Вината в нашите звезди

Четвърта глава

Тази вечер си легнах рано, обличайки боксерки и тениска, преди да се мушна под завивките на голямото, отрупано с възглавници легло, което беше едно от най-любимите ми места в целия свят. А след това за милион и първи път започнах да чета „Всевластна скръб“.

В романа става дума за едно момиче на име Анна (която разказва историята) и нейната едноока майка — обсебена от лалетата професионална градинарка, — които водят нормален живот на хора от ниската прослойка на средната класа в малко градче в Централна Калифорния, докато Анна не се разболява от рядко срещана форма на рак на кръвта.

Но това не е книга за рака, защото книгите за рака не струват. В повечето от тях болният от рак започва благотворителна кампания за набиране на средства за борба с рака, нали така? Този благотворителен ангажимент връща болния от рак към изначалния смисъл на понятието човещина и му помага да усети любовта и подкрепата на околните, защото след себе си ще остави завещание за борба с рака. Във ВС обаче Анна решава, че болните от рак, които започват благотворителни кампании за борба с рака, всъщност постъпват доста нарцистично, и затова тя се впуска в кампания на име „Фондацията на Анна за болните от рак, които търсят лекарство за холера“.

Освен това никой друг не си позволява да говори така откровено, както самата Анна: в целия роман тя се самоопределя като страничен ефект, което е самата истина. Болните от рак деца по същество представляват страничен ефект на безмилостната мутация, създала условия за многообразието на живота на земята. С разплитане на историята, състоянието на Анна се влошава, като методите на лечение и болестта се надпреварват да отнемат живота й, а майка й се влюбва в един търговец на лалета от Холандия, когото Анна нарича Мъжът от страната на лалетата. Мъжа от страната на лалетата разполага с купища пари и ексцентрични идеи за лечението на рака, но Анна подозира, че той е измамник и най-вероятно не е никакъв холандец, и тогава, тъкмо когато мнимият холандец и майката й се канят да се оженят, а на Анна й предстои да започне една налудничава нова лечебна програма, включваща троскот и малки количества арсеник, книгата завършва точно по средата на едно.

Осъзнавам, че най-вероятно става дума за литературен похват, а и може би това е една от причините да харесвам толкова много тази книга, но все пак е нормално една история да има завършек. Но дори да не може да бъде завършена, тогава трябва да се превърне в безкрайна поредица, също като приключенията на взвода на старши сержант Макс Мейхем.

Давах си сметка, че историята завършва, защото Анна умира, или защото влошеното здраве не й позволява да пише, и това незавършено последно изречение отразява внезапния завършек на живота, но освен Анна в романа има и други персонажи и ми се струва някак нечестно, че никога няма да разбера какво се е случило с тях. Написала съм дузина писма до Питър ван Хутен с посредничеството на издателството, във всяко от които се интересувам какво се случва след края на историята: дали. Мъжът от страната на лалетата е измамник, дали майката на Анна се омъжва за него, какво става с глупавия хамстер на Анна (който майка й мрази), дали приятелите на Анна успяват да се дипломират и други подобни неща. Ала той не отговори на нито едно от тези писма.

ВС е единствената книга, написана от Питър ван Хутен, и както изглежда, за него не се знаеше нищо повече от това, че след излизането на романа писателят се е преместил от Съединените щати в Холандия и е станал доста саможив. Предполагам, че пише продължение на книгата с развиващо се в Холандия действие — може би майката на Анна и Мъжа от страната на лалетата се преместват там, опитвайки се да започнат нов живот. Но от излизането на „Всевластна скръб“ бяха изминали цели десет години, а оттогава Питър ван Хутен не бе публикувал дори съобщение в някой блог. Не можех да чакам вечно.

Докато препрочитах книгата тази вечер, постоянно се разсейвах, представяйки си как Огъстъс Уотърс чете същите тези думи. Питах се дали ще му хареса, или ще я квалифицира като претенциозна. Но тогава се сетих за обещанието си да му се обадя, след като прочета „Цената на зората“, така че намерих номера на титулната страница и му писах.

Отговори ми след една минута:

Така че му звъннах.

— Хейзъл Грейс — каза той, щом вдигна слушалката.

— Е, прочете ли я?

