Вината в нашите звезди

Двадесет и трета

Няколко дни след това станах по обяд и отидох с колата до дома на Исак. Вратата ми отвори лично той.

— Майка ми заведе Греъм на кино — каза той.

— Трябва да измислим какво да правим — отвърнах аз.

— Какво ще кажеш за видеоигри за слепи?

— Да, за такова нещо си мислех и аз.

Няколко часа седяхме на дивана и говорехме на екрана, като си проправяхме път през невидимия лабиринт на пещерата, без да проблесне дори един лъч светлина. Най-забавната част от играта засега беше да се опитваме да въвлечем компютъра в хумористичен разговор:

Аз: Докосни стената на пещерата.

Компютърът: Докосваш стената на пещерата. Тя е влажна.

Исак: Оближи стената.

Компютърът: Не разбирам. Повтори.

Аз: Изчукай влажната стена на пещерата.

Компютърът: Опитваш се да скочиш. И си удряш главата.

Исак: Не скачай. А чукай.

Компютърът: Не разбирам.

Исак: Слушай, от седмици съм в тази пещера, сам в тъмното, имам нужда от някаква разтуха. ИЗЧУКАЙ СТЕНАТА НА ПЕЩЕРАТА.

Компютърът: Опитваш се да ско…

Аз: Забий чатал в стената на пещерата.

Компютърът: Не раз…

Исак: Прави любов със стената на пещерата.

Компютърът: Не раз…

Аз: Добре де. Поеми по-левия коридор.

Компютърът: Поемаш по-левия коридор. Проходът се стеснява.

Аз: Пълзи.

Компютърът: Пълзиш в продължение на почти сто метра. Проходът се стеснява.

Аз: Легни по корем и пълзи.

Компютърът: Пълзиш по корем трийсет ярда. По тялото ти се процежда вода. Стигаш до купчина камъни, които блокират прохода.

Аз: А сега може ли да изчукам пещерата?

Компютърът: Не можеш да скочиш, без да се изправиш.

Исак: Не искам да живея в свят, в който Огъстъс Уотърс го няма.

Компютърът: Не разбирам.

Исак: Аз също. Пауза.

Той пусна дистанционното на дивана между нас и попита:

— Знаеш ли дали го е боляло?

— Предполагам, че се е борел за всяка глътка въздух — отвърнах аз. — Накрая изпадна в безсъзнание, но общо взето, да, едва ли е било голям купон. Умирането е кофти работа.

— Да — отвърна Исак, а след дълга пауза добави: — Просто ми се струва толкова нереално.

— Такива неща се случват постоянно.

— Изглеждаш ядосана — каза той.

— Да, така е — отвърнах аз.

Дълго време седяхме потънали в мълчание, в което нямаше нищо лошо, докато аз се връщах мислено към самото начало в Буквалното сърце на Исус, когато Гас ни каза, че се страхува от забравата, а аз му отвърнах, че се бои от нещо напълно естествено и неизбежно и че проблемът не е в самото страдание или в забравата, а в съвършената безсмисленост на тези понятия и в жестокия нихилизъм на страданието. Тогава се сетих за думите на татко, че вселената искала да бъде забелязана. А това, което искаме ние, е да бъдем забелязани от вселената, да знаем, че й пука за нас, но не като събирателна идея за съзнателна форма на живот, а за всеки един от нас като индивиди.

— Нали знаеш, че Гас наистина те обичаше? — подхвърли Исак.

— Да, знам.

— Не спираше да говори за теб.

— Знам.

— Беше много досадно.

— На мен не ми беше досадно — отвърнах аз.

— Той даде ли ти онова нещо, което пишеше?

— Какво нещо?

— Продължение или нещо такова на любимата ти книга.

— Моля? — обърнах се аз към Исак.

— Каза, че пишел нещо за теб, само че не го биваше особено като писател.

— Кога ти го каза?

— Не знам. По някое време, след като се върна от Амстердам.

— По кое време? — настоях аз. Дали беше успял да го завърши? И ако е така, дали не беше още на компютъра му?

