Талисманът (net) читать бесплатно онлайн полную версию книги (ч. 2)

Накрая те на свой ред започнаха да го разпитват. Откъде е, защо е тук? Той промърмори нещо за някакво момиче и после смени темата. Засили любопитството им. Поръча още бира, а когато отново започнаха да го разпитват, неохотно сподели историята си: че преди няколко години дошъл на панаира заедно със свой приятел и се запознал с едно момиче. Допаднали си. Надълго и нашироко им разказа колко била страхотна и как му казала да я потърси, ако отново мине през града. Обаче колкото и да се мъчел, не можел да си спомни името ѝ.

«Не си спомняш името ѝ ли?» — попитаха те. Не, отговори той. Не помнел имена. Ударили го по главата като дете по време на бейзболен мач и бил зле с паметта. Сви рамене, понеже знаеше, че те ще се разсмеят, и точно така стана. Обаче имал нейна снимка — каза го, сякаш тъкмо се сещаше. Попитаха го дали я носи със себе си. Да, май я носел. Порови из джобовете си и извади снимката. Всички мъже се струпаха. След малко единият поклати глава. Нямаш късмет, приятелю, увери го, жената била недостъпна. Омъжена, така ли? Не била омъжена, но не ходела по срещи. На бившия ѝ нямало да му хареса, а той надали би желал да си има вземане-даване с него. Тиболт преглътна и попита коя е жената.

Бет Грийн, гласеше отговорът. Била учителка в началното училище и живеела с баба си в къщата до кучкарника «Съншайн». «Бет Грийн или по-точно Елизабет Грийн — помисли си Тиболт. — Е.»

Докато разговаряха, той забеляза, че един от мъжете, на които е показал снимката, се е измъкнал от групата. «Явно нямам късмет» — каза Тиболт и си взе снимката.

Остана още половин час, за да се прикрие. Побъбри си още малко с мъжете. Видя непознатият с лошата кожа да се обажда по телефона и разпозна разочарование в реакцията му. Като дете, което е загазило, понеже клюкарства. Добре. Все пак Тиболт имаше усещането, че пак ще се срещне с този тип. Поръча още бири и изгуби още игри, като от време на време поглеждаше към вратата да провери дали идва някой. Никой не се появи. След известно време вдигна ръце и оповести, че няма повече пари и мисли да си тръгва. Цялата операция му струва малко повече от сто долара. Другите го увериха, че винаги е добре дошъл да играят заедно.

Той ги чу съвсем смътно, понеже си мислеше, че лицето от снимката вече си има име и следващата му стъпка е да се срещне с нея.

Седма глава

Бет

Неделя.

Би трябвало да бъде ден за почивка след църквата, за да може Бет да събере сили и да се зареди с енергия за предстоящата седмица. Ден, който трябваше да прекарва със семейството си, да готви задушено в кухнята и да си прави отморяващи разходки край реката. Може би дори да седне с хубава книга и чаша вино или да си вземе гореща вана.

Никак не ѝ се искаше да прекара този ден в събиране на кучешко ако от тревните площи, където обучаваха животните, нито да чисти клетките, нито да обучава дванайсет кучета едно след друго или да седи в задушната канцелария и да чака хората да си приберат домашните любимци, които стояха на хладно в климатизирания кучкарник. Обаче всъщност Бет правеше точно това, откакто се бе върнала от църква.

Две от кучетата вече бяха взети от собствениците им, но днес трябваше да дойдат да вземат още четири. Баба ѝ беше така добра да извади документите и да ги сложи върху бюрото, преди да се прибере в къщата да гледа мача. «Атланта Брейвс» играеха с «Метс», а баба ѝ не само беше запален фен на «Атланта Брейвс», което се струваше нелепо на Бет, но и обожаваше всякакви сувенири, свързани с отбора. Което естествено обясняваше чашите за кафе с емблемата на отбора, натрупани на плота, знаменцата на отбора по стените, настолния календар и лампата с надпис «Атланта Брейвс» до прозореца.

Вратата беше отворена, но въпреки това вътре беше задушно. Беше един от онези горещи и влажни летни дни, които са чудесни да отидеш да поплуваш в реката. Ризата на Бет беше мокра от пот и понеже беше по шорти, краката ѝ непрекъснато залепваха за изкуствената кожа на стола. Помръднеше ли крак, се разнасяше неприятен звук като отлепването на тиксо от картонена кутия, което си беше отвратително.

Баба ѝ смяташе за абсолютно задължително в кучкарника да бъде прохладно, но не беше сметнала за нужно да създаде комфорт в канцеларията. «Ако ти е горещо, отвори вратата към кучкарника» — казваше тя, пренебрегвайки факта, че несекващият лай на кучетата пречи на повечето хора. А днес тук имаше две шумни кутрета — два ръсел териера, които не бяха престанали да лаят, откакто беше дошла Бет. Сигурно бяха лаели и през цялата нощ, понеже другите кучета ѝ се сториха раздразнителни. Те току се присъединяваха в сърдит хор и шумът растеше по сила и височина, като че ли всяко куче искаше да изрази недоволството си по-гръмогласно от останалите. Следователно беше невъзможно Бет да отвори вратата към кучкарника, за да се охлади канцеларията.

Зачуди се дали да не отиде отново в къщата и да си налее още една чаша студена вода, но кой знае защо имаше усещането, че веднага щом излезе, собствениците на кокер шпаньола, оставен за обучение, тутакси ще цъфнат да си го вземат. Бяха се обадили преди половин час, че са на път — «Ще дойдем до десет минути!», — а бяха хора, които ще се разстроят, ако установят, че се налага кокерът им да стои в кучкарника дори минута повече от необходимото, особено след като две седмици не си е бил у дома.

А самите те пристигнаха ли навреме? Не, разбира се.

Щеше да ѝ е много по-лесно, ако Бен беше тук. Сутринта го видя в църквата заедно с баща му и както бе очаквала, той беше мрачен. Както обикновено гостуването не му беше особено забавно. Предишната вечер ѝ се обади, преди да си легне, и ѝ съобщи, че през повечето време Кийт седял на верандата сам, а той, Бен, чистел кухнята. Бет се чудеше какво става. Нима Кийт не можеше просто да се порадва, че синът му е при него? Или да седне и да поговори с него? Бен беше много сговорчиво дете — не го казваше, защото беше пристрастна. Е, добре де, може и да беше малко пристрастна, но като учителка прекарваше много време с най-различни деца, така че разбираше какво говори. Бен беше умен. Имаше чувство за хумор. Беше мил, учтив. Беше страхотен и тя направо полудяваше, задето баща му е толкова глупав, че не го осъзнава.

Наистина ѝ се искаше да се прибере в къщата и да… да прави нещо. Каквото и да е. Дори прането щеше да е по-вълнуващо от висенето тук. Тук имаше твърде много време да мисли. Не само за Бен, а и за баба си. И за това дали да преподава тази година. И дори за своя живот, което неизменно я потискаше. Би било чудесно да срещне някой специален мъж, с когото да ѝ е весело и който да обича Бен, колкото го обичаше тя. Или да срещне мъж, с когото да отиде на вечеря или на кино. Нормален мъж, който не забравяше да сложи кърпата в скута си в ресторанта и да ѝ отваря вратата от време на време. Желанието ѝ не беше неразумно. Не излъга Мелъди, когато ѝ каза, че в града почти няма никакъв избор, а и не отричаше, че е придирчива, обаче с изключение на кратката ѝ връзка с Адам през последната година всяка седмица прекарваше неделята у дома. Четирийсет и девет от петдесет и два уикенда. Е, със сигурност не беше чак толкова придирчива. Просто Адам беше единственият мъж, който я беше поканил да излязат, и по някаква все още непонятна за нея причина най-неочаквано беше престанал да ѝ се обажда. И с това почти се изчерпваше любовният ѝ живот през последните няколко години.

Е, голяма работа. След като досега успя да издържи без връзка, ще се справя и занапред. През повечето време това не я притесняваше. Ако денят не беше толкова отвратително горещ, най-вероятно и сега нямаше да я притеснява. Следователно трябваше да се охлади. Иначе щеше да започне да премисля миналото, а категорично не ѝ се искаше да го прави. Докосвайки чашата си, Бет реши все пак да отиде да си налее студена вода. А може би да си вземе и кърпа, на която да седне.

Докато се надигаше от мястото си, погледна към пустия път, надраска бележка, че се връща след десет минути, и я забоде на вратата на канцеларията. Навън слънцето прижуряше и я погна към сянката на магнолията и после по покритата с чакъл пътека към къщата, в която беше израснала. Беше построена към 1920 година, ниска и просторна фермерска къща, с широка веранда и с корниз по стряхата. Задният двор, скрит от кучкарника и от канцеларията зад високите храсти, беше заслонен от огромни дъбове и имаше няколко платформи, на които беше истинско удоволствие да се храниш. Преди време мястото сигурно е било великолепно, но подобно на много други къщи в Хамптън, беше пострадало от действието на природните стихии. Сега верандата беше хлътнала, дъските скърцаха и когато духаше силен вятър, листовете се разхвърчаваха от масите дори и прозорците да бяха плътно затворени. Вътре положението беше почти същото: страхотна постройка, но се нуждаеше от ремонт, особено в кухнята и баните. Баба ѝ го съзнаваше и от време на време споменаваше, че трябва да предприемат мерки, обаче тези намерения все оставаха неосъществени. Бет обаче трябваше да признае, че мястото все още беше много очарователно. Не само задният двор, който беше същински оазис, но и вътрешността на къщата. Баба ѝ от години обикаляше антикварните магазини, понеже харесваше всичко френско от деветнайсети век. Освен това през уикендите ходеше на гаражните разпродажби и разглеждаше старите картини. Разбираше от картини и се беше сприятелила с неколцина галеристи от южните щати. Почти на всяка стена в къщата висяха картини. Веднъж Бет потърси в Гугъл имената на някои от художниците и установи, че други техни творби са изложени в «Метрополитън» в Ню Йорк и в библиотеката «Хънтингтън» в Сан Марино, Калифорния. Когато спомена пред баба си какво е научила, възрастната жена намигна и каза:

— Все едно отпиваш глътка шампанско, нали?

Думите на баба ѝ понякога прикриваха острите ѝ като бръснач инстинкти.

Когато стигна до предната веранда и отвори вратата, Бет почувства хладния въздух, толкова освежителен, че спря на прага да му се наслади.

— Затвори вратата — нареди баба ѝ през рамо, — влиза топло. — Обърна се и изгледа Бет. — Май си пламнала.

— Не съм.

— Сигурно канцеларията днес е като пещ.

— Мислиш ли?

— Мисля, че трябва да отвориш вратата към кучкарника, както ти казах. Ама щом не искаш… Ела да се поохладиш.

Бет приседна.

— Как се справят «Брейвс»?

— Като връзка моркови са.

— Това хубаво ли е или лошо?

— Морковите могат ли да играят бейзбол?

— Май не.

— Ето ти отговора.

Бет се усмихна на път за кухнята. Баба ѝ винаги ставаше раздразнителна, когато любимият ѝ отбор губеше.

Извади от фризера формичката за лед и изтръска няколко кубчета. Пусна ги в една чаша, напълни я и с вода и отпи с удоволствие. Усети, че е и гладна, затова си избра един банан от фруктиерата и се върна в дневната. Приседна на страничната облегалка на канапето и усети как потта ѝ се изпарява, докато поглеждаше ту към баба си, ту към екрана. Искаше ѝ се да попита колко тъчдауна са отбелязани, но знаеше, че баба ѝ няма да оцени хумора. Не и ако любимците ѝ играеха като връзка моркови. Бет погледна към часовника и въздъхна, понеже трябваше да се връща в канцеларията.

— Приятно ми беше да те видя, бабо.

— И на мен, мила. Гледай да не прегряваш.

— Ще се постарая.

Бет се запъти обратно към кучкарника и разочаровано забеляза, че на паркинга няма никакви автомобили — явно собствениците на кучето още не бяха пристигнали. Обаче на алеята се беше появил един мъж с немска овчарка. Зад мъжа се виеха прашни спирали, а кучето беше навело глава и изплезило език. Бет се запита какво търсят навън в тази жега. Дори животните предпочитаха да стоят вътре. Като се замисли, май за пръв път виждаше някой да води пеша кучето си до кучкарника. И не само това — който и да беше този човек, не беше позвънил предварително. Хората, които оставяха домашните си любимци, винаги се обаждаха предварително.

Бет прецени, че най-вероятно ще стигнат до канцеларията едновременно, затова му махна с ръка и с учудване установи, че мъжът спря и впери поглед в нея. Кучето му направи същото и ушите му щръкнаха. Първата ѝ мисъл бе, че животното много прилича на Оливър, немската овчарка, която баба ѝ доведе у дома, когато Бет беше на тринайсет. Имаше същите черно-бели шарки и същия наклон на главата, заемаше същата заплашителна поза в присъствието на непознати. Не че Бет някога се бе страхувала от Оливър. Денем той беше по-скоро кучето на Дрейк, обаче нощем винаги спеше до нея на леглото, търсейки утеха в присъствието ѝ.

Изненадана от спомена за Дрейк и за Оливър, Бет отначало не си даде сметка, че мъжът все още не е помръднал. И не е изрекъл нито дума. Странно. Може би очакваше да види баба ѝ. Тъй като не виждаше добре лицето му, Бет не можеше да разбере за какво става дума, но нямаше значение. Щом стигна до вратата, свали бележката и остави отворено. Реши, че мъжът ще дойде в канцеларията, когато е готов. Заобиколи плота и щом зърна кожения стол, установи, че е забравила да вземе кърпа. Браво!

Реши, че няма да е зле да подготви документите за непознатия, който се канеше да остави кучето си, затова взе един лист от картотеката и го закрепи за клипборда. Намери химикалка, а после остави и двете неща отгоре точно когато пристигнаха непознатият и кучето му. Той се усмихна, погледите им се срещнаха и това бе един от малкото случаи в живота ѝ, когато Бет изгуби ума и дума.

Дължеше се не толкова на факта, че той се взира в нея, колкото на начина, по който го прави. Колкото и невероятно да беше, непознатият я гледаше така, сякаш я познава. Тя обаче никога не го бе виждала, беше сигурна. Иначе щеше да го запомни, дори и само защото ѝ напомняше за Дрейк, който по същия начин изпълваше стаята с присъствието си. И непознатият беше висок към метър и осемдесет, беше слаб, с жилави ръце и широки рамене. Имаше нещо грубовато във вида му, подчертано от избелелите на слънцето джинси и фланелката му.

