Вината в нашите звезди

Десета глава

Щяхме да вземем само един куфар. Тъй като аз не можех да нося нито един, а майка ми изтъкна, че не може да носи два, щеше да се наложи да хвърляме чоп за място в черния куфар, който родителите ми бяха получили като сватбен подарък преди цяло хилядолетие — куфар, чието предназначение беше да странства из най-различни екзотични места, но в крайна сметка се задоволи със съдбата да снове напред-назад между Индианаполис и Дейгън, където „Морис Пропърти Инк“ имаше представителство, посещавано често от баща ми.

Настоявах пред мама, че заслужавам да заема малко повече от половината куфар, тъй като ако не бяхме аз и ракът ми, сега изобщо нямаше да заминаваме за Амстердам. Мама обаче възрази, че тъй като била два пъти по-едра от мен и следователно, в името на благоприличието, се нуждаела от повече плат, трябвало да получи две трети от куфара.

Накрая и двете загубихме. Такъв е животът.

Въпреки че самолетът излиташе чак на обяд, мама ме събуди в пет и трийсет, като включи осветлението и нададе вик: „Амстердам!“. След това цяла сутрин търча напред-назад, уверявайки се, че имаме електрически адаптери, проверявайки на четири пъти дали разполагаме с точния брой кислородни бутилки, необходими да стигна до там, дали всички те са пълни и така нататък, докато в това време аз само се изтърколих от леглото и облякох предвидените за полета до Амстердам дрехи (джинси, розов потник и черна жилетка, в случай че в самолета беше студено).

В шест и петнайсет колата беше натоварена и тогава мама настоя да закусим заедно с татко, въпреки че аз възразих да се храня преди зазоряване, тъй като не съм руски селянин от деветнайсети век, който има нужда да се подкрепи преди усилен трудов ден сред полята. При все това се опитах да хапна малко яйца, докато мама и татко се заситиха с удоволствие с домашно приготвения вариант на любимите им макмъфини с яйца.

— Кой казва кои храни стават за закуска? — обадих се аз. — Например защо да не ядем къри за закуска?

— Хейзъл, яж.

— Но защо? — настоях аз. — Говоря напълно сериозно: да няма някакво постановление, че бъркани яйца се ядат само за закуска? Спокойно можеш да сложиш бекон в сандвича си, без никой да каже „гък“. Но щом в сандвича ти има яйце, хоп, значи е сандвич за закуска.

Татко отговори с пълна уста:

— Когато се върнеш, ще си направим закуска за вечеря. Става ли?

— Не искам „закуска за вечеря“ — отвърнах аз, кръстосвайки вилицата и ножа си върху почти пълната чиния. — Искам просто да вечерям бъркани яйца без това смехотворно правило, че щом едно ястие съдържа бъркани яйца, значи, е закуска, дори да е поднесено на вечеря.

— Хейзъл, не е лошо да подбираш каузите, за които да се бориш — каза мама. — Но ако това е битката, която искаш да спечелиш, тогава заставаме зад теб.

— Ама доста зад теб — додаде татко и мама се засмя.

Давах си сметка, че е глупаво, но ми беше наистина кофти заради бърканите яйца.

Татко изми чиниите, след което ни изпрати до колата. В този момент, разбира се, се разплака и ме целуна по бузата с наболата си брада. Той притисна нос към лицето ми и прошепна:

— Обичам те. Толкова се гордея с теб.

(За какво, запитах се аз.)

— Благодаря, татко.

— Ще се видим след няколко дни, нали, скъпа? Много те обичам.

— И аз те обичам, татко. — Усмихнах се. — Все пак са само три дни.

Махах му през цялото време, докато излизахме на заден ход от алеята. Той също ми махаше и плачеше. Сигурно си мислеше, хрумна ми тогава, че може никога повече да не ме види — мисъл, с която най-вероятно всеки делничен ден тръгваше за работа, което си беше гадно.

Щом стигнахме до дома на Огъстъс, мама настоя да остана в колата да си почивам, но въпреки това аз я придружих до предната врата. Когато наближихме къщата, чух, че някой плаче вътре. Отначало реших, че не може да е Гас, защото нямаше нищо общо с ниското боботене на гласа му, но тогава чух нещо, което звучеше като негова изкривена версия:

— ЗАЩОТО ЖИВОТЪТ СИ Е МОЙ, МАМО. ЛИЧНО МОЙ.

