В името на любовта

— Върви да се чукаш! – Тя затръшна телефона.

Той вдигна поглед към втория етаж.

— Отлична идея.

Можеше да се каже, че това бе един от най-гадните дни в живота на Лора. Главата я цепеше, имаше потискаща среща с шефовете на „Старлайт Мениджмънт”, а като капак я глобиха за превишена скорост на път към Санта Моника. Натисна звънеца на двуетажната градска къща на Пол Йорк в средиземноморски стил, намираща се само на четири пресечки от кея, макар да й беше трудно да си представи, че Пол някога го посещава. Дълбокото триъгълно деколте на новата й копринена рокля без ръкави от „Ескада” внасяше някаква разхлада, но при все това й бе горещо, а от влагата косата й над челото бе започнала да се вие на малки къдрици. Всеки ден излизаше от къщи за работа грижливо облечена и сресана, но не след дълго нещо започваше да се обърква – под едното й око се появяваше черно петънце от размазаната спирала, презрамката на сутиена й се смъкваше по рамото, на обувката й цъфваше драскотина, подгъвът на полата провисваше и в колкото и скъп салон да се подстригваше, до края на деня меката й като на бебе коса вече бе изгубила формата си.

Отвътре се разнасяше ритъмът на „Стийли Дан”, което означаваше, че в къщата има някой, но той не реагира на звънеца, така както не отговаряше и по телефона. От две седмици, откакто вдигнаха карантината и Джорджи я бе уволнила, Лора се опитваше да се свърже с него.

Тя затропа по вратата и когато и това не помогна, заудря по-силно. Таблоидите направо бяха пощурели, опитвайки се да изровят подробности от станалото по време на карантината, но когато се разнесе новината, че сред гостите е била Рори и „Вортекс” е сключил договор с Брам за финансирането на „Къща на дървото”, слуховете за ожесточени женски схватки и хедонистични оргии секнаха.

Ключалката най-после щракна и Пол застана на прага, мрачен и застрашителен.

— Какво, по дяволите, искаш?

Обикновено безупречно вчесаната му стоманеносива коса сега беше разрошена. Беше бос и изглеждаше така, сякаш не се е бръснал от седмица. Измачкани шорти и избеляла тениска заместваха обичайното му облекло на „Хуго Бос”. Лора никога не го беше виждала в такъв вид и някакво неканено чувство потрепна в гърдите й.

Тя бутна вратата.

— Приличаш на трупа на Ричард Гиър. – Той машинално отстъпи назад и тя се шмугна покрай него в прохладната къща, където доминираха подове от бамбук, високи тавани и големи прозорци на покрива. – Трябва да поговорим.

— Не, не трябва.

— Само за няколко минути – настоя Лора.

— След като вече нямаме общ бизнес, не виждам смисъл да говорим.

— Престани да се държиш като голямо дете.

Пол се втренчи изумено в нея и Лора осъзна, че дори с избелялата тениска и изпомачканите шорти той изглеждаше много по-представително, отколкото тя с дизайнерската си рокля „Ескада” и елегантните червени сандали на „Тарин Роуз”. И отново онова неуместно потрепване в гърдите…

— Повече няма защо да ти ближа задника – усмихна се студено тя. – Това е единственото хубаво последствие от съсипаната ми кариера.

— Да, ами съжалявам за това.

Той се насочи към всекидневната – приятно помещение, но някак си безлично. Удобни мебели, бежов килим и бели жалузи на прозорците. Очевидно нито една от изтънчените светски дами, с които бе излизал през годините, не бе оставила отпечатък в дома му.

Лора отиде до музикалната уредба и я изключи.

— Обзалагам се, че не си говорил с нея, откакто всичко рухна.

— Не можеш да си сигурна.

— Нима? Наблюдавам те от години. Ако Джорджи не прави това, което иска татенцето, татенцето я наказва със студено отношение.

— Никога не съм го правил. Явно ти харесва да ме рисуваш като злодей.

— За това не са нужни много бои.

— Върви си, Лора. Можем да уредим останалите делови въпроси по електронната поща. Повече нямаме какво да си кажем.

— Това не е съвсем вярно. – Тя порови в голямата си чанта торба и тикна един сценарий в ръцете му. – Искам да се явиш на прослушването при Хауи. Няма да получиш ролята, но все трябва да започнем отнякъде.

— Прослушване? За какво говориш?

— Реших да ти стана агент. В живота ти си безсърдечен негодник, но в същото време си талантлив актьор, а и е крайно време да престанеш да лазиш по нервите на Джорджи и да се съсредоточиш върху собствената си кариера.

— Забрави. Някога наистина се занимавах с това, но не стигнах доникъде.

— Сега си друг човек. Зная, че си малко изостанал в занаята, затова съм ти записала няколко урока при Лия Колдуел, някогашната преподавателка по актьорско майсторство на Джорджи.

— Ти си откачила.

— Първият ти урок е утре в десет. Лия ще те върти на шиш, за да разкриеш всичките си умения и скрити таланти, така че е хубаво добре да се наспиш. – Тя измъкна от торбата куп листове. – Това е стандартният договор на агенцията. Прегледай го, докато проведа няколко телефонни разговора. – Извади мобилния си. – О, и нека се изясним от самото начало. Твоята работа е да играеш. Моята – да направлявам кариерата ти. Ти ще вършиш своята работа, а аз – моята и ще видим какво ще се получи.

Пол захвърли сценария върху малката масичка.

— Няма да се явя на никакво прослушване.

— Твърде си зает, за да броиш снимките, на които си заедно с дъщеря си?

— Върви по дяволите. – Силни думи, но произнесени без особен ентусиазъм. Той се отпусна в едно кресло с дамаска от шотландско каре. – Наистина ли съм безсърдечен негодник?

— Съдя по това, което виждам с очите си. Ако не си, значи си дяволски добър актьор – тросна се Лора и изведнъж се сепна.

Той наистина беше добър актьор. Тя бе останала поразена от прочита му на ролята на бащата в „Къща на дървото”. Не си спомняше кога за последен път е била толкова развълнувана от нечие изпълнение. Не беше ли една от големите иронии на съдбата, че се бе възхитила точно от играта на Пол Йорк?

Той винаги бе изглеждал толкова твърд и непреклонен и сега, когато го видя така объркан и несигурен, Лора се стъписа.

— Всъщност какво става с теб?

Пол се взираше в пространството.

— Забавно е какви обрати ни сервира животът. Съвсем не тези, които очакваме.

— И какво точно очакваше ти?

Той й подаде договора.

— Ще прочета сценария и ще помисля. След това ще обсъдим договора.

— Не става. Ако не подпишеш договора, си тръгвам заедно със сценария.

— Да не мислиш, че ще подпиша просто така?

— Да. И знаеш ли защо? Защото аз съм единствената, която проявява интерес към теб.

— И кой е казал, че ме е грижа? – Той хвърли договора върху папката със сценария. – Ако исках да се върна в професията, щях да се представлявам сам.

— Актьор, който се представлява сам, има глупак за клиент.

— Мисля, че това се отнасяше за адвокатите.

— Смисълът е един и същ. Нито един актьор не може да превъзнася сам себе си, без да изглежда като пълен идиот.

Тя беше права и Пол го знаеше, но още не бе готов да се предаде.

— Изглежда, имаш готов отговор за всичко.

— Защото добрите агенти знаят какво правят, а аз възнамерявам да ти бъда много по-добър агент, отколкото бях за Джорджи.

Той потърка палец по кокалчетата на ръката си.

— Трябваше да изразяваш мнението си.

— Опитах се – неведнъж – но ти само се мръщеше и искаше всичко да става като с магическа пръчка, а аз си спомнях за ипотеката ми и смелостта ми тутакси се изпаряваше.

— Хората би трябвало да се борят за това, в което вярват.

— Напълно си прав. – Лора посочи с пръст договора. – Е, какво решаваш, Пол? Ще седиш тук и ще се самосъжаляваш или ще имаш смелостта да се впуснеш в съвършено нова игра?

— Не съм играл от близо трийсет години. Дори не съм мислил някога отново да стана актьор.

— Холивуд обича талантливите свежи лица.

— Моето не е толкова свежо.

— Довери ми се. Всичките ти бръчки са на мястото си – заяви Лора и го измери с погледа си на кораво момиче, за да не му хрумне да приеме забележката й като глупаво дърдорене на жена в менопауза, която не помни откога не е имала мъж в живота си. – Трудно ми е да повярвам, че актьор с твоя талант никога не е помислял за работа.

— За мен кариерата на Джорджи винаги е била на първо място.

Прободе я чувство на съжаление. Какво ли му е било да притежава такъв талант и да го захвърли?

— Джорджи вече не се нуждае от теб – каза тя доста по-нежно. – Поне не за кариерата си.

Пол издърпа договора от ръцете й.

— Върви да провеждаш телефонните си разговори, по дяволите. Аз ще прегледам това.

— Добра идея.

Лора излезе на терасата. Широка и закътана, тя беше идеално място за отдих и забавления, но на нея имаше само два разностилни метални стола. Струваше й се странно толкова изтънчен човек да няма почти никакъв светски живот. Отвори телефона и провери гласовата си поща, след което проведе дълъг разговор с баща си, който живееше във Финикс. Докато разговаряха, Лора се застави да не поглежда крадешком през прозорците към Пол. След това се обади на сестра си в Милуоки, но телефонът вдигна шестгодишната й племенница, която се впусна в подробен разказ за новото си котенце.

Пол излезе на терасата и Лора прекъсна възторжения монолог на момиченцето.

— Той е невероятен актьор. Едва ли някой знае, че е учил в „Джулиард”*. Овен това е играл на Бродуей, преди да изостави кариерата си и да се посвети изцяло на Джорджи.

[* Висше училище в Ню Йорк, където се обучават студенти по драма, танц и музика. – Б.пр.]

— Кой е този двор* на Джули, лельо Лора?

[* На английски yard означава и „двор”. – Б.пр.]

Лора подръпна косата си.

— Нямаш представа колко ми бе трудно да го убедя да се върне към актьорската професия. Щом го чуеш как чете ролята, ще разбереш защо толкова се вълнувам, че ще бъда негов агент.

— Говориш странни неща – отвърна тъничкият глас. – Ще извикам мама. Мамо!

— Чудесно. Ще ти се обадя през следващата седмица – каза Лора и затвори телефона. – Мина по-добре, отколкото очаквах. – Между гърдите й потече струйка пот.

— Празни приказки. Говореше с гласовата си поща.

— Или с племенницата ми в Милуоки – отвърна Лора колкото можа по-дръзко. – Или с офиса на Брайън Глейзър. Не е твоя работа как въртя бизнеса си. Важни са само резултатите.

Той размаха договора пред физиономията й.

— Само защото подписах проклетото нещо, не означава, че ще се явявам на прослушвания. Само ще прочета сценария.

Наистина ли го бе убедила? Лора не можеше да повярва на късмета си.

— Това означава, че ще отидеш там, където ти кажа. – Грабна договора и се насочи към вратата, надявайки се, че той ще я последва. – Няма да е никак лесно, затова не е зле да изнесеш на себе си една от лекциите, с които си свикнал да досаждаш на Джорджи. Например за това, че да ти откажат някоя роля, е част от занаята и не бива да го приемаш лично. Ще ми бъде интересно да видя дали си толкова корав, колкото е тя.

— Това те забавлява, нали?

— Повече, отколкото можеш да си представиш. – Лора събра нещата си. – Обади ми се, след като прочетеш сценария. О, и още нещо – възнамерявам да дам тласък на кариерата ти, използвайки славата и репутацията на Джорджи.

Пол почервеня от гняв.

— Не можеш да го направиш.

— Разбира се, че мога. Тя ни уволни, забрави ли? – Лора стигна до вратата и се обърна към него. – Ако бях на твое място, още днес щях да й се обадя, вместо със студеното си и отчуждено поведение само да задълбочавам пропастта помежду ни.

— Да бе. Като че ли идеите ти постигнаха голям успех в миналото.

— Беше просто предложение. – Тя излезе и се насочи със спокойна крачка към колата си, макар че й се искаше да подскача до небесата от радост. Беше преодоляла първото препятствие и сега оставаше само да му намери работа.

Докато излизаше на заден ход от алеята, си напомни, че намирането на работа за Пол не е единственият й проблем. Трябваше да обяви за продажба луксозния си апартамент, да смени мерцедеса си за някаква по-евтина кола, да отмени почивката си в Мауи и да не припарва до „Барнис”. Доста депресираща перспектива.

Но за момента… Лора включи радиото, тръсна глава и запя с цяло гърло.

21

Джорджи вдигна глава от възглавницата, когато Брам излезе от банята след сутрешния душ. Преди две седмици и половина, в нощта след свалянето на карантината, тя бе изправена пред дилемата дали да се върне в стаята за гости, или да остане в спалнята на Брам. Накрая му заяви, че старата й стая гъмжи от въшките, останали от Ланс и Джейд, и не може да се върне там. Той се съгласи, че въшките са много заразни и не бива да рискува.

И сега Джорджи открито се любуваше на съпруга си. Черната кърпа, увита около бедрата му, превръщаше лавандуловите му очи в тъмносини. Косата му бе влажна. Наболата брада от последните няколко дни му придаваше сурова мъжествена елегантност. Въображаемото бебе се размърда в утробата й. Тя примигна, за да се върне към реалността.

— Кога каза, че Ханк Питърс ще започне с прослушванията за актьорите?

— Във вторник, след сватбеното парти, както много добре ти е известно.

— Наистина ли? Остава само седмица и половина… – Бяха започнали веднага с предварителната подготовка за снимките на филма, тъй като Ханк Питърс бе ангажиран с режисирането на друг филм през ноември, а Брам държеше той да е режисьорът на „Къща на дървото”. Джорджи остави чаршафа, уж неволно, да се свлече под гърдите й – както се оказа, напразен опит, тъй като той вече се бе насочил към дрешника за джинсите и тениската, превърнали се в работната му униформа на продуцент. – И аз все още съм в списъка за първото прослушване, нали?

— Няма ли най-сетне да се успокоиш? Обещах ти първото прослушване и ще го имаш. Но кълна се в Бога, ако възлагаш прекалено големи надежди…

— Трудно ще е, след като ти постоянно повтаряш колко съм некадърна.

Той промуши глава през отвора на тениската.

— Не преувеличавай. Ти си прекрасна актриса и изключително талантлива в комедийните роли, и много добре го знаеш.

