Отдавнашна любов


Лус се намери в далечния край на тясна алея под тъничка ивица избледняло от слънцето небе.

– Бил? – прошепна тя.

Никакъв отговор.

Беше излязла от Вестителя замаяна и дезориентирана. Къде беше сега? В другия край на алеята имаше ярка светлина и глъчка, нещо като оживен пазар, където Лус зърна за миг плодове и птици, които преминаваха от едни ръце в други.

Хапещ зимен вятър беше смразил локвите в уличката, превръщайки водата им в киша, но Лус се потеше в черната бална рокля, която носеше… къде беше облякла за пръв път тази опърпана рокля? Балът на краля във Версай. Беше намерила тази дреха в гардероба на някаква принцеса. А после беше останала облечена в нея, когато прекрачи през Вестителя и се озова на представлението на „Хенри VIII“ в Лондон.

Подуши рамото си. Още миришеше на пушек от пожара, който беше изпепелил „Глобус“.

Отнякъде над нея се разнесе поредица от силни трясъци: капаци на прозорци, които някой разтваряше широко. Две жени подадоха глави от съседните окачени на панти прозорци на втория етаж. Стресната, Лус се притисна към една обвита в сенки стена, за да слуша, наблюдавайки как жените се суетяха около общо въже за простиране.

– Ще пуснеш ли Лаура да гледа празненствата? – попита едната, жена с вид на матрона с проста сива качулка, докато прикрепваше чифт грамадни влажни панталони към въжето.

– Не виждам нищо лошо в гледането – каза другата, по–млада жена. Тя тръсна една суха ленена риза и я сгъна с бързи умели движения. – Стига да не взема участие в тези непристойни представления. Урната на Купидон! Ха! Лаура е само на дванайсет; прекалено е млада, за да си докара разбито сърце!

– Ах, Сали – въздъхна другата жена с тънка усмивка, – прекалено си строга. Денят на Свети Валентин е за всички сърца, млади и стари. На теб и на съпруга ти може да ви се отрази добре и сами вие да се оставите за малко на романтиката му, нали?

Самотен амбулантен търговец, нисък мъж, облечен в синя туника и сини тесни плътно прилепнали панталони, свърна надолу по алеята, бутайки дървена количка. Жените го изгледаха с подозрение и снишиха гласове.

– Круши – подвикна той напевно към отворените прозорци, от които бяха изчезнали главите и ръцете на жените. Кръглият плод на любовта! Една круша за вашия Валентин ще изпълни със сладост следващата година.

Лус се промъкна покрай стената към изхода на уличката. Къде беше Бил? Не си беше дала сметка колко много беше започнала да разчита на малкия гаргойл. Имаше нужда от различни дрехи. От някаква представа къде и по кое време се намира. И информация какво прави тук.

Някакъв средновековен град. Празник за Деня на Свети Валентин. Кой знаеше, че това е такава стара традиция?

– Бил – прошепна тя. Но още нямаше отговор.

Тя стигна до ъгъла и провря глава зад него.

Видът на извисяващ се към небето замък я накара да спре на място. Беше масивен и величествен. Кули от слонова кост се издигаха в синьото небе. Златисти знамена, всяко с изображение на лъв отгоре, се развяваха леко от високи пръти. Тя почти очакваше да чуе тръбен зов. Беше като да попаднеш случайно във вълшебна приказка.

Лус инстинктивно изпита желание Даниел да беше там. Това бе от онази красота, която не изглеждаше реална, докато не я споделиш с някой, когото обичаш.

Но нямаше и следа от Даниел. Само някакво момиче.

Момиче, което Лус разпозна на мига.

Едно от миналите й превъплъщения.

Лус гледаше как момичето върви бавно по калдъръмения мост, който водеше към високите врати на замъка. Мина покрай тях, до входа на фантастична розова градина, където лишените от цветове в момента храсти бяха оформени във високи, подобни на стени живи плетове. Косата й беше разпусната, дълга и разчорлена, спускайки се до половината на гърба на бялата й ленена рокля. Някогашната Лус – Лусинда – се взираше с копнеж в градинската порта.

После Лусинда се изправи на пръсти, протегна бледа ръка над портата и от средата на един храст с голи клони наведе стъблото на една–единствена неправдоподобно червена роза към носа си.

