Уорд

ГЛАВА 14

— Те не загиваха толкова от огнестрелните рани, колкото от болестите.

Очевидно Уорд говореше за войната.

— Някои от тях умираха в ужасни мъки. Понякога им давах хлороформ. Другите ми колеги лекари казваха, че не трябва, но аз го правех. Не искаха да ме слушат, когато им говорех за микробите. Не искаха да повярват на нищо, което не бяха учили в медицинското училище. По едно време направо побеснях и се нахвърлих с юмруци върху тях. Прибраха ме в затвора, но се наложи да ме пуснат, когато сраженията се възобновиха и ранените продължиха да пристигат.

Марина бе шокирана, когато разбра, че Уорд е бил в затвора.

Лицето му се изкриви в гневна гримаса.

— Това, което вършехме, не бе лечение. Просто режехме тези хора на парчета и толкова! Много от тях умираха, докато чакаха. Много умряха на бойните полета — неутешени, неоплакани, просто ги хвърляхме в една дупка и ги заспивахме с пръст, която вече бе напоена със собствената кръв.

— Те бяха толкова млади, бяха дошли с толкова надежди, имаха такива високи идеали. Засипвахме ги с обещания за слава, а след това ги оставяхме да умират с хиляди.

Бащата на Марина считаше войните с Мексико за големи победи. Никога не се бе замисляла как можеше да повлияе войната на човек, чиято душа умираше по малко всеки път, когато в ръцете му умираше пациент.

— Казах, че съм лекар, но се оказах лъжец. Всички бяхме такива. Не можахме да направим за онези момчета нищо от това, което очакваха семействата им, каквото самите те заслужаваха.

— Не е било по силите ти да спасиш всички — каза Марина. — Направил си това, което си могъл. Никой не би могъл да очаква повече.

— Не си виждала очите на момчетата, които разбираха, че повече нищо не мога да направя за тях. Ти не си получавала писма от майките им, които искат да знаят как са умрели синовете им, и които се молят да им дам нещо мъничко, останало от близките им, което винаги да им напомня за тях. Онези момчета са били всичко за семействата си, а ние дори не намерихме време да избършем лицата им.

— Не можеш да се обвиняваш за неща, които не си могъл да промениш.

Но въпреки това той се обвиняваше. Уорд бе идеалист. Когато вярата му в един идеал умреше, това убиваше част от него. Това, че бе военен лекар, му бе дало ясно доказателство колко ограничени са възможностите му.

— Защо не ми дадеш бебето на мен?

Молбата й, изглежда, го върна към действителността. Искаше й се да обвие ръце около него й да го притисне до себе си. Но Марина бе твърде изплашена от собствената си слабост. Можеше отново да започне да го харесва.

— Няма смисъл да поемаш риска и ти да се заразиш.

— Как е малката?

— Навлязла е в последния стадий на болестта. Престана да плаче. Сега или ще умре, или ще оздравее. Не мога да направя нищо повече. Трябва да почакаме.

Всичките съмнения, които таеше в душата си младата жена, се стопиха. Беше сбъркала в преценката си за Уорд. Каквито и да бяха причините за неговото поведение, коравосърдечието не бе една от тях.

Марина си спомни опияняващото чувство за свобода, радостта, щастието, които изпитваше, когато двамата се бяха отправили за Сан Антонио, объркания мирови съдия, когото те буквално принудиха да ги ожени, и брачната им нощ. Спомни си надеждите за бъдещия си щастлив живот с Уорд. Живот, разрушен от жена, която, без да трепне, жертваше единия си син заради другия.

Звукът от конски копита я накара да вдигне поглед. Джейк и Бък се връщаха.

— Погребахме семейството и изгорихме завивките — каза Джейк. — Хайде да отнесем бебето в къщата.

— Но тя може да зарази момчетата.

— Не и ако те стоят далеч от момиченцето.

— Донесох със себе си палатка — намеси се Марина. — Можем да държим бебето в нея, докато се оправи.

— Може би ще е по-добре, ако я донесеш тук. Аз мога да остана с детето.

— Ние трябва да поемем към Сайпрес Бенд — възрази Джейк.

Уорд понечи да се изправи, но разбра, че няма да може го направи, докато държи в ръцете си малкото.

— Позволи ми да я взема — предложи тихо Марина.

— Сигурна ли си?

