Тайната на забранената книга

Деветнайсет

— Какво има в програмата за довечера? — попитах Баронс, още щом стъпих в книжарницата. Бях вървяла близо до предните прозорци и до всички запалени светлини — вътрешни и външни, и гледах как нощта се спуска отвъд осветената крепост.

Предполагам, че тонът ми е бил малко опънат, защото той вдигна вежда и ме погледна сурово:

— Има ли нещо, госпожице Лейн?

— Не. Абсолютно нищо. Добре съм. Просто исках да знам какво трябва да очаквам тази вечер — казах. — Да оберем някого, когото ще оставим да живее, или някого, когото трябва да убием — дори на мен самата тези думи ми звучаха обидно, но исках да знам точно колко лош човек щях да бъда утре сутрин. С всеки изминал ден ми ставаше все по-трудно да разпозная жената, която се взираше в мен, когато се поглеждах сутрин в огледалото.

Баронс направи бавен кръг около мен.

— Сигурна ли си, че си добре, госпожице Лейн? Изглеждаш малко напрегната.

Завъртях се в центъра заедно с него.

— Просто прекрасно — казах.

Очите му се свиха.

— Намери ли нещо в музея?

— Не.

— Претърси ли всяка зала?

— Не.

— Защо?

— Нямах настроение — казах.

— Не си имала настроение? — За момент Баронс изглеждаше съвършено объркан, сякаш идеята, че някой би могъл да не изпълни някоя от заповедите му, просто защото не е имал настроение, беше дори по-невъобразима за него, отколкото възможността за човешки живот на Марс.

— Не съм ти товарно магаре — казах му. — Аз също имам живот. Поне преди имах. Правех перфектно нормални неща, ходех на срещи, излизах да ям, да гледам кино, да се виждам с приятели и нито веднъж не помислях за вампири или за чудовища, или за мафиоти. Затова не се нахвърляй върху мен само защото си решил, че не съм се справила според твоите взискателни стандарти! Аз не планирам твоите дни, нали? Дори един ОС детектор има нужда от почивка понякога — изгледах го отвратен. — Имаш късмет, че изобщо ти помагам, Баронс.

Той се спусна към мен и не спря, докато не започнах да усещам жегата, идваща от голямото му, твърдо тяло. Докато не се наложи да извия глава назад, за да го погледна, а когато го направих, се изненадах от бляскащите му полунощни очи, от кадифено златната му кожа, от сексапилната извивка на устата му с плътна долна устна, която намекваше за сладострастни плътски апетити и с горна, която говореше за самоконтрол и може би частица жестокост. Видът му ме караше да се чудя какво ли би било…

„А?“ Разтърсих рязко главата си, опитвайки се да я прочистя. От двете ми кратки срещи с В’лане знаех, че само присъствието на Секс-до-смърт-Фае в околността, причинява на една жена изключителен хормонален скок, който не си отиваше, докато не бъде освободен по някакъв начин. Това, което В’лане беше направил с мен днес, ме беше оставило толкова ужасно възбудена, че ми бе струвало повече оргазми, отколкото мислех, че са възможни, и един дълъг леден душ, за да се успокоя. А сега изглеждаше, че не съм се справила достатъчно добре, защото все още страдах от остатъчните ефекти. Нямаше друго обяснение за това защо стоях там и се чудех какво ли би било да целуна Джерико Баронс.

За щастие той избра точно този момент да отвори устата, която намирах за толкова обезпокоително сексапилна и започна да говори. Думите му рязко ме върнаха в реалността.

