Петнайсет

Роарк или Роки О’Баниън беше роден като ирландски католик, крайно беден и с гени, които бяха му дали силата, издръжливостта и тялото на професионален боксьор още преди да навърши осемнайсет години.

Заради външността му някои биха го нарекли Черен ирландец, но кръвта във вените му не беше испанска или меланджен25, а принадлежеше на саудитски предшественик, за когото не се говореше, и който беше оставил нещо свирепо, мрачно и безскрупулно в рода на О’Баниън.

Роден в град, контролиран от две враждуващи ирландски престъпни фамилии — Халоран и О’Киърни — Роарк О’Баниън си извоювал пътя до върха на ринга, но това не било достатъчно за амбициозния шампион, той жадувал за още. Една нощ, когато Роки бил на двайсет и осем години, основните членове на семействата Халоран и О’Киърни — всеки син, внук и бременна жена, били убити. Двайсет и седем души умрели в онази нощ, застреляни, взривени, отровени, намушкани или удушени. Градът никога не бил виждал такова нещо. Група безупречно синхронизирани убийци подготвяли засади в целия град — в ресторанти, в домове, в хотели и в клубове, и ударили едновременно.

„Ужасяващо“ — казвали някои. „Скапано брилянтно“ — коментирали други. Но почти всички, включително и ченгетата пожелали на Роки „На добър час!“. Още на следващия ден, когато внезапно забогателият Роки О’Баниън, шампион по бокс и идол на много момчета, се отказал от ринга, за да поеме контрола върху различните видове бизнес, които до този момент били в ръцете на Халоран и О’Киърни, той бил приветстван от представителите на бедната работническа класа — тези, чиито банкови сметки били толкова тънки, колкото големи били телевизорите и мечтите им — като герой, въпреки още прясната кръв по ръцете му и невъзпитаната глутница от бивши боксьори и мутри, които водел със себе си.

Това, че бил „дяволски добре изглеждащ мъж“, не вредяло на никого. Роки бил смятан за голям чаровник и женкар, но със силно чувство за чест, което се харесвало на тези, които му били верни. Той не лягал с жените на други мъже. Никога. Мъжът, който нямал никакво уважение към живота и към закона, уважавал светостта на брака.

Споменах ли, че бил ирландски католик? Според една разпространена в града шега, младият О’Баниън не бил на училище в деня, когато свещеникът чел проповедта за Десетте Божи заповеди, а в поправителния ден малкият Роки получил само кратката версия: „Не пожелавай жената на ближния си, а всичко останало е на разположение!“.

Въпреки цветистата подготовка, която Баронс ми направи за скорошния ни трети домакин — и неподозираща жертва, както бях започнала да мисля за тях — все още бях неподготвена за това, което беше Роки О’Баниън.

— Ъ, Баронс? — казах аз. — Наистина не мисля, че да крадем от този човек е добра идея.

Гледала съм достатъчно филми за мафията. Не влизаш при Кръстника, за да го обереш с очаквания да оцелееш дълго след това. Вече имаше твърде много страшни създания, които бяха по петите ми.

— Ще изгорим този мост, когато стигнем до него, госпожице Лейн — отговори той.

Погледнах към него. Животът ми беше толкова нереален. Тази вечер Баронс беше избрал от абсурдната си колекция Ламборгини 1975 Кунташ, едно от трите „Улф“ Кунташ правени някога.

— Мисля, че изразът е да преминем този мост, Баронс, не да го запалим. Какво искаш — всеки идиот, вампир, Фае и мафиотски дон в града да ме преследва ли? По колко различни начина мислиш, че мога да си направя косата? Отказвам да бъда червенокоса! Тегля чертата тук. Колкото и да обичам този цвят, нямам никакво желание да си боядисам главата в оранжево.

Той се засмя. Спонтанната усмивка беше толкова рядка гледка върху това изсечено изтънчено лице, че примигнах и зяпнах.

— Смешно е, госпожице Лейн — каза той. После добави: — Искаш ли да караш?

— А? — зяпнах. Какво му ставаше? Бях слязла долу малко след единайсет, облечена с роклята, която ми даде Фиона. След като я бях нахлузила през главата си, бях изчакала няколко секунди, за да проверя дали не е натрита с някаква ужасна отрова, от която би ми се дощяло да си издращя кожата. Той се държеше по този странен начин и аз просто не разбирах. Изглеждаше… ами… закачлив, поради липса на по-добра дума. В хубаво настроение. Почти пиян, но все пак с чиста глава. Ако беше който и да е друг мъж, щях да го заподозра в злоупотреба с вещества, щях да реша, че е надрусан или нещо такова. Но Баронс беше твърде консервативен за това, неговите наркотици бяха парите, властта и контролът.

