Уорд

ГЛАВА 18

Когато Уорд накрая пристигна, Марина все още не бе успяла да сложи в ред мислите и чувствата си. Нямаше никаква възможност да говори с него, тъй като Танър не млъкваше дори за миг. Когато за момент спря, за да си поеме въздух, влезе мисис Прут.

— Боли ли те още? — обърна се Уорд към момчето, когато махна превръзката. Раната вече не бе толкова зачервена, но все още не се бе затворила.

— Само когато се претърколя в леглото и натисна ръката си — отвърна Танър. — Когато яздя, не боли.

— Вече си яздил?

— Казах му, че идеята не е добра — обади се мисис Прут — Не познава района и ако стане нещо с ръката му, няма да има кой да му помогне.

— Джо Олуел ми разказа за едни водопади на няколко мили от града — продължи Танър, говорейки за новия си приятел. — Той казва, че посред реката има огромни скали. Казва също, че можем спокойно да преминем на другата страна, без дори да се измокрим. Искам да го видя. Ще ме заведеш ли?

— Само ако майка ти се съгласи — отвърна Уорд, без да вдига поглед от раната, която превързваше.

— Хората казват, че тези водопади са много красиви — каза мисис Прут. — Но сама не бих отишла там. Където има вода, има и змии.

Танър погледна умолително към Марина. Тя би предпочела той да остане в стаята им, но беше напълно безполезно да прави подобно предложение. Момчето кипеше от енергия. Ако някъде не изразходеше поне част от нея, щеше да я подлуди. Наистина бе дошло време да се прибира в „Грейвъл Пит“.

Но в мига, когато тази мисъл мина през ума й. Марина съзна, че това не е решение на проблемите й.

— Би трябвало първо да попиташ Уорд дали има време — каза тя — Все пак той е изоставил работата си, за да дойде види ръката ти.

— Имаш ли време, Уорд? — обърна се момчето към него. Марина знаеше какъв ще е отговорът му.

— Време имам, но не мога да остана до късно. Ще трябва да се върна преди смрачаване, в противен случай Изабел няма да ми даде вечеря.

Танър започна да разказва на Уорд за всичко, което бе чул за водопадите. Но Марина веднага усети, че синът й много повече се вълнуваше от възможността да бъде с Уорд, отколкото да види водопадите. Момчето правеше всичко, което бе по силите му, за да накара Уорд да го хареса. Беше много трогателен, много сладък. Ако не ги разделеше скоро, щеше да си има много неприятности.

Ако се върнеше при Уорд, всичко би се променило. Трябваше да си признае, че такава възможност я изкушаваше. Това щеше да реши много проблеми и най-важният от тях бе, че Танър щеше да има до себе си своя истински баща и име, което никой не би могъл да му отнеме. Някога бе мислила, че тези предимства са достатъчни, за да се омъжи за Бъд, когото не обичаше. Не можеха ли да бъдат достатъчни и за да остане с мъжа, който бе неин съпруг?

Марина се запита дали Уорд осъзнаваше, че приемайки я в живота си заедно с Танър, означаваше, че тръгва против собственото си семейство, а те най-вероятно щяха напълно да го изключат от живота си. Наистина, те го бяха излъгали, но той все още копнееше за обичта им.

За това Уорд все още трябваше да води истинска битка и Марина не знаеше дали би успял да я спечели.

Но докато го наблюдаваше как внимателно превързва ръката на Танър и как през цялото време отговаря с желание на въпросите му и нито веднъж не проявява нетърпение, се изкуши да си помисли, че би могъл. Всеки изминал ден потвърждаваше факта, че Уорд се бе превърнал във внимателния и любящ мъж, за когото се бе омъжила.

Но Марина не искаше отново да се обвързва емоционално с него. Без значение какво щеше да реши да прави в бъдеще, щеше да се ръководи от разума, не от сърцето си.

— Мама казва, че името на бебето ще бъде Дейл — каза Танър.

