Аз преди теб

Двадесет и трета глава

Точно десет дни по-късно бащата на Уил ни изсипа от колата на летище Гатуик — Нейтън се бореше да качи багажа в една количка, аз постоянно проверявах как се чувства Уил, докато накрая дори той се подразни.

— Приятно пътуване — пожела ни господин Трейнър и постави ръка върху рамото на Уил. — И умната! — Дори ми намигна, когато го каза.

Госпожа Трейнър не беше успяла да излезе от работа, за да ни изпрати и тя. Подозирах, че причината вероятно бе нежеланието й да прекара два часа в една кола със съпруга си.

Уил кимна, но не каза нищо. В колата беше обезпокоително мълчалив, гледаше през прозореца с непроницаемия си поглед, не обръщаше внимание, докато двамата с Нейтън обсъждахме трафика и какво вече знаем, че сме забравили.

Дори когато поехме към терминала, не бях сигурна, че постъпваме правилно. Госпожа Трейнър изобщо не искаше синът й да заминава. Ала от деня, в който Уил се съгласи на променения ми план, знаех, че се бои да му го каже. Сякаш изобщо се боеше да говори с нас през тази последна седмица. Седеше мълчаливо с Уил и разговаряше само с медицинския персонал. Или си намираше работа в любимата си градина и подрязваше разни неща с плашеща бързина.

— От авиокомпанията казаха, че ще ни посрещнат. Трябва да дойдат да ни посрещнат — обясних, докато си проправяхме път към гишето за чекиране и прелиствах документите ни.

— По-спокойно. Едва ли ще изпратят някой да чака на вратата — предупреди ме Нейтън.

— Но количката трябва да пътува като „чупливо медицинско оборудване“. Три пъти говорих с жената по телефона. И трябва да сме сигурни, че в самолета няма да се заядат за медицинската екипировка на Уил.

Онлайн общността на квадриплегиците ме беше въоръжила с всякаква информация, предупреждения, законни права и списъци със задачи. След което се бях обадила три пъти в авиокомпанията, за да се уверя, че ще ни дадат места в специалното отделение и Уил ще бъде качен пръв, както и че няма да го местят от инвалидната му количка, преди да сме стигнали до изхода. Нейтън щеше да свали лоста за автоматичното й управление, да превключи на ръчно и после внимателно да я опакова и обезопаси педалите. Трябваше лично да присъства на товаренето й, за да не я повредят. Количката щеше да е с розов етикет — предупреждение за товарачите, че е изключително деликатна. Дали ни бяха три съседни места, за да може Нейтън да се грижи за нуждите на Уил, без той да е изложен на любопитни погледи. От авиокомпанията ме бяха уверили, че облегалките за ръце се вдигат — иначе можехме да нараним бедрата на Уил, докато го прехвърляме от количката в мястото му в самолета. Щяхме да го държим между нас през цялото време. И щяхме да слезем от самолета първи — със специално разрешение.

Всичко това беше в „самолетния“ ми списък. Тоест, на листа преди „хотелския“ ми списък, но след този за „деня преди тръгването“ и програмата на пътуването. Въпреки всички тези сламки, не бях спокойна.

Всеки път, когато погледнех към Уил, се питах дали постъпвам правилно. Личният му лекар беше разрешил да пътува едва предната вечер. Той вече хапваше по малко и денем спеше през повечето време. Не изглеждаше точно изтощен от болестта, а по-скоро от живота, уморен от намесата ни, постоянните ни опити да го въвлечем в разговор, безмилостната ни решимост да го накараме да се почувства по-добре. Търпеше ме, но имах чувството, че често иска да бъде оставен сам. Не знаеше, че това бе единственото, което не можех да направя.

— Ето я жената от авиокомпанията — казах, когато униформено момиче с широка усмивка и значка се насочи делово към нас.

— Много ще ни помогне с прехвърлянето, няма що — промърмори Нейтън. — Като я гледам, и едно яйце не може да вдигне.

— Ще се справим — успокоих го аз. — Ще видиш, че ще се справим.

Тази фраза се бе превърнала в моя лайтмотив, откакто бях измислила как да действам. След разговора ми с Нейтън в пристройката се бях изпълнила с решимост да им покажа, че грешат. Само защото нямаше да осъществим ваканцията, която бях планирала, не значеше, че Уил не може да отиде другаде.

Влязох в сайтовете на квадриплегиците, бомбардирах ги с въпроси. Къде има подходящо място за възстановяването на Уил? Знае ли някой къде можем да отидем? Температурата беше най-голямата ми грижа: английският климат бе твърде променлив (няма нищо по-потискащо от дъждовен английски морски курорт). По-голямата част от Европа бе твърде гореща в края на юли и това изключваше Италия, Гърция, Южна Франция и други подобни дестинации. Аз обаче имах видение. Видях Уил да почива край море. Проблемът беше, че ми оставаха няколко дни да планирам почивката и да тръгнем, което намаляваше вероятността пътуването да се осъществи.

Имаше съчувствия от квадриплегиците и много, много истории за пневмонии. Изглежда, болестта присъстваше в живота им постоянно. Имаше и няколко предложения за места, където да отидем, но никое не ми грабна вниманието. Или по-точно, никое не би грабнало вниманието на Уил. Не исках балнеокурорти или места, където ще вижда хора в своето положение. Не знаех какво точно искам, но се ровех нагоре-надолу в списъка им с предложения и знаех, че нищо не е подходящо.