И все пак беше толкова наелектризиращо жизнен тази вечер, че въздухът около него сякаш пукаше и съскаше.

— Шегувам се — каза той.

И това също не беше характерно. Джерико Баронс не се отдаваше на хумор.

— Това не беше мило. Мечтала съм да карам Ламборгини К-ш.

— Не можеш да кажеш Кунташ ли, госпожице Лейн? — С неопределимия му акцент Кунташ звучеше дори още по-чуждоземно.

— Мога — казах ядосано. — Но няма. Мама ме е учила на обноски.

Той ми метна страничен поглед.

— И защо, госпожице Лейн?

— Ругаенето на всеки език си е ругаене — казах аз превзето.

Знаех какво означава Кунташ26. Тате беше този, който ме пристрасти към бързите коли. Бях едва на седем, когато започна да ме влачи от едно изложение на екзотични коли на друго, поради липса на син, с когото да сподели страстта си. През годините изградихме дълбока връзка, основана на любовта ни към всичко бързо и лъскаво. Италианското „кунташ“ беше приблизителният еквивалент на „Еба си!“, а точно това ми се искаше да кажа всеки път, когато видех такава кола. Но все пак нямах повод да кажа нещо такова на глас. Ако не успявах да се държа за нищо друго насред лудостта, в която се беше превърнал животът ми, поне можех да поддържам достойнството и благоприличието си.

— Изглежда познаваш колите, госпожице Лейн — промърмори Баронс.

— Някои — казах скромно. Това беше единственото скромно нещо у мен в момента. Бяхме започнали да пресичаме железопътен прелез и гърдите ми се друсаха в — или по-скоро извън — предизвикателно разкриващата плътта ми рокля, сякаш направени от желе. Добре, значи в някои моменти бих могла да поддържам достойнство и благоприличие. В други изглежда половината Дъблин щеше да гледа гърдите ми отблизо, въпреки че извличах някаква утеха от мисълта, че когато бях направила импровизирания стриптийз за Секс-до-смърт-Фае вчера, бях почти сигурна, че никой друг не ме е видял, благодарение на обаянието, което нещото разпръскваше.

Бяхме на път да минем през още един железопътен прелез, затова скръстих ръце в опит да се задържа неподвижна. Докато го пресичахме, усещах тежестта на погледа на Баронс върху гърдите ми, топях се от неговата горещина и знаех дори без да поглеждам, че той отново има онова сурово, гладно изражение на лицето. Отказах да погледна към него и продължихме няколко километра в мълчание. Той заемаше твърде много място в колата и някакво странно напрежение изяждаше и малкото останало пространство помежду ни.

— Виждал ли си новия „Галардо Спайдър“? — изтърсих накрая.

— Не — каза той мигновено. — Защо не ми разкажеш за него, госпожице Лейн? — Закачливата нотка беше изчезнала и гласът му беше гърлен и напрегнат.

Престорих се, че не забелязвам и започнах поетично да възхвалявам десетцилиндровия двигател с остри като бръснач линии и петстотин и дванайсет коня, който, въпреки че не можеше да бие „Порше 911 Турбо“ в състезание от нула до сто, притежаваше ярък мускулест корпус. Преди да се усетя, бяхме паркирали пред „О’Баниън“ и чакахме докато валетата разчистват място за нас между един „Майбах“ седан и някаква лимузина. Те бяха хора, не Момчета-носорози, което беше приятна промяна.

Признавам, оставих отпечатъци по „Майбаха“. Трябваше да го погаля, докато минавах покрай него, дори само за да мога да кажа на тате, че съм го докоснала. Ако живеех друг живот, в който Алина не беше убита и не бях затънала до шия в кошмари, щях да му звънна още там от мобилния си телефон и да му опиша дванайсетцилиндровия двойно турбо двигател на 57S седан „за тези, които искат да карат свой собствен «Майбах»“ и таблото, полирано с черен лак, което блестеше в изискан контраст с изобилието от кожа с цвят на каймак. Той развълнувано щеше да настоява за още подробности… и щеше да пита дали не бих могла да отида до най-близкия магазин и да купя фотоапарат за еднократна употреба или пък десет…

Но Алина беше убита, родителите ми все още бяха потънали в дълбокото, а от това да се обадя на тате сега нямаше да има никаква полза. Знаех, защото бях звъняла у дома по-рано, след като бях свършила с обличането. В десет и четирийсет и пет дъблинско време беше все още късен следобед в Джорджия. Седях на ръба на леглото и се взирах в чорапите, закачени за смущаващи жартиери, във високите остри токчета и в кървавочервения рубин, сгушен между гърдите ми, и се чудех в какво се превръщам.

