Аз преди теб

Девета глава

Тази нощ не спах. Лежах будна в моята малка стая, гледах към тавана и внимателно възпроизвеждах последните два месеца въз основа на чутото в пристройката. Сякаш всичко се бе изместило, накъсало и отишло на друго място, следвайки някаква друга, непозната за мен схема.

Чувствах се измамена — слабоумната съучастничка, която не знае какво става. Сигурно се бяха смели тайно на опитите ми да храня Уил със зеленчуци или да го подстригвам — дребни неща, за да го накарам да се почувства по-добре. Какъв беше смисълът в крайна сметка?

Отново и отново си припомнях разговора, който бях чула, като се опитвах да го изтълкувам по някакъв друг начин, опитвах да се убедя, че не съм ги разбрала правилно. Ала „Дигнитас“ не беше място, където отиваш да караш лятната си почивка. Не можех да повярвам, че Камила Трейнър изобщо мисли да направи това със сина си. Да, бях я смятала за студена и да, виждах, че се чувства неловко с него. Трудно ми беше да си представя, че го е гушкала, както ни беше гушкала мама — пламенно, с обич, докато ние се мъчехме да се измъкнем и я молехме да ни пусне.

Честно казано, мислех си, че всички образовани и богати майки се държат така с децата си. Все пак току-що бях прочела „Любов в студен климат“6 от библиотеката на Уил. Но да участва активно и доброволно в смъртта на собствения си син?

Сега, когато знаех, поведението й ми изглеждаше още по-студено, а действията й — ръководени от някакво зловещо намерение. Бях й сърдита, бях сърдита и на Уил. Сърдита им бях, че са ме наели за параван. Сърдита им бях за всички ония моменти, в които обмислях как да го накарам да се почувства по-уютно и по-добре. Когато не бях сърдита, бях тъжна. Припомнях си как бе пресекнал гласът й, докато успокояваше Джорджина, и ми беше много тъжно за нея. Знаех, че е в невъзможна ситуация.

Но най-вече се изпълвах с ужас. Мисълта за това, което знаех, не ме напускаше. Как е възможно да живееш всеки ден със съзнанието, че просто отброяваш дните до своята смърт? Как е възможно мъжът, чиято кожа бях усетила онази сутрин под пръстите си — топла и жива, — да иска да умре просто така? Как бе възможно същата тази кожа след шест месеца да гние в земята със съгласието на всички?

Не можех да кажа на никого. Това всъщност беше най-лошото. Сега бях съучастница в тайната на семейство Трейнър. Повдигаше ми се, нямах желание за нищо и позвъних на Патрик, за да му кажа, че не се чувствам добре и ще си остана вкъщи. Отвърна ми да не се притеснявам, тренирал десетте километра. И бездруго сигурно нямало да свърши преди девет вечерта. Предложи да се видим в събота. Стори ми се разсеян, сякаш умът му вече бе другаде, зает с поредния митичен маршрут.

Отказах да вечерям. Лежах в леглото, докато черните мисли ме обсебиха до такава степен, че вече не издържах товара им. В осем и половина слязох долу и седнах да гледам телевизия — настаних се до дядо, единствения човек в нашето семейство, който със сигурност нямаше да ми задава въпроси. Той седеше в любимото си кресло, вперил сълзящи очи в екрана. Никога не бях сигурна дали гледа, или умът му е на съвършено друго място.

— Сигурна ли си, че не искаш да ти приготвя нещо, скъпа? — Мама се появи до мен с чаша чай в ръка. В нашето семейство нямаше нещо, което да не може да се оправи с чаша чай — или поне така се твърдеше.

— Не. Не съм гладна, благодаря.

Видях я как погледна татко. Знаех, че по-късно ще има коментари как семейство Трейнър ме изтощават от работа, как стресът от гледането на инвалид ми идва в повече. Знаех, че ще обвиняват себе си, задето са ме посъветвали да приема работата.

Трябваше да ги оставя да си мислят, че са прави.