— Още смяташ, че можеш да се отървеш от това, нали, госпожице Лейн? — каза той хладно. — Смяташ, че става дума за намирането на книга, смяташ, че става дума за откриването на убиеца на сестра ти, но истината е, че твоят свят отива по дяволите със страшна скорост, а ти си една от малкото, които могат да направят нещо по въпроса. Ако неподходящият човек или пък друго същество сложи ръка на Шинсар Дъб, няма да скърбиш за загубата на оцветения си като дъга и красиво лакиран свят, не, ти ще съжаляваш за края на човешкия живот такъв, какъвто го познаваш. Колко смяташ, че ще издържиш в свят, в който някой като Малусѐ или онова Ънсийли, което е разположило пазачите си Носорози из целия град, пипне Мрачната книга? Колко дълго смяташ, че ще искаш? Не става дума за забавления и игри, госпожице Лейн. Дори не става дума за живот и смърт. Става дума за неща, които са по-лоши от смъртта.

— Наистина ли мислиш, че не го знам? — казах рязко. Може да не бях говорила за всичко, което той току-що каза, но със сигурност бях мислила за него. Знаех, че има по-голяма картина от това, което се случваше с мен в моя малък ъгъл от света. Бях яла накиснати с кетчуп пържени картофи и бях гледала как Сивият мъж унищожава безпомощна жена. И всяка нощ оттогава се бях чудила коя е неговата жертва. Бях огледала отблизо повечето отвори на Многоустото нещо и знаех, че то беше някъде навън и се хранеше с някого. Бях се чудила как би изглеждал Дъблин, ако можех да скоча напред във времето с година или две. Нямах съмнение, че мрачната територия на изоставения квартал се разширява дори докато говорехме с Баронс, че някъде там още една улична лампа е просъскала, излъчвайки последно слабо трепкане на светлина, преди да изгори, а Сенките моментално са пропълзели наоколо, а утре, според Баронс, градът дори нямаше да си спомня, че тази пряка някога е съществувала.

Тези тревоги не изпълваха само дните ми. Те нахлуваха и в сънищата ми. Снощи имах кошмар, в който се носех над Дъблин, който беше черен като катран, с изключение на едно-единствено блестящо четириетажно укрепление по средата му. По нереалния начин, типичен за сънищата, аз се намирах и над града, и долу в книжарницата и гледах навън през предната врата. Огромна част от Дъблин беше попаднала в мрака и аз знаех, че дори да започна да вървя още щом сутрешното слънце забърше хоризонта, нямаше да мога да стигна до друго осветено убежище преди падането на нощта, и че съм заседнала в „Книги и дреболии Баронс“ до края на живота си.

Бях се събудила с мисли за пророчески сънища и за апокалипсис, вместо с обичайните блажени ранно утринни мисли за това какво щях да ям този ден и какви красиви дрехи щях да нося.

О, да. Знаех, че ставаше дума за по-лоши неща от смъртта. Като например за това да продължа да живея, след като сестра ми беше убита. Като да гледам как всичко, в което бях вярвала за себе си и за света по принцип, се разкриваше като една голяма, тлъста лъжа. Но цялостната картина, която се развиваше там някъде, не беше мой проблем. Бях дошла в Дъблин, за да намеря убиеца на Алина, да получа някакво правосъдие и после да си отида у дома. Все още планирах да направя точно това. О’Баниън вече не беше заплаха и може би далеч от очите беше и далеч от ума за Малусѐ. Може би Баронс можеше да спаси града от Фае. Може би кралицата — ако нещо от казаното от В’лане беше истина — щеше да намери Мрачната книга без моята помощ, да прати всички Ънсийли обратно в затвора и нашият свят щеше да се върне към нормалното. Може би, след като заминех, всички зли неща, търсещи Шинсар Дъб, щяха да се избият за нея. Имаше толкова много възможности и никоя от тях не трябваше да включва мен. Беше ми писнало от това място. Исках да се махна, преди още някоя нишка от реалността да се е разнищила край ушите ми.

— Тогава защо е това отношение — настоя Баронс — и защо не си довършила в музея?

— Имах лош ден, ясно? — казах хладно, въпреки че отвътре се чувствах като вулкан, готов да избухне всеки момент. — Няма ли право всеки на такъв ден?

Той се взря в лицето ми за един дълъг момент, после сви рамене.