— Но не съм достатъчно талантлива, за да изиграя Хелън. – Джорджи се опита да изобрази самодоволна усмивка с оттенък на злорадство. – Запомни добре този момент, Брамуел Шепърд, защото ще те накарам да си върнеш думите назад.

Щеше й се наистина да е толкова уверена, колкото демонстрираше. Беше изчела сценария още два пъти и бе започнала да нахвърля бележки за живота на Хелън, за маниерите й и особеностите на характера й. Но до прослушването оставаха само десет дни, а никога досега не бе играла толкова сложна роля. Предстоеше й още доста работа, за да се подготви както трябва, а не можеше да се съсредоточи.

Погледът му се спря върху гърдите й. Едва се бе удържала да не се впусне в лудо пазаруване на най-секси и най-съблазнителните нощнички. Вместо това се придържаше към обичайното си нощно облекло, но сега бялата камизолка и черните шорти, щамповани с пиратски черепи, лежаха скупчени на пода до леглото и Джорджи придърпа решително чаршафа до брадичката си.

— Не забравяй, че в девет е последната ни среща с Попи.

Той изпъшка и отново се вмъкна в дрешника.

— Няма да издържа още един разговор за цветни аранжименти и бадеми „Джордан”, подпечатани с фамилния герб. Всъщност какво, по дяволите, са бадеми „Джордан”?

— Бадеми с вкус на сапун. – Безпокойството, което не й даваше мира, откакто осъзна, че сега Брам има всичко, за което мечтаеше, я изстреля скоропостижно от леглото. – Ексцентричната измислица за темата „Скип и Скутър” беше твоя идея и до партито остават само осем дни. Няма да се измъкнеш от тази среща.

— Ще ти дам стотачка и ще ти направя масаж на гърба, ако ми спестиш това удоволствие.

— Не ми трябва твоята стотачка. А що се отнася до масажа… По-добре се консултирай с анатомичния атлас, приятел, защото това, което разтриваш, не е гърбът ми.

— Струва ми се, че досега не си имала оплаквания.

Налагаше се да признае, че е прав.

В крайна сметка Брам остана за срещата.

Тежкият парфюм на Попи Патерсън, превзетият говор и гривните с подрънкващите висулки влудяваха и двамата, но тя несъмнено беше най-изобретателната и веща организаторка на светски събирания и приеми. Кръжащите хеликоптери и глутницата папараци изключваха парти на открито и на Попи й хрумна идеално решение – внушителната къща „Елдридж Маншън” от двайсетте години на миналия век, построена в същия стил на английско имение, както и домът на семейство Скофийлд. Великолепната бална зала можеше спокойно да побере двестате гости, инструктирани да се облекат в костюмите от сериала „Скип и Скутър”.

Чаз и Арън се присъединиха към групата, насядала около масата в трапезарията, за да обсъдят последните подробности. Започнаха с украсата и завършиха с храната. Менюто повтаряше дословно блюдата, поднасяни в различни епизоди от сериала, започвайки с ордьоврите: мини пици; миниатюрни сандвичи с фъстъчено масло във формата на сърчица; хотдози със същите размери, без кетчуп.

Основното ястие бе по-изискано и Чаз започна да чете менюто на глас:

— Салата „Ракета” с пармезан от епизод четирийсет и втори „Скутър се среща с кмета”. Опашки от омари с ромова глазура и с манго, епизод втори „Вълнуващата конна езда”. Телешко филе, овкусено с черен пипер, епизод шейсет и трети „Съсипаният уикенд на Скип”.

— „Ракета”? – прозина се Брам. – Нещо фламбе?

— Това е рукола – обясни Чаз. – Ти я обичаш. – Огледа Попи, която носеше трикотажен костюм с цвят на шампанско от „Сейнт Джон” и маркови слънчеви очила с големи изпъкнали стъкла, вдигнати върху черната й коса. – Радвам се, че се отказахте от онази гадост с помпозното название „Мус от гъши пастет”.

Още от самото начало Попи даде да се разбере, че не желае да си има работа с двайсетгодишната икономка, чиято коса в момента беше боядисана в яркопурпурно, а при това дори не беше рок звезда.

— За муса се споменава в епизод двайсет и осми „Проклятието на семейство Скофийлд”.

— Когато Скутър нахрани кучето с него.

С напредването на дискусията очите на Брам постепенно добиваха изцъклен вид. Изминалите няколко седмици бяха доста странни. Брам излизаше рано сутрин за студиото и се връщаше късно вечер. Липсваше й, макар Джорджи да не можеше да си обясни защо… просто животът й се струваше скучен и пуст без постоянните им словесни двубои. Дори и нощните им лудории в леглото не можеха да запълнят тази празнота. Както винаги, сексът беше страстен и вълнуващ, ала нещо липсваше.

Разбира се, че нещо липсваше. Доверие. Уважение. Любов. И бъдеще.

При все това… Напоследък тя изпитваше все по-засилващо се, макар и неохотно, уважение към него. Не познаваше друг мъж, който би прибрал в дома си Чаз. Възхищаваше я умението му да открива най-грозноватата жена в тълпата и да я изпепелява с жарък поглед, докато не я накара да се почувства като супермодел. Освен това бе придобил изненадващо строга професионална етика. Но като цяло винаги поставяше себе си на първо място и това никога нямаше да се промени.

Накрая Попи затършува в чантата си от змийска кожа, откъдето ги лъхна мирис на тежък парфюм.

— Планирала съм малка изненада за вечерта – обяви тя. – Искам само да го знаете. Един от специалните ми щрихи, моя запазена марка. Ще ви хареса.

Брам тутакси излезе от сънния си транс.

— Каква изненада?

— Хайде, хайде. Спонтанността е най-важното.

— Не си падам много по спонтанността – промърмори Джорджи.

Гривните на Попи дръннаха шумно.

— Вие ме наехте, за да организирам зрелищно парти, и точно това правя. Ще бъдете на седмото небе от възторг. Обещавам.

Брам нямаше търпение да изчезне, затова прекъсна протестите на Джорджи.

— Съгласен съм с всичко, стига да не се налага да обувам чорапогащи и да пия безалкохолна бира.

Скоро след това Попи си тръгна, а Брам се запъти към студиото.

Джорджи искаше да монтира следващите части от филма си, а и трябваше да поработи върху ролята на Хелън. Но първо се обади на Ейприл. Двете, макар и от разстояние, съумяваха да работят върху костюмите и аксесоарите на Джорджи, а и последната проба наближаваше. След като свършиха разговора, Джорджи нахвърля още някои идеи за образа на Хелън, но не можа да се съсредоточи и накрая се качи на горния етаж, за да прегледа последните кадри, които бе заснела – група самотни майки, опитващи се да преживеят с минимална заплата. Разказите от първа ръка на тези отрудени жени я накараха за пореден път да осъзнае колко й бе провървяло в живота.

За тези фотографски експедиции й бе помогнала Рори, предоставяйки й един от гаражите си. Там Джорджи оставяше колата си, която папараците не познаваха. Когато искаше да напусне незабелязано къщата, тя се измъкваше през задната порта и по алеята на Рори потегляше с тойотата корола, наета от Арън за нея. Досега папараците не бяха надушили хитрината й, а неочаквано за нея, видеокамерата й предоставяше известна доза анонимност. При все че жените, които тя интервюираше, я познаваха, Джорджи се движеше доста свободно из града.

Неусетно изминаха няколко часа, преди Чаз да надникне в кабинета.

— Твоят старец отново се нанася в къщата за гости.

Джорджи вдигна рязко глава от монитора.

— Баща ми?

Чаз подръпна един от ярките си пурпурни кичури.

— Каза, че така и не е успял да отстрани плесента от къщата си. Но на мен ми се струва, че просто иска да си поживее за сметка на Брам.

Баща й не й вдигаше телефона от деня, в който тя го уволни. Какво означаваше внезапното му пристигане? Джорджи не се нуждаеше от поредната му лекция за лошия й вкус и пълната й некомпетентност. Освен това тя за нищо на света не желаеше да говори за Лора. Може би имаше право да уволни Лора, но в душата й заседна горчивина. Жалко, че Брам не беше вкъщи.

В стаята влезе Арън, помъкнал няколко пакета.

— Баща ти е на долния етаж.

— Разбрах. – Джорджи искаше да довърши монтажа на филма, а не да се впуска в неизбежната разправия, затова стана и отиде при Чаз.

— Виж… ако поне една мъничка частица от душата ти не ме ненавижда чак толкова много, ще го занимаваш ли известно време, само още един час? Моля те!

Чаз доби замислен вид.

— Добре… – подсмихна се самодоволно, – но само ако първо хапнеш нещо.

— Престани да ме тормозиш.

Отговорът на Чаз беше още по-сияйна самодоволна усмивка.

Благодарение на готварските умения на вечно вкиснатата икономка, Джорджи си бе възвърнала изгубените килограми, но този факт не намали раздразнението й.

— Съгласна! Но единият час започва да тече, след като се нахраня.

— Връщам се след десет минути.

И тя се върна с две чинии. В едната имаше салата с нарязани късчета сьомга и пресни зеленчуци, а върху другата се мъдреше гигантски сандвич – половин франзела, срязана по средата и натъпкана с всевъзможни меса, сирене и гуакамоле. Джорджи и Арън се спогледаха примирено, когато Чаз тръсна чинията със салатата пред него, а със сандвича пред Джорджи.

— Имаш нужда от калории – оповести тя, когато Джорджи помоли да си разменят чиниите. – А Арън – не.

Джорджи грабна сандвича.

— Сега се изживяваш като експерт диетолог.

— Чаз е експерт по всичко – додаде Арън. – Само я попитай.

Чаз скръсти важно ръце пред гърдите си.

— Зная, че вчера Беки най-после е разговаряла с теб.

— Искаше просто да погледна компютъра й, това беше всичко – сви рамене Арън.

— Голям си глупак! Не зная защо още си губя времето с теб.

Джорджи знаеше, но не беше толкова глупава, че да ги осветли. Според нея Чаз беше по рождение възпитателка и бавачка.

Когато дояждаше сандвича, Джорджи накара Чаз да слезе долу и да прави компания на баща й. Арън отиде да смени маслото на колата й, а Джорджи се върна към заниманието си. Неусетно се изниза един час.

— Може ли да вляза?

Джорджи вдигна стреснато глава и видя баща си, застанал на прага. Беше облечен със сиви шорти и светлосиня тениска, а косата му се нуждаеше от подстригване. Кимна към компютъра.

— Какво правиш?

Сега ще започне да я обсипва с упреци, но тя все пак му призна:

— Имам ново хоби. Снимам филми.

Той не й отговори, което още повече я изнерви. Джорджи разсеяно местеше мишката.

— Всеки може да има хоби – промърмори тя и вирна брадичка. – Купих монтажно оборудване. Просто за развлечение.

Баща й потри пръсти.

— Разбирам.

— Има ли нещо нередно в това?

— Не. Просто съм изненадан.

Навярно беше изненадан, защото идеята не му бе хрумнала.

В стаята се възцари напрегната тишина. Младата жена се изправи в стола си.

— Татко, зная, че не одобряваш моите методи, но не смятам занапред да ги обсъждам с теб.

Баща й пристъпи от крак на крак и кимна.

— Аз просто… исках да те попитам дали знаеш къде се намира електрическото табло в къщата за гости. Един от бушоните гръмна, а не бих искал да ровя наоколо, без първо да попитам.

— Електрическото табло?

— Няма значение. Ще попитам Чаз. – Стъпките му заглъхнаха надолу по коридора.

Джорджи се втренчи озадачено в отвора на вратата. След онзи ден, когато я наплиска с вода в басейна, той се държеше необяснимо странно. Трябваше да поговори с него – съвсем откровено – но нима не се опитваше да го прави от години?

Извърна се към монитора. Баща й имаше набито око. Искаше й се да му покаже заснетия материал, но имаше нужда от подкрепата му, а не от критиката му. Само ако можеха… да се държат непринудено, като баща и дъщеря.

В съзнанието й отново се мярна откъслечна сцена.

„Малка, бедно обзаведена стая… грозен златист килим… разхвърляни навсякъде книги… Родителите й танцуват някакъв бърз танц… и изведнъж започват да се гъделичкат. Гонят се из стаята. Баща й скача върху един стол. Майка й я грабва.

— И сега какво ще направиш, разбойнико? Хлапето е у мен.

И тримата се търкалят върху килима, заливайки се от смях.”

Баща й бе излязъл да вечеря навън и Джорджи не можа да го попита дали споменът е истински, или си го бе измислила. Макар че едва ли щеше да има смисъл, тъй като Пол по принцип винаги отклоняваше въпросите й за миналото. Ала едно нещо трябваше да му признае: никога не говореше лошо за майка й, макар че очевидно бракът им е бил грешка.

Когато се събуди на следващата сутрин, Джорджи беше истинско кълбо от нерви. До партито оставаше една седмица. Баща й се бе нанесъл отново в къщата за гости. Предстоеше й най-важното прослушване в кариерата й за роля, която никой не вярваше, че може да изиграе. И… сега, след като фиктивният й съпруг бе подписал договор за филм, спокойно можеше да реши, че не се нуждае от нейните петдесет хиляди долара на месец, и да я зареже. Пъпката, която бе цъфнала на челото й, беше почти облекчение – малък проблем, който бързо и лесно можеше да се разреши.

Останалата сутрин Джорджи прекара във фризьорския салон, където й направиха светли кичури и оформиха веждите й. Когато се прибра у дома, не можа да си намери място от притеснение. Толкова се вълнуваше, че не успя да се съсредоточи върху подготовката за прослушването. Затова взе камерата и реши да се измъкне от обсадата на папараците. Може би на „Санти Али” ще успее да интервюира някоя от жените, които продаваха копия на маркови дрехи.

Не бе виждала баща си през цялата сутрин, но той се появи тъкмо когато тя слизаше долу, понесла чантата с видеокамерата и останалото оборудване. Той пъхна ръка в джоба на елегантния панталон в цвят каки и подрънка с ключовете си.

— Искаш ли следобед да отидем на кино?

— Имаш предвид в киносалон?

— Ще бъде забавно.

Думите в устата му прозвучаха много странно.

— Едва ли – промърмори Джорджи.

— Тогава може би да обядваме заедно?

