В името на любовта

Джорджи обви ръце около врата му и наклони глава назад. Наистина ли си въобразяваха, че ще ги оставят на спокойствие, дори и на предполагаем частен плаж? Чакалите винаги намираха начин да се промъкнат навсякъде. Тя се запита колко пари ще получат за тези снимки. Навярно доста.

Целувката стана още по-пламенна. По-сладострастна. Гърдите й се притискаха плътно о неговите, зърната им започнаха да набъбват. Тя усети възбудата му.

Палецът му се плъзна по мекия й топъл гръб. Той промуши бедро между краката й.

— Сега ще те опипам малко – прошепна Брам. Ръката му се придвижи към гърдите й. Ръка, която нито един фотограф не можеше да различи. Той я галеше през сутиена и малки мръсни вълнички на непозволена възбуда заляха тялото й. Отдавна не бе изпитвала подобни усещания, но всъщност беше в безопасност, тъй като всичко беше само преструвка. И защото той можеше да стигне само толкова далеч, колкото тя му позволи.

Пръстите му обходиха извивките на гърдите й през чашките на сутиена и горещият му дъх опари устните й.

— Когато престанем да играем игрички – обеща й той едва чуто, – ще те обладая толкова грубо и надълбоко, че ще поискаш да трае вечно.

Грубите думи неочаквано я възпламениха от глава до пети, но тя не почувства нито вина, нито срам. Помежду им не съществуваше истинска връзка. Отношенията им бяха чисто физически. Брам можеше да бъде жребецът, когото тя е наела за една нощ.

Но наетият жребец се прибираше у дома, когато си свърши работата, и младата жена неохотно се освободи от прегръдката му.

— Добре, отегчих се.

Пръстите му докоснаха твърдото й зърно, преди да се отдръпне.

— Виждам.

Хладният полъх на вятъра подхвана косата на тила й и тя настръхна. Загърна се по-плътно с жилетката.

— Е, не си Хю Грант, но техниката ти несъмнено се е подобрила в сравнение с някогашните лоши дни.

— Радвам се да го чуя.

Никак не й се понрави благата нотка в гласа му.

— Да се връщаме – подкани го Джорджи. – Стана ми студено.

— Мога да те стопля.

Тя не се съмняваше, че може.

— Относно онази жена, с която днес говореше по мобилния… – Джорджи закрачи по-бързо.

— Пак ли се връщаме на това?

— Трябва да знаеш… че ако умра, докато сме женени, всичките ми пари ще отидат или за благотворителност, или при баща ми.

Брам рязко се спря.

— Не виждам връзката.

— Няма да получиш нито стотинка. – Тя отново ускори крачка. – Не отправям никакви обвинения, просто искам да си наясно, ако ти и приятелката, с която говореше по телефона, започнете да си мислите колко добре ще се забавлявате с моите пари.

Просто се правеше на печена непукистка, за да го засегне. Все пак Брам беше разорен и нямаше никакви морални задръжки и Джорджи се почувства малко по-добре, давайки му категорично да разбере, че няма да спечели нищо от преждевременната й насилствена смърт.

Изпод петите му хвърчеше пясък, докато той се приближаваше стремително към нея.

— Ти си идиотка.

— Просто се застраховам.

Той сграбчи грубо ръката й, по-скоро като надзирател в затвора, отколкото като любовник.

— За твое сведение, нямаше никакви фотоапарати. Просто исках да си направя кефа.

— За твое сведение… Знаех, че няма фотоапарати, и исках да си направя кефа. – Не го знаеше, но трябваше да се усъмни, че има нещо нередно.

Вятърът въздишаше, прибоят шумеше. Искаше й се да го предизвика, да го жегне още по-надълбоко, затова се облегна на ръката му.

— Скип и Скутър, отново заедно на лунна светлина. Колко романтично.

Той й го върна, като заподсвирква песента „Утре” от мюзикъла „Ани”, също както правеше някога, когато искаше да я вбеси.

9

На следващата сутрин Джорджи изчака Брам да отиде във фитнес залата и влезе в трапезарията. Грабна ключа, който преди това го бе видяла да хвърля в медната купа върху книжната лавица, и се запъти към кабинета му в къщата за гости. Все още й се струваше странно, че Брам има кабинет, вместо да води делата си от високото столче пред бара.

Докато крачеше по чакълената пътека, младата жена си мислеше колко различна беше сексуалната агресивност на Брам от онова, което беше изпитала с Ланс. Бившият й съпруг искаше тя да се превъплъщава в ролята на съблазнителката и Джорджи се опита да бъде такава. Изчете десетки секс ръководства, купи си най-еротичното бельо, което можа да намери, без значение колко притеснително оскъдно беше. Изпълняваше стриптийз, макар да се чувстваше пълна глупачка, нашепваше мръсотии в ухото му, от които й се повдигаше, и се опитваше постоянно да измисля нови пози и любовни игри, за да поддържа неугасващ пламъка на страстта. Ланс, изглежда, ценеше усилията й и винаги я уверяваше, че е удовлетворен, но очевидно се бе провалила с гръм и трясък, иначе той нямаше да я зареже заради Джейд Джентри.

В крайна сметка всичките й усилия се оказаха напразни. За някои жени навярно сексът беше нещо лесно и просто, но не и за нея. Прилошаваше й само при мисълта за трудното положение, в което се бе озовала с Брам. Той нямаше да се откаже от секса. Щеше да го прави или с нея, или с някоя друга. Може би и с двете.

Беше си обещала, че ще посреща проблемите открито и ще ги решава незабавно, но двамата бяха женени само от пет дни, а на нея й трябваше време, за да се справи дори с този.

Отключи кабинета му и пусна компютъра. Докато чакаше да зареди, тя започна да претърсва рафтовете. Трябваше веднага да разбере дали продължението на сериала е плод на въображението на Брам, или има нещо конкретно.

Натъкна се на колекция от развлекателни романи и на купчина разнородни сценарии, но нито един от тях не беше продължение на „Скип и Скутър”. Имаше струпани различни дивидита с не по-малко разнообразни заглавия, като се започне от „Разяреният бик” и се стигне до нещо озаглавено: „Секс Трек: следващото проникване”. Шкафовете с папките бяха заключени, но не и бюрото, където под бутилка уиски откри картонена кутия за ръкопис, запечатана с тиксо. Върху етикета пишеше „Скип и Скутър: продължение”.

Джорджи се вцепени. Надяваше се, че Брам си бе измислил цялата история само за да я дразни. Той знаеше, че продължението на сериала ще навреди много повече на кариерата й, отколкото да помогне. Защо си мислеше, че може да я склони да участва в подобно професионално самоубийство?

Никак не й харесваше очевидният отговор на този въпрос. Изнудване. Брам можеше да я заплаши, че ще сложи край на брака им, ако тя откаже да участва в проекта. Но ако я зареже, ще се лиши от парите й, а освен това ще изглежда като пълен негодник в очите на околните, макар че може би не му пукаше за това. И все пак… Джорджи си спомни как Брам се държа с Рори Кийн. Може би далеч не беше безразличен към имиджа си, както се опитваше да я накара да повярва.

— Какво правиш тук?

Джорджи вдигна стреснато глава и видя Чаз да стои на прага. Приличаше на плод на любовта между Марта Стюарт и Джоуи Рамон. Униформата й на икономка за деня се състоеше от джинси на дупки, горнище с маслиненозелен цвят и черни джапанки. Джорджи затвори чекмеджето с крак. Тъй като не можеше да измисли разумно обяснение, реши да контраатакува:

— Въпросът по-скоро е ти какво правиш тук?

Чаз присви враждебно очите си, плътно очертани с черен молив.

— Брам не обича чужди хора да тършуват из кабинета му. Ти не би трябвало да си тук.

— Аз не съм чужда. Аз съм неговата съпруга – отсече Джорджи, удивена от думите, които не вярваше, че може да излязат от устата й.

— Той не пуска тук дори чистачката – процеди Чаз и вирна брадичка. – Никой не влиза в кабинета му, освен мен.

— Ти си му много предана. Питам се защо ли?

Момичето извади една метла от малкия шкаф.

— Това ми е работата.

Явно сега Джорджи нямаше да може да разгледа компютърните му файлове, затова понечи да си тръгне, но докато ставаше, зърна видеокамера в единия край на бюрото. Чаз започна да мете пода. Джорджи разучи внимателно камерата и установи, че дори и да е имало заснети долнопробни секс игрички, Брам ги бе изтрил.

Чаз спря да мете.

— Не пипай това.

Джорджи импулсивно насочи камерата към Чаз и натисна бутона за запис.

— Защо толкова много се грижиш за Брам?

Момичето притисна дръжката на метлата към гърдите си.

— Какво правиш?

— Просто съм любопитна защо си му толкова предана.

— Изключи това.

Джорджи нагласи фокуса. Зад пиърсинга и сърдитата гримаса на Чаз се криеха нежни, почти изящни черти. Чаз бе прихванала от едната страна косата си с малка сребърна шнола, за да не й влиза в очите, но от другата страна острите кичури стърчаха над ухото й като бодли на таралеж. Враждебната независимост на Чаз удивяваше и очароваше Джорджи. Тя не можеше да си представи, че съществуват хора, които ни най-малко не се интересуват от мнението на околните.

— Предполагам, че ти си единствената в Лос Анджелис, която не понася камерите – отбеляза Джорджи. – Не си ли мечтала да бъдеш актриса? Повечето момичета идват тук именно заради това.

— Аз? Не. И откъде знаеш, че не съм родена тук?

— Интуиция. – През визьора Джорджи видя как ъгълчетата на малката уста на Чаз се изопнаха от напрежение. – Повечето двайсетгодишни момичета биха се отегчавали от работа като твоята.

Чаз стисна по-силно дръжката на метлата, като че ли беше оръжие.

— Харесвам работата си. Ти навярно си мислиш, че домакинската работа не е важна.

— Аз мисля, че всяка работа зависи от това, как човек се отнася към нея – цитира Джорджи баща си.

Камерата някак си неусетно бе променила отношенията помежду им и за пръв път откакто се бяха срещнали, Чаз изглеждаше несигурна.

— Хората трябва да правят това, за което ги бива – промърмори тя накрая. – Аз съм добра в работата си. – Опита се да се заеме отново с метенето, но камерата очевидно я притесняваше. – Изключи това нещо.

— Как се случи? – Джорджи заобиколи ъгъла на бюрото, за да я улови отново на фокус. – Как се научи толкова млада да въртиш домакинство?

Чаз помете боклука от ъгъла на стаята.

— Правя го, откакто се помня. – Джорджи зачака и за нейна изненада, Чаз продължи: – Мащехата ми работеше в един мотел, недалече от Барстоу. Дванайсет стаи плюс ресторант. Няма ли да изключиш това нещо?

— След минута. – Камерата караше някои хора да замлъкнат, а други да говорят. Очевидно Чаз беше от вторите. Джорджи се отдръпна крачка встрани. – Там ли си работила?

— Понякога. Мащехата ми обичаше да купонясва и често се прибираше толкова късно у дома, че на другия ден не можеше да стане за работа. В такива случаи пропусках училището и ходех в мотела да я замествам.

Джорджи нагласи обектива, за да улови лицето на Чаз в близък план, доволна от усещането, че тя води играта.

— На колко години беше тогава?

— Не зная. Около единайсет. – Чаз отиде да мете на същото място, което току-що бе почистила. – Собственикът не се интересуваше на колко съм години, стига да се свърши работата, а аз работех по-добре от мащехата ми.

Камерата документираше фактите. Не изказваше мнение за тежкия труд на едно единайсетгодишно момиче.

— А не ти ли беше криво, че пропускаш училището? – Започна да мига лапичката, показваща, че батерията е почти изтощена.

Чаз сви рамене.

— Нуждаехме се от пари.

— Работата сигурно е била тежка.

— Имаше и хубави страни.

— Като например?

Чаз продължи да ръчка с метлата същото място на пода.

— Не зная. – Подпря метлата на стената и взе парцала за прах.

— Не мога да си представя, че е имало нещо хубаво – отбеляза Джорджи предпазливо.

Чаз плъзна парцала по рафта с книги.

— Понякога в мотела идваше семейство с деца. Поръчваха си пица или си носеха сандвичи от ресторанта, а децата неизбежно изтърваваха или разливаха нещо върху килима. Разхвърляха цялата стая и ставаше голяма бъркотия. – Тя продължаваше да бърше една и съща книга. – Навсякъде беше осеяно с храна и боклуци. По пода се валяха чаршафи и използвани кърпи. А когато свършех работата си, всичко отново беше чисто и подредено. – Лопатките изпъкнаха върху слабичкия й гръб, когато захвърли парцала. – Всичко това са глупости. Чака ме работа. Ще се върна, когато се махнеш оттук. – Излезе през вратата в мига, в който камерата угасна.

Джорджи изпусна шумно дъха си, който досега сдържаше. Чаз никога нямаше да й разкаже толкова много, ако я нямаше камерата. Извади касетата и я пъхна в джоба си. Изпитваше същото въодушевление, както след добре заснета трудна сцена от поредния филм.

Същата вечер в кухнята я очакваше най-отвратителният сандвич: огромно уродство, състоящо се от две дебели филии хляб, между които бяха напъхани големи резени студено месо и кашкавал, обилно полети с майонеза. Джорджи го раздели на две и си направи много по-малък сандвич, който изяде сама на верандата. През остатъка от вечерта не видя Брам.

На следващия ден Арън й подаде новия брой на „Флаш”. Една от снимките на Мел Дъфи, направени на терасата, красеше предната корица, а заглавието крещеше:

„СВАТБАТА, КОЯТО ПОТРЕСЕ СВЕТА!

Ексклузивни снимки от брачното блаженство на Скип и Скутър по време на медения им месец!”

На снимката Брам я държеше в обятията си, прозрачната й бяла пола се стелеше по ръкавите му и двамата се взираха влюбено един в друг. Сватбената й снимка с Ланс се беше появила на същата корица, но истинските младоженци изобщо не изглеждаха толкова влюбени, колкото фалшивите.

Би трябвало да е доволна. Никакви жалейки за нещастната изоставена Джорджи, а само възхита от новооткритото й щастие.

Феновете на Джорджи Йорк бяха потресени от бягството й в Лас Вегас и женитбата й с бившия й партньор от „Скип и Скутър” – лошото момче Брамуел Шепърд.

