Извън закона

Осма глава

Тен хукна още преди писъкът на Даяна да заглъхне напълно. Отдалечи се бегом от руините, без да се налага да следва дирите й, за да я открие. В мига на писъка бе зърнал червения й анорак на фона на белезникавата каменна стена от другата страна на каньона.

А после червената дреха бе изчезнала.

— Даяна! Даяна!

Никой не отвърна на виковете му. Той прекоси каньона и се заизкачва по стръмния склон. Веднага щом зърна черната сянка на зейналата в земята дупка, Тен си даде сметка какво се е случило. Даяна бе стъпила върху замаскиран покрив на храм и той бе поддал под тежестта й. Някои храмове бяха дълбоки само метър. Други бяха по-дълбоки от човешки ръст. Боеше се, че Даяна е открила един от дълбоките.

Тен се придвижваше бавно, готов да се хвърли настрани веднага щом усети, че земята поддава, Тен приближи до дупката, появила се на каменистия склон.

— Даяна, чуваш ли ме?

Откъм дупката долетя някакъв звук, кой напомняше името му.

— Не мърдай — нареди той. — Ако си наранила гръбнака си, само ще влошиш положението, ако мърдаш. Ще се постарая да стигна до теб възможно най-бързо.

Този път Тен със сигурност дочу името си, изречено от Даяна.

— Лежи неподвижно и затвори очи, защото може да съборя още пръст.

Легнал по корем, Тен приближи още повече към дупката. В далечния край зърна да стърчат кедровите стълбове, подпирали тавана. Пред него зееше отворът, през който бе паднала Даяна. Напречно върху дупката минаваха две съвсем здрави кедрови греди.

Тен изпълзя до ръба на дупката и надникна. Два метра по-надолу Даяна лежеше, наполовина засипана от отломки, заобиколена в кръг от плътно иззидана стена.

— Слизам долу. Не мърдай.

Тен изпробва, доколкото можа, здравината на кедровите греди. Хвана се за тях, помоли се здравият кедър да издържи тежестта му, спусна се през отвора и се приземи леко на крака до Даяна. Тя инстинктивно се опита да седне.

— Не мърдай!

— Не мога… да дишам.

Дрезгавото й хриптене му подсказа, че всъщност тя диша по-добре, отколкото й се струва.

— Всичко е наред. Ударът при падането ти е изкарал въздуха, но скоро ще дишаш нормално. Боли ли те някъде?

— Не!

Тен коленичи до главата на Даяна. Очите й се разшириха и тя хрипливо пое въздух, щом мъжът посегна към нея.

— Спокойно, скъпа — прошепна той. — Трябва да проверя дали не си пострадала. Просто лежи неподвижно. Няма да ти причиня болка. Не мърдай. Всичко е наред.

Замаяна и безпомощна, Даяна пропъди страха си и се вкопчи в кадифения глас на Тен, спомни си момента, когато бе успокоил уплашената кобила и нежността, с която бе държал пострадалото котенце. Същото беше и сега, със силните си и същевременно нежни ръце той провери черепа й, шията, раменете, гласът му успокояваше, насочваше, обясняваше; и през цялото време мъжът разчистваше отломките, разкриваше все по-голяма част от тялото й, пръстите му се плъзгаха по нея с интимност, каквато не би позволила на никой мъж. От паниката я предпазваше единствено съзнанието, че допирът му е толкова безстрастен, колкото и внимателен.

— Не напипвам нищо счупено, а и не усетих да трепнеш от болка — заключи накрая Тен. — Някъде да усещаш изтръпнало място?

— Не… усетих… — Даяна пое дълбоко въздух колкото заради емоционалния шок от докосването, толкова и заради силата на удара при падането. — Навсякъде… където ме докосна… усещах.

— Добре. Размърдай пръстите на ръцете и краката.

Даяна го стори.

— Боли ли?

— Не.

— Ще проверя отново шията ти. Ако те заболи, дори леко, веднага ми кажи.

Дългите пръсти отново се плъзнаха по шията на Даяна, нагоре през косата й, поеха тежестта на главата толкова бавно, че тя дори не разбра кога стана това.

— Боли ли?

— Н-не.

Тен разтвори пръсти, подпря главата й и леко плъзна палци по челюстта й. Даяна затаи дъх, поразена от връхлетялото я усещане. Съвсем бавно Тен завъртя главата й надясно.

