В името на любовта

— Изгледах пробата ти за прослушването.

Брам наблюдаваше как недоумението върху лицето й се смени с озадачено разбиране. Искаше му се да я сграбчи за раменете, да я разтърси, да я накара да му каже истината.

Пръстите й, стискащи кърпата, леко се отпуснаха.

— Имаш предвид записа, който Чаз направи?

— Беше невероятен – рече той бавно. – Ти беше изключителна.

Тя прикова в него огромните си зелени очи.

— Схванала си същността на образа, точно както твърдеше, че ще го направиш – продължи Брам. – Хората подценяваха таланта ми на актьор, но на мен нито за миг не ми хрумна, че правя същото с теб. И двамата сме сбъркали.

— Зная.

Прямият й отговор го смути. Той не го знаеше и когато изгледа лентата, имаше чувството, че са забили юмрук в стомаха му.

Миналата нощ седеше в тъмната спалня и гледаше записа. Когато натисна старт бутона, върху екрана се появи голата стена в кабинета на Джорджи и се разнесе възмутеният глас на Чаз:

— Имам да върша купища неща. Нямам време да се занимавам с подобни глупости.

Джорджи се появи в кадър. Косата й бе разделена на път. Почти нямаше грим: малко фон дьо тен, никаква спирала, очите й бяха съвсем леко очертани с молив и… шокиращо алени устни, абсолютно неподходящи за Хелън. Камерата я бе уловила от кръста нагоре: строго черно сако, бяла блуза с деколте по врата и наниз от причудливи преплетени черни мъниста.

— Говоря сериозно – тросна се Чаз. – Трябва да приготвя вечерята.

Джорджи попари възмутения изблик на Чаз с леденостудения властен поглед на Хелън, вместо, както обикновено, да отвърне с дружелюбния маниер на послушно кученце.

— Ще направиш това, което ти казвам.

Чаз промърмори нещо неразбираемо и не помръдна от мястото си. Гърдите на Джорджи се повдигаха леко под сакото. Изведнъж усмивка – пронизваща като шибан шиш за лед – изкриви устата й и алените устни се оказаха точно на мястото си.

— Смяташ, че можеш да ме смутиш, Дани, така ли? Аз никога не се смущавам. Смущението е патент на неудачниците. А неудачникът си ти, не аз. Ти си нула. Нищо. Всички го знаехме, дори още когато беше дете.

Гласът й бе нисък, заплашително тих и напълно овладян. За разлика от другите актриси, явили се на прослушване за ролята, тя не влагаше никакви емоции в играта си. Никакво хапане на устни, нито театрално кършене на пръсти. Всичко бе премерено пестеливо.

— В този град ти нямаш нито един приятел, но все още си въобразяваш, че можеш да ме победиш…

Думите се лееха, студена ярост се прокрадваше зад червената като кръв усмивка, идеално уловила егоизма на Хелън, коварството, ума и вътрешната убеденост, че заслужава всичко, до което може да се докопа. Брам гледаше омагьосан екрана, докато усмивката не замръзна като червен лед върху устните й във финалната сцена.

— Помниш ли колко пъти ми се подиграваше, докато бяхме ученици? Колко гръмко ми се присмиваше? Е, сега кой се смее последен, жалък смешник такъв? Кой се смее сега?

Камерата продължи да я снима, но Джорджи не помръдваше. Просто чакаше, всяка клетка от тялото й излъчваше спотаен гняв, необуздана гордост, непоколебима решителност. Камерата се наклони и той чу гласа на Чаз:

— Мамка му, Джорджи, това беше…

Екранът угасна.

Сега Брам гледаше Джорджи, застанала срещу него в белокаменния двор – с влажна от потта коса, прибрана в хлабав кок, с лице без всякакъв грим и плажна кърпа, увиснала от пръстите й – и за миг му се стори, че срещна пресметливия поглед на Хелън: решителен, циничен, проницателен. Трябваше да се справи с това.

— Тази сутрин събудих Ханк и го накарах да изгледа записа още преди да си е изпил кафето.

— Нима?

— Той беше потресен, също като мен. Нито една от актрисите, които се явиха на прослушванията, не съумяха да изиграят ролята като теб – да предадат онзи сложен, черен хумор.

— Аз съм комедийна актриса. Хуморът е моята втора природа.

— От играта ти ме полазиха смразяващи тръпки.

— Благодаря.

Сдържаността й започваше да го притеснява. Той очакваше Джорджи да ликува, да му заяви триумфиращо, че точно това е очаквала. Но тя продължаваше да мълчи и той опита още веднъж:

— Ти направо запрати Скутър Браун в небитието.

— Точно това беше моето намерение.

Джорджи явно не разбираше какво искаше да й каже, затова Брам го изрече бавно, натъртвайки на всяка сричка:

— Ролята е твоя.

Вместо да се хвърли на врата му, тя се извърна.

— Трябва да си взема душ. Настани се удобно, докато се облека.

25

Джорджи се заключи в банята, пусна душа и застана под водата, обливаща тялото й. Беше доказала таланта си, ала това не означаваше нищо. Знаеше, че може да изиграе ролята. Каква ирония! Не се нуждаеше от ничие одобрение, освен от собственото си. И какво постигна с личностното си израстване?

Нахлузи белите шорти и синята блузка, които носеше сутринта, и вчеса с пръсти мократа си коса. Беше време да се изправи лице в лице с Брам и да му разкрие истината, поне дотолкова, доколкото можеше да понесе, но нямаше сили да се застави да го направи. Беше й нужна помощта на най-доверената й спътница.

В прохладната дневна с избелени стени и теракотен под имаше няколко кафяви плетени стола от ракита със сини сатенени възглавнички. Всяка сутрин тя отваряше плъзгащата се стъклена стена, отделяща помещението от вътрешния двор, позволявайки на геконите да влязат вътре, но младата жена нямаше нищо против. Беше чела някъде, че някои видове влечуги се размножават чрез патогенеза, което означаваше, че женските могат да се възпроизвеждат без участието на мъжките. Де да можеше и при нея да е така!

Брам беше намерил в хладилника каната със студения чай и се бе настанил на дивана, подпрял крака на ниската масичка, с чаша в ръка. Чу шляпането на босите й нозе по теракотения под, но не вдигна глава.

— Не ми изглеждаш особено възторжена за кастинга, както мислех, че ще бъдеш.

— Очевидно съм искала само да докажа нещо на себе си – изчурулика Скутър, най-доверената спътница на Джорджи. – Кой би го очаквал?

— Това е златната възможност, пробивът в кариерата ти, който желаеше.

— Да, но… – Доловил нерешителните нотки в гласа й, Брам се извърна към нея. Тя вдигна ръка. – Трябва да ти кажа нещо. Няма да ти хареса, на мен също никак не ми се нрави. Можеш да ме наречеш както искаш, няма да възразя.

Той стана от дивана и се приближи предпазливо към нея, сякаш беше изоставен багаж на летището.

— Няма да живееш в къщата на Трев. Говоря сериозно, Джорджи. Аз изпълних всяко условие в този глупав брачен договор и ти си длъжна да сториш същото.

— Не си го изпълнил от благородство, а движен от егоистични подбуди.

— Няма значение – сряза я Брам. – Аз изпълних моята част от сделката и ти трябва да изпълниш своята, в противен случай ти не си жената, за която съм те мислил.

— По принцип е вярно, но… – Сега беше моментът да го изтърси, бъбрейки като вятърничава глупачка, каквато не беше. – Слагам картите на масата, Скипър. – Тя оправи списанието върху масичката. – Чувствам, че отново се влюбвам в теб.

— Как ли пък не, по дяволите! – махна той пренебрежително с ръка и дори не мигна.

— Абсурдно, нали? – гмурна се тя в дълбокото. – Унизително. Срамно. За щастие, нещата са още в началото, но ти ме познаваш – готова съм сама да се закопая, ако ми дадат мотика. Обаче не и този път. Този път ще смачкам отровното семе още в зародиш.

— Ти не се влюбваш в мен.

— Дори на мен самата ми е трудно да го повярвам. Слава богу, още не съм прекрачила опасната граница. – Размаха пръст към него. – Всичко е заради тялото ти. Лицето. Косата. Ти си абсолютно неотразим и колкото и да ме е срам да го призная, аз не съм изключение от останалите жени.

— Разбрах. Цялата работа е в секса. Ти си старомодно момиче със строги морални принципи, което е длъжно да вярва, че е влюбено, за да може с чиста съвест да се наслаждава на секса.

— Боже, мисля, че си прав.

Той примигна, изненадан от внезапната й капитулация, но само след секунда осъзна, че се е хванал на въдицата.

— Исках да кажа, че…

— Абсолютно си прав – съгласи се тя охотно. – Благодаря ти. Повече никакъв секс.

— Нямах това предвид!

— Ето как стоят нещата за мен. Или трябва да се преместя в къщата на Трев, или да се върна в твоята и окончателно да се влюбя в теб. Сигурна съм, че и двамата отлично можем да си представим докъде ще доведе това. Срамни сцени, безброй пролети сълзи и унизителни молби от моя страна. Ти ще се почувстваш като последен негодник. Доколкото се познавам, тайно ще спра противозачатъчните хапчета. Схващаш ли картинката?

— Не мога да повярвам. – Брам прокара пръсти през косата си. – Ти не си толкова глупава. Това не е любов. Това е само секс. Познаваш ме прекалено добре, за да се влюбиш в мен.

— Всеки би си го помислил.

— Ти най-добре от всички знаеш що за егоистичен, самовлюбен женкар съм аз!

— Ненавиждам се. Наистина.

— Джорджи, не прави това.

— Какво мога да кажа? От всички безумни каши, в които съм се забърквала, тази е най-смърдящата. – Брам не каза нищо и Джорджи облиза устни. – Неловко, нали?

— Изобщо не е неловко. Ти просто си такава. Дяволски емоционална. Мисли с главата си. И двамата знаем, че заслужаваш по-добър мъж от мен.

— Най-после да сме единодушни за нещо.

Тя се надяваше да намали напрежението, но той се намръщи още повече.

— Онзи глупав разговор за любовта… Ти ме накара да повярвам, че се тревожиш за моите чувства – рече той, – но всъщност само си опипвала почвата.

— Моля те, не ми го напомняй. Със сигурност осъзнаваш какво ми струва да преглътна гордостта си и да призная, че отново се навирам в онзи стар капан.

— Това е временно. Ти беше зажадняла за секс, а аз съм дяволски добър любовник.

— Ами ако е нещо повече от това?

— Не е. Спомни си, че аз се държах почти безупречно. Сега разбирам каква огромна грешка съм допуснал. Събери си багажа и забрави за това. Гарантирам ти, че повече няма да се повтори.

— Съжалявам, но не мога.

— Разбира се, че можеш. Правиш от мухата слон.

— Ще ми се да беше така. Как мислиш, че се чувствам да призная нещо толкова унизително? Нишката на самоуважението ми е съвсем изтъняла.

— Защото се държиш като идиотка.

— И съм решена да сложа край на това.

— Напълно съм съгласен. – Той пъхна пръсти в джобовете си. – Добре, ще направя компромис. Можеш за известно време да се преместиш в къщата за гости. Докато ти дойде акълът в главата.

— Ще бъде много неудобно заради присъствието на Чаз и Арън. Много по-добре е да се преместя в Малибу.

— Чаз вече знае за Вегас, а Арън би направил всичко за теб. Къщата за гости е идеалното място да се справиш с лудостта си. Колкото до общата ни работа… когато сме на снимачната площадка, сигурен съм, че ти ще забравиш за всичко и ще се държиш като професионалист, а аз отново ще стана арогантен трън в задника. Много скоро ще се съвземеш.

Това беше най-трудната част от всичко и точно сега се нуждаеше най-много от помощта й, но Скутър бе изчезнала да пръска някъде другаде своята дръзка жизнерадостност. Джорджи не можеше да го погледне, затова излезе на двора.

— Брам… няма да приема ролята. Няма да играя Хелън.

— Какво? Разбира се, че ще я играеш.

Джорджи зарея поглед към червените тухлени покриви в подножието на хълма.

— Не, наистина няма.

Чу зад гърба си приближаващите му гневни стъпки.

— Това е най-голямата глупост, която някога съм те чувал да казваш. Предоставя ти се шансът, който толкова дълго си чакала. Всички онези разговори за нов етап в кариерата ти, за желанието да покажеш таланта си в сериозна роля… значи всичко е било празни приказки?

— Тогава не бяха, но…

— По дяволите, ще се обадя на баща ти! – Той пристъпи застрашително към нея. – Ти си професионалист. Човек не захвърля с лека ръка шанса на живота си заради нещо толкова глупаво.

— Захвърля го, когато този шанс означава да осакати душата му за години напред.

— Не говориш сериозно.

— Не мога да рискувам да работя с теб всеки ден, имайки предвид чувствата, които изпитвам сега.

Но Брам не се отказа. Крачеше из двора, изтъквайки аргумент след аргумент. Докато се гмурваше и излизаше от сянката, Джорджи го видя такъв, какъвто беше – създание от светлина и мрак, разкриващо от себе си само това, което искаше. Когато той спря, за да си поеме дъх, тя поклати глава.

— Отлично чувам какво ми казваш, но няма да размисля.

Брам най-сетне разбра, че тя няма да отстъпи. Джорджи го наблюдаваше как отново се затваря в себе си като охлюв в черупката си.

— Съжалявам да го чуя. – Хладен. Отчужден. – Е, поне Джейд ще е щастлива.

— Джейд?

