понеже те мислех за човек, на когото мога да имам доверие. Но вече знам, че не е така. Представяш ли си как се чувствам, след като вече знам, че всичко е било само театър?

— Моля те, Елизабет… — поде той тихо и нежно. — Бет… чуй ме.

— Не искам да слушам! Наслушах се на лъжи!

— Не се дръж така!

— Искаш да слушам ли? — кресна Бет. — Какво да слушам? Че си обсебен от една снимка и си дошъл да ме търсиш, понеже си бил убеден, че снимката те е закриляла? Това е налудничаво, а най-тревожното е, че дори не си даваш сметка колко откачено звучи обяснението ти!

Той впери поглед в нея и стисна здраво зъби.

Бет усети как тръпка разтърсва тялото ѝ. Беше приключила с това. И с него.

— Искам си я обратно — гневно заяви тя. — Искам снимката, която дадох на Дрейк.

Той не отговори, затова тя взе една малка саксия от дъската под прозореца и я запрати по него.

— Къде е? Дай ми я!

Логан се наведе, когато саксията прехвърча над главата му и се разби в стената отзад. За пръв път Зевс излая объркано.

— Не е твоя! — провикна се Бет.

Логан се изправи.

— Не е у мен.

— Къде е? — попита Елизабет.

Той забави отговора си.

— Дадох я на Бен — призна.

Тя присви очи.

— Излез.

Логан се поколеба, но накрая се запъти към вратата. Бет се отдръпна, за да не я доближава. Зевс гледаше ту Бет, ту Логан, докато накрая бавно пое след господаря си.

На вратата Логан се спря и се обърна към Елизабет:

— Кълна се в живота си, че не дойдох тук, за да се и влюбя в теб, нито за да те накарам да се влюбиш в мен. Но така се случи.

Тя го изгледа и изрече:

— Казах ти да си вървиш, при това съвсем сериозно.

Той се обърна и излезе навън в бурята.

Двайсет и девета глава

Тиболт

Тиболт не можеше да си представи, че ще се върне в къщата си. Искаше да е навън, не му се струваше редно да е на топло и на сухо. Искаше да се пречисти от стореното, от лъжите, които беше наговорил.

Тя имаше право: не се беше отнесъл честно с нея. Макар да беше оскърбен от някои неща, които му наговори Бет, и от нежеланието ѝ да го изслуша, тя имаше основание да се чувства предадена. Но как да ѝ го обясни? Той самият не проумяваше напълно защо е дошъл, колкото и да се мъчеше да облече мотивите си в думи. Разбираше защо тя тълкува действията му като постъпки на маниакален преследвач. Да, той наистина беше обсебен, но не в смисъла, в който си представяше тя.

Трябваше да ѝ каже за снимката още щом пристигна. Мъчеше се да си спомни защо не го направи. Най-вероятно Бет щеше да се изненада и да го поразпита, но толкова. Тиболт допускаше, че баба ѝ така или иначе щеше да го наеме.

Най-много от всичко му се искаше да се обърне и да се върне при Бет. Искаше да ѝ обясни, да ѝ разкаже всичко от самото начало.

Обаче нямаше да го направи. Тя се нуждаеше да остане малко сама или поне без него. Нуждаеше се от време, за да се възстанови и може би да проумее, че Тиболт, в когото се беше влюбила, е единственият Тиболт. Чудеше се дали, след като постои сама, Бет ще му прости.

Той газеше в калта и докато някаква кола минаваше покрай него, забеляза, че водата е стигнала до средата на гумите. Отпред видя, че реката е заляла пътя. Реши да мине напряко през гората. Може би за последен път. Може би беше време да се върне в Колорадо.

Продължи напред. Есенните листа, които все още бяха останали по дърветата, донякъде го предпазваха от дъжда, и когато навлезе по-навътре в гората, той усети как разстоянието между него и Бет се увеличава с всяка следваща крачка.

Трийсета глава

Бет

Току-що изкъпана, Бет стоеше в спалнята си, облечена с огромна тениска, когато баба ѝ надникна вътре.

— Искаш ли да си поговорим? — попита тя и посочи с палец към прозореца: — От училището ми се обадиха, че си тръгнала към къщи. Директорът беше разтревожен, а после те видях в канцеларията. Реших, че двамата се карате.

— Не беше обикновена караница — унило отговори внучката.

— И аз така заключих, след като той си е тръгнал. А и ти остана на верандата много дълго след това.

Бет кимна.

— А Бен? Той не го е наранил, нали? Нито пък теб?

— Не, няма нищо такова.

— Добре, понеже само това не би могло да се оправи.

— Не съм сигурна, че това може.

Баба ѝ се загледа през прозореца и въздъхна тежко.

— Явно аз ще трябва да нахраня кучетата тази вечер.

Младата жена я изгледа с раздразнение:

— Благодаря ти за разбирането.

— Котенца и кленове — махна с ръка баба ѝ.

Бет се замисли, но накрая изсумтя безсилно:

— Какво означава това?

— Нищо не означава, но за секунда ти толкова се вбеси, че престана да се самосъжаляваш.

— Не разбираш…

— Опитай да ми обясниш.

Бет вдигна поглед.

— Той ме е преследвал, бабо. Пет години! А после е прекосил пеша почти цялата страна, за да ме намери. Той е обсебен от мен.

Странно защо баба ѝ мълчеше.

— Защо не започнеш отначало? — предложи тя и седна на леглото на внучката си.

Бет не беше сигурна, че ѝ се говори за това, но прецени, че би било най-добре всичко да приключи. Разказа за посещението на Кийт в класната стая и през следващите двайсетина минути баба ѝ узна за внезапното ѝ тръгване от училището, за мъчителната ѝ несигурност и за сблъсъка ѝ с Логан. Когато разказът приключи, баба ѝ сключи ръце в скута си.

— Значи Тиболт призна, че снимката е била у него? Смънкал, че му била талисман и че е дошъл, понеже усещал, че ти дължи нещо, така ли?

— Горе-долу — кимна Бет.

— Какво е имал предвид с това, че си му била талисман?

— Не знам.

— Не го ли попита?

— Пет пари не давам, бабо. Цялата история е…, странна и зловеща. Защо му е да постъпва така?

Старата жена сключи вежди.

— Признавам, че звучи странно, но аз бих искала да разбера защо според него снимката му носи късмет!

— Какво значение има?

— Ти не си била на война — подчерта баба ѝ. — Не си преживяла нещата, които той е преживял. Може пък да казва истината.

— Една снимка не може да е талисман — свъси се Бет. — Това е налудничаво.

— Може би, обаче съм по-стара от теб и знам, че на война се случват странни неща. Войниците вярват във всякакви суеверия, пък и какво лошо има да си мислят, че нещо ги предпазва от беда?

Младата жена въздъхна шумно.

— Едно е да вярваш, но е съвсем различно една снимка да те обсеби и ти да тръгнеш да преследваш човека на нея.

Баба ѝ положи длан върху коляното ѝ.

— Всеки действа откачено понякога.

— Не чак толкова откачено — настоя на своето Бет. — Има нещо плашещо…

Баба ѝ помълча и накрая също въздъхна:

— Може би си права.

Бет се вгледа в лицето ѝ и неочаквано се почувства напълно изтощена.

— Ще ми направиш ли една услуга?

— Каква?

— Ще се обадиш ли на директора да го помолиш да докара Бен след училище? Не искам да шофираш в това време, а и аз не съм в състояние.

