Аз преди теб

Седма глава

Пролетта дойде за една нощ, сякаш зимата, подобно неканен гост, си беше облякла набързо палтото и бе изчезнала, без да се сбогува. Светът стана по-ведър, улиците се къпеха във водниста светлина, въздухът се изпълни с ухания. Долавяше се нещо цветно и жизнерадостно, птичи песни огласяха деня.

Аз обаче не забелязвах промяната. Предишната вечер бях останала у Патрик. Виждахме се за първи път от близо седмица заради натоварения му тренировъчен график, но след четирийсет минути във ваната с половин пакет соли толкова се бе изтощил, че едва намираше сили да ми говори. Започнах да го галя по гърба, в несвойствен за мен опит да го възбудя, а той измърмори, че е скапан — ръката му трепереше, докато ме пропъждаше като досадна муха. Четири часа по-късно все още бях будна и се взирах недоволно в тавана.

С Патрик се бяхме запознали, докато стажувах в „Острия бръснач“, единствения фризьорски салон унисекс в Хейлсбъри. Появи се в момент, когато Саманта, собственичката, бе заета, и поиска четвърти номер. Седна на моя стол и както се шегуваше после, това било не само най-лошото му подстригване, но и най-лошото подстригване в историята на човечеството. Три месеца по-късно, след като осъзнах, че желанието ми да експериментирам със собствената си коса не значи непременно, че съм създадена за фризьорка, аз напуснах и получих работата в кафенето на Франк.

Когато започнахме да излизаме, Патрик работеше в телемаркета и в списъка с любимите му неща влизаха бира, топъл шоколад, разговори за спорт и правенето на секс. Една добра вечер за двама ни обикновено включваше всичките четири. Той не беше хубавец, по-скоро невзрачен и по-пълничък от мен, но аз си го харесвах. Харесвах стабилността му, начина, по който се чувствах, когато се увивах около него. Баща му бе починал и ми харесваше как се държи с майка си — почтително и грижовно. Братята и сестрите му (четири на брой) бяха задружни и се отнасяха с обич един към друг. Първия път, когато излязохме заедно, едно гласче ми прошепна: Този мъж никога няма да те нарани. И наистина през седемте години оттогава с нищо не ми бе дал повод за съмнение.

И изведнъж се превърна в маратонец.

Коремът му вече не поддаваше, когато се гушках в него — бе станал твърд като дъска, и Патрик придоби обичая да си повдига ризата и да го удря с разни предмети, за да покаже колко е твърд. Лицето му беше обветрено и загрубяло от постоянното стоене навън. Бедрата му бяха само мускули. Като се замислиш, това би могло да е доста секси, ако Патрик изобщо искаше секс. Но бяхме паднали на два пъти месечно, а аз не бях от тия, дето ще си поискат.

Сякаш колкото по-мускулест ставаше и колкото по-обсебен бе от собственото си тяло, толкова по-малко го интересуваше моето. Няколко пъти го попитах дали все още го привличам, но той беше категоричен. „Великолепна си — уверяваше ме. — Просто аз съм разбит. Изобщо не искам да отслабваш. И на всички момичета в клуба циците да събереш, пак няма да излязат едни хубави гърди.“ Щеше ми се да попитам как точно бе изчислил това сложно уравнение, но всъщност беше мило, че го каза, и не се задълбочих.

Исках да проявявам интерес към заниманията му, наистина исках. Ходех на вечерните събирания на клуба по триатлон, опитвах да се сприятеля с момичетата от клуба. Но скоро осъзнах, че съм някаква аномалия — другите момичета или си нямаха приятел, или излизаха с някой също толкова внушителен физически. Двойките си помагаха на тренировките, планираха уикенди в еластични шорти и в портмонетата си носеха снимки как завършват триатлона ръка за ръка или сравняват самодоволно получените медали. Беше неописуемо.

— Не ми е ясно защо се оплакваш — отвръщаше сестра ми, когато й го казвах. — Аз съм правила секс само веднъж, откакто родих Томас.

— Моля? С кого?

— О, с някакъв тип, който дойде в цветарския магазин. Просто исках да се уверя, че все още го мога.