— На мен ми звучи много добре — отвърна Уорд.

— Но това име не е подходящо за момиче — намеси се мисис Прут. — Трябва да й се даде някакво обикновено име като например Абигейл, Юнис или Гърти.

Уорд хвърли на Марина поглед през рамо и направи такава физиономия, че тя едва се удържа да не избухне в смях.

Животът с Уорд нямаше да бъде така лош, ако той по-често се усмихваше по този начин. Беше напълно готов да поеме отговорността си за Танър. Ами тя? Можеше ли да живее с него, да работи заедно с него ден след ден и да изпитва същото леко, неангажиращо чувство като към Бъд?

Веднага трябваше да си признае, че не можеше. Не бе в състояние да обясни защо, дори и на себе си. Просто знаеше, че това е невъзможно. Подозираше, че това се отнася и за двама им.

— Имате ли случаи на необясними заболявания? — попита той мисис Прут, докато привършваше с новата превръзка.

— Никакви — отвърна тя.

— Защо не разпитате наоколо, за да се уверите?

Мисис Прут изглеждаше искрено засегната от недоверието на Уорд.

— Щом настоявате — излезе от стаята.

— Ако ще водя Танър при водопадите и искам да съм се върнал навреме за вечеря, по-добре да тръгнем веднага — каза той, като поведе всички навън.

Марина бе изненадана, когато видя Уил, който чакаше при конете.

— Джейк каза, че трябва да го доведа — обясни Уорд — Каза, че имал много работа и ако не мога да му помогна, поне да взема Уил със себе си. Трябва някой през цялото време да го наглежда, за да не се забърква в неприятности. Джейк си помисли, че така ще сме квит.

— Вината беше на Дрю и на Пит — започна да протестира Уил.

— Понякога е така, но в повечето случаи вината е твоя. Сега иди и помогни на Танър да си оседлае коня. Трябва да задам на майка му няколко въпроса.

Марина почувства как пулсът й се ускори. Каза си, че сигурно Уорд отново ще настоява тя да му остави Танър, но знаеше, че само се залъгва. Без съмнение той щеше да говори за съвместния им живот като мъж и жена.

— Как е Дейл?

— Кой?

— Бебето. Танър каза, че си й дала името Дейл.

— О! — почувства се като глупачка — Все още не съм свикнала с името. Все пак това беше само идея. Имаш ли предложения за друго име, което повече да ти харесва? Ти си този, който спаси живота й.

— Всеки щеше да направи същото.

— Не, Уорд, нямаше, дори и да знаеше как да постъпи. Когато порасне, с удоволствие ще й разкажа за постъпката ти.

— Значи възнамеряваш да я задържиш?

— Не знам. Трябва да проверим дали има някакви роднини. Мислиш ли, че има шанс да ги намерим?

— Не. Трябваше да претърсим фургона, преди да го изгорим, но, честно казано, не вярвах, че бебето ще оживее. Можеш да я дадеш за осиновяване.

— Ако някой ще я осиновява, това ще бъда аз.

— В такъв случай ще е по-добре да не ми искаш развод. Съдът няма да ти даде детето, ако не си омъжена.

— Искаш да използваш и този аргумент, за да ме задържиш при себе си?

— Не. Роднините могат да се появят по всяко време. Ако ти я отнемат, след като си я гледала две или три години, ще бъдеш съсипана от мъка.

— Как можеш да знаеш това?

— Аз може да съм се влюбил в теб само за един ден, но не съм глупак. Ти приемаш задълженията и отговорностите си много сериозно. Уважавам много честността и почтеността ти.

— Дори когато бях готова да се омъжа за Бъд, мъж, когото не обичам?

— Сигурен съм, че той е наясно с твоите чувства към него. Сигурно сама си му казала.

— Откъде знаеш?

— Просто знам. Както и това, че отказваш милостиня от когото и да било, че отказа да се омъжиш за Рамон, въпреки че това можеше да е разрешение на всички твои проблеми, че дойде тук сама, вместо да изпратиш някои друг. По същата причина използваш моминското си име, но настояваш Танър да се нарича Дилън.