— Ами — въздъхна Исак. — Не помня. Веднъж говорихме за това точно тук. Той седеше ето там и разглеждаше машината ми за имейли — тъкмо бях получил имейл от баба ми. Мога да проверя на машината, ако ис…

— Да, разбира се, къде е тя?

Споменал беше за това преди месец. Един месец. Не от най-добрите в живота му, но все пак месец. Разполагал е с достатъчно време да напише поне нещо. Там някъде все още живееше частица от него. Трябваше да го намеря.

— Отивам до дома му — казах на Исак.

Забързах към минивана и поставих количката с кислорода на предната седалка. Запалих колата. От стереоуредбата гръмна някакъв хип-хоп ритъм и тъкмо когато се канех да сменя радиостанцията, някой започна да рапира. На шведски.

Обърнах се назад и нададох писък, щом зърнах Питър ван Хутен на задната седалка.

— Съжалявам, че те изплаших — надвика той леещия се от колоните рап. Почти седмица след това все още носеше костюма от погребението. Миришеше така, сякаш от порите му излизаше не пот, а алкохол. — Можеш да задържиш компактдиска — каза той. — Това е Snook, една от основните шведски…

— Ааааааа! Разкарай се от колата ми! — Изключих уредбата.

— Доколкото знам, колата е на майка ти. Освен това не беше заключена.

— Боже мили. Разкарай се от колата, или ще се обадя на 911. Боже, какъв ти е проблемът?

— Де да беше само един — отвърна той. — Дойдох, за да се извиня. Беше напълно права, когато отбеляза, че съм просто един жалък човечец, който е напълно зависим от алкохола. Имах една позната, която ме търпеше, но само защото й плащах да се грижи за мен, но лошото е, че тя ме напусна и аз останах съвсем сам и неспособен да завържа приятелство дори срещу пари. Всичко това е самата истина, Хейзъл. Една малка част от нея.

— Добре — отвърнах аз. Речта му щеше да бъде много по-завладяваща, ако не заваляше толкова думите.

— Напомняш ми за Анна.

— На много хора напомням за най-различни хора — отвърнах аз. — А сега трябва да вървя.

— Карай тогава — каза той.

— Излез от колата.

— Не мога. Напомняш ми за Анна — повтори той.

В следващия миг аз включих на задна предавка и излязох от алеята. Не можех да го накарам насила да се махне, а и не беше необходимо. Просто щях да отида до дома на Гас, където родителите му щяха да го принудят да си тръгне.

— Сигурно знаеш коя е Антоанета Мео — подхвърли Ван Хутен.

— Не, не знам — отвърнах аз, след което включих уредбата и шведският хип-хоп гръмна отново, ала Ван Хутен надвикваше музиката.

— В най-скоро време тя може да се превърне в най-младата неизмъчвана светица, канонизирана някога от католическата църква. Имала същия вид рак, от който е страдал и господин Уотърс, остеосарком. Лекарите отстранили левия й крак. Болката била неописуема. Когато Антоанета Мео умирала от тази мъчителна форма на рака на крехката шестгодишна възраст, тя казала на баща си: „Болката е като плата: колкото е по-здрав, толкова по-ценен ще бъде“. Вярно ли е това, Хейзъл?

Не гледах директно към него, а към отражението му в огледалото.

— Не — надвиках музиката. — Това са пълни глупости.

— Но не ти ли се иска да беше вярно! — извика той в отговор. Спрях музиката. — Съжалявам, че съсипах пътуването ви. Но вие бяхте прекалено млади. Бяхте… — Той се разплака. Сякаш имаше право да скърби за Гас. Ван Хутен беше част от дългия списък с опечалени хора, които изобщо не го познаваха — поредният закъснял вопъл на стената му.

— Изобщо не си съсипал пътуването ни, самодоволен негоднико. Изкарахме си дори страхотно.