Колкото и да е парадоксално, на следващия ден Уил бе в добра форма — беше необичайно разговорлив, държеше на своето и налагаше мнението си. Говореше повече от всякога. Сякаш искаше да съм му спаринг-партньор и беше разочарован, че на мен не ми се играе.

— Хей, няма ли да довършиш скалпирането ми?

Разтребвах дневната и спрях да отупвам възглавниците на дивана.

— Моля?

— Косата ми. Отряза само единия край. Приличам на сирак от времето на кралица Виктория. — Той завъртя глава, за да видя по-добре творението си. — Освен ако това не е поредният ти стилов експеримент.

— Искаш да продължа с подстригването?

— Мислех, че ти доставя удоволствие. А и така приличам на избягал от лудницата.

Приготвих мълчаливо една хавлиена кърпа и ножиците.

— На Нейтън определено му харесвам повече подстриган и избръснат — продължи той. — Но каза, че за да запазя сегашния си вид, ще имам нужда от бръснене всеки ден.

— О! — промърморих аз.

— Нали не възразяваш? А през уикендите ще си оставям дизайнерска брада.

Не можех да говоря с него. Трудно ми бе дори да го гледам в очите. Беше като да откриеш, че гаджето ти изневерява. Странно, но се чувствах така, сякаш Уил ме бе предал.

— Кларк?

— Да?

— Днес пак си се умълчала. Какво стана с прословутата ти словоохотливост?

— Съжалявам — отвърнах аз.

— Пак ли е Бегача? Какво е направил? Да не би да си е вдигнал чуковете?

— Не. — Взех мек кичур от косата на Уил между показалеца и средния си пръст и вдигнах ножицата, за да подрежа това, което стърчеше над тях. Тя застина в ръката ми. Как щяха да го направят? Инжекция ли щяха да му сложат? Или с някакво лекарство? Или просто те оставят в стая, пълна с бръсначи?

— Изглеждаш уморена. Не исках да ти го казвам, когато дойде, но… по дяволите, изглеждаш ужасно.

— О!

Как помагаха на човек, който не може да движи крайниците си? Улових се, че гледам китките му, винаги скрити под дълги ръкави. Седмици наред го отдавах на изострената му чувствителност към студа. Още една лъжа.

— Кларк?

— Да?

Радвах се, че бях зад него. Не исках да вижда лицето ми.

Той се поколеба. Кожата на врата беше по-бледа от тази на тялото му.

Вратът му изглеждаше мек и бял, странно уязвим.

— Виж, съжалявам за сестра ми. Тя беше… много разстроена, но това не й дава право да е груба. Понякога е доста директна. Не си дава сметка колко дълбоко може да засегне някого. — Той замълча. — Сигурно затова й харесва да живее в Австралия.

— Понеже там всички говорят истината?

— Моля?

— Нищо. Вдигни си главата, ако обичаш.

Подрязвах и решех, решех и подрязвах, докато всяко косъмче бе отстранено или подравнено. И този път на пода около краката му имаше съвсем малко коса.

В края на деня вече знаех какво да направя. Докато Уил гледаше телевизия с баща си, аз взех лист формат А4 от принтера и химикалка от буркана до кухненския прозорец и написах каквото исках да кажа. Сгънах листа, намерих плик и го оставих на кухненската маса, адресиран до майка му.

Когато си тръгвах вечерта, Уил и баща му разговаряха. Всъщност Уил се смееше. Спрях в коридора, с чанта през рамо, и се заслушах. На какво се смееше? Какво бе предизвикало този изблик на радост, когато след няколко седмици щеше да се лиши от живота си?

— Тръгвам си — извиках от прага.

— Хей, Кларк — започна той, но аз вече бях затворила вратата.

