Единадесета глава

Има места, където смяната на един сезон с друг е белязана от миграцията на птиците или приливите и отливите. Тук, в нашето малко градче, това бе завръщането на туристите. В началото колебливо ручейче от пътници, слизащи от влакове и коли, с пъстри непромокаеми якета, стиснали пътеводителите си и членските карти от Националния тръст; после, със затоплянето на времето и напредването на сезона, реки от хора сред изгорели газове и ръмжене на автобуси, задръстващи главната улица — американци, японци и орди чуждестранни ученици, пръснати навсякъде в района на замъка.

Зимно време търговията замираше. По-заможните собственици на магазини се възползваха от дългите сиви месеци и изчезваха във вилите си в чужбина, а по-упоритите организираха коледни тържества и изкарваха пари от коледни концерти или панаири на занаятите. Но щом температурите се вдигнеха малко, паркингът пред замъка се задръстваше от коли, местните кръчми отбелязваха увеличение в поръчките на овчарски пай и само след няколко слънчеви недели сънливото ни градче отново се пробуждаше и се превръщаше в типична английска туристическа дестинация.

Изкачих се на хълма, като отбягвах малцината ранни туристи, стиснали неопренови чанти и измачкани от употреба туристически пътеводители, нагласили фотоапарати да уловят мигове от замъка напролет. Усмихвах се на едни, спирах да снимам други с фотоапаратите, които ми подаваха. Някои местни хора се оплакваха от туристическия сезон — уличните задръствания, претоварените обществени тоалетни, странните изисквания към храната в „Кифличката“ (Не правите суши? И питки ли не предлагате?). Но не и аз. Харесваше ми чуждестранният полъх, възможността да надзърна в живот, толкова различен от моя. Харесваше ми да слушам различните акценти и да се опитвам да разбера откъде идват собствениците им, да разглеждам облеклото на хора, които не бяха чували за каталога „Некст“ и не си купуваха комплекти с пет чифта гащи от „Маркс и Спенсър“.

— Изглеждаш добре — отбеляза Уил, когато оставих чантата си в коридора. Каза го с леко заядлив тон.

— Защото е днес.

— И какво е днес?

— Ще излизаме. Ще водим Нейтън да гледа конните надбягвания.

Уил и Нейтън се спогледаха. Напуши ме смях. Бях толкова облекчена, когато видях времето; щом слънцето се показа, знаех, че всичко ще е наред.

— Конни надбягвания?

— Аха. На равен терен в… — Извадих бележника си от джоба. — … Лонгфийлд. Ако тръгнем сега, можем да стигнем навреме за третата гонка. Освен това съм заложила пет лири на Мъжкия, затова по-добре да побързаме.

— Конни надбягвания.

— Да. Нейтън не е бил никога.

По този случай бях облякла синята си минирокля със златисти нишки, вързала бях на врата шалче с изрисувани по края коне и носех чифт кожени ботуши за езда.

Уил ме огледа, после даде заден с количката и се обърна така, че да вижда по-добре болногледача си.

— Значи, отдавна го искаш, а, Нейтън?

Хвърлих на Нейтън предупредителен поглед.

— Аха — отвърна той и се поусмихна. — Защо да не се позабавляваме малко?

Естествено, аз го бях осведомила. Позвъних му в петък и го попитах в кой ден може да дойде с нас. Трейнърови се съгласиха да му платят за допълнителните часове (сестрата на Уил бе отлетяла за Австралия и мисля, че те искаха с мен да има и някой „разумен“), но до неделя не бях сигурна какво точно ще правим. Това ми се струваше идеалното начало — хубав ден навън, на няма и половин час път оттук.

— Ами ако откажа да дойда?

— Тогава ми дължиш четирийсет лири — предупредих го аз.

— Четирийсет лири? И откъде го измисли?

— Печалбата ми. Пет лири… при залог едно към осем. — Свих рамене. — Мъжкия няма грешка.

Изглежда, бях го изненадала.

Нейтън се потупа по коленете.

— Звучи страхотно. А и деня си го бива — отбеляза. — Да приготвя ли нещо за обед?

— Няма нужда — спрях го аз. — Там има хубав ресторант. Щом си взема печалбата, обедът е от мен.

— Значи си ходила на състезания? — попита Уил.