— Не съм още. Има цели шестстотин петдесет и една страници, а аз разполагах само с двайсет и четири часа.

— Докъде си стигнал?

— Четиристотин петдесет и трета.

— И?

— Ще се въздържа от мнение, докато не стигна до края. Но да си призная, чувствам се малко неудобно, че ти дадох „Цената на зората“.

— Недей. В момента съм на „Реквием за Мейхем“.

— Блестящо продължение на поредицата. И все пак, холандецът мошеник ли се оказва? Имам лошо предчувствие за него.

— Нищо няма да издам — отвърнах аз.

— Ако не се окаже истински джентълмен, ще му избода и двете очи.

— Значи, ти харесва.

— Въздържам се от мнение! Кога ще се видим?

— Не и преди да прочетеш „Всевластна скръб“. — Доставяше ми удоволствие да бъда уклончива.

— Тогава по-добре да затварям и да продължавам да чета.

— Така е — отвърнах аз и линията замлъкна.

Флиртуването беше нещо ново за мен, но ми харесваше.

На другата сутрин имах „Американска поезия от XX в“ в колежа. Възрастната жена, която изнасяше лекцията, съумя да говори деветдесет минути за Силвия Плат, без нито веднъж да цитира поне една дума от нея.

Когато излязох от час, мама стоеше на тротоара пред сградата.

— През цялото време ли беше тук? — попитах я, щом се завтече към мен, за да ми помогне да натоваря количката и бутилката в колата.

— Не, отбих се да взема дрехите от химическото, а след това и до пощата.

— А после?

— Четох книга — отвърна тя.

— И твърдиш, че аз съм човекът без социален живот. — Усмихнах се, а тя се опита да ми отвърне със същото, ала в усмивката й се долавяше някакво колебание. След миг продължих: — Искаш ли да отидем на кино?

— Добре. Има ли нещо, което искаш да гледаш?

— Предлагам да отидем и да проверим кой е първият филм, който започва. — Тя затвори вратата ми и заобиколи от страната на шофьора. Отидохме в кино „Касълтън“ и гледахме 3D филм за говорещи джербили. Всъщност беше доста забавен.

Когато излязохме от киното, бях получила четири съобщения от Огъстъс.

Така че щом се прибрах у дома, отидох в задния двор, седнах на един ръждясал градински стол на дупки и му звъннах. Беше облачен, типичен за Индиана ден, който те кара да се чувстваш потиснат. По-голямата част от неголемия заден двор беше зает от детските люлки, които изглеждаха съвсем прогизнали и жалки.

Огъстъс вдигна на третото позвъняване.

— Хейзъл Грейс — каза той.

— Е, вече познаваш сладката агония на това да четеш „Всевластна скръб“… — замълчах, щом чух силните ридания в другия край на линията. — Добре ли си? — попитах аз.

— Великолепно — отвърна Огъстъс. — Само че съм с Исак, който всеки момент ще се разпадне. — Тогава се разнесе нова порция рев, който приличаше на предсмъртните крясъци на ранено животно. Гас насочи вниманието си към Исак. — Хей, приятел. Искаш ли да чуеш Хейзъл от групата за взаимопомощ? Исак. Погледни ме. — След минута Гас се обърна към мен: — Искаш ли да се срещнем у нас след, да речем, двайсет минути.

— Добре — съгласих се аз и затворих.

Ако караш по-права линия от нашата до къщата на Огъстъс, ще стигнеш само за пет минути, само че не можеш да караш по-права линия, защото точно по средата се простира Холидей Парк.

Въпреки че представляваше неудобство от географска гледна точка, всъщност харесвах Холидей Парк. Като малка обичах да нагазвам заедно с татко в бялата река и тогава идваше онзи страхотен момент, в който той ме хвърляше във въздуха, просто ме мяташе нагоре, при което аз протягах ръце към него, а той към мен, и тогава и двамата осъзнавахме, че ръцете ни няма как да се срещнат, че няма кой да ме хване, и в този миг и двамата изтръпнахме от ужас в най-добрия смисъл на думата, след което аз цопвах във водата, махайки с крака, и накрая изскачах невредима на повърхността да си поема въздух, течението ме отнасяше обратно при него и аз започвах да викам: „Отново, татко, отново!“.

