Вината в нашите звезди

Трета глава

И тази вечер останах будна до късно, погълната от „Цената на зората“. (Жокер: цената на зората с кръвта.) Не беше „Всевластна скръб“, но главният герой, старши сержант Макс Менхем, беше доста привлекателен, въпреки че убиваше, по мои сметки, не по-малко от 118 души за 284 страници.

Затова на следващата сутрин — четвъртък — станах късно. Политиката на мама беше никога да не ме буди, тъй като едно от изискванията в длъжностната характеристика на професионално боледуващите е да спят по-много, така че отначало бях доста объркана, когато тя ме събуди, разтърсвайки ме за раменете.

— Почти десет е — каза тя.

— Сънят е част от борбата с рака — отвърнах аз. — Снощи четох до късно.

— Някакъв роман ли? — попита тя, след което коленичи до леглото ми и ме откачи от големия правоъгълен кислороден концентратор, който наричах Филип по-простата причина, че приличаше на някого с това име.

След това мама ме свърза с една преносима бутилка и ми напомни, че имам часове.

— От онова момче ли го имаш? — попита тя ни в клин, ни в ръкав.

— Кой, за херпес ли говориш?

— Прекаляваш — отвърна мама. — Романът, Хейзъл. Говоря за романа.

— Да, от него.

— Личи си, че го харесваш — заяви тя, повдигайки вежди, сякаш това наблюдение изискваше да притежаваш някакъв изключителен майчински инстинкт. Аз свих рамене. — Казах ти, че групата за взаимопомощ не е губене на време.

— През цялото време ли си чакала отвън?

— Да. Бях си донесла малко работа. Но както и да е, време е за ставане, млада госпожице.

— Мамо. Сън. Рак. Борба.

— Знам, скъпа, но имаш часове. Освен това днес е… — Радостта в гласа на майка ми беше повече от явна.

— Четвъртък?

— Наистина ли си забравила?

— Може би.

— Днес е четвъртък, двайсет и девети март! — буквално изкрещя тя със залепнала на лицето й налудничава усмивка.

— Май много се вълнуваш, че знаеш коя е датата! — писнах и аз в отговор.

— Хейзъл! Днес е твоят трийсет и трети полурожден ден!

— Оххххххх — възкликнах аз. Мама наистина беше педант на тема празници. Днес е денят на залесяването! Хайде да прегръщаме дърветата и да ядем торта! А днес Колумб донесъл едрата шарка на местното население — ще отбележим случая с пикник! И така нататък. — Е, тогава нека ми е честит трийсет и третият полурожден ден — казах аз.

— Какво искаш да правим на този толкова специален ден?

— Да се прибера след училище и да счупя световния рекорд за най-много епизоди от „Топ Шеф“6, гледани наведнъж.

Мама се пресегна към полицата над леглото ми и взе Блуи, синьото мече, което имах от бебе — възраст, на която беше приемливо от социална гледна точка да кръстят така някой твой приятел заради цвета му.

— Не искаш ли да отидеш на кино с Кейтлин, Мат или някой друг? — това бяха мои приятели.

Това беше идея.

— Защо не — отвърнах аз. — Ще пиша на Кейтлин дали не иска да отидем до мола след училище.

Мама се усмихна, прегърнала плътно мечето.

— Все още ли е яко да ходиш в мола? — попита тя.

— Много се гордея с това, че нямам представа кое е яко и кое не — отвърнах аз.

Писах на Кейтлин, взех си душ, облякох се и накрая мама ме закара на училище. Имах час по американска литература, изнесоха ни лекция за Фредерик Дъглас7 в една почти празна аудитория и ми беше невероятно трудно да остана будна. На четирийсетата минута от деветдесетминутната лекция Кейтлин ми писа в отговор.

„Бомбастично. Честит полурожден ден. Касълтън В 3,32?“

Кейтлин води доста натоварен социален живот, който трябва да бъде разграфен до последната минута. Отговорът ми беше:

„Става. (Ще те чакам В района на закусвалните).“

След училище мама ме закара направо пред книжарницата до мола, откъдето си купих „Среднощна зора“ и „Реквием за Мейхем“ — първите две книги от поредицата, предшестващи „Цената на зората“, след което отидох в просторния район на закусвалните и си взех диетична кола. Беше 3,21.

Докато четях, от време на време наблюдавах хлапетата, които играеха на пиратския кораб в детския кът. Имаше един тунел, през който две от децата пълзяха отново и отново без дори следа от умора, което ме накара да се замисля за Огъстъс Уотърс и за неговата свободна стрелба, изпълнена с екзистенциален смисъл.

Мама също беше в района на закусвалните — седеше сама в един ъгъл, където смяташе, че не мога да я видя, ядеше сандвич с телешко и разтопено сирене и четеше някакви книжа. Вероятно медицински бумаги. Работата й нямаше край.