В този момент мисис Прут подаде глава от вратата.

— По-добре идете да видите какво правят момчетата. Досега сигурно са оседлали половин дузина коне.

— Момчетата ще се появят всеки момент — отвърна Уорд. — Тя не познава Уил — обърна се той към Марина. — Ще имаме истински късмет, ако престане да говори поне колкото да затегне ремъка.

Мисис Прут се върна вкъщи. Очевидно недоверието на Уорд в способността й да оценява здравето на хората от града все още я дразнеше.

— Сега какво ще правиш? — попита Уорд.

— Не знам. Какво ще направиш, ако се съглася да живея с теб?

— Все още не съм решил.

— Знам, че си мислил върху това. Преди седем години постъпихме необмислено, но сега виждам, че си съвсем различен.

— Откъде знаеш?

— Не се доверяваш на никого, Уорд, дори на себе си. Проверяваш зад всеки ъгъл, страхувайки се, че всеки момент оттам може да изскочи призрак.

— Това вече се случи.

— Престани да отбягваш въпроса ми. Какво ще направиш?

— Това зависи от теб.

— Добре, кажи какъв избор имам.

— Можем да останем в ранчото. Мога да продължа да работя там.

— Не можем да продължим да живеем в къщата на Изабел.

— Можем да си построим собствена къща.

— С какво?

— Имам малко пари.

— Колко?

— Достатъчно.

— Значи няма да ми кажеш?

— Не.

— Това не е добър знак. Съпрузите не трябва да имат тайни един от друг.

— Зависи колко са близки.

Тези думи накараха Марина да направи нещо, което нямаше намерение да стори.

— Какъв друг избор имаме?

— Можем да се преместим в Сан Антонио.

— Надявам се, разбираш, че никой не би говорил с мен.

— Това за мен изобщо не би имало никакво значение.

— А за мен би имало, и то голямо. Нямам никакво намерение да живея с теб и да отгледам Танър като отхвърлен от обществото човек. Това мога да направя и ако заживея сама.

— Можем да отидем да живеем в „Ранчо дел Еспада“.

— Отказвам да живея в една къща с Рамон, дори и ако майка ти ми позволи да прекрача прага.

— Те вероятно ще прекарват в Сан Антонио по-голяма част от времето си.

— Ще трябва да измислиш нещо друго. След като казваш, че имаш малко пари, мислил ли си да купиш ранчото от Рамон?

Марина осъзна, че си бе позволила да се увлече дотам, като че ли вече бе решила, че ще живее с Уорд. Освен ако не грешеше, Уорд също бе стигнал до този извод.

— Не че съм решила точно какво да правя — добави тя, — но веднъж след като Танър разбере, че ти си баща му, връщане назад няма.

— И сега няма връщане назад — каза Уорд. — Той трябва да знае. Единственият въпрос е кога и как да му кажем.

Марина отново усети острата стрела на гнева. Като всички мъже, Уорд виждаше само едно — че има син. Като че ли един мъж можеше да има една-единствена цел — да се сдобие с жена и син. Само малка част, изглежда, разбираха разликата между това и да имаш съпруга и истинско семейство. Преди да предостави своята и на сина си съдба в ръцете на този мъж, трябваше да е сигурна, че Уорд разбира разликата.

Най-после Уил и Танър се появиха.

— Бащата на Джо ми помогна — съобщи Танър. — Каза, че съм много смел, щом смея да яздя с овързана ръка като „папууз“. Какво е „папууз“!

— Малко бебе-индианче, увито в много одеяла, за да му е топло — обясни Уорд. — Няма ли да дойдеш с нас? — обърна се той към Марина.

Въпросът я сепна и изненада. Отговорът, който напираше на устните й, я разстрои оше повече. Искаше да отиде, но се страхуваше. Уорд се държеше прекалено добре, а тя беше прекалено уязвима.