Трийсет и първа глава

Клейтън

Клейтън безуспешно опита да прекоси езерото, образувало се пред къщата на Бет, но ботите му затъваха в калта. Овладя импулса си да изригне поток от ругатни. Видя, че прозорецът до входната врата е отворен, и знаеше, че старата жена ще го чуе. Въпреки възрастта си тя имаше остър слух, а той никак не искаше да прави лошо впечатление. Тя и бездруго вече достатъчно го мразеше.

Качи се по стълбите и почука на вратата. Вътре някой се раздвижи, лицето на Бет се показа на прозореца и входната врата най-сетне се отвори.

— Кийт? Какво търсиш тук?

— Притеснявах се. Исках да проверя дали всичко е наред.

— Да, наред е — увери го тя.

— Той още ли е тук? Искаш ли да поговоря с него?

— Не, тръгна си. Не знам къде е.

Клейтън запристъпва от крак на крак, мъчейки се да си придаде разкаян вид:

— Съжалявам за всичко. Много ми е неприятно, че точно аз трябваше да ти кажа. Знам, че наистина го харесваше.

Тя кимна със стиснати устни.

— И не бъди твърде сурова към себе си. Както ти казах и по-рано, такива хора… умеят да се прикриват. Те са социопати, а ти просто няма как да се досетиш.

Бет скръсти ръце:

— Не ми се говори за това.

Клейтън вдигна ръце отбранително, съзнавайки, че трябва да отстъпи.

— Досетих се. Имаш право. Пък и не ми е работа, особено след като се държах така с теб преди. — Пъхна единия си палец в колана и се насили да се усмихне. — Просто исках да се уверя, че си добре.

— Добре съм, благодаря.

Той се обърна да си ходи, но спря.

— Искам да ти кажа, че съдейки по онова, което ми е разказвал Бен, Тиболт явно е свестен човек.

Тя изненадано вдигна поглед.

— Държах да го знаеш, понеже ако нещата стояха другояче… ако нещо се беше случило с Бен, Тиболт щеше да проклина деня, в който се е родил. По-скоро бих умрял, отколкото да допусна нещо да се случи със сина ни. Знам, че и ти се чувстваш така. И точно затова си страхотна майка. Допускал съм много грешки през живота си, но едно от най-хубавите неща е, че поверих сина си на теб да го отгледаш.

Тя кимна, опитвайки се да скрие сълзите си, и се извърна. Когато Бет изтри очи, Клейтън пристъпи към нея.

— Ей — тихо поде, — знам, че в момента не ти е до това, но повярвай ми, постъпи правилно. След време ще намериш някого и не се съмнявам, че той ще е най-свестният мъж на света. Ти го заслужаваш.

Бет изхълца и Клейтън протегна ръка към нея. Тя инстинктивно се притисна към него.

— Всичко е наред — прошепна той. Двамата останаха дълго на верандата и той силно я притискаше към себе си.

Клейтън не остана дълго, нямаше нужда, каза си. Беше постигнал каквото си бе намислил. В очите на Бет той вече беше мил, грижовен и състрадателен приятел, човек, изкупил греховете си. Прегръдката беше само черешката на тортата — не беше я планирал, но тя се оказа приятен край на срещата им.

Нямаше да я притиска, би било грешка. Трябваше ѝ малко време, за да превъзмогне Тиболт. Дори да беше социопат, дори да напуснеше града, чувствата не секват, все едно натискаш някакво копче. Но щяха да отшумят, както щеше да отмине и дъждът. Следващата му стъпка беше да се увери, че Тиболт е потеглил обратно към Колорадо.

А после? Да се държи като свестен тип. Може да покани Бет, докато двамата с Бен правят нещо заедно, и да я убеди да остане на барбекю. Отначало ще се държи небрежно, да не би тя да заподозре, а после ще предложи да направят нещо тримата с Бен някоя вечер през седмицата. Изключително важно беше всичко да се случва далеч от нахалния поглед на бабчето, тоест не биваше да става тук. Бет нямаше да разсъждава трезво поне няколко седмици, но баба ѝ беше запазила здравия си разум, а на него никак не му се искаше тя да втълпи на внучката си, че той си е наумил нещо.

А после, когато отново привикнат един с друг, можеха да изпият няколко бири, докато Бен спи, нещо импровизирано. Би могъл да ѝ капне малко водка в бирата, за да не може да се прибере с колата, а после да ѝ предложи да пренощува в леглото му, а той — на дивана. Щеше да се държи като безукорен джентълмен, но бирата нямаше да спира да се лее. Щяха да си побъбрят за едно време — за доброто старо време — и Кийт щеше да ѝ позволи да поплаче на рамото му за Тиболт. Да отприщи чувствата ѝ и неусетно да плъзне ръка около талията ѝ…

Усмихна се, докато палеше колата, напълно сигурен в развоя на следващите събития.

Трийсет и втора глава

Бет

Бет не спа добре и се събуди изтощена.

Предишната вечер бурята се беше разразила с пълна сила, донесе силен вятър и проливен дъжд, в сравнение с който досегашният порой беше нищо. Предния ден тя не можеше да си представи, че е възможно водата да се покачи още, но когато погледна през прозореца, канцеларията приличаше по-скоро на самотен остров насред океана. Предната вечер беше спряла колата си на малко по-високо място, под магнолията, което се оказа много предвидливо. Автомобилът също се бе превърнал в островче, а водата наоколо стигаше до високите стъпенки на пикапа на баба ѝ. Пикапът се бе справял при предишните наводнения, но все пак добре, че спирачките му бяха оправени, иначе щяха да се окажат затворени у дома.

Предната вечер Бет отиде до града, за да купи няколко литра мляко и още неща от първа необходимост, но пътуването се оказа безполезно. Навсякъде беше затворено и единствените други превозни средства, които срещна на пътя, бяха комуналните камионетки и джиповете на шерифството. Половината град беше останал без електричество, но тяхната къща засега не беше засегната. Хубавата новина беше, че според прогнозите по телевизията и по радиото последният пристъп на бурята щеше да премине днес и утре водата може би щеше да започне да спада.

Бет седеше на люлката на верандата, а баба ѝ и Бен играеха на карти на кухненската маса. Само в тази игра бяха равни съперници, но поне Бен не скучаеше. По-късно Бет щеше да го пусне да поцапа из локвите в предния двор, докато тя наглежда кучетата. Може би трябваше да се откаже от всякакви опити да го пази сух и да му даде да облече банския си — когато по-рано сутринта беше ходила да нахрани кучетата, дъждобранът ѝ се оказа напълно безполезен.

Заслушана в равномерното трополене на дъжда по покрива, Бет се замисли за Дрейк. За хиляден път ѝ се прииска да можеше да поговори с него и се запита какво ли би казал той за снимката. Дали и той вярваше в нейната сила? Брат ѝ не беше много суеверен, но сърцето ѝ се свиваше всеки път, когато си припомнеше необяснимата му паника след загубата на снимката.

Баба му имаше право. Бет не знаеше какво е преживял Дрейк там, не знаеше какво е преживял и Логан. Колкото и да се стараеше да бъде осведомена, войната си оставаше някак нереална. На какъв ли стрес бяха подложени тези момчета, които се опитваха да оцелеят на хиляди километри от дома, навлекли бронежилетки и живеещи сред хора, които говорят на непознат за тях език? Невъзможно ли беше да повярва, че човек би се вкопчил в нещо, което вярва, че ще го запази невредим?

Не, реши Бет. Все едно да носиш заешко краче или медальон с лика на Сейнт Кристофър. Какво, че беше лишено от логика — логиката нямаше значение. Нито пък безусловната вяра във вълшебни сили. След като се чувстваш в безопасност, просто е така и толкова.

Обаче да я издири чак тук? Да я преследва?

