Уорд

ГЛАВА 7

Хълмистата област в Тексас,

април 1868 година

Уорд зарея поглед сред хълмовете, опивайки се от невероятното многообразие на дивите цветя и гъстата трева, които ги покриваха. Лекият ветрец прошумоляваше през наскоро раззеленилите се дъбове и кленове, които растяха в изобилие край бреговете на потоците и реките. На запад хълмовете бяха стръмни, с почти отвесни склонове, загатващи за множеството скални долини и каньони, а на изток се простираха по-плавно, като леко развълнувано море. Огромното стадо се бе пръснало във всички посоки и спокойно пасеше. Докато бавно навиваше ласото си Уорд за стотен път си помисли какъв късмет бе имал, за да открие този земен рай.

През годините на войната, които той бе прекарал, опитвайки се да спасява живота на млади войннчета, много от тях все още деца, и борейки се със сляпото невежество на другите лекари, той се бе опитвал да превъзмогне болката от предателството на Марина. Когато безкрайната, изтощителна работа не му бе достатъчна, тогава на помощ идваше уискито. Или други жени.

Най-лошо обаче бе времето, което бе прекарал в затвора. Тогава нямаше какво друго да прави, освен да мисли. Бе изпълнен с истинска благодарност, когато последното брутално нападение бе принудило армията да му позволи отново да се върне на работа.

През онези дни Уорд се опитваше да не мисли за бъдещето в същата степен, както се стараеше да игнорира миналото. Изминалите седем години му бяха позволили да преодолее най-болезнените моменти от шока, унижението и душевното опустошение от брака му с Марина и последвалото го анулиране. Чувстваше се почти така, като че ли никога не се бе женил.

Почти. Колкото и да се опитваше, не можеше да забрави двата дни, които бяха променили завинаги живота му. Не можеше напълно да изтрие от паметта си спомена за красотата на Марина, нито пък можеше напълно да забрави болката от нейното предателство. Тя го бе мамила от самото начало, а той не го бе забелязал, нито пък бе подозирал нещо.

Оттогава не се бе обвързвал емоционално с никоя жена. Нямаше доверие не само на жените, а и на собствената си преценка.

Едно нещо наистина не можеше да й прости. Тя бе направила невъзможно за него да се върне вкъщи. Беше се завърнал в Тексас — всъщност не можеше винаги да стои надалеч от тази земя, — но бе принуден да живее самотно.

Именно по време на едно от странстванията си из Западен Тексас Уорд се бе натъкнал на индианско нападение и бе спасил едно малко момиченце, чието семейство бе избито от индианците Двамата с Дрю бяха намерили своя дом тук, в това ранчо, с Джейк Максуел и момчетата, които бе осиновил.

Уорд бе доволен, че бе намерил място, където можеше да живее спокойно. След като не можеше да има свое собствено семейство, беше благодарен, че имаше възможност да споделя това на Джейк.

Момчетата идваха при Уорд, когато чувстваха, че не могат да се обърнат към Джейк или към жена му, Изабел. Уорд се отнасяше с разбиране и съчувствие към слабостите и проблемите на тези толкова различни момчета. Можеше да разбере болката им, самотата им, чувството, че животът се бе отнесъл крайно несправедливо към тях. Помагаше им да оценят какъв късмет бяха имали, когато бяха попаднали на хора като Джейк и Изабел.

Освен това Уорд бе най-добрият и способен каубой в ранчото. На Джейк се падаше грижата ранчото да носи приходи, а на Изабел — семейството да е добре нахранено и доволно. Но когато ставаше въпрос за добитъка, всички се осланяха на Уорд.

Като насочи вниманието си отново към стадото, Уорд забеляза две от момчетата на Джейк, които оставиха работата си и се насочиха към къщата. Уорд хвърли поглед към Джейк, който направляваше събирането на стадото, но той също бе забелязал момчетата и не откъсваше поглед от посоката, в която се бяха отправили.

Уорд обърна глава. Двама непознати, високи и едри, дори от такова разстояние можеше да разбере, че са близнаци, — се приближаваха в галоп, а след тях яздеше малко момче. Устните му се извиха в усмивка, когато забеляза Люк и Чет Атмор, които се приближиха към непознатите с вид на настръхнали петли, готови за бой. Уорд изтрие ръкав потта от челото си. Реши, че следващото животно можеше да почака, за да бъде хванато. Трябваше да види тази сцена.