А когато видя, че ченето ми увисна, добави:

— О, не прави такава физиономия! Не беше през работно време. А и човекът купуваше цветя за погребение. Ако бяха цветя за съпругата, не бих го докоснала с пръст. Или с гладиола.

Не че съм някаква сексманиачка — все пак бяхме заедно от доста време. Просто някаква перверзна част от мен бе започнала да поставя под въпрос собствената ми привлекателност.

Патрик нямаше нищо против, че се обличах „оригинално“, както се изразяваше. Ала се чудех дали бе напълно искрен. Работата му, целият му социален живот сега се въртеше около контрола над плътта — бореше се с нея, редуцираше я, оформяше я. Ами ако на фона на тия стегнати малки дупета в анцузи моето изведнъж започнеше да му се струва грозно? Ами ако взискателните му очи започнеха да намират извивките на тялото ми — които винаги бях определяла като приятно закръглени — за отблъскващи?

Такива мисли се въртяха в главата ми, когато госпожа Трейнър се появи и почти нареди на Уил да излезем навън.

— Извиках хора да направят пролетно чистене и си помислих, че може да се порадваш на хубавото време, докато работят в къщата.

Очите на Уил срещнаха моите, веждите му се повдигнаха едва забележимо.

— Не е точно предложение, нали, майко?

— Просто си помислих, че малко чист въздух ще ти се отрази добре — отвърна тя. — Рампата е спусната. Луиза, добре би било да приготвиш нещо за хапване навън.

Идеята не беше толкова неразумна. Градината бе красива. Сякаш с лекото повишаване на температурите всичко изведнъж бе решило да изглежда малко по-зелено. Нарцисите бяха изникнали като че от нищото и жълтите им главички подканяха цветята да се появят. Кафявите клони бяха напъпили, многогодишните растения си пробиваха предпазливо път в тъмната лепкава пръст. Отворих вратите и излязохме навън — Уил се опитваше да кара количката само по застланата с каменни плочи пътека. Направи ми знак да седна на една пейка от ковано желязо с възглавница на нея и известно време останах там, докато двамата излагахме лицата си на оскъдната слънчева светлина и слушахме жизнерадостната крамола на врабците в живия плет.

— Нещо не си във форма?

— Какво имаш предвид?

— Мълчалива си.

— Нали каза, че предпочиташ да мълча.

— Не чак толкова. Притесняваш ме.

— Добре съм — уверих го аз. И продължих: — Мисля си за приятеля ми, ако наистина те интересува.

— Аха — промърмори той. — Бегача.

Отворих очи, колкото да видя дали ме поднася.

— Какъв е проблемът? — попита той. — Хайде, кажи на чичо Уил.

— Не.

— Майка ми ще виси на главите на чистачките поне още един час. Ще ти се наложи да кажеш нещо.

Изправих гръб и обърнах лице към него. На количката му имаше специално копче, с което можеше да издигне седалката така, че да е на същата височина като събеседника си. Не го използваше често, защото му се завиваше свят, но сега го направи. На практика трябваше да вдигна очи към лицето му.

Загърнах се в палтото си и примижах срещу него.

— Добре. Кажи ми какво искаш да знаеш.

— Откога сте заедно? — попита той.

— Малко повече от шест години.

Уил изглеждаше изненадан.

— Това е много време.

— Да — съгласих се. — Така е.

Наведох се и го наметнах с едно одеяло. Слънцето беше измамно топло — обещаваше повече, отколкото можеше да даде. Помислих си за Патрик, който тази сутрин бе станал точно в 6:30 ч., за да бяга. Може би и аз трябваше да започна да бягам, та да станем като ония облечени в ликра двойки. Може би трябваше да си купя дантелено бельо и да потърся секс съвети онлайн. Знаех, че няма да направя нито едното, нито другото.

— С какво се занимава?

— Фитнес инструктор.

— Оттук и бягането.

— Оттук и бягането.

— Що за човек е? С три думи, ако те притеснява.

Замислих се.

— Оптимист. Лоялен. Маниак на тема телесни мазнини.

— Това са седем думи.

— Значи четири думи бонус. А тя каква беше?