Ето това вече не проумяваше. Колкото и скептично да гледаше на намеренията на Кийт — и на опита му да изглежда искрено загрижен за нея, — тя беше принудена да признае, че създалото се положение я караше да се чувства силно уязвима.

Какво беше казал Логан? Че ѝ бил задължен? Вероятно за живота си, но как?

Поклати глава, изтощена от мислите, които препускаха в главата ѝ. Вдигна поглед, когато чу вратата да се отваря.

— Мамо?

— Да, скъпи?

Бен се приближи и седна до нея.

— Къде е Тиболт? Още не съм го виждал днес.

— Няма да идва.

— Заради бурята ли?

Още не му беше казала и не беше готова да го направи.

— Има да свърши някои неща.

— Добре — погледна към двора Бен. — Тревата вече не се вижда.

— Да, така е, но дъждът скоро ще спре.

— Случвало ли се е и преди, когато си била малка?

— Няколко пъти, но винаги след ураган.

Той кимна и бутна очилата си нагоре. Бет прокара ръка през косата му.

— Чух, че Логан ти е дал нещо.

— Не бива да говоря за това — отговори сериозно момчето. — Тайна е.

— Можеш да кажеш на мама. Аз умея да пазя тайни.

— Добър опит, но няма да се хвана — подразни я той.

Бет се усмихна, облегна се назад и залюля люлката с крака.

— Хубаво. Аз вече знам за снимката.

Бен я изгледа, чудейки се какво точно знае.

— Нали се сещаш — продължи тя, — че има силата да предпазва.

Раменете му увиснаха:

— Значи ти е казал.

— Разбира се.

— Е! — възкликна Бен разочарован. — А мен ме предупреди да си остане между нас.

— У теб ли е снимката? И аз искам да я видя.

Бен се поколеба, но бръкна в джоба си. Извади сгънатата снимка и ѝ я подаде. Бет я разтвори, впери поглед в нея и усети как я залива вълна от спомени: за последния ѝ уикенд с Дрейк и за разговора, който бяха водили, виенското колело, падащата звезда.

— Логан каза ли още нещо, когато ти даде снимката? — попита Бет, докато му я връщаше. — Освен че е тайна.

— Каза, че според приятеля му Виктор тя била талисман, благодарение на който бил оцелял в Ирак.

Сърцето ѝ заби лудо и тя приведе лице към лицето на Бен.

— Според Виктор снимката била талисман, така ли?

— Аха — кимна Бен. — Така ми каза Логан.

— Сигурен ли си?

— Разбира се.

Бет се взря в сина си, водейки вътрешна битка със себе си.

Трийсет и трета глава

Тиболт

Тиболт пъхна в раницата си малкото провизии, които имаше у дома. Вятърът духаше на силни пориви и все още валеше силно, но той беше вървял и в по-сурово време. Въпреки това не можеше да събере сили да излезе от вратата.

Пътуването насам беше едно, но да си тръгне — нещо съвсем друго. Беше се променил. Замина от Колорадо по-самотен, отколкото се бе чувствал някога, а тук животът му беше пълен и цялостен. Поне до вчера.

Зевс най-сетне се настани в ъгъла. Почти през целия ден крачеше неспокойно, понеже Тиболт не го беше извеждал на разходка. Всеки път, когато Тиболт станеше да си налее чаша вода, кучето също скачаше, нетърпеливо да излезе навън.

Беше ранен следобед, но заради облачното и дъждовно небе изглеждаше по-тъмно. Бурята продължаваше да фучи край къщата, но Логан усещаше, че това са последните яростни издихания. Подобно на уловена риба, която се мята на пристана, бурята нямаше да си отиде тихо и кротко.

Логан се стараеше да не мисли за случилото се или как би могъл да го избегне — нямаше смисъл. Беше оплескал нещата, а миналото не можеш да промениш. Винаги се беше старал да живее, без да се замисля над неща, които не може да промени, но този път беше различно. Не беше сигурен, че ще успее да го преодолее.

В същото време не можеше да се отърси от усещането, че не всичко е приключило, че нещо е останало недовършено. Нима просто му липсваше завършек? Не, беше нещо повече. Опитът му като военен го беше научил да се доверява на инстинктите си, макар да не беше сигурен кой е техният източник. Беше сигурен, че трябва да напусне Хамптън, дори и само за да бъде възможно най-далеч от Кийт Клейтън — не си правеше илюзията, че той ще прости и ще забрави, — но въпреки това просто не можеше да се накара да прекрачи прага.

Клейтън беше в центъра на събитията. Клейтън — а също Бен и Елизабет — бяха причината за пристигането на Логан. Просто не можеше да измисли защо и какво трябва да направи.

В ъгъла Зевс скочи на крака и се запъти към вратата. Тиболт се извърна към него, когато чу някой да тропа на вратата. Неволно се напрегна, но когато Зевс надникна през прозорчето, радостно замаха с опашка.

Тиболт отвори и се озова лице в лице с Елизабет. Застина. За миг двамата просто се взираха един в друг.

— Здравей, Логан.

— Здравей, Елизабет.

Колеблива усмивка, мигновена, сякаш несъществуваща, озари лицето ѝ. Дали пък не му се беше привидяло?

— Може ли да вляза?

Той отстъпи встрани, взирайки се в нея, докато тя сваляше дъждобрана си и лъскавата ѝ руса коса се разпиля. Подаде му несигурно дрехата и Тиболт я пое. Закачи я на куката на вратата и се обърна към нея.

— Радвам се, че дойде — каза.

Тя кимна. Зевс подуши ръката ѝ и тя го погали зад ушите, след което отново насочи цялото си внимание към Тиболт.

— Може ли да поговорим? — попита.

— Щом искаш.

Покани я с жест на канапето и тя приседна в единия край, а той се настани в другия.

— Защо си дал снимката на Бен? — поде Елизабет направо.

Тиболт впери поглед в стената, чудейки се как да ѝ обясни, без да влоши нещата още повече. Откъде да започне?

— Кажи ми простичко, с няколко думи — предложи тя, усетила причината за мълчанието му. — Да започнем така.

Той разтърка челото си с ръка, въздъхна и я погледна.

— Понеже исках да го предпазя.

— Да го предпазиш ли?

— Когато ходихме в къщичката на дървото. Бурята беше разклатила всичко, включително моста. Той не бива да ходи повече там — къщичката всеки момент може да се срути.

Тя го гледаше сериозно и без да мига.

— Защо не я задържа ти?

— Понеже усетих, че на него му трябва повече, отколкото на мен.

— Понеже ще го предпази.

Тиболт кимна:

— Да.

Тя се размърда на канапето, преди отново да се обърне към него:

— Значи искрено вярваш в онова, което ми каза? Че снимката е талисман?

Зевс се приближи до Тиболт и легна в нозете му.

— Може би — отговори той.

Тя се приведе напред:

— Защо не ми разкажеш цялата история?

Тиболт облегна лакти върху коленете си и колебливо започна да ѝ разказва цялата сага, свързана със снимката. Започна от игрите на покер в Кувейт, после до обстрела с РПГ, след който беше изгубил съзнание, и стигна до престрелката във Фалуджа. Подробно ѝ описа атентатите с коли-бомби и самоубийствените нападения, от които беше оцелял в Рамади, включително онова, при което според Виктор снимката спасила и двамата. Разказа ѝ за реакцията на другите морски пехотинци и за последиците от тяхното недоверие.