Тате беше пиян, когато вдигна. Не бях го виждала пиян от години. От шест и половина, ако трябва да сме точни. Откакто брат му умря на път за собствената си сватба, оставяйки бременната си бъдеща булка сама, а баща ми, който го чакаше пред олтара — в кум на мъртвец. Затворих още щом чух силно замазания глас на баща ми, неспособна да се справя с него. Самата аз имах нужда от скала, а не да бъда опора за някой друг.

— Съсредоточи се, госпожице Лейн! — предупреди Баронс близо до ухото ми, изтръгвайки ме от мрачното място, в което бях на път да се изгубя. — Ще имаш огромна нужда от това тук.

С лявата ръка около талията ми, с дясната на рамото ми и с пръсти леко забърсващи гърдите ми, той ме завъртя към входа, като забиваше поглед във всеки мъж, който беше достатъчно смел или достатъчно глупав да гледа под нивото на главата ми, докато другият не отклонеше очи. Нямаше как по-явно да ме обяви за свое притежание.

Още щом влязохме в бара, разбрах. Такива бяха жените тук — красиви, безукорно полирани, фризирани и поддържани, меко смеещи се и ярко блестящи притежания. Трофеи. Те не бяха хора сами за себе си, а отражения на техните мъже. Колкото строго пазени, толкова и разточително глезени, те искряха и сияеха като пищни диаманти, показвайки на света колко преуспели са съпрузите им и какви са гиганти сред мъжете.

Мак-Дъгата щеше да е толкова не на място тук, колкото и бодливо прасе в зоологическа градина, в която можеш да галиш животните. Изправих гръб, вдигнах високо глава и се престорих, че две трети от гъвкавото ми младо тяло не беше изложено на показ от късата, лъскава черна рокля с гол гръб и остро деколте.

Баронс беше познат тук. Докато минавахме, бяха разменени кимвания и промърморени приветствия, всички меки и възхитителни, но ако човек беше достатъчно внимателен, можеше да забележи стоманата, която всеки мъж в стаята приготвяше.

Облегнах се на Баронс, за да прошепна следващия си въпрос в ухото му. Дори когато бях на токчетата, той беше с една глава по-висок от мен.

— Имаш ли пистолет някъде в теб? — Наистина се надявах да има.

Устните му се извиха, забърсвайки косата ми, когато отговори:

— Един пистолет само би ти уредил по-бързо убийство на място като това, госпожице Лейн. Не се тревожи, нямам намерение да ядосвам никого. — Той кимна към нисък, изключително дебел мъж, дъвчещ пура, с по една красива жена до всяка мамутска ръка. — Или поне още не, във всеки случай — промърмори, след като подминахме.

Заехме сепаре в задната част, където той поръча вечеря и питиета за двама ни.

— Откъде знаеш, че обичам пържолата си средно опечена? — настоях аз. — Или че искам салата Цезар? Дори не ме попита!

— Огледай се наоколо, госпожице Лейн! Тук няма сервитьор, който би приел поръчка от жена. В „О’Баниън“ ядеш това, което е поръчано за теб, независимо дали го харесваш или не. Добре дошла в миналото, госпожице Лейн! Това е времето, в което мъжете дават, а жените приемат. И дори нещо да не им е по вкуса, се преструват, че им харесва.

Еха! А аз мислех, че дълбокият Юг е зле. За щастие харесвах пържолите от недопечени до средно опечени, можех да ям всякаква салата и бях приятно развълнувана, че някой друг ще се бръкне за скъпото ястие, затова не се мотах много. През деня бях изяла само две купички овесени ядки и вече умирах от глад. Когато свърших, видях, че чинията на Баронс все още е почти пълна и вдигнах вежда.

Той я побутна към мен.

— Ядох по-рано — каза.