И преди да успее да каже още нещо, вече го бяхме увили в палтото му и аз хукнах навън да докарам колата.



Бях планирала всичко. Щяхме да пристигнем на хиподрума в красив слънчев ден. Щеше да има лъскави тънкокраки чистокръвни коне, чиито жокеи щяха да профучават по пистата, облечени в ярка коприна. Надявах се и на духов оркестър. Трибуните щяха да са пълни със скандиращи хора, а ние щяхме да намерим подходящо местенце, откъдето да размахваме печелившите си фишове. Състезателната жилка на Уил щеше да се обади, той нямаше да може да устои и щеше да започне да изчислява вероятностите и да се опитва да спечели повече от Нейтън или от мен. Всичко бях измислила. А после, след като се нагледаме на конете, щяхме да идем в ресторанта на хиподрума, за който имаше добри отзиви, и щяхме да хапнем в изискана обстановка.

Трябваше да послушам баща си. „Да ти кажа ли какво е определението за триумфа на надеждата над опита? — би попитал той. — Организирай семеен излет.“

Започна се с паркинга. Стигнахме дотам без произшествия, тъй като вече не се боях толкова, че ще катурна Уил, ако карам с повече от 20 км в час. Проверила бях маршрута в библиотеката и не спрях да пускам шеги по целия път, да коментирам невероятно синьото небе, пробуждащата се природа, липсата на трафик. Нямаше опашки при влизането в хиподрума, който, трябва да призная, не беше голям, колкото очаквах, но паркингът бе ясно очертан.

Ала никой не ме беше предупредил, че е върху трева, и то трева, върху която е било карано в киша. Влязох на заден ход (не беше трудно, тъй като паркингът бе наполовина празен), но когато спуснах рампата, Нейтън се разтревожи.

— Много е меко — отбеляза. — Ще потъне.

Хвърлих поглед към трибуните.

— Трябва само да го изкараме на алеята.

— Тази количка тежи цял тон — възрази той. — А алеята е на дванайсет метра оттук.

— О, я стига. Тия колички сигурно са направени да не затъват много.

Внимателно свалих количката на Уил и след това наблюдавах как колелетата потънаха десет сантиметра в калта.

Уил не каза нищо. Не изглеждаше добре и беше мълчал през по-голямата част от половинчасовото пътуване. Застанахме от двете му страни и започнахме да натискаме копчетата. Появи се вятър и бузите на Уил порозовяха.

— Добре — промърморих. — Ще го изкараме на алеята с теглене. Сигурна съм, че ще се справим.

Наклонихме Уил назад. Улових едната дръжка, Нейтън хвана другата и повлякохме количката към алеята. Едва се движехме, отчасти защото аз трябваше да спирам, понеже ръцете взеха да ме болят, а по чистичките ми ботуши бе полепнала гъста кал. Когато най-сетне стигнахме алеята, одеялото на Уил се беше смъкнало наполовина, по някакъв начин се бе заклещило в колелетата и сега единият му край беше скъсан и изкалян.

— Не се безпокой — промърмори сухо Уил. — Това е само кашмир.

Не му обърнах внимание.

— Чудесно. Успяхме. Напред към забавлението.

О, да. Забавлението. Кой би помислил, че на хиподрумите е пълно с прегради? Чак такива тълпи ли има, та се налага да ги държат под контрол? Не виждах тълпи от скандиращи фенове, заплашващи с бунт, ако конят на Чарли не победи в третата гонка, нито разбунтували се коняри, които трябваше да бъдат укротявани и връщани в конюшните. Погледнахме към преградата, после към количката на Уил, накрая погледнах Нейтън и той мен.

Нейтън отиде до билетното гише и обясни затруднението ни на жената вътре. Тя наклони глава, за да види Уил, и ни посочи далечния край на трибуните.

— Входът за хора с увреждания е ей там — обясни.

Произнесе хора с увреждания, сякаш участваше в състезание по правоговор. Входът беше сто метра по-надолу. Когато най-после стигнахме там, по синьото небе бяха плъзнали тъмни облаци, от които рукна внезапен дъжд. Естествено, не бях взела чадър. Не спирах да бъбря бодро и неуморно колко странно и абсурдно е това, ала започнах да звуча нервно и неуверено дори в собствените си уши.