Замълча и я погледна в очите:

— Но дори след всичко това продължавах да не вярвам. За разлика от Виктор, който вярваше непоклатимо в такива неща, а аз му се подигравах, че го приема толкова сериозно. Аз обаче не вярвах, поне не съзнателно. — Стисна ръце и гласът му зазвуча по-тихо: — По време на последния ни уикенд заедно Виктор ми каза, че съм длъжник на жената от снимката, понеже съм оцелял благодарение на нея, и че не ѝ ли се отплатя, равновесието е нарушено. Заяви, че съдбата ми вещае да я открия. Няколко минути по-късно Виктор беше мъртъв, но аз се отървах невредим. Но дори тогава не му повярвах. После обаче той започна да ми се привижда.

Запъвайки се, той ѝ разказа за срещите си с призрака на Виктор, но избягваше погледа ѝ, понеже се опасяваше, че ще прочете в очите ѝ неверие. Накрая поклати глава и въздъхна.

— Останалото е, както ти го разказах. Бях същинска развалина, затова поех на път. Да, тръгнах да те търся, но не понеже бях обсебен от теб. Не защото те обичах или исках и ти да ме обикнеш. Направих го, понеже Виктор каза, че това е моята съдба, а аз продължавах да виждам призрака му. Когато пристигнах тук, не знаех какво да очаквам. Постепенно, както пътувах, започнах да възприемам случващото се като предизвикателство — дали ще те намеря, колко време ще отнеме. А когато най-сетне пристигнах в кучкарника и видях табелата, че търсите работник, реших, че това е начин да ти се отплатя. Стори ми се правилно да кандидатствам за работата. Точно както усетих, че е редно да дам снимката на Бен, когато двамата ходихме в къщичката на дървото. Обаче не бях сигурен, че ще успея да обясня тези неща, колкото и да се опитвам.

— Дал си снимката на Бен, за да го предпазва — повтори Елизабет.

— Звучи налудничаво, нали?

Тя се замисли, после каза:

— Защо не ми разказа още от самото начало?

— Трябваше — призна той. — Само че носех тази снимка със себе си пет години и не исках да се разделям с нея, преди да узная какво е предназначението ѝ.

— А сега вече разбираш ли го?

Той се наведе и потупа Зевс по главата, преди да ѝ отговори. Погледна я право в очите и каза:

— Не съм сигурен. Мога да кажа само, че случилото се между нас — всичко, което преживяхме, — не започна с намирането на снимката. Започна, когато влязох в кучкарника. Тогава ти стана действителна за мен и колкото повече те опознавах, толкова по-реален се чувствах самият аз. По-щастлив и жив, както не съм се чувствал от много отдавна. Сякаш ни е писано да сме заедно.

— Сякаш съм твоята съдба? — изви вежда тя.

— Не… не така. Това няма нищо общо със снимката, с пътуването ми или с нещо, казано от Виктор. Не познавах човек като теб и със сигурност няма да срещна такъв в бъдеще. Обичам те, Елизабет… нещо повече, харесвам те. Обожавам да бъдем заедно.

Тя го изгледа изпитателно с неразгадаемо изражение. Когато заговори, гласът ѝ прозвуча делово:

— Съзнаваш, че тази история е доста откачена и те кара да изглеждаш като смахнат маниак, нали?

— Знам — кимна Тиболт. — Повярвай ми, изглеждам откачалка и в собствените си очи.

— Какво ще направиш, ако те помоля да напуснеш Хамптън и повече никога да не ме търсиш?

— Ще си тръгна и повече няма да чуеш за мен.

Думите му увиснаха във въздуха, натежали от смисъл. Тя се размърда на канапето и се извърна с престорена неприязън, преди отново да се обърне към него:

— И няма дори да ми се обадиш? След всичко, което сме преживели заедно? Не мога да повярвам.

Изпита облекчение, когато разбра, че тя се шегува. Въздъхна и едва сега осъзна, че е стоял с притаен дъх, и се ухили широко:

— Ако трябва, за да не ме мислиш за откачалка.

— Това е жалко. Един истински мъж трябва поне да се обади.

Той се премести по-близо до нея на канапето.

— Ще го имам предвид.

— Нали разбираш, че няма да може да разказваш тази история, ако възнамеряваш да живееш тук?

Той се приближи още повече.

— Ще го преживея.

— И ако очакваш повишение на заплатата само защото излизаш с внучката на шефа, забрави.

— Ще се справя.

— Не знам как. Дори нямаш кола.

Той вече се беше преместил съвсем близо до нея и когато тя се извърна, косата ѝ се плъзна по рамото му. Той се наведе и я целуна по шията.

— Ще измисля нещо — прошепна и притисна устни към нейните.

Дълго се целуваха на канапето. Когато той най-сетне я отнесе в спалнята и се любиха, телата им се движеха в съвършена хармония, сякаш се сляха в едно. Любиха се страстно, гневно и опрощаващо, нежно и болезнено, каквито бяха чувствата им. След това Тиболт се излегна на една страна, загледан в Елизабет. Плъзна пръст по бузата ѝ и тя го целуна.

— Май може да останеш — прошепна му.

Трийсет и четвърта глава

Клейтън

Клейтън се взираше невярващо в къщата, а кокалчетата на пръстите му бяха побелели, докато стискаше волана. Примигна няколко пъти, за да проясни зрението си, но виждаше все същото: колата на Бет на алеята, двамата се целуват на канапето, Телбод я повежда към спалнята.

Бет и Телбод заедно. С всяка изминала минута той усещаше как в гърдите му се надигат все по-мощни вълни от гняв. Идеалните му планове се провалиха и Телбод щеше вечно да го държи в неизгодна позиция.

Стисна устни. Изкушаваше се да нахълта вътре при тях, но там беше проклетото куче. Отново. Достатъчно трудно му беше да ги следи с бинокъла от колата, без да го забележат.

Телбод… Кучето… Бет…

Блъсна волана. Как можа да се случи така? Бет не чу ли какво ѝ беше казал? Не проумя ли на каква опасност е изложена? Не я ли беше грижа за Бен?

Този психар нямаше да стане част от живота на сина му. За нищо на света.

Трябваше да го предвиди. Трябваше да се досети, че Бет ще прояви глупост. Скоро щеше да навърши трийсет, а умът ѝ — като на малко дете. Трябваше да се досети, че тя ще вижда в Телбод само каквото иска да вижда и ще пренебрегва очевидното.

Трябваше обаче да се сложи край на тази история. Рано или късно щеше да ѝ отвори очите, каквото и да му струва.

Трийсет и пета глава

Тиболт

След като изпрати Елизабет с целувка, Тиболт се отпусна тежко на дивана едновременно изтощен и с огромно облекчение. Олекна му, понеже Елизабет му прости. Истинско чудо бе, че се беше помъчила да го разбере и да проследи сложното и объркано пътуване, довело го тук. Тя го прие, какъвто беше, а Логан бе смятал това за невъзможно.

Преди да си тръгне, тя го покани на вечеря и макар да прие охотно, той смяташе преди това да си почине. Не го ли направеше, надали щеше да има сили да води разговор.

Преди да легне да подремне обаче, трябваше да изведе Зевс поне за малко. Отиде на задната веранда и взе дъждобрана си. Зевс го последва навън, наблюдавайки го с интерес.

— Да, ще излизаме — потвърди Тиболт. — Само да се облека.

Зевс излая и подскочи развълнувано като сърничка. Изтича до вратата и пак се върни при Тиболт.

— Бързам колкото мога, спокойно.

Зевс продължи да обикаля и да подскача край него.

— Успокой се — нареди му Логан отново. Кучето впери в него умолителен поглед, но после неохотно седна.

Тиболт навлече дъждобрана си и ботуши и отвори мрежестата врата. Зевс изхвърча на дъжда и тутакси затъна в калта. За разлика от имота на бабчето, къщата на Тиболт беше на лек склон и водата се събираше на около четиристотин метра по-долу от нея. Горе Зевс се насочи към гората, после отново излезе на открито и заобиколи по алеята като вихър, подскачайки от радост. Тиболт се усмихна и си каза: «Прекрасно знам как се чувстваш!»