„Двамата се срещат тайно от месеци – твърди Ейприл Робилард Пейтриът, личната стилистка на Джорджи. – Сега са неземно щастливи, а всички ние сме безумно радостни за тях!”

Джорджи благодари мислено на Ейприл и прегледа набързо останалата част от статията.

„… пиарът на Джорджи отхвърли всички спекулации за жестоката вражда между двете звезди от „Скип и Скутър”: „Двамата никога не са били врагове. Брам много отдавна промени отношението си към нея”.”

Безочлива лъжа.

„Приятелите им твърдят, че те имат много общи неща…”

Освен взаимната омраза, Джорджи не можеше да се сети за нито едно и захвърли списанието.

Тъй като нямаше какво да прави, отиде в дневната и откъсна няколко изсъхнали листа от лимоновото дръвче. С ъгълчето на окото видя Брам да се насочва към кухнята, вероятно за да си налее ново питие. Не искаше той да си мисли, че тя съзнателно го избягва, което си беше самата истина, затова извади мобилния от джоба си и му позвъни.

— Спечелил си тази къща на покер, нали? Това обяснява много неща.

— Като например?

— Прекрасното обзавеждане, красивата градина, книгите, в които има текст, не само картинки. Но няма значение… Днес Скип и Скутър трябва отново да се появят в обществото. Какво ще кажеш да излезем да пием кафе?

— Нямам нищо против. – Той влезе в трапезарията, затъкнал телефона между ухото и рамото си. Беше с джинси и винтидж тениска с логото на „Нирвана”. – Защо ми звъниш по телефона, вместо да поговорим очи в очи?

Тя премести своя телефон на другото ухо.

— Реших, че двамата с теб общуваме по-добре от разстояние.

— И откога така? О, спомням си. Откакто преди две нощи те целунах на плажа. – Той се облегна на рамката на вратата, докато я прогаряше със страстния си поглед. – Разбрах го от начина, по който ме гледаше. Аз те възбуждам и това дяволски те плаши.

— Ти си великолепен, а изглежда, в мен винаги се е криела една развратница, така че как бих могла да се овладея? – Притисна телефона към ухото си. – За щастие, характерът ти заличава целия ефект от чара и красотата ти. Причината, поради която ти звъня…

— Вместо да прекосиш стаята и да говориш лице в лице с мен…

— … е, защото това е делово споразумение, а…

— Откога бракът е делово споразумение?

Въпросът му я вбеси и тя затвори гневно телефона.

— Откакто ме подмами да ти плащам по петдесет хиляди долара на месец.

— Добре казано. – Брам пъхна мобилния в джоба си и пристъпи към нея. – Чух, че Загубеняка не ти е дал нито стотинка при развода.

Джорджи можеше да получи милиони от разяждания от вина Ланс, но каква полза? Тя не искаше парите му. Искаше само него.

— Кому са нужни повече пари? Опа… Сетих се. На теб.

— Трябва да проведа няколко разговора – рече той. – Дай ми половин час. – Бръкна в джоба на джинсите. – Само още нещо… – Протегна към нея малка кадифена кутийка. – Купих го за стотачка от eBay. Трябва да признаеш, че прилича на истински.

Тя отвори кутийката и видя пръстен с трикаратов фасетиран диамант.

— Леле! Фалшив диамант в комплект с фалшив съпруг. Добро хрумване. – Плъзна го на пръста си.

— Този камък е по-голям от онзи, който ти даде Загубеняка. Скръндзаво копеле!

— Само че неговият беше истински.

— Също като брачните му клетви?

Част от нея, склонна към самозаблуда, все още искаше да вярва в благородството на мъжа, който я бе изоставил, но Джорджи потисна желанието да се хвърли в защита на Ланс.

— Винаги ще го пазя – измърка тя провлачено, мина покрай него и се запъти към горния етаж.

Консултира се с албума на Ейприл и избра памучен панталон и тъмнозелено горнище с рюш и къси буфан ръкави. Обу пантофки, тип „балеринки”, на „Тори Бърч”, но не взе дизайнерската чанта за три хиляди долара, препоръчана от Ейприл. Феновете не разбираха, че неприлично скъпите чанти, които толкова нехайно размахваха любимите им знаменитости, са подаръци. На Джорджи й бе дошло до гуша от всеобщия заговор, чиято цел бе да подмамят обикновените жени да харчат безумни пари за модни чанти, безмилостно опустошавайки кредитните си карти. Вместо това предпочете пъстроцветната платнена чанта, която Саша й бе подарила миналата година.

Среса се, гримира се и се застави да сподави негодуванието си, когато слезе долу и завари Брам да я чака в преддверието, облечен в същите джинси и тениска. Доколкото можеше да види, той не си бе дал труда да се подготви за среща с фотографите, ала най-много я вбесяваше фактът, че нямаше нужда да прави каквото и да било. Златистата му набола брада щеше да изглежда прекрасно на снимка, както и вълнистата разрошена коса. Поредното доказателство за холивудския заговор срещу жените звезди.

Брам опипа картичката, затъкната в разкошния букет, оставен върху бюфета.

— Откога двете с Рори Кийн сте толкова близки приятелки?

— От нея ли са цветята?

— Пожелава ни всичко най-добро. Поправи ме, ако греша, но изглежда, че тя много се интересува от теб.

— Аз почти не я познавам. – Беше самата истина, макар че Рори се бе обадила веднъж на Джорджи, за да я посъветва да не участва в един филм. Джорджи се съобрази с препоръката й и действително впоследствие продуцентите имаха големи финансови проблеми и филмът бе спрян по средата на снимките. Тъй като „Вортекс Студиос” не участваше в проекта, Рори я бе предупредила напълно безкористно. Самата Джорджи остана малко озадачена от интереса й. – Предполагам, че изпитва някаква симпатия към мен още от времето, когато работеше като помощник-режисьор в „Скип и Скутър”.

Брам небрежно метна картичката върху бюфета.

— Очевидно към мен не изпитва никаква симпатия.

— Аз винаги съм била любезна с нея. – Джорджи почти не си спомняше тогавашната Рори, но много добре помнеше навика на Брам да вгорчава живота на всички от екипа.

— От незначителен помощник-режисьор за четиринайсет години тя се е издигнала до шеф на „Вортекс Студиос” – промърмори Брам. – Кой можеше да го очаква?

— Очевидно не и ти – подметна Джорджи с най-ехидната си усмивка. – Каквото посееш, това ще пожънеш.

— Предполагам. – Той си надяна опустошително секси очила, тип „Авиатор”. – Да вървим да покажем пръстена ти на американската публика.

Двамата позираха пред папараците пред „Кофи Бийн енд Тий Лийф” на булевард „Бевърли”. Брам целуна косата й и се усмихна на фотографите.

— Не е ли истинска красавица? Аз съм най-големият късметлия на света.

След една адска година на публично унижение, думите му на престорено обожание бяха балсам за наранената й душа. Наистина ли му изглеждаше толкова жалка? За отмъщение Джорджи го настъпи по крака.

Чаз се връщаше в къщата, след като почисти кабинета на Брам, когато видя дебелия секретар на Джорджи, изправен до басейна и загледан във водата. Закрачи решително към него.

— Не е редно да си тук.

Той примигна зад очилата си. Видът му беше доста непривлекателен. Къдравите му кестеняви коси бяха разрошени. Този, който му беше избрал тези глупави грамадни рамки, също е бил сляп. Беше облечен като шейсетгодишен старец, коремът му бе провиснал над колана, а карираната му спортна риза щеше да се спука по шевовете.

— Добре – промърмори той и заобиколи Чаз, за да се върне в къщата.

Чаз размаха ръце.

— И какво правиш тук?

Той скри юмруци в джобовете.

— Почивах си.

— От какво? Работата ти е толкова лесна.

— Понякога, но сега съм по-натоварен.

— Да, в момента изглеждаш много натоварен.

Той не й каза да върви по дяволите, което заслужаваше заради неоправданата си грубост, но тя не можеше да понася всички тези чужди хора, които се мотаеха из къщата. И цялата вчерашна история в кабинета на Брам с Джорджи и камерата я бе извадила от равновесие. Трябваше веднага да си тръгне, но…

Чаз се почувства като истинска кучка, затова се опита да заглади положението.

— Брам навярно няма да има нищо против, ако от време на време ползваш басейна, стига да не е много често.

— Нямам време да плувам. – Той извади ръце от джобовете и закрачи към къщата.

Чаз също отдавна не плуваше, но като дете обичаше водата. Той сигурно се срамуваше да го видят по бански. Или може би това имаше значение само при жените.

— Тук е доста уединено – извика тя след него. – Никой няма да те види.

Той влезе в къщата, без да й отговори.

Чаз измъкна иззад камъните на водопада мрежата за чистене на басейна и започна да събира листата. Брам беше наел работник, който да поддържа басейна, но тя обичаше водата винаги да е чиста и прозрачна. Брам й бе казал, че може да плува, когато пожелае, но тя така и не се възползва от позволението му.

Захвърли мрежата. До този понеделник девойката беше много щастлива тук, но сега, с всички тези навлеци наоколо, животът й се виждаше в черни краски. Старите демони отново се пробудиха.

Половин час по-късно Чаз влезе в кабинета на Джорджи на втория етаж. Новата мебелировка включваше голямо извито бюро, ъглова библиотечна секция и две кресла с аеродинамична форма, тапицирани с кафява дамаска с щамповани дървесни клонки.

Арън беше с гръб към нея и говореше по телефона.

— Засега госпожица Йорк не дава интервюта, но съм сигурен, че ще бъде повече от щастлива да участва в благотворителния ви аукцион… Не, тя вече дари сценариите на „Скип и Скутър” на Музея по телевизионни комуникации, но всяка година раздава коледни картички за групи като вашата с автографи с индивидуални посвещения…

Сега той изглеждаше различен – самоуверен и делови, не приличаше на смотан зубрач. Чаз остави върху бюрото сандвич с шунка. Беше го приготвила от нискомаслена тортила, постно месо, тънки резенчета домат, няколко листа спанак, резен авокадо и морков. Надяваше се дебелакът да схване намека.

Той погледна сандвича, докато приключваше разговора.

— Не разчитай всеки ден на това – предупреди го тя, след като той затвори. Взе новия брой на „Флаш” с Брам и Джорджи на корицата и приседна на ръба на бюрото, за да го прегледа. – Хайде, яж.

Арън взе сандвича с пуешко филе и отхапа.

— Имаш ли майонеза?

— Не. – Чаз поднесе към носа си рекламното шишенце парфюм и го помириса. – На колко си години?

Той явно беше добре възпитан, затова преглътна хапката, преди да й отговори:

— На двайсет и шест.

Беше с шест години по-възрастен от нея, но изглеждаше по-млад.

— Завършил ли си колеж?

— Университетът в Канзас.

— Мнозина от тези, които са завършили колеж, от нищо не разбират. – Тя се вгледа изпитателно в лицето му и реши, че някой трябва да му го каже. – Имаш идиотски очила. Не се обиждай.

— Какво не им е наред?

— Грозни са. По-добре носи контактни лещи или нещо подобно.

— Контактните лещи са прекалено голямо главоболие.

— Имаш хубави очи. Би трябвало да ги показваш. Поне си купи прилични рамки. – Очите му бяха яркосини, обрамчени с гъсти мигли, единственото привлекателно нещо у него.

Арън се намръщи и страните му се издуха още повече.

— Не мисля, че персона с дупки на веждите има право да критикува когото и да било.

Чаз харесваше пиърсинга на веждите си. Караше я да се чувства като желязна бунтарка, която не дава пет пари за обществото.

— Сякаш ми пука какво си мислиш.

Той се извърна отново към компютъра и извика на екрана някаква графика. Тя се надигна, за да си върви, но на път към вратата забеляза голямото му грозно куфарче, отворено на пода. Вътре се виждаше пакетче чипс. Чаз отиде до куфарчето и извади пакетчето.

— Хей! Какво правиш?

— Това не ти трябва. По-късно ще ти донеса плодове.

Арън стана от креслото.

— Дай ми го. Не ти искам плодовете.

— Но искаш този боклук?

— Да, искам го.

— Много жалко. – Тя хвърли пакетчето на пода и го стъпка яростно. То изпука и се пръсна. – На` ти го сега!

Той я зяпна слисано.

— Какъв ти е проблемът? – попита удивено.

— Просто съм кучка – заяви тя, врътна се и напусна кабинета. Докато слизаше тичешком по стълбите, почти си го представяше как протяга ръка към смачканото пакетче чипс.

Брам продължаваше да се затваря в кабинета, като че ли наистина имаше работа, оставяйки Джорджи да умира от скука. Тъй като нямаше с какво да се захване, накрая отиде във фитнес залата и се зае да се разгрява с балетни пози, както имаше навика да прави всеки ден. Мускулите й бяха сковани и неподатливи, но тя не се предаваше. Може би не беше зле да поръча да монтират балетна станка. Винаги беше обичала да танцува и знаеше, че не бива да занемарява физическата си форма. Както и пеенето. Тя не беше голяма певица. Звънкият глас, с който някога се бе прочула като дете на Бродуей, не се беше развил с възрастта, но тя имаше слух, а ентусиазмът й компенсираше недостатъчния й вокален диапазон.

След тренировката Джорджи поговори по телефона със Саша и Ейприл и направи няколко покупки по интернет. Господи, докъде бе стигнала! Ежедневието й се свеждаше до това, да досажда на заетите си приятелки и да се грижи само да изглежда добре пред фотографите. Единственото й развлечение беше да преследва Чаз с видеокамерата и да й дотяга с въпроси.

Чаз се оплакваше възмутено, че не я оставя на мира, но това не я спираше да отговаря на въпросите и Джорджи с всеки изминал ден научаваше още малко за нея. Нарастващият й интерес към икономката на Брам беше причината да не наеме собствена готвачка.

В петък сутринта, на седмия ден от женитбата им, двамата с Брам се срещнаха със собственичката на агенцията за организиране на светски събития – крещящо досадната, извънредно скъпата и горещо препоръчваната Попи Патерсън. Всичко в тази жена бе дразнещо, но тя остана очарована от темата на партито, затова те я наеха и я помолиха да обсъди подробностите с Арън.

Същия следобед баща й, явно решил, че я е наказвал достатъчно дълго, най-после вдигна телефона си.

— Джорджи, разбирам, че искаш да одобря брака ти, но не мога да го сторя, особено след като съм убеден, че си направила голяма грешка.