— Тогава защо поръча? — попитах, колкото можах по-изящно, захапала парче филе миньон.

— Когато отиваш в заведение на О’Баниън, е добре да не се стискаш — каза Баронс.

— Звучи така, сякаш има много глупави правила — промърморих.

Точно тогава един мъж като бъчва с големи ръце, чупен нос и уши като карфиол приближи към нас.

— Радвам се да ви видя отново, господин Баронс. Господин О’Баниън кани вас и придружителката ви да се отбиете отзад и да го поздравите.

Не беше точно покана и никой не се преструваше, че е. Баронс стана моментално, събра ме, затъкна ме към тялото си отново и ме поведе след очукания бивш боксьор, сякаш без упътване щях да се блъскам сляпо в стените, като някоя дала на късо степфордска съпруга.

Щях много да се радвам да се измъкна от това място.



„Отзад“ означаваше друга сграда на известно разстояние зад клуба. Стигнахме до там под земята, следвайки човека на О’Баниън през кухните, надолу по дълго стълбище и в добре осветен, влажен каменен тунел. Докато бързахме покрай някакви входове към още тунели, които бяха или блокирани с камък и цимент, или запечатани с тежки, заключени с катинари стоманени врати, Баронс промърмори в ухото ми:

— В някои части на Дъблин има още един град под града.

— Зловещо — измънках, докато се изкачвахме по други дълги стълби.

Предполагам, че очаквах нещо като сцена от филм — глутница разпуснати мъже с двойни брадички, натъпкани в опушена стая, които седяха около маса, носеха петносани ризи и кобури на пистолети, дъвчеха пури и играеха покер с високи залози, с плакати на голи жени, налепени по стените зад тях.

Това, което заварих, бяха около дузина добре облечени мъже, говорещи тихо в просторна, красиво обзаведена с махагон и кожа стая, а единствената жена на стените беше една „Мадона с младенец“. Но Мадоната не беше сама. Внушителната стая беше буквално претрупана с икони. Имаше вградени библиотеки, украсени с колекция Библии, за които подозирах, че може да предизвикат алчност дори у папата. По стените висяха разпятия от сребро, злато и дърво и дори едно от онези пластмасовите, които светят в мрака. Зад внушително бюро висяха серия от дванайсет картини, описващи последните мигове на Христос. Над камината имаше репродукция на „Тайната вечеря“. В далечния край на стаята имаше два молитвени олтара, покрити с ярко трепкащи свещи, разположени от двете страни на по-голям олтар, върху който имаше сложна антична мощехранителница, съдържаща, само небесата знаеха какво — може би зъб или петна кост от някой неизвестен светец. Тъмнокос мъж със силно телосложение стоеше пред древните религиозни останки и с гръб към нас.

Престорих се, че се спъвам на прага на вратата. Баронс ме хвана.

— Опс! — казах многозначително. Не се бяхме уговаряли за код, но мислех, че намекът за ОС беше доста ясен. Казвах му, че имаше Обект на силата някъде наблизо. Не в тази стая, но близо. От внезапната киселина в стомаха ми, която изглежда си пробиваше път към стъпалата ми, подозирах, че каквото и да беше, лежеше точно под нас, в „града под града“ на О’Баниън.

Дори Баронс да беше схванал моето не толкова фино съобщение, не даде никакъв признак. Очите му бяха фокусирани върху мъжа пред олтара, челюстта му беше стегната.

Когато мъжът се обърна от мощехранителницата, двете Ънсийли, които стояха до него, също се обърнаха. Който и да беше големият лош Ънсийли, търсещ Шинсар Дъб, беше настанил пазачите си и тук. Неизвестният ни съперник наблюдаваше същите хора, от които се интересуваше и Баронс: Маккейб, Малусѐ, а сега и О’Баниън. За разлика от Момчетата-носорози при Маккейб и Малусѐ обаче, тези не излъчваха абсолютно никакво Обаяние да са човеци, което ме озадачи, докато не осъзнах, че нямаха нужда от това. В тяхното естествено състояние те бяха невидими за всички, освен за Шийте зрящи като Баронс и мен, а ние изглежда бяхме доста рядка порода. Нямах представа защо тези Момчета-носорози бяха избрали да останат невидими, вместо да се вмъкнат в осезаемата реалност на О’Баниън, както другите бяха направили при Маккейб и Малусѐ. Това значеше, че трябва решително да не гледам изобщо в тях. Поне когато Ънсийли се преструваха, че минават за хора, можех да забелязвам илюзията, която представяха и да не се издавам, но когато не се преструваха, не смеех да наблюдавам мястото, което заемаха, което беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Да плъзгаш поглед през нещо, което изглежда толкова извънземно, е малко трудно.