Останаха навън на неколкоминутна разходка в дъжда. Небето беше станало саждено, покрито с тежки дъждовни облаци. Отново излезе силен вятър и Тиболт усети как дъждовните капки го жилят по лицето. Но какво от това — за пръв път от години се чувстваше истински свободен.

Забеляза, че долу в началото на алеята следите от гумите на Елизабет са почти напълно заличени от водата. След още няколко минути дъждът щеше изцяло да ги заглади. Обаче нещо привлече вниманието му, макар да не осъзна веднага какво вижда. Първата му мисъл беше, че гумите са оставили твърде широки следи.

Приближи се, за да огледа по-отблизо, предполагайки, че следите ѝ на тръгване почти са припокрили следите от гумите ѝ на идване. Едва когато стигна до началото на алеята, разбра, че бърка. Следите от гумите бяха от две превозни средства, които бяха пристигнали, а после си бяха заминали. Отначало Логан не проумяваше.

Умът му заработи по-бързо, когато парченцата от пъзела се наместиха. Още някой беше идвал. Но в това нямаше логика, освен ако…

Погледна към пътя, който водеше през гората към кучкарника. В този момент вятърът и пороят се разбушуваха с пълна мощ и се наложи да примигне. Дъхът му секна. Хукна, опитвайки да си наложи определено темпо. Мислите му препускаха лудешки, докато Логан се опитваше да прецени кога ще успее да стигне там. Дано да се добере навреме!

Трийсет и шеста глава

Бет

Съдбата беше отредила бабчето да бъде в канцеларията на кучкарника, когато Кийт нахълта в къщата и затвори вратата зад гърба си със собственически жест. Дори от кухнята Бет видя, че вените на врата му са набъбнали и изпъкнали. Ръцете му бяха стиснати в юмруци, когато се втренчи в нея.

Докато той гневно прекосяваше дневната, тя усети, че нещо в нея се пречупва и на негово място се настанява страхът. Никога не го беше виждала такъв, затова отстъпи назад покрай шкафовете. Кийт я изненада, като спря на прага на кухнята. Усмихна се, но изражението му беше отнесено — гротескна и безумна карикатура на истинската му физиономия.

— Извинявай, че нахълтах така — каза с пресилена учтивост, — обаче трябва да поговорим.

— Какво търсиш тук? Не може да влизаш така…

— Вечеря приготвяш, а? — отбеляза той. — Помня как и на мен ми приготвяше вечери.

— Махай се, Кийт — дрезгаво нареди Бет.

— Никъде няма да ходя — заяви той, вперил поглед в нея, като че ли не разбираше какво му казва Бет, и ѝ даде знак да седне на стола. — Защо не седнеш?

— Не ми се сяда — прошепна тя, ненавиждайки се, задето гласът ѝ звучи толкова уплашено. — Искам да си вървиш.

— Няма да стане — заяви той. Усмихна се отново, но този опит не беше по-добър от предишния. Погледът му беше неузнаваемо празен. Елизабет усети, че сърцето ѝ започва ускорено да бие.

— Дай ми една бира, ако обичаш — поиска той. — Имах тежък ден в службата, ако ме разбираш.

Тя преглътна, не смееше да отмести поглед.

— Нямам бира.

Той кимна, погледна към кухнята и отново прикова погледа си върху нея. Посочи:

— Виждам една до печката. Трябва да има и още. Нещо против да проверя в хладилника?

Без да изчака отговора ѝ, отиде до хладилника, отвори го и се пресегна към долния рафт. Извади една бутилка.

— Май грешиш, а? — Отпи голяма глътка и ѝ намигна.

Тя се постара да запази спокойствие.

— Какво искаш, Кийт?

— А, нали знаеш, исках само да си побъбрим. Да проверя дали нямаш да ми казваш нещо.

— За какво? — попита тя със свито сърце.

— За Телбод — отговори той.

— Не разбирам какво говориш — каза Бет, пренебрегвайки подигравката му.

Той отпи още една глътка от бирата си и шумно преглътна.

— Докато карах насам, знаех, че ще ми отговориш така — почти небрежно подметна Кийт. — Обаче те познавам по-добре, отколкото си мислиш. — Размаха бутилката към нея и продължи: — Преди време не бях сигурен дали изобщо те познавам, но през последните няколко години това се промени. Отглеждането на едно дете сплотява съпрузите, не мислиш ли?

Бет не отговори.

— Затова съм тук, знаеш ли. Заради Бен. Защото искам най-доброто за него, а в момента не съм сигурен, че си способна да разсъждаваш ясно за това. — Той пристъпи към нея и отново отпи голяма глътка бира. Бутилката вече беше почти празна. Клейтън изтри уста с опакото на дланта си и продължи: — Виж, знам, че отношенията помежду ни невинаги са били идеални, а това не е добре за Бен. Той трябва да знае, че ние още се разбираме, че сме близки приятели. Не мислиш ли, че за него би било полезен урок да разбере, че макар родителите му да са разведени, могат да останат приятели?

Никак не ѝ харесваше този несвързан монолог, но се страхуваше да го прекъсне. Този Кийт Клейтън беше различен… опасен.

— Според мен е важно — продължи той и пристъпи още малко към нея. — Всъщност не се сещам за нищо по-важно.

— Не се приближавай — предупреди го тя.

— Няма да стане — скастри я той. — Ти не разсъждаваш ясно през последните няколко дни.

Кийт продължи да се приближава, а Бет се плъзна още по-назад по шкафовете, като се стараеше да остане с лице към него.

— Не се приближавай. Предупреждавам те!

Той обаче не спря, вперил празния си поглед в нея.

— Разбираш ли какво имам предвид? Държиш се така, все едно ще те нараня, а аз никога не бих те наранил. Би трябвало вече да си го научила.

— Ти си луд!

— Не, не съм. Може и да съм малко ядосан, но не съм луд. — Когато отново се усмихна, погледът му вече не беше празен и стомахът ѝ се сви. Той продължи: — Знаеш ли, че въпреки всичко, на което ме подложи, все още мисля, че си красива?

На Бет не ѝ допаднаха думите му. Ама никак. Вече беше стигнала до ъгъла и нямаше накъде да отстъпва повече.

— Просто престани! Бен е горе, а баба ще се върне всеки момент…

— Искам само една целувка, какво толкова!

Май не го беше чула добре!

— Целувка ли? — повтори Бет.

— Засега. Само целувка. За доброто старо време. После си тръгвам. Веднага се махам. Обещавам ти.

— Няма да те целуна — отвърна тя слисана.

Той вече беше застанал точно пред нея.

— Напротив. А по-късно ще направиш и други неща. Но засега ми стига и една целувка.

Бет изви гръб в опита да не го доближава.

— Моля те, Кийт, не искам това. Не искам да те целувам.

— Ще го преодолееш — заяви той. Наклони се към нея, но тя се отдръпна. Стисна я за ръцете. Докато устните му се доближаваха, Бет чу оглушителното туптене на сърцето си.

— Причиняваш ми болка — задъхано каза.

— Ето какво, Бет — прошепна той и тя усети топлия му дъх на тила си, — щом не искаш да ме целунеш, добре. Ще го приема. Обаче реших, че искам двамата с теб да бъдем повече от приятели.

— Махай се! — изсъска тя.

Кийт се изхили и я пусна.

— Добре — каза и отстъпи назад. — Няма проблем. Ще си тръгна, но ще ти обясня какво ще се случи, ако не измисля някакво решение.