Джейк се готвеше да изпрати за продан петстотин говеда в Абилийн, Канзас, заедно със стадото на семейство Рандолф. Уорд предположи, че това са братята Рандолф, въпреки че от начина, по който ги посрещнаха Чет и Люк, човек би заключил, че тези хора най-вероятно са враждебно настроени нападатели. В далечината Уорд забеляза фургон и се запита защо той е далеч от стадото на Рандолф. Щеше да измине доста време, докато животните пристигнат.

— Приличат на млади вълци, които защитават територията си, как мислиш? — попита Джейк, докато си приближаваше до Уорд.

Сега и останалите осем момчета бяха прекъснали работата си и постепенно започнаха да се скупчват около Джейк и Уорд. Никое от тях не изглеждаше доволно от присъствието на двамата братя. Единият от братята Рандолф говореше и се смееше, но Чет и Люк изглеждаха мълчаливи и сериозни.

— По-добре да отида и да ги посрещна — каза Джейк. — Някой трябва да ги поздрави с добре дошли.

Уил, най-малкото от момчетата сираци, които Джейк и Изабел бяха осиновили, насочи коня си по-близо до Уорд.

— Тези ли са мъжете, които ще отведат нашите крави в Абилийн? — попита той.

— Разбира се, че са те — отвърна друго момче, което се казваше Пит — Защо иначе ще идват тук?

— Виж само колко са едри — отбеляза Уил.

— Джейк казва, че всички от семейство Рандолф са едри — отвърна Пит.

— Хайде, ела да видим какво казват.

Момчетата потеглиха, като яздеха едно до друго. Уорд ги последва.

— Елате да се запознаете и с другите момчета — казваше в този момент Джейк. — Разбира се, ще останете за вечеря.

— Ако вечерята е хубава и обилна, нямам нищо против — отвърна по-якият от близнаците.

— Получавам адско главоболие от всичките тези приказки — промърмори другият брат.

— Ще трябва да ми кажете кой кой е — каза Джейк, като местеше поглед от единия близнак към другия — Джордж не ми каза, че си приличате като две капки вода.

— Аз съм Монти — заяви с усмивка по-широкоплещестият — А това е Хен.

— Лесно ще ни различавате — каза Хен. — Монти е този, който никога не млъква.

— Кои от момчетата ви ще дойдат с нас? — попита Монти. — Джордж каза, че имате цяла дузина. На Роуз това ще се хареса. Така ще има повече хора, които да командва.

— Всъщност имаме десет момчета и едно момиче. Само три от момчетата ще дойдат с вас — обясни Джейк. — Чет Атмор е моята дясна ръка и водач. Брат му. Люк, ще се грижи за конете. Мат Хоскинс ще готви. Това ли е фургонът с храната ви?

— Да — отвърна Монти — Кара го брат ми Тайлър.

— Той води със себе си жена, която казва, че търси някой си Уорд Дилън — каза Хен.

— Мен? — Уорд бе искрено учуден. — Какво иска тя?

— Не знам — отвърна Хен. — Тя се присъедини към Джордж в Сан Антонио.

Сега всички погледи бяха насочени към Уорд.

— Нямам никаква представа коя е тази жена и какво иска от мен — заяви той.

— Аз не бих се притеснявал затова — продължи лаконично Хен — Тя ще пристигне след няколко минути и тогава ще узнаете.

Уорд слезе от коня и го поведе към къщата, докато другите се насочиха към стадото, което се намираше на известно разстояние зад обора. Уорд не можеше да се сети за никого, които би искал да го види, освен майка или сестрата на някои от войниците, които бяха загинали през войната. Вече бе получавал писма от три майки и една леля, всички искаха да узнаят как е умрял синът им, последните му думи. Искаха да знаят къде бяха погребани близките им, каква служба е била прочетена на гробовете им, какви надгробни камъни са били сложени.

Уорд никога не би могъл да им каже, че някои от тези момчета бяха погребани в масови гробове, че мястото, където почиваха костите им, не бе отбелязано нито с надгробен камък, нито с нещо друго. Нито пък можеше да каже, че от някои от тях не бе останало нищо, което да бъде погребано. В такива случаи Уорд казваше на жените всичко, което сметнеше, че ще бъде утеха за тях. Искаше те да се приберат по домовете си, вярвайки, че близките им са били погребани с всички почести, които биха им оказали самите те.