— Коя?

— Алиша.

Погледнах го, както ме бе погледнал той — директно. Уил въздъхна дълбоко и се загледа в клоните на стария чинар. Косата му падаше в очите и едва се сдържах да не я отметна.

— Красива. Секси. Облечена с вкус. Изненадващо неуверена.

— И защо е неуверена? — Думите излязоха от устата ми, преди да се усетя.

Той, изглежда, се забавляваше.

— Момичетата като Лиса разчитат най-вече на външния си вид и мислят, че не могат да предложат друго. Всъщност не съм справедлив. Много я бива в някои неща — дрехи, вътрешно обзавеждане. Умее да създава красота.

Преборих се с желанието да кажа, че всеки би могъл да създава красота, ако портфейлът му е дълбок като диамантена мина.

— Така умее да размества мебелите, че стаята изглежда съвсем различно. Не знам как го прави. — Той кимна към къщата. — Тя обзаведе пристройката, когато се прибрах тук.

Неволно си представих съвършено обзаведената дневна. Осъзнах, че възхищението ми от нея внезапно понамаля.

— Колко време бяхте заедно?

— Осем-девет месеца.

— Не е много.

— За мен е.

— Как се запознахте?

— На официална вечеря. Ужасна официална вечеря. А вие?

— Във фризьорския салон. Работех там. Той ми беше клиент.

— Аха. Имал е нужда да изчука нещо през уикенда.

Сигурно съм го изгледала смаяно, защото той поклати глава и каза меко:

— Не ми обръщай внимание.

Чувахме приглушеното бръмчене на прахосмукачката вътре. Жените от фирмата за почистване бяха четири, всички облечени в униформи. Чудех се какво ще правят цели два часа в малката пристройка.

— Липсва ли ти?

Чувах ги как разговарят помежду си. Някой бе отворил прозореца и от време на време до нас долиташе силен смях.

Уил сякаш наблюдаваше нещо в далечината.

— Липсваше ми. В минало време. — Обърна се към мен и гласът му прозвуча делово: — Но мислих по въпроса и реших, че с Рупърт са добра двойка.

Кимнах.

— Ще направят нелепа сватба, ще народят отрочета, както се изразяваш ти, ще си купят къща в провинцията и след пет години той ще чука секретарката си — казах аз.

— Сигурно си права.

Това беше само загряване за темата.

— И тя постоянно ще му е ядосана, без да знае защо, ще го „плюе“ на ужасните официални вечери, приятелите им ще се чувстват неловко и той няма да иска да я остави, понеже ще го е страх от издръжката.

Уил се обърна и ме изгледа.

— И ще правят секс веднъж на шест седмици, той ще обожава децата си и ще си скъсва задника да им осигури добър живот. Тя ще има съвършена прическа, но ще придобие кисело изражение — свих устни, — понеже никога няма да казва какво точно мисли, и ще се побърка по пилатес или може би ще си купи куче или кон и ще хлътне по учителя си по езда. А той ще започне да бяга за здраве, щом чукне четирийсетака, и може би ще си купи „Харли Дейвидсън“, който тя ще презира, и всеки ден, като ходи на работа, ще гледа всички тия младоци в офиса и ще слуша в бара коя са изчукали през уикенда или къде са отишли „да се разтоварят“ и колко е било готино — и никога няма да е съвсем сигурен как е бил изпързалян.

Извърнах се.

Уил ме зяпаше.

— Извинявай — казах след миг. — Не знам откъде ми дойде.

— Започвам да изпитвам известно съжаление към Бегача.

— О, не е това — възразих. — От дългата работа в кафенето е. Виждаш и чуваш всичко. Модели в поведението на хората. Ще се изненадаш какво се случва.

— Затова ли не си се омъжила досега?

Примигнах.

— Вероятно.

Не исках да призная, че всъщност никога не са ми предлагали.

Може да изглежда, че не правехме кой знае какво. Но в действителност дните с Уил бяха станали мъничко по-различни — в зависимост от настроението му и което е по-важно — колко силна болка изпитва. В някои дни идвах на работа и по стиснатите му челюсти разбирах, че не му се говори с мен — или с когото и да било, — и щом го забележех, намирах си работа в пристройката, опитвах се да предугадя нуждите му и не го безпокоях с въпроси.