— Просто се махай! — изкрещя тя.

— Мисля, че от време на време трябва да излизаме… на среща. Не приемам отказ.

Бет цялата настръхна от начина, по който той произнесе думата «среща». Не можеше да повярва на ушите си.

— След всичко, което ти казах за Телбод — додаде Кийт, — ти къде отиде днес? В неговата къща. Огромна грешка — поклати глава. — Виж, много лесно мога да скалъпя обвинение, че те преследва и че е маниак. И двете неща го правят много опасен, но явно ти пренебрегваш този факт. Поради което пък е опасно Бен да живее с теб.

Лицето му беше безизразно. Бет беше като парализирана от думите му.

— Никак не ми се ще да стигаме до съд и да разгласяваме какви ги вършиш, но ще го направя. И не се съмнявам, че този път ще ми дадат пълно попечителство над Бен.

— Няма да посмееш — прошепна тя.

— Ще го направя, освен ако… — Видимото удоволствие, с което говореше Кийт, правеше думите му още по-ужасяващи. Той млъкна, за да ѝ даде възможност да осмисли чутото, после отново заговори назидателно като стар професор: — Нека се уверя, че ме разбираш. Първо, казваш на Телбод, че повече никога не искам да го виждам. После го молиш да напусне града. А след това двамата с теб излизаме на среща. Заради доброто старо време. Или ще се подчиниш, или Бен идва да живее при мен.

— Няма да живея при теб! — разнесе се тихичко гласче откъм прага на кухнята.

Погледът на Бет се плъзна покрай Кийт и се спря на ужасеното изражение на Бен, който заотстъпва назад:

— Няма да го направя!

Момчето се обърна и хукна, затръшна входната врата зад гърба си и се затича в дъжда.

Трийсет и седма глава

Клейтън

Бет се помъчи да мине покрай Клейтън, но той отново я стисна за ръката.

— Още не сме приключили — изръмжа. Не възнамеряваше да я пусне, преди да се увери, че го е разбрала.

— Той изтича навън!

— Нищо му няма. Искам да съм сигурен, че си наясно какви ще бъдат отношенията ни.

Без никакво колебание Бет го зашлеви със свободната си ръка и той политна назад. Пусна я и тя го изблъска с всички сили.

— Разкарай се оттук, по дяволите! — кресна му. Щом Кийт стъпи здраво на краката си, Елизабет отново го блъсна в гърдите. — До гуша ми дойде ти и семейството ти да ми нареждате какво мога и какво не мога да правя. Повече няма да го търпя!

— Толкова по-зле — отговори той спокойно. — Нямаш избор. Няма да допусна Бен да припари до гаджето ти.

Вместо да му отговори, тя го изблъска, сякаш ѝ беше писнало да го слуша, и се отдалечи.

— Къде отиваш? — попита той. — Не сме приключили.

Тя профуча през дневната:

— Отивам да намеря Бен.

— Това е просто дъжд!

— Вали силно, ако не си забелязал!

Кийт я проследи как тя изтича навън на верандата. И той като нея очакваше Бен да е там, но кой знае защо Бет се озърна и изчезна от погледа му. Проблесна мълния и след миг се разнесе гръмотевица. Близо. Твърде близо. Клейтън се приближи към вратата и забеляза, че Бет е поела към края на имота и оглежда двора. В този момент към нея с чадър се приближи баба ѝ.

— Виждала ли си Бен? — провикна се неочаквано Бет.

— Не — отговори баба ѝ. — Току-що идвам. Какво става? — Тя се закова на място, когато забеляза Клейтън. — Какво става тук? — отново попита тя настойчиво.

— Той не мина ли покрай теб? — попита внучката ѝ и рязко хукна към стълбите.

— Голяма работа — обади се Кийт, който искаше да доведе докрай разговора си с Бет. — Бен ще се върне…

Бет се закова на място и се обърна към него. Кийт веднага забеляза, че на мястото на гнева ѝ се е появил ужас. Изведнъж ревът на бурята сякаш се отдръпна някъде далеч.

— Какво има? — попита той.

— Къщичката на дървото…

Клейтън осъзна думите ѝ на секундата и двамата хукнаха към гората…

Трийсет и осма глава

Тиболт, Бет, Клейтън

Тиболт най-сетне се добра до алеята пред кучкарника с натежали ботуши. Зевс подтичваше до него, забавян леко от дълбоката до глезените вода. Отпред Логан видя колата и пикапа, а до тях — джип. Когато наближи, полицейската лампа му подсказа, че Клейтън е в къщата.

Въпреки изтощението Логан се хвърли напред, шляпайки през локвите. Зевс пореше водата като делфин, който скача над вълните. Колкото по-бързо тичаше Тиболт, толкова по-дълго му се струваше разстоянието, но най-сетне подмина канцеларията на кучкарника и зави към къщата. Едва тогава забеляза бабчето на верандата, насочила фенерче към гората.

Дори отдалеч изглеждаше паникьосана.

— Бабче! — провикна се той, но тя не го чу заради рева на бурята. След малко обаче явно доловила приближаването му, се обърна към него и го освети с фенерчето.

— Тиболт?

Той с огромно усилие извървя последните няколко крачки. Дъждът плющеше край него и в мрака вече не се виждаше почти нищо. Забави крачка, за да си поеме дъх.

— Какво се случи? — провикна се той.

— Бен избяга! — викна тя в отговор.

— Как така избяга? Какво стана?

— Не знам! — проплака жената. — Клейтън беше тук, Бет излезе да търси Бен, а после двамата хукнаха към потока. Чух да споменават къщичката на дървото.

Само след миг Тиболт тичаше към гората, придружен от Зевс.

Заради вятъра и дъжда клоните изподраха лицата и ръцете им. Пътеката беше препречена от десетки паднали дървета, затова Бет и Кийт се промъкваха през клоните и увивните растения. Тя на два пъти се спъна и падна, зад себе си чуваше как Кийт също пада. Калта беше гъста и лепкава. Някъде по средата на пътя до къщичката едната обувка на Бет се изхлузи, но това не я спря.

Къщичката на дървото. Мостът. Пороят. Не повърна само заради притока на адреналин и страх. Представяше си как синът ѝ стои на моста, а той неочаквано се продънва.

Тя се препъна отново в един полуизгнил ствол и усети пронизваща болка в стъпалото. Изправи се възможно най-бързо и се помъчи да не обръща внимание на болката, но щом стъпи, отново се строполи на земята.

Кийт вече я бе настигнал и я изправи, без да каже нито дума. Обгърна кръста ѝ с ръка и я помъкна напред.

И двамата съзнаваха, че Бен е в опасност.

Клейтън си нареди да не се поддава на паника. Повтаряше си, че Бен е умен, че ще прецени опасността, че няма да насилва късмета си. Не беше най-смелото дете на света и за пръв и единствен път през живота си той се радваше за това.

Дори докато с мъка се промъкваха през храсталака и Бет накуцваше до него, Клейтън не можеше да не забележи ставащото пред очите му. Видя рекичката, излязла от бреговете си и разляла се почти до краката им, по-широка, по-мощна и по-бърза от когато и да било.

Тиболт тичаше с все сила през калта и водата и се мъчеше да не забавя темпо, но с всяка следваща крачка все по-трудно успяваше да поддържа отчаяния си бяг. Растения и клони го удряха през лицето и ръцете и го режеха, но той не усещаше и се носеше напред.

Докато тичаше, разкъса дъждобрана си, а после и ризата.

«Почти стигнах — повтаряше си той. — Още съвсем мъничко.»

А някъде дълбоко в съзнанието си чуваше гласа на Виктор: «Има и още».