Възможно ли беше да миришеш роза и да си тъжен? Лус не можеше да каже; знаеше единствено, че нещо у това момиче – у самата нея – й се струваше тъжно. Но защо? Имаше ли нещо общо с Даниел?

Лус се канеше да отстъпи напълно от обвитата в сенки алея, когато чу глас и видя една фигура да се приближава към предишното й превъплъщение.

– Ето те и теб.

Лусинда пусна розата, която отскочи обратно в градината, и цветът й падна, заплитайки се в тръните, докато го пресичаше. Червените цветчета с форма на сълзи се посипаха като дъжд по раменете й, когато се обърна да застане с лице към гласа.

Лус гледаше как позата на Лусинда се промени и устните й се разтегнаха в усмивка при вида на Даниел. А Лус почувства същата тази усмивка на лицето си. Телата им можеше и да са различни, всекидневният живот на двете изобщо не си приличаше, но когато ставаше въпрос за Даниел, общата им душа беше изцяло на една вълна.

Той носеше пълни доспехи, макар че беше свалил шлема си и златистата му коса беше сплъстена от пот и мръсотия. Очевидно идваше от път; петнистата бяла кобила до него изглеждаше уморена. Лус трябваше да се пребори с всеки порив в тялото си, за да не изтича в обятията му. Беше зашеметяващ: рицар в блестяща броня, който можеше да затъмни с блясъка си всеки рицар от приказките.

Но този Даниел не беше нейният Даниел. Този Даниел принадлежеше на друго момиче.

– Ти се върна! – Лусинда затича, дългите кичури на косата й се развяваха на вятъра.

Ръцете на миналото й превъплъщение се протегнаха, на сантиметри от Даниел…

Но образът на нейния храбър рицар потрепна на вятъра.

А после изчезна. В стомаха на Лус пропълзя отвращение, докато гледаше. Конят и доспехите на Даниел се изпариха като дим, а Лусинда – която не можа да се спре навреме – се блъсна с главата напред в бълващ проклятия каменен гаргойл.

– Произшествие! – изкикоти се Бил, описвайки затворени кръгове.

Лусинда изпищя, спъна се в роклята си и се приземи в калта на ръце и колене. Дрезгавият смях на Бил отекна от фасадата на замъка. Той подхвръкна по–високо във въздуха, а после изгледа Лус, която се взираше гневно в него от отсрещната страна на улицата.

– Ето те и теб! – каза той, премятайки се към нея.

– Казах ти да не правиш това никога повече!

– Акробатиката ми? – Бил скочи на рамото й. – Но ако не се упражнявам, не печеля медали изрече той с руски акцент.

Тя го перна с ръка, за да го отпъди:

– Имах предвид да не се преобразяваш в Даниел.

– Не го направих на теб, а на нея. Може би миналото ти превъплъщение мисли, че това е забавно.

– Не мисли.

– Не съм виновен аз. Освен това, не мога да чета мисли. Очакваш да осъзная, че говориш от името на всички съществували Лусинди, всеки път, когато говориш. Никога не си казала и думичка за това да не осмивам миналите ти животи. Най–важното е да се позабавляваме хубаво. За мен, във всеки случай.

– Жестоко е.

– Ако държиш да търсиш под вола теле, цялата е твоя. Предполагам, че не ти трябвам аз, за да изтъкна, че това, което правиш с тях, не е точно благородна постъпка!

– Именно ти ме научи как да предприемам триизмерни пътувания…

– Точно това искам да кажа – рече той със зловещ кикот, от който по ръцете на Лус полазиха тръпки и кожата й настръхна.

Погледът на Бил се спря върху малък каменен гаргойл, увенчаващ една от колоните на градинските порти. Той се наклони във въздуха, върна се с кръжене обратно до колоната и преметна ръка около рамото на гаргойла, сякаш най–накрая бе намерил истински другар.

– Смъртни! Не мога да живея с тях, не мога и да ги изпратя в огнените дълбини на Ада. Не съм ли напълно прав? – Погледна назад към Лус. – Не е много по приказките.


Лус вече не можеше да понася това. Тя затича напред, бързайки да помогне на Лусинда да стане от земята. Роклята на миналото й превъплъщение беше скъсана на коленете, а лицето на Лусинда беше болнаво бледо.