— Опитвам се — каза той. — Кълна се, че се опитвам. — В този момент осъзнах, че Питър ван Хутен имаше починал близък в семейството си. Замислих се колко правдиво бе описал живота на болните от рак деца; за факта, че в Амстердам събра сили само да ме попита дали нарочно съм се облякла като нея; за гадния начин, по който се държеше към нас двамата с Огъстъс; за неделикатния му въпрос за връзката между силата на болката и нейната стойност. Той седеше на задната седалка и пиеше — един възрастен мъж, който не бе изтрезнявал от години. Спомних си един коментар, който ми се ще да не бях чувала: половината бракове приключвали заради смърт на дете. Погледнах отново към Ван Хутен. Карах по „Колидж“ и отбих зад колоната паркирали автомобили.

— Имал си дете, което е починало? — попитах аз.

— Дъщеря ми — отвърна той. — Беше на осем. И страданията й си ги биваше. Но никога няма да бъде канонизирана.

— Имала е левкемия? — Той кимна. — Също като Анна — додадох аз.

— Да, също като нея.

— Бил си женен?

— Не. Не и по времето, когато умираше. Бях станал непоносим доста преди да я изгубим. Хейзъл, скръбта не променя хората. А разкрива същността им.

— Живял ли си с нея?

— Не, не съм, въпреки че накрая я заведохме в Ню Йорк, където живеех тогава, за да я подложим на редица експериментални изтезания, които умножиха ужаса на оставищите й дни, без да умножат броя им.

След кратко мълчание го попитах:

— Предполагам, че книгата е била нещо като втори живот за нея, възможност да бъде тийнейджърка?

— Мисля, че имаш право — отвърна той, след което бързо допълни: — Предполагам, че си запозната с мисловния експеримент на Филипа Фут за казуса с трамвая21?

— И тогава аз се появявам в дома ти, облечена също като момичето, в което си се надявал, че тя ще се превърне, и всичко това ти е подействало като шок.

— Един трамвай се носи неуправляемо по релсите — започна той.

— Не ми пука за твоя глупав мисловен експеримент — прекъснах го аз.

— Всъщност той е на Филипа Фут.

— За нейния също.

— Не можеше да разбере защо всичко това й се случва — отвърна той. — Трябваше да й кажа, че ще умре. Социалната й работничка твърдеше, че така трябвало. Трябваше да й кажа, че ще умре, и затова й казах, че ще отиде в рая. Попита ме дали аз също ще бъда там, отвърнах й, че няма, или поне не засега. Ами след време, попита ме тя, и тогава й обещах, че много скоро ще бъдем отново заедно. Обясних й, че там горе имаме много близки, които междувременно ще се грижат за нея. Попита ме аз кога ще дойда и отговорът ми беше: скоро. Преди двайсет и две години.

— Съжалявам.

— Аз също.

След малко го попитах:

— Какво стана с майка й?

Той се усмихна.

— Все още си търсиш продължението, хитруша такава.

Аз също се усмихнах.

— Трябва да се прибереш у дома — казах му аз. — Откажи алкохола. Напиши още една книга. Заеми се с това, в което си добър. Малко хора имат твоя късмет да са толкова добри в нещо.

Той дълго време се взира в отражението ми в огледалото.

— Добре — отвърна накрая. — Да. Ти си права. Наистина си права. — Но въпреки това той извади полупразната бутилка уиски. След това отпи, завъртя отново капачката и отвори вратата. — Довиждане, Хейзъл.

— Всичко добро, Ван Хутен.

Той седна на бордюра зад колата. Докато гледах как фигурата му се смалява в огледалото за обратно виждане, той извади бутилката и за миг ми се стори, че ще я остави на тротоара. Но тогава отпи дълга глътка.

Следобедът беше горещ, а въздухът — плътен и неподвижен, сякаш се намирахме в облак. За мен това беше най-лошият вид въздух и когато разстоянието от алеята до предната врата на дома му ми се стори безкрайно дълго, си казах, че всичко е от въздуха. Позвъних на вратата и майката на Гас ми отвори.

— О, Хейзъл — каза тя и ме прегърна през сълзи.

Накара ме да хапна заедно с нея и бащата на Гас малко лазаня със сини домати — предполагам, че доста хора им бяха надонесли храна.

— Как си?

— Той ми липсва.

— Да.