Бет усещаше, че костите на стъпалото ѝ стържат една в друга на всяка крачка и че по долната половина на тялото ѝ пробягват огнени искри, но не плачеше и не пищеше.

Когато се приближиха до къщичката на дървото, потокът стана още по-широк, а по течението му се бяха образували вихрени въртопи. Черната вода плискаше покрай купчините откършени клони по все по-бързо чезнещия под водата бряг. Буйната вода беше пълна с грамадни отломки, които можеха да повалят в несвяст всеки.

Дъждът се стелеше като пелена. Вятърът отчупи поредния клон, който се строполи на земята на метри от тях. Калта сякаш изсмукваше силите им.

Но Бет знаеше, че вече са близо до дъба: през пороя успяваше да различи очертанията на въжения мост, както в мъгливо пристанище най-сетне забелязваш мачтата на кораб. Погледът ѝ се отмести от стълбата към въжения мост и после към площадката в средата… Течението на реката прелиташе стремително и беше натрупало край коловете различни отломки. Бет плъзна очи по въжения мост към платформата на къщичката на дървото отсреща и забеляза странния ъгъл, под който мостът е провиснал на половин метър над водата, понеже платформата почти се бе откъртила от старите подпори на къщичката и всеки момент щеше да падне.

Като в кошмарен сън Бет изведнъж забеляза Бен насред бурния поток, вкопчен във въжения мост под платформата на къщичката. Едва тогава тя изпищя.

Клейтън усети как страхът нахлува във вените му, когато видя Бен, вкопчен в люлеещия се край на въжения мост. Мислите му неистово се защураха.

Беше далеч, за да плува до другия бряг, а и нямаше време.

— Стой там! — кресна той на Бет и хукна към стълбата. Качи се по нея и хукна по моста в плен на отчаяния стремеж да стигне до Бен. Виждаше, че платформата на къщичката потъва — подхванеше ли я силното течение, щеше напълно да се откъсне.

Щом направи третата си крачка, изгнилите дъски се сцепиха и Клейтън усети как се блъска в платформата и полита към водата. Успя само да грабне въжето, цопвайки във водата. Помъчи се да стисне здраво, докато потъваше, повлечен към дъното от дрехите си. Усети напора на течението и въжето се пристегна около ръката му. Той продължи да стиска, мъчейки се да задържи глава над водата, и неистово риташе с крака.

Подаде се над водата и си пое дъх. В ребрата му изригна болка и за миг му причерня. В пристъп на паника Клейтън протегна и другата си ръка към въжето, съпротивлявайки се на течението.

Държеше се, стремейки се да забрави за болката, а клоните се блъскаха в тялото му, преди вихрено да се завъртят и да отминат. Водата се плискаше в лицето му, заслепяваше го, задушаваше го и не му позволяваше да мисли за друго, освен за собственото си оцеляване. Ангажиран в тази борба, той не забеляза, че коловете, на които се крепеше междинната площадка, се накланяха под тежестта му все по-ниско към бурното течение.

Бет мъчително се изправи на крака и се помъчи да върви. Направи три крачки и отново падна. Провикна се към отсрещния бряг:

— Тръгни по въжето, Бен! Отдалечи се от платформата! Можеш да го направиш!

Не беше сигурна, че той я е чул, но след малко го видя да се придвижва сантиметър по сантиметър под платформата към по-бурните води в средата на реката.

Кийт се бореше, но едва успяваше да се задържи…

Всичко сякаш ускоряваше и забавяше ход едновременно, но в този момент Бет забеляза движение в далечината малко по-нагоре по брега на потока. Видя как Логан събува ботушите и непромокаемото си долнище.

След миг той скочи във водата, следван от Зевс.

Клейтън знаеше, че няма да издържи още дълго. Болката в ребрата му беше мъчителна и течението продължаваше да го тегли надолу. Успяваше да си поема въздух съвсем нарядко и се съпротивляваше със сетни сили на смъртта, която най-неочаквано усети да приближава.

Безмилостното течение избутваше Тиболт двойно по-назад при всеки метър, който отвоюваше напред. Той знаеше, че може да се върне по суша, след като стигне на отсрещния бряг, но не разполагаше с толкова време. Беше приковал поглед върху Бен и гребеше с всичка сила.

Блъсна го огромен клон, който за миг го запрати под водата. Когато отново се показа на повърхността, видя Зевс да плува усърдно точно зад него. Съвзе се и отново заплува с отчаяно и съсредоточено усилие, но забеляза, че не е стигнал дори до средата на рекичката.

Бет видя, че Бен се придвижва още мъничко по-надолу по несигурния въжен мост, и се добра по-близо до водата.

— Хайде! — провикна се тя. — Ще успееш! Дръж се, скъпи!

Плувайки, Тиболт се удари в потъналата във водата междинна платформа на моста. Превъртя се във водата, изгуби контрол и след броени секунди се блъсна в Клейтън. В пристъп на паника Кийт сграбчи ръката му със свободната си ръка и го замъкна под водата. Тиболт размаха ръце и потърси въжето, което стисна здраво точно когато Клейтън го пусна. Кийт се вкопчи в Тиболт и се покатери по тялото му в неистов стремеж за глътка въздух.

Тиболт потъна под вода, стиснал въжето с една ръка и неспособен да се освободи от Клейтън. Дробовете му сякаш щяха да експлодират, усети, че го обзема паника.

В този момент коловете на междинната площадка се наклониха още повече под тежестта на двамата мъже, разнесе се трясък и площадката рухна изцяло.

Бет наблюдаваше боричкането между Кийт и Логан точно преди да се скъсат въжетата, които все още не се бяха откъснали от средната площадка. На другия бряг на потока платформата на дървената къщичка се строполи във водата с мощен плисък и течението отнесе Бен. Бет с ужас забеляза, че той все още стиска въжето, свързано със средната площадка, което се нагъна по водата.

Зевс приближаваше Логан и Кийт, когато средната площадка внезапно се надигна като подмятана от вълните мидена черупка и се раздроби на парчета. Кучето изчезна.

Всичко се случваше страшно бързо — тя вече не виждаше Логан и Кийт и едва след като обходи водата с неистов поглед, зърна главичката на Бен — точица насред отломките.

Чуваше пронизителните викове на Бен и го видя как се бори да задържи главата си над водата. Бет отново се надигна и закуцука напред, без да обръща внимание на болката и отчаяно мъчейки се да не изпуска сина си от поглед.

И тогава досущ като сбъдната мечта забеляза една тъмна мокра глава да се приближава целеустремено към сина ѝ.

Зевс.

Елизабет чу сина си да вика кучето и сърцето ѝ се изпълни с надежда.

Закуцука и падна, стана отново и залитна напред, после отново рухна на земята. Накрая запълзя, мъчейки се да види какво се случва. Хващаше се за клоните на дърветата и се издърпваше напред. Зевс и Бен се смаляваха, докато течението ги отнасяше, но кучето все повече доближаваше момчето.

И после изведнъж двете фигури се сляха и Зевс рязко се обърна и се насочи към отсамния бряг на реката, мъкнейки подире си Бен, който се беше хванал за опашката му.

— Ритай с крака, скъпи, ритай! — провикна се Бет.

Залитайки и куцукайки, тя се хвърли напред, мъчейки се да противостои на течението. Бен и Зевс се отдалечаваха с всяка изминала секунда. Бет напрегнато се взираше, за да ги вижда — бяха стигнали до средата на потока… не, бяха минали средата.

Тя продължи да върви, борейки се със сетни да не откъсва поглед от тях, напредваше, тласкана единствено от инстинкта. Не усещаше болка, а само туптенето на сърцето си на всяка крачка.