Прекарах краткото пътуване с автобуса в опити да измисля какво да кажа на родителите си. Те щяха да са бесни, че съм напуснала добре платена работа, която смятаха за съвършено подходяща за мен. След първоначалния шок майка ми щеше да добие измъчен вид и да започне да ме защитава и да обяснява, че ми е дошло в повече. Баща ми вероятно щеше да попита защо не приличам повече на сестра си. Често го правеше, макар че тя беше тази, която си съсипа живота, като забременя, и сега разчиташе на останалите от семейството да я подпомагат финансово и да й гледат детето. В нашата къща не можеше да кажеш подобно нещо, защото според майка ми бе все едно да намекнеш, че Томас не е божия благословия. Всички бебета бяха божия благословия, дори тия, които постоянно казваха копеле и чието присъствие означаваше, че половината от потенциалните работещи в нашето семейство не са в състояние да си намерят свястна работа.

Не можех да им кажа истината. Знаех, че не дължа нищо на Уил и на семейството му, но не исках да привличам любопитството на съседите към него.

Всички тези мисли се въртяха в главата ми, когато слязох от автобуса и поех надолу по хълма. Но щом завих към нашата улица, чух виковете и почувствала лекото напрежение във въздуха, за миг забравих всичко.

Край къщата ни се бе събрала малка тълпа. Ускорих обезпокоено крачка, но после видях родителите си да надзъртат от верандата и осъзнах, че изобщо не е нашата къща. Просто бе поредният епизод от семейната война на съседите ни.

Че Ричард Гришам не е от най-верните съпрузи, беше публична тайна. Но ако се съди по сцената в предната градина, изглежда, жена му е била в неведение.

— За глупачка ли ме мислиш! Тя беше облякла твоята тениска! Същата, която ти подарих за рождения ден!

— Миличка… Димпна… не е каквото си мислиш.

— Отидох да ти купя проклетите наденички и какво да видя — госпожата се накиприла с твоята тениска! Нагла кучка! Ще ти дам аз едни наденички!

Забавих крачка, докато си пробивах път през малката тълпа, и накрая успях да стигна до нашата порта — Ричард тъкмо се навеждаше, за да избегне сблъсъка с едно дивиди. Последваха го чифт обувки.

— Откога са така?

Майка ми, с престилка на кръста, разпери ръце и хвърли бегъл поглед към часовника си.

— Около час. Има час, нали, Бърнард?

— Зависи дали го смяташ от момента, когато тя изхвърли дрехите му, или от момента, когато той се прибра и ги намери.

— Май когато се прибра.

Татко помисли малко.

— Значи е половин час. Но преди това тя изхвърли доста неща.

Тълпата се бе увеличила, но Димпна Гришам не даваше признаци, че ще престане. Изглежда, нарастването на публиката разпалваше допълнително гнева й.

— Защо не й занесеш мръснишките си книги — кресна тя и от прозореца полетя дъжд от списания.

Това предизвика одобрителни възгласи сред тълпата.

— Да видим дали ще й хареса да гледа как висиш с часове в тоалетната с тия гадости. — Тя изчезна вътре и когато се появи отново, изхвърли съдържанието на кошница с пране върху онова, което бе останало от моравата. — И мръсните ти гащи. Да видим дали ще те мисли за — как беше? — породист жребец, като почне да ги пере всеки ден!

Ричард напразно се опитваше да прибере нещата си в момента, щом се озоваваха на тревата. Крещеше нещо към прозореца, но на фона на общия шум и подвикванията беше трудно да се разбере какво. Сякаш признавайки за кратко поражението си, той си проби път през тълпата, отключи колата, изсипа част от вещите на задната седалка и затвори вратата с трясък.

Бам! Чу се глух шум, когато стереото му падна на пътеката.

Той погледна невярващо нагоре.

— Мръсна кучка!

— Така значи! Чукаш оная кривогледа вещица от гаража, дето е пълна с болести, а аз съм била мръсна кучка!

Майка ми се обърна към баща ми:

— Искаш ли чай, Бърнард? Нещо позахладня.

Татко не откъсваше очи от съседния двор.

— Добра идея, миличка. Благодаря.