Не знаех какво да кажа. Исках просто да сляза долу и да потърся онова, което беше написал за мен. Освен това тишината в стаята ме караше да се чувствам неловко. Бих предпочела да разговарят помежду си, да се утешават взаимно или да се държат за ръце. Но те просто си седяха там и чоплеха от лазанята, без дори да се поглеждат.

— Раят е имал нужда от още един ангел — обади се баща му.

— Да, така е — отвърнах аз. Тогава в кухнята се изсипаха сестрите му заедно с техните палави деца. Станах да ги прегърна и двете и тогава се загледах в децата, които търчаха из кухнята с тази така необходима врява и оживление, като въодушевени молекули, които отскачаха една от друга и крещяха: „Ти беше, ти беше, не, аз бях, но тогава аз те пипнах, ти не успя да ме пипнеш, пропусна, да, но сега те пипам, не можеш, задник такъв, сега не играем“ „Даниел, не наричай брат си задник“ „Мамо, щом ми е забранено да използвам тази дума, защо тогава ти току-що я използва? Задник, задник“ — и тогава всички в хор: „Задник, задник, задник“ — и в този момент забелязах, че родителите на Гас се държат за ръце, което ме накара да се почувствам по-добре.

— Исак ми каза, че Гас е написал нещо, нещо за мен — обадих се аз. А децата продължаваха да припяват „задник, задник“.

— Може да проверим в компютъра му — предложи майка му.

— През последните седмици не го използваше толкова често — отвърнах аз.

— Да, вярно. Дори не знам дали го качихме горе. В мазето ли го оставихме, Марк?

— Нямам представа.

— Ами тогава — започнах аз — може ли да… — И кимнах към вратата на мазето.

— Ние още не сме готови за това — отвърна баща му. — Но ти можеш да слезеш, разбира се.

Слязох в мазето и заобиколих неоправеното му легло и двата геймърски стола пред телевизора. Компютърът беше още включен. Раздвижих мишката, за да го разбудя, и започнах да търся наскоро редактирани файлове. Нищо през последния един месец. С най-скорошна дата беше едно есе върху романа „Най-синьото око“ на Тони Морисън.

Може би беше писал на ръка. Пристъпих към библиотеката и започнах да търся нещо като дневник или тетрадка. Нищо. Прелистих неговия екземпляр на „Всевластна скръб“. Вътре нямаше нито една драскотина.

После се приближих към масичката до леглото. Най-отгоре до нощната лампа лежеше „Неумиращият Мейхем“, с подвито ъгълче на страница 138. Така и не бе успял да стигне до края.

— Жокер: Мейхем оцелява — изрекох на глас, в случай че ме чува отнякъде.

Тогава пропълзях в неоправеното му легло и се увих в одеялото му като пашкул, обграждайки се с неговата миризма. Махнах канюлата от носа си, за да го усетя по-добре — вдишвах и издишвах аромата му, който постепенно започна да избледнява, когато в гърдите ми пламна пожар и вече изобщо не го долавях заради пристъпите на болката.

Тогава седнах в леглото, поставих канюлата на мястото й и за известно време останах съсредоточена върху дишането си, след което отново се качих горе. На въпросителните погледи на родителите му отвърнах с отрицателно поклащане на главата. Децата профучаха покрай мен. А едната сестра на Гас — трудно ми е да ги различавам каза:

— Мамо, искаш ли да ги заведа в парка?

— Не, не, няма нужда.

— Има ли такова място, където може да е държал тетрадка или дневник? Болничното легло например? — Леглото рече го нямаше, върнато обратно на болницата.

— Хейзъл — започна баща му, — та ти всеки ден беше тук с нас. Скъпа, той не прекарваше много време сам. Знам, че ти се иска… на мен също ми се иска да има нещо. Но от сега нататък, Хейзъл, всички негови послания ще идват отгоре. — И той посочи към тавана, сякаш Гас витаеше точно над къщата. А може би наистина беше така. Не съм сигурна. Просто не усещах присъствието му.

— Добре — примирих се аз и обещах да ги посетя след няколко дни.

Никога вече не долових миризмата му.