Накрая ми помогна Ричи, постоянното присъствие в чатрума. Следобеда, когато Уил бе изписан от болницата, той предложи:

Позвъних на номера, който ми изпрати, и говорих с мъж на средна възраст с характерен йоркширски акцент. Когато ми каза какво има предвид, изведнъж от дълбините на паметта ми изскочи спомен. И след два часа вече го бяхме уредили. Толкова му бях благодарна, че ми идеше да се разкрещя от радост.

— Няма нужда да ми благодариш, миличка — засмя се той. — Само гледай твоят човек да си изкара добре.

Като се има предвид всичко това, на тръгване бях изтощена почти колкото и Уил. Прекарала бях дни наред в изпипване на нещата, свързани с пътуването на един квадриплегик, и чак до сутринта на тръгването не бях убедена, че той ще е достатъчно добре да пътува. Сега, седнала с чантите, не откъсвах поглед от него, изпит и блед сред гъмжилото от хора на летището, и отново се запитах дали не съм сбъркала. Изведнъж ме обзе паника. Ами ако отново се разболее? Ами ако изобщо не му хареса, както не му бяха харесали надбягванията на хиподрума? Ами ако съм разтълкувала погрешно цялата ситуация и това, от което се нуждае Уил, не е епично пътуване, а десетина дни у дома в собственото му легло?

Но нямахме на разположение десет дни. Толкова по въпроса. Това беше единственият ми шанс.

— Обявиха нашия полет — уведоми ме Нейтън на връщане от безмитния магазин. Погледна ме, вдигна вежди и аз си поех дъх.

— Окей — отвърнах. — Да вървим.

Оказа се, че полетът, въпреки дванайсетте дълги часа във въздуха, не е чак такова изпитание. Нейтън се справяше много ловко с обичайните грижи за Уил под прикритието на одеялото. Персоналът в самолета беше отзивчив и дискретен и внимаваше с количката. Уил бе качен първи — точно както бяха обещали, и успяхме да го прехвърлим безпроблемно на седалката.

След час във въздуха осъзнах, че колкото и да е странно, високо над облаците — с наклонената назад седалка, настанен удобно, — Уил беше като всички останали в самолета. Принуден да седи пред малък екран, без никаква възможност да се движи или занимава с друго, тук, на 10000 метра височина, почти по нищо не се различаваше от останалите пътници. Хапна и изгледа един филм, но през повечето време спеше.

Нейтън и аз се усмихвахме предпазливо един на друг и се стараехме да се държим така, сякаш всичко е наред, всичко е добре. Гледах през прозореца, мислите ми се носеха в безпорядък като облаците под нас, още не бях способна да осмисля факта, че за мен това не е само логистично предизвикателство, а и приключение — че аз, Луиза Кларк, всъщност летя към другия край на света. Не можех да го видя. Тогава не виждах нищо друго, освен Уил. Чувствах се както сестра ми, когато бе родила Томас.

„Все едно гледам през фуния — беше обяснила, с очи върху новороденото мъниче. — Светът се е свил до нас двамата.“

Беше ми изпратила есемес, докато бях на летището.

Изкарах го на екранчето и го погледнах отново, внезапно развълнувана, може би заради думите, които бе избрала. Или може би защото бях уморена и уплашена и все още ми беше трудно да повярвам, че съм успяла да стигна толкова далеч. Накрая, за да спра да мисля, се обърнах към малкия екран и се загледах невиждащо в някакъв американски комедиен сериал, докато небето в илюминатора потъмня.

Когато се събудих, видях, че стюардесата стои над нас със закуска, че Уил говори с Нейтън за някакъв филм, който току-що бяха изгледали заедно, и че — невероятно и напук на всички препятствия — оставаше само час до приземяването ни на остров Мавриций.

Повярвах, че всичко това се случва, едва когато кацнахме на международното летище „Сър Сивусагур Рамгулам“. Излязохме уморени от залата за пристигащи, все още сковани от прекараното време в самолета, и едва не се разплаках от облекчение при вида на специално приспособеното такси на туроператора. Тази първа сутрин, докато шофьорът ни караше към курорта, не видях много от острова. Наистина цветовете изглеждаха по-ярки, отколкото в Англия, небето бе по-живо, лазурно, преливащо в безкрайност. Видях, че островът е обрасъл в сочна растителност, осеян с обширни плантации от захарна тръстика, морето проблясваше като ивица живак отвъд вулканичните хълмове. Въздухът беше някак задимен и с лютива нотка, слънцето — толкова високо в небето, че трябваше да присвивам очи заради бялата светлина. Имах чувството, че съм се събудила на страниците на лъскаво списание.

Докато сетивата ми се бореха с новите усещания, не спирах да поглеждам към Уил, към бледото му, уморено лице и странно хлътналата в раменете глава. После завихме по алея с палми от двете страни, спряхме пред ниска дървена постройка и шофьорът вече беше навън и разтоварваше багажа ни.

Отклонихме поканата за студен чай, за разходка из хотела. Намерихме стаята на Уил, стоварихме чантите му, настанихме го в леглото и още преди да спуснем завесите, той отново заспа. Бяхме тук. Справила се бях. Стоях пред стаята му и най-сетне въздъхнах облекчено, докато Нейтън гледаше през прозореца към белия прибой в кораловия риф отсреща. Не знам защо, може би от пътуването, или защото това бе най-красивото място, което бях виждала, но изведнъж ми се доплака.

