Чудатият панаир


Мирната околност я нямаше вече. Вместо това, точно пред градските порти, кипеше бурно оживление, на широката зелена поляна – която сега, през зимата, беше по–скоро кафеникаво–сива – от двете страни на пътя, който водеше към високите черни градски стени, бяха разпънати импровизирани шатри. Шатрите явно бяха част от временен декор, като на едноседмичен фестивал или нещо подобно. Щастливото безредие на хората, които се суетяха наоколо, малко напомни на Шелби за Бонару, откъдето беше виждала снимки в Интернет. Тя оглеждаше изучаващо облеклото на хората – очевидно забрадката си беше съвсем на място. Не мислеше, че двамата с Майлс се набиват твърде много на очи.

Присъединиха се към тълпата, която минаваше през портите, и последваха потока от хора, който изглежда се движеше само в една посока: към пазара на централния площад. Пред тях се издигаха кулички – част от величествен замък близо до външния край на градските стени. Най–важното място на площада беше скромна, но привлекателно изглеждаща църква в ранно готически стил (Шелби разпозна издължените кули). Лабиринт от тесни сиви улици и алеи се разклоняваше от пазарния площад, който беше претъпкан, шумен, вонящ и оживен, от онези места, където отиваш, за да намериш всичко и всички.

– Лен! Два топа за десет пенса!

– Поставки за свещи! Уникални и неповторими!

– Ечемичена бира! Прясна ечемичена бира!

Шелби и Майлс трябваше да отскочат от пътя, за да не се блъснат в якия набит монах, който тикаше двуколка с глинени кани ечемичена бира. Загледаха се в широкия му гръб в сиво расо, докато той си пробиваше път през претъпкания пазар. Шелби понечи да го последва, само за да си даде малко пространство, но миг по–късно смрадливото множество от бъбрещи граждани запълни пролуката.

Беше почти невъзможно да направиш дори крачка, без да се блъснеш в някого.

На площада имаше толкова много хора – хора, които се пазаряха, клюкарстваха, пляскаха децата през крадливите ръце, за да не посягат към ябълките, – че никой не обръщаше и капчица внимание на Шелби и Майлс.

– Как изобщо ще намерим някой познат в тази помийна яма? – Шелби се хвана здраво за ръката на Майлс, когато десети пореден човек я настъпи по крака. Това беше по–ужасно и от онзи концерт на „Грийн Дей“ в Оукланд, където Шелби си натърти две ребра по време на онзи танц в кръг, когато всички се блъскаха един в друг.

Майлс изпружи врат:

– Не знам. Може би всеки познава всички останали? Беше по–висок от повечето граждани, затова за него положението не беше толкова лошо.

Той разполагаше с чист въздух и ясна видимост, но тя чувстваше как я обзема пристъп на клаустрофобия: Почувства как издайническата гореща руменина пропълзява по бузите й. Трескаво задърпа високата яка на роклята си, чувайки как няколко шева се разпраха.

– Как дишат хората в тези дрехи?

– Вдишваш през носа и издишваш през устата – инструктира я Майлс, демонстрирайки собствения си съвет за секунда, преди вонята да го принуди да сбърчи нос. – Ъъ. Виж, ей там има кладенец. Какво ще кажеш да пийнем?

– Вероятно ще пипнем холера – промърмори Шелби, но той вече тръгваше, дърпайки я зад себе си.

Провряха се под провиснало въже за простиране, натежало от влажни домашнотъкани дрехи, прекрачиха през малка групичка мършави, недоволно къткащи черни петли, и се промушиха покрай двама червенокоси братя, които продаваха круши на сергия, преди накрая да стигнат до кладенеца. Беше архаично съоръжение – пръстен от камъни около дупка, с дървен триножник върху отвора. Покрита с мъх кофа се поклащаше от примитивна макара.

След няколко секунди Шелби отново можеше да диша.

– Хората пият от това нещо?

Сега можа да види, че макар пазарът да заемаше по–голямата част от открития площад, той не беше единствената забележителност в града. Група средновековни манекени, пременени в брезентови одежди, бяха курдисани от едната страна на кладенеца. Млади момчета се упражняваха да въртят дървени мечове, нападайки първообразите на учебни чучела, като упражняващи се рицари. Пътуващи музиканти вървяха бавно в покрайнините на пазара и пееха странно красиви песни. Дори кладенецът беше малка забележителност сам по себе си.