Марина разбра, че той не пита само заради болестта на детето. Искаше да знае дали тя може да му се довери отново, дали за нея бе важно да му гласува доверие.

— Ако не бях сигурна, нямаше да дойда. А сега ми кажи какво трябва да правя.

Уорд се поколеба само за миг.

— Гледай да й е топло и да е суха. Давай й толкова течност, колкото може да поеме. Ако изцапа пеленките си или дрехите ти, изгори ги. След това винаги, когато излизаш от палатката, трябва да се измиваш с гореща вода и силен сапун. При никакви обстоятелства не докосвай нищо с устни. Не знаем много за холерата, но със сигурност знаем, че болестта се пренася от заразени течности.

Марина разгърна едно от одеялата, които бе взела със себе си. Уорд постави бебето в ръцете й.

— Подай ми я, когато се кача на седлото — каза тя. Марина добре виждаше, че на Уорд изобщо не се харесва идеята отново да влезе в ролята на лекар, но в същото време знаеше, че той никога няма да пренебрегне задълженията си.

— Вземи Бък с теб.

— Защо поиска Бък да тръгне с Уорд? — попита Марина когато Уорд и младежът навлязоха в долината и се отправиха към малкия град, който се намираше на няколко мили.

— Бък се възхищава на Уорд. Преди година съпругът ти го излекува от треска и стоя до леглото му, докато момчето се оправи. Онези хора в града изобщо няма да се зарадват на Уорд. Бък ще внимава нищо да не се случи, особено зад гърба на Уорд. Момчето е чудесно, но в него има наклонност за отмъщение. Само посмей да нараниш, дори да заплашиш някого, който е важен за него, и гледай какво ще се случи.

Жителите на Сайпрес Бенд имаха твърде богато въображение, за да нарекат това селище град. Разположен на малко повече от шейсет мили от Сан Антонио, той представляваше куп дървени сгради, сгушени на един завой на Сайпрес Ривър. Всяка сграда бе обърната с лице към единствената улица, а градините и оборите бяха отзад и се простираха или до реката, или до подножието на хълма, които бе причина реката да прави завой.

Уорд бе минавал оттук много пъти, понякога бе спирал за провизии, но никога не се бе опитвал да опознае хората, живеещи на това място. Сега много му се искаше да го бе направил.

В момента, когато каза на кмета да извика всички хора на площада, разбра, че ще има неприятности. Беше накарал Бък да влезе и да извика човека отвън. Уорд нямаше намерение да влиза в никоя къща преди да се е изкъпал.

— За какво е всичко това? — попита Клайд Прут.

Жена му го бе последвала до вратата. Не изглеждаше по-въодушевена от съпруга си.

— Малко по-нагоре в долината намерихме едно семейство, умряло от холера. Искаме да разберем дали някой тук знае откъде са дошли тези хора.

— Ние не обичаме непознатите — отвърна мистър Прут — Ако някой дойде при нас, настояваме да нощува извън града.

— И все пак трябва да поговоря с всички хора от този град — настоя Уорд. — Трябва да им кажа какво да правят, ако някой се разболее от холера.

— Не искаме да идвате и да плашите хората с вашите приказки за холерата — обади се мисис Прут — Още повече, че в града няма болен. Сам можете да се убедите, че са здрави и силни.

— От тази ли посока дойдоха? — Уорд се опита да се върне към хората, станали причина за посещението му тук — Ако никой не ги е виждал, няма за какво да се тревожим.

— Никога не е имало причини за тревога — отвърна мистър Прут.

Уорд очакваше, че ще срещне съпротива, очакваше, че хората ще отрекат всякаква възможност градът им да е заразен. Страхуваха се от това, какво означаваше за тях и за семействата им една епидемия.

— Кой сте вие и с какво право идвате тук и ни говорите за холера? — попита мисис Прут.

— Лекар съм — отвърна Уорд. — И мисля, че точно аз съм човекът, който трябва да го направи.

— Тук съм от две години и не съм чул никой да споменава, че сте лекар — ядоса се мистър Прут. — Защо ни съобщавате това сега?

— Значи ще ми повярвате, когато ви казвам, че онова семейство умря от холера?

— Погребахме четирима — обади се Бък. — Остана живо единствено едно бебе.

— Къде е то? — попита мисис Прут, очевидно обезпокоена — Не сте го взели с вас тук, нали?

— Не.