— Всичко е наред — усмихна ми се Нейтън, щом видя изражението ми. И тогава, съвсем неочаквано, пристъпи към мен и ме обви в голяма мечешка прегръдка. — Отпусни се, Лу. Всичко ще е наред. Наистина. Ти успя.

Минаха почти три дни, преди да се осмеля да му повярвам. Уил спа близо четирийсет и осем часа — а после, като по чудо, започна да се подобрява. Кожата му възвърна цвета си и вече нямаше тъмни сенки под очите. Спазмите му намаляха и отново започна да се храни — минаваше бавно с количката край безкрайния екстравагантен бюфет и ми казваше какво иска в чинията си. Знаех, че е дошъл на себе си, когато започна да ме кара да опитвам разни неща, които не бях яла: пикантно къри по креолски и морски дарове, чието име не знаех. Бързо се почувства у дома на това място, за разлика от мен. И нищо чудно. Та нали преди инцидента той бе обитавал цялото земно кълбо — не малката пристройка в сянката на замъка.

От хотела, точно както ни бе обещано, получихме специална количка с широки колела и през повечето утрини Нейтън прехвърляше Уил в нея и тримата заедно отивахме на брега — аз носех плажен чадър, за да го пазя от слънцето, ако стане прекалено силно. Но това никога не стана; южната част на острова бе известна с морския си бриз и температурите извън сезона рядко надхвърляха двайсет и няколко градуса. Спирахме на един малък плаж край висока скала, която скриваше гледката към главната сграда на хотела. Разтварях сгъваемия си стол, настанявах се до Уил под едно палмово дърво и гледахме как Нейтън се опитва да кара сърф или водни ски — от време на време го окуражавахме с викове, понякога ругаехме — от наблюдателния ни пост на пясъка.

Отначало от хотела искаха да правят какво ли не за Уил, предлагаха да бутат количката му, постоянно му носеха изстудени напитки. Обяснихме им, че нямаме нужда от тях, и те дискретно се отдръпнаха. Но беше хубаво в моментите, когато не бях с Уил, да виждам как носачите или персоналът на рецепцията спират да си побъбрят с него или да му препоръчат място, което според тях трябва да посетим. Имаше един върлинест млад мъж — Надил, който сякаш си бе поставил за цел да действа като неофициален помощник на Уил, когато Нейтън го няма. Един ден излязох и видях как с негов приятел внимателно свалят Уил от количката му върху специален шезлонг с дунапренова подложка, който Надил бе разположил до „нашето“ дърво.

— Така е по-добре — усмихна се и ми направи знак с вдигнати палци, докато газех през пясъка към тях. — Извикайте ме, когато господин Уил поиска да се върне в количката си.

Канех се да възразя и да им обясня, че не бива да го местят. Но Уил бе притворил очи и лежеше с такова доволно изражение, че си затворих устата и кимнах.

Колкото до мен, щом безпокойството ми за здравето на Уил попремина, започнах бавно да осъзнавам, че всъщност съм в рая. Никога не си бях представяла, че ще бъда на място като това. Всяка сутрин се събуждах от шума на морето, което се плискаше кротко в брега, непознати птици се обаждаха от дърветата. Взирах се в моя таван, гледах как слънчевата светлина си играе с листата, от съседната стая дочувах приглушен разговор, който ми подсказваше, че Уил и Нейтън отдавна са станали. Слагах бански костюм и саронг и се наслаждавах на ласките на топлото слънце върху раменете и гърба си. Кожата ми се осея с лунички, ноктите ми избеляха и започнах да изпитвам истинско щастие от простото удоволствие да съществувам: ходех по плажа, опитвах непознати храни, плувах в топлата прозрачна вода с черни риби, които надничаха срамежливо изпод вулканичните скали, гледах как слънцето потъва — огненочервено — на хоризонта. Последните няколко месеца постепенно започваха да избледняват. За мой срам, изобщо не се сещах за Патрик.

Дните ни протичаха по един и същ модел. Тримата закусвахме заедно на масите с приятна сянка край басейна. Уил обикновено хапваше плодова салата, която му давах с ръка, а понякога — когато имаше по-голям апетит — искаше и бананова палачинка. После слизахме на плажа и аз четях, Уил слушаше музика, а Нейтън упражняваше уменията си във водните спортове. Уил постоянно ме караше и аз да опитам нещо, но отначало отказвах. Просто исках да съм с него. Когато настоя, прекарах една сутрин в каране на сърф и каяк, но ми беше по-хубаво просто да съм край него.

Понякога, ако Надил бе наоколо и курортът беше тих, двамата с Нейтън потапяха Уил в топлата вода на малкия басейн и Нейтън придържаше главата му над водата. Той не каза много, когато го направиха, просто се наслаждаваше, сякаш тялото му си припомняше отдавна забравени усещания. Гърдите му, от дълго време бледи, станаха златисти. Белезите му посребряха и започнаха да избледняват. Чувстваше се удобно без риза.

На обед отивахме с количката до един от трите ресторанта в курорта. Целият район на комплекса бе застлан с плочки, имаше съвсем малко стъпала и неравности и Уил можеше да се придвижва в количката си напълно самостоятелно. Фактът, че имаше възможност да си вземе питие, без някой от нас да го придружава, беше важен не толкова, защото означаваше почивка за мен и Нейтън, а защото за кратко го освобождаваше от ежедневното напомняне, че е зависим от други хора. Не че някой от нас беше много зает. Където и да се намираше човек — на плажа, край басейна и дори в спа центъра, — някой от усмихнатия персонал винаги се появяваше с питие, което се надяваше да харесаш, украсено обикновено с уханен розов цвят. Дори на плажа минаваше малко бъги и приветлив сервитьор предлагаше вода, плодов сок или нещо по-силно.