— Не мога да оставя Дейл.

— Аз ще се погрижа за бебето — предложи мисис Прут, която отново подаде глава от вратата.

— Не мога да злоупотребявам с вашето гостоприемство.

— Глупости. Бебето не представлява никакъв проблем.

— Хайде, мамо — замоли се Танър.

— Обещавам да не започвам никакви спорове — каза Уорд. — Ако го направя, можеш да ме блъснеш в реката.

Марина се остави да бъде убедена. Преди да се опомни, се озова на седлото и бе на път за някакви водопади, които нямаше никакво желание да види.

— Надявам се, че знаеш пътя — обърна се Уорд към сина си. — Ако Уил каже на Дрю, че всички сме се загубили заради теб, никога няма да те остави да го забравиш, защото постоянно ще ти го натяква.

Марина ги наблюдаваше как яздят един до друг, а Танър бе по-щастлив отвсякога. Прониза я остра болка. Точно това трябваше да правят Танър и баща му. Би дала почти всичко, за да продължи повече.

Но тя бе само едната страна на този триъгълник. Не можеше просто да се предаде като част от сделката само защото беше майка на Танър. Трябваше да бъде желана заради самата себе си. Може би точно затова се бе съгласила да тръгне с тях на тази разходка. Трябваше да разбере дали Уорд наистина я иска или желае да вземе само Танър.

На няколко мили от Сайпрес Бенд теренът рязко се промени и плодородната долина премина почти в пустиня. Криви дъбове с възлести клони изместиха кипарисите и кленовете. Тучните ливади отстъпиха място на скалисти хълмове и дълбоки каньони, в които растяха в изобилие бодливи храсти, кактуси и трева, която се подаваше на туфи от някоя скала.

Но дори и променящият се пейзаж не можеше да отнеме удоволствието на Марина от ездата. Беше решила да се наслади докрай на неочакваната разходка. В момента не искаше да се тревожи за бъдещето, нито да се измъчва за миналото.

Колкото по-труден ставаше теренът, толкова по-голямо желание изпитваше Танър да се отклони от пътеката.

— Не се тревожи — каза й Уорд. — Уил е с него.

— Ти самият каза, че Уил постоянно се забърква в неприятности.

— И винаги се справя с тях. Това момче има инстинкт за оцеляване.

Марина не можеше да възприеме спокойното отношение на Уорд към Танър, но в никакъв случай не можеше да каже, че той проявява небрежност. Уорд се грижеше за момчето повече, отколкото за себе си. Но мъжете се държаха по свой странен начин. Сега, след като осъзна, че Уорд има намерение да учи сина им точно на това, щеше да внимава повече.

Но въпреки всичко, имаше доверие на Уорд.

Когато наближиха реката, земята стана още по-камениста. Високи дървета скриваха пукнатините в скалите, издълбани от водата в продължение на милиони години. Пътеката водеше до малка височина. Двеста фута по-надолу реката течеше буйно в широко скално корито и след това изчезваше сред огромни скални отломъци. Стотина ярда по-надолу бреговете се стесняваха и реката се превръщаше в тих, спокоен и криволичещ поток.

— Трябва да оставим конете тук и да изминем останалото разстояние пеша — каза Уорд.

— Но аз не съм подготвена, за да се катеря по скалите — възпротиви се Марина.

— Не можеш да се откажеш сега, мамо.

— Дрю не би се спряла — заяви Уил. — Тя би поискала да се състезава с теб до дъното на каньона.

— Дрю е малко момиче — отвърна Марина — А аз не съм.

— Изабел също не би се отказала. Нея нищо не може да я изплаши.

При това положение. Марина нямаше никакъв избор.

— В такъв случай ще стигна при реката преди всеки от вас.

Уорд, който се ухили толкова самодоволно, че й се прииска да го удари, се обърна към нея.

— Ще ти подам ръка.