Взех пример от Баронс и фокусирах вниманието си върху мъжа между тях, който без съмнение беше Роки О’Баниън.

Можех веднага да забележа как беше стигнал до тук. През всеки век този човек щеше да бъде боец, водач на мъже. Тъмен, силен, сто осемдесет и три сантиметра грациозни лъщящи мускули, покрити с черни панталони, бяла риза и фино, италианско, черно кожено яке, той се размърда с увереността на човек, който знае, че и най-дребното му желание е заповед за останалия свят. Късата му черна коса беше гъста, зъбите му бяха перфектно бели като на бивш боксьор с пари и когато се усмихна, което направи към Баронс, беше светкавично бързо и пълно с мрачна ирландска дяволитост.

— Радвам се да те видя отново, Баронс.

Баронс кимна.

— О’Баниън!

— Какво те води тук тази вечер?

Баронс измърмори нещо похвално за клуба, а после двамата мъже преминаха гладко към разговор за скорошните неприятности, които О’Баниън имаше в едно от корабните си предприятия на доковете. Баронс спомена, че е чул нещо по улиците, което можеше да му е полезно.

Гледах ги, докато говореха. Роки О’Баниън беше магнит, сто осемдесет и три сантиметра чист, опакован в мускули чар. Беше от онзи тип мъже, какъвто мъжете искаха да бъдат, и от който жените искаха да бъдат завлечени в леглото. И наистина имам предвид завлечени — никоя жена не можеше да доминира над този мъж. В ума ми нямаше и капка съмнение, че могъщият, сурово привлекателен ирландец с изсечена от камък челюст е също така студен като камък убиец, а от начина, по който се опитваше да настеле пътя си към небето чрез замазване на греховете с хоросана на религиозния фанатизъм, личеше, че е почти психопат.

Но все пак нито едно от тези неща не намаляваше привлекателността му за мен — това беше истинското мерило за присъствието на мъжа. Отвращавах се от него, но в същото време се боях, че ако той фокусираше този дяволски ирландски чар към мен и ако тези тъмни очи с тежки клепачи се обърнеха благосклонно в моята посока, щях да се изчервя от удоволствие, независимо че знаех, че би трябвало да бягам с колкото сили имам в обратната посока и дори само по тази причина мъжът ме плашеше ужасно.

Изненадах се да забележа, че Баронс не се чувстваше много по-удобно от мен и това ме разтревожи дори още повече. Нищо не смущаваше Джерико Баронс, но все пак ясно можех да видя напрежение в линиите на тялото му и обтягане в чертите на лицето му, около устата и очите. Всяка следа от предишната му закачливост беше изчезнала. Той отново беше сух, зъл и твърд, дори изглеждаше малко бледен под екзотичната златиста кожа. Въпреки че беше по-висок с няколко сантиметра от домакина ни и имаше дори още по-силно телосложение, въпреки че обикновено излъчваше равностойна жизненост и присъствие, в момента той изглеждаше… смален. И получих внезапно странно впечатление, че деветдесет и девет процента от Джерико Баронс в момента са фокусирани някъде другаде и са почти изчерпани, оставяйки само един процент от него тук и сега, в тази стая, да обръща внимание на О’Баниън.

— Красива жена, Джерико — каза О’Баниън тогава, обръщайки поглед — както се бях опасявала — в моята посока. И както се бях притеснявала, аз се изчервих. Боксьорът пристъпи по-близо, обиколи около мен, оглеждайки ме отгоре до долу и издаде груб звук на мъжко одобрение в задната част на гърлото си.

— Нали? — отговори Баронс.

— Не е ирландка — забеляза О’Баниън.

— Американка.

— Католичка?

— Протестантка — каза Баронс.

Окото ми не трепна при тази лъжа.

— Жалко! — Роки върна вниманието си към Баронс и аз отново задишах. — Радвам се, че те видях, Джерико. Ако чуеш нещо повече за моите проблеми при доковете…

— Ще държим връзка — каза Баронс.