Много неща го караха да изпитва болка. Първо общите болки, които се дължаха на загубата на мускулна сила: мускулите му отслабваха все повече въпреки старанията на Нейтън по време на физиотерапията. Заради проблеми с храносмилането изпитваше стомашни болки, имаше болки в раменете, болки от инфекциите на пикочния мехур — явно неизбежни въпреки старанията на всички. Беше получил язва на стомаха от приемането на твърде много обезболяващи в началото на възстановяването си, когато явно ги бе гълтал като бонбони „тик-так“.

От време на време се появяваха рани от залежаване, от твърде дълго седене в едно положение. Наложи се на няколко пъти да остане в леглото, за да се излекуват, а той мразеше да е в хоризонтално положение. Лежеше и слушаше радио, а в очите му проблясваше едва сдържана ярост. Уил имаше и главоболие — според мен страничен ефект от гнева и безсилието. Притежаваше толкова много интелектуална енергия, а не можеше да я оползотвори. Това му се отразяваше.

Но най-мъчителна бе изгарящата болка в крайниците; безмилостна, пулсираща, тя не му позволяваше да се съсредоточи върху нищо друго. Обикновено пълнех леген със студена вода и ги охлаждах или ги увивах в студени хавлии, надявайки се да облекча страданието му. Върху челюстта му заиграваше мускул, а понякога той просто изчезваше, сякаш единственият начин да се справи с болката беше, като се отдалечи от собственото си тяло. Изненадващо и за самата мен, бързо свикнах с грижите около Уил. Изглеждаше несправедливо, че макар и безполезни, крайниците му причиняваха такова жестоко страдание.

Въпреки всичко изброено, Уил не се оплакваше. Затова ми бяха нужни седмици, докато изобщо забележа, че страда. Сега умеех да разчитам напрежението в очите, мълчанието му, начина, по който сякаш се оттегля в някакъв друг свят. Казваше само: „Би ли донесла студената вода, Луиза?“ или „Мисля, че е време за обезболяващи“. Понякога изпитваше толкова силни болки, че цветът се отдръпваше от лицето му и то ставаше пепеляво. Това бяха най-лошите дни.

Но имаше и дни, когато двамата не се дразнехме от присъствието си. Той не изглеждаше смъртно обиден, когато му говорех, както бе в началото. Днес май беше ден без болки. Когато госпожа Трейнър излезе да ни каже, че чистенето ще продължи още двайсет минути, аз приготвих по едно питие за двама ни и поехме на бавна разходка из градината — Уил внимаваше да не излезе от пътеката, а аз гледах как сатенените ми пантофки с плоски подметки потъмняват от влажната трева.

— Интересен избор на обувки — отбеляза Уил.

Бяха смарагдовозелени. Открила ги бях в един от благотворителните магазини. Патрик казваше, че в тях изглеждам като кралицата на леприконите.5

— Обличаш се различно от тукашните хора. Всеки път очаквам да видя каква щура комбинация ще измислиш.

— И как според теб се обличат тукашните хора?

Той зави леко наляво, за да избегне един клон върху пътеката.

— С полар. Или ако си от тайфата на майка ми, с нещо от „Джейгър“ и „Уисълс“. — Той ме погледна. — Откъде у теб този екзотичен вкус? Къде другаде си живяла?

— Никъде.

— Какво, живяла си само тук? А къде си работила?

— Само тук. — Извърнах се и го погледнах, скръстила отбранително ръце на гърдите. — Е, и? Кое му е толкова странното?

— Градът е малък. Не предлага много. И всичко се върти около замъка. — Спряхме на пътеката и се загледахме в него — издигаше се в далечината върху странния куполообразен хълм, съвършен като детска рисунка. — Винаги съм мислил, че е от местата, в които хората търсят спокойствие. Когато се уморят от всичко останало. Или когато не им достига въображение да идат другаде.

— Благодаря.

