Аз преди теб

Двадесет и първа глава

Стивън

Момичето се нанесе у нас през уикенда. Синът ни не каза нищо нито на Камила, нито на мен, но когато влязох в пристройката в събота сутринта, както бях по халат, за да видя дали Уил се нуждае от помощ, понеже Нейтън бе закъснял, я видях — вървеше по коридора с купичка овесени ядки в едната ръка и вестника в другата. Изчерви се, щом ме видя. Не знам защо, бях по халат, нищо нередно.

Помня как след това си помислих, че имаше време, когато бе съвсем нормално сутрин от спалнята на Уил да се измъкват хубави мацки.

— Нося пощата на Уил — казах аз и я размахах.

— Не е станал още. Искате ли да го извикам?

Вдигна ръка към гърдите, сякаш искаше да се скрие зад вестника. Носеше тениска с Мини Маус и бродиран панталон, от онези, с които сме свикнали да виждаме китайките в Хонконг.

— Не, не. Нека спи. Остави го да си почива.

Когато казах на Камила, мислех, че ще остане доволна. Нали уж бе скандализирана, когато момичето се премести при приятеля си. Но тя само изглеждаше леко изненадана, а после доби онова напрегнато изражение, сякаш вече си представя всякакви нежелани последици. Не го каза, но бях почти сигурен, че не одобрява особено Луиза Кларк. Всъщност не знам дали Камила изобщо одобрява, когото и да било напоследък. Изглежда, настройката й по подразбиране беше „Не одобрявам“.

Така и не стигнахме до корените на онова, което бе накарало Луиза да се премести — Уил просто каза „семейни проблеми“, — но иначе момичето бе като пчеличка. Когато не се грижеше за Уил, постоянно вършеше нещо: чистеше, переше, търчеше до разни туристически агенции и в библиотеката. Бих я забелязал навсякъде в града, защото се открояваше. Никой друг не носеше толкова ярки дрехи — сякаш идваше от тропиците — къси рокли, обшити с мъниста, и странно изглеждащи обувки.

Трябваше да кажа на Камила, че Луиза вдъхва живот на къщата. Но вече не мога да правя такива заключения пред нея.

Уил явно й бе предложил да използва компютъра му, но тя отказа, предпочитала да ползва тези в библиотеката. Не знам дали защото се боеше да не решим, че се възползва, или защото не искаше той да гледа какво върши.

Каквато и да бе причината, Уил изглеждаше малко по-добре, когато тя бе наоколо. Няколко пъти чух разговорите им — достигаха до мен през отворения ми прозорец, и съм сигурен, че чух Уил да се смее. Говорих с Бърнард Кларк, просто да разбера дали е доволен от работата, и той ми обясни, че в момента положението било малко сложно, понеже дъщеря му се разделила с дългогодишния си приятел и сега у тях вкъщи много неща били променени. Спомена още, че тя кандидатствала за някакъв подготвителен курс, искала да продължи образованието си. Реших да не казвам на Камила за последното. Не исках да си мисли какво би могло да означава. От Уил знаех, че Луиза си падала по модата и разни такива. Със сигурност беше приятна за окото и имаше чудесна фигура — но честно казано, не ми се вярваше някой да иска да купи нещата, които носи.

В понеделник вечерта тя попита дали с Камила и Нейтън можем да отидем в пристройката. Покрила беше масата с брошури, подробни разписания, документи за застраховка и други неща, които бе разпечатала от интернет. Имаше копия за всеки от нас в спретнати пластмасови папки. Всичко беше изпипано.

Искала, така каза тя, да ни запознае с плановете си за ваканцията. (Предупредила бе Камила, че може да изглежда така, сякаш се възползва от ситуацията, и въпреки това видях как очите на жена ми се присвиха леко, докато излагаше подробностите.)

Беше невероятна ваканция, включваща всевъзможни необичайни дейности, неща, които не можех да си представя, че Уил би правил дори преди злополуката. Но всеки път, щом тя споменеше нещо — рафтинг в бързеи или скок с бънджи, или каквото там се сетите, — показваше на Уил документ, на който се виждаше как други млади мъже с увреждания са участвали, и заявяваше: „Ако ще опитвам всички тези неща, както непрекъснато ми повтаряш, тогава ще се наложи да ги правиш с мен“.

Трябва да призная, тайно се впечатлих от нея. Доста изобретателно се оказа това момиче.

Уил я слушаше и го виждах как чете документите, които поставяше пред него.

— Къде намери цялата тази информация? — попита накрая.

Тя вдигна вежди.

— Знанието е сила, Уил.

И моят син се усмихна, сякаш беше казала нещо изключително умно.

— И тъй… — продължи Луиза, когато всички въпроси бяха зададени. — Тръгваме след осем дни. Доволна ли сте, госпожо Трейнър? — В тона й имаше едва доловимо предизвикателство, сякаш очакваше Камила да каже, че не е.

— Ако това е, което искате всички, не възразявам — съгласи се Камила.

— Нейтън? Идваш, нали?

— Разбира се.

— Уил…?