Новината, че едно дете е оцеляло, но останало без родители, промени отношението на жената.

— Клайд, след като има бебе, трябва да направим нещо.

— Остави го той да се погрижи за него, нали е лекар — отвърна Клайд. — Не искам на детето да се случи нищо лошо, но мой дълг е да ви откажа да го носите тук. Сега ще се радвам, ако си тръгнете и се върнете в ранчото си.

— Ти, безмозъчен глупак, такъв! — изкрещя Бък. — Ти отпращаш единствения човек, който може да ви помогне. Не можете ли да видите…

Уорд разбра, че е безсмислено да настоява.

— Всичко е наред, Бък. Направихме това, което бяхме длъжни. Ако някой е доближавал онова семейство, ще трябва сам да се погрижи за себе си.

— Но те няма да знаят какви предпазни мерки да вземат! — възпротиви се Бък.

— Не искам никой да идва тук и да ми говори за холерата. — Думите на мисис Прут вече не бяха изпълнени с гняв, а с разбиране. — Сестра ми и съпругът и починаха от холера в Браунсвил преди две години.

— Можете да оставите всичко в наши ръце — добави мистър Прут.

— Не можем да се доверим на този човек — оплака се Бък, докато яздеха в спускащия се здрач обратно към ранчото. — Той най-вероятно ще изхвърли извън града първия болен човек и ще го остави сам да се погрижи за себе си.

— Не, Бък, хората просто се страхуват — отвърна Уорд. — Не мога да направя нищо, за да спра заразата, и хората го знаят.

Марина реши, че няма по-подходящ човек от нея, който да се погрижи за бебето. Джейк и Изабел трябваше да мислят за собственото си семейство. Уорд имаше прекалено много работа. Някой трябваше да се грижи и за Танър. Марина се съмняваше, че той би слушал някои друг, освен Уорд. С мъка го удържаше далеч от палатката, както и Уил и Пит, докато Изабел не нареди на Дрю да пази отвън.

Откакто Уорд й бе дал бебето, то бе лежало, без да се помръдне. От време на време Марина с големи усилия успяваше да влее малко вода в устата му, но младата жена не знаеше дали детето бе погълнало достатъчно.

Марина въздъхна от облекчение, когато накрая Уорд отметна платнището и влезе. Забеляза тревогата в очите му. Той вдигна фенера и внимателно прегледа детето.

— Малката успя ли да поеме още вода? — попита той.

— Не много.

— Напишквала ли се е?

— Не. Това означава ли, че състоянието й се подобрява?

— Надявам се. Ти по-добре си легни. Аз ще се погрижа за нея.

— Вече уредих всичко така, че да мога да остана с нея, докато се оправи.

Уорд я погледна дълго и внимателно, но за Марина бе невъзможно да прочете нещо по израза на лицето му.

— Тя не е твоя отговорност — каза той.

— Нито пък твоя.

— Напротив. Аз съм лекар; не мога да пренебрегна този факт, нито задължението си към това дете.

— Това ли правеше? Пренебрегваше факта, че си лекар?

— Не бе необходимо да питаш. Сама знаеш.

— Защо?

— Защото не мога да приема, че съм толкова безпомощен — избухна Уорд. — Мога да хвана и укротя и най-опърничавото животно в Тексас, мога да яздя, да стрелям, да се бия, да ругая и да пия, но не мога да спася дори едно бебе от тази ужасна болест!

— Може би ще можеш.

— Аз практически действам със завързани очи.

— Ние всички правим това, по един или друг начин.

— Аз не съм Танър, Марина. Не се опитвай да ме успокояваш с детски приказки.

— Това в никакъв случай не са детски приказки, а самата истина. Понякога си мисля, че колкото е по-важен един въпрос, толкова по-слепи сме, когато искаме да го разрешим.

— Лягай си, Марина. Аз ще остана с бебето.

— Не. Ако искаш, по някое време през нощта ела да ни видиш как сме, но грижата за бебето е моя работа. Сега иди почивай или ще пратя Дрю след теб.

Уорд още веднъж прегледа детето.

— Кога ще знаем дали ще се оправи?

— Не знам. Понякога, за да се развие болестта, са нужни само няколко часа. Друг път — цяла седмица.

— Тогава ще чакаме.

На следващата сутрин състоянието на бебето не се бе променило. Хлътналите му очички и бузки, и посинелите устни му придаваха зловещ, мъртвешки вид. Сухият език и набръчканата кожа по ръчичките, личицето и крачетата, бяха още едно доказателство колко обезводнено бе телцето. Уорд предположи, че детето бе изпаднало в шок.

Сега вече никой нищо не можеше да направи. Трябваше само да чакат.

Но той не можеше да стои просто на едно място и да чака всеки момент детето да умре. Марина правеше всичко, което при тези обстоятелства можеше да бъде направено.

— Добре съм — бе го уверила тя. — Задрямвам от време на време. Няма смисъл и двамата да оставаме тук. Изабел ми каза, че не могат да завършат дамгосването без теб.

След като се увери, че Марина разполага с всичко, от което може да има нужда Уорд се изкъпа грижливо, отиде в къщата, изяде мълчаливо закуската си, след това се отправи към обора.

— Къде отиваш? — попита Танър и изтича да го догони.

— Да оседлая коня си. Имаме да дамгосваме още животни.

— Джейк каза, че днес той ще улавя животните с ласо, тъй като ти не можеш заради бебето.

Уорд не забави ход и Танър трябваше да подтичва, за да не изостава.

— Майка ти се грижи сега за бебето.

— Ще ме научиш ли да хвърлям ласо като теб?

Уорд не смяташе, че точно този ден ще има търпението да учи когото и да било. В него се бе натрупало огромно напрежение. Трябваше му дълга и изтощителна физическа работа, в противен случай щеше да избухне.

— Може би утре, ако свършим с дамгосването.

— Но аз искам да ме учиш сега.

— Сега Уорд няма време — обади се Уил, който вървеше след Танър. — Кой ще лови животните, ако Уорд трябва постоянно да оправя ласото ти, оплетено в краката на телетата.

— Но ласото ми не се оплита в краката на телетата.

— Напротив — намеси се Дрю, която междувременно се бе приближила заедно с Пит. — Ти си ужасен с ласото. Дори Пит е по-добър.

— Дяволски си права — потвърди Пит.

— Оставете го — намеси се Уорд. — Ако Танър имаше вашия опит, той несъмнено би бил по-добър от вас. А ти по-добре внимавай с ругатните, Пит. Ако те чуе, Изабел ще ти извие ухото.

— Първо ще трябва да ме хване.

— Аз ще те хвана — заяви Дрю.

— Ако Пит избяга от Изабел, Джейк ще го хване — отбеляза Уорд. — Но тогава лошо ти се пише, Пит.

— Но ти самият ругаеш! — оплака се момчето.

— Но аз съм голям и на мен ми е позволено да върша такива неща.

— С нетърпение ще чакам и аз да стана голям — промърмори Пит.

— Не е толкова хубаво, колкото си мислиш — отвърна Уорд.

Дрю го погледна така, сякаш изведнъж си бе загубил ума. Може би бе точно така, но да бъде възрастен, за Уорд бе голямо разочарование. Бе много по-щастлив, когато беше на шест години и се катереше по дърветата, за да търси птичи гнезда, връзваше чифт звънтящи шпори за опашката на някоя крава и никога не се съмняваше, че е обичан.

Децата на Джейк си отидоха, вероятно да се приготвят за работа, но Танър остана с него и го последва в обора. Уорд изведе оттам коня си Джако, който яздеше, когато улавяше животни. Конят бе с къси крака и широк гръб, сиво-кафяв на цвят и изобщо не можеше да се нарече красив, но беше безценен, когато трябваше да удържа напъна на хванато в примката теле.

Уорд нагласи кожената юзда на главата на коня и го завърза за един стълб.

— Обзалагам се, че татко е по-добър в тази работа от теб. Мама казва, че той е най-добрият.

Уорд сложи на гърба на коня одеялото, което се поставяше под седлото, и оправи всички неравности и гънки.

— Когато се върне, ще го помоля да ме научи — продължи Танър. — И ще стана по-добър от Пит и Уил. И дори от Дрю.

— Сигурен съм, че ще станеш — отвърна Уорд.

Отиде до стената, където бяха наредени много седла, и избра едно от черна кожа и украсено със сребро. Баща му му бе подарил това седло, когато навърши петнайсет години. Тогава си бе мислил, че баща му сигурно го обича много, за да му подари нещо толкова ценно. По-късно се научи да цени нещата по различен начин.

— Дрю казва, че ти си най-добър от всички. Казва също, че си по-добър и от татко. Вярно ли е?