Джорджи искаше по-скоро да приключи с неловкия разговор, затова преметна през рамо дръжката на чантата си и заговори припряно:

— Не е нужно да се държиш толкова любезно. Това ме изнервя. Хайде, кажи каквото имаш да казваш – че съм некадърна, неблагодарна дъщеря. Че не разбирам от бизнес. Че…

— Не си нито некадърна, нито неблагодарна. И нямам какво повече да ти кажа. Просто си мислех, че двамата бихме могли да отидем някъде заедно. – Извади ключовете от джоба си. – Няма значение. И без това трябва да свърша някои задачи. – Той излезе през входната врата.

Джорджи остана изумена от нетипичното му отстъпление и го последва навън.

Винаги бе харесвала сводестата веранда с покрития със сини и бели испански плочки под и малките вити каменни колони в същия ръждивокафяв цвят като мазилката на къщата. Пурпурните бугенвилии в единия край оформяха сенчест параван, а Чаз наскоро бе поставила още няколко теракотени делви, масивна резбована мексиканска пейка и дървен стол.

— Татко, почакай.

Без да се замисли, Джорджи зарови ръка в чантата.

Въпросителното изражение на Пол се замени с подозрително, когато тя извади камерата и остави чантата на стола.

— Сънувах един сън – поде тя. – Не е истински сън. По-скоро спомен… – Камерата беше нейната броня, нейната защита. Вдигна я до очите си и я включи. – Спомен за това, как вие двамата с мама танцувате и се закачате. Ти скочи върху един стол. Ние се смеехме и… бяхме щастливи. – Джорджи пристъпи по-близо. – Тези спомени, които ме връхлитат понякога… измислила съм си ги, нали?

— Махни тази камера.

Тя се намръщи, когато се блъсна в острия ръб на пейката, но продължи да снима.

— Измислила съм ги, за да скрия истината, която нямам смелостта да си призная.

— Джорджи, наистина…

— Мога да броя.

Тя заобиколи пейката и насочи обектива към баща си.

— Зная, че си се оженил за нея само защото е била бременна с мен. Постъпил си почтено, но си мразел всяка минута от брачния си живот.

— Прекалено драматизираш.

— Кажи ми истината. – Тя започна да се изпотява. – Поне веднъж ми я признай и никога повече няма да заговоря за това. Не искам да те обвинявам. Можел си да я зарежеш бременна, но не си го направил. Можел си и мен да изоставиш.

Той въздъхна и отново се върна на верандата, все едно му предстоеше изтощителна, неизбежна среща.

— Въобще не беше така.

Тя го заобиколи и му препречи пътя, заставайки между него и изхода.

— Видях снимките й. Била е много красива. Зная, че е обичала да се забавлява.

— Джорджи, махни тази камера. Казвал съм ти, че майка ти те обичаше. Не разбирам какво повече…

— Казвал си ми също, че е била разсеяна и нехайна. Но просто си се опитвал да бъдеш дипломатичен. – Гласът й потрепери. – Не ме е грижа, дори да е била лекомислена и вятърничава купонджийка. Момиче за една нощ, за съжаление, с последствия. Аз просто…

— Достатъчно! – Той размаха гневно пръст към камерата. Една вена запулсира върху челото му. – Веднага изключи това нещо!

— Тя е била моя майка. Трябва да зная. Ако е била поредната празноглава красавица, поне ми го кажи.

— Не беше! И повече никога не смей да говориш така за майка си! – Издърпа камерата от ръцете й и я запрати на пода, където тя се разби върху плочките. – Нищо не разбираш!

— Тогава ми го обясни!

— Тя беше любовта на живота ми.

Думите му увиснаха във въздуха.

Джорджи потрепери. Погледите им се кръстосаха. Лицето му се сгърчи от мъка. Главата й се замая, краката й се подкосиха.

— Не ти вярвам.

Баща й свали очилата си и се отпусна на пейката.

— Майка ти беше… прекрасна – изрече той дрезгаво. – Истинска чаровница… Смехът беше за нея естествен като дишането. Тя беше умна – много по-умна от мен – и изключително духовита. Невероятно добра, никога не виждаше лошото в хората. – Ръката му трепереше, когато остави очилата на пейката. – Тя не умря при автомобилна катастрофа, Джорджи. Стана свидетел как приятелят на една бременна жена я биеше и тя се опита да й помогне. Той застреля майка ти в главата.

— Не! – ахна ужасено Джорджи.

Пол опря лакти върху коленете си и сведе глава.

— Болката, която изпитах, когато я загубих, беше непоносима. Ти не разбираше защо я няма и през цялото време плачеше. Не можех да те успокоя. Едва имах сили да те нахраня. Тя толкова много те обичаше, че щеше да страда от слабостта ми. – Разтри лицето си с длани. – Спрях да ходя на прослушвания. Беше ми невъзможно. Актьорската игра изисква да изразяваш свободно чувствата си, а аз бях заключил сърцето си. – Прокара пръсти през косата си. – Не можех да понеса отново да преживея подобна болка. Обещах си никога повече да не обичам друг човек толкова силно, колкото обичах нея.

Пронизващ спазъм стегна гърдите й.

— И си спазил обещанието си – прошепна младата жена.

Пол вдигна глава и тя видя напиращите сълзи в очите му.

— Не, не го спазих. И виж докъде ни доведе това.

Отне й минута да проумее думите му.

— Мен? Обичал си ме толкова силно?

— Звучи изненадващо, нали? – изсмя се той горчиво.

— Аз… трудно ми е да повярвам.

Пол отново наведе глава и побутна с обувка счупената камера.

— Предполагам, че съм по-добър актьор, отколкото си мислех.

— Но… защо? Ти винаги беше толкова студен. Толкова…

— Защото трябваше да продължа напред! – прекъсна я той яростно. – Заради нас. Не можех да си позволя отново да рухна.

— През всичките тези години? Тя умря толкова отдавна.

— Отчуждеността се превърна в навик. Безопасно място за съществуване. – Той стана от пейката. За пръв път, откакто го помнеше, баща й изглеждаше по-възрастен от годините си. – Понякога толкова много приличаш на нея. Твоят смях. Твоята доброта. Но ти си по-практична от нея и не си толкова наивна.

— Също като теб.

— Ти си такава, каквато си, и точно затова те обичам. Винаги съм те обичал.

— Аз никога не съм се чувствала… много обичана.

— Разбирах го, но не знаех как да го променя, затова се опитвах да го компенсирам, като се посветих изцяло на кариерата ти. Исках да се убедя, че правя най-доброто за теб, но през цялото време осъзнавах, че не е достатъчно. Дори никак.

Жалостта растеше в гърдите и ведно с тъгата за всичко, от което е била лишена, и увереността, че майка й, жената, която баща й описваше, нямаше да иска да го види такъв.

Той взе очилата и потърка горната част на носа си.

— Когато видях в какво състояние беше, след като Ланс те изостави, колко страдаше и се измъчваше, ми идеше да го убия. Но самият аз не съумях да те утеша. А след това се омъжи за Брам. Не мога да забравя миналото, но зная, че го обичаш, и се опитвам да го приема.

Джорджи едва не възрази, но навреме прехапа език.

— Татко, разбирам колко те нараних и обидих, като ти заявих, че смятам занапред сама да направлявам кариерата си, но аз искам просто… да бъдеш мой баща.

— Ти съвсем ясно ми даде да го разбера. – Пол вдигна лице към нея. Изглеждаше по-скоро разтревожен, отколкото обиден. – Ето какъв е моят проблем. Познавам добре този град. Може би е проява на извънредно голямо самочувствие или прекалено желание да те закрилям, но не вярвам, че някой друг ще постави твоите интереси над своите.

За разлика от него, осъзна тя, при все че невинаги бе съгласна с резултатите.

— Трябва да ми се довериш – рече Джорджи тихо. – Ще искам мнението ти, но окончателното решение – правилно или погрешно – ще бъде мое.

— Мисля, че това отдавна трябваше да се случи – кимна той нерешително и се наведе, за да вдигне счупената видеокамера. – Съжалявам за камерата. Ще ти купя нова.

— Всичко е наред. Имам резервна.

И двамата се умълчаха. Чувстваха се неловко. Но знаеха, че най-трудното беше зад гърба им.

— Джорджи… не зная как точно се случи, но изглежда… – Завъртя в ръка счупения корпус на камерата. – Има вероятност – малка вероятност – може би… ще подновя кариерата си.

Разказа й за посещението на Лора и за настойчивостта й да му стане агент, както и за уроците по актьорско майсторство, които бе започнал да посещава. Изглеждаше едновременно засрамен и малко объркан.

— Забравил съм колко обичах работата си. Чувствам, че най-после правя това, с което отдавна трябваше да се заема. Сякаш… съм се завърнал у дома.

— Не зная какво да кажа. Това е прекрасно. Изумена съм. И развълнувана. – Джорджи докосна ръката му. – Ти беше блестящ онази вечер, когато чете ролята на бащата в „Къща на дървото”. А аз така и не ти го казах. Предполагам, че не си единственият, който таи чувствата и мислите си. Кога имаш прослушване? Разкажи ми повече.

Той й разказа накратко сценария, описа героя си и сподели впечатленията си от първия урок. Докато гледаше оживеното му лице, Джорджи имаше чувството, че наблюдава човек, който най-после е започнал да руши емоционалните си окови.

Разговорът се насочи към Лора.

— Не мога да я обвинявам, задето ме ненавижда – промърмори Джорджи виновно. – Може би не биваше да го правя, но исках да започна начисто и не виждах друг изход.

— Сигурно ще ти е трудно да го повярваш, но изглежда, Лора не ти се сърди. И аз самият не го разбирам. Ти направо заби прът в колелото на доходите й, но вместо да изпадне в депресия, тя е… не зная… развълнувана, пълна с енергия… не зная точно как да го определя. Тя е необикновена жена, много по-храбра, отколкото съм предполагал. Тя е… интересна.

Джорджи го изгледа изпитателно. Той стана от пейката. Отново се възцари неловка тишина. Баща й опря ръка на колоната.

— Как ще продължим от тук нататък, Джорджи? Много бих искал да стана бащата, който искаш да имаш, но ми се струва, че малко съм закъснял. Нямам представа какво да правя.

— Не ме гледай. Аз съм емоционално травмирана от всички жестоки побои, които ми нанесе през годините. – Отново прибягваше до дразнещото си остроумие, но не можеше да измисли какво друго да му каже, освен че искаше той просто да я прегърне. Джорджи скръсти ръце пред гърдите си. – Може би като за начало не е зле да опитаме с една бащинска прегръдка.

За нейна изненада баща й стисна очи, сякаш го прониза остра болка.

— Аз… май съм забравил как се прави това.

Пълната му безпомощност я трогна.

— Може би все пак ще опиташ.

— О, Джорджи… – Той протегна ръце напред, притегли я към гърдите си и я притисна тъй здраво, че ребрата й едва не изпукаха. – Толкова много те обичам. – Сгуши главата й под брадичката си и я залюля, като че ли беше малко дете. Беше тромаво, непохватно и прекрасно.

Тя зарови лице в яката на тениската му. Не беше лесно и за двамата. Джорджи трябваше да поеме инициативата, но сега, когато разкриха сърцата си, тя щеше да го стори с радост.

22

Внушителната постройка „Елдридж Маншън” бе служила за декор на десетки филми и телевизионни сериали, но никой досега не я бе виждал в този вид – до входния портал се стигаше по две пътеки, над които бяха опънати високи тенти. По-голямата, снежнобяла, с пищна украса и надпис „Имение Скофийлд”, водеше към главния вход. Върху по-малката зелена тента, разположена малко по-настрани, бе написано: „Само за слуги”.

Гостите се смееха, докато слизаха от лимузините, бентлитата и поршетата. В унисон с духа на партито, онези, които бяха облечени във вечерни рокли, смокинги, елегантни екипи за тенис или костюми „Шанел”, навирваха носове и се насочваха към главния вход, но Джак Пейтриът не беше вчерашен. Легендарната рок звезда, в най-удобните си джинси и карирана памучна риза, нахлузил градински ръкавици и затъкнал в колана пакетчета със семена, бодро се запъти към входа за слугите, хванал под ръка съпругата си. Семплата черна рокля на Ейприл, обичайната униформа на икономките, щеше да е безлична, ако не беше елегантният корсет с дълбоко деколте, сътворен от Ейприл специално за случая. Два ключа, предназначени да отключват всякакви врати, висяха на черен копринен шнур, сгушени кротко във вдлъбнатината между гърдите й. Дългата й руса коса бе прибрана в хлабав и много секси кок.

Рори Кийн, в скромна рокля на френска камериерка, настигна Джак и Ейприл до входа за прислугата. Кавалерът й за вечерта, жизнерадостен капиталист спекулант, издокаран в ливрея на иконом, не беше любовник, а приятел, който я придружаваше на подобни светски сбирки.

Родителите на Мег влязоха през главния вход. Актьорът и драматург Джейк Коранда беше в изискан бял костюм, подчертаващ смуглата му кожа, а прелестната му съпруга Фльор Савагар Коранда блестеше в елегантна рокля от шифон на цветя, падаща на причудливи дипли около стройната й фигура. Мег, облечена като хипарката Зуи, най-добрата приятелка на Скутър, предпочете да мине през входа за слугите, съпроводена от спътника си за вечерта – безработен музикант и същински двойник на Джон Ленън от седемдесетте години на миналия век.

Чаз стоеше до вратите на балната зала, дивейки се на себе си, задето бе позволила на Джорджи да избере костюма й. И ето я сега, накипрена като шибан ангел, в проблясваща сребриста рокля и ореол от станиол, прикрепен към голямата оранжева перука. Щом повдигнеше очи, можеше да види оранжевите къдрици, спускащи се над веждите й. Идеята бе хрумнала на Джорджи от епизод тринайсети – „Сънят на Скип”. Когато Чаз възропта срещу костюма, Джорджи я дари със странна усмивка, заявявайки, че Чаз била предрешен ангел. Какво, по дяволите, означаваше това?

Задължението й беше да помага на Попи, организаторката на вечерта, като следи зорко дали всичко върви гладко, но основното занимание на Чаз беше да се пули невярващо на цялото това съзвездие, изсипало се от холивудските небеса. Според Попи това парти беше най-важното събитие за цялото лято и дори знаменитости, които не познаваха лично Брам и Джорджи, бяха умолявали за покани.