В следобедите, когато температурите бяха най-високи, Уил се прибираше в стаята си и спеше два часа. Аз плувах в басейна или четях книга, а вечер всички отново се събирахме на вечеря в крайбрежния ресторант. Бързо развих вкус към коктейлите. Надил бе установил, че ако даде на Уил сламка с правилния размер и закрепи висока стъклена чаша в поставката му, нямаше нужда Нейтън или аз да се грижим за него. По здрач тримата си говорехме за детството, за първите гаджета и първата работа, за семействата си, за други ваканции, и виждах как Уил постепенно идва на себе си.

Само че този Уил бе различен. Това място сякаш му беше дало покоя, който му бе липсвал през цялото време, откакто го познавах.

— Добре се чувства, нали? — попита ме Нейтън, когато ме срещна край бюфета.

— Да, така мисля.

— А знаеш ли какво мисля аз? — Нейтън се наведе към мен, не искаше Уил да види, че говорим за него. — Мисля, че ранчото и останалите приключения щяха да са страхотни. Но като го гледам сега, май това място се оказа по-добро.

Не му признах какво бях решила първия ден, когато пристигнахме, със свит от притеснение стомах, вече изчисляваща колко дни остават до завръщането у дома. През всеки от тези десет дни трябваше да забравя защо всъщност сме тук: шестмесечния договор, моя внимателно планиран календар, всичко, което се беше случило. Просто трябваше да живея за мига и да насърчавам Уил да прави същото. Трябваше да съм щастлива — с надеждата, че Уил също ще е щастлив.

Взех си още един резен пъпеш и се усмихнах.

— Каква е програмата за по-късно? Нещо против малко караоке? Или ушите ви още глъхнат от снощи?

На четвъртата вечер Нейтън обяви с леко притеснение, че се е запознал с една жена. Карън била колежка новозеландка, отседнала в съседния хотел, и той се бе съгласил да отиде с нея до града.

— Просто да съм спокоен, че всичко ще е наред. Нали знаете… не съм сигурен дали е безопасно за сама жена.

— Правилно — одобри Уил и кимна разбиращо. — Постъпваш като истински кавалер, Нейт.

— И аз мисля, че е много мило от твоя страна. Много възпитано.

— Винаги съм се възхищавал на Нейтън за всеотдайността му. Особено що се отнася до нежния пол.

— О, я се разкарайте и двамата — ухили се Нейтън и изчезна.

Карън бързо стана част от ежедневието ни. Нейтън изчезваше с нея през повечето вечери и макар да се връщаше за късните си задължения, гледахме да му даваме колкото може повече време да се забавлява.

Освен това тайничко се радвах. Харесвах Нейтън и му бях благодарна, че дойде, но предпочитах да сме си само двамата с Уил. Харесваше ми езикът на знаците, който използвахме, когато наоколо нямаше никой друг, естествената интимност, която се бе зародила помежду ни. Харесваше ми начинът, по който той извръщаше лице и ме поглеждаше развеселено, сякаш бях надминала очакванията му.

Предпоследната вечер казах на Нейтън, че нямам нищо против, ако иска да доведе Карън в комплекса. Той прекарваше вечерите в нейния хотел и знаех, че му е трудно да ходи двайсет минути в едната посока, за да приготвя Уил за нощта.

— Нямам нищо против. Ако това ще… нали знаеш… ще ти осигури малко лично пространство.

Той се зарадва, вече предвкусвайки предстоящата нощ, и след ентусиазираното: „Благодаря ти, Лу“, напълно ме забрави.

— Много мило от твоя страна — отбеляза Уил, когато му казах.

— Искаш да кажеш, от твоя — поправих го аз. — За целта му предложих твоята стая.

Тази нощ го преместихме в моята стая — Нейтън му помогна да се настани в леглото и му даде лекарствата, докато Карън чакаше на бара. В банята се преоблякох в тениската си, отворих вратата и пристъпих към дивана с възглавница под мишница. Усетих очите на Уил върху себе си и се почувствах странно неловко за човек, който бе прекарал по-голямата част от изминалата седмица, разхождайки се пред него по бикини. Наместих възглавницата си върху облегалката на дивана.

— Кларк?

— Какво?

— Няма нужда да спиш там. Това легло може да побере цял футболен отбор.

Всъщност дори не се замислих дали да го направя. Вече се чувствах различно. Може би дните, които всички бяхме прекарали полуголи на плажа, ни бяха освободили от задръжките. Може би бе мисълта за Нейтън и Карън от другата страна на стената, вплетени един в друг, сякаш в пашкул. Може би просто исках да съм близо до него. Тръгнах към леглото, но потръпнах от звука на внезапна гръмотевица. Лампите замигаха, някой отвън извика. От съседната стая чухме как Нейтън и Карън избухнаха в смях.

Отидох до прозореца и спуснах завесите, усещайки внезапния бриз, рязкото спадане на температурата. В морето навън се бе разразила буря. Драматични проблясъци от раздвоени светкавици за кратко осветяваха небето, а после, сякаш изневиделица, върху покрива на малкото ни бунгало се стовари потоп, толкова яростен, че в началото заглуши всички останали звуци.