— Боли ли?

Тя се опита да отвърне, не можа да изрече нищо и поклати глава. Усмивката на мъжа проблесна в мрака.

— Щом не те боли, докато клатиш глава, значи си добре. Да видим можеш ли да седнеш. Ще го направим бавно. Ако гърбът те заболи, кажи ми веднага. Готова ли си?

Даяна не се нуждаеше от помощта му, за да седне, ала въпреки това я получи. Лявата му ръка подпря гърба и раменете й, а дясната я задържа да не политне напред, в случай че припадне, което за малко щеше да се случи, когато усети лекия допир до гърдите си.

— Добре съм — задъхано промълви тя.

— Дотук добре — съгласи се Тен. — Вие ли ти се свят?

Да, виеше й се свят, но това нямаше нищо общо с падането й, дължеше на присъствието на силния мъж, коленичил до нея в мрака на древния храм, ръцете му я подкрепяха, а лицето му бе толкова близо до нейното, че долавяше дъха му.

— Не… не ми се вие свят.

— Добре. Ще поседим малко, за да сме сигурни.

Докато Тен разглеждаше пропадналия таван, Даяна се вгледа в него. За първи път си даде сметка колко е привлекателен всъщност с черната, леко чуплива коса, широките рамене, раздалечените сиви очи, гъстите мигли, правилния нос, високите скули и леко наболата брада, която подчертаваше мъжественото му излъчване.

Ала Даяна бе запленена не толкова от правилните му черти, а от пълната увереност, че той няма да използва срещу нея огромната си мъжка сила. Облекчението я замайваше, подсказваше й каква голяма част от енергията й е била впрегната за контрол на страха й от мъжете.

Даяна изведнъж осъзна, че Тен е насочил поглед към нея. Очите му бяха невероятно светли и ясни. Прииска й се да го докосне, да провери дали устните му са толкова приятни на вкус, какъвто бе дъхът му.

— Добре ли си? — попита той. — Изглеждаш леко замаяна.

— Така е — отвърна Даяна. — Случва се, когато земята внезапно изчезне под краката ти.

Тен отново се усмихна.

— Да, предполагам, че е така. Готова ли си да опиташ да се изправиш?

— Аха.

— Ще го направим бавно и внимателно. Първо застани на колене. Готово.

С лекота, която до вчера би ужасила Даяна, Тен я изправи на колене. Наблюдаваше я внимателно, следеше реакцията и координацията на тялото й, усети как тя прехвърли тежестта на коленете си и кимна.

— Готова ли си да станеш? Не искам да те карам да бързаш, но ще се почувствам доста по-добре, щом веднъж се измъкнем от тоя храм.

Даяна най-сетне осъзна къде се намира.

— Храм! Пропаднала съм през тавана на древен храм?

— Без съмнение, скъпа.

— Трябва да отбележим мястото и да се постараем да не причиняваме повече щети и…

— Първо трябва да се измъкнем оттук — спокойно я прекъсна Тен. — Опасно е.

Гласът му бе мек като кадифе, ала Даяна долови нетърпящите възражение нотки.

— Истински шеф — промърмори Даяна.

— Готова ли си? — сухо попита Тен.

Готова или не, след няколко секунди Даяна беше на крака, изправена с лекота от Тен. За миг тя се подпря на ръцете му, усети топлината на тялото му, струяща през дрехите. Рязко отдръпна ръце, сякаш се опари.

— Добре съм — рече припряно. — Наистина. Мога да се държа сама на краката си.

Тен усети притеснението й и я пусна, ала не отстъпи назад, защото искаше да бъде готов да я улови, в случай че коленете й се подгънат.

— Не ти ли се вие свят? — попита той.

Замаяна беше, ала от близостта на Тен, а не от падането. Даяна обаче нямаше никакво намерение да издава този факт.

— Не — отвърна решително. — Не ми се вие свят.

— Сигурна ли си?

— Къде ли съм чувала този въпрос преди?

Усмивката на Тен отново проблесна в мрака.

— Ядосана ли си? — попита той.

Даяна отмести поглед, защото се боеше, че неволно ще му покаже одобрението си. Не желаеше да го стори. Не искаше да му дава каквото и да било основание да очаква нещо от нея като от жена. Присви очи и огледа дупката в тавана, която представляваше единственият им изход от храма. Ако се изправеше на пръсти, може би щеше да успее да докосне кедровата греда. А можеше и да не успее.

