Осемнайсет

Сенки: може би най-големият ми враг сред Фае — написах в дневника си.

Пуснах писалката между страниците и проверих отново часовника си. Оставаха още десет минути до отварянето на музея. Сънувах лоши сънища през нощта и бях толкова нетърпелива да изляза от книжарницата в слънчевата утрин, да отида някъде и да направя нещо освежаващо нормално като най-обикновен турист, че не ми хрумна да проверя в колко часа отваря музеят. И въпреки че спрях за кафе и кифла, все пак пристигнах половин час по-рано и бях една от многото хора, които кръжаха отпред на групи или чакаха седнали на пейките в близост до куполовидния вход на Националния археологически и исторически музей на Кидаре стрийт.

Успях да се докопам до собствена пейка и използвах добре времето до отварянето, за да запиша последните събития и да обобщя наученото. Нуждата, която имах от информацията в дневника на Алина, формираше идеята ми какво и как да пиша в моя — за всичко и с големи подробности. По-лесно е да видиш събитията, след като са се случили, и никога не знаеш какви факти може да открие някой за живота ти, за които ти си бил сляп, тъй като си го изживявал твърде лично. Ако нещо станеше с мен, исках да оставя най-добрия възможен архив за някой, който може би щеше да вземе присърце случая ми — въпреки че, честно казано, не можех да си представя кой би го направил — и се надявах Алина да беше правила същото. Вдигнах писалката.

Според Баронс — записах — при Сенките липсва материя, което значи, че не мога нито да ги вцепеня, нито да ги намушкам. Изглежда нямам защита срещу тази низша каста Ънсийли.

Иронията не ми убягваше. Сенките бяха най-низшата каста от техния вид. Те бяха слабо съзнателни, тоест почти лишени от разум, но все пак — въпреки острието в чантата ми (върхът беше безопасно увит в руло станиол), за което се смяташе, че е способно да убие дори най-могъщата акула в морето на Фае — аз бях безпомощна срещу тях.

Е, тогава просто щях да стоя настрани от нисшите и да положа всички усилия да се въоръжа с това, което върши работа срещу тях. Надрасках бърза добавка към списъка за пазаруване, който съставях — няколко десетки фенерчета в различни размери. Щях да започна да нося по две или повече с мен по всяко време и да пръсна останалите из книжарницата, във всеки ъгъл на всяка стая, подготвяйки се за ужасяващата възможност електричеството да угасне някоя нощ. Въпреки яркото сутрешно слънце потръпнах, само като си помислих за това. Не бях в състояние да избия Сенките от ума си от вчера, когато бях открила онези купчини дрехи, рухнали върху хартиените останки.

„Защо оставят дрехите?“ — бях попитала Баронс, когато се разминах с него в задния коридор късно снощи на път за леглото. Мъжът беше истинска нощна сова. Въпреки моята младост — в своя защита искам да посоча, че животът ми беше много стресиращ напоследък — в един сутринта очите ми бяха замъглени и изтощени, а той отново изглеждаше противно изпълнен с енергия, буден и в приповдигнато настроение. Знаех, че въпросът ми едва ли е важен на фона на цялата схема, но понякога най-дребните, незначителни детайли дразнеха най-силно любопитството ми.

„По същия начин, по който Сивият мъж жадува за красота, която никога няма да е негова, госпожице Лейн — беше казал Баронс, — сенките са привлечени да крадат това, което никога няма да могат да притежават — физическа проява на живот. Затова те взимат нашата и оставят след себе си нещо, което няма жизненост. Дрехите са инертни.“

„А какви са тези хартиени неща? — бях попитала, обзета от отвратително очарование. — Допускам, че са части от нас, но кои?“

„Тази вечер сме мрачни, нали, госпожице Лейн? Как бих могъл да знам? — свиването на рамене на Баронс беше галско нагъване на мускули под червена коприна. — Може би кондензирана кожа, кости, зъби, нокти и други неща, от които е изсмукан животът. А може би мозъците ни, са апетитни за тях. Може би те имат вкус на жаби, госпожице Лейн, а Сенките мразят жаби.“

— Уф! — измърморих, докато надрасквах същината на нощния ни разговор на нова страница.