Фургонът спря пред къщата. Момчето, което го управляваше, никак не приличаше на близнаците Рандолф. То скочи на земята. Изглеждаше много младо — вероятно на петнайсет или на шестнайсет години — и беше най-високото и най-слабо момче, което Уорд някога бе виждал.

— Търся Уорд Дилън — заяви момчето с акцент, който бе съвсем нетипичен за Южен Тексас.

— Вече го намери — отвърна Уорд.

— Водя една жена, която казва, че иска да ви види. Уорд наистина различи във фургона фигурата на една жена.

— Кажи й да слезе. — Можеше да приключи бързо с тази работа. — Сигурен съм, че мисис Максуел е сварила цяла кана кафе. Ако жената предпочита да влезе в къщата, само…

Изведнъж думите замряха в гърлото му. Сигурно не виждаше както трябва. Паметта му сигурно му погаждаше номера. Но не, жената не можеше да бъде никоя друга — прел него стоеше Марина Скот Дилън.

Марина слезе от фургона и веднага се обърна към Уорд.

— Здравей, Уорд — каза тя със спокоен, безстрастен глас, а очите й се впиха в неговите.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — успя да попита накрая Уорд с груб, подрезгавял глас, когато си възвърна дар слово.

— Дойдох да те помоля да ми дадеш развод.

Уорд се вцепени от изненада, когато видя Марина, слизаща от фургона. С години се опитваше да я изличи от съзнанието си, да забрави болката, която му бе причинила. Сега тя бе нахлула в онази малка част от света, която той бе избрал за свой дом. Какво правеше тук? Какво се опитваше да постигне този път?

Уорд почувства как предишната страст към тази жена лумва с нова сила, макар той да си мислеше, че я е погребал отдавна. Въпреки че тя изглеждаше по-красива и по-съблазнителна отвсякога, беше невероятно, че все още изпитваше чувства към тази жена. Тя не показваше никакви признаци, че присъствието му е повлияло по подобен начин и на нея.

Уорд почувства старият гняв да се събужда в него. С растящо отчаяние се опита със всички сили да го потисне. Бе му отнело седем тежки години да се научи да приеме и живее с това, което се бе случило, и да не мисли непрекъснато за него. Нямаше намерение точно сега да изгуби толкова трудно постигнатия самоконтрол.

— Нашият брак бе анулиран още преди години, по твое настояване, не помниш ли?

— Никога не съм искала анулиране на брака ни. Ти го направи.

Удиви го това, че тя можеше да лъже толкова спокойно и естествено. Нищо чудно, че бе попаднал в капана й. Той бе по-възрастен и по-образован от нея, но тя притежаваше интуиция и познание за света, което не можеше да се научи от книгите.

— Можеш да се върнеш, откъдето си дошла. Целият този разговор е безсмислен, докато не ми кажеш какво всъщност искаш.

— Искам развод, за да мога да се омъжа повторно.

Уорд не разбираше защо трябва да се безпокои от факта, че тя искаше отново да се омъжва. Бе приел, че се е омъжила за любовника си още преди години. Надявал се бе да е така. Това би било още една гаранция, че тя няма отново да нахлуе в живота му.

— И какво те спира?

— Ти.

— Не бих те спрял, дори да можех. Не искам да има нищо общо с теб.

— Нито пък аз с теб, но нямам избор. Преди месец Рамон ми съобщи, че с теб все още сме женени. — Изразът на лицето й не издаваше никакви чувства. В еднаква степен можеше да е доволна или бясна, Уорд не можеше да каже със сигурност.

— Какво стана с анулирането? Защо не се е състояло? — попита Уорд.

— Предполагам, защото никога не съм подписвала никакви документи. Очевидно дори влиянието на майка ти и парите на баща ти не можаха да постигнат анулиране без моя подпис — изражението й си оставаше безстрастно.

Уорд я погледна дълго и настойчиво. Марина изглеждаше по-възрастна, по-зряла и много по-уверена в себе си. Тя не показваше нищо от онази енергия и жизненост, които в миналото толкова много му харесваха. Сочните й устни бяха стиснати в твърда, непоколебима линия. Уорд ясно си спомни моменти, когато те се бяха усмихвали щастливо. Щастие струеше и от очите й. Тогава тя беше само на седемнайсет години, изпълнена с живот, енергия и чар. И той се бе влюбил.

— Чух, че съпругата на Рамон е починала. Надяваш се все пак да се омъжиш за него?

В очите й блесна студен пламък.

— Не е твоя работа за кого ще се омъжа.