— Никакви дизайнерски чанти – не спираше да повтаря Джорджи на Попи, което Чаз не можеше да проумее, но след като Джорджи й обясни, мигом се съгласи с нея.

Полираните первази от орехово дърво по стените и лампериите на тавана в балната зала проблясваха на светлината от кристалните полилеи. Върху кръглите, яйченожълти покривки на масите бяха постлани по-малки покривчици от тафта на бледолилави и сини карета. Кичести сини хортензии, вдъхновени от встъпителните кадри на сериала, подредени в яркожълти порцеланови чайници, украсяваха масите. До всеки прибор се виждаха миниатюрен модел от карамелизирана захар на имението „Скофийлд” ведно с менюто в сребърна рамка за фотографии, върху което бяха гравирани гербът на фамилията Скофийлд и малък отпечатък от лапата на Бътърскоч, котаракът на Скутър. Върху четирите огромни телевизионни екрана, разположени по стените на залата, се въртяха без звук епизоди от сериала.

Чаз видя Арън да върви към нея с миловидна, но малко смотана и непохватна брюнетка, която сигурно беше Беки. Арън нямаше да има кураж да я покани, но Чаз не го остави на мира и той накрая капитулира. Благодарение на нея той изглеждаше значително по-добре.

— Нужен ти е единствено хубав костюм – бе заявила тя, докато го убеждаваше да се облече като адвоката на семейство Скофийлд. – Който да е ушит специално за теб. И накарай Джорджи да го плати.

Едно нещо не можеше да се отрече за Джорджи – не беше скръндза. Тя дори изпрати Арън при шивача на баща си.

С прилична прическа, контактни лещи, тяло, което от ден на ден ставаше все по-стройно, и хубави дрехи вместо идиотските тениски, надраскани с тъпи изречения от видеоигри, той се беше превърнал в съвсем друг човек.

— Чаз, това е Беки.

Беки беше малко пълничка, с блестяща тъмна коса, кръгло лице и свенлива дружелюбна усмивка. На Чаз й хареса усърдието, с което тя се опитваше да не зяпа знаменитостите, тълпящи се в залата.

— Здравей, Чаз. Страхотен костюм.

— Чувствам се малко глупаво в него. Но ти благодаря.

— Беки работи в отдел „Човешки ресурси” в една здравна застрахователна компания – поясни Арън, като че ли Чаз вече не го знаеше. Беше й известно и че родителите на Беки са дошли от Виетнам, но самата Беки се е родила в Лонг Бийч.

Тя огледа бялата блуза на Беки с V-образно деколте, късата черна пола, тъмния чорапогащник и обувките с десетсантиметрови тънки токчета и кимна одобрително.

— Изглеждаш супер в шофьорски костюм.

— Арън го предложи.

Всъщност Чаз бе предложила Беки да се облече като Лулу – секси шофьорката на адвоката на семейство Скофийлд. Предположи, че Беки ще е ужасно изнервена за тазвечерното парти, и е по-добре да е облечена в нещо по-обикновено – така ще се притеснява по-малко.

— Честно казано, беше идея на Чаз – изтърси Арън, макар че Чаз нямаше да му пили на главата, ако си бе премълчал.

— Благодаря – усмихна се Беки. – Истината е, че бях доста нервна заради тази вечер.

— Страхотна първа среща, нали?

— Невероятна! Още не мога да повярвам, че Арън ме покани. – Беки го погледна със сияйна усмивка, сякаш той беше най-готиният мъж на света, което едва ли можеше да се твърди за него, при все че изглеждаше много по-добре, отколкото преди.

Когато Арън й се усмихна топло в отговор, Чаз изпита ревност. Не защото искаше да бъде гадже с Арън, а защото свикна да се грижи за него. Дори му разказа за всички гадости, които бе преживяла. Но ако отношенията му с Беки станеха сериозни, той навярно ще иска да говори само с нея. А може би Чаз ревнуваше, защото и тя си мечтаеше някой наистина свестен мъж, а не похотлив мръсник да я гледа по същия начин, както Арън гледаше Беки. Не сега, но някой ден.

— Това е Мел Саша Холидей – посочи Арън към висока, слаба жена с дъга тъмна коса. От дългата верижка на шията й върху корсажа на елегантната й сатенена рокля висяха очила за четене. Беше облечена като секретарката на госпожа Скофийлд, само дето беше много по-секси. – Саша е една от най-добрите приятелки на Джорджи – обясни Арън на Беки.

— Познах я от рекламите на „Холидей Хелти Ийтинг” – кимна Беки. – Невероятна е. На живо дори е още по-слаба.

Чаз смяташе, че е прекалено кльощава и погледът й е малко напрегнат, но не каза нищо.

Тримата продължиха да стоят близо до вратата, опитвайки се да не се взират в парада от звезди – като се започне от Джейк Коранда и Джак Пейтриът, всички актьори от „Скип и Скутър” и се стигне до партньорите на Джорджи от други филми. Мег й махна от другия край на залата и Чаз също й помаха в отговор. Кавалерът на Мег приличаше на загубеняк и Чаз си помисли, че тя заслужаваше някой много по-добър. Съдейки по изражението на бащата на Мег, той напълно споделяше мнението й.

Чаз се изненада, като видя да влиза Лора Муди, бившата агентка на Джорджи, но не беше чак толкова потресена, колкото Попи, която изглеждаше така, сякаш всеки миг ще получи инфаркт. Лора беше поканена още преди Джорджи да я уволни, но никой не очакваше тя да дойде.

— Къде са госпожица Йорк или господин Шепърд? – прошепна Беки на Арън.

На Чаз й прозвуча странно да ги наричат така. Арън погледна часовника си.

— Те ще се появят тържествено, с гръм и блясък. Идеята е на Попи. – Лицето му пламна. – Имам предвид истинската Попи, а не супергероинята от стратегическите видео игри. – Изгледа намръщено Чаз. – Престани да се смееш. Държиш се инфантилно… и непрофесионално. – Но той също прихна и обясни на Беки, че говори за организаторката на партито, властна и досадна персона, която двамата с Чаз не можеха да понасят.

Докато похапваха ордьоври, Рори Кийн се приближи, за да поговори с тях, което беше супержестоко, защото всички останали гости решиха, че и те са випове. Лора също се присъедини към компанията. Не изглеждаше притеснена, че е тук, макар всички да знаеха, че Джорджи я бе уволнила, а на всичкото отгоре беше дошла без кавалер.

Попи и сервитьорите насочваха гостите към парадното фоайе, където щяха да се появят младоженците. Чаз започна да се притеснява. Джорджи беше свикнала да е на сцената, но тази вечер бе различна. Момичето не искаше съпругата на Брам да се препъне или да се изложи пред всички тези хора. Музикантите засвириха увертюра от Моцарт или от някое подобно светило. Брам се появи от вратата на първия етаж. Чаз за пръв път го виждаше в смокинг, но той се държеше толкова непринудено, сякаш всеки ден се разхождаше в смокинг из къщата – истински Джеймс Бонд, Джордж Клуни или Патрик Демпси, само че с по-светла коса. Изглеждаше богат и прочут и Чаз се изпълни с гордост, че тъкмо тя се грижи за него.

Той се приближи до подножието на величественото стълбище и вдигна глава. Музиката се извиси и в този миг се появи Джорджи. Чаз изпита същия прилив на гордост. Джорджи сияеше от здраве и вече не беше измършавяла страдаща жена с хлътнали очи. И всичко това бе дело на Чаз. Момичето погледна към Брам и видя, че той бе занемял от красотата й.

Джорджи бе настояла да пристигнат на партито поотделно, затова Брам я виждаше едва сега. Почти очакваше тя да се появи в костюма на скункс на Скутър, както го бе заплашила. Но би трябвало да я познава по-добре и да не й повярва нито за секунда.

Джорджи изглеждаше така, сякаш бе притичала гола през кристален полилей. Роклята й приличаше на изящно изваяна колона от искрящ лед и обгръщаше плътно високата й стройна фигура до коленете, откъдето се разширяваше на ефирни дипли до пода. Фина лента от кристална дантела прихващаше плата на едното рамо, оставяйки другото голо. Тясна дантелена платка разсичаше тялото по диагонал, позволявайки да се зърне белоснежна кожа през прозирната тъкан.

Точно това очакваше да види публиката през осемте сезона – образ, който им бе отнет заради безотговорното поведение на Брам. Превръщането на Скутър Браун от бездомно сираче в елегантна жена с щедро и благородно сърце и жизнерадостна искреност, които нито един Скофийлд не притежаваше. Брам беше потресен. Можеше да се заяжда и да се отнася несериозно към Скутър, но това интелигентно, изтънчено създание му се струваше почти… опасно.

Косата й бе съвършена. Тъмните меки къдрици бяха прибрани на тила и само няколко кичура обрамчваха лицето й в стилен безпорядък. Въпреки решението на Джорджи да разчита изцяло на Ейприл, тя притежаваше вроден усет за това, което й отиваше, и не бе направила грешката да позволи на някого да развали естествено светлата й кожа с изкуствен загар. Нито пък се бе накичила с бижута. От ушите й висяха впечатляващи диамантени обици, но шията бе гола. Нямаше нужда да се подчертава красотата й.

Редом с нея стоеше Пол, а ръката й бе непринудено отпусната върху ръкава на смокинга му. Първоначалният план не предвиждаше баща й да я придружава и израженията на усмихнатите им лица слисаха Брам. Знаеше, че напоследък Пол прекарва доста време с нея, но тъй като работеше до късно, нямаше представа каква бе причината за това затопляне на отношенията между баща и дъщеря.

Пол и Джорджи заслизаха по стълбите. Брам не можеше да откъсне поглед от нея. Според холивудските стандарти тя не се смяташе за красавица, но проблемът беше не в нея, а в стандартите. Тя беше много по-интересна и неповторима от така наречените калифорнийски красавици, плод на многобройни липосукции и пластични операции, наблъскани с ботокс и силикон, с издути рибешки устни, приличащи на скелети, като някакво съвременно превъплъщение на Франкенщайн.

Когато тя се спря на площадката, Брам със закъснение си спомни, че трябваше да изкачи стъпалата, за да я пресрещне. Но тя беше свикнала той да забравя репликите си и не чака дълго. Брам най-сетне с усилие отлепи краката си от пода и се изкачи по стълбището, като спря на три стъпала под нея. Извърна се леко към гостите и протегна ръка с дланта нагоре. Сладникаво и изтъркано, но тя заслужаваше възможно най-романтичното посрещане. Пол целуна Джорджи по бузата, кимна на Брам и освободи сцената за булката и младоженеца. Топлата ръка на Джорджи се плъзна в неговата. Гостите избухнаха в бурни аплодисменти, когато тя слезе по трите стъпала до него.

Двамата се обърнаха към балната зала, препълнена със сияйни усмивки и грейнали лица, макар че несъмнено половината от присъстващите правеха залози колко дълго ще изтрае този брак. Джорджи вдигна глава към него. От очите й струеше нежност. Той повдигна пръстите й до устните си и благоговейно ги целуна. Можеше да изиграе шибания Прекрасен принц не по-зле от Ланс Загубеняка.

Но му беше дяволски трудно да запази цинизма си. Може би тази вечер се разиграваше поредната холивудска вълшебна приказка, ала илюзията приличаше на истина.

Джорджи искаше илюзията да е истина. Тази нощ. Приказната искряща рокля. Приятелите около нея, непривично нежното изражение на баща й. Единствено мъжът, застанал до нея, беше фалшив. Но тази вечер не й се струваше такъв. Двамата се смесиха с гостите, облечени удивително разностилно – с джинси и тенис полички, смокинги и училищни униформи. Трев и Саша бяха изявили желание да вдигнат тост, но когато всички насядаха около масите, Пол неочаквано се изправи с чаша в ръка.

— Тази вечер празнуваме брачните клетви, в които тези невероятни хора са се врекли един на друг. – Погледна към Джорджи. – Единият от тях… обичам много. – Гласът му пресекна и очите на Джорджи се наляха със сълзи. – Другият… започвам да харесвам.

Всички се засмяха, включително и Брам. За Джорджи изминалата седмица, прекарана с баща й, беше странна и прекрасна. Да знае колко много я обича той – колко силно е обичал майка й – означаваше всичко за младата жена. Но когато Пол започна да говори за щастливото бъдеще на младоженците, искрената усмивка на Джорджи започна да помръква. Да разкаже истината на баща си, вместо да се опитва да скрие грешките си от страх да не го разочарова, беше следващата крачка по дългия път към пълната независимост.

Едва тази сутрин Пол й призна, че е поканил бившата й агентка за своя дама на вечерта. Джорджи се радваше, че го бе направил, при все че се чувстваше доста неловко да посрещне Лора.

— Ще бъде добре за нея – й каза той. – Така всички ще видят, че ти все още я смяташ за част от най-близкия си кръг.

— Освен това е идеален начин околните да разберат, че ти се връщаш към актьорската професия и Лора ще те представлява – опита се да се пошегува Джорджи.

Лицето на баща й се помрачи.

— Джорджи, това не е причината…

— Зная, че не е – побърза да го прекъсне тя. – Не исках да прозвучи така.

Двамата се нагаждаха към новите си отношения и се стараеха някоя грешна стъпка да не развали крехкото им разбирателство. Тя го смушка в ребрата, за да го разсмее.

След първия тост последваха други – закачливият на Трев, топлият на Саша, но и двата забавни и приятелски. Когато вечерята бе сервирана, гостите започнаха все по-често да почукват по чашите с вода. Публичните им целувки вече не изглеждаха толкова престорени. Джорджи за пръв път беше с мъж като Брам Шепърд, който толкова да обичаше да се целува… и при това го правеше невероятно добре. За пръв път беше с мъж, чиито целувки й доставяха такава наслада.

На съседната маса Лора забоде вяло вилицата си в омара и скришом оправи презрамката на сутиена си. За тази вечер бе решила да облече официална рокля, като по-голямата част от останалите дами, но в последната минута промени решението си. Това беше делова среща и Лора не можеше да си позволи да подръпва дълбокото деколте на корсажа, от където неминуемо ще надникне повечко плът, или да се притеснява, че голите й ръце не са достатъчно загорели. Вместо това избра семпъл бежов делови костюм, блуза, драпирана около врата, и перли – облекло, което обикновено носеше госпожа Скофийлд. Като се изключи постоянният й проблем с презрамките на сутиена, Лора имаше съвсем благоприличен вид.

