Тайната на забранената книга

Двайсет и три

Няма да ви отегчавам с подробности за чудовищата, които минаха през портала в онзи ден. С Баронс щяхме да ги обсъждаме по-късно и щяхме да се опитаме да определим кастите им, а пък и ще се запознаете с повечето от тях достатъчно скоро.

Достатъчно е да кажа, че имаше стотици — високи и ниски, с крила и с копита, дебели и мършави, всички много ужасни и щом пристъпеха през портала, се групираха по около десет с всяко Момче-носорог. От частиците, които събрах, пазачите на Ънсийли имаха за задача да приспособят новите си повереници към света. Моят свят.

Свих се зад купчината палети и гледах, твърде ужасена, за да помръдна. Най-накрая и последното излезе. С още припяване и рязко почукване на скиптър в златно и черно по блестящите символи, облеченият в червена роба лорд Господар затвори портала. Символите почерняха и злобният вятър спря. Светлината в склада стана по-ярка, някак по-светла и всички Ънсийли започнаха отново да хвърлят сенки. Усещанията се върнаха в замръзналите ми лице и пръсти, а мечтите — в сърцето ми.

— Получихте инструкциите си — каза лорд Господар и аз се зачудих как такова зло може да има толкова красив глас.

Коленичейки като пред бог, Момчетата-носорози започнаха да подкарват новопристигналите си братя към алеята. Група от около трийсет разнородни чудовища остана назад с лорд Господаря.

Залепих се към купчината палети, докато всички новопристигнали преминаваха на около четири метра от мен, придружени от техните „треньори“. Това бяха може би най-мъчителните няколко минути от живота ми. Видях лично и отблизо неща, до чието създаване никога не са били дори и най-страшните филми на ужасите.

След като и последното премина, плъзна се, изпляска или пропълзя по дългата алея и излезе от сградата, се отпуснах на палетите, затворих очи и ги задържах затворени.

Значи това се беше опитала да ми каже Алина. Че зад ЛаРу 1247 има порта към ада и че лорд Господар водеше своите мрачни слуги през него от техния някога невъзможен за бягство затвор и ги пускаше на свобода в света ни.

Добре, вече знаех.

Но какво се очакваше да направя? Алина ме беше надценила сериозно, ако беше мислила, че мога или бих искала да направя нещо, за да реша този проблем. Това не беше мой проблем. Мой проблем беше да намеря копелето, което я беше предало и да го изправя, пред каквото можех правосъдие. Ако беше човек, щях да го оставя на съда. Ако беше Ънсийли, маскирано като човек, щеше да умре на върха на копието ми. Само това ме интересуваше.

„Трябва да намерим Шинсар Дъб — беше казала Алина. Всичко зависи от това.“

Какво зависеше от това? Имах усилващо се усещане, че отговорът на този въпрос е едно от онези неща, от които зависи Съдбата на света. Аз не се занимавах с това. То не влизаше в описанието на работата ми. Аз наливах напитки, смесвах ги, бършех барплотове и миех чаши. А след работа помитах.

Дали Алина искаше да намеря Мрачната книга, защото някъде между опасните й, кодирани страници имаше начин да се победи лорд Господар и да се унищожи неговия Ънсийли портал? Защо трябваше да ми пука? Това се случваше в Дъблин, не в Джорджия. Беше проблем на ирландците. Те можеха да се справят със собствените си проблеми. Освен това, дори да успеех да изпълня невъзможното и да намеря глупавата Мрачна книга, как се предполагаше да я преведа? Баронс имаше два от необходимите камъни, но нямах представа за кой отбор играеше той. Нито имах някаква идея къде са другите два камъка или как да ги използвам, ако приемем, че някога изобщо успея да сложа ръка върху тях.

Какво очакваше от мен Алина? Да рискувам да остана в Дъблин за неопределено време, да търся всички тези вуду глупости и да живея в постоянен страх ли? Да посветя моя живот на тази кауза? Да искам да умра за нея?

За обикновена барманка това беше ужасно трудно изпълнима задача. Щях да изсумтя, но си дадох сметка, че съм била неудобно близо до това да се напикая в гащите от страх през последния половин час.

Тя беше умряла за това.

Стиснах зъби и задържах очите си затворени.

Никога не съм се мерила с Алина и никога не бих могла. Нямах желание да отварям очи. Имаше опасност да видя нещо друго, за което тя е смятала, че трябва да съм отговорна, помислих възмутено. Щях да се махна от там. Щях да оставя колкото може по-голямо разстояние между мен, портала на затвора, облечения в червено лорд Господар и цялата Мрачна зона.

Въздъхнах.

Наистина щях. Само след като надникнех леко зад ъгъла, за да видя дали има още нещо, което трябва да знам. Не че планирах да направя нещо с информацията. Просто мислех, че след като вече съм там, е добре да събера колкото мога повече. Щях да я предам на онази досадна стара жена или на В’лане и един от тях би могъл да направи нещо. Ако В’лане беше наистина от добрите, тогава той и неговата кралица трябваше да предприемат незабавни, решителни действия, за да се запуши тази нежелана дупка между световете ни. Не беше ли споменал Баронс нещо за Спогодба? Нямаше ли някакъв вид споразумение, което това нахлуване нарушаваше?

Отворих очи.

И се провалих мизерно в опита си едновременно да изскоча от кожата си и да потъна в пода.

С Баронс се бяхме чудили къде е Малусѐ. Вече знаех.

На по-малко от четири метра от мен, с оголени кучешки зъби, обграден от шест Момчета-носорози с малки очички.