— По-скоро се чувствам уплашена — призна тя. — Някои жени биха успели да се измъкнат сами от тази дупка, но не и аз. В часовете по физическо възпитание никога не можех да се набера на успоредката.

Тен измери с поглед разстоянието до тавана и кедровите греди.

— Няма проблеми. Именно затова Господ е създал мъжете.

— Така ли?

Тен кимна, ритна настрани отломките и си разчисти място точно под отвора. Разкрачи се леко, за да застане по-стабилно и протегна ръце към Даяна.

— Хайде, мила. Поемаш нагоре.

Тя го изгледа изумено, сякаш току-що й бе предложил да се телепортира през отвора.

— Не се безпокой, няма да те изпусна — увери я Тен. — Всеки ден разнасям къде-къде по-тежки неща. Ще те повдигна. Ще се хванеш за кедровите греди, после ще се изкатериш по раменете ми и ще се измъкнеш на земята.

— Ами ти?

— Точно тук идва замисълът на Господ. Направил е мъжете по-силни от жените. — Усмивката му се стопи. — Всичко е наред, Даяна. Няма да те нараня. Довери ми се.

— Аз… — Гласът й секна. Тя преглътна и се насили да преодолее двете крачки разстояние до Тен. — Ще… опитам. Какво трябва да направя?

— Първо сложи ръце на раменете ми.

За момент Даяна се уплаши, че няма да е в състояние да го стори. Тя затвори очи и яростно пропъди старите си страхове.

Тен я наблюдаваше с присвити очи. Усещаше страха й така ясно, както бе усетил женствените извивки на тялото й, докато проверяваше дали не е пострадала.

— Даяна. Сложи ръце на раменете ми.

Тя рязко отвори очи. Кадифената мекота в гласа на Тен се бе стопила. На нейно място бе дошла хладната решителност: би могла да помогне на Тен да я измъкне от храма или да се съпротивлява; и двата случая щеше да излезе през отвора в тавана. Нямаше представа как Тен би могъл да се справи с тази задача без съдействието й, ала бе сигурна, че ще го стори.

Вдигна ръце към раменете му. Съзнаваше, че той ще долови треперенето й, ала не бе в състояние да се овладее.

— Боиш се, че ще паднеш отново ли? — попита мъжът.

— Аз…

Вкопчи пръсти в изпъкналите мускули на раменете му. Беше толкова силен. Изключително силен. Беше безпомощна като котенце пред неговата сила.

Спомни си тигровото котенце, сгушено в ръцете на Тен, рече си тя. Котенцето беше спокойно, мъркаше, имаше пълно доверие в Тен. Той не причини болка на пострадалото коте. Няма да нарани и мен.

— Какво и-искаш да направя? — попита Даяна, забравила всичко друго, освен необходимостта да се изпълни с увереност, че Тен няма да я нарани.

— Хвани се за раменете ми. Ще те повдигна нагоре, докато успееш да се хванеш за кедровата греда. Щом се уловиш, коленичи на раменете ми, после се изправи на тях. Оттам не би трябвало да имаш проблеми да се измъкнеш от храма. Ясно ли е?

Тя кимна, вкопчи се в раменете му и опита да се подготви за предстоящото изпитание.

— Не още — рече Тен и бавно погали Даяна по гърба. — Трепериш твърде силно. Спокойно, мила. Всичко е наред.

— Като ме г-галиш, само ме притесняваш още п-повече.

Тен изненадано повдигна вежди, ала рече само:

— Дръж се. Започваме. И дръж гърба си изправен.

Даяна не разбра последното указание, но усети как тялото на мъжа се притиска към нейното, щом той сви колене, обви ръце около бедрата й, изправи се и я повдигна до кедровите греди. Не бе необходимо да се тревожи за изправянето на гърба й — цялото й тяло се скова при интимното докосване на ръцете около бедрата й и притискането на главата му към корема й.

— Тен!

— Всичко е наред, скъпа. Държа те.

Точно в това е проблемът! Ала Даяна успя да се овладее и да не изрече мисълта си.

— Можеш ли вече да достигнеш гредата? — попита Тен.