— По-добре да затворя капаците.

— Не, недей.

Обърнах се.

— Отвори широко вратите. — Уил кимна към терасата. — Искам да го видя.

Поколебах се, после бавно отворих стъклените врати. Дъждът се сипеше в хотелския комплекс, шуртеше от покрива, превръщаше се в реки, които се стичаха край терасата и поемаха към морето. Почувствах влагата върху лицето си, електричеството във въздуха. Космите върху ръцете ми настръхнаха.

— Усещаш ли го? — попита Уил зад мен.

— Сякаш е краят на света.

Стоях там и оставях енергията да преминава през мен, белите светкавици се отпечатваха върху клепачите ми. Дъхът ми секна.

Обърнах се, пристъпих към леглото и седнах в края му. Докато Уил наблюдаваше бурята, аз се наведох и нежно повдигнах загорелия му врат. Сега знаех точно колко да го преместя, как мога да накарам тежестта му, тялото му да ме слуша. Пресегнах се, пъхнах дебела бяла възглавница под раменете му и го пуснах обратно в меката й прегръдка. Уил ухаеше на слънце, сякаш то бе проникнало дълбоко в кожата му. Неволно вдъхнах аромата му.

После, все още малко влажна, се настаних до него — толкова близо, че краката ми докосваха неговите — и заедно се загледахме в синьо-бялата пяна, стоварващите се върху вълните светкавици, сребристите отвесни струи на дъжда, вълнуващата се тюркоазена повърхност едва на трийсетина метра от бунгалото.

Сякаш светът край нас се сви до звука от бурята, бледоморавото море и полюшващите се прозирни завеси. Долавях мириса на лотос в нощния бриз, чувах далечни звуци от подрънкващо стъкло и припряно събиране на столове, музиката за някакво празненство в комплекса, чувствах освободената природна стихия. Пресегнах се и взех ръката на Уил в своята. Помислих си, че никога няма да усетя толкова силна връзка с околния свят, с друго човешко същество, както в този миг.

— Не е зле, а, Кларк? — наруши мълчанието Уил. Насред бурята лицето му бе отпуснато и спокойно. Извърна се за миг, усмихна ми се и нещо се появи в очите му — нещо тържествуващо.

— Не — отвърнах. — Изобщо не е зле.

Лежах кротко, заслушана в дишането му — сега все по-бавно и по-дълбоко, — в звука на дъжда, усещах топлите му пръсти, вплетени в моите. Не исках да се прибирам у дома. Тук двамата с Уил бяхме в безопасност, заключени в нашия малък рай. Всеки път, щом помислех за връщането в Англия, в тялото ми се впиваха огромни нокти и не искаха да ме пуснат.

Всичко ще е наред. Опитвах да си повтарям думите на Нейтън. Всичко ще е наред.

Накрая се обърнах на една страна, с гръб към морето, и се загледах в Уил. Той извърна глава, погледна ме в полумрака и почувствах, че ми казва същото: Всичко ще е наред. За първи път в живота си се опитвах да не мисля за бъдещето. Опитвах се просто да се наслаждавам на мига, да позволя на усещанията от вечерта да направят своето пътуване през мен. Не мога да кажа колко дълго останахме така, впили поглед един в друг, но постепенно клепачите на Уил натежаха и го чух да промърморва извинително, че може би… Дишането му стана по-дълбоко, той се плъзна в съня, а аз продължих да съзерцавам лицето му, гледах миглите му, събрани на снопчета в ъгълчетата на очите, новите лунички по носа му.

Казах си, че трябва да съм права. Трябва да съм права.

След един среднощ бурята най-сетне утихна. Отдръпна се навътре в морето, гневните й изблици ставаха все по-слаби и накрая съвсем изчезнаха. Замина да пренесе метеорологичната си тирания в някое друго неизвестно място. Въздухът постепенно се успокои, завесите се отпуснаха, последните струи вода се оттекоха с бълбукане. Някъде в малките часове внимателно измъкнах ръката си от тази на Уил, станах и затворих френските прозорци и стаята потъна в тишина. Уил спеше — здрав, спокоен сън, какъвто рядко имаше у дома.

Аз не спях. Лежах и го гледах и упорито се мъчех да не мисля за нищо.

В последния ден се случиха две неща. Едното бе, че по настояване на Уил се съгласих да опитам подводно гмуркане. Той не ме оставяше на мира от дни, казваше, че не може да дойда дотук и да не се спусна под вода. Бях безнадежден случай в уиндсърфа, едва успявах да си вдигна платното от вълните, а при повечето ми опити да карам водни ски забивах лице във водите на залива. Но той настояваше, и ден преди това дойде на обед и обяви, че ми е резервирал половиндневен курс за начинаещи гмуркачи.

Началото не беше многообещаващо. Уил и Нейтън седяха отстрани на басейна, докато моят инструктор ме убеждаваше, че ще продължа да дишам и под водата, но съзнанието, че те ме наблюдават, ме правеше безнадеждна. Не съм глупава — разбирах, че кислородните бутилки на гърба ми ще поддържат работата на дробовете ми, че няма да се удавя, — но всеки път, щом главата ми се окажеше под водата, изпадах в паника и изскачах на повърхността. Сякаш тялото ми отказваше да повярва, че ще продължи да диша под хилядите литри пречистена и хлорирана вода.

— Не мога да го направя — заявих, щом изскочих с плюене навън за седми път.