Точно в 3,32 забелязах Кейтлин, която минаваше с уверена походка покрай „Уок Хаус“. Щом вдигнах ръка, тя ме видя, удостои ме с усмивка, разкриваща изключително белите й и наскоро изправени зъби, и се отправи към мен.

Носеше дълго до коленете пепелявосиво палто, което й стоеше безупречно, и слънчеви очила, заемащи по-голямата част от лицето й. Тя ги вдигна отгоре на главата си и се наведе да ме прегърне.

— Скъпа — подхвана с едва доловим британски акцент. — Как си? — Хората около нея не намираха този акцент за странен или неприятен. По-чиста случайност Кейтлин беше изключително изтънчена двайсет и пет годишна дама от британския хайлайф, впримчена в тялото на шестнайсет годишна тийнейджърка от Индианаполис. И всички приемаха този факт.

— Добре съм. Ами ти?

— Дори нямам представа. Диетична ли е? — Аз кимнах и й подадох колата. Тя отпи от сламката. — Ще ми се напоследък да беше на училище. Някои от момчетата са станали съвършено ядивни.

— Нима? И кой например? — попитах аз, при което тя изреди имената на пет момчета, с които бяхме учили заедно в началното училище, а после и в прогимназията, но не можах да си спомня как изглежда никое от тях.

— Отскоро излизам с Дерек Уелингтън — продължи тя, — но едва ли ще останем заедно още дълго. Той е такъв хлапак. Но стига толкова за мен. Какво ново в Хейзълленд?

— Абсолютно нищо — отвърнах аз.

— Здравето е добре?

— Все същото, струва ми се.

— „Фаланксифор“! — възкликна разпалено тя и се усмихна. — Значи, ще живееш вечно?

— Е, може би не чак толкова дълго — отвърнах аз.

— Но в общи линии — заключи тя. — И все пак какво ново?

Замислих се дали да не й кажа, че аз също се срещам с едно момче или поне, че сме гледали филм заедно, просто защото знаех, че ще бъде учудена и смаяна, че такова чорлаво, стеснително и недоразвито същество като мен би могло да спечели, макар и за кратко, симпатиите на едно момче. Но тъй като нямаше с какво толкова да се похваля, просто свих рамене.

— Това пък какво е? — попита Кейтлин, сочейки към книгата.

— О, сай-фай. Просто ми стана интересно. Поредица е.

— Вече съм разтревожена. Ще пазаруваме ли?

Влязохме в един магазин за обувки. Докато пазарувахме, Кейтлин постоянно избираше за мен най-различни равни обувки, отворени на пръстите, и казваше:

— На теб ще ти стоят много сладко — което ми напомни, че Кейтлин никога не носеше отворени на пръстите обувки, тъй като мразеше краката си, защото смяташе, че вторите им пръсти са прекалено дълги, сякаш представляват прозорец към душата на човека или кой знае какво. Затова, когато й показах чифт сандали, които щяха да паснат на тена на кожата й, реакцията й беше:

— Да, но… — като въпросното „но“ означаваше: „Но така ще бъдат изложени на показ пред обществото ужасните ми втори пръсти“.

— Кейтлин, ти си единственият човек, когото познавам, страдащ от дисморфия на пръстите на краката — отвърнах й аз.

— Това пък какво е? — попита тя.

— Ами, когато се погледнеш в огледалото и онова, което виждаш, не се припокрива с реалността.

— Я, виж — каза тя. — Тези харесват ли ти? — Тя вдигна чифт сладки, но с нищо незабележими обувки тип Мери Джейн, при което аз кимнах, а тя намери своя размер и щом ги обу, закрачи напред-назад по пътеката, изучавайки краката си в поставените под ъгъл огледала с височина до коляното. После грабна чифт ексцентрични обувки с каишки и каза: — Възможно ли е изобщо да се ходи с подобни обувки? Направо ще умра, ако… — но спря по средата на изречението и ме погледна виновно, сякаш беше престъпление да споменаваш смъртта пред умиращите. — Трябва да ги пробваш — додаде Кейтлин, опитвайки се да замаже положението.

— По-скоро бих умряла — уверих я аз.

Накрая си избрах чифт джапанки, колкото да купя нещо, и седнах на пейките срещу един от стелажите с обувки, наблюдавайки как Кейтлин криволичи по пътеките и пазарува с такава целенасоченост и концентрация, каквато обикновено се свързва с професионалния шах. Искаше ми се да извадя „Среднощна зора“ и да почета, но си дадох сметка, че ще изглежда твърде грубо, и затова просто продължих да наблюдавам Кейтлин. От време на време тя се връщаше обратно при мен, стискайки в ръце поредната затворена на пръстите плячка, и казваше: „Ами тези?“, при което аз се опитвах да измисля някой остроумен коментар за обувките, така че в крайна сметка тя купи три чифта, а аз само джапанките, след което тя предложи развълнувано:

— „Антрополоджи“?