Но с това приликите свършваха. Очите на Дрейк бяха кафяви, а очите на непознатия бяха сини. Косата на Дрейк беше къса, а тази на непознатия — дълга и рошава. Бет забеляза, че макар да бе дошъл пеша, не е толкова потен, колкото нея.

Неочаквано тя изпита стеснение и се извърна, когато непознатият пристъпи напред към плота. Забеляза го леко да вдига длан към кучето. Беше виждала баба си хиляди пъти да прави същото, а кучето, привикнало дори с най-незабележимото движение на мъжа, остана на място. Явно вече беше добре обучено, така че най-вероятно мъжът идваше да го остави на пансион за известно време.

— Имате красиво куче — каза тя и плъзна клипборда към него. — И аз имах немска овчарка преди време. Как се казва?

— Благодаря ви. Това е Зевс.

Зевс наклони глава настрани.

— Трябва да ви впиша в картотеката — поясни Бет. — Ако имате копие от паспорта на кучето, би било чудесно. Или телефон за връзка с ветеринарния лекар.

— Моля?

— Здравният паспорт. Искате да оставите Зевс на пансион, нали?

— Не — отговори той и посочи през рамо. — Всъщност видях табелата на прозореца. Търся работа и се питах дали мястото все още е свободно.

— А! — Бет не беше очаквала подобно нещо.

Той сви рамене:

— Знам, че сигурно трябваше да се обадя предварително, но така или иначе се бях запътил насам. Реших да намина лично и да проверя дали трябва да подам молба. Ако искате, ще дойда отново утре.

— Не, не става дума за това, просто съм изненадана. Обикновено хората не идват да търсят работа в неделя. — Всъщност и през другите дни от седмицата не идваха, но Бет не го спомена. — Тук някъде имам молби — обърна се тя към шкафа зад гърба си. — Само секунда и ще го намеря. — Издърпа долното чекмедже и започна да рови из папките. — Как се казвате?

— Логан Тиболт.

— Името е френско, нали?

— Да, от страна на баща ми.

— Не съм ви виждала в града.

— Отскоро съм тук.

— Ето. — Бет откри заявлението за работа. — Така, заповядайте.

Остави го пред него на плота заедно с писалка. Докато той изписваше името си с печатни букви, тя забеляза леко загрубялата му кожа, от което заключи, че вероятно мъжът прекарва доста време на открито. На втория ред от заявлението той спря и вдигна поглед, а очите им се срещнаха за втори път. Бет усети как шията ѝ леко почервенява и опита да го прикрие, като намести ризата си.

— Не съм сигурен какъв адрес да напиша. Както ви казах, току-що пристигам в града и съм отседнал в мотел «Холидей Мотор Корт». Мога да оставя адреса на майка си в Колорадо.

— В Колорадо ли?

— Да, знам, доста е далече.

— Какво ви води в Хамптън?

«Ти — помисли си той. — Дойдох да намеря теб.»

— Градът ми допадна и реших да поостана.

— Нямате ли някакви близки тук?

— Не.

— А! — възкликна Бет. Непознатият беше красив, историята му не ѝ допадаше особено и в главата ѝ звъннаха предупредителни камбани. Нещо я човъркаше и няколко секунди по-късно Бет установи какво е. А когато го стори, отстъпи назад, за да увеличи малко разстоянието помежду им. — След като току-що пристигате в града, откъде знаете, че кучкарникът търси работник? Миналата седмица не съм пускала обявата във вестника.

— Видях табелата.

— Кога? — погледна го тя с присвити очи. — Видях ви да приближавате, а няма как да видите табелата, преди да дойдете до канцеларията.

— Видях я по-рано днес. Разхождахме се по пътя и Зевс чу кучешки лай. Тръгна насам, а когато дойдох да го потърся, видях табелата. Нямаше никого, затова реших да намина по-късно и да попитам дали мястото все още е свободно.

Историята му звучеше достоверно, но Бет имаше чувството, че той или лъже, или премълчава нещо. Как така е идвал и по-рано? Да не би да души около мястото?

Непознатият изглежда забеляза колебанието ѝ и остави писалката. Извади паспорта си от вътрешния си джоб и го отвори. Плъзна го към нея, а тя погледна снимката, после него. Увери се, че името му е истинско, но тревожните камбани в главата ѝ не секнаха. Нямаше човек, който да мине през Хамптън и просто ей така да реши да остане. В Шарлот да, в Роли — разбира се, в Грийнзбъро — несъмнено, но в Хамптън? В никакъв случай.

— Разбирам — каза тя, внезапно обзета от желанието да сложи край на разговора. — Просто напишете адрес за кореспонденция. И къде сте работили досега. После ще ми трябва само телефонен номер, на който да се свържа с вас.

Погледът му прикова нейния.

— Само че няма да ми се обадите.

«Умен е — каза си тя. — И прям.» Затова и тя щеше да бъде такава:

— Не, няма.

— Добре — кимна той. — Сигурно и аз самият нямаше да се наема, ако знаех за себе си това, което знаете вие. Но преди да си направите прибързан извод, може ли да добавя още нещо?

— Давайте.

От тона ѝ личеше, че се съмнява думите му да повлияят на решението ѝ.

— Да, временно съм отседнал в мотел, но възнамерявам да си намеря жилище тук. А също и работа. — Погледът му не трепна. — А сега да ви разкажа малко повече за себе си. Завърших антропология в университета в Колорадо през 2002 година. След това се записах в морската пехота, откъдето се уволних с почести преди две години. Никога не съм бил арестуван или обвиняван в престъпление, никога не съм взимал наркотици и не съм бил уволняван поради некомпетентност. Готов съм да се изследвам за наркотици, ако поискате, а можете и да проверите всичко останало, което ви казах. Най-лесно е да звъннете на предишния ми командир и той ще потвърди. Макар по закон да не съм длъжен да отговарям на такива въпроси, ще ви кажа също, че не вземам никакви лекарства. С други думи, не страдам от разстройство на личността, не съм шизофреник или някакъв маниакален тип. Просто търся работа. И наистина видях табелата малко по-рано днес.

Бет не знаеше какво очакваше да чуе от него, но той със сигурност я свари неподготвена.

— Разбирам — повтори тя, като се съсредоточи над факта, че непознатият е служил в армията.

— Все още ли ще е загуба на време да попълня заявлението?

— Още не съм решила. — Тя интуитивно усети, че този път той казва истината, но беше също толкова сигурна, че историята му е много по-богата, отколкото ѝ разкрива. Задъвка вътрешната страна на бузата си. Трябваше да наеме някого. Кое беше по-важно — да узнае тайната му или да наеме нов работник?

Непознатият стоеше пред нея съвсем спокоен и позата му издаваше самоувереност. Военна стойка, отбеляза тя.

— Защо искате да работите тук? — Въпросът прозвуча подозрително дори в собствените ѝ уши. — Образован сте, сигурно в града ще си намерите по-добра работа.

— Харесвам кучета — направи той знак към Зевс.

— Парите не са много.

— Аз и не се нуждая от много.

— Работното време понякога е доста дълго.

— Така и предполагах.

— Работили ли сте някога в кучкарник?

— Не.

— Разбирам.

— Често го повтаряте — усмихна се той.

— Да, така е — призна тя и мислено си нареди да престане. — Сигурен ли сте, че не познавате никого в града?

— Да.

— Просто сте пристигнали и сте решили да останете, така ли?

— Да.

— Къде е колата ви?

— Нямам кола.

— А как дойдохте тук?

— Пеша.

Бет примигна неразбиращо:

— Да не искате да кажете, че се движите пеша чак от Колорадо? Това не ви ли се струва странно?

— Зависи как възприемате причината.

— А каква е причината?

— Обичам да вървя.

— Разбирам. — Бет просто не се сети какво друго да каже. Посегна към писалката, протакайки. — Допускам, че не сте женен.

— Не съм.

— Имате ли деца?

— Нямам. Само двамата със Зевс сме. И майка ми в Колорадо.

Тя прибра зад ухото си кичур коса, едновременно смутена и развеселена.

— Все пак не разбирам. Прекосявате цялата страна, пристигате в Хамптън и заявявате, че мястото ви харесва и искате да работите тук, така ли?

— Да.

— И няма какво да добавите?

— Не.

Тя понечи да каже нещо, но промени намерението си.

— Извинете ме за момент. Искам да поговоря с някого.

Бет можеше да се справи с много неща, но това не беше по силите ѝ. Колкото и да се мъчеше, не успяваше да схване всичко, което ѝ разказа той. Донякъде имаше смисъл, но ѝ се струваше… странно. Ако този мъж казваше истината, значи беше особняк, а ако лъжеше, лъжите му бяха доста необичайни. И в двата случая беше озадачаващо. Поради което тя искаше да поговори с баба си. Ако някой можеше да проумее тази история, това беше възрастната жена.

За съжаление, когато наближи къщата, установи, че мачът още не е свършил. Чуваше гласа на коментатора да обсъжда дали «Метс» основателно са направили някаква смяна. Когато отвори вратата, Бет с изненада установи, че мястото на баба ѝ е празно.

— Бабо?

Тя надникна от кухнята.

— Тук съм. Тъкмо се канех да си налея чаша лимонада. Ти искаш ли? Мога да ти налея и с една ръка.

— Всъщност искам да поговорим. Имаш ли минутка? Знам, че мачът още не е свършил…

Баба ѝ махна с ръка:

— О, приключих с това. Можеш да изключиш телевизора. «Брейвс» не могат да спечелят, а никак не ми се гледат оправданията им. Мразя оправданията. Има си причина за загубата им и те го знаят. Какво става?

Бет влезе в кухнята и се облегна на плота, докато баба ѝ си наливаше лимонада от каната.

— Гладна ли си? — попита старата жена. — Мога да ти приготвя набързо един сандвич.

— Тъкмо изядох един банан.

— Не е достатъчно. Слаба си като стик за голф.

«От твоята уста в божиите уши» — помисли си Бет.

— Може би по-късно. Появи се кандидат за работата. В момента е тук.

— Имаш предвид сладура с немската овчарка ли? Допуснах, че е така. Как ти се струва? Сигурно цял живот си е мечтал да чисти клетки.

— Видя ли го?

— Разбира се.

— Как разбра, че ще кандидатства за работата?

— Че иначе защо ще искаш да говориш с мен?

Бет поклати глава. Баба ѝ винаги беше с една крачка пред нея.

— Все пак мисля, че трябва да поговориш с него. Не съм съвсем сигурна какво да мисля.

— Заради косата му ли?

— Моля?

— Косата му. С тази коса малко прилича на Тарзан, не мислиш ли?

— Всъщност не обърнах внимание.

— Разбира се, че си обърнала, мила. Не можеш да ме излъжеш. Какъв е проблемът?

Бет набързо ѝ предаде разговора си с мъжа. Когато приключи, баба ѝ помълча.

— Идва пеша от Колорадо?

— Така твърди.

— А ти вярваш ли му?

— На това ли? — поколеба се Бет. — Да, мисля, че казва истината.

— Доста е повървял.

— Аха.

— Колко километра са това?

— Не знам, много.

— Странно е, не мислиш ли?

— Да, но има и още нещо.

— Какво?

— Морски пехотинец е.

Баба ѝ въздъхна.

— Я почакай тук. Ще отида да поговоря с него.

През следващите десет минути Бет наблюдава зад завесите на прозореца в дневната. Баба ѝ не проведе разговора с непознатия в канцеларията, а го изведе на дървената пейка под магнолията. Зевс дремеше в краката им и ухото му потрепваше от време на време, за да гони мухите. Бет не можеше да разбере какво си говорят, но от време на време баба ѝ се смръщваше, така че явно разговорът не вървеше добре. Накрая Логан Тиболт и Зевс поеха обратно по алеята към главния път, а баба ѝ се взираше подире им със загрижено изражение.

Бет допускаше, че възрастната жена ще тръгне към къщата, обаче тя се запъти към канцеларията. В този момент Бет забеляза синьото волво комби, което пое по алеята.

Собствениците на кокер шпаньола. Съвсем беше забравила, че ще идват да го вземат, но явно баба ѝ щеше да се оправи с това. Тя се възползва от възможността да се поохлади, като се обтрие с влажна кърпа и изпие още една чаша вода с лед.

От кухнята чу как предната врата изскърца и се отвори, когато баба ѝ влезе.

— Как мина?

— Мина добре.

— Какво мислиш?

— Ами беше… интересно. Той е интелигентен и учтив, но ти си права — определено крие нещо.

— Тогава какво ще правим? Да пусна ли още една обява във вестника?

— Да видим първо как ще се представи той.

Бет не беше сигурна, че е чула правилно.

— Да не искаш да кажеш, че ще го наемеш?

— Не, казвам, че вече го наех. Започва в сряда в осем.

— Защо го направи?

— Имам му доверие. — Старицата ѝ се усмихна тъжно, сякаш прекрасно знаеше какво си мисли Бет. — Нищо че е морски пехотинец.

Осма глава

Тиболт

Тиболт не искаше да се връща в Ирак, но го мобилизираха отново през февруари 2005 година. Този път изпратиха полка му в Рамади, столицата на провинция Ал Анбар и югозападния връх на така наречения «триъгълник на смъртта». Той остана там седем месеца.

Колите-бомби и самоделните взривни устройства бяха често явление. Простички, но плашещи: обикновено обвивката на бомбата беше от хоросан и детонатор, който се задействаше от мобилен телефон. Въпреки това, когато за пръв път попадна на такова взривно устройство, Тиболт беше в джип и си даде сметка, че пораженията можеха да бъдат много по-големи.

— Доволен съм, че чух бомбата — каза Виктор по-късно. Двамата с Тиболт вече почти винаги патрулираха заедно. — Това означава, че още съм жив.

— И двамата сме живи — отговори му Тиболт, но си помисли, че повече не иска да попада на взривни устройства.

— И двамата сме живи.

Обаче не беше лесно да ги избягваш. На следващия ден, докато патрулираха, се натъкнаха на още едно. Седмица след това в джипа им се удари кола-бомба, но това не се случваше само на тях. Почти при всеки патрул джиповете се натъкваха или на едното, или на другото. Повечето пехотинци от взвода можеха съвсем искрено да заявят, че са оцелели след две или три бомби преди завръщането си в Пендълтън. Неколцина бяха преживели четири или пет. Сержантът им беше оцелял след шест. Просто мястото беше такова и почти всички бяха чували историята на Тони Стивънс, пехотинец от Двайсет и втора експедиционна част, който беше оживял след девет бомби. В един от големите вестници излезе статия за него, озаглавена «Най-големият късметлия сред морските пехотинци». Никой не мечтаеше да счупи рекорда му.