Поканата на Пол беше истински шок. Беше му позвънила, за да му съобщи, че се е провалил на първото си прослушване, но агентът по кастинга искаше да се срещнат за друга роля. Тъкмо се впусна в обичайните утешения, подходящи за наранено его, когато той я прекъсна:

— Не бях подходящ за ролята, но прослушването беше чудесна тренировка. – И след това я покани на партито.

Би била последна глупачка, ако откажеше. Появата й на такава звездна сбирка щеше да върне малко от блясъка на професионалната й репутация, което Пол отлично съзнаваше. Но не можеше да не остане нащрек. Леденото излъчване на Пол беше идеална противоотрова срещу привлекателната му външност и другите мъжки достойнства. Ала напоследък той изглеждаше странно уязвим и тя се изкушаваше да погледне на него от друг, малко необичаен ъгъл.

За щастие, Лора прекрасно знаеше колко опасни могат да бъдат фантазиите, подтикващи жените да се вживяват в ролята на спасителки. Беше наясно какво иска от живота и нямаше намерение да прецака всичко само защото Пол Йорк се е оказал много по-сложна и интересна личност, отколкото бе смятала. И какво от това, че понякога се чувстваше самотна? Дните, когато позволяваше на някой мъж да я отвлече от реалните цели, отдавна бяха останали зад гърба й. Пол беше само един клиент и за работата й беше изгодно да я видят на това парти.

През цялата вечер той беше изключително внимателен към нея – съвършеният джентълмен, но Лора беше прекалено нервна, за да се храни. Докато останалите гости на масата бяха заети с оживени разговори, тя се наведе към Пол.

— Благодаря, че ме покани. Задължена съм ти.

— Трябва да признаеш, че срещата с Джорджи не беше толкова неловка, колкото се опасяваше.

— Само защото дъщеря ти е превъзходна актриса.

— Престани да я защитаваш. Тя те уволни.

— Трябваше да ме уволни. А вие двамата през цялата вечер не спряхте да се усмихвате един на друг, така че не ми се прави на корав пич.

— Просто си поговорихме. Това е всичко. – Той посочи ъгълчето на устата си, за да й покаже, че се е изцапала.

Засрамена, Лора грабна салфетката, но не уцели мястото и се наложи Пол да изтрие устните й със своята.

Когато отдръпна ръката си, Лора грабна чашата с вода.

— Трябва да е бил велик разговор.

— Такъв беше. Напомни ми да ти го разкажа следващия път, когато съм пиян.

— Не мога да си те представя пиян. Самодисциплината ти е прекалено силна.

— Случвало се е.

— Кога?

Тя очакваше да подмине въпроса й, но той не го направи.

— Когато съпругата ми умря. Напивах се всяка нощ, след като Джорджи заспеше.

Това беше Пол Йорк, когото Лора тепърва започваше да опознава. Дълго го изучава изпитателно, сетне попита:

— Каква беше съпругата ти? Не е нужно да ми отговаряш, ако не желаеш.

Той остави вилицата си.

— Тя беше невероятна жена. Блестяща. Забавна. Безкрайно добра. Не я заслужавах.

— Тя навярно не е била на същото мнение, иначе е нямало да се омъжи за теб.

Пол изглеждаше малко смутен, сякаш толкова бе свикнал да се смята за недостоен за жена си, че не можеше да си представи да е другояче.

— Когато умря, наскоро бе навършила двайсет и пет – промълви той. – Съвсем млада, почти момиче.

Лора нервно затъркаля перлите между пръстите си.

— И ти още я обичаш.

— Не и по начина, който си мислиш. – Той докосна с десертната лъжичка миниатюрното захарно имение на семейство Скофийлд, надвиснало леко над чинията му. – Предполагам, че двайсет и пет годишният мъж, който все още живее някъде в мен, винаги ще я обича, но това беше много отдавна. Тя беше страшно разсеяна. Случваше се да откривам ключовете на колата в хладилника, а понякога в чантата й. Не се интересуваше от външността си. Това ме подлудяваше. Винаги губеше копчета или късаше разни неща…

По гърба на Лора полазиха тръпки.

— Трудно ми е да си те представя с такава жена. Жените, с които излизаш, са толкова елегантни.

Той сви рамене.

— Животът е изтъкан от безпорядък. Но аз винаги се опитвам да открия някакъв ред.

Тя сгъна салфетката в скута си.

— Но не си се влюбил в никоя от тях.

— А ти откъде знаеш? Може би съм се влюбил и съм бил отхвърлен.

— Едва ли. Ти си Гран При във всички залагания на бившите съпруги. Надежден и порядъчен, умен и красив.

— Бях прекалено зает с кариерата на Джорджи, за да се оженя отново.

Лора долови в думите му упрек към самия себе си.

— Ти си отгледал прекрасна дъщеря и през годините си направил толкова много за нея – изтъкна тя. – Чувала съм най-различни истории. Като дете Джорджи не могла да устои пред микрофон и балетни пантофки. Престани да се измъчваш от несъществуваща вина.

— Тя обичаше да се изявява пред публика. Случвало се е, ако за миг я изпусна от поглед, да се качи на масата и да танцува. – По лицето му пробяга сянка. – Но при все това не биваше толкова да я притискам. На майка й никак нямаше да се понрави.

— Хей, лесно е да критикуваш, когато наблюдаваш от небесната висота, докато някой друг носи цялата тежест.

Лора имаше дързостта да се пошегува със святата му жена и лицето му тутакси доби студено и затворено изражение. В миналото тя щеше да стори всичко по силите си, за да замаже непростимия гаф и да измоли прошката му, но сега не мигна дори когато Пол мрачно смръщи вежди. Вместо това се наклони напред и прошепна:

— Остави миналото там, където му е мястото – в спомените.

Той рязко вдигна глава, а гневните искри в очите му я пронизаха като куршуми.

Тя срещна смело погледа му.

— Крайно време е.

Затварянето в себе си беше обичайното оръжие на Пол Йорк и тя очакваше да се оттегли в черупката си, ала той не го направи. Ледът в очите му се стопи.

— Интересно, Джорджи ми каза същото.

Той вдигна салфетката, която Лора бе изпуснала, и я удостои с продължителен поглед, от който дори костите й омекнаха.

23

Отначало Чаз забеляза сервитьора, защото беше симпатичен и не приличаше на актьор. Нисък, но добре сложен, с късо подстригана тъмна коса. Докато разнасяше чиниите с ордьоврите, не спираше да стрелка околните с любопитни погледи някак си крадешком. Но и тя правеше същото, затова не й направи особено впечатление. Ала после забеляза някаква непохватност в него, докато се обръщаше.

Когато най-после Чаз се досети какво прави сервитьорът, тя толкова се вбеси, че едва се сдържа тутакси да не се нахвърли върху него. Но изчака, докато приключи сервирането, извини се и се измъкна в коридора за прислугата, където го откри да подрежда чинии върху метална количка. Когато я видя, той огледа ореола й и закачливо се ухили:

— Здрасти, ангелче. Какво мога да направя за теб?

Чаз погледна баджа му.

— Можеш да ми дадеш камерата си, Маркъс.

Закачливата му усмивка мигом се стопи.

— Не разбирам за какво говориш.

— Имаш скрита камера.

— Ти си луда.

Тя се опита да си припомни къде криеха камерите си разследващите репортери.

— Зная коя си ти – изтърси сервитьорът. – Работиш за Брам и Джорджи. Колко ти плащат?

— Повече, отколкото ти получаваш. – Маркъс не беше висок, но беше мускулест и жилав и Чаз малко късно осъзна, че може би трябваше да извика някой от охраната да се справи с неприятната ситуация. Но наоколо имаше доста хора и тя реши, че е по-добре да не се вдига излишен шум. – Или ще ми дадеш камерата, Маркъс, или ще извикам някой да ти я вземе.

Явно думите й прозвучаха доста убедително, защото мъжът се притесни. Фактът, че го е изплашила, макар и малко, повдигна духа й и я окуражи.

— Това не те засяга – тросна се той.

— Ти само се опитваш да си изкарваш прехраната. Да, разбирам, дай ми камерата и ще забравим за цялата случка.

— Не бъди такава кучка.

Без да отговори, Чаз се приближи и ръката й се стрелна към горното копче на жилетката му, което малко се отличаваше от останалите. Копчето остана в ръката й, но не се откъсна, защото бе прикрепено към тънък кабел.

— Хей!

Тя дръпна още по-силно и го откъсна.

— Тук камери не се допускат. Нима не ти е известно?

— А на теб какво ти пука? Имаш ли представа колко плащат фотоагенциите за подобни тъпотии?

— Недостатъчно.

Лицето му стана яркочервено, но той не можеше да измъкне камерата от ръцете й, без да го видят. Чаз тръгна по коридора, а Маркъс се повлече след нея.

— Виж, можеш да продадеш своята история. За работата си при тях. Обзалагам се, че като нищо ще получиш сто хилядарки. Върни ми камерата и аз ще те свържа с точния човек. Той всичко ще уреди.

Сто хиляди долара…

— Дори не е задължително да казваш нещо лошо за тях.

Тя не отговори. Просто се отдалечи.

Сто хиляди долара…

След вечерята пуснаха смешен видеомонтаж с клипове от „Скип и Скутър”. Малко преди да разрежат сватбената торта, в залата се появи Дърк Дюк с микрофон в ръка. Той беше най-популярният диджей в града – истинското му име беше Адам Ливенщайн – и Попи го бе наела да подбира музиката за танците, които щяха да започнат след половин час. Дърк беше нисък, със заострена като куршум глава, татуировка на врата и харвардско образование, което с всички сили се стараеше да скрие. Днес вместо обичайните джинси бе навлякъл смокинг, който явно не му беше по мярка.

— Здравейте, всички! Жесток купон! Да аплодираме Джорджи и Брам.

Публиката послушно заръкопляска.

— Всички вие сте фенове на „Скип и Скутър”. Страхотно е, нали, да видим Брам и Джорджи женени?

Последваха нови аплодисменти и две изсвирвания, едното от Мег.

— Събрали сме се тук да отпразнуваме един брак, сключен преди два месеца. Брачна церемония, на която никой от нас не бе поканен. Явно не сме били достатъчно достойни.

Смях.

— А тази вечер… Ще поправим този пропуск…

Появиха се четирима сервитьори, понесли сводеста беседка, драпирана с бял тюл и украсена със сини хортензии. Зад тях пристъпваше Попи, с дълга до земята черна рокля, самодоволно усмихната.

Джорджи смушка Брам с лакът.

— Мисля, че Попи току-що ни поднесе обещаната изненада. Същата, за която ти даде благословията си.

— Трябвало е тогава да ме цапардосаш с нещо по-тежко по главата – намръщи се Брам. – Това никак не ми харесва.

На Джорджи й харесваше още по-малко, особено когато видя, че сервитьорите поставиха беседката на входа на балната зала. Брам тихо изруга.

— Тази жена може да се смята за уволнена.

— Като ръкоположен свещеник във Вселенската църква на живота – Дърк замълча за по-драматичен ефект, – за мен е чест – нова пауза – да помоля булката и младоженеца да излязат напред и – гласът му се извиси – да повторят брачните си клетви пред всички нас!

Гостите направо примряха от възторг. Дори и бащата на Джорджи. Блестящите пухкави устни на Попи се извиха в тържествуваща усмивка. Един мускул заигра в ъгъла на челюстта на Брам. Попи нямаше право да устройва подобно представление, без да се посъветва предварително с тях.

— Бързо си лепни сияйна усмивка! – процеди през стиснати зъби Брам и се изправи.

Джорджи си каза, че това няма значение. Голяма работа! Поредният публичен цирк. Искрящата рокля прошумоля, когато тя се надигна от стола.

Дърк разтягаше гласните като водещ на телевизионна игра.

— Бащата на булката. Елате и се присъединете към младоженците. Да аплодираме господин Пол Йорк! Брам, избери си шафер!

— Той избира мен! – скочи Трев и всички избухнаха в смях.

Джорджи имаше чувството, че се задушава.

— Джорджи, коя ще е твоята шаферка?

Тя погледна към Саша, Мег и Ейприл и за сетен път си каза каква щастливка е да има такива прекрасни приятелки. Сетне наклони игриво глава.

— Лора.

Лицето на Лора се удължи от шока и тя едва не събори стола си, когато се надигна.

Всички се събраха край брачната беседка. Баща й, Трев, Лора и неохотните младоженци.

Дърк предвидливо се обърна с гръб към залата и закривайки микрофона с ръка, попита шепнешком Брам и Джорджи, застанали с лице към гостите:

— Всички готови ли са?

Младоженците се спогледаха и в един миг на съвършено общуване се разбраха без думи. Той повдигна вежди. Тя му каза с очи всичко, което мисли. Той се усмихна, стисна ръката й и взе микрофона от Дърк.

— В един бар влезли католически свещеник, равин и пастор… – Всички се разсмяха. Брам се ухили и поднесе микрофона по-близо до устата си. – Благодаря на всички за добрите пожелания. Не ни достигат думи, за да кажем колко ги ценим.

Попи, застанала малко встрани, задъвка долната си устна. Речта на Брам не влизаше в програмата й. Очевидно не й се нравеше прекалено инициативни клиенти да се месят в плановете й.

Брам пусна ръката на Джорджи и посочи към беседката.

— Както всички несъмнено вече сте се досетили, тази церемония е изненада за нас. Но истината е, че макар и двамата да разбираме колко е примамваща идеята да станете свидетели на брака между Скип и Скутър, ние с Джорджи сме съвсем различни хора, а не героите от сериала. И не ни се иска сега да се превъплъщаваме в тях.

В знак че подкрепя напълно съпруга си, Джорджи го хвана под ръка и се усмихна широко на присъстващите.

Брам постави длан върху пръстите й.

— В този момент силно се изкушавам да кажа някои много сантиментални думи за Джорджи. Колко благородна, любяща и щедра е тя. Мила и забавна. Че тя е най-добрият ми приятел. Но не искам да я засрамвам…

— Всичко е наред. – Тя се наведе към микрофона. – Засрами ме.

Той се засмя, както и всички присъстващи. Двамата се целунаха, след което си размениха дълги влюбени погледи, Брам тайничко я шляпна по дупето, а тя на свой ред го ощипа.

И тогава, изневиделица, коленете й се разтрепериха. Наистина се разтрепериха. Сякаш от земетресение. Но земетресението се случваше в нея.

