Тайната на забранената книга

Двайсет и четири

Опитът да изчезна не подейства, затова изригнах, съсках и ритах, и удрях ръцете си във всичко, в което успеех. Е, полагах ръце.

За разлика от онази вечер, когато се опитах да убия Сивия мъж, нямах време да мисля за това, което правя, просто действах по инстинкт.

Оказа се, че инстинктите ми са удивителни. Оставих копието затъкнато в колана ми, за да мога да използвам и двете си ръце. В мен имаше нещо, което действаше като ракетна насочваща система на бомбардировач, което откриваше и следеше всяко Фае, което пристъпеше на около метър от мен.

Щом Малусѐ се отпусна назад и остави шестте Момчета-носорози да ме приближат, аз забих длани в противоположни посоки, удряйки двама от тях право в буреподобните им гърди. Завъртях се, забих отново, улучвайки още двама в ребрата, после се отпуснах на пода и забих трети път.

Застанала на колене отметнах косата си от очите и прецених ситуацията. Бях вцепенила и шестимата за две секунди.

Но колко дълго щяха да останат вцепенени? Това беше критичният въпрос.

Малусѐ изглеждаше стреснат — предполагам, никога не беше виждал Нул в действие преди — после се плъзна към мен по своя гъвкав начин. Посегнах в якето за копието, после си спомних какво беше или по-скоро не беше казал Баронс за това как се убива вампир. Малусѐ не беше Фае, затова нито можех да го вцепеня, нито да го намушкам и да очаквам острието да свърши работа. Според Баронс, дори един кол в сърцето не би свършил работа, затова не виждах как моето копие би направило нещо. Дръпнах ръка от якето. Не исках да показвам моето „асо в ръкава“, докато не се наложеше. Може би, просто може би, щях да се окажа близо до лорд Господар. И може би можех да използвам копието, за да убия него. А после може би, щях да вцепеня всички Ънсийли и да надбягам вампир. Звучеше ми като план. Единственият, който можех да измисля.

Изправих се и започнах да отстъпвам. Изглежда точно това искаше и вампирът. Издържах на твърде яркожълтия му поглед, докато той ме избутваше назад покрай палетата, върху изсечения с руни под пред долмена и в кръг от Ънсийли — Момчета-носорози и други разнородни чудовища.

— Какво е това, Малусѐ?

Въпреки че беше зад мен и не можех да го видя, не бих могла да сбъркам гласа на лорд Господаря. Беше богат, многотонен и музикален, като на В’лане.

— Стори ми се, че чух нещо зад палетите — каза Малусѐ. — Тя е Нул, лорд Господарю. Още една.

Не можах да се сдържа. Трябваше да знам.

— Имаш предвид Алина, нали? Другата Нул. Беше Алина Лейн, нали? — обвиних.

Зловещите лимонени очи на вампира се свиха. Той размени дълъг поглед с облеченото в червено нещо зад мен.

— Какво знаеш за Алина Лейн? — каза лорд Господар с онзи мелодичен глас. Беше глас на нещо по-голямо от живота, на архангел, може би — онзи падналия.

— Тя беше моя сестра — изръмжах, завъртайки се. — И ще убия копелето, което я уби. Какво знаеш ти за нея?

Червената качулка се затресе от смях. Свих юмруци, за да ги спра да измъкнат копието и да намушкат фигурата в червена роба. Тихомълком, казах си. Внимателно! Съмнявах се, че ще имам повече от една възможност.

— Казах ти, че ще дойде, Малусѐ — каза лорд Господарят. — Ще я използваме да довърши започнатото от сестра й. — Той вдигна ръце, сякаш да загради групата и да се обърне към всички Ънсийли, събрани там. — Когато всичко си е на мястото, ще отворя портала и ще освободя целия Ънсийли затвор в този свят, както ви обещах. Задръжте я! Тя идва с нас.

— Това беше просто глупаво, госпожице Лейн — каза Баронс, клатейки глава, докато се спускаше на пода до мен, дългото му черно палто се развяваше зад него. — Трябваше ли да им казваш коя си? Те щяха да разберат достатъчно скоро.