Сега тя видя, че имаше дървен лост за повдигане на кофата. Момче в плътно прилепнали гамаши от еленова кожа беше загребало черпак с вода от кофата и го подаваше на момиче с огромни широко разположени очи и затъкнато зад ухото клонче от зеленика. Тя пресуши черпака на няколко жадни глътки, като през цялото време се взираше влюбено в момчето, без да си дава сметка за водата, която капеше по брадичката й и върху красивата й кремава рокля.

Когато тя свърши, момчето подаде черпака на Майлс и му намигна. Шелби не беше сигурна, че й харесва намекът, съдържащ се в това намигване; но беше твърде жадна, за да направи сцена.

– Тук сте за панаира по случай Свети Валентин, нали? – обърна се момичето към Шелби с глас, спокоен като водата на езеро.

– Аз, ъъ, ние…

– Наистина – намеси се бързо Майлс, възприемайки ужасен фалшив английски акцент. – Кога започват празненствата?

Звучеше нелепо. Но Шелби преглътна смеха си, за да не го издаде. Не беше сигурна какво щеше да се случи, ако ги разкриеха, но беше чела за набивания на кол, за инструменти за изтезания, като например колелото и дибата. Балсам за устни, Шелби. Запази позитивна нагласа. Горещо какао и поздрави към слънцето, и риалити програми по телевизията. Съсредоточи се върху това. Щяха да се измъкнат оттук. Трябваше.

Момчето обви с обожание ръка около талията на момичето:

– Веднага. Днес е празникът.

Момичето посочи с широк жест през пазарния площад:

– Но както можете да видите, повечето влюбени гълъбчета вече са пристигнали. – Тя докосна закачливо Шелби по рамото. – Не забравяй да си пуснеш името в Урната на Купидон, преди да залезе слънцето!

– О, да. И ти – промърмори Шелби смутено, както правеше винаги, когато хората на гишето за регистрация на летището й пожелаваха приятно пътуване. Прехапа вътрешната страна на бузата си, когато момичето и момчето помахаха за довиждане, все още хванати под ръка, когато тръгнаха бавно надолу по улицата.

Майлс сграбчи ръката й:

– Не е ли върхът? Панаир за Деня на Свети Валентин!

И това – изречено от симпатичен играч на бейзбол, с чар от типа „съседското момче“, когото Шелби веднъж видя да поглъща девет хотдога на едно ядене. Откога Майлс се оживяваше толкова заради някакво си глупаво светивалентинско парти?

Ти се канеше да каже нещо саркастично, когато видя, че Майлс изглеждаше – ами… обзет от надежда. Сякаш наистина искаше да отиде. С нея? По някаква причина, не искаше разбива надеждите му.

– Разбира се. Супер. – Шелби сви рамене с безразличие. – Звучи забавно.

– Не. – Майлс поклати глава. – Имах предвид… падналите ангели със сигурност ще са там, ако изобщо има вероятност да са някъде. Точно там ще намерим някой, който ще ни помогне да се приберем у дома.

– О. – Шелби прочисти гърло. Разбира се, че това искаше да каже той. – Да, добър довод.

– Какво има? – Майлс потопи черпака във водата и поднесе чашата прохладна вода към устните на Шелби. Спря, избърса ръба с ръкав, после отново я подаде.

Шелби почувства как се изчервява без причина, затова затвори очи и пи жадно, надявайки се, че няма да прихване никоя смъртоносна болест и да умре. След като свърши, каза:

– Нищо.

Майлс потопи отново черпака и отпи голяма глътка, докато очите му обхождаха тълпата.

– Гледай – каза той, като пусна черпака обратно в кофата. Посочи зад Шелби към издигната платформа досами сергиите на пазара, където три момичета се бяха скупчили заедно, превивайки се на две от изблици на кикот. Между тях имаше висока оловна делва с издължен тесен ръб. Изглеждаше стара като света и доста грозна – нещо от рода на скъпите „произведения на изкуството“, която Франческа би сложила в кабинета си в „Шорлайн“.

– Това трябва да е Урната на Купидон – каза Майлс.

– О, да, очевидно. Урната на Купидон. – Шелби кимна саркастично. – Какво, по дяволите, значи това? Не се ли предполага Купидон да има по–добър вкус?

– Това е традиция, пренесена от класическите времена на Рим – каза Майлс, впускайки се в учени обяснения, както обикновено. Да пътуваш с него, беше като да разнасяш енциклопедия.