Тя се бе влюбила в него.

Цялата кръв се отдръпна от лицето й. Джорджи се опита да осъзнае ужасната истина. Въпреки всичко, което знаеше за Брам Шепърд, тя се бе влюбила в него, в този себичен, самовлюбен, саморазрушителен и нагъл тип, който бе откраднал девствеността й, бе провалил сериала и едва не бе съсипал самия себе си.

Брам сякаш искреше под светлините на полилеите, ослепителната му красота и мъжествената му елегантност бяха създадени за киноекрана. Джорджи едва си поемаше дъх. Тъкмо когато най-сетне се научи да бъде самостоятелна, сама се погубваше, влюбвайки се в един мъж, на когото не можеше да вярва, един мъж, на когото плащаше, за да остане до нея. Зави й се свят, когато осъзна дълбочината на пропастта, заплашваща да я погълне.

Брам завърши речта си и в залата внесоха върху количка сватбената торта – многослойно чудо на сладкарското изкуство, покрито с фина глазура и хортензии от захар. Най-отгоре се кипреха миниатюрни фигурки на Скип и Скутър в сватбени одежди. Брам пъхна в устата й хапка от първото парче от тортата. В ъгълчето на устната й остана късче от глазурата, което той изтри с целувка. Тя събра сили на свой ред да пъхне парченце от тортата в неговата уста. Тортата имаше вкус на разбито сърце.

След това Ейприл я отведе в съседна стая, за да й помогне да свали приказната кристална рокля и да се преоблече в бледо синьо-зелена рокля – осъвременена версия на късите слепени вечерни рокли с ниска талия от двадесетте години на миналия век – която бяха избрали за танците. През останалата част от нощта Джорджи се движеше като в мъгла – танцуваше и се смееше, бедрата й се движеха, кичурите, обрамчващи лицето й, сякаш жилеха страните й.

Тя танцува с Брам, който не спираше да й шепне колко е красива и как изгаря от нетърпение да я отведе в леглото. Танцува с Трев, с приятелките си, с Джейк Коранда, Арън и с баща си. Танцува с партньорите си от различните си филми и Джак Пейтриът. Дори и с Дърк Дюк. Докато краката й се движеха, можеше да не мисли как да се спаси от приближаващата катастрофа.

Малко след два сутринта, когато най-после останаха сами, Брам се извиси заплашително над нея. Краищата на черната вратовръзка висяха около врата му, а яката на ризата бе разхлабена.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш с тази дивотия, че ще спиш в къщата за гости?

Джорджи все още беше малко пияна, но не толкова, че да не осъзнава какво трябва да направи. Искаше да заплаче… или да закрещи, но за това щеше има време по-късно.

— Във вторник сутринта трябва да се явя на прослушване за филма ти, забрави ли? Няма да е честно спрямо останалите актриси да спя с теб само три дни преди това.

— Това е най-неубедителното извинение, което някога съм чувал.

Някак си успя да призове дързостта на предишната Джорджи, на онази Джорджи, която отново се бе влюбила толкова глупаво.

— Извинявай, Скипър, но аз вярвам в честната игра. Иначе съвестта ще ме гризе и няма да ми даде покой.

— Майната й на съвестта ти. – Той я притисна към стената в подножието на стълбите и впи устни в нейните. Страстни, завладяващи целувки с властен привкус. Чак пръстите на краката й изтръпнаха. Брам пъхна ръка под подгъва на късата синьо-зелена рокля и прилепи устни към надигналата се над деколтето гърда. – Подлудяваш ме – промърмори, без да се откъсва от влажната й кожа.

Главата й се маеше от шампанското, от желание и отчаяние. Пръстите му нахлуха в бикините й, толкова фини и тесни, че все едно ги нямаше. _Спри. Не спирай._ Думите се блъскаха в главата й, докато целувките му ставаха все по-настойчиви, а ласките му толкова интимни, че тя повече не издържаше.

— Достатъчно – изрече той хрипливо и я вдигна на ръце.

Музиката в главата й се усили. Откъси от „Доктор Живаго” и „Титаник”, „Незабравим романс” и „Далеч от Африка”, докато той я носеше нагоре по стъпалата като в най-романтичната сцена от „Отнесени от вихъра”. Нищо че той здравата си удари лакътя във вратата, докато я пренасяше през прага на спалнята.

Но Брам бързо се окопити, сложи я на леглото и задърпа трескаво дрехите й. Сякаш отново се озоваха в онази първа нощ на яхтата. Голите й бедра, притиснати в ръба на матрака. Роклята, навита до кръста. Дрехите му, разпилени по пода. И тя, влюбена като последна глупачка в един мъж, който никога не я бе обичал.

Беше като първия път… и не беше. След първата задъхана атака той забави темпото – любеше я с ръце, с устни, с мъжествеността си… с всичко, освен със сърцето си. И тя откликна на ласките, отново се отдаде цялата. Само за този последен път.

Някакъв неясен въпрос проблесна в очите му, когато Брам се взря в нейните. Беше усетил промяната в нея, но не разбираше какво точно е станало. Насладата им се надигаше като бушуваща вълна, музиката в главата й се извиси в кресчендо и камерата се отдръпна. Тя затвори очи и полетя с него към висините на забравата.

Докато лежеше сгушена до рамото му, отчаянието й отново изплува. Трябваше да спре това саморазрушение.

— И така, кога се влюби в мен? – попита Джорджи.

— В мига, в който те видях – отвърна Брам сънено. – Не, почакай… Това бях аз. Първия път когато се погледнах в огледалото.

— Питам сериозно.

Той се прозина и я целуна по челото.

— Заспивай.

— Имам такова усещане… – не спря да дълбае Джорджи.

— Какво усещане?

Сега той беше напълно буден и изпълнен с подозрение, но тя трябваше да знае точно какви са отношенията им. Това беше прекалено важно. Помежду им не биваше да има недоразумения като в някой сериал, които можеха да се изяснят с няколко думи.

— Усещането, че си влюбен в мен.

Брам седна, събаряйки я безцеремонно върху матрака.

— От всички тъпи… знаеш съвсем точно какво изпитвам към теб.

— Не съвсем. Ти си много по-чувствителен, отколкото се представяш, и криеш много неща.

— Изобщо не съм чувствителен – изръмжа Брам и я изгледа кръвнишки. – Искаш да ми натриеш носа, нали? Заради онова, което казах на партито?

Тя не си спомняше какво бе казал на партито и изви присмехулно устни.

— Разбира се, че искам да ти натрия носа. Затова го кажи пак.

Той въздъхна раздразнено и се отпусна обратно върху възглавниците.

— Че си най-добрият приятел, който някога съм имал. Хайде, смей се. Повярвай ми, никога не съм и помислял, че ще стане така.

Неговият най-добър приятел… Джорджи преглътна.

— Не разбирам защо. Аз съм много свестен човек.

— Ти си откачена. И след милион години никога не бих си представил, че ти ще си човекът, на когото най-много ще вярвам.

А тя изобщо не му вярваше. С изключение на едно – той й казваше истината за чувствата си към нея.

— Ами Чаз? Тя би умряла заради теб.

— Добре, ти си вторият човек, на когото вярвам най-много.

— Така е по-добре. – Джорджи си заповяда да спре дотук, но беше длъжна да опита. Поне още веднъж. – Това наистина може да ни изиграе лоша шега и да провали всичко – въздъхна тя, сякаш разговорът безумно я отегчаваше, – ако се видиотиш и решиш да се влюбиш…

— Исусе, Джорджи, ще мирясаш ли най-сетне? Никой не е влюбен в никого.

— Сигурен ли си?

— Напълно.

— Какво облекчение! А сега млъквай, за да поспя.

Кракът й се бе схванал, но тя не посмя да помръдне, докато не чу дълбокото му равно дишане. Чак тогава се измъкна от леглото. Нахлузи първото, което й попадна – захвърлената му риза – и се прокрадна на долния етаж. Баща й се бе върнал в жилището си и къщата за гости отново беше празна. Джорджи заситни по студената каменна пътека. Сълзите се стичаха свободно по лицето й. Ако продължи да спи с него, ще трябва да се преструва, че всичко е само секс. Трябваше да играе пред него точно така, както играеше пред камерите.

Но не можеше да го направи. Нито за него, нито за себе си. Никога вече.

24

Брам закъсня за прослушването на Джорджи и хладното кимване на Ханк Питърс издаде недоволството му. Младият мъж знаеше, че всички очакват да се върне отново към старите си безотговорни навици, но този път вината не беше негова. Задържа го обаждането на един от партньорите в „Ендевър”. Но Брам не се впусна в обяснение – в миналото бе измислял твърде много неубедителни извинения – затова само кимна сухо:

— Извинете, че ви накарах да чакате.

Макар че никой не го каза в лицето му, всички смятаха, че днешното прослушване на Джорджи е напразна загуба на време. Но той й го дължеше, независимо че никак не му бе приятна мисълта за отчаянието на Джорджи, когато я отхвърлеха за ролята.

— Да се заемаме за работа – подкани ги Ханк.

Стените на стаята за прослушване бяха в противен зелен цвят, а подът бе застлан с кафяв килим на петна. Мебелите се състояха от няколко очукани метални стола и две сгъваеми маси. Намираше се на най-горния етаж на стара сграда в дъното на имота на „Вортекс”, в която се помещаваше „Сирака Продъкшънс” – независимата дъщерна компания на студиото. Брам седна на празния стол между Ханк и директорката по кастинга.

С дългото си лице, оредяваща коса и очила Ханк приличаше повече на професор от престижен университет, отколкото на холивудски режисьор, но беше изключително талантлив и Брам още не можеше да повярва, че работи с него. Директорката по кастинга кимна на асистентката си, която излезе, за да доведе Джорджи.

Двамата не се бяха виждали от вечерта на партито. Малко след това Пол се бе разболял – някакво стомашно неразположение според Чаз – и още на следващата сутрин, преди Брам да се събуди, Джорджи бе заминала да се грижи за баща си. Точно сега тя трябваше да се съсредоточи върху най-важното прослушване в кариерата си, вместо да се прави на медицинска сестра, и Брам не можеше да повярва, че Пол не я е отпратил. Освен това искаше за последен път да се опита да разубеди Джорджи от участието в прослушването.

Асистентката се върна и задържа вратата отворена. Явно самоувереността на Джорджи беше много по-крехка, отколкото демонстрираше. Брам беше сигурен, че няма да е пълен провал, но нямаше и да е достатъчно добра, за да изиграе ролята както трябва. А и мисълта, че всички ще критикуват играта й, му беше крайно ненавистна.

Влезе висока тъмнокоса актриса. Актриса, която не беше Джорджи. Докато директорката по кастинга я разпитваше с какво се е занимавала след последния си филм, Брам се наведе към Ханк.

— Къде, по дяволите, е Джорджи?

Ханк го изгледа странно.

— Ти не знаеш ли?

— Нямахме възможност да поговорим. Баща й е хванал някакъв грип и тя се грижи за него.

Ханк свали очилата си и започна да трие стъклата им с края на ризата си, като че ли не искаше да го погледне в очите.

— Джорджи размисли. Реши, че ролята не е за нея, и се отказа от прослушването.

Брам не можа да повярва на ушите си. Остана до края на прослушването, без да чуе нито дума, след това се извини и се опита да се свърже с нея по телефона, но тя не вдигна. Пол и Арън също не му отговориха, а Чаз не знаеше нищо повече, освен това, което Джорджи първоначално й бе казала. Накрая Брам позвъни на Лора. Тя го осведоми, че само преди няколко часа е говорила с Пол и той не й е споменал, че е болен.

Нещо не беше наред. Никак не беше наред, помисли си Брам и потегли за вкъщи.

Днес само три черни сува дежуреха пред портите. Ти Ем Зи и другите клюкарски сайтове бяха отразили събитието, но полудата от последните два месеца най-после бе започнала постепенно да се уталожва. Но беше нужна само една искра, за да пламне огънят отново. Ако се разчуеше, че Джорджи е изчезнала, адът пак щеше да се отприщи.

Мобилният му иззвъня, когато спря пред гаража. Беше Арън.

— Имам съобщение от Джорджи. Тя каза да ти предам, че е заминала на кратка релаксираща почивка.

— Какво, по дяволите, означава това? Що за дивотия!

— Зная. И аз нищо не разбирам.

— Къде е тя?

Последва продължителна пауза.

— Не мога да ти кажа.

— Дявол да го вземе, ще ми кажеш и още как!

Но Арън бе лоялен към Джорджи и заплахите на Брам не сломиха решителността му. Брам най-сетне се вбеси и му затвори. Остана да седи в колата, напълно объркан и нищо не проумяващ. Дали Джорджи се срамуваше да го погледне в очите, задето се е изплашила от прослушването? Но Джорджи никога досега не се бе страхувала от прослушване. Нищо от това нямаше смисъл.

Изведнъж в съзнанието му изплува странният им разговор в нощта след партито. Нима тя сериозно е повярвала, че той се е влюбил в нея? Замисли се за всичките противоречиви сигнали, които й бе изпращал, и отново грабна мобилния телефон. Тя не вдигна, затова се наложи да остави съобщение.

„Добре, Джорджи, разбрах. В онази нощ не си се шегувала. Но кълна се в Бога, не съм влюбен в теб, така че престани да правиш от мухата слон. Всичко това са пълни глупости. Помисли си. Нима някога си ме виждала да се интересувам от някой друг, освен от себе си? Защо ще започвам сега? И то точно с теб? По дяволите, ако знаех, че толкова ще се изплашиш, щях да си държа устата затворена и нямаше да дрънкам за приятелството. Приятелство. Това е всичко, което има помежду ни. Кълна се. Така че престани да си въобразяваш разни глупости и ми се обади.”

Но тя не му се обади, а на сутринта го осени мисълта, че зад поведението на Джорджи се крие нещо много по-коварно. Тя искаше дете, а това не можеше да стане без негово участие. Ами ако цялата работа беше някакъв шантаж? Начинът й да го манипулира? Фактът, че тя е способна на нещо толкова отвратително, го вбеси. Обади се на гласовата й поща и изля цялото си възмущение. Тъй като не си подбираше думите, не остана особено изненадан, когато тя не се обади.

