Уорд

ГЛАВА 26

— Виждала ли си Танър? — обърна се Уорд към Марина.

— На него му омръзна да слуша само за холерата и излезе с Дрю и Бък. Преди около час ги видях да яздят заедно.

Уорд бе намерил Марина във всекидневната да храни Дейл. Картината, която видя, му хареса, само че му се искаше момиченцето да бе тяхна дъщеря. Реши в най-скоро време да се погрижи и по този въпрос.

— Надявам се Танър да е наблизо — каза Уорд. — Липсва ми.

— И на мен, но очевидно с нас не е така вълнуващо, както при езда с Бък и Дрю.

Уорд седна до Марина и погъделичка краченцата на Дейл. Момиченцето спря да се храни и впи в него тъмносините си очички.

— Нямаш гъдел, така ли?

— Не я разсейвай — каза Марина — Изабел каза, че тя не яде много.

— Хайде, яж — подкани я Уорд — Трябва бързо да пораснеш. До средата на зимата искам Марина да има свое собствено бебе.

Марина се изчерви.

— Не трябва да говориш така.

Дейл започна да рита с крачета и да маха с ръчички, като се усмихваше доволно.

— Уорд, ще се ядосаш ли, ако Дейл не остане при нас?

— Мислех, че я искаш.

— Искам я, но можем да й намерим семейство.

— Съмнявам се.

— Някой друг може да я осинови.

— Кой?

— Мисис Прут.

— И защо, за бога? Тя отдавна е минала възрастта, за да гледа бебе.

— Така е, защото никога не е могла да роди свое собствено дете.

— И ти нямаш нищо против?

Марина се изчерви.

— Не, след като имам едно мое дете.

Уорд се пресегна и я прегърна през раменете.

— Сигурна ли си?

— Да. Тя ще ми липсва, но…

— Аз съм напълно съгласен с теб, но ще трябва да кажем на някого.

— На кого?

— На властите.

Марина изглеждаше необичайно отстъпчива.

— Клайд е единственият представител на властта тук. Предполагам, че няма да има пречка да им оставим бебето, когато се уверим, че е напълно здраво.

Уорд повдигна леко брадичката на Марина и обърна лицето й към себе си, така че тя нямаше друг избор, освен да го погледне в очите.

— Вече си била планирала всичко, нали? Поставила си капана си и ме остави да падна в него.

— Разбира се, че не — възпротиви се тя, но искриците в очите й и тънката усмивка в ъгълчетата на устните й подсказваха обратното. — Кога мислиш да им се обадим?

— Не и докато не се убедя, че холерата няма да се върне отново. Няма да е зле да си поиграя с теб — каза Уорд, като отново погъделичка бебето. — Както изглежда, няма да останеш дълго с нас.

Уорд с удоволствие наблюдаваше Марина, която се опитваше да прилъже Дейл да хапне още.

— Виждала ли си Рамон?

— Каза, че отива да подремне на сянка.

— Все още ли е там?

— Не знам. Честно казано, надявам се да успея да го избегна колкото е възможно по-дълго — Марина замълча за момент — Не мислиш, че той може да е с Танър, нали?

Уорд не се бе замислял за това, но не би се изненадал Рамон да намери Танър, ако иска нещо от момчето.

— Рамон каза ли ти нещо определено?

— Мисли, че трябва да се разведа с теб и да се омъжа за него — отвърна Марина, като направи гримаса на отвращение. — Каза, че иска да отгледа Танър като свой син и наследник.

Уорд никога не се бе доверявал на Рамон, но това бе повече, отколкото бе очаквал от него.

— Но какво може да го е накарало да говори така?

— Мисля, че когато става дума за мен, Рамон действа малко налудничаво. Аз съм единствената жена, която не е падала в краката му.

Уорд се усмихна.

— Да, така е. Това е нещо, който той не може да проумее. Нито пък мама.

— Мислиш ли, че Рамон ще се опита да открадне Танър? — попита Марина.

— Не.

— Рамон ще направи всичко, за да получи това, което иска. Аз съм доказателство за това.

Уорд се зарече пред себе си, че ще намери начин, за да накара Марина да забрави миналото, но изглежда, че всичко, което се случваше, връщаше спомените обратно.

— Ще го потърся, но няма да се изненадам да го намеря, че спи. Рамон не обича много физическите упражнения.

Но те не успяха да намерят Рамон, а и конят му го нямаше.

— Свирни на Уил и Пит — каза Изабел, която бе излязла и се бе присъединила към тях. — Те ще знаят къде е. Ти можеш да се върнеш в къщата и да изчакаш — обърна се тя към Марина. — Ако останеш тук, слънцето ще изгори кожата ти и ще ти се появят лунички.

Марина й се усмихна в отговор.

— На мен никога не ми се появяват лунички.

— За жалост, с мен положението не е такова — отвърна Изабел.

Едва бяха стигнали до вратата, когато чуха тропота от копитата на бясно галопиращ кон.

— Прилича ми на Уил — каза Изабел. — Никой друг не язди така бързо по тази пътека.

Беше Танър. Дори от това разстояние можеха да забележат, че момчето пришпорва коня, опитвайки се да използва и последните му сили. По запенените хълбоци и врат на коня Уорд заключи, че Танър идва отдалеч. Когато се приближи, момчето буквално падна от седлото в ръцете на майка си.

— Аз убих мистър Рамон — изхлипа Танър — Той лежи на земята. Мъртъв е.

Уорд го хвана за раменете.

— Успокой се, Танър. Поеми си дъх и ни разкажи какво се случи.

Танър се отскубна от Уорд и се притисна към майка си.

— Стой далеч от мен! — извика той — Мразя те! За теб съм само едно малко глупаво копеле! Знам го!

И тримата бяха изненадани от внезапното избухване на момчето.

— Танър, какво искаш да кажеш? — попита Марина.

Очите на момчето заблестяха с упорит и решителен пламък.

— Кажи ми само какво се е случило с Рамон — подкани го Уорд.

За миг изглеждаше, като че ли Танър няма да проговори изобщо. След това момчето се свлече на земята и зарида.

— Какво се е случило, Танър? — попита Марина, извън себе си от тревога.

— Той постоянно ми говореше лоши неща. Аз поисках да се върна, но той ме последва по стръмната пътека, но падна. Толкова пъти го молех да стане, но той дори не помръдна.

— Къде? — осведоми се Уорд.