— Моя е, ако имаш намерение да се омъжиш за Рамон.

Уорд виждаше, че тя с неимоверни усилия запазваше самообладание и безразличие към него и към това, което той казваше или чувстваше. Беше хубаво да знае, че тя не може да скрие всичко. Марина бе откраднала сърцето му и го бе разбила на парчета. Беше доволен, че бе в състояние да пробие защитата й, дори това да бе съвсем малка пукнатина.

— Нямам никакво желание да се омъжвам за Рамон — отвърна тя, като с усилие изричаше всяка дума — Рамон, заедно с майка ти, ме изхвърлиха от къщата след по-малко от час, след като ти замина. Няма да повтарям с какви имена ме нарече майка ти, но дори и цялото богатство на Дилън няма да ме накара отново да пристъпя прага на тази къща.

Очевидно омразата към семейството му бе много дълбока. Сега Уорд разбра защо майка му не искаше той да се връща вкъщи. След като лъжите така лесно се ронеха от устата й, нямаше съмнение, че скандалът, който можеше да предизвика, би бил неописуем.

— За кого искаш да се омъжиш?

— Това не е твоя работа.

— Моя е, ако трябва да ти дам развод, за да го направиш.

Марина побледня. Уорд изпита истинско задоволство, защото реакцията и говореше, че тя все пак изпитва някакви чувства. Но не и срам. Погледът й изобщо не трепна.

— Казва се Бъд Уорън. Той е собственик на ранчо, вдовец. Жена му почина преди две години.

Значи все пак тя искаше да се омъжи за любовника си. Уорд се зачуди защо бе чакала толкова дълго. Този мъж би могъл да и се изплъзне. Но бедният ранчеро вероятно не бе по-подготвен от самия него, за да устои на нейната привлекателност и чар. Марина бе много красива жена, способна да разпали желание във всеки мъж. Тя вече не беше девойка, бе се превърнала в много съблазнителна млада жена. Гарвановочерна коса обрамчваше лице с цвят на слонова кост. Очите й, огромни и черни, гледаха право в него с открит и непресторен поглед.

— А той знае ли за теб и за това, което причини на семейството ни?

Не трябваше да задава този въпрос. Не беше негова работа, но Уорд не можеше да понесе мисълта, че тя е уловила в мрежите си някой друг невинен глупак по същия начин, по който бе постъпила с него.

Марина отметна назад глава и го измери с толкова надменен поглед, на който би завидяла и майка му.

— Бъд знае всичко, което се случи от момента, когато родителите ми предложиха годежа с Рамон досега. Никога не съм лъгала никого.

Уорд не можеше да повярва на ушите си. Тя се осмеляваше да твърди подобно нещо! Беше изричала хиляди лъжи, преструвала се бе, че изпитва чувства, които всъщност никога не бе изпитвала, беше се възползвала от наивната му вяра в тяхната любов. Той бе страдал седем години, защото бе достатъчно глупав да се влюби в жена, която криеше хитростта и коварството си под воала на честността. Опита се да убеди сам себе си, че не я обича, че никога не я е обичал, не го интересува дали е жива или мъртва, че е забравил радостта на целувките й, блаженството, което бе изпитал в прегръдките и. И въпреки това, дори сега, тези спомени му причиняваха непоносима болка.

В гърдите му се надигна глух гняв, гняв, който се бе трупал цели седем години. Беше безполезно да разговаря повече с нея. Може би бе лъгала и себе си толкова дълго, че сама бе започнала да вярва на лъжите си. Не знаеше, а и не го интересуваше. Просто искаше тя да се махне от живота му. Можеше да продължи да лъже и половината Тексас, само да не се мярка повече пред очите му.

Преди Уорд да бе успял да отвори уста, за да каже на Марина, че ще й даде развод и всичко друго, което пожелае, само ако обещае, че никога повече няма да идва при него, да му говори или да му пише, когато към тях се приближи момчето, което бе яздило с близнаците Рандолф.

— Те отиват да видят стадото, мамо. Мога ли да ида с тях?

Думите на Уорд замряха в гърлото му. Погледът му остана прикован в детето, което стоеше и гледаше майка си с нетърпеливо очакване. Момчето беше високо и слабо, наследило беше чудесната кожа на Марина. Нейният син. Малкият имаше абаносовочерна коса, също като майка си. И като Рамон.

