Извън закона

Първа глава

Даяна Сакстън спря насред прашния двор на ранчото „Рокинг Ем“ и угаси мотора на колата. Първото нещо, което зърна, бе огромен широкоплещест каубой, застанал на верандата. Тя несъзнателно стисна волана, издавайки притеснението си в присъствието на мъже, и особено на едри, добре сложени мъже.

Вратата на къщата се отвори и друг, също толкова едър и грубоват мъж, облечен с джинси и ботуши, се насочи към Даяна, стиснал в ръка геоложко чукче. В близкото ограждение се виждаше трети каубой, който тъкмо възсядаше кон. Мъжът бе толкова едър, че конят изглеждаше като детско пони.

Господи, помисли си Даяна, тук няма ли мъже с нормален ръст? Не мога да прекарам лятото в близост до тези мъже! Но пък няма и да ми се наложи. Нали ще бъда при разкопките в каньона Септембър.

Някой извика от къщата. Даяна разпозна гласа на Карла Макензи и въздъхна от облекчение, когато първият огромен мъж веднага се извърна и влезе вътре, дочул името си. Това трябва да бе Люк Макензи, съпругът на Карла.

Щом притеснението й понамаля, Даяна разпозна и втория мъж. Кеш Макуин бе наполовина брат на Карла. Той закачи чукчето на колана си, без да забавя крачка. Даяна припряно излезе от колата. През последните няколко години се бе научила да не издава недоверието си в мъжете — особено в едрите мъже — ала въпреки това не можеше да си наложи да остане близо до някой мъж в затворено тясно помещение и особено в кола.

Преди Кеш да стигне до Даяна, от къщата долетя нов вик и го спря. Той махна на гостенката, извика нещо, което тя не успя да разбере и се върна в къщата.

Вниманието на Даяна бе привлечено от внезапно раздвижване в ограждението. Един кон бе навел глава между предните си крака, гърбът му бе извит и тялото му се изведнъж се изпъна като освободена пружина. Само след миг якият ездач бе хвърлен на земята. Той бързо се претърколи и скочи на крака. Сграбчи юздата съвсем близо до главата на животното и започна да го налага с тежък камшик. Конят започна да цвили и опита да се освободи, но беше безсилен пред жестоката хватка на юздата.

Без да се замисли, Даяна тръгна към уплашения кон и се развика на мъжа да престане. Преди да е направила и три крачки, един мъж със светлосиня риза прескочи оградата, приземи се леко като котка и се затича към жестокия каубой, набирайки скорост с всяка крачка. Беше по-дребен и не носеше никакво оръжие, едва ли можеше да се противопостави на огромния як мъжага, размахващ камшика.

Вратата на къщата зад Даяна се затръшна и навън изтичаха няколко мъже. Друг изскочи от обора, видя какво става и извика:

— Внимавай, шефе! Камшикът на Бейкър е с оловно топче на края!

Бейкър се извърна към Тенеси Блекторн, шефът на „Рокинг Ем“. Замахна с дръжката на камшика по-скоро като с бухалка, наместо да използва срещу Тен кожената лента. Когато тежката му ръка се вдигна, Даяна изпищя, а мъжете изкрещяха. Само Тен остана безмълвен. Той стопи последните няколко метра между себе си и Бейкър точно когато камшикът яростно се стовари надолу.

Тен не замахна с юмруци, нито се наведе да избегне удара. Лявата му ръка докосна китката на Бейкър. Камшикът излетя и започна да се превърта във въздуха. В същия миг десният юмрук на шефа се стовари върху сърцето на Бейкър. Тен се завъртя, заби лакът в диафрагмата на Бейкър и когато едрият мъж се преви, го халоса със саблен удар в шията. Битката приключи. Преди още камшикът да падне на земята, Бейкър се бе проснал неподвижно по лице на в прахта.

Разкъсвана между недоверието и шока, Даяна се взря в шефа на „Рокинг Ем“. Поклати глава, неспособна да проумее как човек, който бе с петнайсет сантиметра по-нисък и с трийсет килограма по-лек от противника си, бе започнал и приключил битката, преди по-едрият мъж да успее да нанесе и един-единствен удар. Сякаш отдалече тя чу Кеш и Люк да минават покрай нея, вече забавили крачка.

— Добра работа, Тен — отбеляза Люк.

— Амин — добави Кеш, сетне се обърна към Люк: — Никога не ми позволявай да се карам с шефа на работниците ти. Това момче никак не си поплюва.

Тен не каза нищо, тъй като предпочиташе да успокои изплашения кон, отколкото да обсъжда кратката битка.

— Спокойно, момичето ми. Спокойно. Никой няма да те удари повече. Спокойно… спокойно.

Докато говореше, той приближи запотената трепереща кобила. Щом зърна струйките кръв по кожата на коня, той изруга, но без да променя успокоителния си тон. Бавно хвана юздите и се зае да разгледа внимателно раната.