— Където Уорд уби планинския лъв — отвърна Танър, като се обърна към майка си, все едно че Уорд не съществува.

— Някой да ми оседлае кон — извика Уорд, като се обърна се втурна към къщата. — Ще се върна веднага след като видя къде съм сложил чантата с инструментите си.

— Мислиш ли, че наистина е мъртъв? — попита Джейк, който бе срещнал Уорд на пътеката.

— Не знам. Рамон е добър ездач, но не и за тази част от страната. Той не знае как да пада от коня. Майка ми получаваше припадъци всеки път, когато той започнеше да язди по-бързо от обикновен галоп.

— Какво си мислиш, че е казал на Танър?

— Не знам, но очевидно в очите на момчето съм достатъчно компрометиран.

— Марина ми каза, че изобщо няма доверие на този човек.

— Тя си има причини за това, но той все пак е мой брат.

Първо забелязаха коня. Рамон се намираше почти на четвърт миля по-нататък. След като стигнаха до тялото му, Уорд бързо го прегледа. Почувства как върху гърдите му е струпва огромна тежест. За него вече нямаше никакво съмнение, че ще се наложи да оперира въпреки примитивните условия. Ако не направеше операцията, Рамон щеше да продължи да кърви обилно. Уорд не можеше да предни точно какви наранявания е получил Рамон, преди да оперира. Дали ще може да се справи? Ами ако Рамон умре?

Как щеше да погледне майка си в очите? Как щеше да живее в мир със себе си, знаейки, че не е могъл да спаси собствения си брат?

Може би изобщо не трябваше да оперира. Тогава никой не би могъл да го обвинява, ако Рамон умре. Освен той самият. Въпреки това, което Рамон му бе причинил, той бе негов брат и Уорд го обичаше. Винаги го беше обичал.

Бе избягал, когато отиде да учи медицина. Бе избягал, след като тайно се ожени за Марина. Беше избягал, когато реши, че тя не го обича. И всеки път бе грешил. Сега нямаше да избяга. Можеше и да не успее, но поне щеше да знае, че е направил всичко, което му е по силите.

— Ще се наложи да оперирам — обърна се той към Джейк. — Рамон е получил вътрешен кръвоизлив.

Очите на Джейк се разшириха от изненада.

— Не можеш да оперираш тук, Уорд. Изчакай ме да докарам фургона и да го закараме в къщата.

— Рамон ще умре дотогава.

— Тогава ще доведа Марина или Изабел да ти помогнат. Аз не знам какво да правя.

— Нямаме време. Аз ще извърша всичко важно. Всичко, което трябва да направиш, е да ми запалиш огън и да кипнеш вода. Вземи няколко от тези фиданки, за да направим шини.

— Разбира се, ще го направя — отвърна Джейк, който изпита облекчение, че няма да се налага да взима участие в операцията — Тук ли ще го оставиш да лежи?

Рамон лежеше по гръб, ръцете му бяха широко разперени встрани, под единия му крак имаше камък.

— Да, поне докато не свърша операцията. Гърбът му може да е счупен. За крака съм сигурен. Както и за ръката.

— Мога да ти помогна да наместиш костите.

— Първо трябва да спра кръвоизлива.

Марина затвори вратата на спалнята, която делеше с Танър. Прегърна го през раменете и го поведе към леглото. Двамата седнаха един до друг.

— Сега искам да ми кажеш какво ти е наговорил Рамон — каза тя — Всяка дума. Не пропускай нищо.

— Той каза, че Уорд ме смята за копеле — Думите изригнаха от Танър като вулкан. Когато вдигна поглед към майка си, от очите му се стичаха сълзи. — Това не е вярно, нали?

— Не, не е — отвърна Марина и притисна сина си към себе си. — Уорд те обича. Никога не би направил нещо, което би те наранило.

— Рамон каза, че Уорд ми е баша. Аз му казах, че не е, че татко е изчезнал през войната. Това истина ли е, мамо? Нали и ти така ми каза?

Марина никога не бе очаквала, че ще настъпи подходящ момент да каже на сина си за баща му, но едва ли можеше да си представи толкова ужасна ситуация.

— Да, така ти казах — Танър си отдъхна малко — Това ми каза и Рамон, но аз разбрах, че не е истина. Баща ти не е мъртъв.

Танър не изглеждаше развълнуван, а уплашен.

— Къде е той? И той ли е бил пленник като бащата на Бенджи?

Изабел си каза, че момчето храни малка надежда, че ще получи отговора, който очаква.

— Не, не е бил пленник — отвърна тя. Чувстваше се като страхливка, отлагайки истината, но не можеше да измисли по какъв начин да му я каже — Баща ти не е много далеч. След малко ще бъде тук.

Лицето на Танър застина.

— Ще дойде, след като се погрижи за чичо ти Рамон.

— Рамон ми е чичо? Как така?

— Тъй като Уорд е твой баща, Танър, твоят истински баща.

Марина забеляза по лицето му отначало недоверие, след това гняв. Тя го хвана за ръцете, преди Танър да успее да се отдръпне.

— Уорд никога не те е наричал копеле — побърза да го увери тя — Чичо ти Рамон в продължение на години говореше лъжи и на двама ни. На мен каза, че баща ти е изчезнал във войната. На Уорд казал, че аз съм изчезнала и никога повече не съм искала да го видя. Уорд нямаше представа, че съществуваш, докато не се появихме тук.

Марина говореше бързо, опитвайки се да обясни положението на сина си, преди пълната истина за това, което казваше, да се стовари върху него. Но независимо какво говореше, независимо какво казваше, виждаше, че губи почва под краката си. Рамон бе посял семето на съмнението, което Танър, в ужасната си нужда да има баща, не можеше да забрави. Уорд може и да не го бе смятал за копеле, но отсъствието му толкова години говореше на момчето само по себе си.

Танър се опита да се отдръпне.

— Не ти вярвам.

— Аз никога не бих те излъгала, не и за нещо толкова важно.

Танър накрая успя да се отскубне от прегръдката на Марина. Когато тя посегна към него, той отстъпи крачка назад.

— Мразя Уорд Не го искам за свой баща. Мразя го! Мразя го!

Момчето отвори вратата и излетя от стаята. Марина го последва, като го викаше по име, но не беше толкова бърза. Докато стигна подножието на стълбите, Танър вече бе излязъл от входната врата. Изабел излезе от кухнята и с бързи крачки се приближи до Марина.