Джеймс, моят инструктор, погледна зад мен към Уил и Нейтън.

— Не мога — настоях раздразнено. — Просто не е за мен.

Джеймс обърна гръб на двамата мъже, потупа ме по рамото и посочи към морето.

— На някои хора там им е по-лесно — обясни той.

— В морето?

— Някои хора се справят по-добре в дълбокото. Хайде, ела. Ще излезем с лодката.

Три четвърти час по-късно гледах под водата в яркоцветния пейзаж, който досега бе скрит от погледа ми, забравила страха, че кислородът може да свърши, че въпреки всички предпазни мерки ще потъна на дъното и ще умра от удавяне — дори, че изобщо съм се бояла. Вниманието ми бе обсебено от тайните на един нов свят. В тишината, нарушавана единствено от неестествено силните звуци от собственото ми дишане, наблюдавах пасажи от миниатюрни проблясващи рибки и по-големи черно-бели, които ме гледаха изучаващо с безизразни лица, нежно поклащащи се анемонии, прочистващи леките течения от миниатюрната невидима плячка. Зърнах далечни пейзажи, два пъти по-яркоцветни и разнообразни, отколкото горе на сушата. Видях пещери и процепи, където се спотайваха непознати създания, смътни форми, които проблясваха на слънчевите лъчи. Не исках да излизам на повърхността. Можех да остана тук завинаги, в този безмълвен свят. Чак когато Джеймс започна да ми сочи с ръка циферблата на кислородната си бутилка, осъзнах, че нямам избор.

Направо бях онемяла, когато най-после излязох на брега и се упътих сияеща към Уил и Нейтън. Съзнанието ми още гъмжеше от видяното, крайниците ми сякаш още ме придвижваха под водата.

— Е, как е? — попита Нейтън.

— Защо не ми каза? — обърнах се развълнувано към Уил и хвърлих плавниците си на пясъка пред него. — Защо не ме накара да го направя по-рано? Всичко това! Било е там през цялото време! Точно под носа ми!

Уил ме изгледа, без да мигне. Не каза нищо, само разтегли устни в широка усмивка.

— Не знам, Кларк. Някои хора просто не искат да чуят.

Последната вечер нарочно се напих. Не беше само защото си тръгвахме на следващия ден. За първи път наистина бях повярвала, че Уил е добре и че мога да се отпусна. Бях облечена в бяла памучна рокля (сега имах тен и можех да си позволя да нося бяло, без да приличам на труп, увит в саван) и чифт сребристи сандали с каишки, а когато Надил ми подаде алено цвете и ме подкани да си го сложа в косата, не му се присмях, както бих направила седмица по-рано.

— О, здравей, Кармен! — усмихна се Уил, когато отидох при тях на бара. — Изглеждаш очарователно.

Тъкмо щях да му отвърна нещо саркастично, когато осъзнах, че ме гледа с неподправено удоволствие.

— Благодаря ти — отвърнах. — И ти не изглеждаш зле.

В главния хотелски комплекс имаше дискотека, затова малко преди десет вечерта, когато Нейтън ни остави заради Карън, двамата поехме по плажа с музиката в ушите, аз — блажено отпусната след три коктейла.

Господи, колко беше красиво! Нощта бе топла, понесла в лекия си ветрец уханието на далечно барбекю, на плажно масло, соления, тръпчив мирис на море. С Уил спряхме близо до любимото ни дърво. Някой беше палил огън на плажа, може би да изпече нещо, и от него бе останала проблясваща жарава.

— Не искам да се прибирам у дома — признах в тъмнината.

— Трудно се напуска подобно място.

— Мислех, че такива места съществуват само във филмите. — Извърнах се и го погледнах. — Започвам да си мисля, че си ми казвал истината и за всички останали неща.

Той се усмихваше. Лицето му изглеждаше спокойно и щастливо. Погледна ме с леко присвити очи. Аз също го погледнах, за първи път без усещането за страх, което ме ядеше отвътре.

— Радваш се, че дойде, нали? — попитах предпазливо.

Той кимна:

— О, да.

— Ха! — ударих въздуха с юмрук аз.

И после, когато някой увеличи музиката на бара, изритах обувките си и затанцувах. Изглеждаше глупаво — от оня вид поведение, което на другия ден определяш като неуместно. Но тук, в мастилената тъмнина, полупияна от недоспиване, с жаравата и безкрайното море, и необятното небе, и звуците на музиката в ушите ни, и усмихнатия Уил, и моето сърце, преливащо от нещо, което не можех напълно да определя, просто ми се танцуваше. Танцувах и се смеех, без да се срамувам, без да ме е грижа, че някой ще ни види. Усещах очите на Уил върху себе си и знаех, че той знае: това беше единственият възможен отговор на последните десет дни. По дяволите последните шест месеца!

Песента свърши и аз се отпуснах задъхана в краката му.

— Ти… — поде той.

— Какво? — Усмивката ми беше палава. Чувствах се въздушна, наелектризирана. Не бях сигурна дали мога да отговарям за постъпките си.

Той поклати глава.

Изправих се на босите си нозе бавно, пристъпих към количката му и се плъзнах в скута му, така че лицето ми се озова на сантиметри от неговото. След предишната вечер някак си не ми изглеждаше чак толкова голям скок.

— Ти… — Сините му очи, проблясващи на светлината от огъня, се впиха в моите. Ухаеше на слънце и на дима от огъня, и на нещо остро и цитрусово.