— Добре. Ще довършиш утре.

Обърнах очи.

— И какво ще правим тази вечер?

Той ме дари с бледа усмивка.

— Тази вечер, госпожице Лейн, ще се научиш да убиваш.

Знам какво се чудите. И аз бих се чудила за същото. Дали съм се обадила на мама?

Нито съм глупава, нито безчувствена. Тя все още беше замаяна от шока от смъртта на Алина и нямах намерение да я разстройвам още повече.

Но трябваше да докажа, че дъртата греши, затова след като напуснах музея и се отбих в железарията за запас от фенерчета, се запътих бързо към „Книги и дреболии Баронс“, за да мога да позвъня в болницата, където съм родена и да премахна окончателно нелепото съмнение, породено от твърдението на старата жена.

Едно от страхотните неща в малките градове е, че хората са много по-склонни да помагат, отколкото в големите. Мисля, че е защото знаят, че човекът в другия край на връзката е някой, с когото могат да се сблъскат на тренировката на детето им по софтбол във вторник или на турнира по боулинг в сряда, или на един от многото църковни пикници и фестивали в града.

След като ме прехвърляха половин дузина пъти и ме оставяха на изчакване още няколко, най-после се добрах до жената, която отговаряше за Архива — Юджиния Патси Бел, и тя беше невероятно мила. Побъбрихме известно време, през което научих, че съм била в гимназията с племенницата й — Чандра Бел.

Казах й какво търсех и тя ми каза, че да, пазят данните на хартия и в електронен вариант за всяко раждане в болницата. Попитах я дали може да намери моето и да ми го прочете по телефона. Тя каза, че ужасно съжалява, но не й е позволено да го прави, но ако потвърдя някои лични данни, тя би могла да го извади на компютъра, да го разпечата и да ми го прати със следобедната поща.

Дадох й адреса на Баронс и точно щях да затворя, когато тя ме помоли да изчакам за момент. Седях и я слушах как чука по клавиатурата. Тя ме помоли да препотвърдя информацията два пъти и аз го направих, всеки път с нарастващо усещане за страх. После тя ме попита дали може да ме остави на изчакване още веднъж, докато отиде да провери папките. Беше дълго изчакване и се радвах, че се обадих от телефона на книжарницата.

После Юджиния се върна и каза — не беше ли това най-проклетото нещо? — че не би могла да обясни как е станало, защото техният архив със сигурност е пълен, а тяхната база данни обхваща периода чак до началото на двайсети век и е прилежно поддържана от не кого да е, а от самата нея.

Тя ужасно съжаляваше, че не може да ми помогне, но няма абсолютно никакъв запис — електронен или друг, за Маккайла Лейн, родена в Християнската болница преди двайсет и две години. И не, каза тя, когато я притиснах, отново нищо отпреди двайсет и четири години за Алина Лейн. Всъщност, нямаше изобщо никакви записи за никакви Лейн, родени в Християнската болница за последните петдесет години.

Не можахме да намерим нито едно Ънсийли.

Вървяхме улица след улица, влизахме от пъб в пъб, но не открихме нищо.

И ето ме там, въоръжена с убиващо Фае копие и в ужасно настроение само за да ми бъде отказан шансът да изпусна малко пђра, като довърша едно от чудовищата, отговорни за превръщането на живота ми в кашата, която беше сега.

Не че бях напълно сигурна, че бих могла да довърша някое от тях. О, бях напълно сигурна, че умът ми си беше на мястото. Просто не знаех дали тялото ми би го извършило по начина, по който се предполагаше. Бях съвсем сигурна, че се чувствах по същия начин, по който вероятно се чувства мъж, преди да се докаже в първия си юмручен бой — чудещ се дали е способен да нокаутира противника си, или ще се изложи като замахне като момиче, или още по-зле — ще пропусне.