Тиболт го направи. Когато си заминаваше от Рамади, беше оцелял след единайсет експлозии. Обаче една от онези, които пропусна, щеше да го преследва завинаги.

Щеше да бъде осмата за него. Бяха заедно с Виктор. Познатата стара история, но с много по-лош финал. Конвой от четири джипа патрулираше по един от главните пътища в страната. РПГ улучи джипа отпред, но за щастие пораженията бяха малки. Все пак пострадаха достатъчно сериозно, за да спрат временно конвоя. Ръждясали и съсипани коли лежаха от двете страни на пътя. Разнесоха се изстрели. Тиболт скочи от втория джип в конвоя, за да има по-добра видимост. Виктор го последва. Намериха си прикритие и заредиха оръжията си. Двайсет секунди по-късно избухна кола-бомба, която ги запрати встрани и унищожи джипа, в който се намираха броени секунди по-рано. Трима морски пехотинци бяха убити, а Виктор изгуби съзнание. Тиболт го отнесе обратно до конвоя и след като прибра загиналите, конвоят се върна в безопасна зона.

Някъде по това време Тиболт започна да чува, че хората шушукат. Забеляза, че другите пехотинци от взвода му се държат странно в негово присъствие, сякаш бяха убедени, че по някакъв начин той е недосегаем за военните правила. Другите може и да загинат, но той не. Още по-неприятно беше, че другите пехотинци изглежда подозираха, че Тиболт може и да е невероятен късметлия, обаче на онези, които патрулират заедно с него, никак не им върви. Невинаги се случваше, обаче промяната в отношението на другарите му от взвода беше безспорна. Тиболт остана в Рамади още два месеца след смъртта на онези трима морски пехотинци. Последните няколко бомби, от които оцеля, само засилиха слуховете. Другарите му започнаха да го отбягват. Само Виктор се отнасяше към него като преди. Към края на мисията им в Рамади, докато охраняваха някаква бензиностанция, Тиболт забеляза, че ръцете на Виктор треперят, докато си свива цигара. На небето над тях блещукаха ярки звезди.

— Добре ли си? — попита го той.

— Готов съм да се прибирам у дома — отвърна Виктор. — Изпълних дълга си.

— Няма ли да дойдеш и догодина?

Приятелят му дръпна продължително от цигарата си.

— Майка ми иска да се прибера, а брат ми е получил предложение за работа. Ще строи покриви. Как мислиш, аз мога ли да строя покриви?

— Да, мисля, че можеш. От теб ще излезе голям майстор на покриви.

— Момичето ми Мария ме чака. Познавам я от четиринайсетгодишна.

— Знам, разказвал си ми.

— Ще се оженим.

— И това си ми казвал.

— Искам да дойдеш на сватбата.

На светлината на пламъчето от цигарата той видя леката му усмивка:

— Не бих я пропуснал.

Двамата стояха и мълчаха, а Виктор дръпна продължително от цигарата си, размишлявайки над бъдещето, което изглеждаше невъзможно далечно.

— Ами ти? — издиша думите заедно с дима. — Ти какво ще правиш, след като се уволниш?

— Не знам. Известно време няма да правя нищо, може би ще отида за риба в Минесота. На някое зелено и красиво място, където мога да седя в лодката и да си почивам.

Виктор въздъхна:

— Звучи хубаво.

— Искаш ли да дойдеш?

— Да.

— Ами ще ти се обадя, когато планирам пътуването — обеща му Тиболт.

— Ще дойда — обеща Виктор, после се прокашля. — Да ти кажа ли нещо?

— Само ако искаш.

— Помниш ли престрелката? Когато Джаксън и останалите загинаха, след като джипът се взриви?

Тиболт вдигна едно камъче и го запрати в мрака.

— Аха.

— Ти ми спаси живота.

— Не, не съм. Просто те замъкнах обратно.

— Тиболт, аз те последвах, когато ти скочи от джипа. Щях да остана, обаче като те видях да скачаш, разбрах, че нямам избор.

— Какви ги гово…

— За снимката — прекъсна го Виктор. — Знам, че я носиш със себе си. Аз последвах твоя късмет и той ме спаси.

Отначало Тиболт не разбираше, но когато най-сетне проумя какво има предвид приятелят му, поклати невярващо глава:

— Това е просто снимка, Виктор.

— Тя носи късмет — настоя Виктор и доближи лицето си до лицето на Тиболт. — А късметлията си ти. Мисля, че когато мисията ти приключи, трябва да отидеш и да намериш жената от снимката. Историята ти с нея не е приключила.

— Не…

— Тя ме спаси.

— Но не спаси другите. Твърде много други.

Всички знаеха, че Пети полк от Първа дивизия е дал много повече жертви в Ирак от всяка друга част на морската пехота.

— Защото снимката пази теб. И когато ти скочи от джипа, аз повярвах, че тя ще спаси и мен, както ти вярваш, че винаги предпазва теб.

— Не, не вярвам… — поде Тиболт.

— А тогава защо все още я носиш със себе си, приятелю?

* * *

Беше петък, третият му работен ден в кучкарника, и макар че Тиболт се отърси от повечето следи от предишния си живот, снимката неизменно беше в джоба му. Не забравяше и думите, които изрече Виктор онзи ден.

Разхождаше един мастиф по сенчеста пътека, която не се виждаше от канцеларията, но беше в пределите на имота. Кучето беше огромно и близваше ръката на Тиболт през десет секунди. Приятелски.

Той вече беше усвоил основните неща в работата: хранеше и разхождаше кучетата, чистеше клетките, изготвяше график на ангажиментите. Не беше трудно. Беше почти сигурен, че бабата на Бет смята да му позволи и да обучава кучетата. Предния ден го беше накарала да наблюдава, докато тя се занимава с едно от животните, и Тиболт си спомни как беше работил със Зевс: ясни, кратки и простички команди, зрителни указания, категорично водене с каишката и много похвали. Когато приключи, възрастната жена го помоли да повърви до нея, докато връщаше кучето обратно към клетките.

— Мислиш ли, че ще успееш да се справиш с нещо такова? — попита го.

— Да.

Тя хвърли поглед през рамо към Зевс, който ги следваше.

— По същия начин ли си обучавал Зевс?

— В общи линии.

Докато разговаряше с бабчето, преди да получи работата, Тиболт помоли за две неща. Първо, да му позволят да води Зевс със себе си на работа. Обясни, че след като са били заедно почти през цялото време, кучето няма да реагира добре на дългите им раздели през деня. За щастие бабчето разбираше.

— Отдавна работя с овчарки и знам какво имаш предвид — увери го тя. — Стига да не досажда, нямам нищо против.

Зевс не досаждаше. Тиболт се досети от самото начало, че не е уместно да го води край клетките, докато ги чисти или храни животните, тъй като присъствието му изнервяше някои от другите кучета, но неговото момче се вписа прекрасно. Зевс следваше Тиболт, докато той разхождаше кучетата или чистеше тренировъчната площадка, и лягаше на верандата близо до входа, докато господарят му беше зает с писмена работа. Когато идваха клиенти, Зевс винаги заставаше нащрек, както беше научен. Това беше достатъчно, за да накара повечето хора да се заковат на място, но след едно бързо «Всичко е наред» кучето се успокояваше.

Втората молба на Тиболт беше да започне работа в сряда, за да има време да се установи. Бабчето се съгласи и с това. В неделя на връщане от кучкарника той си взе вестник и си потърси квартира под наем. Списъкът не беше дълъг — включваше само четири жилища — и той веднага изключи двете по-големи.

По ирония на съдбата другите две възможности бяха в двата противоположни края на града. Първата къща беше в по-стар квартал съвсем близо до центъра на града и имаше гледка към река Саут. В добро състояние, на хубаво място, но не беше за него. Съседните постройки бяха твърде близо една до друга. Втората къща обаче щеше да свърши чудесна работа. От нея до кучкарника се стигаше по черен път, дълъг около три километра, а самата къща се намираше в селски район точно до гората. Удобството беше, че ще може да минава напряко през гората, за да стига до кучкарника. Пътят му не се скъсяваше особено, но Зевс щеше да има възможност да поскита. Беше едноетажна постройка в южняшки рустик и беше най-малко на сто години, но в относително добро състояние. Тиболт изтри праха от един прозорец и надникна вътре. Трябваше да я постегне малко, но това нямаше да му попречи да се пренесе. Кухнята определено беше старомодна — в ъгъла видя печка на дърва, вероятно единственото средство за отопление в къщата. Подът от широки чамови дъски беше надраскан и покрит с петна, а шкафовете вероятно бяха поставени още при построяването на къщата, което само я правеше още по-самобитна. А най-хубавото бе наличието на основната мебелировка: диван, масички, лампи и дори легло.

Тиболт позвъни на телефона от обявата и няколко часа по-късно чу собственикът да пристига с колата си. Двамата си побъбриха малко и се оказа, че мъжът е служил двайсет години в армията, последните седем, от които във форт Браг. Къщата беше на баща му, който починал два месеца преди това. Тиболт реши, че това е добре, понеже къщите са като автомобилите — ако не ги използваш редовно, бързо се рушат. Тази все още беше в добро състояние. Депозитът и наемът му се сториха малко височки, обаче той спешно се нуждаеше от квартира. Плати авансово наема за два месеца и депозита. Съдейки по изражението на собственика, явно изобщо не беше очаквал толкова много пари в брой.

Тиболт спа в къщата в понеделник вечерта, проснал спалния си чувал върху матрака. Във вторник отиде пеш в града, за да си поръча нов матрак от един магазин, където се съгласиха да му го доставят вечерта, а после си набави и продукти. Върна се с раница, пълна с чаршафи, кърпи и почистващи препарати. След още две ходения до града зареди хладилника и си купи чинии, чаши и съдове, а също и двайсет и пет килограмов чувал с храна за Зевс. В края на деня за пръв път, откакто беше заминал от Колорадо, му се прииска да имаше кола. Но вече се беше настанил в къщата и това му стигаше. Беше готов да отиде на работа.

Откакто започна работа в кучкарника, прекарваше повечето време в компанията на бабчето, която го запознаваше с мястото. Почти не виждаше Бет или Елизабет, както предпочиташе да я нарича мислено, защото сутрин тя заминаваше, облечена за работа, и се връщаше късно следобед. Бабчето спомена за някакви учителски събрания, което му се стори логично, понеже учебната година започваше следващата седмица. Освен поздравите, които си разменяха от време на време, Бет го бе дръпнала настрани през първия му работен ден и го беше помолила да се грижи за баба ѝ. Тиболт я разбираше. Очевидно възрастната жена беше прекарала инсулт. След сутрешните обучителни часове тя дишаше по-тежко от обичайното, а докато се връщаше към къщата, куцаше по-забележимо. Тиболт се тревожеше.

Харесваше бабчето — тя се изразяваше неповторимо, макар че той не беше сигурен доколко това не е престорено. Ексцентрична или не, възрастната жена беше интелигентна, в това нямаше никакво съмнение. Той често оставаше с впечатлението, че тя го преценява дори когато водят най-обикновен разговор. Имаше мнение за всичко и не се страхуваше да го споделя, нито пък се боеше да му разказва за себе си. През изминалите няколко дни научи доста за нея. Разказа му за съпруга си и за кучкарника, за обученията, които е провеждала преди, за някои от местата, които е посещавала. Освен това го разпитваше за самия него, а той чинно отговаряше на въпросите ѝ за семейството и за произхода си. Стори му се необичайно обаче, че тя не го разпитваше нито за военната му служба, нито дали е служил в Ирак. Но и той не ѝ разказа, понеже не му се говореше за това.

Заради старанието, с което бабчето избягваше темата и свързаната с нея празнина от четири години в живота му, Тиболт допусна, че тя разбира сдържаността му. А може би тъкмо службата му в Ирак донякъде беше причината тя да го наеме.

Умна жена.

Официално от него се искаше да ходи на работа от осем до пет. Неофициално той пристигаше в седем сутринта и обикновено работеше до седем вечерта. Не искаше да си тръгва със съзнанието, че има още за вършене. Хубавото бе, че така виждаше и Елизабет, когато тя се прибереше у дома след работа. Общуването създаваше близост, а близостта — спокойствие. При всяка тяхна среща той си спомняше, че е дошъл заради нея.

И че причините да бъде тук са донякъде неясни за самия него. Да, беше дошъл, обаче защо? Какво искаше от нея? Щеше ли някога да ѝ каже истината? Докъде щеше да доведе всичко? Докато размишляваше над всички тези въпроси на тръгване от Колорадо, той допускаше, че ще разбере отговорите, когато открие жената от снимката. Но ето че вече я беше намерил, а не беше по-близо до отговора, отколкото по време на заминаването си.

Междувременно научи много неща за Елизабет. Например, че имаше син. Това малко го изненада, не беше обмислял подобна възможност. Казваше се Бен — симпатично хлапе, съдейки от малкото, което беше видял. Бабчето спомена, че Бен играел шах и четял много. Тиболт забеляза, че откакто беше започнал работа, Бен го наблюдава зад завесите или хвърля по някой поглед към него, когато идва при баба си, но се държи на разстояние. Дали понеже той искаше така, или понеже така искаше майка му?

Вероятно второто.

Тиболт знаеше, че първото ѝ впечатление от него не е било добро. А и той така се стъписа, като я видя! Знаеше, че е привлекателна, но избелялата снимка не беше уловила сърдечната ѝ усмивка, нито сериозния ѝ, изпитателен поглед, с който сякаш търсеше скритите му недостатъци.

Потънал в мисли, той стигна до главната тренировъчна площадка зад къщата. Мастифът дишаше учестено, затова Тиболт го поведе към клетките. Нареди на Зевс да седне и да не мърда, после настани мастифа в клетката му. Напълни купичката му с вода, доля в още няколко съда, които се бяха поизпразнили, и взе от канцеларията простичкия обяд, който си беше приготвил вкъщи. Тръгна към рекичката.

Обичаше да се храни тук. Тъмната вода и сенчестият дъб с ниските клони, от които висеше мъх, придаваха на мястото праисторически дух, който много допадаше на Тиболт и на Зевс. Забеляза дървена къщичка между клоните и въжен мост с дъски, който изглеждаше като направен от подръчни материали набързо от човек, който не е бил съвсем наясно какво прави. Както обикновено Зевс нагази във водата, за да се поохлади, а после топна и главата си и излая. Шантаво куче.

— Какво прави? — попита някой.

Тиболт се извърна и видя Бен в края на просеката.

— Нямам представа — сви рамене той. — Май лае по някоя риба.

Момчето побутна очилата си нагоре и попита:

— Често ли го прави?

— Винаги, когато идваме тук.

— Странно е — отбеляза момчето.

— Да, знам.