Мама обгърна веднага раменете ми с ръка, завъртя ме към колата и двете бързо поехме обратно.

— Мамо, какво става?

— Не бива да подслушваме, Хейзъл — отвърна тя.

Щом се върнахме в колата, аз писах на Огъстъс, че сме отвън и го чакаме, когато е готов.

Известно време седяхме, втренчили очи в къщата. Странното на повечето къщи беше, че почти винаги изглеждаха сякаш вътре нищо не се случва, въпреки че в тях протичаше по-голямата част от живота ни. Запитах се дали именно в това не беше смисълът на архитектурата.

— Предполагам, че сме подранили — обади се мама след малко.

— Да не искаш да кажеш, че е било излишно да ставам в пет и половина? — подхвърлих аз. Мама се пресегна към конзолата помежду ни, взе чашата с кафе и отпи една глътка. Телефонът ми забръмча. Съобщение от Огъстъс.

Отговорих му:

След трийсет секунди предната врата се отвори и отвътре се показа един усмихнат Огъстъс, повлякъл подире си пътническа чанта на колелца. Носеше грижливо изгладена небесносиня риза, затъкната в панталоните му. На устните му висеше цигара „Кемъл Лайт“. Мама излезе от колата, за да го посрещне. Той махна цигарата на мига и заговори с уверения глас, с който бях свикнала:

— Както винаги, за мен е истинско удоволствие, госпожо.

Наблюдавах ги в огледалото за обратно виждане, докато накрая мама не отвори багажника. След няколко секунди една от вратите зад мен се отвори и Огъстъс се впусна в нелеката задача да се качи на задната седалка на кола, въоръжен с един-единствен крак.

— Да ти потърся ли пушка? — попитах го аз.

— За нищо на света — отвърна той. — И здравей, Хейзъл Грейс.

— Здрасти — отвърнах аз. — Така добре ли е?

— Добре е.

— Добре.

Мама също се качи и затвори вратата.

— Следваща спирка — Амстердам — обяви тя.

Което не беше съвсем вярно. Следващата ни спирка беше на паркинга на летището, откъдето ни откараха до терминала с автобус, а после един открит електромобил ни остави в зоната за проверка на сигурността. Служителят от „Администрацията по безопасност на транспорта“ крещеше закани, че било в наш интерес багажът ни да не съдържа експлозиви, огнестрелно оръжие или течни вещества с тегло над половин литър, при което аз подхвърлих на Огъстъс:

— Едно наблюдение: принудителното чакане в редица е форма на потисничество.

— Сериозно?

Пред опцията да бъда претърсена с ръце, предпочетох да мина през детектора за метал без количката, без кислородната бутилка и дори без пластмасовите накрайници в носа ми. Преминаването ми през рентгеновия апарат ознаменуваше първата крачка, която предприемах без кислород от няколко месеца насам, сякаш преминавах Рубикон, а тишината на машината потвърди, че макар и за кратко, бях неметализирано същество. Изпитах невероятното чувство за необремененост.

Обзе ме усещането за физическа свобода, което не бих могла да опиша по-друг начин, освен с чувството на безтегловност, което ме връхлиташе като дете, щом свалях от раменете си тежката раница, след като цял ден я бях мъкнала навсякъде, натъпкана с всичките ми учебници.

След десетина секунди усещах дробовете си, сякаш се свиват навътре, като цветя, които по мръкнало затварят чашките си. Седнах на сивата пейка до машината, като се опитвах да си поема въздух с кашлица, сякаш барабанеше дъжд. И се чувствах наистина жалка, докато накрая не пъхнах накрайниците обратно в носа си.

Дори и тогава болеше. Болката беше винаги там, разкъсваше ме отвътре, настояваше да бъде изпитана. А когато нещо от външния свят изискваше моето внимание или коментар, чувството беше сякаш изплувам от болката. Мама ме гледаше с тревога в очите. Току-що бе казала нещо. Но какво беше то? Тогава си спомних — Беше попитала какво ми е.

— Нищо — отвърнах аз.

— Амстердам! — полуизкрещя тя.

— Амстердам — усмихнах се аз. Тогава тя ме хвана с две ръце и ми помогна да се изправя.