— Харесваш го — казах по-късно, докато избирахме пътя си през почти опустелите в четири сутринта улици в центъра на Дъблин. Информацията, която Баронс му беше дал, се отнасяше до няколко членове на местна банда.

— Не, госпожице Лейн — отговори Баронс.

— Добре, може би не харесваш — поправих се, — уважаваш. Ти уважаваш О’Баниън.

Баронс отново поклати глава.

— Добре, тогава какво?

Баронс беше отдал на Роки О’Баниън определена тържествена сдържаност, която не беше показал на никой от другите и исках да знам защо.

Той размисли за момент.

— Ако бях насред афганистанските планини и можех да избирам между един мъж, който да се бие с голи ръце до мен, или пълен комплект модерни оръжия, бих взел О’Баниън. Нито го харесвам, нито го уважавам, просто го приемам за това, което е.

Изминахме няколко преки в мълчание.

Бях благодарна да се измъкна от високите токчета, които носех по-рано, и да съм отново в удобни обувки. Когато напуснахме „О’Баниън“, Баронс ни върна бързо в книжарницата, където настоя за пълен доклад какво бях усетила. След като му казах, ме беше оставил сама в магазина, докато той самият беше отишъл някъде, „за да се запознае отново с някои от по-интересните места в градската канализационна система“ по собствените му думи.

В негово отсъствие аз се качих горе и се преоблякох. Можех да измисля подходящо за пълзене в канали облекло съвсем сама — нещо старо, тъмно и захабено.

После заедно се върнахме в близост до „Пъб и ресторант О’Баниън“ с тъмен безличен седан, който не бях забелязала до този момент и който беше паркиран в сенчестата задна част на очарователния гараж на Баронс. Оставихме колата на бордюра на няколко преки от целта и тръгнахме натам пеш.

— Стой тук за минутка! — С ръка на рамото ми, Баронс ме спря на тротоара, после се плъзна към средата на улицата. Беше отново истинският Баронс себе си и заемаше повече пространство, отколкото му се полагаше. Той също се беше преоблякъл и сега беше в избелели дънки, черна тениска и протрити черни ботуши. За първи път го виждах в нещо толкова… ами, плебейско за него, а коравото, мускулесто тяло, което тези дрехи покриваха, беше просто невероятно, ако си падахте по такъв тип мъже. Слава богу, аз не си падах. Беше като да гледам силна, дебнеща пантера, пенеща се по муцуната с кръв да носи улични дрехи. Много странно.

Сигурно се шегуваш! — казах, когато с издуващи се рамене и бицепси той вдигна капака на шахтата, плъзна го настрани и ми махна.

— Как мислеше, че ще влезем в канализационната система, госпожице Лейн? — каза нетърпеливо Баронс.

— Не мислех. Сигурно нарочно съм прескочила тази мисъл. — Отдръпнах се. — Сигурен ли си, че няма удобно стълбище някъде наоколо?

Той сви рамене.

— Има. Но не е най-доброто място за достъп. — Той погледна към небето. — Трябва да влезем и да излезем възможно най-бързо, госпожице Лейн.

Разбирах това. Съвсем скоро щеше да съмне, а улиците на Дъблин започват да се пълнят с хора още призори. Едва ли щеше да е добре да изскочим от дупката право пред тях, или още по-лошо — на сантиметри от предната броня на някоя кола.

Стоях над отворената дупка на улицата и се взирах надолу в мрака.

— Плъхове? — попитах малко тъжно.

— Несъмнено.

— Да — поех дълбоко въздух и издишах бавно. — Сенки?

— Няма достатъчно храна за тях там долу. Предпочитат улиците. Хвани ръката ми и аз ще те сваля долу, госпожице Лейн!

— Как ще се върнем обратно горе? — разтревожих се.

— Имам наум различен маршрут за връщането ни.

— Включва ли стълбище? — попитах обнадеждено.

— Не.

— Разбира се. Колко глупаво от моя страна! А в приключението по връщането ни — казах аз с най-добрия си глас на водещ на телевизионна игра — ще се катерим по склона на връх Еверест. Ботушите са предоставени от нашия солиден спонсор „Книги и дреболии Баронс“.

— Много забавно, госпожице Лейн. — Баронс не можеше да изглежда по-малко развеселен. — Сега мърдай!

Поех протегнатата му ръка, оставих го да ме провеси над ръба и да ме пусне долу. Направление: по-тъмен и дори още по-страшен Дъблин, дълбоко под земята.

Загрузка...