— Тя иска ролята от деня, когато четохме сценария в къщата. Още ли не си го разбрала? Преди да видим твоя запис, смятахме да й предложим ролята.

— Не можеш да дадеш тази роля на Джейд!

— Разбира се, това ще разбуни гнездото на осите – съгласи се безстрастно Брам. – Но същевременно ще е отлична реклама за филма, при това безплатна. Никога не бих се отказал от подобно нещо.

В главата й отекна тътен. Джорджи нямаше сили да помръдне, едва успя да раздвижи езика си.

— Мисля, че сега е по-добре да си вървиш.

— Отлична идея. – Със същото хладно и делово безразличие Брам извади очилата си. – Днес е вторник. До края на седмицата имаш време да размислиш, иначе Джейд ще получи ролята. Хубавичко си помисли, когато тази нощ лежиш в леглото. – Надяна очилата. – И докато размишляваш, не е зле да си изясниш дали наистина искаш да се влюбиш в един мъж, който е готов да те хвърли на вълците.

Изминаха два дни, откакто Брам се върна от Мексико. Когато вечерта се прибра от студиото, завари в дома си Рори Кийн да стои боса в кухнята му и да изстисква розови топчета глазура върху восъчна хартия под зоркия надзор на намръщената Чаз. Почти не бе спал, откакто се завърна. Гърлото го болеше, главата го цепеше, а стомахът му постоянно беше разстроен. Искаше единствено да потъне в работата и да забрави за всичко друго.

— Предполага се, че това са рози – оплака се Чаз. – Обърна ли изобщо внимание на това, което ти казах?

Брам потрепери, когато Рори захвърли шприца върху масата.

— Ако го показваше малко по-бавно, може би щях да успея да го направя правилно.

Кога най-сетне Чаз ще се научи да се подмазва на важните личности? Налагаше се да замаже положението.

— Моля те да извиниш икономката ми. Тя е възпитавана от вълци. – Приближи масата и огледа розовите топчета. – Изглеждат вкусни.

Рори и Чаз изпухтяха презрително.

— Работата не е във вкуса. Те са само за украса – обясни троснато Рори, сякаш той беше длъжен да го знае. – Винаги съм искала да се науча да украсявам торти и Чаз ми дава начални уроци.

— Уроци за бавноразвиващи се – промърмори под нос Чаз.

— Аз съм директор на студио – сопна се Рори, – а не майстор сладкар.

— Изчезвай, Чаз. – Компанията на Рори винаги изнервяше Брам, но Рори и Чаз заедно направо го подлудяваха.

— Ние тъкмо сме в разгара на…

— Тръгвай! – Той я побутна към вратата.

Рори взе шприца и притисна върха му към восъчната хартия. Двамата не бяха разговаряли след първоначалната им среща в разкошния й офис във „Вортекс”. Ледената кралица, седнала зад масивното богато инкрустирано бюро под огромната абстрактна картина на Ричард Дибенкорн, по нищо не приличаше на тази жена с боси крака, с вързана на конска опашка коса и пръсти, изплескани с розова глазура. Брам разтри кръста си и се насочи към хладилника.

— Извинявам се заради Чаз. Човек изобщо не бива да й обръща внимание.

Рори се бе съсредоточила върху изстискването на някаква завъртулка, напомняща буквата „С”.

— Какво става с Джорджи?

— С Джорджи? Нищо. – Младият мъж протегна бавно ръка към каната със студения чай.

Рори сътвори още една завъртулка до първата.

— Разбрах от Чаз, че е изчезнала.

— Чаз си въобразява, че знае всичко. – Съжали, че бе отказал цигарите. Беше много по-лесно да изглеждаш спокоен и невъзмутим с цигара в ръка, отколкото с кана със студен чай. – Решихме да прекараме лятото в къщата на Трев на плажа. Новата. Той продаде старата миналия месец. Тъй като работя, ще мога да отскачам само през уикендите, но Джорджи сега е там. – Или поне трябваше да бъде според последната вътрешна информация на Арън за таблоидите, която включваше описание на несъществуващия нов меден месец и плановете им за романтични летни уикенди в къщата на плажа. Арън ставаше все по-добър в лъжите.

Рори мушна шприца в разтеклата се глазура.

— По дяволите! Много по-трудно е, отколкото изглежда. – Най-после вдигна глава. – Или ще ми кажеш останалото сега, или ще говорим в офис ми, в присъствието на Лу Дженсън и Джейн Клемати от „Сирака”.

Среща, която той искаше да избегне на всяка цена.

— За какво?

Рори се съсредоточи върху измайсторяването на нова поредица розички. Явно нямаше намерение да изостави темата и затова Брам най-сетне се предаде.

— Сигурно си чула за записа на репетицията й за ролята.

— Гледах го. Изпълнението й е блестящо. Няма да намериш по-добра Хелън.

Брам надяна хладната и невъзмутима маска на Джони Деп, но не му се получи особено добре без цигара в ръка, затова се облегна колкото можа по-нехайно на барплота и скръсти глезени.

— Съпругата ми е връхлетяна от пристъп на творческа паника и в последния момент е решила да избяга. Сега се опитвам да се справя с този проблем.

— И от какво е предизвикан този внезапен пристъп на творческа паника?

Шефът на „Вортекс Студиос” не би трябвало да участва в кастинга на някакъв нискобюджетен филм в една от дъщерните компании като „Сирака” и на Брам вече здравата му бе писнало от Рори, явно вживяла се в ролята на закрилник на Джорджи.

— През последните няколко години Джорджи преживя много трудности. Вече не иска да рискува – процеди той, опитвайки се да овладее нервите си. – Аз възнамерявам да направя всичко възможно, за да я накарам да размисли, и ще съм много благодарен, ако никой не ми се бърка и ме оставите на спокойствие, докато измисля как да се справя със ситуацията.

— Нима? – Повдигнатите й вежди показваха, че не вярва на нито една негова дума. – Според мен се е случило следното: ти си прецакал всичко. Отново.

Деп не би трепнал, нито пък Брам.

— Не съм.

— Ако се вярва на всички, с които разговарях, включително и Чаз, Джорджи изгаряла от желание да получи ролята до деня преди прослушването. – Рори захвърли шприца. – Джорджи е професионалист и аз никога не съм я виждала да „изпада в пристъп на творческа паника”. Това ме навежда на мисълта, че тя се е отказала от ролята, защото поради някаква причина не желае да работи с теб.

Брам с усилие раздвижи челюстта си.

— Ти си тази, на която не й се нрави да работи с мен, не Джорджи.

— Аз се впуснах в битка за теб, Брам. Не само защото харесах сценария, нито защото беше блестящ, когато чете ролята. Направих го, защото Джорджи вярва в теб. Или поне вярваше. – Тя откъсна парче хартия от кухненската ролка върху барплота и избърса ръцете си. – Не се самозаблуждавай. Мнозина в този град очакват да се провалиш и историята с Джорджи е именно идеалният сценарий за тях. Ако не искаш да приключиш кариерата си като водещ на телевизионна игра, горещо ти препоръчвам да разрешиш проблемите с жена си и да я върнеш пред камерите, където й е мястото.

— Това ли е всичко?

— Кажи на Чаз, че очаквам с нетърпение следващия урок.

След тези думи тя мина покрай него и излезе през задната врата.

Брам затвори очи и стисна студената чаша между дланите си. Нежеланото посещение на Рори наля масло в огъня, подхранвайки угризенията на съвестта му, които го разяждаха всеки ден, макар че бе излъгал Джорджи заради нейното собствено добро. Благодарение на нея мечтата му щеше да се осъществи и веднага след като тя се справи с тази измислена от нея мелодрама, щеше да му благодари горещо, задето не й е позволил да пропусне такава златна възможност.

Но лъжата си беше лъжа и той не можеше да отрече собствената си непочтеност, колкото и да му се искаше.

На следващата сутрин Брам облече шорти и тениска и подкара към Малибу. Този път го последваха само два черни сува. Въпреки че синоптиците предвещаваха буря, движението в петък сутринта беше толкова претоварено, че не му остана време да мисли. Когато спря пред къщата на Трев, помаха на папараците, преди те да се разпръснат в търсене на места за паркиране, което днес щеше доста да ги озори.

Позвъни на вратата, но Джорджи не отвори, затова Брам си послужи с ключа, който Трев му бе дал. В къщата бе тихо, но през отворените врати на терасата се виждаше постелка за йога. Трев живееше на един от най-разкошните плажове в Малибу, но приближаващата буря днес бе прогонила слънцепоклонниците. Брам изрита обувките си и тръгна по пясъка. Звезда от телевизионен полицейски сериал се бе излегнал върху шезлонга до третата си съпруга, докато хлапетата му копаеха дупка в пясъка. На хоризонта се показа товарен кораб, а ято чайки крещяха над главите им.

Джорджи стоеше сама до самия бряг. Вятърът рошеше тъмната й коса. Същите пурпурни бикини на банския, които носеше в Мексико, обвиваха стегнатото й дупе, а късата бяла тениска едва прикриваше гърдите. Кога се бе превърнала в такава красавица? Искаше да я завлече в къщата, да смъкне тези пурпурни бикини и да потъне в нея.

Тя го видя, но когато Брам се приближи, не се хвърли на врата му. Обичайното й въодушевление му липсваше повече, отколкото можеше да си представи.

— Сърцето ти изскочи ли от гърдите, когато ме съзря – поде той, – или най-сетне си поумняла?

— Само леко пърха. Нищо, с което да не мога да се справя.

— Радвам се да го чуя. – Но не се радваше. Искаше тя да се засмее и да го целуне. – Да се поразходим – предложи той и улови ръката й, преди тя да успее да протестира.

На този плаж знаменитостите с лопата да ги ринеш, затова почти никой не им обърна внимание, а малцината, които го сториха, се ограничиха само с кратко кимване. Едно от най-приятните неща в отношенията му с Джорджи беше непринудеността, никога не се налагаше да търси тема за разговор, но днес тази лекота в общуването бе изчезнала.

— Познай кой взема уроци за сладкар декоратор?

— Нямам представа.

Той й разказа за Рори и Чаз, но не спомена причината за неканеното посещение на властната шефка на студио. Спечели малко време, когато хукна след фризбито, хвърлено от две хлапета. Като се върна, Джорджи седеше на пясъка, обгърнала с ръце коленете си.

Брам се отпусна до нея и се загледа за дълго към белите гребени на вълните, надигащи се застрашително към брега.

— Задава се буря. Хайде да отидем да обядваме в „Чарт Хаус”.

Джорджи стисна коленете си по-силно.

— Не мисля, че ще мога да понеса романтичен обяд с мъжа, който е готов да ме хвърли на вълците.

Брам заби пети в пясъка.

— Приемам го като положителен знак за това, че ти е дошъл акълът и цялата тази лудост с влюбването е зад гърба ни.

Тя се зае да увива кичур коса около пръста си.

— За нещастие, е вярна мъдростта, че от любовта до омразата има само една крачка.

Нещо неприятно се загнезди в стомаха му.

— Ти не ме мразиш, Скут. Просто си изгубила и малкото уважение, което бе започнала да изпитваш. – Той подпря лакът върху коляното си и впери поглед в тъмните облаци, скупчващи се по небето. – Ние сътворихме малко вълшебство на екрана, когато не можеше да ме понасяш. Няма причина да не пренесем тази магия и върху големия екран.

Тя наклони глава към него. Огромните й зелени очи бяха пълни с печал.

— Крайният срок изтече. Навярно Джейд вече е получила ролята на Хелън.

Брам взе едно камъче и го потърка между пръстите си.

— Не я получи.

— О? И защо?

Повече не можеше да отлага неизбежното.

— Защото никой не й я е предлагал.

Джорджи рязко изправи глава. Брам запрати камъка към вълните.

— Излъгах те.

Ръцете й се свиха в юмруци.

Той нямаше смелост да я погледне в очите.

— Направих го от добри намерения.

Устните й се извиха в горчива усмивка.

— Ти си истински негодник, нали?

— Точно така! Нали ти казах, че съм такъв!

Джорджи скочи толкова устремно, че разлетелият се пясък ужили прасците му. Брам също скочи и хукна след нея.

— Помисли си, Джорджи. Сега, когато ти показах истинското си лице, нищо не стои на пътя ти. Ролята е твоя и след това, което направих, можеш да я приемеш, без да се тормозиш, че ще затънеш в някаква шибана емоционална каша. Би трябвало да се радваш, че те излъгах.

Той говореше, но не вярваше на нито една своя дума. Нито пък тя.

— Прибирам се – отсече Джорджи и ускори крачки, но Брам я настигна.

— Аз… сигурен съм, че онзи тип там е насочил фотоапарата си към нас. Първо трябва малко да се погушкаме.

— Гушкай се сам. – Изпод петите й се разлетя пясък.

Той я прегърна през раменете, принуждавайки я да забави крачка. Със същия успех би могъл да прегърне кактус.

Щеше да се наложи да заснеме филма без нея. Ще намерят друга актриса, може би не толкова блестяща, но достатъчно добра. Бедата беше в това, че всички искаха Джорджи, а работата му на продуцент беше да направи невъзможното възможно. Не можеше да им позволи – на Рори, Ханк, на най-незначителния член от екипа – да видят, че не се справя със задълженията си.

Стигнаха до къщата, когато първата светкавица проряза небето над разбунения океан. Брам сграбчи китката й и я застави да спре тъкмо когато Джорджи се канеше да се изкачи по стъпалата към терасата.