Докато довършвах, около мен настана внезапно масово преселение и погледнах към вече отворените врати на музея. Затъкнах дневника внимателно в чантата, за да не пречи на лесния достъп до копието. Окачих чантата през рамо и се изправих, доволна от откритието, че едва отбелязвам гаденето, причинено от толкова близкия контакт с ОС. Бях решена да нося нещото с мен навсякъде, затова се принудих да спя с него снощи, надявайки се, че колкото повече контактувах с него, толкова по-малко обезпокоително ще става с времето. Тази тактика изглежда действаше.

Настроението ми се повиши, когато пристъпих във входната ротонда. Винаги съм обичала музеите. Може би трябва да се престоря, че това се дължи на високата ми ерудиция и на любовта ми към познанието, но истината е, че просто обичам красиви лъскави вещи, а от всичко, което бях чула, ставаше ясно, че тук беше пълно с такива. Нямах търпение да видя всичко.

За нещастие, нямаше да стигна толкова далеч.



Някой ден ще спра да свалям дрехите си в присъствието на В’лане, но цената на тази съпротива вероятно би струвала частица от душата ми.

Днес, тук и сега, докато се шляех из Националния археологически и исторически музей, поразена и възхитена от изложението Ór28 — съкровище от ирландско злато, нямах представа, че части от душата на някого може да бъдат изгубени.

Някога бях толкова сляпа за всичко, което ставаше около мен. Някога бях на двайсет и две. Красива и весела, допреди месец най-голямата ми грижа беше дали „Ревлон“ ще спре да произвежда любимия ми розов лак за нокти, което щеше да е катастрофа с епически размери, защото щеше да ме остави без идеалното допълнение към късата ми розова копринена пола, която носех днес с прилепнал перлен потник и с блестящи златни сандали, украсени с точно необходимото токче, за да показват златните ми, загорели крака. Изискано колие с перла висеше между пълните ми гърди и заедно с обиците и с перлената гривна на китката, ми придаваха подходящия вид на младежки сексапил. Къдриците ми се виеха меко около лицето ми и не една мъжка глава се обърна след мен. Вирнах брадичката си малко по-високо и се изсмях вътрешно. Ах, простите удоволствия в живота…

Няколко витрини по-нататък, близо до стълбите, един наистина сладък младеж ме заглеждаше. Беше висок, атлетичен, с къса тъмна коса, страхотна кожа и имаше най-прелестните сини очи. Изглеждаше приблизително на моята възраст, може би с няколко години по-голям — колежанин, можех да се обзаложа — и беше точно типът, с когото бих излязла у дома. Кимна ми одобрително и се усмихна, показвайки интереса си. „Във времена, в които момичетата са твърде достъпни за момчетата, вие трябва да се отличавате — беше казала мама на двете ни с Алина, — като накарате някое момче да поработи за вниманието ви! Когато го получи, той ще мисли, че е спечелил награда и ще работи още по-усърдно, за да го задържи. Момчетата стават мъже, а мъжете ценят най-високо това, което е най-трудно да се получи.“

Споменах ли колко умна жена е майка ми? Тате все още е затънал до ушите по нея. След трийсет години все още мисли, че слънцето изгрява и залязва на главата на Рейни Лейн и ако някой ден тя не стане от леглото, утрото също няма да настъпи. И той също няма да стане. На нас с Алина никога не ни е липсвала любов, но винаги сме знаели, че родителите ни се обичат малко повече. Намирахме го за отвратително и в същото време чувствахме спокойствие от това, че те не преставаха да се заключват в спалнята в най-странните часове на деня, понякога два пъти в един и същи ден. Ние въртяхме очи една към друга, но в един свят, в който степента на разводите е по-тревожна от цените на петрола, тяхната продължаваща любовна афера беше нашата Гибралтарска скала.

Започнах да се усмихвам скромно на младежа, но щом устните ми се заизвиваха, замръзнах. Защо да си правя труда? Срещите не бяха нещо, което бих могла да вмъкна леко в програмата си — някъде между вампири, изсмукващи живота Фае, мафиоти и откриване на ОС. Дали този младеж щеше да дойде да ме вземе от при Баронс за срещата ни? Боже, ами ако енигматичният ми и хладнокръвен домакин избере точно тази нощ да изключи външните светлини отново?

Сбогом, сладко момче, здрасти купчина дрехи!

