Вината в нашите звезди

Шеста глава

Когато се прибрах у дома, мама сгъваше прането ми и гледаше телевизия. Разказах й, че причината за лалетата, холандския артист и всичко останало е намерението на Огъстъс да използва Желанието си, за да ме заведе в Амстердам.

— Но това е прекалено — отсъди тя, поклащайки глава. — Не можем да приемем такова нещо от един непознат.

— Но той не е непознат. Дори може да се каже, че е вторият ми най-добър приятел.

— След Кейтлин ли?

— След теб. — Не че не беше вярно, но причината да го кажа беше желанието ми да отида в Амстердам.

— Ще попитам доктор Мария — отвърна след миг мама.

Доктор Мария каза, че не мога да отида в Амстердам, без да бъда придружена от достатъчно добре запознат със случая ми възрастен, което, общо взето, стесняваше избора до мама и до самата доктор Мария. (Баща ми разбираше рака ми, колкото и аз: по същия смътен и повърхностен начин, по който хората разбират електрическите вериги и океанските приливи и отливи. Мама знаеше много повече за специфичния карцином на щитовидната жлеза при подрастващите в сравнение с голяма част от онколозите.)

— Значи, идваш с нас — заявих аз. — От фондацията ще платят и за теб. Нали са фрашкани с пари.

— Ами баща ти — отвърна тя. — Ще му бъде мъчно за нас. Ще бъде нечестно спрямо него, а той не може да си вземе отпуск.

— Шегуваш ли се? Искаш да кажеш, че няма да му хареса няколко дни да гледа телевизионни предавания, нямащи нищо общо с амбициозни модели, и всяка вечер да си поръчва пица, която ще яде от картонени опаковки вместо от чинии, за да не му се налага после да ги мие?

Мама се засмя. Накрая тя също се въодушеви и започна да записва задачи в телефона си: да се обади на родителите на Гас и да говори с хората от фондацията за медицинските ми нужди, дали вече са избрали хотела, кои са най-добрите пътеводители, да направим предварително проучване, щом ще разполагаме само с три дни, и така нататък. Но тъй като ме заболя главата, изпих два таблетки адвил и реших да подремна.

Но вместо това просто се излежавах в леглото, пресъздавайки във въображението си целия пикник с Огъстъс. Не можех да изтрия от съзнанието си краткия миг, в който той ме докосна и тялото ми се напрегна. Бях усетила нещо нередно в този нежен неподправен жест. Може би защото всичко беше предварително режисирано: Огъстъс се представи невероятно, но всичко това беше прекалено, като започнем от метафоричната символика на сандвичите, които бяха ужасни на вкус, и стигнем до наизустения монолог, предотвратил всяка възможност за разговор. На пръв поглед изглеждаше романтично, но всъщност не беше.

Истината е, че изобщо не исках да ме целува, не и по начина, по който обикновено си го представяш. Всъщност той беше страхотен. Привличаше ме. Мислех за него по оня начин, да заема този израз от гимназиалния жаргон. Но реалното докосване, осъзнатото докосване… то ми се струваше някак нередно.

Тогава си дадох сметка, че се тревожа, че за да отида в Амстердам, ще трябва да легна с него, а това е едно от онези неща, за които не би искал да си мислиш, защото; а) въпросът не беше в това дали искам да го целуна; и б) да целунеш някого, за да се уредиш с безплатно пътешествие, е нещо опасно близко до чистото проституиране, а трябва да си призная, че дори да не се смятах за особено добър човек, никога не съм допускала, че първото ми истинско сексуално преживяване ще е свързано с блудството.

От друга страна обаче, той дори не се бе опитал да ме целуне; само беше докоснал лицето ми, в което нямаше нищо сексуално. Жестът му не целеше да предизвика възбуда, но определено беше целенасочен, защото Огъстъс Уотърс не беше импровизатор. Но какво се беше опитал да изрази с него? И защо бях отказала да го приема?

Изведнъж осъзнах, че правя разбор на срещата ни в стил Кейтлин, и затова реших да й пиша, за да поискам съвет. Тя се обади незабавно.

— Имам проблем с момче — казах й аз.