Спрях на алеята до една стара черна тойота, която предположих, че е на Исак. Приближих към предната врата, влачейки бутилката подире си. Почуках. Отвори ми бащата на Гас.

— Просто Хейзъл — рече той. — Радвам се да те видя.

— Огъстъс каза, че мога да се отбия.

— Разбира се, двамата с Исак са в мазето. — В този миг отдолу проехтя нов рев. — Това сигурно е Исак — каза бащата на Гас, поклащайки бавно глава. — Синди излезе да се разходи с колата. Всички тези звуци… — не довърши той. — Но както и да е, предполагам, че им трябваш долу. Да взема ли аз бутилката? — предложи той.

— Не, няма нужда. Но все пак благодаря, господин Уотърс.

— Марк — поправи ме той.

Малко ме беше страх да сляза долу. Да слушам как някой вие окаяно, не е сред любимите ми занимания. Но все пак отидох.

— Хейзъл Грейс — обади се Огъстъс, щом чу стъпките ми. — Исак, това е Хейзъл от групата за взаимопомощ. Хейзъл, само да ти напомня, в момента Исак преживява нервна криза.

Огъстъс и Исак седяха на пода в два геймърски стола с мързеливата форма на буквата L, вдигнали очи към грамаден телевизор. Екранът беше разделен между гледната точка на Исак отляво и гледната точка на Огъстъс отдясно. Двамата бяха войници, сражаващи се в пострадал от бомбардировка модерен град. Разпознах мястото от „Цената на зората“. Когато се приближих, не забелязах нищо необичайно: просто две момчета, потопени в светлината на огромен телевизор и наужким убиващи хора.

Едва когато се изравних с тях, зърнах лицето на Исак. По-зачервените му страни се стичаше неспирен поток от сълзи, а лицето му беше сковано от болка. Взираше се в екрана, без дори да поглежда към мен, като виеше и не спираше да блъска по панела за управление.

— Как си Хейзъл? — попита Огъстъс.

— Добре — отвърнах аз. — Исак? — Никакъв отговор. Нито намек, че е наясно с присъствието ми. Само сълзите продължаваха да се стичат от лицето по-черната му тениска.

Огъстъс отклони за миг поглед от екрана и рече:

— Изглеждаш добре. — Носех рокля с дължина малко под коленете, която имах, откакто се помня. — Момичетата смятат, че е прието да се обличат рокли само по официални поводи, но аз лично предпочитам жените, които си казват: „Отивам да видя момче, което преживява нервен срив, момче, което е чувствително на тема зрение, и проклета да съм, но заради него ще облека рокля“.

— И все пак — отвърнах аз — Исак изобщо не би ме погледнал. Та той е лудо влюбен в Моника — но думите ми бяха последвани от сърцераздирателно хлипане.

— Това е малко деликатен въпрос — обясни Огъстъс. — Не знам за теб, Исак, но на мен ми се струва, че ни приклещиха по фланга. — След това се обърна към мен: — Исак и Моника вече не са печеливша комбинация, но сега не му се говори за това. В момента иска само да се нареве и да играе „Каунтъринсърджънс 2: Цената на зората“.

— Не мога да го виня — отвърнах аз.

— Исак, позицията ни започва да ме притеснява. Ако нямаш нищо против, поеми към онази електроцентрала, а аз ще те прикривам. — Исак хукна към една неопределена на вид сграда, докато Огъстъс търчеше подире му и стреляше наляво и надясно с автомата си в поредица от бързи откоси.

— И все пак — обърна се Огъстъс към мен — това не пречи да му говориш. Ако можеш да му дадеш някакъв мъдър женски съвет.

— Всъщност според мен реакцията му е правилна — отвърнах аз, когато внезапната стрелба, произведена от Исак, видя сметката на вражески войник, осмелил се да надигне глава над изгорелия капак на един пикап.

Огъстъс кимна към екрана и рече:

— Болката трябва да бъде изпитана докрай — което беше цитат от „Всевластна скръб“. — Сигурен ли си, че няма никой зад нас? — обърна се към Исак. Няколко мига по-късно над главите им започнаха да свистят трасиращи снаряди. — По дяволите, Исак — извика Огъстъс. — Не искам да те упреквам в този тежък за теб момент, но си допуснал да бъдем обкръжени по фланга и сега няма никого между терористите и училището. — Героят на Исак се спусна по посока на стрелбата, криволичейки на зигзаг по-тясната уличка.