– Добре ли си? – попита Лус. Очакваше момичето да е благодарно, но вместо това то се присви уплашено.

– Коя… Какво си ти? – Лусинда зяпна Лус. – И що за дявол е това създание? – Тя рязко посочи с ръка в посоката на Бил.

Лус въздъхна:

– Той е просто… Не се тревожи за него.

Бил вероятно изглеждаше като дявол за това средновековно превъплъщение. Лус най–вероятно не изглеждаше много по–добре – откачено момиче, изтичало при нея, облечено във футуристична бална рокля, лъхаща на дим?

– Съжалявам – каза Лус, като хвърли поглед над рамото на момичето към Бил, който изглеждаше развеселен.

– Мислиш ли да станеш триизмерна? – попита Бил.

Лус изпука с кокал четата на пръстите си. Чудесно. Знаеше, че трябва да се „спои“ с това някогашно тяло, ако смяташе да продължи напред с търсенето си, но в лицето на миналото й превъплъщение имаше нещо – объркване и нещо от изражението на човек, който се чувства предаден – което я накара да се поколебае.

– Това, ъъ, това ще отнеме само миг.

Очите на миналото й превъплъщение се разшириха, но докато момичето се готвеше да се отдръпне, Лус хвана здраво ръката й и стисна.

Солидните камъни под краката на Лус се разместиха, а светът пред нея се завъртя като калейдоскоп. Стомахът й се люшна нагоре към гърлото, а когато светът отново зае хоризонтално положение, у нея остана отчетливото чувство на гадене от „спояването“. Примигна и, за един разстройващ миг, видя безплътната гледка на двете момичета. Там беше средновековната Лусинда – невинна, пленена и ужасена; а там, до нея, беше Лус – виновна, изтощена, обсебена.

Нямаше време да съжалява за това. От другата страна на примигването…

Едно тяло, една разкъсвана от противоречия душа.

И самодоволната усмивка на Бил, който попиваше с поглед всичко.

Лус се хвана за сърцето през грубата ленена рокля, в която бе облечена Лусинда. Болеше. Цялото й тяло се беше превърнало в една сърдечна болка.

Сега тя приемаше в себе си Лусинда, чувстваше това, което беше чувствала Лусинда, преди Лус да се засели в тялото й. Това бе движение, което й беше станало втора природа – от Русия до Таити и до Тибет, – но независимо колко пъти го правеше, Лус не мислеше, че някога ще свикне внезапно да се изпълва с такова остро усещане на някогашните си емоции.

Точно сега това беше онази остра болка, която Лус не беше изпитвала от първите си дни в „Меч и кръст“, когато обичаше Даниел толкова много, че си мислеше, че това може да я разцепи на две.

– Изглеждаш малко посърнала. – Бил се понесе плавно пред лицето й: звучеше повече доволен, отколкото загрижен.

– Това е миналото ми. Тя е…

– Паникьосана? Със сърце, поболяло се от любов по онзи безполезен грозен рицар? Да, Даниел от тази епоха те разиграваше като жетон за игрален автомат в деня с намаления за пенсионери в казиното. – Той мрачно скръсти ръце на гърдите си и направи нещо, което Лус не беше виждала никога преди. Придаде на очите си виолетов отблясък. – Може би ще бъда на панаира за Деня на Свети Валентин – каза той с дрезгав, престорен тон, в твърде опростена имитация на Даниел. – Или може би имам по–добри неща за вършене, като например да съсичам разни непрокопсаници с грамадния си меч…

– Не прави това, Бил. – Лус тръсна раздразнено глава. – Освен това, ако Даниел не се покаже на това нещо по случай Свети Валентин, той си има добро основание – сигурна съм в това.

– Да. – Гласът на Бил отново стана грачещ. – Винаги си.

– Той се опитва да ме предпази – възрази тя, но гласът й беше слаб.

— Или да предпази себе си…

Лус завъртя очи:

– Добре, Бил, какво се предполага да науча в този живот? Че мислиш Даниел за мижитурка? Добре, схванах. Може ли да продължим?

– Не точно.

Бил литна към земята и седна до нея.

– Всъщност, вземаме си почивка от обучението ти в този живот – каза той. – На основание на надменното ти държание и торбичките под очите ми – той разтегли и показа набръчкана гънка провиснала кожа, която издаде звук като от разтърсена торбичка с топчета за игра, – бих казал, че и двамата имаме нужда от почивен ден.