— ПИКАНТНО — отвърна Кейтлин, след което й разказах всичко, включително и за смущаващото докосване на лицето, като премълчах единствено историята с Амстердам и името на Огъстъс. — Сигурна ли си, че е готин? — попита тя, щом приключих.

— Напълно — отвърнах аз.

— И атлетичен?

— Да, играл е баскетбол за „Норт Сентръл“.

— Еха. Как се запозна с него?

— В онази противна група за взаимопомощ.

— Ха — възкликна Кейтлин. — От чисто любопитство, колко крака има този тип?

— Ами, един — отвърнах с усмивка. В Индиана баскетболистите бяха известни хора и въпреки че Кейтлин не учеше в „Норт Сентръл“, тя имаше неограничени социални контакти.

— Огъстъс Уотърс — отгатна тя.

— Ъ, може би.

— Боже мили. Виждала съм го на различни партита. Какви неща бих му направила! Е, сега вече не, след като знам, че се интересуваш от него. Но, божичко, бих яздила това еднокрако пони по целия манеж.

— Кейтлин! — срязах я аз.

— Извинявай. Искаш ти да го яздиш ли?

— Кейтлин.

— За какво говорехме? А да, за теб и за Огъстъс Уотърс. Освен ако… не си обратна.

— Не, не мисля. Защото определено го харесвам.

— Да няма грозни ръце? Понякога красивите хора имат грозни ръце.

— Не, има прекрасни ръце.

— Хм — изсумтя тя.

— Хм — отвърнах и аз.

След миг Кейтлин додаде:

— Помниш ли Дерек? Миналата седмица ме заряза, защото беше решил, че характерите ни са дълбоко несъвместими и че ако останем заедно, ще се нараним още повече. Нарече го превантивно скъсване. Значи, получаваш предчувствие за тази фундаментална несъвместимост и тогава предначертаваш предначертаното.

— Хм — повторих аз.

— Просто си мисля на глас.

— Съжалявам за Дерек.

— О, вече го превъзмогнах. За тази цел ми бяха необходими пакет скаутски ментови бисквити и четирийсет минути.

— Благодаря ти, Кейтлин — засмях се аз.

— В случай че се вземете, искам всички мръсни подробности.

— И още как — отвърнах аз, след което Кейтлин ми прати въздушна целувка по телефона. — Чао — казах и тя затвори.

Докато слушах Кейтлин, осъзнах, че нямах предчувствие за това, че мога да го нараня. Имах следчувствие.

Извадих лаптопа си и направих справка за Каролин Метърс. Физическите прилики бяха поразителни: същото валчесто заради хормоните лице, същият нос, приблизително същите форми на тялото. Само очите й бяха тъмнокафяви (моите са зелени), а тенът на кожата — доста по-смугъл, сякаш е с италиански произход.

Хиляди хора — буквално хиляди — бяха оставили съболезнователни съобщения заради смъртта й. Списъкът от тъгуващи за нея хора беше безкраен — толкова дълъг, че трябваше цял час да кликам с мишката, докато прегледам постовете със съдържание „Мъчно ми е за теб“ и стигна до обещанията „Ще се моля за теб“. Беше умряла преди една година от мозъчен тумор. Имах достъп до част от снимките й. Огъстъс присъстваше на няколко от по-старите: сочещ с вдигнати палци назъбения белег, пресичащ голото й теме; хванати ръка за ръка на детската площадка на болница „Мемориъл“, обърнати с гръб към фотоапарата; погълнати в целувка, докато Каролин държи фотоапарата, така че на снимката се виждат единствено носовете и затворените им очи.

Всички най-нови снимки бяха от времето преди болестта, когато е била още здрава — качени посмъртно от приятели: красиво момиче с широк ханш и приятно закръглена фигура, с дълга, права гарвановочерна коса, падаща на лицето й. Моето здраво аз почти не приличаше на нейното. Но в резултат на рака спокойно можехме да минем за сестри. Нищо чудно, че Огъстъс ме зяпаше с отворена уста, когато ме видя за първи път.