Тя нямаше намерение да му казва истината, но и не желаеше още да го лъже.

— Просто реших, че можем да поговорим приятелски. Толкова много ли искам?

— В момента? Да. Не харесвам Шепърд, нямам му доверие и се тревожа за теб.

— Няма за какво да се тревожиш. Брам не е… Не е точно такъв, какъвто го помниш. – Опита се да изнамери убедителен пример за зрелостта на Брам, но незнайно защо, в съзнанието й постоянно изникваше Брам с неизменната чаша уиски в ръка. – Той е… сега е по-възрастен.

Баща й не се впечатли от думите й.

— Запомни какво ще ти кажа, Джорджи. Ако някога той се опита да те нарани по какъвто и да било начин, обещай ми, че ще потърсиш помощта ми.

— Говориш така, сякаш той ще започне да ме бие.

— Може да те нарани не само физически. Ти никога не си била способна да го преценяваш трезво.

— Това беше много отдавна. Вече не сме същите хора.

— Трябва да вървя. Ще поговорим по-късно. – И с тези думи баща й затвори.

Джорджи прехапа устни и очите й запариха. Баща й я обичаше – не се съмняваше в това – но това не беше нежната сгряваща бащинска обич, за която копнееше. Безусловна, предана обич. Обич, която не бе нужно толкова усилено да се старае да заслужи.

10

В събота Джорджи се събуди в три сутринта и повече не можа да заспи. Само преди седмица, приблизително по същото време, е стояла до Брам, произнасяйки брачните си клетви. Запита се какво точно е обещала.

В спалнята беше задушно. Тя отметна чаршафите, нахлузи старите жълти гумени чехли крокс, изтопурка по килима и излезе на терасата. Палмовите листа шумоляха от лекия бриз, а откъм басейна се чуваше тихото ромолене на водопада. Следобед Ланс й бе изпратил поредния есемес. Тревожел се за нея. Искаше й се да я остави на мира или поне отново да го ненавижда. Всъщност, с редки изключения, тя го ненавиждаше, ала от това не й ставаше по-добре.

Мислите й бяха прекъснати от подрънкване на кубчета лед и от мрака се разнесе един глас:

— Ако си решила да скачаш, изчакай да се съмне. Тази нощ съм твърде пиян, за да се занимавам с трупове.

Брам седеше до отворения френски прозорец на спалнята си, вляво от нейната. Беше кръстосал краката си, обути със стари маратонки, върху перилото и държеше чаша с питие в ръка. Бледи сенки браздяха профила му. Приличаше на човек, обмислящ на кой от седемте гряха да се отдаде.

Джорджи знаеше, че всички спални на втория етаж имат обща тераса, но досега не го бе виждала тук.

— Няма защо да скачам – рече тя. – И без това съм на покрива на света. – Обви пръсти около перилото. – Защо не спиш?

— Защото за пръв път през тази седмица имам възможност да си пийна на спокойствие. – Огледа нощното й одеяние, което нямаше нищо общо с миниатюрните прозрачни секси нощнички, които обличаше за Ланс. Но не направи никакъв критичен коментар за удобните шорти и широката тениска, щампована на розови и жълти устни в стил попарт.

Джорджи погледна извивката на гърба му, лениво отпуснатата китка и й се стори, че пропуска нещо, но не можеше да определи точно какво.

— Никой ли не ти е казвал, че пиеш прекалено много?

— Мисля да откажа алкохола, след като се разведем. – Той отпи още една глътка. – Я по-добре ми кажи какво си правила в кабинета ми в сряда сутринта?

Джорджи се бе чудила кога Чаз ще я издаде.

— Шпионирах. Какво друго да правя?

— Искам да ми върнеш видеокамерата.

Джорджи прокара палец по едно нащърбено място на перилото.

— Ще ти я върна. Казах на Арън да ми купи една.

— Защо ти е притрябвала?

— За убиване на времето.

Той остави чашата си върху теракотения под на верандата.

— Освен да ми крадеш вещите, какво друго си правила в моя кабинет?

Джорджи се замисли доколко да му признае, сетне реши да каже истината.

— Исках да разбера дали съществува проект за продължение на „Скип и Скутър”, или всичко е плод на твоето въображение. Открих сценария, но беше здраво опакован. И без това нямаше да го прочета.

Той стана и пристъпи към нея.

— Трябваше да ме попиташ. Доверието е основата на щастливия брак, Джорджи. Чувствам се наранен.

— Не, не си. Няма да участвам в никакво продължение. Никога. Писна ми да играя един и същи типаж. Искам нови героини, които да ме вдъхновят и увлекат. Ако отново играя Скутър, това ще бъде пагубно за кариерата ми. А ти мразиш Скип, така че не проумявам защо толкова си се вкопчил в тази идея. Е, всъщност разбирам и съжалявам, че си разорен, но нямам намерение да застрашавам кариерата си, за да ти помогна да уредиш финансовите проблеми.

Той мина покрай нея и надникна в спалнята й.

— Значи заради това е било всичко, така ли?

— Определено.

— Добре. – Той прокара ръка по рамката на вратата, сякаш проверяваше дали не е изгнила, но Джорджи не вярваше, че Брам ще се предаде толкова лесно.

— Говоря сериозно – настоя тя.

— Разбрах. – Брам се извърна към нея. – А аз пък си помислих, че си пъхаш носа в любовния ми живот.

— Ти си женен за мен, забрави ли? Нямаш любовен живот. – Още преди думите да излязат от устата й, й се прииска да ги върне обратно. Тя сама му бе дала възможност да захапе темата, която всячески се стараеше да избегне. – Отивам да спя.

— Не бързай толкова. – Брам докосна ръката й, преди тя да се шмугне вътре, и тогава я осени. Глождещото чувство, че пропуска нещо…

— Ти вече не пушиш! – възкликна Джорджи.

— Откъде ти хрумна? – Той я пусна и отиде да вземе чашата с уиски.

Тя бе забелязала, че той ухаеше на сапун и цитрусови плодове, но до този момент не бе направила очевидното заключение. Двамата бяха заедно от седем дни, как е могла да пропусне нещо толкова очевидно?

— Ти постоянно говориш за цигари, но нито веднъж не те видях да запалиш.

— Разбира се, че си ме видяла – отсече Брам и се тръшна на стола. – Пуша постоянно. Загасих поредната цигара малко преди да излезеш на терасата.

— Не, не си. Не миришеш на цигари и нито веднъж, докато търпях жалките ти целувки, не усетих вкуса на тютюн. Докато снимахме „Скип и Скутър”, да те целувам, беше все едно да целувам пепелник. Но сега… Наистина си спрял да пушиш.

Той сви рамене.

— Добре, разкри ме. Отказах цигарите, но само защото пия прекалено много и ми стана трудно да се справям наведнъж с два порока. – Поднесе чашата към устните си.

Добре поне че осъзнаваше колко погубващ е алкохолът. Дори сутрин го беше виждала с чаша в ръка, а снощи пи вино по време на вечерята. Както и тя, ала това беше единственото й питие за деня.

— Кога отказа цигарите?

Брам промърмори нещо неразбираемо.

— Какво?

— Вече ти казах – преди пет години.

— Пет години? – възкликна вбесено Джорджи. – Защо просто не каза отначало, че си спрял цигарите? Защо са всички тези подмолни игрички?

— Защото ми харесват.

Познаваше го и в същото време не го познаваше, но се бе изтощила постоянно да бъде нащрек.

— Уморена съм. Ще поговорим утре сутринта.

— Осъзнаваш, че не можем да продължаваме много дълго по този начин, нали?

Тя се престори, че не разбира.

— Все още не сме се избили един друг, така че според мен се справяме доста добре.

— Сега ти играеш игрички. – Кубчетата в чашата издрънчаха, когато я остави върху плочките и се надигна от стола. – Трябва да признаеш, че бях търпелив.

— Женени сме едва от седмица.

— Именно. Цяла седмица без секс.

— Ти си маниак. – Младата жена се извърна отново към вратата, ала той за пореден път я спря.

— Не се хваля, просто съобщавам един факт. Не очаквам да правим секс на първата среща, но обикновено така става. Най-много на втората.

— Очарователно. За твое нещастие, аз смятам, че една връзка първо трябва да укрепне. Но като се замисля, бракът се основава на взаимни компромиси и съм готова да направя такъв.

— Какъв по-точно?

Джорджи се престори, че размишлява.

— Ще правя секс с теб… след четвъртата ни среща.

— И какво по-точно е твоето определение за „среща”?

Тя махна нехайно с ръка.

— О, ще разбера, когато се случи.

— Обзалагам се, че ще разбереш. – Брам прокара палец по голата й ръка. – Честно казано, не се притеснявам много. И двамата знаем, че ти няма да издържиш дълго.

— Заради неустоимата ти сексуалност?

— И това, но и защото – да бъдем честни – ти си като зрял плод, готов да бъде откъснат.

— Така ли мислиш?

— Бейби, та ти си самото въплъщение на набъбващия оргазъм, готов всеки миг да експлодира.

Кожата й настръхна.

— О, нима?

— Разведена си от година. И тъй като Загубеняка е наполовина момиче, нищо не може да ме накара да повярвам, че е бил задоволителен любовник.

Съвсем очаквано – за съжаление – Джорджи се хвърли да защитава Ланс.

— Той беше невероятен любовник. Нежен и внимателен.

— Само във фантазиите ти.

— Вече свикнах със сарказма ти, така че не ме впечатляваш.

— За твой късмет, аз не съм нито нежен, нито внимателен. – Палецът му се плъзна в извивката на ръката й. – Харесвам грубия и неприличен секс. Или идеята да го направи със зрял мъж плаши нашата малка Скутър?

Джорджи се отдръпна.

— Какъв мъж? Пред себе си виждам само едно пораснало прекалено бързо хубавичко момче.

— Стига празни приказки, Джорджи. Заради теб се отказах от много неща, но няма да се откажа и от секса.

Тя знаеше, че няма да може дълго да избягва леглото му. Ако не му даде това, което иска, той нямаше да се поколебае да потърси някоя, която няма да му откаже прелестите си. Мразеше да се чувства като уловена в капан.

— Ти престани с празните приказки – тросна се Джорджи. – И двамата знаем, че шансът да бъдеш верен съпруг е по-малък от банковата ти сметка.

— Аз не съм Ланс Маркс.

— Точно така. Ланс ми изневери само с една жена. Докато при теб – ще бъдат легиони. – Размаха пръст пред съвършеното му лице. – Веднъж вече ме унизиха публично. Наречи ме прекалено чувствителна, но не желая да се случи отново.

— Шест месеца мога да се задоволя само с една жена. – Брам насочи поглед към гърдите й. – Ако е достатъчно добра в леглото, за да поддържа интереса ми.

Той нарочно я дразнеше и предизвикваше, но думите му я засегнаха болезнено и язвителният й отговор съвсем не прозвуча толкова язвително.

— В такъв случай очевидно имаме проблем.

Брам се намръщи.

— Хей, само аз имам право да те поставям на мястото ти. Ако се самообвиняваш, ще лишиш отношенията ни от цялата им пикантност.

Не биваше да показва ниско самочувствие пред него.

— Ще се постарая това повече да не се повтаря.

— Не мога да повярвам, че онзи чекиджия се е отнасял толкова зле с теб! – избухна Брам. – Проблемът е негов! Не твой!

— Зная.

— Не мисля, че знаеш. Бракът ти се е разпаднал по негова вина, не по твоя. Типове като Ланс се увличат по жени, които смятат за силни, и Загубеняка е решил, че Джейд е точно такава.

Търпението на Джорджи се изчерпа.

— Разбира се, че Джейд е точно такава! За нея няма нищо невъзможно! Тя е красавица, талантлива актриса, щедра и благородна. Доказва го с действията си. Помага на бедните и страдащите, спасява човешки животи. Благодарение на нея малките азиатски момичета сега ходят на училище и никой не ги принуждава да продават телата си на сексуални перверзници. Нищо чудно в най-скоро време да получи Нобеловата награда за мир. И при това напълно заслужено. Трудно е да се състезаваш с подобна съперница.

— Сигурен съм, че Ланс вече е започнал да го разбира.

Всички емоции, които Джорджи толкова отчаяно се стараеше да потисне, изведнъж изригнаха на повърхността.

— Аз също се старая да се грижа за хората!

Неочакваният й изблик го сепна и Брам примигва стреснато.

— Да, разбира се.

— Да, старая се! Зная колко страдание има по света. Зная и смятам да помогна с нещо. – Заповяда си да млъкне, но думите сами се изливаха от устата й. – Ще замина за Хаити. Веднага щом успея да го уредя. Ще купя лекарства, медицински материали и ще ги транспортирам до Хаити.

Той наклони глава и дълго остана мълчалив. Когато заговори, гласът му прозвуча необичайно нежно:

— Не мислиш ли, че това е малко… безсърдечно? Да използваш нещастието на една страна за самореклама?

Младата жена зарови лице в шепи. Той беше прав и тя изпита ненавист към себе си.

— О, господи, наистина съм ужасна.

Брам я хвана за раменете, извърна я към себе си и я притисна към гърдите си.

— Най-сетне се ожених и избрах най-голямата откачалка в Ел Ей.

Джорджи се чувстваше покрусена. Толкова я беше срам, а и не вярваше в искреното му съчувствие.

— Вкусът ти за жените винаги е бил скапан.

— И ограничен само до секса. – Той повдигна с пръст брадичката й. – Колкото и да съчувствам на позорния нервен срив, който току-що преживя, по-добре да се върнем към настоящите проблеми.

— По-добре да не го правим.

— Обещавам, че докато носиш моя фалшив диамант, няма да ти изневерявам.

— Обещанията ти не струват нищо. В мига, в който получиш своето, отново ще излезеш на лов, и двамата прекрасно го знаем.

— Грешиш. Стига, Джорджи, престани да се опъваш пред неизбежното.

— Нуждая се от още малко време, за да привикна с мисълта да съм уличница.

— Позволи ми малко да ускоря нещата – прошепна Брам и устата му завладя нейната.

Целувката беше истинска, наоколо нямаше фотографи, които да снимат, нито режисьори, готови да извикат: „Стоп камера!”. Джорджи понечи да се отдръпне, но изведнъж осъзна, че не желае. Това беше Брам. Тя отлично знаеше колко е двуличен той, колко малко означават целувките му и затова не очакваше нищо от него.