Бяхме на изхода един час преди обявеното време за качване на борда на самолета.

— Госпожо Ланкастър, вие сте впечатляващо точен човек — каза Огъстъс, щом седна до мен в почти празния салон за чакащи пътници.

— Това се дължи на факта, че не съм особено заета — отвърна мама.

— Напротив — възразих аз, но тогава ми хрумна, че основната работа на мама се свеждаше до мен. Другата й работа беше да е омъжена за татко, но в това отношение той тънеше в пълно невежество, тъй като нямаше понятие от банки, наемане на водопроводчици, готвене и всичко останало, различно от това да работиш за „Морис Пропърти Инк“. И все пак основният й ангажимент бях аз. Смисълът на нейния живот и смисълът на моя живот бяха преплетени в едно неразривно цяло.

Когато местата край изхода започнаха постепенно да се запълват, Огъстъс каза:

— Отивам да си взема един хамбургер, преди да излетим. Да взема ли нещо и за вас?

— Не — отвърнах аз, — но наистина оценявам отказа ти да робуваш на общоприетите схващания за същността на закуската.

Тон наведе глава към мен и ме погледна объркано.

— Хейзъл е тръгнала на кръстоносен поход срещу догмите в консумацията на бърканите яйца — обясни мама.

— Не мога да се примиря с факта, че бърканите яйца се приемат сляпо като нещо, което ядеш на закуска.

— Държа да продължим този разговор — отвърна Огъстъс. — Само че умирам от глад. Ей сега се връщам.

Но когато след двайсет минути Огъстъс все още го нямаше, накрая попитах мама дали не смята, че нещо не е наред, а тя вдигна поглед от ужасното си списание само за да отбележи:

— Може да е отишъл до тоалетната.

Тогава се появи една служителка на летището, която подмени кислородната ми бутилка с друга, предоставена от авиокомпанията. Чувствах се неловко с тази дама, коленичила пред мен под погледите на всички няколко, и затова реших да напиша съобщение на Огъстъс.

Но той не отговори. Мама изглеждаше напълно равнодушна, но аз си представях всевъзможни сценарии за проваляне на пътуването до Амстердам (арест, злополука, нервен срив) и усещах едно неприятно чувство в гърдите, нямащо нищо общо с рака, докато минутите се нижеха една подир друга.

И в мига, в който жената зад гишето за билети обяви, че започват да качват на борда хората, които може да се нуждаят от повече време за настаняване, и всички погледи се обърнаха към мен, изведнъж забелязах Огъстъс, който накуцваше забързано към нас с книжна кесия от Макдоналдс в едната ръка и преметнал раницата си през рамо.

— Къде беше? — попитах го.

— Имаше опашка, съжалявам — отвърна той и ми подаде ръка. След като се хванах за него, двамата тръгнахме заедно към изхода.

Усещах, че всички ни зяпат. Сигурно се питаха какво ли има и дали не е смъртоносно и се чудеха на куража на мама. Понякога това беше най-гадната последица от рака: физическото доказателство за болестта, което те разграничава от всички останали. Бяхме неприемливо различни и това никога не беше проличавало по-ясно от момента, в които тримата прекосявахме празната пътека, докато стюардесата кимаше съчувствено към нас и ни насочваше към местата ни в задната част на самолета. Седнах по средата на нашия триместен ред, Огъстъс се настани до прозореца, а мама зае мястото до пътеката. Чувствах се леко притеснена от мама и затова се обърнах към Огъстъс. Намирахме се точно зад крилото на самолета. Той разгъна кесията и извади бургера.

— Според мен проблемът с яйцата — подхвана той — е превръщането им в атрибут на закуската, в което има нещо елкрилно, не мислиш ли? Например бекон и сирене чедар можеш да си сложиш във всичко и по всяко време, от тако до сандвичи за закуска и грил, но бърканите яйца — те са наистина важни.

— Глупости — отвърнах аз. Самолетът бе започнал да се изпълва с хора. Тъй като не исках да гледам към тях, извърнах очи встрани, а встрани означаваше към Огъстъс.

— Искам само да кажа, че бърканите яйца може наистина да са догматизирани, но в същото време те са много специални. Имат отредено място и време, също като църквата.