– Преди Денят на Свети Валентин да стане Ден на Свети Валентин – продължи той, е нотка на вълнение в гласа, – той се наричал Луперкалия…

– Луупър – Тя махна с ръка, измисляйки несполучлив каламбур. После видя изражението на Майлс. Толкова сериозно и искрено.

Усещайки погледа й върху лицето си, той инстинктивно посегна нагоре да смъкне бейзболната си шапка над очите. Нервният му навик. Но ръцете му докоснаха само въздух.

Той трепна, сякаш смутен, и се опита да напъха ръка в джоба на джинсите си, но грубото синьо наметало покриваше панталона му, така че всичко, което успя да направи, беше да скръсти ръце на гърдите си.

– Липсва ти, нали? – попита Шелби.

– Какво?

– Шапката ти.

– Това старо нещо? – Той сви рамене твърде бързо. – Нее. Не съм се и сещал за нея. – Той извърна поглед, оглеждайки безцелно площада.

Шелби сложи длан върху ръката му.

– Какво казваше за Луупър… ъм, сещаш се?

Очите му се стрелнаха обратно към нейните, изпълнени със съмнение:

– Наистина ли искаш да знаеш?

– Папата носи ли „Прада“?

Сега той се усмихна:

– Луперкалиите всъщност били просто езическо честване на плодовитостта и настъпването на пролетта. Всички жени над определена възраст в града пишели имената си върху късчета пергамент и ги пускали в урната – като онази там. Когато ергените теглели листчетата от урната, онази, чиято име изтеглели, щяла да бъде тяхната любима за годината.

– Това е варварщина! – извика Шелби. Това нямаше да го бъде – някаква си урна да й диктува с кого да излиза. Можеше и сама да си допуска грешки, благодаря.

– Мисля, че е сладко. – Майлс сви рамене, извръщайки поглед.

– Наистина ли? – Шелби завъртя глава обратно към него.

– Искам да кажа, предполагам, че може да е хубаво. Но тази традиция с урната се е зародила, преди празникът да има нещо общо със Свети Валентин, нали така?

– Правилно – каза Майлс. – В крайна сметка се намесила църквата. Духовниците искали да вземат езическото празненство под свой контрол, така че му „прикачили“ светец–покровител. Направили това с множество стари празници и традиции. Сякаш празникът не бил заплаха, ако го притежавали.

– Типични мъже.

– И така, приживе истинският Валентин бил известен като защитник на романтиката. Хората, които не можели да сключват законен брак – войниците, например, идвали при него от къде ли не и той извършвал тайно церемонията.

Шелби поклати глава:

– Откъде знаеш всичко това? Или, по–скоро, защо?

– Лус – каза Майлс, без да поглежда Шелби в очите.

– О! – Шелби се почувства, сякаш някой току–що беше напъхал твърд юмрук в стомаха й. Научил си за историята на Деня на Свети Валентин, за да впечатлиш Лус? – Тя ритна пръстта. – Предполагам, че някои момичета попадат на недодялани типове.

– Не, Шелби. Искам да кажа – Майлс я улови за раменете и я завъртя с лице към платформата е урната. – Това е Лус. Точно ей там.

Лус носеше светлокафява рокля е широка пола. Дългата й черна коса беше хваната в три дебели плитки, събрани заедно е тесни бели панделки. Кожата й изглеждаше по–бледа от обикновено, със скули, зачервени от мразовития студ. Тя обикаляше около урната е бавни, замислени стъпки, държейки се настрана от останалите момичета. В хаоса на площада, Лус изглеждаше единственият човек, който беше сам. Очите й имаха онзи мек, нефокусиран поглед, който се явяваше, когато бе вглъбена в мисли.

– Шелби – чакай!

Шелби вече беше на половината път през площада, почти тичайки надолу към Лус, когато Майлс леко сключи ръка около китката й. Дръпна я да спре и тя се обърна, готова да му се развика.

Само че изражението му… сияеше от нещо, което Шелби не можеше да разгадае.