— Точно затова те изведох тази вечер — каза Баронс, когато му разказах за тревогите си. — Предпочитам да оплескаш нещата, докато съм с теб, за да мога да се справя със ситуацията, отколкото да опиташ да извършиш първото си убийство сама и вместо това да убият теб.

Нямах представа колко пророчески щяха да се окажат думите му.

— Просто тежък нощен труд, за да защитиш инвестицията си, а? — казах сухо, докато излизахме от още един пъб, който беше пълен единствено с хора и в който нямаше и следа от чудовище. Сарказмът настрана, радвах се, че е до мен, за да ме спаси, ако имах нужда от спасение. Може да не се доверявах на Баронс, но бях развила здравословно уважение към способността му да се справя със „ситуации“. — Е, как се предполага да го направя? — попитах. — Има ли някакъв трик?

— Просто го вцепени и го намушкай, госпожице Лейн! Но го направи бързо! Ако те пресее някъде другаде, няма да съм способен да те спася.

— Има ли точно определено място, където се предполага да го намушкам? Ако приемем, разбира се, че това, на което се натъкнем, има еквивалент на частите на човешкото тяло. Дали те са като на вампирите? Дали е необходим директен удар в сърцето? И в тази връзка, имат ли изобщо сърца?

— Коремът винаги е добър избор.

Погледнах надолу към блузата ми в цвят лавандула и късата, морава пола с цветни шарки. Тоалетът чудесно подхождаше на моя нов, по-тъмен външен вид.

— Кървят ли?

— Някои от тях. Образно казано, госпожице Лейн. — Той ме огледа бързо. Дари ме с тъмна усмивка, която изобщо не беше мила. И точно тогава и там разбрах, че каквото и да излезеше от някое Ънсийли, щеше сериозно да ме отврати. — Следващия път може да опиташ да носиш черно. Но пък винаги можем да те измием с маркуча в гаража.

Намръщих се, докато влизахме в четиринайсетия пъб за вечерта.

— Някои от тях не правят ли просто пуф? — не се ли предполагаше да правят точно това чудовищата, когато ги убиеш? Да се разпаднат мигновено на прах, който моментално се пръскаше на своевременно появилия се вятърът?

— Пуф ли, госпожице Лейн?

В бара, в който току-що влязохме, свиреше група и беше препълнен с хора. Пробивах си път през тълпата, следвайки широкия гръб на Баронс.

— Нали знаеш? Да изчезнат. Така че да няма нужда да се губи време за почистване или обяснение на необясними трупове, замърсяващи света — поясних аз.

Той погледна назад към мен с вдигната вежда.

— Откъде ти хрумнаха тези идеи?

Свих рамене.

— Книги и филми. Намушкваш с кол вампир, той прави пуф и изчезва.

— Нима? — изсумтя той. — Животът рядко е толкова удобен. Истинският свят е значително по-мръсен. — Докато се придвижваше към бара в центъра на пъба, той подхвърли през рамо: — И не се надявай колът да върши работа срещу вампир, госпожице Лейн! Ще бъдеш горчиво разочарована. Да не кажа мъртва.

— Е, тогава как някой убива вампир? — попитах го.

— Добър въпрос.

Типично за Баронс, това изобщо не беше отговор. Някой ден щях да го притисна в ъгъла с въпроси и нямаше да му позволя да се измъкне, някой ден, когато нямах толкова много неща наум. Поклатих глава и отново насочих вниманието си към хората около мен. Оглеждах лицата им и търсех някое, което би трепнало и избягало като топящ се восък, и би издало чудовището.

Този път не бях разочарована. Баронс го видя едновременно с мен.

— До камината — каза той тихо.

Очите ми се свиха и стиснах юмруци. О, да, бих искала да убия това нещо. Така щях да сложа край на някои от кошмарите ми.

— Виждам го — казах. — Какво да правя?

— Чакай, докато излезе! Не водим битките си на публично място. Ако умре, обаянието му пада. Целият бар ще види истинската му форма.

— Може би целият бар трябва да види истинската му форма — казах аз. — Може би трябва да знаят какво става и какво има навън.