Зевс забеляза присъствието на Бен, увери се, че детето не крие никаква заплаха, после навря главата си във водата и отново излая. Бен остана в края на просеката. Тиболт не беше сигурен какво да направи сега, затова отхапа от сандвича си.

— Вчера те видях да идваш тук — съобщи Бен.

— Така ли?

— Проследих те.

— Предположих.

— Ей на онова дърво имам къщичка — посочи му хлапето. — Това е тайното ми скривалище.

— Хубаво е да си има човек нещо такова — съгласи се Тиболт и махна към близкия клон: — Искаш ли да седнеш?

— Не бива да се приближавам.

— Така ли?

— Мама казва, че си непознат.

— Добре е да слушаш майка си.

Бен явно остана доволен от реакцията му, но не знаеше какво да прави сега. Погледна от Тиболт към Зевс, подвоуми се и реши да приседне върху повален дънер наблизо, запазвайки разстояние помежду им.

— Ти при нас ли ще работиш? — попита Бен.

— Вече работя.

— Не, питам дали ще напуснеш.

— Не възнамерявам — изви вежди Тиболт. — Защо?

— Понеже последните двама напуснаха. Не им харесваше да чистят акото.

— На никого не му харесва.

— На теб не ти ли е неприятно?

— Не много.

— На мен не ми харесва как мирише — намръщи се Бен. — На повечето хора не им харесва. Старая се да не му обръщам внимание. — Той отново побутна очилата си нагоре. — Откъде ти хрумна името Зевс?

Тиболт не успя да скрие усмивката си. Беше забравил колко любопитни са децата.

— Когато го взех, той така си се казваше.

— А защо не го промени с име по твой избор?

— Не знам. Просто не се сетих.

— И ние имахме немска овчарка. Казваше се Оливър.

— Така ли?

— Умря.

— Съжалявам.

— Няма нищо — увери го Бен. — Беше стар.

Тиболт дояде сандвича си, пъхна найлоновото пликче в чантата си и отвори пликчето с ядки, което си беше приготвил. Забеляза, че момчето го гледа, и вдигна пликчето:

— Искаш ли бадеми?

Бен поклати глава:

— Не бива да приемам храна от непознати.

— Добре. На колко години си?

— На десет. А ти на колко си?

— На двайсет и осем.

— Изглеждаш по-възрастен.

— Ти също.

Бен се усмихна.

— Казвам се Бен.

— Приятно ми е да се запознаем, Бен. Аз съм Логан Тиболт.

— Наистина ли идваш пеша чак от Колорадо?

Тиболт го погледна с присвити очи:

— Кой ти го каза?

— Чух мама да го казва на баба. Говореха си, че повечето нормални хора биха шофирали.

— Прави са.

— Краката ти изморени ли са?

— Отначало се изморяваха, но след време свикнах да ходя дълго. Зевс също. Всъщност на него му харесваше да ходим. Непрекъснато виждах нови неща, а той пък преследва сигурно един трилион катерички.

Бен размърда крака напред-назад със сериозно изражение.

— Зевс изпълнява ли командата «донеси»?

— Да. Обаче само няколко пъти, после му омръзва. Защо? Искаш ли да му хвърлиш нещо?

— Може ли?

Тиболт сви длани край устата си и повика Зевс. Кучето излезе с подскоци от водата, спря на няколко метра от тях и се отърси. Насочи поглед към господаря си.

— Намери пръчка.

Зевс незабавно забоде нос в пръстта и задуши около десетките нападали клонки. Накрая намери малка пръчка и доприпка до Тиболт.

Тиболт поклати глава:

— По-голяма — каза и кучето го изгледа с нещо като разочарование, после се обърна. Пусна пръчката и продължи да търси. — Превъзбужда се, когато си играе, и ако избере прекалено малка пръчка, ще я счупи — обясни Тиболт. — Всеки път го прави.

Бен кимна сериозно.

Зевс се върна с по-голяма пръчка и я занесе на Тиболт. Той откъсна стърчащите малки клончета, за да я заглади, и я подаде на кучето.

— Занеси я на Бен.

Зевс не разбра командата и наклони глава с щръкнали уши. Тиболт посочи към момчето:

— Бен — поясни. — Пръчка.

Зевс заприпка към детето с пръчката в уста, после я пусна в краката му. Подуши Бен, приближи се още малко и остави момчето да го погали.

— Знае името ми, така ли?

— Вече да.

— Винаги ли ще го помни?

— Сигурно, особено след като те подуши.

— Как е възможно да се учи толкова бързо?

— Ами просто така. Свикнал е да учи бързо.

Зевс се примъкна още по-близо и близна Бен по лицето, после се отдръпна, стрелкайки с поглед ту Тиболт, ту момчето.

Мъжът посочи към пръчката:

— Иска да я хвърлиш. Така се моли.

Бен взе пръчката и се поколеба.

— Може ли да я хвърля във водата?

— Много ще му хареса.

Бен запрати пръчката в бавното течение. Зевс скочи във водата и заплува. Взе пръчката, спря на няколко метра от Бен и се отърси, после се приближи и пусна пръчката.

— Научил съм го да се изтръсква, преди да се приближи. Не обичам да се мокря — обясни Тиболт.

— Супер е!

Тиболт се усмихна, а момчето хвърли пръчката отново.

— Какво още може да прави? — попита Бен.

— Много неща. Например… страхотно играе на криеница. Ако се скриеш, той ще те намери.

— Може ли да го направим някой път?

— Когато поискаш.

— Страхотно. А умее ли и да напада?

— Да, но в повечето случаи е дружелюбен.

Тиболт дояде обяда си, наблюдавайки как Бен продължава да хвърля пръчката. След последното хвърляне Зевс взе пръчката, но не дотича до момчето, а се дръпна настрани и легна. Натисна пръчката с лапа и я загриза.

— Това означава, че е приключил — поясни стопанинът му. — Между другото, имаш добър замах. Играеш ли бейзбол?

— Миналата година играх, но тази не знам дали ще продължа. Искам да се науча да свиря на цигулка.

— Аз свирих като малък — отбеляза Тиболт.

— Наистина ли? — изненада се Бен.

— И на пиано. Осем години.

Отстрани Зевс надигна глава от пръчката и застана нащрек. След миг Тиболт чу някой да се приближава и между дърветата се разнесе гласът на Елизабет:

— Бен?

— Тук съм, мамо — провикна се той.

Тиболт вдигна длан към Зевс:

— Всичко е наред.

— Ето къде си бил — каза тя, когато се показа. — Какво правиш тук?

Дружелюбното ѝ изражение застина, когато забеляза Тиболт, и той съвсем ясно разчете погледа ѝ: какво търси синът ми насред гората с мъж, когото почти не познавам? Тиболт не сметна за нужно да се оправдава, не беше направил нищо нередно. Вместо това кимна за поздрав.

— Здравей.

— Здрасти — отговори тя предпазливо. Бен вече тичаше към нея.

— Само да видиш какво може кучето му, мамо! Страшно е умно. По-умно е дори от Оливър.

— Чудесно — обгърна тя с ръка раменете му. — Готов ли си да се прибираме? Сервирала съм обяда.

— Познава ме…

— Кой?

— Кучето. Зевс. Знае името ми.

Бет се обърна и изгледа Тиболт:

— Така ли?

— Да — кимна той.

— Ами… хубаво.

— Знаеш ли какво? Той е свирил на цигулка.

— Зевс ли?

— Не, мамо, господин Тиболт. Като малък е свирил на цигулка.

— Нима? — фактът явно я озадачи.

Тиболт кимна.

— Майка ми страшно обичаше музиката. Искаше да се науча да свиря Шостакович, но не бях толкова талантлив. Все пак можех да свиря прилично Менделсон.

Бет се усмихна насила:

— Разбирам.

Тиболт се засмя.

— Какво? — попита тя, явно припомняйки си и предишната им среща.

— Нищо.

— Какво има, мамо?

— Нищо — отговори тя. — Просто трябваше да ми кажеш къде отиваш.

— Непрекъснато идвам тук.

— Знам, но другия път ме предупреди, ясно?

«За да те държа под око — помисли си тя, но не го изрече на глас. — Да съм сигурна, че си в безопасност.» Тиболт схвана и това послание, нищо че момчето не успя.

— Май трябва да се връщам в канцеларията — надигна се Тиболт. Прибра остатъците от обяда си. — Искам да проверя дали с мастифа всичко е наред. Беше му горещо и искам да видя дали е изпил водата. Довиждане, Бен. Довиждане, Бет. — Обърна се към Зевс: — Зевс! Да вървим!

Кучето скочи от мястото си и застана до Тиболт, а после двамата поеха по пътеката.

— Довиждане, господин Тиболт — провикна се Бен.

Тиболт се извърна и му махна.

— Приятно ми беше да си поговорим, Бен. Между другото, не ми казвай господин Тиболт, само Тиболт.

Сетне се обърна и продължи, усещайки погледа на Елизабет.

Девета глава

Клейтън

Вечерта Клейтън лежеше на леглото и пушеше цигара, доволен, че Ники е под душа. Харесваше му как изглежда тя след баня с мократа коса. Този образ отклони мислите му от факта, че всъщност би предпочел гостенката му да си събере партакешите и да си тръгне.

През последните пет дни тя за четвърти път оставаше да пренощува при него. Беше касиерка в «Куик Стоп», откъдето той си купуваше лютив чипс, и през последния близо месец все се канеше да я покани на среща. Зъбите ѝ не бяха много хубави и лицето ѝ беше леко сипаничаво, но тялото ѝ беше убийствено и това му беше предостатъчно, за да се справи със стреса.

Беше заради Бет — видя я миналата неделя, когато заведе Бен. Излезе на верандата по къси панталонки и потник, махна на Бен и на лицето ѝ грейна усмивка досущ като на Сара Фосет. Беше предназначена за момчето, но усмивката ѝ напомни на Клейтън, че бившата му съпруга се разхубавява с всяка изминала година.

Ако знаеше, че ще стане така, може би нямаше да се съгласи да се разведат. А сега какво — мисли си колко красива е Бет и няколко часа по-късно се оказва в леглото с Ники.

Работата беше там, че той не искаше да се събере с Бет.

Нямаше никакъв шанс това да се случи. Тя беше твърде упорита и беше склонна да спори, ако той вземеше решение, което тя не одобрява. Клейтън отдавна знаеше тези неща и си ги припомняше всеки път, когато я видеше. Непосредствено след развода изобщо не му се искаше да мисли за нея и доста дълго наистина не го правеше. Живееше си живота, прекарваше си страхотно с цял куп гаджета и смяташе, че миналото не го интересува. С изключение на детето, разбира се. Въпреки това, когато Бен стана на три-четири години, Клейтън започна да чува, че Бет отново излиза с мъже, и това го жегна. Той можеше да излиза с други, ама тя да го прави… това беше изключено. Клейтън не можеше да допусне някой друг да се появи в картинката и да се прави на баща на Бен. Освен това си даде сметка, че никак не му е приятно да си представя друг мъж в леглото с Бет. Просто не му се струваше редно. Познаваше мъжете и знаеше какво искат те, а Бет беше доста наивна в това отношение, дори и само защото той ѝ беше първият. Най-вероятно той, Кийт Клейтън, беше единственият мъж, с когото беше спала, което не беше лошо, понеже подреждаше приоритетите ѝ правилно. Тя отглеждаше сина им и макар че Бен си падаше малко женчо, майка му се справяше чудесно с възпитанието му. Освен това тя беше добър човек и не заслужаваше някакъв тип да ѝ разбие сърцето. Винаги щеше да се нуждае от Кийт, за да се грижи за нея. Но онази вечер…

Дали се беше издокарала в това оскъдно облекло, понеже го очакваше да намине? Това не означаваше ли нещо? Преди няколко месеца тя дори го покани да влезе, докато Бен събираше нещата си. Вярно, валеше като из ведро и бабичката през цялото време му се цупеше, обаче Бет се държа много мило и Кийт си каза, че може би я подценява. Тя си имаше нужди, всеки има. А какво лошо има той да удовлетворява нейните нужди от време на време? Беше я виждал гола, имаха си и дете. Как му викаха на това сега? Взаимноизгодно приятелство? Подобно нещо с Бет би му допаднало. Стига тя да не си въобрази разни неща и да не го натовари с твърде много очаквания. Кийт изгаси цигарата си и се зачуди как би могъл да ѝ предложи нещо такова.

Знаеше, че за разлика от него Бет е сама от много отдавна. От време на време край нея се навъртаха мъже, обаче Клейтън умееше да се справя с тях. Помнеше разговора си с Адам преди няколко месеца. Оня, дето обличаше блейзър върху фланелка, все едно е расов жребец от Холивуд. Жребец или не, стана тебеширенобял, когато Клейтън го спря и се приближи към колата му след неговата трета среща с Бет. Знаеше, че на вечеря двамата са изпили бутилка вино — беше ги наблюдавал от отсрещната страна на улицата, затова го подложи на тест с дрегера, който си носеше специално за такива случаи, и Адам тутакси пребледня.

— Май си пийнал повечко, а? — попита Клейтън с дежурното съмнение, изписано на лицето, понеже онзи тип се кълнеше, че е изпил само една чаша. Докато му закопчаваше белезниците, имаше чувството, че Адам ще припадне или ще се подмокри, и едва не се разсмя с глас.

Но се сдържа. Просто попълни документите бавно, преди да му дръпне обичайната реч, която изнасяше пред всеки, предизвикал интереса на Бет. Че са били женени и че имат дете, и че е негов дълг да се грижи за тяхната безопасност. И че последното, от което Бет се нуждае в живота си, е някой да я отклонява от дълга ѝ да възпитава техния син или да се обвърже с човек, който може да я използва. Нямаше да престане да се грижи за нея само защото са разведени.

Естествено, онзи схвана посланието. Всички го схващаха. Не само заради семейството и връзките на Клейтън, но и понеже той им предлагаше да изгуби алкохолната проба и документите, ако мъжът обещае да остави Бет на мира и да не ѝ казва за разговора си с Клейтън. Понеже нямаше да е хубаво, ако тя научи за сладкия им разговор. Можеше да предизвика проблеми с детето. А той не се държеше мило с никого, който създава проблеми на детето му.

Разбира се, на следващия ден Клейтън седеше в полицейската си кола, когато Адам си тръгна от работа. Пребледня, щом го видя да си играе с дрегера. Със сигурност схвана посланието му, затова Клейтън си тръгна спокоен. Следващия път, когато срещна Адам, той беше с някаква червенокоса секретарка от счетоводната фирма, в която работеше. Което естествено означаваше, че Клейтън е бил прав за него още от самото начало: този тип изобщо не беше подходящ за Бет. Просто поредният загубеняк, който си търсеше бърза свалка.