– Знаеш, че това е Лусинда от миналото. Това момиче не е наша приятелка. Няма да те познае…

Шелби не се беше сетила за това. Престори се, че е. Обърна се и отново погледна съсредоточено Лусинда. Косата й беше мръсна – не мазна, а нещо повече от мазна, наистина мръсна – нещо, с което Лус Прайс никога не би се примирила. Дрехите й стояха странно, от съвременната гледна точка на Шелби, но Лусинда, изглежда, се чувстваше удобно в тях. Всъщност, изглежда, че се чувстваше удобно по отношение на всичко, което също не беше много типично за Лус Прайс. Шелби мислеше за Лус като за хронично – макар и очарователно – неприспособим човек. Това беше едно от нещата, които обожаваше у Лус. Но това момиче? Това момиче сякаш се чувстваше удобно дори с отчаяната тъга, просмукала се във всяко нейно движение. Сякаш беше толкова свикнала да се чувства унила, колкото и с това, че слънцето изгрява всеки ден. Нямаше ли си приятели да я развеселят? Приятелите не бяха ли точно затова?

– Майлс – каза Шелби, като стисна свободната му китка в собствената си ръка и се наведе по–близо. – Знам, че се съгласихме да оставим Даниел да намери нашата Лусинда Прайс, но това момиче все още е онази Лусинда, на която държим… или нейно по–ранно превъплъщение. И най–малкото, което можем да направим, е да я развеселим. Погледни колко е умърлушена. Погледни.

Той прехапа устна:

– Но… но… всичко, което сме учили за Вестителите, твърди, че не бива да се замесваш с…

– Ехооо! – изрече Шелби с напевен тон, като задърпа Майлс със себе си, докато пристигнаха при Лусинда. Шелби не знаеше откъде се беше взел този акцент на южняшка красавица, освен че чу провлечения говор на майката на Лус от настоящето на Деня на благодарността в Джорджия. И нямаше представа как хората в този средновековен британски свят ще възприемат факта, че говори като момиче от Джорджия, но вече беше прекалено късно.

На няколко стъпки зад нея, Майлс ужасено поклати глава. „Без да искам!“, каза му Шелби с поглед.

Лусинда дори не беше забелязала – толкова беше потънала в тъга. Шелби трябваше да застане точно пред нея и да размаха ръка в лицето й.

– О – каза Лусинда, примигвайки към Шелби, без да покаже с нещо, че я е разпознала. – Добър ден.

Това не биваше да наранява чувствата на Шелби, но ги нарани.

– Н–не сме ли се срещали преди? – заекна Шелби. – Мисля, че моята братовчедка от, ъъ, Уиндзор, познава един твой чичо по бащина линия… или може би беше обратното.

– Съжалявам, не мисля така, макар че може би…

– Ти си Лусинда, нали?

Лусинда се сепна, и за момент в очите й проблесна позната искра:

– Да.

Шелби притисна ръка към сърцето си:

– Аз съм Шелби. Това е Майлс.

– Такива необикновени имена. Сигурно сте дошли от Север?

– Определено. – Шелби сви рамене. – От много, много далече на север. Така че никога преди ни сме били на… старовремския светивалентински панаир тук. Ще пуснеш ли името си в урната?

– Аз ли? – Лусинда преглътна, докосвайки вдлъбнатината на шията си. – Представата, че някаква случайност може да реши съдбата на сърцето ми, не ми допада.

– Изречено като от момиче, което си има приятел–истински жребец! – Шелби смушка Лусинда, забравяйки, че бяха непознати, забравяйки, че думите й може да са груби, а сарказмът й – чужд на средновековните изтънчени чувства на Лусинда. – Искам да кажа… имате ли си рицар, който е пленил сърцето ви, лейди?

– Бях влюбена – каза Лусинда печално.

– Беше? – повтори Шелби. – Искаш да кажеш, че си влюбена.

– Бях. Но той си отиде.

– Даниел те е изоставил? – Лицето на Майлс беше почервеняло. – Искам да кажа… как му беше името?

Но Лусинда явно не чу.

– Срещнахме се в розовата градина на замъка на неговия господар. Трябва да призная, че влизах без позволение, но бях виждала толкова изтънчени дами да идват и да си отиват, а портата беше отворена, а цветята толкова, толкова хубави…

Тя притисна сключените си ръце до сърцето и въздъхна с дълбока печал.

– В онзи първи ден, той погрешно ме сметна за момиче с по–високо положение. Момиче от класа. Носех най–хубавата си рокля, в косата си бях вплела цветчета от глог, както правят някои дами. Наистина изглеждаше чудесно, но се боя, че беше нечестно.

– О, Лусинда – каза Шелби. – Сигурна съм, че ти си дама в неговите очи!