— Танър се отправи към обора — каза тя. — Дрю тръгна след него.

— Трябва да го намеря. Трябва да му обясня.

— Казала си му за Уорд? — попита Изабел.

— Да.

— Мислех, че ще приеме тази новина с радост.

— Можеше и така да стане, ако чичо му преди това не бе отровил съзнанието му. Рамон казал на Танър, че Уорд никога не искал да го види и че го смятал за копеле.

— Но защо, за бога? — Изабел бе шокирана.

— Би трябвало да познаваш Рамон, за да проумееш. Той е болен, обсебен от мания. Иска да се ожени за мен. Мисли си, че ако настрои Танър срещу Уорд, няма да ми остави никакъв избор. — Марина се отправи към вратата, след това се върна. — Ти имаш по-голям опит с момчетата от мен. Какво смяташ, че мога да кажа на Танър?

— Нищо — отвърна Изабел. — Остави го за известно време сам. Момчетата имат странно разбиране за това, кое е правилно и кое не. Аз самата не го разбирам. За щастие, Дрю разбира. Ще се изненадаш, ако узнаеш колко много съм научила от това дете.

— Танър се чувства измамен и предаден. Дори и да ме разбере, когато казах, че Уорд не е знаел за съществуването му, той все още изпитва мъка за празнотата през всичките шест години от живота си. Въпреки че вината не е на Уорд, той никога не би могъл да върне времето назад. Танър винаги ще го обвинява за това.

— А може би не. Понякога момчетата са изненадващо чувствителни. Сега ела в кухнята да ти налея малко кафе. Това, че постоянно съм заобиколена от мъже, ме е научило на едно — те не обичат да им натякваш и да ги пришпорваш, независимо дали са малки или големи. Дай им малко време и те ще се държат като разумни същества, каквито Бог е възнамерявал да ги създаде. Ако се опитваш да ги насилваш, те ще направят най-лошия възможен избор и ще се придържат към него до смърт.

— В такъв случай наистина ли харесваш мъжете? — попита Марина.

Изабел се разсмя.

— Наистина. Не бих заменила който и да е от синовете си за някоя жена. Но няма смисъл да се преструваме, че са това, което ни се иска. А сега, докато чакаме Дрю да влее малко ум в главата на Танър, можеш да ми обясниш защо този надут пуяк, наречен Рамон, мисли, че би го предпочела пред мъж като Уорд.

Операцията беше дълга и сложна, също като по време на война Уорд не бързаше, но разбираше, че трябва да свърши, преди да започне да се смрачава.

— И аз ли изглеждах така, когато извади онзи куршум? — попита Джейк, който, след като бе започнал да помага на Уорд, не изпитваше никакви колебания в издръжливостта или способностите си.

— При теб трябваше да направя съвсем малък разрез, колкото да извадя куршума.

— Никога не съм си мислил, че човек може да се нарани толкова лошо при падане.

— Танър каза, че Рамон е паднал върху скалите, яздейки в галоп. Има късмет, че изобщо е останат жив. — Уорд изпусна въздишка на облекчение, когато заши раната — Сега всичко е в ръцете на Бога.

Половин час по-късно се появи Бък. Изабел го бе изпратила, за да провери какво става.

— Мога ли с нещо да помогна?

— Донеси палатката на Марина — поръча му Уорд. — Все още не трябва да го преместваме.

— Готов ли си да наместим счупената кост на крака му? — попита Джейк, след като Бък си отиде.

— Да.

Двамата наместиха и сложиха шини на счупените кости. Уорд преглеждаше Рамон на всеки няколко минути, за да се увери, че диша.

— Кога ще се събуди? — осведоми се Джейк.

Бе запалил огън, тъй като нощта щеше да настъпи съвсем скоро. Дълго преди да се зазори, температурите щяха да паднат рязко. Уорд щеше да се нуждае от палатката и много одеяла, за да поддържа топлина.

— Не съм сигурен. Използвах доста хлороформ. Не исках той да се събуди по време на операцията.

— Това ти е първата операция след войната, нали? — попита Джейк.

— Да. Не броя куршума, който извадих от теб.

— Неспокоен ли беше?

— Наистина си мислех, че ще бъда, но в действителност бях по-спокоен, отколкото предполагах.

— Въпреки че оперираше брат си?

— Въпреки това. Сигурен съм, че майка ми ще ме обвинява до края на живота си, ако той бе умрял.

— Мислиш ли, че вече си преодолял това, което те е отблъснало от медицината?

Уорд очакваше такъв въпрос да го разстрои. С удоволствие разбра, че не беше така.

— Опитваш се да се отървеш от мен? Мислех си, че аз изпълнявам своите отговорности в ранчото.

— Ти вършиш много повече от това. Но всеки знаеше, че нещо те измъчва. След като се върна от Сайпрес Бенд, веднага забелязах, че нещо се е променило. Надявах се да си оправил нещата.

Уорд никога не успя да свикне колко лесно отгатваха мислите му Джейк и Изабел. Предполагаше, че с толкова много деца това е много полезно умение, но него караше да се чувства неудобно.

— Мисля, че нещата започнаха да се оправят Не всички, но в по-голямата си част.

Джейк хвърли няколко цепеници в огъня, които разпръснаха милиони искри.

— Никой от нас не иска да те загуби, но ако с това ще намериш покой и свое място в живота — е, ще ти пожелаем всичко хубаво.

— Звучи ми повече като прощално слово.

— Знам, че не ме бива особено в думите, но не се опитвай да им предаваш значение, което нямат.

Уорд постави ръка на рамото на Джейк и приятелски го стисна.

— Каза го съвсем добре, приятелю. И Изабел не би го казала по-хубаво.

Уорд доби усещането, че Джейк се изчерви.

— Това не е истина, но бе мило от твоя страна да го кажеш. Не знам дали някога ще успея да се науча да се изразявам добре, но Изабел казва…

Джейк млъкна, защото долови чаткането на копитата на галопиращ кон. На два коня. Уорд се запита какво би накарало Бък да се върне толкова скоро, но в същия миг от тъмнината изникна Танър. Дрю го следваше по петите.

Танър скочи от коня и застана пред Уорд. Огънят бе между тях. Уорд забеляза че момчето бе плакало. Следите от сълзите още личаха по страните му.

— Мама казва, че ти си моят баща. Вярно ли е?