— Кларк — каза накрая Уил. — Успокой се, ако обичаш. Изнервяш ме.

Купихме билети, а после закарах Уил до едно място с навес, точно до главната трибуна, и изпитах огромно облекчение, че най-сетне сме на пистата. Докато Нейтън се занимаваше с питието на Уил, аз имах време да огледам останалата публика.

Всъщност в подножието на трибуните беше доста приятно, като се изключат внезапните пориви на дъжда. Над нас имаше остъклен балкон, на който мъже в костюми предлагаха чаши с шампанско на жени в официални рокли. Изглеждаше топло и уютно, подозирах, че това е ВИП трибуната — на таблото в гишето за билети срещу нея бе отбелязана астрономическа цена. Всички носеха малки червени значки, за да се види, че са специални. Мина ми през ум, че можем да боядисаме нашите сини значки в различен цвят, но реших, че като единствените хора с инвалидна количка ще бием на очи.

По трибуните, стиснали пластмасови чаши с кафе и метални манерки, бяха насядали мъже с костюми от туид и жени в скъпи подплатени палта. Изглеждаха малко по-обикновени и значките им също бяха сини. Подозирах, че повечето бяха треньори или коняри, или свързани по някакъв начин с конете. Отпред долу, до малки бели табла, стояха мъже с бели ръкавици и жестикулираха, използвайки някаква странна система от сигнали, които не разбирах. Надраскваха нови комбинации от цифри и изтриваха старите с долната част на ръкавите.

И накрая, като в пародия на класовата система, край парадния кръг се появиха група мъже в раирани поло блузи, които стискаха кутии с бира и изглежда, бяха на колективен излет. Бръснатите им глави подсказваха, че са военни. От време на време подемаха някоя песен или започваха шумни физически разправии — блъскаха се като овни с голите си глави или се ловяха за шиите. Когато минах край тях на път към тоалетната, подхвърлиха нещо за късата ми пола (май бях единствената на трибуните с къса пола) и аз им показах среден пръст зад гърба си. След това изгубиха интерес, понеже на хиподрума с тренирана експедитивност се появиха седем-осем коня в очакване на следващото надбягване.

Стреснах се, когато тълпата край нас внезапно закрещя и конете се понесоха по пистата. Изправих се и ги гледах как бягат, внезапно очарована, неспособна да потисна възбудата, която ме завладя при вида на развяващите се опашки и неистовите усилия на ярко облечените жокеи, борещи се за по-добра позиция. Когато победителят пресече финиша, не можах да се сдържа и го аплодирах.

Гледахме още две гонки и Нейтън спечели шест лири на едно малко двойно залагане. Уил не пожела да залага. Наблюдаваше всяка гонка, но не отронваше и дума, скрил глава във високата яка на якето си. Помислих си, че е стоял затворен прекалено дълго и няма начин всичко да не му изглежда малко странно, затова реших, че не си струва да се притеснявам.

— Мисля, че това е твоята гонка — „Хемпуърт Къп“ — обяви Нейтън, взирайки се в екрана. — Ти на кого каза, че си заложила? На Мъжкия? — ухили се той. — Не знаех, че е по-забавно да залагаш на хиподрума.

— Всъщност никога не съм била на конни надбягвания — признах аз.

— Шегуваш се.

— И на кон не съм се качвала. Мама се ужасява от тях. Изобщо не сме припарвали до конюшня.

— Сестра ми има два коня. Гледа ги като бебета. Всичките й пари отиват за тях. — Той сви рамене. — И дори няма да ги изяде накрая.

До нас достигна гласът на Уил:

— Колко още гонки трябва да изгледаме, за да си сигурен, че дълго лелеяната ти мечта се е изпълнила?

— Недей да мърмориш. Казват, че човек трябва да опита от всичко — отвърнах аз.

— А конските надбягвания попадат в категорията „освен кръвосмешение“ и танца „Морис“8.

— Ти си този, който непрекъснато повтаря, че трябва да си разширявам кръгозора — парирах го аз. — Признай си, че ти харесва.

После гонката започна. Жокеят на Мъжкия беше в лилав копринен жакет с жълт ромб на гърба и гърдите. Държеше се близо до загражденията, конят бягаше с вдигната глава, той го пришпорваше с крака и движеше напред-назад ръце по врата му.