Частната вила с бяла хоросанова замазка, която Джорджи бе наела, бе кацнала на върха на хълма над Калифорнийския залив, недалече от Кабо Сан Лукас. Имаше две спални, джакузи във формата на раковина и плъзгаща се стъклена стена, от която се излизаше в сенчест вътрешен двор. Тъй като Джорджи не можеше да лети до Мексико с пътническа класа, се наложи да наеме частен самолет.

Вече цяла седмица всяка сутрин, облечена с развлечена тениска и торбест панталон, надянала огромни слънчеви очила и нахлупила ниско сламена шапка с широка периферия, тя предприемаше дълги разходки край брега, без да я разпознаят. Следобедите монтираше филми и се опитваше да се примири с тъгата си.

Брам беше бесен от изчезването й и телефонните му съобщения разкъсваха сърцето й.

„Кълна се в Бога, не съм влюбен в теб… Приятелство. Това е всичко, което има помежду ни. Кълна се.”

Колкото до второто му съобщение, че го изнудва за бебе… Изтри го, преди да го чуе до края.

Баща й знаеше къде е. Тя най-сетне бе събрала смелост да му разкаже цялата истина за Лас Вегас и не съвсем цялата за необходимостта да замине за известно време. Той, съвсем естествено, се опита да обвини Брам, но тя не му позволи и го накара да й обещае, че няма да контактува с него.

— Просто ми дай малко време, татко, става ли?

Пол неохотно се съгласи, но по-късно същия ден й се обади, за да й съобщи една новина, която я потресе.

— Направих няколко проверки. Брам не е докоснал нито цент от парите, които си му плащала. Вероятно не се нуждае от тях.

— Разбира се, че се нуждае. Всички знаят, че е профукал хонорарите си от „Скип и Скутър”.

— „Профукал” е точната дума. Но когато накрая се вразумил, преосмислил целия си досегашен живот и започнал да инвестира хонорарите от повторните излъчвания на сериала. Инвестициите му се оказали изненадващо успешни. Сега е напълно осигурен. Дори е изплатил кредита за къщата си.

Каква ирония на съдбата. Излизаше, че Брам не я бе излъгал единствено за чувствата си към нея. Приятелство. А сега и това го нямаше.

Джорджи често се улавяше, че се взира безцелно в празното пространство или взема някоя книга и по няколко пъти препрочита едно и също изречение, без да схваща смисъла. Поне не плачеше, както беше след развода й с Ланс. Този път мъката й бе толкова дълбока, че нямаше сили дори да заплаче.

Единственото, което я интересуваше, бе да снима с камерата. Много й се искаше да отскочи до някой от луксозните курорти и да интервюира камериерките. Но тъй като не смееше да рискува да я познаят, се уедини в сенчестия вътрешен двор с белокаменни стени и взе интервю от самата себе си.

— Кажи ми, Джорджи, винаги ли си била губеща в любовта?

— Малко или много. Ами ти?

— Малко или много. И защо все така става?

— Може би заради жалката потребност да бъдеш обичан.

— И обвиняваш за това… отношенията с баща ти в детството?

— М-да, донякъде.

— Значи баща ти е виновен, задето си се влюбила в Брам Шепърд?

— Не – прошепна младата жена. – Вината е моя. Знаех, че за нищо на света не биваше да се влюбвам в него, и все пак допуснах тази грешка.

— Отказа се от прослушването и се лиши от възможността да изиграеш ролята на Хелън.

— А какво ще кажеш за това, че една жена е готова на всичко заради любовта?

— Че е глупаво.

— И какво трябваше да направя? Да работя всеки ден с него, а вечерта да се прибираме заедно у дома?

— Това, което трябваше да направиш, е да поставиш кариерата си на първо място.

— В момента не ме е грижа за кариерата. Дори не съм си наела нов агент. Сега мога само…

— Да се опиваш от собственото си нещастие?

— След няколко месеца ще го забравя.

— Наистина ли го вярваш?

Не. Не го вярваше. Обичаше Брам от цялото си сърце, както никога не бе обичала бившия си съпруг, но без да храни илюзии. Нямаше розови очила, нито наивно заслепление. Никакви фантазии на Пепеляшка или измамната сигурност, че той ще внесе ред в живота й. Чувствата й към Брам бяха объркани, честни и дълбоки. Той… й се струваше като част от самата нея, най-добрата и най-лошата. Искаше да изживее с него живота си, в радост и в скърби; да споделя успехите и провалите; ваканциите, рождените дни, всички дни.

— Прекрасно – кимна интервюиращата. – Най-сетне те разплаках. Също като Барбара Уолтърс.

Джорджи изключи камерата и зарови лице в шепи.

Джорджи отсъстваше вече почти две седмици и Арън беше единственият източник на информация за Брам. Секретарят на Джорджи се бе нагърбил със задачата да захранва таблоидите с поредица измислени истории. Описа подробно решението на Джорджи да си почине, докато Брам работи, и съчини дълги романтични телефонни разговори между младоженците. Измислиците на Арън държаха журналистите на разстояние, затова Брам не ги опровергаваше.

Подготовката за снимките на „Къща на дървото” вървяха гладко, без особени спънки, при все че все още не бяха приключили с кастинга. Брам би трябвало да се чувства на седмото небе, но единственото му желание беше да потърси някогашния си дилър на наркотици. Предпочете да се зарови в работата, за да държи демоните далеч от себе си.

Когато в понеделник вечер се прибра у дома от студиото, Чаз го чакаше. Вместо учебниците й, които още не бе разтворила, върху кухненската маса бяха разпръснати нови готварски книги. Тя скочи, когато той се появи.

— Ще ти направя сандвич. Един вкусен сандвич с пълнозърнест хляб, пуешко филе и гуакамоле. Обзалагам се, че днес си се тъпкал само с вредна храна.

— Не искам нищо и вече ти казах да не ме чакаш.

Тя се засуети около хладилника.

— Още няма полунощ.

Дългият опит го бе научил колко безсмислени са споровете с Чаз за храната и макар че искаше единствено да си легне, остана в кухнята. Престори се, че проверява пощата, оставена върху барплота, докато тя вадеше продуктите от хладилника и го осведомяваше за последните събития в живота си.

— Арън е голяма досада. Двамата с Беки се разделиха, а бяха заедно едва три седмици. Според него прекалено си приличали. Но това е хубаво, нали?

— Невинаги.

Брам се взря невиждащо в една покана за парти, после я захвърли в кошчето. Двамата с Джорджи имаха помежду си много повече общи неща, отколкото различия, макар че му бе нужно известно време, за да го осъзнае.

Чаз тръсна толкова силно една кутия върху барплота, че капакът изхвръкна.

— Арън знае къде е Джорджи.

— Да, известно ми е. Както и баща й.

— Трябва да ги накараш да ти кажат.

— И защо? Нямам намерение да тичам след нея.

Освен това Брам вече знаеше къде е тя, благодарение на телефонния разговор с Трев, който снимаше последния си филм в Австралия. Дори се замисли да отлети за Мексико и да я довлече тук, но тя бе засегнала гордостта му. А и в крайна сметка тя бе изчезнала, без да му каже и дума. Трябваше сама да се върне и да го моли за прошка.

Чаз постави хляба върху дъската и започна да го реже. Ножът потракваше ритмично върху дървото.

— Зная защо сте се оженили.

Той вдигна глава.

Чаз затвори капака на кутията с гуакамоле.

— Трябваше от самото начало да кажеш истината за случилото се в Лас Вегас и да анулираш този глупав брак или каквото там се прави. Също като Бритни Спиърс, когато се омъжи за пръв път.

— Ти как разбра какво се е случило?

— Чух ви, докато с Джорджи си говорихте.

— Чула си ни с ухо, залепено до ключалката. Ако някога издрънкаш нещо на някого…

Чаз затръшна ядно вратичката на шкафа.

— За такава ли ме мислиш? Че съм едно гадно дрънкало?

Сега в живота му имаше две вбесени жени, но беше много по-лесно да си върне благоразположението на Чаз.

— Не, не мисля така. Извинявай.

Тя се замисли дали да приеме извинението му и накрая се смили, в което той не се съмняваше. Брам седна до масата. Все още не искаше да слага край на този фиктивен брак. Имаше прекалено много предимства – като се започне с фантастичния секс, от който все още не бе готов да се лиши. Благодарение на Джорджи той отново бе в играта и смяташе за дълго да остане там. Искаше „Къща на дървото” да бъде първият от поредица успешни филми, а колкото и да бяха сложни отношенията му с Джорджи, тя беше гаранция за това.

Чаз остави сандвича пред него.

— Още не мога да повярвам, че не се е явила на прослушването. Тя толкова много се готви и накрая да провали всичко. Няма да повярваш, но направо подлуди Арън. Накара го да търчи из магазините, докато й намери специален костюм. Изпробва сума ти прически и гримове и непрекъснато ми досаждаше да й кажа как изглежда най-добре. Дори ме помоли да заснема тъпата й репетиция за прослушването. И след цялата тая дандания я хвана шубето и духна.

Той остави сандвича.

— Записала си репетицията й?

— Знаеш каква е. Записва всичко. Май не бива да ти го казвам, но ако е снимала порно видео с теб, сериозно си мисля, че би трябвало да…

— Записът още ли е тук?

— Не зная. Предполагам. Сигурно е в кабинета й.

Той се надигна, но после отново се отпусна на стола. Майната му. Знаеше точно какво ще види.

Но преди да си легне, любопитството му надделя. Брам претърси кабинета й и накрая намери това, което му трябваше.

За пръв път се скараха заради сметката в ресторанта.

— Дай я на мен – настоя Лора, искрено изненадана, че Пол грабна сметката, преди тя да я вземе. Двамата бяха обядвали и вечеряли толкова пъти, че дори не можеше да ги преброи, и винаги тя бе плащала. – Това е бизнес вечеря. Клиентът никога не плаща.

— Беше бизнес вечеря през първия час – съгласи се Пол. – След това… не съм толкова сигурен.

Лора потърси нервно салфетката си върху масата. Наистина тази вечер беше различно. Преди двамата никога не бяха разговаряли за училищните гафове, нито за взаимната им страст към музиката и бейзбола. И той със сигурност никога не бе настоявал да я вземе от новия й апартамент. През цялата вечер Лора се постара да се държи професионално, но той не спираше да проваля усилията й. Нещо се бе случило. Нещо, което тя трябваше да потуши още в зародиш.

Отново протегна ръка към сметката.

— Пол, настоявам. Заслужихме си да го отпразнуваме. Ти си мой клиент само от месец и половина, а вече получи прекрасна роля.

Той бе избран да участва в новия сериал на НВО за група ветерани от войните във Виетнам, Персийския залив и Ирак, които в свободното си време възпроизвеждаха сцени от Гражданската война.

Пол сложи ръка върху малката кожена папка, в която сервитьорът бе оставил сметката.

— Добре, този път ти черпиш, но само ако следващият уикенд е за моя сметка.

Да не би току-що да я покани на среща? Лора бе твърде стара за подобни игри.

— На среща ли ме каниш?

Той наклони глава и в ъгълчето на устата му пробяга развеселена усмивка.

— Това ли направих?

— Не, не си.

— И защо смяташ така?

— Защото не съм слаба.

— Аха.

— Нито съм елегантна блондинка или бивша съпруга на бивш директор на студио. Нямам време за личен треньор, не умея да нося дизайнерски тоалети, косата ми е вечно разрошена, а фризьорските салони ме отегчават до смърт. – Тя кръстоса крака. – Но най-важното – аз съм твоя агентка и възнамерявам да спечеля доста пари от успешната ти актьорска кариера.

— Е, ще излезеш ли с мен следващия уикенд?

— Не!

— Жалко. – Появи се сервитьорът и Пол му подаде кредитната си карта.

До масата им се спря един режисьор, когото и двамата познаваха. Тримата побъбриха малко и когато портиерът докара колата на Пол, Лора предположи, че въпросът със срещата е приключен. Но Пол много бързо разсея заблудата й.

— Лосанджелиският камерен оркестър ще свири през следващия уикенд в „Ройс Хол” – подхвана той, когато потеглиха от ресторанта. – Мисля, че трябва да отидем. Освен ако не предпочиташ да те заведа на мача на „Доджърс”.

Две от любимите й развлечения.

— Нищо не разбирам. Ти си професионалист до мозъка на костите. Знаеш, че нямам право да се срещам с клиент извън работата, особено толкова важен.

— Хареса ми последната част с „важния” клиент.

— Говоря сериозно. Очаква те голяма кариера и аз искам да участвам във всеки етап от развитието й.

Пол сви на север към булевард „Бевърли Глен”.

— Ако не беше моя агентка, щеше ли да се срещаш с мен?

На секундата и без да се замисля!

— Вероятно не. Двамата сме твърде различни.

— Защо постоянно го повтаряш?

— Защото ти си хладнокръвен и благоразумен. Обичаш реда. Кога за последен път си забравил да платиш сметката за кабелната телевизия или си разлял вино върху дрехите си?

Тя посочи малкото петно върху копринената си пола. В същото време побърза да прикрие скъсания подгъв, навярно го бе закачила на стола по време на вечерята. Искаше да докаже правотата си, без да изглежда като пълна мърла.

— Това е едно от нещата, които харесвам у теб – заяви Пол изненадващо. – Ти си толкова погълната от разговора, че не обръщаш внимание на това, което правиш в момента. Ти си добър слушател, Лора.

Както и той. Начинът, по който я гледаше по време на вечерята, я бе накарал да се почувства най-очарователната жена на света.

— Не разбирам – промърмори Лора. – Откъде се взе този внезапен интерес?

— Не е толкова внезапен. Ти беше моя дама на сватбеното парти, забрави ли?

— Онова беше делова среща.

— Нима?

— Така мислех.

— Излъгала си се – заяви Пол. – В деня, когато се нахвърли върху мен и ми наговори всички онези неща, нещо се случи с мен. Все едно се откъснах от котва, за която съм бил привързан от много години. Ти ми отвори очите за Джорджи и оттогава нищо не е същото. – Ъгълчето на устата му се изви в лека усмивка. – В случай че не си забелязала, аз винаги съм напрегнат. Ти ми действаш успокоително, Лора Муди. Чувствам се добре с теб и мога да се отпусна. О, и освен това харесвам тялото ти.

Лора прихна. Откъде се вземаше цялото това обаяние? Не му ли стигаше, че е умен, красив и много по-мил, отколкото някога си бе представяла?

— Преувеличаваш.