Е, нямаше да е с Бет.

Тя щеше да побеснее, ако узнаеше какви ги върши той, но за щастие не се случваше често. Кийт се намесваше само от време на време и накрая всичко приключваше добре.

Дори повече от добре. Даже фиаското с колежанките приключи добре. Нито фотоапаратът, нито снимките се появиха в шерифството или във вестника от миналия уикенд досега. Клейтън не бе имал възможност да потърси онзи загубеняк в понеделник, понеже трябваше да занесе някакви документи в окръжното, но научи, че типът е отседнал в мотел «Холидей Мотор Корт». За жалост — или пък за щастие — по-късно напуснал мотела и оттогава никой не го беше виждал. Най-вероятно вече отдавна си беше заминал.

Това беше хубаво. Много хубаво. Особено му харесваше гениалната идея, която му хрумна за Бет — взаимноизгодно приятелство. Чудничко, а? Клейтън сключи ръце зад главата си и се облегна на възглавниците точно когато Ники излезе от банята насред облак пара, загърната в хавлия. Той се усмихна.

— Ела тук, Бет.

Тя замръзна на мястото си.

— Казвам се Ники.

— Знам, но тази вечер искам да ти казвам Бет.

— Какви ги дрънкаш?

Очите му проблеснаха гневно:

— Затвори си устата и ела тук, ясно?

След миг колебание Ники несигурно пристъпи напред.

Десета глава

Бет

Трябваше да признае, че вероятно го е преценила неправилно. Поне по отношение на работата. През изминалите три седмици Логан Тиболт се прояви като идеалния служител. Нещо повече. Не само не отсъства нито ден, а идваше на работа рано, за да храни кучетата — нещо, което винаги правеше баба ѝ, откакто беше получила инсулта, — и оставаше до късно, за да помете пода в канцеларията. Веднъж Бет дори го видя да мие прозорците с препарат и вестник. Клетките бяха по-чисти от всякога, тренировъчната тревна площ се косеше през ден, а Тиболт започна дори да се ориентира в досиетата на клиентите. Стигна се дотам, че когато му връчваше първата заплата, Бет дори се почувства виновна. Знаеше, че парите едва му стигат да преживява. Но когато му подаде чека, той се усмихна и каза:

— Благодаря, това е чудесно.

Тя промърмори глухо:

— Няма защо.

С това изключение двамата почти не се виждаха. Учебната година беше започнала преди три седмици и Бет все още привикваше наново с работата си, което изискваше от нея да прекарва дълги часове в тесния си кабинет у дома, да обновява плановете на уроците и да проверява домашни. Бен обаче изскачаше като тапа от колата, щом се приберяха, и отиваше да си играе със Зевс. Доколкото Бет успяваше да прецени през прозореца, Бен явно смяташе кучето за новия си най-добър приятел, а животното очевидно се чувстваше по същия начин. Зададеше ли се колата им по алеята, кучето започваше да търси пръчка и посрещаше Бен с нея, когато той отвореше вратата. Бен изтичваше навън и докато Бет се качваше по стълбите към верандата, го чуваше да тича със смях през двора. Логан — малкото име му прилягаше повече от фамилията, въпреки онова, което беше казал при потока — също ги наблюдаваше и се усмихваше, преди отново да се върне към работата си.

Донякъде против волята си Бет харесваше усмивката му и непринудеността, с която тя се появяваше на лицето му, когато е с Бен или с баба ѝ. Знаеше, че понякога войната се загнездва трайно в съзнанието на войниците и им пречи да се приспособят към цивилния живот, но Логан не проявяваше признаци на посттравматичен стрес. Изглеждаше напълно нормален — освен дето беше прекосил страната пеша, така че може и да не беше участвал във военни действия зад граница. Баба ѝ се кълнеше, че още не го е питала — странно, ако човек познаваше добре баба ѝ, но това беше друга история. Логан се вписваше в семейния им бизнес по-добре, отколкото Бет бе смятала, че е възможно. Преди няколко дни, точно когато той привършваше работа за деня, тя чу Бен да прекосява къщата тичешком, а после почти веднага изтича обратно навън. Когато надникна, Бет установи, че синът ѝ е взел от стаята си бейзболната топка, за да си подават с Логан на двора. Гледа ги как си подхвърлят топката и как Зевс се старае да хваща пропуснатите топки преди момчето.

Само да можеше бившият ѝ съпруг да види с какво удоволствие играе Бен, когато не го притискат и не го критикуват.

Не се учудваше, че Логан и баба ѝ се разбират, но я озадачаваше колко често го споменава възрастната жена, след като Тиболт си тръгнеше за къщи, а и коментарите ѝ бяха едни: «Той ще ти допадне» или «Дали е познавал Дрейк?», с което намекваше, че Бет трябва да се постарае да го опознае. Баба ѝ дори му разреши да започне да обучава кучетата, а никога не го беше допускала с другите им служители. От време на време споменаваше по нещо интересно от миналото му — че спал до семейство броненосци в Северен Тексас например или че някога мечтаел да работи за изследователския проект в Куби Фора, Кения, където да изучава произхода на човека. Споменеше ли нещо подобно, не оставаше и капка съмнение, че е очарована от Логан и от неговата личност.

А най-хубавото беше, че положението в кучкарника започна да се успокоява. След дългото и напрегнато лято ежедневието им доби известен ритъм, затова Бет изгледа баба си с тревожно опасение, когато на вечеря тя съобщи новината си.

— Как така ще заминеш при сестра си?

Баба ѝ добави лъжица масло към купата скариди с овесени ядки пред себе си.

— Нямах възможност да я посетя след инсулта, а искам да видя как е. По-стара е от мен. И понеже ти вече преподаваш, а Бен е на училище, мисля, че моментът е подходящ.

— А кой ще се грижи за кучкарника?

— Тиболт. Той вече схвана нещата, дори обучението. И щял да се радва да поработи малко извънредно. Освен това ще ме закара до Грийнсбъро, така че няма защо да се тревожиш и за това. Всичко сме измислили. Дори си предложи услугите да започне да ми подрежда картотеката. — Бодна една скарида на вилицата си и задъвка енергично.

— Той умее ли да шофира? — попита Бет.

— Казва, че може.

— Но няма шофьорска книжка.

— Каза, че щял да си извади. Затова си тръгна рано. Звъннах на Франк и той се съгласи да го вмести за шофьорския изпит днес.

— Но той няма кола…

— Взе моя пикап.

— А как е отишъл на изпита?

— Шофирайки.

— Но нали няма книжка?

— Нали вече ти обясних — изгледа я баба ѝ така, сякаш Бет най-неочаквано беше станала слабоумна.

— А какво ще стане с хора? Нали ти току-що се върна да пееш?

— Всичко е наред. Вече казах на диригентката, че ще гостувам на сестра си, и тя ме увери, че няма проблем. Всъщност смята, че идеята е добра. Аз съм в хора по-отдавна от нея, така че няма как да ми откаже.

Бет поклати глава, мъчейки се да проумее чутото.

— Откога го планираш? Имам предвид гостуването?

Баба ѝ се престори, че обмисля отговора:

— Когато тя се обади да ме покани, разбира се.

— И кога ти се обади? — притисна я внучката ѝ.

— Тази сутрин.

— Тази сутрин ли? — Бет забеляза, че Бен следи разговора като зрител на тенис корт. Стрелна го с предупредителен поглед, преди отново да насочи вниманието си към баба си. — Сигурна ли си, че идеята е добра?

— Идеята е като сладкишче на боен кораб — отговори възрастната жена със заключителна категоричност.

— Какво означава това?

— Означава, че заминавам на гости на сестра си — отговори баба ѝ. — Тя скучае, липсвам ѝ. Покани ме да отида и аз се съгласих. Просто и ясно.

— Колко време ще отсъстваш? — попита Бет, мъчейки се да овладее обземащата я паника.

— Сигурно около седмица?

— Седмица ли?

Баба ѝ погледна към Бен:

— Бен, майка ти май има стоножки в ушите. Повтаря всяка моя дума, все едно не ме чува.

Момчето се изкиска и лапна една скарида. Бет ги измери с поглед. Понякога ѝ се струваше, че да вечеря с тях е все едно да вечеря с второкласници.

— Ами лекарството ти? — попита тя.

Баба ѝ си сипа още скариди.

— Ще си го взема. Мога да си взимам хапчетата там точно както ги взимам и тук.

— Ами ако ти се случи нещо?

— Може би там ще ми е по-добре, не си ли съгласна?

— Как можа да го кажеш?

— Сега, след като учебната година вече започна, вас с Бен ви няма през по-голямата част от деня и аз съм сама в къщата. Тиболт няма как да разбере, ако съм в беда. А в Грийнсбъро ще бъда при сестра си. Ако искаш вярвай, но тя си има телефон и всичко останало. Миналата година престана да използва димните сигнали.

Бен отново се изкиска, но беше достатъчно умен да не се обади. Вместо това се ухили широко.

— Но ти не си напускала кучкарника, откакто дядо почина…

— Именно — прекъсна я баба ѝ.

— Ама…

Баба ѝ се пресегна през масата и потупа Бет по ръката.

— Знам, че се притесняваш, задето за известно време ще се лишиш от невероятното ми остроумие, но ще ти дам възможност да опознаеш Тиболт. Той ще дойде и през уикенда, за да ти помогне с кучкарника.

— Този уикенд ли? Кога заминаваш?

— Утре.

— Утре? — прозвуча пискливо гласът на Бет. Баба ѝ намигна на Бен.

— Схващаш ли сега какво имах предвид? Стоножки.

След като раздигна масата, Бет постоя на верандата за няколко минути. Знаеше, че баба ѝ твърдо е решила, съзнаваше също, че собствената ѝ реакция е пресилена. Независимо че беше прекарала инсулт, баба ѝ можеше да се грижи за себе си, а леля Майми много щеше да се зарадва да я види. Леля ѝ Майми напоследък трудно стигаше дори до кухнята, така че току-виж това се оказало последната възможност на баба ѝ да прекара една седмица със сестра си.

Само че разговорът им я смути. Притесняваше я не пътуването, а значението на малкото им спречкване на вечеря — началото на нова за Бет роля в предстоящите години, за която тя не беше съвсем подготвена. Лесно ѝ беше да бъде родител на Бен. Ролята и отговорностите ѝ бяха съвсем ясни. Но да бъде родител на баба си? Тя беше толкова жизнерадостна и енергична, че допреди няколко месеца изобщо не си я представяше да забави темпото. Справяше се добре, наистина добре, особено като се имаше предвид, че беше получила удар. Но какво щеше да се случи следващия път, когато баба ѝ поискаше да направи нещо, което Бет беше убедена, че не е в неин интерес? Нещо простичко… например да шофира нощем? Зрението на баба ѝ беше отслабнало и ако след няколко години тя настоеше да отиде до магазина вечер, тогава какво?

Бет знаеше, че в крайна сметка ще се справи с положението, когато му дойде времето, но се ужасяваше. През лятото ѝ беше трудно да контролира баба си, а точно тогава физическите проблеми станаха очевидни дори за възрастната жена. Ами ако баба ѝ откажеше да ги признае?

Мислите ѝ прекъсна пикапът на баба ѝ, който бавно мина по алеята и спря близо до задния двор на кучкарника. Логан излезе и заобиколи към каросерията. Бет го наблюдава как мята през рамо двайсет и пет килограмов чувал с кучешка храна и се запътва навътре. Когато се показа отново, до него подтичваше Зевс и душеше ръката му — явно беше оставил кучето в канцеларията, докато е бил в града.

След още няколко минути той разтовари останалата кучешка храна и когато приключи, се запъти към къщата. Вече започваше да се смрачава. Тътенът на гръмотевиците прозвуча в далечината и Бет чу щурците да подемат вечерната си песен. Подозираше, че няма да се разрази буря — може би само тук-там щеше да превали. Лятото беше много сухо. Само че въздухът, който идваше от океана, миришеше на бор и на сол и в съзнанието ѝ нахлуха спомени от плажа преди години. Спомни си как раците се разбягваха уплашени от лъчите на фенерчетата, които държаха тя, Дрейк и дядо им; как малкият огън, запален от баща ѝ, озаряваше лицето на мама; как бонбоните от маршмелоу на баба ѝ се запалваха, докато ги стапяха над огъня. Това беше един от малкото спомени, които Бет пазеше за родителите си, а дори не беше сигурна до каква степен е реален. Защото беше много малка и подозираше, че спомените на баба ѝ са се примесили с нейните. Възрастната жена ѝ беше разказвала историята за онази нощ многократно, може би защото тогава всички бяха заедно за последен път. Родителите на Бет загинаха в катастрофа само няколко дни по-късно.

— Добре ли си?

Унесена в спомени, Бет не беше забелязала кога Логан е стигнал до верандата. На бледата светлина чертите му изглеждаха по-меки.

— Да, добре съм. — Тя се изпъна и оправи блузата си. — Просто се бях замислила.

— Връщам ключовете за пикапа — каза той тихо. — Исках да ги оставя, преди да се прибера.

Подаде ѝ ги, а тя съзнаваше, че може само да му благодари и да му пожелае лека нощ, но — може би понеже все още беше разстроена от решението на баба си да замине, без да се посъветва с нея, или понеже искаше сама да реши относно Логан — тя пое ключовете и нарочно го погледна в очите.

— Благодаря. Май си имал дълъг ден.

Дори да беше изненадан от поканата ѝ за разговор, той не го показа.

— Не беше много зле. Пък и свърших доста неща.

— Например отново шофираш законно?

Той се усмихна лениво.

— И други неща.

— Спирачките създаваха ли ти проблем?

— Не и след като свикнах със стърженето.

Бет направи гримаса.

— Обзалагам се, че на изпитващия много му е харесало.

— Не се съмнявам. Познах, понеже се намръщи.

Бет се засмя и за миг двамата се умълчаха. На хоризонта просветна мълния. Малко по-късно се разнесе и гръмотевицата, но бурята все още беше на няколко километра от тях.

Във възцарилата се тишина Бет забеляза, че Логан отново се взира в нея с онова свое особено изражение. Той явно се усети и побърза да се извърне. Тя проследи погледа му и видя, че Зевс се е отправил към дърветата. Кучето застана мирно и погледна към Логан, все едно го питаше: «Да се поразходим?» И сякаш за да го подчертае, Зевс излая и Логан поклати глава:

— Имай търпение. — После се обърна към Бет и поясни: — Стоял е затворен и иска да поскита.

— Нали точно това прави в момента?

— Не, иска и аз да поскитам с него. Не ме изпуска от поглед.