– Даниел е рицар. Трябва да се ожени за подобаваща дама. Ние, моето семейство, сме хора с неблагороден произход. Баща ми е свободен гражданин, но отглежда зърно, точно както е правел баща му. – Тя примигна и една сълза се плъзна по бузата й. – Дори не съм казвала името си на моя любим.

– Ако те обича – а аз съм сигурен, че е така, – той ще знае истинското ти име – каза Майлс.

Лусинда потръпна, докато си поемаше дъх:

– После, миналата седмица, като част от рицарския си дълг към своя лорд, той… той дойде до вратата на баща ми да събере яйца за пиршеството на своя господар по случай Свети Валентин. Беше годишнината от кръщенето ми. Празнувахме. Да видя лицето на любимия си, когато ме видя в бедния ни дом… Опитах се да го спра, да не си тръгва, но той си тръгна без нито една дума. Търсих го на всичките ни тайни места – дъбът с хралупата в гората, северният край на розовата градина по здрач – но не съм го виждала оттогава.

Шелби и Майлс се спогледаха. Очевидно Даниел не се интересуваше от какво семейство произхожда Лусинда. Годишнината – фактът, че тя се приближаваше до пределите на тегнещото над нея проклятие – бе това, което го беше изплашило. Досега Шелби вече познаваше начина, по който Даниел понякога се опитваше да се отдръпне от Лус, когато знаеше, че смъртта й е близо. Разбиваше й сърцето, за да й спаси живота. Вероятно се отдаваше на унинието си някъде, също сломен.

Трябваше да е така. Това момиче, което стоеше пред Шелби, трябваше да умре, може би сто пъти преди живота, в който Шелби познаваше Лус – животът, в който Лус получаваше първия си шанс да развали проклятието си.

Не беше честно. Не беше честно, че трябваше да умира отново и отново, и че трябваше да преживява такава болка в толкова много моменти междувременно. Повече от всекиго, Лусинда заслужаваше да бъде щастлива.

Шелби искаше да направи нещо за Лусинда, дори да беше нещо дребно.

Отново хвърли поглед към Майлс. Той повдигна едната си вежда в жест, който Шелби се надяваше да означава: „Мислиш ли си това, което си мисля аз?“ Тя кимна.

– Това е само едно голямо недоразумение – каза Шелби. – Ние познаваме Даниел.

– Наистина ли? – Лусинда изглеждаше изненадана.

– Ето какво ще ти кажа: иди на панаира утре и съм сигурна, че Даниел ще бъде там, и можете просто да…

Устната на Лусинда потрепери и тя зарови лице в рамото на Шелби, когато заплака.

– Не бих могла да понеса да го видя как изтегля друго име от урната.

– Лусинда – каза Майлс толкова топло, че очите на момичето се проясниха и тя го погледна по онзи интимен начин, по който понякога го гледаше Лус. Това накара Шелби да изпита странна ревност. Тя извърна поглед, когато Майлс попита: – Вярваш ли, че Даниел наистина те обича?

Лусинда кимна.

– А в сърцето си – продължи Майлс, – вярваш ли наистина, че връзката, която имаш с Даниел, е толкова слаба, та положението на семейството ти може да я разруши?

– Той… той няма избор. Написано е в Рицарския Кодекс. Той трябва да се ожени за…

– Лус! Не знаеш ли, че любовта е по–силна от някакъв глупав кодекс? – избълва Шелби.

Лусинда повдигна вежда:

– Моля? – попита тя.

Майлс стрелна Шелби с предупредителен поглед.

– Искам да кажа, ъъм… истинската любов е по–дълбока и силна от обикновените социални подробности. Ако обичаш Даниел, тогава трябва да му кажеш как се чувстваш.

– Чувствам се странно. – Лусинда беше пламнала и поруменяла, притиснала ръка върху гърдите си. Тя затвори очи и за миг Шелби си помисли, че ще се възпламени още там, на минутата. Шелби отстъпи назад.

Но не ставаше така, нали? Проклятието на Лус имаше нещо общо е начина, по който двамата е Даниел си взаимодействаха, нещо, което присъствието му пробуждаше в нея.

– Искам да вярвам, че това, което казваш, е вярно. Наистина, внезапно чувствам, че нашата любов е много силна.

– Достатъчно силна, че ако доведем Даниел при теб на празника утре – каза Шелби, – да отидеш при него?

Лусинда отвори очи. Те бяха възбудени и широко отворени, и блестящо лешникови.

– Ще отида. Готова съм да отида навсякъде по света, за да бъда отново с него.


Загрузка...