Езикът му се преплете с нейния в чувствен танц. Той се целуваше страхотно, а мъжките ласки й липсваха повече, отколкото искаше да признае. Прегърна го през раменете, опивайки се от вкуса му на тъмни нощи и предателски ветрове. На младежка измяна и безсърдечна раздяла. Но защото го познаваше твърде добре и защото започваше да вярва на себе си, тя не бе застрашена емоционално. Брам искаше да я използва. Чудесно. Тя също ще го използва. Само за кратко. За безкрайния миг на целувката.

Той притисна длан под кръста й и притегли бедрата й към своите. Беше твърд и възбуден и Джорджи смяташе да каже „не”, но съзнанието, че притежава силата да го спре, я накара да се забави. Пръстите му обвиха бедрото й. Само ако мъжът, който ухаеше толкова хубаво, целуваше се толкова добре, в чиито обятия се чувстваше така прекрасно, не беше Брам Шепърд.

Нощта и слабата светлина от спалнята й превръщаха очите му с цвят на лавандула в черен кехлибар.

— По дяволите, толкова те искам – изрече дрезгаво той.

Тъмният чувствен трепет, която я прониза, секна изведнъж от синкавобял проблясък.

— Мамка му! – изруга Брам и рязко вдигна глава.

Джорджи не разбра веднага какво става. Когато осъзна, че внезапната светлина е била от фотосветкавица, Брам вече се бе задействал. Прехвърли крака през перилото на терасата и скочи на покрива на долната веранда.

— Спри! – ахна ужасено Джорджи и се наведе над перилото. – Какво правиш?

Без да й обръща внимание, Брам прескачаше керемидите по покрива, точно както Ланс или дубльорът му в десетки филми. Светкавицата на фотоапарата, изглежда, бе дошла от клоните на голямото дърво, извисяващо се между къщата на Брам и съседната къща.

— Ще си строшиш врата! – изкрещя Джорджи.

Брам се спусна на ръце от ръба на покрива и след миг тупна на земята.

Всички лампи на алармената система в задната част на къщата засвяткаха. Той скочи на крака, стрелна се през двора и изчезна зад бамбуковия гъсталак. Само след секунди главата и раменете му отново се появиха и Джорджи видя как се покатери на високата каменна ограда, разделяща двата имота.

От всичките глупави… Джорджи се спусна по стъпалата и изскочи в задния двор, облян от светлина като посред бял ден. Прилоша й от мисълта, че целият свят ще стане свидетел на толкова интимен момент от живота й. Затича по пътеката покрай стената, а чехлите шляпаха под краката й. Стената се издигаше на половин метър над главата й, но тя откри вдлъбнатини, където можеше да стъпи, и започна да се катери. Един остър ръб ожули прасеца й. Накрая се изкачи достатъчно нависоко, за да се хване за горния ръб на стената и да надникне от другата страна.

Съседният двор беше по-голям и по-оголен, отколкото двора на Брам, с грижливо подстригани храсти, правоъгълен басейн и тенис корт. Тук също алармените светлини светеха ярко и Джорджи видя Брам да тича през моравата, погнал някакъв мъж, стиснал в ръка един предмет, навярно фотоапарат. Сигурно се е изкачил на дървото, за да ги шпионира, но вероятно е използвал високоскоростен фотоапарат и светкавицата се е задействала случайно. Кой знае колко снимки бе направил, преди да се издаде?

Фотографът имаше значителна преднина, но Брам не се предаваше и продължаваше да го преследва. Прескочи ловко редицата от храсти. Мъжът хукна по откритата морава. Беше дребен и жилав, но Джорджи не го разпозна. Изчезна зад беседката край басейна.

От съседската къща изскочи жена. На фона на ярко осветения двор Джорджи видя дълга светла коса и копринена нощница в прасковен цвят. Жената изтича надолу по полукръглите каменни стъпала, водещи към моравата – не особено разумно действие, когато в дома ти е нахлул натрапник. Когато непознатата излезе на светло, Джорджи тутакси осъзна едновременно две неща – жената беше Рори Кийн… и държеше пистолет в ръка.

11

— Рори? – извика я предпазливо… много предпазливо… и с най-дружелюбния си глас Джорджи. – Моля те, не стреляй.

Рори се извъртя толкова рязко към стената, че светлите й коси се развяха като ветрило около лицето.

— Кой е?

— Джорджи Йорк. А онзи мъж, който тича през двора ти, е Брам. Моят… ъ… съпруг. Предполагам, че не бива да стреляш и по него.

— Джорджи?

Краката на Джорджи бяха изтръпнали от напрежение и ходилата й започнаха да се изплъзват от гумените чехли.

— Един фотограф се беше качил на дървото в двора ти, за да ни снима. Брам хукна да го преследва. – Опита се да се улови по-здраво за горния край на оградата, но ръцете й бяха отмалели. – Аз… вече не мога да се задържа. Трябва да сляза.

— Мисля, че в края на оградата има малка порта.

Джорджи успя да се спусне на земята, но си ожули и другия пищял.

— Някъде тук е – подвикна Рори от другата страна, докато Джорджи вървеше край стената. – Къщата е собственост на студиото и аз живея отскоро тук, затова не съм успяла да проуча всичко наоколо.

Джорджи откри дървената портичка, почти скрита зад избуяли храсти.

— Намерих я, но изглежда, нещо заяжда.

— Ще я бутна от моята страна.

Портичката доста се съпротивлява, но накрая поддаде и се открехна достатъчно, за да може Джорджи да се промуши в съседния двор. Рори стоеше от другата страна, а пистолетът се гушеше в гънките на нощницата й. Въпреки дългата, разрошена от съня коса, изглеждаше спокойна и хладнокръвна, сякаш постоянно посрещаше неканени среднощни гости с оръжие в ръка.

— Какво става?

Джорджи се огледа за Брам, но от него нямаше и следа.

— Извинявай за суматохата. С Брам бяхме на терасата, когато изневиделица блесна светкавица. Някакъв фотограф се спотайваше сред клоните на онова голямо дърво в двора ти. Брам хукна подире му. Всичко стана много бързо.

— Някакъв фотограф се е промъкнал в имота ми, за да наблюдава къщата ви?

— Така изглежда.

— Искаш ли да се обадя в полицията?

Ако Джорджи беше обикновен гражданин, щеше да постъпи точно така, ала в нейното положение не беше много уместно да се намесва полицията.

— Глупав въпрос – рече Рори, явно стигнала до същото заключение.

— Трябва да… по-добре да се уверя, че Брам не е убил никого – въздъхна Джорджи и пое в посоката, в която Брам беше изчезнал. Едва стигна до басейна и го видя да заобикаля къщата отстрани. Като се изключи лекото накуцване и свирепата физиономия, не изглеждаше пострадал.

— Кучият син успя да избяга.

— Можеше да се убиеш, като скочи от покрива.

— Не ми пука. Онази гадина премина всякакви граници!

В този миг забеляза крачещата насреща му Рори. Пистолетът в ръката й висеше небрежно, сякаш беше чанта „Прада”. Джорджи неволно й завидя. Такава трезвомислеща и хладнокръвна жена като нея никога нямаше да се събуди в хотелска стая в Лас Вегас, омъжена за най-стария си враг. Но жена като Рори умееше да управлява живота си, а не се оставяше да я водят за носа.

Брам се вцепени. Рори не го удостои с внимание.

— Джорджи, още утре сутринта ще се обадя на охранителната фирма. Очевидно осветлението не е достатъчно да обезкуражи неканените посетители.

Брам се вторачи в пистолета.

— Тази джаджа заредена ли е?

— Разбира се.

Джорджи преглътна остроумната си забележка относно дебнещата опасност при среща с въоръжена блондинка – не биваше да се шегува с толкова влиятелна персона, особено след като са я събудили в три сутринта.

— Мяза ми на глок – заключи Брам.

— Трийсет и първи калибър.

Неочакваният му интерес към оръжието предизвика плъпването на ледени тръпки по гърба й и Джорджи побърза да се намеси в задушевния разговор:

— Ти не бива да имаш пистолет. Прекалено си избухлив, за да ходиш въоръжен.

Брам я погъделичка снизходително под брадичката и ръката я засърбя да му зашлеви една звънка плесница. Нахалникът я дари с кратка делова целувка, на светлинни години далеч от страстните разтапящи целувки, които си бяха разменили само преди няколко минути.

— Още не мога да свикна с постоянната ти загриженост за мен, скъпа – измърка той гальовно. – Как се озова тук?

— В оградата има малка порта.

Брам кимна.

— Почти бях забравил. Очевидно предишните собственици са били добри приятели.

Джорджи се зачуди защо Рори живее в къща, наета от студиото, а не в собствен дом.

— Брам е забравил да ми спомене, че си ни съседка. – Тя го прегърна през кръста – жест, който можеше да мине за проява на съпружеска любов, ако не беше придружен със силно ощипване, за да си отмъсти за гъделичкането под брадичката.

Брам потръпна.

— Сигурен съм, че ти го споменах, скъпа. Предполагам, че напоследък се струпаха толкова много вълнения, че ти е изхвръкнало от главата. Освен това този район не е от онези, в които обитателите добре се познават и дори са приятели.

Това беше самата истина. Скъпите имения, разделени с високи огради и заключени порти, не предразполагаха към близки познанства и съседски купони. В Брентуд, където живееха двамата с Ланс, така и не се запознаха с поп звездата от деветдесетте години на миналия век, която живееше в съседната къща.

Джорджи погледна притеснено глока на Рори.

— По-добре да си тръгваме, за да се върнеш обратно в леглото.

Рори вдигна презрамката на нощницата си, плъзнала се по рамото й.

— Съмнявам се, че след случилото се някой от нас ще може да заспи.

— Съвсем вярно – съгласи се Брам охотно. – Защо не ни дойдеш на гости? Ще направя кафе и ще стопля рулцата с канела, които днес следобед изпече икономката ми. Ще бъдеш първата ни официална гостенка.

Джорджи се опули изумено насреща му. Беше посред нощ, да не си беше изгубил ума?

— Друг път. Трябва да дочета някои материали. – Рори го измери студено, след което слиса окончателно Джорджи с една бърза прегръдка. – Ще ти се обадя веднага щом говоря с охранителната фирма. – Извърна се към Брам. – Бъди добър с нея. И, Джорджи, ако ти е нужна помощ, не се колебай да се обърнеш към мен.

Престорено жизнерадостното и дружелюбно настроение на Брам тутакси се изпари.

— Ако Джорджи има нужда от помощ, аз ще се погрижа за нея – процеди той.

— Сигурна съм, че ще го направиш – отвърна Рори, макар че тонът й подсказваше, че определено се съмнява в това. След тези думи тя се обърна и се отдалечи с пистолет, скрит между гънките на нощницата.

— Ако таблоидите публикуват някоя от тези снимки, няма да им се размине – закани се Брам, след като се озоваха от другата страна на оградата в техния имот.

— Навярно няма да посмеят – рече Джорджи. – Поне не в Америка. Но в Европа има достатъчно голям пазар, а и те ще ги пуснат в интернет. И ние няма да можем да направим нищо.

— Ще ги съдим.

— Бракът ни ще е приключил много преди делото да стигне до съда.

— И какво предлагаш? Просто да забравим за цялата свинщина? Това не те ли притеснява?

Истината беше, че се чувстваше вцепенена отвътре.

— Ненавиждам всичко това – пророни Джорджи.

Прекосиха мълчаливо двора. Всъщност не би трябвало да е разстроена, помисли си младата жена. Тези снимки щяха да придадат правдоподобност на тяхната пародия на брак. Но тя се чувстваше почти толкова осквернена, както в деня, когато папараците тикнаха в лицето й ехографската снимка на бебето на Ланс.

— Отивам да си легна – рече тя, когато стигнаха до къщата. – Сама.

— Ти губиш.

Вече се изкачваше по стъпалата, когато едно интересно късче от пъзела „Брам Шепърд” си дойде на мястото.

— Рори е свързана по някакъв начин с твоя проект за продължение на сериала, нали? Затова преди две седмици й се мазнеше в „Айви”. И тази неуместна покана да дойде на гости на претоплени канелени рулца…

— Бейби, подмазвам се на всеки, който може да ми даде прилична роля.

— Колко жалко! Но признавам, че ми доставя огромно удоволствие да гледам как се мазниш и унижаваш.

— В името на кариерата съм готов на всичко – заяви безгрижно той.

Беше изключено да заспи, затова Брам се отправи към басейна. Замислен за това, колко сложен бе станал животът му, младият мъж се съблече и се гмурна във водата. Надяваше се, че тази идиотска женитба ще улесни нещата за него, но не бе предвидил приятелското и закрилническо отношение на Рори към Джорджи.

Обърна се по гръб и остана да лежи на повърхността. Всеки път, когато се опитваше да се измъкне от ямата, в която бе пропаднал, нещо се срутваше и той затъваше все по-надолу. Джорджи мислеше, че всичко е заради парите. Тя не знаеше, че той много повече се нуждае от порядъчност. И Брам не искаше тя да го узнае. Предпочиташе Джорджи да го смята за разпасания негодник, какъвто винаги е бил. Животът си беше негов и той нямаше да я допусне до нищо съкровено и значимо в него.

Невинаги е бил самотник. Тъй като на практика бе отраснал като сирак, той с настървение се опита да си създаде измислено семейство от момчетата, които се навъртаха около него и накрая му забиха нож в гърба. Брам ги смяташе за свои приятели, а те само го използваха – харчеха парите му, облагодетелстваха се от връзките му – и накрая му скроиха онзи гаден номер с порно видеото. Той получи добър урок. Ако искаш да достигнеш върха, трябва да го направиш сам.

Джорджи не беше използвачка, но той нямаше намерение да я остави да се рови в душата му. Не желаеше тя да разбере колко наложително беше за него да си изгради нов, почтен живот. Тя го познаваше достатъчно отдавна, беше видяла твърде много, с нея беше лесно да се разговаря и имаше реална опасност в някой миг да си излее душата. Но Брам не можеше да допусне Джорджи да стане свидетел на падението му, а вероятността за това с всеки изминал ден ставаше все по-реална.

Джорджи му беше нужна, за да възстанови репутацията си, и разбира се, за секс. Колкото и да му се искаше да ускори последното, отвратителното му поведение през онази нощ на яхтата явно бе оставило дълбоки следи у нея и затова се налагаше да й даде толкова време, колкото й бе нужно… и чак тогава капанът щеше да щракне.