— Всъщност в това няма нищо лошо. Но… за бога! Тук няма нищо динамично, нищо не се развива. Едва ли може да се каже, че е пълно с идеи, интересни хора и възможности. За всички тук ще е същинско кощунство, ако магазинът за сувенири започне да предлага изтривалки с друга рисунка, освен миниатюрната железница.

Напуши ме смях. Предната седмица в местния вестник имаше статия точно на тази тема.

— Ти си на двайсет и шест, Кларк. Би трябвало да си някъде другаде, да се наслаждаваш на живота, да те ухажват по баровете, да показваш странния си гардероб на готини мъже…

— Тук ми е добре.

— А не би трябвало.

— Ти май обичаш да учиш хората какво да правят, а?

— Само когато знам, че съм прав — поправи ме той. — Би ли ми помогнала с чая?

Извих сламката му, за да я стига по-лесно, и изчаках да отпие. От хладния въздух връхчетата на ушите му бяха порозовели.

Направи гримаса.

— Исусе, чаят ти е ужасен. А уж си си изкарвала хляба с това.

— Защото си свикнал с лесбийски чай — изтърсих. — Префърцунения. „Лапсан Соучун“.

— Лесбийски чай! — Той едва не се задави. — Е, във всеки случай е по-добър от твоя. Исусе! Гъст е като супа.

— Така значи, дори чаят ми не струва. — Седнах на пейката пред него. — Значи, ти можеш да намираш недостатъци на всичко, което казвам или правя, а аз трябва да си мълча, така ли?

— Ами, давай тогава, Луиза Кларк. Да чуем и твоето мнение.

— За теб?

Той въздъхна театрално.

— Имам ли избор?

— Би могъл да се подстрижеш. Така приличаш на клошар.

— Звучиш като майка ми.

— Наистина изглеждаш ужасно. Можеш поне да се бръснеш. Не те ли сърби лицето от тая брада?

Той ми хвърли бърз поглед.

— Сърби те, нали? Знаех си. Добре — следобед ще я обръсна цялата.

— О, не.

— Да. Попита ме за мнението ми. И аз ти го дадох. Ти няма да правиш нищо.

— Ами ако откажа?

— Може пак да я обръсна. Ако порасне още малко, ще започна да вадя храна от нея. После ще трябва да те съдя за стрес на работното място.

И тогава той се усмихна, сякаш бях казала нещо забавно. Може да звучи малко тъжно, но усмивките на Уил бяха изключително редки и това, че успях да го накарам да се усмихне, ме изпълни с гордост.

— Ей, Кларк — обади се той. — Ще ми направиш ли една услуга?

— Каква?

— Ще ме почешеш ли по ухото? Ужасно ме сърби.

— Ще ме оставиш ли да ти подстрижа косата, ако го направя?

— Не дърпай дявола за опашката.

— Шшшт! Не ме изнервяй! Не ме бива много с ножиците.

Намерих самобръсначка и пяна за бръснене в шкафа в банята, бяха пъхнати доста навътре, зад пакетите с кърпички и памук, като нещо, което не се използва често. Накарах го да дойде в банята, приготвих съд с топла вода, помолих го да извие леко назад облегалката за главата и покрих с гореща кърпа брадичката му.

— Какво правиш? На бръснарница ли си играеш? За какво ти е тая кърпа?

— Не знам — признах. — Нали така правят във филмите. Същото е като топлата вода и кърпите, когато някой ще ражда.

Не виждах устата му, но очите му се присвиха леко, сякаш тайничко се забавляваше. Исках да си останат така. Исках да се усмихва — и този отнесен, напрегнат поглед да изчезне от лицето му. Не спирах да бъбря. Разказвах му вицове. Тананиках. Правех всичко, само и само да удължа момента, преди отново да стане мрачен.

Навих си ръкавите и се заех да покривам с пяна лицето му от брадичката до ушите. Поколебах се за миг, когато вдигнах самобръсначката над лицето му.

— Не знам дали моментът е подходящ, но трябва да ти призная, че досега не съм бръснала друго, освен краката си.