Баронс ме огледа.

— Защо? За да се страхуват от неща, срещу които не биха могли да направят нищо, което да ги защити? За да имат кошмари за чудовища, които не могат да видят? Хората са безполезни в тази битка.

Притиснах с ръка устата си и се концентрирах върху задачата, да задържа микровълновите пуканки. Имах чувството, че отново се пукат в стомаха ми и пликът е на път да се спука.

— Не мога да стоя тук и да гледам това — казах. Не знаех дали внезапното ми гадене беше реакция към това Ънсийли или към вида на жертвата му.

— Почти е свършило, госпожице Лейн. В случай че не можеш да познаеш.

О, можех да позная. В момента, в който забелязах Сивия мъж и придружителката му, знаех, че е почти свършило. Жената, от която изпитото, високо близо два и осемдесет чудовище се хранеше, имаше добри кости. Кости като на модел. От онзи тип, който дава разликата между едно красиво лице и модел за голяма агенция. Аз имам красиво лице. Тази жена някога е била изключително красива.

Сега тези страхотни кости бяха единственото, останало от нея, под облицовка от тънка и бледна провиснала плът. Но опустошената жена все още се взираше в прокаженото Ънсийли с обожание в очите. Дори от тук можех да видя кървясалите й от спукването на десетки мънички капиляри очи. Нямах съмнение, че зъбите й някога са били перлени, но сега бяха сиви и имаха крехък, ронлив вид. Малка, зле изглеждаща и пълна с гной язва беше цъфнала в ъгълчето на устата й, а още една напъпваше на челото й. Когато тръсна глава, усмихвайки се кокетно към унищожението си (в нейните очи великолепен рус мъж), две туфи от косата й паднаха, едната на пода, другата върху обувката на мъж, стоящ зад нея. Мъжът погледна надолу, видя снопчето скалп и коса върху обувката си и го изрита с потрепване. Хвърли поглед на жертвата на Сивия мъж, сграбчи ръката на дамата си и я повлече през тълпата, сякаш усещаше черната проказа.

Погледнах настрана. Не можех да гледам.

— Мислех, че само ги прави грозни. Мислех, че не се храни с тях, докато умрат.

— Обикновено не го прави.

— То я убива, Баронс! Трябва да го спрем. — Дори аз чух истерията в гласа си.

Той ме обърна за раменете и ме разтърси. Докосването му изпращя през мен като мълния.

— Стегни се, госпожице Лейн! Твърде късно е. Не можем да направим нищо за нея сега. Няма надежда тази жена да се възстанови от това, което й е направил. Тя ще умре. Въпросът е единствено кога. Тази вечер от Сивия мъж, утре от собствената си ръка или след няколко седмици от тежка, погубваща болест, която лекарите няма да са в състояние да разпознаят или спрат по никакъв, познат на човека начин.

Взрях се в него.

— Шегуваш ли се? Искаш да кажеш, че дори жертвата да се опита да продължи живота си, до каквато степен може, тя все пак ще умре?

— Ако Сивият мъж го докара дотук, да. Обикновено не го прави. Обикновено оставя жертвите си живи, защото му харесва да ги посещава, да вкусва болката им дълго време. Но понякога намира някоя толкова красива, че не може да понесе съществуването й, затова я убива на място. Тя поне никога няма да се погледне в огледалото, госпожице Лейн. Поне престоят й в ада ще бъде кратък.

— И според теб това е утеха? — извиках аз. — Това, че ще бъде кратко?

— Подценяваш колко безценна е краткостта, госпожице Лейн — очите му бяха ледени, а усмивката му дори беше още по-студена. — На колко си? Двайсет и една, двайсет и две?

Зад мен се чу дрънчене на счупващо се стъкло, глухо тупване като от тяло, падащо на пода и колективно ахване. Баронс погледна над рамото ми. Арктическата му усмивка избледня.

