Извън закона

Седемнадесета глава

Почукването на вратата бе неочаквано и в същото време бе отговор на тайните надежди на Даяна. Макар че сърцето й заблъска в гърдите, тя си каза, че няма смисъл да се заблуждава.

Не е Тен. Та той дори не се обади по телефона, откакто напуснах „Рокинг Ем“, така че какво ме кара да мисля, че в петък ще измине целия път до Боулдър, за да ме види?

Ала трезвите размишления не забавиха ударите на изпълненото с надежда сърце на Даяна. Тя стана от масата за рисуване, пое дълбоко въздух, за да се поуспокои и приближи до вратата на апартамента си.

— Кой е? — попита.

— Кеш Маккуин. Братът на Карла Макензи.

С все още треперещи ръце Даяна отключи вратата и отвори. Преди време вероятно би се уплашила от ръста на мъжа, който стоеше на прага. Сега усети единствено разочарование, което дотолкова я вцепени, че с мъка успя да се усмихне.

— Здрасти. Мислех, че си в… Южна Америка, така ли беше?

— Точно така. Върнах се миналата седмица.

— Ясно. Намери ли това, което търсеше?

Кеш бавно се усмихна. Очите му весело проблеснаха.

— Не, но малцина успяват в това начинание.

— Да, прав си, наистина е така.

— Мога ли да вляза?

— Разбира се, заповядай — рече тя и машинално се отдръпна, за да направи път на госта. — Искаш ли кафе? Или бира? Струва ми се, че един от дипломантите остави снощи няколко кутии.

— Благодаря, но предпочитам кафе. Празненство ли е имало снощи? — попита мъжът и любопитно се озърна.

— Зависи какво разбираш под празненство — усмихна се Даяна. — Ако смяташ, че включва издирването на чирепи в погрешно маркирани кашони, снощи имахме прекрасно празненство.

— Мислех, че всички находки от каньона Септембър са в „Рокинг Ем“.

— Така е. Тези са от друг обект. Пак останки от анасази. Те са първата ми любов.

Даяна изчезна в кухнята и Кеш внимателно огледа апартамента. Беше малко разхвърляно и напомняше по-скоро на кабинет на учен, отколкото на жилище. Списания, книги и снимки бяха пръснати навсякъде, като се изключи работната маса. Там господстваха чирепите и наполовина сглобените съдове. По стените бяха окачени снимки и скици. В ъгъла бяха подредени рисунки в специални прозрачни обвивки.

— Сметана или захар? — извика Даяна от кухненската ниша.

— Чисто.

Кеш се наведе да разгледа рисунките и набързо ги прехвърли.

— Много са добри — рече той, когато Даяна се върна.

— Благодаря ти. — Даяна сложи чаша кафе на масичката до Кеш и разчисти един стол от натрупаните върху него списания. — Но повечето учени предпочитат снимките, освен ако не се опитват да илюстрират любимата си теория. Тогава с удоволствие ме карат да нарисувам нещо, което никой досега не е открил при разкопки.

Смехът на мъжа отекна в малката стая. Даяна също се усмихна.

— Не исках да прозвучи толкова заядливо — промълви тя, разчисти още един стол и седна. С голяма мъка овладя гласа си и попита небрежно: — Как вървят нещата в „Рокинг Ем“?

— Точно затова съм тук.

Даяна рязко извърна глава към госта.

— Нещо не е наред ли?

— Взе ми думите от устата.

— Не разбирам.

— Карла също.

— Кеш, сигурна съм, че си дошъл поради някаква причина. Каква е тя?

Кеш се взря в дребничката жена с индиговосини очи. Нямаше представа какво точно не е наред, но бе сигурен, че има нещо.

Карла, в какво ме забърка този път? Би трябвало да имаш достатъчно здрав разум и да не ме изпращаш при жена, която очевидно страда.

Кеш се вгледа изпитателно в Даяна. Въпреки женствеността си, тя не изпращаше сигналите на свободна жена. Беше се усмихнала, когато чу смеха му, ала доста хора реагираха така. Не си даваха сметка, че смехът му е чудесно прикритие, за да си състави мнение за хората, и по-специално за жените. Една-единствена жена се ползваше с пълното му доверие.

— Карла иска да те види отново — рече Кеш. — Но ти очевидно си й ядосана.

Даяна понечи да отговори, ала от устните й не излезе нито звук. Успя единствено да поклати глава.

— Означава ли това, че Карла се е объркала и ти ще се радваш да дойдеш в „Рокинг Ем“ за следващия уикенд?

— Не. — Даяна не успя да овладее категоричния си отказ.

Не че имаше някакво значение. Не възнамеряваше да се връща в „Рокинг Ем“. Нито през този уикенд. Нито през следващия. Никога. Не можеше да понесе да срещне отново Тен и да се преструва, че помежду им не се е случило нищо. Не можеше да се преструва, че бебето му не расте в любящата топлина на утробата й.

— Карла е права — заключи Кеш. — Наистина си й сърдита.

— Не.

— На Люк ли се сърдиш?

— Не — припряно рече Даяна. — Не е нищо лично.

Тя облиза внезапно пресъхналите си устни.

— Просто… много съм заета. Учебната година тъкмо започна. Имам много работа.

— Разбирам — присви очи Кеш. И наистина беше така. Даяна не умееше да лъже. — Сигурен съм, че до ноември ще си приключила с всичко.

— Не зная.

— Може би има такава вероятност?

— Не зная! — мрачно го изгледа тя.

— Сигурен съм, че Карла ще ми смъкне кожата, ако не се появиш за Деня на благодарността. Вероятно бих могъл да надхитря сестра си, ала по никакъв начин няма да успея да се справя с шефа на „Рокинг Ем“, освен ако не разполагам с булдозер.

Даяна внезапно пребледня и показа на Кеш, че Карла се е оказала права: Тенеси Блекторн бе причината, поради която Даяна не желаеше да се върне в „Рокинг Ем“.

— Не разбирам… — Гласът й заглъхна. Тя преглътна мъчително и продължи: — Какво общо има Тен с това?

— Ти ми кажи.

— Нищо.

— Както кажеш — промърмори Кеш, без да си даде труд да прикрие недоверието си. — Тен е развил мания по анасази. Като се имат предвид последните няколко седмици, трудно ще се живее с него, ако не се започнат разкопки по онзи храм.

Клепачите на Даяна леко трепнаха, ала гласът й беше напълно овладян, когато заговори.

— Тогава разкопките по храма трябва да започнат колкото е възможно по-бързо.

— Амин. Колко време ще ти трябва да се приготвиш?

— Аз не отивам никъде.

— Не говориш много смислено, струва ми се.

— Кеш… разкопките по храма могат да бъдат започнати от всеки квалифициран археолог. Сигурна съм, че Тен знае това. Ако не, ще го научи веднага щом се върнеш и му го кажеш.

— Вече му го казах. Едва не ми откъсна главата. Или ти ще ръководиш разкопките, или няма да се осъществят.

— Значи няма да се осъществят.

— Защо?

— Искаш ли още кафе, преди да си тръгнеш?

— Не е моя работа, така ли?

— Точно така.

— Ще се промени ли нещо, ако Карла дойде с бебето, за да говори с теб.

— Ще се радвам да видя Карла и Лоуган, но ще се върнат сами.

— Ами ако Тен те помоли да проучиш проклетия храм?

— Той вече го направи — горчиво се усмихна Даяна.

За първи път Кеш остана изненадан.

— И ти отказа?

— Да.

— Защо?

— Попитай Тен.

— Не, благодаря. Искам главата ми да си остане на мястото. Напоследък това момче е доста избухливо. Единственият, който има желание да излезе насреща му е Невада. Преди седмица здравата се скараха. Досега не бях виждал подобно нещо. Цяло чудо е, че нямаше убити.

Даяна си спомни хладната сила на Невада. Затвори очи и се опита да прикрие страха, любовта и отчаянието. Напълно безуспешно. Когато отново повдигна клепачи, разбра, че Кеш е отгатнал чувствата й.

— Той добре ли е? — напрегнато попита Даяна.

— Невада е малко сдъвкан, но иначе е добре.

— Тен — нетърпеливо рече тя. — Тен добре ли е?

Кеш сви рамене.

— Също като Невада.

Даяна се поколеба за момент, сетне приближи до ъгъла и взе една папка. Разтвори я и безмълвно се вгледа в рисунката. Каньонът Септембър бе оживял върху хартията такъв, какъвто бе в миналото, с непокътнати каменни стени, с къщи и храмове, изпълващи нишата. Ала хората вече не бяха между стените на красивите си затвори. Бяха откликнали на зова на скитника шаман, зърнал видение, изпълнено със светлина.

Жени, деца, войни, всички анасази напускаха скалните си жилища, излизаха от вечния здрач на нишата и тръгваха към зората, която блестеше обещаващо. Пътят им минаваше покрай шамана, който бе на преден план в сянката на скалата, следеше с поглед върволицата и протегнатата му ръка сочеше пътя на изостаналите. Ала нещо в стойката на шамана, в очите му, които съчетаваха светлина и мрак, в тялото му, отделено от останалите анасази, говореше, че той няма да излезе от тъмнината заедно със своя народ.

Лицето, стройното мъжествено тяло, стойката, кристално ясните очи бяха на Тенеси Блекторн.

— Нарисувах това за собственика на каньона Септембър — рече Даяна, затвори папката и я подаде на Кеш. — Малко е неудобно да го пратя по пощата. Би ли го занесъл в „Рокинг Ем“ вместо мен?

— Разбира се. — Кеш погледна папката, сетне отмести очи към Даяна. — Знаеш, че Тен е собственик на каньона Септембър, нали?

— Благодаря ти, че ще отнесеш рисунката. — Даяна пристъпи към входната врата и я отвори. — Поздрави Карла и Люк от мен.

— Да поздравя ли и Тен? — попита Кеш, докато излизаше.

Даяна безмълвно затвори вратата зад гърба му. Той вдигна юмрук да почука отново, ала се отказа, щом чу тихите ридания на жената вътре. Каза си, че е напълно безполезно да се опитва да разговаря разумно с жена, обърна се и пое към очукания си джип. Ако побързаше, щеше да се върне в ранчото, преди следобедната буря да разкаля пътя.

На следващата вечер, петнайсетина минути след като си бе отишъл последният дипломант, Даяна забеляза оръфаната раница, захвърлена в ъгъла. Бил обикновено се сещаше за нея на половината път до вкъщи и се връщаше да си я вземе. Беше се превърнало в ритуал — почукването на вратата, подаването на раницата през полуотворената врата и притеснените извинения. Даяна обаче се зачуди дали тази вечер раницата няма пренощува в дома й. Бил си беше тръгнал с Мелани и погледът му подсказваше, че едва ли ще се сети за такива незначителни подробности като раницата.

Даяна погледна часовника. Полунощ — ако не бе забравил напълно, Бил скоро щеше да се върне. Младата жена сви рамене, седна до масата, отрупана с чирепи и избра две парчета. Ръбчетата не съвпаднаха, но това беше без значение. Даяна изобщо не ги виждаше. Пред очите й бяха други форми, които съвпадаха напълно.

Поне за нея.

Трябва да престана да мисля за това. Трябва да престана да се питам къде сгреших и защо не съм подходящата жена за Тен, след като той е подходящият мъж за мен. Трябва да престана да мисля за миналото и да започна да планирам бъдещето. Той ми имаше достатъчно доверие, за да ме дари с детето си. Това трябва да е достатъчно.

Почукването на вратата бе добре дошло, защото я изтръгна от мислите й.

— Един момент. Идвам — извика Даяна.

Грабна раницата за презрамката, отвори вратата, без да вдигне поглед, протегна раницата и зачака Бил да я поеме.

Вратата се отвори напълно, избутвайки Даяна назад във всекидневната. Раницата падна на пода от вцепенените й пръсти.

Тен влезе в стаята и затръшна вратата зад себе си, втренчен мрачно в Даяна. Нищо не убягна от проницателния му поглед — нито бръчките около устата, нито кръговете под очите, нито твърде слабото й тяло. Ала най-много го поразиха очите й, толкова тъжни и тъмни.

Тен нямаше представа какво бе очаквал да стори Даяна, като го види отново, ала не бе предвидил, че ще се затвори като цвете при залез-слънце. Все още си спомняше момента, когато очите й бяха премрежени от удоволствие и бе прошепнала, че го обича. Явно бе приела обяснението му, че чувствата й са мимолетни, тъй като никога повече не спомена за любов. И все пак моментът и думите го преследваха непрестанно, разкъсваха душата му без предупреждение, караха го да се задъхва от болка.

Ала нищо не го бе подготвило за жестоките нокти, които се забиха в него, когато бе отворил папката и се бе видял да стои самотен и да наблюдава как животът преминава покрай него като бляскав парад, докато той самият е потънал в сянка.

— Изглеждаш уморен — безизразно промълви Даяна. — Все още ли не достига работна ръка в ранчото?

— Не съм дошъл тук да обсъждаме проблемите с работниците в ранчото.

Даяна зачака, като мълчаливо си задаваше въпроса, който нямаше сили да изрече. Защо си тук?

— Дойдох да разбера защо няма да се върнеш и да проучиш храма — заяви Тен.

— Имам достатъчно работа в Боулдър — отвърна Даяна и преплете пръсти, опитвайки се да овладее треперенето им.

— Глупости.

Младата жена стисна длани.

— Защо искаш аз да проучвам храма? Защо не някой друг археолог?

— Знаеш защо.

— Да. — Тя леко присви устни. — Секс.

Тен трепна, ала не каза нищо.

Даяна се извърна, съзнавайки, че ако продължи да го гледа, ще издаде чувствата си. Когато заговори, се постара гласът й да звучи хладно и разумно.

— Не смяташ ли, че пътуването е малко дълго само за да си легнем?

Тен гневно изруга.

— Не това имах предвид и ти много добре го знаеш!

— Какво имаше предвид тогава?

— Бременна ли си?

Въпросът увисна в тишината като пренатегната струна, която вибрира отвъд прага на слуха.

— Не се безпокой, Тенеси — отвърна Даяна. — Аз държа на думата си и зная, че ти не си ми давал никакви обещания. Независимо дали съм бременна, или не, ти си свободен.

— По дяволите, Даяна, бременна ли си?

Тя въздъхна беззвучно.

— Ти не ме слушаш. Ако съм бременна, продължавам да преподавам. Ако не съм бременна, пак продължавам да преподавам. И в двата случая, няма да дойда да проучвам храма, така че за теб няма никакво значение.

— Смяташ, че за мен няма значение? За какъв ме мислиш!

— За мъж, който предпочита да живее сам.

В настъпилата тишина Тен рязко пое въздух. Гневът и страхът, които го разкъсваха, откакто бе погледнал рисунката, избухнаха отново.

— Ти каза, че ме обичаш.

Думите жегнаха Даяна, тъй като прозвучаха като обвинение.

— А ти ми каза, че не знам какво е любовта. Каза ми, че това, което съществува между нас, е секс. И че сексът е нещо временно.

Собствените му сурови думи, които се връщаха към него, нараниха Тен повече, отколкото каквото и да било умишлено оскърбление. Също като рисунката, думите разраниха старите белези и достигнаха до живата плът под тях.

— Господи, колко ли силно ме мразиш — прошепна мъжът. — Ето защо си ме изобразила като скитник, който е прекалено жесток, за да стане част от свободата на собствения си народ.

Болката в думите на Тен помете остатъците от самообладанието на Даяна. Тя рязко се извърна с пребледняло лице.

— Не това съм изобразила!

Тен мъчително си пое въздух, зърнал сълзите, които заблестяха по бузите на Даяна. Понечи да заговори, ала младата жена го изпревари, гласът й трепереше от желанието да го накара да разбере.

— Изобразих мъж, който обърна гръб на възможността за любов, макар че ме освободи да обичам за първи път в живота си. Любов, в която ти не вярваш. Но не това е важното. Важното е, че ме дари с нещо трайно и безценно, а в замяна взе толкова, колкото искаше от мен. И това, което взе, беше мимолетно. Беше много красива, много страстна и много кратка афера. Не те мразя. Край на историята.

Тен обхвана лицето на Даяна. Наведе се и нежно я целуна, пресуши сълзите й напълно, така както някога бе стопил страха й от него.

— Тен — прошепна тя. — Недей. Моля те, недей.

— Защо? Ако ни е била толкова хубава — погали я той с кадифения си глас, — защо да не може да продължи?

— Ами ако аз… — Гласът на Даяна заглъхна. — О, Тен, не разбираш ли? Какво щеше да стане, ако имаше дете?

Тен се наведе отново и впи устни в нейните, накара я да отвърне на целувката му и да забрави всичко останало. Даяна се притисна в прегръдките му, цялата трепереща. Когато откъснаха устни, младата жена плачеше неудържимо.

— Шшт, не плачи — повтаряше Тен и се опитваше отново да пресуши сълзите й, ала този път безуспешно. — Не плачи скъпа. Това ме разкъсва. Никога не съм искал да те нараня. Всичко е наред, скъпа. Не плачи.

Мисълта за детето, което растеше в утробата й, изпълни Даяна с любов и отчаяние. Тен се бе върнал, ала само за една-две нощи. Седмица. Може би дори няколко месеца.

А после щеше отново да замине. Това, което съществува между нас, е секс. Ще премине.

— Съжалявам… не мога да спра да плача… и не мога… не мога да продължа нашата връзка.

Тен тихо промълви името й и погали бузите й с палци в стремежа си да спре сълзите. Целуна я нежно, отново и отново, шептейки думи до устните й, сякаш искаше тя да ги приеме и физически, и със съзнанието си, да му повярва до дъното на душата си.

— Чуй ме, Даяна. Ти си единствената жена, с която си позволих да се разголя напълно. — Целуна я нежно. — Ти си единствената жена, на която се доверих дотолкова, че да й даря мое дете. — Плъзна език по устните й. — Ти си единствената жена, която съм желал дотолкова, че да не мога да спя. Не само красивото ти тяло, но и бързия ти ум, смеха ти, мълчанието ти и дори гнева ти, от който очите ти потъмняват. Желая те цялата. Не ми обръщай гръб. Моля те. Не мога да понеса да те загубя. Кажи ми, че не съм те загубил. Кажи ми, че все още ме обичаш.

Кадифеният глас на Тен обгърна Даяна, премахна защитните й стени, достигна до истината за любовта й.

— Винаги ще те обичам — пресекливо прошепна Даяна. — Това няма да се промени. Но другите… другите неща ще се променят. Ти… аз…

Тен отново впи устни в нейните в целувка, която бе както обещание, така и ласка, неугасима надежда и изгаряща жажда, нужда и желание, сложни като самата любов. Когато най-сетне се отдръпна, тялото му тръпнеше, ала не само от страст.

— Обичам те, Даяна. Това е последното нещо на света, което съм очаквал да се случи. Но ето че стана и нямам намерение да се боря повече срещу него. Не плачи, любов моя — прошепна Тен и залюля Даяна в обятията си. — Не плачи. Прегърни ме и ме остави да те прегръщам. Никога досега не съм бил влюбен. Никога не съм искал да живея с някоя жена, да имам деца от нея, да изградя живота си около нещо друго, освен тишината. — Той сведе поглед към Даяна. Сребристите му очи горяха от желание.

— Ще се омъжиш ли за мен? Ще ме дариш ли с деца?

Даяна понечи да отвърне, ала от устните й не излезе нито звук. Тя хвана ръката на Тен, целуна грубата длан и безмълвно я притисна към нежната извивка на корема си, където растеше неговото бебе. Видя как очите му се разшириха, усети ръката му нежно да я гали, дочу учестеното му дишане.

— Даяна?

— Да — отвърна тя и се засмя през сълзи. — О, да!

Тен притисна в прегръдките си жената, която обичаше, вдигна я и я завъртя във въздуха. Засмя се от радост, която никога не бе смятал, че ще изпита — скитникът напускаше мрачното минало и навлизаше в изпълнено със светлина бъдеще.