Тази мисъл смрази кръвта във вените ми. Забързах крачка и оставих момчето зад себе си. Продължих да разглеждам изложбата и се фокусирах върху наскоро откритата причина за съществуване, като протягах сетивото си във всички посоки, очаквайки сърбеж.

Не усетих нищо.

Минавах от зала в зала, покрай артефакти и реликви, витрина след витрина, без да получа и най-лекия пристъп на гадене. Обаче получавах няколко други пристъпи. Очевидно симпатичното момче беше разбъркало хормоните ми, защото внезапно в ума ми изникнаха откровено извратени мисли за него и се зачудих дали има брат. Или двама. Може би дори трима.

Това беше толкова нетипично за мен. Аз съм жена за един мъж. Дори във фантазиите си избирам старомодния еротичен секс, а не порно с много партньори. Особено нагледна картина на симпатичното момче в компанията на няколко братя изплува в ума ми и едва не залитнах от грубия й еротизъм. Разтърсих рязко глава и си напомних какво правя тук — търся ОС, а не безумен, оргиен секс.

Почти бях изгубила надежда да срещна нещо интересно, когато погледът ми бе привлечен от парче розова коприна и дантела на пода на около метър вляво от мен, в посоката, от която бях дошла.

Не можах да се спра да не помисля колко красиво беше и се върнах назад, за да видя какво е. Бузите ми пламнаха. Разбира се, че ще ми хареса. Бяха бикините ми.

Пола — тук. Блуза — тук. Сутиен — да, добре. Благодаря ти, Боже! Като изключим гледката на голия ми задник и мъчително болезнената степен на възбуда, в която бях, изглежда всичко беше наред. Явно бях минала направо на бикините, бях бръкнала под полата, бях ги смъкнала и бях продължила да вървя, без дори да забележа. Ако не бях толкова влюбена в розовото и ако не си падах толкова по модата, можех да продължа нехайно да се събличам и да мисля за всякакви щастливи и възбуждащи неща, докато не тръгна през музея съвсем гола. Както изглежда, бях отклонена от собствената ми представа за добър вкус, лежаща на пода. Не бях сигурна дали трябва да съм облекчена, или ужасена от това колко бях повърхностна.

— Къде си? — сопнах се, пъхвайки се обратно в бикините си и приглаждайки полата си надолу по бедрата. Стоях в средата на огромна стая, пълна с хора, възклицаващи по различни съкровища, но нито един от тях не ми обръщаше ни най-малко внимание. За мен нямаше никакво съмнение какво ме беше довело до такова наситено, жалко състояние на сексуална възбуда, че бях започнала подсъзнателно да се събличам.

Тук някъде имаше Фае, което пръскаше обаяние по всичко и беше от онези — секс до смърт. Предположих, че е В’лане най-вече защото мисълта, че може да има много ужасяващо красиви, подчиняващи ума, извращаващи либидото Фае в моя свят, беше повече, отколкото можех да понеса.

Отнякъде зад мен се понесе смях. Усещането беше като от допир на кръгли, гладки хладни перли, плъзгащи се бавно по клитора ми. Изведнъж се превърнах в безкрайна бездна от мъчителна сексуална нужда. Краката ми трепереха, бикините ми бяха изчезнали отново, вътрешната част на бедрата ми беше мокра и бях толкова гладна за секс, че знаех със сигурност, че ще умра, ако не го получа точно тук и сега.

Дрънчене привлече погледа ми към пода. До бикините ми беше перлената гривна. Не бях сигурна дали аз бях направила това, което току-що почувствах между краката си, или то.

— В’лане — прошепнах през устни, подути и натежали точно като гърдите ми. Тялото ми се променяше, подготвяше се за своя Господар, ставаше по-меко и по-мокро, по-зряло и по-пълно.

— Легни долу, човеко! — каза то.

— Само през трупа ми, Фае! — изръмжах.

То се засмя отново и зърната ми пламнаха.

— Още не, Шийте зрящ, но един ден може да се молиш да умреш.

Гняв. Това беше. Гневът беше подействал преди. Гняв и една дума с А. Но каква беше тази дума? Какво ме беше спасило преди? Каква беше тази злочеста мисъл, тази нещастна мисъл, която можеше да ме смрази отвътре и да ме накара да се чувствам като смъртта?