— Джорджи… – Въздухът очевидно не достигаше в дробовете му. – Не зная как да ти го кажа…

Вятърът разпиля кичур коса върху лицето й. Тя го отметна и наклони глава. Той пусна китката й.

— Аз… липсваше ми през изминалите няколко седмици. Повече, отколкото съм си представял. – Киселина прогаряше стомаха му, сърцето му биеше учестено. – Помогни ми.

— Не разбирам какво се опитваш да кажеш.

— Ами… не осъзнавах колко много съм свикнал с теб, докато не си тръгна. Ние двамата… мислех, че това помежду ни е само едно страхотно приятелство, но… не зная как да го кажа. – Някаква тента изплющя силно под напора на вятъра. – Може би… съм се влюбил в теб.

Тя се втренчи изумено в него.

— Каква ирония, нали? Тъкмо когато ти успя да преодолееш чувствата си към мен и ето, че аз… иска ми се да не беше успяла.

— Не ти вярвам.

— Онази лъжа за Джейд. Беше малко отчаян ход, нали? Предполагам, че не съм искал… да призная истинските си чувства.

— И какви са истинските ти чувства, Брам? Ще трябва да ми ги обясниш, защото нищо не разбирам.

— Знаеш за какво говоря.

Очевидно й бе писнало от шикалкавенето му, защото Джорджи се обърна и се насочи към късата стълба.

— Знаеш ли, всичко започна точно тук – извика той след нея. – Не преди петнайсет или шестнайсет години по време на снимките на „Скип и Скутър”, а точно тук, на терасата на Трев преди три месеца. Ти и аз. – Тя се спря на горното стъпало и сведе поглед към него. Той взе по две стъпала наведнъж, за да стигне до нея. – Откакто се събудихме в онази хотелска стая в Лас Вегас, ние продължаваме да се возим на това безумно виенско колело. – Порив на вятъра подхвана и понесе един вестник по терасата. – Аз продължавах да мисля, че ти си най-добрият приятел, който някога съм имал, но сега вече осъзнавам, че помежду ни има нещо много повече от приятелство.

— Секс.

Брам усети пристъп на гняв.

— Разбира се, че има и секс, но това не е всичко. Ние не изпитваме нужда да се преструваме един пред друг. Ние… се разбираме. – Той пое дълбоко дъх и се насили да премине към следващата част, при все че се ненавиждаше за това, което щеше да каже. – Аз дори обмислям… само обмислям. Твоята идея за… – сякаш огромен юмрук стисна гърдите му – да си имаме бебе. – Тя издаде тих, непонятен звук. Брам се хвърли с главата напред. – Разбира се, още далеч не съм готов да я осъществим. Само казвам… само казвам, че съм готов да я обсъдим.

Тя поглъщаше лицето му с огромните си очи, а той искаше да й се разкрещи, да й каже, че е долен лъжец, да не бъде толкова дяволски доверчива. Вместо това се постара да избута настрани последните жалки останки от честта си и се втурна към големия шибан финал.

— Аз… съм влюбен в теб, Джорджи. Истински.

Тя притисна пръсти към устните си. Оглушителна гръмотевица разтърси верандата.

— Истински? – прошепна Джорджи.

Дъждовните капки жилеха лицето му като остри камъчета.

Тя стоеше неподвижно. Просто стоеше там. И тогава устните й пророниха името му.

— Брам… – Разтвори ръце и се хвърли към него. Обви ръце около гърдите му, плъзна крака между неговите и тъкмо когато на Брам му идеше да завие високо от срам заради гадостта, която бе сторил… точно в този миг коляното й рязко се изстреля нагоре и се заби с все сила между слабините му.

През агонизиращата пелена на болката до ушите му достигнаха две думи.

— Ти, копеле!

Ревът на вятъра… трополенето на боси нозе по верандата… хлопването на вратата, когато тя изчезна вътре… И звуците на тежкото му накъсано дишане. Брам се вкопчи в ръба на каменното перило, за да не припадне. Вратата отново се отвори и ключовете за колата му прелетяха над перилото на верандата и потънаха в пясъка.

Бурята се разрази с пълна сила.

Джорджи се облегна на вратата, притиснала конвулсивно ръце към корема, за да не изригнат врящите й вътрешности през кожата навън. Дъждът плющеше безмилостно по прозорците. Брам не се бе променил. Той, както и преди, беше използвач и манипулатор, преструвайки се, че й предлага това, за което Джорджи копнееше най-силно, за да се сдобие с това, за което той жадуваше.

Бурята навън вилнееше, ала тази в душата й бе много по-свирепа.

Фалшивият й брак бе приключил, нямаше да има приятелски развод. Никакви Деми Мур и Брус Уилис. Този път публичното унижение щеше да бъде много по-ужасно и непоносимо. Но на Джорджи не й пукаше. Повече нямаше да позира и да се усмихва пред обективите. И никога нямаше да бъде дръзката и смела Скутър Браун, момичето способно да се измъкне от всякаква беда с усмивка и поредното остроумие. Тя беше жена от плът и кръв, жена, която най-безсъвестно бяха предали.

И този път щеше да съумее да си отмъсти.

Когато отново си възвърна способността да се движи, Брам се затътри, олюлявайки се, надолу по плажа и се хвърли в океана. Глух и сляп за яростните вълни и коварното подводно течение, той се замоли водата да отмие греховете му. През целия си живот бе интригантствал и манипулирал, но никога не бе вършил нещо толкова низко и подло, както сега, когато се бе опитал да измами човека, който най-малко го заслужаваше.

Младият мъж видя застрашително приближаващата се вълна – огромна надвиснала водна кула – малко преди да се стовари отгоре му. Водната стихия го помете и завъртя. Той потъна, водата нахлу в гърлото му, задави се, показа се на повърхността за миг, сетне отново потъна. Пясъкът одраска лакътя му, нещо остро се заби в крака му. Силите му отслабваха. Дробовете му изгаряха. Течението го подхвана и понесе – нагоре, надолу, той изгуби посоката – себичен воден поток, следващ безстрастно своя курс, без да се интересува от жертвата.

Брам изскочи на повърхността, зърна брега, но безмилостната паст отново го затегли към тъмните си глъбини. Джорджи бе станала негова съвест, любовница, ангел хранител, неговият най-добър приятел. Неговата любов.

Тялото му се изстреля към светлината – блещукащо сияние в съзнанието му. Брам жадно се опита да си поеме глътка въздух, потъна отново, стигна до дъното. Той я обичаше.

Течението отново го подхвана и замята – непотребна човешка отломка, чиято житейска цел бяха единствено собствените й удоволствия.

Пред него изникна образът на Джорджи, обгърна го, издигна го нагоре и го затегли към брега, докато краката му не докоснаха спасителното дъно. Всичко в него кървеше – лакътят, кракът, сърцето. Брам излезе залитайки от водата и рухна на пясъка.

26

Тя бе заключила вратата. Брам имаше чувството, че са одрали кожата му, че прекрасната фасада, зад която се криеше, беше безпощадно пометена от вълните, за да разкрие цялата грозота зад нея. Върна се, препъвайки се, на плажа, смъкна подгизналата тениска и я притисна към кървящия лакът. Намери ключовете за колата в пясъка, но ключът за къщата на Трев беше на отделен ключодържател и никъде не успя да го открие. След последния безплоден опит да накара Джорджи да отвори вратата той се отказа.

Папараците бяха изчезнали. Треперещ и кървящ, Брам се добра до колата и през бурята подкара по дългия път към дома. Не можеше да си представи как ще я накара да разбере това, което току-що се бе случило. Тя никога нямаше да му повярва. А и как да повярва? Той бе превърнал дори желанието й да има дете в разменна монета.

Цялата тежест на катастрофата, която сам бе предизвикал, се стовари със смазваща сила отгоре му. Не можеше да си поеме дъх. Какво, дявол да го вземе, бе сторил и как щеше да го поправи? Със сигурност не и с поредното телефонно съобщение.

Но след като се прибра у дома, не се сдържа и й позвъни. Когато гласовата й поща се включи, думите се изляха като поток от устата му:

— Джорджи, обичам те. Не така, както ти казах по-рано, а истински. Зная, че отстрани може би изглежда фалшиво, но сега осъзнах това, което не разбирах до днес… – Продължи да говори, заплиташе думи и мисли, опитвайки се да й обясни. Ала се провали най-безславно и накрая осъзна, че окончателно е съсипал всичко.

Джорджи изслуша всяка сричка от съобщението, всяка лъжа. Думите прогаряха плътта й, оставяйки кървави следи. Яростта й не знаеше граници. Щеше да го накара да си плати. Той й бе отнел това, което искаше най-много, и сега тя щеше да направи същото с него.

Вечерта, след като се почисти надве-натри, но с прояснена глава, Брам подкара отново към Малибу. Папараците навярно смятаха, че той още е на плажа, защото на алеята пред портата не се виждаше нито един сув. Беше решил да строши вратата, ако тя не го пуснеше в къщата, макар да се съмняваше, че това ще умилостиви сърцето й. Пътьом й купи цветя, като че ли десетина рози можеха да променят нещо. А после се отби да избере няколко плода манго, защото си спомни, че тя ги обича. Добави и снежнобяло плюшено мече, стиснало червено сърце между лапите си. Но когато излезе от магазина, осъзна, че това е подарък, какъвто би поднесъл някой влюбен гимназист, и го пъхна в кошчето за боклук.

Когато пристигна, видя, че къщата е тъмна, а колата й не е в гаража. Брам се помота известно време наоколо с надеждата, че Джорджи ще се върне, макар да подозираше, че това няма да стане. Накрая се запъти към Санта Моника, с пълната с цветя и плодове кола.

Спря пред къщата на Пол и огледа улицата с надеждата да види колата на Джорджи, но напразно. Тъстът му бе последният човек, с когото искаше да се срещне, и Брам се поколеба дали да не се върне, но най-вероятно беше да открие Джорджи при баща й.

Брам не се бе виждал с бащата на Джорджи от вечерта на сватбеното парти и откритата неприязън, с която той го посрещна, попари всякаква надежда, че ще му помогне.

Пол го измери с презрителен поглед и процеди през стиснатите си устни:

— Златното момче прилича на мокра кокошка.

— Да, денят беше дъждовен. Както и месецът.

Брам очакваше Пол да затръшне вратата под носа му и се смая, когато домакинът го покани вътре.

— Искаш ли питие?

Брам отчаяно копнееше за чаша алкохол – сигурен признак, че не бива да рискува.

— Да ти се намира кафе?

— Ще изровя.

Брам последва Пол в кухнята, не знаейки какво да прави с ръцете си. Имаше чувството, че са прекалено големи за тялото му, като че ли принадлежат на друг човек.

— Виждал ли си Джорджи? – успя да изстиска накрая.

— Ти си неин съпруг. Ти би трябвало да знаеш къде е тя.

— Да, но…

Пол завъртя крана.

— Какво правиш тук?

— Предполагам, че вече знаеш.

— Нищо, пак ми разкажи.

И Брам го направи. Докато кафето се вареше, той призна на Пол за случилото се в Лас Вегас, но установи, че Джорджи вече бе споделила всичко с баща си.

— Освен това зная, че Джорджи е заминала за Мексико, защото е смятала, че започва твърде много да се привързва към теб. – Пол извади от шкафа яркооранжева чаша.

— Повярвай ми – поде Брам горчиво, – не това е проблемът сега. Какво още ти каза тя?

— Известно ми е за видеозаписа с пробата й за ролята, както и че тя се е отказала да играе Хелън.

— Това е безумие, Пол. Тя е изумителна. – Той разтърка очите си. – Всички сме я подценявали. И ние попаднахме в капана на публиката, която искаше да я гледа само в различни варианти на Скутър. Ще ти изпратя копие от записа, за да го видиш и ти.

— Ако Джорджи е искала да го видя, щеше да ми го покаже.

— Сигурно е приятно, когато можеш да си позволиш лукса да бъдеш благороден.

— Някой път не е зле и ти да опиташ. – Пол напълни чашата и му я подаде. – Разкажи ми останалото.

Брам му описа посещението на Рори и реакцията на инвеститора и режисьора при отказа на Джорджи.

— Те знаят, че аз съм виновен, искат я за ролята и очакват да я убедя да участва във филма.

— Доста неприятно положение за начинаещ продуцент.

Брам повече не можеше да се сдържа. Заснова нервно из кухнята, докато разказваше останалото на Пол: за пътуването му до Мексико, за лъжата за Джейд и накрая за отвратителната гадост, която днес й поднесе. Изля всичко на един дъх, като премълча единствено за бебето не защото се опитваше да се защити – за това не можеше да става и дума – но защото желанието на Джорджи да има дете бе нейна съкровена тайна.

— И така, да обобщим – изрече Пол със заплашителна нотка в гласа. – Излъгал си дъщеря ми, че ролята ще бъде предложена на Джейд. А след това си се опитал да я манипулираш, преструвайки се на влюбен в нея. Съвсем естествено, тя те е изхвърлила и ти, като по някакво чудо, си осъзнал, че наистина я обичаш. И сега си се довлякъл тук и искаш от мен да ти помогна да я убедиш в това.

Брам се свлече върху високата табуретка до барплота.

— Здравата съм загазил.

— Напълно съм съгласен.

— Знаеш ли къде е тя?

— Да, но няма да ти кажа.

Той и не очакваше подобно благоволение от Пол.

— Може ли поне да й кажеш… Мамка му, кажи й, че съжалявам. Кажи й… Помоли я да поговори с мен.

— Няма да я моля за нищо. Ти си виновен за тази бъркотия, сега сам се оправяй.