Забелязах колата чак когато майка ми влезе вкъщи. Беше толкова неочаквано, че отначало не я познах — мерцедеса на госпожа Трейнър, тъмносин, с издължени форми. Тя спря, хвърли поглед към сцената на тротоара и се поколеба за миг, сетне излезе от колата. Загледа се в еднотипните къщи, може би проверяваше номерата. После ме видя.

Слязох бързо от верандата и поех по пътеката, преди татко да успее да ме попита къде отивам. Госпожа Трейнър стоеше край тълпата и съзерцаваше бъркотията, както навярно Мария-Антоанета е наблюдавала тълпата от разбунтували се селяни.

— Семейна свада — обясних.

Тя отмести очи, сякаш смутена, че са я хванали да гледа.

— Разбирам.

— Доста е скромна, като се има предвид на какво са способни. Посещават семеен консултант.

Елегантният й вълнен костюм, перлите и скъпата прическа бяха достатъчни да я откроят на нашата улица сред анцузите и евтините материи в ярки, безвкусни цветове. Изглеждаше хладна, дори повече от онази сутрин, когато се бе прибрала и ме бе намерила да спя в леглото на Уил. Някъде дълбоко в мозъка си регистрирах факта, че Камила Трейнър няма да ми липсва.

— Питах се дали не можем да поговорим. — Трябваше да извиси глас, за да я чуя през крясъците.

Сега госпожа Гришам изхвърляше колекцията от вина на Ричард. Всяка от експлодиращите бутилки се посрещаше с възторжени писъци и поредната доза сърцераздирателни молби от страна на господин Гришам. В краката на зрителите потече червена река и се насочи към канавката.

Погледнах над множеството, след това към къщата зад мен. Не можех да си представя да поканя госпожа Трейнър в нашия хол, с пръснатите навсякъде играчки, дядо, който похъркваше пред телевизора, мама, която пръскаше с освежител за въздух, за да прикрие миризмата от чорапите на татко, и Томас, който не закъсняваше да се обърне към всеки нов гост с копеле.

— Ъъъ… моментът не е много подходящ.

— Може да поговорим в колата, ако искаш. Само пет минути, Луиза. Мисля, че ни го дължиш.

Няколко съседи погледнаха към нас, докато се качвах в колата. Имах късмет, че семейство Гришам бе новината на вечерта, иначе аз можех да стана тема за разговор. На нашата улица да се качиш в скъпа кола, означаваше, че или си свалила някой футболист, или те арестуват полицаи в цивилни дрехи.

Вратите се затвориха с приглушен звук и изведнъж настъпи тишина. Колата миришеше на кожа и в нея нямаше нищо, като не броим мен и госпожа Трейнър. Никакви опаковки от десертчета, засъхнала кал, изгубени играчки или поклащащи се на огледалото ароматизатори, които прикриват тримесечната миризма на разляна кутия с мляко.

— Мислех, че с Уил се разбирате добре. — Сякаш говореше на някого пред нея.

Не отговорих.

— Парите ли са проблем?

— Не.

— Може би искаш по-дълга почивка на обед? Наясно съм, че е доста кратка. Бих могла да помоля Нейтън да…

— Не е това. Нито парите.

— Тогава…

— Всъщност не искам да…

— Виж, нали не мислиш, че можеш да ми оставиш известие, че напускаш, и аз няма да те питам каква е причината?

Въздъхнах дълбоко.

— Чух ви. Двете с дъщеря ви. Снощи. И не искам да… Не искам да съм част от това.

— А!

Замълчахме. Господин Гришам сега се опитваше да си пробие път до входната врата, а госпожа Гришам бе заета да изхвърля каквото й попадне през прозореца върху главата му. Изборът на метателно оръжие — тоалетна хартия, кутии с тампони, четка за тоалетна чиния, шампоани — говореше, че сега тя е в банята.

— Не напускай, моля те — каза тихо госпожа Трейнър. — Уил се чувства добре с теб. От доста време не се е чувствал така. Аз… ще ни е много трудно да ти намерим подходящ заместник.