Изминаха четири дни. Тъкмо Джорджи започна да се надява, че снимките на терасата никога няма да се появят, и един английски таблоид ги публикува. След това цъфнаха във всички жълти издания. Но вместо да илюстрират страстната любов на двама младоженци, върху неясните нощни снимки Джорджи и Брам изглеждаха като увлечени в яростен спор. На първия кадър Джорджи бе опряла войнствено ръка върху бедрото. На следващата бе заровила лице в шепи, разкайвайки се за егоистичните си планове да замине за Хаити. Само че за страничния наблюдател изглеждаше сякаш ридае, разстроена от среднощната им разправия. Друга снимка показваше как Брам я държи за раменете. Всъщност тогава той се опитваше да я утеши, но на почти тъмния фон позата му изглеждаше заплашителна. Последната снимка, най-размазаната от всички, показваше целувката им. Но за нещастие, беше трудно да се отгатне дали я целува, или я тресе за раменете.

И сякаш адът се отприщи.

— Не мога да повярвам, че тези копелета ще се измъкнат невредими от цялата тази гадост! – Брам замахна яростно към една муха, имаща нахалството да кацне върху масата редом с чашата му с кафе. Някога се славеше с изкуството да не обръща внимание на гнусните намеци и несправедливите атаки на пресата, но сега жадуваше за кръв – на фотографа и на всички, които бяха отпечатали снимките, като се започне от английския таблоид и се стигне до сайтовете за светски клюки. – Да можех само да докопам един от тях…

— Не ме гледай толкова заплашително – смъмри го Джорджи. – Като никога, съм на твоя страна.

Двамата седяха в кафене „Ърт”, край една от масите на тротоара на Мелроуз авеню и отпиваха от чашите с органично кафе. Бяха изминали седем дни от появата на снимките. Фотографите и зяпачите бяха обсадили тротоара, а клиентите на кафенето открито изпиваха с погледи най-прочутите младоженци в града.

Всичко, което се надяваше да постигне Джорджи с този брак, бе довело до неочаквани и нежелани последици. Обадиха се всичките й приятели, с изключение на Мег, която все още беше на едно от незнайните си пътешествия. Едва успя да убеди Ейприл и Саша да не се качат на първия самолет за Ел Ей. Колкото до баща й… Пол се втурна в къщата и заплаши да убие Брам. Джорджи не беше сигурна дали повярва на обясненията й за това, което наистина се бе случило през онази нощ, но исканията му незабавно да сложи край на този брак станаха още по-настоятелни. Дотук с намерението й да вземе юздите на живота си в свои ръце. Увереността в собствените й сили се разклати още повече.

— Ще ми се усмихнеш ли, за бога? – Стиснатите челюсти на Брам не предразполагаха към усмивка, но Джорджи влезе в ролята на послушен войник, наведе се напред и целуна ъгълчето на гневно свитите му устни.

От онази нощ на терасата помежду им нямаше повече жарки целувки, при все че младата жена мислеше за тях много повече, отколкото й се искаше. Може и да не понасяше Брам като личност, ала очевидно неприязънта й не се отнасяше до тялото му, защото единственото удоволствие, което изпита през цялата седмица, беше да го наблюдава как се размотава из къщата без риза, или с риза, както беше в момента.

— Това е среща, по дяволите! Нашата пета среща през тази седмица.

— Как ли пък не! – скръцна със зъби тя, все още разтеглила устни в усмивка. – Това е делово начинание – опит да се покрият щетите, както и всичко останало. Вече ти казах, че среща означава, когато и двамата се забавляваме и си прекарваме добре, а в този случай, ако не си забелязал, ние сме нещастни и едва сдържаме раздразнението си.

Брам стисна зъби.

— Може би трябва да се постараеш малко повече.

Джорджи топна в кафето втората си бишкота и разсеяно отхапа крайчеца й. Поне напоследък бе качила няколко килограма, но това беше слаба утеха за отвратителната ситуация, в която се бе озовала, когато фотографи и журналисти ги преследваха по петите… а така нареченият й съпруг направо пращеше от тестостерон.

Брам остави чашата си.

— Хората смятат, че снимките не лъжат.

— Но тези лъжат.

Заглавията крещяха:

„КРАЙ НА БРАКА! СЛЕДВАЩА СПИРКА: ГАРА „РАЗВОД”!

СЪРЦЕТО НА ДЖОРДЖИ ОТНОВО Е РАЗБИТО!

УЛТИМАТУМЪТ НА ДЖОРДЖИ! НЕЗАБАВНО ЗАТОЧЕНИЕ В РЕХАБИЛИТАЦИОНЕН ЦЕНТЪР!”

От тинята изплува дори старата порно видео касета на Брам.

Двамата се опитваха да поправят щетите, като всеки ден посещаваха любимите места на папараците. Купуваха мъфини в „Сити Бейкъри” в Брентуд, обядваха в „Шато”, отново посетиха „Айви”, не подминаха елитния японски ресторант „Нобу” в Бевърли Хилс, уважиха и „Поло Лоундж” и „Господин Чоу”. Две вечери подред купонясваха в нощни клубове, от което Джорджи се почувства остаряла и още повече се депресира. Днес пазаруваха във фирмените магазини на „Армани” на булевард „Робъртсън” и на Фред Сегал в Мелроуз, след това се отбиха в моден бутик, откъдето си купиха комплект отвратителни еднакви тениски, които щяха да носят само на публични места.

Само един-два пъти рискуваха да излязат поотделно. Наистина Брам се измъкна два пъти за тайнствените си срещи. Джорджи взе няколко урока по танци, веднъж се осмели да излезе на ранна сутрешна разходка и изпрати щедър анонимен чек на фонда, подпомагащ гладуващите хаитяни. Но като цяло не се отделяха един от друг. По негов съвет Джорджи прибягна към любимия трик на знаменитостите, алчни за вниманието на пресата – сменяше дрехите си по няколко пъти на ден, тъй като всеки нов тоалет означаваше, че таблоидите ще купят поредната снимка. Каква тъжна ирония на съдбата. През изминалата година тя старателно избягваше публичност, а сега бе принудена постоянно да е на показ.

До този момент посетителите в кафенето се задоволяваха само да ги зяпат, но сега към масата им се приближи младеж с провиснала козя брадичка и фалшив ролекс.

— Ще ми дадете ли автограф?

Джорджи винаги охотно раздаваше автографи на истинските си почитатели, но нещо й подсказваше, че тези автографи още в края на деня ще цъфнат за продажба в eBay.

— Достатъчно е само един подпис – добави младежът, с което потвърди подозренията й.

Джорджи пое чисто белия лист и химикалката, които й подаде.

— Как се казваш? – попита тя.

— О, няма нужда от името.

— Настоявам.

Автограф, адресиран до конкретно лице, губеше стойността си. Хитрецът нацупи недоволно устни, осъзнал, че е отгатнала номера му, и промърмори недоволно през зъби: „Хари”. Тя написа: „На Хари с цялата ми любов”. На следващия ред съзнателно сгреши фамилията си, така че автографът да изглежда фалшив. Междувременно Брам надраска без много да му мисли „Майли Сайръс” върху подадения му друг лист хартия.

— Много благодаря – промърмори ядосано младежът, смачка на топка двата листа и се отдалечи.

— Що за живот е това? – промърмори Брам и се отпусна отвратено на стола.

— Такъв е животът ни в момента и трябва да се постараем да извлечем най-доброто.

— Направи ми услуга и ми спести саундтрака от „Ани”.

— Ти си голям черногледец – контрира Джорджи и напук затананика песента „Утре” от мюзикъла „Ани”.

— Достатъчно! – Той скочи на крака. – Да се махаме от тук.

Хванати за ръце, двамата закрачиха по тротоара. Тъмнорусата му коса блестеше на слънцето, нейната отчаяно се нуждаеше от подстригване, а папараците се влачеха подире им. Разходката продължи доста дълго.

— Нужно ли е да се спираш да говориш с всяко хлапе, което видиш? – промърмори недоволно Брам.

— Фотографите си припадат по подобни сцени. – Джорджи не му призна, че наистина обичаше да говори с деца. – Ти най-малко имаш право да се оплакваш. Колко пъти бях принудена да стърча като пътен знак, докато флиртуваше с други жени?

— Онази, последната, беше на не по-малко от шейсет.

Освен това имаше голяма бенка на лицето и беше безвкусно гримирана, но Брам се възхити на обиците й и дори я дари с един от прочутите си погледи, способни да разтопят всяко женско сърце. Джорджи беше забелязала, че правеше това доста често – подминаваше блестящи красавици, за да спре и да си побъбри с грозноватите им безцветни посестрими. И за няколко мига умееше да ги накара да се почувстват красиви.

Джорджи не понасяше, когато той вършеше добри дела.

При все това по принцип лошото му настроение повдигаше нейното и когато зърна един хубав цветарски магазин, тя го повлече през вратата. Вътре ухаеше приятно, навсякъде се виждаха изящно подредени цветя и продавачката ги остави сами. Джорджи дълго оглежда стилните букети и накрая избра един от перуники, рози и лилии.

— От теб.

— Винаги съм бил щедър.

— Но ще изпратиш сметката на мен, нали?

— Печално, но факт.

Преди да стигнат до касата, мобилният му иззвъня. Брам погледна дисплея и изключи телефона, без да отговори. Джорджи беше забелязала, че той постоянно разговаряше с някого, но рядко го правеше на място, където би могла да го подслушва. Той понечи да го прибере в джоба, но тя протегна ръка.

— Дай ми го за малко, може ли? Трябва да се обадя, а съм забравила своя.

Брам й го подаде, но вместо да набере някакъв номер, Джорджи прегледа бързо списъка с последните обаждания.

— Кейтлин Картър. Сега зная фамилното име на любовницата ти.

Той дръпна телефона от ръката й.

— Престани да шпионираш. Тя не ми е любовница.

— Тогава защо не говориш с нея в мое присъствие?

— Защото не желая.

Брам се насочи с букета към касата. Когато се спря близо до цветарската количка, аранжирана с кичести цветя и нежни пъпки в пастелни тонове, младата жена бе поразена от контраста между самоуверената му мъжественост и тези изящни цветове. Отново я прониза онзи смущаващ сексуален копнеж. Тази сутрин си намери предлог да тренира с него само за да може да се любува на полуголото му тяло.

Унизително, но напълно разбираемо. Дори беше малко горда от себе си. Въпреки скандала, предизвикан от снимките, тя изпитваше най-елементарна, животинска похот, нямаща нищо общо с нормално любовно влечение или дори привързаност. Типично мъжко поведение.

На излизане от магазина Брам й даде цветята. Бяха имали редкия късмет да намерят свободно място за паркиране недалече от магазина, но все пак се наложи да се промушват през тълпата от шумни папараци, заградили тротоара отпред.

— Брам! Джорджи! Погледнете насам!

— Сдобрихте ли се?

— Подмазваш се на жена си с цветя, а, Брам?

— Джорджи! Насам!

Брам я притегли към себе си.

— Отдръпнете се, момчета. Ще ни задушите.

— Джорджи, чух, че си се срещнала с адвокат.

Брам побутна якия фотограф, приближил се прекалено близо.

— Казах да се отдръпнете!

Незнайно откъде, сред гъмжащия рояк изникна Мел Дъфи и насочи обектива си към тях.

— Хей, Джорджи. Ще направиш ли някакъв коментар за спонтанния аборт на Джейд Джентри?

Затворът на фотоапарата щракна.

Джорджи почувства, че й призлява. Завистта й по някакъв начин бе отровила беззащитния зародиш. Дъфи ги осведоми, че спонтанният аборт се случил в Тайланд преди близо две седмици, само няколко дни след женитбата й в Лас Вегас, когато Ланс и Джейд са смятали да се присъединят към членовете на специална комисия на ООН. Пиарът им бе съобщил тъжната новина, добавяйки, че двойката е дълбоко покрусена от загубата, но лекарите са ги уверили, че няма причина, поради която да не могат да имат други деца. Всички онези есемеси, които й изпращаше Ланс…

Брам не каза нищо, докато почти не стигнаха у дома. Тогава изключи радиото и й хвърли изпитателен поглед.

— Кажи ми, че не си го приела прекалено присърце.

Коя нормална жена би възненавидяла едно невинно неродено дете? Отвращаваше се от себе си.

— Аз? Разбира се, че не. Просто е тъжно, това е всичко. Естествено, че ми е болно заради тях.

Разбиращото му изражение я накара да се извърне. Тя имаше нужда от жиголо, не от психиатър. Намести тъмните си очила.

— И на най-злия си враг не пожелавам подобно нещастие. Може би не биваше да се разстройвам толкова, когато узнах за бременността й. Това е съвсем естествено.

— Случилото се няма нищо общо с теб.

— Зная.

— Умът ти го знае, но ти губиш способността да разсъждаваш трезво, когато става дума за нещо, свързано със Загубеняка.

Нервите й не издържаха.

— Той току-що е изгубил детето си! Дете, което аз не исках да се роди.

— Знаех си! Знаех си, че ще си въобразиш, че по някакъв начин си виновна. Стегни се, Джорджи, бъди по-корава.

— Смяташ, че съм се разкиснала? Но аз съм достатъчно стегната и корава, след като се справям с този брак, нали?

— Това не е брак, а партия шах.

Той беше прав, но на Джорджи й бе дошло до гуша от всичко.

Изминаха останалия път до къщата в мълчание, но след като паркира колата в гаража, Брам не побърза да слезе, а остана да седи на мястото си. Свали очилата си и се заигра с тях.

— Кейтлин е дъщеря на Сара Картър.

— Писателката? – Джорджи свали ръка от дръжката на вратата.

— Тя почина преди три години.

— Помня.

Имайки предвид вкуса за жени на Брам, тя предполагаше, че Кейтлин е някоя тъпа блондинка с пищен бюст, ала това бе малко вероятно, след като нейна майка е писателката Сара Картър. Картър беше автор на няколко трилъра, но нито един нямаше успех. Няколко години преди тя да почине, едно малко издателство бе откупило правата на „Къща на дървото”, непубликувана досега творба. Романът постепенно привлече вниманието на публиката, не след дълго се изкачи в класациите за най-продавани книги и стана любимо настолно четиво в литературните клубове. Като всички останали, Джорджи се влюби в книгата.

