Дългият и заслепяващ път


Роланд яздеше усилено към северните порти на града. Макар че маршрутът му щеше да го принуди да мине покрай мястото, където се беше случил най–ужасният миг в живота му, той не се отклони. Имаше мисия.

Кобилата му, която той не бе виждал до преди няколко часа – когато я задигна от конюшните на лорда, – се приспособи интуитивно към нуждите му. Беше снежнобяло животно от арабска порода, което изглеждаше чудесно в черната си кожена рицарска сбруя. Преди да я намери, Роланд беше хвърлил око на един пъстър впрегатен кон с широки хълбоци – един работен кон можеше да пътува по–дълго от коня на някой благородник, и то с по–малко зоб, – но на Роланд не му се струваше правилно да краде от селската прослойка.

Тази кобила – той я наричаше Блеки заради единственото черно петно на носа й – беше цвилила и се беше изправяла на задни крака, когато я яхна за пръв път, но след няколко дискретни обиколки по калната пътека близо до кошарите на овцете, вече бяха приятели. Винаги се беше справял умело с животните, особено с конете. Животните можеха да доловят музиката в гласа му по–ясно от човеците. Роланд можеше да прошепне няколко думи на някоя стресната кобила и да я успокои като слънце след торнадо.

Когато Роланд мина през оживения и шумен пазарен площад, ездачът и конят вече бяха едно неделимо цяло – което беше повече, отколкото можеше да каже за доспехите си. Комплектът, който беше отмъкнал от оръжейната на сина на лорда в замъка, не му беше по мярка. Доспехите му бяха твърде дълги в краката и тесни в гърдите, и воняха на вкисната пот. Никое от тези качества не допадаше на Роланд, чието тяло беше свикнало на по–изтънчено облекло.

Когато мина бързо покрай портите, внимавайки да не попадне в полезрението на лорда, Роланд просто беше пренебрегнал разтревожените погледи на гражданите и шушуканията им, докато се опитваха да предположат в каква битка се отправя. Тези официални доспехи – с проклетата къса ризница, пристегната с десеткилограмов колан, украсен с орнаменти, и задушаващият стоманен шлем, който не можеше да стои изправен заради плитчиците му – се носеха единствено за битка. Бяха твърде биещи на очи и твърде тежки за обикновено пътуване. Знаеше това. Чувстваше го безусловно с всяка олюляваща се крачка на коня си.

Но Роланд не можа да намери нищо друго, освен тези доспехи, което да скрие самоличността му толкова, колкото му беше нужно. Не беше изминал целия този път, за да се занимава с простосмъртни, опитващи се да пленят и хвърлят в тъмница демон, когото погрешно биха взели за мавър.

Имаше нужда от маскировка, която нямаше да му попречи в постигането на една цел: да опази средновековното минало превъплъщение на Даниел, за да не изпадне в беда.

Не Лусинда. Даниел.

Лусинда Прайс – смяташе Роланд – знаеше какво прави. И дори когато нямаше представа какво прави, тя винаги постъпваше правилно. Беше впечатляващо. Ангелите, които следваха Лус във Вестителите – Габ, Кам, дори Ариана, – не вярваха достатъчно на Лус. Но Роланд пръв беше забелязал промяна у нея в „Меч и Кръст“ – една странна дръзка увереност, каквато не беше притежавала никога в който и да било от по–ранните си животи, сякаш най–сетне беше зърнала дълбините на старата си душа. Лус може и да не беше знаела какво прави, когато пристъпваше през Вестителите сама, но Роланд знаеше, че тя ще разгадае всичко. Това беше финалната игра и тя трябваше да изиграе ролята си.

Именно затова Даниел бе този, който тревожеше Роланд.

Щеше да бъде типично в стила на Даниел да се сблъска случайно с Лус и да провали всичко. Някой трябваше да се погрижи той да не направи някоя глупост, което именно беше причината Роланд да го последва чрез Вестителите в задния двор на Лус.