— Ананас — промърморих. Не, не беше това. Артефакт? Адам? Съмнително. Позволено ли ми беше? Да правя секс точно тук и сега? Не беше ли казало то: „Легни долу, човеко“? Коя бях аз да не се подчиня?

Коленичих на хладния мраморен под на музея и плъзнах полата си над бедрата, оголвайки се, предлагайки се. Ето ме. Вземи ме!

— И на четирите! — каза то зад мен, смеейки се отново и аз отново почувствах хладния наниз перли да се плъзга бавно между бедрата ми, през напрегнатата плът между подутите ми, гладки устни. Отпуснах се напред на ръце и колене. Гърбът ми се изви, задникът ми се повдигна и аз издадох звук, който изобщо не беше човешки.

Умът ми се стопяваше. Можех да го усетя, а все още дори не знаех дали зад мен беше В’лане или някое друго Фае, което щеше да ме притисне на пода и бавно да ме чука до смърт. После ръцете му бяха на задника ми, то ме наместваше и ако бях Нул, бях забравила, че имам ръце, и ако имаше копие наблизо, бях забравила, че имам чанта, и ако някога имах сестра, убита някъде в Дъблин…

Алина! — Думата изригна от мен с такава страст и отчаяние, че от устните ми се пръсна слюнка.

Изтръгнах се, обърнах се и плеснах с двете си длани гърдите на В’лане.

Прасе такова! — измъкнах се настрани като гологъз рак, отчаяно се стремях да стигна до чантата си, която бях пуснала на няколко метра, заедно с блузата и обувките.

Докато стигна до малката купчинка изоставени вещи, Фае вече не беше вцепенен. Баронс беше прав — колкото по-висша беше кастата, толкова по-могъщо беше Фае. Очевидно можех да вцепенявам членове на кралската фамилия едва за миг. Не беше достатъчно. Изобщо не беше достатъчно.

— Ние не сме прасета — каза то хладно, докато се изправяше. — Хората са животни.

— Да, бе. Не съм аз този, който едва не ме изнасили.

— Ти го искаше и още го искаш — каза то равно. — Тялото ти изгаря за мен, човеко. Ти искаш да ме боготвориш. Ти искаш да си на колене.

Най-ужасното беше, че е прав. Исках. Дори сега гърбът ми беше все още извит в чувствена покана, задникът ми беше вирнат като на разгонена котка и всяко мое движение беше гъвкаво и меко. Бях едно голямо изкушение. В мен живееше безмозъчна нимфоманка, която не се интересуваше колко оргазма са нужни, за да умре. С треперещи ръце грабнах чантата си.

— Стой далеч от мен! — предупредих.

Изражението му говореше, че изобщо не бърза да ме приближи в този момент. Изражението му говореше, че се отвращава от твърде кратката ми власт над него, от това човек да има каквото и да е надмощие над нещо толкова величествено като него.

— Защо дойде тук? Какво от нашите е тук, Шийте зрящ? — настоя то.

Разкопчах чантата си, избутах топката станиол от върха и сключих ръка около копието, но го оставих вътре. Исках да запазя елемента на изненада.

— Нищо.

— Лъжеш.

— Не, наистина. Тук няма нищо — казах правдиво, не че щях да му кажа, ако имаше.

— Минаха пет дни, Шийте зрящ. Какво взе от О’Баниън?

Примигнах. Откъде можеше да знае това?

— Той се опита да си го върне, ето как. Знам къде си отседнала — каза то. — Знам къде ходиш. Безполезно е да ме лъжеш.

Предпочитах Фае да е прочело мислите по лицето ми, не да ги е измъкнало от ума ми. Прехапах езика си, за да не се разцивря. Отново правеше нещо с мен. Отново държеше перлите ми. И правеше нещо между краката ми с тях, едно твърдо, хладно топче след друго.

— Говори, Шийте зрящ!

— Искаш да знаеш какво взехме? Ще ти покажа какво взехме! — свих пръстите си здраво около основата на копието, измъкнах го от чантата си и го изтеглих назад заплашително. — Това!

За първи път виждах такова изражение на лицето на Фае и нямаше да е за последно. То изпълни вените ми с такъв стремителен приток на сила, че беше почти равен на безумната сексуална възбуда, която усещах.