Даяна успя да събере мислите си, вдигна ръка от рамото му и сграбчи кедровата греда. Беше твърда като мускулите на мъжа, ала съвсем не толкова топла.

— Хванах я — задъхано промълви тя.

— Добре. Сега хвани и другата.

— Хванах и нея.

— Дръж се.

Тен го направи толкова бързо, че Даяна изобщо не разбра как успя, ала само след секунди бе вече коленичила на раменете му, хваната за гредите, за да не загуби равновесие. Ръцете му бяха на бедрата й и я държаха здраво, а лицето му…

— Не мисли за това, че ще паднеш. Закрепи се стабилно, скъпа — приглушено нареди Тен.

— Лесно ти е да го кажеш — промърмори през зъби Даяна.

Той тихо се засмя.

Даяна усети топлината на дъха му.

— О, Господи.

— Какво има? — попита Тен. — Да не би някоя от гредите да е изгнила?

Даяна не отговори. Издърпа се нагоре и се измъкна от храма, преди да успее да разтълкува тръпките, разтърсили тялото й. Отдръпна се от ръба на дупката, седна и обви ръце около раменете си, макар да усещаше кожата си пламнала.

— Всичко наред ли е? — извика Тен.

— Да. Не. Аз… — Тя стисна зъби. — Чудесно. Просто чудесно.

— Отдръпни се. Излизам.

Даяна се отдалечи от дупката, недоумявайки как Тен планира да излезе. Само след няколко секунди две ръце обвиха кедровата греда. С гъвкавост, която я изуми, Тен се набра нагоре, задържа се с една ръка, хвана се с другата за втората греда, залюля крака и изскочи от отвора с лекотата на гимнастик, който тренира на успоредка.

— Къде си научил това? — попита Даяна.

— На същото място, където се научих да оперирам котенца.

— Къде беше това?

— Отдавна, много далече, в друга страна.

— Но къде? — настоя тя. — Защо?

— Обучение на командос.

Даяна отвори уста, ала не можа да изрече нищо.

Обучение на командос. Тен протегна ръка, за да й помогне да се изправи.

— Да тръгваме, скъпа. Слънце скоро ще се скрие.

Даяна хвърли поглед към небето и видя, че мъжът е прав. Слънцето скоро щеше да се скрие на хоризонта, оставяйки я накрая на земята сама в мрака заедно с мъж, който не само бе много по-силен от нея, ами бе преминал и обучение за убиец.

— Сигурна ли си, че си добре? — попита Тен и коленичи до нея. — Ако не можеш да ходиш, ще те нося.

Тя рязко се дръпна от него, преди да успее да овладее импулса. Изпитателно се взря в него, ала не откри в изражението му нито победоносно ликуване, нито злоба, нито диво желание, нищо, освен учтива загриженост за състоянието й.

— Мога… — Гласът й секна. Даяна мъчително преглътна. — Мога да вървя.

Тен понечи да я докосне, забеляза, че тя се отдръпна отново и отпусна ръка. Изправи се и отстъпи от нея.

— Стани. Връщаме се в ранчото веднага щом се нахраним — заяви сухо.

— Какво? Защо?

— Много добре знаеш защо — рече Тен и отмести поглед от нея. — Всеки път, когато приближа до теб, ти се свиваш от страх. Ще се чувстваш по-спокойно с някой от другите мъже.

— Не!

Горещото възражение спря Тен. Той се извърна отново към нея.

— Моля те, остани — припряно рече Даяна. — Вярвам ти повече, отколкото съм вярвала на който и да е мъж откакто… откакто аз… откакто той… Тен, моля те! Ти не си направил нищо. Нямам нищо лично против теб. Моля те, повярвай ми.

— Трудно ми е — откровено заяви мъжът.

— Тогава повярвай на това. Ти си първият мъж, който ме докосва по какъвто и да е начин от години и съм уплашена до смърт, защото не се боя, а ти си толкова мъжествен.

Очите му се присвиха.

— Не говориш много смислено.

— Зная. Ще се оправя. Обещавам.

Той се вгледа в нея за миг, сетне кимна бавно и протегна ръка. Ако се протегнеше, Даяна можеше да я хване и да се изправи. Взря се в дългите пръсти и си спомни силата и смъртоносните умения на мъжа.

Сетне протегна ръце, хвана дланта на мъжа и се изправи на крака.