Почувствах как дълбоко в мен нещо поддава.

— Ти… ти си невероятна, Кларк.

Направих единственото, за което се сетих. Наведох се и го целунах по устните. Той се поколеба, само за миг, и също ме целуна. В следващия момент забравих всичко: хилядите причини, заради които не биваше, страховете ми, причината да сме тук. Целунах го, вдишвайки аромата на кожата му, усещайки меката му коса под пръстите си, а когато той отговори на целувката ми, всичко изчезна и бяхме само Уил и аз, на остров в края на света, под хиляди проблясващи звезди.

Изведнъж той се отдръпна.

— Аз… съжалявам. Не биваше…

Очите ми се отвориха. Вдигнах ръка към лицето му и прокарах пръсти по красивите черти. Почувствах грапавите частици сол под пръстите си.

— Уил… — подех. — Ти можеш. Ти…

— Не. — Усетих метална нотка в гласа му. — Не мога.

— Не разбирам.

— Не искам да продължава така.

— … мисля, че трябва да продължиш.

— Не искам, защото не мога… — Преглътна. — Не мога да съм мъжът, който искам да бъда с теб. И това просто ще е… — Погледна ме. — … още едно напомняне какво не съм.

Не свалях очи от лицето му. Наклоних леко глава, за да докосна неговата, дъхът ни се смеси и аз казах тихо, за да ме чуе само той:

— Не ме интересува какво… какво мислиш, че можеш или не можеш да правиш. Нещата не са черно-бели. Честно… Разговарях с други хора в същото положение и… и има неща, които са възможни. Начини и двамата да бъдем щастливи… — Бях започнала леко да пелтеча. Чувствах се странно дори от факта, че водим подобен разговор. Погледнах го в очите. — Уил Трейнър — казах нежно. — Ето какво. Мисля, че ние можем да правим…

— Не, Кларк… — започна той.

— Мисля, че можем да правим всякакви неща. Знам, че това не е стандартна любовна история. Знам, че има всевъзможни причини да не го казвам. Но аз те обичам. Наистина. Знаех го, когато напуснах Патрик. И си мисля, че и ти би могъл да ме обикнеш малко.

Той не каза нищо. Очите му търсеха моите, бяха натежали от огромна тъга. Отметнах косата от слепоочията му, сякаш така бих могла по някакъв начин да премахна тъгата му; той наклони глава и я опря в дланта ми.

Преглътна.

— Трябва да ти кажа нещо.

— Знам — прошепнах. — Всичко знам.

Уил задържа думите в устата си. Въздухът около нас сякаш не помръдваше.

— Знам за Швейцария. Знам… защо бях наета с шестмесечен договор.

Той отдръпна глава от ръката ми. Погледна ме, после се взря в небето. Раменете му се отпуснаха.

— Знам всичко, Уил. Знам го от месеци. И моля те, изслушай ме… — Взех дясната му ръка в своята и я допрях до гърдите си. — Знам, че можем да го направим. Знам, че не е каквото ти би избрал, но аз мога да те направя щастлив. И всичко, което мога да кажа, е, че ти ме превръщаш… превръщаш ме в съвсем различен човек. Правиш ме щастлива дори когато си ужасен. Предпочитам да съм с теб — макар ти да мислиш, че от теб е останало съвсем малко, — отколкото с всеки друг на света.

Почувствах как пръстите му се свиха съвсем лекичко около моите и това ми вдъхна кураж.

— Ако мислиш, че е неудобно да работя за теб, ще напусна и ще работя другаде. Исках да ти кажа… подадох документи за университета. Направих купища проучвания в интернет, разговарях с други квадриплегици и домашните им асистенти, и сега знам как можем да се справим. Тъй че мога да върша това и просто да съм с теб. Разбираш ли? Помислила съм за всичко, проучила съм всичко. Такава съм сега. Ти си виновен. Ти ме промени. — Засмях се леко. — Превърна ме в моята сестра. Но с по-добър усет за облеклото.

Той беше притворил очи. Хванах и двете му ръце, вдигнах ги към устните си и ги целунах. Почувствах кожата му до моята и се изпълних с абсолютна увереност, че не съм в състояние да го оставя да си отиде.

— Какво ще кажеш? — прошепнах.

Бих могла да гледам очите му вечно.

Той го изрече толкова тихо, че за миг не бях сигурна дали съм чула правилно.

— Какво?

— Не, Кларк.

— Не?

— Съжалявам. Не е достатъчно.

Свалих ръцете му.

— Не разбирам.

Той изчака, преди да заговори, сякаш се опитваше — нещо необичайно за него — да намери точните думи.

— Не ми е достатъчно. Това… моят свят… дори с теб в него. А повярвай, Кларк, целият ми живот стана по-добър, откакто ти дойде. Но не ми е достатъчно. Не искам такъв живот.

Сега беше мой ред да се отдръпна.

— Права си, би могъл да е добър живот. А с теб до мен — може би много добър. Но това не е моят живот. Аз не съм като онези хора, с които разговаряш. Изобщо не искам такъв живот. Дори частица от него. — Гласът му беше глух, задавен. Изражението му ме изплаши.

Преглътнах и поклатих глава.

— Ти… веднъж ми каза, че нощта в лабиринта не бива да ме определя. Каза, че сама мога да избера какво да ме определя. Е, и ти не бива да оставяш това… тази количка да те определя.