Той се ухили и сви по тясна странична уличка, заобикаляща езерото Стоун Каньон.

— Ти ми върна дъщерята. Възроди кариерата ми на актьор. Почти ме е страх да го кажа, но за пръв път от дълго време се чувствам щастлив.

В лексуса изведнъж стана твърде тясно. И стана още по-тясно и душно, когато той отби в една тъмна, непавирана уличка, спря колата в храстите и свали прозорците. Лора се изправи на седалката, когато Пол изключи двигателя.

— Защо спряхме тук?

— Надявам се, че тук ще се понатискаме на спокойствие.

— Сигурно се шегуваш.

— Погледни го от моя гледна точка. През цялата вечер исках да те докосна. Признавам, че предпочитам удобен мек диван, но едва ли бих могъл да очаквам да ме поканиш в жилището си, след като дори не си съгласна да излезем на среща. Затова се наложи да импровизирам.

— Пол, аз съм твоя агентка! Наречи ме луда, но имам твърди принципи и един от тях е да не си позволявам интимни волности с мой клиент.

— Разбирам. Ако бях на твое място, и аз щях да се придържам към същите принципи. Но нека все пак го направим и да видим какво ще се случи.

Лора знаеше какво ще се случи. О, господи, знаеше, и още как! При всяка следваща среща ще й бъде все по-трудно да пренебрегва сексуалния му магнетизъм, но нямаше никакво намерение да прецаква и без това вече прецаканата си кариера.

— По-добре да не го правим.

Фаровете, осветяващи гъсталаците и ниския дъб, изведнъж угаснаха. Обгърна ги мека, топла тъмнина.

— Ето каква е работата. – Той разкопча предпазния колан. – Много години живеех, ръководейки се от разумни правила, и честно казано, от това не излезе нищо кой знае колко добро. Но сега съм актьор, което официално ме прави маниак, така че възнамерявам да правя това, което искам. А това, което искам… – Пол се наведе към Лора и притисна устни към нейните – това, което искам, е…

Всичко, което трябваше да направи тя, беше да се извърне. Вместо това си позволи да се наслади на вкуса му… на уханието му… На опияняващия замайващ прилив. Искаше още.

Но дните, когато жертваше интересите си заради краткотрайно удоволствие, бяха отдавна отминали. Тя зарови пръсти в косата му и го целуна страстно, без задръжки, сетне се отдръпна.

— Беше приятно, но повече не го прави.

Честно казано, Пол не очакваше нещо друго. Но все пак се надяваше. Погали нежно бузата й. Тя нямаше да му повярва, ако й признае, че се е влюбил в нея, затова по-добре да премълчи. На самия него му бе трудно да повярва. На петдесет и две, той най-после се бе влюбил, при това в жена, която познаваше от години. Тя винаги го бе привличала физически, дори и когато му позволяваше да се държи грубо и властно с нея.

Винаги бе харесвал жени със заоблени форми и спокоен нрав. С меки коси и очи с цвета на отлежал коняк. Умни, независими жени, които знаеха как да си проправят път в живота, наслаждават се на вкусната храна и повече се интересуват да разговарят с човека пред тях, отколкото да проверяват съобщенията на мобилните си телефони. Самият факт, че досега не си бе позволил да се сближи с нито една жена, притежаваща подобни качества, само доказваше непоклатимата му решителност да не допуска да се поддаде на всички онези хаотични емоции, които едва не го унищожиха навремето.

Но при все че Лора го привличаше физически, той не я уважаваше до деня, в който не му се противопостави. Със своята цялостност, целеустременост и решителност, с добротата си към другите тя си проправи път към сърцето му, а окончателно го спечели, когато го накара да си спомни, че е актьор. Тя знаеше какво му е нужно дори още преди той самият да го е осъзнал.

През изминалите няколко седмици Пол се чувстваше като прероден. Понякога коленете му се огъваха като на новородено жребче, но друг път се изпълваше с увереност и удовлетворение от себе си и живота. Не можеше да повярва, че е пропилял толкова време да остане затворен в емоционалната клетка, която сам бе изградил. Единствено тревогата за Джорджи помрачаваше съвършеното му задоволство. Както и глождещото притеснение, че няма да преодолее разумните бариери, които Лора упорито издигаше помежду им.

Но той имаше план и тази вечер бе направил първия ход, давайки й да разбере, че не само бизнесът ги свързва. Нямаше намерение да бърза, искаше да й даде достатъчно време, за да свикне с идеята, че двамата са родени един за друг. Никакви внезапни и припрени действия. Никакво разголване на душата. Само търпеливо, упорито преследване.

Чантата се изплъзна от скута й и когато тя се наведе да я вземе, удари глава в жабката. В този миг съвършеният му план отиде по дяволите.

— Лора, влюбен съм в теб.

Той беше толкова изумен от собствените си думи, че почти не обърна внимание на смеха й.

— Зная, че е лудост – продължи Пол, – и не очаквам да ми повярваш, но това е самата истина.

Смехът й стана още по-звънък.

— Никога не съм подозирала, че си такъв великолепен актьор. Наистина ли си въобразяваш, че ще се хвана на въдицата? – Все още смеейки се, Лора разтри челото си и се взря в очите му. Остана замислена, предпазлива както винаги. Наклони глава и го погледна изпитателно. Постепенно смехът й стихна и устните й леко се разтвориха. И тогава направи нещо, което наистина го шокира. Прочете мислите му.

— Мили боже! – ахна тя. – Ти наистина си сериозен.

Той кимна, неспособен да проговори. Секундите бавно се нижеха. Пол й даваше време да се съвземе. Презрамката на сутиена й се плъзна по рамото. Лора примигна.

— Аз не съм влюбена в теб – пророни накрая. – И как бих могла? Почти не те познавам. – Прониза го с кехлибарените си очи. – Но боже мой, аз те желая и кълна се в Бог, ако не се получи и ти хрумне да ме уволниш… – разкопча предпазния колан – ще направя така, че да попаднеш в черните списъци на всички кастинг агенти в този град. Ясно ли е?

— Ясно – едва успя да произнесе Пол и тя се нахвърли отгоре му.

Беше великолепно. Тя обхвана брадичката му в шепи и устните им се срещнаха. А когато сладкото връхче на езика й нахлу в устата му, залялата го вълна на нежност още повече усили възбудата му. Пол се плъзна достатъчно назад от волана, за да й даде възможност да качи коляното си върху бедрото му. Косата й се разпиля върху бузата му. Целувките им станаха още по-пламенни. Той искаше да я докосва, да я почувства. Ръцете му я стиснаха още по-здраво. Тялото й под тънката копринена рокля беше като поема на чувствеността.

— Обичам те – прошепна Пол, напълно забравил за стратегическия си план.

— Ти си луд.

— А ти си истинска наслада.

От седемнайсетгодишен не се бе натискал в кола. И тогава, както и сега, не беше удобно. Пръстите му непохватно затърсиха ципа и някак си успя да го свали. Ръцете му се плъзнаха под роклята и докоснаха сутиена.

— Това е безумие – простена Лора, а той свали сутиена и впи устни в зърното й.

Пръстите й се вкопчиха в косата му и тя отметна глава.

Колата се бе превърнала в техен враг. Тя задърпа трескаво ризата му и го одра с пръстена си. Той успя да я повдигне достатъчно, за да се нагласи под нея върху седалката, но не и преди лакътят й да го фрасне в челюстта, а коляното й да се забие отстрани в корема му. Накрая тя успя да го възседне. Без да откъсва устни от нейните, Пол пъхна ръка под полата й…

Ласките им ставаха все по-жарки. Ръката й – все по-дръзка и ловка… Задърпаха дрехите. Още една жадна целувка и той най-сетне проникна в нея. Любеше я. Изпълваше я докрай. Даряваше й наслада. Завладяваше я без остатък, маркирайки я като своя собственост. Накъсаните въздишки, учестеното дишане, сливането на телата отекваха в ушите му. Тя го стисна в кадифената си хватка. Цялата се напрегна. Двамата замряха… полетяха… разтопиха се.

След като всичко свърши, той излезе от колата, за да разкърши тайно схванатите си крайници. Миг по-късно го последва и тя.

— Това – заяви Лора делово – беше абсурдно до безумие. Да се престорим, че никога не се е случвало.

Пол погледна към звездите.

— Идеално. Така ще очаквам с нетърпение първия ни път.

Цялото й самообладание изчезна и тя смръщи угрижено вежди.

— Ти май наистина си сериозен за нас?

— Да. – Пол я прегърна. – И шокиран не по-малко от теб.

— Удивително. Ти си удивителен мъж, Пол Йорк. Нямам търпение да те опозная по-добре.

Той зарови устни в меката й коса.

— За теб все още ли е само секс?

Тя отпусна лице върху рамото му.

— Дай ми два месеца, за да ти отговоря.

Джорджи не можеше да реши какво да прави. Лежеше върху шезлонга от тиково дърво, докато лъчите на клонящото към залез слънце падаха косо върху белите камъни на вътрешния двор. Беше вторник следобед, точно шестнайсет дни, откакто бе пристигнала в Мексико. Трябваше да събере сили и да се върне в Лос Анджелис преди края на седмицата, вместо да остане завинаги тук, както й се искаше. Или дотогава, докато разбере какво да прави с живота си. Освен когато седеше пред компютъра, който бе купила преди няколко дни, не можеше да се концентрира върху нищо друго. Сърцето й бе твърде наранено.

Двойка гекони притичаха към сянката. В далечината се поклащаха яхти и предните им стъкла проблясваха като прожектори на слънцето. Навън беше твърде горещо, но тя не помръдваше. Миналата нощ сънува, че е младоженка. Стоеше до прозореца с булчинска рокля и дълги бели панделки в косите и през фина като паяжина дантелена завеса гледаше как Брам приближава.

Пантите на малката портичка изскърцаха. Тя отвори очи и видя Брам да влиза в двора, като че ли го бе призовала. Но романтичният младоженец от съня й сега беше с тъмносиви очила „Авиатор” и свъсено изражение. Възненавидя се заради предателското присвиване на стомаха. Той беше висок, строен, пращящ от здраве, оставил далеч зад себе си годините на пиянство и разгул. Нейното себично, самовлюбено, саморазрушително лошо момче отдавна вече не беше такова, но никой не бе забелязал. Гърлото й бе толкова свито, че Джорджи не можеше да произнесе нито дума.

Брам я огледа през слънчевите си очила – от влажната от потта коса до долнището на пурпурните бикини, после погледът му се спря на голите й гърди. Дворът беше частна собственост и тя не очакваше посетител, особено този посетител, и ето я сега, при това с голи гърди, когато най-малко искаше.

— Наслаждаваш се на почивката, така ли? – Глухият тътен в гласа му пробягна по нея като предвестник на буря.

Но Джорджи беше актриса и камерите вече работеха, така че съумя да си възвърне дар словото.

— Огледай се. Не е ли истински рай?

Брам пристъпи към нея.

— Трябваше да поговориш с мен, преди да избягаш.

— Нашият брак не се основава на взаимно споделяне. – Имаше чувството, че ръката, която протегна към тънкия плажен халат на жълти и пурпурни райета, е от гума.

Той го грабна от ръката й и го метна през двора. Фината материя се скупчи върху малка масичка.

— Не си прави труда да се обличаш.

— Как ли пък не!

Младата жена отиде да го вземе от масата, докато мислено бавно броеше наум, за да не бърза, поклащайки съблазнително бедра в миниатюрните пурпурни бикини – може би в последен отчаян опит да го накара да се влюби в нея? Но напразно. Брам не беше от мъжете, които се влюбват. И не защото беше егоист, както сам вярваше, а защото не знаеше как да обича.

Джорджи наметна халата и тръсна коси.

— Напразно си дошъл. И без това смятах скоро да се върна в Ел Ей.

— Да, така чух от Трев. – Той неволно стисна юмруци. – Преди два дни говорих с него в Австралия, но узнах цялата история от таблоидите. Ако се вярва на „Флаш”, двамата ще се преместим в неговата къща, докато той е на снимки, за да се насладим на лятната си почивка на плажа.

— Явно доскоро стеснителният ми секретар се е превърнал в любимец на медиите.

— Поне някой се грижи за теб. Какво става с теб, Джорджи?

— Аз се местя в къщата на Тревър – заяви тя, събрала цялото си самообладание. – Сама. Това е добро решение.

— Решение на какво? – Брам с рязък жест свали очилата си. – Нищо не разбирам – защо всичко това се случи толкова внезапно – така че може би е по-добре да ми обясниш.

Той беше толкова студен, толкова гневен.

— Нашето бъдеще – отвърна Джорджи. – Следващият етап. Не смяташ ли, че е време всеки да продължи по своя път? Всички знаят, че ти работиш, така че никой няма да се изненада, че аз прекарвам лятото в Малибу. Ако толкова се притесняваш, Арън ще продължи да съчинява романтични истории за таблоидите. Дори може да дойдеш няколко пъти, за да се разходим по плажа пред погледите на всички. Ще бъде чудесно. – Изобщо нямаше да бъде чудесно. От тук нататък всяка среща с него само щеше да удължава агонията.

— Не се разбрахме така. – Брам тикна дръжката на очилата в прореза на тениската си. – Бяхме се договорили. Една година. И аз ще настоявам да спазиш този срок до последната секунда.

Той бе настоявал за шест месеца, не за година, но тя реши да не му напомня.

— Ти, изглежда, не ме слушаш. – Някак си успя да влезе в ролята на Скутър и да си надене невинната й усмивка. – Ти работиш. Аз съм на плажа. Няколко разходки за пред публиката. Никой нищо няма да заподозре.

— Ти трябва да бъдеш у дома. В моята къща. Изглежда съм пропуснал обяснението ти защо не си там.

— Защото е крайно време да започна нов живот. Плажът в Малибу е най-подходящото място да направя първите стъпки.

Сенките на екзотичното вечнозелено дърво африканско лале паднаха върху лицето му, когато той пристъпи по-близо.

— Сегашният ти живот си е съвсем наред.

При все че сърцето й бе разбито, Джорджи успя да се превъплъти в образа на леко раздразнена съпруга.

— Знаех, че няма да разбереш. Всички мъже сте еднакви. – Вдигна плажната кърпа и я притисна към гърдите си като любима детска играчка. – Отивам да си взема душ, докато охладиш малко страстите.

Но когато се обърна, за да влезе в къщата, гласът му я прикова на място.