— Никога ли?

— Какво да се прави — той е овчарка и ме мисли за стадото си.

Бет изви вежди:

— Много мъничко стадо.

— Така е, но започна да расте. Зевс вече прие Бен и бабчето.

— А мен не? — престори се тя на обидена.

Той сви рамене:

— Ти не му хвърляш пръчки.

— Само толкова ли му трябва?

— Той е скромен.

Бет отново се засмя. Кой знае защо не беше очаквала Логан да притежава чувство за хумор. Той я изненада, като махна с ръка през рамо:

— Искаш ли да се поразходиш с нас? На Зевс ще му е много приятно, все едно му хвърляш пръчка.

— А, така ли! — рече тя отбранително.

— Аз не измислям правилата, просто ги знам. А никак не ми се иска да се чувстваш пренебрегната.

Бет се поколеба за малко, преди да приеме, че Тиболт просто се държи приятелски. Погледна през рамо.

— Може би трябва да предупредя баба и Бен, че ще изляза.

— Може, но няма да се бавим. Зевс иска само да отиде до потока и да цамбурка няколко минути, преди да си тръгнем, иначе му става много горещо. — Тиболт се залюля на пети, пъхнал ръце в джобовете си. — Готова ли си?

— Да, да вървим.

Слязоха от верандата и тръгнаха по пътеката. Зевс подтичваше пред тях и току се обръщаше да провери дали го следват. Вървяха достатъчно далеч един от друг, за да не се докоснат случайно.

— Баба ти ми каза, че си учителка — обади се Логан.

— На второкласниците — кимна Бет.

— Как е класът ти тази година?

— Струват ми се свестни деца. Поне засега. Вече седем майки се записаха като доброволки, а това винаги е добър знак.

Подминаха кучкарника и наближиха тясната пътечка към потока. Слънцето се беше спуснало ниско под дърветата и пътеката тънеше в сянка. Докато вървяха, отново се разнесе гръм.

— Откога преподаваш?

— От три години.

— Харесва ли ти?

— През повечето време. Работя с чудесни хора, което улеснява нещата.

— Но?

Тя явно не разбра въпроса. Той пъхна ръце в джобовете си и продължи:

— Винаги има едно «но», когато става дума за работата на човека. Например харесвам работата си и колегите ми са страхотни, но… някои от тях се обличат като свръхгерои през уикенда, та се питам дали не са откачалки.

Тя се засмя.

— Не, наистина са страхотни. И преподаването много ми харесва. Просто от време на време се появява ученик от трудно семейство, а ти съзнаваш, че нищо не можеш да направиш за него, и това те измъчва. — Бет измина няколко крачки мълчаливо. — Ами ти? Харесва ли ти работата тук?

— Да, харесва ми.

Звучеше искрен.

— Но?

— Няма «но» — поклати глава той.

— Не е честно, аз ти казах.

— Да, ама ти не разговаряше с внучката на шефа си. Като споменахме шефа, знаеш ли по кое време ще тръгваме утре?

— Тя не ти ли каза?

— Не, мислех да попитам, когато оставям ключовете.

— И на мен не ми каза, но сигурно ще иска да обучиш кучетата и да ги разходиш, преди да тръгнете, за да не станат неспокойни.

Рекичката се показа, Зевс се втурна натам и цопна във водата с лай. Двамата наблюдаваха играта му, после той я подкани да седнат на един нисък клон. Бет се настани, а Логан седна до нея, като старателно запази дистанция.

— Колко далеч е Грийнсбъро? — попита той.

— Пет часа в двете посоки. Предимно по междущатската.

— Имаш ли представа кога ще иска да се върне?

— Каза ми след седмица — сви рамене Бет.

— А… — Той явно обмисляше информацията.

«Изглежда всичко е обмислено старателно, да му се не види» — помисли си Бет. Логан знаеше по-малко дори от нея.

— Оставам с впечатлението, че баба не ти е казала много.

— Само че ще пътува и понеже ще я закарам, трябва да си извадя книжка. А, да, и че ще работя през уикенда.

— Да. Виж, аз ще се справя през уикенда, ако ти имаш да правиш други неща…

— Няма проблем, не съм планирал нищо друго — отговори Логан. — А и все не успявам да свърша едни неща. Дреболии, но трябва да бъдат оправени.

— Например да поставиш климатик в канцеларията?

— По-скоро мислех да боядисам вратата и да измисля начин прозорецът да се отваря.

— Залепналият от боята? Пожелавам ти късмет. Дядо ми години наред се мъчеше да го оправи. Веднъж цял ден си игра с ножче за бръснене и после повече от седмица носи лепенки по пръстите, обаче така и не отвори прозореца.

— Не звучи обнадеждаващо — отбеляза той.

— Просто се опитвам да те предупредя. Смешното е, че тъкмо дядо го боядиса, а и имаше цяла барака с инструменти — беше от хората, които си мислят, че, могат да оправят всичко, но все не се получаваше така, както го беше замислил. Беше по-скоро мечтател, отколкото майстор. Виждал ли си къщичката на Бен на дървото и моста?

— Отдалеч.

— Нагледен пример. Дядо я строи почти през цялото лято, обаче на мен сърцето ми се свива всеки път, когато Бен е там. Нямам представа как издържа толкова дълго, без да се катурне. Притеснявам се. Обаче Бен обича да ходи там, особено когато е разстроен или напрегнат. Казва, че това е скривалището му. Често го посещава. — Бет замълча и Логан прочете тревогата, изписана по лицето ѝ, но само за миг. После тя отново се извърна към него: — Както и да е, дядо ми беше невероятен. Невероятна душичка и както можеш да си представиш, подари на внуците си най-идиличното детство на света.

— На внуците ли?

— На мен и на брат ми. — Тя се загледа към дърветата с посребрени от луната листа. — Баба не ти ли разказа какво се случи с родителите ми?

Той кимна.

— Накратко. Съжалявам.

Тя изчака той да добави нещо, но Логан не го стори.

— Какво е усещането? — попита Бет. — Да прекосиш пеша страната…

Той не отговори веднага.

— Донесе ми… покой. Можех да ходя, където си поискам, когато си поискам и без да бързам.

— Звучи едва ли не като терапия.

— Май наистина беше. — По лицето му пробяга тъжна усмивка и почти мигновено изчезна. — В известен смисъл. — Докато изричаше тези думи, гаснещата светлина се отрази в очите му и те сякаш промениха цвета си.

— Откри ли каквото търсеше? — попита Бет.

— Всъщност да, открих го — отвърна Логан след кратка пауза.

— И?

— Още не знам.

Тя се замисли над отговора му, не знаеше как да го приеме.

— Не ме разбирай погрешно, но кой знае защо не си те представям да се задържиш дълго на едно място.

— Понеже идвам пеша от Колорадо ли?

— Този факт има доста общо.

Той се засмя и за пръв път Бет си даде сметка колко отдавна не е водила подобен разговор. Чувстваше се леко и непринудено. Разговорите с Адам бяха напрегнати, сякаш той се стараеше прекалено. Тя все още не беше сигурна какво изпитва към Логан, но ѝ допадаше, че най-сетне са в приятелски отношения. Прокашля се и каза:

— Така, за утре… Мисля, че двамата трябва да вземете моята кола, а аз ще отида на училище с пикапа. Малко ме притесняват спирачките на пикапа.

— Трябва да призная, че и аз се позамислих, но съм сигурен, че мога да ги оправя. Не за утре, но през уикенда…

— Значи и коли поправяш?

— Да. Спирачките не са трудни. Просто им трябват нови накладки, но според мен другото вероятно е наред.

— Има ли нещо, което не умееш? — попита Бет.

— Да.

— Добре — засмя се тя. — Ще поговоря с баба, но тя надали ще има нещо против да пътувате с моята кола. Нямам доверие на спирачките на по-високите скорости на магистралата. И ще нагледам кучетата, когато се прибера от училище, става ли? Баба и това не ти е споменала, но ще го направя.

Той кимна точно когато Зевс излезе от водата. Отърси се, приближи се, подуши Бет и я близна по ръката.

— Харесва му.

— Сигурно просто те опитва.

— Интересно — отбеляза тя. Дрейк би се изразил така… Изведнъж ѝ се прииска да остане сама. Стана. — Трябва вече да се връщам. Сигурно се чудят къде съм.

Логан забеляза, че облаците продължават да се сгъстяват.

— Да, аз също. Искам да се прибера, преди да завали. Бурята май наближава.

— Да те закарам ли?

— Благодаря, но няма нужда. Обичам да вървя.

— Боже, нямаше да се досетя! — възкликна тя с лека усмивка. Върнаха се обратно към къщата, а когато стигнаха до алеята, Бет извади ръка от джоба си и махна лекичко: — Благодаря за разходката, Логан.

Очакваше да я поправи, както беше поправил Бен — да я помоли да го нарича Тиболт, — но той не го стори. Само леко вирна брадичка и се ухили широко.

— И аз на теб, Елизабет.

Тя знаеше, че бурята няма да продължи дълго, макар че отчаяно се нуждаеха от дъжд. Лятото беше горещо и сухо, а жегата сякаш нямаше край. Бет седеше, заслушана в трополенето на последните дъждовни капки по ламаринения покрив, и се замисли за брат си.

Преди да замине, Дрейк ѝ каза, че барабаненето на дъжда по покрива е звукът, който ще му липсва най-много. Тя се зачуди дали в сухата страна, в която се беше озовал, той често си е мечтал за тези типични за Северна Каролина летни бури. И от тази мисъл отново се почувства празна и тъжна.

Баба ѝ беше в стаята си и се подготвяше за пътуването. От години не я беше виждала толкова развълнувана. Бен, от друга страна, ставаше все по-потиснат, явно защото трябваше да прекара част от уикенда с баща си. Следователно тя щеше да прекара уикенда сама у дома — първият ѝ от много време насам без други хора. С изключение на Логан.

Разбираше защо и баба ѝ, и Бен го харесват. Той притежаваше мълчалива увереност, която напоследък срещаш рядко. Едва след като се върна в къщата, Бет си даде сметка, че не е научила за него почти нищо повече от онова, което той ѝ каза по време на интервюто за работа. Дали винаги беше толкова потаен, или беше свързано с времето, което бе служил в Ирак. Бет беше сигурна, че той е ходил там. Не че Логан го бе споменал, но просто нещо в изражението му, когато тя спомена за родителите си — реакцията му — подсказваше, че познава трагедията и я приема като неизбежна страна на живота.

Не можеше да прецени дали това подобрява, или влошава отношението ѝ към него. И той като Дрейк беше морски пехотинец, обаче Логан беше тук, а Дрейк го нямаше и по тази причина, както и по други, по-сложни, Бет не беше сигурна, че би могла да приеме Логан с открито сърце.

Вдигна поглед към звездите, които се бяха появили между облаците, и усети загубата на Дрейк като току-що зейнала рана. След смъртта на родителите ѝ двамата бяха неразделни, дори спяха в едно легло цяла година. Той беше само една година по-малък от нея и тя ясно си спомняше как го изпрати до училище на първия му учебен ден. За да го накара да спре да плаче, го увери, че ще се сприятели с много деца и че тя ще го чака след часовете, за да го заведе у дома. За разлика от други братя и сестри двамата никога не си съперничеха. Тя беше най-въодушевената му публика, а той — нейната неизменна опора. В гимназията Бет ходеше на всеки негов футболен, баскетболен или бейзболен мач и му помагаше с уроците, когато се налагаше. Той пък единствен приемаше невъзмутимо нейните шеметни младежки промени в настроението. Единственото им разногласие беше относно Кийт, но за разлика от баба ѝ Дрейк почти не ѝ натрапваше мнението си. Бет обаче знаеше отношението на брат си, а когато двамата с Кийт се разделиха, тя се обърна за подкрепа тъкмо към Дрейк, докато се мъчеше да си стъпи на краката като самотна майка. Знаеше, че Дрейк е човекът, който не е допуснал Кийт да тропа на вратата ѝ посред нощ през следващите месеци. Брат ѝ беше единственият човек, когото Кийт не смееше да ядосва.

Тогава вече беше станал зрял мъж. Имаше прекрасни постижения във всички спортове, а дванайсетгодишен беше започнал да тренира и бокс. На осемнайсет вече три пъти беше печелил «Златните ръкавици» на Северна Каролина и най-редовно играеше спаринг с войниците от форт Браг и Камп Леджун. Тъкмо времето, прекарано с тях, му внуши идеята да се запише в армията.

Не беше блестящ ученик и изкара само година в местния колеж, преди да реши, че това не е за него. Желанието си да постъпи в армията обсъди единствено с нея. Бет се гордееше с решението му да служи на страната си и сърцето ѝ се пръскаше от обич и възхищение, когато го видя за пръв път облечен със синята униформа. Уплаши се, когато го изпратиха в Кувейт и по-късно в Ирак, но вярваше, че брат ѝ ще се върне невредим. Дрейк Грийн обаче не се завърна у дома.

Почти не си спомняше дните непосредствено след като научи, че брат ѝ е убит, а и не желаеше да мисли за тях сега. След смъртта му в нея зейна празнина, която тя съзнаваше, че никога няма да се запълни. Но с течение на времето болката отслабна. Веднага след загубата му Бет не можеше да повярва, че се е случило наистина, но замислеше ли се за Дрейк напоследък, обикновено си спомняше по-щастливите мигове от живота им. Дори когато ходеше на гробището да поговори с него, вече не изпитваше мъчителната болка, които тези посещения предизвикваха някога. Сега гневът ѝ беше по-силен от тъгата.

В момента обаче скръбта отново я връхлетя истински, след като си даде сметка, че и тя подобно на баба ѝ и Бен се чувства привлечена към Тиболт дори и само защото с него се чувства непринудено, както не се бе чувствала с никого след загубата на Дрейк.

И още нещо: единствено Дрейк я наричаше с кръщелното ѝ име. Родителите ѝ, баба ѝ и дядо ѝ, дори приятелките ѝ я наричаха Бет. Единствено Дрейк и казваше Елизабет, и то само когато са сами. Това беше тяхната тайна, нещо, известно единствено на тях двамата, и Бет винаги се чудеше как ли ще звучи името ѝ от устата на някой друг.

При Логан обаче се бе получило съвсем естествено.

Единайсета глава

Тиболт

През есента на 2007 година, една година след като се уволни от морската пехота, Тиболт се уговори да се види с Виктор в Минесота, на някакво място, на което и двамата не бяха ходили. Моментът беше много подходящ: Виктор се беше оженил шест месеца преди това, а Тиболт му беше кумувал. Виждаха се за пръв път след уволнението. Когато се обади, за да предложи пътуването, подозираше, че Виктор се нуждае да прекара малко време сам.