Но как да я оправи? Това не беше недоразумение, което може да се заглади с рози, манго или диамантена гривна. Не беше обикновена кавга между влюбени и никакви извинения нямаше да помогнат. Ако искаше да си върне любимата жена, Брам трябваше да направи нещо много по-убедително, но той нямаше никаква представа какво точно.

Когато Брам си тръгна, Джорджи слезе по стълбите. Не можеше да остане в Малибу в очакване Брам да строши вратата, затова бе дошла при баща си.

— Чух всяка дума. – Гласът й прозвуча странно дори в собствените й уши. Толкова студен, толкова отчужден.

— Съжалявам, котенце.

Баща й не я бе наричал така от детството й. Прегърна я, а тя зарови лице на гърдите му. Но яростта й гореше с толкова силен пламък, че Джорджи се изплаши да не изгори баща си и се отдръпна.

— Мисля, че Брам може би казва истината – промърмори баща й.

— Не. „Къща на дървото” е всичко за него, а заради мен се е озовал в трудно и компрометиращо положение. Би направил всичко, за да подпиша договора.

— До неотдавна ти искаше точно това.

— Вече не.

Баща й изглеждаше толкова разтревожен, че Джорджи стисна ръката му – само за миг, колкото да го успокои, без да изгори кожата му.

— Обичам те – увери го тя. – Сега ще отида да си легна. – Временно потуши гнева си. – Иди при Лора. Зная, че искаш да я видиш.

Той се беше обадил на Джорджи в Мексико, за да й каже, че се е влюбил в бившата й агентка. Джорджи остана смаяна от новината, но сетне си припомни всички жени, с които се бе срещал през годините, но така и не се бе влюбил в никоя от тях.

— Свикна ли с мисълта, че с Лора сме заедно? – попита Пол.

— Аз – да, но тя дали свикна?

— Минаха само четири дни, откакто й признах чувствата си. Напредвам бавно и се надявам на успех.

— Радвам се за теб. Радвам се и за Лора.

Джорджи изчака баща й да излезе, преди да се обади на Мел Дъфи. Чакалите бяха създания на нощта и Мел вдигна при първото позвъняване.

— Дъфи.

Гласът му беше сънен, но Джорджи бързо го разсъни.

— Мел, Джорджи Йорк се обажда. Имам история за теб.

— Джорджи?

— Голяма история. За Брам и мен. Ако те интересува, ще се срещнем след час в Санта Моника. Пред входа на гробището „Удланд” откъм Четиринайсета улица.

— Господи, Джорджи, не ми го причинявай! Аз съм в Италия! В Позитано. Диди дава жесток купон на яхтата си. – Задави се с хрипливата кашлица на заклет пушач. – Ще долетя колкото може по-скоро. Исусе, тук дори още няма осем вечерта, затова пък има поредната проклета стачка. Дай ми малко време да се върна в Ел Ей и ми обещай, че няма да говориш с никого, докато не дойда.

Джорджи можеше да се обади на всеки журналист от сериозната преса, но искаше да подхвърли сочната мръвка на чакала. Искаше да разкаже историята на Мел, който беше достатъчно лаком, за да я оглозга до кокал, да изсмуче и последната капка кръв.

— Добре. В понеделник вечерта, в полунощ. Ако не си там, няма да те чакам.

Тя затвори. Сърцето й бясно препускаше, яростта й кипеше. Брам й бе отнел това, което най-много искаше. Сега тя щеше да направи същото с него. Съжаляваше единствено, че трябва да чака четирийсет и осем часа, за да си отмъсти.

Брам не можеше да спи, не можеше да се храни. Съвсем сериозно замисляше да убие Чаз, ако тя не престанеше да се суети около него като квачка. На трийсет и три се бе сдобил с двайсетгодишна майка и това никак не му харесваше. Но напоследък не харесваше нищо и никого, особено себе си. В същото време го бе завладяла непоколебима решителност.

— Джорджи няма да играе Хелън – заяви на Ханк Питърс в понеделник следобед, два дни след грозната сцена в Малибу. – Не мога да я убедя да промени решението си. Прави каквото искаш.

Не се изненада, когато след по-малко от половин час го извикаха на среща с Рори Кийн. Мина наперено покрай цялата й армия от разтревожени асистенти и влезе в офиса й, без да изчака да бъде поканен. Тя седеше зад масивното богато инкрустирано бюро, под огромната абстрактна картина на Дибенкорн и управляваше света.

Той отмести с крак металния плетен стол във формата на обърнато S.

— Джорджи няма да играе Хелън. И ти си права. Аз провалих брака си. Но обичам жена си повече от когото и да било на този свят и макар че в момента тя ме мрази и в червата, ще те помоля да не се бъркаш в нашия живот и да стоиш, дявол да го вземе, по-далеч, докато се опитвам да си я върна. Схвана ли?

Изтекоха няколко дълги секунди, преди Рори да остави писалката си.

— В такъв случай предполагам, че срещата ни приключи.

— Точно така – съгласи се Брам. Докато излизаше от офиса, вече беше наясно какво трябва да направи. Или поне отчасти. Оставаше да измисли останалото.

Джорджи спря взетата под наем тойота корола пред двуетажната жилищна сграда до входа на гробището „Удланд” достатъчно близо, за да види Мел, когато пристигне, но и достатъчно далеч, за да не я забележи той, докато самата тя не го пожелае. Наближаваше почти полунощ и движението по Четиринайсета улица от пълноводна река се бе превърнало в почти пресъхнало поточе. Младата жена седеше в тъмното и си припомняше всичко – от момента, когато Брам подслуша предложението й към Трев, до буреносния следобед на същия плаж, когато й се врече във вечна любов.

Болката не стихваше. Щеше да разкаже всичко на чакала. Историята за фалшивото обяснение на Брам в любов ще бъде по първите страници на таблоидите, а след това ще намери място и в сериозната преса. Репутацията му, която той толкова упорито се стараеше да излъска, отново ще бъде опетнена. Когато приключеше с него, никога повече нямаше да посмее да се опита да се представи за герой. Щеше да пострада и тя, но вече не й пукаше. Никога не бе изпитвала такава ярост, но и никога не се бе чувствала толкова свободна. Вече никога нямаше да позволи на таблоидите да управляват живота й. Повече никакви усмивки пред фотографите, докато вътрешно се разпада. Никакви изявления и пози пред папараците, за да запази гордостта си. Никога повече нямаше да допусне публичният имидж да открадне душата й.

Черният сув спря малко след входа на гробището. Джорджи се свлече ниско на седалката и видя в страничното огледало как угаснаха фаровете му. Дъфи слезе от колата, запали цигара и се огледа, но не забеляза тойотата. След малко щеше да сложи край на лъжите. Щеше да нарани Брам толкова силно, колкото и той нея. Това беше идеалното отмъщение.

Чакалът дръпна от цигарата. Джорджи започна да се поти, стомахът й се разбунтува. Дъфи закрачи около входа. Време беше. След тази нощ повече нямаше да има никакви увъртания, никакви преструвки. Джорджи можеше да живее честно, с високо вдигната глава, със съзнанието, че е отвърнала на удара, че е съумяла да се защити и не е позволила на друг мъж да я превърне в емоционална жертва. Сега вече Джорджи бе друга жена. Господарка на живота си, способна да отмъсти за обидата.

Чакалът хвърли фаса в канавката и се запъти към входа на гробището. Джорджи не бе очаквала това. Искаше да разкаже своята история на сигурно място, под светлината на уличните лампи. Един чакал в безлюдно гробище бе твърде опасен и тя посегна към дръжката на вратата, преди Мел да се е отдалечил зад оградата. Но когато ръката й докосна студения метал, нещо в душата й се пропука. Изведнъж осъзна, че чакалът в колата е много по-опасен, отколкото този, който в момента приближаваше портите на гробището.

Чакалът в колата беше самата тя. Отмъстителна, злобна жена.

Джорджи стисна дръжката. Брам я беше предал и заслужаваше да бъде наказан. Тя изпитваше нужда да го нарани, да го съсипе, да го предаде, както той я бе предал. Но подобна страст към разрушението не беше в природата й.

Младата жена се отпусна в седалката и се опита да надникне в душата си – да види в какъв човек се бе превърнала. Въздухът в колата стана тежък и спарен. Единият й крак бе изтръпнал, задушаваше се. Но остана неподвижна. Бавно започна да осъзнава собствената си природа. С неумолима яснота Джорджи разбра, че предпочита да живее с тежестта на гнева, с бремето на болката и страданието, отколкото да се превърне в отмъстителна кучка.

Чакалът най-после излезе от гробището, притиснал мобилния телефон до ухото си. Изпуши още една цигара, огледа се за последен път наоколо, после се качи в колата си и потегли.

Джорджи шофираше без посока, чувстваше се празна, ядът в душата й не бе стихнал, още не бе намерила покой, но сега бе наясно със себе си. Накрая се озова на булевард „Линкълн”, в някакъв съмнителен квартал в Санта Моника, пълен със салони за масаж и секс магазини. Спря пред затворен магазин за резервни части, извади от багажника сака с камерата и закрачи по тротоара. Никога досега не бе попадала сама през нощта в опасен квартал, но дори и не й хрумна да се изплаши.

Не след дълго откри това, което търсеше – тийнейджърка, с изрусена коса и угаснал поглед. Приближи я внимателно.

— Казвам се Джорджи – заговори тихо. – И снимам филми. Може ли да поговоря с теб?

Два дни по-късно Чаз се появи в къщата на плажа. Джорджи седеше пред компютъра и от сутринта преглеждаше заснетия материал. Дори не си бе взела душ. Спорът избухна още щом Арън отвори вратата.

— Проследила си ме! – чу го Джорджи да възкликва. – Ти не искаш да отидеш с колата дори до супермаркета, а си ме проследила през целия път до Малибу?

— Пусни ме да вляза – нареди Чаз.

— Няма начин! – тросна се той. – Върви си у дома.

— Никъде не отивам, преди да говоря с нея.

— Само през трупа ми.

— О, моооля те, сякаш можеш да ме спреш. – Чаз профуча покрай него и много скоро се озова в стаята за гости, където Джорджи бе разположила оборудването си. Беше облечена цялата в черно – от главата до джапанките – като истински ангел на отмъщението. – Знаеш ли какъв ти е проблемът? – подхвана тя без всякакво предисловие. – На теб не ти пука за хората.

Джорджи почти не бе спала и се чувстваше твърде изтощена, за да се разправя с Чаз.

— Брам от две вечери не се е прибирал у дома от студиото – продължи атаката си момичето. – Той е нещастен и всичко е заради теб. Няма да се изненадам, ако отново посегне към наркотиците. – Когато Джорджи не отговори, устремният плам на Чаз отстъпи пред несигурността. – Зная, че си влюбена в него. Нали така, Арън? Защо просто не се върнеш при Брам? Тогава всичко ще бъде наред.

— Чаз, остави я на мира – каза Арън и пристъпи зад Джорджи.

Тя никога не си бе представяла, че Арън ще се превърне в толкова свиреп закрилник. Изглежда, загубата на тегло му бе дала много повече увереност. Във вторник, когато Мел Дъфи обяви в таблоидите за телефонното обаждане на Джорджи, Арън се впусна в ожесточена атака и публикува ярко и убедително опровержение, без дори да се допита до нея. Тя му каза, че Мел не е излъгал и вече не я е грижа, но Арън отказа да я слуша.

Беше й много по-лесно да се заяде със слабостите на Чаз, отколкото да мисли за собствените си.

— Обикновено тези, които постоянно си пъхат носа в хорските работи, не искат да се оправят със собствените си провали и бъркотии.

Чаз настръхна и тутакси мина в настъпление:

— Всичко в моя живот си е съвсем наред!

— Тогава защо вече не си в кулинарното училище? Доколкото зная, дори не си надникнала в онези учебници.

— Чаз е прекалено заета, за да й остава време за учене – вметна Арън злъчно. – Поне тя така твърди.

— Аз пък мисля, че те е страх да излезеш извън границите на безопасното си съществуване, защото се ужасяваш, че някак си отново ще се озовеш на улицата. – В мига, в който думите излетяха от устата й, Джорджи съжали, че неволно е предала доверието на Чаз. Почувства се зле и се засрами от себе си. – Извинявай, аз…

— О, престани да ме гледаш така – ядоса се момичето. – Арън знае.

Наистина ли знаеше? Джорджи не го очакваше.

— Ако Чаз не учи – заговори Арън, – няма защо да се притеснява, че ще я скъсат. Тя просто се страхува.

— Пълни глупости!

Джорджи се предаде.

— Твърде съм уморена, за да се разправям сега с теб. Върви си.

Чаз, естествено, не помръдна от мястото си. Вместо това огледа недоволно Джорджи.

— Струва ми се, че пак си отслабнала.

— Напоследък нищо не ми се услажда.

— Сега ще се погрижим за това.

Чаз се втурна в кухнята, където дълго трополя, тряска вратите на шкафовете, отваря и затваря хладилника. Накрая отново се появи и постави пред Джорджи чиния с хрупкава, свежа салата и апетитно димяща купа с макарони със сирене. Топлата храна засити стомаха й и я накара да се отпусне, но най-благотворно й подействаха присъствието и грижите на Чаз.

Джорджи вдигна голяма патърдия, докато се опитваше да убеди Чаз да нахлузи един от банските й и да отиде на плажа.

— Освен ако не те е страх от водата – подметна тя с ехидно самодоволство накрая, сякаш предизвикваше Чаз да облече банския.