— Но вие… вие смятате да го заведете на онова място, където хората се самоубиват. „Дигнитас“.

— Не. Смятам да направя всичко възможно да се откаже.

— И какво ще е то? Молитви?

Тя ми хвърли поглед, който майка ми би нарекла „старомоден“.

— Сигурно вече си разбрала, че ако Уил реши да се затвори в себе си, никой не може да му попречи.

— Всичко ми е ясно — отвърнах. — С него съм, за да му попреча да го направи, преди да са изтекли шестте месеца. Така е, нали?

— Не. Не е така.

— Затова не ви интересуваше какъв опит имам.

— Мислех, че си умна и жизнерадостна, и различна. Не приличаше на сестра. Не се държеше… като останалите. Мислех… Мислех, че ще успееш да го накараш да се почувства по-добре. И ти го правиш — наистина го караш да се чувства по-добре, Луиза. Когато го видях без онази ужасна брада вчера… изглежда, си от малцината, които успяват да стигнат до него.

Сега от прозореца полетя спалното бельо. Беше изхвърлено на топка, но чаршафите се разтвориха грациозно миг преди да паднат на земята. Две деца грабнаха единия и хукнаха из малката градина, като го развяваха над главите си.

— Защо не ми казахте, че всъщност ме наемате за пазач на сина ви?

Въздишката, която се изтръгна от Камила Трейнър, беше като на човек, принуден да дава любезни пояснения на малоумник.

— Може би беше така, когато се запознахме… но знам, че Уил ще удържи на думата си. Обещал ми е шест месеца и ще ги получим. Нуждаем се от това време, Луиза. Нуждаем се от това време, за да му внушим, че съществува известна възможност. Надявам се да му внушим, че има и други начини да се радва на живота, различни от предишните.

— Но всичко е лъжа. Излъгахте мен и се лъжете един друг.

Тя сякаш не ме чу. Извърна се към мен, извади чекова книжка от дамската си чанта и се приготви с химикалка в ръка.

— Кажи ми какво искаш. Ще ти удвоя заплатата. Кажи ми колко искаш.

— Не ви искам парите.

— Кола. Безплатна храна. Бонуси…

— Не…

— Тогава… какво да направя, за да промениш решението си?

— Съжалявам. Просто не искам…

Понечих да сляза от колата. Тя светкавично протегна ръка и ме улови над лакътя. Вторачих се в ръката й, сякаш бе радиоактивна.

— Подписала си договор, госпожице Кларк — каза тя. — Подписала си договор, с който се задължаваш да работиш за нас шест месеца. Според моите изчисления си работила само два. Просто те моля да си изпълниш задълженията по договора.

Гласът й бе изтънял. Погледнах към ръката на госпожа Трейнър и видях, че трепери. Тя преглътна.

— Моля те!

Родителите ми гледаха от верандата. Виждах ги как стоят с чаши в ръка, единствените двама души, загърбили театъра у съседите. Извърнаха се неловко, щом разбраха, че съм ги забелязала. Автоматично регистрирах, че татко носи карираните чехли с петна от боя по тях.

Натиснах дръжката на вратата.

— Госпожо Трейнър, наистина не мога да стоя и да гледам как… идва ми в повече. Не желая да бъда част от това.

— Помисли си все пак. Утре е Разпети петък — ще кажа на Уил, че имаш семейни задължения. През уикенда също можеш да размислиш. Но отново те моля — върни се! Върни се и му помогни.

Влязох вкъщи, без да погледна назад. Седнах в хола, вторачих се в телевизора и след малко родителите ми ме последваха, като си разменяха учудени погледи.

Бяха изминали почти десет минути, когато най-сетне чух как госпожа Трейнър запали колата и потегли.

Сестра ми се изправи пред мен пет минути след като се бе прибрала вкъщи — изкачи с гръм и трясък стълбите и отвори широко вратата на стаята ми.