— Ужасно много грешиш — отвърнах аз. — Започваш да се поддаваш на сантименталностите, избродирани върху декоративните възглавнички на родителите ти. Твърдиш) че крехкото и рядкото е прекрасно само защото е крехко и рядко. Но много добре знаеш, че това е лъжа.

— Човек не може лесно да те утеши — отвърна Огъстъс.

— Лесната утеха не е никаква утеха — възразих аз. — Преди малко ти също приличаше на крехко и деликатно цвете. Помниш ли?

В първия момент той не отговори.

— Определено знаеш как да ми затвориш устата, Хейзъл Грейс.

— Чувствам това за своя привилегия и отговорност — отвърнах аз.

Преди да извърна очи от него, той каза:

— Слушай, извинявай, че избягах от зоната за чакащи пътници. Всъщност опашката в „Макдоналдс“ не беше чак толкова дълга; просто… просто не исках да седя там, заобиколен от всички онези хора, които ни зяпаха втренчено.

— Те зяпаха най-вече мен — отвърнах аз. На Гас не му личеше от пръв поглед, че някога е бил болен, докато аз носех болестта си, изложена на показ, което беше основната причина да се превърна в такъв домошар. — Огъстъс Уотърс, човек със завидна харизма, се срамува да седи до момиче с кислородна бутилка.

— Не се срамувам — отвърна той. — Просто понякога ми идва до гуша. Но точно днес нямам никакво желание това да се случва. — После той бръкна в джоба си и извади отвътре пакета цигари.

След около девет секунди към нас се завтече една стюардеса и каза:

— Сър, в този самолет не се пуши. Нито в който и да е друг.

— Не пуша — отвърна той, а цигарата подскачаше в устата му, докато говореше.

— Но…

— Това е метафора — обясних аз. — Поставяш нещо смъртоносно между зъбите си, но не му даваш властта да те убие.

Смущението на стюардесата продължи само миг:

— Е, на днешния полет тази метафора е забранена — отвърна тя. Гас кимна и прибра цигарата в пакета.

Насочихме се бавно към пистата и пилотът каза: „Уважаеми пътници, пригответе се за излитане“, след което двата огромни реактивни двигателя забучаха и ние започнахме да набираме скорост.

— Чувството да се возиш в една кола с теб е абсолютно същото — казах аз, при което той се усмихна, като не спираше да стиска зъби. — Добре ли си?

Докато продължавахме да се засилваме, изведнъж ръката на Гас сграбчи страничната облегалка, а очите му се разшириха и тогава аз поставих ръка върху неговата:

— Добре ли си? — Вместо да отговори, той само ме гледаше втренчено с широко отворени очи. — Страх ли те е да летиш?

— Ще ти отговоря след минута — отвърна той. Носът на самолета се вдигна нагоре и ние се отделихме от земята. Докато Гас се взираше през прозореца и наблюдаваше смаляващата се отдолу планета, усетих как ръката му, свита под моята, се отпуска. Той ме погледна, след което извърна очи към прозореца. — Ние летим — обяви той.

— Досега никога ли не си летял със самолет? — попитах го.

Той поклати глава.

— Виж! — почти изкрещя той, като сочеше към прозореца.

— Да — отвърнах аз. — Да, виждам. Изглежда, се намираме в самолет.

— Нищо не е изглеждало така през цялата история на човечеството — отвърна той. Ентусиазмът му беше възхитителен. Не можах да се сдържа и го целунах по бузата.

— Нали не си забравила, че съм тук? — подхвърли мама. — Седя точно до теб. Майка ти. Която те държеше за ръката, докато правеше първите си стъпки.

— Беше приятелска целувка — отбелязах, след което се обърнах и целунах и нея по бузата.

— Аз нямах такова чувство — измърмори Гас достатъчно високо, та да мога да го чуя. Когато от склонния на грандиозни метафорични жестове Огъстъс се пръкна един учуден, развълнуван и невинен Гас, буквално не се сдържах.

След кратък полет до Детройт слязохме от самолета и малкият електромобил, който ни посрещна, ни закара до изхода за Амстердам. В този самолет на гърба на всяка седалка имаше телевизор и щом се издигнахме над облаците, двамата с Огъстъс настроихме телевизорите си така, че да гледаме едновременно една и съща романтична комедия, всеки на своя екран. Но въпреки че натиснахме бутона „Play“ в съвършен синхрон, неговият филм тръгна няколко секунди по-рано, така че на всеки забавен момент той вече се смееше, преди още да съм чула каква е шегата.