Джорджи знаеше, че Чаз мразеше да разголва тялото си и навярно щеше да реши, че това е някакъв вид терапия. Ала след като Джорджи толкова явно я предизвикваше, момичето облече един бански, порови се във вещите на Джорджи и откри къс хавлиен халат, който навлече върху банския.

Арън лежеше върху плажна кърпа, заровил нос в някакво тъпо списание за видео игри. Когато се срещнаха за пръв път, той дори не приближаваше до водата. Сега се беше накиприл в нови бели бански с тъмносини кантове. Трябваше да отслабне с още няколко килограма, за да изглежда готино, но беше започнал ежедневно да тренира и му личеше. Освен това беше започнал да харчи пари за прилична подстрижка и дори се бе изръсил за контактни лещи.

Чаз седна на края на кърпата, с гръб към него. Халатът не стигаше дори до средата на бедрата й и тя побърза да подвие крака под себе си.

Арън остави списанието.

— Горещо е. Хайде да поплуваме.

— Не искам.

— Защо? Каза ми, че преди много си обичала да плуваш.

— Просто сега нямам настроение, това е всичко.

Той се надигна и се намести до нея.

— Няма да ти се нахвърля само защото си по бански.

— Зная.

— Чаз, време е да оставиш миналото зад гърба си.

Тя взе една пръчка и започна да рови с нея в пясъка.

— Може би не искам да го оставя зад гърба си. Може би искам да съм сигурна, че няма да го забравя, за да не преживея никога отново подобно нещо.

— Това няма да се случи.

— Откъде знаеш?

— Обикновена логика. Да кажем, че пак си счупиш ръката или дори крака. Наистина ли смяташ, че Брам ще те изхвърли? Или че Джорджи няма да се погрижи за теб? Или че аз няма да те поканя да дойдеш да живееш при мен? Сега имаш приятели, макар че човек трудно би се досетил за това, съдейки по начина, по който се държиш с тях.

— Но накарах Джорджи да яде, нали? А ти не биваше да й казваш, че ме е страх да не ме скъсат на изпитите.

— Ти си умно момиче, Чаз. И всички го знаят, освен теб.

Тя взе една счупена мидена черупка и прокара палец по острия ръб.

— Може и да съм умна, но пропуснах много години в училище.

— И какво от това? Нали за това са приравнителните изпити? Обещах, че ще ги помогна с уроците.

— Не ми е притрябвала помощта ти. – Ако започне да й помага, Арън ще разбере колко малко знае и ще престане да я уважава.

Но той сякаш прочете мислите й.

— Ако ти не ми беше помогнала, аз все още щях да съм дебел. Хората ги бива в различни неща. Аз винаги съм бил добър в училище и сега е мой ред да ти върна услугата. Довери ми се. Няма да бъда и наполовина толкова заядлив и злобен с теб, както ти беше с мен.

Тя наистина беше заядлива и зла с него. Както и с Джорджи. Изпъна крака. Кожата й беше бледа като на вампир и сега забеляза едно място, което бе пропуснала да избръсне.

— Извинявай.

Навярно извинението й не бе прозвучало съвсем искрено, защото Арън продължи да я наставлява.

— Крайно време е да престанеш да бъдеш толкова груба с хората. Мислиш си, че така изглеждаш много корава, но всъщност будиш единствено съжаление.

Чаз скочи от кърпата.

— Никога не го казвай!

Той я погледна. На свой ред тя го изгледа свирепо и стисна юмруци.

— Престани с глупостите, Чаз. – Звучеше уморено, като че ли му бе досадила. – Време е да пораснеш и да започнеш да се държиш като порядъчно човешко същество. – Арън се изправи бавно. – Двамата с теб сме приятели, но през половината време ме е срам заради теб. Например заради отвратителното ти държание с Джорджи. Всички виждат колко зле се чувства тя. Не е нужно да я тормозиш допълнително.

— Брам също се чувства зле – парира Чаз.

— Това не оправдава грубия начин, по който й говориш.

Арън изглеждаше така, сякаш му е писнало и е готов да се откаже от нея. Идеше й да се разплаче, но по-скоро щеше да се самоубие, отколкото да му позволи да види сълзите й. Затова смъкна халата и го захвърли върху пясъка. Имаше чувството, че е съвсем гола, но Арън не откъсваше поглед от лицето й. Когато живееше на улицата, мъжете никога не поглеждаха лицето й.

— Е, доволен ли си? – извика момичето.

— А ти доволна ли си? – попита той.

Чаз не беше доволна от нищо в себе, а и й беше дошло до гуша да се страхува. Боеше се да излезе от къщата. Боеше се да се яви на изпитите. Боеше се от толкова много неща.

— Ако съм добра и мила с хората, те ще започнат да се възползват от мен! – извика тя.

— Ако започнат да се възползват – рече Арън тихо, – ще престанеш да бъдеш мила и добра с тях.

Кожата й настръхна. Винаги ли трябваше да бъде така: или всичко, или нищо? Замисли се за онова, което той бе казал преди малко – че има приятели, които ще се грижат за нея. Тя мразеше да разчита на други хора, може би защото никога в живота си не бе имала подобна възможност. Арън беше прав. Сега имаше приятели, но тя продължаваше да се държи така, сякаш се бори сама срещу целия останал свят. Не й беше приятно, че той я смята за злобен и груб човек. Злобата и грубостта не я бяха спасили от нищо. Заби поглед в краката си.

— Не се отказвай от мен, става ли?

— И да искам, не бих могъл – усмихна се той. – Любопитен съм да разбера каква ще станеш, когато пораснеш.

Чаз вдигна поглед към него и забеляза някакво странно изражение върху лицето му. Той не гледаше тялото й, нито се взираше в нея, но тя усещаше някак особено присъствието му. Имаше чувството, че навсякъде я сърби… или устата й е пресъхнала. Или нещо подобно.

— Е, още ли искаш да поплуваме? – попита Чаз. – Или ще висиш тук цял ден и ще ми правиш психоанализа?

— Да поплуваме.

— Така си и помислих.

Тя се затича към водата, окрилена от чувството на новопридобита свобода. Може би чувството нямаше да продължи дълго, но в момента на душата й бе волно и хубаво.

През деня Джорджи монтираше филма, а вечер бродеше из бедняшките и запуснати квартали на Холивуд и Западен Холивуд, защитена единствено от камерата и популярното си лице. Повечето от момичетата, към които приближаваше, я разпознаваха и с желание говореха пред обектива на камерата.

Докато кръстосваше окаяните улички, тя попадна на мобилна поликлиника, която обслужваше уличните деца. Славата отново й помогна и медицинските работници й позволиха да пътува с тях през нощта, докато вземаха проби за СПИН и венерически болести, раздаваха презервативи и обясняваха основните правила на профилактиката. От видяното и чутото през тези нощи сърцето на Джорджи се късаше от мъка. Постоянно си представяше как е живяла Чаз сред тези момичета и си мислеше какво би станало с нея, ако не бе срещнала Брам.

Изминаха две седмици, през които той нито веднъж не се опита да се види с нея. Силите й бяха изцедени докрай, но когато най-после сънят я обореше, не можеше да спи повече от няколко часа, преди да се събуди, цялата обляна в пот, с мокра пижама и усукани и влажни чаршафи. Сърцето й отчаяно копнееше за мъжа, в който се бе превърнал Брам, за мъжа, който се криеше под твърдата черупка на цинизма. Единствено работата й и съзнанието, че е постъпила правилно, като не е продала душата си заради отмъщението, я предпазваха от пълното отчаяние.

Тъй като папараците нямаха навика да обикалят местата, които тя посещаваше, в таблоидите не се появи нито една нейна снимка. При все че каза на Арън да спре да съчинява за жълтата преса небивалици за съпружеското им щастие, той продължаваше да го прави. Но на нея й беше все едно. Нека Брам да се оправя с това.

В петък, три седмици след раздялата с Брам, Арън й се обади и й каза да влезе в сайта на „Варайъти” и да прочете последните новини. Джорджи го послуша и видя следното съобщение: „Завърши кастингът за „Къща на дървото”. Филмът се снима по сценария на известния роман на Сара Картър, адаптация на Брам Шепърд. Съвсем изненадващо за главната женска роля на безмилостната Хелън бе избрана младата, почти неизвестна актриса Ан Чалмърс”.

Джорджи се взираше в екрана. Всичко бе свършило. Брам нямаше нужда да я убеждава във вечната си любов, което обясняваше защо не се бе опитал отново да говори с нея. Насили се да обуе маратонките си и се отправи на дълга разходка по плажа. Защитните й бариери бяха рухнали и чувстваше безкрайна умора, иначе никога не би си позволила да се потопи в света на сериалите, където Брам ще се появи на прага й, ще падне на колене и ще моли за любовта и прошката й.

Отвратена от себе си, младата жена се върна в къщата.

На следващата сутрин телефонът иззвъня, когато тя вече седеше пред компютъра. С усилие се изтръгна от вцепенението и присви очи към дисплея на мобилния телефон. Обаждаше се Арън. Той беше отлетял за уикенда до Канзас, за да отпразнува шейсетия рожден ден на баща си. Джорджи се прокашля, за да не звучи гласът й толкова дрезгаво.

— Как мина семейната сбирка?

— Чудесно, но Чаз е болна. Току-що говорих с нея. Съдейки по гласа й, е много зле.

— Какво й е?

— Не ми каза, но ми се стори, че плаче. Казах й да потърси Брам, но тя не знае къде е той.

Не е в Малибу – помисли си Джорджи – опитвайки се отново да ме спечели.

— Тревожа се за нея – продължи Арън. – Мислиш ли, че…

— Ще отида при нея – прекъсна го Джорджи.

Като излезе на магистралата, сериалът отново започна да се върти в главата й. Видя се как влиза в къщата на Брам, където я посрещат десетки балони, поклащащи се във въздуха, привързани с панделки към тавана. Сред тях стоеше Брам с развълнувано лице и нежен поглед.

Изненада!

Натисна педала за газта и се върна в реалността.

Нито един балон не плуваше под тавана на празната притихнала къща. А от мъжа, който я бе предал, нямаше и следа. Тъй като папараците отново бяха обсадили предните врати, Джорджи остави колата в гаража на Рори и се промъкна през малката портичка в задната ограда. Остави чантата си и извика Чаз. Но отговор не последва.

Джорджи мина през празната кухня и задния коридор и се изкачи по стълбите до апартамента на Чаз над гаража. Не се изненада, когато видя непретенциозното обзавеждане и безупречната чистота.

— Чаз? Добре ли си?

Откъм единствената спалня се разнесе немощен стон. Джорджи откри Чаз да лежи върху намачкано сиво одеяло, свила колене до гърдите, с пребледняло лице. Когато видя Джорджи, отново изохка:

— Арън ти се е обадил.

Джорджи се приближи забързано до леглото.

— Какво ти е?

Чаз стисна по-силно коленете си.

— Не мога да повярвам, че ти се е обадил.

— Беше разтревожен за теб. Каза, че си болна, и очевидно е бил прав.

— Имам спазми.

— Спазми?

— Спазми. Това е всичко. Понякога ги получавам. А сега си върви.

— Взе ли някакво лекарство?

— Лекарството ми е свършило. – Думите прозвучаха като ридание. – Остави ме сама. – Тя зарови лице във възглавницата и додаде по-тихо. – Моля те.

Моля те? Чаз наистина беше болна. Джорджи изтича в кухнята на Брам, грабна шишенцето с тиленол, свари чаша чай и ги отнесе в апартамента на Чаз. Преди да влезе в спалнята, зърна учебниците, разтворени върху малката масичка, заедно с два жълти бележника и подострени моливи. Усмихна се за пръв път през тази седмица.

— Не мога да повярвам, че Арън ти се е обадил – повтори Чаз, след като глътна хапчетата. – И си дошла чак дотук от Малибу, за да ми дадеш тиленол?

— Арън беше много разстроен. – Джорджи остави шишенцето върху нощното шкафче. – Ти би направила същото за мен.

Чаз мигом живна.

— Той е бил разстроен?

Джорджи кимна и й подаде чашата с горещ подсладен чай.

— Сега ще те оставя сама.

Момичето се надигна с усилие и пое чашата.

— Благодаря – промърмори. – Наистина ти благодаря, не се подигравам.

— Зная – кимна Джорджи и излезе.

Прибра някои от вещите си, които бе забравила, стараейки се да не поглежда към спалнята. Когато слезе на долния етаж, се спря, за да се полюбува на златистата светлина на следобедното слънце, струяща през високите прозорци. Обичаше тази къща. Всяко кътче, всяко пространство, обичаше керамичните делви с лимонови дръвчета, тибетските покривки, ацтекската камина с масивна каменна полица и топлите дървени подове. Обичаше трапезарията с високите до тавана лавици с книги и месинговите звънчета от остров Бали. Как е възможно човек, създал толкова топъл, уютен дом, да има такова пусто, злобно сърце?

И в този момент Брам влезе в стаята.

27

Смаяното му изражение ясно показваше, че Джорджи е последният човек на земята, когото очакваше – или искаше – да види. Вследствие на многото безсънни нощи и умората лицето на Джорджи беше бяло като тебешир, под очите й тъмнееха дълбоки сенки, но той изглеждаше идеално, готов за снимка за корицата на „Джи Кю”. Имаше нова прическа, съвсем къса, почти като тази от времето на сериала „Скип и Скутър”, и Джорджи можеше да се закълне, че маникюрът му беше дело на професионалистка.