— Да, може да влезеш — казах иронично. Лежах на кревата с крака, опрени в стената, и се взирах в тавана. Бях обула чорапогащник и къси сини панталони с пайети, които сега се бяха събрали грозно на бедрата.

Катрина застана под рамката на вратата.

— Вярно ли е?

— Че Димпна Гришам най-после изхвърли съпруга си — тоя флиртаджия, непрокопсаник и…

— Не се прави на остроумна. Питам те за работата ти.

Проследих линиите по тапета с големия пръст на крака си.

— Да, напуснах. Да, знам, че мама и татко не умират от щастие. Да, да, да — на всичко, в което се каниш да ме обвиниш.

Тя затвори внимателно вратата, отпусна се в единия край на леглото и изпсува.

— Изобщо не ти вярвам.

Избута рязко краката ми, аз се хлъзнах по стената и се озовах в хоризонтално положение на кревата. Седнах.

— О!

Лицето й беше почервеняло.

— Не ти вярвам. Мама не е на себе си. Татко си дава вид, че не му пука, но и той е притеснен. Как ще карат без пари? Знаеш, че татко трепери да не го съкратят. За какъв дявол си зарязала такава страхотна работа?

— Не ме поучавай, Трин.

— Е, все някой трябва да го направи! Никъде няма да получаваш толкова. И какво ще пише в сивито ти?

— О, я не се преструвай, че мислиш за другите. Всичко се върти около теб и какво искаш ти.

— Моля?

— Не ти пука какво правя, стига да можеш да подновиш напъните си за блестяща кариера. Просто ти трябвам, за да кърпя семейния бюджет и да плащам за детската градина. Майната им на всички останали. — Знаех, че постъпвам егоистично и злобно, но не можех да се сдържа. Все пак сестра ми беше тази, която ни докара до това положение. Таеното с години недоволство заплашваше да избие на повърхността. — Всички трябва да работим гадната си работа, само и само малката Катрина да може да осъществи проклетите си амбиции.

— Не става въпрос за мен.

— Нима?

— Не, става въпрос за теб и че не можеш да задържиш единствената добра работа, която са ти предлагали от месеци.

— Не знаеш нищо за работата ми, ясно ли ти е?

— Знам, че ти плащат доста над минималната надница. Не ми трябва да знам повече.

— Да ти е хрумвало, че не всичко в живота е пари?

— Нима? Слез долу и го кажи на мама и татко.

— Да не си посмяла да ми говориш за пари — от години не си внесла и една игла вкъщи.

— Знаеш, че не мога да си го позволя заради Томас.

Понечих да изблъскам сестра си към вратата. Не помнех кога съм я пляскала за последно, но сега ме сърбяха ръцете да ударя някого и се боях да не я шамаросам, ако остане в стаята.

— Разкарай се, Трин! Чу ли! Просто се разкарай и ме остави на мира!

Затръшнах вратата в лицето й. А когато най-сетне я чух да слиза бавно по стълбите, опитах се да не мисля какво ще каже на родителите ми и как те ще приемат решението ми като поредното категорично доказателство, че не ме бива за нищо. Опитах се да не мисля за Саид в Бюрото по труда и как ще му обяснявам защо съм напуснала най-добре платената неквалифицирана работа. Опитах се да не мисля за фабриката за пилета и че някъде дълбоко в недрата й вероятно все още имаше работен гащеризон и шапка с моето име на тях.

Лежах и си мислех за Уил. Мислех си за неговия гняв и неговата тъга. Мислех си за онова, което бе казала майка му: че съм от малцината, успели да стигнат до него. Спомнях си как той се мъчеше да не се смее на песента ми за банджото в нощта, когато снегът искреше под златистата светлина на прозореца. Мислех си за топлата кожа, пухкавата коса и ръцете на един мъж, който бе далеч по-умен и забавен, отколкото щях да бъда аз някога, и който въпреки това искаше да се самоунищожи. Накрая, притиснала глава към възглавницата, се разплаках, защото изведнъж животът ми бе станал по-мрачен и по-сложен, отколкото изобщо си бях представяла, и ми се прииска да се върна назад — назад към времето, когато най-голямото ми безпокойство беше дали двамата с Франк сме поръчали достатъчно кифлички със стафиди.