— С Кейтлин бяхме гаджета, когато книгата излезе за пръв път – рече Брам. – Преди да оглави класациите на бестселърите. Тя ми спомена, че преди да умре, майка й написала сценарий по романа. Позволи ми да го прочета.

— Сара Картър сама е написала сценария по романа си?

— При това дяволски хубав. Купих правата за него два часа след като го прочетох.

Джорджи едва не се задави.

— Ти държиш филмовите права на „Къща на дървото”? Ти?

— Бях пиян и не осъзнавах в какво се забърквам. – Брам слезе от колата, неотразимо привлекателен и безотговорен, както винаги.

Джорджи прекоси забързано гаража след него.

— Почакай малко. Наистина ли ми казваш, че си купил правата, преди романът да стане бестселър?

Той закрачи към къщата.

— Бях пиян и имах късмет.

— Не мога да го отрека. Колко голям късмет?

— Много. Кейтлин можеше да продаде правата за сценария за двайсет пъти по-висока цена, отколкото аз й платих, нещо, което не спира да ми повтаря.

Джорджи притисна длан към гърдите си.

— Дай ми минута да дойда на себе си. Не зная кое ми е по-трудно да си представя – теб като продуцент или обстоятелството, че си прочел един сценарий от началото до края.

Той се отправи към кухнята.

— Пораснах доста от времената на „Скип и Скутър”.

— Ти така си мислиш.

— Вече не ми се налага да търся думи в речника. – Тя не очакваше той да каже нещо повече и се изненада, когато продължи: – За съжаление, имам проблем с финансирането.

Джорджи се закова на място.

— Ти май наистина искаш да осъществиш този проект?

— И без това няма какво друго да правя.

Това обясняваше всички мистериозни разговори, но не и защо Брам го пазеше в такава тайна. Той захвърли ключовете на колата върху кухненския плот.

— Бедата е там, че срокът за правата изтича след по-малко от три седмици и ако дотогава не събера нужните пари, Кейтлин ще си възвърне правата върху сценария.

— И ще стане значително по-богата.

— Тя не се интересува от нищо друго, освен от пари. Мразеше майка си. Ще продаде „Къща на дървото” дори на студио за анимационни филми, ако й направят най-изгодното предложение.

Джорджи никога досега не бе държала правата на книга или сценарий, но горе-долу знаеше какви са правилата. Този, който държеше правата – в случая Брам – разполагаше само с определено време, за да осигури финансиране на проекта, преди срокът да изтече и правата да се върнат на първоначалния собственик. И тъй като заплащайки за сценария, Брам бе изпразнил банковата си сметка до дъно, най-после ставаше ясно защо толкова усилено се подмазваше на Рори Кийн.

— Доколко близо си до започването на снимките на „Къща на дървото”? – попита тя, макар вече да подозираше отговора.

Брам извади бутилка минерална вода от хладилника.

— Много близо. Ханк Питърс хареса сценария и изрази желание да го режисира, така че неговото участие ще привлече внимание. С подходящ актьорски състав ще можем да заснемем филма с много малък бюджет, което е допълнителен плюс.

Питърс беше голям режисьор, но Джорджи не можеше да си представи, че ще се съгласи да работи с такъв ненадежден човек като Брам Шепърд.

— Ханк само е проявил интерес или се е съгласил да снима филма?

— Интересува се от реализацията на филма. Освен това имам кандидат за ролята на Дани Граймс. Това е част от сделката.

Граймс, главният герой на книгата, беше сложен и многопластов характер и не беше учудващо, че мнозина актьори щяха да проявят интерес към ролята.

— И кой е кандидатът за ролята?

Брам отвинти капачката на бутилката с минерална вода.

— А ти как мислиш?

Тя се втренчи за секунда в него, сетне простена:

— О, не… Само не и ти.

— Няколко урока по актьорско майсторство… и ще се справя.

— Но ти не можеш да изиграеш тази роля. Граймс е дълбок и противоречив образ, объркан, разкъсван от съмнения… Ще станеш за смях на цял Холивуд. Нищо чудно, че не можеш да осигуриш финансиране.

— Много ти благодаря за доверието. – Той отпи голяма глътка от водата.

— Наистина ли си обмислил всичко? Успешните продуценти никога не биха работили с ненадежден актьор. А настояването ти да играеш главната роля… никак не е разумно.

— Мога да се справя.

Настоятелността му я объркваше. Брам, когото Джорджи познаваше, се интересуваше единствено от удоволствията. Запита се дали наистина го познаваше толкова добре, колкото смяташе. И не само заради интереса му към „Къща на дървото”… Очевидно беше, че Брам не употребяваше наркотици и всеки ден прекарваше по няколко часа в кабинета. Дори се бе отървал от някогашните си отвратителни приятели, което беше странно за човек, който не бе свикнал да е сам. Алкохолът и болезнената му арогантност оставаха последните му пороци.

— Отивам да поплувам – обяви той и тръгна към басейна.

Джорджи се качи в стаята си и се преоблече в шорти и тениска. Ако сценарият беше толкова добър, колкото твърдеше Брам, навярно всички в града чакаха да изтече срокът на правата му, за да се опитат да се докопат до проекта. Главната роля щеше да бъде поверена на някой актьор, който в момента е на гребена на вълната на славата, вместо на такъв, притежаващ нужните качества да изиграе сложен и противоречив образ като Дани Граймс. И в двата случая това нямаше да е Брам. Той се бе превъплътил блестящо в образа на Скип Скофийлд, но нямаше нужните способности, нито достатъчна дълбочина и умение да пресъздаде един по-емоционален и труден характер като този на главния герой от „Къща на дървото”, особено имайки предвид повърхностните роли, които бе играл оттогава.

Тъкмо пъхаше крака в най-удобните си сандали, когато изведнъж я осени прозрение.

— Копеле!

Джорджи се спусна надолу по стълбите, прекоси на бегом верандата и хукна към басейна, където плуваше Брам.

— Негодник! Няма никакво продължение на „Скип и Скутър”! Това е било димна завеса, за да скриеш истинските си намерения.

— Казах ти, че няма продължение – парира Брам и се гмурна под водата.

— Но ти ме накара да мисля, че ще има! – нападна го Джорджи веднага щом той изплува на повърхността. – Този глупав фиктивен брак… Моите пари бяха само бонус, нали? „Къща на дървото” е истинската причина да се съгласиш да участваш в плана ми. Точно сега не можеш да си позволиш да бъдеш вторият мъж, разбил сърцето на милата сладка Джорджи Йорк. Не и когато искаш големите шефове на студия да повярват, че си станал порядъчен гражданин, и да те приемат на сериозно.

— Какво те засяга това?

— Засяга ме, не обичам да ме лъжат – тросна се тя.

— Имаш работа с мен. Какво друго очакваше?

Тя се приближи до бетонния край на басейна, а Брам заплува към водопада.

— Ако хората повярват, че по някакъв начин си прихванал от моята порядъчност и надеждност, имаш големи шансове да заснемеш този филм, нали?

— Не бива да наричаш свещените връзки на брака „глупави” – укори я той.

— Какви свещени връзки? Каза ми истината само защото искаш да се намъкнеш в гащите ми!

— Аз съм мъж, можеш да ме съдиш.

— Не желая никога повече да разговарям с теб. До края на дните си – изсъска Джорджи и се отдалечи.

— Нямам нищо против! – подвикна мизерникът след нея. – Освен ако не възнамеряваш да ми нашепваш мръсни думички. Мразя жените, които дрънкат твърде много в леглото.

Телефонът, който той бе оставил върху бетонната платформа до басейна, иззвъня. Той доплува до ръба и го грабна. Тя се спря, за да слуша.

— Скот… Как си? Да, наистина е лудост… – Прехвърли го на другото ухо и се заизкачва по стълбичката. – Не ми се ще да се впускам в подробности по телефона, но разполагам с нещо, което ще те заинтригува. Да се срещнем на по едно питие утре следобед в „Мандарин”, за да поговорим на спокойствие. – Той се намръщи. – В петък сутринта? Добре. Дотогава ще задвижа едно-две неща. Извинявай, но бързам. Закъснявам за една среща.

Той затвори телефона и грабна кърпата.

Джорджи тропна възмутено с крак.

— Закъсняваш за среща?

— Това е Ел Ей. Винаги приключвай пръв разговора.

— Ще го запомня. Държа да те осведомя, че няма да получиш нито стотинка от мен.

Вместо да се върне в къщата, тя се втурна към кабинета му. Представата, че Брам е готов да работи над нещо, я разстройваше и объркваше. Но поне признанието му за сценария й бе дало достатъчно храна за размисъл и я бе отвлякло от терзанията за загубата на нероденото бебе на Ланс.

Разряза тиксото, с което бе облепена кутията, която се предполагаше, че съдържа сценария за продължението на „Скип и Скутър”, и пред погледа й лъсна купчина порносписания, върху които се мъдреше самозалепващо се синьо листче с посланието: „Действителността е за предпочитане”.

Докато крачеше към фитнес залата, Брам се питаше що за глупава мигновена слабост го бе накарала да разкаже на Джорджи за „Къща на дървото”. Но тя изглеждаше толкова нещастна, когато узна за бебето на Ланс и Джейд – онова нейно прекалено развито чувство за отговорност отново бе взело връх – че незнайно как истината се изплъзна от устата му, за което мигом съжали. И без това провалът висеше над него като гигантска зловеща гъба след атомен взрив. Шансовете му за успех бяха почти нулеви, така че колкото по-малко хора знаеха какво означава за него „Къща на дървото”, толкова по-добре. Това важеше особено за Джорджи, която с нетърпение очакваше поредния му провал.

Не си направи труда да преобуе мокрите бански и отиде направо във фитнес залата. Преди два дни се бе появила балетна станка. Още едно нахлуване в личното му пространство. Какво щеше да прави с живота си, ако „Къща на дървото” му се изплъзнеше? Да се върне отново към изтърканите и скучни роли на богати безделници? Само при мисълта за това стомахът му се преобърна.

Сложи в плейъра диск на Ашър и изгледа с омерзение елипсовидния тренажор. Искаше да бъде някъде навън, да тича на воля с километри по хълмовете, както бе свикнал, но благодарение на злощастната ласвегаска авантюра беше заключен в дома си като в затвор.

Поне в момента беше сам. Да наблюдава ежедневните упражнения на Джорджи, се бе превърнало в истинско мъчение за него. Преди тренировката тя завързваше косата си на опашка, така че дори тилът й се превръщаше в неустоимо сексуално изкушение. А като се добавят и онези безкрайно дълги крака…

Какво по-красноречиво доказателство за падението му, след като най-съкровеното му желание беше да се впусне в мръсни креватни игрички с малкото сираче Ани.

Ала той не можеше да я пренебрегне толкова лесно, както самата тя се пренебрегваше. Тя притежаваше неосъзната чувственост, пред която бледнееха големите цици и нагласените сексапилни пози. Никой нямаше да види Джорджи Йорк да демонстрира публично прелестите си.

Или дори насаме… Нещо, което Брам напоследък все по-решително възнамеряваше да промени. Тя може и да ненавиждаше съдържанието, но определено харесваше опаковката. Джорджи още не го знаеше, но наближаваше краят на безсмислено пропилените й дни в страдания по Загубеняка.

Кой твърдеше, че Брам се интересува единствено от себе си? Освобождението на Джорджи Йорк се бе превърнало в негов първостепенен граждански дълг.

12

Изминаха още два дни. Джорджи беше в кухнята, опитвайки се да приготви един от невероятно вкусните коктейли на Чаз, когато чу шум откъм входната врата на къщата. След секунди в кухнята се втурна Мег Коранда като игрива млада хрътка, изхвърляна толкова пъти от школи за обучение и дресиране на кучета, че собствениците най-сетне са се отказали да я тренират. В конкретния случай нейните собственици бяха обожаващите я родители – екранните легенди Джейк Коранда и Фльор Савагар, „бляскавото момиче”, жената, чието лице някога красеше кориците на най-търсените модни списания, а сега беше влиятелна собственица на най-престижната актьорска агенция в страната.

Мег се хвърли на врата на Джорджи, донасяйки със себе си уханието на тамян.

— Мили боже, Джорджи! Чух новината едва преди два дни, когато се обадих у дома, и се качих на първия самолет. Бях в един фантастичен ашрам – напълно изолиран от света и дори хванах въшки по главата! Но си струваше. Мама казва, че напълно си откачила.

Джорджи прегърна горещо Мег, като тайничко се надяваше, че въшките са едно от преувеличенията на двайсет и шест годишната й приятелка, макар че подстриганата й почти нула номер тъмнокестенява коса не вещаеше нищо добро. Но пък и прическите на Мег се променяха според годишния сезон, а червената точка между веждите и дългите полюшващи се обици, които, съдейки по вида им, навярно бяха изработени от кост на тибетски вол, караха Джорджи да подозира, че приятелката й може би се е пристрастила към екстравагантна шикозна имитация на монашеската мода. Впечатлението се допълваше от грубите кожени сандали и прозрачната кафява блуза. Само джинсите й бяха стопроцентово лосанджелиски.

Мег беше висока и стройна като тръстика, наследила големите ръце и стъпала на майка си, но не и своеобразната й красота. Вместо това Мег бе взела неправилните черти на баща си, кестенявите му коси и мургавата кожа. В зависимост от светлината, очите на Мег ставаха сини, зелени или кафяви, променливи като настроението й. Мег беше по-малката сестра, за която Джорджи винаги бе мечтала, и тя безкрайно я обичаше, но това не я правеше сляпа за недостатъците й. Приятелката й беше разглезена и импулсивна, цели метър и седемдесет и осем сантиметра бликаща енергия, добри намерения, добро сърце и почти пълна безотговорност в стремежа да надмине знаменитите си родители.

Джорджи я стисна за раменете.

— Как можа да изчезнеш за толкова дълго, без да се обадиш на нито една от нас? Затъжихме се за теб.

— Бях отрязана от цивилизацията, напълно загубила представа за времето. – Мег се бе отдръпнала достатъчно от приятелката си, за да зърне блендера, в който розовееше някаква съмнителна на вид каша. – Ако това е алкохол, искам една чаша.

— Едва десет сутринта е.

— Не и в Пенджаб. Започвай отначало и ми разкажи всичко.

На прага се появи Брам, който навярно й бе отворил вратата.