Не можеше да понесе мисълта, че той ще си въобрази, че е дошла да го търси.

— Чаз е болна – обясни тя безстрастно. – Дойдох, за да видя какво й е и сега си тръгвам.

Изпъна рамене и прекоси стаята към верандата, но той я настигна, преди да докосне дръжката на френските прозорци.

— Нито крачка повече!

— Без мелодрами, Брам. Нямам сили за това.

— Ние сме актьори. Драмите са втората ни природа. – Сграбчи я за раменете и я извърна към себе си. – Не съм преминал през всичко това, за да си тръгнеш просто така.

Яростта, която тя смяташе, че е успяла да потуши, избухна в изгарящ пламък.

— През какво си преминал? През какво по-точно? Я се погледни! Нямаш дори една гънка по дрехите! Явно черпиш от живота с пълни шепи и се наслаждаваш на всяка минута!

— Така ли мислиш?

— Ти си продуцент и ще изпълняваш главната мъжка роля в прекрасен филм. Всичките ти мечти се сбъднаха.

— Не всички. Аз провалих отношенията си с теб и ти причиних огромна болка, забрави ли? На теб, най-важният човек в живота ми. – Притисна я към френските прозорци. – И се опитвам да поправя стореното.

— И как? – изсумтя презрително тя.

Брам впи поглед в нея. В потъмнелите му очи се отразяваше цялата мъка на изтерзаната му душа – игра, достойна за отличник от „Актърс Студио”.

— Обичам те, Джорджи.

Пред очите й избухнаха фойерверки.

— И защо така изведнъж те осени?

— Защото те обичам. Защото ти си ти.

— Звучиш искрено. Изглеждаш искрен – процеди тя саркастично и бутна ръката му. – Но не вярвам на нито една твоя дума.

Някой по-малко циничен може би щеше да повярва на искрената болка, стаена в ъгълчето на устата му.

— Това, което се случи през онзи ден на плажа… – поде Брам. – Разбирам колко грозно и отвратително беше, но случилото се ме накара да прогледна и да проумея това, което отдавна трябваше да осъзная.

— Ау, какво просветление!

— Знаех, че няма да ми повярваш и дори не мога да те виня. – Пъхна ръце в джобовете. – Само ме изслушай, Джорджи. Избрахме актриса за ролята на Хелън. Всичко е решено. Какви скрити мотиви вече бих могъл да имам?

Повече нямаше да има никакви мълчаливи страдания, последвали раздялата й с Ланс. Думите изригнаха от устата й:

— Да започнем с кариерата ти. Преди три месеца и половина аз бях човек, готов на всякакви жертви, за да запазя имиджа си, също както теб сега. Съмнителното ти минало застрашаваше бъдещето ти и ти ме използва, за да изчистя репутацията ти.

— Това не…

— „Къща на дървото” не е единственият важен проект в живота ти. Филмът е само първата част от внимателно планирана стратегия, за да се утвърдиш в очите на публиката като уважаван актьор и продуцент.

— Нищо лошо няма в това, да имаш амбиции.

— Има, ако искаш да се възползваш от мен, за да си излъскаш имиджа, за да те обявят за господин Надеждност.

— Това е Холивуд, Джорджи! Обетована земя за разведените. Кой, по дяволите – освен Рори Кийн – се интересува дали ще останем женени?

— Рори Кийн. Точно така!

— Наистина ли мислиш, че искам нашият брак да продължи само за да не загубя доброто мнение на Рори?

— Не е ли така? Не бяха ли всичките ти усилия посветени точно на това?

— Именно бяха. Но това приключи. Аз съм повече от щастлив да градя кариерата си, разчитайки единствено на професионалните си умения, а не на своя брак.

Изглежда, сърцето й се бе вкоравило, защото тя не повярва на нито една негова дума.

— Ти си готов да кажеш каквото и да е, стига да избегнеш публично отхвърляне, но аз приключих с преструвките. Повече няма да се опитвам да накарам хора, които не познавам, да повярват, че съм такава, каквото не съм. Ще наредя на Арън да прекрати тези трогателни измислици за пресата. И този път ще се погрижа той да изпълни заповедта ми.

— Да бе, как ли пък не! – Студената пресметливост в очите му се замени с твърдоглава решителност. И изведнъж като че ли откачи. Целуна я грубо, после я бутна и задърпа към задния коридор. – Идваш с мен.

Тя се препъна, но той я държеше здраво и не й позволи да падне.

— Пусни ме!

— Водя те на разходка – отсече той.

— Като че ли можеш да измислиш нещо ново.

— Млъквай. – Той я набута в гаража. Не беше груб, но не беше и нежен. – Време е да разбереш колко високо ценя репутацията си на порядъчен и уважаван човек. – Сега приличаше на необуздания дивак от миналото си.

— Никъде не отивам с теб.

— Ще видим. Аз съм по-силен от теб, по-злобен и дяволски по-отчаян.

Яростта й избухна с нова сила.

— Ако си толкова отчаян, защо не се опита да говориш с мен, след като си избрал актриса за ролята на Хелън? Защо не…

— Защото първо трябваше да свърша нещо! – Натика я в колата и преди Джорджи да успее да мигне, автомобилът се носеше с пълна скорост надолу по алеята към предните порти. Два черни сува се стрелнаха след тях.

Брам включи климатика на максимум. С босите крака и тънката тениска Джорджи започна да трепери от студ, но не помоли да го намали. Изобщо не желаеше да говори с него. Брам караше като бесен, но тя беше прекалено гневна, за да се тревожи. Той отново искаше да разбие сърцето й.

Изскочиха на булевард „Робъртсън”, оживен от навалицата в събота следобед. Джорджи залитна напред, когато спирачките изскърцаха рязко и колата спря пред „Айви”, вторият дом на папараците.

— Защо дойдохме тук?

— За да направим бляскава поява пред репортерите с рекламна цел.

— Шегуваш се. – Един от папараците ги забеляза и се опита да ги снима през предното стъкло. Джорджи беше излязла от къщата на плажа без никакъв грим. Косата й беше разрошена, тениската – в точно този оттенък на синьото, което никак не се връзваше с цвета на изпомачканите й тюркоазни шорти, а върху босите й крака се мъдреха набързо нахлузени плажни джапанки вместо елегантни сандали. – За нищо на света няма да се покажа в този вид.

— Забрави ли, че ти си тази, която вече не се интересува от имиджа си?

— Съществува голяма разлика между безразличието към имиджа и появата в приличен ресторант с мръсни шорти и мърляви джапанки!

Още трима папараци се скупчиха около колата, а останалите се втурнаха самоотвержено през фучащите автомобили, за да се доберат до тях.

— Няма да се храним – обяви Брам. – А и според мен си много красива. – Изскочи от колата, мушна пачка банкноти в ръката на портиера и си проправи с лакти път през крещящите фоторепортери, за да й отвори вратата.

Измачкани шорти и тениска в неподходящ цвят. Коса, стърчаща във всички посоки, никакъв грим… и съпруг, който може и да я обичаше, но най-вероятно – не. Окончателно изгубила всякакво чувство за реалност, Джорджи излезе от колата.

Сякаш самият ад изригна. Не бяха ги виждали заедно от седмици и всички папараци закрещяха в един глас:

— Брам! Джорджи! Насам!

— Къде бяхте през цялото това време?

— Джорджи, Мел Дъфи излъга ли за срещата ви?

— Бременна ли си?

— Двамата още ли сте заедно?

— Това новият ти стил на обличане ли е?

Брам я прегърна през кръста и си проправи път през тълпата към тухлените стъпала пред заведението.

— Отдръпнете се, момчета, дайте малко въздух. Ще направите снимките си. Само не се блъскайте.

Минувачите ги зяпаха от тротоара, клиентите, насядали край масите във външния двор, протягаха вратове, а три безупречно облечени дизайнерки на чанти прекъснаха разговора си, за да втренчат погледи в двойката. Джорджи се замисли за миг дали да не ги помоли да й услужат с гланц за устни, но имаше нещо безумно освобождаващо да стои пред света в този немарлив вид.

— Кому са нужни пресконференции, когато разполагаме с „Айви”? – прошепна Брам в ухото й.

— Брам, аз…

— Слушайте всички! – Той вдигна властно ръка.

Всичко й се струваше като в мъгла, виеше й се свят, но Джорджи успя някак си да извие устни в дяволитата усмивка на Скутър. Ала в следващия миг се спря. Повече никакви преструвки. Тя беше гневна, с опънати до крайност нерви, повдигаше й се, но не я беше грижа дали всички ще го узнаят. Тръсна глава и позволи на чувствата си да се изпишат върху лицето й.

Тълпата задръсти тротоара. Затворите на фотоапаратите бясно щракаха, видеокамерите се въртяха, записвайки сцената.

Брам отново заговори, надвиквайки шума:

— Всички вие знаете, че с Джорджи се оженихме преди три месеца в Лас Вегас. Това, което не знаете…

Джорджи нямаше представа какво бе замислил, но й беше все едно. Каквито и лъжи да им каже, той щеше да се оправя после.

— … е, че станахме жертви на два коктейла, щедро подправени с наркотици, и че двамата всъщност се мразехме до смърт. От тогава до сега се преструваме на влюбени младоженци. Този брак беше лъжа.

Джорджи рязко вдигна глава. За секунда й се стори, че й се е причуло. Брам доброволно се бе изтъпанил на стъпалата пред „Айви” и разкриваше целия им план?

Оказа се, че това беше самата истина. Той им разказа всичко – разбира се, съкратената версия, но не пропусна нито един факт, дори гнусната сцена на плажа. Тя се взираше в решително вирнатата му брадичка и неволно си спомни афишите със страховитите и прекрасни филмови герои, които висяха на стената в кабинета му.

Папараците, свикнали по-често да си имат работа с лъжата, отколкото с истината, не повярваха на нито една негова дума.

— Поднасяте ни, нали?

— Никой не ви поднася – увери ги Брам. – Джорджи реши, че от тук нататък ще живее честно, без лъжи и преструвки. Навярно е гледала прекалено много шоуто на Опра.

— Джорджи, ти ли накара Брам да направи това?

— Двамата разделени ли сте?

Те нападаха като глутница чакали, безмилостни и коварни, но Брам надвика всички:

— От днес ще ви казваме само истината, но не разчитайте, че ще ви споделяме това, което не желаем, дори и да се нуждаем от популярност и реклама за някой нов филм. Колкото до бъдещето на нашия брак… Джорджи иска да ме зареже, но аз обичам съпругата си и правя и невъзможното, за да я накарам да размисли. Това е всичко, което ще чуете от нас двамата. Ясно ли е?

Папараците направо обезумяха – крещяха, блъскаха се, опитваха се да стигнат до тях. Брам успя да избута някак си двама от тях, докато с Джорджи си проправяха обратно път през тълпата. При това я прегръщаше толкова здраво, че краката й се отлепиха от земята и едната й джапанка се изхлузи. Портиерът съумя да отвори вратата на колата и Джорджи се вмъкна вътре.

Когато потегли, Брам едва не прегази двамата журналисти, покатерили се върху предния капак на колата.

— Да не съм чул повече нито дума за скрити мотиви. – Мрачната му физиономия и заплашителните нотки в гласа му не оставяха място за възражение. – Всъщност в момента изобщо не желая да разговарям.

Това напълно я устройваше, защото и тя не знаеше какво да каже.

Цяла кавалкада сувове ги последва обратно към дома им. Брам отвори портите с дистанционното, продължи по алеята за коли до входа, удари рязко спирачките и изключи двигателя.

Тишината в колата се нарушаваше единствено от накъсаното дишане на Брам. Той отвори жабката и извади едно дивиди.

— Ето защо не можех по-рано да дойда при теб. Това още не беше готово. – Остави дивидито в скута й. – Изгледай го, преди да вземеш някакво окончателно решение за нашето бъдеще.

— Не разбирам. Какво е това?

— Предполагам, би могло да се каже, че е… моето любовно послание до теб. – Той слезе от колата.

— Любовно послание? – повтори след него тя, но Брам вече бе изчезнал зад ъгъла на къщата.

Джорджи погледна диска и прочете написания на ръка надпис: „СКИП И СКУТЪР: Пътешествие под земята”.

Сериалът „Скип и Скутър” бе прекратен след 108-ия епизод, но върху етикета бе написано „Епизод 109”. Притиснала диска към гърдите си, Джорджи изхлузи и другата джапанка и затича боса към къщата. Нямаше търпение да се занимава със сложното оборудване в кинозалата, затова занесе филмираното му любовно обяснение в спалнята на горния етаж и постави диска в дивиди плейъра. Седна в средата на леглото, обви ръце около коленете си и с разтуптяно сърце натисна бутона „Старт”.

Върху първия кадър постепенно се появиха два чифта малки крака, крачещи през тучна зелена морава. Единият чифт крачета бяха обути с черни лакирани кожени обувчици с тъпи носове и бели чорапки с кокетни къдрички. Другите бяха обути в лъскави черни обувки, тип оксфорд с връзки, върху които падаха маншетите на официален черен панталон. Двата чифта крака се спряха и се извърнаха към някой, който стоеше зад тях.

— Татко? – изхленчи малкото момиченце.

Джорджи се обгърна по-плътно с ръце.

— Казах ти да не плачеш! – прозвуча сърдитият шепот на момчето.

— Не плача. Искам татко – изхленчи по-силно момиченцето.

В кадъра се появи трети чифт обувки. Черни мъжки обувки със заоблени носове.

— Тук съм, миличко. Трябваше да помогна на grand-mère*.

[* Баба (фр.). – Б.пр.]