Приемайки предизвикателството насериозно, момчетата вече бяха започнали да се спускат предпазливо по скалите.

— Танър, недей.

Уорд покри устата й с ръка. Изненадана, тя се обърна и го погледна в очите.

— Днес никой няма да се тревожи за нищо и за никого, нали?

— Не мога да не се тревожа, Уорд. Аз съм негова майка.

— И винаги ще бъдеш, така че спри да се притесняваш.

Марина не можеше да възприеме тази логика, но реши, че не си струва да спори. Момчетата с радостни викове се спускаха по скалите, това очевидно бе един от най-хубавите мигове в живота им.

— Ето, подай ми ръка и ще ти помогна да слезеш. Марина не бе мислила за възможността да го докосне отново. Нито пък бе подготвена за горещата вълна, която я заля, когато Уорд пое ръката й. Това я накара да си спомни за онзи момент отпреди толкова години, когато той леко я бе вдигнал на седлото. Спомни си как твърдото му, мускулесто тяло се притискаше до нейното и в какъв водовъртеж от чувства и усещания бе попаднала.

В момента водовъртежът отново заплашваше да я погълне, когато той обви ръка около кръста й и я повдигна от скалата. Дори един кратък поглед към скалите я увери, че докато достигнат брега на реката, той щеше да повтори това много пъти.

— Може би е по-добре да остана тук — промърмори тя.

— Страх ли те е?

— Малко — нека той сам да реши от какво се страхува. Но нямаше нужда Уорд да отгатва каквото и да било.

Той знаеше.

— Аз пък не се страхувам.

Той продължи да й помага, докато слизаха по стръмния склон, покрай големите скални отломъци, по несигурните и опасни части от пътеката. Накрая стигнаха до брега. Марина чувстваше как я обливат горещи вълни, които не се дължаха единствено на физическата умора.

— Ние пристигнахме първи — извикаха победоносно момчетата.

— Така е — призна Марина. — Предполагам, вече не съм толкова бърза, колкото преди. — Тя внезапно хукна по широката гладка скала на речното дъно. — Обзалагам се, че мога да стигна първа на другия бряг. Момчетата се опитаха да я догонят, но ботушите им не бяха толкова удобни за тичане, колкото леките й обувки и те започнаха да изостават още преди да бяха стигнали средата на реката.

— Хайде — извика им игриво тя. — Няма да позволите на едно момиче да ви изпревари, нали?

— Дрю го прави през цялото време — извика Уил.

Танър се опита да не изостава, но не успя. Точно когато Марина щеше да се наслади на успеха си, Уорд я задмина, тичайки бързо и грациозно като пантера.

— О, не, не можеш да го направиш! — извика тя и се впусна след него, но напразно.

Когато го достигна, Уорд вече бе коленичил и пиеше да от реката.

— Трябваше непременно да ме изпревариш, нали?

Уорд вдигна глава и се усмихна, а от брадичката му каеха сребърни капчици вода.

— Трябваше да защитя мъжката си чест. Не мога да позволя да бъда победен от едно момиче.

Марина се разсмя.

— Как го направи? Предположих, че досега ще си капнал от умора.

— Един стар мексиканец, който живееше в ранчото на татко, ме научи да тичам на пръсти. Петите бавят човека, когато бяга.

— Можем ли да се спуснем надолу до пясъка? — попита Уил.

Марина отправи поглед натам, където сочеше момчето. Не много далеч от тях се белееше ивица пясък. Но между тях и пясъка имаше няколко наистина огромни скални къса.

— Разбира се — каза Уорд. — Трябваше да си донесем обяд. Можехме да си направим пикник в сянката на този остров насред реката.

— Можем да се върнем утре — предложи Танър.

— Но вие дори не знаете дали можете да изкачите онези скали — възрази Марина.

— Разбира се, че можем — отвърна Уил. — Аз се катеря по скалите през цялото време.

Марина понечи да каже на Танър да внимава, но в следващия миг реши да не го прави. Детето истински се забавляваше. Не искаше да му разваля деня.