Щом ръцете на Тен се плъзнаха по животното, то започна да се успокоява. Шефът не погледна нито веднъж към безжизнения Бейкър. Прекрасно знаеше какви поражения е нанесъл на жестокия каубой; искаше да разбере колко лошо е наранен конят.

Кеш клекна до Бейкър и провери за видими наранявания. Не се виждаше нищо. След малко Кеш се изправи и заяви:

— В безсъзнание е, но все още диша.

— Има ли дълготрайни увреждания? — изръмжа Люк.

— Никакви, доколкото виждам.

— Известно време няма да размахва камшика — отбеляза Тен, без да откъсва поглед от кобилата. — Във всеки случай не и с дясната ръка. Счупих му китката.

— Жалко, че не му счупи врата — подхвърли Люк.

— Миналата седмица го предупреди да не бие конете. — Той се обърна към Коузи, който бе изкрещял, за да предупреди Тен за камшика. — Докарай пикапа. Днес отговаряш за изхвърлянето на боклука.

— Докъде? — попита Коузи.

— До Уест Форк.

— Шейсет километра натам и шейсет обратно, и то все по черни пътища — възнегодува Коузи. — В доброто старо време щяхме да изхвърлим трупа му на границата на ранчото и да го оставим да върви пеш до града.

— Не и в „Рокинг Ем“ — заяви Люк и лениво с протегна. — Моят прапрадядо Кейс Макензи на времето е убил човек заради побой на кон.

Даяна бавно отстъпи няколко крачки, сетне се извърна и забърза към колата си. Макар да изучаваше историята на човечеството — и по-точно историята на анасази — не бе свикнала да й сервира уроците в такъв суров вид. Не й бе приятно да види, че външният блясък на цивилизацията бе твърде тънък дори в наше време, а при мъжете като че ли изобщо липсваше.

Не бива да съм шокирана. Зная по-добре от повечето жени какво всъщност представляват мъжете под ризите, вратовръзките, лосионите за бръснене и чаровните усмивки. Диваци и разбойници. Всички до един. Престъпници, които използват силата си срещу по-слабите.

Ярка картина изплува в съзнанието на Даяна — мъжът на име Тен прескача оградата, напада огромния каубой, просва го в безсъзнание с няколко силни удара. Тя потрепери.

— Даяна? Какво се е случило?

Младата жена вдигна поглед и зърна Карла, която бе застанала на верандата с мъничко бебе на ръце.

— Един от мъжете биеше кон — обясни Даяна.

— Бейкър. — Карла стисна устни. — Тен го предупреди.

— Не само това. Просна го в безсъзнание.

— Тен? Не е в негов стил. Никога досега не съм го виждала да губи самообладание.

— Той ли е шефът?

Карла кимна.

— Да, той е шефът на работниците в „Рокинг Ем“.

— Със светлосиня риза, черна коса, дребен?

— Дребен? — изненадано попита Карла. — Не бих казала, че Тен е дребен.

— Много по-дребен е от Бейкър.

— Е, да, дори Люк и Кеш са по-дребни от Бейкър. Но Тен е поне метър и осемдесет. Дори малко повече, струва ми се. — Карла се повдигна на пръсти и погледна към ограждението. — Добре ли е?

— Китката му е счупена.

— Тен е пострадал? О, Господи, трябва да…

— Не Тен — прекъсна я бързо Даяна. — Бейкър е със счупена китка.

— А, той ли. — По лицето на Карла се изписа облекчение. — Тен ще се погрижи. Може да оказва първа помощ. — Тя се вгледа внимателно в Даяна. — Пребледняла си. Лошо ли ти е?

Даяна затвори очи.

— Нищо ми няма. Пътуването беше дълго, а и пътят бе доста разбит. Сега знам защо. Връщала съм, се назад във времето.

Карла се разсмя и поклати глава. Премести заспалото бебе и протегна ръка на Даяна.

— Влез да пийнеш едно кафе. Силно, ароматно и горчиво.

Даяна рязко отвори очи. Тъмносините ириси рязко се откроиха върху все още бледото й лице.

— Явно имам халюцинации. Нима в Дивия Запад има такова кафе?

— Не зная, но тук не е Дивия Запад.

— Не можеш да ме заблудиш — рече Даяна, замислена за разбойници, схватки и един мъж, притежаващ смъртоносната бързина на пантера. Ала въпреки това позволи на Карла да я въведе в хладната къща. — От шефа на работниците би излязъл страхотен разбойник.

— В онези древни времена много добри хора с били разбойници. Нямали са избор. Не е имал закони. — Карла се засмя, зърнала изражението на Даяна. — Но не се безпокой. Онези времена са отминали. Погледни в двора. Имаме сателитна чиния, която приема какви ли не екзотични сигнали от космоса. Имаме телевизор, видеокасетофон, радиоуредба за компактдискове, компютър, миялна машина, микровълнова печка, сушилня за съдове… всичко, за каквото се сетиш.

— И каубои, които размахват камшици с оловни топчета — промърмори Даяна.