В’лане, принц на Туата Де Данан, се страхуваше от нещо. И това нещо беше моята ръка.

Високомерното Фае го нямаше. Просто за миг — за едно мигване на окото, ако бях мигнала, но не бях. — Той беше изчезнал.

Седях, дишах тежко, стисках копието и се опитвах да се съвзема.

Стаята бавно проникна отново в съзнанието ми. Жужене, цветни петна и накрая откъси от разговори тук и там.

— Какво мислиш, че прави тя?

— Нямам представа, човече, но има страхотен задник. А циците си заслужават да умреш за тях.

— Покрий си очите, Дани! Сега! — Обтегнат, измъчен глас на майка. — Не е прилично.

— На мен ми изглежда повече от прилично — придружено с ниско подсвиркване и светкавица на фотоапарат.

— Какво има тя в ръката, по дяволите? Не трябва ли някой да повика ченгетата?

— Не знам, може би парамедици? Тя не изглежда добре.

Огледах се с подивели очи. Бях на пода, заобиколена от хора от всички страни в кръг, които се приближаваха към мен, взираха се надолу с алчни, любопитни очи.

Поех си накъсано дъх, а всъщност имах желание да плача, натъпках копието обратно в чантата — как изобщо бих могла да обясня, че го имам? — дръпнах полата върху задника си, закопчах сутиена върху голите си гърди, намерих опипом блузата и я надянах през главата си, вдигнах обувките и ги нахлузих на краката си.

— Махнете се от пътя ми! — извиках, гмурнах се сляпо в тълпата, разпръсвайки ги настрани. Лешояди, всички те бяха лешояди!

Не можах да спра. Разплаках се, докато бягах от стаята.



За толкова стара жена със сигурност се движеше бързо.

Настигна ме на по-малко от една пряка от музея, изскочи пред мен и препречи пътя ми.

Обърнах рязко наляво и я обиколих без изобщо да забавя.

— Спри! — извика тя.

— Върви по дяволите! — сопнах се през рамо, сълзите пареха бузите ми. Победата ми над В’лане с копието беше напълно засенчена от публичното ми унижение. Колко дълго бях седяла там, с изложени части, които никой мъж никога не беше оглеждал добре на ярка дневна светлина, освен ако не беше въоръжен с разширител и медицинско разрешително? Колко време ме бяха гледали? Защо никой не се беше опитал да ме покрие? На Юг един мъж щеше да ме покрие с риза. Щеше да хвърли бърз поглед, докато го прави. Имам предвид — гърдите са си гърди, а мъжете са си мъже, но кавалерството не е напълно мъртво там, откъдето идвам.

— Воайори — казах горчиво. — Болни, изгладнели за скандали хора.

Благодаря, риалити предавания! Хората толкова бяха свикнали да гледат най-интимните моменти на другите и да виждат мръсните подробности от живота им, че вече бяха по-склонни да седят и да се наслаждават на шоуто, отколкото да направят някакво усилие да помогнат на човек в нужда.

Старата жена отново застана пред мен този път аз извих вдясно, но тя изви заедно с мен и аз се забих в нея. Тя беше толкова стара и дребна и изглеждаше толкова крехка, че се боях да не се катурне, а на нейната възраст едно падане можеше доведе до сериозни счупвания и до дълъг възстановителен период. Добри обноски. За разлика от тези влечуги в музея, някои от нас все още притежавахме добри обноски, въпреки че бяха временно затъмнени от нещастието ми. Закрепих я за лактите.

— Какво? — настоях аз. — Какво искаш? Искаш отново да ме тупнеш по главата ли? Е, давай! Направи го и да свършваме! Но мисля, трябва да знаеш, че нямаше как да не го видя, а ситуацията е… ами сложна.

Нападателката ми беше старата жена от бара през първата нощ, когато пристигнах в Дъблин, която ме беше чукнала с кокалчетата си и ми беше казала да спра да се взирам във Фае, и да отида да умра някъде другаде. Знаех, че ми беше спасила живота онази нощ, но можеше да го направи много по-мило и не бях в настроение да й благодаря.

Извивайки назад сребристобялата си глава, тя се взря в мен със слисано изражение на набръчканото си лице.

— Коя си ти? — възкликна тя.