Оставаше им само една трета до брега… течението там беше по-бавно… сега една четвърт…

Бет продължи да върви, като се вкопчваше в клоните и се изтегляше. Клоните се губеха сред листата, но след няколко мъчителни минутки тя отново ги напипваше.

Почти стигна… позволи си малко да отдъхне… още съвсем мъничко… Моля те, Господи… още съвсем мъничко…

Ето ги. Краката на Бен удариха брега първи и той се пусна. Зевс се метна напред и също стигна сушата. Бет се хвърли към Бен и кучето, които излизаха от водата.

Зевс рухна в мига, в който стигна до сухата пръст. Бен се строполи до него след миг. Когато Бет се добра до тях, Зевс отново беше прав с треперещи от изтощение крака, мокър и кашлящ.

Елизабет се строполи на земята до сина си и го повдигна да седне, понеже и той се разкашля едновременно с кучето.

— Добре ли си? — провикна се тя.

— Добре съм — задъхано отговори Бен. Отново се разкашля и изтри лицето си. — Бях уплашен, но снимката беше в джоба ми. Тиболт каза, че тя ще ме пази — заяви той и изтри носа си. — Къде е татко? Ами Тиболт?

Епилог

Два месеца по-късно

Бет погледна в огледалото за обратно виждане и се усмихна, когато видя Зевс в каросерията на пикапа, вирнал нос към вятъра. Бен седеше до нея, доста източен, но не достатъчно, за да облегне удобно лакътя си на прозореца.

Бяха първите топли дни след седмици на ужасно студено време, а и след по-малко от две седмици беше Коледа. Топлината и бурите през октомври вече се бяха превърнали в далечен спомен. Наводненията бяха станали национална новина номер едно. Центърът на Хамптън се беше наводнил като много други градове в областта. Шестима човека изгубиха живота си.

Въпреки кошмара, който бяха преживели, Бет установи, че за пръв път от доста време насам изпитва покой. След погребението тя се опитваше да осмисли и да приеме невероятните събития, довели до този съдбовен ден. Знаеше, че мнозина се питат дали изборът ѝ е правилен. Понякога дочуваше шушукания, но не им обръщаше внимание. Ако беше научила нещо от Логан, то бе, че понякога вярата ѝ в самата нея и инстинктите ѝ са всичко, с което разполага.

За щастие състоянието на баба ѝ продължи да се подобрява. През дните и седмиците след «инцидента», както го наричаше тя, Бет свикна да разчита на нейната неповторима мъдрост и на неизменната ѝ подкрепа. Напоследък баба ѝ пееше редовно в хора, намираше време да обучава кучета и използваше и двете си ръце, а куцукането ѝ се забелязваше само от време на време, когато беше изморена. Всъщност по едно време преди две седмици и двете ходеха по съвсем еднакъв начин. Беше два дни, след като свалиха гипса на Бет — беше счупила четири костици на стъпалото и стоя в гипс пет седмици, — а баба ѝ я подкачаше, предоволна, че не е единственият болник в къщата.

Бен се бе променил забележимо оттогава — в някои отношения промените притесняваха Бет, в други я изпълваха с гордост. След като преживя изпитанието, той се изпълни със самоувереност, която пренесе и в училище. Или поне майка му смяташе така. Понякога се чудеше дали не е заради снимката, която той носеше в джоба си. Ламинатът беше олющен, но той не се разделяше с нея и я носеше навсякъде със себе си. Бет допускаше, че Бен ще надрасне това, но кой знае? Това беше дар от Логан към Бен и имаше особено значение за момчето.

Разбира се, загубата се отрази тежко на Бен. Макар че той рядко говореше за това открито, Бет знаеше, че в известен смисъл синът ѝ обвинява себе си. Понякога все още сънуваше кошмари, в които зовеше ту Кийт, ту Логан. Когато майка му го събуждаше, той винаги ѝ разказваше един и същи сън — как се мята в реката и всеки момент ще потъне, когато вижда Зевс да се приближава към него. Насън обаче Бен посягаше към опашката и установяваше, че не може да я хване. Посягаше отново и отново и все не успяваше, докато най-накрая разбираше, че Зевс вече няма опашка и че самият той сякаш се наблюдава отдалеч как се мята и бавно потъва във водата.

Когато пристигна на гробището, Бет спря на обичайното си място. Носеше две вази с цветя. Най-напред, както правеше винаги, когато идваше тук, отиде на гроба на Дрейк и мълчаливо почете паметта му, преди да изскубне няколко бурена около надгробната плоча и да постави цветята.

После отиде на другия гроб. Беше запазила за него по-големия букет — беше рожденият му ден и тя искаше да го почете.

Зевс тичаше напред-назад, душеше и изучаваше околността както обикновено. Бен се мъкнеше подире му, както правеше още откакто кучето се беше появило при тях. Хлапето го обичаше и преди, но след като Зевс го измъкна от реката, двамата станаха неразделни. Животното явно разбираше какво е направило — или поне само това обяснение хрумваше на Бет, — и в съзнанието на кучето двамата с Бен вече бяха неразделно свързани. Нощем той спеше в коридора пред стаята на момчето. Когато ходеше до тоалетна нощем, Бет често заварваше Зевс да бди над съня на своя любим другар до леглото му.

Загубата беше сложна и двамата с Бен се бореха с нейните последици. Понякога Бет мислеше, че паметта им предизвиква хаос в скръбта, понеже въпреки героизма, белязал изпитанието им, спомените невинаги бяха добри. Но след като всичко приключи, тя щеше да си спомня за Кийт Клейтън единствено с признателност. Елизабет никога нямаше да забрави как той я носеше почти на ръце, след като беше паднала. Нито че всъщност беше загинал, докато се опитваше да спаси сина им.

Това имаше значение. Имаше огромно значение и въпреки недостатъците му тя предпочиташе да го помни така. За доброто на Бен се надяваше той също да си го спомня по този начин, без чувство за вина и с абсолютната увереност, че Кийт го е обичал, каквато до този момент му бе липсвала.

Що се отнася до нея, Логан щеше да я очаква у дома. Предложи да я придружи до гробището, но Бет усети, че всъщност не му се искаше. Бяха почивни дни и той предпочиташе да се скита сам, да поправя разни неща, да работи по новата къщичка на дървото, която майстореше за Бен в задния двор. По-късно смятаха да украсяват елхата. Тя привикна с неговия ритъм и с настроенията му, разпознаваше безмълвните сигнали, които ѝ съобщаваха кой е той. Добър или лош, със силните и със слабите си страни, той беше неин завинаги.

Докато спираше на алеята, Елизабет видя Логан да слиза по стълбите от къщата и му махна.

Тя също беше негова завинаги, колкото и да бе несъвършена. Това е положението — беше си такава, каквато е.

Сякаш прочел мислите ѝ, Логан се запъти към нея с разтворени обятия.

Край

Сканиране, разпознаване и корекция: Еми, 2012

1 Игра, при която участниците трябва да поставят ръцете и стъпалата си върху различно оцветени точки на игралното поле, без да докосват с лакът или коляно земята. — Б.пр.

2 Цилиндър (понякога въртящ се) с три спираловидно разположени ивици: бяла, синя и червена, използван още от средновековието като знак за бръснарница. — Б.пр.

3 Един от главните герои в популярния американски анимационен сериал „Семейство Симпсън“. — Б.пр.

4 Франк и Джо Харди са детективите аматьори, главни герои на юношеската криминална поредица, чийто създател е Едуард Стейтмайър, а текстовете на книгите в действителност са написани от различни анонимни автори под колективния псевдоним Франклин Диксън. — Б.пр.