Така че, ето я сделката: Днес е Денят на Свети Валентин – или ранна негова форма, във всеки случай. Даниел е рицар, което означава, че може да избира от колкото си иска празненства. Може да удостои с присъствието си безкрайния покровителстван от църквата празник на благородника в замъка на своя лорд. – Бил рязко посочи с глава към извисяващите се бели кули зад тях. – Със сигурност, ще има хубав елен на шиш, може би дори малко сол, но трябва да се мотаеш с духовниците, а кой може да мисли подобно нещо за празник?

Лус хвърли поглед назад към приказния замък. Там ли живееше Даниел? Зад онези стени ли беше сега?

– Или – продължи Бил, – може да отиде, като простолюдието, на истинското празненство на селския мегдан днес, за по–недостойните хора, където ейлът се лее като вино, а виното се лее като ейл. Ще има танци, ядене и, най–важното, тичане по девойчета.

– Тичане по девойчета?

Бил махна във въздуха с едната си мъничка ръка:

– Не е нещо, за което трябва да се тревожиш, скъпа. Даниел има очи само за едно девойче в цялото сътворение. Имам предвид теб.

– Девойче – каза Лус, поглеждайки надолу към грубо изпредените си памучни дрехи.

– Има едно определено изгубено девойче – Бил смушка Лус с лакът, – което ще бъде на панаира, оглеждайки тълпата през процепите за очите на боядисаната си маска, за да види прекрасния обект на мечтите си. – Той я потупа по бузата: – Това не звучи ли като страхотно прекарване, малка сестричке?

– Не съм дошла да се забавлявам, Бил.

– Пробвай за една вечер – кой знае, може пък да ти хареса. На повечето хора им харесва.

Лус преглътна:

– Но какво ще стане, когато той ме намери? Какво се предполага да науча, преди да изгоря, преди…

– Ей, по–кротко! – извика Бил. – Забави малко темпото, лудетино. Казах ти – тази вечер е само за забавление. Малко романтика. Свободна вечер – той намигна – и за двама ни.

– Ами проклятието? Как мога да зарежа всичко и да празнувам Деня на Свети Валентин?

Бил не отговори веднага. Вместо това направи замислена пауза, после каза:

– Ами ако ти кажа, че това – тази вечер – е единственият Ден на Свети Валентин, който вие, хлапета, ще прекарате заедно?

Думите веднага поразиха Лус:

– Изобщо? Никога… няма да имаме възможност да отпразнуваме Деня на Свети Валентин?

Бил поклати глава:

– След днес? Не.

Лус си спомни дните си в Доувър – как тя и Кали гледаха как някои от другите момичета получават шоколадови сърца и рози на Деня на Свети Валентин. Бяха си създали традиция да се оплакват колко много, много необвързани и самотни са на ягодови млечни шейкове в местната закусвалня. Бяха прекарали часове, правейки догадки за твърде слабата вероятност някога да имат любовна среща на Деня на Свети Валентин.

Засмя се. Не беше много далече от истината: Лус никога не беше прекарвала Деня на Свети Валентин с Даниел.

Сега Бил й казваше, че разполага само с тази вечер.

Пътуването на Лус през Вестителите, всичките й усилия да развали проклятието и да открие какво се таеше зад всичките й превъплъщения, да открие край на този безкраен кръг – да, тези неща бяха важни. Разбира се, че бяха.

Но щеше ли светът да свърши, ако тя се насладеше на тази едничка среща с Даниел?

Вдигна глава към Бил.

– Защо правиш това за мен? – попита.

Бил сви рамене:

– Имам сърце, слабост към…

– Кое? Денят на Свети Валентин? Защо ли не се хващам на това?

– Дори аз някога обичах и загубих. – И за съвсем кратък миг й се стори, че гаргойлът изглеждаше печален и тъжен. Втренчи се право в нея и подсмъркна.

Лус се засмя.

– Добре – каза тя. – Ще остана. Само за тази вечер.

– Добре. – Бил се показа и посочи с крив пръст надолу по уличката. – Сега върви, весели се. – Той примижа. – Всъщност, смени си роклята. После се забавлявай.


Загрузка...