— Давай, приятел! — Нейтън се бе вживял, неочаквано и за самия себе си. Юмруците му бяха свити, очите — вперени в неясното петно, в което се бе превърнала групата от животни, носещи се в далечния край на пистата.

— Давай, Мъжки! — виках аз. — От теб зависи дали ще ядем пържоли на обед! — Гледах как напразно се опитва да се задържи отпред, с разширени ноздри, със свити назад уши. Собственото ми сърце се качи в гърлото. Накрая, когато приближиха финалната права, виковете ми затихнаха. — Е, добре, може само кафе — казах примирено. — Съгласна съм и на толкова.

Край мен трибуните се тресяха от викове. На две седалки от нас едно момиче подскачаше нагоре-надолу, гласът му бе подрезгавял от скандиране. Осъзнах, че и аз подскачам. Погледнах надолу и видях, че очите на Уил са затворени, а между веждите му се е образувала дълбока бръчка. Откъснах поглед от пистата и приклекнах.

— Добре ли си, Уил? — попитах и се наведох по-близо. — Имаш ли нужда от нещо? — Трябваше да крещя, за да ме чуе през врявата.

— Уиски — отвърна той. — Голямо.

Вперих очи в него, той вдигна своите. Изглеждаше ужасно отегчен.

— Хайде да обядваме — обърнах се към Нейтън.

Мъжкия, тоя четирикрак предател, премина финала едва шести. Разнесоха се поредните аплодисменти и през високоговорителите долетя гласът на говорителя: Госпожи и господа, категорична победа на Скъпа, бъди дама, следвана от Зимно слънце; на трето място е Барни Ръбъл, две дължини зад тях.

Запровирах количката на Уил между възбудените групички хора, като нарочно ги настъпвах по краката, в случай че не реагираха на второто ми подканяне да се отместят.

Тъкмо бяхме стигнали до асансьора, когато чух гласа на Уил:

— Ей, Кларк, сега май ти ми дължиш четирийсет лири, а?



Ресторантът беше обновен и храната в кухнята се приготвяше от готвач с шоу по телевизията, чието лице надничаше от плакати из целия хиподрум. Предварително бях проучила менюто.

— Специалитетът е патица в портокалов сос — обясних на двамата мъже. — Ретро от седемдесетте години на миналия век.

— Като облеклото ти — подкачи ме Уил.

Далеч от студа и тълпите, той изглеждаше видимо по-ободрен. Заглеждаше се наоколо, вместо да се затваря в самотния си свят. Стомахът ми вече къркореше в очакване на вкусен топъл обяд. Майката на Уил ни беше дала „дневни“ — осемдесет лири. Решила бях да си платя моята храна и да й покажа касовата бележка, затова изобщо не се притеснявах, че ще си поръчам каквото ми хареса от менюто — било то патица в портокалов сос или нещо друго.

— Обичаш ли да се храниш навън, Нейтън? — попитах.

— Аз съм по биричката и бургерите — отвърна Нейтън. — Но нямам нищо против да хапна и нещо по-така.

— А ти, Уил, кога за последно си бил в ресторант?

Двамата с Нейтън се спогледаха.

— Не и откакто аз съм с него — осъзна той.

— Странно, не си падам много по храненето с лъжица пред непознати.

— Ще седнем на маса, където няма да те виждат — успокоих го аз. Очаквах това. — Но ще загубиш, ако има някоя звезда.

— Понеже през март в тоя забутан хиподрум гъмжи от звезди.

— Не се опитвай да ми развалиш настроението, Уил Трейнър — отвърнах спокойно, докато вратата на асансьора се отваряше. Последният път, когато се бях хранила навън, бе на рождения ден на четиригодишно хлапе в единствения закрит боулинг в Хейлсбъри, където нямаше нищо, което да не е омазано с тесто за палачинки. Включително децата.

Поехме по застлания с килим коридор. Ресторантът се намираше отвъд стъклената стена и се виждаше, че има много свободни маси. Стомахът ми закъркори още по-силно.

— Здравейте — казах на входа. — Маса за трима, ако обичате. — Само не поглеждайте към Уил, обясних на жената с очи. Не го карайте да се чувства неловко. Много е важно тук да му хареса.