— Това ли направи Бейкър?

Даяна кимна.

— Боже мой, нищо чудно, че Тен е загубил самообладание.

— Какво самообладание? Не беше по-ядосан от човек, който цепи дърва.

Карла тъжно поклати глава.

— Горкият Тен. Не му е лесно да се оправя с тая банда работници през последната година.

— „Горкият Тен“ изглежда напълно способен да се справи — промърмори Даяна.

— Ранчото е толкова отдалечено, че е трудно да задържим добрите работници. Не зная как щяхме да се справим без Тен. А откакто открихме музейните находки от анасази в каньона Септембър, крадците пристигат на орди. Някой трябва непрестанно да пази разкопките. Досега това бе работа на Кеш, но утре той заминава за Андите. Повече от всякога ще ни липсва работна ръка.

— За Андите? Чудесно. Всеки заслужава почивка — отбеляза Даяна, ободрена от мисълта, че в „Рокинг Ем“ ще има един едър мъж по-малко.

— Кеш не отива на почивка. Един от колегите му смята, че има залежи на злато на склоновете на един от онези безименни гранитни върхове. Това е единственото нещо, на което Кеш не може да устои.

— На безименните върхове?

— На твърдия камък и златото. Тен го нарича Гранитния човек, но се кълне, че е заради твърдата глава на Кеш, а не заради любовта му да търси залежи в скалите.

Карла сложи бебето в старомодна люлка до кухненската маса. То се размърда, отвори сънливи тюркоазни очички и отново заспа, щом Карла леко поклати люлката.

— Как е малкият? — попита Даяна и се наведе над люлката.

— Лоуган расте като гъба. Ще стане едър поне колкото баща си.

Даяна се вгледа в пухкавото момченце, което бе на месец и половина, и опита да си го представи пораснало, едро като Люк, силно и с набола брада.

— По-добре започни да опитомяваш тоя малък разбойник още от сега, че иначе никога няма да успееш.

Карла се разсмя, ала после осъзна, че Даяна говори сериозно. Погледна за миг по-възрастната жена, спомняйки си курса, който бе завършила, воден от доктор Даяна Сакстън, художник и археолог жена, известна с репутацията си, че няма особено високо мнение за мъжете. Навремето Карла бе отхвърлила подмятанията като клюки; вече не бе толкова сигурна.

— Говориш така, сякаш ще ми трябва камшик — подхвърли Карла.

— Обичайно средство, необходимо за да се справиш с диво животно, а мъжете определено спадат към тази категория. Колко жалко, че ти е необходим някой, за да си имаш бебе.

— Не всички мъже са като Бейкър.

Даяна промърмори нещо, което можеше да бъде както съгласие, така и недоумение, сетне нежно погали бузката на бебето, като внимаваше да не го събуди. Възхити се на идеалните мънички ресници, чипото носле, червените устнички, миниатюрните пръстчета, разперени по одеялцето в люлката. Постепенно забеляза и самата люлка, изящната дърводелска работа, сглобените без пирони плоскости, идеално изгладените повърхности.

— Каква красива люлка — промълви Даяна и плъзна пръсти по дървото. — Истинско произведение на изкуството. Откъде си я купила?

— Люк я направи. Има прекрасни ръце, силни и нежни.

Даяна отново погледна люлката и заспалото в нея бебе. Опита да не мисли за това колко много иска да има собствено дете. Сексът бе необходима стъпка към зачеването. При секса жената трябва да има доверие на мъжа, да е сигурна, че няма да я нарани — в мъжа, който е по-едър, по-силен и в основни линии по-първичен от жената. Даяна бе изоставила мисълта за секс преди години. Мисълта за бебе обаче все още я преследваше.

— Ако Люк е нежен към теб и малкия Лоуган — тихо рече Даяна и докосна светлото бебешко одеялце, — ти си щастливка. Мъжът ти е един на милион.

Преди Карла да отвърне, Даяна се отдалечи от люлката.

— Май ще се откажа от кафето. Искам да разопаковам багажа си преди вечеря.

— Разбира се. Приготвили сме ти старата къща в ранчото, където държим всички находки от разкопките. Тръгни по пътеката, която е зад обора. Щом стигнеш до разклона, свий вдясно. Старата къща е само на стотина метра от обора. Вечерята е в шест. Не си давай труда да чукаш. Просто влез през задния вход. Трапезарията е точно до кухнята и двете стаи имат външни врати. През седмицата всички се храним заедно. В неделя работниците се хранят сами. Ти ще ядеш с нас.

Даяна огледа дългата тясна стая до кухнята. Двете правоъгълни маси, допрени една до друга, изпълваха помещението. Опита да си представи какво ли ще бъде да се храни, заобиколена от едри мъжки тела. Мисълта я ужаси. Тя бавно си пое въздух, каза си, че ще прекарва почти цялото си време на разкопките в каньона Септембър и се обърна към Карла:

— Благодаря — рече. — Ще се върна в шест с камшик в едната ръка и стол в другата.