Според плановете на мама трябваше да поспим през последните няколко часа от полета, така че щом се приземим в осем часа сутринта, да тръгнем на разходка из града, готови да извлечем максимална полза от пътуването. Затова щом филмът свърши, тримата взехме приспивателни. Мама се отнесе за броени секунди, но ние с Огъстъс останахме будни, за да погледаме през прозореца. Денят беше ясен и въпреки че не виждахме самото залязващо слънце, можехме да съзерцаваме неговите отблясъци върху небето.

— Боже, каква красота! — казах по-скоро на себе си.

— „Изгряващото слънце грееше твърде ярко в гаснещите й очи“ — отвърна той с цитат от „Всевластна скръб“.

— Но сега не е изгрев-слънце — казах аз.

— Все някъде е — отвърна той, а след кратко мълчание додаде: — Едно наблюдение: би било страшно яко да летиш със супербърз самолет, който може да преследва изгрева около земята.

— Така щях да живея по-дълго — заявих аз, а той ме погледна накриво. — Нали знаеш, заради относителността или каквото беше там. — Все още изглеждаше объркан. — Понеже остаряваме по-бавно, когато се движим бързо, а не когато стоим на едно място. Така че в този момент за нас времето тече по-бавно, отколкото за хората на земята.

— Колежанки — изсумтя той. — Винаги са толкова умни.

Подбелих очи. Той побутна крака ми с коляно (истинското) и в отговор аз побутнах неговия.

— Спи ли ти се? — попитах го.

— Никак даже — отвърна той.

— На мен също — отговорих аз. Приспивателните и наркотичните вещества при мен нямаха същото въздействие, както при нормалните хора.

— Искаш ли пак да гледаме филм? — попита той. — Имат филм с Натали Портман от нейния хейзълски период.

— Избери нещо, което не си гледал.

В крайна сметка гледахме „300“ — военен филм за 300 спартанци, които защитават Спарта срещу нахлуващата персийска армия, наброяваща над един милион мъже. Филмът на Огъстъс отново започна преди моя и всеки път, когато го чувах да казва „Проклятие!“ или „Фатална грешка!“, някой биваше убит по-особено гаден начин, така че накрая се наведох над страничната облегалка и поставих глава на рамото му, за да виждам неговия екран и този път да гледаме филма заедно.

Тъй като в „300“ участваха внушителен брой голи до кръста, обилно намазани с олио мускулести млади мъже, гледката беше приятна за очите, но иначе действието се изразяваше в поголовно размахване на мечове без кой знае какъв художествен ефект. Докато купищата трупове на персийци и спартанци растяха, не можех да си обясня защо персийците бяха толкова зли, а спартанците — толкова готини. „Съвремието — ако трябва да цитирам ВС — има предпочитание към онези битки, в които хората не губят нищо ценно, освен своя живот.“ Същото важеше и за тези воюващи титани.

В края на филма, когато почти всички са избити, идва онзи откачен момент, в който спартанците започват да трупат телата на мъртвите едно върху друго, за да издигнат стена от трупове. Мъртвите се превръщат в масивна блокада, препречваща пътя на персийците към Спарта. При вида на това безсмислено насилие аз извърнах очи за миг и попитах Огъстъс:

— Колко хора мислиш, че са умрели?

Но той ми направи знак да мълча.

— Шшт, шшт. Идва най-хубавото.

Персийците се втурнаха в атака, но докато се изкачат по стената на смъртта, спартанците успяха да заемат високите позиции на върха на планината от трупове и тъй като телата не спираха да валят, стената от мъченици ставаше все по-висока и трудна за изкачване, като през цялото време всички размахваха мечове и пускаха стрели, а от планината на смъртта се лееха реки от кръв и прочее.

Накрая вдигнах глава от рамото му, за да си поема въздух от тази поголовна сеч, и започнах да го наблюдавам, докато гледаше филма. Не можеше да сдържи глуповатата си усмивка. Тогава присвих очи към собствения си екран и загледах как планината от персийски и спартански тела растеше. А когато персийците най-сетне надвиха спартанците, хвърлих поглед към Огъстъс. Въпреки че добрите току-що бяха изгубили, той изглеждаше искрено щастлив. После отново се сгуших в него, но останах със затворени очи, докато битката не приключи.

