Влюбени ангели

Самот

н

а душа

Часове по–късно, Лус облегна лакти на перваза на малкия каменен прозорец на панти.

От тази наблюдателница на втория етаж селото изглеждаше различно – лабиринт от свързани помежду си каменни сгради, сламени покриви, които образуваха ъгли тук–там в нещо като средновековен комплекс от апартаменти.

Към късните часове на този следобед много от прозорците, включително онзи, от който се беше надвесила Лус, бяха обвити с наситено зелени виещи се стъбла от бръшлян или гъсти клонки от имел, извити във формата на венци. Те бяха знаци за панаира, който се провеждаше отвън пред града тази вечер.

Денят на Свети Валентин – помисли си Лус. Можеше да почувства как Лусинда се ужасява от него.

След като Бил изчезна пред замъка, за мистериозната си „свободна вечер“, нещата се бяха случили много бързо. Лус се беше скитала сама из града, докато едно момиче, с няколко години по–голямо от нея, се появи изневиделица, за да я изтика бързо нагоре по влажно стълбище в тази малка двустайна къща.

– Дръпни се от прозореца, сестро – провикна се висок глас през стаята. – Става течение, нищо че е Свети Валентин!

Момичето беше Хелън, по–голямата сестра на Лусинда, а задимената, тясна двустайна къща беше мястото, където живееха тя и семейството й. Сивите стени на стаята бяха голи, а единствената мебелировка се състоеше от дървена пейка, сгъваема маса и купчината сламеници, на които спеше семейството. Подът бе посипан с груба слама и поръсен с лавандула – жалък опит да прочистят от въздуха противната миризма на лоените свещи, с които трябваше да си светят.

– След миг – провикна се в отговор Лус. Мъничкият прозорец беше единственото място, където не изпитваше клаустрофобия.

Надолу по уличката вдясно беше пазарният площад, който беше зърнала преди, и ако се надвесеше достатъчно навън, можеше да види тъничък отрязък от белия каменен замък.

Тази съвсем миниатюрна гледка, която Лусинда бе зърнала, я беше обсебила – Лус долови това чрез душата, която споделяха, – защото вечерта на деня, в който Лусинда за пръв път срещна Даниел в розовата градина, тя се бе прибрала у дома и по някакво съвпадение го беше видяла да надзърта замислено от прозореца на най–високата кула. Оттогава гледаше за него винаги щом й се отдадеше възможност, но той така и не се появи отново.

Друг глас прошепна:

– В какво се е втренчила така дълго? Какво може да е толкова интересно?

– Единствен добрият Бог знае – отвърна Хелън, въздишайки. – Сестра ми има купища мечти.

Лус се обърна бавно. Никога не беше усещала тялото си толкова странно. Частта, която принадлежеше на средновековната Лусинда, беше посърнала и летаргична, обезсърчена от любовта, която беше сигурна, че е изгубила. Частта, която принадлежеше на Лусинда Прайс, упорито държеше на мисълта, че може все още да има шанс.

Истинска борба беше да изпълни и най–простите задачи – например да разговаря с трите момичета, които стояха пред нея, с красиви лица, разкривени от тревожни изражения.

Най–високата, в средата, беше Хелън, единствена сестра на Лусинда и най–голяма от петте деца в семейството им. Беше се омъжила наскоро и сякаш за да го докаже, гъстата й руса коса беше разделена на две плитки и прикрепена във внушителен кок.

До Хелън стоеше Лаура, младата им съседка, която осъзна Лус – беше момичето, за което бе дочула двете жени да клюкарстват над въжето за простиране. Макар че Лаура бе само на дванайсет, тя беше пленително красива – руса с огромни сини очи и висок, дързък смях, който можеше да се чуе до другия край на града.

Лус прехапа устна, за да възпре смеха си, опитвайки се да съпостави бдителното държание на майката на Лаура е това, което Лусинда знаеше за опита на самото момиче държането за ръце с пажовете в прохладните скрити кътчета на гората на лорда. Това, което Лус успя да долови от спомените на Лусинда за Лаура, й напомни за Ариана. Лаура, подобно на ангела, бе лесна за обичане.

После следваше Елинор, най–старата, най–близка приятелка на Лусинда. Бяха израсли, носейки взаимно дрехите си, като сестри. А и се заяждаха помежду си като сестри. Елинор можеше да бъде доста рязка и често посичаше мечтателния унес на Лусинда с някоя остра забележка. Но умееше да връща Лусинда в реалността, и я обичаше дълбоко. Лус осъзна, че това не беше много по–различно от настоящите й отношения с Шелби.

– Е? – попита Елинор.

– Какво „Е“? – каза Лусинда, стресната. – Не ме зяпайте така всичките наведнъж!