Той притвори очи и се отпусна назад. Започнах да прокарвам внимателно бръснача по кожата му, тишината се нарушаваше единствено от плисъка на водата, когато плакнех ножчето в мивката. Работех мълчаливо, като междувременно изучавах лицето на Уил Трейнър, бръчките, които се спускаха към ъгълчетата на устата му, бръчки, твърде дълбоки за възрастта му. Отметнах назад косата му и видях издайническите следи от шевове, вероятно от злополуката. Видях бледоморавите сенки, говорещи за безкраен низ от безсънни нощи, дълбоката бръчка между веждите му — свидетелство за мълчалива болка. От кожата му лъхаше топла сладост, мирис на пяна за бръснене и нещо, което беше характерно само за Уил, дискретно и скъпо. Лицето му взе да се появява изпод четината и разбрах защо му е било лесно да плени жена като Алиша.

Работех бавно и внимателно, окуражена от факта, че той, изглежда, се наслаждаваше на операцията. Изведнъж осъзнах, че досега го бяха докосвали единствено когато му правеха някаква медицинска или терапевтична процедура, затова лекичко отпуснах пръсти върху кожата му, та движенията ми да приличат колкото е възможно по-малко на автоматичните, отмерени жестове на Нейтън и лекаря.

В това бръснене на Уил имаше нещо странно интимно. Докато работех, осъзнах, че съм разчитала на количката като бариера; че неговата неподвижност няма да позволи промъкването на сексуален подтекст. Само че не беше така. Невъзможно бе да си толкова близко до някого, да усещаш как кожата му се опъва под връхчетата на пръстите ти, да вдишваш въздуха, който издишва, лицето ти да е едва на сантиметри от неговото — и да не се почувстваш малко неуверен. Когато стигнах до другото му ухо, вече се чувствах неловко, сякаш бях прекрачила невидима линия.

Навярно Уил разчиташе леките промени по натиска на ръцете ми върху кожата му; може би просто бе по-чувствителен към настроенията на околните. Но отвори очи и видях, че гледа в моите.

Последва кратка пауза, след което той произнесе с непроменено лице:

— Не ми казвай, че си ми обръснала веждите.

— Само едната — успокоих го. Изплакнах острието с надеждата, че червенината ще е изчезнала от лицето ми, когато се обърна. — Така — промърморих накрая. — Достатъчно ли ти беше? Мисля, че Нейтън скоро ще дойде.

— А косата ми? — попита той.

— Наистина ли искаш да я подстрижа?

— Щом си започнала.

— Мислех, че ми нямаш доверие.

Той сви рамене, доколкото му бе възможно. Едва забележимо помръдване.

— Не е висока цена, ако така ще спреш да мрънкаш седмица-две.

— Божичко, майка ти ще е очарована! — възкликнах, докато бършех едно забравено петно от пяната за бръснене.

— Но ние няма да допуснем това да ни спре, нали?

Подстригах го в дневната. Запалих огъня, сложихме филм във видеото — американски трилър — и аз увих хавлиена кърпа около раменете му. Бях предупредила Уил, че съм изгубила тренинг, но му казах, че едва ли ще изглежда по-зле от сега.

— Благодаря ти — бе промърморил той иронично.

Залових се за работа, като оставях косата му да се плъзга между пръстите ми и се мъчех да си припомня наученото във фризьорския салон. Уил, загледан във филма, имаше отпуснат и почти доволен вид. От време на време ми казваше нещо за филма — къде още е играл главният герой, кога го е гледал за първи път — и аз хъмках заинтригувано, за да покажа, че го слушам (както правех, когато Томас ми показваше играчките си), макар че цялото ми внимание бе насочено към косата му — боях се да не оплескам работата. Най-после свалих по-голямата част и минах пред Уил, за да видя как изглежда.

— Е? — Той натисна паузата на дивидито.

Изправих се.

— Не знам дали ми харесваш с толкова открито лице. Малко е изнервящо.

— Усещам хлад — отбеляза той, докато въртеше глава наляво-надясно, сякаш да установи как точно се чувства.

— Чакай малко — казах аз. — Ще донеса две огледала. Така ще можеш да се видиш по-добре. Само не мърдай. Има още малко за довършване. Някое и друго ухо за клъцване.