На вратата се почука.

Издухах си носа.

— Разкарай се, Катрина.

— Съжалявам.

Вторачих се изненадано във вратата.

Гласът й беше приглушен, сякаш устните й бяха близо до ключалката.

— Нося вино. Пусни ме, за бога, иначе мама ще ме чуе. Пъхнала съм двете чаши под пуловера — нали я знаеш колко се дразни, когато пием горе.

Спуснах крака от леглото и отворих вратата.

Тя забеляза мокрото ми от сълзи лице и бързо затвори след себе си.

— Добре — каза, докато отваряше бутилката с тирбушона и наливаше вино в чашата ми. — А сега ми обясни какво точно се случи.

Изгледах напрегнато сестра си.

— Никой не бива да научи това, което ще чуеш. Дори татко. И най-вече мама.

После й казах.

Трябваше да кажа на някого.

Имах много причини да не харесвам сестра си. Няколко години преди това бях нахвърляла цели списъци на тази тема. Мразех я, защото имаше гъста права коса, докато моята започваше да се къдри, ако я пуснех под раменете. Мразех я, защото никога не можеш да й кажеш нещо, което тя вече да не знае. Мразех я заради факта, че в училище преподавателите постоянно ми напомняха с приглушени гласове колко е умна, сякаш съвършенството й не значеше, че по подразбиране живея постоянно в сянката й. Мразех я, защото на двайсет и шест обитавах стая с размерите на кибритена кутийка, та да може тя с извънбрачния си син да е в по-голямата стая. Но от време на време наистина се радвах много, че ми е сестра.

Защото Катрина не изпищя ужасено. Защото не изглеждаше шокирана и не настоя да кажа на мама и татко. Нито веднъж не ми каза, че съм сбъркала, като съм си тръгнала.

Отпи голяма глътка от виното.

— Господи!

— Именно.

— И е разрешено от закона. Няма как да го спрат.

— Знам.

— По дяволите! Още ми е трудно да го приема.

Бяхме пресушили по две чаши, докато й разказвах, и усещах как бузите ми пламват.

— Не искам да го оставя, наистина. Но не мога да участвам в това, Трина. Не мога.

— Хм. — Тя мислеше. Всъщност сестра ми има вид на човек, който непрекъснато мисли за нещо. Това кара хората да изчакат, преди да я заговорят. Татко казва, че когато аз се замисля, изглеждам така, сякаш искам да ида до тоалетната.

— Не знам какво да правя — промърморих.

Трина ме погледна и изведнъж лицето й грейна.

— Много е просто.

— Просто?

Тя отново напълни чашите ни.

— Опа. Май сме го свършили. Да. Просто. Те имат пари, нали?

— Не им искам парите. Тя ми предложи увеличение. Не е там въпросът.

— Млъкни. Не за теб, идиотче. Те разполагат с пари. Сигурно и той е получил солидна застраховка заради злополуката. Е, кажи им, че искаш да ти дадат някакви средства, и после използвай тези пари. Използвай… колко беше?… четирите месеца, които имаш. Накарай Уил Трейнър да промени решението си.

— Моля?

— Накарай го да промени решението си. Нали каза, че през повечето време си седи вкъщи? Е, започни с нещо малко, колкото да го накараш да излезе оттам, после опитай да измислиш нещо страхотно, нещо, което може да му върне желанието за живот — приключения, пътуване в чужбина, плуване с делфини и тъй нататък, — и го направи. Аз ще ти помогна. Ще погледна в библиотеката какво предлагат в интернет. Сигурна съм, че ще открием страхотни възможности. Неща като за него, които наистина ще му харесат.

Аз я изгледах.

— Катрина…

— Да. Знам. — Тя се ухили, щом видя, че започвам да се усмихвам. — Аз съм гений.