— О, боже! Тя мъртва ли е? — извика жена.

— Изглежда сякаш лицето й гние! — възкликна ужасено мъж.

— Сега, госпожице Лейн! — нареди Баронс. — Тръгнало е. Отправя се към вратата. Тръгвай след него! Аз ще ти пазя гърба.

Опитах се да погледна през рамо. Не знам дали исках да съм сигурна, че жената наистина не страда повече, или беше просто някакъв вроден човешки инстинкт да гледаме мъртвите — това наистина би обяснило погребалните ни практики, да не споменаваме всички досадни любопитници, които задръстваха пътищата около Атланта в случаите на пътни злополуки. Но Баронс хвана брадичката ми с ръка и ме принуди да го погледна право в очите.

— Недей! — излая. — Мъртвите се набиват в ума ти. Просто убий гадината, която го направи!

Звучеше ми като добър съвет. Напуснахме пъба. Следвах Сивия мъж, а Баронс следваше мен на около десетина крачки. Последния път, когато бях видяла това Ънсийли, имах дълга, руса коса. Съмнявах се, че би ме разпознало в новия ми вид. То не знаеше, че съм Шийте зрящ или Нул, или че имах копието, затова реших, че шансовете ми да го убия са високи, ако можех да го приближа достатъчно.

Обаче приближаването ми щеше да бъде проблем. Нечовешки високо, то беше също така нечовешки бързо. Вече подтичвах, за да не изостана. За да го хвана, трябваше да хукна. Малко е трудно да се промъкваш към враг в пълен галоп, особено на токчета.

— Измъква се, госпожице Лейн — изръмжа Баронс зад мен.

— Мислиш ли, че не го знам? — сопнах се. То почти беше преполовило пряката и изглежда внезапно беше усилило отблъскващото обаяние, тъй като пешеходците се пръсваха встрани от него и обикаляха широко чак по улицата. Изведнъж се оказа на тротоара, което не беше добре. Едва ли можех да следвам нещо тайно, без никакво прикритие между нас. Щеше да се наложи да се втурна към него.

То спря, обърна се и погледна право в мен.

Замръзнах. Нямах представа откъде знаеше, но то знаеше и аз го знаех и нямаше смисъл да се преструваме.

— По дяволите! — чух Баронс да проклина тихо, след това се чу стържене на стомана по камък, шумоленето на тъкан, а после зад мен настана тишина.

Сивият мъж и аз се взирахме един в друг. После той се усмихна с онази ужасна уста, която заемаше половината от дългото му тънко лице.

— Виждам те, Шийте зрящ — каза то. Смехът му беше като от крачета на хлебарки, бягащи по сухи листа. — Видях те в бара. Как искаш да умреш? — то се засмя отново. — Бавно или по-бавно?

Искаше ми се да бях попитала Баронс по-рано дали подозренията ми за странната дума, която старата жена беше използвала днес, бяха верни. Бях почти сигурна от подтекста, който тя беше използвала, че бях схванала същината, но имаше само един начин да проверя. Навлажних устни, трепнах с клепачи и молейки се да съм права, казах с притаен дъх:

— Каквото желаеш, Господарю. Аз съм При-я.

Сивият мъж пое дълъг, съскащ дъх, който разкри зъби като на акула в устата без устни. Подигравателното му развеселение избледня и черните му очи блеснаха с внезапен интерес, който съчета сексуална възбуда с убийствен садизъм по начин, който ме смрази до кости.

Прехапах език, за да не издам погнусата си. Бях права. Прия означаваше нещо от сорта на Фае-пристрастена или Фае-курва. Щях да питам Баронс за точното определение, когато това свършеше. Точно сега трябваше да се доближа до него. Сивият мъж може да се беше досетил за нещо, след като го бях гледала, но не знаеше, че съм Нул, нито че имам оръжие, способно да го убие.