Бях в банята и ровех в чекмеджетата за малко огледало, когато чух отварянето на вратата; два броя забързани стъпки и гласа на госпожа Трейнър — възбуден, разтревожен:

— Джорджина, моля те, недей.

Вратата на дневната се отвори рязко. Взех огледалото и хукнах натам. Не исках да видят, че отново липсвам. Госпожа Трейнър бе застанала на вратата на дневната, закрила уста с ръце, явно свидетелка на невиждана конфронтация.

— Не съм срещала по-голям егоист от теб! — викаше млада жена. — Не мога да повярвам, Уил. И преди беше егоист, а сега нямаш равен.

— Джорджина! — Госпожа Трейнър ме погледна за миг, когато се появих. — Моля те, спри!

Заобиколих я и влязох в стаята. Уил, с хавлия на раменете и кичури мека кестенява коса, нападали около количката, се бе обърнал към една млада жена. Дългата й тъмна коса беше прибрана небрежно на тила. Имаше тен и носеше скъпи джинси и велурени ботуши. Чертите й бяха красиви и правилни, както тези на Алиша, изумително белите й зъби напомняха реклама за паста за зъби. Не можех да не ги видя, защото тя продължаваше да съска с изкривено от гняв лице:

— Не мога да повярвам. Не мога да повярвам, че дори си го мислиш. Какво си въобразяваш, че…

— Моля те, Джорджина! — Госпожа Трейнър повиши рязко тон. — Сега не е моментът.

Уил се взираше право напред в някаква невидима точка, с безизразно лице.

— Хммм… Уил? Имаш ли нужда от нещо? — попитах тихо.

— Вие коя сте? — Жената се обърна рязко. И тогава видях, че очите й са пълни със сълзи.

— Джорджина — намеси се Уил, — запознай се с Луиза Кларк, моята компаньонка и невероятно изобретателна фризьорка. Луиза, запознай се със сестра ми — Джорджина. Летяла е чак от Австралия, за да ми се накара.

— Чудесно знаеш за какво говоря — озъби се Джорджина. — Мама ми каза. Тя ми казва всичко.

Никой не помръдна.

— Да изляза ли? — попитах аз.

— Добра идея. — Госпожа Трейнър стискаше облегалката на дивана, кокалчетата на пръстите й бяха побелели.

Изнизах се от стаята.

— Всъщност, Луиза, може би сега е моментът да излезеш в обедна почивка.

Значи, пак щях да седя под навеса на автобусната спирка. Взех си сандвичите от кухнята, навлякох палтото и поех по пътеката отзад.

Докато излизах, чух как гласът на Джорджина Трейнър се извиси:

— Хрумвало ли ти е изобщо, че това не засяга само и единствено теб, Уил?

Когато се върнах, точно половин час по-късно, къщата беше тиха. Нейтън плакнеше една чаша на мивката в кухнята.

Извърна се, щом ме видя.

— Как си?

— Тя отиде ли си?

— Коя?

— Сестрата.

Той хвърли поглед зад гърба си.

— А! Значи, тя е била. Да, отиде си. Бързаше към колата си, когато идвах. Семейна кавга, а?

— Не знам — отвърнах. — Тъкмо подстригвах Уил, когато се появи и му се нахвърли. Отначало реших, че е още някое гадже.

Нейтън сви рамене.

Осъзнах, че не проявява особен интерес към личния живот на Уил.

— Пак е млъкнал. Добра работа си свършила, между другото. Отдавна трябваше да смъкнем този гъсталак.

Върнах се в дневната. Уил седеше, вторачен в екрана на телевизора — кадърът беше същият, както когато бях излязла.

— Искаш ли да го включа? — попитах.

Измина минута, преди да реагира. Главата му беше хлътнала в раменете, предишното спокойно изражение бе заменено с непроницаемо. Уил отново се бе затворил, беше издигнал преградата, отвъд която не можех да проникна.

Примигна, сякаш току-що ме бе забелязал.

— Разбира се — отвърна той.

Носех кошница с пране по коридора, когато ги чух. Вратата на пристройката бе открехната и гласовете на госпожа Трейнър и дъщеря й се носеха по дългия коридор на приглушени вълни. Сестрата на Уил ридаеше тихо, гневът бе изчезнал от гласа й. Хлипаше почти като дете.