Танър стоеше там, със стиснати юмруци, с упорито стисната уста, цялото му тяло бе опънато като пружина. Уорд не знаеше дали отговорът му ще го накара да избухне, но нямаше избор.

— Да.

Уорд нямаше да се изненада, ако Танър скочеше обратно на седлото и изчезнеше в тъмнината. Но той просто стоеше неподвижен, а в него очевидно се бореха гняв и болка. Стоеше с втренчен в Уорд поглед и очевидно не знаеше какво да прави.

Джейк стана и тихо се отдалечи, като отведе и Дрю със себе си.

— Мразя те! — извика Танър. — Изобщо не си ме искал. За теб съм бил само едно копеле.

Уорд виждаше, че момчето само чака той да отрече обвинението. Не знаеше точно какво му бе казал Рамон, но очевидно е било най-лошата версия на това, което се бе случило.

— Изобщо не знаех, че имам син, докато ти не изтича да питаш майка си дали можеш да отидеш да яздиш с Монти — отвърна Уорд — Спомняш ли си? Ти толкова много му се възхищаваше. Искаше да бъдеш точно като него.

— Монти е най-добрият каубой.

Така. Значи го бяха поставили на второ място. Това бе добре. Танър поне му говореше.

— Вече не искам ти да си ми татко. Бих предпочел Бъд.

— Знам, че харесваш Бъд. Сигурен съм, че той е добър каубой, но не е възможно да те обича повече от мен.

— Бъд ме обича повече от всички. Сам ми го каза.

Уорд виждаше, че част от решителността на Танър да го намрази на всяка цена отслабва.

— От мига, в който разбрах, че си мой син, реших, че никога повече няма да те напусна. Опитах се да те накарам да ме харесаш и никога да не поискаш да си тръгнеш. Защо си мислиш, че прекарвах толкова време да те уча как да хвърляш ласо? Спомняш ли си как Уил се оплакваше, че вече не прекарвам много време с него?

— Да, предполагам. — Съпротивата на Танър отслабваше все повече. — Защо не ми каза, че си ми баща?

— Исках ти и майка ти да останете да живеете с мен. Преди това Рамон ни бе наговорил куп лъжи и ние с Марина бяхме много ядосани един на друг. Майка ти искаше да се разведе с мен и да се омъжи за Бъд.

— Точно това исках и аз да направи. Бе очевидно, че момчето лъже.

— Хайде. Сигурно ти е студено. Забравил си си палтото. — Танър отстъпи крачка назад — Какво искаш да ти кажа, Танър? Съжалявам повече, отколкото изобщо можеш да си представиш, че съм пропуснал всички тези години, когато можех да бъда с теб. Когато си помисля за това, което направи Рамон, изкушавам се да измъкна всички тези шевове от него и да оставя кръвта му да изтече.

Танър беше забравил за Рамон. Изненадан и изплашен, той хвърли бегъл поглед към чичо си.

— Мъртъв ли е?

— Не. Наложи се да го оперирам, но мисля, че ще се оправи.

— Мама каза, че той ме е излъгал.

— Той излъга всички нас и то за много неща. И най-важното, той никога не ми каза, че си се родил. Ако беше го направил, веднага щях да дойда при теб.

— И щяха ли да ти позволят да напуснеш фронта? Нали си бил на война?

— Щях да намеря начин. А сега ела, преди да си се простудил. Майка ти никога не би ни го простила, ако се разболееш.

Танър се приближи, макар и неохотно. Позволи на Уорд да наметне на раменете му собственото си палто, но все пак запази известно разстояние между тях.

— Наистина ли никога не си ме наричал копеле?

— Никога. Защо ще наричам така собствения си син?

— И наистина не си знаел нищо за мен?

— Не, Танър, наистина не знаех.

— И ако си знаел, си щял веднага да дойдеш при мен и мама?

— Разбира се.

— И искаш ние с мама да живеем с теб?

— Винаги съм го искал.

Уорд вече бе отговорил на тези въпроси. Предполагаше, че Танър си бе направил собствен списък и го разпитваше, задавайки му един по един всички въпроси, които го вълнуваха.

— Къде?

— Не знам. Има някои неща, които все още не съм уредил.

— Какви?

— Те нямат нищо общо с теб и майка ти. Без значение де ще живеем, искам да знаеш, че много ви обичам и искам завинаги да останем заедно.

Танър се замисли за момент.

— А Дрю може ли да дойде с нас?

— Дрю ще поиска да остане с Джейк и Изабел. Те са нейното семейство.

— Пит ми каза, че семейството й било избито от индианци.

Уорд би трябвало да се досети, че Пит няма да пропусне възможността да разкаже за омразата си към индианците на всеки, който би проявил желание да го изслуша, дори и такова малко дете като Танър.

— Истина е. Изабел и Джейк я осиновиха, също както осиновиха Уил и Пит.

— А ти не можеш ли да я осиновиш?

— Не, но ти по-късно можеш да имаш брат или сестра, може би няколко.

Тази мисъл изобщо не бе хрумвала на Танър.

— А сестра ми ще прилича ли на Дрю?

— Съмнявам се — отвърна Уорд, като се засмя — На света няма друго момиче като Дрю.

— Бих предпочел да имам братя — заяви Танър.

Уорд се пресегна и обви с ръка раменете на Танър. Когато момчето не се отдръпна, Уорд го привлече към себе си. Отначало Танър се възпротиви, но след това се притисна към Уорд.

— Това, което казах преди малко, не е вярно. Не харесвам Бъд повече от теб — каза накрая момчето.

— Надявам се да е така — отвърна Уорд. — Бащите не искат малките им момчета да харесват някого другиго повече от тях самите.

— Дори не и Монти?

— Особено Монти. Искам ти да харесваш мен повече от всички в целия свят. Ти си моето любимо малко момче.

— След като съм ти любимец, мога ли да получа ново ласо? Дрю казва, че никои в Сан Антонио не знае как да направи едно истински хубаво ласо.

Рамон бе в безсъзнание в продължение на повече от час. Уорд бе изпратил Танър обратно в ранчото с Джейк и Дрю, така че сега бе сам с брат си. Рамон не каза нищо; докато Уорд го хранеше и сменяше превръзките му. Само с върховете на пръстите си Уорд леко докосна дългия разрез на корема на Рамон.

— Какво направи с мен? — попита Рамон.

— Трябваше да спра кръвоизлива.

— В противен случай щях ли да умра?

— Да.