Нямаше спор, че искаше това, което си мислеше, че предлагам. Искаше го достатъчно, за да повярва, че съм истинска. Това беше неговата слабост, осъзнах аз, неговата ахилесова пета. Той можеше да краде красота, можеше и да пръска обаяние, за да накара дори най-красивата човешка жена да го желае, но никога нямаше да бъде желано в истинската си форма и го знаеше.

Освен… може би… от някоя, която беше При-я. Жена, заслепена от Фае, сляпа за Фае, курва за всяко Сийли или Ънсийли. Такава болна страст би било най-близкото нещо до истинско привличане, което това чудовище някога би могло да познае.

То потри прокажените си ръце и ме загледа похотливо. Поне, за разлика от Многоустото нещо, имаше само един чифт очи, с които да гледа похотливо.

— На колене, При-я! — каза то.

Чудех се какво им ставаше на Фае да харесват жените на колене. Дали всички имаха фетиш към обожествяването? Залепих усмивка на устните си, като онази, която бях видяла на празно-сервилното лице на готик-момичето у Малусѐ, и паднах на тротоара с голи колене на студения камък. Вече не чувах Баронс или някой друг на улицата зад мен. Нямах представа къде се бяха дянали всички. Изглеждаше сякаш отблъскващото Обаяние на Сивия мъж беше равностойно на това на В’лане.

Чантата ми беше разкопчана, ръцете готови. Ако просто останеше вцепенено наполовина, колкото Многоустото нещо, щях да имам повече от достатъчно време, за да го убия. Щом приближеше, щеше да е мъртво.

Можеше да се получи, трябваше да се получи, но направих една критична грешка. Какво мога да кажа? Беше ми за първи път. Очакванията ми не бяха в крак с реалността. Беше вървяло по улицата и очаквах да се върне обратно по същия начин. Не го направи. Преся се обратно.

Преди да разбера какво става, ме хвана с една ръка с жълти нокти за косата. Нечовешки силно, то ме дръпна нагоре от земята, сивият му юмрук стискаше скалпа ми.

За щастие инстинктът ми на Шийте зрящ се включи и ударих с две ръце гърдите му, докато ме повдигаше във въздуха.

За нещастие, то се вкамени точно така — с ръка в косата ми и аз висяща от нея. Един определящ факт — имам ръце с нормална дължина за човек. Копието беше в чантата. Чантата ми беше на тротоара, на стъпка под краката ми.

— Баронс! — изсъсках отчаяно. — Къде си?

— Невероятно! — каза сух глас над мен. — След всички потенциални сценарии, които си бях представил, този не беше един от тях.

Опитах се да погледна нагоре, но прекъснах болезненото усилие и стиснах с две ръце главата си. Какво правеше той на покрива? В тази връзка, как се беше оказал на покрива? Не си спомнях да сме минали покрай удобни стълби. И не беше ли сградата на два етажа?

— Побързай! Боли! — проплаках. Знаех какъв късмет имам, че е там. Ако се бях озовала в това затруднение съвсем сама, щеше да се наложи да отскубна косата от скалпа си, а честно казано, не бях сигурна, че това изобщо е възможно. Имам наистина силна коса, а съществото стискаше огромен кичур.

— Побързай! Вземи чантата ми! Не знам колко ще стои вцепенено.

Баронс се спусна на тротоара пред мен с меко тупване на ботуши върху камък, дългото му черно палто се изду зад него.

— Вероятно трябваше да помислиш за това, преди да го вцепениш, госпожице Лейн — каза той хладно.

Както висях, бях очи в очи с него. Преместих хватката си от скалпа ми към обездвижената ръка на Сивия мъж и използвах цялата си сила, за да отнема малко тежест от косата си.

— Не може ли да говорим за това след като ме свалиш? — изскърцах.

Той скръсти ръце на гърдите си.

— От теб нямаше да има следа, ако не бях тук, за да те спася. Да поговорим за това, къде сбърка, става ли?

Не беше въпрос, но се опитах все пак да отговоря.

— Предпочитам да не е точно сега.