— Не може да няма нещо. Някакъв научен напредък. Защо не го заведеш в Америка? Там постоянно измислят разни неща.

— Баща ти следи внимателно всички разработки. За жалост, няма нищо… конкретно.

— Сега е някак… по-различен. Сякаш е твърдо решен да не вижда нищо положително.

— Такъв е още от началото, Джордж. Просто ти не го виждаш често. Още тогава беше… взел решение.

Почувствах се малко неловко, че подслушвам личен разговор. Но някаква необяснима сила ме накара да приближа още. Без да искам, пристъпих тихо към вратата — бях по чорапи и се движех безшумно.

— Виж, с татко ти не ти казахме. Не искахме да те тревожим. Но той опита… — Тя затърси думите. — Уил опита да… опита да се самоубие.

— Какво?

— Татко ти го намери. През декември. Беше… беше ужасно.

Макар това само да потвърждаваше предположенията ми, усетих как кръвта се оттича от лицето ми. Чувах приглушен плач, успокоителен шепот. Последва дълга пауза. И тогава Джорджина, с глас, натежал от мъка, заговори отново:

— Момичето…?

— Да. Луиза е тук, за да следи да не се случи отново.

Спрях рязко. В другия край на коридора чувах как Нейтън и Уил си приказват тихо в банята, в щастливо неведение за разговора, който се водеше само на няколко метра от тях. Приближих се още малко. Вероятно го бях знаела от мига, в който забелязах белезите на китките му. В крайна сметка това обясняваше всичко: настояването на госпожа Трейнър да не оставям Уил сам по-дълго, нежеланието му да съм край него, обстоятелството, че през повечето време имах чувството, че не върша нищо полезно. Бяха ме наели за бавачка. Аз не го знаех, но Уил го е знаел и ме е мразил за това.

Посегнах към дръжката на вратата, канейки се да я затворя незабелязано. Чудех се дали Нейтън знае. Чудех се дали сега Уил е по-доволен. Осъзнах, че изпитвам леко и донякъде егоистично облекчение от факта, че Уил се бе държал грубо с мен просто защото съм била наета да го надзиравам. Мислите ми се въртяха бясно в главата и почти пропуснах следващия отрязък от разговора.

— Не можеш да му позволиш да го извърши, мамо! Трябва да го спреш!

— Не ние решаваме, скъпа.

— Напротив! Напротив — щом иска да ви направи съучастници — възрази Джорджина.

Дръжката замръзна в ръката ми.

— Не мога да повярвам, че изобщо сте се съгласили. Ами религията ви? Ами всичко, което сте направили досега? Защо изобщо сте го спасили?

Гласът на госпожа Трейнър прозвуча уморено:

— Не е честно.

— Но ти каза, че ще го заведете. Защо трябва да…

— Мислиш ли, че ако му бях отказала, той нямаше да помоли другиго?

— Но „Дигнитас“? Това е нередно. Знам, че му е трудно, но то ще ви съсипе. Знам го. Помисли си как ще се почувствате след това! Помисли си за шума, който ще се вдигне! Ами работата ти! Ами твоята репутация — и тази на татко! Той го знае чудесно. Егоистично е дори да ви моли. Как може! Как може изобщо да го иска? Как може ти да му позволяваш? — Тя отново се разрида.

— Джордж…

— Не ме гледай така. Мъчно ми е за него, мамо. Наистина. Той ми е брат и го обичам. Но не мога да го приема. Не понасям дори мисълта за подобно нещо. Уил не бива да ви моли, нито вие да го обсъждате. Няма да погуби само своя живот, ако се съгласите да му помогнете.

Отдръпнах се от прозореца. Кръвта бучеше в ушите ми и едва успях да чуя отговора на госпожа Трейнър:

— Шест месеца, Джордж. Обеща да ми даде шест месеца. Това е. Не желая да го споменаваш отново и в никакъв случай пред някого другиго. Ние трябва… — Тя въздъхна дълбоко. — Просто трябва да се молим междувременно да се случи нещо, което да промени решението му.