Първия ден, докато седяха в малка гребна лодка насред езерото, Виктор пръв наруши тишината:

— Сънуваш ли кошмари? — попита приятелят му.

Тиболт поклати глава:

— Не, а ти?

— Да.

Въздухът беше остър, типично за есента, а над водата се носеше лека сутрешна мъгла. Небето обаче беше безоблачно и Тиболт знаеше, че температурата ще се повиши и следобед ще стане превъзходно.

— Същите като преди ли? — попита.

— По-лоши. — Виктор нави кордата си и отново замахна. — Виждам мъртъвци. — На измореното му лице се изписа крива усмивка. — Като в онзи филм с Брус Уилис, «Шесто чувство».

Тиболт кимна.

— Нещо такова. — Приятелят му стана още помрачен. — Насън преживявам отново всичко, което ни се случи, но някои неща са по-различни. Повечето пъти сънувам, че съм прострелян и крещя за помощ, но никой не идва, и накрая осъзнавам, че всички останали също са застреляни. И усещам как малко по малко умирам. — Той разтърка очи, преди да продължи: — Колкото и да е мъчително насън, още по-трудно е, когато ги виждам и денем — имам предвид мъртвите. В магазина ги виждам всичките, препречили пътеката. Или са проснати долу и кървят, а санитарите превързват раните им. И всички се взират в мен, все едно аз съм виновен, че са ги улучили или че умират. Примигвам, поемам си дълбоко въздух и те изчезват. — Виктор замълча. — Имам чувството, че полудявам.

— Говорил ли си с някого за това?

— С никого. Само с жена ми, но когато ѝ разказвам тези неща, тя се плаши и плаче, затова престанах да споделям.

Тиболт не каза нищо.

— Бременна е — продължи Виктор.

— Честито! — усмихна се приятелят му при този лъч надежда.

— Благодаря ти. Ще е момче. Ще го кръстим Логан.

Тиболт изпъна гръб и погледна към Виктор:

— Поласкан съм.

— Понякога мисълта, че ще имам син, ме плаши. Опасявам се, че няма да съм добър баща — зарея поглед над водата той.

— Ще бъдеш чудесен баща — увери го Тиболт.

— Може би.

Тиболт зачака.

— Вече губя търпение. Адски много неща ме ядосват. Дребни неща, които не би трябвало да имат никакво значение, но кой знае защо имат. Колкото и да се опитвам да преодолея гнева, понякога изригва на повърхността. Още не ми създава проблеми, но не знам колко още ще мога да го потискам, преди да изгубя контрол. — Нагласи кордата и въдицата си. — На теб случва ли ти се?

— Понякога — призна.

— Но не често?

— Не.

— Така и предполагах. При теб е различно. Заради снимката.

Тиболт поклати глава:

— Не е вярно. И на мен не ми е леко. Не мога да вървя по улицата, без да се озърна или да огледам прозорците горе да не би отнякъде да стърчи насочено дуло. През повечето време не мога да водя нормален разговор с хората. Проблемите им не ме интересуват. Кой къде работи, колко печели, какво дават по телевизията, кой с кого излиза… Иде ми да им кресна, че на никого не му пука.

— Никога не си умеел да говориш за дребните неща — изсумтя Виктор.

— Благодаря ти.

— Но озъртането през рамо е нормално, и аз го правя.

— Така ли?

— Аха.

— Засега обаче няма пушки.

Тиболт се засмя тихо:

— Толкова по-добре, нали? — А после попита, за да смени темата: — Харесва ли ти да строиш покриви?

— През лятото е горещо.

— Като в Ирак ли?

— Не, никъде не е горещо като в Ирак. Но е много горещо — усмихна се той. — Повишиха ме. Вече съм бригадир.

— Браво на теб. Как е Мария?

— Пълнее, но е щастлива. Тя е целият ми живот. Щастливец съм, че се ожених за нея — поклати удивено глава Виктор.

— Много се радвам.

— Нищо не може да се сравни с любовта. Трябва да опиташ.

— Може би някой ден.

Елизабет.

Той забеляза как някаква сянка пробяга по лицето ѝ, когато я нарече Елизабет, някаква емоция, която не успя да определи. Името отговаряше на същността ѝ много повече от простичкото и непретенциозно Бет — притежаваше елегантност, подобаваща на грациозната ѝ походка.

На път за вкъщи си припомняше разговора им и колко естествено бе усещането да седи до нея. Тя беше по-спокойна, отколкото беше очаквал, но Логан усети, че и тя като баба си не е сигурна в мнението си за него.

В петък сутринта Тиболт се увери, че всичко е наред, преди да откара бабчето в Грийнсбъро с колата на Елизабет. Зевс се возеше отзад, подал глава през прозореца почти през целия път, с прилепнали назад уши заради вятъра и заинтригуван от непрекъснато променящите се миризми и гледки. Тиболт не очакваше бабчето да позволи Зевс да пътува с тях, но тя махна с ръка на кучето да се качва:

— Бет няма да има нищо против. Пък и куфарът ми ще се побере в багажника.

Пътуването обратно до Хамптън му се стори по-бързо и когато спря пред къщата, се зарадва да види Бен, който си подхвърляше топка навън. Зевс хукна към него и момчето запрати топката във въздуха. Кучето се понесе след нея с прилепнали назад уши и изплезен език. Докато се приближаваше, Тиболт видя Елизабет да излиза на предната веранда и с неочаквана увереност осъзна, че тя е една от най-красивите жени, които е виждал. Облечена с лятна блуза и къси панталонки, които разкриваха красиво оформените ѝ крака, Бет му махна приятелски, когато го забеляза, а той се постара да не я зяпа.

— Здрасти, Тиболт! — провикна се Бен от двора. Тичаше след Зевс, който подскачаше с топката в уста, горд, че е на няколко крачки пред Бен, колкото и бързо да тича момчето.

— Здрасти, Бен! Как беше в училище?

— Скучно! — провикна се той. — Как беше на работа?

— Вълнуващо!

— Да, бе! — подметна Бен, без да спира да тича.

Откакто момчето беше тръгнало на училище, водеха този разговор почти всеки ден. Тиболт поклати развеселено глава точно когато Елизабет слезе по стълбите.

— Здравей, Логан.

— Здравей, Елизабет.

Тя се облегна на парапета, леко усмихната:

— Как мина шофирането?

— Не много зле.

— Сигурно си се чувствал малко необичайно.

— Защо?

— Кога за последен път си шофирал пет часа?

Той се почеса по тила:

— Не знам, май беше отдавна.

— Баба каза, че си бил малко неспокоен, докато си шофирал, сякаш седалката не ти е била удобна. — Тя махна с ръка: — Тъкмо говорих с нея по телефона. Вече два пъти се обади.

— Скучно ли ѝ е?

— Не, първо се обади да чуе Бен, да го пита как е било в училище.

— И?

— Осведоми я, че било скучно.

— Поне не си променя лесно мнението.

— Разбира се, но ми се иска да беше казал нещо друго. Например: «Научих много и ми беше много интересно» — усмихна се Бет. — Всяка майка си мечтае, нали?

— Щом казваш.

— Жаден ли си? — попита тя. — Баба направи лимонада, преди да замине сутринта.

— С удоволствие, но може би преди това трябва да проверя дали кучетата имат вода.

— Вече проверих. — Тя се обърна към вратата и я задържа отворена пред него. — Заповядай. Идвам след минутка.

Той се качи по стълбите, спря да си изтрие обувките и влезе вътре. Огледа стаята, забеляза старинните мебели и оригиналните картини по стените. Същински провинциален салон, а не си го представяше така.

— Домът ви е прекрасен — провикна се той.

— Благодаря ти — надникна тя от кухнята. — За пръв път ли влизаш?

— Да.

— Допусках, че вече си идвал. Заповядай, разгледай.

Тя се скри от погледа му. Тиболт обиколи стаята и забеляза сбирката от хамъри по лавиците на бюфета в трапезарията. Усмихна се. Харесваше такива дребни предмети.

На полицата над камината имаше снимки и той се приближи да ги разгледа. Имаше две-три на Бен, на една от които беше без два предни зъба. До тях имаше хубава снимка на Елизабет с тога и шапка, застанала до баба си и дядо си, и един портрет на баба ѝ със съпруга ѝ. В ъгъла Логан видя снимка на млад морски пехотинец, облечен с униформа и застанал свободно.

Младият пехотинец, който бе изгубил снимката в Ирак?

— Това е Дрейк — обади се Бет зад него. — Брат ми.

Тиболт се извърна:

— По-малък ли е или по-голям?

— Една година по-малък.

Тя му подаде чаша лимонада, без да каже нищо повече, и Тиболт усети, че темата е приключена. Бет пристъпи към входната врата.

— Да седнем на верандата. Цял ден съм вътре, пък и искам да наглеждам Бен. Понякога тръгва да скита.

Елизабет седна отпред на стълбите. Слънцето проби през облаците, но покривът на верандата ги предпазваше от лъчите му. Елизабет пъхна кичур коса зад ухото си.

— Извинявай, не можах да постигна нищо по-добро. Опитах се да убедя баба да си купим люлка за верандата, но според нея било много селско.

В далечината Бен и Зевс тичаха през тревата и момчето се смееше, докато се опитваше да хване пръчката в муцуната на Зевс. Елизабет се усмихна.

— Радвам се, че беснее навън. Днес беше първият му урок по цигулка и не е имал възможност да щурее след училище.

— Хареса ли му?

— Да или поне така каза. — Тя се обърна към него: — На теб харесваше ли ти?

— В повечето случаи. Поне докато поотраснах.

— Нека позная. После си започнал да се интересуваш от момичета и от спорт.

— Не пропускай колите.

— Съвсем типично — изстена тя, — но нормално. Вълнувам се, понеже изборът беше негов. Открай време проявява интерес към музиката, а учителката му е истинско съкровище. Няма по-търпелив човек от нея.

— Чудесно. Ще му се отрази добре.

Елизабет се престори, че го оглежда от глава до пети.

— Не знам защо, но си те представям по-скоро с електрическа китара, отколкото с цигулка.

— Понеже идвам пеша от Колорадо ли?

— Да не забравяме и косата ти.

— Години наред ходех остриган почти нула номер.

— И после машинката ти обяви стачка, нали?

— Нещо такова.

Елизабет се усмихна и се пресегна към чашата си. В последвалата тишина Тиболт се огледа наоколо. В другия край на двора от едно дърво излетя ято скорци, които полетяха заедно и кацнаха в другия край. По небето се движеха пухкави облаци, влачени от следобедния вятър. Той усети погледа на Елизабет върху себе си.

— Не изпитваш необходимост да говориш непрекъснато, а? — попита тя.

— Не — усмихна се той.

— Мнозина не умеят да ценят тишината и само говорят.

— И аз говоря, но само когато имам какво да кажа.

— Няма да ти е лесно в Хамптън. Тук повечето хора говорят или за семейството си, или за съседите, или за времето, или за шансовете на гимназиалния отбор по футбол в първенството.

— Така ли?

— Много е скучно.

— Представям си — кимна той. Взе чашата и допи лимонадата си. — И как е футболният отбор тази година?

Тя се засмя:

— Точно това имах предвид. — Посегна към чашата му и попита: — Да ти налея ли още?

— Не, благодаря. Беше много освежаващо.

Бет остави чашата.

— Домашна лимонада, баба лично изстиска лимоните.

Той кимна и додаде:

— Забелязах, че ръката ѝ е силна като на Попай.

Елизабет плъзна пръст по ръбчето на чашата, признавайки тайничко пред себе си, че остроумието му ѝ допада.

— Значи този уикенд сме само двамата.

— А Бен?

— Утре е при баща си. Ходи през седмица.

— Така ли?

— Обаче не му се ходи — въздъхна тя. — Никога не му се ходи.

Тиболт кимна, оглеждайки момчето отдалеч.

— Нищо ли няма да кажеш? — подкачи го тя.

— Не съм сигурен дали трябва.

— И все пак…

— Вие двамата не се ли разбирате? — попита предпазливо той.

— Всъщност се разбираме. Не страхотно, но се разбираме. Бен не се разбира с баща си. Бившият ми съпруг има проблем с Бен, мисля, че иска различно дете.

— Тогава защо оставяш Бен да ходи? — Логан прикова поглед върху нея учудващо настойчиво.

— Защото нямам избор.

— Човек винаги има избор.

— Не и в този случай. — Елизабет се наведе настрани и откъсна един невен. — С баща му получихме съвместно попечителство, а ако се бях опитала да му го отнема… Е, да кажем само, че съдът най-вероятно щеше да отсъди в негова полза. Ако не друго, сигурно щеше да се наложи Бен да ходи по-често, отколкото го посещава сега.

— Това не е добре.

— Не е, но засега не мога да направя друго, освен да посъветвам Бен да се постарае да му бъде приятно.

— Имам усещането, че това не е цялата история.

— И представа си нямаш — засмя се тя.

— Говори ли ти се за това?

— Не особено.

Дори да бе имал желание да продължи да разпитва, Тиболт се сдържа, понеже Бен идваше към верандата. Беше плувнал в пот, а лицето му беше зачервено. Очилата му бяха леко накривени. Зевс се влачеше след него, изплезил език.

— Здрасти, мамо!

— Здравей, скъпи. Добре ли прекара?

Кучето близна ръката на Тиболт и легна в краката му.

— Зевс е страхотен! Видя ли ни как си играехме?

— Разбира се! — придърпа Елизабет Бен към себе си и прокара ръка през косата му. — Доста си се разгорещил. Пийни малко вода.

— Добре. Тиболт и Зевс ще останат ли за вечеря?

— Не сме го обсъждали.

Момчето побутна очилата си нагоре.

— Ще вечеряме такос — осведоми то Тиболт. — Страхотни са. Мама сама приготвя доматения сос и всичко останало.

— Не се съмнявам, че са страхотни — отговори равнодушно Тиболт.

— Ще го обсъдим, става ли? — Бет изтупа полепналата по ризата му трева. — А сега отиди да си налееш вода и не забравяй да се измиеш.

— Ама аз искам да поиграя на криеница със Зевс — замърмори Бен. — Тиболт каза, че може.

— Вече ти казах, ще го обсъдим — отговори Елизабет.

— Може ли и Зевс да влезе вътре? И той е жаден.

— Нека да остане тук. Ще му дадем вода. Какво е станало с очилата ти? — Без да обръща внимание на протестите на Бен, тя свали очилата му, огъна рамката, огледа резултата и отново му ги сложи. — Я да видим как са сега!