— Всъщност трябва да се прибирам — отвърнах аз. — Изморих се.

— Добре, разбира се — каза тя. — Трябва да се виждаме по-често, скъпа. — Тя постави ръце на раменете ми, целуна ме по двете бузи и тръгна с отривиста походка, поклащайки тесните си бедра.

Аз обаче не се прибрах у дома. Казала бях на мама да ме прибере в шест и въпреки подозренията ми, че се намираше някъде в мола или на паркинга, все пак исках да разполагам със следващите два часа само за себе си.

Харесвах майка си, но нейната постоянна близост понякога ме изпълваше със странна нервност. Харесвах също и Кейтлин. Наистина я харесвах. Но тъй като вече три години съм била изолирана от нормалните ежедневни контакти с връстниците си в училище, усещах някаква непреодолима дистанция помежду ни. Струва ми се, че съучениците ми отначало искаха да ми помогнат да победя рака, но с течение на времето установиха, че не е по силите им. Едно нещо беше сигурно — победа не можеше да има.

Така че болката и преумората ми послужиха като повод за извинение, което се бе случвало често през последните няколко години, когато се виждах с Кейтлин и с някого от другите си приятели. В интерес на истината винаги беше болезнено. Винаги беше болезнено да не можеш да дишаш като нормален човек, да подканяш непрекъснато белите си дробове да се държат като такива, да се насилваш да приемаш неумолимата болка от липсата на кислород, която те сграбчва и разкъсва от вътре навън. С други думи, това не беше точно лъжа. А леко лавиране с истината.

Намерих една пейка, намираща се между ирландски сувенирен магазин, фонтана „Пен Емпориум“ и аутлет за бейзболни шапки — кътче от мола, където Кейтлин никога не би пазарувала — и започнах да чета „Среднощна зора“.

Съотношението между брой изречения и трупове в книгата беше почти 1:1 и аз поглъщах страниците една след друга, без да вдигам поглед от нея. Въпреки че не беше особено техничен, харесвах старши сержант Макс Мейхем най-вече заради това, че приключенията му не спираха да се случват. Винаги имаше купища лоши типове за убиване и добри хора за спасяване. Започваха нови войни, преди още старите да бъдат спечелени. От малка не бях чела истинска поредица, каквато беше тази, и за мен беше вълнуващо да заживея отново в безкрайната фикция.

Двайсет страници преди края на „Среднощна зора“ положението на Мейхем взе да придобива доста мрачен уклон, когато сержантът беше прострелян седемнайсет пъти, докато се опитваше да избави една (руса американска) заложница от врага. Но като читател аз не потънах в отчаяние. Войната щеше да продължи и без него. Вероятно щеше да има продължения с участието на хората от неговия отряд: специалист Мани Локо, редник Джаспър Джакс и всички останали.

Малко преди да стигна до края, пред мен се изправи едно малко момиченце с пристегнати с шноли плитки и каза:

— Какво имаш в носа?

— Ами, нарича се канюла. По тези тръбички получавам кислород и ми помагат да дишам.

Тогава майка й се спусна към нас и я скастри неодобрително:

— Джаки!

— Не, няма нищо — отвърнах аз, защото наистина беше така.

— А на мен ще ми помогнат ли да дишам?

— Не знам. Да проверим. — Извадих канюлата и накарах Джаки да я постави в носа и да вдиша.

— Гъделичка ме.

— Да, мен също.

— Мисля, че така дишам по-добре — каза тя.

— Наистина ли?

— Наистина.

— Ами, ще ми се да можех да ти я дам, но наистина се нуждая от нея. — Вече усещах липсата й. Концентрирах се върху дишането си, докато Джаки ми подаваше обратно тръбичките. Избърсах ги набързо с тениската си, закрепих ги зад ушите си и поставих накрайниците в ноздрите си.

— Благодаря, че ми позволи да я пробвам — каза момиченцето.

— Няма защо.

— Джаки — повика я отново майка й и този път не се възпротивих.

Върнах се обратно към книгата и към старши сержант Мейхем, който съжаляваше, че има само един живот, който да пожертва за родината си, но въпреки това продължих да си мисля за малкото момиченце, което бях харесала толкова много.

Другият проблем с Кейтлин е, че с нея никога вече няма да можем да разговаряме напълно непринудено. Всички опити за симулиране на нормални социални отношения бяха толкова депресиращи, защото хората, с които предстои да разговарям до края на живота си, в мое присъствие ще се чувстват неловко и ще мерят всяка своя дума, с изключение може би на деца като Джаки, които все още бяха наивни.

Но поне обичах да бъда сама. Харесваше ми да бъда сама със старши сержант Макс Мейхем, който — хайде стига, нали няма да оцелее с тези седемнайсет огнестрелни рани? (Жокер: той оцелява.)