— Може да преминете по моста и после да заобиколите отзад — предложих аз една тактика, която бях научила от „Цената на зората“.

— За жалост — въздъхна Огъстъс, — мостът вече се намира под контрола на метежниците поради съмнителната стратегия на жалкия ми съмишленик.

— Аз ли? — попита глухо Исак. — Аз?! Нали точно ти предложи да се скрием в проклетата електроцентрала.

Гас извърна лице за миг от екрана и се усмихна накриво на Исак.

— Знаех си, че можеш да говориш, приятел — каза той. — А сега, хайде да спасим група измислени деца.

Двамата се втурнаха заедно по тясната уличка, като стреляха и се криеха в най-подходящите за това моменти, докато накрая не се озоваха пред едноетажната и едностайна сграда на училището. Прикриха се зад една стена от другата страна на улицата и започнаха да отстраняват враговете един по един.

— Защо искат да проникнат в училището? — попитах аз.

— За да вземат децата за заложници — отвърна Огъстъс, превил рамене над контролния панел, като бъхтеше по копчетата с напрегнати предмишници и изпъкнали вени. Исак се приведе напред към екрана, докато контролният панел танцуваше под фините пръсти на ръцете му. — Дръж го, дръж го, дръж го — избълва Огъстъс. Двамата с Исак обезвреждаха непресекващите вълни от терористи със смайващо прецизна стрелба, която не биваше да засегне самото училище.

— Граната! Граната! — нададе вик Огъстъс, когато някакъв предмет прелетя в дъга през екрана, падна на входната алея и се търкулна към вратата на училището.

Исак захвърли разочаровано контролния панел.

— Ако не успеят да вземат заложници, копелетата просто ги убиват, а после накисват нас.

— Прикривай ме! — извика Огъстъс, след което изскочи от прикритието на стената и се втурна към училището. Исак откри пипнешком контролния панел, след което започна да стреля, докато дъжд от куршуми заливаше Огъстъс, който беше прострелян първо веднъж, а после и втори път, но въпреки това продължи да тича, крещейки: „Не можете да убиете Макс Мейхем!“ И с една последна трескава комбинация от бутони той се хвърли върху гранатата, която избухна под него. Разчлененото му тяло експлодира като гейзер и екранът целият почервеня. Един басов глас обяви: „Мисията провалена“, ала Огъстъс, който се усмихна на останките си на екрана, явно беше на друго мнение. Той бръкна в джоба си, извади оттам една цигара и я пъхна между зъбите си. — Децата са спасени — заключи той.

— Временно — отбелязах аз.

— Всяко спасение е временно — възрази Огъстъс. — Спечелих им минута време. Може би тази минута ще им спечели един час, а този час — една година. Никой не е в състояние да им спечели цяла вечност, Хейзъл Грейс, но аз им спечелих тази минута. И това е нещо.

— Добре де, добре — отвърнах аз. — Все пак става дума за пиксели.

Но той сви рамене, сякаш вярваше, че играта може да е наистина. Исак хълцаше отново. Огъстъс се обърна рязко към него:

— Да опитаме още веднъж, ефрейтор?

Исак поклати отрицателно глава. Той се наведе над Огъстъс, погледна ме и с опънати гласни струни каза:

— Каза, че не искала да го прави после.

— Не е искала да зареже слепец — отвърнах аз. А сълзите му продължиха да се стичат упорито и безкрайно като метроном.

— Нямало да се справи — каза ми той. — Аз съм човекът, който ще изгуби зрението си, а тя нямало да може да се справи.

Замислих се за значението на думата „справям се“ и за всички невъобразими неща, с които все пак успяваме да се справим.

— Съжалявам — отвърнах аз.

Той избърса мокрото си лице с ръкав. Зад стъклата на очилата очите на Исак изглеждаха толкова големи, че всички останали черти на лицето му се размиваха и накрая оставаха само тези безплътни очи, вперени в мен — едното истинско, а другото стъклено.

— Не мога да го приема — каза ми той. — Просто не мога да го приема.