Постоянно се връщах на един пост, написан на стената й от неин приятел преди два месеца, тоест девет месеца след смъртта й:

Малко по-късно мама и татко обявиха, че е време за вечеря. Въпреки че затворих компютъра и се изправих, този пост просто не ми излизаше от главата и по някаква причина ме изпълваше с чувство на безпокойство и липса на апетит.

Все още се притеснявах за рамото, което ме болеше, а също и за главоболието, но то се дължеше най-вероятно на това, че мислех за едно момиче, починало от мозъчен тумор. Опитвах се да прилагам методите на разделното мислене, да бъда тук и сега на кръглата маса (може би прекалено голяма за трима души, а за двама — със сигурност) с тези лигави броколи и бургери с черен боб, които всичкият кетчуп на света не би могъл да освежи. Тогава си казах, че мисълта за една нова метастаза в мозъка или рамото ми няма да окаже въздействие върху невидимите процеси, протичащи вътре в тялото ми, и затова всички тези мисли представляват пропилени моменти от един живот, съставен от безкрайно кратка поредица от такива моменти. Опитах се дори да си внуша, че трябва да живея за мига.

От доста време насам вече не можех да си обясня защо нещо, написано в интернет от един на друг (болен) непознат, ме притеснява толкова много и ме кара да се тревожа, че в мозъка ми има нещо — нещо, от което боли, въпреки че от дългогодишен опит знаех, че болката представлява едно доста неясно и неопределено средство за диагноза.

Тъй като днес нямаше земетресение в Папуа Нова Гвинея, цялото внимание на родителите ми беше фокусирано върху мен и затова не можах да скрия завладялото ме безпокойство.

— Всичко наред ли е? — попита мама, докато се хранех.

— Аха — отвърнах аз и отхапах от бургера. Преглътнах. След това се опитах да измисля нещо, което би казал един нормален човек, чийто мозък не се дави в паника: — В бургерите има ли броколи?

— Малко — отвърна татко. — Сигурно се вълнуваш заради пътуването до Амстердам.

— Да. — Стараех се да не мисля за думата „ранени“, което обаче е един от начините да мислиш за нея.

— Хейзъл — обади се мама. — Имам чувството, че не си тук.

— Бях се замислила — отвърнах аз.

— Главозамаяна — рече татко с усмивка.

— Не съм зайче, нито съм влюбена в Гас Уотърс или в някой друг — отвърнах аз твърде отбранително. „Ранени“. Сякаш Каролин Метърс е била бомба и когато избухнала накрая, всички наоколо били засегнати от шрапнелите.

Татко ме попита дали не ме притеснява някое домашно.

— Имам ужасно трудно домашно по алгебра — отвърнах аз. — Толкова трудно, че няма как да го обясня на един лаик.

— А как е приятелят ти Исак?

— Сляп.

— Днес се държиш като типична тийнейджърка — каза мама с явно раздразнение.

— Не искаше ли точно това, мамо? Да бъда типична тийнейджърка.

— Е, не точно такава тийнейджърка, но с баща ти, разбира се, сме доволни, като виждаме, че се превръщаш в млада жена, че имаш нови приятели и излизаш на срещи.

— Не излизам на никакви срещи — отвърнах аз. — С никой не искам да се срещам. Всичко това беше ужасна идея, огромна загуба на време и…

— Скъпа — прекъсна ме мама. — Какво не е наред?

— Мамо, аз съм като… като… аз съм като граната. Аз съм гранатата, която в определен момент ще избухне, и затова искам да сведа жертвите до минимум, разбрахте ли?

Татко наклони глава на една страна, досущ като смъмрено пале.

— Аз съм граната — изрекох отново. — Единственото, което искам, е да стоя далече от другите, да чета книги, да мисля и да бъда около вас, тъй като вас няма как да не ви нараня; вие сте прекалено въвлечени, така че просто ме оставете да го направя, става ли? Не съм депресирана. Но вече нямам нужда да излизам навън. И не мога да бъда нормална тийнейджърка, защото съм граната.

— Хейзъл — обади се татко, но гласът му се задави. Той плачеше често, моят баща.

— Отивам си в стаята и смятам да почета, става ли? Добре съм. Наистина съм добре. Просто искам малко да почета.