— Но тя ме определя, Кларк. Ти не ме познаваш, не и истински. Не си ме виждала преди злополуката. Обичах живота си, Кларк. Наистина го обичах. Обичах работата си, пътуванията си, човека, който бях. Обичах да спортувам. Обичах да карам мотора си, да скачам от високи сгради. Обичах да надвивам в бизнес сделките. Обичах да правя секс. Много секс. Имах страхотен живот. — Гласът му звучеше развълнувано. — Не съм създаден да съществувам в това нещо, но така отреди съдбата. То е единственото, което ме определя.

— Но защо не искаш поне да опиташ? — прошепнах аз. Гласът ми сякаш не искаше да излезе от гърдите. — Защо не искаш аз да опитам?

— Не е там въпросът. Наблюдавах те и виждах как през тези шест месеца се превръщаш в съвсем нов човек, който тепърва ще осъзнава възможностите си. Нямаш представа колко щастлив ме прави това. Но не искам да се обвържеш с мен, с моите прегледи в болницата, с ограниченията в живота ми. Не искам да пропуснеш всички неща, които би могъл да ти даде някой друг. И да, егоистично е, но не искам един ден да ме погледнеш и да изпиташ и най-малкото съмнение или съжаление, че…

— Никога няма да си го помисля!

— Не знаеш това, Кларк. Нямаш представа как ще се развият нещата. Нямаш представа как ще се чувстваш дори след шест месеца. И не искам да те гледам всеки ден, да те гледам гола, да те наблюдавам как се движиш из пристройката в твоите откачени дрехи и да не мога… да не мога да бъда с теб. О, Кларк, не можеш да си представиш как искам да бъда с теб точно сега. И аз… аз не мога да живея с тези мисли. Не мога. Аз не съм такъв. Не мога да бъда човек, който просто… приема съдбата си.

Уил хвърли поглед към количката си, гласът му пресекна.

— Никога няма да приема това.

Бях започнала да плача.

— Моля те, Уил. Моля те, не го казвай. Нека опитам. Да опитаме и двамата.

— Шшшт. Просто ме чуй. Искам да ме чуеш. Това… тази вечер… е най-прекрасното, което би могла да направиш за мен. Думите, които ми каза, това, че ме доведе тук… като си помисля само какъв кретен бях в началото и как успя да ме преобразиш… изумително е. Но… — Усетих как пръстите му стиснаха лекичко моите. — Трябва да сложа край. Повече никаква количка. Повече никакви пневмонии. Повече никакви пламтящи крайници. Никакви болки и отпадналост и никакво будене сутрин с желанието най-сетне да се свърши. Когато се върнем, въпреки всичко ще отида в Швейцария. И ако ме обичаш, Кларк, както казваш, нищо няма да ме направи по-щастлив от това да дойдеш с мен.

Отметнах рязко глава.

— Какво?

— Състоянието ми няма да се подобри. Ще се влошава все повече и повече. Лекарите ми дадоха да го разбера. Усещам как вървя надолу. Не искам повече да ме боли и да съм прикован към това нещо, и да завися от някого, и да се боя. Затова те моля — ако изпитваш нещата, които казваш, — направи го. Бъди с мен. Дай ми края, на който се надявам.

Погледнах го ужасено, кръвта забуча в ушите ми. Не можех да го понеса.

— Как е възможно да ме молиш за това?

— Знам, то е…

— Казвам ти, че те обичам и искам да имам бъдеще с теб, а ти ме молиш да дойда и да гледам как се самоубиваш?

— Съжалявам. Не исках да прозвучи грубо. Но не разполагам с много време.

— Какво?… Да не би вече да си уредил всичко? Да не би да имаш определена дата?

Виждах как хората от хотела се поспират, може би чуваха извисените ни гласове, но не ми пукаше.

— Да — потвърди Уил след кратко мълчание. — Да, имам. Направих консултациите. От клиниката са съгласни, че съм подходящ случай. И родителите ми се съгласиха за тринайсети август. Трябва да отлетим на дванайсети.

Главата ми се замая. Оставаше по-малко от седмица.

— Не мога да повярвам.

— Луиза…

— Мислех… мислех, че съм променила решението ти.

Той наклони леко глава и се взря в мен. Гласът му беше ласкав, очите му бяха нежни.

— Луиза, нищо не може да промени решението ми. Обещах на родителите си шест месеца и ги получиха. Ти направи това време безценно. Благодарение на теб не беше тест за издръжливост, а…

— Недей!

— Какво?

— Не казвай нищо повече! — Задавих се. — Такъв егоист си, Уил! Толкова си глупав. Дори да е имало нищожна вероятност да дойда с теб в Швейцария… дори да си мислел, че бих могла, след всичко, което направих за теб, само това ли успя да ми кажеш? Аз ти предложих сърцето си, а всичко, което можа да ми кажеш, е: „Не, не си ми достатъчна. А сега искам да дойдеш и да гледаш най-лошото, което изобщо можеш да си представиш“. Това, от което се боях, откакто разбрах за първи път. Имаш ли представа какво искаш от мен?

Сега бях бясна. Стоях пред него, крещях като луда.

— Майната ти, Уил Трейнър! Майната ти! Ще ми се никога да не бях приемала тази глупава работа! Ще ми се никога да не те бях срещала! — Избухнах в сълзи, побягнах по плажа и се прибрах в хотелската си стая, колкото може по-далеч от него.

Гласът му, който викаше името ми, звуча в ушите ми дълго след като бях затворила вратата.