— Значките, ако обичате — подкани ме тя.

— Моля?

— ВИП значките ви.

Погледнах я недоумяващо.

— Ресторантът е само за ВИП гости.

Хвърлих бърз поглед към Уил и Нейтън. Те не можеха да ме чуят и чакаха да влязат. Нейтън помагаше на Уил да си свали якето.

— Ъъъ… Не знаех, че ни трябват значки. Имаме от сините.

Тя се усмихна.

— Съжалявам. Трябва да имате ВИП значки. Пише го в рекламните ни брошури.

Поех си дълбоко дъх.

— Добре. Има ли и друг ресторант?

— За жалост, другото помещение в момента се ремонтира, но край трибуните има павилиони, откъдето може да си вземете нещо за ядене. — Видя как лицето ми помръкна и добави: — Опитайте сандвичите със свинско, доста са добри. Предлагат и ябълков сос.

— Павилион.

— Да.

Наведох се към нея.

— Моля ви — прошепнах. — Идваме отдалеч и приятелят ми не понася студа. Няма ли някакъв начин да ни дадете маса? Просто трябва да е на топло. Не искам да му развалям деня.

Тя сбърчи нос.

— Наистина съжалявам — отвърна. — Не мога да променям правилата. Но на долния етаж има стая за инвалиди. Там ще е на топло. Няма да виждате хиподрума, но е доста уютно. С парно и всичко останало. Може да хапнете там.

Изгледах я смаяно. Усетих как напрежението в глезените плъзва навсякъде из тялото ми. Имах чувството, че цялата изтръпвам.

Преместих поглед върху значката й.

— Шарън — подех аз, — има много празни маси. Знаете, че за ресторанта е по-добре да има повече клиенти, вместо половината маси да са свободни. Наистина ли не можете да нарушите тия глупави правила?

Усмивката й проблясваше на мекото осветление.

— Госпожо, обясних ви положението. Ако нарушим правилата за вас, ще трябва да го направим и за останалите.

— Но това е глупаво — не се предавах аз. — В този дъждовен понеделник едва ли ще напълните ресторанта. Имате свободни места, а ние искаме да обядваме. Истински скъп обяд с платнени салфетки и всичко останало. Не искаме да ядем сандвичи със свинско и да седим в някаква стаичка без изглед, колкото и да е уютна.

Клиентите на близките маси бяха започнали да се обръщат, привлечени от разправията на вратата. Виждах, че и Уил изглежда притеснен. Двамата с Нейтън бяха разбрали, че нещо не е наред.

— Съжалявам, трябвало е да си купите ВИП значки.

— Чудесно. — Бръкнах в дамската си чанта и зарових за портмонето. — Колко струват тия ВИП значки? — Показаха се хартиени кърпички, използвани автобусни билети и едно от автомобилчетата на Томас. Не ме интересуваше. Уил щеше да получи своя луксозен обяд. — Ето. Колко? Още десет? Двайсет? — Протегнах ръка, пълна с банкноти.

Тя я погледна.

— Съжалявам, госпожо, но тук не продаваме значки. Това е ресторант. Трябва да идете до гишето за билети.

— Онова чак в другия край на хиподрума?

— Да.

Вторачих се в нея.

До мен долетя гласът на Уил:

— Луиза, да си вървим.

Усетих как очите ми се насълзяват.

— Не — заинатих се аз. — Това е абсурдно. Изминахме толкова път. Вие ме чакайте тук, аз ще отида да купя тия прословути значки. После ще обядваме като хората.

— Луиза, не съм гладен.

— Щом хапнем, ще се почувстваш по-добре. Може да продължим да гледаме конете. Всичко ще е наред.

Нейтън пристъпи напред и постави ръка на рамото ми.

— Луиза, мисля, че Уил наистина предпочита да се прибираме.

Вече бяхме привлекли вниманието на целия ресторант. Клиентите местеха поглед от мен към Уил и в очите им се четеше леко съжаление и недоволство. Представих си как се чувства той. Осъзнах, че съм се провалила. Погледнах жената, която все пак не бе чак такова дърво, защото изглеждаше леко притеснена, след като бе чула гласа на Уил.