Примигнах изумена.

Предполагам лорд Господар, Малусѐ и останалите бяха точно толкова смаяни от неочакваното появяване, колкото и аз, защото всички го зяпнахме, а после всички погледнахме нагоре. Аз просто исках да видя откъде, по дяволите, беше дошъл. Мисля, че те проверяваха дали има други там горе. Баронс трябва да е бил на гредите на тавана. Бяха на десет метра височина. Не видях удобно въже да виси никъде.

Когато погледнах отново надолу, властелинът на Ънсийли беше дръпнал червената качулка и гледаше Баронс сурово. Изглежда не му харесваше това, което виждаше. Ахнах зашеметена.

Взирах се с неверие и объркване в приятеля на Алина, в лорд Господар. Водачът на Ънсийли не беше дори Фае! Дори Баронс изглеждаше малко объркан.

Лорд Господар излая команда, после се обърна във вихрушка от червени одежди. Десетки Ънсийли ни заградиха мигновено.

Нещата станаха доста откачени и все още ми е трудно да ги подредя. Докато слугите му отрязваха всяка възможност за гонитба, никаквецът, използвал и убил сестра ми, който планираше да направи същото с мен, им нареди да ме вземат жива, или му мислете, и убийте другия!

После се оказах обградена от Ънсийли и вече не можех да видя Баронс. Някъде на разстояние чух припяване и руните в цимента под краката ми отново заблестяха.

Затворих ума си за всичко, освен за битката. Бих се. Бих се за сестра ми, която беше умряла сама в онази уличка. Бих се за жената, от която Сивият мъж се беше хранил, докато аз ядях пържени картофки и за онази, която беше унищожил преди два дни, докато аз гледах в безпомощен ужас. Бих се за хората, които Многоустото нещо беше убило. Бих се за дехидратираните човешки обвивки, носещи се по забравените улици между Колинс Стрийт и Ларкспър Лейн. Може дори да съм се била за няколко от гангстерите на О’Баниън. И се бих за двайсет и двегодишната жена, пристигнала в Дъблин прекалено уверена в себе си, която вече нямаше никаква представа откъде е дошла или къде отива и която току-що беше счупила третия си розов нокът.

Алабастровото копие изглежда блестеше със свещена светлина в ръката ми, докато прикляках и се извъртах, удрях и мушках. Усещах как се превръщам в нещо друго и чувството беше хубаво. В някакъв момент мернах стреснатото лице на Баронс и знаех, че ако гледаше мен така, бях наистина нещо, което си струваше да се види. Усещах се като нещо, което си струва да се види. Усещах се като добре направена, добре смазана машина с една-единствена цел в живота: да убива Фае. Добри или лоши. Да премахне всички.

И го правех последователно. Приклякане, удар, мушване. Завъртане, удар, мушване. Те падаха бързо и тежко. Копието беше чиста отрова за тях и започвах да изпитвам странно опиянение да ги гледам как умират. Нямах представа колко дълго щях да издържа, ако всички бяха Фае, но те не бяха и аз се издъних.

Бях забравила за Малусѐ.

Когато пропълзя зад мен, го усетих точно като Фае — очевидно радарът ми прихващаше всичко другосветско в определен периметър — и аз се завъртях и го намушках в корема.

Осъзнах грешката си мигновено, въпреки че нямах представа как да я поправя. Вампирът беше по-сериозна заплаха за мен от всяко Ънсийли, дори от сенките. Поне знаех как да прогоня тези малки паразити — светлина. Нямах никаква представа каква беше слабостта на този паразит, нито дори дали имаше такава. Баронс беше казал, че да се убие вампир е почти невъзможно.

За миг просто стоях там, оръжието ми беше забито в корема му и се надявах да направи нещо. Ако ударът ми изобщо имаше някакъв ефект върху него, аз въобще не успях да позная. Взрях се глупаво в тези диви жълти очи, светещи от това бяло, бяло лице. После умът ми се върна и се опитах да издърпам копието за още едно намушкване, този път в гърдите — може би Баронс грешеше, трябваше да опитам нещо — но острият като бръснач връх се беше забил във възел от хрущяли или в кост и не поддаде.