— Първо: Беше очевидно, че не си очаквала да се Пресее до теб и не беше подготвена за това. Копието ти беше долу до теб. Чантата трябваше да бъде горе и ти трябваше да си готова да намушкаш Сивия мъж през нея.

— Добре, оплесках нещата. Може ли да получа чантата сега?

— Второ: Пусна оръжието си. Никога не пускай оръжието си! Не ми пука, дори ако трябва да носиш грозни дрехи и да го връзваш за тялото си под тях. Никога не пускай оръжието си!

Кимнах, но не истински. Не можех да си мръдна главата толкова.

— Разбрах. Още първия път, когато го каза. Сега може ли да си получа чантата?

— Трето: Не помисли, преди да действаш. Най-голямото ти предимство в битката срещу един Фае е, че то не знае, че си Нул. За жалост, това тук вече знае.

Той взе чантата ми — най-после — и аз се пресегнах за нея с две ръце, но той я задържа извън обхвата ми. Сграбчих отново ръката на Сивия мъж. Започвах да имам главоболие с размера на Тексас. Опитах се да го ритна, но той лесно отстъпи встрани. Джерико Баронс имаше такива безупречни рефлекси, каквито бях виждала преди само у професионални атлети. Или у животни.

— Никога не вцепенявай Фае, госпожице Лейн, освен ако не си абсолютно, сто процента сигурна, че можеш да го убиеш, преди да излезе от вцепенението. Защото това тук — той потупа скованата закачалка Ънсийли, под която висях, — е напълно в съзнание, въпреки че е вцепенено, и в мига, в който излезе от вцепенението, ще Пресее заедно с теб. С теб ще бъде свършено, дори преди умът ти да обработи факта, че то е излязло от вцепенението. В зависимост от това, къде те е отвело, може да се материализираш, заобиколена от десетки като него. Ти ще бъдеш там, копието ти ще бъде тук, а аз няма да имам никаква представа къде да започна да търся…

— О, за бога, Баронс — избухнах аз, ритайки диво във въздуха, — стига вече! Защо не млъкнеш и не ми подадеш чантата?

Баронс погледна надолу към копието, което се подаваше наполовина от чантата ми и отскубна топката станиол от смъртоносния му връх. После се наведе напред, право в лицето ми. От толкова близо виждах колко ми е бесен. Ъгълчетата на устните му и ръбовете на ноздрите му бяха бели, а тъмните му очи горяха от гняв.

— Никога не се разделяй с това нещо отново! Разбираш ли ме, госпожице Лейн? Ще ядеш с него, ще се къпеш с него, ще спиш с него, ще се чукаш с него.

Отворих уста да му кажа, че нямам с кого да правя последното в момента, че никога не го наричам така и че не се радвам, че той го нарича така, когато перспективата ми рязко се смени. Не съм сигурна дали Сивият мъж започна да се движи, преди Баронс да го намушка в корема, или след това, но нещо мокро внезапно ме опръска и нещото пусна косата ми. Паднах на колене с лице към тротоара.

Сивият мъж се свлече до мен. Мигновено се отдръпнах назад на ръце и колене. От дълбока рана на корема му се процеждаше същото сиво-зеленикаво нещо, което с погнуса открих, че е по блузата ми, по полата и по голите ми крака. Ънсийли погледна от Баронс към копието — наполовина обвито в това, което беше моята любима чанта и можеше още да е, ако не беше слузта, която капеше от нея — а очите му блестяха от неверие, омраза и ярост.

Яростта му беше към Баронс, но то изви глава и последните му думи бяха изречени към мен.

— Лорд Господарят се върна, тъпа кучко, и ще направи с теб същото, което направи с последната красива Шийте зрящ. Ще ти се иска да си умряла в ръцете ми. Ще се молиш за смърт по същия начин, по който и тя.

След няколко мига Баронс ми върна чантата и въпреки че знаех, че то вече е мъртво, издърпах копието и го намушках отново.