— Е, честно казано — започнах аз, — може пък наистина да не знае как да се справи с това. Същото важи и за теб, само че тя изобщо не е длъжна да се справя с това. За разлика от теб.

— Цял ден й повтарях „завинаги“ — „завинаги, завинаги, завинаги“, а тя не спираше да бръщолеви разни неща, но без да го каже нито веднъж. Сякаш вече ме нямаше. Това „завинаги“ беше като клетва! Как можеш просто ей така да нарушиш дадената клетва?

— Понякога хората не си дават сметка точно в какво се заклеват — отвърнах аз.

Исак ме стрелна с поглед.

— Така е, разбира се. Но въпреки това държиш на думата си. Точно това е любовта. Любовта е да държиш на дадената дума въпреки всичко. Не вярваш ли в истинската любов?

Не отговорих. Не знаех какъв е отговорът на този въпрос. Но си помислих, че ако истинска любов съществува, това би трябвало да е дефиницията за нея.

— Аз обаче вярвам в истинската любов — каза Исак. — Обичам я. А тя ми обеща. Обеща ми да е завинаги. — Той се изправи и пристъпи към мен. Аз също направих крачка напред, като смятах, че иска да го прегърна, но тогава той се завъртя, сякаш не можеше да си спомни какво го е накарало да се изправи, и в този миг двамата с Огъстъс забелязахме как лицето му се изопва от ярост.

— Исак — обади се Гас.

— Какво?

— Изглеждаш малко… Извини ме за подтекста, приятелю, но в погледа ти има нещо тревожно.

Изведнъж Исак започна да рита като обезумял геймърския стол, който се прекатури назад към леглото на Гас.

— Започва се — обади се Огъстъс, а Исак се втурна след стола и го изрита отново. — Ха така — възкликна Огъстъс. — Хайде! Дай му да разбере на проклетия стол! — Исак изрита още веднъж стола, който се блъсна в леглото, след което докопа една възглавница и взе да налага с нея стената между леглото и полицата с трофеите над него.

Огъстъс погледна към мен и се усмихна, все така захапал цигарата.

— Онази книга не ми излиза от главата.

— На мен ли го казваш?

— Изобщо не пише какво става с другите герои.

— Така е — отвърнах аз. Исак продължаваше да бъхти с възглавницата по стената. — Преместил се е да живее в Амстердам, което ме навежда на мисълта, че може би пише продължение с участието на Мъжа от страната на лалетата, но засега няма нищо публикувано. Не е дал нито едно интервю. Очевидно не се появява и онлайн. Написах му цял куп писма с въпроси какво става с всички останали, но още не ми е отговорил. И… толкоз. — Млъкнах, защото имах чувството, че Огъстъс не ме слуша. Вместо това наблюдаваше Исак с присвити очи.

— Почакай — измърмори ми той, след което се приближи към Исак и го улови за раменете. — Хей, готин, възглавниците не се чупят. Опитай с нещо чупливо.

Тогава Исак грабна един баскетболен трофей от полицата над леглото и го вдигна над главата си, сякаш чакаше да получи разрешение.

— Да — каза Огъстъс. — Да! — Трофеят се разби на пода, при което ръката на баскетболиста, стискаща топката, се отчупи. Исак започна да го тъпче с крака. — Да! — извика Огъстъс. — Точно така!

След това се обърна към мен и додаде:

— Отдавна търся начин да обясня на баща си, че мразя баскетбола, и мисля, че най-сетне го открих.

Трофеите един по един се озоваваха на пода, а Исак скачаше отгоре им с крясъци, докато ние двамата с Огъстъс стояхме на няколко крачки разстояние от него просто като свидетели на тази лудост. Покритият с килим под на стаята беше осеян с натрошените тела на бедните пластмасови баскетболисти: тук откъсната ръка, стискаща топка; там чифт отделени от тялото крака, готови за скок. Исак продължаваше да напада трофеите, като скачаше върху тях с цялата си тежест и крещеше, останал без дъх, потен, докато накрая не се срина върху назъбените им останки.

Огъстъс пристъпи към него и го погледна.

— По-добре ли си?

— Не — измърмори Исак задъхано.

— Тъкмо това е проблемът с болката — каза Огъстъс, след което погледна към мен. — Трябва да бъде изпитана докрай.