— Е, как върви дългоочакваната среща между старите приятелки?

Мег изтича към него. Двамата бяха излизали заедно, въпреки протестите на Джорджи, Саша, Ейприл и родителите на Мег. Мег се кълнеше, че никога не са били любовници, но Джорджи малко се съмняваше. Сега Мег го прегърна през кръста.

— Извинявай, че не ти обърнах внимание, когато влязох. – Погледна отново към Джорджи. – Двамата никога не сме спали заедно. Кълна се. Кажи й, Брам.

— Ако не сме спали заедно – заговори той с най-дрезгавия си чувствен тон, – откъде ще зная, че на задника си имаш татуиран дракон?

— Защото аз ти казах. Не му вярвай, Джорджи. Не те лъжа. Знаеш, че излизах с него само защото родителите ми вдигнаха такава пушилка за това. – Измери с поглед Брам. Имайки предвид внушителния й ръст, трябваше само леко да повдигне очи. – Аз страдам от синдрома на противопоставянето. Правя всичко напук. В мига, в който някой ми каже да не правя нещо, това е първото, което ще сторя. Недостатък на характера.

Брам прокара длан по гърба й и снижи гласа си до съблазнително мъркане.

— Ако го знаех, докато двамата излизахме, щях да настоявам да не си сваляш дрехите.

Очите на Мег проблеснаха, променяйки цвета си от синьо-зелен в буреносно син.

— Сваляш ли ме?

— Не забравяй да го издрънкаш на Джорджи.

Мег посочи с пръст към приятелката си.

— Тя стои пред теб.

— Откъде знаеш, че ни слуша? Ако си й истинска приятелка, не й позволявай да остава сляпа за това, което се върши под носа й.

Джорджи повдигна вежди, сетне заглуши гласовете им с воя на блендера. За зла участ, бе забравила да завинти капака.

— Внимавай!

— Исусе, Джорджи…

Тя се опита да изключи блендера, но бутоните бяха хлъзгави и съдържанието му се разлетя из цялата кухня. Сместа от ягоди, банани, ленено семе, житни кълнове и моркови оплеска безупречно чистия плот, шкафовете, пода, както и скъпата маркова туника с цвят на пшеница, с която Джорджи се бе накиприла днес. Брам я избута настрани и изключи уреда, но не преди бялата му тениска да се обагри в яркоцветната каша.

— Чаз ще те убие – обяви той, забравил за съблазнителното мъркане. – Говоря сериозно.

Единствено Мег, която стоеше по-настрани, остана незасегната от лепкавото бедствие, ако не се брои късчето банан, което тя невъзмутимо облиза от ръката си.

— Коя е Чаз?

Джорджи грабна кърпата за чинии и трескаво започна да бърше туниката си.

— Спомняш ли си госпожа Данвърс, страховитата икономка от „Господарката на Мандърлей”?

Обиците на Мег от кост на тибетски вол се разлюляха.

— Четох книгата в колежа.

— Представи си я като вечно нацупена, груба, двайсетгодишна пънк рокаджийка, която властва над имението като сестра Рачид в „Полет над кукувиче гнездо”, и ще получиш Чаз, очарователната икономка на Брам.

Мег погледна към Брам, който припряно изхлузваше тениската си през глава.

— Не долавям помежду ви истинската силна любов.

Той грабна кухненската кърпа.

— Предполагам, че не си толкова проницателна, колкото си въобразяваш. Защо иначе ще се женим?

— Защото в последно време Джорджи не отговаря за действията си, а ти преследваш парите й. Мама казва, че си от тези момчета, които никога не порастват.

Джорджи не можа да сдържи ехидната си гримаса.

— Това може би обяснява защо мама Фльор отказва да те представлява.

Недоволното изражение на Брам щеше да бъде много по-впечатляващо, ако бузата му не беше украсена с лепкаво ленено семе.

— Тя не желае да представлява и теб.

— Само защото съм приятелка на Мег. Това може да се нарече конфликт на интереси.

— Не е съвсем вярно – изтъкна Мег. – Мама те обича като личност, Джорджи, но даже под смъртна заплаха няма да се съгласи да работи заедно с баща ти. Между другото, приятели, ще имате ли нещо против да ви се натреса за няколко дена?

— Да! – тутакси я отряза Брам.

— Не, разбира се, че не! – възкликна Джорджи и стрелна приятелката си с тревожен поглед. – Какво се е случило?

— Просто искам да прекарам известно време с вас, това е всичко.

Джорджи не остана особено убедена, но кой можеше да каже какво точно се върти в главата на Мег?

— Можеш да се настаниш в къщата за гости.

— Не, не може – настръхна Брам. – Кабинетът ми е в къщата за гости.

— Той заема само половината от къщата. Ти никога не влизаш в спалнята.

— Та ние сме женени едва от три седмици! – обърна се Брам възмутено към Мег. – Кой загубеняк ще се натрапи на младоженци по време на медения им месец?

Лекомислената и разсеяна Мег Коранда изчезна и на нейно място се появи дъщерята на Джейк Коранда с непреклонно лице като това на баща си в ролята му на справедливия, но безмилостен каубой Калибър.

— Този загубеняк, който иска да се увери, че интересите на най-добрата му приятелка са добре защитени, особено ако подозира, че същата тази приятелка навярно не е способна да се погрижи сама за себе си.

— Аз съм добре – побърза да я увери Джорджи. – Двамата с Брам сме безумно влюбени. Просто го показваме по по-особен начин.

Брам се отказа от непосилната задача да почисти тениската си.

— Предупредила ли си родителите си, че ще останеш тук? Защото, кълна се в бога, Мег, последното, от което се нуждая сега, е Джейк да ме погне. Или майка ти.

— Аз ще се оправя с татко. А мама и без това не те понася, така че тя не е проблем.

Чаз избра точно този момент да влезе в кухнята. Бе вързала косата си – днес яркочервена – с тесни гумени ластици на две опашки, стърчащи на върха на главата й като миниатюрни дяволски рогца. Приличаше на четиринайсетгодишна, но когато видя мръсната кухня, започна да ругае като препатил моряк, обиколил всички морета. Цветистият поток секна, когато Брам пристъпи напред…

— Извинявай, Чаз. Блендерът ми се изплъзна от ръцете.

Момичето мигом омекна.

— Следващия път ме изчакай, става ли?

— Непременно – обеща той смирено.

Чаз се зае да къса квадратни парчета от кухненската ролка и да ги раздава на присъстващите.

— Избършете си краката, за да не разнасяте мръсотията из цялата къща.

Отказа предложената й помощ и енергично се зае да почиства. Докато излизаха от кухнята, Джорджи си припомни с какъв ентусиазъм Чаз й разказваше за чистенето и съжали, че не си е взела камерата.

Пропуснала тази възможност, тя реши да си навакса с Мег и когато по-късно следобед двете седяха край басейна, включи камерата и започна да разпитва приятелката си за приключенията й в Индия. Но за разлика от Чаз, Мег бе отраснала с камери и отговаряше само на определени въпроси. Когато Джорджи се опита да я притисне, тя заяви, че й е писнало да говори за себе си и иска да поплува.

Не след дълго се появи Брам. Затвори телефона си, излегна се на шезлонга до Джорджи и зарея поглед към плискащата се във водата Мег.

— Идеята приятелката ти да се мотае наоколо не е особено добра. Аз все още страстно я желая.

— Не, не я желаеш. Просто искаш да ме дразниш.

Той беше гол до кръста и похотливостта отново завладя развратницата, спотайваща се в тялото й. Брам смяташе, че тя си играе игрички, отказвайки да легне с него, ала нещата бяха много по-сложни. Джорджи никога не бе гледала на секса като на незначително забавление. Винаги бе искала физическата любов да е важна част в една връзка. Досега.

Нима най-после бе станала толкова трезвомислеща и самоуверена, че да си достави удоволствие с краткотраен секс, без любов и обвързване? Няколко горещи лудории в леглото и след това: „Ариведерчи, бейби, и прав ти път!”. Ала този сценарий имаше огромен недостатък. Как да правиш необвързващ секс с мъж, когото после не можеш да отпратиш? Откъдето и да го погледнеше, съвместното им съжителство под един покрив беше проблем, който не можеше да пренебрегне с лека ръка.

— Нищо не си казал за тазсутрешната си среща в „Мандарин” – поде тя, за да се разсее от потискащите мисли.

— Няма много за разказване. Онзи тип просто искаше да се докопа до някои мръсни подробности от нашия брак – сви рамене Брам. – Но на кого му пука? Денят е прекрасен и никой от нас не е нещастен. Трябва да признаеш, че това е страхотна трета среща.

— Добър опит.

— Стига, Джорджи, откажи се. Забелязах как ме гледаш. Само дето не се облизваш.

— За нещастие, аз съм обикновено човешко същество, а ти си станал много по-секси, отколкото беше някога. Само ако беше реален мъж, а не надуваема гумена мъжка кукла…

Той преметна крака през шезлонга и се надвеси над нея като златния Аполон, спуснал се от Олимп, за да напомни на простосмъртните жени за последствията от опасните игри с боговете.

— Само още една седмица, Джорджи. Това е всичко, с което разполагаш.

— Или какво?

— Ще видиш.

Незнайно защо, ала думите му не й прозвучаха като заплаха.

Лора Муди дояде салатата и хвърли кутията в кошчето до бюрото в остъкления си офис, намиращ се на третия етаж в сградата на „Старлайт Артисте Мениджмънт”. Беше на четирийсет и девет, неомъжена и постоянно на диета, за да свали излишните четири и половина килограма, които според холивудските стандарти я превръщаха в неприлично дебела. Имаше мека и непокорна кестенява коса, без нито един посивял косъм; очи с цвят на отлежал коняк; и дълъг нос, който обаче отлично хармонираше с изразителната волева брадичка. Не беше нито красива, нито грозна, което в Ел Ей я превръщаше в невидима. Дизайнерските й рокли и костюми, задължителната униформа за холивудските агенти, никога не изглеждаха добре върху дребната й фигура. Дори да беше облечена в тоалет от „Армани”, винаги се намираше някой, който да й поръча да му донесе кафе.

— Здравей, Лора.

Като чу гласа на Пол Йорк, тя едва не събори бутилката с диетична пепси-кола. Сега щеше да си плати, задето цяла седмица избягваше да отговаря на обажданията му. Пол беше много хубав мъж, с гъста, стоманеносива коса и правилни черти на лицето, но под впечатляващата външност се спотайваше характер на затворнически надзирател. Днес беше облечен в обичайната си униформа – сив панталон и светлосиня риза, със затъкнати в малкото й джобче слънчеви очила „Рей Бан”. Безгрижната му походка не можеше да я заблуди. Пол излъчваше ленивата, но опасна грация на кобра.

— Изглежда, напоследък си добила навика да не вдигаш телефона си – рече той.

— Тук беше истинска лудница. – Лора зашари с крака под бюрото, търсейки сандалите, които бе изритала преди малко. – Смятах днес да ти позвъня.

— С пет дни закъснение.

— Пипнах стомашен грип.

Тя откри единия сандал и се насили да си припомни всичко, което я възхищаваше у него. Той се вписваше напълно в стереотипа на властния и надменен баща на кинозвезда, но беше отгледал и възпитал прекрасна дъщеря. За разлика от много други деца звезди, Джорджи никога не се бе озовавала в клиника за наркомани или алкохолици. Не бе сменяла гаджетата си като носни кърпички, нито бе „забравяла”, че не носи бельо, когато слизаше от автомобил. Освен това Пол беше безупречно стриктен в управлението на парите й, вземаше доста скромен процент за работата си, така че да живее комфортно, но не и в показен разкош. Собствените му амбиции бяха единственото, от което не можеше да предпази дъщеря си.

Пол отиде до стената при дивана и започна бавно да оглежда дипломите, почетните грамоти и снимките на Лора в компанията на различни знаменитости, които никога не бе представлявала. Джорджи беше единствената й изтъкната клиентка и основният източник на доходите й.

— Искам Джорджи да участва в проекта на Грийнбърг – заяви Пол.

Учудващо и за самата нея, Лора успя да задържи усмивката на устните си.

— Историята за бимбо* вампирката? Интересна идея. – Ужасна идея.

[* Американски жаргон, означаващ младо момиче с повече силикон, отколкото интелект, обсебено от дрехи и мъже. – Б.пр.]

— Сценарият е великолепен – рече той. – Останах впечатлен от таланта и находчивостта на автора.

— Наистина е увлекателен и забавен – съгласи се агентката. – Всички говорят за него.

— Джорджи ще внесе нов аспект в сюжета.

Пол отново пренебрегваше желанията на дъщеря си. Героинята в „Отмъщението на бимбо вампирката”, въпреки забавните сцени и остроумния диалог, беше точно от онези роли, от които Джорджи искаше завинаги да се отърси.

Лора забарабани с нокти по бюрото.

— Ролята е написана все едно за нея. Жалко, че Грийнбърг твърдо е решил да вземе за нея драматична актриса.

— Той само си въобразява, че знае какво иска.

— Сигурно си прав. – Лора завъртя очи. – Обаче той смята, че присъствието на сериозна драматична актриса ще придаде повече достоверност на сценария.

— Не съм казал, че ще бъде лесно. Заработи своите петнайсет процента и го накарай да я прослуша. Кажи му, че Джорджи направо се е влюбила в сценария и го иска повече от всичко на света.

— Разбира се. Веднага ще поговоря с него. – Как, по дяволите, щеше да убеди Грийнбърг да се срещне с Джорджи? Повече вярваше в способността на Пол да застави дъщеря си да приеме роля, която тя не желае.

— Знаеш ли… – Така и не успя да намери втория сандал, затова не можеше да стане, което даваше на Пол възможност да се извисява доминиращо над бюрото й. – Снимките започват следващия месец, а Джорджи си взе шестмесечен отпуск.

— Аз ще се погрижа за Джорджи.

— Всъщност тя в момента е на меден месец и…

— Казах, че ще се погрижа за нея. Когато разговаряш с Грийнбърг, не забравяй да изтъкнеш комедийния й талант и каква голяма част от дамската аудитория се отъждествява с нея. Познаваш всички хватки и номера в занаята. Напомни му за огромното внимание на пресата към Джорджи. Това ще помогне билетите да се разпродават като топъл хляб.