— Може би също толкова добър като него — отвърна Уорд. Насочи цялото си внимание към оседлаването на Джако, опитвайки се да скрие чувствата, които бяха предизвикали думите на момчето.

— Точно това каза и Джейк.

След като нагласи седлото, Уорд провря ръка под корема на коня, улови ремъка и започна да го пристяга.

— Вие с Джейк говорите ли си често за мен?

— През цялото време — отговори вместо Танър Дрю, която точно в този момент влезе и чу въпроса. — Танър постояннно говори за теб и за своя татко.

— Не е вярно! — извика момчето.

— Разбира се, че е вярно — възрази Дрю. — Джейк каза, че е готов и те чака — обърна се тя към Уорд. — А ти ще дойдеш ли да ми помогнеш, или ще стоиш тук и само ще си мечтаеш за отдавна изчезналия ти баща?

— Той не е изчезнал и не мечтая!

— Може и да успееш да ме заблудиш някога. Ще дойдеш ли или не?

— Върви — подкани го Уорд. — Да се научиш как се работи с клеймото е също толкова важно, колкото и улавянето на животни с ласо.

След като се увери, че ремъците са здраво затегнати, Уорд скочи на седлото. Трябваше да положи много усилия, за да изхвърли Танър и бебето от мислите си. В следващите няколко часа не искаше да мисли за нищо друго, освен за непосредствената си работа. Може би, ако успее да улови достатъчно животни, ще се умори толкова, че въобще няма да е в състояние да мисли.

През последния един час Танър дори за миг не бе откъсвал поглед от Уорд. Шумните протести на Дрю, че помага не повече от куцо теле, сляпо и с двете очи — дори и лекият удар, който тя му нанесе с края на желязото за дамгосване — не бе в състояние да отклони вниманието му за повече от няколко минути.

Джейк бе казал, че Уорд се нахвърля върху работата си с бясна енергия. Танър не знаеше нищо за това. Но знаеше, че Уорд улавяше животните толкова бързо, че държеше в постоянна заетост двете групи момчета, които извършваха дамгосването. Танър не го бе видял досега да пропусне нито един път. Бе наблюдавал много пъти хората на Бъд. Никой не бе толкова ловък като Уорд.

Джейк се изправи, след като бе поставил клеймото на поредното животно.

— Почини малко — извика той на Уорд. — Изплезихме езици от умора!

— Аз изобщо не съм изплезила език! — извика възмутено Дрю.

— Не правиш нищо друго, освен да мърмориш — сряза я Бък, като отскочи встрани от животното, което току-що бе дамгосал.

— Аз също — добави Уил, но никой не му обърна внимание.

Танър проследи с поглед Уорд, който отведе коня си до един дъб. Когато достигна сянката, накара животното да спре и скочи от седлото.

— Никога не съм виждал някой да улавя животните толкова бързо.

— Няма и да видиш — отвърна Джейк — Уорд е най-добрият тук, но си мисля, че тази сутрин надмина себе си.

— Той хвърля ласото под животното и го затяга около задните му крака! — възкликна удивен Танър — Как го прави?

— Ще трябва да питаш него. Аз не мога да го правя — призна Джейк.

— Обзалагам се, че е добър колкото и татко.

На Танър не му харесваше, когато трябваше да направи такова признание, но щом като се отнасяше до Уорд, не му бе неприятно.

— Уорд е добър във всичко, с което се захване — продължи Джейк. — Понякога си мисля, че е прекалено добър.

— Как е възможно да бъдеш прекалено добър? — попита Танър.

— Възможно е, но това ти докарва неприятности с хората около теб — обясни Джейк. — Освен това те прави нещастен.

Танър бе твърде малък, за да разбере какво иска да му каже Джейк. За него това, да бъдеш най-добър във всичко, бе повече от чудесно. Но момчето не искаше да си признае, че не разбира, затова само кимна в знак на съгласие.

— Харесваш ли Уорд? — попита го Джейк.

— Да.

Джейк се усмихна.

— Добре — промълви тихо той. — Много добре.

Танър не знаеше защо се усмихва Джейк, но това го караше да се чувства неудобно, все пак усещаше, че става нещо, което не разбира. Щеше да попита майка си. Тя трябва да знае. Трябваше също да я попита защо не харесва Уорд.

Танър го харесваше Дори много.