Той сключи ръка върху рамото ми. Беше студена и мъртва.

— Малка кучко! Къде ми е камъкът? — изсъска вампирът.

Тогава схванах защо не го беше казал преди, когато ме беше видял за първи път. Той мамеше лорд Господар и не можеше да рискува Момчетата-носорози да разберат.

— О, боже! Той дори не знае, че си го имал, нали? — възкликнах. В момента, в който го казах, осъзнах грешката си. Малусѐ имаше много повече да губи, ако лорд Господар откриеше, че го предава, отколкото ако убиеше по невнимание Шийте зряща в разгара на битката. Просто бях подписала смъртната си присъда.

Дръпнах като обезумяла копието. Малусѐ оголи зъби, когато оръжието поддаде и аз се препънах в опита си да отстъпя. Това ме извади от равновесие. Замахнах отново, но закъснях с една милисекунда. Вампирът ме зашлеви през лицето с опакото на ръката си и аз полетях назад във въздуха със сгънати напред крака като парцалена кукла, точно както бях видяла да лети телохранителят му онази нощ в Готическата къща.

Забих се в купчина палети, която поддаде точно колкото и тухлена стена. Главата ми се фрасна и в мозъка ми избухна болка. Чух как някакви неща в мен изпукаха.

— Мак! — чух Баронс да вика.

Докато се свличах по покритата с найлон стена мислех колко странно звучеше да ме нарича Мак. Беше ме наричал единствено госпожице Лейн. Не можех да дишам. Гърдите ми бяха стегнати и се чудех дали ребрата ми се бяха счупили и бяха пробили дробовете. Копието се изплъзваше от пръстите ми. Арктическият вятър се беше върнал, смразявайки тялото и душата ми, и разбирах замъглено, че порталът отново беше отворен.

Клепачите ми бяха тежки като олово и аз мигнах бавно. Лицето ми беше мокро. Не бях сигурна, но мислех, че плача. Не вярвах, че умирам. Най-после знаех кой беше убил сестра ми. Бях го погледнала в лицето, но още не бях отмъстила за нея.

Баронс изплува пред очите ми.

— Ще те измъкна от тук. Дръж се! — каза ми той като на забавен каданс и после го нямаше.

Мигнах отново, тежко. Още не можех да дишам и зрението ми се губеше и се връщаше, особено в едното око. В един момент виждах само мъгла, после Баронс отново беше там. Той и Малусѐ бяха един срещу друг, обикаляйки в тесен кръг. Очите на вампира святкаха и кучешките му зъби бяха напълно удължени.

Опитът ми да се задържа в съзнание се проваляше, но исках да разбера какво точно беше направил Баронс току-що на Малусѐ, за да запрати абсурдно силния вампир с трясък върху купчина палети и да се срути върху един товарач. Исках да знам също как се бях озовала в ръцете му и как ставаше така, че ме носи с такава главозамайваща скорост.

Към болница, надявах се.

Връщах се в съзнание няколко пъти по време на полета ни.

Достатъчно за дълго първия път, за да осъзная, че не съм умряла, което намирах за удивително. Последния път, когато бях видяла Малусѐ да забива някого в стена, мъжът беше много по-едър от мен и беше умрял на мига, кървейки от множество отверстия.

Сигурно съм промърморила нещо за този ефект, защото гърдите на Баронс избоботиха под ухото ми.

— Копието му направи нещо, госпожице Лейн. Не съм сигурен какво или защо, но го забави.

Следващия път, когато се върнах в съзнание, той каза:

— Можеш ли да обвиеш ръка около врата ми и да се държиш?

Отговорът беше да, едната. Другата не мърдаше. Висеше отпуснато от рамото ми.

Той можеше да тича. Бяхме в каналите, можех да позная по плясъка на ботушите му и по миризмата. Надявах се, че не се залъгвах с оптимизъм, но не чувах звук от преследване. Бяхме ли ги изгубили? Всички тях?

— Те не познават подземията като мен — каза той. — Никой не ги познава.

Колко странно! Бях станала кречетало и дори не го знаех, дърдорейки въпрос след въпрос, въпреки болките ми. Или той четеше мислите ми?