След това Рамон не каза нищо. Отново потъна в сън. Събуди се и се нахрани, след което пак заспа. Всеки път, когато се събудеше, гледаше Уорд с втренчен поглед, но не казваше нищо. Уорд чакаше и се грижеше за него през цялата нощ, на другия ден и на следващата нощ. От ранчото идваха и си отиваха хора, като носеха храна и още одеяла. Уорд се грижеше за брат си и го хранеше, но въпреки това Рамон мълчеше.

— Как е той? — попита Джейк, когато пристигна при тях на следващата сутрин.

Двамата бяха застанали пред палатката. Нощният студ бе отстъпил на топлината на ранните слънчеви лъчи. Денят щеше да бъде чудесен.

— Добре е.

— Искаш ли някой да дойде при теб или да те смени?

— Не.

— Сигурно ти е скучно да седиш сам тук.

— Така имам предостатъчно време да мисля.

— Мислиш прекалено много — каза Джейк — Някой ден може да ти размъти мозъка.

Уорд се усмихна в отговор.

— Безпокоиш се, защото трябва сам да хвърляш ласото си по животните?

— Може и така да се каже — отвърна Джейк, като отново се метна на седлото — Кога ще можем да го пренесем в къщата?

— Не и до два-три дни.

— Раните му бяха сериозни, нали?

— Ако бе ударил главата си така, както тялото, нямаше да оживее.

Джейк направи гримаса.

— Аз съм падал стотици пъти и никога не съм си наранявал нещо друго, освен гордостта.

— Тогава си имал дяволски късмет.

— Да. Е, не го приемай много навътре. Ако се нуждаеш нещо, просто дай един изстрел с карабината. Марина ще ти донесе обяда.

На следващия ден Джейк стоеше на стълбите и наблюдаваше Пит и Уил, които пришпорваха конете колкото сили имат, като всеки се стремеше пръв да стигне при него. Двамата спряха, скочиха от седлата и започнаха едновременно да крещят.

— Насам идва една дама — успя пръв да съобщи Пит.

— Освен това със себе си води много хора.

— Тя изобщо не ми хареса — заяви Уил. — Изглежда стара и зла.

Джейк нямаше представа, коя можеше да бъде тази жена. Нито пък Изабел. Никои никога не ги бе посещавал.

— Може би е някой от Сайпрес Бенд — предположи Марина, която в този момент хранеше Дейл. Бебето напълно се бе възстановило.

— Трябва да се срещнеш с нея — каза Уил, като не успяваше да се въздържи. — Тя е в онзи голям дилижанс с червени седалки и истински прозорци.

— Придружават я четирима каубои — добави Пит. — И всичките са въоръжени.

— Звучи ми, сякаш е нещо като карета — каза Изабел. — Не съм виждала нищо, което да отговаря на това описание, откакто напуснах Ню Орлиънс.

Всички те се преместиха до портата. Пит и Уил продължиха да разговарят, като всеки се опитваше да надмине другия в описанието на невероятния екипаж. Гледаха как дилижансът се приближава. Беше нещо като процесия. След първата кола идваха още няколко по-малки.

— О, да — каза Пит. — Забравих да спомена за другите.

Джейк погледна Марина и забеляза, че цветът се бе отдръпнал от лицето й.

— Добре ли си? — попита той.

Марина кимна, без да отмества очи от приближаващия керван.

— Знаеш ли кои са тези хора?

— Не.

Но Джейк беше сигурен, че тя много добре знае за какво става дума, и, че въобще не й харесва. Когато колите стигнаха на около петдесет ярда от къщата, Бък се отдели от тях и пришпори коня си към портата.

— В дилижанса има една жена, която е дошла да се срещне с Уорд. Твърди, че му е майка.

Уорд влезе в палатката, за да види Рамон. Той беше буден.

— Оздравяваш бързо, но се страхувам, че развалих красивата ти кожа.

Рамон просто го погледна.

— Ръката и кракът ти ще се оправят. Няма белези и няма да куцаш.

Рамон остана безмълвен. Уорд изми лицето му, нахрани го и се накани да напусне палатката.

— Защо го направи? — попита Рамон.

— Кое? — попита в отговор Уорд, доволен, че Рамон най-сетне проговори.

— Защо ми спаси живота?

Уорд изпита остро чувство на вина. Чудеше се дали Рамон е разбрал, че за момент се бе поколебал да оперира.

— Аз съм лекар.

— Не е заради това. Защо го направи?

— За Бога, Рамон, ти си мой брат. Какво друго очакваше да направя?

— Да ме оставиш да умра.

— Защо?

— Защото аз бих те оставил да умреш.

Уорд замълча. Явно Рамон бе в делириум и не знаеше какво говори.

— Не ти вярвам. — Но погледът на Рамон го накара да настръхне и да се замисли дали да не му повярва. — Защо? — попита.

— Защото те мразя. Мразя те от години. Уорд не можеше да повярва.

— Не ставай смешен. Ти имаш всичко, което един човек може да поиска. Защо да ме мразиш?

— Ти имаш Марина.

— И заради това би ме оставил да умра?

— Да. Тя е единствената жена, която някога съм желал.

Уорд реши да не отговаря. Рамон бе пожелавал много жени. Просто Марина бе единствената, която не бе получил.

— Тя каза, че се отвращава от мен и по-скоро би умряла, отколкото да ми позволи да я докосна.

Уорд не беше изненадан. Марина никога не се колебаеше да изрази гласно чувствата си. След минута мълчание Рамон попита:

— Наистина ли обичаш Марина?

— Да. Никога не съм спирал да я обичам.

— И мама каза така. Каза, че трябва да анулираме брака ви. Когато не можахме, тя реши да те накараме да мислиш, че сме го направили.

— Защо? Какво грешно имаше в това да бъда женен за Марина?

— Татко щеше да ти остави всичките си пари.

— Мама сгреши. Той не ми остави нищо.

— Напротив, остави ти.

— И колко? Няколкостотин долара?

— Четирийсет и пет хиляди. Те са в банката в Остин.

Уорд онемя.

— Нямаше да ти го кажа. Щях да ги оставя просто да си стоят там. Ако ти не предявеше претенции до десет години, щяха да станат мои.

— И защо промени решението си? — Уорд не разбираше. Рамон винаги имаше нужда от пари.

— Ти не ме остави да умра.