Да намери Даниел обаче беше по–трудно, отколкото очакваше. Роланд беше закъснял твърде много в Хелстън, беше го изпуснал на косъм в Бастилията и вероятно нямаше да го хване и тук. Ако се правеше на хитър, Роланд щеше просто да прескочи този момент и да се опита да причака Даниел в някой от по–ранните им животи.

Ако разчиташе на хитрост.

Но после беше забелязал двата скитащи се без надзор Анахронизми, които дръзко заговорничеха при кладенеца – посред бял ден, насред центъра на града, с ужасните си дрехи и още по–ужасни акценти.

– Нищо ли не знаеха?

Роланд доста харесваше Нефилимите. Шелби беше надежден, благоразумен човек, и доста привлекателна. А Майлс – за него се говореше, че твърде много се сближил с Лус в „Шорлайн“, но… нямаше ли всеки на мястото на Майлс да опита? Не бъди твърде взискателен към хлапето – беше си казал Роланд. Майлс имаше златно сърце и само миниатюрна частица от него се опитваше да се прави на „голям пич“.

Роланд разбираше, че децата–Нефилими бяха тук чисто и просто от добра воля. Имаха слабост към приятелката си Лус. И беше ясно, че Шелби и Майлс хранеха големи надежди за романтично преживяване в Деня на Свети Валентин – за Лус и Даниел и може би дори за самите себе си.

Вероятно още не го знаеха – помисли си Роланд и се ухили.

Простосмъртните рядко можеха да разпознаят истинските чувства, преди тези истински чувства да им се наврат току пред очите.

Така ставаше с много двойки, които в някакъв момент се грееха на блясъка на Даниел и Лусинда. Роланд беше ставал свидетел на това преди. Даниел и Лусинда бяха олицетворение на романтиката, идеали, в които всички простосмъртни и някои безсмъртни имаха нужда да вярват, независимо дали те самите бяха способни да създадат толкова истинска връзка, или не. Даниел и Лусинда бяха представа, която формираше начина, по който се влюбваше останалата част от света.

Това беше мощна магия.

Разбира се, Роланд трябваше да нахока Нефилимите, задето бяха прекрачили в един от средновековните животи на Лусинда. Трябваше да бъдат там, където им беше мястото, в собственото си време, където действията им нямаше да предизвикат никакви исторически катастрофи.

Затова ги беше скастрил леко. Така щяха да се държат прилично, докато се върнеше, за да ги изпрати благополучно у дома. Да пътува с тях беше единственият начин, по който можеше да се увери, че няма да се запилеят някъде още по–далече от „Шорлайн“.

Но първо? Можеше да им угоди. Да открие Даниел и да се погрижи той да покаже нацупената си физиономия на панаира по случай Деня на Свети Валентин. Нямаше да се затрудни много да осигури на Даниел и Лус един миг щастие, а и, освен това, така щеше да има някакво занимание.

А точно в тази епоха Роланд имаше нужда от нещо за правене.

За да отклони ума си от другите неща.

В студения февруарски мрак Роланд мина с коня си покрай църковен парцел, където отглеждана от слуги реколта пълнеше джобовете на местните духовници. Подмина готическа църква със заострени арки и бодливи шпилове. Божият дом. Не можа да попречи на мисълта да влезе в ума му. Отдавна не беше влизал в някой от тях. Прекоси висок мост над придошлата, кална река и обърна коня си към рицарската крепост, за която знаеше, че се намира на половин ден езда на север.

Не беше приятно пътуване: груб неравен път и лошо време. Изпод копитата на Блеки хвърчаха нависоко пръски кал, които оцветяваха хълбоците й в мръсно сиво–кафяво. А от студа брънките на бронята на Роланд се вцепеняваха и ставаха неподвижни.