— Не чета мисли, госпожице Лейн — каза той. — Ти мислиш с цялото си лице понякога. Трябва да поработиш върху това.

— Не трябва ли да ида в болница — попитах зашеметено, когато се събудих третия път. Бях отново в леглото, в дадената ми за временно ползване спалня в „Книги и дреболии Баронс“. Трябва да съм била в безсъзнание известно време. — Мисля, че имам счупени кости.

— Лявата ти ръка, две ребра и няколко пръста. Цялата си натъртена. Имаше късмет. — Той притисна студен компрес върху бузата ми и аз вдишах рязко от болка. — Поне скулата ти не се е надробила, когато те удари. Боях се, че е. Изглеждаш почти като нова, госпожице Лейн.

— Болница? — опитах отново.

— Не могат да направят нищо за теб, което аз не съм направил, а ще ти задават въпроси, на които не можеш да отговориш. Ще обвинят мен, ако те заведа в това състояние и ако не говориш. Вече нагласих ръката и пръстите ти — каза той. Ребрата ще заздравеят. Лицето ти ще изглежда… ами… да. Ще се оправиш с времето, госпожице Лейн.

Това звучеше злокобно.

— Огледало? — успях да произнеса слабо.

— Съжалявам! — каза той. — Нямам под ръка.

Опитах се да мръдна лявата си ръка, чудейки се кога и къде Баронс е добавил гипсиране към изглежда безкрайните си умения. Не беше. Ръката ми беше в шина, както и няколко от пръстите.

— Не трябва ли да се сложи гипс?

— Пръстите се оправят добре с шини. Счупването на ръката ти не е остро и ако те гипсирам, само ще оставим мускулите да атрофират. Трябва да се възстановиш бързо. В случай че не си забелязала, госпожице Лейн, имаме няколко неотложни проблема.

Взрях се замъглено към него през единственото си здраво око. Дясното беше подуто и напълно затворено от контузията на бузата ми. Беше ме нарекъл Мак в склада, когато Малусѐ ме удари. Въпреки съмненията ми за Баронс и тревогите ми какви уговорки имаше със сенките, той беше до мен, когато беше належащо. Беше тръгнал след мен. Беше спасил живота ми. Беше ме закърпил и ме беше пъхнал в леглото, и знаех, че ще се грижи за мен, докато отново съм цяла. При тези обстоятелства изглеждаше абсурдно да продължава да ме нарича госпожица Лейн и му го казах. Може би беше време да го наричам по друг начин, вместо Баронс.

— Можеш да ме наричаш Мак, ъ… Джерико. И благодаря, че ме спаси.

Една тъмна вежда се вдигна и той изглеждаше развеселен.

— Придържай се към Баронс, госпожице Лейн! — каза той сухо. — Трябва ти почивка. Спи!

Очите ми изпърхаха и се затвориха, сякаш беше изрекъл заклинание над мен. Отнесох се в едно щастливо място — в коридор, облепен с усмихнати снимки на сестра ми. Знаех кой е убиецът й и щях да отмъстя за нея. Бях наполовина у дома. Нямаше да го наричам Джерико, щом не му харесваше. Но исках той да ме нарича Мак и настоях сънено. Бях уморена от това да съм на шест хиляди и петстотин километра от дома и да се чувствам толкова самотна. Щеше да е приятно да си говоря на малки имена с някого тук. Всеки би свършил работа, дори Баронс.

— Мак. — Той каза името ми и се засмя. — Що за име за нещо като теб. Мак. — Той се засмя отново.

Исках да знам какво има предвид с това, но нямах сила да попитам.

После пръстите му докоснаха леко като пеперуди очуканата ми буза и той заговори тихо, но не на английски. Звучеше като някой от онези мъртви езици, които използват в някои филми, на които не обръщах много внимание. Сега съжалявах, че не съм гледала поне един или два от тях, защото сигурно щях да съм много по-добре подготвена за всичко това, отколкото бях.

Мисля, че тогава той ме целуна. Не беше като никоя целувка, която бях усещала до този момент.

А после падна мрак. И засънувах.