Уорд би предпочел да чуе, че Рамон бе открил у себе си някакво братско чувство към него. А после реши, че това бе невъзможно, що се отнасяше до неговото семейство.

— Татко остави на Танър половината от ранчото.

Уорд се взираше в Рамон и бе сигурен, че лъже. За парите, както и да е, можеше да повярва. Щеше му се да вярва, че баща му не го бе забравил, но не вярваше, че бе оставил на Танър половината ранчо. Луиза не би му позволила.

— Казахме му, че си мъртъв. Решихме го с мама, така че аз да получа всичко. Явно той е подозирал, че лъжем.

— Но защо е оставил половината ранчо на Танър?

— Защото без значение дали е твое или мое дете, той е единственият внук на татко.

— Защо в Остин?

Нищо от това нямаше смисъл. Ставаше все по-безмислено с всяка минута.

— Той не се доверяваше на приятелите на мама в Сан Антонио.

— И какво трябва да направя, за да получа тези пари? — Уорд не знаеше защо въобще пита, щом като не вярваше в съществуването им.

— Нищо. Те са на твое име.

— А делът на Танър от ранчото?

— Той е под опеката на банката.

— Как разбра?

— Разбрах, когато се опитах да продам малко добитък.

— Можел си да се споразумееш или да измамиш попечителите.

Рамон се усмихна, но усмивката му далеч не бе неустоима.

— Споразумях се.

Уорд изпита облекчение, когато научи, че Рамон бе крал от доходите на ранчото. Това му даваше възможност все пак да повярва в съществуването на парите и дела на Танър.

Не можеше да повярва на това, което се случваше. Стана му леко на душата за пръв път от години. Не беше заради парите — можеше сам да спечели толкова, колкото му бяха необходими, — а заради това, че не го бяха забравили. Дори само заради това си заслужаваше да изживее три нещастни дни в палатката.

— Наистина ли отново ще се събереш с Марина? — попита Рамон.

— Да.

— Мама ще побеснее. — Рамон се взираше в Уорд и по лицето му се изписваше все по-голямо учудване. — На теб не ти пука. Тя ще те намрази, но ти така или иначе ще го направиш.

Рамон се отпусна на възглавницата и затвори очи. Уорд излезе от палатката, но заслепен от слънчевата светлина се спъна в един пън в сянката на един клен. Седна. Имаше да обмисля много неща.

— Тя е последвала Рамон, защото се е разгневила, че е действал против волята й. Когато е научила, че е ранен, настояла да я заведат при него.

Марина бе дошла да предупреди Уорд за идването на майка му. Искаше му се да не го бе правила. Изненадата от неочакваното й появяване едва ли щеше да бъде по-лоша от това да чака пристигането й цял час.

— Надявах се да имахме малко повече време, преди да застанем лице в лице с нея, но предполагам, че не е добре да го отлагаме.

— Не мисля, че трябва да присъствам — каза Марина.

— Ти си ми съпруга. Разбира се, че трябва.

— По-късно. Не веднага.

— Защо?

— Имате да уреждате нещо с нея. Може би ще е по-лесно, ако не съм там. Поне не пред погледа й. Как е той? — попита Марина, като имаше предвид Рамон.

— Все още много го боли.

— Добре. Надявам се агонията му да продължи поне месеци.

— Марина! Той е мои брат.

— Но също и човекът, който излъга и двама ни и който направи всичко, за да съсипе живота ти, както и моя, и на Танър.

— Мисля, че си е платил за онова, което стори.

— Не, не е. Той е тук само от три дни, а ние страдахме седем години. Ти, ако искаш, можеш да му простиш, но аз никога няма да му простя.

Марина пренебрегна протестите на Уорд и заведе коня си на водопой. Остана далеч от полезрението им. Той претопли ястието от еленско месо, което тя бе донесла. Когато се събудеше, Рамон щеше да е гладен. Може и да не беше най-доброто за него, но тук се грижеха за прехраната на подрастващи момчета, а не се занимаваха с приготвянето на специални храни за възстановяващи се пациенти.

Уорд забеляза майка си много преди тя да стигне до него. Имаше достатъчно време, за да обмисли това, което щеше да й каже. В крайна сметка, не му се удаде възможност да каже каквото и да било.

В момента, когато й помогнаха да слезе от седлото — защото дилижансът не можеше да стигне дотук, — тя попита:

— Къде е синът ми?

— В палатката — каза Уорд.

Тя се огледа наоколо с толкова ярост и отвращение, че Уорд си помисли, че щеше да го удари. Вместо това тя влезе в палатката, без да му даде възможност да поговорят. Уорд не бе виждал майка си цели седем години. Не се бе променила много. Все още се обличаше само в черно и златисто. Кожата й изглеждаше по-бледа, с повече бръчки, но в косата й нямаше нито един сив косъм. Все още можеха да се видят остатъците от невероятната й красота, но отровата в душата започваше да личи по лицето и очите й. Изражението й бе злобно. Тя напомняше на Уорд за огромен черен лешояд. Отдъхна си, когато Луиза влезе в палатката.

— Ще ви оставим сами — каза Джейк, тъй като той и Бък я бяха придружили дотук.

— Можете да се присъедините към Марина при потока — каза Уорд.

Джейк се усмихна и му намигна.

— Точно така — отвърна и промърмори тихо. — Пожелавам ти късмет.

Уорд се зачуди какво да направи и реши да остане навън. Явно майка му искаше да остане насаме с Рамон. Уорд не бе очаквал да го поздрави, нито да бъде щастлива от това, че го вижда отново. Все пак тя все още бе в състояние да го наранява с пренебрежението си. Според него винаги щеше да бъде така. Заслуша се в пискливия й глас и приглушените отговори на Рамон. Не можа да се въздържи и се усмихна. Никога не бе искала той да стане лекар, но провери работата му с познание, което изненадваше с дълбочината си.

Най-сетне Луиза излезе. Отново не му даде възможност да говори.

— Трябва веднага да преместиш Рамон. Не желая да се възстановява тук като някое диво животно.

— Все още не. До къщата има повече от шест мили. Той не може да язди, а не бива да се друса в кола.

— Никога не бих го завела в тази къща — сопна се Луиза Дилън, сякаш домът на Изабел беше някоя воняща съборетина. Ще го закарам до Сан Антонио и там ще се погрижат за него както трябва.

— Трябва да остане тук още поне три или четири дни — рече Уорд. Повечето наранявания са вътрешни и много сериозни.