– Само те попитахме три пъти коя маска ще носиш довечера. – Елинор размаха три ярко оцветени маски в лицето на Лусинда. – Моля те, сложи край на напрежението!

Бяха прости кожени маски от типа на доминото, направени да покриват само очите и носа и да се завързват на тила с тънка копринена панделка. И трите бяха покрити с една и съща груба тъкан, но всяка беше изрисувана различно: едната – червена с малки черни теменужки, другата – зелена е фини бели цветчета, и третата – в цвят на слонова кост с бледорозови рози близо до очите.

– Вторачила се е, все едно не е виждала същите тези маски през всяка една от последните пет години, в които участва в маскарадите! – прошепна Елинор на Хелън.

– Тя има дарбата да вижда старите неща наново – каза Хелън.

Лус потръпна, макар че в стаята беше по–топло, отколкото през по–голямата част от зимните месеци. В замяна на яйцата, които гражданите бяха предложили в дар на лорда, той се беше отплатил на всяко домакинство с малък вързоп кедрови подпалки. Така че огнището беше ярко и весело, придавайки здрава руменина на бузите на момичетата.

Даниел бе рицарят, натоварен със задачата да събере яйцата и да раздаде подпалките. Беше пристъпил решително през вратата, после бе отстъпил с олюляване назад, когато видя Лусинда вътре. Това беше последният път, когато средновековната Лусинда го беше видяла и след месеци на откраднати мигове заедно в гората, миналото превъплъщение на Лус изпитваше увереност, че няма да види Даниел никога повече.

Но защо? – запита се сега Лус.

Лус чувстваше колко се срамува Лусинда от бедното жилище на семейството си – но това не й се струваше правилно. Даниел нямаше да го е грижа, че Лусинда е дъщеря на селянин. Той знаеше, че тя вечно и завинаги е много повече от това. Трябваше да има нещо друго. Нещо, което Лусинда беше твърде тъжна, за да види ясно. Но Лус можеше да й помогне – да намери Даниел, да го спечели обратно, поне за колкото й оставаше да живее.

– Харесва ми тази с цвета на слонова кост за теб, Лусинда – предложи Лаура, в опит да помогне.

Но Лус не можеше да се насили да прояви интерес към маските.

– О, всяка ще свърши работа. Може би тази с цвят на слонова кост, за да си отива с роклята ми. – Тя безучастно дръпна драпираната тъкан на износената си вълнена рокля.

Момичетата избухнаха в смях.

– Нима ще носиш тази проста рокля? – ахна Лаура. – Но всички ще се нагласим в най–хубавите си дрехи! – Тя рухна драматично върху дървената пейка близо до огнището. – О, никога не бих искала да се влюбя, облечена в ужасната си всекидневна рокля!

Един спомен изплува в ума на Лус: Лусинда се беше предрешила като дама в единствената си хубава рокля и се беше промъкнала в розовата градина на замъка. Именно там за пръв път срещна Даниел в този живот. Точно затова тяхната романтична връзка й се струваше като предателство още от началото. Даниел беше помислил Лусинда за нещо различно от дъщеря на селянин.

Точно затова мисълта да облече отново онази изящна червена рокля и да се преструва, че се забавлява на някакъв празник, беше зашеметяваща идея за Лусинда.

Но Лус познаваше Даниел по–добре от Лусинда. Ако имаше шанс да прекара Деня на Свети Валентин с нея, щеше да се възползва.

Разбира се, тя не можеше да обясни нищо от тези вътрешни терзания на момичетата. Всичко, което можеше да направи, беше да се извърне и дискретно да изтрие сълзите си с опакото на китката си.

– Тя изглежда, сякаш любовта вече я е открила и се е отнесла грубо с нея – промърмори Хелън под нос.

– Аз казвам: ако любовта е груба с теб, бъди груб с любовта! – възкликна надменно Елинор. – Стъпчи тъгата с танцовите си пантофки!

– О, Елинор – чу се да казва Лус. – Ти не би разбрала.

– А ти разбираш? – Елинор се засмя. – Ти, момичето, което дори не пожела да пусне името си в Урната на Купидон?

– О, Лусинда! – Лаура покри устата си с ръце. – Защо не? Аз бих дала всичко, само и само майка да ми позволи да пусна името си в Урната на Купидон!

– И точно затова се наложи аз да пусна името й в урната вместо нея! – извика Елинор, като сграбчи Лус за шлейфа на роклята и я задърпа в кръг из стаята.

След гонитба, която преобърна пейката и лоената свещ върху перваза на прозореца, Лус сграбчи ръката на Елинор.

– Не си!