— Погледни, мамо — извика Танър. — Тук има малки рибки!

В основата на няколко скални къса се бе събрал малък водоем. Малки рибки, по-къси от инч, се стрелкаха в сенчестите дълбини. Момчетата се катереха от един скален отломък на друг, крещяха възбудено, когато намереха нещо интересно, и всяко се стремеше първо да стигне до пясъчната ивица.

Марина се забавляваше не по-малко от Танър. Не отблъсна предложението на Уорд да й помогне да премине трудния терен. Реката пресичаше пясъчната ивица на няколко ръкава. Момчетата се прехвърляха от един на друг, а когато не можеха да прескочат, сваляха ботушите си и нагазваха във водата.

Слънцето, отразено от белия пясък, приличаше силно.

— Бих дала всичко, за да мога да седна на сянка — каза Марина, като посочи островчето всред реката, което по-рано Уорд бе споменал.

— Да вървим.

— Не можем. Как ще стигнем до там?

Уорд приседна на пясъка и събу ботушите си, напъха чорапите си в тях и ги подаде на Марина.

— Ето, дръж.

Преди да бе успяла да попита какво възнамерява да прави, той я вдигна на ръце и нагази във водата, която стигаше до бедрата му.

— Ти си полудял! — възкликна Марина, когато малко по-късно той я остави на островчето, невредима и суха.

— Това не е нищо в сравнение с пресичането на реката с цяло стадо крави. С теб преминах много по-лесно.

Марина изсумтя недоволно, но после избухна в смях.

— За пръв път в живота ми ме сравняват с крава. И по-добре да си остане и последният.

— Казах само, че с теб ми бе по-леко.

— Знам. И това е единствената причина ботушите ти да не се озоват във водата още същия миг.

Тя седна на сянка, а Уорд се изтегна на слънцето, за да могат дрехите му да изсъхнат След миг затвори очи. Марина наблюдаваше момчетата, които играеха във водата до брега. Не след дълго бяха по-мокри и от Уорд. Марина сведе поглед към него. Бе толкова едър и силен. Както бе заспал кротко на слънцето, изглеждаше, като че ли нямаше никакви грижи в този свят. Младата жена се усмихна, когато върху него кацнаха две пеперуди. Едно водно конче се опита да се задържи на носа му. Уорд се събуди и го прогони.

Марина се разсмя, а той я погледна объркано и се изправи. Погледна я и й се усмихна.

— Извинявай. Напоследък прекарах доста безсънни нощи. — Потърси с поглед момчетата, които се гонеха в гъстата трева на брега. — Хайде, момчета. Вземете ботушите си. Време е да се връщаме.

— Как ще се върнеш, без да се намокриш? — попита Марина, а момчетата се помолиха да останат само още мъничко.

— Ако тръгнем надолу по течението, можем да открием следи от наводнението през зимата.

Накрая тръгнаха. Едно дърво услужливо се бе заклещило между две големи скали. Преминаха благополучно реката. Момчетата се оплакваха през целия път до върха, където бяха оставили конете, но Марина виждаше, че децата наистина са уморени.

Обратният път премина в мълчание. Изглежда, всички чувстваха бремето на проблемите, които ги очакваха в Сайпрес Бенд. За малко ги бяха забравили, но това, разбира се, не можеше да продължи вечно.

За Марина този ден бе явно доказателство, че двамата с Уорд можеха да бъдат приятели. Все още не знаеше дали той я искаше колкото Танър, но разбираше, че можеха да се чувстват добре заедно. А това, от своя страна, бе от голямо значение, ако сериозно обмислеше възможността да се върне при него.

— Ние с момчетата ще се погрижим за конете — заяви Уорд, когато пристигнаха в града.

— Разходката много ми хареса — каза Марина — Благодаря ти, че ме покани, Уорд.

— Радвам се, че дойде.

Тя го остави да се оправя с момчетата, не бе успяла да вземе никакво решение и бе не по-малко объркана отпреди.