Всички погледнахме към него. Имаше време, немного отдавна, когато всяко от тези занимания би било немислимо. Имаше време, когато Уил щеше да откаже просто за да разстрои майка си. Винаги се бе държал така, този наш син — готов да постъпи неправилно, но да не остави впечатлението, че видите ли, се съобразява с някого. Не знам откъде идваше това му желание да противоречи. Но може би тъкмо то го бе направило такъв блестящ финансист.

Вдигна очи към мен, но погледът му бе неразгадаем. Усетих как челюстта ми се стяга. После погледна момичето и се усмихна.

— Защо не — съгласи се той. — С нетърпение очаквам да видя как Кларк ще се понесе по бързеите.

Момичето видимо си отдъхна — изглежда, бе очаквало в еднаква степен и „да“, и „не“.

Странно наистина — признавам, че когато тя влезе в живота ни, бях малко подозрителен. Уил, въпреки парата, която вдигаше, беше уязвим. Донякъде се боях, че може да го манипулират. Все пак той бе богат млад мъж и това, че тази ужасна Алиша потърси утеха при приятеля му, го беше накарало да се почувства напълно безполезен.

Но видях начина, по който го гледаше Луиза — върху лицето й се бе изписала странна смесица от гордост и благодарност, — и внезапно изпитах огромна радост, че тя е тук. Моят син, макар да не го бяхме изричали никога, беше напълно беззащитен. А това момиче, изглежда, го караше да забрави за това.

В продължение на няколко дни в къщата се усещаше едва доловимо, но определено празнично настроение. Камила излъчваше мълчалива надежда, макар да не искаше да го признае пред мен. Знаех подтекста: какво толкова има да празнуваме, когато всичко е изречено и приключило? Чух я да говори по телефона с Джорджина късно през нощта и да оправдава съгласието си. Истинска дъщеря на майка си, Джорджина веднага започна да търси възможните изгоди за Луиза и да се съмнява в намеренията й спрямо Уил.

„Тя предложи да си плати, Джорджина — обясни Камила. И: — Не, скъпа. Не мисля, че имаме избор. Остава ни много малко време, а Уил се съгласи, затова просто се надявам на най-доброто. Мисля, че и ти трябва да сториш същото.“

Знаех какво й струва да защитава Луиза и дори да е мила с нея. Но тя търпеше това момиче, защото знаеше — както и аз, — че то е единственият ни шанс да помогнем на сина ни да е поне мъничко щастлив.

Макар никой от нас да не го изричаше, Луиза Кларк бе единственият ни шанс да го запазим жив.

Снощи бях да пийна нещо с Дела. Камила беше на гости у сестра си, затова на връщане се разходихме край реката.

— Уил ще ходи на почивка — споделих с нея.

— Чудесно! — отвърна тя.

Горката Дела. Виждах как се бори с инстинктивното си желание да ме попита за бъдещето ни, да обсъдим как би могло да му се отрази това неочаквано развитие на нещата — но знаех, че няма да го стори. Не и докато всичко не получеше някакво решение.

Разхождахме се, наблюдавахме лебедите, усмихвахме се на туристите, на плясъка от греблата на лодките им под мекото вечерно слънце, и тя бъбреше колко хубаво може да се окаже това за Уил и вероятно показвало, че наистина започва да се приспособява към положението си. Беше мило от нейна страна да го каже — знаех, че бе възможно, и то с право, да се е надявала за край на всичко това. Все пак тъкмо злополуката на Уил беше осуетила плановете ни да заживеем заедно. Сигурно тайничко се бе надявала, че един ден отговорностите ми по отношение на Уил ще отпаднат и аз ще съм свободен.

Вървях до нея, усещах ръката й в извивката на лакътя си, слушах звънливия й глас. Не можех да й кажа истината — истината, която знаехме шепа хора. Че ако момичето се провали с нейното ранчо и бънджи скокове, и горещи вани, и други такива — колкото и парадоксално да е, — ще ме освободи. Защото единственият начин да напусна семейството си бе, ако в края на краищата Уил реши, че още иска да отиде в онова дяволско място в Швейцария.

Знаех го аз, знаеше го и Камила. Макар никой от нас да не смееше да си го признае. Само след смъртта на сина ми аз щях да съм свободен да живея избрания от мен живот.

— Недей — прошепна тя, улавяйки изражението ми.

Милата Дела. Винаги разбираше какво мисля, дори когато самият аз не знаех.

— Това е добра новина, Стивън. Наистина. Човек никога не знае — може да се окаже началото на съвсем различен и независим живот за Уил.

Прегърнах я през рамо. Някой по-смел би й казал какво си мисля наистина. Някой по-смел отдавна би я оставил да си върви — и нея, а може би и жена ми.

— Права си — усмихнах се принудено. — Да се надяваме, че той ще се върне, пълен с истории за бънджи скокове и разните други ужаси, на които младите обичат да се подлагат днес.

Тя ме смушка с лакът.

— Може да те накара да организираш нещо и в замъка.

— Рафтинг в рова? — засмях се аз. — Ще си го запиша като възможна атракция през следващия сезон.

Като си представяхме тази необичайна картина и от време на време прихвахме, продължихме да се разхождаме чак до навеса с лодките.

А после Уил се разболя от пневмония.