— Къде е този, който му е причинил това? — попита тя. — Настоявам да бъде незабавно наказан.

— Рамон сам се нарани. Яздеше твърде бързо по опасен склон.

— Кой го е подмамил на такова място?

— Предизвикал Танър на състезание по езда. Рамон винаги държи да покаже, че притежава най-бързите коне.

Сразена по тази линия на атаката, майка му реши да опита друго.

— Няма да го оставя тук. Искам да го прегледа истински лекар, човек, които знае какво прави.

Майка му винаги щеше да намери начин да го уязви.

— Аз съм неговият лекар. Никой няма да го мести, докато не разреша. А след това ще го откараме до ранчото, докато не реша, че е достатъчно здрав, за да се прибере у дома.

Лицето на Луиза почервеня от гняв. Уорд не бе изненадан. Никога преди не бе отказвал да й се подчини.

— Мога да наема достатъчно мъже и да го взема насила.

— Нима ще го преместиш с пълното съзнание, че го убиваш?

— Не ти вярвам.

— Готова ли си да поемеш такъв риск?

Луиза не отговори веднага. Може и да не вярваше, че Уорд бе компетентен лекар, но не искаше да си играе с живота на Рамон.

— Нямам ти доверие. Ти винаги си ревнувал от него.

— Как смееш да говориш така, презряна дърта вещице?

Уорд се обърна и видя разгневената Марина, която точно в този момент излизаше иззад палатката Очевидно не бе останала край потока.

— Уорд трябваше да оперира твоя безполезен син, за да му спаси живота. Прекара почти три дни край него, без да го остави дори за минута. След това, което му сторихте вие двамата, трябва да паднеш на колене и да му благодариш, че не го остави просто да умре.

Лицето на Луиза стана бяло като хартия.

— Как смееш така да говориш с мен, уличница такава!

— Тя ми е съпруга, майко — каза Уорд. — Или ще говориш с нея с уважение, или въобще няма да й говориш.

Луиза ги гледаше, а в очите й гореше ярост.

— Решил си да я прибереш, така ли?

— Ние все още се обичаме — заяви Уорд, без да даде възможност на Марина да говори. — Искаме на дарим Танър с братя и сестри.

Нещо в думите му накара Луиза да побеснее.

— Ако отново докоснеш тази жена, няма да позволя да припариш и на сто мили от „Ранчо дел Еспада“ — обърна се тя към Уорд. — Отказвам да разговарям с нея.

— Защо? Рамон се опита да я накара да се разведе с мен и да се омъжи за него. Тогава щеше да ти се наложи да разговаряш с нея.

— Никога нямаше да му позволя да направи подобно нещо — рече Луиза. — Тя го е омагьосала. От деня, в който я видя в Сан Антонио, вече не можеше да мисли за друга жена. Дори ме помоли да я поканя да живее в ранчото. Помислих си, че това ще го излекува от нея. Бях благодарна, че се омъжи за теб.

— Не изглеждаше точно така — каза Марина.

Луиза се обърна към нея.

— Той се ожени за най-красивата жена в Сан Антонио. Но мислиш ли, че й отдели и половината внимание от това, което отдели на теб? Ти си го урочасала, направила си му магия…

— Единственото нещо, което направих, бе, че му отказах — отвърна ядно Марина.

— Време е да забравим всичко това — намеси се Уорд. — И да се опитаме отново да се държим като семейство. Имаш снаха и внук, а когато аз…

— Няма да продължавам с тази лъжа! — отвърна Луиза с равен глас.

— Майко, може да не ти харесва, но…

— Никога няма да приема тази жена за своя снаха! Но мога да приема Танър за внук, ако тя признае, че бащата е Рамон.

Уорд и Марина се втренчиха невярващо в Луиза.

— Рамон се нуждае от наследник. Съпругата му почина.

— Танър не е син на Рамон! — отряза я Марина. — Бащата Уорд.

— Зная, че искаш да запазиш репутацията си с тази лъжа, но няма да я потвърдя. Танър е син на Рамон. Ще го приема само ако признаеш, че си направила всичко възможно да убедиш Рамон да се ожени за теб.

— Рамон е лъжец и развратник — извика Марина. — Трябва да си благодарна, че имаш поне един син, с когото можеш се гордееш. Би трябвало да отпратиш Рамон с нареждането никога да не се връща, а да приемеш Уорд с отворени обятия.

Луиза погледна Марина така, сякаш виждаше пред себе някоя луда.

— Трябва да признаеш, че Уорд е синът, които заслужава възхищение. Той е лекар и герой от войната. Ти може и да не се срамуваш от Рамон, но аз…

— Да се срамувам от Рамон! — извика Луиза.

— Сигурна съм, че трябва да се гордееш с Уорд, но ти…

— Никога! — изкрещя Луиза. — Никога няма да се гордея с едно копеле!

— Какво?! — възкликна Марина, поразена.

— Мислиш ли, че аз мога да бъда майка на такъв като него? — извика Луиза, като сочеше Уорд, а на лицето й се бяха изписали омраза и презрение — Рамон е синът, с когото се гордея. А той — Луиза отново посочи към Уорд — не е нищо друго, освен копелето на една puta.

— Винаги съм знаела, че си една подла, злобна и отвратителна вещица — извика Марина. — Но никога не съм подозирала, че ще наречеш собствения си син копеле.

— Той изобщо не ми е син! — изкрещя Луиза, извън себе си от ярост. — Майка му беше една малка уличница, която баща му доведе от Остин. Мислехме си, че не можем да имаме деца. Когато малката никаквица се изду като балон, съгласих се да приема детето й като свое собствено. Но съдбата реши след три години да дам живот на Рамон, моя прекрасен, идеален син.

Най-накрая Уорд разбра — обидите, пренебрежението, чувството, че никога не е достатъчно добър за каквото и да било. В този момент всичко му стана ясно.

— Какво стана с майка ми? — попита той. Луиза му хвърли поглед, изпълнен с презрение.

— След като ти се роди, тя трябваше да си тръгне. Но умря.

— Къде е погребана?

Луиза направи нещо недопустимо за една добре възпитана жена. Плю на земята.

— В овощната градина. Баща ти искаше да я погребем в семейното гробище, но аз никога нямаше да позволя такова нещо.

— Уорд, толкова съжалявам — каза Марина, като извърна към него пълните си със сълзи очи.