— Е, благодаря ви много — обърнах се към нея. — Благодаря ви за шибаното „гостоприемство“!

— Кларк! — Гласът на Уил звучеше предупредително.

— Радвам се, че сте толкова гъвкави. Непременно ще ви препоръчам на всичките си познати.

— Луиза!

Грабнах дамската си чанта и я пъхнах под мишница.

— Забравихте си автомобилчето — извика жената подире ми, докато профучавах през вратата, която Нейтън държеше отворена за мен.

— Защо, и за него ли ви трябва значка? — изръмжах и последвах Уил в асансьора.

Слязохме в мълчание. През повечето време в асансьора се опитвах да спра гневното треперене на ръцете си.

Когато стигнахме до партера, Нейтън промърмори:

— По-добре да вземем нещо от павилионите. Вече минаха няколко часа от последното ни ядене. — Той хвърли поглед към Уил, беше ясно кого точно има предвид.

— Чудесно — отвърнах бодро. Поех си дъх. — Умирам за препечени мръвки. Напред към сандвичите със свинско.

Поръчахме си три сандвича с бекон и ябълков сос и ги изядохме на завет под раирания брезент. Настаних се върху една малка кофа за боклук, за да съм на същото ниво като Уил, и му помагах да хапва от месото, като го накъсвах с пръсти, когато се налагаше. Двете продавачки в павилиона се преструваха, че не ни гледат. Виждах как следят Уил с крайчеца на окото; от време на време, когато мислеха, че не ги наблюдаваме, си шепнеха нещо. Почти ги чувах как казват: Клетият човечец. Какъв ужасен живот! Изгледах ги на кръв, за да спрат да го зяпат така. Не ми се мислеше как се чувства Уил от това „внимание“.

Дъждът беше спрял, но ветровитият хиподрум изведнъж ми се стори неприветлив. Навсякъде, включително и по тревните площи, имаше изхвърлени фишове от залаганията, мястото изглеждаше пусто и мрачно. Дъждът бе намалил броя на колите на паркинга, в далечината се чуваше неясният звук от високоговорителите, обявяващи поредната гонка.

— Предлагам да се връщаме — каза Нейтън, докато си бършеше устата. — Хубаво беше, но по-добре да избегнем задръстванията.

— Разбира се — съгласих се аз. Смачках хартиената си салфетка и я метнах в кофата. Уил отказа последната трета от сандвича си.

— Не му ли хареса? — попита продавачката, докато Нейтън буташе количката му през тревата.

— Не знам. Може би щеше да му хареса повече, ако не го бяхте зяпали толкова — отвърнах аз и хвърлих остатъка в кофата.

Но връщането до минивана и свалянето на рампата се оказа трудна работа. През няколкото часа, които бяхме прекарали на хиподрума, пристигащите и заминаващите коли бяха превърнали паркинга в море от кал. Дори с внушителната физическа сила на Нейтън и моите отчаяни напъни успяхме да пренесем количката едва на половината път до минивана. Колелетата й се плъзгаха и съпротивляваха, неспособни да преодолеят оставащите сантиметри. Краката ми и тези на Нейтън се пързаляха в калта, която бе полепнала по обувките ни.

— Няма да стане — обади се Уил.

Не исках да го слушам. Не можех да понеса мисълта, че денят ни ще свърши по този начин.

— Май е по-добре да потърсим помощ — предложи Нейтън. — Не мога дори да върна количката на алеята. Заседнала е.

Чух въздишката на Уил. Едва ли можеше да изглежда по-недоволен.

— Мога да те сложа на предната седалка, Уил, ако я избутам малко назад. После с Луиза ще видим дали няма да успеем да вкараме и количката.

Уил процеди през зъби:

— Надявам се, че няма да се наложи да ме вдигат с пожарен кран.

— Съжалявам, приятелю — промърмори Нейтън. — Но с Лу няма да успеем сами. Виж, Лу, ти повече хващаш окото. Опитай се да намериш още няколко чифта ръце, а?

Уил затвори очи и стисна челюсти, а аз хукнах към трибуните.