Бен стрелна Тиболт с поглед, докато си слагаше очилата, но той се направи, че не забелязва. Потупа по главата Зевс, който си лежеше кротичко до него.

Елизабет се отдръпна назад, за да огледа сина си по-добре.

— Идеално — отсъди тя.

— Добре — съгласи се момчето и тръгна нагоре по стълбите, отвори мрежестата врата и я пусна шумно да се затвори.

Когато се скри от погледите им, Елизабет се обърна към Тиболт:

— Засрамих го.

— Така правят майките.

— Много ти благодаря — дори не прикри сарказма си тя. — Каква е тази работа с играта на криеница със Зевс?

— Ами споменах му за това, когато бяхме край потока. Бен ме попита какво умее кучето и аз му казах, но не е задължително да играем точно тази вечер.

— Не, няма проблем — отвърна тя и взе чашата си. Разклати я и кубчетата лед издрънчаха, преди Бет да се обърне към него: — Ще останеш ли за вечеря?

— Да — погледна я той в очите. — Ще ми бъде много приятно.

— Просто такос, нищо особено — додаде тя.

— И аз така чух. Благодаря за поканата, такос е чудесно. — Логан се усмихна и се изправи. — Но сега трябва да дам вода на този приятел. А сигурно е и гладен. Имаш ли нещо против да му дам от храната в кучкарника?

— Не, разбира се. Има предостатъчно. Вчера един човек разтовари няколко чувала.

— Кой ли може да е?

— Не знам, май един дългокос скитник.

— Аз пък си помислих, че е ветеран, завърши колеж.

— Все тая. — Тя взе чашите и се изправи. — Ще проверя дали Бен се е измил, че понякога забравя. Ще се видим след няколко минути.

В кучкарника Тиболт напълни паничките на Зевс вода и храна, седна на една от празните клетки и зачака. Зевс не бързаше — пи вода, после хапна малко, като от време на време поглеждаше към Тиболт сякаш питаше: «Защо ме гледаш?» Мъжът не продума, знаеше, че каже ли нещо, Зевс само ще се забави още повече.

Провери другите клетки, макар Елизабет вече да го бе направила, и се увери, че другите кучета имат достатъчно вода. Освен това бяха кротки. Добре. Изгаси лампите и заключи вратата, после се върна в къщата. Зевс го последва, душейки земята.

На вратата Тиболт му нареди да легне и отвори мрежестата врата.

— Ехо?

— Влизай. В кухнята съм.

Той влезе и се запъти към кухнята. Елизабет си беше сложила престилка, стоеше до печката и запържваше телешка кайма. На плота до нея имаше бутилка отворена бира.

— Къде е Бен? — попита Тиболт.

— Под душа. Ще слезе след малко. — Прибави още малко подправки за такос и вода при каймата, после изми ръцете си. Избърса ги в престилката и взе бирата си: — Ти искаш ли? Когато имаме такос, винаги пия бира.

— С удоволствие.

Бет извади бутилка бира от хладилника и му я подаде.

— Лека е, но само такава имам.

— Благодаря.

Той се облегна на плота и огледа кухнята. В известен смисъл приличаше на кухнята в къщата, която беше наел. Кухненските шкафове, с които си беше построена, мивка от неръждаема стомана и други уреди, а също и маса за хранене до прозореца, но в малко по-добро състояние от неговите. Личеше си женската ръка — ваза с цветя, фруктиера, завеси на прозорците. Уютно.

Бет извади от хладилника маруля, домати и блокче сирене чедър и ги остави върху плота. Добави зелени чушки и лук, премести всичко върху дъската за рязане, издърпа нож и рендето за сирене от едно чекмедже. Зае се да реже лука с бързи и уверени движения.

— Да ти помогна ли?

Тя го изгледа скептично.

— Не ми казвай, че освен да обучаваш кучета, да поправяш коли и да свириш на музикални инструменти, си и майстор-готвач.

— Е, не чак майстор, но се оправям в кухнята. Всяка вечер си приготвям вечеря.

— Така ли? Какво вечеря снощи?

— Сандвич с пуешко. И туршия.

— А предната вечер?

— Сандвич с пуешко. Без туршия.

Тя се засмя:

— Кога за последен път си приготвял топла храна?

Той се престори, че се мъчи да си спомни:

— Ами… фасул с наденички в понеделник.

Тя се престори на изненадана:

— Признавам, че сбърках. Можеш ли да настържеш сиренето?

— В това съм голям специалист.

— Добре, в бюфета има купа, под блендера. Не е нужно да стържеш цялото парче, Бен обикновено изяжда по две такос, а аз — една. Останалото ще е за теб.

Тиболт остави бирата си на плота и извади купа от шкафа. После изми ръцете си на мивката и разви сиренето. Тайно поглеждаше към Елизабет, докато работеше. Тя приключи с лука и се зае със зелената чушка. После с домата. Ножът ѝ се движеше бързо и прецизно.

— Много си бърза.

Без да нарушава ритъма на движенията си, тя, отговори:

— Преди време си мечтаех да отворя ресторант.

— Кога?

— Бях на петнайсет. За рождения си ден дори поисках нож гинсу.

— Онзи, дето го рекламират по телевизията късно през нощта ли? И разрязват с него консервена кутия?

— Точно той — кимна Елизабет.

— Купиха ли ти?

— С него режа сега.

— Не познавам човек, който да си признае, че си е купил — усмихна се Логан.

— Вече познаваш — стрелна го с поглед тя. — Мечтаех си да отворя страхотно местенце в Чарлстън или в Савана, да издавам готварски книги и да водя собствено предаване. Знам, че е откачено, обаче цяло лято се упражнявах да режа. Кълцах каквото намеря с възможно най-голяма скорост, докато не станах бърза като онзи тип от рекламата. Пълнех купи с тиквички, моркови и тиква от градината и ги режех. Баба направо откачаше, понеже се налагаше почти всеки ден да ядем лятна яхния.

— Какво е лятна яхния?

— Каквато и да било смес от зеленчуци, поднесена върху спагети или ориз.

Тиболт се усмихна, а Бет премести настрани купата със зеленчуците.

— И какво стана после?

— Лятото свърши, зеленчуците също.

— Аха! — възкликна той, питайки се как е възможно човек да изглежда толкова красив с престилка.

— Така — извади тя още една тенджера под мивката, — сега да забърквам соса.

Изсипа голяма консерва домати, добави чушките и лука, сипа малко табаско, сол и черен пипер. Разбърка ги и нагласи котлона на средна степен.

— Рецептата твоя ли е?

— На баба. Бен не обича пикантна храна и тя измисли това.

Тиболт приключи със сиренето и отново го уви.

— Нещо друго?

— Не остана много. Трябва да накъсам марулята и това е. А, да, и да приготвя съдовете във фурната. Ще оставя соса и месото да покъкрят малко.

— Искаш ли аз да се погрижа за съдовете?

Тя му подаде плоска тава и включи фурната.

— Раздалечи питките малко. За нас предвиди три и колкото искаш за себе си, но не ги слагай във фурната още. Имаме още няколко минути. Бен ги обича току-що извадени от фурната.

Тиболт направи, както му поръча Елизабет, а тя приключи с марулята почти едновременно с него. Сложи три чинии на плота. Взе бирата си и направи знак към вратата:

— Ела отзад, искам да ти покажа нещо.

Той я последва навън и се закова на място при гледката от покритата веранда. Ограда от храсти ограждаше няколко пътеки, застлани с обли камъни, които се виеха между няколко тухлени сандъчета за цветя, във всяко от които имаше по един кучешки дрян. В средата на двора като събирателна точка се издигаше триетажен фонтан, чиято вода се събираше в декоративно езерце.

— О, прекрасно е! — тихо промърмори.

— Човек изобщо не би допуснал, че го има, нали? Впечатляващо е, но да го видиш през пролетта. Всяка година с баба засаждаме хиляди лалета, нарциси и лилии, а те започват да цъфтят веднага след азалиите и дряна. От март до юни тази градина е едно от най-красивите места на света. А ето там, зад по-ниските храсти — посочи тя вдясно — е нашата прочута градина със зеленчуци и билки.

— Бабчето не е споменавала, че е градинарка.

— Не би го направила. Това беше нещо, което споделяха двамата с дядо, тяхната тайна. Понеже кучкарникът е съвсем до къщата, те искаха да създадат оазис, в който да могат да бягат от работата, от кучетата, от собствениците им… и дори от работниците си. Разбира се, двамата с Дрейк, а после двамата с Бен, също идвахме, но градината си беше тяхна. Единственият безукорен проект на дядо. След смъртта му баба реши да го запази в негова памет.

— Невероятна е.

— Нали? Е, не ни се струваше толкова чудесна, когато бяхме деца. Не ни пускаха отзад, ако не садим луковици. Всичките си рождени дни празнувахме на поляната между къщата и кучкарника, което означава, че два дни преди това започвахме да събираме кучешките изпражнения, да не би някой случайно да ги настъпи.

— Е, това може да развали всяко тържество…

— Ехо! Къде сте? — извика Бен от кухнята.

Елизабет отвърна:

— Навън сме, скъпи. Показвам задния двор на господин Тиболт.

Бен се показа навън, облечен с черна фланелка и камуфлажни панталони.

— А къде е Зевс? Готов съм да ме търси.

— Хайде първо да вечеряме. Ще го направим след вечеря.

— Мамо…

— По-добре ще се получи на тъмно — намеси се Тиболт. — Тогава ще можеш наистина да се скриеш. А и за Зевс ще е по-забавно.

— А какво ти се прави дотогава?

— Баба ти каза, че играеш шах.

Момчето го изгледа скептично:

— Умееш ли да играеш шах?

— Може да не съм добър колкото теб, но умея да играя.

— Добре. — Бен се почеса по ръката: — Къде, казахте, че е Зевс?

— На предната веранда.

— Може ли да поиграя с него?

— Преди това сложи масата — нареди Елизабет. — И имаш само няколко минути. Вечерята е почти готова.

— Добре, благодаря — обърна се той.

Докато се отдалечаваше тичешком, Елизабет се наведе встрани от Тиболт и се провикна:

— Да не забравиш да сложиш масата!

Бен се закова на място. Отвори едно чекмедже, грабна три вилици, метна ги върху масата като крупие, което раздава карти във Вегас, после направи същото с чиниите, които Елизабет беше приготвила отстрани. Отне му десетина секунди — което ясно си личеше и по масата, — после го изгубиха от поглед. Елизабет поклати глава:

— Преди да се появи Зевс, Бен беше тихо и кротко дете след училище. Четеше и учеше, а сега единственото му желание е да гони кучето ти.

Тиболт направи виновна физиономия:

— Съжалявам.

— Недей. Повярвай ми, и аз като всяка майка искам спокойствие от време на време, но ми е приятно да го гледам толкова оживен.

— Защо не му вземеш куче?

— Ще го направя след време. Първо да видя как ще се развият нещата с баба. — Тя отпи от бирата си и кимна към къщата: — Да отидем да видим вечерята. Сигурно вече е готова.

Когато се върнаха в къщата, Елизабет пъхна тавата с питките във фурната и разбърка месото и соса, преди да го сипе в купичките. Поднесе ги на масата заедно с няколко хартиени салфетки, а Тиболт оправи приборите и чиниите и донесе марулите, сиренето и доматите. Докато Елизабет носеше към масата и бирата си, Тиболт за пореден път се удиви на естествената ѝ красота.

— Ти ли ще повикаш Бен, или аз да отида?

Той с усилие отмести поглед:

— Аз ще го повикам.

Бен седеше на предната веранда и галеше задъхания Зевс.

— Изтощил си го — отбеляза Тиболт.

— Бягам много бързо.

— Хайде на вечеря! Готова е.

Бен се изправи, а Зевс вирна глава.

— Стой тук — нареди му Тиболт. Ушите на кучето клюмнаха, като че ли беше наказан, но той послушно положи глава на земята, докато Бен и Тиболт влизаха в къщата.

Елизабет вече беше седнала на масата. Щом Тиболт и Бен се настаниха, момчето веднага се зае да пълни своята питка с пикантната кайма.

— Ще ми се да науча повече за похода ти през страната — каза тя.

— Да, и аз — обади се момчето и сипа лъжица доматен сос върху храната си.

Тиболт взе салфетката си и я разстла на скута си.

— Какво ви интересува?

— Как изобщо се реши?

За миг той се зачуди дали да каже истината: че всичко е започнало от една снимка насред пустинята в Кувейт. Обаче не можеше да им го каже. Вместо това се зае да описва една студена мартенска сутрин, когато метна раницата на гръб и пое по банкета на пътя. Разказа им за нещата, които е видял — заради Бен описа подробно животните, на които се е натъкнал, — и колоритните хора, с които е общувал. Елизабет явно усещаше, че той не е свикнал да говори за себе си, затова го подканяше, като задаваше въпроси, когато Логан замлъкваше. След това го поразпита за колежа и Бен се изненада, че човекът, срещу когото седеше на масата, наистина е изравял скелети. След това хлапето на свой ред го засипа с въпроси: Има ли братя и сестри. Не. Обича ли спорта. Да, но постиженията му не били нищо особено. Кой е любимият му футболен отбор. Денвърските «Бронко», разбира се. Докато Бен и Тиболт си бъбреха, Елизабет следеше разговора им развеселена и с интерес.

Вечерта напредна, слънцето залезе и в кухнята се стъмни. Нахраниха се и Бен се върна при Зевс на верандата. Тиболт помогна на Елизабет да раздигнат масата, да завият останалата храна с фолио и да подредят съдовете и приборите в съдомиялната. Тя наруши собственото си правило, отвори си още една бира, предложи и на него, преди двамата да избягат навън от топлината в кухнята.

На верандата беше значително по-хладно, листата танцуваха на лекия ветрец. Бен и Зевс отново си играеха и смехът на момчето отекваше. Елизабет се облегна на перилата, загледана към сина си, а Тиболт се застави да откъсне поглед от нея. Не чувстваха необходимост да говорят. Той отпи от бирата си бавно и продължително, питайки се как ли ще се развие цялата история.

Дванайсета глава

Бет

Стъмни се, а Бет стоеше на задната веранда, наблюдаваше как Логан се е привел съсредоточено над шахматната дъска и си помисли: «Харесвам го». Мисълта ѝ се стори едновременно озадачаваща и естествена.

Бен и Логан играеха втората си партия шах, а Логан обмисляше внимателно следващия си ход. Момчето спечели с лекота първата партия и Елизабет прочете учудването по лицето на Логан. Прие загубата достойно и дори попита Бен къде е сбъркал. Върнаха фигурите на предишните им места и Бен му показа поредица от грешки, които бе допуснал — най-напред с царицата, а после и с коня си.