Джорджи потрепери, когато камерата продължи да пълзи нагоре по острия ръб на черния панталон, стигна до мъжка ръка с дълги фини пръсти и се задържа върху безименния, където блестеше платинена венчална халка. Тази ръка стисна ръчичката на момиченцето.

В близък план се появи лицето на детето. Беше на седем или осем години, с руси коси, обрамчващи ангелското личице, облечено в кадифена рокличка. Около вратлето му меко проблясваше наниз перли.

Камерата се отдръпна назад. Момче със сериозно изражение, приблизително на същата възраст, улови другата ръка на мъжа.

Следващият кадър, заснет от по-широк ъгъл, показваше отзад висок строен мъж и две малки деца, прекосяващи добре поддържаната морава. Появи се сенчесто дърво, моравата се разшири и се видяха още дървета. Някакви камъни. Едър план.

Не бяха камъни.

Джорджи притисна треперещи пръсти към устните си.

Гробище?

Изведнъж лицето на мъжа изпълни екрана. Скип Скофийлд. Беше по-стар, много по-представителен, с безупречен външен вид, като истински Скофийлд. Късо подстригана вълниста коса, елегантен черен костюм, изискана тъмночервена вратовръзка върху снежнобяла риза. Красивото му лице бе набраздено от дълбоките бръчки на скръбта.

Джорджи поклати невярващо глава. Той не би могъл да…

— Не искам да отивам там, татко – изплака момиченцето.

— Зная, миличка. – Скип я вдигна на ръце и в същото време, със свободната си ръка, прегърна тесните рамене на момчето.

„Това е ситком! – искаше да изкрещи Джорджи. – Би трябвало да е забавно!”

Сега тримата стояха край един зеещ гроб, заобиколени от опечалени приятели и близки, облечени в черно. Момчето зарови лице в ръкава на баща си и промълви задавено:

— Мама вече ми липсва.

— Зная, синко. И на мен ми липсва. Тя така и никога не разбра колко силно я обичах.

— Трябваше да й кажеш.

— Опитах се, но тя не ми повярва.

Свещеникът започна заупокойната служба. Гласът му се стори познат на Джорджи и тя присви очи.

Следващият кадър показа края на церемонията. Близък план на ковчега в земята. Шепа пръст трополяща върху полирания капак, последвана от три кичести сини хортензии.

Кадър със Скип и свещеника – свещеник, който нямаше право да е такъв.

— Моите съболезнования, синко – пророни духовникът и потупа Скип по гърба.

Едър план: Скип и двете ридаещи деца, останали сами край гроба. Скип се свлича на колене и стиска очи от непосилната болка.

— Благодаря на Бог – промълви той, – благодаря на Бог, че ви имам.

Момчето се отдръпна и върху лицето му се появи злорада, почти отмъстителна усмивка.

— Само че ни нямаш.

Момичето сложи ръце на кръста.

— Ние сме плод на твоето въображение, забрави ли?

— Ние сме децата, които би могъл да имаш, ако не беше такъв самовлюбен глупак – додаде презрително момчето.

Като с магическа пръчка децата изчезнаха и мъжът остана сам край гроба. Страдащ. Изтерзан. Вдигна една от хортензиите, обсипали гроба и я поднесе към устните си.

— Обичам те. С цялото си сърце. Винаги ще те обичам, Джорджи.

Екранът потъмня.

Джорджи остана да седи потресена, неспособна да помръдне, сетне се изстреля от леглото и затрополи по коридора. От всички… Хукна надолу по стълбите, прекоси на бегом терасата и продължи тичешком до къщата за гости. През френските прозорци го видя да седи зад бюрото, вперил невиждащо очи пред себе си. Втурна се вътре, а Брам скочи на крака.

— Любовно послание? – извика младата жена.

Той кимна отсечено, с пребледняло лице.

Тя опря ръце на кръста.

— Ти си ме убил!

Брам преглътна мъчително.

— Ти… ъ… не смяташе, че ще убия себе си, нали?

— И баща ми! Собственият ми баща ме погреба!

— Той е добър актьор. И… изненадващо свестен тъст.

Джорджи скръцна със зъби.

— Забелязах две познати лица сред опечалените. Чаз и Лора?

— Двете, изглежда… – той преглътна отново – се забавляваха на церемонията.

Джорджи вдигна възмутено ръце.

— Не мога да повярвам, че си убил Скутър.

— Нямах много време да работя над сценария. Не ми хрумна нищо по-добро, особено след като трябваше да снимам набързо и тайно.

— Естествено!

— Записът трябваше да бъде готов вчера, но твоята фалшива малка дъщеря с ангелско лице се оказа истинска примадона, дяволски трън в задника и не ми се мисли как ще работя с нея. В „Къща на дървото” тя ще изпълнява ролята на детето, насилвано сексуално от баща си.

— Но играе удивително добре – изрече Джорджи провлачено, скръствайки ръце пред гърдите. – Очите ми се насълзиха от изпълнението й.

— Ако някога имаме дете, което се държи така…

— … ще е по вина на баща му.

Думите й го накараха да занемее от изумление, но Джорджи искаше да го поизмъчи още малко, при все че в душата й клокочеха малки балончета на щастие.

— Кълна се в Бога, Брам, това беше най-глупавият, сълзливосантиментален кинематографичен боклук…

— Знаех си, че ще ти хареса. – Изглежда, не знаеше къде да дене ръцете си. – Хареса ти, нали? Това бе единственият начин, който можах да измисля, за да ти покажа, че осъзнавам колко жестоко те нараних онзи ден на плажа. Разбираш го, нали?

— Странно, но да.

Лицето му се сгърчи.

— Трябва да ми помогнеш, Джорджи. Досега никого не съм обичал.

— Дори и себе си – добави тихо тя.

— Нямаше много за обичане. Докато ти не ме обикна. – Пъхна ръка в джоба. – Не искам отново да те нараня. Никога. Но вече го сторих. Пожертвах това, което ти желаеше най-много. – Лицето му отново се изкриви. – Наистина няма да изиграеш Хелън, Джорджи. Договорът с актрисата вече е подписан. Ролята означаваше много за теб – зная го – и заради мен не я получи, но не можах да измисля нищо друго. Нямаше друг начин да ти докажа, че се нуждая от теб самата, а не от актрисата Джорджи Йорк.

— Разбрах го. – Тя се замисли за болката, която хората причиняват на себе си и на другите заради любовта. Беше дошло време да му признае, че тя самата го бе разбрала наскоро. – Радвам се.

— Не те разбирам. Не мога да ти осигуря ролята, скъпа, няма как да изгладя вината си.

— Няма какво да изглаждаш. – За пръв път го изрече на глас. – Аз съм режисьор, Брам. Автор на документални филми. Това искам да правя в живота си.

— За какво говориш? Ти си актриса и обичаш да играеш.

— Обичах да играя Ани. Обичах да играя Скутър. Нуждаех се от похвалите и аплодисментите, но те вече не са ми потребни. Пораснах и искам да разказвам други истории на публиката.

— Всичко това е прекрасно, но… записът на пробата ти? Невероятната ти игра?

— Нито една дума не идваше от сърцето ми. Беше чиста техника. – Тя внимателно подбираше думите си, подреждайки ги като пъзел, докато говореше, за да обрисува точно това, което мисли. – Подготовката за прослушването би трябвало да бъде най-вълнуващата работа, която съм вършила, но се оказа пълна скука. Ненавиждах Хелън, мразех тъмната дупка, в която ме теглеше. Исках единствено да грабна камерата и да избягам.

Брам изви присмехулно вежди и отново заприлича на предишния Брам.

— И кога точно те осени това прозрение?

— Предполагам, че съм го знаела през цялото време, но си мислех, че реагирам на обърканите ни отношения. Известно време репетирах съвсем добросъвестно, но когато повече не можех да издържам, вземах камерата и започвах да тормозя Чаз или се качвах на колата, за да интервюирам сервитьорки. Толкова много приказвах за новата си възродена кариера, че сама не усетих кога съм я постигнала. – Джорджи се усмихна. – Почакай само да видиш целия материал, който съм заснела – историята на Чаз, уличните хлапета, невероятните самотни майки. Всичко няма да влезе в един филм, но монтажът ще бъде истинска школа за мен. Ще се науча на много неща.

Брам заобиколи бюрото и най-сетне пристъпи към нея.

— Не го казваш само за да не ме гризе съвестта, нали?

— Шегуваш ли се? Обичам, когато си в плен на гузната си съвест. Тогава много по-лесно мога да те въртя на малкия си пръст.

— Изглежда, вече го правиш – изрече той с дрезгав глас. – И то с много по-голям успех, отколкото можеш да си представиш.

Брам я изпиваше с поглед. Джорджи никога не се бе чувствала по-обичана и желана. Двамата се взираха в очите си. В душите си. И на нито един не му хрумна да изтърси някое хапливо остроумие.

Младият мъж я целуна трепетно, както се целува невинна девойка. Най-нежното сливане на устни и сърца. Случващото се бе срамно романтично, но не толкова срамно, колкото мокрите им лица. Влюбените се прегръщаха плътно, със затворени очи, разтуптени сърца и разголени души. Всеки познаваше недостатъците на другия не по-зле от собствените си. А още по-добре познаваха добрите си страни. И това правеше момента още по-сладък и неповторим.

Двамата дълго разговаряха. Джорджи не искаше да крие нищо и му разказа за обаждането си на Мел Дъфи и за това, което едва не бе сторила.

— Не бих те обвинявал, ако беше довела замисъла си до край – увери я Брам искрено и додаде закачливо: – И ми напомни никога да не ти позволявам да доближаваш до пистолет.

— Искам отново да се оженим – прошепна тя. – Истински.

Той я целуна по слепоочието.

— Наистина ли го искаш?

— Церемония в тесен кръг. Красива и интимна.

— Добре.

Ръката му се плъзна по гърдата й, тлеещата жарава на страстта помежду им се разгоря и лумна в буйни пламъци. Струваше й огромно усилие на волята да се отдръпне.

— Не можеш да си представиш колко ми е трудно да го кажа – подхвана Джорджи, поднесе ръката му към устните си и я целуна, – но искам да имам първа брачна нощ.

Брам изпъшка.

— Само не ми казвай, че означава това, което си мисля.

— Толкова ли силно си против?

— Да – кимна той след задълбочен размисъл.

— Но при все това ще се съгласиш, нали?

Брам пое лицето й между шепите си.

— Нямам избор, нали?

— Имаш. Двамата решаваме заедно.

Той се усмихна и едната му ръка се стрелна надолу и стисна дупето й.

— Попи разполага точно с двайсет и четири часа, за да организира сватбата на мечтите ти. Аз ще се погрижа за медения месец.

— Двайсет и четири часа. Ние не можем…

— Попи може.

И Попи го доказа, при все че й бяха нужни четирийсет и осем часа и за наказание не й позволиха да присъства на церемонията, което никак не й хареса.

Двамата се ожениха по залез-слънце на уединен участък на плажа, закътан зад пясъчните дюни. Присъстваха само пет гости: Чаз и Арън, Пол и Лора и Мег, която дойде сама, защото не й позволиха да доведе кавалер. Саша и Ейприл не успяха да пристигнат навреме и Брам категорично отказа да ги чака. Джорджи искаше да покани Рори, но младоженецът заяви, че тя ужасно го изнервя, от което булката избухна в бурен смях и всичко завърши с отнемаща дъха целувка.

Помолиха Пол да извърши сватбения обред. Джорджи обяви, че това е най-малкото, което би могъл да направи за нея, след като я бе погребал. Баща й се впусна в пламенни възражения, изтъквайки, че не е ръкоположен за свещеник, но никой не пожела да го изслуша. Законните формалности бяха спазени преди месеци. Тази церемония символизираше съединяването на две сърца.

Златистият залез, сякаш нарисуван с пастели, обрамчваше плажа тази вечер. Букети от делфиниуми, перуники и уханен грах, привързани с панделки, поставени в обикновени поцинковани кофи, се полюшваха от топлия бриз. При все че Джорджи бе забранила на Попи да издига брачна беседка или да рисува сърца по пясъка, беше забравила да включи и пясъчен замък, затова младоженците стояха редом с близо двуметрово копие на внушителния дом на семейство Скофийлд, украсено с раковини и цветя.

Джорджи беше облечена в семпла жълта памучна рокля, с клонка цвете, вплетена в тъмните коси. Брам беше бос. Предварително написаните брачни клетви извираха от най-съкровените кътчета на сърцата им, пропити с наученото и обещания за бъдещето. След церемонията всички насядаха около стъкнатия огън, за да се насладят на вкусните раци и къпкейковете с шоколад, приготвени от Чаз. Пол и Лора не можеха да откъснат погледи един от друг. Докато дървата в огъня весело пращяха, Лора се отдалечи за кратко от Пол и се приближи до Джорджи.

— Имаш ли нещо против, че двамата с Пол сме заедно? Зная, че всичко стана твърде бързо. Разбирам, че…

— Не бих могла да бъда по-щастлива – прекъсна я Джорджи и я прегърна.

Чаз и Арън се измъкнаха незабелязано и закрачиха редом покрай водата.

Брам гледаше прекрасното лице на жена си, сияещо на пламъците на огъня, и осъзна, че паниката, негов неизменен и мълчалив спътник, откакто се помнеше, бе изчезнала. Щом толкова мъдра жена като Джорджи можеше да го приеме с всичките му недостатъци, крайно време беше и той да приеме себе си.