Никога не бих повярвала, че е възможно толкова много хора да откажат да помогнат, когато става дума за инвалидна количка, затънала в калта — особено ако молбата идва от момиче с минипола, раздаващо очарователни усмивки. Обикновено не ме бива много с непознати, но отчаянието ме направи дръзка. Вървях от група на група из голямата трибуна и питах дали не могат да ми помогнат за няколко минути. Гледаха мен, гледаха дрехите ми и мислеха, че е някакъв капан.

— Става дума за инвалид в количка. Затъна в калта.

Чакаме следващата гонка — отвръщаха те. Или: Съжаляваме. Или: Изчакайте да мине гонката в два и половина. Заложили сме на един от конете.

Подвоумих се дали да не повикам жокеите. Но щом приближих огражденията, видях, че са по-дребни и от мен.

Когато стигнах до пистата, вече кипях от едва сдържана ярост. Сигурно съм се зъбила на хората, вместо да се усмихвам. Най-сетне — о, чудо невиждано! — забелязах групата млади мъже с раирани поло блузи. Стискаха кутии с бира „Пилзнер“ и „Тенънтс Екстра“. Акцентът им подсказваше, че са някъде от Североизтока, и почти бях сигурна, че не са спрели да се наливат през последните двайсет и четири часа. Взеха да свиркат одобрително, като ги приближих, и едва се сдържах да не им покажа среден пръст.

— Дай една целувка, сладурче. Това е ергенският ми уикенд. Другата неделя се бракувам — обясни завалено един и стовари огромната си лапа върху рамото ми.

— Понеделник е. — Гледах да не правя физиономии, докато я избутвах.

— Не думай! Вече е понеделник? — Той залитна назад. — Все едно — дай една целувка!

— Всъщност — спрях го аз — дойдох да ви помоля за помощ.

— Нямаш никакъв проблем, бонбонче. — Думите бяха придружени от похотливо намигване.

Приятелите му се поклащаха кротко около него като водни растения.

— Не, наистина. Приятелят ми има нужда от помощ. Отсреща на паркинга е.

— Съжалявам, сладурче, но толкова съм фиркан, че и на себе си не мога да помогна.

— Ей, Марки, гонката започва. Заложил си, нали? Аз съм заложил.

Обърнаха се отново към пистата, изгубили интерес. Погледнах през рамо към паркинга и видях прегърбената фигура на Уил, Нейтън, който напразно се опитваше да помръдне количката. Представих си как се връщам и казвам на родителите на Уил, че сме оставили скъпата му количка на един паркинг. В този момент забелязах татуировката.

— Той е войник — извиках аз. — Бивш войник.

Те се извърнаха един по един.

— Беше ранен. В Ирак. Искахме само да изкара един приятен ден навън. Но никой не желае да ни помогне. — Докато говорех, усетих как очите ми се пълнят със сълзи.

— Ветеран? Стига бе! Къде е?

— На паркинга. Вече молих сума народ, но никой не иска да ни помогне.

Отне им минута-две да осъзнаят какво им казвам. След което се спогледаха смаяно.

— Хайде, момчета. Не можем да го оставим така. — Залюшкаха се подире ми в индианска нишка. Чувах ги как възклицават и мърморят: — Проклети цивилни… нямат представа какво е…

Когато стигнахме на паркинга, Нейтън бе застанал до Уил, чиято глава бе потънала дълбоко в яката на якето заради студа, въпреки че Нейтън бе завил раменете му с още едно одеяло.

— Тези любезни господа предложиха да ни помогнат — обясних аз.

Нейтън беше вперил очи в кутиите с бира. Признавам, нужно бе въображение да повярваш, че някой от тях има сили да ни помогне.

— Къде искате да го пренесем? — попита един.

Другите наобиколиха Уил и го поздравиха с кимане.

Един му предложи бира, явно неспособен да съобрази, че Уил не е в състояние да я поеме.

Нейтън посочи към минивана.

— Обратно в колата, ако е възможно. Но за тази цел трябва да го отнесем до трибуните и да караме до него на заден.

— Няма нужда да го правите — рече един и потупа Нейтън по гърба. — Ние ще го отнесем до колата ви, нали, момчета?

Всички хорово се съгласиха. Започнаха да се подреждат около количката на Уил.

Запристъпвах притеснено от крак на крак.

— Не знам… разстоянието е голямо — казах накрая. — А количката е много тежка.