Шокът бе толкова голям, че Уорд се почувства така, като че ли някой бе забил силен удар в корема му. Изведнъж установи, че не му достига въздух. Рамон никога не му бе споменавал, че Марина има син. Това бе неговият племенник, синът на брат му и на собствената му съпруга, синът, който трябваше да бъде негов. Да види момчето, бе за него все едно да хвърлят в лицето му собствения му провал, да се подиграят с копнежа му за свое семейство, което никога не би могъл да има, семейството, което трябваше да бъдат те двамата с Марина.

— Само ако ги слушаш за всичко, което ти кажат — казваше Марина на момчето.

— Добре — отвърна то и хукна обратно колкото сили имаше.

— Твоят син?

Въпросът беше излишен, но той имаше нужда да го изрече на глас, защото все още не можеше да повярва. Марина пребледня.

— Да.

— Как се казва?

— Танър.

— Рамон знае ли?

— Разбира се. Съобщих на семейството ти веднага щом разбрах, че съм бременна. Бях истинска глупачка да си мисля, че това би те върнало при мен. А всичко, което ти каза, бе, че не вярваш Танър да е твой син.

Негов син? Уорд все още не можеше да свикне с лекотата, с която тя лъжеше. Думите се лееха леко, свободно и бяха изпълнени с непоколебимо убеждение.

— И защо би желала да се върна? Ти не ме искаше. Никога не си ме искала, нали? — попита той през стиснати зъби. — Винаги си искала Рамон.

— Казах ти, че не…

— Не се отнасяй с мен като с глупак. Марина. Дори и да си майката на неговото дете, все пак не можеш да се омъжиш за него, след като си все още омъжена за мен. Затова ли чака толкова дълго, за да се омъжиш за ранчерото? Да не се надяваш да използваш него, за да накараш Рамон да се върне при теб?

— Не искам да се омъжвам за Рамон. Между нас няма нищо.

— И момчето ли е нищо?

Марина пребледня още повече, цветът изобщо се изгуби от лицето й и то заприлича на пергамент.

— Танър е твой син.

Уорд толкова се ядоса, че бе готов на момента да я удуши. Думите й се забиваха като остри ками в сърцето му. Би дал всичко това момче наистина да е негово.

— Не е възможно да смяташ, че съм достатъчно глупав, за да повярвам на това. Погледни го! Той е образ и подобие на Рамон!

— Не би трябвало да те изненадва, че Танър има известна прилика с Рамон. Той е твой брат.

— Майка ми казва, че ние сме съвсем различни.

— Крайно време е да спреш да вярваш на всичко, което казва Луиза Дилън.

— Тя ми е майка. Разбира се, че й вярвам.

— Тогава никога няма да узнаеш истината каквато е, а само такава, каквато тя я представя, за да послужи на собствените й цели.

Тя го бе обидила, него, брат му и майка му. Ако се осмелеше да се опита да направи същото и с баща му, щеше наистина да я удуши.

— Виж, Уорд, искам да се махна колкото е възможно по-далеч от теб и семейството ти. Имам възможност да започна нов живот за себе си и да дам баща на Танър.

— Ако това е, което наистина искаш, ако поне един път в живота си казваш истината, трябва да се омъжиш за истинския баща на момчето.

— Но аз съм вече омъжена за истинския му баща! — Тя направи нетърпеливо движение с ръка. — Не искам повече да разговарям с теб. Няма никаква полза. Дай ми развод и ти обещавам, че никога повече няма да ме видиш.

Тя му обещаваше точно това, което желаеше и той, но пред очите му отново изникна образът на момчето. Невъзможно бе да й даде съгласието си.

— Не.

— Защо?

— Ако това момче не може да има истинския си баща, поне трябва да носи истинското си име.

— Семейството ти отказа да го признае, Уорд. Майка ти каза, че няма да признае за свой внук едно малко копеле, дете най-вероятно на някой от каубоите в ранчото.

Майка му никога не би казала нещо подобно! Уорд не можеше да разбере защо Марина продължаваше да трупа лъжа след лъжа.

Но тя го бе накарала да се замисли. В ума му се оформи един въпрос, на който не можеше да намери отговор. Защо Рамон никога не му бе споменавал нищо за Танър? Момчето бе Дилън и трябваше да бъде отгледано като такъв. Това отначало го накара да се чуди, след това предизвика у него болка и гняв. Уорд се обърна и се отдалечи. Не искаше да разговаря с нея. Не искаше да я вижда. Скочи на седлото и подкара коня в галоп. Нямаше да се върне в ранчото, докато тя не си тръгнеше.