Опитах се да чета един роман, който ми бяха дали, но тъй като живеем в къща с отчайващо тънки стени, чувах голяма част от водения шепнешком разговор, който последва.

— Това ме убива — каза татко.

— Точно това не трябва да го чува — отвърна мама.

— Съжалявам, но…

— Не се ли чувстваш благодарен? — попита мама.

— Боже, разбира се, че съм благодарен.

Полагах усилия да вникна в историята, но просто не можех да спра да ги чувам.

Реших да пусна компютъра, за да послушам музика, и на фона на любимата група на Огъстъс,_The Hectic Glow_, влязох отново в страницата, създадена в памет на Каролин Метърс, и започнах да чета за водената от нея героична борба, за огромната празнина, оставила след себе си, За това, че е отишла на по-хубаво място, че ще живее вечно в паметта им и че всички, които са я познавали — наистина всички, — са съкрушени от нейната смърт.

Може би се предполага, че би трябвало да мразя Каролин Метърс, понеже е била с Огъстъс, само че аз не я мразех. Образът й се размиваше сред всички тези постове в нейна памет, но въпреки това не намирах причина за омраза — изглежда, също като мен, е била професионално боледуваща, което ме караше да се тревожа, че когато умра, хората ще могат да кажат за мен само, че съм водила героична борба, като че ли единственото постижение в живота ми е да се разболея от рак.

Накрая започнах да чета кратките бележки на Каролин Метърс, писани най-вече от родителите й, предполагам, защото мозъчният й тумор е бил от онзи вид, който първо отнема същността ти, а после и живота.

Гласеше нещо такова:

Няма нужда да споменавам, че в четвъртък не се е прибрала в къщи.

Ето защо се бях напрегнала, когато той ме докосна. Да бъда с него, означаваше неминуемо да го нараня. Тъкмо това бях изпитала, когато протегна ръка към мен — че извършвам акт на насилие срещу него, защото наистина беше така.

Реших да му пиша. Предпочитах да избегна разговора на тази тема.

Отговорът му дойде след няколко минути.

Писах му отново.

А той отговори:

А аз отвърнах само:

След няколко секунди телефонът ми завибрира.

Изкушавах се отново да напиша „добре“, но тогава си го представих на погребението ми и това ме накара да отговоря благоприлично:

Опитах се да заспя, както си бях със слушалките, но тогава родителите ми влязоха в стаята, след което мама взе Блуи от рафта и го притисна към гърдите си, а баща ми седна на стола пред бюрото ми и без изобщо да заплаче, се обърна към мен:

— Ти не си граната, не и за нас. Мисълта, че може да умреш, Хейзъл, ни натъжава, но това не значи, че си граната. Напротив, ти си невероятна. Няма как да знаеш това, скъпа, защото нямаш дете, превърнало се в прекрасна млада любителка на книгите с досадно влечение към ужасни телевизионни предавания, но радостта, която ни носиш, е много повече от тъгата, която изпитваме заради болестта ти.

— Добре — отвърнах аз.

— Вярно е — продължи татко. — Никога не бих те лъгал за това. Ако ни носеше повече неприятности, отколкото радости, тогава щяхме просто да те изхвърлим на улицата.

— Не се разнежваме лесно — додаде мама с безизразно лице. — Така че щяхме да те зарежем в някое сиропиталище със закачена на пижамата бележка.

Аз се засмях.

— Не си длъжна да посещаваш групата за взаимопомощ — добави мама. — Не си длъжна да правиш каквото и да е. Освен да ходиш на училище — заключи тя и ми подаде мечето.

— Мисля, че тази нощ Блуи може да спи на рафта. — Не забравяй, че вече съм на повече от трийсет и три полугодини.

— Нека тази нощ остане при теб — отвърна тя.

— Мамо — възразих аз.

— Но той е самотен.

— Ама и ти си една, мамо — отвърнах аз, но въпреки това взех глупавия Блуи и го гушнах, докато се унасях в сън.

А когато се събудих малко след четири сутринта с убийствена болка, която идваше от непристъпния център на главата ми, все още прегръщах Блуи с една ръка.