— А не бива. Всъщност за мен това е огромно облекчение. Сега вече получих отговора и на последния си въпрос.

Уорд говореше истината. Разкритията на Луиза бяха премахнали огромна тежест от раменете му. Вече не се налагаше да мисли или да се интересува от тази жена. Тя не бе негова майка. Не й дължеше нищо.

— Какъв въпрос? — попита Марина.

— Ние няма да се върнем в Сан Антонио, нито в „Ранчо дел Еспада“. Ще останем тук. Майка ми… Луиза беше права. Може да съм учил медицина, но в сърцето си си оставам каубой. Ще купя част от земята покрай реката и ще си направя свое собствено ранчо.

— И как един просяк може да си купи земя? — извика Луиза, а презрението бе изкривило чертите й в отвратителна гримаса.

— В края на краищата не си успяла да убедиш баща ми напълно да ми обърне гръб. Оставил ми е над четирийсет хиляди долара.

С блестящи от гняв очи, Луиза хвърли поглед към палатката. Единственият човек, освен нея, който знаеше за тези пари, бе Рамон.

— И въпреки че не ме искаш в ранчото, това няма да е последният път, когато ме виждаш. Баща ми е оставил половината от ранчото на Танър. Той не е знаел кой от двама ни е баща на Танър, но е бил сигурен, че момчето е негов внук. Знаела си за това, но изобщо не си имала намерение да ми кажеш. Искали сте двамата с Рамон да вземете дела на Танър, така че да владеете цялото ранчо. Сега, след като ние двамата с татко вече ни няма да го управляваме, то не носи достатъчно пари, за да задоволява нуждите на Рамон. Той иска да продава добитък, дори земя, за да плати дълговете си.

Не бе необходимо Луиза да дава какъвто и да е отговор. От яростта и безумния блясък в погледа й бе очевидно, че Уорд е прав.

— Не ме интересува какво е написал Гарднър в завещанието си. — Тя беше толкова бясна, че думите излизаха почти неразбираеми от устата й — Но ако някога стъпиш в ранчото, собственоръчно ще те застрелям.

— Не се притеснявай. Аз също нямам голямо желание да те виждам. Но няма да позволя да се прахоса наследството на Танър. Ще поискам от банката да назначи нов управител. Рамон ще трябва сам да се оправя в отношенията си с банката. Ако се опита да продаде още добитък без мое разрешение, ще накарам да го изпратят в затвора.

Луиза бе толкова разярена, че бе очевидно, че с удоволствие би убила Уорд.

— Сега това може и да не ти харесва, но след години ще ми бъдеш благодарна. Ще можеш да изживееш в лукс останалата част от живота си. След десет години Рамон щеше да те превърне в просякиня.

— Махай се от очите ми! Не искам да те виждам никога повече!

Уорд изпусна въздишка на облекчение. И последният товар се бе смъкнал от плещите му. Напрежението го бе напуснало.

— Честно казано, това ме устройва идеално.

Луиза Дилън проследи с поглед Уорд и Марина, които се отдалечаваха, и в душата й се събираше нова горчива омраза. Не беше достатъчно, че трябваше да смеси чистата си кастилска кръв с англосаксонска, за да спечели отново богатството и положението, което семейството й бе загубило през двете Тексаски войни. Трябваше сега да стане свидетел как копелето на съпруга й обявява внука й за свой син.

Дълбоко в сърцето си бе убедена, че Танър е син на Рамон. Уорд никога не би могъл да бъде баща на такова хубаво момче. Онази кучка бе излъгала, когато каза, че Рамон не я е обладал, че го е отблъснала. Никоя жена не можеше да отхвърли сина й. Просто Марина явно бе искала да скрие срама си.

Луиза нямаше никаква представа, защо Рамон се бе отказал от намеренията си спрямо Танър. Но тя, Луиза Ескаланте, никога нямаше да позволи нейният внук да минава за син на Уорд. Един ден щеше да го върне при себе си.

Тя се обърна и влезе в палатката. Най-напред трябваше да се погрижи за сина си. След като Рамон се оправеше, щеше да си състави план на отмъщение.

— Не мислиш ли, че е крайно време да ми отговориш? — попита Уорд.

Двамата вървяха, хванати ръка за ръка, към потока, където Джейк и Бък все още ги очакваха. Луиза бе настояла сама да се грижи за сина си. Уорд й бе дал някои инструкции, които се надяваше, че тя няма да пренебрегне, и я остави.

— Знаеш какъв ще е отговорът ми.

— Предпочитам да го чуя направо от теб.

— И ти си същият педант като сина си.

— Не се опитвай да ме заблуждаваш с големи думи. Луиза все пак позволи на учителите да се занимават и с мен, разбира се, след като бяха приключили уроците с Рамон.

— Обичам те, Уорд Дилън, и знам, че и ти ме обичаш. Не знам как, след като се вземе предвид всичко, което ни се случи. Вече не се страхувам, че ме искаш в живота си само заради Танър или че обичаш семейството си повече от мен. Искам да бъда твоя жена и щете последвам навсякъде. Този отговор достатъчно ясен ли е?

— Дори и един каубой може да го разбере — отвърна Уорд, като се усмихна. След това я привлече в прегръдките си и я целуна дълго и с безкрайна нежност.

— Дори и една жена на каубой може да разбере това — каза Марина, когато отново започна да диша.

— Добре. А сега нека да отидем да намерим Джейк и Бък и да се махаме оттук. В последните няколко дни научих повече неща за семейството си, отколкото през целия си досегашен живот и повече, отколкото изобщо бих искал да знам.

— Наистина ли изпита облекчение, когато научи, че Луиза не е твоя майка, дори и това да поставя под съмнение чистотата на произхода ти?

Уорд се разсмя.

— Сега Танър може да нарече мен копеле.

— Няма да посмее. Ако го направи, ще насиня задните му части, без изобщо да се поколебая.

Уорд я прегърна и отново я целуна.

— Беше много разгневена и нападателна, Марина. По едно време си помислих, че ще нападнеш мама. О, по дяволите, предполагам, че винаги ще мисля за нея по този начин.

— Наистина се радвам, че тя не е твоя майка. Сега мога да я мразя, без да се чувствам виновна за това.

— Известно ли ти е, че си една малка хитруша?

— Да. Чаках прекалено дълго и платих висока цена, за да получа това, което имам. Всеки, който се опита да ми го отнеме, ще трябва да се разправя първо с мен!