— Значи той е твой съпруг. — Мисис Прут я чакаше на входа — Чух ви, като си говорехте тази сутрин — обясни тя — Нямах намерение да подслушвам, но след като чух за какво става въпрос, не можах да се въздържа и изслушах целия разговор.

— Никой не трябва да разбере. Още повече че Танър не знае нищо.

— Мястото на жената е до съпруга й, особено когато има дете, за което да се грижи.

Марина бе започнала да мисли, че никой, освен Бъд, не проявява ни най-малък интерес към желанията и чувствата й. Всичко, което другите бяха в състояние да видят, бе, че Танър има нужда от баща и че тя трябва да се омъжи за някой мъж, за да му го осигури. Е, досега бе успяла да го отгледа сама. Дори и ако нещата придобиеха неочакван и неблагоприятен обрат, можеше да продължи да живее и в бъдеше по същия начин.

— Съгласна съм с теб, но ние със съпруга ми се разделихме още в деня на нашата сватба. И допреди седмица изобщо не се бяхме виждали.

Марина прецени, че ще е грешка от нейна страна да се опитва да обясни на мисис Прут ситуацията. Виждаше, че жената мислено се впусна да прави всякакви предположения, чудейки се какво нещастие може да сполети една жена, за да се окаже в подобно положение.

— Тогава имаш късмет, че той отново иска да живеете заедно след всичкото това време.

— Не съм сигурна дали аз желая да го приема обратно — възрази Марина — И сама се справям доста добре.

— Никоя жена не трябва да живее разделена от съпруга си.

— Щеше ли да има някаква разлика, ако той бе загинал във войната?

— Тогава, естествено, можеш да се прибереш при семейството си.

— С други думи, мислиш, че в един дом трябва да има мъж, за да може жената да бъде уважавана.

— Разбира се.

— Тогава мнението ти за мъжете е прекалено добро, а за жените — точно обратното. Ако отново се омъжа или избера отново да живея със съпруга си, ще бъде, защото сама ще реша така, а не защото имам нужда от него. Вече доказах, че нямам нужда от мъж.

— Никога не съм си мислила, че ще доживея да чуя една порядъчна жена да говори по този начин.

— Сигурно не бих говорила така, ако имах възможност да живея като обикновена жена.

— Има хора, които ще кажат, че си уличница. Биха сметнали, че никога няма да кажеш подобно нещо, ако не беше толкова красива, че можеш да имаш всеки мъж, когато пожелаеш.

— Хората могат да казват и да си мислят каквото си искат, стига да не изказват мнението си в мое присъствие. Още повече, че мъжете създават само неприятности. Повечето жени, предполагам, ги смятат за лукс, а не за необходимост.

— Може би наистина мислиш по този начин — макар че не виждам как една порядъчна жена може да говори така. Но за момчето бащата е наистина необходим.

Марина не можеше да оспори това твърдение. Танър не бе споменавал въображаемия си баща от дни.

— По-добре да проверя дали Дейл се е събудила. Все още не съм успяла да я привикна на определен режим на хранене.

— Ти, изглежда, повече се тревожиш за дете, което не е твоя плът и кръв, отколкото за собствения си син.

— Не, мисис Прут, тревожа се еднакво и за трима ни.

— Работа на мъжа е да се тревожи. Ти би трябвало да приготвяш вечерята му и да гледаш децата му.

— Точно това бях възнамерявала да правя, но след това нещата се промениха.

— Тогава отново ги промени.

Шумното появяване на Танър сложи край на разговора.

— Уорд и Уил заминаха ли си? — попита го Марина.

Танър кимна леко.

— Попитах Уорд дали бихме могли и утре да отидем при водопадите. Джо обеща да ни покаже къде можем да намерим пещери, в които живеят прилепи.

Марина настръхна само при мисълта да влезе в пещера, пълна с прилепи.