Не непременно. Славата на Джорджи като любимка на таблоидите никога досега не се бе отразила върху бокс офис класациите на филмите й. Лора побутна нервно бележника върху бюрото си.

— Да, ами… знаеш, че ще направя всичко възможно, но не бива да забравяме, че това е Холивуд.

— Никакви извинения. Постарай се да стане, Лора. При това бързо. – Пол кимна кратко и излезе.

Главата й пулсираше от болка. Преди шест години Лора беше на седмото небе от щастие, когато Пол я избра сред всички агенти на „Старлайт”. Сметна го за голям успех, закъсняло признание за десетте години упорит труд, в продължение на които бе засенчвана най-безсрамно от млади напористи кандидати за слава, завършили университетите от Айви лигата, непритежаващи и половината от опита й. Тогава Лора не разбра, че е сключила сделка с дявола – дявол с името Пол Йорк.

Мечтата й да стане една от влиятелните агенти в Холивуд сега изглеждаше смехотворна. Тя не притежаваше нито дързостта, нито светкавичните реакции на колегите си. Пол я бе наел по една-единствена причина – нуждаеше се от покорна марионетка, която можеше да контролира, а обиграните и утвърдени агенти на „Старлайт” нямаше да играят по свирката му. Прехраната й, всичко, което притежаваше, включващо луксозния й апартамент, зависеше от способността й да изпълнява желанията на Пол.

Някога се гордееше със самостоятелността и решимостта си да отстоява професионалните си преценки. Но сега едва си спомняше какво означават тези думи.

През следващите четири дни Брам се срещна с друг потенциален инвеститор, който, както и останалите, не изгаряше от желание да рискува, влагайки пари в неособено надеждно начинание.

Джорджи взе още два урока по танци, скъси косата си с два сантиметра и продължи да се терзае за бъдещето си. Когато депресията й се задълбочи, тя се опита да убеди Мег да обиколят магазините, но приятелката й добре познаваше Холивуд.

— Ако исках физиономията ми да лъсне по страниците на „Ю Ес Уикли”, щях да изляза с родителите ми. Вие, приятели, сте си избрали този начин на живот. Не и аз.

Вместо това Мег отиде да поязди, а Джорджи бе принудена да изтърпи един нелек обяд с баща си в най-модния ресторант в града, където двамата се настаниха в тапицирано с кожа сепаре, под екстравагантен полилей от стоманени пластини.

— Сценарият на „Отмъщението на бимбо вампирката” е блестящо написан и наистина забавен – подхвана той, докато похапваше от салатата с парченца крехко месо на грил. – Знаеш колко рядко се среща подобно съчетание.

Той побутна панерчето с хляб към нея, но Джорджи нямаше апетит. През последните две седмици Чаз всеки ден я угощаваше с планини от макарони със сирене и огромни порции лазаня. Сега костите й не изпъкваха толкова силно, а страните й не приличаха на дупки, зейнали след фатален взрив, макар че Джорджи не беше съвсем уверена в благородните намерения на икономката на Брам.

— Сигурна съм, че филмът ще има поразителен успех. Но… – Младата жена порови из купата с ризото с лимон, опитвайки се да мобилизира всичките си сили, за да отстои решението си. Ставаше дума за нейния живот, за нейната кариера и тя трябваше самостоятелно да следва избрания път. – Омръзна ми да играя лекомислени празноглавки. Посветих доста време на комедиите и не желая повече да участвам в подобни филми. Нужно ми е ново предизвикателство, нещо по-дълбоко и сериозно, което истински ще ме вдъхнови и ще ми помогне да покажа таланта си в друга светлина.

Не си направи труда да спомене шестмесечния отпуск, който бе извоювала с толкова усилия. Сега се налагаше да се върне на работа колкото може по-скоро, за да не прекарва толкова време в компанията на Брам.

Баща й се облегна на стената.

— Не ставай банална, Джорджи – скастри я той. – Поредната комедийна актриса, мечтаеща да изиграе Лейди Макбет. Прави това, за което те бива.

Джорджи нямаше да се остави да я пречупи.

— Откъде мога да съм сигурна, че нямам талант за други роли, след като никога не съм имала шанса да ги изиграя?

— Имаш ли представа колко се потруди Лора, за да ти уреди среща с Грийнбърг?

— Тя би трябвало първо да говори с мен – промърмори Джорджи. Сякаш на Лора изобщо щеше да й хрумне да се посъветва първо с нея!

Пол свали очилата си и разтри очи. Изглеждаше уморен и Джорджи мигом се почувства виновна. Животът му никак не беше лек. Беше останал вдовец на двайсет и пет години с четиригодишна дъщеря на ръце. Баща й бе посветил живота си, а тя му се отплащаше с недоволство и обида. Той отново надяна очилата си и взе вилицата, но веднага я остави.

— Предполагам, че това твое бездействие…

— Не си справедлив! – прекъсна го тя.

— В такъв случай нежеланието ти да се съсредоточиш и да се захванеш за работа навярно се дължи на влиянието на Брам. Откровено казано, страхувам се, че ще зарази и теб с безотговорността и непрофесионализма си.

— Брам няма нищо общо с това.

Докато ровеше из ризотото си, тя чакаше баща й да изтъкне колко по-сговорчива и разумна е била, докато беше омъжена за Ланс. Баща й и Ланс имаха едно и също мнение по всички въпроси и понякога Джорджи си мислеше, че Ланс би трябвало да е негово дете, а не тя.

Пол отново поднови атаката.

— Създателите на „Отмъщението на бимбо вампирката” смятат да го пуснат по екраните на Четвърти юли догодина. Идеален филм за лятната почивка. Ще бъде истински блокбастър.

— Не и ако аз играя в него.

— Не го прави, Джорджи. Негативните мисли водят до негативни резултати.

— „Лесни неща” ще бъде пълен провал. И двамата го знаем.

— Съгласен съм, че продуцентите и режисьорите взеха някои лоши решения, и тъкмо заради това е необходимо името ти да се свърже колкото се може по-скоро с „Бимбо вампирката”. Цялата тази публичност ще ти даде шанс, какъвто скоро няма да се появи. Ако го пропуснеш, ще съжаляваш до края на живота си.

Джорджи сподави гнева си, като си напомни, че баща й винаги се е грижил за интересите й. Още от самото начало на кариерата й той беше нейният най-предан и яростен защитник. Ако не я одобряха за някоя роля, той казваше, че директорът на кастинга е загубеняк. Не можеше да отрече, че правеше всичко, за да я предпази. Дори й забрани да изиграе силната и обещаваща роля на детска проститутка, когато Джорджи беше едва на дванайсет. Колко й се искаше желанието му да я закриля да се дължи на бащинска любов, а не на амбиция.

Младата жена отново си помисли, че ако майка й беше жива, нещата може би щяха да бъдат по-различни.

— Татко… ако мама не беше починала, смяташ ли, че щеше да продължиш кариерата си на киноактьор?

— Кой знае? Сега вече няма смисъл да мислим за това.

— Зная, но… – Ризотото беше прекалено солено и Джорджи побутна купата настрани. – Разкажи ми още веднъж как сте се запознали.

Той въздъхна.

— Срещахме се в колежа през последната година. Аз играех Бекет в „Убийство в катедралата”, а тя дойде да ме интервюира за университетския вестник. Привличане на противоположностите. Тя беше много разсеяна и нехайна.

— Обичаше ли я?

— Джорджи, това беше толкова отдавна. Сега трябва да се съсредоточим върху настоящето.

— Обичаше ли я?

— Много. – Нетърпението, с което изрече думата, й подсказа, че го казва само защото знаеше, че тя иска да чуе точно това.

Докато се взираше в неизяденото си ризото, Джорджи осъзна, че по някаква странна ирония беше започнала да се чувства много по-свободно с разпътния си съпруг със съмнителна репутация, отколкото с баща си. Но навярно се дължеше на факта, че не я бе грижа за мнението на Брам.

Може би някой ден щеше да престане да се интересува толкова много и от мнението на баща си.

Към края на обяда угризенията й взеха връх и тя импулсивно го покани на обяд през уикенда. Щеше да покани и Трев, както и да помоли Мег да остане още няколко дни. Можеше дори да позвъни на Лора. Нейната марионетка агент умееше да води неангажиращи разговори на маса, а тъй като Брам и баща й щяха постоянно да се заяждат един друг, беше й необходим буфер.

Чаз се разфуча, когато й съобщи намерението си да наеме фирма за кетъринг.

— Моите ястия винаги са били достатъчно добри за Брам и приятелите му – изсумтя възмутено икономката, – но предполагам, че ти си прекалено претенциозна.

— Чудесно! – не й остана длъжна Джорджи. – Щом искаш да готвиш, готви тогава. Аз просто се опитвах да ти улесня живота.

— В такъв случай кажи на Арън, че трябва да ми помага при сервирането.

— Добре – съгласи се Джорджи, но не издържа и попита: – За какви приятели на Брам си готвила? Откакто съм тук, не е имал никакви гости.

— Разбира се, че е имал. Готвих за приятелките му. И за Тревър. Както и за онзи здравеняк, режисьора, господин Питърс, преди два месеца.

Значи, Ханк Питърс наистина се е срещал с Брам. Интересно.

Неприятната шумотевица заради снимките от балкона най-сетне започна да стихва, но Джорджи и Брам трябваше отново да се появят пред публиката, преди всичко да е започнало отново. В четвъртък, два дни преди вечерята, двамата се отбиха в „Пинкбери” в Западен Холивуд. Напоследък Брам не се оплакваше от липсата на сексуален живот, което беше доста смущаващо. Дори се държеше така, сякаш това няма никакво значение, само дето се размотаваше из къщата гол до кръста и докосваше ръката й, когато минаваше покрай нея. Джорджи имаше чувството, че се пече на бавен огън.

Той си играеше с нея.

Сладкарницата „Пинкбери” в Западен Холивуд се бе превърнала в любимо свърталище на знаменитостите, което означаваше, че наоколо винаги гъмжеше от папараци. За разходката Джорджи избра тъмносин панталон в комплект с бяла блуза с дълбоко, извито деколте, отпред с шест червени пластмасови копчета в ретро стил. Отне й един час, за да се приготви. Брам беше с джинсите и тениската, които бе облякъл сутринта.

Джорджи си поръча замразен йогурт с пресни боровинки и манго. Брам промърмори, че предпочита „Деъри Куин”, и нищо не си поръча. Когато излязоха, неколцината фотографи, дебнещи наоколо, тутакси насочиха обективите си към тях.

— Джорджи! Брам! Не сме ви виждали от няколко дни. Къде бяхте?

— Ние сме младоженци – сопна се Брам. – Къде, мислите, че сме били?

— Джорджи, ще кажеш ли нещо за спонтанния аборт на Джейд Джентри?

— Говори ли с Ланс?

— А вие двамата смятате ли да имате деца?

Въпросите се сипеха от всички страни, докато не се намеси един репортер с бруклински акцент:

— Брам, все още ли ти е трудно да си намериш прилична работа? – подвикна той. – Предполагам, че паричките на Джорджи са ти дошли точно навреме?

Брам се напрегна, а Джорджи побърза да го хване за ръката.

— Не ви познавам – разтегна тя устни в усмивка, – но дните на Брам, когато мачкаше досадни фотографи като червеи, още не са съвсем отминали. Или точно това искате?

Останалите папараци изгледаха мъжа с презрение, но държаха фотоапаратите и камерите в пълна готовност, в случай че Брам се развилнееше. Снимка с Брам, раздаващ юмруци, щеше да струва хиляди долари и навярно щеше да донесе доста тлъсто съдебно обезщетение за фотографа, предизвикал нападението.

— Няма да го ударя – рече Брам, когато двамата най-сетне се измъкнаха от хватката на чакалите. – Не съм толкова глупав, че да се уловя на въдицата на онзи боклук.

— Само защото си се улавял толкова често в миналото.

Той наклони глава към папараците, които ги следваха по петите, настръхнали в очакване.

— Нека им осигурим мечтаната снимка.

— Която е…?

— Ще видиш. – Улови ръката й и я повлече надолу по тротоара. Глутницата папараци се повлече плътно зад тях.

13

Малкият магазин с пищната си фасада с цвят на горчица напомняше на Джорджи на английски галантериен оказион. Над вратата се виждаше фигура на жена в стил ар нуво, извита около блестящи черни букви, изписващи името на магазина: „Провокация”. Двете букви „о” образуваха гърдите й.

Джорджи беше чувала от Ейприл за модния секс шоп за богаташи, но никога не го бе посещавала.

— Отлична идея – заяви тя.

— А аз очаквах, че ще ми се запревземаш, правейки се на прекалено скромна. – Брам плъзна ръка на кръста й.

— Никога не съм се превземала, нито съм се правила на скромна.

— Не можеш да ме заблудиш.

Той й задържа вратата и двамата се озоваха в задушното, пропито с парфюм помещение, придружени от виковете на папараците и оглушителното щракане на фотоапаратите. Репортерите не смееха да влязат вътре, но обсадиха витрините, опитвайки се да снимат през стъклата.

Обзавеждането беше в стила на едуардинската епоха от началото на двайсетте години на миналия век, със стени в тъмножълто и красиви дървени корнизи в топъл тъмнокафяв цвят. Полилеят на тавана се гушеше сред ръчно изрисувани паунови пера, а еротичните рисунки на Обри Биърдзли в позлатени рамки украсяваха стените. Джорджи и Брам бяха единствените клиенти, ала тя подозираше, че това ще се промени, щом се разнесеше новината за сегашното им посещение.

Магазинът можеше да удовлетвори и най-разюзданите сексуални фантазии. Брам се загледа в колекцията от еротично бельо, а Джорджи не можеше да откъсне поглед от колекцията от дилдо, артистично аранжирана пред старинно огледало. Осъзна, че е зяпала твърде дълго, когато устните на Брам докоснаха ухото й.

— За мен ще е удоволствие да ти услужа с моя.

Стомахът на Джорджи се присви от приятна тръпка.

Продавачката, жена на средна възраст с дълга черна коса, елегантно прилепнало горнище и прозрачна пола, мигом се оживи, когато ги разпозна. Запъти се чевръсто към тях, високите токчета на обувките й потъваха в дебелия килим.

— Добре дошли в „Провокация”.

— Благодаря – отвърна Брам. – Интересно местенце.

Задъхвайки се от вълнение при вида на толкова прочути знаменитости в магазина, продавачката започна да изрежда специалните стоки: