Извън закона

Девета глава

Докато нощният вятър духаше навън, Даяна седеше в старата къща в ранчото и се взираше в едно глинено парче върху дланта си, спомняйки си злополуката преди две седмици, когато Тен бе скочил в мрака до нея и я бе вдигнал, за да се измъкне отново на твърда земя. Спомените й бяха толкова ярки… ръцете му, които внимателно проверяваха тялото й за наранявания, лекотата, с която я бе повдигнал, лицето му, притиснато тъй интимно към нея, докато тя се катереше към слънчевата светлина.

Даяна потръпна, връхлетяна от спомените, изобщо не виждаше глиненото парче на дланта си. Спомените отекваха не само в съзнанието, но и в тялото й, караха я да тръпне, да изгаря от любопитство, събуждаха копнеж да докосне Тен, да опознае мъжественото му тяло, така както той бе опознал нейното.

Полудявам.

Даяна отново опита да се съсредоточи върху парчето в дланта си, ала в мислите й се въртеше единствено мига, когато бе поела дланта на Тен в своите ръце и се бе изправила. Сторило й се бе, че усеща как пръстите му я галят точно преди да я освободят, ала докосването бе твърде мимолетно, за да е сигурна.

А оттогава Тен бе олицетворение на безстрастна учтивост. При разкопките се бе отнасял към нея с обичайната загриженост на по-голям брат. В ранчото бе същото. Вечер двамата подреждаха заедно чирепите, разговаряха с откъслечни фрази за липсващите ъгълчета и издълбаните криви, обсъждаха времето, ранчото или напредъка на разкопките с малко по-пълни изречения — ала той не я бе докоснал нито веднъж, нито когато я настаняваше на масата за вечеря, нито когато й подаваше кашон с чирепи, нито когато поглеждаше през рамо и даваше съвет за някое липсващо парче. Разполагаше с прекрасно оправдание да навлиза от време на време в личното й пространство, ала не го правеше.

В първите няколко дни сдържаността на Тен й бе вдъхнала увереност. Сетне бе събудила интереса й. На четиринайсетия ден направо я бе раздразнила.

Човек ще си помисли, че не се къпя достатъчно често.

— Каза ли нещо? — попита Тен от другата страна на масата.

Даяна с ужас осъзна, че е изрекла мисълта си на глас.

— Нищо — припряно отвърна тя.

След няколко минути остави парченцето настрани и се изправи, почувствала се неспокойна. Както често се случваше, погледът й се задържа на мъжа, с когото бе споделила толкова много дни, вечери и нощи.

Нощите бяха съвсем благопристойни, естествено. Какъв ти разбойник! Шефът на „Рокинг Ем“ беше изключително благопристоен.

Даяна разсеяно се взря в дългите пръсти на Тен, който преобръщаше отново и отново глинено парче в ръцете си, опипваше ръбовете, сякаш с докосването си искаше да изучи и най-дребните детайли от изработката. Даяна правеше същото, когато работеше, осезаемото проучване бе част от характера й също като изразителните й очи и страхът от мъжете.

Ала тя вече не се боеше от мъжете. Поне не от всички. Люк все още я стряскаше от време на време с огромния си ръст, ала тя не се съмняваше, че Карла е в пълна безопасност с избрания от нея мъж, както и малкия Лоуган с баща си, баща, избран по-скоро от съдбата, отколкото от самото бебе. Не всички деца имаха такъв късмет с родителите си. Даяна не бе имала този късмет. А и не всички жени имаха такъв късмет със съпрузите си. Майката на Даяна със сигурност не се бе чувствала в безопасност със съпруга си, нито пък обградена от грижи и внимание.

Даяна неспокойно прокара пръсти по масата и усети дребните частички, олющени от глинените парченца, въпреки вниманието, с което ги разглеждаха. Младата жена отново се взря в ръцете на Тен, запленена от съчетанието на сила и нежност.

Какво ли ще бъде усещането да те докоснат с толкова нежност?

Безмълвният въпрос накара Даяна да потръпне. Искаше й се Тен да я докосне, но това беше невъзможно. Той беше мъж. Щеше да иска повече от докосване, нежност, ласки и прегръдки.

Даяна отмести очи от Тен. Не забеляза изпитателния му поглед над глинения съд, който сглобя ваше.

— Мърмяу?

Учтивото мяукане бе последвано от ново, не толкова учтиво. Даяна приближи до прозореца, благодарна, че нещо ще я разсее от внезапното и неочаквано привличане, което бе изпитала към Тен.

— Здравей, разбойнико — рече тя, отвори прозореца и протегна ръце.

Котаракът с тигрова шарка скочи в ръцете й. Козината му ухаеше на студ и свежест от чистия вятър. Даяна се усмихна и потърка буза в главичката на котарака, сетне седна обратно на стола си. Паунс замърка одобрително.

— Ти си кралят на „Рокинг Ем“, нали? — с усмивка попита Даяна. — Смяташ ли, че можеш да размениш няколко умрели мишки за малко време в скута ми?

Тен отново вдигна поглед. Даяна нежно галеше котарака по гърба, търкаше буза в главичката му, а той на свой ред я буташе с челце. Мъркането на стария мишелов беше като постоянна далечна гръмотевица, ала това, което накара Тен да застане нащрек бе наслаждението, изписано по лицето на Даяна. Още от първия ден при разкопките, той се бе държал резервирано и на разстояние; никога нямаше да забрави ужаса в очите й, когато за първи път бе посегнал към нея в мрака на древния храм.

Без значение колко старания полагаше Даяна, Тен усещаше, че тя все още се страхува от него. Може би защото за първи път го бе видяла като победил в кратка и жестока схватка. Може би заради начина, по който се бе отнесъл към крадците на антики. Може би заради обучението му за командос. Може би просто заради самия него, Тенеси Блекторн, мъжът, който никога не бе имал късмет с жените — или обратното. Разбойник, а не любим или съпруг.

Паунс мъркаше в скута на Даяна, обявяваше колко е доволен от живота, от себе си и от жената, която галеше гъвкавото му тяло.

— Ако бях сигурен, че ще ме погалиш по същия начин и аз бих излязъл да хвана малко мишки.

Даяна го изгледа стреснато.

— Не бих ги изял обаче — добави Тен невъзмутимо и разгледа глиненото парче на ярката светлина на лампата. — Всяко нещо си има граници.

Даяна се разсмя. Представата за Тен, мъркащ в ръцете й, я накара да потръпне. Той със сигурност се шегуваше. Но пък ако говореше сериозно…

В Даяна се надигнаха сенките на стария страх. Когато заговори, думите се изляха като поток, тъй като тя се боеше да не бъде прекъсната, преди да е изрекла всичко, което трябваше да бъде казано.

— Ще бъдеш по-добре, ако си хапваш от вкусното пиле на Карла, отколкото да разменяш мишки за милувки от мен. Аз не съм особено чувствена. Сексът е за мъжете, а не за жените. С други думи, аз съм фригидна, ако това е определението за жена, която може да живее прекрасно без секс.

Тен рязко вдигна поглед, поразен както от думите й, така и от страха, който долови в гласа й. Понечи да отвърне, ала тя продължи да говори, думите се изливаха като река, най-сетне освободена от похлупака на зимния лед.

— Някой мъж трябва да е измислил думата фригидна — продължи припряно тя. — Една жена просто би казала, че не е мазохист, че няма нужда да изпитва болка, причинена от самата нея или от друг. Но какъвто и етикет да сложиш, резултатът е същият. Благодаря, но ще откажа.

Думите отекнаха в тихата стая. Фактът, че се защитаваше, накара Даяна да потръпне вътрешно, ала нямаше намерение да си вземе обратно нито една дума. Тен трябваше да знае.

— Не си спомням да съм те молил за секс — рече Тен.

В продължение на няколко минути Даяна галеше котарака в стремежа си да се успокои, а пухкавото животинче продължаваше да мърка доволно.

— Не, не си — промълви тя най-сетне и въздъхна, облекчена, че най-лошото е отминало. Той вече не можеше да я обвини. — Ала от горчив опит знам, че е по-добре да си откровен, отколкото после да те обвинят, че си съблазнявала.

— Не се безпокой, Даяна. Също като богинята на луната, на която си кръстена, ти цялата си обградена с предупредителни знаци. Всеки мъж, който не ги вижда, явно е сляп като теб.

— Моля?

Тен вдигна поглед от парчетата, които подреждаше.

— Ти си напълно сляпа за собствената си натура. Не си фригидна. Изключително чувствена си. Пиеш буреносния вятър, галиш ръчичките на Лоуган, докосваш глинените парченца с такава чувствителност, че не ти се налага дори да гледаш, за да усетиш ръбовете. Галиш стария котарак, докато завибрира от удоволствие и се наслаждаваш на това не по-малко от него. Ето това е чувствеността — да извлечеш удоволствие от собствените си чувства. А сексът, хубавият секс, е най-голямото удоволствие, което сетивата ти могат да понесат.

Даяна седеше като вцепенена, прикована от ясните очи на Тен, от кадифената мекота на гласа му. Сетне мъжът сведе поглед към чирепите и я освободи от властта си.

— Дойде ли нов кашон от разкопките? — попита той спокойно, сякаш не бяха обсъждали нищо лично. — Чакам един от 10-В. Струва ми се, че парче от този червен съд може да е било отнесено до това място. Преди много време, разбира се.

Даяна се вкопчи във въпроса, доволна, че й се предоставя неутрална тема за разговор.

— Да, ето там е. Ще го донеса.

Даяна остави котарака, отиде до ъгъла на стаята, където се подреждаха номерираните парчета с надеждата в бъдеще да бъдат сглобени. Кашонът от 10-В бе най-отгоре на купчината. Даяна го донесе до дългата маса, на която Тен работеше на светлината на силна лампа.

— Благодаря — разсеяно рече той. — Дали вътре ще се намери парче с два тъпи ъгъла и нащърбено олющено парченце от третата страна?

— Сиво? Назъбено? Черно върху бяло?

— Червено.

— Наистина ли? — развълнувано попита тя. Червеният цвят бе най-необичайният за глинените съдове на анасази. Освен това датираше от последния им период, когато бяха населявали най-северните части на своята родна земя. — Смяташ ли, че имаме достатъчно парчета, за да сглобим целия съд?

Тен кимна доволно. Наведе се, измъкна голям кашон изпод масата и го разтвори. Много внимателно измъкна парчетата на старинна купа върху масата. Фонът на глинения съд бе керемиденочервен. Върху него се различаваха бели и черни шарки, прецизни геометрични фигури, които говореха за търпението на художника, работил върху съда.

Даяна бе обзета от страхопочитание, когато зърна наполовина сглобения съд върху масата. Тен бе проявил търпението на първоначалния майстор; фините линии на местата, където бе слепил парчетата, почти не се забелязваха.

— Така и не ми каза защо този вид съдове е толкова рядък — рече Тен и се обърна към кашона с номерираните парчета.

— Многоцветните глинени съдове обикновено се намират на юг оттук — разсеяно отвърна Даяна и обви с ръце основата на глинената купа. — Или грънчарят е бил емигрант или купата е била изтъргувана. Ала този глинен съд, както и правилната форма на мазилката от пясъчник в каньона Септембър ни карат да вярваме, че останките датират от периода на Пуебло III на анасази. Почти сигурни сме. Тъй като не разполагаме с машина на времето, никога няма да бъдем сто процента сигурни, че знаем истинската история.

— Знаем най-важното нещо.

Даяна вдигна поглед от старинния предмет в ръцете си.

— Били са хора като нас — отбеляза Тен. — Строили са, смели са се, плакали са, били са се, отглеждали са деца и са умирали. И най-вече познали са страха.

— Всъщност според най-новите теории анасази са се пренесли в скалните си къщи не заради страх — подхвърли Даяна и се взря в кашона с парчетата.

— Просто гледката от скалите им е харесала повече, така ли? — скептично повдигна вежди Тен.

— Никой не твърди такова нещо. Според тази теория ние твърде преждевременно сме им приписали склонност към крепости. Може просто да са пазили върха на платото за насаждения и да са избягвали дъното на каньона заради наводненията. В такъв случай за жилище остават скалите.

Тен изсумтя.

— И какво казват професорите за сигналните кули на върха на Меса Верде? Използвали са ги, за да предават новините за новородените ли?

Даяна стрелна с поглед Тен, ала той изглеждаше погълнат от червените парчета, които внимателно подреждаше пред себе си. Вече бе слепил две и добавяше трето.

— Кулите може да са били използвани за приветстване на гостите — подхвърли Даяна. — Или за да посочат пътя нагоре към платото на хората, които са идвали от други места.

— Хората, идвали от други места, са били непознати, а непознатите са склонни да бъдат враждебно настроени.

— Може би анасази са вярвали, че непознатите са просто приятели, с които още не са се срещнали.

— Това със сигурност обяснява как анасази са загинали толкова бързо — саркастично подхвърли Тен.

— В някои академични среди твоята гледна точка ще бъде разгледана като философски и политически назадничава — спокойно заяви Даяна. Когато беше заедно с Тен, едно от най-приятните неща бе пъргавия му и многостранно развит ум. Тя очакваше с нетърпение часовете, през които подреждаха парчетата и разговаряха за анасази, изпитваше същото наслаждение както при работата си при разкопките. — Ето парчето, което трябва да се сложи в средата.

— Благодаря — рече Тен. — Задръж го, докато изсъхне лепилото по тези двете. И какво е накарало професорите да се откажат от старото разумно обяснение за причината, накарала анасази да изберат скални жилища?

— И какво е това обяснение?

— Птичките летят не защото им харесва гледката отгоре, а защото котките не могат да летят.

— Не го казвай на Паунс — усмихна се Даяна.

— Не е необходимо. Вече го е разбрал сам, което не може да се каже за изобретателя на тази нова теория, че скалните къщи са избрани поради някаква друга причина, а не за самозащита. С други думи, поради страх.

— Логично, но не обяснява защо няма увеличение на погребенията по времето, когато анасази са напуснали върховете на платата и са се заселили в скалите.

— Погребения ли?

— Самозащитата говори за война — обясни Даяна. — Войната води към ранени и убити. Смъртта…

— Води към погребения — прекъсна я Тен.

— Именно. Дори по времето, когато анасази напълно са изчезнали, няма увеличение на погребенията. Следователно теорията, че враждебни племена са принудили анасази да се заселят в скалите има голям недостатък. Няма повече смърт, значи няма война. Съвсем просто.

— По-скоро недомислено. Тия теоретици би трябвало да вдигнат глави от книгите и да осъзнаят реалността.

— Какво имаш предвид?

— Само победителите погребват загиналите си войници.

Даяна потръпна от безстрастния глас на Тен.

— Говориш, сякаш знаеш със сигурност — рече тя.

— Бил съм там. Съвсем сигурен съм.

— Къде там?

— На страната на победените. През вековете това не се е променило много. Съмнявам се, че изобщо някога ще се промени. Болка, страх, смърт и недостатъчно хора, които да скърбят или да погребат мъртъвците. Но винаги има достатъчно лешояди.

Присвитите очи на Тен бяха като парченца стъкло. Даяна не можа да издържи погледа им и мисълта за това какво са видели.

Мъжът се извърна и отново се взря в кашона с парчетата. Когато вдигна поглед, изражението му отново беше спокойно.

— Във всеки случай, който е учил поне малко биология, може да каже на твоите теоретици, че построяването на каменни апартаменти в скалите изисква невероятно количество време и енергия, което означава, че нуждата, принудила обществото да го стори, също е била доста силна. Оцеляването е най-вероятното обяснение, а единственото животно, което застрашава оцеляването на човека е самият човек. — Тен се усмихна мрачно. — Това също не се е променило.

— Страх.

— Не го подценявай. Нито едно животно не би оцеляло без него, включително и човекът. — Тен задържа едно парче на светлината, сви рамене и все пак опита да го нагласи. Пасна съвсем точно. — Може би анасази не са воювали активно. Може би са се страхували от войната до такава степен, че са се оттеглили в дупка в скалите и са я затворили след себе си. — Тен вдигна поглед. — Можеш да разбереш подобен страх, нали? Именно това те е привлякло за първи път към анасази. Също като теб, те са изградили около себе си черупка, за да се отделят от света. А сетне са започнали да се свиват и умират в черупката си.

Даяна се съсредоточи върху две парчета, които изобщо не пасваха.

Тен почака малко, сетне въздъхна и продължи:

— Когато се оттеглиш в скала, достъпна само по една-две тесни пътеки, които могат да бъдат охранявани от деветгодишно дете с остра пръчка, може би причината е, че не разполагаш с други, освен с деветгодишни деца, които да защитават селището.

— Но няма доказателства за постоянни сблъсъци с враждебно настроено племе — хладно отбеляза Даяна.

— Няма ли? Какво означава анасази?

— Това е дума на племето навахо, която означава Древните или Онези, дошли преди нас.

Тен се усмихна.

— Означава също „вражески предшественик“. — Той вдигна едно парче със странна форма и се взря в него. — Предполагам, че в края на дълъг тежък период, по време на който се е наложило да се справят с война, суша, болести или и трите заедно, някаква лудост е обзела северните анасази.

Вниманието на Даяна бе привлечено от нещо недоизречено в гласа на Тен.

— Какво имаш предвид?

— Смятам, че ги е погълнал култ към някакъв черен шаман, изразходвал всичко, с което племето е разполагало и изискващ дори повече. Може би страховете, на които е бил изграден култът към шамана, са били основани на нещо от действителността, а може да са съществували само в кошмарите на анасази. — Тен поклати глава. — И в двата случая страхът е управлявал обществото. Хората са се оттеглили на най-трудните места, които са могли да достигнат, изолирали са се в стаи и са провеждали церемонии в подземни храмове. Когато се е изчерпало мястото в нишите, строили са все по-големи и по-големи храмове в основата на скалите. — Гласът на Тен леко се смекчи. — Ритуалите им са ставали все по-сложни — тихо продължи той. — Изисквали са все повече и повече душевна и физическа сила от хората. Станали са по-тъмни. Възможно е една култура да съществува по този начин, ала не за дълго. Да се сгушиш в каменно подземие е в разрез с най-дълбоко вкорененото чувство за оцеляване.

— Това ли смяташ, че е станало? Анасази са загинали в градските подземия, които са построили за самите себе си?

— Някои са загинали. Други са избягали.

Нотките в гласа на Тен накараха Даяна да настръхне. Същото бе изпитала с Тен и преди, когато стоеше на пустото скално плато и имаше чувството, че вековете се размесват като тесте карти, което й дава възможност да зърне друго време, когато действителността е била много различна, както и те двамата с Тен.

— Как са избягали? — попита Даяна. Гласът прозвуча странно в собствените й уши.

Настъпи продължителна тишина, чуваше се само вятърът, брулещ древната земя. Точно когато Даяна реши, че Тен няма да каже нищо повече, той заговори отново:

— Друг шаман се е спуснал от север, шаман скитник, донесъл видение, погълнало анасази, видение, което говорело за светлина и мрак, за живот и смърт. — Тен внезапно вдигна поглед към Даяна, очите му бяха чисти и ясни като дъжд. — Онези от анасази, които повярвали на шамана скитник, излезли от своите красиви опасни и безплодни скални поселища и никога повече не се върнали.