Щом тръгнаха финалните надписи, той махна слушалките от главата си и каза:

— Извинявай, бях погълнат от благородството на саможертвата. Какво каза преди малко?

— Колко хора мислиш, че са умрели?

— Искаш да кажеш колко измислени хора са загинали в този измислен филм? Не достатъчно — пошегува се той.

— Не, имам предвид изобщо. Колко хора мислиш, че са умрели въобще?

— Случайно знам отговора на този въпрос — отвърна той. — В момента има седем милиарда живи хора и около деветдесет и осем милиарда умрели.

— О! — учудих се аз. Смятах, че живите са много повече от умрелите, след като населението на земята растеше с такива големи темпове.

— На всеки жив се падат по четиринайсет мъртви — обясни той. Надписите продължаваха да текат. Предполагам, беше нужно време, за да се идентифицират всички трупове. Главата ми още лежеше на рамото му. — Преди няколко години направих проучване по въпроса — обясни Огъстъс. — Тогава се чудех дали е възможно всички да бъдат запомнени. Тоест, ако се организираме и починалите бъдат разпределени между живите, ще има ли достатъчно живи хора, за да бъдат помнени всички умрели?

— Е, има ли достатъчно?

— Разбира се, всеки може да назове по име четиринайсет покойници. Само че в ролята си на опечалени сме твърде дезорганизирани, в резултат на което купища хора помнят Шекспир, но никой не помни човека, за когото е написал Петдесет и пети сонет.

— Да — съгласих се аз.

След минутка мълчание Огъстъс попита:

— Чете ли ти се? — Отговорих утвърдително. Заради курса по поезия в момента четях онази дълга поема от Алън Гинсбърг, която се наричаше „Вой“, а Гас препрочиташе „Всевластна скръб“.

След малко той попита:

— Добра ли е?

— Поемата ли?

— Да.

— Да, страхотна е. Хората в тази поема се дрогират повече и от мен. Как е ВС?

— Все така супер — отвърна той. — Ще ми почетеш ли?

— Това не е от поемите, които можеш да прочетеш на глас до заспалата си майка. В нея става дума за содомия и ангелски прах — отвърнах аз.

— Току-що спомена две от любимите ми развлечения — каза той. — Тогава ми прочети нещо друго.

— Ами, не нося нищо друго — отвърнах аз.

— Жалко. В момента съм в настроение за поезия. Не помниш ли нещо наизуст?

— „Да вървим тогава ти и аз — подхванах нервно — на небето се е проснал вечерният час като пациент, упоен за операция.“

— По-бавно — каза той.

Обзе ме притеснение, също като първия път, когато му казах за „Всевластна скръб“.

— Ъ, добре. Добре. „Да вървим по-пусти улици, свърталища,/ мърморещи сиропиталища/ след безсънни нощи в едно нощните хотели дупки,/ в ресторантите, постлани с талаш и мидени черупки;/ улици, които следват като уморено прение/ с неопределено намерение,/ за да те докарат до един неудържим въпрос…/ О, недей ме пита: «Кой е той?»/ Да вървим с теб на посещение!“15

— Влюбен съм в теб — изрече той тихо.

— Огъстъс.

— Вярно е — каза той. Беше приковал поглед в мен и аз виждах бръчиците в ъгълчетата на очите му. — Влюбен съм в теб и нямам навика да се лишавам от простото удоволствие да говоря каквото мисля. Влюбен съм в теб и знам, че любовта е като вик сред пустошта, че забравата тегне над всеки от нас, че всички сме обречени и един ден трудът ни ще стане на прах, знам също, че слънцето ще погълне единствената земя, която имаме, и знам, че съм влюбен в теб.

— Огъстъс — повторих аз, като не знаех какво друго да кажа. Усещах как в мен се надигат чувства и потъвам в една странно болезнена сладост, но не можех да изрека думите. Не можех да изрека каквото и да е. Двамата се взирахме така един в друг, докато накрая той не кимна, сви устни и след като се извърна, облегна глава на прозореца.