– О, малко забавление ще ти се отрази добре! Искам да танцуваш тази вечер, весела и жизнена заедно с останалите участници в маскарада. Хайде сега, помогни ми да си избера маска за лице. Кой цвят кара носа ми да изглежда по–малък – розовото или зеленото? Може би все още мога да подмамя някой мъж да ме обикне!

Бузите на Лус горяха. Урната на Купидон! Какво общо имаше с това с прекарването на Деня на Свети Валентин с Даниел?

Преди тя да успее да каже нещо, се появи дрехата на Лусинда за празненството – дълга до пода рокля от червена вълна, украсена с тясна яка от видрова кожа. Беше по–ниско изрязана на гърдите от която и да е рокля, която Лус би носила у дома в Джорджия; ако Бил беше тук да я види, вероятно щеше да изръмжи в ухото й: „Бива си я!“

Лус седеше неподвижно, докато пръстите на Хелън вплитаха клонка с плодчета от зеленика в разпуснатата й черна коса. Мислеше си за Даниел, как бяха светнали очите му в розовата градина, когато за пръв път се приближи към Лусинда…

Звук от рязко почукване стресна всички: на прага се появи лице на жена. Лус веднага разпозна в нейно лице майката на Лусинда.

Без да мисли, тя изтича в безопасните топли обятия на майка си.

Ръцете се сключиха около раменете й, силни и любящи. Лус за пръв път посещаваше свой предишен живот, в който чувстваше силна връзка с майка си. Това я накара да изпита едновременно блаженство и мъка по дома си.

У дома в Тъндърболт, Джорджия, Лус се опитваше да се държи зряло и самостоятелно колкото можеше по–често. Осъзна, че Лусинда беше съвсем същата. Но в моменти като този – когато сърдечното разочарование караше целия свят да изглежда безрадостен – нищо нямаше да свърши работа, освен утехата на една майчина прегръдка.

– Дъщери мои, толкова прекрасни и пораснали, карате ме да се чувствам по–стара, отколкото съм! – Майка им се засмя, докато прокарваше пръсти през косата на Лус. Имаше мили лешникови очи и гладко, изразително чело.

– О, майко – каза Лус, опряла буза на рамото на майка си. Мислеше си за Дорийн Прайс и се опитваше да не заплаче.

– Майко, разкажи ни пак как си срещнала татко на панаира за Деня на Свети Валентин – каза Хелън.

– Не отново тази стара история! – Майка им изпъшка, но момичетата виждаха как историята вече се оформя в погледа й.

– Да! Да! – заповтаряха напевно всички момичета.

– Ами, всъщност, когато станах майка, бях по–млада от Лусинда – поде кръшният й глас. – Собствената ми майка ме накара да си сложа маската, която тя бе носила години преди това. Докато излизах през вратата, ми даде този съвет: „Усмихвай се, дете, мъжете обичат щастливите девойки. Стреми се към щастливи нощи, за да имаш и щастливи дни…“

Докато майка й се потапяше в своя разказ за любов, Лус откри, че погледът й се прокрадва обратно към прозореца, представяйки си кулите на замъка, представяйки си как Даниел гледа навън. Търсейки нея?

След като разказът й приключи, майката извади нещо от кесията, завързана на кръста й, и го подаде на Лус с дяволито намигване.

– За теб – прошепна тя.

Беше платнено пакетче, завързано с връв. Лус отиде до прозореца и внимателно разгъна пакетчето. Пръстите й трепереха, докато разхлабваше връвта.

Вътре имаше дантелена сърцевидна покривчица, голяма горе–долу колкото юмрука й. С нещо, което напомни на Лус за химикалка „Бик“ със синьо мастило, някой беше написал следните думи:

Розите червени са, теменужките – сини.

Захарта е сладка, сладка си и ти.

Ще те търся с поглед тази вечер.

С любов, Даниел

Лус едва не се задави от смях. Това бе нещо, което онзи Даниел, когото тя познаваше, никога не би написал. Явно тук се беше намесил някой друг. Бил?

Но за онази част от Лус, която беше Лусинда, думите бяха безредни драсканици. Лус осъзна, че тя не можеше да чете. И въпреки това, щом Лус осъзна смисъла на стихотворението, тя почувства как в Лусинда се заражда разбиране. Миналото й превъплъщение смяташе това за най–свежата, най–пленителна поезия, позната някога.

Щеше да отиде на празненството и щеше да намери Даниел. Щеше да покаже на Лусинда колко силна можеше да бъде любовта им.

Тази вечер щеше да има танци. Тази вечер във въздуха щеше да има магия. И – дори и това да бе единственият път, когато това се случваше в дългата история на Даниел и Лусинда – тази вечер щеше да я има и неповторимата радост да прекара Деня на Свети Валентин с онзи, когото обичаше.