— Как така коя съм аз? — казах раздразнено. — Защо ме преследваш, ако не знаеш коя съм? Имаш ли навик да преследваш непознати?

— Бях в музея — каза тя. — Видях какво направи. Исусе, Божия майко и всички светци, коя си ти, моме?

Бях толкова отвратена от хората като цяло, че изкрещях:

Видя какво се опитваше да ми направо онова нещо и не се опита да ми помогнеш? Ако ме беше изнасилило, щеше ли просто да стоиш там и да гледаш? Много благодаря! Оценявам го. Боже, стигаме до там, че не съм сигурна кои са по-големите чудовища — ние или те. — Завъртях се рязко и се опитах да си тръгна, но тя сграбчи ръката ми с изненадваща сила.

— Не можех да ти помогна и ти го знаеш — сопна се тя. — Знаеш правилата.

Отскубнах се от ръката й.

— Всъщност не ги знам. Изглежда всички ги знаят. Само не и аз.

— Един издаден е един мъртъв — каза остро старата жена. — Двама издадени са двама мъртви. Смятаме за безценен всеки от нашия вид, сега повече от всякога. Не можем да поемаме рискове, които да ни издават, особено аз. Освен това ти се държа по начин, който никога не съм виждала, и то срещу принц! Мили боже, как го направи? Какво си ти? — острият й син взор се стрелна от лявото ми око към дясното и обратно.

— Първоначално косата ме заблуди, после разбрах, че си ти, че си момичето от бара. Тази кожа, тези очи и начинът, по който вървиш — ох, точно като Патрона. Но не може да си от Патрона или щях да го знам. От коя линия на О’Конър произлизаш? Коя е майка ти? — настоя тя.

Отметнах глава нетърпеливо.

— Виж, казах ти онази нощ в бара, че не съм О’Конър. Името ми е Лейн. Маккайла Лейн от Джорджия. Майка ми е Рейни Лейн, а преди да се омъжи за татко е била Рейни Фрай. Е, това е. Съжалявам, че те разочаровам, но няма и едничък О’Конър никъде в родословното ми дърво.

— Тогава си била осиновена — каза старата жена равно.

Ахнах.

— Не съм била осиновена!

— Глупости! — отсече старата жена. — Нямам представа как и защо, но ти си изцяло О’Конър.

— Какво нахалство! — възкликнах. — Как смееш да идваш при мен и да ми казваш, че не знам коя съм? Аз съм Маккайла Лейн и съм родена в Християнската болница точно както и сестра ми, а баща ми е бил в стаята с мама, когато съм се родила и не съм осиновена, а ти не знаеш нищичко за мен или за семейството ми!

— Очевидно — отвърна старата жена — ти също не знаеш.

Отворих уста, размислих, затворих я, обърнах се и си тръгнах. Само щях да подсиля заблудата на старицата, ако отричах. Не бях осиновена и бях сигурна в това. Толкова сигурна, колкото и че тя е откачена старица.

— Къде отиваш? — настоя тя. — Има неща, които трябва да знам. Коя си ти, дали можем да ти се доверим и как, в името на всичко свято, си сложила ръка на една от техните Светини? Онази нощ в бара мислех, че си При-я. — Тя изплю думата, сякаш беше най-гнусният епитет — от начина, по който го зяпаше. Сега нямам представа какво си. Ти трябва да дойдеш с мен сега. Спри на място, О’Конър!

Тя използва тон, който не много отдавна щеше да ме спре на място и да ме обърне, най-малкото от уважение към по-възрастните от мен, но вече не бях онова момиче. Всъщност вече дори не бях сигурна кое наистина беше онова момиче, сякаш Мак ПО — Преди Обаждането онзи ден край басейна — не беше съвсем реална. Сякаш беше просто красива празна смесица от модерни дрехи, щастлива музика и игриви мечти.

— Спри да ме наричаш така! — изсъсках през рамо. — И стой далеч от мен, стара жено! — обърнах го на спринт, но не бях достатъчно бърза, за да надбягам следващите й думи и разбрах още щом ги каза, че щяха да се забият като остри камъчета в обувките ми.

— Тогава я попитай! — иззвъня предизвикателството на старата жена. — Ако си толкова сигурна, че не си осиновена, Маккайла Лейн, говори с майка ти и я попитай!

Загрузка...