Те бяха пияни-заляни. Някои едва държаха кутиите с бира между пръстите си. Един пъхна своята в ръката ми.

— Не се тревожи, сладурче. Няма да оставим войник в беда, нали, момчета?

— Спокойно, приятел. Никога не сме изоставяли някого от своите.

Видях лицето на Нейтън и заклатих яростно глава, предупреждавайки го да смени учуденото си изражение. Уил едва ли щеше да каже нещо. Просто изглеждаше мрачен, а когато мъжете се скупчиха около количката му и я вдигнаха с общ възглас — едва забележимо разтревожен.

— От кой полк е, сладурче?

Опитах да се усмихна, докато ровех в главата си за имена.

— Стрелковия… — отвърнах. — Единайсети стрелкови.

— Не го знам — озадачи се мъжът.

— Това е нов полк — запелтечих. — Свръхсекретен. Разположен е в Ирак.

Маратонките им се хлъзгаха в калта и аз усетих как сърцето ми изтръпва. Количката на Уил бе повдигната десетина сантиметра над земята, все едно беше на хидравлика. Нейтън тичаше отпред да отключи колата.

— Тия момчета в Катерик ли ги обучават?

— Точно там — отвърнах и побързах да сменя темата. — И тъй… кой от вас се жени?

Бяхме си разменили телефонните номера, когато най-сетне се отървах от Марки и приятелите му. Заровиха в джобовете си и събраха близо четирийсет лири за възстановителния фонд на Уил, като спряха да настояват едва когато им обясних, че повече ще ни зарадват, ако вместо това пият за наше здраве. Трябваше да ги разцелувам всичките. Почти се бях задушила от алкохолните пари, когато свърших. Продължих да им махам, докато изчезнаха на трибуната, а Нейтън наду клаксона да се качвам в колата.

— Добри момчета, нали? — казах бодро и запалих двигателя.

— Дългучът изпусна кутията с бира върху десния ми крак — промърмори Уил. — Мириша на бъчва.

— Не мога да повярвам — възкликна Нейтън, когато най-сетне подкарах към изхода. — Вижте. Има отделен паркинг за хора с увреждания, точно до трибуните. И е асфалтиран.

Уил почти не проговори през останалата част от деня. Взе си довиждане с Нейтън, когато го оставихме пред дома му, и не пророни дума, докато шофирах по пътя към замъка — слабо натоварен заради падналите температури — и най-сетне паркирах пред пристройката.

Свалих количката на Уил, вкарах го вътре и му приготвих топла напитка. Смених обувките и панталона му, сложих изцапания в пералнята и запалих огъня, за да се стопли. Включих телевизора, спуснах завесите и в стаята стана уютно — може би по-уютно заради времето, прекарано навън в студа. Но едва когато седнах до него в дневната и започнах да отпивам от чая си, осъзнах, че Уил не говори — не от умора, или защото искаше да гледа телевизия. Просто не му се говореше с мен.

— Какво има? — попитах, когато той не откликна на третия ми коментар по повод новините.

— Ти ми кажи, Кларк.

— Моля?

— Е, нали знаеш всичко за мен. Ти ми кажи.

Изгледах го смаяно.

— Съжалявам — промърморих накрая. — Знам, че днес не се получи точно както го бях планирала. Но идеята беше да се разведриш. Мислех, че ще ти хареса.

Не добавих, че през цялото време на хиподрума е бил кисел, че си няма идея през какво бях минала, за да му измисля забавление, и дори не се е опитал да разбере. Не му казах, че ако ме беше оставил да купя тъпите значки, може би щяхме да обядваме в приятна обстановка и всичко останало щеше да е забравено.

— Точно за това говоря.

— За кое?

— И ти си като всички останали!

— Какво искаш да кажеш?

— Защо не си направи труда да ме попиташ, Кларк? Ако поне веднъж се беше посъветвала с мен за това тъй наречено забавление, щях да ти кажа. Мразя конете и конните надбягвания. Открай време. Но ти не си направи труда да ме попиташ. Реши, че това искам, организира го и го осъществи. Постъпи като всички останали. Реши вместо мен.

Преглътнах.

— Не съм искала да…

— Но го направи.

Той обърна количката с гръб към мен и след още няколко минути мълчание осъзнах, че това е покана да си вървя.

Загрузка...