— Танър, трябва да спреш да молиш Уорд за всевъзможни неща.

— Защо?

— Защото той си има собствена работа — обясни тя.

— Но той няма нищо против. Сам го каза — възпротиви се момчето.

— Но Уорд не може постоянно да ти угажда.

— Той обича да ме води на разни места — заяви Танър. — Каза, че ще ме заведе навсякъде, където пожелая.

Марина се съмняваше, че Уорд е казал точно това.

— Ние трябва да се върнем в Сан Антонио, а Уорд остава тук.

Марина бе предполагала, че Танър няма да приеме добре тази новина, но не бе подготвена за гневното му избухване.

— Не искам да се връщам в Сан Антонио! Искам да остана тук!

— Не можем да останем.

— Уорд ще ни позволи да останем. Знам, че ще го направи.

— Ранчото не е на Уорд. То принадлежи на Джейк и Изабел, а те вече си имат пълна къща с деца. Няма място за повече хора, дори и ако искахме да останем.

— Не искам Бъд да ми става баща. Искам Уорд. Защо не можеш да се омъжиш за него?

— Той ли ти каза да ми зададеш този въпрос? — попита тя, а гласът и бе пропит с тревога.

— Не. Защо не го харесваш? Всички харесват и обичат Уорд. Дрю казва, че го харесва дори повече от Джейк — заяви Танър.

— А какво ще правиш, ако се върне истинският ти баща? Нямаше намерение да му задава този въпрос. Дори не мислеше да намеква за такава възможност, докато не вземе някакво решение относно предложението на Уорд.

В миг Танър стана необичайно сериозен. Не смееше да погледне майка си в очите.

— Той няма да се върне. Знам, че е мъртъв. Наистина, бащата на Бенджи се върна, но това бе преди много време. Дрю каза, че съм истински глупак, за да не повярвам в смъртта на татко. Не исках да бъда единственият без баща. Ако казвах, че той е някъде с тайна мисия, щях да бъда като всеки друг.

Марина много бе тъгувала за семейството си, когато всички й обърнаха гръб, но тогава тя бе много по-голяма от Танър и прекалено обсебена от грижата да изхранва себе си и детето си, за да почувства толкова остро тази загуба. Очевидно, присъствието на Бъд не бе накарало Танър да се чувства по-малко изоставен. Не можеше да разбере дълбочината на болката му, но я чувстваше с цялото си сърце. Би направила всичко, за да му помогне.

— Винаги има някаква възможност — каза тя. — По време на война се губят толкова много доклади. Хората не винаги знаят…

— Татко е мъртъв! — изкрещя гневно Танър. — Той няма да се върне! Никога!

— Но ако той наистина…

— Ти просто не искаш Уорд да ме харесва! — избухна Танър. — Не искаш да остана тук и да стана каубой като него!

— Не можеш, Танър, не и сега. Може би малко по-късно, да кажем, след като Изабел роди бебето си, може да ни покани да се върнем в ранчото Ако тя…

— Аз няма да се върна в „Грейвъл Пит“! — извика отчаяно момчето — Ще остана с Уорд. Той иска да остана. Знам, защото сам ми го каза.

— Танър…

Но момчето не искаше да я слуша. Излетя през вратата и се спусна тичешком по стълбите. След миг вратата силно се хлопна след него.

— Ако още веднъж удариш вратата така — извика мисис Прут, като подаде глава от кухненския прозорец, — ще останеш навън.

Танър не спря да тича. Зави зад ъгъла и се изгуби от поглед. Марина остави на масата празното шише от мляко и прегърна бебето, като леко го тупаше по гръбчето. След това надникна през прозореца, за да види накъде се бе отправил Танър. Марина понечи да сложи малкото в люлката и да отиде да потърси сина си, но реши, че е по-добре да го остави да се успокои, преди да се опита отново да поговори с него.

Пет минути по-късно съжали за решението си. Танър яхнал коня си, премина като вихрушка покрай нея и се загуби в посока към ранчото.