Това изтънчено, грижовно, нежно, умно и прекрасно създание беше негово. Може би трябваше да се бои да не я разочарова, но в душата му нямаше страх. Винаги и всякога щеше да бъде редом до нея.

Докато и последните лъчи на слънцето потъваха зад хоризонта, Джорджи най-после забеляза малката лодка, която приближаваше към тях от яхтата, закотвена в залива.

— Какво е това?

— Моята изненада – прошепна Брам в косите й. – Исках първата ни брачна нощ да бъде на яхта. За да изкупя вината си от първия път.

— Отдавна си го направил – усмихна се Джорджи.

Гостите ги изпратиха, посипвайки ги с дъжд от органичен кафяв ориз, специално донесен от Мег. Докато плаваха към яхтата, Брам прегръщаше здраво съпругата си. Искаше брачната им нощ да е съвършена. Ланс я бе отвел с карета, теглена от шест бели коня, и Брам не желаеше да пада по-долу.

Когато се качиха на борда, той я поведе през притихналата яхта към най-голямата каюта.

— Добре дошла на медения си месец, любима.

— О, Брам…

Всичко беше подредено, както той бе пожелал. Високи бели свещи, поставени в предпазни стъклени абажури, хвърляха трепкащи отблясъци върху дървената ламперия и разкошните килими.

— Толкова е красиво! – ахна младоженката очаровано и Брам разбра, че всякакъв спомен за бели коне и карети е завинаги заличен.

— Обичам те. Обичам те. – Погледът й се плъзна покрай него към леглото и тя избухна в смях. – Чаршафите с розови листенца ли са посипани?

— Прекалил ли съм? – усмихна се Брам и зарови лице в косите й.

— Доста. – Тя обви ръце около врата му. – Вълшебно е!

Той я събличаше бавно, обсипвайки с целувки голата плът под падащите дрехи: извивката на рамото, заоблените хълмове на гърдите. Падна на колене и целуна корема й, бедрата, съзнавайки, че е най-големият щастливец на земята. Тя го съблече също толкова бавно и когато повече не можеше да издържа това сладко мъчение, Брам я притегли върху леглото, обсипано с розови листенца.

Което му се бе сторило толкова добра идея, но…

Извади едно листенце от устата си.

— Тези нахалници са навсякъде.

— Не ми го казвай. Дори тук. – Тя разтвори бедрата си. – Ще направиш ли нещо по въпроса?

В крайна сметка розовите листенца не се оказаха чак толкова лоша идея.

Яхтата се поклащаше леко върху вълните. Двамата се любиха отново и отново, закътани в интимния си чувствен свят, скрепявайки брачните обети с телата си.

На следващата сутрин Брам се събуди пръв и дълго лежа, сгушил жена си в обятията си. Вдъхваше уханието й, благодареше на Бог… и мислеше за Скип Скофийлд.

„Трябва да ми помогнеш, приятел. Нямам твоя опит на сантименталното поприще.”

„Като начало е добре да се откажеш от сарказма” – отвърна Скип.

„Тогава Джорджи няма да ме познае.”

„Поне се сдържай понякога.”

Това беше по силите му. Джорджи се притисна към него и Брам погали бедрото й.

„Най-после те превъзхождам, Скипър. Ти завинаги си обвързан с малката Скутър Браун. А виж ме мен… – Брам целуна меките коси на жена си. – А аз съм с Джорджи Йорк.”

Джорджи се събуди, но не му позволи да я целуне, преди да си измие зъбите. Когато излезе гола от банята, той видя едно розово листенце, залепнало върху зърното на гърдата й, и протегна ръка.

— Ела тук, жено – каза тихо. – Хайде да ти направим бебе.

Но за негово изумление Джорджи го отблъсна.

— По-късно.

Брам се облегна на възглавниците. Наблюдаваше напрегнато как тя извади камерата от единия от куфарите, донесени на яхтата.

— Чаз ме предупреди какво ме очаква – въздъхна той.

Младата жена се усмихна и се настани удобно в долния край на леглото, с лице към него. Лъчите на утринното слънце, проникващи през илюминаторите, позлатяваха тъмните й коси. Брам се надигна на лакът. Джорджи насочи камерата към него.

— Започни от началото – подкани го. – Разкажи за всичко, което обичаш в жена си.

Той разбираше, че тя го дразни, но нямаше намерение да се включва в играта й. Вместо това облегна гръб на таблата на леглото, обхвана стъпалото й с длан и направи точно това, за което го молеше.

Айрис Йорк Шепърд беше нещастна, както може да бъде нещастно едно четиригодишно дете. Стоеше насред задния двор, скръстила ръце пред плоските си гърдички, малкото й краче потупваше заплашително в тревата, а милото й детско лице бе изкривено в сърдита гримаса. Айрис мразеше, когато не е център на внимание, а сега дори обожаващите я баба и дядо се бяха отдръпнали настрани, за да поговорят с чичо Трев.

Брам зърна дъщеря си от верандата и се ухили. Отлично знаеше какво предстои. От другия край на двора, докато гонеше наскоро проходилия им син, Джорджи също бе забелязала бунтовническото изражение на Айрис.

— Направи нещо! – извика тя на мъжа си, извисявайки глас над всеобщата глъчка.

Брам се замисли. Можеше да грабне Айрис на ръце и да я погъделичка или да я обърне с главата надолу, което тя обожаваше, или дори да си поговори малко с нея – нещо, което умееше удивително добре – но нищо не предприе. Много по-забавно беше да остави събитията да следват своя естествен ход.

Двайсет и петима от най-близките приятели на Брам и Джорджи бяха поканени да отбележат петата годишнина от венчавката им на плажа. Колко много неща се бяха случили през тези години. „Къща на дървото” имаше добър успех сред публиката и огромен сред критиците, след което Брам изигра няколко главни роли в други успешни филми. После, с подкрепата на Рори, засне филм по собствен сценарий. Публиката го прие възторжено и кариерата му се изстреля към висините.

Колкото до Джорджи… Тя продължаваше да пресъздава света през обектива на камерата и се справяше дяволски добре. Всеки неин следващ документален филм бе по-добър от предишния и тя спечели някои доста престижни награди. Но колкото и да обичаха работата си, най-голямата радост в живота им бе семейството.

Чаз си запроправя път сред гостите. Докато гледаше блестящите й черни коси, вишневочервената рокля и сребристите сандали, Брам трудно можеше да познае в нея отчаяното момиче, което преди толкова години бе прибрал от улицата. Дори сърдитата млада жена, която командваше като вечно вкиснат генерал в кухнята му, се бе смекчила. Не че Чаз бе изгубила бойката си дързост – двете с Джорджи от време на време кръстосваха шпаги – но сега бяха едно семейство: той, Джорджи и децата; Чаз и Арън; и разбира се, Пол и Лора, които се ожениха в същия този заден двор.

Организирането на сватбата им беше първата поръчка на Чаз, след като завърши кулинарното училище. Тя изненада всички, като реши да открие фирма за кетъринг, вместо да постъпи на работа в скъп и елитен ресторант, както винаги бе мечтала.

— Обичам да бъда в различни домове – бе обяснила решението си тя.

Сега спря до него.

— Айрис всеки миг ще се развилнее. Направи нещо, ама по-бързо.

— Може би ми е по-забавно да стоя тук и да наблюдавам как подлудява Джорджи – ухили се Брам, отхапа от миниатюрния ордьовър и посочи към басейна, където някогашният секретар на Джорджи водеше оживен спор с Ейприл и Джак Пейтриът. – Кога ще ощастливиш нашето хубаво момче и ще се омъжиш за него?

— След като спечели втория си милион.

— Не ми се ще да го издавам, но мисля, че той вече го е спечелил. – Арън бе основал собствена компания за видео игри и пожъна огромен успех с видео играта си, наречена „Форс Алфа Зебра”. Той се бе променил много повече от Чаз и сега с пълен успех можеше да краси корицата на някое модно мъжко списание. Едва ли някой можеше да предположи, че непохватният дебелак с грозни очила ще се превърне в стегнат, самоуверен, модно облечен мъж с властно излъчване. Брам грабна още един ордьовър от подноса. – Доста време ви отне да проумеете, че сте влюбени един в друг.

— Трябваше да порасна – промърмори Чаз и погледът й омекна, докато се любуваше на Арън. – Съвсем скоро ще се омъжа за него, но засега прекалено много ми харесва да ми посвещава цялото си внимание и да го държа винаги нащрек.

Пол най-после забеляза нещастната си внучка и се отдели от жена си, но беше твърде късно. Айрис вече си бе избрала сцена – маса от ковано желязо в средата на претъпкания двор – и започна да се катери по нея.

— Айрис! – извика предупредително Джорджи и понечи да се спусне към дъщеря си, но синът й, извиващ се в ръцете й, не й позволи да помръдне. – Айрис! Слез долу!

Момиченцето се престори, че не е чуло. Заобиколи внимателно нечия висока чаша, оставена там, разпери широко ръце и се обърна към публиката с повелителен и изненадващо силен глас за толкова малко дете.

— Слушайте всички! Ще пея!

Арън пъхна пръсти в устата си и гръмко подсвирна.

— Давай, Айрис!

Заобикаляйки тълпата, Брам си проправи път до Джорджи и взе сина им от ръцете й точно в мига, в който Айрис отвори малката си уста и изпя първите ноти. Изпя толкова чисто и мелодично встъпителната ария от „Ани”, че на родителите й сърце не им даде да я прекъснат.

— Какво ще правим с нея? – въздъхна Джорджи.

— Предполагам, че в крайна сметка ще трябва да я предадем във вещите ръце на баба Лора. – Целуна потната главичка на сина си. – Знаеш, че Лора и Пол умират от желание да уредят прослушване на Айрис.

— И двамата знаем как ще мине прослушването. Ще бъде великолепна.

— Нашата дъщеря е много добра, нали?

— Нямаше нито една фалшива нота. Тя е родена за сцената. А в нашето семейство не ни е нужно друго дете звезда.

Брам остави на тревата непослушно извиващото се в ръцете му момченце.

— Хубавото е, че на нея никога няма да й се налага да играе на сцената, за да заслужи нечия любов.

— Абсолютно вярно. Тя има повече любов, отколкото й е нужна.

Двамата бяха толкова погълнати да се усмихват един на друг, че не забелязаха как синът им се пльосна по дупе и запляска с ръце в идеален ритъм с мелодията на песента.

— Кой би могъл да си помисли, че тип като мен ще бъде ощастливен с такова страхотно семейство? – промърмори Брам с одрезгавял глас, както винаги когато говореше за божиите дарове.

Джорджи облегна глава на рамото му.

— Дори Скип нямаше да се справи по-добре – прошепна и в следващия миг потрепери ужасено. – О, боже, следва степът.

— Да сме благодарни, че все още е с дрехите си – зарадва се Брам, но както се оказа, доста прибързано. Малката рокля на цветя полетя към розите.

— По това се е метнала на майка си – прошепна той. – Никога не съм срещал друга жена винаги готова да свали дрехите си.

— Вината не е моя. Ти си прекалено убедителен.

— А ти – неустоима.

Скип Скофийлд избра точно този момент, за да потупа Брам по рамото.

„Кой би си го помислил? В крайна сметка ти се превърна в улегнал мъж, глава на семейство.”

И то какво семейство, помисли си Брам, оглеждайки се наоколо.

Айрис се поклони и започна следващото си изпълнение. Синът му се претърколи в тревата. А съпругата му, собствената му съпруга се надигна на пръсти и прошепна в ухото му:

— Това е най-хубавото продължение на сериал, което някога съм гледала.

Брам от все сърце се съгласи с нея.

КРАЙ

Благодарности

Всичките мои измислени герои съществуват в една и съща творческа вселена, затова проницателните читатели ще забележат, че отново се появяват познати лица: Ейприл Робилард и Джак Пейтриът от „Чаровник по рождение”; Фльор, Джейк и Мег Коранда от „Бляскаво момиче”. Не мога да устоя на съблазънта да надниквам в живота на старите си приятели и смятам да го правя и занапред.

Няколко много специални хора ми помагаха при писането на тази книга. Благодаря на Джоузеф Филипс за познанията му за Южна Калифорния и за хората от Средния запад, които сподели с мен; на Джули Уачовски за насоките в съвременния филмов свят; на Джими Морел, чиито прозрения винаги ми помагат да вникна по-дълбоко в характерите на героите и сюжета; както и на Дана Филипс, която за известно време изостави работата върху поредния си филм, за да се грижи за двете най-чудесни деца на света. Ако, за съжаление, има някакви грешки, те се дължат единствено на мен. (Но свободно можете да критикувате тях!)

Дължа огромна благодарност и на дългогодишната си редакторка Кари Ферън, както и на Стивън Акселрод и Лори Антънсън от агенция „Акселрод”. Неоценима е помощта на изключително способната ми асистентка Шарън Мичел. Прегръщам всички членове на семейството ми и най-добрите ми приятелки – сестра ми, Доун и Чили, Кати и Сюзън, Кристин Хана и Джейн Ан Кренц, както и администраторите на моя уебсайт. Би било прекрасно, ако всеки писател има толкова много невероятни хора около себе си, които да го окуражават и насърчават да твори.

И накрая благодаря на всички от издателствата „Уилям Монроу” и „Ейвън Букс”, като трябва да изтъкна колко съм признателна на Лиза Галахър. Никога няма да забравя колко бях щастлива като член на този ентусиазиран и талантлив издателски екип.

КРАЙ

Сюзън Елизабет Филипс - В името на любовта

Издател: „Ибис“ (10-12-2014).