И въпреки това, в повечето отношения, имаше нещо мило и завръщането към това минало. Романтик като Даниел може би щеше да кажа, че рицарството никога не е умирало истински, но пък Даниел бе в сложни отношения както с любовта, така и със смъртта. Роланд бе живял с години сред този първи вид рицарство. Сега, в Средните векове, то почти беше приключило и със сигурност беше мъртво в настоящето, от което Роланд току–що беше дошъл. В ума му не съществуваше съмнение.

Но едно време…

За съвсем кратък миг си спомни блестяща златна коса, развяваща се на вятъра.

Рязко вдигна наличника на шлема си и с усилие си пое въздух. Нямаше да мисли за нея. Не беше тук за това.

Пришпори Блеки напред и тръсна глава, опитвайки се да проясни ума си.

Роланд беше на по–малко от миля от рицарския отряд, който търсеше. Огледа хоризонта с шеметно спускащите се долини на изток, дъждовна буря зад гърба му и на запад. Напред пътят се виеше нагоре и лъкатушеше през виещи се хълмове, които образуваха защитна бариера за града. Също напред се издигаше замък, който той възнамеряваше да избегне. Щеше да се държи на разстояние от него. А от другата страна на замъка беше пътят – ако още беше проходим, – който щеше да го отведе право при Даниел от тази епоха. И при собственото му средновековно превъплъщение.

В отдавнашния си спомен за тази епоха той помнеше как странно облеченият рицар се беше появил пред тях, носейки заповеди от краля.

Точно пред палатките им рицарят беше забавил малко коня си и беше обявил заповедта, нареждаща на мъжете да напуснат поста си за две нощи, за да отбележат новия празник на Свети Валентин, каквато беше Божията воля. Само малцина от тях можеха да четат, така че повечето мъже приеха добрата вест на доверие. Роланд още помнеше подвикването и веселите възгласи, нададени от неговите събратя–рицари.

Рицарят не беше казал нито дума – просто беше предал указа и се беше отдалечил в галоп… на черния си като въглен кон.

Странно. Роланд сведе поглед към Блеки и погали сребристобялата й грива.

Ако такава беше съдбата на Роланд – да бъде ангелът зад спуснатия наличник на шлема, който предаваше на Даниел подарък за празника на Свети Валентин, насочвайки го да се върне в прегръдките на момичето, което обичаше – тогава щеше да е нужно да се случи някакво събитие, което щеше да му позволи да размени белия си кон за черен. А някой трябваше да сложи в ръката му кралски указ.

Знаеше, че се случваха и по–странни неща, почти всеки ден.

Заби пети в хълбоците на Блеки и продължи нататък, като се потеше в един миг и трепереше в следващия.


* * *


Накрая, Роланд стигна точно до замъка. Той охраняваше най–северното феодално владение на графството, последният преден пост по пътя за лагера на рицарите. За миг остана възседнал странично коня си, обхващайки с поглед познатия зид.

Замъкът се извисяваше пред него като колос. Имаше тебеширено бели комини над всяка стая, тесни процепи, от които имаше изглед към всяка фасада. Конзоли и корнизи красяха тъмносивите каменни блокове, чийто внушителен вид караше Роланд да се чувства дребен. От огромните размери на замъка умът му се замъгляваше. Винаги беше така, дори и за онзи кратък отрязък от време, когато беше минавал през портите му почти всеки ден – и се беше катерил по грубите му камъни, за да стигне до един определен балкон всяка нощ.

Коленете му, притиснати към хълбоците на кобилата, трепереха. Струваше му се, че сърцето му се е увеличило до десет пъти по–голям от обичайния си размер. Биеше така, сякаш всеки удар можеше да е последният. Плещите му горяха и му се искаше да литне надалече, но крилете му бяха затворени в плътната метална ризница на гърба му и той нямаше да я свали.

Освен това, колкото и надалече да отлетеше, Роланд не можеше да избяга от ужаса, разливащ се из душата му.

Зад стените на този замък живееше девойка на име Розалин. Тя беше единственото същество във Вселената, което Роланд някога беше обичал истински.


Загрузка...